Страници

▼

07 ноември 2014

Нова книга за първите три години на прехода 1989-1992г.

Пориви и покруси преди четвърт век

БНР, Програма “Христо Ботев”, Рубрика “Премълчаната история”
03.12.2014г.
Разговор за книгата на проф.Димитър Ненов "Пориви и покруси - Създаването на СДС и борбата за демокрация 1989-1992г."
С участието на Лъчезар Тошев, Едвин Сугарев и Тони Николов



Снимки от представянето на книгата на проф. Димитър Ненов в Народното събрание на 10 декември 2014г. може да видите тук :



Снимки от представянето на книгата на проф. Димитър Ненов в Унгарския културен институт на 10 ноември 2014г. може да видите тук :



Видни седесари представят нова книга в парламента
10.12.2014г.

В парламента беше представена книгата на проф. Димитър Ненов за зората на демокрацията в България.

Книга за прехода събра познавачи

от Антония Кюмюрджиева




Време на пориви и покруси
В.Лечител,  6.11.2014г. Линк към оригиналната публикация:

Проф. Димитър Ненов (1931 - 2014) е доктор на химическите науки, асоцииран член на Института по физикохимия при БАН. 

Член е на Националния координационен съвет на СДС от 1992 г. до 1997 г. и на Националния клуб за демокрация. Работи активно в експертните съвети на СДС. 

Тези дни излезе от печат книгата на проф. Димитър Ненов „Пориви и покруси - създаването на СДС и борбата за демокрация 1989-1992 г.” 
(издателство „Рива“).

 В книгата са разгледани подробно събитията, състояли се през първите години след 10 ноември 1989 г.


 Разсекретените неотдавна документи на Президентството и на Народното събрание за първи път осветяват документално задкулисието на прехода. Картината допълват непознати до днес документи от архива на СДС, от архивите на партийни централи, от частни архиви, както и от записки на автора, участвал в много от събитията. 

Съществена информация съдържат интервютата на известни политици и участници в събитията, дадени специално на автора. Използвани са данни от много публикувани и непубликувани мемоари, дневници и интервюта. 

На фона на спонтанно избликналата масова реакция срещу комунистическия режим изпъква безотговорното поведение на някои политически дейци, на политически партии, които с партизанщина и междуособици постепенно унищожават доверието на избирателите. Очертана е драматичната политическа съдба на малцината искрени борци за промяна.



Представяме ви откъси от книгата:
 
Уводни бележки


Малко преди да ни напусне завинаги, Блага Димитрова ми подари ед­на книжка със свои стихотворения. Ето какво прочетох в едно от тях1:


...
Редът ми е дошъл отдавна.

Макар да казват: – Няма ред!
Един ли мой връстник ме изпревари?
Пък не един далеч по-млад.

Но аз, простете ми, съм още тук.
...
Тежи ми борч неизплатен.
...
Аз трябва нещо да разкрия.
Друг няма да го стори вместо мен.

Защото само аз го знам.
...
Едно свидетелство за моя век.


А Блага би могла наистина да разкрие много неща, които само тя знаеше. Но не Ј било съдено да го стори.

Възприемам нейните думи като призив към всички, които таят в себе си своя неизплатен дълг, и като оправдание за собствените ми усилия на това поприще.
Но нека да преминем към предмета на моите разкрития като свидетел и в много случаи – участник в събитията у нас в края на XX век.
Обект на разказа ми са събитията от последните месеци на 1989 до края на 1992 г. След промените, наситили тези години, страната не можеше вече да се върне назад. Това е и периодът, през който в различна степен бях ангажиран в преживяното, и старателно си водех записки. Разбира се, субективните ми впечатления от това време трябваше да бъдат допълнени и уточнени от съществуващите в архивите документи. Огромен брой материали намерих главно в архива на СДС, в Централния държавен архив и в архивите и библиотеката на Народното събрание.
Благодарност дължа на президента Петър Стоянов, който, в качеството си на председател на СДС, ми осигури достъп до архива на организацията. Благодарен съм на архивистката Донка Ботева за съдействието при проучването на този архив, както и на сътрудниците при библиотеката на Парламента и на Централния държавен архив за тяхната постоянна помощ. На Пламен Даракчиев благодаря за предоставените архивни материали от КТ „Подкрепа“, на Иван Сунгарски – за достъпа до архива на „Екогласност“, на Бойко Василев – за достъпа до архивния фонд на БНТ, на Александра Дипчикова за достъпа до архивните материали в Народната библиотека, на Ани Гочева, Лъчезар Тошев, доц. Петьо Петков, доц. Петко Николов, Алфред Фосколо и епископ Христофор Събев – за предоставянето на събираните от тях през годините архивни материали.

На Снежана Куртева, която ми предостави копие от дневника на своя покоен съпруг Иван Куртев, както и на проф. Нъшан Ахабабян за копието на част от неговия личен дневник, дължа също моята особена признателност.
Неоценима по важност беше информацията, която получих от разговорите интервюта с мнозина от действащите по това време политици. Особено ценни за мен бяха редицата продължителни разговори с Филип Димитров, в които той щедро сподели своите спомени и оценки за събитията.

Много съществена информация се съдържа в интервютата, които ми дадоха Петър Стоянов, Йордан Соколов, Васил Гоцев, Муравей Радев, Едвин Сугарев, Ангел Димитров, Ивайло Трифонов, Дянко Марков, Мишел Петков, Михаил Иванов, доц. Петьо Петков, Иван Моров, Жени Божилова, Боби Бориславов, Руслан Семерджиев, Пламен Даракчиев, Петко Симеонов, проф. Георги Фотев, доц. Петко Николов, Георги Липовански, Алфред Фосколо, Дончо Папазов, доц. Лора Николова, проф. София Шишманова, а също и Иван Сотиров, Васил Михайлов, проф. Христо Баларев, проф. Венко Бешков, Наско Георгиев, Маня Кръстева, Саша Ануфриев и Митко Попов.

На всички тях сърдечно благодаря.
По време на работата ми върху текста бях облагодетелстван от постоянните неоценими съвети както на Лъчезар Тошев и проф. Нъшан Ахабабян, така и най-вече на моята покойна съпруга доц. Илиана Батембергска.

Без тяхната помощ работата ми трудно би могла да бъде завършена. Доц. Радка Бешкова пое върху себе си огромния труд да прегледа ръкописа с погледа не само на свидетел на събитията, но и на компетентен филолог. С благодарност приех множеството корекции към текста, както и съветите, които получих от нея.

Моите приятели Светла Венедикова, проф. Нъшан Ахабабян и Лъчезар Тошев прочетоха текста с критичния поглед също на съвременници на събитията.

На тях съм задължен за множеството бележки, предложения и критики.
Правописът в цитатите е приведен към изискванията на съвременния книжовен език.

1 Димитрова, Блага. Ден живот. София: „РК ТИХ-ИВЕЛ“, 2001, с. 8.





 (...)


Изборите за президент.
Признаването на Македония
Следващата 1992 година започна под знака на президентските избори, които бяха насрочени за 12 януари. Новата Конституция предвиждаше пряк избор за президент. Кандидати за президент и вицепрезидент на СДС бяха Желю Желев и Блага Димитрова. Комунис­тите не издигнаха свой официален кандидат, но „безпартийният“ Велко Вълканов заедно с Румен Воденичаров се явиха като независима двойка кандидати с тяхната негласна подкрепа. Вълканов очевидно не можеше да разчита на победа, а и не зная, не дай си Боже да беше избран, какъв срам щяхме да изпитваме пред света с такъв президент. В едно от предизборните интервюта журналистът го беше попитал: „Предполагам, вие не сте подлаган на лечение в психиатрията?1. Дори между двата тура на изборите говорителката на ЦИК Ралица Негенцова беше заявила2, че не е възможно Вълканов и Воденичаров да си разменят ролите за втория тур на изборите – изглежда се е обсъждало такова предложение в Комисията. Имаше и други весели кандидатури като тези на фехтовача Жорж Ганчев и на
 „пророка на Тангра“ Йоло Денев. 

Как ли се беше решил академик Благовест Сендов да се нареди също между тях? Обяснението се намери в дневника на друг академик – комуниста Николай Тодоров. На 23 ноември 1991 г.3 той бе записал: „Сендов ми каза, че имал две срещи с П. Дертлиев. Взаимно се убеждавали да кандидатстват, за да увеличат броя на участващите и да разсеят гласовете.4“ И всичките тези кандидати успешно изпълниха своето предназначение. На първия тур на изборите Желев не можа да получи абсолютно мнозинство, та се наложи балотаж срещу Вълканов.
Изглежда, Желев продължаваше да е удобен на комунистическата върхушка и поради това не беше издигнат неин официален кандидат, но се допусна да има само незначително предимство пред Вълканов, за да се демонстрира силната все още позиция на тази партия, а и за да не се мисли той за много велик.

Поради риска от прекомерно голяма разлика заради явно неиздържащия напрежението на кампанията Вълканов три дни преди първия тур, още на 9 януари, вестник „Дума“ публикува като превантивна мярка компромат срещу Христо Иванов, който оглавяваше предизборния щаб на Желев. От приложеното факсимиле личеше, че е бил сътрудник на комунистическите тайни служби.

В средите на Координационния съвет на СДС такова обвинение тежеше върху него още от края на лятото на 1991 година, но само като недоказано, та тогава се наложи, предвид на наближаващите избори, то да бъде потулено. Защо обаче въпреки това той беше поставен начело на Щаба на Желев?

Беше или недоглеждане, или може би ход на застраховка от страна на вездесъщите тайни служби. Както и да е, по време на кампанията той трябваше да бъде сменен и на среднощната пресконференция след приключване на изборния ден, наред с победилата президентска двойка Желю Желев – Блага Димитрова, застана друг, тогава все още неразкрит сътрудник на службите – Георги Данаилов. Така Желев стана отново президент на втория тур на 19 януари.


* * *
Началото на 1992 година е знаменателно и с друго събитие. Това беше признаването на независимостта на Македония от страна на българската държава.
Разпадането на Югославия всъщност беше започнало още през края на 1990 г. и се разрази през 1991 г. След смъртта на Тито (4.05.1980) то беше стимулирано от краха на комунистическата доктрина, с която до 1989 г. успяваше да се удържа единството на Социалистическа федеративна република Югославия (СФРЮ).

Първоначално на 25 юни 1991 г. Словения и Хърватия обявиха пълната си независимост от Белград.
Така в съгласие с концепцията на Хънтингтън5 първото разделяне се осъществи именно по границата между западното християнство и православието.

По-нататък като фактор за отделянето на православната Македония от също православната Сърбия се включи обаче възроденият сръбски национализъм, чиито корени трябва да търсим още в 1844 г. в държания в тайна до 1906 г. план „Начертание“ на Илия Гарашанин6.

В духа на този великосръбски план през 1985 г. сръбската Академия на науките и изкуствата съставя един меморандум, информация за който изтича още през 1986 г. в сръбската преса и който е публикуван ффициално през юни 1989 г.7

Този предизвикателен документ става основа на националистическата политика на новия сръбски водач Слободан Милошевич.

Още на 27 юни 1991 г., два дни след обявяването на независимостта, югославската армия навлиза в Словения, за да попречи на нейното отделяне.

От юли същата година на територията на Хърватия започва война, целяща да присъедини част от хърватската територия към Сърбия, използвайки недоволството на сръбското малцинство. Действията на югославската армия се характеризират с особена жестокост. Този нов курс отблъсква дори повечето македонски комунистически дейци. Всичко това се подсилва и от разрухата в югославската икономика. Така на 8 септември 1991 г. и в Македония се достига до провеждането на референдум за независимост.
За разлика от по-голямата част от управляващия елит, между членовете на бившата Комунистическа партия едва 5 – 6% и сред населението 15 – 20% са смятали, че Македония трябва да се развива като напълно независима държава8. Но въпроса, на който гражданите трябва да отговорят на референдума, има формулировка, която звучи обединяващо – дали те са за „суверенна и самостоятелна държава Македония с право да встъпи в бъдещ съюз на суверенни държави в Югославия“. Така в референдума вземат участие 72 процента от имащите право на глас и 80 процента от тях гласуват за такава форма на независимост. Когато обаче по-късно, на 27 декември 1991 г., сръбският президент Милошевич предлага на македонския президент Киро Глигоров Македония да се присъедини към бъдещата доминирана от сърбите Югославия, той получава отказ, въпреки че формулировката на зададения на референдума въпрос разрешава съгласие. При това Глигоров в предишната си дейност като млад политик е бил в апарата на централното югославско ръководство в Белград и би било естествено да се очаква, че ще бъде привърженик на планираната от Милошевич нова Югославия.
В интервала между референдума и отказа на Глигоров светът е разтърсен от кървавите събития в хърватския град Вуковар. На 19 и 20 ноември 1991 г. паравоенни сръбски части избиват повече от 260 невинни граждани, които са се укрили в една болница и между които е имало ранени и част от персонала на болницата. Жертвите са погребани в общ гроб.9 Дали това не е натежало за позицията на Глигоров, та още в началото на декември той вече е отправил апел до всички държавни глави за признаването на новата независима държава Македония?
Събитията в Югославия създават постоянни грижи в българските политически среди. Още на 17 май 1991 г. при президента Желев по­стъп­ва секретна информация за разпореждането до югославските граждани, пребиваващи в България, за незабавно завръщане с оглед на тяхно евентуално мобилизиране, за мерки от югославска страна, затрудняващи пътуването на българи на нейна територия, както и за засилена дейност на военните в граничещите с България райони. Особена грижа за българските власти създава положението в Македония.

Поради това че най-активните дейци на СДС от края на 1991 г. са в Парламента и в управлението, обсъждането на проблемите вече е изместено от Националния координационен съвет в доминираните от СДС комисии по национална сигурност и външна политика при Народното събрание, в Консултативния съвет по национална сигурност при президента и в самото правителство.

Това е време, когато проектът за европейската глобализация у нас още не е в дневния ред на обществото, докато идеите за национално обединение са все още живи в средите на по-възрастното поколение, та президентът Желев, плащайки данък на национализма, още една седмица преди референдума, на 2 септември 1991 г., пред „Зюддойче Цайтунг“ казва, че България е готова да признае нова държава Македония, но не и съществуването на македонска нация.

Същото изявление по-късно, на 10 октомври, прави и външният министър от правителството на Димитър Попов – Виктор Вълков – в Женева и това предизвиква отговор на Киро Глигоров пред „Би Би Си“, който гласи, че признаването или не на съществуването на македонски език (т.е. на македонска нация) е без значение за междудържавните отношения. Тази словесна престрелка протича в момента, когато в Маастрихт на 10 декември 1991 г. европейските държави решават да създадат Европейския съюз10, който в перспектива ще направи границите в Европа формални. Но новият повей в международните отношения още не е достигнал до нашите балкански политици.
На заседанието на Комисията по външна политика при Парламента11 на 12 декември външният министър в новото правителство Стоян Ганев заявява12, че „признаване на (югославските – б.а.) републики преди това да е било акт на Европейската общност... би довело до една много силна реакция в Югославия и усложняване на отношенията ни“. Ганев твърди още, че според „категоричното мнение на Сайрънс Ванс13“ признаването можело да „доведе до кръвопролитие“. На 18 декември на заседанието на Комисията по национална сигурност при Парламента председателят Йордан Василев прави опит да бъде гласувано решение за признаването на Македония, но комисията по настояване главно на комунистите, отлага разглеждането с искане „да бъдат поканени представители на разузнаването и на Министерството на външните работи“. На заседанието на следващия ден, 19 декември, комисията, след като дебатира по информацията, изнесена от представителя на ВМРО Гоцев и началника на отдел „Балкански страни“ на Вътрешното министерство Любен Трохаров, с пълно единодушие приема становище, според което „преценява като изключително важен за европейската сигурност въпроса за едновременното признаване на независимостта на републиките Словения, Македония и Хърватия“ и според което „това признаване трябва да се осъществи редом с първите държави, които го извършат“. Това становище е прочетено и дебатирано на краткото закрито заседание на Парламента на същия 19 декември, но журналистите успяват да разберат какъв е поводът за неговото провеждане и според оплакването на Стоян Ганев, който в това време е в Брюксел, „имало ефект на бомба, едва ли не“14. На 20 декември се провежда съвместно заседание на комисиите по външна политика и по национална сигурност в присъствието на президента Желев, на премиера Филип Димитров и на председателя на Парламента Стефан Савов. Отсъства обаче външният министър Стоян Ганев. Именно на това заседание изпъкват ясно противоречията в становищата по признаването на Македония. Председателят на Комисията по външна политика Александър Йорданов в началото чете приетата още на 16 декември декларация на Европейската общност за обстановката в Югославия, според която „Европейската общност и нейните страни членки са съгласни да бъде призната независимостта на всички онези югославски републики, които изпълняват поставените по-долу условия. Изпълнението на това решение започва на 15 януари 1992 г. 

Всички югославски републики се призовават до 23 декември да заявят следното:

 1. Желаят ли да бъдат признати за независими държави; 

2. Приемат ли всички задължения, съдържащи се в документа за критериите за признаване на нови държави; 

3. Приемат ли условията, съдържащи се в проекта за Хагска конвенция, която се обсъжда на конференцията за Югославия и специално положенията във втората клауза, отнасящи се до правата на човека и правата на националните и етническите групи; 

4. Продължавате ли да поддържате – усилията на Генералния секретар и на Съвета за сигурност на Обединените нации и продължаването на конференцията за Югославия“.


Позицията на президента Желев на това заседание е, че „България няма да признае независимостта на югославските републики преди Европейската общност... всяко избързване ще бъде непременно изтълкувано като наша корист...“, и той се позовава на казаното от гръцкия министър Андонис Самарас, „който е казал, че ако България признае сепаративно Македония, това ще доведе едва ли не до скъсване на отношенията между двете страни“.

Премиерът Филип Димитров обаче не обвързва нашето становище с това на Европейския съюз: „... ние искаме да бъде гарантиран мирът и да бъдат избегнати заплахите от кръвопролития... непризнаването на Македония е в действителност способът войната да продължи на друго място... България със своята позиция за признаване на Македония, извършва една огромна стъпка напред по отношение на своята традиционна политика от миналото...“

Но председателят на Парламента Стефан Савов, като представител на поколението националисти отпреди Втората световна война, смята, че „най-доброто, което можем да направим за Македония и за България, е именно да имаме една много предпазлива позиция, защото всяка наша стъпка, бих казал, индивидуална, именно тя може да доведе до нахлуване в Македония и до проливане на кръв“.

Александър Йорданов заявява: „Моята позиция... се покрива с позицията, която изложи тук господин Савов...“
Предводителят на комунистите Жан Виденов има позиция, съвпадаща с тази на Желев: „да не бързаме да вземаме решения преди Европейската общност и да се стремим да не усложняваме ситуацията в бившата Югославия...“

Председателят на Комисията по национална сигурност Йордан Василев се опитва да подкрепи премиера, смятайки, че „ние би трябвало да бъдем между първите“, но прави гаф, като смята, че „ние не бива да изпускаме възможността да получим подкрепа от Русия“ и бива веднага коригиран от Валентин Добрев, който е очевидно по-информиран за руските намерения:

„Русия на този етап подкрепя сръбската позиция в спора. И изглежда, че в бъдеще ще продължава да разчита повече именно на Сърбия като свой съюзник на Балканите...“

Филип Боков и Минчо Минчев също застъпват предпазлива позиция, а Клара Маринова изразява учудване от интервюто пред „RFI“ на заместник-министъра Стефан Тафров, който в противоречие със Стоян Ганев бил заявил, че „България е готова да признае независимостта на Македония“.

Присъствието на президента на заседанието не може, разбира се, да не предизвика Савов, който за сетен път повтаря своите претенции за първенство в държавата: „... ориентирите на външната политика трябва тук, в Парламента да се дават... Към тях трябва да се придържа и президентът, и правителството – такава е нашата Конституция, която е гласувана, така определя нещата“.

Естествено той получава в отговор очакваната реакция на Желев: „Конституцията трябва да се чете малко по-внимателно... Парламентът не е най-висш орган на държавната власт. 
Той е най-висш законодателен орган“.
На 27 декември въпросът е поставен на обсъждане и в Националния координационен съвет на СДС, председателстван от Филип Димитров.

 В протокола четем взетото решение: „СДС е за признаването на Македония като независима държава на основата на нейното самоопределение... с едновременното признаване на всички югославски републики...“

За сроковете на това признаване не се казва нищо.
Стоян Ганев развива своето становище по въпроса на следващото заседание на Комисията по външна политика на 7 януари 1992 г.:

„Позицията на нашето правителство, която беше формулирана вчера на закрито заседание, е, че ние трябва да направим всичко възможно да не сме единствената страна, която ще признае Репуб­лика Македония... Моето вътрешно убеждение е свързано с една позиция на голяма предпазливост, умереност и въздържаност. Когато в Брюксел говорих за признаването на републиките, се почувствах изключително зле. При мен дойде г-н Самарас, който започна да ме моли да направя всичко възможно България да не ги признава... ако не сме предпазливи, това ще доведе до една нестабилност в страната ни“.

За интервюто на неговия заместник-министър Стефан Таф­ров пред „RFI“ той съобщава: „Г-н Стоян15 Тафров беше критикуван за тази позиция. Тази позиция не е позиция на Министерството на външните работи... Позицията на г-н Стефан Тафров е била доста близка до позицията, която г-н Желю Желев е имал в този момент. Сега позицията на президента е тази, която е и позицията на министъра на външните работи“.
Наближава датата 15 януари, след която според Европейската комисия предстои признаването на бившите югославски републики.

Още на заседанието на 16 декември 1991 г. е назначена арбитражна комисия под председателството на Робер Бадентер – бивш министър на правосъдието и председател на Конституционния съвет на Франция.
Нейната задача е да прецени кои от републиките отговарят на приетите от Европейската комисия условия за международно приз­наване на техния суверенитет.

Решението на Комисията „Бадентер“ се бави.

На 14 януари се събира Комисията по външна политика при Парламента.

Външният министър Стоян Ганев е в чужбина и за ситуацията докладва неговият заместник Стефан Тафров: „Разполагаме с неофициална информация от нашия посланик в Брюксел Леа Коен, че вероятно решението на Комисията ще бъде... страните членки на общността да признаят Словения, а що се отнася до останалите три републики – Хърватия, Македония и Босна и Херцеговина... всяка страна – членка на Общността, да постъпи по свое усмотрение“.

Той, разбира се, макар и като лично мнение, застъпва отново следното становище: „... в момента българската дипломация е единствена, която „пледира“, така да се каже, македонската кауза пред Европа. 

И ако сега е дошъл моментът – ние „да оберем плодовете“, така да се каже, на тази своя дейност. И затова не бива да бъдем изпреварени от други страни“.

Заседанието се превръща в спор между него и председателя на Комисията Александър Йорданов, който смята, че „Македония може да започне да изглежда като окупирана страна в момента, в който бъде призната нейната независимост. И тогава и ние можем да се окажем малко в „небрано лозе“... Едно приоритетно признаване на Македония ще доведе и до вероятна реакция в Гърция... Тя няма да бъде насочена към страните на Европейската общност... изведнъж може да се окаже, че „ябълката на раздора“ е България“.

На това Тафров възразява така: „Актът на признаването, разглеждан от международната общност, идва като начин да се възпре засега агресията... за да може да се предотврати една евентуална агресия (на Сърбия – б.а.) срещу Република Македония, трябва (тя – б.а.) да се превърне в обект на международното право... 

Министър-председателят Филип Димитров изпрати от своя страна писмо до 12-те министър-председатели на страните – членки на Общността, с което ги призовава обратното – да признаят час по-скоро Македония... 
Ако ние бъдем първите, които признаем Македония, ние ще засилим позициите на онези сили в Република Македония, които са близки до нас и ще отслабим позициите на другите... 
България прилага един европейски подход при признаването по отношение на Македония, защото за нас, за българското мислене, не беше лесно да свикнем с мисълта, че може да има независима Македония“. 
 
Дебатите по въпроса продължават на следващия ден, 15 януари, на съвместно заседание на Комисията по национална сигурност и Комисията по външна политика.

Вече е известно становището на арбитражната комисия „Бадентер“, че само Словения и Македония отговарят на условията за признаване на суверенитет.

Заседанието започва от 15 ч. и 15 минути, преди следобедното заседание на Парламента.

То започва с изказване на председателя на Комисията по външна политика Александър Йорданов: „... според мен самото правителство не може да реши този въпрос в отсъствието на външния министър... без негово изрично указание от чужбина признаването на Македония има опасност да доведе до сериозен конфликт вътре в страната, а същевременно и отвън... от сутринта правителството проявява известна нетърпеливост... председателят на Комисията по национална сигурност (Йордан Василев – б.а.) много настоя именно сега – в 15 часа, да има такова заседание за изработване на становище и да дадем мандат на правителството днес да приеме някакво решение по този въпрос“.

Председателят на Комисията по национална сигурност Йордан Василев, е на обратното мнение: „... външната политика се определя от правителството, а не от министъра на външните работи и при акутна обстановка аз не изключвам възможността... правителството да вземе някакво решение... Ние заседаваме затова, защото правителството ни помоли да чуе нашето мнение“.

Александър Йорданов се позовава на становището на Германия, а именно, че „мнението по думите на господин Ганев на господин Геншер е, че е казал – не ни съветва на този етап България да избързва“.

Това твърдение на Стоян Ганев е в противоречие с признанието на Стефан Савов още на заседанието на 20 декември (въпреки съвпадението на позициите на двамата): „... голямото желание на всички чужди държави е нас да ни натикат напред... когато говорихме с председателя на Народното събрание господин Фишер в Австрия и с министъра на вътрешните работи, които веднага се срещнаха с нас, желанието им беше, ако можем ние да водим едва ли не хорото. Това беше позицията на италианците“.
По-нататък в дебатите Йордан Василев е подкрепен единствено от Стоян Райчевски, според когото „ние трябва по принцип да дадем съг­ласието си Македония да бъде призната колкото се може по-рано,... ще е твърде неизгодно за България и като морал, и като престиж, и като поведение, ако не бъдем сред първите“, докато комунистите Димитър Йончев и Елена Поптодорова, че дори и Александър Сталийски (СДС) и Юнал Лютфи (ДПС), подкрепят Александър Йорданов и искат ново заседание късно вечерта след завръщането от чужбина на Стоян Ганев.

Това оформя и окончателното становище на съвместното заседание.
В процеса на дебатиране се поставя остро и един друг въпрос. Известният генерал Андреев, бивш помощник-председател на БАН, т.е. чиновник в Академията като представител на Държавна сигурност и сега съветник на президента Желев по въпросите на националната сигурност, бил направил изявление, че Сърбия струпва войски на границата, а Димитър Йончев цитира и част от самото изявление:  

„Не вярвам, че македонците ще стоят със скръстени ръце и ще гледат как тихо и кротко ги окупират сръбските войски“, което можело да се разбира и като „македонци, борете се срещу сърбите!“. 

 Елена Поптодорова пък разказва: „... когато аз трябваше да говоря пред журналист от Първа програма на Италианското радио РАИ и пред „Ню Йорк таймс“ за президентските избори, първите им въпроси и на двамата бяха:
 „Ще има ли мобилизация на българската армия в резултат на изказването, което е направил генерал Андреев?“.

Интересно е, че комунистите искат наказание и едва ли не оставка на съпартиеца си генерал Андреев. Поради това цялата история прилича по-скоро на провокация непосредствено преди втория тур на президентските избори с цел отслабване позициите на Желев заради гаф на неговия съветник.
В същото време протича и заседание на Консултативния съвет по национална сигурност при президента. Там присъства и самият генерал Андреев, но никой не повдига въпроса за неговото изявление. Нещо повече – той прави там следното изказване:

 „... след като Сърбия загуби войната в Хърватия. Най-агресивните, но и най-опитните, най-оцапаните с кръв войски, оборудване и командири сега се прехвърлят в Македония... тая армия сега се окомплектова над 50 хиляди, а по план цялата област трябва да се окомплектова от 100 хиляди души... Днес на обяд госпожа Димовска обяви... „Господа, вие не забелязвате, но фактически ние вече в Македония бяхме окупирани, така че ние вече ще работим за допризнаването на страната ни в условията на военна окупация“.

 Все пак темата на дебата е дали да признаем Македония. След становището на комисията „Бадентер“ самият Желев е вече с твърди позиции:

„Страшно важно е за нас и за България, и за населението в Македония, да бъдем първите или измежду първите, които ще признаят тези републики...“

Заместник-министърът на външните работи Тафров докладва „... извънредно важна телеграма от министър Стоян Ганев... от вчера... за позицията на Ханс Дитрих Геншер, преди да е станало известно становището на комисията „Бадентер“.

Стоян Ганев пише: „Германия засега няма да признае независимостта на Република Македония. Според него (според Ганев – б.а.) такова е становището и на другите страни от Европейската общност... Геншер цени досегашната българска позиция на въздържаност и я оценява като стабилизиращ фактор на Балканите... Всяка прибързаност при вземане на решение считам в този момент за излишна... не се налага решение за признаване на републиките да се вземе още на 15 януари 1992 година.“

Пред съвета Тафров коментира това съобщение така:
 „Става дума, изглежда, в някаква степен за сделка, сключена между Германия и Гърция, в резултат на светкавичното посещение на Константинос Мицотакис в Бон. Вероятно Гърция обещава на Германия да признае Словения и Хърватия, като по този начин не създава пречки на Германия с признаването на тези републики вътре в общността, което е абсолютният приоритет на Германия. В замяна на което Германия в известна степен засега подкрепя гръцката позиция, като няма веднага да признае Македония“.

В друга телеграма нашият посланик в Белград Марко Марков пишел:

„България би следвало първа да признае самостоятелна и независима Македония, като изрази готовност за установяване на дипломатически отношения... В противен случай ще изгубим с мъка натрупания кредит... ще обезсърчим онези сили, на които каузата на българщината е все още скъпа... Изправени сме пред историческо предизвикателство, което дава шанс на България да се изяви като фактор на Балканите... Ако не сме първи в признаването на Македония, тогава е все едно дали ще бъдем втори или последни. Не бива да допуснем нашата страна да се съобразява с интересите на която и да е било друга държава, като пожертва националните си интереси“.

Ентусиастът за признаването на Македония Тафров съобщава и за становището на временно управляващия британското посолство господин Лесли Дюкелен, което той изразил пред наш дипломат:

 „Великобритания е най-яростният противник, така да се каже, доколкото може да се говори за ярост, срещу признаването на югославските републики. Великобритания, разбира се, няма да разбере България, ако България признае Македония, но още по-малко ще я разбере, ако не я признае“16.

Шефът на Националната разузнавателна служба генерал Бриго Аспарухов апелира за предпазливост, смята, че ако „България обяви, признае Македония, това ще предизвика остра реакция в Сърбия“, и намира подкрепа само от военния министър Димитър Луджев, който моли „... да изчакаме днеска решението на Европейската общност... Не бива съвсем каубойски да тръгваме“.

За учудване обаче вицепрезидентът Атанас Семерджиев настоява: „Не бива да се губи време. Ние трябва да бъдем ако не първи, впрочем не бива да сме първи, но между първите, които ще признаят Македония.“
На това съвещание присъства и премиерът Филип Димитров.

Отговорността за признаването на Македония всъщност тежи върху него – по Конституция признаването трябва да направи Министерският съвет.

Той тактично не обявява своето становище, но при внимателен прочит то може да се открие в казаното от него: „... остротата на събитията в Македония ще настъпи при нейното признаване, дори и то да не излезе от нас. А то ще излезе, тъй като нямаме никакви основания да смятаме, че Турция ще се забави повече от ден. Вероятно и други държави са готови“.
След изслушването на всички становища срещата при президента приключва и започва заседанието на Министерския съвет. За опи­сание на последвалите събития е най-добре да предам разказа на самия Филип Димитров17:

 „Една инвазия на Милошевич в Македония би довела неизбежно до масивно бежанско придвижване на бежанци в България и всички произтичащи от това последици... Беше важно да бъде провокирана международната общност към реакция в тази посока. Второ, признаването на Македония беше знак за европейско поведение на Балканите... Беше изключително важно това да стане бързо, защото не можех да поема риска националистически елементи в България да започнат да вдигат глас и постепенно да обрасне цялата тема с някакви патриотарски чудесии, които да доведат в крайна сметка до объркване вместо до решаване и избистряне на проблема... В сръбските вестници се говореше за Македония като за Южна Сърбия и шансовете за инвазия там никак не бяха малки. Беше от изключителна важност да бъде даден знак на Милошевич, че той не може тъй да си позволи да влезе в Македония. Такъв знак се опитваше да даде комисията „Бадентер“. Самият факт, че комисията „Бадентер“ се произнесе в подкрепа на признаването на Македония, за мен беше достатъчно основание за действие, защото това показваше, че рано или късно Европейската общност и въобще западният свят няма да може да се държи така, все едно че нищо не е станало... Разчитах на известна подкрепа от президента, но той беше достатъчно притеснен в интервала между първия и втория тур на изборите, за да посмее да вземе някакво категорично становище, което да ми даде истински опора... Комисията „Бадентер“... се произнесе един ден по-рано, което означаваше, че аз трябваше да взема решението в отсъствие на външния министър и на председателя на Парламента... Затова, естествено, за нас беше от изключителна важност да убедя Министерския съвет да вземе това решение и когато успях да направя това, бях много доволен... На чаша коняк след взимането на решението в моя кабинет... страховете на Луджев, Карадимов, Костов доведоха до едно по същество отмятане на целия Кабинет от собственото му решение, предписвайки ми да не го обявявам... Аз реших да пренебрегна тази позиция. Направих го с ясното съзнание, че това е мой дълг и че съм готов да понеса последиците... Звъннах в Парламента, беше Снежка Ботушарова, която провеждаше в този момент заседанието, просто да направи всичко възможно да ме изчака, докато вляза в залата. 

Разбира се, стигнах навреме, разбира се, всички знаеха, от нашата страна на Парламента имаше нещо като шпалир. 
От едната страна ми викаха „ти си велик, ти ще останеш в историята“, от другата страна ме дърпаха за ръкава и ми казваха „ти знаеш ли какво правиш, ти ще си платиш скъпо за това нещо“ и така нататък. Влязох и признах“.
Протичането на самото заседание на Парламента в този момент е не по-малко интересно.
В стенограмата на това заседание четем:

        „МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ ФИЛИП ДИМИТРОВ: 

Госпожо председател, дами и господа народни представители!... 
След като се запозна с всички налични данни, обсъди информацията, постъпваща по различни дипломатически канали, включително информацията на външния министър Стоян Ганев, който в момента лети към България (весело оживление в опозицията), българското правителство в свое заседание...  

РЕШИ:  

Признава републиките в бивша Югославия – Словения, Македония, Хърватия и Босна и Херцеговина... 
Ние извършваме този акт, зачитайки и уважавайки становището на всички останали държави, и сме убедени, че той ще бъде разбран именно като израз на желанието на България за мир и стабилност на Балканите...  
(Депутатите от СДС и ДПС стават прави и бурно аплодират. Аплодисментите завършват с викове: „Ууу!“ и реплики към опозицията)“.

Както може да се предполага, от името на комунистите Филип Боков припомня от парламентарната трибуна, че „министърът на външните работи и снощи, и днес, призоваваше българското правителство да изчака с вземането на това решение“, но все пак не се осмелява да се противопостави открито:

 „Искам да се надявам, че това решение, оповестено в този момент, няма да предизвика усложняване на международното положение на България. България трябва в съвременния бурен свят да запази всичко, което може, от добрите отношения с всички свои съседи“.

Това е финалът на възпиращата позиция на комунистите. Обяснение за нея може да се търси в натиска, упражняван от гръцките социалисти, които заплашвали да откажат подкрепата си за влизането на българските социалисти в Социалистическия интернационал18 в случай, че те подкрепят признаването на Македония.

Както винаги, нашите левичари предпочитат партийния интерес пред националния.
Дотук не научаваме нищо неочаквано.
Изненада е панегирикът на противника на приоритетното признаване Александър Йорданов:

 „Днес България прави съдбоносна стъпка. 
Тя прави стъпка на развитие на своето отношение към нашите братя българи в Република Македония... нашите братя в Република Македония, нашите приятели в Словения, Хърватия, Босна и Херцеговина знаят, че на света и в Европа има една малка страна, която преживява огромни тежести, огромни трудности, но която има достойнството първа ясно да заяви принципите на независимостта, свободата и законността“.
Казват, че и салтоморталето било важен политически похват. Само на избрани се удавало успешното му практикуване.
Последователен в заблуждението си остава Стефан Савов.

На заседанието на Националния координационен съвет на 4 февруари той отново ще каже:
 „По въпроса с Македония направихме невероятна грешка“.

Заблуден ли беше всъщност Стефан Савов, или причината за неговото упорство беше съвсем друга? Обяснението намираме в едно много по-късно интервю на неговия приближен Георги Марков:

„По внушението на едно „добро момче“... Стефан Тафров, Македония беше призната минути преди да се завърнат в страната Стефан Савов и Стоян Ганев. Далеч съм от мисълта, че ние не трябваше да признаем тогава Македония... Очевидно е, че Стоян Ганев и Стефан Савов можеха да дадат много и полезна информация, която бе пренебрегната и бе подронен престижът им“19.

Оказва се, че в борбата за личен престиж, някои политици са били готови да пренебрегнат накърняването на каузата, в името на която декларират, че действат.
Искрено ми прозвуча, все пак, казаното от представителя на ДПС Иван Палчев: „... най-после ние имаме едно правителство на действието, което поема своите отговорности пред нацията и пред света“.
Какви бяха първите последици от това признаване?

Преди всичко за Македония – югославската армия наскоро след това се изтегли доб­роволно от нейната територия.
Но у нас, след завръщането на Стоян Ганев и Стефан Савов и след една бурна сцена, заместник-министърът на външните работи Стефан Тафров, който според похвалните думи на Филип Димитров е проявил „неоценима активност20“ в полза на каузата за признаването, е принуден да подаде оставка.
На 15 януари 2010 г. – на 18-ата годишнина от признаването – македонският президент Георге Иванов награди с орден „8 септември“ вече бившия президент Желю Желев „за изключителни заслуги при признаването на независимостта на Македония от страна на България “21.
Германия призна Македония едва през април 1993 г., а САЩ – чак през февруари 1994 г.
Изтекло бе времето на национализма.

Задаващата се глобализация диктуваше друг подход. И той се осъществи в България, въпреки че тук национализмът от преди Втората световна война имаше особено дълбоки корени. Намериха се нови политици, които осъзнаха, че за решаването на старите геополитически проблеми на страната вече се откриват нови възможности. Не спорове и войни за територии, а приемане на реалностите и решаване на проблемите на основата на общи интереси, какъвто път предлага глобализацията. Като резултат на това начало днес България е член на Европейския съюз. Днес вече българи си купуват къщи в Кавала, въпреки че нямаме териториален излаз на Егейско море.
Признаването на Македония от страна на България се оказа едно изпреварващо прозрение, до каквото дори днес, когато глобализацията шества в Европа, все още не могат да се домогнат страни като Русия и Сърбия, продължаващи да преследват архаични териториални интереси.




1 „Вълканов твърди, че не е подлаган на психическо лечение“, Интервю с Илия Дамя­нов. – В: Демокрация, 16 януари 1992 г.

2 В. Демокрация, 15 януари 1992 г.

3 Тодоров, Николай. Дневник. Т. ІІ, с. 2364.

4 Според записаното на същото място в дневника Дертлиев се отказва да кандидатства няколко часа преди приключване на регистрацията.

5 Хънтингтън, Самюъл. Сблъсъкът на цивилизациите. Обсидиан, 1999, с. 225, 226.

6 Бояджиев, Стоян Г. Провалът на сръбския империализъм. От Илия Гарашанин до Слободан Милошевич – провал на „Начертание“. – В: Македония, № 26, 1 юли 1998 г.

7 www.rastko.rs/istorija/iii/memorandum.pdf или
   http://en.wikisource.org/wiki/SANU_Memorandum   

8 По въпроса за отделянето на Македония виж интервюто на Ангел Димитров във сайта "Всеки ден" www.vsekiden.com/76395

10 Самият договор за създаването на Европейския съюз е подписан на 7 февруари 1992 г.

11 По някакво недоразумение председател на тази комисия е Александър Йорданов, който не говори нито един западен език.

12 Всички цитати от заседанията на комисиите при Парламента и на Консултативния съвет по национална сигурност при президента, тук и в следващото изложение, са според текстовете на стенограмите. Последователността на изказванията в рамките на един и същ документ на някои места е нарушена съзнателно в интерес на изтъкване логиката на тезите.

13 Бившият външен министър на САЩ Сайръс Ванс е специален пратеник на ООН за Югославия, който има за задача да уговори примирие между воюващите страни и изпращането на умиротворителен контингент от „сини каски“.

14 Според съобщеното от Стоян Ганев по телефона в разговор със Стефан Савов.

15 Очевидна грешка на стенографа. Трябва да бъде „Стефан“.

16 Според Филип Димитров точният цитат е: „If you would recognize, we will certainly not support you, if you would’t we will simply not understand you“ и неговото внушение е: „Никой не може да поеме вашата отговорност“. Това може би е изречено не от Лесли Дюкелен, а от Ричард Томас. Писмо на Ф. Димитров до автора от 29 декември 2012 г.

17 Разказано ми от него на 2 януари 2008 г.

18 Вж. напр.: Ферейра, Луиш Гонзага. Революция на изток, с. 437.

19 Марков, Георги. Гражданският мир е най-ценното завоевание на СДС. – В: Демо­к­рация, 2 март 1992 г.

20 Пак там.


(...) 


                                        Панич и Елцин в София

На фона на тази сложна политическа обстановка в последните дни на юли се случиха още някои важни събития.
Намираха се хора, които развиваха пред Желев съображения за огромната изгода за държавата от експорта на производството на нашите оръжейни заводи(1) и, изглежда, под тяхно влияние се бе стигнало до заминаването на президентския съветник Здравко Попов и един от съветниците на премиера за комунистическата Северна Корея, за да преговарят за продажба на оръжие. Очевидно при новата политическа ориентация на България това бе недопустимо.

Филип Димитров уволни своя съветник веднага след като разбра за това пътуване и настоя Желев да уволни неговия. Желев по някакви свои съображения, изглежда, много държеше на съветника си, но все пак, макар и с голямо закъснение, му се наложи да се освободи от него.(2) Този епизод показва, че още тогава Желев трябва да е бил наясно с твърдата позиция на премиера, че България в никакъв случай няма да си позволява да нарушава международните си ангажименти и да продава оръжие на държави, спрямо които е обявено ембарго. По-късно ще си припомним отново тази история.
Същественото събитие обаче е поканата от страна на Желев към Борис Елцин да посети България. За пресата Желев бе заявил: „Бих желал да подпишем документи, които да улесняват търговските връзки между двете страни, защото ние сме в една парадоксална ситуация сега... българските складове са задръстени от стоки, а в бившия Съветски съюз хората изпитват голяма нужда от тази продукция“(3). Това предполага разговори с правителството, но Филип Димитров не бил уведомен предварително за тази покана. Всъщност не се знае дали не е имало предварителен анонс от руска страна, но във всеки случай това посещение отговаря напълно на намеренията на самия Елцин, който планира една Балканска обиколка. От страна на Русия, независимо от режима, бил той царско самодържавие, комунистически тоталитаризъм или перестройка с опит за демократизация, имперският апетит към Балканите си остава постоянен. И реформаторът Елцин не прави изключение в това отношение. Той очевидно желае да заяви с присъствието си своя геополитически интерес и да се намеси в решаването на обърканите балкански проблеми – редица нови държави в резултат на разпадането на Югославия, война в Босна и Херцеговина и прозападно правителство в България. В случая топлите му отношения с президента Желев са удобна стартова позиция.
Но начело на правителството има премиер, комуто тези намерения не се харесват. И Давид се изправя срещу Голиат.





Корицата на книгата                     Художник Чавдар Гюзелев





„Русия беше проблем, казва(4) Филип Димитров, спомняйки си събитията около това посещение, ...аз просто не желая Елцин да решава проблемите на Балканите“.

Сръбският президент Милошевич бе в международна изолация. 
Президентът на остатъчна Югославия – федерацията между Сърбия и Черна гора – Добрица Косич, беше предложил на американския мултимилионер от сръбски произход Милан Панич да заеме поста премиер на Федерацията. 
Милошевич се бе съгласил с това предложение с надеждата, че чрез него Федерацията ще пробие блокадата.

Панич е бивш партизанин от отрядите на Тито, който след 1944 година следва химия в Белград и същевременно е национален състезател по колоездене. Той използвал участието си в едно международно състезание през 1955 година, за да емигрира първоначално в Германия, където продължил образованието си в Хайделберг, и след това се преселил окончателно в Съединените щати. Успял да създаде фирмата ICN Pharmaceuticals и да стане един от най-богатите американци.
В емиграция Панич постепенно се превърнал в убеден антикомунист. Поемайки поста на премиер на новосъздадената Съюзна република Югославия на 14 юли 1992 г., той се ръководи от искреното желание да въдвори мир в страната. Въпреки че е без всякакъв опит в политиката, неговото управление ще се запомни със спирането на хиперинфлацията, признаването на независимостта на отделилите се от Югославия нови държави, като се противопостави успешно на политиката на Милошевич и по този начин предотврати намесата на силите на НАТО.
Отчитайки заявените намерения на встъпилия преди по-малко от две седмици начело на правителството в Белград Панич, Филип Димитров бе влязъл в контакт с него като ход срещу намеренията на Елцин и му бе предложил да осъществи своя балканска обиколка, започвайки от София. Панич се появи у нас на 2 август, в деня преди пристигането на Елцин. Посещението му продължи само няколко часа, но това бе достатъчно, за да може двамата с Филип Димитров да дадат изявления за пресата. Пред журналистите новакът в политиката Милан Панич се опита да фантазира на тема Съединени балкански щати, но Филип Димитров успя да превърне изявлението му в интервю, в което той самият формулираше отговорите му, обръщайки се към него само за потвърждение на казаното: „...господин Панич, позволете! Искам да ви кажа, че господин Панич ми каза нещо, което ме разтърси. Той ми поднесе своите пет точки. Те са:...“5 първо, изтегляне на войските от Босна и Херцеговина и гарантиране на мира там, второ, спазване на човешките права и гарантиране правата на малцинствата, трето, признаване на всички републики в бивша Югославия, включително и на Македония, четвърто, да бъде гарантирана неупотребата на сила в Косово предвид опасността от насилие там и т.н.(6)

 След всяка от тези точки Филип Димитров питаше: „г-н Панич, така ли е? Така е!“.

След изявлението Панич продължи обиколката си из съседните страни, като отпътува за Македония и по-нататък за Гърция, Унгария и Румъния. На следващия ден Елцин започна своята Балканска обиколка също от София.

Разговорите с руската делегация се водеха в правителствената резиденция в Бояна. Докато Елцин водеше разговор с Желев, външният министър на Русия Андрей Козирев разговаряше със Стоян Ганев. Първият въпрос, който Козирев постави на обсъждане със своя колега, е посещението на Милан Панич.(7)

Основните резултати от посещението на Елцин бяха подписването на нов договор за приятелство и сътрудничество с България, вече освободен от идеологически щампи, както и вземането на решение тук, в София, за признаването на Македония от страна на Русия. Всъщност това беше неочаквано и еднолично решение на самия Елцин. Дори указът за това признаване беше подписан от него на стълбите на самолета при отпътуването на делегацията.


Руската, а и съветската геополитическа доктрина винаги е била в поддръжка на Белград. Признавайки Македония, Елцин, противно на нея, декларираше подкрепа на разпадането на Югославия. Но фактът, че едва в София той взе решение за нейното признаване, ни настройва да бъдем внимателни към неговата искреност. Твърдението, че тук той прави този акт под влиянието на Желев, ми изглежда наивно. Още повече че, както ни съобщава самият Желев(8), Козирев изненадан се опитвал да го отклони от това решение – ще рече, че плановете им не са били да признават Македония, а може би съвсем други.


По-скоро той е принуден да следва хода на събитията, очертан от непредвиденото посещение на Панич. Защото след изявлението на Панич в София „...за руска инициатива няма място... петте точки на Панич вече са формулирани, те казват всичко европейско, което може да се каже по въпроса“. И връщане назад към плановете на Милошевич би означавало да настрои новите балкански държави срещу Русия.
Разбира се, при създадената ситуация Елцин е бил разярен. За първи път след Стамболов български премиер си позволява да застане открито срещу руската политика. Филип Димитров разказва как по време на разговорите в Бояна: „...седнахме да пием кафе и Елцин каза: г-н Димитров, я за ваши дела очень осторожно слежу. Аз казвам: аз съм много поласкан... Отрадно ми е да знам, че вие така осторожно следите... Но аз много добре знам какво значи това... И си мисля, че в този момент се сражавам с колоса...“

Казаното от Елцин, разбира се, не звучи ласкателно. Не звучи дори като предупреждение. То е закана. Наивно би било да си мислим, че историята с посещението на Панич е била единствената причина за неговия гняв. По-скоро това е капката, с която е преляла чашата. Елцин е предприел своята балканска обиколка, за да демонстрира вековния стремеж на Русия към хегемония в този регион и да заяви нейните апетити най-вече към нашата страна. Срещу това стои един млад и решителен премиер, който води последователна прозападна политика, без да се съобразява с неговите цели. Да си припомним, че една от първите стъпки на правителството беше участието му още на 20 декември 1991 г. като съучредител в Северноатлантическия съвет за сътрудничество, който беше един форум за диалог и коопериране с НАТО. Следващите стъпки бяха участието в изработването и приемането на първия работен план на тази организация на 10 март 1992 г., решението на Кабинета от 20 март същата година за създаване на междуведомствена комисия по асоцииране на страната към Европейската общност, както и започването на първия кръг от преговорите за това асоцииране на 14 май в Брюксел. Както добавя сам Филип Димитров(9): „... успях да спра безумното изпомпване в Русия на български ресурси срещу нищо, срещу неплащане на пари. Бях противник на Белене...“

Естествено е Елцин да реагира с присъщата на страната му мечешка дипломатичност: Следя какво правите, не си мислете, че ще ви се размине!

Какви мерки ще предприеме по-нататък Москва, предстои да разберем.
Желев бе в приятелски отношения със своя гост още от времето, когато по телефона му изказа подкрепата си за неговата героична съпротива срещу пуча в Москва и когато отказа на Горбачов да отмени срещата си с Елцин, за да се срещне с него.

Какво е говорил на четири очи Елцин с приятеля си Желев, не ни е известно.

Но Филип Димитров си спомня следното: „...след посещението на Елцин...“ заедно с Желев „...отидохме във военното училище да приемаме... кадети... при завършване... там той ме гледаше много зверски и за първи път не ме поздрави“.

Това е било вероятно на 22 август, когато завършилите Военната академия получават дипломите си „със запомнящ се ритуал в района на Академията“(10) или на тържествената заря проверка в навечерието на празника на армията – 23 август – пред паметника на Незнайния воин, където според пресата са присъствали и двамата11, т.е. наскоро след посещението на Елцин.

Можем само да гадаем дали това поведение на президента няма някаква връзка с предшестващите събития, или е резултат от цялостното развитие на неговото отношение към правителството.

1). Въпросът за надутия балон „Военнопромишлен комплекс“ е дискутиран подробно в мемоарната книга на бившия зам.-министър на отбраната Николай Даскалов: Славното време. Сиела, 2012, с. 353 и сл.
2). Информацията по този въпрос е според интервюто на Филип Димитров с автора от 30 юни 2009 г.
3). Визитата на Елцин ще премахне една парадоксална ситуация, смята президентът Желю Желев. В: Демокрация, 31 юли 1992 г.
4). Тук и по-долу изложението на фактите следва в по-голямата си част интервюто на Филип Димитров за автора от 24 август 2011 г. Цитатите са от същото интервю.
5). Според същото интервю.
6). Според: Карабоев, Петър „Милан Панич: Войната в Босна е най-срамната стра­ница от нашата история“. – В: Демокрация, 3 август 1992 г.
7). Стефанов, Петър. Русия ще признае Македония. – В: Демокрация, 5 август 1992 г.
8). Желев, Желю. В голямата политика, с. 164.
9). Интервю на Филип Димитров за автора от 24 август 2011 г.
10). Спиридонов, Спиридон. Всеки втори слушател завършва Военната академия с отличен успех. – В: Българска армия, 21 август 1992 г.
11). Цветков, Николай. В навечерието на празника... – В: Българска армия, 24 август 1992 г.


Оръжейната "афера" в Македония
Сега ще се върнем отново малко назад във времето, защото паралелно с тези събития беше започнала подготовката за най-коварния ход срещу правителството. На 18 септември, в деня на откриването на Националното съвещание на СДС, шефът на Националната разузнавателна служба генерал Бриго Аспарухов участва в пресконференция на София-прес по въпросите на „Въоръжените сили, производството и търговия с оръжие, националната сигурност и полицията“1. Тя бе открита от генерал Андреев, който се сочеше и като един от нейните инициатори. В своето експозе Бриго Аспарухов, след като се оплака от опитите поверената му служба, която бе на подчинение на президента, да бъде поставена под контрола на правителството, обясни:

  „... разузнавателната служба е онова звено на държавата, което обезпечава държавното ръководство с осигуряване на външнополитическа информация. 

 Ние нямаме никакво намерение да скриваме информация – дори тази, която се отнася до личности, близки до правителството, или на която и да било друга държавна институция. Казвайки това, не визирам министри от правителството на България, но визирам съветници в това правителство, които – разполагаме с... данни, а те са достоверни, ще бъдат съобщени на президента и министър-председателя за вземане на отношение – за забъркването на един от съветниците в оръжеен бизнес (смях), името няма да му кажа сега... (Смях и реплики) 
Така че някои хора умело издигат лозунга „Крадци, дръжте крадеца!“.
С последното си изречение Аспарухов очевидно визираше историята с президентския съветник Здравко Попов, който бе водил неоторизирани преговори за износ на оръжие в Северна Корея и когото Желев бе принуден да уволни след изричното настояване на Филип Димитров. Внушението в цялото изказване трябваше да бъде, че правителството нарушава ембаргото над републиките от бивша Югославия, като тези, които тогава са казвали „дръжте крадеца!“, т.е. Филип Димитров, сега самите са се оказали „крадци“.

Разбира се, за да бъде точен, трябваше вместо „издигат“ да каже „издигаха“, но да не придирваме чак толкова. Основната му цел обаче бе постигната – това изказване щеше да се окаже препъникамъчето за правителството.
Какво всъщност се е случило? Историята започва още на 21 юли 1992 г. Премиерът разговарял с Дъглас Смит от Американското посолство в присъствието на съветниците Алекс Алексиев и Константин Мишев. Ето какво разказва сам Филип Димитров:2  

„В този момент се обади Александър Праматарски, новият министър на търговията, за да ми съобщи, че... има намерение да замине за Македония. Беше една доста дразнеща история... той отиваше там в качеството си на министър на търговията, но неизвестно защо трябваше... да го вози някаква кола на някаква фирма и отиваше да говори с тях по търговски въпроси, но ми даде да разбера, че вероятно те ще му поставят и въпроса за евентуално оръжие за Македония. Този въпрос беше поставян многократно, той беше поставян по различни канали. Аз бях запознал с това обстоятелство посланиците на основните натовски държави и бях получил достатъчно ясен отговор, че естествено ние не можем да обсъждаме възможността за продажба на оръжие за Македония, докато над нея тежи ембаргото. През август... в Лондон трябваше да бъде преразгледан този въпрос и ако тогава имаше някакво развитие, съответно цялата история би могла да се преоцени. Имах данни, че няма да има такова развитие. Много държех посланиците да бъдат наясно с всяка стъпка, която се прави, защото ми беше ясно, че всякакво подозрение, че... българското правителство нарушава ембаргото, би било изключително вредно за нашата кауза. В крайна сметка в този момент ние водехме преговори за асоцииране към Европейския съюз, ние водех­ме преговори с различни международни финансови институции, но това така или иначе имаше своите политически измерения... така че всякакви подозрения щяха да бъдат изключително опасни... Чувайки съобщението на Александър Праматарски... ми се зави свят, разбира се, и му заявих, че той по никакъв начин няма да отиде в Македония. Започнаха едни кандърми и истории... нашите братя, те ще се обидят, ще се разсърдят, ще си влошим отношенията, което между другото не беше лишено от смисъл, тъй като, особено ако са били поемани някакви ангажименти за отиване там, едно рязко отказване от подобно нещо би могло наистина да бъде изтълкувано зле. – И тогава няма да ходиш! И се обърнах към Константин Мишев и му казах, ще заминеш ти... Константин Мишев, като мой съветник, можеше да отиде там, за да води разговор с хората на Кабинета на Кирил Глигоров във връзка със срещата, която предстоеше да имаме след има-няма две седмици в Истанбул и на реката Тигър за откриването на язовира „Ататюрк“. Демирел ни беше поканил и много държеше да присъстваме. Така че имаше съвсем сериозно основание той да отиде и да разговаря. И разбира се, той отива с указания да отклони всякакви възможни разговори за доставка на оръжие, което той беше направил... обяснявайки, вие знаете чувствата на премиера към Македония. Когато би било възможно, разбира се, ние първи бихме направили такова нещо, но сега то не е възможно... И всъщност обвинението, че Константин Мишев отишъл там, за да преговаря за някаква оръжейна сделка, беше абсолютно нелепо и лишено от основание...“

Смисълът на изпращането на съветник, а не на министър е и в това, че разговорът с последния няма официален характер.
Според Бриго Аспарухов разузнаването било научило от свои аген­ти в Македония, че неидентифициран съветник на Кабинета на 22 юли 1992 г. е водил в Скопие разговори за доставка на оръжие. В резултат на положени от тях усилия в продължение на 28 дни, пак по своите шпионски канали в Македония, разузнавачите успели да установят, че съветникът е Константин Мишев и докладвали на президента. Желев обаче бил информиран още три дни след пътуването на Мишев от самия премиер. Въпреки това обаче генералът скандализира обществеността с изявлението си на въпросната пресконференция.
Разбира се, изненаданият от пресконференцията премиер беше наредил на Бриго Аспарухов да се яви при него, за да докладва за какво всъщност „забъркване“ на съветник на правителството в оръжеен бизнес става дума. Отговорът на генерала, изпратен с писмо до Филип Димитров, се оказва доста нагъл.
Ето какво гласи той3: „Строго секретно от особена важност. До г-н Филип Димитров, министър-председател на Република България.

 Г-н Министър-председател, във връзка със съобщението, което е направено на пресконференция, състояла се на 18 септември 1992 година в 13.00 часа в пресцентъра на София-прес, че съветник в правителството е забъркан в сделка с оръжие, държа да подчертая, че цитатът е неперфектен, тъй като от касетата е ясно, замесен е казано, считам за целесъобразно с оперативната информация, с която разполага Националната разузнавателна служба по случая, да бъдат запознати едновременно г-н Желю Желев и Вие, в присъствието на представител на Главна прокуратура на Република България, Министерството на вътрешните работи и ръководството на Комисията по национална сигурност при Народното събрание. Мотивите за горното искане се състоят в това, че оперативната информация по случая може да послужи като основание на оторизираните държавни органи за вземане на решение по компетентност. Директор на Националната разузнавателна служба“.

                                                                                     Подпис.

След този скандален отказ се бе наложило свикването на едно съвещание в особено тесен състав при президента. Присъствали, освен самият Желев, още Филип Димитров, вицепремиерът Лучников, вътрешният министър Соколов, председателят на Комисията по национална сигурност при Парламента Слатински с още двама членове от ръководството на тази комисия, Палчев и Йончев. Разбира се, присъствали са основният виновник за скандала Бриго Аспарухов и президентският съветник по национална сигурност генерал Андреев. Датата е 2 октомври 1992 г.
Изнесеното на заседанието на този съвет не хвърля никаква допълнителна светлина по случая, но за нас то представлява интерес, защото показва моментната картина на политическите нагласи4. В своя доклад генералът съобщил, според получените оперативни данни, следното: „Висш представител на българското правителство – представял се за съветник на българския премиер, придружаван от двама представители на благоевградската фирма „Керин-91“, са посетили Скопие и са провели разговори в сградата на Министерството на вътрешните работи на Македония по въпросите за доставката на оръжие. (...)5 Македонската страна държала особено много на дискретността на водените разговори, опасявайки се да не стане достояние на пресата в Македония и у нас и от остри реакции на сърбите. Висшият представител на българското правителство пристигнал в Скопие на 22 юли 1992 г. и представил се като съветник на министър-председателя, взел участие в разговорите по доставката на оръжието от България за Македония и се казва Константин Мишев. (...) Оценката е, че внос на оръжие на стойност 200 милиона щатски долара от Македония е невъзможен поради твърде ограничените Ј финансови валутни възможности и че явно се търсят възможности за преодоляване на ембаргото, наложено спрямо Сърбия и Босна и Херцеговина“.
Веднага последвала остра реакция на премиера, който за първи път чувал този доклад: „... само по себе си би било смешно, ако не беше толкова – подчертавам думата, която ще употребя, отвратително това, че от тази история се прави такава гнусна – подчертавам думата – инсинуация... всички присъстващи тук много добре знаят, г-н Мишев не би могъл да сключи такава сделка... защото всички сделки се сключват с лиценз от Комисията по въоръженията...“ Подобна била реакцията и на Желев: „Груба грешка е изявлението на пресконференция, преди тази информация да е докладвана на министър-председателя и на мен. И за това нещо аз смятам, че г-н Аспарухов трябва не само да се извини на министър-председателя, да каже, че действително е станало недоразумение и службата е допуснала грешка! Това трябва публично да се заяви!... Смятам, че когато стане гаф, да имаме доблестта да го кажем“.
Комунистът Йончев и представителят на ДПС Палчев се солидаризират с това изказване. Според Палчев към казаното от Желев трябва да се добави „и опровергаване на сведенията“. След последвалата реплика на Желев: „Няма такъв съветник, информацията се е оказала невярна... Няма такъв съветник, замесен в бизнес с оръжие“, Йончев добавя: „Това е добре казано – „Няма такъв съветник“ е добре казано“. Отделно Палчев добавя: „Действията на съветника и на самото правителство са били напълно правомерни и коректни. Това трябва да се каже и да се изчерпи и да се прекъсне всякаква възможност за инсинуации“.
Единственият, който с последователно лукавство е защитил Бриго Аспарухов, както личи от стенограмата, е бил генерал Андреев: „... има, съгласете се, неща, които, ако се поднесат точно така на как­вато и ще да е аудитория и особено на професионали, тука нещата много сериозно, много дълбоко ще излязат и сигурно ще излязат и други неща, но аз слагам точка“.
Филип Димитров, подкрепен от Слатински, настоявал за оставката на Бриго Аспарухов, но срещнал категоричния отказ на Желев. Той очевидно е бил и силно окуражен от подкрепата от страна на членовете на Съвета, включващ и представителите на комунистите и на ДПС. Въпросът за тази оставка е всъщност единственият му повод за разногласие с президента на това съвещание. Може би защитата на Желев е била продиктувана и от ревност към назначените от него кадри, но тук по-скоро се бяха сблъскали двете принципно различни позиции по въпроса как трябва да се осъществи декомунизацията – може ли със старите кадри да се създава новата държава.
Но спорът за съдбата на Аспарухов се беше оказал конкретния повод, който определи в значителна степен по-нататъшното развитие на събитията. Опасността от усложняване на положението на правителството, изглежда, бил съзрял единствено възрастният Лучников, та се опитал да внуши помирителен тон на разговора: „... г-н Аспарухов, съгласете се, че би било некоректно да се съобщи, защото намекът понякога е по-опасен от конкретното назоваване... и смятам, че ние тук трябва да се съгласим... да вземем мерки да не се повтаря“. По настояване на Желев съвещаващите се решили, че генералът трябва публично да се извини на премиера и дори приели конкретния текст на извинението, което той лично да изрече пред чакащите развръзката журналисти.
Ето един характерен пасаж от дискусията. Аспарухов повтаря тек­ста, който му е предложен. Трябвало да се извини „на министър-председателя и в негово лице на правителството за това, че съм отказал да предоставя своевременно информацията, с която разполага службата по случая“. Мъжки глас му подсказва: „... второ, никакъв съветник на президента6 не е действал неправомерно и некоректно и не е замесен в никакъв бизнес с оръжие“. „Да!“ – потвърждава Желев.

 Генерал Андреев обаче възразява: „Не, не, тук не може да не е замесен. Не става въпрос за думата „замесен“ в бизнес, нали, а това, което му е поставил премиерът... Той си действа коректно, изпълнява указанията на премиера!“. Желев отново натъртва: „Не е забъркан в оръжеен бизнес... Съветникът Константин Мишев е изпълнявал коректно съобразно указанията... Възложената му задача от правителството“. Ген. Андреев обаче продължава да настоява: „То пак може да се каже: „по изясняване на възможностите за доставка на оръжие от страна на“ (...)“.
Остава впечатление, че докато президентът и останалите съвещаващи се настояват да се опровергае скандалното изявление, Андреев непрекъснато се е стараел да вкара в текста на извинението изрази, които биха помогнали в бъдеще за разгръщане отново на натиск върху правителството. Това личи навсякъде в записа.
След края на тричасовото заседание, Бриго Аспарухов поднесе извиненията си към премиера пред журналистите и участниците в съвещанието се разотидоха, оставяйки Желев на „мъдрите“ внушения на президентския съветник генерал Андреев.
В деня на това съвещание протече и друга важна среща, която обаче бе отмината без необходимото внимание. Александър Йорданов и Ахмед Доган проведоха откровен разговор. След срещата Доган „изрази надеждата, че конструктивният дух на разговорите ще продължи“, а Александър Йорданов добави: „Ако се научим така откровено да разговаряме и по-нататък, много от проблемите у нас ще се решават успешно“7.
Въпреки извиненията на генерал Аспарухов, неговите коментари, както и изявленията на генерал Андреев в медиите не секнаха. Всичко това протичаше на фона на продължаващата след свалянето на Стефан Савов атака срещу правителството от страна на ДПС. В контекста на това поведение примирителната позиция на Палчев на заседанието при президента изглежда странна. Той като че ли все още не е напълно в курса на политиката на своята партия. Ахмед Доган, който извънредно рядко даваше изявления, излезе с голяма програмна статия8, в която обяви: „Американизацията, както и европеизацията са моди, но не всичко в тях е с положителен знак...“ Той заплаши, че в Европа бил „в настъпление неофашизмът“, който „... намира почва и върху чисто местни, национални особености у нас“. Подхвърли, може би за да сондира реакцията на политическите сили, че „доколкото на всички ни се иска да станем Швейцария на Балканите, една част от съмненията се насочват в орбитата на паралела между конфедеративното устройство на Швейцария и двуетническата характеристика на българското общество“. И обяви, че „е назрял моментът да обсъдим и въпроса за статута на България като неутрална страна в нашия регион, който статут да бъде гарантиран от Великите сили“. Пропусна да каже само, че такава политика би била в изгода единствено на Русия. А в приватизацията, аграрната реформа и данъчната стратегия той подозирал, че правителството „е повлияно от интересите на точно определена външна сила“. По този начин Доган се противопостави открито на политиката за включване на страната в европейските структури и НАТО.
Тук не мога да не си спомня заканителния тон на Елцин към Филип Димитров при посещението му в София и да не си задам въпроса дали промяната на позицията на Доган не се дължи наистина на внушение отвън?
След това откровение в статията си Доган поднасяше теза, чието предназначение бе да оправдае по благовиден начин отказът от по-нататъшна подкрепа на СДС: „... в България излиза на преден план десният консерватизъм с опасна тенденция към прерастване в крайнодесен екстремизъм, който нарекох наскоро син фашизъм... Точно тази опасност ни принуди да завием наляво, след като месеци наред заемахме пространството на умерения консерватизъм... Нашето общество е предразположено към възприемчивост на по-ляво ориентирани идеи, тъй като 90 на сто от хората са бедни и малоимотни... Икономическите реформи трябва да се съобразяват с това обстоятелство и да не разрушават държавното участие в регулирането на социалните проблеми... мястото на нашето движение естествено е в центъра, макар и с уклон наляво, в посока на умерения неолиберализъм... Нашето пространство е от умерено лявото до умерено дясното и ще маневрираме в него в зависимост от конкретните обстоятелства“.
Ясно е, че всичко това означава на практика отказ от сътрудничество със СДС. И тук веднага възникват куп въпроси. Когато заемаха „пространството на умерения консерватизъм“, не знаеха ли, че обществото на техните избиратели „е предразположено към възприемчивост на по-ляво ориентирани идеи, тъй като 90 на сто от хората са бедни и малоимотни“? И „конкретните обстоятелства“ не са ли всъщност прозападната политика на премиера?
Когато прочетох изискването за „държавното участие в регулирането на социалните проблеми“, което никой разумен човек по принцип не би оспорил, си припомних една сполучлива формулировка за социалната политика, произнесена в момент на просветление от самия Желю Желев само два месеца по-рано. Желев, увлечен, изглежда, от красотата на фразата, беше казал9:

 „Социалната държава е лукс, който може да си позволи само държава с процъфтяваща икономика, която акумулира фондове за подпомагане на бедните слоеве.“

И също:

„... ако една бедна икономика се опита да бъде социална, тя става социалистическа. Това вече го опитахме“.

 Та следващия въпрос, който трябва да си зададем, е: Доган чрез завой на ляво ли се надява да създаде „процъфтяваща икономика“, та да може да се справи със „социалните проблеми“ на своите избиратели? Популист ли е той, или демагог?

И истинската причина за поведението му не се ли крие в геополитиката?
Подобно оправдание за конкретните политически намерения на ДПС всъщност беше изложил в едно свое интервю10 малко по-рано сътрудникът на Доган Осман Октай.

От него става ясно, че споменатото от Доган „прерастване в крайнодесен екстремизъм“ всъщност се подразбирало от „стенограми и изявления на лидери, като Стефан Савов, Златка Русева, Георги Марков, пред обществеността в някои региони на страната“ и следователно не е нищо друго освен непремерената реакция на Савов и неговия антураж на свалянето му от председателския пост на Парламента. Да се издига тази проява на лична обида в ранг на „агресивният национализъм“, който „... може да излезе извън контрол и да стане твърде опасен“ и който „вече е един от признаците на синия фашизъм“, както прави това Октай в своето интервю, е доста произволна интерпретация.

Основният рефрен в интервюто на Октай е в пълен синхрон с вече известната ни идея на Желев – „... непопулярни реформи не могат да се извършват с популярност на правителството само сред 30 процента от нашето население“. Въпросната непопулярност е, разбира се, напълно измислена, защото социологическите проучвания показваха, че ако в момента се произведат парламентарни избори, СДС би получил пълно мнозинство в Парламента. Това е именно и причината, щото и Желев и Доган, а и комунистите да не желаят предсрочни избори. Целта на повтарянето на ключовата дума „непопулярност“ е всъщност друга – ако правителството не се ползва с популярност, то това означава всъщност непопулярност на неговата политика, което пък ще рече, че тя трябва да се промени. И докато Желев говори за това с недомлъвки, Октай го поднася напълно открито. На въпрос на интервюиращия за очакваната нова програма на ДПС той отвръща в сговор с казаното и от Доган, че в „... тази актуализация ще поставим на предна позиция създаването на условия за една социална държава, със социални взаимоотношения, със социални права на българските граждани...“ А и за съдбата на правителството той също не крие какво е желанието на ДПС: „Склонен съм да мисля, че през октомври ще имаме променен и стабилен Кабинет... Но първото условие е социалната подкрепа“, без която ние не бихме искали да гласуваме за следващото правителство“.
Прогласеното от Октай очакване на ДПС, изглежда, напълно се съгласуваше с намеренията на Желев.  


За последните свидетелства информацията, която бях получил от тогавашния заместник-министър на Екологичното министерство Венко Бешков11. Според него в разговор на маса между 15 и 20 септември екологът доц. Ради Радев му бил подхвърлил въпроса дали не би участвал в следващо правителство. На митинга на 22 септември Венко ми бе съобщил за този сондаж и аз го бях препредал на премиера. Симеон Божанов, съветник на Желев, в началото на октомври беше отправил вече и официално запитване към Бешков.
Обвиненията на Бриго Аспарухов във въпросната оръжейна афера поднесоха на Доган удобна възможност за осъществяване на планираното отстраняване на Филип Димитров. За целта му беше необходима и помощта на Желев, който, както видяхме, сам е имал такива планове. На съвещанието на 2 октомври трудно ориентиращият се в обстановката президент беше защитил категорично премиера, но някои от президентските съветници бяха имали грижата (или задачата) да му обяснят изгодата от друга позиция. В своето интервю12, появило се само два дни след това съвещание, на въпросите, свързани с мисията на Константин Мишев, Желев отговаряше вече уклончиво – „Това е въпрос, който може да бъде поставен на министър-председателя“.

 Все пак, когато го питат за сформираната от неговия любимец Луджев група с претенциозното название „Център за нова политика“, неговото мнение е: „... сега страната има по-скоро нужда от някои корекции на сегашната политика... по-плавно трябва да направим промените. Една съвсем нова икономическа политика ще спре реформата и винаги може да доведе до прекъсване на приемственост­та, до усложняване“. На въпроса дали не би желал да се стигне до служебен кабинет, отговорът е: „Аз не желая такова правителство, защото това означава и преждевременни избори. Миналите избори забавиха реформата с около 9 месеца. Аз мисля, че има още потенциал в СДС. СДС може да реформира това правителство, подменяйки някои хора, или да направи нов кабинет“. Всъщност тази позиция е проява на страх от избори, защото той самият е бил наясно, че те биха довели до абсолютно мнозинство на СДС в Парламента. Същевременно, в деня на появата на това интервю, Националният координационен съвет на СДС, уверен в благоприятния изход на едни предсрочни избори, в решенията си13 записа: „Смята за необходимо да се активизира наложената предизборна ситуация...“
Според някои анализатори14 очакванията са били, че Доган не би се решил да гласува заедно с комунистите срещу СДС. Нямам спомен подобно съображение още тогава да е било дискутирано в Националния координационен съвет, но то вероятно е било негласна презумпция, подхранвана от постоянните очаквания да бъде подписано политическо споразумение между СДС и ДПС. Сега, когато се връщаме назад в миналото, става ясно, че ходът на събитията е бил предопределен. Категорично изразената тогава позиция на лидерите на ДПС е останала подценена.
Едновременно със статията на Доган се появи ново нападателно интервю на Желев15. В него той отново подхвана любимата си теза за необходимостта от „широка социална база, достатъчно широка и мощна политическа подкрепа, особено в период на трудни реформи“. В това интервю особено остро проличава склонността на Желев да робува в политическата си риторика на предпоставени идеи, които нямат нищо общо с действителността. Тъй като правителството нямало „достатъчно широка социална база“, имало „реална опасност“ то „да се опитва да се задържи чрез изпълнителната власт, чрез вземането на ключови позиции в нея, чрез концентриране на власт“. Важна била „опасността, която реално възниква за едно недемократично диктаторско направление в развитието на обществения живот“. Основанията му за подобни опасения се съдържат не в някакви вече наблюдаващи се в страната процеси, а в неговите философски прозрения: „Опасната тенденция е заложена в самия преход. Аз съм се занимавал с тоталитарните режими и мисля, че общо взето съм отгатнал някои от процесите. За съжаление те трагично се потвърждават на много места. Тъкмо затова си позволих толкова енергично да напомня, че самоизолацията, капсулирането са опасни за управляващата коалиция. И че това може да доведе до опасни последствия“.

Реалността, че правителството е дошло на власт с гласовете на мнозинството от избирателите, което е единствената мярка за социална и политическа подкрепа, че в случая същото това правителство е безкрайно далече от идеята за тоталитаризъм, остава незабелязана в сбърканата преценка на президента. Заради тази мнима опасност правителството следвало да се отвори към извънпарламентарните, т.е. неприпознатите от избирателите политици. Всичко това беше толкова нелепо, че трябва да се запитаме самият Желев вярваше ли си, или това бе само удобно прикритие за истинските му подбуди?
В подкрепа на тези съмнения е и неговият страх от нови избори. „Едни избори могат само да забавят реформата – твърди по-нататък Желев. – ... вече навлизаме в структурната част на реформата и дори е опасно тази фаза да бъде прекъсната“. 

 Страхът от нови избори е всъщност страх от спечелването на абсолютно мнозинство за СДС.  Но да се върнем към забърканото от Бриго Аспарухов. Случайно ли бе, че и статията на Доган, и интервюто на Желев се появиха точно в деня на свикването на извънредно заседание на Комисията по национална сигурност при Парламента за разглеждане на поведението на генерала?
Това заседание беше свикано по искане на Филип Димитров. След очевидната загуба на парламентарно мнозинство е ясно, че в Парламента не може да се очаква решение в полза на правителството. Но премиерът е известен, че от противната страна вече се готви парламентарно разглеждане на мисията на Константин Мишев като част от намерението да се нанесе следващ удар върху правителството. Както казва Филип Димитров16: „Искането за изслушване на Бриго беше по-скоро превантивна мярка. Научихме, че готвят друго, и поискахме това с цел неутрализиране“. В такъв случай действително е изгодно да се предизвика предварително разглеждане на поведението на Бриго Аспарухов, за да станат ясни преследваните от него цели и по този начин да стане предварително ясна несъстоятелността на атаката срещу правителството. При изказано мнение и от страна на Комисията по национална сигурност за разглеждане в пленарната зала с предимство би трябвало да се разгледа нейното становище. Поради това Филип Димитров внася първоначално проблема именно в тази комисия с надеждата да осигури впоследствие един по-благоприятен проект за решение.
Заседанието в Комисията започва с атака от страна на Филип Димитров. Той изтъква своето „опасение, че в тази страна започва да се създава политическа полиция“17. Изнася данни, че Националната разузнавателна служба разполагала с „апаратури... с около 6000 канала, с които могат да подслушват и в настоящия момент телефони и телефонни разговори“. Също, „че са сериозно увеличени функциите на т.нар. четвърти отдел за контрашпионаж в Националната разузнавателна служба, тогава, когато всъщност генерал Аспарухов се кълне, че никаква вътрешна дейност от негова страна не се е извършвала“. При Тренчев работели „на някаква нова служба“ голям брой от специалистите по подслушването. В Първа частна банка като заместник по охраната (!?) работел също такъв известен специалист, някой си Баргов. По-нататък Филип Димитров разказва за злополучната пресконференция на Аспарухов, като изяснява цялата несъстоятелност на неговите обвинения и отказа на президента да се освободи от Аспарухов, след което заключава: „... аз настоятелно искам Комисията за национална сигурност да вземе решение в смисъл, че е необходимо да се свика заседание на Парламента, открито или закрито... на което да бъдат обсъдени дейността на Националната служба за сигурност... да се възползвате в Парламента от своето право да формулирате декларация, с която да оцени[те] дейността на Службата и дейността на генерал Аспарухов...“
Оправданието на Аспарухов гласи: „... считахме, че България в този момент, с този крехък авторитет, който има... пред световната общественост, всяка нейна стъпка трябва да бъде такава, че да не се подлага правителството на България и държавата под ударите на чужди специални служби и да дава поводи за провеждането на каквито и да било мероприятия, които биха се отразили негативно върху нейния авторитет... След като авторитетът на държавата е бил застрашен, защо го казвам на пресконференция и нямаше ли да пострада авторитетът след това изявление. Определено не, защото аз не казвам нито страна... аз не считам, че с изявлението на пресконференцията съм застрашил източника“. Така генералът, без да се смущава, подменя въпроса – питат го дали е застрашил авторитета на държавата, а той отговаря, че не е застрашил източника!
Това впрочем не е единственото негово разминаване с логиката. На въпрос на Даскалов дали не накърнява интересите на държавата ни по този начин, Аспарухов отговаря: „Аз мисля, че не се накърняват, защото хора, със своите действия... накърняват достатъчно добре интересите на България, навън, така че аз не считам, че разузнаването ги накърнява с това“.
Разбира се, не се размина без прения. Особено нападателни бяха, както винаги, комунистите. Дори Дърмов попита премиера: „... бих искал да знам дали г-н министър-председателят няма лични интереси при евентуално успешно реализирана сделка?“. Въпросът беше толкова скандален, та се наложи друг комунист, Димитър Йончев, да реагира в защита на премиера: „Има си хас тоя чист човек да има някакво отношение!“
Накрая, след бурното дебатиране, членовете на Комисията все пак решиха: „На следващото заседание Комисията да се запознае с материалите от обсъждането на този проблем при президента“ и също, че предлагат „... председателят на Народното събрание да свика закрито заседание, на което да се обсъдят действията на Директора на Националната разузнавателна служба, г-н Бриго Аспарухов, във връзка с негови изявления за забъркване на правителствен съветник в оръжейния бизнес и с отказа му да предостави информация на министър-председателя по този повод“. Това решение бе прието с 15 „за“, един „въздържал се“ и един „против“.
В подкрепа на становището на Комисията Националният координационен съвет на СДС в същия ден взе следното решение18: „Препоръчва на Парламентарната група на СДС да внесе проекторешение за преместване на Националната разузнавателна служба от президента към министър-председателя и да поиска оставката на началника на НРС ген. Бригадир Аспарухов (единодушно: 15 „за“)“.
Дотук замисълът на Филип Димитров бе осъществен. Но на следващия ден, 7 октомври, в София пристигна бившият съветски посланик, генерал-майор от КГБ Виктор Шарапов19, притежаващ вече опит от участието си в свалянето от власт на Тодор Живков.
Нека отново си припомним заканителната реплика на Елцин към Филип Димитров по време на посещението му в София по-рано през същата година.
Знаем от историята каква е била санкцията на Русия срещу непокорния Стамболов. Все пак времената са други – не върви вече да изпратят срещу българския премиер платени главорези. И мерките съответно са други – трябва да изглеждат по-цивилизовани.
Официално Шарапов твърди20: „Вижте, аз имам връзка с хора от търговско-икономическата сфера, това се оказа полезно за наша акционерна компания. По този повод съм и тук. Освен делови, други срещи не съм провел. Ще се въздържам от имена. Убеден съм, че и двете страни имат необходимост от търговски отношения“.
В София той има действително широки връзки. Остава да се запитаме наистина ли моментът е най-подходящ за делови контакти, когато от всички страни се опитват да съборят правителството. И наивно да му повярваме, че наистина освен делови, други срещи не е провел.
Може би някой ден, ако станат достъпни руските архиви, ще се разкрие действителната мисия на Шарапов и имената, които той се въздържа да назове. Не бива да забравяме, че когато става дума за геополитика, в Русия дори демократите и КГБ остават единни.
Паралелно с тези събития Филип Димитров поиска среща с Доган. Покани го на вечеря в ресторант „Крим“ заедно с няколко от неговите помощници. Това стана също на 7 октомври. Според експерта по икономическите въпроси на ДПС Матинчев21, който присъства на срещата: „Разговори имаше. Преговори нямаше. При тези разговори се свалиха повечето от картите... Но не всичките... най-същественото... това са няколкото чисто икономически и социални въпроси... не бяха обсъждани никакви персонални промени“. Коментарът на Филип Димитров доизяснява ситуацията22: „... на практика въпросът беше какви стъпки могат да възстановят политическото доверие. Отговор нямаше. Икономическите съображения фактически бяха против вече приетия и с техни гласове закон за връщането на земята, от който ние нито искахме, нито можехме да отстъпим, а и те добре го знаеха“. И така, този разговор с нищо не можа да промени ситуацията.
На 8 октомври се състоя второто заседание на Комисията по национална сигурност. Според приетото по-рано решение членовете на комисията трябваше да изслушат доклада на Бриго Аспарухов, изнесен на заседанието при президента. Аспарухов, изглежда, разбираше, че събитията дотук не се развиват в негова полза, та се опита да попречи на обсъжданията, като се позова на поверителността на данните. Неговата прикриваща позиция беше: „... аз не искам да слушам копието23, защото това е нарушение на държавна тайна... За мен представлява държавна тайна кръгът от хората, участвали във въпросните разговори в Македония... Това са лица, това са фак­ти, това са обстоятелства, това са сгради, това са адреси. Ето това представлява тайна. Всеки, който ги научи извън вас, по много логичен път, много бързо среден професионалист може да стигне до източника... Аз съм готов да ги предоставя на Прокуратурата и дори съм крайно заинтересован от това... Господин Филип Димитров настояваше да влезе в пленарна зала. Аз също настоявам да влезе в пленарна зала... всичко това тука дискусии, всичко това е според мен излишно напрежение“.
Всъщност в неговия доклад съвсем не се съдържаха толкова много конкретни данни. Палчев, който беше запознат с текста от обсъждането при президента, предложи сам Аспарухов да заличи въпросните данни и да прочете останалото и генералът беше принуден да се съгласи, че това е възможно. След подробно обсъждане се започна изслушването на анонимизирания по този начин доклад, като правенето на запис от заседанието временно бе преустановено.
Така, след изслушването на информацията, стана възможно, освен вече формулираната в предишното заседание тема на обсъждане в пленарната зала, Комисията да обсъди по същество и проект на свое становище по поведението на Аспарухов. Това, разбира се, отново пред­извика сблъсък на мнения. На въпроса на Видев „... какви са мотивите му за излизане... на тая пресконференция... Кратко и ясно: какво е целял той?“ отговорът на Аспарухов бе: „... аз ви моля да отложите този въпрос за пленарна зала, защото там ще го разширя защо съм го казал... България е обвинявана не за първи път и не от няколко месеца се вплита нейното име в средствата за масово осведомяване и на Запад, и у нас, че се преодолява по някакъв начин ембаргото, наложено срещу Сърбия, Босна и Херцеговина и то през Македония. Представете си, че една от целите е била именно тази, които го чуят, да реагират по адекватен начин. Т.е. да се стреснат и да спрат да се занимават с подобни дейности.“ А кои са тези, които ще се стреснат след изявленията на пресконференцията на Аспарухов, тези, които обвиняват България ли, или тези, които той самият обвинява? Това не става ясно. Не коментирам наивността на тезата. Генералът има и почитателка в Комисията – това е комунистката Петя Шопова. Тя не скъпи похвалите си за неговата дейност: „... била ли е длъжна Националната разузнавателна служба да работи по този въпрос? И второ: добре ли е работила? Аз отговарям на двата въпроса с „ДА“... Аз казвам: да предложим за награждаване генерал Бриго Аспарухов“. Но когато в края на заседанието председателят Слатински формулира текста за гласуване, все пак никой не си спомня за нейното предложение.
И ето как беше протекло самото гласуване. В стенограмата четем: „Председател Николай Слатински:... Който смята: Националната разузнавателна служба е трябвало да се занимае с този въпрос. Моля да се броят „ЗА“ – 16. „Против“ – няма. „Въздържали се“ – 2. ... Второ – че е свършила работата компетентно... Който е съгласен, моля да гласува. „ЗА“ – 15. „Против“ – 3. „Въздържали се“ – 3. Третото нещо е, че господин Бриго Аспарухов е нямал право да откаже предоставянето на информация по този въпрос на министър-председателя. Който е „ЗА“, моля да гласува – 13. „Против“ – 3. „Въздържали се“ – 2. И последното нещо е, че той е нямал законови основания... Нямал е право да съобщава тези данни на пресконференцията. Фактите, изнесените факти за участие на президентски съветник. Да. Който е „За“, че е нямал право да изнесе на пресконференция тези факти да гласува,... „За“ – 16. „Въздържали се“ – 2. „Против“ – 3.“
Това е, което Комисията би трябвало да представи като свое становище на предстоящото пленарно разглеждане на дейността на генерал Аспарухов. Отново резултатът е все пак благоприятен за премиера.
В същия ден Министерският съвет от своя страна внесе официално искане за разглеждане на проблема в пленарната зала на Парламента.
Филип Димитров коментира24 решението на Комисията, че Националната разузнавателна служба си била свършила работата компетентно по следния начин: „... ако трябва да обсъждаме поведението на някои от онези нацистки доктори, които са правили експериментални операции върху живи хора, вероятно не би било недопустимо, но сигурно би било твърде маловажно да се констатира, че извършвайки тези операции, те са действали като добри хирурзи, правилно са отворили и зашили пациента, но след това ^й25 стигнем до извода, че тяхната цел е била антихуманна и в нарушение на стандартите на професията и принципите на хуманността“. В интерес на истината трябва да отбележа, че на заседанието на Комисията единствен комунистическият депутат Димитър Йончев беше обърнал внимание, че отказът на Аспарухов да предостави информацията на премиера противоречи на твърдението за компетентността в неговата дейност.
Натискът върху правителството обаче не преставаше. Той нямаше да бъде тотален без добавянето на „скромните“ усилия на Тренчев. В разгара на скандала „Аспарухов срещу Мишев“, някъде откъм Централата на „Подкрепа“, плъзна слух, че от страна на правителството се готви преврат за свалянето на президента. Единственото неабсурдно обяснение за появата на такова твърдение беше стремежът на някои среди да усложнят колкото се може повече отношенията между президента и Филип Димитров. Самият Желев бързо достигна до откровение в позицията си срещу правителството. В телевизионно интервю в събота на 10 октомври26, той се зае да информира обществеността за съвещанието в Президентството от 2 октомври. Записът от това съвещание бе обявен за строго секретен под предлог, че съдържал сведения, които са държавна тайна. Тогава Желев не е подозирал, че текстът на този запис в анонимизиран вид съвсем наскоро ще бъде публикуван, та си позволи да изложи своя волна интерпретация на случилото се. Така той заяви, че в доклада на Бриго Аспарухов „... имаше естествено доста тежки и категорични обвинения срещу премиерския съветник... информацията, която ни беше представена, уличаваше доста категорично и силно премиерския съветник в такова участие27...“ Всъщност, както видяхме, такова обвинение се съдържа само в интервюто на Бриго Аспарухов от 18 септември, но не и в доклада. Нещо повече, вече цитирахме казаното от самия Желев на съвещанието от 2 октомври: „Няма такъв съветник, информацията се е оказала невярна... Няма такъв съветник, замесен в бизнес с оръжие“.
Шокиращото преобръщане на позицията му по действията на Бриго Аспарухов в интервал от само една седмица единствено на неговите собствени неясни подбуди ли се дължи, или е резултат на външно внушение? Това се питах, когато прослушвах записа от интервюто. Впечатлението беше, че не отговаря свободно на въпросите, а като да чете предварително подготвен текст.
Можем да си зададем и въпроса как ли философът Желев в политическите си действия като президент се е отнасял към това, което наричаме категоричен императив28 на Кант? Притежава ли според него човекът морален закон вътре в себе си29?
В добавка към така прогласената версия за събитията президентът заявява: „... аз смятам, че този случай трябва паралелно с внасянето в Народното събрание да бъде предаден и на прокуратурата“.
Още в понеделник вестниците тиражираха сензацията на първите си страници в заглавия като: „Желев подхвърли Мишев на Татарчев“30 и „Скандалът между президента и Премиера гръмна с нова сила“31.

1 Записът от пресконференцията бе издирен в архива на МВР от Христо Христов, който публикува факсимиле от него в http://desebg.com/2011-01-13-09-25-08/412-2011-09-23-10-42-00. Цитатите по-долу са от тази публикация.

2 Из интервюто на Филип Димитров за автора от 2 януари 2008 г.

3 Писмото е прочетено от самия Бриго Аспарухов на заседанието на Комисията по национална сигурност при Парламента на 6 октомври 1992 г. Цитатът е от стенограмата на това заседание.

4 Записът от това съвещание не е разсекретен и до днес, въпреки че копия от не­говия текст се разпространяваха неофициално. Докладът на Бриго Аспарухов, който е обект на обсъждането, но с пропуснати, представляващите държавна тай­на, имена бе публикуван на няколко места, включително и в сайта „Държавна сигурност.com“. Останалата част от стенограмата, също с пропуснати имена, е отпечатана във в. Демокрация на 20 октомври 1992 г. Цитатите по-долу са от пуб­ли­куваните тек­стове.

5 Навсякъде многоточието в скоби замества текст, който е държавна тайна.

6 Вероятно грешка на стенографа. Би трябвало да бъде „премиера“.

7 „Истинският диалог между СДС и ДПС започва да става реалност“. – В: Демокрация, 3 октомври, 1992 г.

8 Доган, Ахмед. Опасността е обединяването на десния и левия екстремизъм. – В: 168 часа, 6 октомври 1992 г.

9 Ралин, Радой и др. президентът не е власт – той е над властта, интервю с Желю Желев. – В: Щастливец, 16 август 1992 г.; Също в: Желев, Желю. Интервюта. Фондация „Д-р Желю Желев“, 2004, с. 205.

10 Димитрова, Милена. През октомври ще имаме променен и стабилен Кабинет, ин­тервю с Осман Октай. – В: 168 часа, 29 септември 1992 г.

11 Разговор с Венко Бешков на 8 октомври 2011 г. През ноември Филип Димитров беше казал на Бешков: „Вие бяхте първият, който ме предупреди“.

12 Гочева, Венелина, Желю Желев. Никога не съм се ангажирал с конкретно пра­вителство и конкретни хора в него. Интервю с президента Желю Желев. – В: 24 часа, 5 октомври 1992 г.

13 Протокол № 38 от 6 октомври 1992 г. Точка 6 от приетите решения.

14 Дайнов, Евгений. Политическият дебат и преходът в България, с. 496.

15 Светославова, Мариана. Президентът предупреждава, че има опасност от диктатура. Интервю с президента Желю Желев. – В: 168 часа, 6 октомври 1992 г.

16 Филип Димитров в интервю за автора по е-mail от 20 декември 2011 г.

17 Цитатите тук и по-нататък са от вече разсекретените парламентарни стенограми на съответните заседания.

18 Протокол № 38 от 6 октомври, т. 5.

19 Шарапов е извънреден и пълномощен съветски и руски посланик в България от 26 февруари 1988 до 22 април 1992 г.

20 Манолова, Люба. Шарапов се завръща?! Интервю. – В: Демокрация, 22 октомври 1992 г.

21 Димитрова, Милена. СДС и ДПС разговаряха без да преговарят. Интервю с Евгений Матинчев. – В: 168 часа, 13 октомври 1992 г.

22 Интервю на Филип Димитров за автора по e-mail, 20 декември 2011 г.

23 Копието от записа на заседанието при президента на 2 октомври 1992 г.

24 Стенограма от заседанието на Народното събрание на 9 октомври 1992 г.

25 Така е в текста на нередактираната стенограма. Вероятно трябва да се чете „ще“.

26 Архивен фонд на БНТ. Интервюто на Желев с журналистката Бетина Чампоева бе излъчено веднага след предаването „Панорама“ в централната емисия на теле­визията.

27 Има се предвид оръжеен бизнес.

28 Кант, И. Критика на практическия разум. БАН, 1993, с. 64: „Постъпвай така, че максимата на твоята воля да може винаги да важи същевременно като принцип на едно всеобщо законодателство“.

29 Пак там, с. 219.

30 В: 24 часа, 12 октомври 1992 г.

31 В: Дума, 12 октомври 1992 г.



Вотът на доверие и оставката
на правителството
Веднага на следващата сутрин, 21 октомври, се събра Националният координационен съвет на СДС.1 Първото единодушно решение гласеше: „Да бъдат извадени от листите на АСП и ХДС като членове на НКС на СДС господата Асен Мичковски и Стефан Караджов заради тяхното участие заедно с парламентарните групи на БСП и ДПС в закритото пленарно заседание... и в гласуването на наложеното от тези групи провокативно решение срещу министър-председателя...“

Но най-важното решение, което определи развоя на събитията в страната, беше: „Като взема предвид отражението у нас и в чужбина на гласуваното вчера решение на Народното събрание срещу г-н Филип Димитров, смята за необходимо правителството веднага да поиска от Парламента ВОТ НА ДОВЕРИЕ и при отрицателен резултат да си подаде оставката. (Единодушно, 16 „за“). Искането да се внесе днес до 18 ч...“ В списъка на присъствалите начело с Филип Димитров намирам освен себе си още Ал. Йорданов, Стефан Савов, Едвин Сугарев, Иван Куртев, Елка Константинова, Лъчезар Тошев, Христофор Събев и останалите членове в пълен състав. Присъстваше като гост и вицепрезидентката Блага Димитрова. Данчо Василев отсъстваше, та за Клубовете за демокрация отговорността трябваше да поемем двамата с Петър Стоянов. Никой не възрази на решението. Въпреки това впоследствие то беше приписвано като лична вина на Филип Димит­ров.
През същия ден се събра и Министерският съвет2 с една-единствена точка в дневния си ред: „Проект за предложение до Народното събрание за гласуване доверие на правителството...“ Решението3 беше пределно кратко: „Предлага на Народното събрание да гласува доверие на правителството на г-н Филип Димитров за цялостната му политика...“
Правилно ли беше това решение? При създалото се разпределение на силите в Парламента очевидно СДС можеше да остане на власт само като правителство на малцинството с риск дейността му да бъде блокирана. Освен това след само три месеща, според решението на Конституционния съд, опозицията щеше да има право да внесе искане за вот на недоверие за цялостната му политика, което означаваше, че тогава правителството щеше да падне. Същевременно прогнозите за спечелване на абсолютно мнозинство в едни предсрочни избори в момента бяха повече от благоприятни. Филип Димитров преценяваше ситуацията така4: „... в този момент моето правителство беше единственото в историята на България след падането на Берлинската стена, което имаше по-висок рейтинг на четиринайсетия месец от своето управление, отколкото в началото... Ние бяхме избрани с трийсет и четири процента от някъде близо седемдесет процента от гласувалите. Имахме четиридесет процента от целокупния български избирател към момента... според данните на социологичес­ките проучвания. При това положение на нещата беше разумно да се вземе инициативата. След три месеца аз бях абсолютно сигурен, че след интриги, кал, псувни в медиите и всевъзможни изкривявания на истината моята позиция (за евентуални избори – б.а.) ще бъде по-слаба... Аз много се надявах на избори, наистина“. Очевидно е, че незабавни предсрочни избори биха отворили пътя към освобождаване от опеката на Доган. При становището на Националното съвещание и на Координационния съвет на СДС, че при сваляне на правителството отново ще бъде предложен за премиер Филип Димитров отпадаше вариантът за нов Кабинет на СДС. Кабинет на БСП очевидно също нямаше шанс да бъде избран при този състав на Парламента. Така решението водеше именно към такива избори.
Имаше и важни, чисто държавнически съображения в същата насока. Според Филип Димитров5 „... идеята, че това не е блам, би била, меко казано, странна... ние може да не си признаваме вътре в страната, че сме бламирани, но навън ние не можем да го скрием. В мига, в който аз получих този блам, и Световната банка и Международния валутен фонд естествено се дръпнаха настрани. В този момент стана ясно, че всякакви разговори, които България води за едно или друго (прекъсват и – б.а.), се чака да се види как ще се разреши правителствената криза – ние бяхме в правителствена криза, независимо от това дали го признавахме, или не... Въпрос на дълбока липса на политическа култура е говоренето за това, че е можело тази ситуация да се остави някак си да си изтлее...“
Разбира се, съображения в полза на очакването вотът на доверие да бъде спечелен също имаше. Пак според Филип Димитров6 „... в тази ситуация аз можех да заложа на нежеланието на тези в парламентарната група, (които – б.а.)... бяха против мен, да вървят на нови избори, защото беше ясно, че те няма да са повече в Парламента... ако гласуват против правителството, или разбира се, (на – б.а.) затруднението на ДПС да направи комплот с бившата Комунистическа партия...“
Както и да е, още същия ден в Парламента беше внесено искане за гласуване вот на доверие на правителството.
На фона на тези събития вниманието към проведеното, също на 21 октомври, гласуване за нов председател на Парламента остана на втори план, въпреки че това гласуване отново демонстрира становището на ДПС да не дава подкрепа на БСП.
Изборът на председател беше първа точка в дневния ред7. Като точка втора Любомир Павлов направи предложжение да се разгледат „законопроекти и проекти за решение във връзка с разсекретяването на информация от архивите на бившата Държавна сигурност“. То разбира се, беше отхвърлено – получи само 101 гласа „за“, 98 „против“ и 17 „въздържали се“. Така единствено за разглеждане остана изборът на председател. Юнал Лютфи обясни как ДПС винаги е смятало, „че на този пост трябва да седне един достоен депутат от групата на Съюза на демократични­те сили“, но не предложи оттегляне на точката. Заяви също, че те няма да предложат свой кандидат.
От името на парламентарната си група Александър Йорданов заяви, че СДС „... няма да вземе участие в гласуването и ще ви предоста­вим изцяло възможността специално на депутатите на БСП сами да си изберат своя председател на Парламента“.
Така единственото предложение, подлежащо на разглеждане, беше направеното от Нора Ананиева предложение от името на комунистите за техния депутат Янаки Стоилов.
Освен хвалбите по адрес на кандидата от страна на Нора Ананиева и на Красимир Премянов, както и словото на самия кандидат в пленарната зала, не се чуха други дебати. Резултатът от избора беше предопределен. При обявяване резултата от гласуването се оказа, че от 101 достигнали до урните народни представители за кандидата са били 100 и 1 е бил против. Заключението бе, че поради участието в избора на по-малко от половината народни представители изборът е недействителен. Така ДПС още веднъж демонстрира, че няма никакво намерение да се свързва с комунистите, въпреки критичната си позиция към правителството. В този момент, когато раните от т.нар. възродителен процес бяха още пресни, това бе особено важен сигнал към неговите избиратели.

* * *
Съгласно парламентарния правилник на следващото заседание след внасяне на искане за вот на доверие трябва да започне неговото разглеждане. Това стана на 22 октомври 1992 г.8
Първи имаше думата премиерът, за да изложи основанията за искането на вота. Словото му беше пределно ясно и откровено: „България в този момент се нуждае от силно правителство, чиято опора е ясно заявена и което въз основа на това е способно да поема огромните отговорности, пред които ходът на развитието на събитията в България, ходът на развитието на реформата го изправя... В резултат на гласуваните от вас закони и дейността на правителството са вече в ход два твърде сериозни и важни процеса – създаването на частна собственост, частна инициатива и пазар в града, респективно реприватизацията и създаването на частна инициатива и пазар в селото... до края на годината около 27 на сто от обработваемата земя ще бъдат върнати на нейните предишни частни собственици... съобразно приватизационната програма за 1992 г. вече започват процедурите... за приватизация... Докато тези процеси все пак носят известно възнаграждение за хората, които участват в тях, има процеси, които предстоят, чиято болезненост е особено голяма... действията по преструктуриране на икономиката, а по същество това са действията по решаването на въпросите с лошите заеми на предприятията, което пък от своя страна означава решаването на съдбата на практически всички съществуващи стопански единици в страната, някои от които, разбира се, ще оцелеят, но други ще трябва да загинат и да бъдат ликвидирани, всичко това неизбежно води до моменти и на усилие, и на трудности, може би дори и на горчивина. Тези стъпки са мъчителни както всяка операция. Ние не можем да не ги извършим. Нещо повече, ние сме готови да сторим това... тази програма... ще започне вероятно в първите дни на декември... Ние обаче не сме дошли, за да извличаме политически дивиденти от своето управление, ние дойдохме, за да посрещнем проблемите, които тази страна беше наследила, и сме готови да поемем отговорността за тези действия. Ние обаче не бихме могли да ги направим, ако не усещаме ръцете си развързани и позициите си достатъчно силни... Защото пред нас стоят две групи споразумения, от които директно произтича едно трето дейст­вие, а именно инвестиционната програма за периода 1993 – 1995 г., която фактически определя до голяма степен приоритетите в прави­телствената дейност за този период. Но тези две споразумения, за които говоря, и които са от изключителна важност за страната, са споразуменията с банките кредитори и споразуменията с междуна­родните финансови институции, на които ние разчитаме... ние сме придвижили споменатите преговори напред и можем да се надяваме в близко бъдеще да бъдем изправени пред възможността да подпишем както споразумение за решаването на проблема на дълга, така и споразуменията с Международния валутен фонд и банката, които ще доведат до един свеж прилив на пари в страната... Ето защо ние излизаме пред вас и искаме този вот на доверие, защото чрез него можем да дадем ясно да се разбере е ли това правителство способно да си върши работата, е ли то способно да поема отговорности и ангажименти, е ли то способно да се изправи пред своите партньори отвън и да каже: да, ние ще направим това... ние сме готови да поемем и да продължим да поемаме отговорността за всички трудни и мъчителни неща, които трябва да бъдат извършени в тази страна. Но за да го сторим, е необходимо да стъпим здраво на краката си и да чувстваме ръцете си развързани“.
След него финансовият министър Иван Костов, след кратък политически преамбюл, в подробности защити политиката на своето министерство в едно предълго изложение, поднесено със специализирана терминология. То, изглежда, доскуча на хората, та в един момент той самият подхвърли от трибуната: „Гледам, че останаха още по-малко тези, които се интере­суваха живо от финансовите проблеми, имам предвид опозицията. Изглежда, текстът е бил много скучен“. Добре че по-късно се изказа министърът на вътрешните работи Йордан Соколов. Въпреки че не беше негова задача, той сполучи да очертае акцентите на финансовата политика по начин разбираем за широката публика: „... ако в резултат на вашето управление България се озова с 11 милиарда външен дълг и с мораториум, след по-малко от една година управление на Съюза на демократичните сили това правителство сполучи България да започне да изплаща външния си дълг. Ако по време на правителството на господин Луканов валутният резерв се стопи, за по-малко от една година, валутният резерв на страната стана милиард и половина“.
Залата раздвижи обаче министърът на правосъдието Светослав Лучников. Неговият предизвикателен старт гласеше: „... няма да дойда да пледирам, че това правителство, което иска вашето доверие, е безгрешно... Ще спомена само недостатъчно ефективната борба срещу стопанската престъпност, срещу прането на мръсните пари и някои не много ласкави прояви на това, което доби гражданстве­ност у нас под наименованието „номенклатура“. Наистина бяхме твърде снизходителни към някои неща и с това предизвикахме негоду­ванието на немалко хора... Правителство, което да не прави грешки, едва ли има някъде по света...“
След този увод, вместо да хвали правителството, той нападна парламентарната опозиция: „Откога, господа, при вас стоят законите, които според Конституцията трябваше да бъдат приети до 31 юли. Те стоят много преди 31 юли при вас, но те не се придвижват, защото с вашата законодателна практика да спорите по всяка запетайка, на всеки текст, а след това да обяснявате защо сте гласували против него както в комисиите, така и в залата, ние не можем да прокараме вашите закони... От тези три дни (в които има пленарни заседания – б.а.) петък е за парламентарен контрол, който, знаете, че е една празна приказка... вие най-малко един ден прекарвате да спорите по дневния ред и то особено как да се подредят точките на дневния ред... Остава ви един-единствен законодателен ден. В този един-единствен законодателен ден вие половината обяснявате отрицателните си вотове, така че остава на седмицата половин законодателен ден“.
След това той изброи законопроектите, които чакат да бъдат приети: „Закон за устройство на съдебната система, Закон за основно преработване на задълженията и договорите, Закон за собственост­та... Закон за държавните имоти, Закон за общинските имоти, Закон за българското гражданство, който също стои, Наказателно-процесуалният кодекс – основно преработен, Гражданско-правният кодекс9 – основно преработен, Наказателният закон... като всички нормални български хора... защо да не работите пет дена? Не искате. Ето ги тези натрупани закони, които сме дали тук, раздвижете ги, кажете си мнението, дайте ги“.
Думите му предизвикаха оправдателни подвиквания от страна на комунистите като „Кажете това на Джеров10!“ и „Виновни са другите!“. Неговото изказване оставя впечатлението като че ли не правителството, а опозицията е поискала вот на доверие.
Това първо заседание по вота на доверие завърши с изказването на министър Николай Василев. Неговото положение беше особено деликатно, защото беше председател на Алтернативната социаллиберална партия (АСП), която в лицето на депутата си Мичковски, както вече се убедихме, беше открит противник на правителството и поддържаше тесни връзки с Тренчев. Така че той трябваше да започне с критиките към правителството: „Може би някои от вас очакват аз да призова тук да се гласува вот на недоверие на този Кабинет. Защо? Аз съм изразявал своето неодобрение неведнъж от някои от действията на Кабинета. И това е известно. Мисля, че бихме могли да намерим по-добри решения в областта на нашата икономическа стратегия и тактика. Дълбоко съм убеден освен това, че Кабинетът трябваше, а още не е късно това да се възобнови, да осигури пълноценни контакти със синдикатите, да осигури тяхната гаранция за социален мир, да ги накара да се ангажират с извършващите се промени в страната. Освен това, убеден съм, че този Кабинет можеше да потърси по-широка обществена подкрепа за промените, които извършва. Не, на нас не ни трябва търсенето на симпатизанти или членове на СДС, или на партиите, които са в СДС. Но ние трябваше да намерим много повече симпатизанти в страната на промяната, която извършва СДС. Много повече хора в България трябваше да бъдат убедени, и това е наша грешка, че не успяхме да ги убедим, че промените, които сега се извършват, са фатално необходими за България. Отделен е въпросът за допусканите в една или друга степен грешки, при извършването на тези промени. Но аз мисля, че ако може изобщо да се говори за някакво национално разбирател­ство, съгласие и пр., то това е, че България не може да остане такава, каквато е била досега, че тя трябва да се промени същес­твено. Именно това се опитва да прави правителството на СДС. Разбира се, не трябва да се забравя, че аз съм от СДС и естествено ще поискам от Парламента – и от дясната, и от лявата част, и от нашите приятели – съюзници от ДПС, да гласуват доверие на този Кабинет. Искам да уточня и моята позиция: това, че не одобрявам някои от действията на Кабинета, не означава, че поставям себе си на някаква друга, привилегирована плоскост... България трябва да има силно, работещо правителство. За да има силно и работещо правителство, то трябва да разполага както с широка обществена подкрепа, така и със стабилна подкрепа от страна на Парламента“.
Това заседание би било добре да завърши с някое по-убедително становище, но както ще видим и това не би решило проблема.
В очакване на следващото, решително заседание на Парламента, на което предстоеше гласуването на вота на доверие, медийните нападки към правителството не стихваха. Винаги те отекваха особено тежко, когато идваха от собствените редици. Трудно ми е сега да хвърлям укор срещу знаменосеца на българските дисиденти Радой Ралин, още повече че бяхме приятели. По време на тоталитарния режим неговите епиграми даваха кураж и надежда на милиони българи. Той обаче не можа до схване целия мащаб на промените след 1989 година и беше склонен да абсолютизира от позицията на сатирика чути-недочути неща. Все му се привиждаше някаква плутокрация. Та точно тогава, в деня преди решителното заседание на Парламента, се поддаде на подвеждащите въпроси на един журналист и изприказва куп нелепости против правителството11: „Досиетата вече станаха средство за изнудване. В момента с тях се изнудва ДПС, изнудват се неудобните в СДС... При всички случаи козът с досиетата е част от властващото насилие у нас... Служим ли си с насилие, повтаряме грешките на комунизма и фашизма... тези дни научих, че е сменен председателят на Съвета на горите професор Раев. Сменили го с някакъв агроном. Защото не давал ловно стопанство за кефа и разходките на Министерския съвет... извън Съюза останаха демократични и патриотични сили с доказано влияние в обществения живот – като БЗНС, БСДП... Аз ходих при Доган, към когото изпитвам най-приятелски чувства, смятам го за голям политик. Обсъдихме възраженията му срещу Филип. Даже и най-подходящият да е, щом ситуацията го изисква, трябва да се направи компромис... Екстремистите винаги са грозни инатчии. Нищо не става с налагане и инат. Такива хора в СДС наистина съществуват, сродяват се с диктатурата, с формите на фашизма... Доган е напълно прав, като открива в някои действия на управляващите елементи на фашизъм“.
Ето как опозицията, а и Доган, използваха дори наивността на такава иначе чиста душа като Радой за своите манипулативни цели. Мисля, че интервюиращият не си е и помислил, че Филип Димитров може наистина да поиска „ловно стопанство за кефа и разходките на Министерския съвет“. А какво „доказано влияние в обществения живот“ имаха БЗНС и БСДП, след като избирателите просто не ги допуснаха в Парламента. Да ме прости Желю Желев, но все пак в приказките за „елементи на фашизъм“ съзирам почерка и на неговото влияние. Известни бяха близките връзки между него и Радой Ралин.
В условията на такава масирана пропагандна подготовка на 28 октомври започна заседанието на Парламента, което трябваше да реши съдбата на правителството.
Още в началото на заседанието председателстващата Снежана Ботушарова, обявявайки новопостъпилите законопроекти, съобщи за внесения от Министерския съвет „Законопроект за ратифициране на Споразумение за разсрочване на външния дълг на Република България.“12 Ако си припомним мораториума върху плащанията по външния дълг на страната, обявен от Луканов през 1990 година, ще си дадем сметка за огромния напредък в икономиката, който се регистрираше с това споразумение. Това беше изцяло успех на правителството на Филип Димитров.
При последвалото продължаване на дебатите по вота на доверие се премина към изказвания на депутатите. Тъй като искането беше за вот на доверие за цялостната му политика в областта на икономиката, вътрешните и външните работи и сигурността, всеки от изказващите се предпочиташе да говори по някой от отделните раздели на това искане. Първи взе думата познатият ни Николай Слатински, който, обръщайки се към „нашите колеги от Съюза на демократич­ните сили, които, водени от най-различни подбуди, си въобразяват, че ще помогнат на демокрацията, ако днес гласуват срещу това правителство“, всъщност очерта още в началото на заседанието сложната политическа конфигурация в залата. Напразно щеше да се окаже неговото напомняне: „Те трябва да знаят, че в политиката има морал, а моралът е козът, който демократичните сили в нашата страна изведоха като основен принцип на българската вътрешна и външна политика“. Именно моралът се оказа в огромен дефицит сред критиците на правителството.
Основното нападение се водеше отново от отбора на комунистите. Най-често техните изказвания представляваха упражнения в пропагандна фразеология. Старателно се бяха подготвили, като някои бяха подбрали и цитати от дейци на самия СДС. Един от най-непримиримите – Иван Генов, критикувайки политиката на правителството, се позова на казаното от Желев на пресконференцията „Боянски ливади: „Ние се оказахме изправени пред една погрешна в основата си политика. Вместо обединение – конфронтация. Ние сме изправени пред невероятния факт, когато правителството е обявило война на всички“. Той също се позова и на казаното от социалиста Мартинес13: „Без нацио­нален консенсус и без национално помирение България трудно ще получи международно доверие“. Неговата съотборничка Клара Маринова пък цитира Радой Ралин от интервюто му от предишния ден: „Нищо не става с налагане и диктат. Такива хора в СДС наистина съществуват, сродяват ни с диктатурата, с формите на фашизма...“ и не пропусна да припомни, че „Радой Ралин е един от основателите на Съюза на демократичните сили“. Не пропусна също да приведе и заг­лавието на публикацията: „Правителството е пълно с министри боклуци, които трябва да си хо­дят“. Но не каза, че то е на редакцията на в. „168 часа“ и че в самото интервю е казано по-иначе: „има министри боклуци“, а не „е пълно с министри боклуци“. Така, на това заседание, посредством изказванията на комунистите Желев и Ралин се показаха като противници на вота на доверие към правителството.
Имаше и прикрити внушения, вмъкнати в изказването на представящия се за застъпник на Кабинета Георги Марков. Усилията на правителството например бяха оценени от него с изречението: „Що-годе правителството работи добре до 30 август...“, а подкрепата за премиера се съдържа в следния многозначителен откъс от стенограмата:
„ГЕОРГИ МАРКОВ: Какво може да стане от това, ако се гласува вот на недоверие днес на СДС? Филип Димитров може да бъде упрекван във всичко. Аз лично много съм го упреквал, най-вече в това, че е прекален християнин и е прекалено мек. Аз ако бях премиер, много, много лошо щеше да бъде за българските комунисти. (Шум в залата) Но, както виждате, затова вероятно и не станах...
АЛЕКСАНДЪР ЙОРДАНОВ (от място): Ще станеш!
ГЕОРГИ МАРКОВ: Но нищо чудно и да стана, защото нашият електорат отвън ни е изпратил тук да променяме България. Ако искате да я променяме заедно, добре дошло и за Движението за права и свободи, добре дошло и за Българската социалистическа партия.“
Защитна пледоария ли е това?
За разлика от него, Луджев излезе с открито признание, в което казва: „... нееднократно сме критикували правителството за отсъствие на ясна държавна политика, за отклонения от програмата на СДС, за опасно забавяне на реформата и недостиг често пъти на професионализъм в управлението“. Говорейки от името на 12 депутати от СДС, негови съмишленици, той започна да изброява своите изисквания към някакво бъдещо правителство на СДС, от което се нуждаела страната. В този списък от изисквания намираме всичко, което правителството на Филип Димитров се стараеше да извърши, включително и да „се стреми да осигури най-искрена поддръжка в своите действия от страна на синдикатите“. Това, че синдикатите отказваха тази подкрепа, разбира се, не можеше да бъде вина на правителството. Но впечатлението, което той се стараеше да създаде, без да отправи конкретна критика, бе, че всъщност правителството не прави нищо. Акцентът в увода и във финала на изказването беше върху термина „професионализъм“, като с това се внушаваше, че правителството е действало непрофесионално. Той все пак направи следната декларация от името на 12-те: „Националният координационен съвет и мнозинството на Парламентарната група на СДС пое политическата отговорност да се гласува вот на доверие на това правителство. Следвайки прин­ципите на парламентаризма, ние, малцинството, които сме за радикална промяна в политиката и на правителствения екип на СДС, сме длъжни да приемем решението на Парламентарната група на СДС. Ние правим този голям политически компромис, защото искрено се надяваме, че СДС и преди всичко неговата парламентарна група ще успеят в най-кратък срок да осъществят необходимите промени в политиката и състава на правителството“. Демагогията в това изказване беше толкова прозрачна, че едва ли някой му е повярвал.
Между обвиненията от страна на комунистите по-професионално прозвуча изказването на Георги Пирински срещу икономическата политика на правителството: „Събраните приходи от данъци за 9-те месеца са едва 53 на сто... Бюджетът е... в данъчна дупка... всички отрасли в страната са в загуба... – те ядат капитали (-те – б.а.) си.... Хората се почувстваха излъгани... вместо оживление ни предстои нова операция, ново рязане на живо. Пълното бездействие – цяла година, доведе именно до това състояние на безперспективност... протичат... скрита приватизация, безконтролна спекула, която води до баснословни печалби за една шепа хора и разбира се, едно сериозно обогатяване на синята администрация в резултат на коруп­ция... Правителството загуби доверието и на външните ни икономически партньори... Правителството не може да отчете бюджета... защото си позволи да се самозаблуждава и да заблуждава нас, че спадът тази година щял да бъде четири на сто, а не реалните 16 по последните данни на Националния статистически институт... все още не е изплате­на втората част от първия структурен заем на Световната банка за преструктуриране на икономиката... финансовото преструктуриране, трябва да има втори структурен заем със Светов­ната банка,... този заем трябваше да се сключи до средата на тази година... Трябваше да има тригодишно споразумение с Международния валутен фонд, което да се сключи през октомври... реформата е въпрос на баланс... да се води сериозен диалог със синдикатите, който да съгласува една разумна политика на цените и доходите, политика на баланс... в резултат на един сериозен обществен диалог... Вие превръщате вашето правителство в оръдие на борба срещу политическия противник, а не в оръдие за смяна на системата“.
Повечето от тези твърдения бяха хвърлени от Пирински без достатъчна аргументация, та му се наложи да чуе възражения. Въпросът за баланс в реформата, посочен от Пирински, всъщност засягаше пос­тоянно изтъкваните мотиви на комунистите срещу антиинфлационната политика на цените и доходите. Най-добрия отговор на този въпрос намирам в изказването на Пушкаров, отстранения под натиск на Тренчев министър в това правителство, но останал въпреки това верен на каузата си. Та поради това ще приведа първо казаното от него: „... от политическа гледна точка, а и от икономическа гледна точка антиинфлационната политика и политиката на финансова стабилизация е основата за смяна на системата... Всеки отказ, всяко смекчаване на антиинфлационната поли­тика би означавало възвръщането на ролята на държавата, на държав­ните институции, повишаване нейната роля, което по същество е реставрация на социализма“.
В своя отговор на Пирински финансовият министър Иван Костов особено остро реагира на твърдението, че правителството било загубило доверието на външните си партньори, като изброи някои конкретни резултати: „... една инве­стиционна програма на страната, това е почти готовото разширено споразумение с международния валутен фонд, което трябваше да бъде завършено по време на мисията сега – в края на октомври и в началото на ноември, и да бъде дадено за подписване. Нещо, което вероятно, ако вотът е отрицателен, няма да стане... Почти готов е и вторият структурен заем със Све­товната банка, който също обаче няма да може да влезе в действие, ако отново се отдалечи във времето... ние имаме... междинно споразумение по принципите на сделката с банките кредитори. И това са все неща, които са конкретни документи и конкретни успехи на правителството... Правителството има нужда поне от няколко месеца... за да ги сключи тези споразумения, за да получи напредъка в преговорите с банките по дълга“.
И постоянно повтаряната теза на комунистите за изоставените от правителството държавни предприятия, водещо до спад на производството и безработица, намери принципен отпор от страна на Пушкаров: „Отричате също така и досегашната посока, в която върви структурната политика или поне се опитва да върви... Какво означава да извършим структурна реформа? – Означава да се смени собствеността в тази страна. Означава да се смени начинът, по който функционира и сегашната държавна собственост... Единственото, което проличава от всички ваши критики – това е да привържете отново държавните предприятия към бюджета. А това означава по същество предизвикването на бюджетна криза в тази страна и разрушаване на основите за социалната политика... От една страна, да искате подпомагането на държавната собстве­ност чрез увеличаването на дотациите, от друга страна, да искате увеличаването на социалните преференции, което означава увелича­ване и на приходите. Две взаимно изключващи се категории“.
Изказвайки мнението си по същия въпрос, Костов първо декларира: „... не съм партиен член и съм безпартиен симпатизант на Съюза на демократичните сили...“ Въпреки това той заяви, че „Съюзът на демократичните сили е единствената сила, способна да осъществи реформата...“ След като припомни, че предишното правителство на Димитър Попов поради недостиг на политическа воля не се е решило да стартира структурната реформа, той предупреди: „... ако още един път се отложи структурната реформа, ако още един път тя отиде за след една година... тези, които ще я правят... пак няма да я направят!... защото политическата воля на този народ отслабва, за да се осъществи структурна рефор­ма. Отслабва, защото те виждат как стихийната приватизация, как липсата на законност, това, което тук се говореше като равен старт, което ние не можем да дадем на средната класа, защото няма елементарен ред в държавата и ние не можем да го установим нито с данъчна администрация, нито с нов Закон за полицията и т.н., всичко това трябва да остане зад гърба ни. Трябва да остане зад гърба ни заедно с реформата на данъчната система. Ако това нещо вие не направите сега, след една година действи­телно ще бъде много по-късно. И наистина страната решително се насочва към... така нарече­ния латиноамерикански вариант на икономическа и обществена сис­тема“.
Правната и политическата страна на проблемите, пред които беше изправена страната в момента, блестящо формулира Васил Гоцев: „Ние имаме едно Народно събрание, което е твърде съмнител­но, че законно се председателства. Ние имаме взети решения на това Народно събрание, които е твърде съмнително, че имат някаква стойност при липсата на законно избран председател, след като Конституцията не предвижда в промеждутъка от неговата оставка до избирането на нов, кой[то] да го председателства. Ние нямаме председател на Народното събрание и... не можахме да го изберем повече от месец... Ние може би след два часа няма да имаме и едно правителство, което да стои твърдо на своите крака... 

Няма СДС да предложи друг председател на Министерския съвет, освен господин Филип Димитров. Следва да се предложи съставянето на правителство на господин Виденов... готово ли е Движението за права и свободи да подкрепи правителство на Българската социалистическа партия?... 

И тогава? 

Ще трябва да се даде мандатът на Движението за права и свободи. Нашата парламентарна група вероятно би ги подкрепила, ако те представят един достоен човек... ако и Движението за права и свободи не се наеме с тази отговорна задача, аз мисля, че 24-те народни представители са достатъчно разумни да не поемат този риск... Ще трябва да се назначи служебно правителство. А служебното правителство какво означава? – След два месеца да има избори. Желаете ли, господа, да има избори в тази тежка зима?... Готови ли сте да поемете този риск?... ние сме готови да поемем този риск“.
Не можеше да се каже по-ясно, че съдбата на страната в този момент е изцяло в ръцете на Доган. Поради това интересът към изявленията от страна на ДПС бе особено висок. Към дежурните двама говорители на Движението, Иван Палчев и Юнал Лютфи, този път изпреварващо се беше добавил амбициозният Сепетлиев.
Сепетлиев се изяви още в началото на дебатите. Първите му думи, отправени към СДС, бяха доста прочувствени: „... дано здравите сили надделеят и да бъдем и в бъдеще съюзници. Но аз си спомням миналото... Обедини ни, колеги, антикомунизмът. Ние се борим срещу онези, идеологията и практиката на които е комунизмът. Нарочно казвам идеологията и практиката. Защото комунизмът има две страни – идеология, в която има много социални елементи, и... трябва да ви кажа, ние ги споделяме, и практика, която е тоталитарна практика и против която практика ние се борим... Но когато започнахме да реализираме онова, което вие предложихте като политика, ние видяхме, че съществуват доста неща, които ни разделят. Да оставим това, че не бяхте лоялни към нас... на тайното закрито заседание. Солидни са обвиненията срещу вас, господин Филип Димитров, доста солидни. И вие трябваше още тогава да си подадете оставката...“ И накрая, вживял се напълно в драматичната роля, която сам си бе определил, завърши: „Искам да ви кажа какво е нашето решение. Казах ви: тежка задача ми предстои да изпълня. Нашето решение е да гласуваме недоверие и да гласуваме тайно... не свързвайте вашия съюз със съдбата на един или друг политик, който не е издържал изпитанията на времето... между вас има достойни хора, които могат да продължат политиката за постигане на крайната цел“.

На това изказване трябваше да се реагира остро и това направи от името на СДС Иван Куртев: „... ако по въпроса за теорията и практиката на комунизма Движението за права и свободи е съгласно с теорията на комунизма... а само има различия по въпроса за практиката, то просто тогава ние нямаме общ път“.
Казаното от Сепетлиев бе очевиден гаф. Заради пресните спомени от издевателствата над мюсюлманското население ръководството на ДПС не можеше да си позволи афиширането дори на идеологическа близост с комунистите.
След още няколкото остри коментара по адрес на теорията на комунизма и решението на закритото заседание Ботушарова обяви половин час почивка. Какво са си говорили в парламентарната група на ДПС през това време, не знаем, но доста по-късно, изглежда, след старателно подготвяне, на трибуната се появи с обстойно изказване Иван Палчев.

Палчев се представи като говорител на ДПС, упълномощен от неговата парламентарна група да каже няколко думи по „някои акценти от изказването на господин Сепетлиев“. Тези няколко думи всъщност опровергаваха напълно казаното от Сепетлиев: „Движението за права и свободи не е имало и няма никакви допирни точки в каквато и да е област с идеологията на комунизма... движението черпи своите идеи от идеите на неолиберализма“. 

Опроверга и съобщеното от Сепетлиев решение ДПС да гласува против вота на доверие: „... това е един лапсус на господин Сепетлиев... решението, което беше поставено на обсъждане в парламентар­ната ни група, беше... носите глави на раменете си и всеки гласува според своята съвест! Ние не сме обвързани нито с решение на парламентарната група, а ще бъде и смешно в един такъв решителен момент да не дадем възмож­ност на нашите депутати всеки според своите разбирания да упражни правото си на глас“.

Разбира се, веднага се появява подозрението, че в парламентарната им група всъщност е имало решение за сваляне на правителството като вътрешна инструкция и друго решение за изказване, предназначено за външна демагогия. А Сепетлиев не е разбрал какво точно са решили. Във всеки случай, две неща от дотук проследеното развитие на събитията са ясни – Доган е против правителството на Филип Димитров, но при съществуващата конфигурация в Парламента има интерес да запази отношенията си със СДС. В този дух са и следващите думи на Палчев:  

„Въпреки разногласията, които имаме в някои моменти, ние си оставаме пак хора, замесени от едно тесто, които вървят в една посока... След броени часове ние ще гласуваме искането за вот на доверие на правителството... Възможностите са две... правителството не получава вота на доверие. Някой може да се сети тогава и да перифразира Тит Ливий: всички най-добри хора в Парламента подкрепяха Филип Димитров, но те не бяха много и както е обичайно, по-голямата част взе връх над по-добрата. При успех на правителството ще си припомним, че побе­дата има само една майка, за разлика от поражението, което има много бащи... Министерският съвет имаше и звездни мигове... когато призна държавната независимост на... републики от бившата Югославия... Правителството е носило своята отговорност за сигурността на страната през цялото време, откакто е на власт. В това няма съмнение и никой не може да го отрече... през първите седем месеца на своето управление правителството... имаше пълната и безрезервна подкрепа на Движението за права и свободи... Но същевременно ние няма да спестяваме нищо на това правителство, нито на всяко следващо правителство на Съюза на демократичните сили, защото сме твърде много ангажирани в общите ни усилия за преодоляване на трудния преход към демокрация... Кой е общият ни враг? Това са мизерията, безработицата, престъпността, разните мафии, за които така често се говори, инфлацията, ямата на външния дълг, останките на мутиралия кому­низъм... за нас не е толкова важно дали едно правителство, състоящо се от 16 души, не може да се справи напълно със задачата, с която сме го нагър­били. За нас е крайно важно обществото, народът да има увереност, че Съюзът на демок­ратичните сили може да се справи с управлението на страната... ако някой със своите действия или бездействия поставя под угроза доброто име на българското правителство – а това разшиф­ровано значи интересите на страната – той трябва да си върви, независимо от къде е дошъл“.

Изглежда самият оратор не беше много уверен, че изтъкнатото дотук е достатъчно основание за изгонването на премиера, та по-нататък обвини правителството за проблемите с оръжейните заводи. Но и това му бе недостатъчно, та подхвана темата за национализма. Взе повод от обръщението на Националния координационен съвет на СДС14 до президента след злополучното закрито заседание на Парламента, гласувало една седмица по-рано обвинения във фактически неизвършени действия от страна на премиера. В него президентът бива предупреден, че „... играта на апаратна политика отиде твърде далеч“. Палчев се позовава извън контекста на следващото изречение от обръщението: „Той трябва да знае, че всички предизвикани напоследък и от него събития могат опасно да отворят в България шлюзовете на безумния национализъм, който жъне кървавите си плодове в близки до нас страни“. След като отбеляза, че „господин Филип Димит­ров е и (министър – б.а.) председател, и ръководител на Съюза на демократичните сили“, т.е. като такъв би трябвало да споделя авторството на обръщението, изтълкува това предупреждение към Желев като предупреждение към ДПС: „Ако някой счита, че цитираните пасажи са едно предупреж­дение към Движението за права и свободи, един опит за натиск, за заплаха дори, нека да му стане ясна отговорността, която поема пред целия народ...“ Като резултат от тази словесна еквилибристика Палчев едва ли не обвини премиера в застрашаване на етническия мир: „... чл. 44, в ал. 2 от Конституцията е категоричен в забраната си да се разпалва расова, национална, етническа или религиозна вражда... няма неща в тази страна, било то обществен пост, личен престиж, богатство или власт, което да е съпоставимо с цената на етническия конфликт. Защото, господин министър-председателю, едно нещо на този свят стои над всяка личност, над всяка партия и над всички партии, взети заедно – и това е България“. Патосът, изглежда, трябваше да компенсира отсъствието на логика.
Тук е мястото да приведа казаното в началото на заседанието от Иван Пушкаров: „... това правителство е единственото, което няма и не може да има като алтер­натива национализма в тая страна... Всяка промяна сега в политическата линия на управление на страна­та, искаме или не искаме, ще доведе до някакъв вариант на лява алтернатива. Единственият шанс на лявата алтернатива да се укре­пи, както показва опитът на всички източноевропейски страни, това е национализмът“.
А национализмът е причината за етническите конфликти.
Очевидно тезата на Палчев бе неумел опит да се оправдае позицията на ДПС в предстоящото гласуване. Това стана съвсем ясно от въп­росите, които веднага му зададе депутатката Веселина Рашеева: „... защо Движението за права и свободи стана причина за дестабилизацията на нашия Парламент... с искането вота на недоверие на председателя на Народното събрание... защо вашата парла­ментарна група... станахте причина за това позорно решение на Народното събрание след така нареченото тайно заседание, и което решение е причина за искания днес вот на доверие?“.
Отговорът на Палчев беше бягство от въпросите: „... някой път, ако имате време, заповядайте в нашата парламентарна група... да обсъдим въпросите, които ви интересуват“. От стенограмата се разбира, че веднага след това голяма част от депутатите на ДПС били излезли от залата.

Последният, който защити правителството в този ден, бе Едвин Сугарев15: „Това, което става с българското правителство... е един наистина прецизно изработен сценарий... От известно време насам този сценарий беше форсиран и аз не знам, господа социалисти, защо този момент на форсирането на сценария съвпадна не само с прос­ловутото интервю на доктор Желев в Боянските ливади, но и с попадането на Андрей Луканов зад решетките... Това беше моментът, в който беше осъществена реституция­та, в ход беше връщането на земята и се полагаха основите на приватизацията. Това беше моментът, в който всички сочиха България като фактора, който е от основно значение за стабилността на Балканите. Това беше моментът, в който в празната само допреди години държавна хазна, бяха натрупани милиард и няколкостотин милиона долара, това беше моментът, в който правителството постиг­на почти невъзможното – да задържи инфлацията... Това беше извършено в момент, в който ние преговаряхме с банките кредитори и в който съществуваха реални възможности да бъде отсрочен държавният дълг и да бъде опростена голяма част от него. Същият дълг, който вие натру­пахте, господа социалисти!... Казах вече, че това, което беше гласувано на закрито заседание тук, в това Народно събрание, беше чисто и просто една лъжа“.

В този списък липсва само едно събитие – появата в София на емисаря на Русия, генерал-майора от КГБ Виктор Шарапов.
Дебатите приключиха и започваше процедурата на гласуването. Последна дума на председателите на парламентарните групи, които не казаха нищо ново, приемане на предложението за тайно гласуване внесено от Златимир Орсов, и накрая пристъпване към самото гласуване.
Депутатите се бяха отправили към местата за гласуване. Десният кулоар на Парламента беше празен. Срещу мен самотен вървеше Филип Димитров. Спряхме се един срещу друг. „Между „осанна“ и „разпни го“ има само няколко дни“ – прокоментирах ставащото през последната година. „Дано ме отмине горчивата чаша“, беше краткият отговор.
По-късно всички събрани в залата очакваха изхода от гласуването. В президентската ложа се бе появил самият Желев. При обявяването на резултата той махна театрално с ръка и излезе. Като да бързаше да подготви следващите си ходове.
От 231 гласували, само 111 бяха подкрепили вота на доверие. 120 бяха гласували недоверие на правителството. Гласувалите депутати от парламентарната група на СДС бяха 106. От тях кой как е гласувал, няма да разберем никога.
Филип Димитров излезе на трибуната и обяви оставката на правителството.

1 Протокол № 41 от 21 октомври 1992 г.

2 Протокол № 91 от заседанието на МС на 21 октомври 1992 г.

3 Решение на МС № 429 от 21 октомври 1992 г.

4 Интервю за автора от 2 януари 2008 г.

5 Пак там.

6 Пак там.

7 Цитатите по-долу са от стенограмата на 139-ото заседание на 36-ото НС от 21 октомври 1992 г.

8 Цитатите по-долу са от стенограмата на 140-ото заседание на 36-ото НС от 22 октомври 1992 г.

9 Тук би трябвало да бъде „Гражданскопроцесуалният кодекс“. Грешката е вероятно на стенографа. Върху тази неточност ми обърна внимание Филип Димитров.

10 Александър Джеров е председател на Законодателната комисия при Парламента и близък сътрудник на Стефан Савов.

11 Недялков, Недялко. Правителството е пълно с министри боклуци, които трябва да си ходят. Интервю с Радой Ралин. – В: 168 часа, 27 октомври 1992 г.

12 Всички цитати по-долу са от стенограмата на 142-ото заседание на 36-ото Народно събрание от 28 октомври 1992 г.

13 Мигел Анхел Мартинес, президент на ПАСЕ.

14 Обръщение на Националния координационен съвет на СДС към президента на републиката, – В: Демокрация, 22 октомври 1992 г.

15 Тук, както и на други места в тази книга в интерес на логиката на изложението не съм спазил точно хронологията на цитираните изказвания. Изказването на Сугарев обаче бе наистина последното за този ден.


  


ИЗДАТЕЛСТВО „РИВА” ПРЕДСТАВЯ КНИГАТА „ПОРИВИ И ПОКРУСИ - СЪЗДАВАНЕТО НА СДС И БОРБАТА ЗА ДЕМОКРАЦИЯ 1989 – 1992” от проф. Димитър Ненов. 

Книгата ще бъде преставена  на 10 ноември 2014г.от 18 часа в

 залата на Унгарския културен институт от : 

  • Филип Димитров, Министър-председател на България през 1991 - 1992 г.   
       и
  • Лъчезар Тошев, политик, народен представител в 36-о, 37-о, 38-о, 39-о, 40-о и 41-о Народно събрание.
                                                                   
                                                         Адрес на залата : София, ул. Аксаков 16.

Снимки от представянето на книгата н Унгарския културен институт в София, 10 ноември 2014г.




Филип Димитров, Лъчезар Тошев, Н.Пр. Посланик Андраш Клейн

Рада Ненова, Лъчезар Тошев, Тошо Дончев

Рада Ненова, Лъчезар Тошев, Тошо Дончев, в дясно - Филип Димитров

Посланикът на Унгария в България Н.Пр.Г-н Андраш Клейн

На преден план Мишел Петков в разговор с Михаил Иванов.Зад тях проф. Нъшан Ахабабян.










о.Стефан Стефанов от Русе, Л.Тошев, Неди Чакалова



о.СтефанСтефанов , Йордан Соколов, Лъчезар Тошев и Неди Чакалова




ПОДОБНА ТЕМА СВЪРЗАНА С ПРИЗНАВАНЕТО НА МАКЕДОНИЯ  :

 

Бриго Аспарухов се опитал да спре признаването на Македония





By Иво Инджев ⋅ март 13, 2010 ⋅ Post a comment
Filed Under  В БЕСЕДКАТА
Препечатвам от сайта vesti.bg, където често препечатват мои статии от блога, интервюто на Филип Димитров за в. “Култура” с надеждата, че няма да ми се разсърдят за авторските права– просто искам повече хора да го прочетат. Намирам го за много интересно ( или така ми се струва, защото познавам всеки един от споменатите в интервюто българи, включително и споменатия британски посланик Ричард Томас, който има лични заслуги за прохождането на българската демокрация ). За свое “оправдание” пред “Култура” отбелязвам, че заинтригуваните читатели на блога, могат да прочетат цялото интервю в самия вестник.
Интересен е фактът, че шефът на разузнаването Аспарухов е излъгал в опит да спре признаването на Македония ( плашейки България с несъществуващо струпване на сръбски войски по границата!). Същият предизвика през октомври 1992 г.  падането на правителството като излъга още веднъж за “македонската сделка” и ( макар да беше принден да си извини) драсна клечката на правителствената и парламентарната криза – вторият път капанът му успя. В него падна Филип Димитров и правителството на СДС, за да дойде на власт правителството на “Мултигруп” с мандата на Доган и мнозинството на БСП.
А България отиде…на кино. И още не може да се върне от прожекцията на светско-руския филм, в който беше вкарана, докато през същото време (на т.н. “плавен преход” ) нашите конкуренти спринтираха към европейското си бъдеще . В него ние се приземихме по милост като оставачи чак през 2007 г.
Превратаджийският ход и до ден днешен остава безнаказан , той е прецедент, на който други желаещи могат да се позоват, щом е допустим в една демокрация.
През годините многократно съм задавал въпроса защо президентът Желев до последно държа Бриго Аспарухов на поста му след онзи преврат, на който той беше публичното лице ( той водеше пресконференцията на службите, обвиняващи фалшиво собственото си правителство в сделка с оръжие, за което му се наложи да се извинява после). Сега този въпрос , след разкритието на Филип Димитров, става още по-интересен.
А като става дума за капани, всички аналогии с безнаказаното поставяне на капани със стенограми, не са случайни…
Иво Инджев
——————————————————–
Филип Димитров: Как признах Македония
13.03.2010 14:08
В интервю за в. „Култура” шефът на първото правителство на СДС от 1991 г. говори за фалстарта, носталгията по миналото и половинчатите символи
В новия си брой седмичникът „Култура” публикува голямо интервю с бившия министър-председател Филип Димитров. Разговорът на шефа на първото правителство на Съюза на демократичните сили с Копринка Червенкова и Христо Буцев от вестника започва с констатацията на г-н Димитров, че българският народ отказва да скъса с комунистическото си минало.
Между другото Филип Димитров описва неизвестни подробности за историческото признаване на независимостта на Република Македония. Ето тази част от интервюто:
… Христо Буцев: Вашето правителство призна Македония. Тогава обаче се говореше за разногласия между вас и президента по този въпрос.
Филип Димитров: Президентът Желев, по сърце, беше сторонник на признаването на Македония точно толкова, колкото и аз. Но в момента, в който това се случи, ние бяхме в една много специфична ситуация, която определи кой действа и кой не.
Първо, комисията “Бадентер” (бел. ред. – Комисия на ЕС, която е трябвало да се произнесе по въпроса за признаваемостта наотделните републики на разпадащата се Югославия) ни тръсна решение вечерта преди заседанието на министерския съвет. Да не вземем становище на следния ден значеше да вземем негативно или колебливо становище. Това не можех да допусна. И да отворим вратата на всичко, от което се боях като от огън.
Комисията беше създадена в Маастрихт, когато всъщност се подписа прочутият договор, за общо действие на европейските държави към самообявяващите се републики. В знак на “пълна лоялност” към взетите решения, Германия призна една седмица след това Словения и Хърватска, с което въпросът стана особено объркан.
И се обърка още повече, когато Комисията “Бадентер” се произнесе, че трябва да бъдат признати само Македония и Словения.
В тази ситуация един скромен български премиер би могъл или да не прави нищо, или да се скара с всички, или да направи това, което направих аз.
Да не правя нищо, както казах, не можех. Имах кошмар – беше януари 1992 г., войната в Босна още не беше започнала, но се очертаваше, че някъде ще има война и то тежка. Точно в това време Милошевич и хора около него говореха все по-често за Македония като за Южна Сърбия.
Втори кошмар: в Солун се състоя милионен митинг, където едни “добри хора” викаха: “Македония е гръцка!”. А аз не бих искал да видя половината от това множество в София да вика, че Македония е българска.
Всякакво провлачване на решенията щеше да доведе неизбежно до емоционални патриотични изблици, които в крайна сметка щяха да направят невъзможно разумно последващо действие.
Или най-малкото, да ни поставят в силно затруднено положение пред света – в този момент още не беше открит път за никоя от източноевропейските държави към НАТО, но беше пределно ясно, че ако имаш разправии по границите си, трябва да забравиш за НАТО. А това беше моя стратегическа цел от самото начало.
Третият ми кошмар беше свързан с бежанците. Ако, не дай Боже, Сърбия започне нещо по отношение на Македония, представяте ли си потоците от бежанци?
При липса на яснота на правилата на играта, ние трябваше да се изправим сами срещу целия този ужас. И затова беше абсолютно необходимо да се действа решително и бързо и да се даде ясна рамка на събитията.
Проблемът беше, че президентът Желев се намираше между първи и втори тур на президентските избори. Признавам, че очаквах подкрепа от него.
Той свика един съвет по националната сигурност, спомням си как вървяхме с министъра на правосъдието (Светослав Лучников) и министъра на вътрешните работи (Йордан Соколов) през Ларгото, духаше силен вятър…
Военният министър (Димитър Луджев) вече си беше там, при президента. Появи се Бригадир Аспарухов ( директор на Националната разузнавателна служба по онова време), който обясни, че на границите вече се струпва сръбската войска, която незабавно ще влезе в България, ако ние признаем…
Дивотии, пълни дивотии. И в цялата тази суматоха президентът Желев разбираемо не прояви инициатива и каза: “Вървете, оправяйте се; признаването е прерогатива на правителството”.
По това време Стоян Ганев (министър на външщните работи) се обаждаше по телефона, за да обясни как Ханс Дитрих Геншер (вицеканцлер и външен министър на Германия) му казал да не признаваме нищо.
Не съм питал Геншер, но това си беше очевидна лъжа. Ако имаше нещо, което на Геншер да му беше важно в момента, то беше да не е съвсем сам в цялата тази история. И очевидно за Германия да признаваме беше много важно.
Друг е въпросът, че ако ние бяхме направили гафа да не признаем Хърватска, там вероятно щяхме да имаме други дертове. И затова моето решение беше признаването на всички – което включваше и Босна, въпреки доста спорната ситуация там.
За мен беше по-изгодно да изглеждам некомпетентен в конституционно-правно отношение по въпроса за Босна, отколкото да си създам беля на главата и да бъда един от хората, насърчили Милошевич да влезе в Босна. Това би направило признаването да олекне и да стои като подстрекателство: “Изяж не този, но другия”.
След като достигнахме до решението за признаване, Стефан Тафров (зам.-министър на външните работи) се отправи към президентството, за да напише изявлението на Желев, с което той трябваше да заяви своята подкрепа за правителственото решение.
Аз имах глупостта да поканя колегите си на чаша коняк в чест на великото дело, което сме извършили, и на чашата коняк те се “разсъхнаха”. Надигнаха се едни гласове за това, че: “Ние, нали, хубаво признахме, ама дайте да не си казваме”.
Копринка Червенкова: Как да не си казваме?
Филип Димитров: Така – да не си казваме. Да изчакаме да си дойдат в София Стефан Савов, председателят на парламента, и Стоян Ганев, които липсваха, да седнем с комисиите в Народното събрание и като получим тяхната благословия, да си обявим решението.
Въпросът беше, ако не я получехме – защото в парламента нещата бяха доста на кантар – какво става?
И след като министрите се разотидоха с това становище, аз се хванах за главата и след кратко мислене, взех сам решението – и признах Македония.
Конфликт с президента Желев в това отношение не сме имали, напротив. Тъй като вече му бяха казали, че няма да прави изявление, аз му се обадих и му казах, че може да се изявява съвсем спокойно, защото аз поемам отговорността и признаването на Македония ще бъде обявено в следващите 15 минути.
Това може би е бил най-любовният ни момент с Желев. Той каза: “Каквото и да стане с теб, оставаш в историята”…
А това, колко важно беше да признаем, може би най-добре се символизира от една фраза, тя трябва да стане известна.
Стефан Тафров отиде по моя поръка в съответните посолства. С Германия и Италия нещата бяха ясни, но Франция, Великобритания и САЩ трябваше да бъдат подготвени за това намерение.
И поставяйки по подходящия начин въпроса на Ричард Томас – ако ние бихме решили да признаем, как би погледнало на това, според вас, правителството на Нейно Величество, отговорът беше: “Ако признаете, ние, естествено, няма да ви подкрепим; ако не признаете, просто няма да ви разберем.”
Това казва всичко. Просто от нас се очакваше да поемем своята отговорност…



Филип Димитров: Стоян Ганев и Стефан Савов не искаха да признаем Македония



На 15 януари 1992 г. първото демократично българско правителство с премиер Филип Димитров официално призна независимостта на бившата югославска република Македония.
Потърсихме тогавашния министър-председател Филип Димитров да коментира как слез 13 години изглежда тогавашното решение на българското правителство.



Г-н Димитров, как сега, 13 години по-късно, оценявате това, че вашето правителство първо в света призна независимостта на Македония?
- Това беше голямо изпитание не само за България. На 10 декември 1991 г. в Маастрихт Европа реши да създаде Европейски съюз и да има обща външна политика. Девет дни след това Германия призна на своя глава Словения и Хърватска. На 15 януари комисията "Бадентер" обяви, че подходящи за признаване са само Словения и Македония. Все пак Европа призна само Словения и Хърватска. След месеци САЩ признаха Босна, а преди това - Турция и Албания признаха Македония.
В тази суматоха България намери своя път, като реши четири проблема едновременно: подкрепи независимостта на Македония (която остана единствената бивша югославска република, ненападната от Милошевич); даде сигнал, че и на Балканите някой може да постъпва по-европейски от европейците; парира опасността вътре в България някой да започне да подклажда патриотарски амбиции и най-вече направи първата практическа заявка за място на България в Западния свят. Винаги съм вярвал, вярвам и сега, че за новите демокрации пътят към Европа минава през НАТO. На 15 януари 1992 г. България заяви, че е годна да бъде член и на НАТО, и на Европа.
- Защо тогава съпротивата беше толкова голяма?
- Съпротива имаше от политиците, не от нацията. Нацията прие, че тъкмо това е трябвало да се направи. На тези политици от СДС, които се противопоставяха, им липсваше широко модерно мислене - те мислеха или по балкански, или с понятията на 19-и век. При комунистите беше по-сложно. Те разбираха, че това е стъпка отвъд делото на деня - стъпка, с която започва пътуването на България на Запад. Тях това ги мореше и затова те не станаха на крака, когато обявих признаването.
- В България мнозина политици се надпреварват за това кой от тях е признал Македония. Кой всъщност я призна и как стана това?
- Че защо не проверите записа от Народното събрание? Шегата настрана. Признанието е прерогатив единствено на правителството. Признавам, че разчитах на президента. В сърцето си той беше за признаването, но на консултативния съвет за национална сигурност не посмя да даде открита подкрепа - може би заради "данните" на Бригадир Аспарухов, че ако признаем, Сърбия ще ни нападне.
Огромна беше заслугата на Стефан Тафров, тогава заместник-министър на външните работи, който неуморно следеше позициите на другите държави, разясняваше нашите, изграждаше мрежата за подкрепа. Имах категоричната подкрепа на Светослав Лучников, Йордан Соколов и Никола Василев в правителството, на Йордан Василев, председател на комисията по национална сигурност в парламента. Разбира се, и на много депутати. В крайна сметка въпреки отсъствието на външния министър Стоян Ганев и председателя на парламента Стефан Савов - и двамата бяха против, макар и по различни мотиви - убедихме Министерския съвет да признае Македония. Всеки пропуснат ден означаваше възможност популистите да присвоят и изкълчат македонската кауза.
- Има ли моменти, които никога няма да забравите?
- Със сигурност. Като глупак поканих на чаша коняк Министерския съвет да продължи в кабинета ми. Тафров беше вече хукнал да подготвя президента за изявлението му - все пак бяхме между два тура на президентски избори. В кабинета ми Луджев, Костов и Карадимов предложиха да не си казваме, че сме признали, и да оповестим решението си едва след одобрение на двете комисии (по външна политика и по национална сигурност), след като са се върнали Савов и Ганев. За мой ужас се оформи мнозинство и се реши да действаме така.
След половин час, осмислил напълно абсурда на ситуацията, реших да обявя сам признаването. В преддверието на кабинета ми бяха Соколов и Константин Мишев. Помня Соколов, който каза: "Каквото и да направиш, с теб съм." Мишев добави: "Гледай да е преди осем заради новините."
Известих президента, който искрено ме поздрави за решението, и отидох в събранието. Там истинските демократи се радваха.
Когато се върнах, заварих Никола Василев в кабинета си. Каза: "Дойдох, защото няма да ти е леко тази вечер." Излезе прав.
- Какво е все пак най-важното за признаването на Македония?
- Мисля, че най-добре го каза британският посланик Ричард Томас на Стефан Тафров: "Ако признаете, със сигурност няма да ви подкрепим. Ако не признаете, просто няма да ви разберем." Уви, и до днес много български политици мислят за политиката като за чаршия. Какво ще ни дадат, как да го изтъргуваме, кой ще ни подкрепи. И пишат статии за възможните сценарии за Ирак, смятат скъпо ли ни струвал контингентът там, протестират срещу участието ни в косовските операции или искат допълнителни гаранции, за да подкрепим САЩ след 11 септември. Понякога просто не ни подкрепят. Но ако не ни разбират, т.е., ако се окажем в други стандарти, тежко на България.
С признаването на Македония доказахме, че има основание да бъдем разбирани.





at