Страници

03 февруари 2014

Законопроект за премахване на давността за престъпленията на комунистическия режим в България внесен на 30.11.2010г.


 


 











                       





ДО ПРЕДСЕДАТЕЛЯ
НА НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ  Г-ЖА ЦЕЦКА ЦАЧЕВА



 УВАЖАЕМА ГОСПОЖО ПРЕДСЕДАТЕЛ,

На основание чл.87, ал. 1 от Конституцията на Република България и чл. 63, ал. 1 от Правилника за организацията и дейността на Народното събрание и в съответствие с Чл. 72 от ПОДНС внасям проект на Закон за изменение и допълнение на Наказателния кодекс.
Моля, законопроектът да бъде представен за разглеждане и приемане съгласно установения ред.


София,  30 ноември 2010г. 

                             Вносител:

                                         Лъчезар Тошев
                                 народен представител














РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВО НАРОДНО СЪБРАНИЕ

                                                                                                          Проект!
З А К О Н
за
допълнение на Наказателния кодекс

Обн., ДВ, бр. 26 от 2.04.1968 г., в сила от 1.05.1968 г., попр., бр. 29 от 12.04.1968 г., изм., бр. 92 от 28.11.1969 г., изм. и доп., бр. 26 от 30.03.1973 г., доп., бр. 27 от 3.04.1973 г., изм., бр. 89 от 15.11.1974 г., в сила от 1.03.1975 г., изм. и доп., бр. 95 от 12.12.1975 г., изм., бр. 3 от 11.01.1977 г., доп., бр. 54 от 11.07.1978 г., бр. 89 от 9.11.1979 г., изм. и доп., бр. 28 от 9.04.1982 г., в сила от 1.07.1982 г., попр., бр. 31 от 20.04.1982 г., доп., бр. 44 от 5.06.1984 г., изм. и доп., бр. 41 от 28.05.1985 г., доп., бр. 79 от 11.10.1985 г., попр., бр. 80 от 15.10.1985 г., изм. и доп., бр. 89 от 18.11.1986 г., попр., бр. 90 от 21.11.1986 г., изм., бр. 37 от 16.05.1989 г., в сила от 16.05.1989 г., бр. 91 от 24.11.1989 г., в сила от 24.11.1989 г., бр. 99 от 22.12.1989 г., в сила от 22.12.1989 г., доп., бр. 10 от 2.02.1990 г., изм., бр. 31 от 17.04.1990 г., изм. и доп., бр. 81 от 9.10.1990 г., в сила от 9.10.1990 г., бр. 1 от 4.01.1991 г., бр. 86 от 18.10.1991 г., попр., бр. 90 от 1.11.1991 г., изм., бр. 105 от 19.12.1991 г., доп., бр. 54 от 3.07.1992 г., в сила от 3.07.1992 г., изм. и доп., бр. 10 от 5.02.1993 г., бр. 50 от 1.06.1995 г.; Решение № 19 от 12.10.1995 г. на Конституционния съд на РБ - бр. 97 от 3.11.1995 г.; доп., бр. 102 от 21.11.1995 г., в сила от 21.01.1996 г., изм. и доп., бр. 107 от 17.12.1996 г., бр. 62 от 5.08.1997 г., изм., бр. 85 от 26.09.1997 г.; Решение № 19 от 21.11.1997 г. на Конституционния съд на РБ - бр. 120 от 16.12.1997 г.; доп., бр. 83 от 21.07.1998 г., изм. и доп., бр. 85 от 24.07.1998 г., доп., бр. 132 от 10.11.1998 г., в сила от 1.01.1999 г., изм., бр. 133 от 11.11.1998 г., изм. и доп., бр. 153 от 23.12.1998 г., бр. 7 от 26.01.1999 г., изм., бр. 51 от 4.06.1999 г., бр. 81 от 14.09.1999 г., в сила от 15.12.1999 г., изм. и доп., бр. 21 от 17.03.2000 г., бр. 51 от 23.06.2000 г.; Решение № 14 от 23.11.2000 г. на Конституционния съд на РБ - бр. 98 от 1.12.2000 г.; доп., бр. 41 от 24.04.2001 г., изм., бр. 101 от 23.11.2001 г., бр. 45 от 30.04.2002 г., изм. и доп., бр. 92 от 27.09.2002 г., бр. 26 от 30.03.2004 г., бр. 103 от 23.11.2004 г., в сила от 1.01.2005 г., бр. 24 от 22.03.2005 г., бр. 43 от 20.05.2005 г., в сила от 1.09.2005 г., изм., бр. 76 от 20.09.2005 г., в сила от 1.01.2007 г., изм. и доп., бр. 86 от 28.10.2005 г., в сила от 29.04.2006 г., бр. 88 от 4.11.2005 г., изм., бр. 59 от 21.07.2006 г., в сила от 1.01.2007 г., изм. и доп., бр. 75 от 12.09.2006 г., в сила от 13.10.2006 г., бр. 102 от 19.12.2006 г., бр. 38 от 11.05.2007 г., бр. 57 от 13.07.2007 г., в сила от 13.07.2007 г., изм., бр. 64 от 7.08.2007 г., доп., бр. 85 от 23.10.2007 г., в сила от 23.10.2007 г., изм., бр. 89 от 6.11.2007 г., доп., бр. 94 от 16.11.2007 г., изм. и доп., бр. 19 от 22.02.2008 г., изм., бр. 67 от 29.07.2008 г., бр. 102 от 28.11.2008 г., бр. 12 от 13.02.2009 г., в сила от 1.01.2010 г. (*) - изм., бр. 32 от 28.04.2009 г., доп., бр. 23 от 27.03.2009 г., в сила от 1.11.2009 г., изм. и доп., бр. 27 от 10.04.2009 г., доп., бр. 47 от 23.06.2009 г., в сила от 1.10.2009 г., изм., бр. 80 от 9.10.2009 г., бр. 93 от 24.11.2009 г., в сила от 25.12.2009 г., бр. 102 от 22.12.2009 г., в сила от 22.12.2009 г., изм. и доп., бр. 26 от 6.04.2010 г., доп., бр. 32 от 27.04.2010 г., в сила от 28.05.2010 г.

§1 . В Наказателния кодекс, в Чл. 79 ал.2 след текста се добавят думите: „когато и да е извършено то”.
§2 . В Наказателния кодекс, след Чл. 79 се създава нов Чл.79-а със следното съдържание:
Чл.79-а, ал.1  Не се изключват по давност наказателното преследване и наказанието по отношение на  престъпленията убийство, нанесена тежка  или средна телесна повреда, психическо увреждане и изтезание, извършени по политически, етнически или религиозни причини в местата за лишаване от свобода, концентрационни лагери, трудово-възпитателни общежития, всякакви места за задържане и където и да било другаде, както и подбудителството и помагачеството към тях в периода от 9 септември 1944г. до 31 декември 1989г.
             ал.2 За същите деяния не се прилага и изтеклата погасителна давност по действащите досега закони.    

§3.  В Чл.93 „Допълнителна разпоредба - Обяснение на някои думи” се
       създава т.29 със следния текст :

       29. По смисъла на Чл. 418-а :
 а.) “нападение срещу гражданското население” е поведение, свързано с многократното извършване на деяния измежду изброените в чл.418-а  срещу всяко гражданско население, вследствие или в резултат на държавна или организационна политика за извършването на такова нападение;
 б.) “физическо унищожение” е всяко умишлено налагане на условия за живот, насочено към изтребване на част от населението, включително лишаване от достъп до храна и медицинско обслужване;
  в.) “поробване” е упражняването на някое или всички правомощия, свързани с правото на собственост над едно лице, и включва упражняването на такава власт при търговия с хора, особено жени и деца;
  г.) “депортиране или насилствено преместване на население” е насилственото преселване на съответните лица чрез експулсиране или други принудителни действия от областта, в която те присъстват правомерно, без основание по международното право;
   д.) “изтезание” е умишленото причиняване на тежка физическа или душевна болка или страдание на лице, което се намира под властта или контрола на обвиняемия; с изключение на това, изтезанието не включва болката или страданието, които са причинени или са присъщи, или са резултат единствено на правомерни санкции;
   е.) “насилствено забременяване” означава неправомерното раждане от жена, чиято бременност е предизвикана насилствено, с намерение да се повлияе на етническия състав на определено население или да бъдат извършени други тежки нарушения на международното право; това определение в никакъв случай не се тълкува като засягащо националните закони, свързани с бременността;
 ж.) “преследване” е умишленото и тежко лишаване от основни права в противоречие с международното право поради причини, свързани с идентичността на групата или общността;
 з.) “престъплението апартейд” означава нечовешки деяния с характер, аналогичен на посочените в чл.418-а, извършени в контекста на институционализиран режим за систематично потискане и господство на една расова група над друга расова група или групи, и предприети с цел поддържане на този режим;
  и.)“насилствено изчезване на лица” е арестуването, задържането или отвличането на лица от или с разрешението, подкрепата или съгласието на държава или политическа организация, последвано от отказ да се признае това лишаване от свобода или да бъде дадена информация за съдбата или местонахождението на тези лица, с цел те да бъдат лишени от правна защита за продължителен период от време.
 й.) терминът “пол” означава двата пола – мъжки и женски, в контекста на обществото. Терминът “пол” няма никакво друго значение освен посоченото.

§4. В Наказателния кодекс :

1.     След чл.418 се създава нов Раздел ІV на Глава 14,
     включващ нов чл.418-а със следния текст:

Раздел ІV
Престъпления срещу човечеството

Чл. 418-а. Който с цел извършване на широко или систематично съзнателно нападение срещу гражданското население причини :
 1. убийство;
 2. физическо унищожение;
 3. поробване;
 4. депортиране или насилствено преместване на население;
 5. лишаване от свобода или друго тежко лишаване от физическа свобода в нарушение на основните правила на международното право;
 6. изтезания;
 7. изнасилване, сексуално робство, насилствена проституция, насилствено забременяване, насилствена стерилизация или всяка друга форма на сексуално насилие с подобна тежест;
 8. преследване на определена група или общност поради политическа, расова, национална, етническа, културна, религиозна принадлежност или пол в съответствие с определението в Чл.93 т.29, подточки „б” и „й” или поради други основания, които са общопризнати за недопустими по международното право във връзка с всяко действие, посочено в този член, или всяко престъпление от компетентността на Международния наказателен съд;
 9. насилствено изчезване на лица;
10. престъплението апартейд;
11. други нечовешки деяния със сходно естество, които умишлено причиняват голямо страдание или тежко увреждане на тялото или на душевното или физическото здраве.
се наказва за престъпление срещу човечеството с лишаване от свобода от десет до двадесет години или с доживотен затвор без замяна.

Преходна разпоредба
§5. Делата, прекратени поради изтекла давност за деяния по Чл.79-а, се  възобновяват с влизането в сила на този закон.


                                      ВНОСИТЕЛ:                                                                                                                                                                                                Лъчезар Тошев  
                                                                                                                                                                                          народен представител




МОТИВИ

С вх.№ 954-01-40/03.11.2009г. внесох проект на Закон за допълнение на Наказателния кодекс, който беше отхвърлен на първо четене от Народното събрание на 16 декември 2009г. без изказвания.
След изтичане изискуемия по Чл. 72 от ПОДНС  тримесечен срок, внасям отново този законопроект с направени съществени промени в основните му положения, включително и отразяване на някои от забележките на Министерството на правосъдието по внесения от мен законопроект 054-01-68 /23.08. 2010г., който оттеглих именно с цел нанасяне на тези корекции в текста. Поради нови възражения от Министерството на правосъдието разместих и местата на §3 и §4, което се надявам да е последното формално възражение от тяхна страна по моя законопроект.
    В този му вид законопроектът третира въпроса за престъпленията  срещу човечеството и засяга въпроса за давността за най-тежките престъпления, извършени от комунистическия режим в България.
В международното право въпросът за  престъпления срещу човечеството и давността за тяхното преследване се третира в Конвенцията на ООН от 1968г. за неприлагане срока на давност по отношение на военните престъпления и престъпленията против човечеството.  Тази Конвенция е в сила за България.
Същата Конвенция развива дефинирането на „Престъпления срещу човечеството”, дадена в чл. 6с от Статута на Нюрнбергския международен военен трибунал от 8 август 1945г., потвърдени с Резолюция 3(I) /13.02.1946г. и Резолюция 95(I) /11.12.1946г. на Генералната Асамблея на ООН.
Тя е ратифицирана от България, но не е обнародвана в Държавен вестник, което означава, че не е влязла в сила. А това е напълно недопустимо.
Въпреки това, текстът се използва за уточняване на сходни разпоредби в българската правна система.
         Другият акт, който е ратифициран и влязъл в сила за Република България, е Римският статут на Международния наказателен съд (ратифициран от Народното Събрание  със закон на 15.03.2002г. ДВ бр.31, 2001г. и Обнародван ДВ,бр.68 от 16 юли 2002г.). Той изброява съставите на престъпленията против човечеството, като по този начин развива още повече дефинирането на хипотезата за тези престъпления.
Според него това са всяко едно от посочените в чл.7ал.1 на статута деяния, които се извършват като част от широко или систематично, съзнателно нападение срещу гражданското население.

Чл.7ал.1 от Римския статут включва  деянията, предложени за кодификация в на §4 т.1 от законопроекта.

Текстът на Римския статут гласи:

 „Член 7
1. По смисъла на този статут „престъпление против човечеството” е всяко от следните действия, което се извършва като част от широко или систематично съзнателно нападение срещу гражданското население:
(a) убийство;
(b) физическо унищожение;
(c) поробване;
(d) депортиране или насилствено преместване на население;
(e) лишаване от свобода или друго тежко лишаване от физическа свобода в нарушение на основните правила на международното право;
(f) изтезания;
(g) изнасилване, сексуално робство, насилствена проституция, насилствено забременяване, насилствена стерилизация или всяка друга форма на сексуално насилие с подобна тежест;
(h) преследване на определена група или общност поради политическа, расова, национална, етническа, културна, религиозна принадлежност или пол в съответствие с определението в ал. 3 или поради други основания, които са общопризнати за недопустими по международното право във връзка с всяко действие, посочено в тази алинея, или всяко престъпление от компетентността на съда;
(i) насилствено изчезване на лица;
(j) престъплението апартейд;
(k) други нечовешки деяния със сходно естество, които умишлено причиняват голямо страдание или тежко увреждане на тялото или на душевното или физическото здраве.
Съответно Чл.7 ал.2 от Римския статут дава обяснения на въведените състави, които са включени в § 3 на предложения законопроект, който създава нова т. 29 към чл.93 от НК.
Чл.7 ал.2 от Римския статут гласи :
2. (а) По смисъла на ал. 1:
(b) “нападение срещу гражданското население” е поведение, свързано с многократното извършване на деяния измежду изброените в ал. 1 срещу всяко гражданско население, вследствие или в резултат на държавна или организационна политика за извършването на такова нападение;
(c) “физическо унищожение” е всяко умишлено налагане на условия за живот, насочено към изтребване на част от населението, включително лишаване от достъп до храна и медицинско обслужване;
(d) “поробване” е упражняването на някое или всички правомощия, свързани с правото на собственост над едно лице, и включва упражняването на такава власт при търговия с хора, особено жени и деца;
(e) “депортиране или насилствено преместване на население” е насилственото преселване на съответните лица чрез експулсиране или други принудителни действия от областта, в която те присъстват правомерно, без основание по международното право;
(f) “изтезание” е умишленото причиняване на тежка физическа или душевна болка или страдание на лице, което се намира под властта или контрола на обвиняемия; с изключение на това, изтезанието не включва болката или страданието, които са причинени или са присъщи, или са резултат единствено на правомерни санкции;
(g) “насилствено забременяване” означава неправомерното раждане от жена, чиято бременност е предизвикана насилствено, с намерение да се повлияе на етническия състав на определено население или да бъдат извършени други тежки нарушения на международното право; това определение в никакъв случай не се тълкува като засягащо националните закони, свързани с бременността;
(h) “преследване” е умишленото и тежко лишаване от основни права в противоречие с международното право поради причини, свързани с идентичността на групата или общността;
(i) “престъплението апартейд” означава нечовешки деяния с характер, аналогичен на посочените в ал.1, извършени в контекста на институционализиран режим за систематично потискане и господство на една расова група над друга расова група или групи, и предприети с цел поддържане на този режим;
(j) “насилствено изчезване на лица” е арестуването, задържането или отвличането на лица от или с разрешението, подкрепата или съгласието на държава или политическа организация, последвано от отказ да се признае това лишаване от свобода или да бъде дадена информация за съдбата или местонахождението на тези лица, с цел те да бъдат лишени от правна защита за продължителен период от време.
3. По смисъла на този статут терминът “пол” означава двата пола – мъжки и женски, в контекста на обществото. Терминът “пол” няма никакво друго значение освен посоченото.
        
Чл.5 ал.4 от Конституцията определя, че „Международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред онези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат .”

В своето решение №7 от 2 юли 1992г. по к.д. № 6 /92 за тълкуване на Чл.5, ал.2, 3 и 4 от Конституцията, Конституционният съд на Република България реши че :
„2. Международните договори, ратифицирани, обнародвани и влезли в сила, с които определени деяния (действия или бездействия) са обявени за престъпления, без да са престъпни по вътрешното наказателно законодателство на Република България, са част от вътрешното право на страната, само доколкото могат да поясняват смислово съдържанието на съществуващи в Наказателния кодекс престъпни състави или елементи от тях или ако създават задължения за промяна на законодателството.”

В този смисъл чл. 7 от Римският Статут на Международния наказателен Съд дава яснота по термина „престъпления против човечеството”, който съществува в чл. 31, ал.7 от Конституцията и гласи:

„Чл.31 ал.7  Не се погасяват по давност наказателното преследване и изпълнението на наказанието за престъпления против мира и човечеството.”

С този текст от Конституцията Република България е изпълнила и изискването на  Конвенцията на ООН за неприлагане срока на давност по отношение на военните престъпления и престъпленията против човечеството, от 26.11.1968г., която задължава страните да вземат необходимите  мерки за неприлагане на срока на давност за такива престъпления в съответствие с конституциите си.

В Наказателния кодекс, обаче, където са описани военните престъпления и престъпленията срещу мира човечеството, в Глава 14 раздел ІІІ чл.410 – 418 в частта за престъпления срещу човечеството е третирано само престъплението геноцид.

В международното право се прави разграничаване на престъплението „Геноцид” (Конвенция за превенция и наказание за извършване на геноцид, утвърдена и предложена за ратификация с Резолюция 260-а (3) на Генералната Асамблея на ООН от 9 декември 1948г.,- ратифицирана от България, но и тя все още не е обнародвана в Държавен вестник) и „Престъпления срещу човечеството”.
В своята Резолюция 1723/2010, Парламентарната Асамблея на Съвета на Европа прие, че Гладомора (принудителният глад до смърт) в Украйна и бившия СССР е престъпление срещу човечеството. Не беше прието обаче, че това тежко престъпление е геноцид и беше направено разграничение на двата вида състави.

Ето защо, предложението в законопроекта за създаване на нов раздел IV-ти състоящ се от един нов член 418-а, въвеждащ нови състави на престъпления срещу човечеството, които повтарят точно текста на чл.7 ал.1 от Римския статут на Международния наказателен съд ще хармонизира българския Наказателен кодекс в съответствие с  ратифицирания от Народното събрание статут на този Международен съд.

Тъй като при гледането на първоначалния вариант на законопроекта в Комисията по правни въпроси нито един от народните представители – нейни членовете не изрази каквото и да е становище, а по време на дебатите в пленарната зала, това също не беше направено, внасям отново предложението, свързано с давността на тежките престъпления, извършени от самия комунистически режим в България от 9 септември 1944г. до 31 декември 1989г.

Тези престъпления, третирани в §2 на законопроекта  и по времето когато са били извършени, са представлявали престъпление по действащият тогава Наказателен кодекс. В този смисъл предложеният текст не въвежда нов наказателен състав, а третира само давността за тези престъпления.

         Върховният Касационен Съд с Разпореждане № 3/11 юли 2002г. по наказателно дело от общ характер №7/1994г., потвърдено с решение на петчленен състав  № 57 от 8 май 2003г.  на ВКС, І-во наказателно отделение, е прекратил наказателно производство по обвинителен акт срещу извършители на такива деяния по т.нар „Дело за лагерите”, поради изтекла давност.

В аргументите си съдията от Върховния Касационен Съд г-н Румен Ненков посочва и че ”Законодателят от 1990г. по необясними причини не е изпълнил законовите предписания по чл.14 ал.1 от Закона за нормативните актове във връзка с чл.35 от Указ 833 от 1973г. за неговото приложение  с изрична заключителна разпоредба да придаде ретроактивност на приетото допълнение на Наказателния кодекс.”

Видно от Разпореждането е, че въпреки текста в чл.37ал.7 на  Конституцията, съдът не е обсъждал възможността, извършените престъпления да се квалифицират като престъпления срещу човечеството. Вероятно това е било така, тъй като в Чл.407- 418 на Глава 14 от НК за такова е посочено само престъплението геноцид.
Така законът е направил невъзможно прилагането на разпоредбата за давността по отношение на престъпления срещу човечеството да се отнася и до другите престъпления, освен съставите в членове 407- 418, поради което  съдът е прекратил по давност т.нар.Дело за лагерите №7 /1994г.
Интересно е да се отбележи, че в Разпореждане № 3/11 юли 2002г. на съдията от ВКС е казано, че няма пречка и от гледище на чл.15т.1 от Международния пакт за граждански и политически права със закон да се приеме, че за престъпни деяния, като посочените в § 2 от този законопроект да се възкреси  изтеклата давност по законодателен път.

Чл.15 т.2 от Международния пакт на ООН за гражданските и политическите права (приет от Генералната Асамблея на ООН на 16 декември 1966г., по който България е страна), съставляващ част от Хартата за правата на човека на ООН пояснява, че „Нищо в този член не пречи едно лице да бъде съдено и наказано, за действие или бездействие, което по време на извършването му е било престъпление съгласно общите правни принципи, признати от всички народи.”

Същият текст впрочем е възпроизведен и в чл.7 на Европейската Конвенция за защита правата на човека и основните свободи, по която България е страна от 1992г., и гласи: 
Чл.7 „1.   Никой не може да бъде осъден за действие или бездействие, което в момента на неговото извършване не е било определено като престъпление според националното или международното право. Не може да бъде налагано наказание по-тежко от това, което е било предвидено за съответното престъпление в момента, когато то е било извършено. 
           2.   Този член не изключва съденето и наказването, на което и да е лице за действие или бездействие, което в момента на извършването му е представлявало престъпление в съответствие с общите принципи на правото, признати от цивилизованите народи.“ Забраната за създаване на наказателни норми с обратно действие се отнася за деяния, които не са съставлявали престъпление по време на извършването им.


Всяко едно от деянията изброени в  §2 на този законопроект обаче, е било престъпление и по тогавашния Наказателния кодекс, който е действал  по време на извършването му.
Тези деяния са били проява на масов терор, започнал от 09.09.1944г. Десетки хиляди са били избивани, изтезавани, изселвани по особено жесток начин в затвори, концентрационни лагери и на различни други места по политически, етнически причини, поради войнстващ атеизъм и пр.
Престъпленията, извършени от самия режим по идеологически причини, трябва да получат своето наказание от съда, за да бъде защитен обществения морал. Очевидно, че настоящият Наказателен кодекс не дава такава възможност и пример за това е прекратяването по давност на т.нар. „Дело за лагерите”.
Необходимостта от справедливо наказание не само на преките извършители, а и на техните подбудители и помагачи може да стане чрез създаването на такава нова разпоредба в Наказателния кодекс.
Давността не би трябвало да попречи да се потърси отговорност за масовите репресии.
В подкрепа на обосноваността от премахване действието на давността в тези случаи е и старото правило, че тя не тече срещу този, който не е могъл да действа (Contra non volenti agree non curat prescriptio).

Повече от очевидно е, че пострадалите и техните близки не са имали възможност да се обърнат към съответните органи за възбуждане на наказателно преследване. Органите, които са били оторизирани да повдигнат обвинение, също така не са могли и не са искали да направят това.
Било е така, защото самите репресии са били държавна политика, провеждана от комунистическата партия, която е управлявала тоталитарната държавата. За това след 1989г. бяха разкрити и публикувани множество архивни документи, които доказват нашата теза.
Поради това 38-мото Народно събрание прие закон, с който обяви  комунистическия режим в България за престъпен ( ДВ, бр.37/5 май 2000г.).
С приемането на предлагания текст в Наказателния кодекс, който премахва действието на давността за такъв вид престъпления, би се възстановила макар и късно, една закъсняла справедливост.
Така както нацистки престъпници и досега, въпреки преклонната им възраст се изправят пред правосъдието и получават присъди за извършените от тях престъпления, следва и извършилите престъпления като функционери на комунистическия режим да бъдат подведени под наказателна отговорност за делата си, без за престъпните им деяния да тече давност.


                                               ВНОСИТЕЛ :  

                                                                                                                                                                                                  Лъчезар Тошев
                                               народен представител









ПАРЛАМЕНТАРНА АСАМБЛЕЯ НА СЪВЕТА НА ЕВРОПА
Документ 13234/18 юни 2013г.
НАКАЗАТЕЛНА НЕОТГОВОРНОСТ ЗА ИЗВЪРШИТЕЛИТЕ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА НА ТОТАЛИТАРНИТЕ КОМУНИСТИЧЕСКИ РЕЖИМИ В ЕВРОПА

ПРЕДЛОЖЕНИЕ ЗА ПРЕПОРЪКА
Внесено от Г-н Лъчезар Тошев и други членове на Асамблеята

Това предложение все още не е дискутирано и ангажира само тези които са го подписали!


Единствено справедливостта може да доведе до помирение и преодоляване на разцепленията в обществата, разделени от репресиите на тоталитарните комунистически режими, както и до възстановяване на обединението около общи ценности.
Много бивши комунистически страни прилагат юридическа давност от 20 или 30 години, което прави невъзможно да се изправят пред съд извършителите на най-тежките престъпления, така както това се прави спрямо престъпленията на национал-социалистическите режими, с  което тази наказателна неотговорност за извърштелите на престъпления срещу политическите им опоненти, става пагубна за обществените морални ценности.
Тази ненаказуемост противоречи на разпоредбите на Европейската Конвенция за защита на Правата на човека и на Международния пакт за гражданските и политическите свободи, които гласят, че техните принципи не могат да възпрепятстват съдебени процеси  и наказания на всяко лице, за всяко действие или бездействие, което по време на извършването му е било престъпление съгласно общите правни принципи признати от цивилизованите нации.
Когато тези престъпления са били част от репресивната политика на тоталитарните режими и жертвите са били лишени от тяхното право на юридическа  защита, никаква давност не трябва да се прилага, в съответствие с фундаменталния   принцип  на правото 

 “Contra non valentem agere nulla currit praescriptio”.
Част от тези престъпления попадат под дефиницията за Престъпления срещу човечността, така като те са описани в  Чл. 6-c  от Хартата на Международния военен трибунал, потвърдени с Резолюция 3 (I)/13.02.1946  и Резолюция 95(I)/11.12.1946 на ООН, Конвенцията на ООН за неприлагане на давност  за военни престъпления и престъпления срещу човечността  и чл.7 от Римския статут на Международния наказателен съд.

Поради това Парламентарната Асамблея  призовава Комитета на Министрите да проучи тези случаи и да препоръча на страните-членки да приложат подходящи законодателни мерки за да гарантират справедливост  на жертвите и наказание за извършителите на тези престъпления.


 Подписали :
Лъчезар Тошев, България, ЕНП/ХД
Лолита Чигане, Латвия, ЕНП/ХД
Аксел Е. Фишер, Германия, ЕНП/ХД
Ерих Георг Фриц, Германия, ЕНП/ХД
Валериу Гилечи, Молдова, ЕНП/ХД
Джема Грозданова, България, ЕНП/ХД
Норбер Опер, Люксембург, ЕНП/ХД
Михел Хайнрих, Германия, ЕНП/ХД
Андрес Херкел, Естония, ЕНП/ХД
Йоахим Хьорстер, Германия, ЕНП/ХД
Анете Хюбингер, Германия, ЕНП/ХД
Станислав Иванов, България, ЕНП/ХД
Александър Ненков, България, ЕНП/ХД
Александър Николоски, БЮР Македония, ЕНП/ХД
Петър Петров, България, ЕНП/ХД
Мариета Пурбо-Люндин, Швеция, ЕНП/ХД
Йоханес Рьоринг, Германия, ЕНП/ХД
Кимо Саси, Финландия,ЕНП/ХД
Ирена Соколова, България, ЕНП/ХД
Карин Стренц, Германия, ЕНП/ХД
Егидиус Варейкис, Литва, ЕНП/ХД
Лука Волонте, Италия, ЕНП/ХД
Йохан Вадефул, Германия, ЕНП/ХД
Емануелис Зингерис, Литва, ЕНП/ХД













Светослав Лучников за националното помирение

На 24 септември 1997 г. народният представител от СДС Светослав Лучников внесе свой законопроект за националното помирение Вх.№54-01-78. Тази законодателна инициатива нямаше успех. Поради интересните тези на вносителя предлагаме на читателите текста на неговия законопроект и мотивите към него.
                                                                                           „Про и Анти”


Закон за национално помирение
/проект/

     Ние, народните представители в XXXVIII Обикновено Народно събрание,
     Убедени, че ожесточението и непримиримото противопоставяне на една част от народа към друга е гибелно за бъдещето и застрашава самото съществуване на нацията,
     решени да създадем необходимите законови предпоставки за преодоляване на недоверието и омразата между българските граждани, породени от неудовлетворена мъст и политически пристрастия,
     като се прекланяме пред паметта на всички хора, изгубили живота си поради политически, расови и етнически преследвания, в политически борби и граждански междуособици в периода 1919-1989г.,
     като отдаваме заслужена почит и уважение на всички хора, унижавани, изтезавани, лишавани от свобода и други човешки и граждански права поради своя произход, политически или религиозни убеждения в периода 1919-1989г.,
     приемаме този закон за национално помирение.


     Чл. 1. Обявява се пълна амнистия за всички престъпления, извършени по политически причини и подбуди, по всякакви закони за времето от 1 януари 1919г. до 10 ноември 1989г. от :
1.      длъжностни лица при или по повод изпълнение на служебните им задължения;
2.      граждани срещу длъжностни лица при или по повод изпълнението на служебните им задължения;
3.      граждани срещу граждани.
     Чл. 2. (1) Обявява се пълна политическа и гражданска реабилитация на всички лица, наказвани, преследвани или станали жертва на насилие поради своя произход, обществени прояви, политически или религиозни убеждения в периода от 1 януари 1919г. до 10 ноември 1989г., а именно:
1.      лишените от живот:
      а/осъдените на смърт за престъпления, амнистирани по Закона за амнистия и връщане на отнети имущества (ДВ, бр.1 и бр. 21/91);
      б/избитите без съд и присъда – останките на които са в неизвестност („безследно изчезнали”), както и на ония, чиито останки са открити, отъждествени и погребани;
      в/починалите след задържането им от органи на властта или нейни представители в местата за задържане или след освобождението им, в резултат на измъчвания, тежки и нездравословни условия, включително обявените за „самоубили се” в посочените места;
     г/депортирани извън страната от окупационни власти или предадени от органи на местната власт и нейни представители на чужди държави;
     д/преследваните като бегълци и нелегални, убитите при опит да преминат нелегално границите на страната, както и починалите в чужди държави в разселнически и други лагери и места за задържане, или в резултат на глад, мизерия и болест след напускането на България;
     е/жертви на политически тероризъм.
     2.осъдени по наказателни дела;
     3.задържани в поделенията на МВР и други места;
     4.въдворявани в трудовъзпитателни общежития, лагери и други подобни места;
     5.интегрирани, изселвани и заселвани по административен ред;
     6.изключвани студенти и ученици;
     7.репресирани във връзка с насилствена промяна на иманета;
     8.лишените от пенсия и уволнените от работа;
     9.лишените от правото да упражняват професията си.
     (2) Лицата, осъдени по наказателни дела за общоопасни престъпления, против реда на управлението, срещу правосъдието, държавната тайна, за неизпълнени държавни доставки и военнослужещите, осъдени по военнонаказателни състави се амнистират по реда на Закона за амнистия и връщане на отнети имущества (ДВ, бр. 1 и бр.21/1991).
       Чл. 3. (1) Обявява се за недействителна Наредбата-закон за съдене от Народен съд на виновниците за въвличане България в Световната война срещу Съюзените народи и на злодеянията, свързани с нея (ДВ. бр. 219/1944г., бр. 261/1944г. и бр. 70/1945г.) като противоречаща на чл. 73, ал.2 и чл. 75 от действуващата по време на издаването й Търновска Конституция.
        (2) Обявяват се за недействителни всички присъди, издадени по тази Наредба-закон.
        Чл. 4. Забранява се всяко преследване и всякаква дискриминация на граждани поради тяхната етническа, религиозна или политическа принадлежност.
        Чл. 5. (1) Задължават се общините да издигнат общи паметници или паметни плочи за всички лица, загинали на тяхна територия при политически борби и граждански междуособици в периода от 1 януари 1919г. до 10 ноември 1989г.
                     (2) Задължават се Столичната община да преустрои обелиска в Парка на свободата в общонационален мемориал за всички загинали в политически борби и граждански междуособици в периода от 1 януари 1919г. до 10 ноември 1989г.


                               ПРЕХОДНИ И ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ РАЗПОРЕДБИ

      § 1. (1) Всички лица по чл.3 на този закон, които до сега не са получили обезщетение за престъпните материални и морални вреди, получават правата по Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица (ДВ, бр. 50 и бл. 52/1991г.) като размерът на полагащите се обезщетения и редът за изплащането им се определя от Министерски съвет при вземане предвид на инфлацията спрямо размерите, определени към 1.01.1992г.
       (2) Обезщетенията се изплащат с компенсаторни записи по Закона за обезщетяване на собственици за одържавени имоти през периода 1945-1962г.
       (3) Лицата, които не притежават собствено жилище получават жилищни компенсаторни записи по същия закон.
        § 2. Срокът по чл. 5 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица се възстановява и започва да тече от деня на влизане на този закон в сила.
        § 3. Възстановява се дейността на органите по прилагане на чл.4 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица (ДВ, бр. 50/91г.) В съставите им се включват и представители на съюз „Истина”.


МОТИВИ
        Веднага след Първата световна война България бе разкъсана от кървави братоубийствени междуособици. Войнишки бунтове, преврати, жестоко потушено народно въстание, терор и контратерор, често пъти подклаждани от вън и обслужващи чужди интереси, всичко това изпълни душите на едни българи с омраза против други българи. Разби патриотичното единство на българския народ.
         Въвличането на страната във Втората световна война и всички свързани с това несгоди разпалиха нова, с още по-голяма сила, братоубийствена вражда.
         Военният преврат на 9.09.1944г., подкрепен с революционни акции на много места в страната, не донесе дългоочакваното помирение. Мъстта отново взе връх над уважението към основните човешки права и свободи. В отговор на предишни издевателства, но много често и поради необуздана революционна ярост, хиляди хора бяха избити без съд и присъда. Стотици хиляди бяха пращани в концентрационни лагери, изтезавани, изселвани, уволнявани, изключвани от учебни заведения.
      Всичко това увеличи неимоверно недоверието и омразата между палачите и жертвите. Днес, всички с ужас наблюдаваме последиците на тези ужасни морални поражения върху народната душа.
      Крайно време е да се изтръгнат издъно корените на омразата. Да се реабилитира паметта на всички жертви. Да се прости на всички палачи. Да се пресече с пълна амнистия всяка жажда за нова мъст.
      Почти всички жертви на политически насилия и преследвания преди 9 септември  1944г. бяха своевременно реабилитирани и справедливо обезщетени.
        Една част от жертвите на политически насилия и преследвания след 9 септември също така получиха реабилитация и скромно материално обезщетяване за понесените материални и морални вреди. Друга голяма част обаче не можаха да намерят своята реабилитация.
        Предлаганият законопроект дава пълна амнистия на всички политически престъпления, извършени преди 10 ноември 1989г., независимо от това от кого и срещу кого са извършени. Той предвижда и пълна реабилитация на всички жертви на политически насилия и преследвания, включително жертвите на политически тероризъм, независимо от коя страна са принадлежали, независимо от това, кога, как и къде да пострадали. По този начин ще намерят най-после официална реабилитация и българските емигранти и политически бегълци, загинали в подземията на Люблянка или в поделенията на злокобния ГУЛАГ.
          Законопроектът предлага също така да се отмени легализирането на политическия терор чрез така наречената Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане на България в Световната война срещу Съюзените народи и за злодеянията свързани с нея /НЗНС/.
          Едва ли могат да се намерят по-убедителни аргументи за обявяване недействителността на НЗНС от тези, които привежда Пленума на Върховния съд с определението си от 30.03.1994г., подписано от 58 от всичките 60 върховни съдии. Според това определение НЗНС противоречи на Конституцията, на международните договори и на общопризнатите норми на международното право, защото:
         1. Материалните разпоредби на НЗНС обявяват за престъпления деяния, извършени в миналото, които към момента на извършването им не са били престъпления. А едно от основните начала на Конституцията е, че „никой не може да бъде съден за действие или бездействие, което не е било обявено от закона за престъпление към момента на извършването му” (Чл. 5, ал.3 от Конституцията). Същият принцип е закрепен и в чл. 7, т.1 от Европейската конвенция за правата на човека.
           2. Процесуалните разпоредби на НЗНС учредяват извънредни съдилища ( в които участват и представители на ОФ). А съгласно конституционния принцип в чл. 119, ал. 3 от Конституцията „извънредни съдилища не се допускат”.
           НЗНС допуска да се образува наказателно преследване и да се постановяват осъдителни присъди срещу мъртъвци (чл. 4, ал. 3 НЗНС). От разпоредбите на чл. 31 от Конституцията обаче следва, че наказателна отговорност може да се търси само от живи лица. Смъртта на лицето погасява наказателната отговорност и поради това е основание да не се образува наказателно производство, а образуваното да се прекрати. В това отношение НЗНС представлява безпрецедентен случай.
          НЗНС предвижда ограничения на правото на защита на обвиняемия /той например е лишен от правото на обжалване – чл. 10 НЗНС/, които надхвърлят необходимото за осъществяване на правосъдието. А разпоредбата на чл. 31, ал. 4 от Конституцията забранява това. Нещо повече, чл. 2, ал. 1 от седмия протокол на Европейската конвенция за правата на човека изрично постановява, че „всяко лице, признато от съда за виновно в извършването на престъпление, има право да обжалва обявяването му за виновно и осъждането му пред висшестоящ съд”. Освен това НЗНС не съдържа правила за събиране и проверка на доказателствата, което създава предпоставки за съдебен произвол.
           3. Освен съдържанието на НЗНС, следва да се прецени и нейната форма, т.е. спазен ли е редът за издаване на Наредба-закон /чл. 47 от Търновската Конституция/. В случая липсват както конституционните основания за издаване на Наредба-закон, така и последващо одобрени от Народното събрание. Поради това НЗНС е относително недействителна /унищожаема/.
          Не са основателни и възраженията, че отмяната на НЗНС би противоречало на международното споразумение за съдене за геноцид, престъпления против човечността и военни престъпления. Българската  администрация и войска не са участвали в такива престъпления. България спаси своето 48 хилядно еврейско населени. България се е държала по изключително хуманен начин с пленените на нейна територия съюзнически летци. Участниците в партизански отряди и бойни групи никога с никакъв международен документ, вкл. с Парижкия мирен договор от 1947г., не са признавани за съвоюваща на страната  на Съюзените народи въоръжена сила. Най-после Лондонският протокол за предаване на съд военнопрестъпниците е от 8.08.1945г., т.е. много след приемането и жестокото прилагане на НЗНС.
       Налице са следователно всички правни и морални основания за законодателно обявяване на НЗНС за недействителна като противоречаща и на сега действуващата Конституция на Република България и на действуващата по време на издаването й Търновска Конституция.
      С приемането на предлагания законопроект ще се закрие една трагична страница от историята на нашия народ и ще се открие широкия друм за национално помирение и граждански мир. С приемането на този законопроект всички политически сили в страната ще покажат своята политическа зрялост и национална отговорност.

                                        Народен представител:
                                                                              Светослав Лучников




                                                                                                                        
НАЦИОНАЛЕН ЦЕНТЪР ЗА ИЗУЧАВАНЕ НА ОБЩЕСТВЕНОТО МНЕНИЕ


Общественото мнение
за давността за тежките престъпления, извършени от комунистическия режим
резултати от национално представително проучване
проведено по метода на полустандартизираното интервю,
в периода 03 – 09 декември  2010 г.
реализирани са 1000 интервюта в цялата страна
ВЪЗЛОЖЕНО ОТ НАРОДНИЯ ПРЕДСТАВИТЕЛ ЛЪЧЕЗАР ТОШЕВ
декември, 2010
НЦИОМ, София, пл. “Княз Александър Първи” №1, тел. 939 31 29; 981 85 56,
факс 987 34 93
e-mail: nciom@parliament.bg

КОМЕНТАР НА ДАННИТЕ
Мнозинството от българите са склонни да приемат идеята за отпадане на давността за престъпленията, извършени от комунистическия режим – убийствата, изтезанията, лагерите и другите тежки репресии над гражданите в 45-те години тоталитарно управление.
Според сега действащия Наказателен кодекс максималната давност е 35 години, като „не се изключват по давност наказателното преследване и изпълнението на наказанието по отношение на престъпление против мира и човечеството” (чл. 79, ал. 2). Политически, етнически и религиозно мотивираните тежки престъпления по време на комунистическия режим не са изрично упоменати в НК като престъпления срещу човечеството и много дела след 1989 г. са прекратени по давност. В същото време, тези престъпления са били наказуеми и по комунистическото наказателно законодателство, но потърпевшите не са могли да получат справедливо възмездие в рамките на тогавашната тоталитарна държава.
Повечето българи не са запознати с правните аспекти на проблема, но заемат позиция по въпроса за давността на тежките престъпления на комунистическия режим, изхождайки от чувството си за справедливост. 54% от пълнолетните граждани на страната смятат, че за тези престъпления не трябва да има давност. Най често така мислят хората в активна трудова възраст – 30-60 годишните, представителите на интелигенцията и на частния бизнес, столичаните, симпатизантите на „Синята коалиция” и на ГЕРБ.
Всеки четвърти твърди, че давност трябва да има, когато става дума за престъпленията на комунистическия режим. На тази позиция застават най-често учащите и жителите на малките градове, които, според нас, не са типични представители на групите с информирано обществено мнение. Нискообразованите, пенсионерите, турците, ромите и избирателите на ДПС по-често от останалите социално-демографски групи са разколебани между двете позиции (да има или да няма давност за подобни престъпления).
Когато става дума за лична ангажираност към законодателна промяна, която да свали давността за тежките престъпления на комунистическия режим, българите правят малка крачка назад. С 5% по-малко са хората, които са готови да подкрепят подобен законопроект, спрямо хората, за които давността е по принцип неприемлива. Това означава, че принципната подкрепа за снемане на давността от престъпленията все още не се прелива изцяло и автоматично в подкрепа на конкретни законодателни решения в тази посока.
49% от интервюираните заявяват, че по-скоро биха подкрепили законопроект срещу погасяването на давността на тежките комунистически престъпления. Най-често това твърдят хората на възраст между 30 и 60 г., представителите на интелигенцията и на частния бизнес, столичаните, симпатизантите на „Синята коалиция” и на ГЕРБ. По-скоро не биха подкрепили инициативата учащите, жителите на областните градове, заможните, симпатизантите на БСП и на извънпарламентарните партии. Хората с най-ниско образование, пенсионерите, турците и избирателите на ДПС най-често изпитват затруднения да се самоопределят.
Ако за привържениците на БСП (като наследница на БКП), е обяснима преобладаващата позиция за запазване давността за престъпленията на комунизма, странен изглежда високият дял от избиратели на ДПС (като партия на жертвите на „възродителния процес”), които не могат да заемат категорична позиция. Сериозен изследователски интерес предизвикват и високите проценти за запазване на давността сред на най-младите българи до 29 г., и особено сред учащите – ученици и студенти, които не са живели при комунизма.

Трябва ли, според вас, да има давност за тежките престъпления, извършени от комунистическия режим (убийствата, изтезанията, лагерите и другите тежки репресии)? Това означава виновните за подобни престъпления да не се наказват след изтичане на определен срок
Бихте ли подкрепили законопроект, в който се предлага да няма давност за тежките престъпления, извършени от комунистическия режим (убийствата, изтезанията, лагерите и другите тежки репресии)?
СОЦИАЛНО-ДЕМОГРАФСКИ ПРОФИЛИ



Трябва ли, според вас, да има давност за тежките престъпления, извършени от комунистическия режим (убийствата, изтезанията, лагерите и другите тежки репресии)? Това означава виновните за подобни престъпления да не се наказват след изтичане на определен
общо
Не трябва да има давност за тези престъпления
Трябва да има давност за тези престъпления
Не мога да преценя
общо
54,3%
23,3%
22,4%
100,0%
Пол: Мъж
58,5%
24,5%
17,0%
100,0%
Жена
50,5%
22,1%
27,4%
100,0%
Възраст 18 до 29
49,9%
24,8%
25,3%
100,0%
30 до 39
65,1%
15,7%
19,2%
100,0%
40 до 49
58,8%
24,1%
17,1%
100,0%
50 до 59
57,0%
24,4%
18,6%
100,0%
над 59
46,8%
25,4%
27,8%
100,0%
Образование: Висше
59,8%
18,4%
21,8%
100,0%
Полувисше
55,8%
29,0%
15,2%
100,0%
Средно
55,2%
25,8%
19,1%
100,0%
Основно
47,7%
20,4%
32,0%
100,0%
По-ниско от основното
34,3%
14,7%
51,1%
100,0%
Социална група: учащ
48,5%
33,0%
18,5%
100,0%
работник
52,2%
26,4%
21,5%
100,0%
служащ
52,2%
29,0%
18,8%
100,0%
интелигенция, свободни професии
62,8%
13,5%
23,7%
100,0%
частен бизнес
71,2%
19,3%
9,5%
100,0%
безработен
64,8%
12,1%
23,1%
100,0%
пенсионер
48,0%
23,9%
28,1%
100,0%
в майчинство
51,3%
11,3%
37,5%
100,0%
друго
51,0%
15,8%
33,2%
100,0%
Местоживеене: София
58,7%
14,4%
26,9%
100,0%
Град-областен център
57,1%
25,1%
17,8%
100,0%
Град
44,1%
31,6%
24,3%
100,0%
Село
57,5%
18,9%
23,6%
100,0%
Вие сте: Българин
55,1%
24,8%
20,1%
100,0%
Турчин
49,0%
13,0%
38,0%
100,0%
Ром
59,4%
6,8%
33,8%
100,0%
Друг етнос
29,8%
43,0%
27,2%
100,0%
Към коя от следните групи хора бихте се причислили? Към хората, които живеят: без лишения
56,2%
29,4%
14,3%
100,0%
с известни лишения
55,7%
22,7%
21,6%
100,0%
с големи лишения
48,9%
23,6%
27,5%
100,0%
в мизерия
73,0%
4,8%
22,2%
100,0%
Ако парламентарните избори са днес, за коя партия/коалиция ще гласувате? РЗС
52,9%
19,8%
27,3%
100,0%
ГЕРБ
58,5%
20,6%
20,9%
100,0%
ДПС
52,4%
17,8%
29,9%
100,0%
АТАКА
57,0%
29,2%
13,7%
100,0%
КОАЛИЦИЯ ЗА БЪЛГАРИЯ
37,6%
42,5%
19,9%
100,0%
„Синята коалиция"
71,2%
25,1%
3,7%
100,0%
друга партия
63,7%
24,2%
12,1%
100,0%
не съм решил
66,0%
11,3%
22,7%
100,0%
няма да гласувам
52,6%
20,3%
27,1%
100,0%






Бихте ли подкрепили законопроект, в който се предлага да няма давност за тежките престъпления, извършени от комунистическия режим (убийствата, изтезанията, лагерите и другите тежки репресии)?
общо
По-скоро да
По-скоро не
Не мога да преценя
общо
49,1%
25,9%
25,0%
100,0%
Пол: Мъж
50,9%
29,3%
19,9%
100,0%
Жена
47,4%
22,8%
29,8%
100,0%
Възраст 18 до 29
43,2%
30,0%
26,8%
100,0%
30 до 39
52,2%
21,8%
26,0%
100,0%
40 до 49
60,1%
22,4%
17,5%
100,0%
50 до 59
54,3%
25,3%
20,4%
100,0%
над 59
41,5%
27,8%
30,7%
100,0%
Образование: Висше
51,6%
27,2%
21,2%
100,0%
Полувисше
48,1%
35,8%
16,1%
100,0%
Средно
51,6%
27,5%
20,8%
100,0%
Основно
39,7%
19,7%
40,6%
100,0%
По-ниско от основното
39,9%
4,9%
55,2%
100,0%
Социална група: учащ
42,8%
38,7%
18,5%
100,0%
работник
52,6%
26,4%
21,0%
100,0%
служащ
55,6%
22,2%
22,1%
100,0%
интелигенция, свободни професии
57,2%
25,6%
17,2%
100,0%
частен бизнес
60,3%
27,9%
11,8%
100,0%
безработен
50,8%
21,1%
28,1%
100,0%
пенсионер
39,6%
27,3%
33,0%
100,0%
в майчинство
39,6%
8,0%
52,4%
100,0%
друго
38,0%
28,8%
33,2%
100,0%
Местоживеене: София
57,1%
17,2%
25,7%
100,0%
Град-областен център
46,2%
33,0%
20,8%
100,0%
Град
47,2%
28,7%
24,1%
100,0%
Село
49,9%
20,6%
29,6%
100,0%
Вие сте: Българин
49,8%
27,5%
22,6%
100,0%
Турчин
42,3%
15,2%
42,5%
100,0%
Ром
49,2%
20,2%
30,6%
100,0%
Друг етнос
56,8%
16,0%
27,2%
100,0%
Към коя от следните групи хора бихте се причислили? Към хората, които живеят: без лишения
49,3%
38,9%
11,7%
100,0%
с известни лишения
51,1%
24,3%
24,6%
100,0%
с големи лишения
43,1%
25,5%
31,4%
100,0%
в мизерия
64,1%
13,7%
22,2%
100,0%
Ако парламентарните избори са днес, за коя партия/коалиция ще гласувате? РЗС
61,3%
19,8%
18,9%
100,0%
ГЕРБ
56,7%
21,4%
21,8%
100,0%
ДПС
48,8%
14,6%
36,6%
100,0%
АТАКА
60,1%
22,6%
17,3%
100,0%
КОАЛИЦИЯ ЗА БЪЛГАРИЯ
31,0%
44,3%
24,7%
100,0%
„Синята коалиция"
76,7%
23,3%

100,0%
друга партия
37,9%
50,0%
12,1%
100,0%
не съм решил
51,6%
22,0%
26,4%
100,0%
няма да гласувам
42,6%
27,1%
30,3%
100,0%












                                                                                                                             Народно събрание
                                                                                                                                                                                                            Вх. № 054-06-898
                                                                                             
                                                                                              Дата: 22.11.2010

                                                                             ЧРЕЗ
                                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА
                                                                             НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ
                                                                             Г-ЖА ЦЕЦКА ЦАЧЕВА
   
                                                                   
                                                                             ДО
                                                                             МИНИСТЪР ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА
                                                                             РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
                                                                             Г-Н БОЙКО БОРИСОВ
   




ВЪПРОС

от
Лъчезар Тошев, Народен
представител от ПГнаСК




На основание чл. 90, ал.1 от Конституцията на Република България във връзка с чл. 82 от ПОДНС внасям въпрос с искане за писмен отговор


ОТНОСНО: обнародването в Държавен вестник на Конвенции на ООН





УВАЖАЕМИ Г-Н МИНИСТЪР ПРЕДСЕДАТЕЛЮ,


Съгласно § 3 от Преходните и заключителните разпоредби на Закона за Международните договори на Република България (обн. ДВ, бр. 97 от 13.11.2001г.) Министерският съвет осигурява обнародването в „Държавен вестник" на действащите необнародвани международни договори, утвърдени по действащия правов ред при влизането им в сила, в шестмесечен срок след влизането на закона от 2001г. в сила. Очевидно този срок е инструктивен, а не преклузивен.
Същевременно Чл.5 ал.4 от Конституцията изисква обнародването на международните договори, за да влязат те в сила за Република България.

След приемането на закона стана необходимо обнародването на редица ратифицирани от България конвенции на международни организации. Този процес очевидно все още не е завършен.

Така например две от ключовите конвенции на ООН в областта на човешките права все още не са обнародвани.
Това са Конвенцията на ООН за неприлагане на давност по отношение на военните престъпления и престъпления срещу човечеството,
ратифицирана от България на 10 април 1969г.(Указът за ратификацията е обнародван в ДВ бр.31/18 април 1969г.) и Конвенцията на ООН за преследване и наказване на престъплението геноцид , ратифицирана с Указ № 300 /23 юни 1950г.

Текстовете на тези две конвенции не са обнародвани, въпреки че те са ратифицирани и ратификационните актове са публикувани в Държавен вестник.

Двете правителства след 2001г. не са изпълнили разпореждането на §3 от цитирания по-горе закон, поради което въпросът с влизането в сила на тези две конвенции на ООН, а вероятно и на други подобни документи, остава висящ.

Ето защо моля да ми отговорите писмено на следния въпрос :

Какви мерки ще предприеме Министерският съвет, за да изпълни задължението си за обнародване на международните договори, ратифицирани от Република България съгласно § 3 от Преходните и заключителните разпоредби на Закона за Международните договори на Република България по отношение на
Конвенцията на ООН за неприлагане на давност по отношение на
военните престъпления и престъпления срещу човечеството,
както и на
Конвенцията на ООН за преследване и наказване на престъплението
геноцид ?

                                                                                                   Лъчезар Тошев





РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ                                                

Народно събрание
 
Вх. №  054-06-898/Дата: 30-11-2010 

                   
КАБИНЕТ НА    
                                                                          
     МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛЯ   
                                                                      
 № 01-01-179/Дата: 30-11-2010     
                                                                                                         




ЧРЕЗ
ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА НАРОДНОТО
СЪБРАНИЕ
г-жа ЦЕЦКА ЦАНЕВА

ДО
г-н ЛЪЧЕЗАР ТОШЕВ
НАРОДЕН ПРЕДСТАВИТЕЛ В 41-то НАРОДНО СЪБРАНИЕ
На Ваш № 054-06-898/23.11.2010




Уважаеми господин Тошев,

Съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България „Международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат." В този смисъл тази разпоредба визира приоритета във вътрешноправен план на ратифицираните, влезли в сила и обнародвани договори, но не засяга тяхното влизане в сила за България, което става по реда, предвиден в съответния договор.
По отношение на необнародваните договори, за които се отнася § 3 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за международните договори на Република България, следва да се има предвид, че Министерството на външните работи периодично изпраща за обнародване в „Държавен вестник" такива договори и дава указания на съответните министерства и ведомства за обнародване на договорите от тяхна компетентност.
В допълнение бих желал да уточня, че Министерството на външните работи е предприело действия по подготовката на текстовете на визираните от Вас конвенции те да бъдат изпратени за обнародване в „Държавен вестник".


                                         МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ: 

                                                                БОЙКО БОРИСОВ



.................................................................................................





Държавен вестник, брой: 99, от дата 17.12.2010 г.   
Официален раздел / МИНИСТЕРСТВА И ДРУГИ ВЕДОМСТВА  


Конвенция за предотвратяване и наказване
на престъплението геноцид



МИНИСТЕРСТВО НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ
КОНВЕНЦИЯ
за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид1

(Приета от Общото събрание на ООН на 9 декември 1948 г. с резолюция 260 А (III). Ратифицирана с Указ № 300 от 23 юни 1950 г. – ДВ, бр. 153 от 1950 г. В сила за България от 12 януари 1951 г.)
Договарящите страни,
като имат предвид декларацията, направена от Общото събрание на Организацията на обединените нации в негова резолюция 96 (I) от 11 декември 1946 г., че геноцидът е престъпление съгласно международното право в противоречие с духа и целите на Организацията на обединените нации и е осъден от цивилизования свят;
признавайки, че през всичките периоди на историята геноцидът е причинил огромни загуби на човечеството; и
убедени, че е необходимо международно сътрудничество, за да бъде освободено човечеството от това отвратително бедствие,
се споразумяха за следното:
Член І
Договарящите страни потвърждават, че геноцидът, независимо дали е извършен в мирно време, или по време на война, е престъпление съгласно международното право, което те се задължават да предотвратяват и наказват.

1 Преводът на български език на заглавието на конвенцията, така както е в Указ № 300 от 1950 г. (Конвенция за преследване и наказване на престъп ленията по геноцида), не съответства изцяло на официалните езици, на които конвенцията е съставена, поради което е поправен.
Член ІІ
В тази конвенция геноцид е всяко от следните действия, извършени с намерение да бъде унищожена изцяло или отчасти една национална, етническа, расова или религиозна група като такава:
а) убиване на членове на групата;
b) причиняване на тежки телесни или душевни повреди на членове на групата;
c) умишлено налагане на групата на условия на живот, целящи нейното пълно или частично физическо унищожение;
d) налагане на мерки за предотвратяване на ражданията в групата;
e) насилствено предаване на деца от групата на друга група.
Член ІІІ
Следните действия са наказуеми:
а) геноцид;
b) заговор за извършване на геноцид;
c) пряко и публично подстрекателство за извършване на геноцид;
d) опит за извършване на геноцид;
e) съучастие в геноцид.
Член ІV
Лицата, извършили геноцид или което и да е друго действие, посочено в член ІІІ, се наказват независимо дали са отговорни по конституция управляващи, държавни служители или частни лица.
Член V
Договарящите страни се задължават да вземат съгласно техните съответни конституции необходимите законодателни мерки за осигуряване изпълнението на разпоредбите на тази конвенция, и по-специално да предвидят ефективни наказания за лицата, виновни за извършването на геноцид или на което и да е друго действие, посочено в член ІІІ.
Член VІ
Лицата, обвинени в геноцид или в което и да е друго действие, посочено в член ІІІ, трябва да бъдат съдени от компетентен съд на държавата, на чиято територия действието е било извършено, или от международен наказателен съд, който може да бъде компетентен по отношение на онези договарящи страни, които са признали неговата юрисдикция.

Член VІІ
Геноцидът и другите действия, посочени в член ІІІ, няма да се смятат като политически престъпления, що се касае до екстрадицията.
Договарящите страни се задължават в такъв случай да допускат екстрадицията в съответствие с тяхното законодателство и действащите договори.
Член VІІІ
Всяка договаряща страна може да сезира компетентните органи на Организацията на обединените нации с оглед последните да предприемат в съответствие с Устава на Организацията на обединените нации мерките, които смятат за подходящи за предотвратяване и преследване на актовете на геноцид или на което и да е друго действие, посочено в член ІІІ.
Член ІХ
Споровете между договарящите страни относно тълкуването, прилагането или изпълнението на тази конвенция, включително и споровете относно отговорността на държава по отношение на геноцид или на всяко друго действие, посочено в член ІІІ, се отнасят до Международния съд по молба на една от страните в спора.
Член Х
Тази конвенция, чиито английски, китайски, испански, френски и руски текст са еднакво автентични, носи датата 9 декември 1948 г.
Член ХІ
Тази конвенция е открита за подписване до 31 декември 1949 г. за всеки член на Организацията на обединените нации и за всяка държава – нечленка, на която Общото събрание е изпратило покана за тази цел.
Тази конвенция подлежи на ратификация и ратификационните документи се депозират при Генералния секретар на Организацията на обединените нации.
След 1 януари 1950 г. всеки член на Организацията на обединените нации и всяка държава – нечленка, която е получила посочената покана, може да се присъедини към тази конвенция.
Документите за присъединяване се депозират при Генералния секретар на Организацията на обединените нации.
Член ХІІ
Всяка договаряща страна може по всяко време чрез уведомление, адресирано до Генералния секретар на Организацията на обединените нации, да разпростре прилагането на тази конвенция върху всички или която и да е от териториите, за чиито външни отношения тя е отговорна.
Член ХІІІ
В деня, в който първите двадесет документа за ратификация или присъединяване бъдат депозирани, Генералният секретар съставя протокол, като изпраща препис от него до всички държави – членки на Организацията на обединените нации, и до държавите – нечленки, посочени в член ХІ.
Тази конвенция влиза в сила на деветдесетия ден след датата на депозиране на двадесетия документ за ратификация или присъединяване.
Всяка ратификация или присъединяване, извършени впоследствие след тази дата, влиза в сила на деветдесетия ден след датата на депозиране на документа за ратификация или присъединяване.
Член ХІV
Тази конвенция е валидна в продължение на десет години от датата на влизането й в сила.
Тя остава в сила за всеки следващ период от пет години по отношение на онези договарящи страни, които не са я денонсирали най-малко шест месеца преди изтичането на съответния срок.
Денонсирането се извършва с писмено уведомление, адресирано до Генералния секретар на Организацията на обединените нации.
Член ХV
Ако вследствие на денонсирания броят на страните по тази конвенция спадне на по-малко от шестнадесет, конвенцията престава да бъде в сила от датата, на която последното от тези денонсирания е влязло в сила.
Член ХVІ
Искане за преглед на тази конвенция може да бъде направено по всяко време от всяка договаряща страна чрез писмено уведомление, адресирано до Генералния секретар.
Общото събрание решава, ако сметне за необходимо, какви мерки трябва да се вземат относно такова искане.
Член ХVІІ
Генералният секретар на Организацията на обединените нации уведомява всички държави – членки на Организацията на обединените нации, и държавите – нечленки, посочени в член ХІ:
а) за подписванията, ратификациите и присъединяванията, извършени в съответствие с член ХІ;
b) за уведомленията, получени в съответствие с член ХІІ;
c) за датата, на която тази конвенция влиза в сила в съответствие с член ХІІІ;
d) за денонсиранията, получени в съответствие с член ХІV;
e) за прекратяването на конвенцията в съответствие с член ХV;
f) за уведомленията, получени в съответствие с член ХVІ.
Член ХVІІІ
Оригиналът на тази конвенция се депозира в архивите на Организацията на обединените нации.
Заверен препис от конвенцията се изпраща до всички държави – членки на Организацията на обединените нации, и до държавите – не- членки, посочени в член ХІ.

Член ХІХ
Тази конвенция се регистрира от Генералния секретар на Организацията на обединените нации в деня на нейното влизане в сила.
10277





Държавен вестник, брой: 99, от дата 17.12.2010 г.   
Официален раздел / МИНИСТЕРСТВА И ДРУГИ ВЕДОМСТВА


Конвенция за неприлагане на давност по отношение на военните престъпления и престъпленията против човечеството




КОНВЕНЦИЯ
за неприлагане на давност по отношение на военните престъпления и престъпленията против човечеството

(Приета от Общото събрание на ООН на 26 ноември 1968 г. с резолюция 2391 (XXIII). Ратифицирана с Указ № 344 от 10 април 1969 г. – ДВ, бр. 31 от 1969 г. В сила за България от 11 ноември 1970 г.)
Преамбюл
Държавите – страни по тази конвенция,
позовавайки се на резолюции на Общото събрание на Организацията на обединените нации 3 (I) от 13 февруари 1946 г. и 170 (II) от 31 октомври 1947 г. за екстрадиция и за наказване на военните престъпници, на резолюция 95 (I) от 11 декември 1946 г. за потвърждаване на принципите на международното право, признати от Статута на Международния Нюрнбергски военен трибунал и от присъдата на този трибунал, и на резолюции 2184 (ХХI) от 12 декември 1966 г. и 2202 (ХХI) от 16 декември 1966 г., в които ясно се осъждат като престъпления против човечеството нарушаването на икономическите и политическите права на местното население, от една страна, и политиката на апартейд, от друга,
позовавайки се на резолюции 1074 D (ХХХIХ) от 28 юли 1965 г. и 1158 (ХLІ) от 5 август 1966 г. на Икономическия и социален съвет на Организацията на обединените нации за наказване на военните престъпници и на лицата, извършили престъпления против човечеството,
отбелязвайки, че нито една тържествена декларация, акт или конвенция относно съдебното преследване или наказание за военни престъпления и престъпления против човечеството не предвижда ограничения по отношение на времето,
смятайки, че военните престъпления и престъпленията против човечеството спадат към най-тежките престъпления според международното право,
изхождайки от убеждението, че ефективното наказание за военни престъпления и престъпления против човечеството е важен фактор за предотвратяване на такива престъпления, за защита на правата на човека и на основните свободи, укрепване на доверието, стимулиране на сътрудничеството между народите и осигуряване на международен мир и сигурност,
отбелязвайки, че прилагането спрямо военните престъпления и престъпленията против човечеството на вътрешни правни норми, отнасящи се към давността по отношение на обикновени престъпления, е въпрос, предизвикващ сериозна загриженост на световното обществено мнение, тъй като то пречи на съдебното преследване и наказание на лица, отговорни за такива престъпления,
признавайки необходимостта и навременността на утвърждаването в международното право посредством тази конвенция на принципа на неприлагане на давност по отношение на военните престъпления и престъпленията против човечеството и осигуряването на универсално приложение на този принцип,
се споразумяха за следното:
Член І
Не се прилага давност по отношение на следните престъпления, независимо от времето на тяхното извършване:
а) военните престъпления, както те са определени в Статута на Нюрнбергския международен военен трибунал от 8 август 1945 г. и потвърдени в резолюции 3 (I) от 13 февруари 1946 г. и 95 (I) от 11 декември 1946 г. на Общото събрание на Организацията на обединените нации, по-специално „тежките нарушения“, изброени в Женевските конвенции от 12 август 1949 г. за защита на жертвите на войната;
b) престъпленията против човечеството, независимо дали са извършени по време на война или в мирно време, както те са определени в Статута на Нюрнбергския международен военен трибунал от 8 август 1945 г. и потвърдени в резолюции 3 (I) от 13 февруари 1946 г. и 95 (I) от 11 декември 1946 г. на Общото събрание на Организацията на обединените нации, прогонването в резултат на въоръжено нападение или окупацията и антихуманните действия, произтичащи от политиката на апартейд, а също така престъплението на геноцид, определено в Конвенцията от 1948 г. за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид, дори ако тези действия не представляват нарушение на вътрешното право на страната, в която са били извършени.
Член ІІ
В случай на извършване на някое от престъпленията, посочени в член І, разпоредбите на тази конвенция се прилагат към представителите на държавните власти и към частните лица, които са извършители на някое от тези престъпления или са съучастници на такива престъпления, или непосредствено подстрекават други за тяхното извършване, или встъпват в заговор за тяхното извършване, независимо от степента на завършеността им, също както и към представителите на държавните власти, допускащи извършването им.
Член ІІІ
Договарящите държави се задължават да вземат всякакви необходими вътрешни мерки от законодателен или друг характер, за да осигурят в съответствие с международното право възможността за екстрадиция на лицата, за които се отнася член ІІ на тази конвенция.
Член ІV
Договарящите държави се задължават да вземат в съответствие с тяхната конституционна процедура всякакви законодателни или други мерки, необходими да се осигури давността или други ограничения да не се прилагат във връзка със съдебното преследване и наказание на престъпленията, посочени в членове І и ІІ на тази конвенция, и там, където подобни ограничения съществуват, те да бъдат премахнати.
Член V
Тази конвенция е открита до 31 декември 1969 г. за подписване от всяка държава – членка на Организацията на обединените нации или членка на която и да е от нейните специализирани организации или на Международната агенция за атомна енергия, от всяка държава – страна по Статута на Международния съд, както и от всяка друга държава, поканена от Общото събрание на Организацията на обединените нации да стане страна по тази конвенция.
Член VІ
Тази конвенция подлежи на ратификация. Ратификационните документи се депозират при Генералния секретар на Организацията на обединените нации.
Член VІІ
Тази конвенция е открита за присъединяване за всяка държава, посочена в член V. Документите за присъединяване се депозират при Генералния секретар на Организацията на обединените нации.
Член VІІІ
1. Тази конвенция влиза в сила деветдесет дни след датата на депозирането при Генералния секретар на Организацията на обединените нации на десетия ратификационен документ или документ за присъединяване.
2. За всяка държава, която ратифицира тази конвенция или се присъедини към нея след депозирането на десетия ратификационен документ или документ за присъединяване, тази конвенция влиза в сила деветдесет дни след датата на депозирането на нейния ратификационен документ или документ за присъединяване.
Член ІХ
1. След изтичане на десетгодишен период от датата на влизане в сила на тази конвенция искане за преглед на тази конвенция може да бъде предявено по всяко време от всяка договаряща страна чрез писмено уведомление, адресирано до Генералния секретар на Организацията на обединените нации.
2. Общото събрание на Организацията на обединените нации взема решение какви мерки, ако такива са необходими, следва да бъдат взети във връзка с такова искане.
Член Х
1. Тази конвенция се депозира при Генералния секретар на Организацията на обединените нации.
2. Генералният секретар на Организацията на обединените нации изпраща заверен препис от тази конвенция на всички държави, посочени в член V.
3. Генералният секретар на Организацията на обединените нации уведомява всички държави, посочени в член V:
а) за подписванията на тази конвенция и за депозираните ратификационни документи и документи за присъединяване в съответствие с членове V, VІ и VІІ;
b) за датата на влизане в сила на тази конвенция в съответствие с член VІІІ;
c) за съобщенията, получени в съответствие с член ІХ.


Член ХІ
Тази конвенция, чиито текстове на английски, испански, китайски, руски и френски език са еднакво автентични, носи датата 26 ноември 1968 г.
В удостоверение на което долуподписалите се, надлежно упълномощени за това, подписаха тази конвенция.
10278











РЕШЕНИЕТО НА РУМЪНСКИЯ КОНСТИТУЦИОНЕН СЪД


РЕШЕНИЕ № 511

От 12 декември 2013

Относно: възражение за неконституционосъобразност на разпоредбите на чл. 125 параграф 3 от Наказателния кодекс

Публикувано в Официален вестник № 75 от 30.01.2014 г.


Augustin Zegrean, председател
Valer Dorneanu, съдия
Petre Lazaroiu, съдия
Mircea Stefan, съдия 
Minea Daniel,  съдия
Marius Morar, съдия
Mona-Maria Pivniceru, съдия
 Puskas Valentin,съдия
 ZoltanTudorel,съдия
 Toader Oana, съдия
 Cristina Puica, помощник-магистрат


С участието на представителя на Главна прокуратура, прокурор Маринела Минка.
Образувано е производство за разглеждане на искане за разрешаване на възражение за неконституционосъобразност на разпоредбите на чл. 125, ал. 3 от Наказателния кодекс, възражение, повдигнато от Nicolae Trebuian Junior в дело № 32/753/2012 на Апелативен съд Тимишоара – наказателна секция, за което в Конституционния съд e образувано конституционно дело № 1.596D/2012.

Разискванията са проведени по време на публично заседание от 24 септември 2013 г. и протоколирани в заключението за работата на заседанието от посочената дата, когато Съдът, съгласно чл. 57 и чл. 58 ал. (3) от Закон № 47/1992, с оглед по-доброто проучване на проблемите, формиращи предмета на делото, отложи произнасянето за 15 октомври 2013 г., датата на която, констатирайки, че не присъстват всички съдии, участвали в разискванията, съгласно чл. 57 и чл. 58 ал. (1), изречение първо от Закон 47/1992, отложи произнасянето по делото за 21 ноември 2013 г. 

Съгласно решение от 21 ноември 2013 г., Съдът, отчитайки необходимостта от допълнително изясняване на някои аспекти, съгласно чл. 58, ал. (4) от Закон № 47/1992, разпореди разискванията да се възобновят на 12 декември 2013 г.

При поименното призоваване като автор на възражението отговаря адвокат Георге Маринеску (Gheorghe Marinescu), с пълномощно за заместване от избрания защитник Ромео Балан (Romeo Balan).

Счита се, че делото е във фаза, позволяваща по него да се постанови окончателно решение.


Председателят предоставя думата на адвоката на автора на възражението, който иска приемането на възражението поради посочените причини в подадените по делото писмени материали до 24 септември 2013 г., с които се твърди, че разпоредбите на чл. 125, ал. 3 от Наказателния кодекс, които разширяват непогасяемостта на давността за изпълнение на наказания и за престъпления за убийство и за умишлени престъпления, довели до смърт на жертвата, чийто давностен срок за изпълнение не е изтекъл към датата на влизане в сила на Закон № 27/2012, нарушава принципа за прилагане с обратна сила на закона, постановен в чл. 15, ал. (2) от Конституцията. 

Смята, че е право на законодателя да променя режима за давност в съответствие с обществените изисквания и с наказателната политика на държавата, но новият закон трябва да зачита суверенитета на предходния закон и да не упражнява вмешателство върху действието на вече установени решения за наказателни изпълнения, между които и върху давностния срок. Не е законно и конституционно новият закон да се прилага за нарушение, извършено преди влизането на закона в сила. 

Също така разпоредбите на чл. 125, ал. 3 от Наказателния кодекс засягат прилагането на принципа на по-благоприятния наказателен закон, принцип от конституционен ранг, който има по-широк обхват на прилагане от правните норми, посочени в чл. 13, 14 и 15 от Наказателния кодекс. Посочва, че теорията за допълнителното действие на по-благоприятния наказателен закон се основава на принципа на законоустановеност на нарушенията и наказанията. 

 
Освен това, спрямо първоначалните мотиви, твърди, че се нарушава чл. 16. ал. (1) от Конституцията, тъй като с Решение № 1.092/2012 Конституционният съд e постановил, че разпоредбите на чл. 124 от Наказателния кодекс относно специалната давност са конституционни до степен, в която не възпрепятстват прилагането на по-благоприятния наказателен закон спрямо извършените деяния под действието на стария закон. 

Или, с оглед на равноправното третиране и недискриминацията, и спрямо давностния срок за изпълнение на наказанието трябва да се прилага принципът на по-благоприятния наказателен закон.

Представителят на Главна прокуратура посочи, че, за да се отговори на критиките за неконституционосъобразност, отправени към чл. 125, ал. 3 от Наказателния кодекс, трябва да се изясни правният характер на давността за изпълнение на наказанието, а именно дали е по същество от наказателно-правен или от наказателно-процесуален характер.

Представителят на прокуратурата показва, че, за да се отговори на критиките на противоконституционност на разпоредбите на чл. 125, ал. 3 от Наказателния кодекс, следва да бъде установена правната природа на давността за изпълнение на наказанието, а именно дали това е институция на материалното или процесуалното наказателно право. Ако приемем, че това е институция на материалното наказателно право – зададена чрез областта, която е в общата част на Наказателния кодекс, очевидно е, че тя трябва да бъде в съответствие с чл. 15 ал. (2) от Конституцията.

Разрешаването на конфликти за върховенството на закона по наказателни дела, налагащи по-строги наказания, трябва да съобрази, че конституционната разпоредба е по-мека, до степен, че давността за изпълнение на наказанието е институция на основния закон.

Във връзка с аксиоматичния характер на чл. 15 (2) от Конституцията, залагащ принципа, който не може да бъде ограничаван само до изпълнението на процедурните условия, които по обективни причини не може да се отнасят само до своите получатели - след решение nr.1.092/2012, следва да бъде приет изцяло за инцидентен.

Освен това, прокуратурата твърди, че, ако приемем, че давността за изпълнение на наказанието е предимно материално-наказателна процедура, в това, макар и да се ръководи от Наказателния кодекс - благодарение на компоненти, а именно фаза на настъпване, тъй като е прецедент по време на изпълнение на наказанието, което не е предмет на същите правила, разпоредбите, регламентиращи съдебното преследване или съдебния процес (прекъсване или забавяне), което в областта на изпълнение на наказанието, са институциите на наказателно-процесуалното право, характера и предписването на наказанието - тогава, по своята същност са смесени предимно за наказателна процедура, можем да кажем, че това правило е незабавно прилагане на правните отношения, които са в процес на финализиране, докато е в сила. Освен това на давността за изпълнение на наказанието изключително разчита осъден човек, който избягва изпълнението на заповедта, издадена по наказателно съдебно решение, когато е окончателно осъден.

Във връзка с горното представителят на прокуратурата, смята, че въпреки топографията, давността за изпълнение на наказанието в правен контекст е със смесена природа - предимно наказателно-процесуална, контекстът, в който нормата, срещу която се възразява, нарушава конституционната строгост, така че отхвърлянето изготвя неоснователни заключения на изключението на противоконституционност.


Съдът,

Като взе предвид доказателствата по преписката постановява следното:


Чрез наказателно решение nr.1.687/R от 5 декември 2012, постановено по дело nr.32/753/2012 на Апелативния съд в Тимишоара – Наказателна секция, сезира Конституционния съд, с изключение на протвоконституционост на разпоредбите на чл. 125, ал. 3 от Наказателния кодекс. Възражението е повдигнато от Николае Требуин Младши по повод на жалбата за изпълнение на присъдата, като се позовава на изтичането на давността на присъдата.


В мотивите за противоконституционност авторът твърди, че разпоредбите на член 125, ал. 3 от Наказателния кодекс, които се простират неотменимо до изпълнение на наказанието за убийство и умишлени престъпления, следвани от смъртта на жертвата, чийто давностен срок не е изтекъл към датата на влизане в сила на Закона No.27 / 2012 г., е в нарушение на принципа за обратната сила на закона, дефиниран в чл. 15 (2) от Конституцията, който гласи, че "законът се отнася само за бъдеще, с изключение на наказателното право или по-благоприятни престъпления." 

Утвърденият в конституционното право принцип за обратното действие на закона трябва да се зачита и в процедурата на издаване на нормативни актове обратна сила, която се позовава на Решение на Конституционния съд № 90/1999. Закон № 27/2012 регламентира ред, чрез която в румънското наказателно право се определя валидност за случай на престъпленията за убийство и умишлени престъпления, последвани от смъртта на жертвата. Това е правото на законодателя да измени и допълни режим за наказателна давност, обаче, трябва да се спазват Конституцията, изменението следва да се отнася само за престъпления, извършени след датата на влизане в сила на закона. 

Разпоредбите на чл. 125, ал. 3 на от Наказателния кодекс, приет със закон No.27 / 2012 г., законодателят е решил, че новите разпоредби за ограничаване на наказателното право да се прилагат по отношение на престъпления, чиито давностен срок на изпълнение не е настъпило към момента на влизане в сила на закона. Чрез този нов наказателен закон, в противоречие с изложения принцип за обратно действие съответно се прилага един доклад за устойчивост на предходния за изпълнение на наказанието и на ефекта от прилагането на новия закон.

Прави препратка в този смисъл към Решение no. 830 на Конституционния съд / 2008 г. и счита, че новият закон трябва да зачита суверенитета на предишния закон и не влияе на ефектите на изпълнение на наказанието, който вече е устойчив, включително и върху сроковете. Субектите на доклад за наказателното изпълнение имат задължението да подпомагат прилагането на закона и също така и давността за изпълнение на наказанието.

Това право е установено при предишното законодателство и не може да бъде игнориран от последващото. Позовавайки се и на Решение № 73/1995 г. на Конституционния съд, което постановява, че: "Разрешаване на конфликти изисква закони диференциация докато субективно право, учредено съгласно правилото на предишния закон може без обратна сила, да повлияе на начина на предишния закон, в това право, се ръководи от принципа tempus regit acum”

Накрая, чл. 125, ал. 3, показва, че разпоредбите за обратно действие на Наказателния кодекса не се покриват от изключението за по-благоприятно, защото в новият закон е по-малко благоприятно, в този смисъл се позовава на решение на Конституционния съд no.303 / 2001.

Апелативния съд на Тимишоара - наказателна колегия счита, че разпоредбите на чл. 125, ал. 3 от Наказателния кодекс, които се отнасят до валидността на престъпления за убийство и умишлено причиняване на смърт на жертвата, давностния срок за изпълнение не е настъпил при влизането в сила на закон No.27 / 2012, са противоконституционни, защото нарушава принципа за недопускане на закона е посочено в чл. 15 (2) от Конституцията.

Съгласно член 30, ал. (1) от Закона No.47 / 1992 г., са сезирани Председателите на двете камари на Парламента, Правителството и Омбудсманът да изразят мнението си по възражението за противоконституционност.
Председателите на двете камари на Парламента, Правителството и Омбудсманът не са изразили своите гледни точки върху възражението за противоконституционност.

Съдът,

разглежда жалбата, доклада на съдията докладчик, писмените бележки по делото, подадени, изложението на адвоката, автор на възражението, прокурора, разпоредбите на протестираното законодателство, Конституцията и Закона No.47 / 1992 г., постановява, че:
Конституционният съд е бил законно сезиран и е компетентен, съгласно разпоредбите на член 146 г) от Конституцията и член 1 на ал. (2) от член 2, 3, 10 и 29 от Закон №. 47/1992, за уреждане на възражението за противоконституционност.


Целта на възражението за противоконституционност от разпоредбите на член 125, ал. 3 от Наказателния кодекс, въведен от член I точка 4 от Закон № 27 / 2012 година за изменение и допълнение на Наказателния кодекс на Румъния и Закон номер 286а / 2009 г., чрез Наказателния кодекс публикуван в Държавен вестник, част I, номер 180 от 20 март 2012 г. 

Текстът, който се критикува гласи: "Давностният срок не елиминира за изпълнение на наказанията за престъпленията, посочени в ал, 2, буква б), за които при влизането в сила на тази разпоредба не е бил настъпил срока на давност за изпълнение на наказанието. 

Ал. 2 буква б) на член 125 от Наказателния кодекс, критиките се отнасят, до: "основната на давностният срок не елиминира за изпълнение на наказанията, където [...] б) престъпления, посочена чл. 174-176 и умишлени престъпления, последвани от смъртта на жертвата. "

В аргумента на противоконституционност на тези разпоредби на закона, на правното основание на автора е изведено от нарушение на конституционните разпоредби на чл. 15 (2), според която "закона само за в бъдеще, с изключение на по-благоприятна наказателното право", и член 16 ал. (1) равенство на гражданите пред закона и публичните власти, без привилегии или дискриминация.


Проучвайки възражението за противоконституционност,

Съдът констатира следното:

Възражението за противоконституционност е отправено от Nicolae Trebuian Junior, като обжалване при уреждането на изпълнение на спорове, като се позовава на изтичането на давността на присъдата. Автор на възражението е осъден окончателно с на Решение nr.2.128 от 16 май 2000 г. на Върховният съд - наказателна колегия, на шест години затвор за съучастие с опит за убийство. 

Наказанието е било прекратено, при поискване, от 04 април до 04 август 2001 г., след което осъденото лице не е присъствало в затвора. Според чл. 127 ал. 2 от Наказателния кодекс поради избягване на наказанието, , започва да тече нов давностен срок на наказанието, което е трябвало да бъде изпълнено най-късно на 4-ти август 2012, но влиза в сила закон No.27 / 2012.

След приемането на Закон № 27/2012 г., разпоредбите на чл. 125, ал. 3 от Наказателния кодекс постановява законодателно решение, което предписва, за убийство и умишлено престъпление последвано от смърт на жертвата с влизане силата на закон давностния срок не е изтекъл. С други думи, новия режим на ограничаване се отнася и за престъпления, извършени преди влизането в сила на Закона No.27 / 2012 г., до степен, че давността не е настъпила в този момент.

I. Предпоставки за проверка за конституционост


В наказателното право се прави разлика между давност на наказателна отговорност и давност на изпълнението на наказанието. Докато срокът на давност на наказателна отговорност започва да тече от датата на нарушението и има ефект на възпрепятстване на упражняване на наказателните действия и като последица акцент на едно решение за осъдителната присъда, срока на давност на изпълнение на наказанието започва да тече от датата на окончателното решение за присъдата. 

Давността на наказателна отговорност е въпрос на отстраняване на наказателна отговорност поради неупражняване в срок от държавата, чрез органите на съдебната власт, за прилагане на давност за нарушителя, което води до анулиране на това право и съответстващото задължение на нарушителя да подкрепя прилагането на наказателни санкции. 
 
Оправдано чрез различни социални и правни мотиви, давността на наказателна отговорност се появява като правна институция с ефекти, както по отношение на съществено наказателно право ненавършване на срока на давност се явява като условие за наказуемост както и по отношение на наказателно процесуалното право се явява условия за навършване на срока на давност се явява условие за възпрепятстване на упражняване на наказателните действия. 
 
Допълнителни институция отговарящи за давност на наказателна отговорност, давност за изпълнение на наказанието е регламентирана като начин за погасяване на правото на държавата да наложи наказание, установено с окончателно съдебно решение, и, като следствие, да се наложи осъдителна мярка. 

Поради това се счита, че давността за изпълнение на наказанието има характер на предсрочен отказ от правото да поиска изпълнение на присъдата, при условие, че е минал интервал от време, когато осъденият не е извършил никакво престъпление. 

 
1. В румънското право давността е била смятана от законодателната институция на наказателно производство след влизането в сила през 1865 г. на Наказателно-процесуалния кодекс на Обединена Румъния, който регламентира давността в чл. 593-600, и до законодателна реформа в областта на наказателното право от 1936 г. 


Това довело до промяна на визията на законодателя относно давността, решение определящо, че правните институции по същество като квалификация е установен в член 5 от Наказателния кодекс на Карол II, който гласи, че "в случай, конфликт между два или повече последователни закони, отнасящи се давността на обществените действия или наказание, се прилага правото, което осигурява най-краткия срок на давност“. 

Известно е, че през деветнадесети век в нашата законодателна дейност е силно повлиян от френското законодателство, където давност на публични действия е било, както и днес, в действителност, се третира като институция на процесуалното право. 

Обяснението за промяната в правното третиране в областта на давността се заключва във факта, че реформа на наказателното право от 1936 е белязана от влиянието на италианския наказателен кодекс от 1930 г., където давността била третира като единно материалното право. При тези обстоятелства и в Румънското право давността е узаконена (законоутвърдена) в Наказателния кодекс приет през 1936 г.

В момента, основата на материята за давността за наказателна отговорност чл.128-129 и чл.121-124 от Наказателния кодекс, а основата на давността за изпълнение на наказанието е чл.125-130 от същия Кодекс. 

По отношение, обаче, на разграничение на нормата на правнаат материя за цялата процедура според тяхното местоположение в Наказателния кодекс или на Наказателно-процесуалния кодекс, Конституционният съд на Румъния, Решение №. 1470 от 8 ноември 2011 г., публикувано в Държавния вестник на Румъния, част I, nr.853 от 2 декември 2011 г., нормите за нареждане в Наказателния кодекс или на Наказателно-процесуалния кодекс не е критерий за тяхното разграничаване, но следва да се считат предмет на регламентиране и обхват на нормата. 

Освен това, според последния критерий, Съдът констатира, чрез споменато по-горе решение, че чл. 3201 ал. 7 от Наказателно-процесуалния кодекс, който се отнася до присъдата, приложима в случай на признаване на вината, попада в категорията на съществените норми, а не в категорията на наказателната процедура, така че правно споразумение за признаване на вина има двойствена природа, от една страна, е делото на процесуалната институция, а от друга - на институцията на материалното право.


2.1. В германското право, на институция за давност, както наказателна отговорност и така и за изпълнение на наказанието се регулира от Наказателния кодекс. Дискусиите по същността на давността се разшириха около 1965 година, когато той се срещна срокът за убийствата по време на националсоциалистическия режим. Решението бе взето тогава, със Закона от 13 Април, 1965 е да се прецени, че давността за такива престъпления, временно се забранява в периода 08 Май 1945-31 декември 1949 г., и започва да тече от 1 януари 1950 г. 

По-късно, когато давностните срокове отново са на път да изтекат е посветена законодателна разпоредба за престъпления, за които законът установени доживотен затвор, а именно геноцид и престъпления от убийство, изрично се предвижда прилагане на новия режим и разглеждане на фактите относно давностния срок не е изтекъл към датата на влизане в сила на новия закон. По този начин, както в периода спиране на разпоредби за ограничаване на времето и условията, отнасящи се до изпълнението разпоредбите, които са били обект на предишни периоди на ограничаване.

Във френското право традиционното решение беше да се разгледа като принадлежащи към разпоредбите на наказателното производството по давност съответно за значителна наказателна отговорност наказателноправните разпоредби за давност на изпълнение на наказанието. 

Наказателения кодекс, който влиза в сила през 1994 г., в оригиналния си вид, с тази разлика в третирането посочена в чл.112-2, че разпоредбите относно давностните се прилагат и при неизпълнени при влизането в сила на новия закон, освен когато това ще доведе до утежняване на ситуацията на подлагане като следствие правилата, отнасящи се до ограничаване принцип на прилагане на най-благоприятното правоприлагане. 

След 10 години чрез закона от 9 март 2004 г., френският законодател, чрез изменение на Наказателния кодекс променя това правило, като посочва, че законовите ограничения за наказателни производства и наказания предписание, когато давностният срок не е изпълнено се прилага незабавно действие, и следователно ако престъпленията са били извършени преди влизането в сила на законите.

В Швейцария, давността се регулира от Наказателния кодекс, в който изрично е предвидено прилагането на новите разпоредби в областта на давността, тежки, включително за предшестващи престъпления, ако срокът на давност за това все още не е настъпил. 

Затова швейцарското право утвърждава, че на новите законови разпоредби за давностните срокове могат да се променят в очакване на основание, че такива разпоредби имат обратно действие. Забраната за нарушаване на принципа за недопускане на обратно действие не се прилага освен за промени в елементите на престъплението и наказанието, а не върху регламентирането на давността.


В Швеция, Наказателният кодекс беше променен през 2010 г. относно режима на давност, за изменение на закони се подчиняват на разпоредби, които утвърждават новите правила се отнасят и до предишни престъпления, дали давностния срок все още не е настъпил.
 
И накрая в Белгия Касационния съд е установил принципа, че законите, които се простират отвъд давностните срокове в наказателното производство се прилагат незабавно и са изключение и във всички процедури, преди влизането им в сила, която по това време все още не е била настъпила давността.


2.2. Доктрините от гореспоменатите страни определят давността, в институцията за процесуално право без значение къде се намира регламента - Наказателния кодекс или на Наказателно-процесуалния кодекс - така, че давността се подчинява на регулацията за незабавно прилагане на новия закон, която прилага правителството по време на нормата за процедурата. 

За да обоснове тази квалификация давността показва, че когато спечелят както обвиняемите така и осъдени нямат право да спечелят време, което трябва да откраднат, в първия случай - на решението, а във вторият - за изпълнение на присъдата, да бъде освободен от отговорност, а именно нейните ефекти. 

В допълнение, наличието на причините за прекъсване на давността разбира се, не зависи обикновено волята на заинтересованото лице, което потвърждава, че авторът може да има определени очаквания относно продължителността на времето, в което според давността носи отговорност за действията си.
 
В други европейски страни, доктрината счита, че давността принадлежи на същността на правото, тъй като, според него, е налице право на държавата да наложи санкция или да се определи неговото изпълнение. 

Това мнение се споделя предимно испанската и италианската доктрина.
И накрая, има и трета доктрина на решение, което позволява на смесения характер на давността като институционална принадлежност както материалното наказателно право и процесуално право. 

Автори, които споделят това мнение обаче показва, че постоянната ориентация към практиката на наказателните съдилища и конституционни в някои европейски държави да признаят възможността за промяна на срока на давността, дори и срещу ответника или осъдения, за обсъждане на правната природа на давност показва само академичен интерес.

В Румънската доктрина са открити и трите гледни точки, но главно се смята, че давността като институция на вещното наказателното право, в които наказателното право за давност подлежи на правилото по-благоприятно изпълнение на наказателното право.



3. По отношение на Европейския съд по правата на човека, той е установил, че ако националното законодателство на дадена държава смята правило в областта на наказателна давност, като по-бърза процедура докато по същество е възможно да се промени това правило, за да се удължи давностният срок по отношение на престъпленията, за които този срок не е изпълнено все още по време на промяната. 

По този начин, с решение от 22 юни 2000 г. по дело COËME и други дела срещу Белгия, параграфи 147-149, Съдът в Страсбург постанови, че удължаването на срока на давност не води до нарушение на правата, гарантирани от член 7 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, като не може да се тълкува тази разпоредба като пречка продължаване на срока, чрез ефекта на незабавното прилагане на една законова процедура за срокове за давност, тогава когато чрез ефекта на незабавното прилагане на законовата процедура, тогава когато факта за вменяване на вина никога не настъпва. 

В многобройни случай, Европейският съд отбелязва, че обратното действие на правилата на наказателното право, предвидени в член 7 от Конвенцията се прилага само за разпоредби, които определят престъпленията и наказанията за тях. 

В същото време, Съдът счита, че е разумно за националните съдилища да прилагат принципа tempus regit actum на процесуалните закони. Така в Решението взето по дело COËME и други срещу Белгия, посочено по-горе, се споменава Решение от 12 февруари 2004 г. по дело Mione срещу Италия, и Решение от 10 юли 2007 г. по дело Rasnik срещу Италия, във всички случаи се отнасят до на новите разпоредби относно сроковете за упражняване на средствата за защита, както и решение от 12 април 2007 г. по дело Мартели срещу Италия, за прилагането на закон, който утвърждава новите правила за оценяване на доказателствата.

4. В този смисъл е гледната точка, изразена като amicus curiae от Европейската комисия за демокрация чрез право (Венецианската комисия), по искане на Конституционния съд на Грузия относно правилата за обратното действие относно давността, приета от Комисията по нейното 78-а пленарна сесия (Венеция, 13-14 март 2009 г.) 1, с което предизвиква Европейския съд по правата на човека, който установи, че ако националното законодателство на дадена държава смята правило за давност, като по-скоро процедурата отколкото същината е позволено да промени това правило, за да се удължи срокът на давност с обратна сила по отношение на престъпленията, за които давностният срок е изтекъл към момента на промяната. 

Той показва още, че Съдът за правата на човека не е решил продължаването на обратното действие се допуска в случай на престъпления, за които давностният срок е изтекъл. Въпреки това Венецианската комисия прецизира, че принципът на обратното действие не се прилага в наказателно процесуалното право, който е различен от наказателното право. Въпреки това, квалификацията на разпоредба като процедурата трябва да бъде направена от функционална гледна точка. Когато един давностен срок вече е изпълнен, на принципа на законност може да се използва, за да се предотврати повторно активиране.


5. Предишна съдебната практика на Съда в Страсбург спомената по-горе, на германския Федерален конституционен съд проведе, възпира за ограничаване в сферата на давност във времето на престъпленията, извършени по време на националсоциалистическия режим и следвоенния период, с Решение на втори състав от 26 февруари 1969 г. като постулат на правната сигурност, присъща на върховенството на закона изисква гражданите да могат да предоставят възможните интервенции върху възможността на държавата, така че да може да се адаптира по съответния начин. 

Така гражданинът трябва, по принцип, да може да се позове на факта, че законодателят не би установил последици за ситуации, които са по-малко благоприятни отколкото би било в предвиденото от закона в момента на настъпване на ситуацията (намаление на автентичността). При определени обстоятелства, гражданин извършил самото деяние може да претендира за защита на своята правна ситуация да не губи своята собствена стойност, което означава, че разпоредбите са в сила само за актуални ситуации, все още незавършени (намаление на неистинността). Правната сигурност за безопасността на гражданите, преди всичко, защитава доверието. 

От друга страна, на конституционното право не е само правна сигурност, но и равенство на законодателството, но двете страни на върховенството на закона не могат да бъдат взети предвид от законодателя при всички случаи. Ако правната сигурност е в противоречие със справедливостта, то е основно задължение на законодателя е да вземе решение в полза на едната или другата от страните. Ако това се случи, без произволна намеса не може да се противопостави на законодателно решение по конституционни причини. 

Така Германският федерален конституционен съд е установил, че по същата причина, в закона за изчисляване на давностните срокове по наказателно-правни въпроси от 13 Април 1965 има ефект само в бъдещото разширяване на давностните срокове, които все още не са изпълнени и не се отнася и за фактите, които вече са блокирани от влизане в сила на закона, не могат да се правят промени в случаите, извършени в миналото. Следователно, удължаване на срок за наказателно преследване на престъпления, наказуеми с лишаване от свобода за живот би довело до загуба на доверието на съответната конституционна...


II. Заключения 

 
Анализът на сравнителното право, че законодателят от различни европейски страни поставя институцията на давност за наказателна отговорност и предписание на наказание в Наказателния кодекс и Наказателно-процесуалния кодекс, без да се определи солидна квалификация на правната природа на давността. 
 
Конституционният съд наблюдава в законодателството на европейските страни за режима на незабавното прилагане на разпоредбите на въпрос предписания, тежки, включително предшестващи престъпления, ако не е изпълнен срокът за това. 

Според изложеното по-горе, има и разпоредби в германското право, френското, швейцарското, шведското и белгийското, дори ако давността е разписана в Наказателния кодекс на държавата, приетото решение от румънския законодател в правния текст критикува същото като се позовава на законите. 
 
Всички тези разпоредби, залегнали в теорията на ниво закон "неистински обратно действие", както е определено от Германския федерален конституционен съд, за изменение на правното действие на сроковете за давност само за настоящата ситуация, все още незавършени при влизане в сила на новия закон. 
 
Съгласно член 7, параграф 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, която утвърждава принципа за законоустановеност на престъплението и наказанието (nullum crimen sine lege, nulla poena sine lege):

 "Никой не може да бъде осъден за действие или бездействие, което в момента на извършването, не съставлява престъпление по националното или международното право." 

Това означава, че не може да се налага по-тежко наказание от това, което е приложимо към момента на престъплението. 

Така "Новият закон за криминализиране на действие или установяване на по-тежко наказание за престъпление, вече криминализирано не може да се приложи за криминализиране на лицата, които са извършили тези действия преди тяхното инкриминиране, т.е. преди утежняване на наказанието. 

С други думи, по силата на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и на съдебната практика, разработена от Европейския съд по правата на човека в съответствие с член 7, обратното действие на наказателното право не може да повлияе, като задълбочава проблемите при криминализиране на престъплението и наказанието за това.

Отвъд доктриналните спорове относно правния характер на институцията давност, това, което е известно и е важна правна момент в анализа на конституционен контрол е, че законите на държавите, подписали Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи трябва да се съобразяват с чл. 7, параграф 1 от Конвенцията, която е в основата на правна защита по отношение на недопускане на обратно действие на закона. 
 
Така, независимо от начина, по който закона или доктрината за давност го квалифицира като окончателно и е еднакъв във всички европейски правни системи, в смисъл, че след известен период от време, държавата се отказва от правото си да приложи наказание на нарушителя или изпълнение на присъда.


Съдът установява, че възразяваното законодателно решение за деклариране на валидност на основната присъда за престъпления, свързани с убийство и умишлено причиняване ан смърт на жертвата на престъпление следва, като се има предвид тежестта на засягане на социалните ценности, защитени от криминализирането им налага необходимостта от силни реакции от страна на държавата, необходимостта от право, което не се погасява чрез просто изтичане на времето от датата на извършването им.

 Споменът за тези факти не избледняват с течение на времето в съответствие с обикновената обхвата на давностен срок и реакцията от страна на Общността е едновременно задължение на съвестта и доказателство за уважение към съдбата на жертвите. 

Съгласно текста на Европейския съд по правата на човека, правото на живот, залегнало в член 2 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, е "върховно право", право, което защитава една от основните ценности на демократичните държави, които членуват в Съвета на Европа, изброени чрез основните разпоредби на Конвенцията. 

Нещо повече, Съдът в Страсбург предоставя предимство, в този случай, член 2, имайки предвид, че правото на живот се радва на особен статут сред Конвенцията, която тя счита за съществени.4


Ето защо конституционния съд постанови, че правото на живот е неотменим атрибут на лицето и е върховната ценност в йерархията на човешките права, както това е право, без което упражняването на други права и свободи, гарантирани от Конституцията и международните инструменти за защита на основните права е илюзорна, факт който определя аксиологичния характер на това право, което се съдържа както субективно право и обективна функция, че водещият принцип на държавна дейност, която има задължението да защитава основното право на живот на лицето. Върховенството на правото на живот оправдава възможност на законодателя да установи валидност на присъдата на основните чл. 174-176 от Наказателния кодекс и на умишлени престъпления, при които е настъпила смъртта на жертвата, за които на датата на извършване на престъплението за разпоредбите на оспорвания закон, не е изпълнен срока на давност на изпълнението.


В такава ситуация, законодателят трябваше да избира между принципа на правна и съдебна справедливост, двете основни компоненти на върховенството на закона. Както и отговорността на законодателят да реши какъв принцип на първостепенност ще приложи, без да се намесва произволно и предвид първостепенното значение на правото на живот, залегнало в член 22, ал. (1) от Конституцията на Румъния предпочетоха незабавно прилагане на давност, по-сурово, включително за предшестващи престъпления, за които срокът на давност за изпълнение на наказанието не е изтекъл все още.
 

Съдът намира, че възможността на законодателен орган за регламентиране на принципа на давност за изпълнение на наказанието съгласно чл. 174 - 176 от Наказателния кодекс и умишлени престъпления, за които е настъпила смърт на жертвата, за които от датата на влизане в сила на разпоредбите на закона срещу който се възразява не е изпълнен срока на давност за изпълнение няма правна последица една конституционна вреда. 

Ето защо, на регламентираното в чл. 125, ал. 3 от Наказателния кодекс не противоречи на Конституцията, съвместим със системата от принципи установени в разпоредбите на основния закон.
Поради тези причини, в съответствие с член 146, буква г) и член 147, ал. (4) от Конституцията и чл.1-3, във връзка с чл. 11 ал. (1) буква Ad) и на чл. 29 от Закона No.47 / 1992 г., с мнозинство на гласовете,



КОНСТИТУЦИОННИЯТ
СЪД,  

В ИМЕТО НА ЗАКОНА 

 
РЕШИ:

Отхвърля, като неоснователно възражението за неконституционосъобразност, предявено от Nicolae Trebuian Junior по дело № 32/753/2012 на Апелативния съд Тимишоара – наказателна секция, и констатира, че разпоредбите на член 125, ал. 3 от Наказателния кодекс са конституционосъобразни спрямо отправените критики. 
 
Окончателно и общозадължително.

Решението да се предаде до Апелативния съд Тимишоара - наказателна секция, и да се обнародва в Официалния вестник на Румъния, Част II.
Произнесено на заседание от 12 декември 2013 година. 

 

ОСОБЕНО МНЕНИЕ

Общи съображения

В несъгласие с приетото с мнозинство от гласовете решение, считаме, че не са конституционосъобразни разпоредбите1 от чл. 125, ал. 3 от Наказателния кодекс, разпоредби, съгласно които Давността не прекратява изпълнението на основните присъди нито в случаите на престъпления, изброени в ал. 2, буква б) за които, на датата на влизане в сила на настоящата разпоредба, не e изтекъл давностният срок за изпълнението. С новата правна уредба става няпогасяемо по давност изпълнението на наказанията за престъпления за убийства, квалифицирани убийства, особено жестоки убийства, както и умишлени престъпления, последвани от смъртта на жертвата.
 
Следва да се подчертае фактът, че предмет на възражението за неконституционосъобразност бяха разпоредбите на чл. 125, ал. 3 от Наказателния кодекс, относно давността за изпълнение на наказанието, а не разпоредбите на чл. 121, ал.3 от Наказателния кодекс, относно давността на наказателната отговорност.

1 Утвърдени в чл.1, т. 4 от Закон № 27/2012 за изменения и допълнения на Наказателния кодекс на Румъния и на Закон № 286/2009 относно Наказателния кодекс, публикувана в Официалния вестник на Румъния, Част I, брой 189 от 20 март 2012 г.

За неконституционалността на разпоредбите на чл. 125, ал. 3 от Наказателния кодекс се съди от неспазването на конституционния принцип, отнасящ се за обратното действие на по-благоприятния наказателен закон, принцип, прогласен чрез чл. 15, ал. 2 от Конституцията, съгласно който Законът предвижда разпоредби само за бъдещи периоди, изключение прави само по-благоприятният закон за наказателни или за възпиращи санкции. 
 
В съответствие с предмета на изтъкнатото възражението за некунституционосъобразност, съображенията за решението би трябвало да се ограничат изключително в анализа на давността за изпълнението на наказанието, а не в давността на наказателната отговорност, възражение за което Съдът не е сезиран.

Давност за изпълнение на наказанието

Под давност се разбира, най общо, прекратяването на дадено право поради изтичане на определен период от време, съгласно условията, предвидени от закона. Ако давността относно наказателната отговорност има предвид преустановяването на каквато и да е форма на отговорност за дадено деяние, давността за наказателното изпълнение визира последиците от дадена присъда, която не е била приведена в изпълнение един определен период от време. 

Наказателното право взема под внимание подобни ситуации и действителни случаи, включвайки ги в нормативните уредби под наименованието “Причини, поради които се прекратява наказателната отговорност или последиците от присъдата”. Давността влиза в тази категория причини, като едновременно може да прекрати наказателната отговорност, както и да преустанови последиците от издадена присъда.

С давността, като съдебна категория, наказателното право свързва определени правни последици, в смисъл, че произтичат определени промени по отношение на изпълнението на наказанието. В този смисъл, първата последица по силата на давността се състои в прекратяване изпълнението на основното наказание. 

Също така, давността се явява като правна категория в светлината на правните си последици, като причина за отмяна за изпълнение на наказание. 

С изтичането на определен, предвиден от закона период от време, се прекратяват както правото и задължението на държавата да приведе в изпълнение съответното наказание, така и задължението на осъдения да изтърпи наказанието. 

В крайна сметка, прекратяването на изпълнението на наказанието поради изтичане на давностния срок може да се обоснове с обстоятелството, че през изтеклия период от време вече не се поддържа състояние на социално напрежение. В същото време закъснялото изпълнение на наказанието вече не отговаря на някои социални нужди или нужди във връзка с наказателната политика и вече не може да има принос за постигането на целите на наказанието. 
 
Следователно, давността за изпълнение на наказанието представлява по отношение на своето правно естество причина за прекратяване на изпълнението на произнесена наказателна присъда, създавайки по този начин яснота относно едновременното прекратяване както на задължението на осъдения да изтърпи наказанието, така и на държавния орган да изиска изпълнението му. 
 
От гледна точка на ролята и въздействието на давността в сферата на наказателното право, тя представлява всъщност ситуация, която по същество води до правни последици, касаещи правоотношенията в наказателното право от една страна в активен смисъл, т.е. правото да се прилага наказание и да се изисква неговото изпълнение, а от друга страна, в пасивен смисъл на правоотношенията, т.е на задължението да се понесе и изтърпи приложеното наказание.


С други думи, давността представлява причина с която се премахва действието на наказателния закон, чрез прекратяването на правото да се изиска изпълнението на дадено наказание и като последица, прекратяването на задължението за изпълнение на наказанието. 
 
Ако давността за наказателната отговорност е била позната както в римското право, така и в правото на държавите от средновековието, давността за изпълнение на наказанието съществува в по-нови времена, тъй като в правото на старите законодателства е трудно да се възприеме заобикалянето на произнесена присъда. 

Тази давност за пръв път е узаконена във френския Наказателен кодекс от 1791 година. Наказателният кодекс на Франция от 1810 година съдържа разпоредби както относно давността на действието, така и относно давността на изпълнението на наказанието. Под негово влияние голяма част от държавите в Европа приемат това понятие. 

Следвайки френския модел, румънското наказателно право от 1864 г. приема специалната давност, която е включена в чл. 593 – 600 от Наказателно-процесуалния кодекс. 

Наказателният кодекс от 1936 г. съдържа разпоредби (чл. 164 – 171) които регламентират категорията давност в два раздела. В първия раздел са включени разпоредби относно давността на “инкриминирането”, т.е. на наказателната отговорност, във втория раздел са включени разпоредбите относно давността за изпълнение на наказанието.Така че от нормативна гледна точка, разпоредбите относно давността от действащия Наказателен кодекс имат законодателни прецеденти в нашето наказателно право. 
 
Разпоредбите на чл. 125, ал. 3 от актуалния Наказателен кодекс, по които има възражения в настоящото дело, утвърждава непогасяемостта на давността за изпълнение на наказанието в случаите на престъпления, изброени в чл. 174 – 176 и на умишлени престъпления, довели до смърт на жертвите, за които на датата на влизане в сила на Закон № 27/2012, не е изтекъл давностният срок за изпълнение на наказанието. 

 
Констируционно изискване. Принцип на ретроактивното действие на по-благоприятния закон за наказателни или за възпиращи санкции , уреден с чл. 15, ал. (2) от Конституцията. 

 
Законодателят разполага с пълна свобода при изготвяне на разпоредби във връзка с непогасяемостта на давността за изпълнение на наказание за определени тежки престъпления, но съгласно разпоредбите на чл. 15 ал. (2) от Конституцията на Румъния, отразени в чл. 13 от Наказателния кодекс, законът предвижда тези разпоредби само за бъдещи периоди, изключение прави по-благоприятния закон за наказателни или за възпиращи санкции. В тази перспектива, за разлика от други европейски държави, които нямат подобна конституционна нормативна уредба, националното конституционно изискване относно защитата на основни права е по-съвършен от този, уреден от чл. 7 от Конвенцията за защита на човешките права и основните свободи, относно законоустановеността на нарушенията и наказанията.

Юриспруденцията2 на Конституционния съд констатира, че до влизането в сила на Конституцията от 1991 г. принципът на неретроактивност на закона беше вписан само по граждански дела в чл. 1 от съществуващия към тази дата Граждански кодекс “Законът дава разпоредби само за бъдещи периоди; той няма ретроактивна сила”, така че, тъй като този принцип не е конституционен, доктрината и юриспруденцията счетоха, че той представлява правило, което задължително трябва да се тълкува от съдиите, но не задължава законодателя, който би могъл да постанови и други разпоредби. Поради това имаше и ретроактивни закони, както в материално-правните, така и в процесуалните норми. 

След влизане в сила на Конституцията от 1991 г., неретроактивното действие стана конституционен принцип. Създаденото от конституционните разпоредби правило следователно има императивен характер, от който не може да има отклонения.

 Дори и при хипотезата, че законодателят има желание основателно да отстрани или да смекчи някои несправедливи ситуации, не може да извърши това посредством закон с ретроактивен характер, а трябва да търси адекватни мерки, които да не влизат в противоречие с този конституционен принцип. 

 
Последиците от вписването на принципа за неретроактивност в Конституцията като принцип с общо приложение са много ограничителни, точно поради това такова решение не е прието в голям брой държави, но в същото време издигането му до конституционен принцип се оправдава с факта, че гарантира правната сигурност и доверието на гражданите при едни по-добри условия в правната система, както и поради факта че блокира незачитането на разделението между законодателната власт от една страна и съдебната или изпълнителна власт от друга страна, допринасяйки по този начин за укрепването на правовата държава.


2 Виж Решение № 1.470 от 8 ноември 2011, публикувано в Официален вестник на Румъния, № 853 от 2 декември 2011 г., Част I.

Анализът относно съвместимостта на критикуваните законови разпоредби от чл. 15 ал. (2) от Конституцията не произтича единствено от принципа на законоустановеност на нарушенията и наказанията, а се базира и на принципа на правната сигурност.

Но правото на сигурност на лицата, утвърдено в чл. 23 от Конституцията включва и правната сигурност на индивида за защита на неговите прерогативи пред властта3. По този начин правната сигурност означава една съвкупност от принципи, които структурират правния ред, основан на базата на законност и законодателна йерархия, към които се включват и всички принципи, предвидени от законодателството, включително и тези относно неретроактивното действие на закона, с изключение на по-благоприятния наказателен закон. Принципът на правната сигурност не налага предварителното и точно определяне на датата, от която лицето вече не може да бъде подложено на изпълнението на наказанието, но предполага познаването на определени ясни критерии и правила, въз основа на които ще се определи тази дата4. Обаче, последващо удължаване на давностния срок или обявяването на непогасяемост на давността, лишава от валидност точно критериите, които първоначално са били взети предвид. 

 
В същото време, принципът на неретроактивност предполага, заедно със сигурността на гражданите пред държавната jus puniendi и забрана за законодателя да създава закони под влиянието на определени, вече случили се факти или събития или да изменя закони за да прикрива такива факти, още повече,че подобно поведение има за цел да насърчи пасивността на властите, останали безучастни за дълъг период от време. Не трябва да се забравя, че всъщност давността се дължи или на пасивното отношение на държавните органи, или на пасивното отношение на жертвата, която не е пожелала да сезира съответните органи5.


Гаранцията за обективност на закона налага той да не се създава като мярка, насочена срещу определени, вече известни извършители, а да се създава предварително и да бъде общовалиден. Този принцип относно давността налага давностните срокове да не се удължават ретроактивно. Тази процедура засяга принципа безпристрастност и обективност на държавата и позволява създаването на условия за политическо манипулиране на наказателната процедура6.


Законово изискване. Принцип на законоустановеност на нарушенията и наказанията, утвърден в румънското законодателство, свързан с чл. 7 от Конвенцията за защита на човешките права и основните свободи
 
1. Принципът на законност в правото предполага, че лице трябва да бъде осъждано и наказвано само въз основа на определен закон — nullum crimen sine lege nulla poena sine lege.  

Предметът и целите на създадената гаранция в чл. 7 от Конвенцията за защита на човешките права и основните свободи представляват съществен елемент на правовата държава, която предоставя реални гаранции срещу произволни решения. 

 
Възможността за разширяване на новите давностни срокове и за неизтекли давностни срокове за изпълнение на наказания е неразривно свързана с правното естество на института на наказателната давност.
Дори съображенията на настоящото решение (№ 511/2013) посочва, че румънската доктрина е мажоритарна, когато се произнася за субстанциалния наказателен характер на института на давността. 

 Това е правилната визия, която Конституционният съд би трябвало да има предвид във връзка с анализа на настоящото възражение за неконституционосъобразност поради следните съображения: 

 

3 Решения № 1.470 и № 1.483 от 8 ноември 2011 г., публикувани в Официален вестник на Румъния, № 853 от 2 декември 2011 г., Част I. 
 
4 Решение от 22 юни 2000 г., произнесено срещу Белгия по делото Coeme и други. 
 
5 Stubbings и други срещу Великобритания от 22 октомври 1996 г., Решение от 17 септември 2009 г., произнесено срещу Италия, по делото Scoppola

6 Становище на Комисията от Венеция относно ретроактивността на правилата по отношение на давността, прието от Комисията на 78-та пленарна сесия (Венеция , 13—14 март 2009 г., стр. 2, параграф 11, достъпно на http://www.venice.coe.int/webforms/documents/?pdf=CDL-AD(2009)012-f




Учредяването на определени правни норми в Наказателния кодекс или в Наказателно-процесуалния кодекс не представлява критерий за разграничаването им като материално-правни или процесуални норми и онова, което взема надмощие се състои точно в обекта на регулаторната норма и в нейните цели. 
 
Така, ако се вземе предвид критерият обект, към който е насочена правната норма, се констатира, че чл. 125, ал. 3 от Наказателния кодекс е норма, отнасяща се за наказанието и може да бъде включена в категорията на съществените правни норми от сферата на наказателно право. 

До същия извод се стига и ако се вземе предвид критерия относно целта на правната норма, която се стреми да прекрати изпълнението на дадено наказание и не визира процедурния начин за привеждане в изпълнение на това наказание. 

В същото време не може да бъде пренебрегнат и критерия за резултата, до който довежда правната норма по отношение на последиците от присъдатa, утвърждавайки, във временни ситуации, и определени произволни решения, свързани с прекратяването на последиците. В степента, в която конкретното прилагане на определена норма, независимо към кой правен сектор принадлежи, води до промяна както по отношение на условията за инкриминиране, за подвеждане под наказателна отговорност и прилагане на наказанията, така и по отношение на изпълнението им, тя ще попадне под действието на по-благоприятния наказателен закон7, като от съществено значение е да се определи функционалната роля на института на давността за изпълнение на наказанието в правната система8

 
Поради това, както институтът на давността, независимо дали се отнася за наказателна отговорност или за последиците от присъдата, представлява съществена правна норма, при положение, че давностният срок е започнал да тече при действието на предишната правна уредба, но следва да изтече при действието на новия закон, тогава е очевидна необходимостта от прилагане на принципа на по-благоприятния закон. Това беше причината, поради която румънският законодател извади правната норма относно давността извън действието на правилото tempus regit actum, включена в Наказателно-процесуалния кодекс от 1864 г. и през 1936 г. я включи в Наказателния кодекс, за да спази правилото mitior lex.




7 Виж Решение № 1.470 от 8 ноември 2011 г., публикувано в официален вестник на Румъния, № 853 от 2 декември 2011 г., Част I. 
 
8 Виж в тази връзка и Становището на Комисията от Венеция относно ретроактивността на правилата по отношение на давността, прието от Комисията на 78-та пленарна сесия (Венеция , 13—14 март 2009 г.,стр.2, параграф 11, достъпно на http://www.venice.coe.int/webforms/documents/?pdf=CDL-AD(2009)012-f