Kак помогнахме на българите в Mолдова
Възстановяването на
Тараклийския регион - непълна хроника
Лъчезар Тошев
През февруари 1999 г. бях посетен от д-р Петър Константинов - председател на Националния комитет за защита на българите извън сегашните граници на България. Той ми връчи декларация от 4 януари 1999 г., с която комитетът алармира обществеността за ликвидирането на Тараклийския регион в Молдова, следствие на приетия на 12 ноември 1998 г. закон за ново териториално деление на страната.
Тараклийският регион
Този регион е населен предимно с българи - 32 622 жители, представляващи 65% от цялото население на региона. Сливането му с друг регион водеше до промяна на съотношението в етническия състав на населението и автоматично водеше до загуба на редица културни и образователни придобивки. Това беше предизвикало остри реакции сред българите в Молдова. Централната власт не беше одобрила провеждането на референдум за териториалното деление, позовавайки се на предстоящите местни избори. Все пак на 24 януари 1999 г. тараклийските власти проведоха референдум като местна инициатива. 88.17% от населението се включи в гласуването, като 91.87% се обявиха за запазване на региона.
На 4 февруари в бр. 10 на молдовския Държавен вестник се появи съобщение за закриването на вестника на българите “Родно слово”, което допълнително повиши напрежението.Без да се съобрази с обществените реакции, правителството на Молдова обяви референдума за незаконен . На 19 февруари Тараклийският районен съвет приел решение да се обърне към Комитета на министрите на Съвета на Европа с апел за запазване на Тараклийския регион и упълномощил своя председател Кирил Дарманчев да предприеме необходимите действия. Освен това населението на Тараклийския регион отказа да участва в местните избори на новия уедрен регион Кагул.
Действия в ПАСЕ
Д-р Константинов се обърна към мен в качеството ми на ръководител на българската делегация в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) с молба да окажем помощ на молдовските българи. Първите действия, които предприех, бяха поредица писма, изпратени между 2 и 5 март до Комисията по мониторинг на ПАСЕ, до президента на ПАСЕ лорд Ръсел Джонстън, до Венецианската комисия за демокрация чрез право, до Конгреса на местните и регионални власти в Европа, до Комитета на министрите и до генералния секретар на Съвета на Европа. Всяко писмо засягаше проблема от аспекта, свързан с дейността на съответната институция.
Това сезиране доведе като пръв резултат до това, че във всички тези институции разговорите с представителите на Молдова започваха не с Приднестровието или Гагаузия, а с Тараклийския регион.
Аргументът в полза на отмяната на сливането на Тараклийския регион с друг, което иначе е суверенно право на страната, беше чл. 16 от Рамковата конвенция за защита на националните малцинства. Той гласи: “Страните трябва да се въздържат от мерки, които, променяйки съотношението на населението в области, населени с лица, принадлежащи към национални малцинства, целят ограничаване на правата и свободите, произтичащи от тази рамкова конвенция.”
Венецианската комисия за демокрация чрез право
На 8 март 1999 г. Венецианската комисия, която е юридическа експертна институция на Съвета на Европа, публикува своя меморандум за въпросите, повдигнати от молдовските закони за местната администрация и административно-териториалната организация на страната по отношение на законите, свързани с малцинствата. Към този документ беше прибавено и експертното становище на Филип Брюкер, директор на центъра за публично право към Брюкселския свободен университет. Текстовете засягаха главно въпроси, свързани с гагаузите и Приднестровието, но същевременно се позоваваха и на Препоръка 1201/1993 г. на ПАСЕ, изтъквайки, че при присъединяването си към Съвета на Европа Молдова е приела да спазва изискванията на препоръката за политика спрямо малцинствата.
Въпросът беше поставен и следваше да намери решение! Нашата позиция към Молдова беше добронамерена - в подкрепа на нейното европейско бъдеще, но и напълно категорично по отношение на правата на българите там и искането им за възстановяване на Тараклийския регион. По този въпрос не можеше да направим компромис.
Комисията по мониторинг
На 10 март в Париж се състоя заседание на Комисията по мониторинг на ПАСЕ. В проектодокументите за Молдова, публикувани на 26 февруари 1999 г., въпросът вече беше включен. Докладчици по въпроса бяха г-н Думени Колумберг от Швейцария (ЕНП) и г-жа Жозет Дюрийо - Франция (социалист). В чл. 102 и 108 на доклада и чл. 4 (2) и 5 (2) на проекторезолюцията и чл. 1 (4) и 1 (5) от проектопрепоръката българският въпрос беше поставен. Искаше се запазване на правата на българите, но липсваше препоръка за възстановяване на региона. Комисията констатираше нарушението на чл. 16 от рамковата конвенция и изискваше приемането на новия закон да не се отрази негативно на правата на българите. В становище, разпространено от ръководителя на делегацията на Молдова Василе Неделчуг, се оспорваше проведеният референдум в Тараклия, твърдеше се, че “само” 10 от 27-те населени места са отказали да гласуват на местните избори, насрочени за 23 май 1999 г., и че българи от региона Кагул подкрепяли новосъздадения регион.
Обвиняваха се лидери от Тараклия, че защитават своя бюрократичен интерес,отказвайки да разширят региона с разположените на юг от него български села. Неделчуг изтъкваше и какви предимства ще има българското малцинство в новата ситуация, запазвайки всички извоювани дотогава в Тараклия права. Мотива за промяната той обясняваше с необходимостта от по-ефективно бюджетиране на дейностите, което не би засегнало правата на българите. Заседанието на комисията беше затворено. На него присъства депутатката от СДС Мария Стоянова, която остро защитила българите и поискала възстановяване на регион Тараклия. От Евролевицата изказване в същата посока направила и Елена Поптодорова. След дебатите комисията е отложила вземането на решение за юни, за да проучи по-добре въпроса, а и да даде шанс на Молдова да направи някои стъпки за решаване на проблема.Българската преса отрази темата: в. “Македония” - 10 март 1999 г., в. “Демокрация” и в. “Стандарт” - 11 март.
Отзвук в Молдова
На 14 март В. Неделчуг се срещнал с българския посланик в Кишинев П. Воденски и изразил недоволството си от поставянето на въпроса в ПАСЕ от български депутати. Българският посланик от своя страна е изразил становище, че е добре Молдова сама да реши този въпрос. В официалното си изявление за информационната агенция “БАСА-прес” обаче Неделчуг е заявил, че Молдова ще се съобрази със спецификата на региона, населен с българи. 14 депутати от Блока за демократична и просперираща Молдова, подкрепени от 5 депутати - комунисти, внасят проект за поправка в приетия закон, възстановяваща Тараклийския регион. Против инициативата се обявяват от християндемократическия Народен фронт и Демократическия Конвент, както и от Партията на демократичните сили.Президентът Петру Лучински подкрепя инициативата, въпреки че 60% от българите в Тараклия са гласували за неговия противник Мирча Снегур.
По време на дебатите в парламента парламентарният председател Думитру Дяков се противопоставя на внасянето на въпроса, а пред опасността от разпадане на коалицията “Съюз за демокрация и реформи” вносителите отстъпват. Министърът на Националната сигурност Тудор Бутнару също се обявява против с аргумента, че това би могло да стане прецедент по отношение на други случаи. Това развитие беше отбелязано у нас от в. “Сега” на 26 март 1999 г. в статията “Българският окръг в Молдова няма да бъде запазен”.
Включване на МвнР
Обсъдих ситуацията с тогавашния зам.-министър на външните работи Марин Райков и му предоставих документите, за да може МВнР да изработи своя позиция. Такава беше изработена след съгласие от тогавашния премиер Иван Костов. Пак тогава по време на съвместен полет на българския президент Петър Стоянов и румънския президент Е. Константинеску в присъствието на зам.-министър Райков и румънския зам.-министър Михай Унгуреану (по-късно министър) въпросът се дискутира, като българските представители се стремят да убедят румънските си колеги в справедливостта на искането ни за възстановяване на региона. Румънците не са ентусиазирани от идеята и изразяват опасения такъв прецедент да не се използва в други случаи.
Българската позиция включва заявление, че исканията ни няма да ескалират, а освен това готовност да подкрепим усилията на Молдова за европейско бъдеще.
Пак в ПАСЕ
На 24 юни 1999 г. президентът на Молдова Петру Лучински говори пред ПАСЕ. Съгласно традицията след словото си той отговори на въпроси на депутати.
Аз зададох въпрос за закона за административната организация на Молдова, променил границите на Тараклийския регион, нарушавайки чл. 16 от рамковата конвенция. Попитах и какви мерки ще предприеме Молдова за гарантиране правата на българското малцинство. След мен взе думата Иван Иванов - тогава от СДС, и запита дали президентът ще подкрепи желанието на населението, изразено чрез референдум за запазване на региона.
В отговора си президентът Лучински изрази съжаление, че българското малцинство не е приело решението на парламента, но заяви, че все още крайно решение не е взето.
Действията от страна на България предизвикали напрежение в Молдова,но властите ще намерят най-добрия начин за решаване на въпроса. Заяви също, че вестникът на български не е бил закрит, тъй като българите в Молдова живеели по-добре от други националности и имали възможност да го издават.
След речта беше даден прием в чест на президента Лучински. Използвах случая по време на здрависването отново да изразя надеждата си, че той ще съдейства за намиране на решение на въпроса. След мен идваше Иван Иванов, с изключително щастлив вид, който сърдечно поздрави президента на Молдова за отговора, и му благодари, че ще съдейства за решаване на въпроса. Имах усещането, че на Лучински започва да му идва в повече този натиск, още повече, че ние едва ли бяхме единствените, поставили въпроса за българите в Молдова. Проектодокладът на Венецианската комисия - вече включил и “българския въпрос”, изглежда, че беше последната капка, която наклони везните. Молдова си имаше и без това много други проблеми и реши да ги намали с един.
Епилог - Възстановяването на Тараклийския регион
Тараклийският регион беше възстановен. Проблемът с българите в Молдова беше свален от всички доклади. На другия ден Молдова въведе визи за българи. Българите в Тараклия на изборите гласуваха за комунистите - явно недоволни от управляващите. Правителството и президентът се смениха. В края на 2006 г. румънският външен министър М.Унгуреану препоръча на Молдова да търси и българска подкрепа пред Европейския съюз - явно разчитайки на заявлението по време на полета през 1999 г. Това изказване май му създаде проблеми в Румъния. Но кампанията за възстановяване на Тараклийския регион показа, че можем да защитаваме българите в чужбина чрез участието ни в европейските институции.
Лъчезар Тошев
През февруари 1999 г. бях посетен от д-р Петър Константинов - председател на Националния комитет за защита на българите извън сегашните граници на България. Той ми връчи декларация от 4 януари 1999 г., с която комитетът алармира обществеността за ликвидирането на Тараклийския регион в Молдова, следствие на приетия на 12 ноември 1998 г. закон за ново териториално деление на страната.
Тараклийският регион
Този регион е населен предимно с българи - 32 622 жители, представляващи 65% от цялото население на региона. Сливането му с друг регион водеше до промяна на съотношението в етническия състав на населението и автоматично водеше до загуба на редица културни и образователни придобивки. Това беше предизвикало остри реакции сред българите в Молдова. Централната власт не беше одобрила провеждането на референдум за териториалното деление, позовавайки се на предстоящите местни избори. Все пак на 24 януари 1999 г. тараклийските власти проведоха референдум като местна инициатива. 88.17% от населението се включи в гласуването, като 91.87% се обявиха за запазване на региона.
На 4 февруари в бр. 10 на молдовския Държавен вестник се появи съобщение за закриването на вестника на българите “Родно слово”, което допълнително повиши напрежението.Без да се съобрази с обществените реакции, правителството на Молдова обяви референдума за незаконен . На 19 февруари Тараклийският районен съвет приел решение да се обърне към Комитета на министрите на Съвета на Европа с апел за запазване на Тараклийския регион и упълномощил своя председател Кирил Дарманчев да предприеме необходимите действия. Освен това населението на Тараклийския регион отказа да участва в местните избори на новия уедрен регион Кагул.
Действия в ПАСЕ
Д-р Константинов се обърна към мен в качеството ми на ръководител на българската делегация в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) с молба да окажем помощ на молдовските българи. Първите действия, които предприех, бяха поредица писма, изпратени между 2 и 5 март до Комисията по мониторинг на ПАСЕ, до президента на ПАСЕ лорд Ръсел Джонстън, до Венецианската комисия за демокрация чрез право, до Конгреса на местните и регионални власти в Европа, до Комитета на министрите и до генералния секретар на Съвета на Европа. Всяко писмо засягаше проблема от аспекта, свързан с дейността на съответната институция.
Това сезиране доведе като пръв резултат до това, че във всички тези институции разговорите с представителите на Молдова започваха не с Приднестровието или Гагаузия, а с Тараклийския регион.
Аргументът в полза на отмяната на сливането на Тараклийския регион с друг, което иначе е суверенно право на страната, беше чл. 16 от Рамковата конвенция за защита на националните малцинства. Той гласи: “Страните трябва да се въздържат от мерки, които, променяйки съотношението на населението в области, населени с лица, принадлежащи към национални малцинства, целят ограничаване на правата и свободите, произтичащи от тази рамкова конвенция.”
Венецианската комисия за демокрация чрез право
На 8 март 1999 г. Венецианската комисия, която е юридическа експертна институция на Съвета на Европа, публикува своя меморандум за въпросите, повдигнати от молдовските закони за местната администрация и административно-териториалната организация на страната по отношение на законите, свързани с малцинствата. Към този документ беше прибавено и експертното становище на Филип Брюкер, директор на центъра за публично право към Брюкселския свободен университет. Текстовете засягаха главно въпроси, свързани с гагаузите и Приднестровието, но същевременно се позоваваха и на Препоръка 1201/1993 г. на ПАСЕ, изтъквайки, че при присъединяването си към Съвета на Европа Молдова е приела да спазва изискванията на препоръката за политика спрямо малцинствата.
Въпросът беше поставен и следваше да намери решение! Нашата позиция към Молдова беше добронамерена - в подкрепа на нейното европейско бъдеще, но и напълно категорично по отношение на правата на българите там и искането им за възстановяване на Тараклийския регион. По този въпрос не можеше да направим компромис.
Комисията по мониторинг
На 10 март в Париж се състоя заседание на Комисията по мониторинг на ПАСЕ. В проектодокументите за Молдова, публикувани на 26 февруари 1999 г., въпросът вече беше включен. Докладчици по въпроса бяха г-н Думени Колумберг от Швейцария (ЕНП) и г-жа Жозет Дюрийо - Франция (социалист). В чл. 102 и 108 на доклада и чл. 4 (2) и 5 (2) на проекторезолюцията и чл. 1 (4) и 1 (5) от проектопрепоръката българският въпрос беше поставен. Искаше се запазване на правата на българите, но липсваше препоръка за възстановяване на региона. Комисията констатираше нарушението на чл. 16 от рамковата конвенция и изискваше приемането на новия закон да не се отрази негативно на правата на българите. В становище, разпространено от ръководителя на делегацията на Молдова Василе Неделчуг, се оспорваше проведеният референдум в Тараклия, твърдеше се, че “само” 10 от 27-те населени места са отказали да гласуват на местните избори, насрочени за 23 май 1999 г., и че българи от региона Кагул подкрепяли новосъздадения регион.
Обвиняваха се лидери от Тараклия, че защитават своя бюрократичен интерес,отказвайки да разширят региона с разположените на юг от него български села. Неделчуг изтъкваше и какви предимства ще има българското малцинство в новата ситуация, запазвайки всички извоювани дотогава в Тараклия права. Мотива за промяната той обясняваше с необходимостта от по-ефективно бюджетиране на дейностите, което не би засегнало правата на българите. Заседанието на комисията беше затворено. На него присъства депутатката от СДС Мария Стоянова, която остро защитила българите и поискала възстановяване на регион Тараклия. От Евролевицата изказване в същата посока направила и Елена Поптодорова. След дебатите комисията е отложила вземането на решение за юни, за да проучи по-добре въпроса, а и да даде шанс на Молдова да направи някои стъпки за решаване на проблема.Българската преса отрази темата: в. “Македония” - 10 март 1999 г., в. “Демокрация” и в. “Стандарт” - 11 март.
Отзвук в Молдова
На 14 март В. Неделчуг се срещнал с българския посланик в Кишинев П. Воденски и изразил недоволството си от поставянето на въпроса в ПАСЕ от български депутати. Българският посланик от своя страна е изразил становище, че е добре Молдова сама да реши този въпрос. В официалното си изявление за информационната агенция “БАСА-прес” обаче Неделчуг е заявил, че Молдова ще се съобрази със спецификата на региона, населен с българи. 14 депутати от Блока за демократична и просперираща Молдова, подкрепени от 5 депутати - комунисти, внасят проект за поправка в приетия закон, възстановяваща Тараклийския регион. Против инициативата се обявяват от християндемократическия Народен фронт и Демократическия Конвент, както и от Партията на демократичните сили.Президентът Петру Лучински подкрепя инициативата, въпреки че 60% от българите в Тараклия са гласували за неговия противник Мирча Снегур.
По време на дебатите в парламента парламентарният председател Думитру Дяков се противопоставя на внасянето на въпроса, а пред опасността от разпадане на коалицията “Съюз за демокрация и реформи” вносителите отстъпват. Министърът на Националната сигурност Тудор Бутнару също се обявява против с аргумента, че това би могло да стане прецедент по отношение на други случаи. Това развитие беше отбелязано у нас от в. “Сега” на 26 март 1999 г. в статията “Българският окръг в Молдова няма да бъде запазен”.
Включване на МвнР
Обсъдих ситуацията с тогавашния зам.-министър на външните работи Марин Райков и му предоставих документите, за да може МВнР да изработи своя позиция. Такава беше изработена след съгласие от тогавашния премиер Иван Костов. Пак тогава по време на съвместен полет на българския президент Петър Стоянов и румънския президент Е. Константинеску в присъствието на зам.-министър Райков и румънския зам.-министър Михай Унгуреану (по-късно министър) въпросът се дискутира, като българските представители се стремят да убедят румънските си колеги в справедливостта на искането ни за възстановяване на региона. Румънците не са ентусиазирани от идеята и изразяват опасения такъв прецедент да не се използва в други случаи.
Българската позиция включва заявление, че исканията ни няма да ескалират, а освен това готовност да подкрепим усилията на Молдова за европейско бъдеще.
Пак в ПАСЕ
На 24 юни 1999 г. президентът на Молдова Петру Лучински говори пред ПАСЕ. Съгласно традицията след словото си той отговори на въпроси на депутати.
Аз зададох въпрос за закона за административната организация на Молдова, променил границите на Тараклийския регион, нарушавайки чл. 16 от рамковата конвенция. Попитах и какви мерки ще предприеме Молдова за гарантиране правата на българското малцинство. След мен взе думата Иван Иванов - тогава от СДС, и запита дали президентът ще подкрепи желанието на населението, изразено чрез референдум за запазване на региона.
В отговора си президентът Лучински изрази съжаление, че българското малцинство не е приело решението на парламента, но заяви, че все още крайно решение не е взето.
Действията от страна на България предизвикали напрежение в Молдова,но властите ще намерят най-добрия начин за решаване на въпроса. Заяви също, че вестникът на български не е бил закрит, тъй като българите в Молдова живеели по-добре от други националности и имали възможност да го издават.
След речта беше даден прием в чест на президента Лучински. Използвах случая по време на здрависването отново да изразя надеждата си, че той ще съдейства за намиране на решение на въпроса. След мен идваше Иван Иванов, с изключително щастлив вид, който сърдечно поздрави президента на Молдова за отговора, и му благодари, че ще съдейства за решаване на въпроса. Имах усещането, че на Лучински започва да му идва в повече този натиск, още повече, че ние едва ли бяхме единствените, поставили въпроса за българите в Молдова. Проектодокладът на Венецианската комисия - вече включил и “българския въпрос”, изглежда, че беше последната капка, която наклони везните. Молдова си имаше и без това много други проблеми и реши да ги намали с един.
Епилог - Възстановяването на Тараклийския регион
Тараклийският регион беше възстановен. Проблемът с българите в Молдова беше свален от всички доклади. На другия ден Молдова въведе визи за българи. Българите в Тараклия на изборите гласуваха за комунистите - явно недоволни от управляващите. Правителството и президентът се смениха. В края на 2006 г. румънският външен министър М.Унгуреану препоръча на Молдова да търси и българска подкрепа пред Европейския съюз - явно разчитайки на заявлението по време на полета през 1999 г. Това изказване май му създаде проблеми в Румъния. Но кампанията за възстановяване на Тараклийския регион показа, че можем да защитаваме българите в чужбина чрез участието ни в европейските институции.
- 25 март 2007г.
ПАСЕ
СЕ ЗАЕ С ВОЙВОДИНА
Стоян
Райчевски
В."Про и Анти", 21.03. 2008г.
На
14 февруари 2008г. Парламентарната Асамблея
на Съвета на Европа публикува доклада
на германският християндемократ Юрген
Херман "Ситуацията с националните
малцинства във Войводина и румънското
етническо малцинство в Сърбия"
(Док.11528). От името на Комисията по правни
въпроси и права на човека, докладчика
предлага на ПАСЕ проект за резолюция,
който е включен за гласуване в проекта
за дневен ред на Асамблеята за 17 април
т.г.
Различията
не трябва да се възприемат като опасност,
а като източник за обогатяване на едно
общество-смята докладчикът.
Сърбия
,е мултикултурна страна, което е типично
за Балканският регион. Там обаче са
останали междуетнически напрежения ,
като наследство от ерата на Милошевич
и неговата политика срещу малцинствата.ПАСЕ
смята че развитието на диалога между
културите и уважението към различията
е гаранция за траен мир и стабилност.ПАСЕ
призовава сръбските власти да реагират
категорично срещу опитите да се създава
междуетническо напрежение,изисква
приемането в кратки срокове на закон
срещу дискриминацията,и настоява
правителството да положи всички усилия
да изгради доверие в малцинствата и
представителите на държавните институции.
ПАСЕ
също така припомня, че опитите да се
налага идентичност на лица или групи е
неприемливо и несъвместимо с чл.3 на
Рамковата конвенция за защита на
националните малцинства.
Сред
другите препоръки се изисква най-бързо
създаване на фонд подкрепящ социалното,
икономическото,и културното развитие
на малцинствата, създаване на заместник
омбудсман по малцинствата,продължаване
на развитието на дву-езични училища и
такива изцяло на майчин език. Специално
за влашкото малцинство живеещо в
Дунавската равнина,района на р.Тимок,
и Морава, да се осигури достъп до
образование на майчин език, медии и
публична администрация на такъв
език.Призовава се Сърбия и родните
страни на малцинствата да организират
съвместни междуправителствени комисии
за сътрудничество в областта на защитата
на националните малцинство.
Освен
проект за резолюция, ПАСЕ ще гласува и
препоръка към
Комитета
на Министрите, в която се иска министрите
да следят чрез процедурата на мониторинг
за изпълнение на тези препоръки, и да
създадат конкретни планове за подкрепа
на тяхното прилагане.
Съгласно
представените данни, в момента във
Войводина живеят 65% сърби, 14.28% унгарци,2.79%
словаци,2.78% хървати, 2.45% югославяни(от
смесени бракове на народите в бивша
Югославия), 1.75% черногорци,1.43% роми, 1.5%
румънци, 0.97% буневци, 0.77 русини, 0.58%
македонци. Интересно е ,че във Войводина
са се преселили голям брой хървати и
бошнаци, следствие на войните в бивша
Югославия след 1990г.
Поради
тези конфликти броят на лица от
малцинствата във Войводина е намалял.
Така например през 1991г. 339 491 унгарци са
живели в областта, а през 2002г. те са 290
207. Хърватите от 74808 са станали 56546 и пр.
България
има 12 депутати в ПАСЕ, но след опитите
на Лъчезар Тошев в периода 1998-2003г. да
постави въпроса за българите в Сърбия
и да лансира техни представители като
партньори на Съвета на Европа, друг не
е правил нищо по този въпрос.
(Вж. статията
на Зденка Тодорова "Кой помагаше на
Западните покрайнини", 3 ноември 2006,
в. Про и Анти.)
Тогава
смяната на докладчика и тежкото заболяване
на следващия докладчик провалиха
инициативата на българския депутат.
Настоящият доклад изобщо не отчита
ситуацията с българското малцинство в
Сърбия,въпреки че България има двама
членове в комисията приела доклада.
Смущаващо е ,че настоящите членове на
ПАСЕ от България дори не са направили
опити да променят нещата, а допри няма
и внесени предложения за поправки в
проектите за резолюция и препоръка,
които предстои да се гласуват. Ако това
продължава -по този въпрос, а и по доклада
на френският консерватор Мишел Юно за
мюсюлманите в Беломорието, можем да
останем с впечатление, че защитата на
правата на българските малцинства в
чужбина, не са от интерес за новите ни
представители в ПАСЕ.
Зденка ТОДОРОВА
Кой помагаше на Западните покрайнини
Вестник "Про и Анти", 3 ноември 2006г.
На 5 октомври 2006 г. се навършиха шест години от свалянето режима на Слободан Милошевич. През тези шест години много неща се случиха в Сърбия, като лошите бяха много повече от добрите. Беше убит демократично избраният премиер Зоран Джинджич, езикът на омразата пак стана всекидневие, старите кадри от времето на Милошевич не само че не бяха лустрирани, но заеха всички възлови места в държавната администрация, въпросът с правата на националните малцинства, поради излезлите на преден план преговори за статута на Косово, заглъхнаха, сенчестият бизнес навлезе във всички пори на обществено-политическия живот, военнопрестъпниците с помощта на настоящия премиер бяха издигнати в ранг на “национални герои”, а през април 2006 г. Брюксел прекрати преговорите с Белград за асоцииране и стабилизация с ЕС. В момента ставаме свидетели как Воислав Кощуница в ролята си на премиер кокетничи с отделни лидери от националните малцинства, които му се отблагодаряват, подкрепяйки неговата политика на изолационизъм, оказал своето пагубно въздействие върху цялостното положение на националните малцинства. Създадените през 2002 г. национални съвети се превърнаха в оръдие на властта, с което тя продължава да доразбива и без това крехкото единство между малцинствените общности. Всяка една обаче се сблъсква с различни проблеми, като българското национално малцинство се сблъсква и с безразличието на държавата майка. Прави впечатление, че през последните шест години отношенията между българите в Западните покрайнини и официалните власти в държавата майка замряха. В името на “добросъседството” и “европейското бъдеще на региона” българските и сръбските политици предпочетоха не да решават на масата за преговори въпроса с положението на българското национално малцинство, а да се разхождат из Цариброд, като най-честото им място беше Царибродската гара, възстановена с пари на ЕС. Така хем се демонстрираше европейското в българо-сръбските отношения, хем се хвърляше прах в очите на местните българи. Но затова пък на 26 април т.г. президентът Първанов възвелича в Цариброд “никога по-добрите българо-сръбски отношения”, след което броят на часовете по български език от обещаните от него пет часа седмично, се свиха до жалките два часа.
Нито правителството на Сакскобургготски, нито на Станишев направиха нещо в международен план за Западните покрайнини.
Затова, когато говорим за национално-отговорна политика на държавата майка към своите сънародници зад граница, нека да не забравяме, че такава имаше единствено по времето на управлението на ОДС. По това време в Западните покрайнини бяха създадени българските културни центрове, българските държавни институции поддържаха връзка с неправителствените организации в Западните покрайнини, пред международните институции (ООН, ПАСЕ, ОССЕ), американската държавна администрация, както и пред дипломатическите мисии по света, многократно беше повдиган въпросът с правата на българите в Западните покрайнини. Българската държава тогава беше опората на всички българи по света. Благодарение на тази опора, мобилизираните през 1999 г. българи от Западните покрайнини не бяха изпратени като запасняци на Косово. Когато говорим за национално-отговорна политика на държавата майка по време на правителството на ОДС, трябва да изтъкнем и ролята на тогавашния ръководител на българската делегация в Съвета на Европа г-н Лъчезар Тошев, благодарение на когото много от въпросите, свързани с правата на българите в Западните покрайнини, ставаха достояние както на ПАСЕ, така и на широката българска и международна общественост. През 1998 г. на една от сесиите на ПАСЕ, в дебатите по повод ситуацията в Съюзна република Югославия (1403-28/1/98-7-Е) той постави въпроса с правата на националните малцинства, в това число на албанското и на българското. Българското национално малцинство по този начин се чувстваше защитено. На 30 януари 1998 г. българската делегация внесе информативен документ в ПАСЕ за “Положението на българското национално малцинство в СРЮ”, в който се посочват някои важни факти като този, че през 1995 г. въпросът с правата на българите в Сърбия е интернационализиран от страна на Комисията по правата на човека към ООН, ръководена от Тадеуш Мазовйецки (doc. E/CN 4/1995/57 of 16 January 1995), както и че българското национално малцинство в Сърбия бива лишавано от правата си по отношение административната употреба на българския език, както и в областта на образованието и църквата. Засегнат е и въпросът за натиска, който властите и особено полицията оказват върху активистите на Демократичния съюз на българите в Югославия. Този документ съдържа и обширна информация за доклада на Елизабет Рен, специалния докладчик на ООН за човешките права в бивша Югославия, в който също е залегнал въпросът за състоянието на правата на българското малцинство в Сърбия, както и Резолюцията на Генералната асамблея на ООН от декември 1996 г., в която покрай положението на малцинствата в Санджак и Войводина се споменава и въпросът с българското национално малцинство в Западните покрайнини. През 1999 г. Лъчезар Тошев внeсe проекторезолюцията за нарушаване на човешките права на българското национално малцинство във Федерална Република Югославия (Doc. 8477/13 July 1999). На 25-26 ноември 1999 г. на заседание на ПАСЕ в София, посветено на Пакта за стабилност, по покана на г-н Тошев присъства и представител на българското национално малцинство от името на Хелзинкския комитет на българите в Югославия. Сред документите на конференцията беше включен като официален документ и докладът на тази правозащитна организация, посветен на състоянието на човешките права на българите в Западните покрайнини. Г-н Тошев продължи и след 2000 г. да се интересува от положението на българското малцинство, което се вижда от писмото му във връзка с работата по изготвянето на доклада по doc. 8477/13.07.1999 г. (21.10.2003 г.), изпратено от него до докладчика на ПАСЕ за българското национално малцинство в Сърбия г-н Жорди Соле Тура.
Единствено тежкото заболяване на г-н Соле Тура попречи да бъде завършен докладът му, за което можем само да съжаляваме. Настоящите власти в България обаче не се интересуват от положението на своите сънародници в Западните покрайнини, което ясно говори за политиката на коалицията, която в момента управлява в България.
Българската общественост трябва да знае тези неща, защото натрупалите се през изминалото десетилетие проблеми сред българската общност в Сърбия все още трудно се решават, но въпреки това има развитие по отношение на човешките права в Западните покрайнини благодарение натиска, който върху Белград оказваха и продължават да оказват международните организации. Заслуга за това имат както дипломацията по време на правителството на ОДС, така и лично г-н Лъчезар Тошев, предвождащ в този труден период българската делегация в ПАСЕ.
Българите в Западните покрайнини очакват започнатият по онова време процес да продължи. Ще бъде ли чут нашият глас, или той ще остане само глас в пустиня?
На 5 октомври 2006 г. се навършиха шест години от свалянето режима на Слободан Милошевич. През тези шест години много неща се случиха в Сърбия, като лошите бяха много повече от добрите. Беше убит демократично избраният премиер Зоран Джинджич, езикът на омразата пак стана всекидневие, старите кадри от времето на Милошевич не само че не бяха лустрирани, но заеха всички възлови места в държавната администрация, въпросът с правата на националните малцинства, поради излезлите на преден план преговори за статута на Косово, заглъхнаха, сенчестият бизнес навлезе във всички пори на обществено-политическия живот, военнопрестъпниците с помощта на настоящия премиер бяха издигнати в ранг на “национални герои”, а през април 2006 г. Брюксел прекрати преговорите с Белград за асоцииране и стабилизация с ЕС. В момента ставаме свидетели как Воислав Кощуница в ролята си на премиер кокетничи с отделни лидери от националните малцинства, които му се отблагодаряват, подкрепяйки неговата политика на изолационизъм, оказал своето пагубно въздействие върху цялостното положение на националните малцинства. Създадените през 2002 г. национални съвети се превърнаха в оръдие на властта, с което тя продължава да доразбива и без това крехкото единство между малцинствените общности. Всяка една обаче се сблъсква с различни проблеми, като българското национално малцинство се сблъсква и с безразличието на държавата майка. Прави впечатление, че през последните шест години отношенията между българите в Западните покрайнини и официалните власти в държавата майка замряха. В името на “добросъседството” и “европейското бъдеще на региона” българските и сръбските политици предпочетоха не да решават на масата за преговори въпроса с положението на българското национално малцинство, а да се разхождат из Цариброд, като най-честото им място беше Царибродската гара, възстановена с пари на ЕС. Така хем се демонстрираше европейското в българо-сръбските отношения, хем се хвърляше прах в очите на местните българи. Но затова пък на 26 април т.г. президентът Първанов възвелича в Цариброд “никога по-добрите българо-сръбски отношения”, след което броят на часовете по български език от обещаните от него пет часа седмично, се свиха до жалките два часа.
Нито правителството на Сакскобургготски, нито на Станишев направиха нещо в международен план за Западните покрайнини.
Затова, когато говорим за национално-отговорна политика на държавата майка към своите сънародници зад граница, нека да не забравяме, че такава имаше единствено по времето на управлението на ОДС. По това време в Западните покрайнини бяха създадени българските културни центрове, българските държавни институции поддържаха връзка с неправителствените организации в Западните покрайнини, пред международните институции (ООН, ПАСЕ, ОССЕ), американската държавна администрация, както и пред дипломатическите мисии по света, многократно беше повдиган въпросът с правата на българите в Западните покрайнини. Българската държава тогава беше опората на всички българи по света. Благодарение на тази опора, мобилизираните през 1999 г. българи от Западните покрайнини не бяха изпратени като запасняци на Косово. Когато говорим за национално-отговорна политика на държавата майка по време на правителството на ОДС, трябва да изтъкнем и ролята на тогавашния ръководител на българската делегация в Съвета на Европа г-н Лъчезар Тошев, благодарение на когото много от въпросите, свързани с правата на българите в Западните покрайнини, ставаха достояние както на ПАСЕ, така и на широката българска и международна общественост. През 1998 г. на една от сесиите на ПАСЕ, в дебатите по повод ситуацията в Съюзна република Югославия (1403-28/1/98-7-Е) той постави въпроса с правата на националните малцинства, в това число на албанското и на българското. Българското национално малцинство по този начин се чувстваше защитено. На 30 януари 1998 г. българската делегация внесе информативен документ в ПАСЕ за “Положението на българското национално малцинство в СРЮ”, в който се посочват някои важни факти като този, че през 1995 г. въпросът с правата на българите в Сърбия е интернационализиран от страна на Комисията по правата на човека към ООН, ръководена от Тадеуш Мазовйецки (doc. E/CN 4/1995/57 of 16 January 1995), както и че българското национално малцинство в Сърбия бива лишавано от правата си по отношение административната употреба на българския език, както и в областта на образованието и църквата. Засегнат е и въпросът за натиска, който властите и особено полицията оказват върху активистите на Демократичния съюз на българите в Югославия. Този документ съдържа и обширна информация за доклада на Елизабет Рен, специалния докладчик на ООН за човешките права в бивша Югославия, в който също е залегнал въпросът за състоянието на правата на българското малцинство в Сърбия, както и Резолюцията на Генералната асамблея на ООН от декември 1996 г., в която покрай положението на малцинствата в Санджак и Войводина се споменава и въпросът с българското национално малцинство в Западните покрайнини. През 1999 г. Лъчезар Тошев внeсe проекторезолюцията за нарушаване на човешките права на българското национално малцинство във Федерална Република Югославия (Doc. 8477/13 July 1999). На 25-26 ноември 1999 г. на заседание на ПАСЕ в София, посветено на Пакта за стабилност, по покана на г-н Тошев присъства и представител на българското национално малцинство от името на Хелзинкския комитет на българите в Югославия. Сред документите на конференцията беше включен като официален документ и докладът на тази правозащитна организация, посветен на състоянието на човешките права на българите в Западните покрайнини. Г-н Тошев продължи и след 2000 г. да се интересува от положението на българското малцинство, което се вижда от писмото му във връзка с работата по изготвянето на доклада по doc. 8477/13.07.1999 г. (21.10.2003 г.), изпратено от него до докладчика на ПАСЕ за българското национално малцинство в Сърбия г-н Жорди Соле Тура.
Единствено тежкото заболяване на г-н Соле Тура попречи да бъде завършен докладът му, за което можем само да съжаляваме. Настоящите власти в България обаче не се интересуват от положението на своите сънародници в Западните покрайнини, което ясно говори за политиката на коалицията, която в момента управлява в България.
Българската общественост трябва да знае тези неща, защото натрупалите се през изминалото десетилетие проблеми сред българската общност в Сърбия все още трудно се решават, но въпреки това има развитие по отношение на човешките права в Западните покрайнини благодарение натиска, който върху Белград оказваха и продължават да оказват международните организации. Заслуга за това имат както дипломацията по време на правителството на ОДС, така и лично г-н Лъчезар Тошев, предвождащ в този труден период българската делегация в ПАСЕ.
Българите в Западните покрайнини очакват започнатият по онова време процес да продължи. Ще бъде ли чут нашият глас, или той ще остане само глас в пустиня?