25 ГОДИНИ ОТ ДЕНЯ В КОЙТО НИ НАПУСНА БОРИС ХРИСТОВ
НАЙ-ВЕЛИКИЯТ ОТ ВЕЛИКИТЕ
В този тъмен гроб ...
In questa tomba oscura ...
Boris Christoff (basso)
Gerald Moore
(Pf)
Една от най-любимите хорови песни на Борис Христов :
ГУСЛАР МИ ГУСИ
Гуслар ми
гуси леле, по си мегдани
Кой има вино
червено, да пие да го изпие.
Гуслар ми гуси леле, по си мегдани!
Де има вино червено, да идем, да идем да го изпием.
Де има вино червено, да идем, да идем да го изпием.
Гуслар ми
гуси леле, по си мегдани
Кой има мома
хубава, да люби, да се налюби.
Кой има нова
премена, да носи да се наноси.
Автор: Павел
Стефанов,
втори диригент
на хор „Гусла“
по времето когато
там е пял Борис Христов
Родна песен нас навеки свързва
Георги Данаилов
Бях
дете, когато за пръв път чух името "Гусла", хор "Гусла", гусларите...
Какво ли ще е това? Ще видиш, ще те заведем, ще чуеш.
Е, не бях чак
толкова загубено дете, та да не знам какво е това хор, знаех, разбира
се, дори пеехме в училище на два гласа "Върви, народе възродени" и "Мили
са ми планините и на север и на юг".
Но "Гусла" - това беше нещо
особено. За първи път им давали да пеят. Защо не са им давали, не ми
беше ясно.
Това ще бъде първият концерт на хор "Гусла" след
Девети, казваха вкъщи, и аз все повече усещах, че настъпва някакво
тържество, че се подготвя чудо, забележително, неповторимо преживяване,
неясно и може би поради това почти мистично.
Майка ми си облече
най-красивите дрехи, баща ми внимателно се обръсна втори път този ден и
си върза вратовръзката пред огледалото.
Свечеряваше се и зазвъняха телефоните.
"Тръгвате ли, защото ние тръгваме." "Да не закъснеете!" "Няма да закъснеем"...
Пред
зала "България" имаше народ - да се смаеш, и всички весели, щастливи, в
очакване, и всички сякаш бяха приятели.
Влязохме и ни настаниха на
местата. Въртях се на стола, гледах наляво, гледах надясно, залата бе
претъпкана.
Изведнъж двете срещуположни врати отстрани на сцената се
отвориха едновременно и тихо, едни срещу други в редици, излязоха мъже,
облечени в бели ризи с шарено везмо на гърдите.
Народът започна така
възторжено да ръкопляска, че малко се стреснах, но за да не остана
по-назад и аз заплясках, колкото имам сила. Мъже, някои побелели, други
съвсем млади, някои пълни и едри, други слаби и сухи... после излезе
Асен Димитров във фрак, поклони се, обърна се към гусларите, каза им
нещо сърдито и те запяха...
Боже мили!... Помня само вълнението
си, помня и някакво красиво съзвучие, което тогава изпълни залата,
вмъкна се в душата ми и ще остане там, докато дишам. Това беше хор
"Гусла".
Концертът бе пред края си, когато от публиката започнаха
да викат "Родна песен!" и пак "Родна песен!" Хората искаха да чуят нещо,
някаква песен, която не бе позволена и не бивало да се пее. Защо? Ами
защото... защото била забранена.
Асен Димитров беше застанал до
пианото и гледаше към залата, а оттам все по-силно и все повече хора
викаха: "Родна песен!" Не разбирах тогава, че да се изпее нещо такова е
опасно, опасно за тези, които го пеят, та дори за тези, които го слушат.
Но публиката продължаваше да настоява. Тогава от хористите се обади
Любен Живков:
- Дафино вино! Дафино вино! - той благоразумно
призоваваше диригента да изпълнят на бис, още веднъж знаменитата песен
за "момчето, дето заспало на Каракамен планина".
Тя явно не беше така
опасна. Гласът му прозвуча някак самотно и отчаяно и това като че ли
разгневи Асен Димитров, той се обърна към хората, които на гърдите си
носеха знаците на българския народ, каза им нещо още по-сърдито и
изведнъж гусларите се взривиха:
"Родна песен нас навеки свързва!" -
това бяха петте ужасни думи.
Разбирате ли, хора, властта ги намираше за
застрашаващи, вредни, многозначително шовинистични и не разрешаваше на
най-добрия мъжки хор по цялата.земя да ги запее.
Има, слава Богу, живи,
които все още помнят тази ненадмината по своята тъпота забрана. А аз бях
на този концерт. Бях и видях как изведнъж цялата зала въздъхна дълбоко
от щастливо облекчение и се изправи на крака.
И тогава някои мигом
погледнаха към правителствената ложа, където седеше другарят Сава
Гановски, той се поколеба, но сетне предвидливо се изправи и застана
мирно.
Още от тези детски дни аз се чувствам свързан с "Гусла" и
гусларите, защото за моя радостна изненада някои от тях се оказаха
приятели с баща ми и с Николай Христов, по-големия брат на Борис
Христов, и нямаше весел празник у дома, в който те да не пристигат и да
не изпеят омайните си песни, и да не изпият една гигантска дамаджана
червено вино, защото в целия български фолклор имало само
една-единствена песен за бялото вино и в нея се пеело "Ой ти, бяло вино,
що не си червено!"
Пък и Марин Токушев, с бисерния си дискант, щом
пийнеше бяло вино, по-трудно се справяше с височините и улавяше палеца
на дясната си ръка и го извиваше, докато гласът му се издигаше на
непристъпни висоти, Инджето го поддържаше да не би да рухне, а басът на
сливенлията Синята скала лазеше някъде под масата.
За Георги Махалнишки и
кадифения му баритон да не говорим, той категорично не признаваше
бялото вино и много се сърдеше, ако тези фльорци тенорите закъсняват за
уречения час, когато трябваше да започне най-истинският от всички
концерти на "Гусла", този пред чашата с вино.
После дойде
заповедта за изселването ни от София и вечерите с гусларите свършиха, и
много други неща свършиха завинаги... Но това не е тема на моя разказ.
Спомням си обаче, че един слънчев ден в Свищов, където пребивавахме в
двестагодишната дядова къща, портата се отвори и се появи Николай
Христов, облечен в хубави светли дрехи, усмихнат и сърдечен.
Дигнал се
от София да види нашите. Рядко по това време някой си позволяваше да ни
посети, страхът беше по-силен от приятелството, но Николай Христов беше
рядък приятел.
И тогава той ни каза, че Борис вече е бас номер едно в
света, Борис - гусларят, Борис, за когото по това време у нас почти нищо
не се чуваше.
Певецът се обаждал по телефона от Италия на възрастните
си родители и казвал кога, къде ще пее и кое радио ще предава
спектакъла.
И старите Христови всяка вечер, когато имало изпълнение на
сина им, обличали новите си дрехи, сядали до радиоапарата и били
щастливи, ако успеят да чуят, макар и за миг, всред световната врява,
гласът на гениалния си син.
Николай Христов бе толкова щастлив, сякаш не
брат му, а самият той бе стигнал върха на световната слава.
Тогава
го видях за последен път, той се разболя неочаквано и си отиде от
света, без да може да се види с брат си.
Не го пуснаха да се лекува в
Италия, въпреки молбите на Борис, въпреки личните му разговори с тия,
които, по силата на злощастието, управляваха българската държава.
А
един ден по улиците на София се появил некролог, на който била
изобразена гусла със скъсани струни и под нея пишело Асен Димитров!
Загубата бе трагична, но "Гусла" не заглъхна.
Минаха години. С моя
малък син една привечер обикаляхме край хижа "Заврачица". Тишината беше
захлупила високата планинска долина, слънцето се скри зад върховете и
изведнъж в здрача се чу песен.
Няколко мъже пееха и песента се плъзгаше
отдолу между клековете и идеше стройна и красива към нас.
Какво беше
това! Ослушвахме се. Песента секна...
След няколко минути пак се Дочу
сякаш по-близо и после пак замлъкна. Любопитството ни надделя, ние се
втурнахме надолу по пътеката и какво да видим.
Четирима души с грамадни
раници мъкнат една още по-грамадна дамаджана.
Мъкнат я, мъкнат я, току
спрат да си починат, оставят грижливо дамаджаната на земята, изпеят една
песен.
После гальовно я повдигнат, вървят, вървят и пак песен. Взрях се
и ги познах, това бяха те, разбира се, и никой друг. Виж, те не можаха
да ме познаят.
Бях дете, когато се захласвах от песните им, а сега аз
водех моето дете и то стоеше и слушаше със зяпнала уста. Не ме питайте
колко песни се изпяха в хижата, не ме питайте и колко дни останаха
певците, това всеки може да пресметне, като подскажа, че дамаджаната бе
пълна с двадесет и пет литра руйно червено вино.
И може би тогава
бях осенен от една идея.
Баща ми навършваше кръгла годишнина. Той беше
измъчен, преждевременно остарял, страдаше от тежък задух, не излизаше от
къщи и в жилището, което наемаха по принуда с майка ми, не можеха да се
съберат гости, така както те някога разбираха празненствата.
Но този
път аз правих, струвах и когато рожденият ден дойде, точно в седем часа
входната врата на старата къща се отвори и някакви мъже се появиха на
стълбището.
Повиках баща си:
- Приемай гости!
Той се обърка, дори се разтревожи, но точно в този миг зазвуча:
Гуслар ми гусли по вси мегдани!
Де има вино червено, да идем, да идем да го изпием.
Баща ми ме изгледа удивено, взря се в четиримата мъже и разтреперан изрече:
- Маринчо, ти ли си бе, момче?
Момчето
вече беше доста остаряло, побеляло, но бузите му бяха червени. Бръчките
на страните на Георги Махалнишки се бяха врязали дълбоко в лицето му,
но инак бе все така изящно строен.
Синята скала изглеждаше като стара
скала, само Инджето сякаш не остаряваше. Не бяха се виждали може би
повече от двадесет години, прегърнаха се, просълзиха се и стаята като че
ли се огъна, разшири и побра и гости, и песни до късно вечерта.
Минаваше полунощ, когато се свърши виното. Тръгнахме си. Навън снежеше, край уличните лампи снегът лудуваше.
Беше
бяло, беше красиво, беше празнично. На тролейбусната спирка чакаха
хора. Чакаха последния тролейбус.
А той още не се задаваше. Тогава Марин
Токушев извади едно лъскаво камертонче от джоба си, духна и тъничко,
кротко "ла" прозвуча в снежната тишина. Четиримата запяха.
Тихо,
съзвучно, както те знаеха. Хората отначало ги изгледаха изненадано,
после се смълчаха и заслушаха.
Гусларите продължаваха да пеят и ето че
обвити във въртоп от снежинки се появиха светлините на последния
тролейбус. Спря. Вратите се отвориха. Гусларите продължаваха да пеят.
Никой от хората не се качваше. Тролейбусът чакаше. Песента не спираше.
Хората слушаха. Тролейбусът бавно тръгна и затвори вратите. Песента
продължаваше.
Минаваха годините, един по един си отидоха
родителите ми и по някакво тъжно, но знаменателно съвпадение пак гуслари
съпровождаха последния им земен път.
Обеднели, сред всеобщата немотия,
те пееха в хора на църквата при гробището.
"Со святими упокой, Христе Боже, раба твоего."
Сетне неочаквано изчезнаха завинаги и Джорджиката Махалнишки, и Маринчо Токушев.
Отиде
си и геният Борис, приюти го българската земя, според волята му, и пак
според волята му хор "Гусла" изпя на гроба "Черней горо, черней сестро!"
Отиде
си цяла една епоха. Но песента все още е жива.
И ако някога, някъде,
чуете мъже да пеят на четири гласа "Гуслар ми гусли по вси мегдани", да
знаете, че "Гусла" пак се е появила, защото, както се казва в
Заупокойната молитва:
"Но жизнь безконечная, но жизнь безконечная!"
