Румънският Конституционен Съд отмени давността за престъпленията на комунистическия режим, 12 декември 2013г.

Roumanie : pas de prescription pour les crimes des communistes

Rédaction en ligne
Mis en ligne
La Cour constitutionnelle de Roumanie a décidé jeudi que les meurtres étaient imprescriptibles, une décision qui ouvre la voie à la condamnation des tortionnaires du régime communiste 23 ans après sa chute.
Pour les juges, «ni les crimes (des tortionnaires, du régime communiste, ndlr), ni la responsabilité pénale ou l’exécution de la peine ne sont prescriptibles», a déclaré aux journalistes le président de la Cour, Augustin Zegrean.
La Cour a constaté qu’un article du code pénal, en vertu duquel le génocide, les crimes de guerre et les crimes contre l’humanité sont imprescriptibles «quelle que soit la date où ils ont été commis», était constitutionnel, indique un communiqué.
L’Institut roumain de recherche sur les crimes du communisme (IICCMER) a salué «un grand pas en avant» qui permettra d’«envoyer les tortionnaires communistes devant les juges».

Source : http://www.lesoir.be/379332/article/actualite/fil-info/fil-info-monde/2013-12-12/roumanie-pas-prescription-pour-crimes-des-communistes

Такива опити имаше и у нас : 

http://toshev.blogspot.com/search?updated-max=2009-06-30T18%3A17%3A00%2B03%3A00&max-results=1

... и в ПАСЕ : http://assembly.coe.int/nw/xml/XRef/Xref-XML2HTML-en.asp?fileid=19799&lang=en

...на български език тук: 

http://toshev.blogspot.com/2013/07/normal-0-21-false-false-false-de-x-none.html

РЕШЕНИЕТО НА РУМЪНСКИЯ КОНСТИТУЦИОНЕН СЪД

РЕШЕНИЕ № 511

От 12 декември 2013

Относно: възражение за неконституционосъобразност на разпоредбите на чл. 125 параграф 3 от Наказателния кодекс

Публикувано в Официален вестник № 75 от 30.01.2014 г.

Augustin Zegrean, председател

Valer Dorneanu, съдия

Petre Lazaroiu, съдия

Mircea Stefan, съдия 

Minea Daniel,  съдия

Marius Morar, съдия

Mona-Maria Pivniceru, съдия

 Puskas Valentin,съдия

 ZoltanTudorel,съдия

 Toader Oana, съдия

 Cristina Puica, помощник-магистрат

С участието на представителя на Главна прокуратура, прокурор Маринела Минка.

Образувано е производство за разглеждане на искане за разрешаване на възражение за неконституционосъобразност на разпоредбите на чл. 125, ал. 3 от Наказателния кодекс, възражение, повдигнато от Nicolae Trebuian Junior в дело № 32/753/2012 на Апелативен съд Тимишоара – наказателна секция, за което в Конституционния съд e образувано конституционно дело № 1.596D/2012.

Разискванията са проведени по време на публично заседание от 24 септември 2013 г. и протоколирани в заключението за работата на заседанието от посочената дата, когато Съдът, съгласно чл. 57 и чл. 58 ал. (3) от Закон № 47/1992, с оглед по-доброто проучване на проблемите, формиращи предмета на делото, отложи произнасянето за 15 октомври 2013 г., датата на която, констатирайки, че не присъстват всички съдии, участвали в разискванията, съгласно чл. 57 и чл. 58 ал. (1), изречение първо от Закон 47/1992, отложи произнасянето по делото за 21 ноември 2013 г. 

Съгласно решение от 21 ноември 2013 г., Съдът, отчитайки необходимостта от допълнително изясняване на някои аспекти, съгласно чл. 58, ал. (4) от Закон № 47/1992, разпореди разискванията да се възобновят на 12 декември 2013 г.

При поименното призоваване като автор на възражението отговаря адвокат Георге Маринеску (Gheorghe Marinescu), с пълномощно за заместване от избрания защитник Ромео Балан (Romeo Balan).

Счита се, че делото е във фаза, позволяваща по него да се постанови окончателно решение.

Председателят предоставя думата на адвоката на автора на възражението, който иска приемането на възражението поради посочените причини в подадените по делото писмени материали до 24 септември 2013 г., с които се твърди, че разпоредбите на чл. 125, ал. 3 от Наказателния кодекс, които разширяват непогасяемостта на давността за изпълнение на наказания и за престъпления за убийство и за умишлени престъпления, довели до смърт на жертвата, чийто давностен срок за изпълнение не е изтекъл към датата на влизане в сила на Закон № 27/2012, нарушава принципа за прилагане с обратна сила на закона, постановен в чл. 15, ал. (2) от Конституцията. 

Смята, че е право на законодателя да променя режима за давност в съответствие с обществените изисквания и с наказателната политика на държавата, но новият закон трябва да зачита суверенитета на предходния закон и да не упражнява вмешателство върху действието на вече установени решения за наказателни изпълнения, между които и върху давностния срок. Не е законно и конституционно новият закон да се прилага за нарушение, извършено преди влизането на закона в сила. 

Също така разпоредбите на чл. 125, ал. 3 от Наказателния кодекс засягат прилагането на принципа на по-благоприятния наказателен закон, принцип от конституционен ранг, който има по-широк обхват на прилагане от правните норми, посочени в чл. 13, 14 и 15 от Наказателния кодекс. Посочва, че теорията за допълнителното действие на по-благоприятния наказателен закон се основава на принципа на законоустановеност на нарушенията и наказанията. 

 

Освен това, спрямо първоначалните мотиви, твърди, че се нарушава чл. 16. ал. (1) от Конституцията, тъй като с Решение № 1.092/2012 Конституционният съд e постановил, че разпоредбите на чл. 124 от Наказателния кодекс относно специалната давност са конституционни до степен, в която не възпрепятстват прилагането на по-благоприятния наказателен закон спрямо извършените деяния под действието на стария закон. 

Или, с оглед на равноправното третиране и недискриминацията, и спрямо давностния срок за изпълнение на наказанието трябва да се прилага принципът на по-благоприятния наказателен закон.

Представителят на Главна прокуратура посочи, че, за да се отговори на критиките за неконституционосъобразност, отправени към чл. 125, ал. 3 от Наказателния кодекс, трябва да се изясни правният характер на давността за изпълнение на наказанието, а именно дали е по същество от наказателно-правен или от наказателно-процесуален характер.

Представителят на прокуратурата показва, че, за да се отговори на критиките на противоконституционност на разпоредбите на чл. 125, ал. 3 от Наказателния кодекс, следва да бъде установена правната природа на давността за изпълнение на наказанието, а именно дали това е институция на материалното или процесуалното наказателно право. Ако приемем, че това е институция на материалното наказателно право – зададена чрез областта, която е в общата част на Наказателния кодекс, очевидно е, че тя трябва да бъде в съответствие с чл. 15 ал. (2) от Конституцията.

Разрешаването на конфликти за върховенството на закона по наказателни дела, налагащи по-строги наказания, трябва да съобрази, че конституционната разпоредба е по-мека, до степен, че давността за изпълнение на наказанието е институция на основния закон.

Във връзка с аксиоматичния характер на чл. 15 (2) от Конституцията, залагащ принципа, който не може да бъде ограничаван само до изпълнението на процедурните условия, които по обективни причини не може да се отнасят само до своите получатели - след решение nr.1.092/2012, следва да бъде приет изцяло за инцидентен.

Освен това, прокуратурата твърди, че, ако приемем, че давността за изпълнение на наказанието е предимно материално-наказателна процедура, в това, макар и да се ръководи от Наказателния кодекс - благодарение на компоненти, а именно фаза на настъпване, тъй като е прецедент по време на изпълнение на наказанието, което не е предмет на същите правила, разпоредбите, регламентиращи съдебното преследване или съдебния процес (прекъсване или забавяне), което в областта на изпълнение на наказанието, са институциите на наказателно-процесуалното право, характера и предписването на наказанието - тогава, по своята същност са смесени предимно за наказателна процедура, можем да кажем, че това правило е незабавно прилагане на правните отношения, които са в процес на финализиране, докато е в сила. Освен това на давността за изпълнение на наказанието изключително разчита осъден човек, който избягва изпълнението на заповедта, издадена по наказателно съдебно решение, когато е окончателно осъден.

Във връзка с горното представителят на прокуратурата, смята, че въпреки топографията, давността за изпълнение на наказанието в правен контекст е със смесена природа - предимно наказателно-процесуална, контекстът, в който нормата, срещу която се възразява, нарушава конституционната строгост, така че отхвърлянето изготвя неоснователни заключения на изключението на противоконституционност.

Съдът,

Като взе предвид доказателствата по преписката постановява следното:

Чрез наказателно решение nr.1.687/R от 5 декември 2012, постановено по дело nr.32/753/2012 на Апелативния съд в Тимишоара – Наказателна секция, сезира Конституционния съд, с изключение на протвоконституционост на разпоредбите на чл. 125, ал. 3 от Наказателния кодекс. Възражението е повдигнато от Николае Требуин Младши по повод на жалбата за изпълнение на присъдата, като се позовава на изтичането на давността на присъдата.

В мотивите за противоконституционност авторът твърди, че разпоредбите на член 125, ал. 3 от Наказателния кодекс, които се простират неотменимо до изпълнение на наказанието за убийство и умишлени престъпления, следвани от смъртта на жертвата, чийто давностен срок не е изтекъл към датата на влизане в сила на Закона No.27 / 2012 г., е в нарушение на принципа за обратната сила на закона, дефиниран в чл. 15 (2) от Конституцията, който гласи, че "законът се отнася само за бъдеще, с изключение на наказателното право или по-благоприятни престъпления." 

Утвърденият в конституционното право принцип за обратното действие на закона трябва да се зачита и в процедурата на издаване на нормативни актове обратна сила, която се позовава на Решение на Конституционния съд № 90/1999. Закон № 27/2012 регламентира ред, чрез която в румънското наказателно право се определя валидност за случай на престъпленията за убийство и умишлени престъпления, последвани от смъртта на жертвата. Това е правото на законодателя да измени и допълни режим за наказателна давност, обаче, трябва да се спазват Конституцията, изменението следва да се отнася само за престъпления, извършени след датата на влизане в сила на закона. 

Разпоредбите на чл. 125, ал. 3 на от Наказателния кодекс, приет със закон No.27 / 2012 г., законодателят е решил, че новите разпоредби за ограничаване на наказателното право да се прилагат по отношение на престъпления, чиито давностен срок на изпълнение не е настъпило към момента на влизане в сила на закона. Чрез този нов наказателен закон, в противоречие с изложения принцип за обратно действие съответно се прилага един доклад за устойчивост на предходния за изпълнение на наказанието и на ефекта от прилагането на новия закон.

Прави препратка в този смисъл към Решение no. 830 на Конституционния съд / 2008 г. и счита, че новият закон трябва да зачита суверенитета на предишния закон и не влияе на ефектите на изпълнение на наказанието, който вече е устойчив, включително и върху сроковете. Субектите на доклад за наказателното изпълнение имат задължението да подпомагат прилагането на закона и също така и давността за изпълнение на наказанието.

Това право е установено при предишното законодателство и не може да бъде игнориран от последващото. Позовавайки се и на Решение № 73/1995 г. на Конституционния съд, което постановява, че: "Разрешаване на конфликти изисква закони диференциация докато субективно право, учредено съгласно правилото на предишния закон може без обратна сила, да повлияе на начина на предишния закон, в това право, се ръководи от принципа tempus regit acum”. 

Накрая, чл. 125, ал. 3, показва, че разпоредбите за обратно действие на Наказателния кодекса не се покриват от изключението за по-благоприятно, защото в новият закон е по-малко благоприятно, в този смисъл се позовава на решение на Конституционния съд no.303 / 2001.

Апелативния съд на Тимишоара - наказателна колегия счита, че разпоредбите на чл. 125, ал. 3 от Наказателния кодекс, които се отнасят до валидността на престъпления за убийство и умишлено причиняване на смърт на жертвата, давностния срок за изпълнение не е настъпил при влизането в сила на закон No.27 / 2012, са противоконституционни, защото нарушава принципа за недопускане на закона е посочено в чл. 15 (2) от Конституцията.

Съгласно член 30, ал. (1) от Закона No.47 / 1992 г., са сезирани Председателите на двете камари на Парламента, Правителството и Омбудсманът да изразят мнението си по възражението за противоконституционност.

Председателите на двете камари на Парламента, Правителството и Омбудсманът не са изразили своите гледни точки върху възражението за противоконституционност.

Съдът,

разглежда жалбата, доклада на съдията докладчик, писмените бележки по делото, подадени, изложението на адвоката, автор на възражението, прокурора, разпоредбите на протестираното законодателство, Конституцията и Закона No.47 / 1992 г., постановява, че:

Конституционният съд е бил законно сезиран и е компетентен, съгласно разпоредбите на член 146 г) от Конституцията и член 1 на ал. (2) от член 2, 3, 10 и 29 от Закон №. 47/1992, за уреждане на възражението за противоконституционност.

Целта на възражението за противоконституционност от разпоредбите на член 125, ал. 3 от Наказателния кодекс, въведен от член I точка 4 от Закон № 27 / 2012 година за изменение и допълнение на Наказателния кодекс на Румъния и Закон номер 286а / 2009 г., чрез Наказателния кодекс публикуван в Държавен вестник, част I, номер 180 от 20 март 2012 г. 

Текстът, който се критикува гласи: "Давностният срок не елиминира за изпълнение на наказанията за престъпленията, посочени в ал, 2, буква б), за които при влизането в сила на тази разпоредба не е бил настъпил срока на давност за изпълнение на наказанието. 

Ал. 2 буква б) на член 125 от Наказателния кодекс, критиките се отнасят, до: "основната на давностният срок не елиминира за изпълнение на наказанията, където [...] б) престъпления, посочена чл. 174-176 и умишлени престъпления, последвани от смъртта на жертвата. "

В аргумента на противоконституционност на тези разпоредби на закона, на правното основание на автора е изведено от нарушение на конституционните разпоредби на чл. 15 (2), според която "закона само за в бъдеще, с изключение на по-благоприятна наказателното право", и член 16 ал. (1) равенство на гражданите пред закона и публичните власти, без привилегии или дискриминация.

Проучвайки възражението за противоконституционност,

Съдът констатира следното:

Възражението за противоконституционност е отправено от Nicolae Trebuian Junior, като обжалване при уреждането на изпълнение на спорове, като се позовава на изтичането на давността на присъдата. Автор на възражението е осъден окончателно с на Решение nr.2.128 от 16 май 2000 г. на Върховният съд - наказателна колегия, на шест години затвор за съучастие с опит за убийство. 

Наказанието е било прекратено, при поискване, от 04 април до 04 август 2001 г., след което осъденото лице не е присъствало в затвора. Според чл. 127 ал. 2 от Наказателния кодекс поради избягване на наказанието, , започва да тече нов давностен срок на наказанието, което е трябвало да бъде изпълнено най-късно на 4-ти август 2012, но влиза в сила закон No.27 / 2012.

След приемането на Закон № 27/2012 г., разпоредбите на чл. 125, ал. 3 от Наказателния кодекс постановява законодателно решение, което предписва, за убийство и умишлено престъпление последвано от смърт на жертвата с влизане силата на закон давностния срок не е изтекъл. С други думи, новия режим на ограничаване се отнася и за престъпления, извършени преди влизането в сила на Закона No.27 / 2012 г., до степен, че давността не е настъпила в този момент.

I. Предпоставки за проверка за конституционост

В наказателното право се прави разлика между давност на наказателна отговорност и давност на изпълнението на наказанието. Докато срокът на давност на наказателна отговорност започва да тече от датата на нарушението и има ефект на възпрепятстване на упражняване на наказателните действия и като последица акцент на едно решение за осъдителната присъда, срока на давност на изпълнение на наказанието започва да тече от датата на окончателното решение за присъдата. 

Давността на наказателна отговорност е въпрос на отстраняване на наказателна отговорност поради неупражняване в срок от държавата, чрез органите на съдебната власт, за прилагане на давност за нарушителя, което води до анулиране на това право и съответстващото задължение на нарушителя да подкрепя прилагането на наказателни санкции. 

 

Оправдано чрез различни социални и правни мотиви, давността на наказателна отговорност се появява като правна институция с ефекти, както по отношение на съществено наказателно право ненавършване на срока на давност се явява като условие за наказуемост както и по отношение на наказателно процесуалното право се явява условия за навършване на срока на давност се явява условие за възпрепятстване на упражняване на наказателните действия. 

 

Допълнителни институция отговарящи за давност на наказателна отговорност, давност за изпълнение на наказанието е регламентирана като начин за погасяване на правото на държавата да наложи наказание, установено с окончателно съдебно решение, и, като следствие, да се наложи осъдителна мярка. 

Поради това се счита, че давността за изпълнение на наказанието има характер на предсрочен отказ от правото да поиска изпълнение на присъдата, при условие, че е минал интервал от време, когато осъденият не е извършил никакво престъпление. 

 

1. В румънското право давността е била смятана от законодателната институция на наказателно производство след влизането в сила през 1865 г. на Наказателно-процесуалния кодекс на Обединена Румъния, който регламентира давността в чл. 593-600, и до законодателна реформа в областта на наказателното право от 1936 г. 

Това довело до промяна на визията на законодателя относно давността, решение определящо, че правните институции по същество като квалификация е установен в член 5 от Наказателния кодекс на Карол II, който гласи, че "в случай, конфликт между два или повече последователни закони, отнасящи се давността на обществените действия или наказание, се прилага правото, което осигурява най-краткия срок на давност“. 

Известно е, че през деветнадесети век в нашата законодателна дейност е силно повлиян от френското законодателство, където давност на публични действия е било, както и днес, в действителност, се третира като институция на процесуалното право. 

Обяснението за промяната в правното третиране в областта на давността се заключва във факта, че реформа на наказателното право от 1936 е белязана от влиянието на италианския наказателен кодекс от 1930 г., където давността била третира като единно материалното право. При тези обстоятелства и в Румънското право давността е узаконена (законоутвърдена) в Наказателния кодекс приет през 1936 г.

В момента, основата на материята за давността за наказателна отговорност чл.128-129 и чл.121-124 от Наказателния кодекс, а основата на давността за изпълнение на наказанието е чл.125-130 от същия Кодекс. 

По отношение, обаче, на разграничение на нормата на правнаат материя за цялата процедура според тяхното местоположение в Наказателния кодекс или на Наказателно-процесуалния кодекс, Конституционният съд на Румъния, Решение №. 1470 от 8 ноември 2011 г., публикувано в Държавния вестник на Румъния, част I, nr.853 от 2 декември 2011 г., нормите за нареждане в Наказателния кодекс или на Наказателно-процесуалния кодекс не е критерий за тяхното разграничаване, но следва да се считат предмет на регламентиране и обхват на нормата. 

Освен това, според последния критерий, Съдът констатира, чрез споменато по-горе решение, че чл. 3201 ал. 7 от Наказателно-процесуалния кодекс, който се отнася до присъдата, приложима в случай на признаване на вината, попада в категорията на съществените норми, а не в категорията на наказателната процедура, така че правно споразумение за признаване на вина има двойствена природа, от една страна, е делото на процесуалната институция, а от друга - на институцията на материалното право.

2.1. В германското право, на институция за давност, както наказателна отговорност и така и за изпълнение на наказанието се регулира от Наказателния кодекс. Дискусиите по същността на давността се разшириха около 1965 година, когато той се срещна срокът за убийствата по време на националсоциалистическия режим. Решението бе взето тогава, със Закона от 13 Април, 1965 е да се прецени, че давността за такива престъпления, временно се забранява в периода 08 Май 1945-31 декември 1949 г., и започва да тече от 1 януари 1950 г. 

По-късно, когато давностните срокове отново са на път да изтекат е посветена законодателна разпоредба за престъпления, за които законът установени доживотен затвор, а именно геноцид и престъпления от убийство, изрично се предвижда прилагане на новия режим и разглеждане на фактите относно давностния срок не е изтекъл към датата на влизане в сила на новия закон. По този начин, както в периода спиране на разпоредби за ограничаване на времето и условията, отнасящи се до изпълнението разпоредбите, които са били обект на предишни периоди на ограничаване.

Във френското право традиционното решение беше да се разгледа като принадлежащи към разпоредбите на наказателното производството по давност съответно за значителна наказателна отговорност наказателноправните разпоредби за давност на изпълнение на наказанието. 

Наказателения кодекс, който влиза в сила през 1994 г., в оригиналния си вид, с тази разлика в третирането посочена в чл.112-2, че разпоредбите относно давностните се прилагат и при неизпълнени при влизането в сила на новия закон, освен когато това ще доведе до утежняване на ситуацията на подлагане като следствие правилата, отнасящи се до ограничаване принцип на прилагане на най-благоприятното правоприлагане. 

След 10 години чрез закона от 9 март 2004 г., френският законодател, чрез изменение на Наказателния кодекс променя това правило, като посочва, че законовите ограничения за наказателни производства и наказания предписание, когато давностният срок не е изпълнено се прилага незабавно действие, и следователно ако престъпленията са били извършени преди влизането в сила на законите.

В Швейцария, давността се регулира от Наказателния кодекс, в който изрично е предвидено прилагането на новите разпоредби в областта на давността, тежки, включително за предшестващи престъпления, ако срокът на давност за това все още не е настъпил. 

Затова швейцарското право утвърждава, че на новите законови разпоредби за давностните срокове могат да се променят в очакване на основание, че такива разпоредби имат обратно действие. Забраната за нарушаване на принципа за недопускане на обратно действие не се прилага освен за промени в елементите на престъплението и наказанието, а не върху регламентирането на давността.

В Швеция, Наказателният кодекс беше променен през 2010 г. относно режима на давност, за изменение на закони се подчиняват на разпоредби, които утвърждават новите правила се отнасят и до предишни престъпления, дали давностния срок все още не е настъпил.

 

И накрая в Белгия Касационния съд е установил принципа, че законите, които се простират отвъд давностните срокове в наказателното производство се прилагат незабавно и са изключение и във всички процедури, преди влизането им в сила, която по това време все още не е била настъпила давността.

2.2. Доктрините от гореспоменатите страни определят давността, в институцията за процесуално право без значение къде се намира регламента - Наказателния кодекс или на Наказателно-процесуалния кодекс - така, че давността се подчинява на регулацията за незабавно прилагане на новия закон, която прилага правителството по време на нормата за процедурата. 

За да обоснове тази квалификация давността показва, че когато спечелят както обвиняемите така и осъдени нямат право да спечелят време, което трябва да откраднат, в първия случай - на решението, а във вторият - за изпълнение на присъдата, да бъде освободен от отговорност, а именно нейните ефекти. 

В допълнение, наличието на причините за прекъсване на давността разбира се, не зависи обикновено волята на заинтересованото лице, което потвърждава, че авторът може да има определени очаквания относно продължителността на времето, в което според давността носи отговорност за действията си.

 

В други европейски страни, доктрината счита, че давността принадлежи на същността на правото, тъй като, според него, е налице право на държавата да наложи санкция или да се определи неговото изпълнение. 

Това мнение се споделя предимно испанската и италианската доктрина.

И накрая, има и трета доктрина на решение, което позволява на смесения характер на давността като институционална принадлежност както материалното наказателно право и процесуално право. 

Автори, които споделят това мнение обаче показва, че постоянната ориентация към практиката на наказателните съдилища и конституционни в някои европейски държави да признаят възможността за промяна на срока на давността, дори и срещу ответника или осъдения, за обсъждане на правната природа на давност показва само академичен интерес.

В Румънската доктрина са открити и трите гледни точки, но главно се смята, че давността като институция на вещното наказателното право, в които наказателното право за давност подлежи на правилото по-благоприятно изпълнение на наказателното право.

3. По отношение на Европейския съд по правата на човека, той е установил, че ако националното законодателство на дадена държава смята правило в областта на наказателна давност, като по-бърза процедура докато по същество е възможно да се промени това правило, за да се удължи давностният срок по отношение на престъпленията, за които този срок не е изпълнено все още по време на промяната. 

По този начин, с решение от 22 юни 2000 г. по дело COËME и други дела срещу Белгия, параграфи 147-149, Съдът в Страсбург постанови, че удължаването на срока на давност не води до нарушение на правата, гарантирани от член 7 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, като не може да се тълкува тази разпоредба като пречка продължаване на срока, чрез ефекта на незабавното прилагане на една законова процедура за срокове за давност, тогава когато чрез ефекта на незабавното прилагане на законовата процедура, тогава когато факта за вменяване на вина никога не настъпва. 

В многобройни случай, Европейският съд отбелязва, че обратното действие на правилата на наказателното право, предвидени в член 7 от Конвенцията се прилага само за разпоредби, които определят престъпленията и наказанията за тях. 

В същото време, Съдът счита, че е разумно за националните съдилища да прилагат принципа tempus regit actum на процесуалните закони. Така в Решението взето по дело COËME и други срещу Белгия, посочено по-горе, се споменава Решение от 12 февруари 2004 г. по дело Mione срещу Италия, и Решение от 10 юли 2007 г. по дело Rasnik срещу Италия, във всички случаи се отнасят до на новите разпоредби относно сроковете за упражняване на средствата за защита, както и решение от 12 април 2007 г. по дело Мартели срещу Италия, за прилагането на закон, който утвърждава новите правила за оценяване на доказателствата.

4. В този смисъл е гледната точка, изразена като amicus curiae от Европейската комисия за демокрация чрез право (Венецианската комисия), по искане на Конституционния съд на Грузия относно правилата за обратното действие относно давността, приета от Комисията по нейното 78-а пленарна сесия (Венеция, 13-14 март 2009 г.) 1, с което предизвиква Европейския съд по правата на човека, който установи, че ако националното законодателство на дадена държава смята правило за давност, като по-скоро процедурата отколкото същината е позволено да промени това правило, за да се удължи срокът на давност с обратна сила по отношение на престъпленията, за които давностният срок е изтекъл към момента на промяната. 

Той показва още, че Съдът за правата на човека не е решил продължаването на обратното действие се допуска в случай на престъпления, за които давностният срок е изтекъл. Въпреки това Венецианската комисия прецизира, че принципът на обратното действие не се прилага в наказателно процесуалното право, който е различен от наказателното право. Въпреки това, квалификацията на разпоредба като процедурата трябва да бъде направена от функционална гледна точка. Когато един давностен срок вече е изпълнен, на принципа на законност може да се използва, за да се предотврати повторно активиране.

5. Предишна съдебната практика на Съда в Страсбург спомената по-горе, на германския Федерален конституционен съд проведе, възпира за ограничаване в сферата на давност във времето на престъпленията, извършени по време на националсоциалистическия режим и следвоенния период, с Решение на втори състав от 26 февруари 1969 г. като постулат на правната сигурност, присъща на върховенството на закона изисква гражданите да могат да предоставят възможните интервенции върху възможността на държавата, така че да може да се адаптира по съответния начин. 

Така гражданинът трябва, по принцип, да може да се позове на факта, че законодателят не би установил последици за ситуации, които са по-малко благоприятни отколкото би било в предвиденото от закона в момента на настъпване на ситуацията (намаление на автентичността). При определени обстоятелства, гражданин извършил самото деяние може да претендира за защита на своята правна ситуация да не губи своята собствена стойност, което означава, че разпоредбите са в сила само за актуални ситуации, все още незавършени (намаление на неистинността). Правната сигурност за безопасността на гражданите, преди всичко, защитава доверието. 

От друга страна, на конституционното право не е само правна сигурност, но и равенство на законодателството, но двете страни на върховенството на закона не могат да бъдат взети предвид от законодателя при всички случаи. Ако правната сигурност е в противоречие със справедливостта, то е основно задължение на законодателя е да вземе решение в полза на едната или другата от страните. Ако това се случи, без произволна намеса не може да се противопостави на законодателно решение по конституционни причини. 

Така Германският федерален конституционен съд е установил, че по същата причина, в закона за изчисляване на давностните срокове по наказателно-правни въпроси от 13 Април 1965 има ефект само в бъдещото разширяване на давностните срокове, които все още не са изпълнени и не се отнася и за фактите, които вече са блокирани от влизане в сила на закона, не могат да се правят промени в случаите, извършени в миналото. Следователно, удължаване на срок за наказателно преследване на престъпления, наказуеми с лишаване от свобода за живот би довело до загуба на доверието на съответната конституционна...

II. Заключения 

 

Анализът на сравнителното право, че законодателят от различни европейски страни поставя институцията на давност за наказателна отговорност и предписание на наказание в Наказателния кодекс и Наказателно-процесуалния кодекс, без да се определи солидна квалификация на правната природа на давността. 

 

Конституционният съд наблюдава в законодателството на европейските страни за режима на незабавното прилагане на разпоредбите на въпрос предписания, тежки, включително предшестващи престъпления, ако не е изпълнен срокът за това. 

Според изложеното по-горе, има и разпоредби в германското право, френското, швейцарското, шведското и белгийското, дори ако давността е разписана в Наказателния кодекс на държавата, приетото решение от румънския законодател в правния текст критикува същото като се позовава на законите. 

 

Всички тези разпоредби, залегнали в теорията на ниво закон "неистински обратно действие", както е определено от Германския федерален конституционен съд, за изменение на правното действие на сроковете за давност само за настоящата ситуация, все още незавършени при влизане в сила на новия закон. 

 

Съгласно член 7, параграф 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, която утвърждава принципа за законоустановеност на престъплението и наказанието (nullum crimen sine lege, nulla poena sine lege):

 "Никой не може да бъде осъден за действие или бездействие, което в момента на извършването, не съставлява престъпление по националното или международното право." 

Това означава, че не може да се налага по-тежко наказание от това, което е приложимо към момента на престъплението. 

Така "Новият закон за криминализиране на действие или установяване на по-тежко наказание за престъпление, вече криминализирано не може да се приложи за криминализиране на лицата, които са извършили тези действия преди тяхното инкриминиране, т.е. преди утежняване на наказанието. 

С други думи, по силата на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и на съдебната практика, разработена от Европейския съд по правата на човека в съответствие с член 7, обратното действие на наказателното право не може да повлияе, като задълбочава проблемите при криминализиране на престъплението и наказанието за това.

Отвъд доктриналните спорове относно правния характер на институцията давност, това, което е известно и е важна правна момент в анализа на конституционен контрол е, че законите на държавите, подписали Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи трябва да се съобразяват с чл. 7, параграф 1 от Конвенцията, която е в основата на правна защита по отношение на недопускане на обратно действие на закона. 

 

Така, независимо от начина, по който закона или доктрината за давност го квалифицира като окончателно и е еднакъв във всички европейски правни системи, в смисъл, че след известен период от време, държавата се отказва от правото си да приложи наказание на нарушителя или изпълнение на присъда.

Съдът установява, че възразяваното законодателно решение за деклариране на валидност на основната присъда за престъпления, свързани с убийство и умишлено причиняване ан смърт на жертвата на престъпление следва, като се има предвид тежестта на засягане на социалните ценности, защитени от криминализирането им налага необходимостта от силни реакции от страна на държавата, необходимостта от право, което не се погасява чрез просто изтичане на времето от датата на извършването им.

 Споменът за тези факти не избледняват с течение на времето в съответствие с обикновената обхвата на давностен срок и реакцията от страна на Общността е едновременно задължение на съвестта и доказателство за уважение към съдбата на жертвите. 

Съгласно текста на Европейския съд по правата на човека, правото на живот, залегнало в член 2 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, е "върховно право", право, което защитава една от основните ценности на демократичните държави, които членуват в Съвета на Европа, изброени чрез основните разпоредби на Конвенцията. 

Нещо повече, Съдът в Страсбург предоставя предимство, в този случай, член 2, имайки предвид, че правото на живот се радва на особен статут сред Конвенцията, която тя счита за съществени.4

Ето защо конституционния съд постанови, че правото на живот е неотменим атрибут на лицето и е върховната ценност в йерархията на човешките права, както това е право, без което упражняването на други права и свободи, гарантирани от Конституцията и международните инструменти за защита на основните права е илюзорна, факт който определя аксиологичния характер на това право, което се съдържа както субективно право и обективна функция, че водещият принцип на държавна дейност, която има задължението да защитава основното право на живот на лицето. Върховенството на правото на живот оправдава възможност на законодателя да установи валидност на присъдата на основните чл. 174-176 от Наказателния кодекс и на умишлени престъпления, при които е настъпила смъртта на жертвата, за които на датата на извършване на престъплението за разпоредбите на оспорвания закон, не е изпълнен срока на давност на изпълнението.

В такава ситуация, законодателят трябваше да избира между принципа на правна и съдебна справедливост, двете основни компоненти на върховенството на закона. Както и отговорността на законодателят да реши какъв принцип на първостепенност ще приложи, без да се намесва произволно и предвид първостепенното значение на правото на живот, залегнало в член 22, ал. (1) от Конституцията на Румъния предпочетоха незабавно прилагане на давност, по-сурово, включително за предшестващи престъпления, за които срокът на давност за изпълнение на наказанието не е изтекъл все още.

 

Съдът намира, че възможността на законодателен орган за регламентиране на принципа на давност за изпълнение на наказанието съгласно чл. 174 - 176 от Наказателния кодекс и умишлени престъпления, за които е настъпила смърт на жертвата, за които от датата на влизане в сила на разпоредбите на закона срещу който се възразява не е изпълнен срока на давност за изпълнение няма правна последица една конституционна вреда. 

Ето защо, на регламентираното в чл. 125, ал. 3 от Наказателния кодекс не противоречи на Конституцията, съвместим със системата от принципи установени в разпоредбите на основния закон.

Поради тези причини, в съответствие с член 146, буква г) и член 147, ал. (4) от Конституцията и чл.1-3, във връзка с чл. 11 ал. (1) буква Ad) и на чл. 29 от Закона No.47 / 1992 г., с мнозинство на гласовете,

КОНСТИТУЦИОННИЯТ

СЪД,  

В ИМЕТО НА ЗАКОНА 

 

РЕШИ:

Отхвърля, като неоснователно възражението за неконституционосъобразност, предявено от Nicolae Trebuian Junior по дело № 32/753/2012 на Апелативния съд Тимишоара – наказателна секция, и констатира, че разпоредбите на член 125, ал. 3 от Наказателния кодекс са конституционосъобразни спрямо отправените критики. 

 

Окончателно и общозадължително.

Решението да се предаде до Апелативния съд Тимишоара - наказателна секция, и да се обнародва в Официалния вестник на Румъния, Част II.

Произнесено на заседание от 12 декември 2013 година. 

 

ОСОБЕНО МНЕНИЕ

Общи съображения

В несъгласие с приетото с мнозинство от гласовете решение, считаме, че не са конституционосъобразни разпоредбите¹ от чл. 125, ал. 3 от Наказателния кодекс, разпоредби, съгласно които Давността не прекратява изпълнението на основните присъди нито в случаите на престъпления, изброени в ал. 2, буква б) за които, на датата на влизане в сила на настоящата разпоредба, не e изтекъл давностният срок за изпълнението. С новата правна уредба става няпогасяемо по давност изпълнението на наказанията за престъпления за убийства, квалифицирани убийства, особено жестоки убийства, както и умишлени престъпления, последвани от смъртта на жертвата.

 

Следва да се подчертае фактът, че предмет на възражението за неконституционосъобразност бяха разпоредбите на чл. 125, ал. 3 от Наказателния кодекс, относно давността за изпълнение на наказанието, а не разпоредбите на чл. 121, ал.3 от Наказателния кодекс, относно давността на наказателната отговорност.

¹ Утвърдени в чл.1, т. 4 от Закон № 27/2012 за изменения и допълнения на Наказателния кодекс на Румъния и на Закон № 286/2009 относно Наказателния кодекс, публикувана в Официалния вестник на Румъния, Част I, брой 189 от 20 март 2012 г.

За неконституционалността на разпоредбите на чл. 125, ал. 3 от Наказателния кодекс се съди от неспазването на конституционния принцип, отнасящ се за обратното действие на по-благоприятния наказателен закон, принцип, прогласен чрез чл. 15, ал. 2 от Конституцията, съгласно който Законът предвижда разпоредби само за бъдещи периоди, изключение прави само по-благоприятният закон за наказателни или за възпиращи санкции. 

 

В съответствие с предмета на изтъкнатото възражението за некунституционосъобразност, съображенията за решението би трябвало да се ограничат изключително в анализа на давността за изпълнението на наказанието, а не в давността на наказателната отговорност, възражение за което Съдът не е сезиран.

Давност за изпълнение на наказанието

Под давност се разбира, най общо, прекратяването на дадено право поради изтичане на определен период от време, съгласно условията, предвидени от закона. Ако давността относно наказателната отговорност има предвид преустановяването на каквато и да е форма на отговорност за дадено деяние, давността за наказателното изпълнение визира последиците от дадена присъда, която не е била приведена в изпълнение един определен период от време. 

Наказателното право взема под внимание подобни ситуации и действителни случаи, включвайки ги в нормативните уредби под наименованието “Причини, поради които се прекратява наказателната отговорност или последиците от присъдата”. Давността влиза в тази категория причини, като едновременно може да прекрати наказателната отговорност, както и да преустанови последиците от издадена присъда.

С давността, като съдебна категория, наказателното право свързва определени правни последици, в смисъл, че произтичат определени промени по отношение на изпълнението на наказанието. В този смисъл, първата последица по силата на давността се състои в прекратяване изпълнението на основното наказание. 

Също така, давността се явява като правна категория в светлината на правните си последици, като причина за отмяна за изпълнение на наказание. 

С изтичането на определен, предвиден от закона период от време, се прекратяват както правото и задължението на държавата да приведе в изпълнение съответното наказание, така и задължението на осъдения да изтърпи наказанието. 

В крайна сметка, прекратяването на изпълнението на наказанието поради изтичане на давностния срок може да се обоснове с обстоятелството, че през изтеклия период от време вече не се поддържа състояние на социално напрежение. В същото време закъснялото изпълнение на наказанието вече не отговаря на някои социални нужди или нужди във връзка с наказателната политика и вече не може да има принос за постигането на целите на наказанието. 

 

Следователно, давността за изпълнение на наказанието представлява по отношение на своето правно естество причина за прекратяване на изпълнението на произнесена наказателна присъда, създавайки по този начин яснота относно едновременното прекратяване както на задължението на осъдения да изтърпи наказанието, така и на държавния орган да изиска изпълнението му. 

 

От гледна точка на ролята и въздействието на давността в сферата на наказателното право, тя представлява всъщност ситуация, която по същество води до правни последици, касаещи правоотношенията в наказателното право от една страна в активен смисъл, т.е. правото да се прилага наказание и да се изисква неговото изпълнение, а от друга страна, в пасивен смисъл на правоотношенията, т.е на задължението да се понесе и изтърпи приложеното наказание.

С други думи, давността представлява причина с която се премахва действието на наказателния закон, чрез прекратяването на правото да се изиска изпълнението на дадено наказание и като последица, прекратяването на задължението за изпълнение на наказанието. 

 

Ако давността за наказателната отговорност е била позната както в римското право, така и в правото на държавите от средновековието, давността за изпълнение на наказанието съществува в по-нови времена, тъй като в правото на старите законодателства е трудно да се възприеме заобикалянето на произнесена присъда. 

Тази давност за пръв път е узаконена във френския Наказателен кодекс от 1791 година. Наказателният кодекс на Франция от 1810 година съдържа разпоредби както относно давността на действието, така и относно давността на изпълнението на наказанието. Под негово влияние голяма част от държавите в Европа приемат това понятие. 

Следвайки френския модел, румънското наказателно право от 1864 г. приема специалната давност, която е включена в чл. 593 – 600 от Наказателно-процесуалния кодекс. 

Наказателният кодекс от 1936 г. съдържа разпоредби (чл. 164 – 171) които регламентират категорията давност в два раздела. В първия раздел са включени разпоредби относно давността на “инкриминирането”, т.е. на наказателната отговорност, във втория раздел са включени разпоредбите относно давността за изпълнение на наказанието.Така че от нормативна гледна точка, разпоредбите относно давността от действащия Наказателен кодекс имат законодателни прецеденти в нашето наказателно право. 

 

Разпоредбите на чл. 125, ал. 3 от актуалния Наказателен кодекс, по които има възражения в настоящото дело, утвърждава непогасяемостта на давността за изпълнение на наказанието в случаите на престъпления, изброени в чл. 174 – 176 и на умишлени престъпления, довели до смърт на жертвите, за които на датата на влизане в сила на Закон № 27/2012, не е изтекъл давностният срок за изпълнение на наказанието. 

 

Конституционно изискване. Принцип на ретроактивното действие на по-благоприятния закон за наказателни или за възпиращи санкции , уреден с чл. 15, ал. (2) от Конституцията. 

 

Законодателят разполага с пълна свобода при изготвяне на разпоредби във връзка с непогасяемостта на давността за изпълнение на наказание за определени тежки престъпления, но съгласно разпоредбите на чл. 15 ал. (2) от Конституцията на Румъния, отразени в чл. 13 от Наказателния кодекс, законът предвижда тези разпоредби само за бъдещи периоди, изключение прави по-благоприятния закон за наказателни или за възпиращи санкции. В тази перспектива, за разлика от други европейски държави, които нямат подобна конституционна нормативна уредба, националното конституционно изискване относно защитата на основни права е по-съвършен от този, уреден от чл. 7 от Конвенцията за защита на човешките права и основните свободи, относно законоустановеността на нарушенията и наказанията.

“Юриспруденцията² на Конституционния съд констатира, че до влизането в сила на Конституцията от 1991 г. принципът на неретроактивност на закона беше вписан само по граждански дела в чл. 1 от съществуващия към тази дата Граждански кодекс “Законът дава разпоредби само за бъдещи периоди; той няма ретроактивна сила”, така че, тъй като този принцип не е конституционен, доктрината и юриспруденцията счетоха, че той представлява правило, което задължително трябва да се тълкува от съдиите, но не задължава законодателя, който би могъл да постанови и други разпоредби. Поради това имаше и ретроактивни закони, както в материално-правните, така и в процесуалните норми. 

След влизане в сила на Конституцията от 1991 г., неретроактивното действие стана конституционен принцип. Създаденото от конституционните разпоредби правило следователно има императивен характер, от който не може да има отклонения.

 Дори и при хипотезата, че законодателят има желание основателно да отстрани или да смекчи някои несправедливи ситуации, не може да извърши това посредством закон с ретроактивен характер, а трябва да търси адекватни мерки, които да не влизат в противоречие с този конституционен принцип. 

 

Последиците от вписването на принципа за неретроактивност в Конституцията като принцип с общо приложение са много ограничителни, точно поради това такова решение не е прието в голям брой държави, но в същото време издигането му до конституционен принцип се оправдава с факта, че гарантира правната сигурност и доверието на гражданите при едни по-добри условия в правната система, както и поради факта че блокира незачитането на разделението между законодателната власт от една страна и съдебната или изпълнителна власт от друга страна, допринасяйки по този начин за укрепването на правовата държава.

² Виж Решение № 1.470 от 8 ноември 2011, публикувано в Официален вестник на Румъния, № 853 от 2 декември 2011 г., Част I.

Анализът относно съвместимостта на критикуваните законови разпоредби от чл. 15 ал. (2) от Конституцията не произтича единствено от принципа на законоустановеност на нарушенията и наказанията, а се базира и на принципа на правната сигурност.

Но правото на сигурност на лицата, утвърдено в чл. 23 от Конституцията включва и правната сигурност на индивида за защита на неговите прерогативи пред властта³. По този начин правната сигурност означава една съвкупност от принципи, които структурират правния ред, основан на базата на законност и законодателна йерархия, към които се включват и всички принципи, предвидени от законодателството, включително и тези относно неретроактивното действие на закона, с изключение на по-благоприятния наказателен закон. Принципът на правната сигурност не налага предварителното и точно определяне на датата, от която лицето вече не може да бъде подложено на изпълнението на наказанието, но предполага познаването на определени ясни критерии и правила, въз основа на които ще се определи тази дата⁴. Обаче, последващо удължаване на давностния срок или обявяването на непогасяемост на давността, лишава от валидност точно критериите, които първоначално са били взети предвид. 

 

В същото време, принципът на неретроактивност предполага, заедно със сигурността на гражданите пред държавната jus puniendi и забрана за законодателя да създава закони под влиянието на определени, вече случили се факти или събития или да изменя закони за да прикрива такива факти, още повече,че подобно поведение има за цел да насърчи пасивността на властите, останали безучастни за дълъг период от време. Не трябва да се забравя, че всъщност давността се дължи или на пасивното отношение на държавните органи, или на пасивното отношение на жертвата, която не е пожелала да сезира съответните органи⁵.

Гаранцията за обективност на закона налага той да не се създава като мярка, насочена срещу определени, вече известни извършители, а да се създава предварително и да бъде общовалиден. Този принцип относно давността налага давностните срокове да не се удължават ретроактивно. Тази процедура засяга принципа безпристрастност и обективност на държавата и позволява създаването на условия за политическо манипулиране на наказателната процедура⁶.

Законово изискване. Принцип на законоустановеност на нарушенията и наказанията, утвърден в румънското законодателство, свързан с чл. 7 от Конвенцията за защита на човешките права и основните свободи

 

1. Принципът на законност в правото предполага, че лице трябва да бъде осъждано и наказвано само въз основа на определен закон — nullum crimen sine lege nulla poena sine lege.  

Предметът и целите на създадената гаранция в чл. 7 от Конвенцията за защита на човешките права и основните свободи представляват съществен елемент на правовата държава, която предоставя реални гаранции срещу произволни решения. 

 

Възможността за разширяване на новите давностни срокове и за неизтекли давностни срокове за изпълнение на наказания е неразривно свързана с правното естество на института на наказателната давност.

Дори съображенията на настоящото решение (№ 511/2013) посочва, че румънската доктрина е мажоритарна, когато се произнася за субстанциалния наказателен характер на института на давността. 

 Това е правилната визия, която Конституционният съд би трябвало да има предвид във връзка с анализа на настоящото възражение за неконституционосъобразност поради следните съображения:

³ Решения № 1.470 и № 1.483 от 8 ноември 2011 г., публикувани в Официален вестник на Румъния, № 853 от 2 декември 2011 г., Част I. 

 

⁴ Решение от 22 юни 2000 г., произнесено срещу Белгия по делото Coeme и други. 

 

⁵ Stubbings и други срещу Великобритания от 22 октомври 1996 г., Решение от 17 септември 2009 г., произнесено срещу Италия, по делото Scoppola

⁶ Становище на Комисията от Венеция относно ретроактивността на правилата по отношение на давността, прието от Комисията на 78-та пленарна сесия (Венеция , 13—14 март 2009 г., стр. 2, параграф 11, достъпно на http://www.venice.coe.int/webforms/documents/?pdf=CDL-AD(2009)012-f

Учредяването на определени правни норми в Наказателния кодекс или в Наказателно-процесуалния кодекс не представлява критерий за разграничаването им като материално-правни или процесуални норми и онова, което взема надмощие се състои точно в обекта на регулаторната норма и в нейните цели. 

 

Така, ако се вземе предвид критерият обект, към който е насочена правната норма, се констатира, че чл. 125, ал. 3 от Наказателния кодекс е норма, отнасяща се за наказанието и може да бъде включена в категорията на съществените правни норми от сферата на наказателно право. 

До същия извод се стига и ако се вземе предвид критерия относно целта на правната норма, която се стреми да прекрати изпълнението на дадено наказание и не визира процедурния начин за привеждане в изпълнение на това наказание. 

В същото време не може да бъде пренебрегнат и критерия за резултата, до който довежда правната норма по отношение на последиците от присъдатa, утвърждавайки, във временни ситуации, и определени произволни решения, свързани с прекратяването на последиците. В степента, в която конкретното прилагане на определена норма, независимо към кой правен сектор принадлежи, води до промяна както по отношение на условията за инкриминиране, за подвеждане под наказателна отговорност и прилагане на наказанията, така и по отношение на изпълнението им, тя ще попадне под действието на по-благоприятния наказателен закон⁷, като от съществено значение е да се определи функционалната роля на института на давността за изпълнение на наказанието в правната система⁸. 

 

Поради това, както институтът на давността, независимо дали се отнася за наказателна отговорност или за последиците от присъдата, представлява съществена правна норма, при положение, че давностният срок е започнал да тече при действието на предишната правна уредба, но следва да изтече при действието на новия закон, тогава е очевидна необходимостта от прилагане на принципа на по-благоприятния закон. Това беше причината, поради която румънският законодател извади правната норма относно давността извън действието на правилото tempus regit actum, включена в Наказателно-процесуалния кодекс от 1864 г. и през 1936 г. я включи в Наказателния кодекс, за да спази правилото mitior lex.

⁷ Виж Решение № 1.470 от 8 ноември 2011 г., публикувано в официален вестник на Румъния, № 853 от 2 декември 2011 г., Част I. 

 

⁸ Виж в тази връзка и Становището на Комисията от Венеция относно ретроактивността на правилата по отношение на давността, прието от Комисията на 78-та пленарна сесия (Венеция , 13—14 март 2009 г.,стр.2, параграф 11, достъпно на http://www.venice.coe.int/webforms/documents/?pdf=CDL-AD(2009)012-f