28 ЮНИ 1993г.
ДЕНЯТ В КОЙТО БОРИС ХРИСТОВ ПРЕМИНА В БЕЗСМЪРТИЕТО
Моето артистично кредо
Най-трудната част от нашата професия се осъществява вкъщи.
В театъра или на концерт човек винаги успява да се справи, по-добре или по-лошо. Достатъчно е да даде най-многото, което може, от себе си и се спасява. Но вкъщи трябва да има упоритостта да се упражнява всеки ден, дори когато гласът му е здрав и се чувства в добра форма.
Няма нито един пример за глас, който, макар и естествено голям, да не е имал нужда да бъде обработен и моделиран.
Това е така, защото най-съвършеният инструмент в света трябва да е винаги в състояние да „свири” добре и да отговаря на всичко, което се очаква от него.
А за да бъде гласът буден, жив, мек, послушен, има един-единствен начин: всекидневните вокализи.
Но не равни, безлични вокализи, правени единствено за да проконтролират интонацията в различните регистри. Трябва точно обратното – оцветени, силни вокализи, дори изразителни.
Лично аз започвам винаги с прост и естествен тон, а после постепенно го променям, усложнявам го, обогатявам го. Добавям постепенно по един нюанс всеки път, когато се изкачвам с един полутон. И така, докато стигна до поставената цел: гласът ми да е лек и да е оцветен дори в най-високия регистър на пианисимо.
Естествено, има си упражнения за всеки различен случай – за да не вибрира твърде много гласът, за да се разшири обемът, за да бъде звукът по-тъмен или по-светъл…
Но най-добрата техника е незабележимата, която успява да те накара да не мислиш за нея. И тогава работникът отстъпва мястото си на артиста.
Това значи, че гласът мобилизира цялото ти същество в големия човешки порив на изразителността.
На концерт или на сцената нямам чувството, че играя с разум с вокалните си струни, а че пея така, както викам или плача в мигове, когато се отдавам на емоциите си…
И все пак има огромна разлика между живота и сцената.
В операта жестът, поведението, присъствието служат, за да усилят гласа. Музиката трябва и да се вижда така, както се слуша.
Много неща, които ни биха се забелязали, ако се разчита само на гласа, се налагат благодарение на театрални похвати.
Но, естествено, не бива да се прекалява и физическият израз трябва да се прилага заедно с музикалния. Истинското пеене, белкантото, според мен се състои в тънката хармония между тялото (присъствието) и гласа (музиката). На концерт човек може да разчита единствено на гласа си.
И той трябва да е още по-мек, по-изразителен, по-богат на нюанси отколкото на оперната сцена.
Тогава си сам с музиката и единствено музикалният текст трябва да убеди слушателите. Това значи, че изпълнителят трябва да има една-единствена мисъл и само нея: да остане колкото е възможно по-близо до партитурата.
Аз съм верен на текста. Това е всекидневната ми настолна книга. Дори съм убеден, че ако следвам точно музикалната линия, никога няма да се уморя. Онези, които искат да пеят силно и блестящо, освен че с това ограничават твърде много изразната си палитра, не правят нищо по-различно от огън от суха трева.
Преди войната оперните певци имаха дълга кариера (като Джили, който пя до 65-годишна възраст), защото гледаха да избягват каквото и да е ненужно натоварване или прекаляване.
Рикардо Страчари, учителят ми в Рим, ми повтаряше винаги:
„Пеенето е много удобен занаят: спокоен живот, някое пътуване, при най-добри условия и колкото по-малко пееш, толкова повече ти плащат.”
Всичко това се промени.
Днес те изстрелват на сцената още преди да е улегнала собствената ти техника. Пее се по 30 дни в месеца две години подред и после човек е готов за пенсия.
За да се занимаваш с този занаят, е необходимо постоянно да внимаваш.
Защото гласът, нестабилен по природа, е в непрестанна еволюция.
Трябва винаги да знаеш, какво можеш да пееш и какво вече или още не можеш да пееш. Едва след десет години упорита работа човек започва да познава донякъде гласа си.
И ако много бързаш, можеш да го погубиш безвъзвратно.
Днес е почти невъзможно да успееш да запазиш собствените си технически средства независимо от съблазните на кариерата. А още по-невъзможно е да запазиш свежестта си. Аз съм изпълнявал безброй роли в операта, но в крайна сметка запазих около петнадесетина от тях. Мислите ли, че това ме е направило щастлив?
Да пееш, не значи да завладяваш, значи повече да се отказваш.
Трябва да се каже също, че пеенето не е всичко. Че то трябва задължително (да, задължително) да премине в нещо друго.
Да разучиш нова роля не значи само да запомниш нотите, да сложиш музиката в гърлото си и да си избереш героя. Значи още да познаваш всяка страница, всяка подробност от либретото. И да си проникнал в психологията на всички останали герои.
Да си в състояние да ги изживееш всичките, ако не да ги изпееш. Аз ги вземам със себе си на път, виждам ги как живеят около мен, налагам лицата им върху лицата, които срещам всеки ден.
И това продължава не месец или два, а с години. Моят „Борис” или моят „Дон Карлос” живеят с мен вече повече от двадесет години.
Те узряха и остаряха, различни са от това, което бяха вчера, и вероятно и от това, което ще бъдат утре.
Никога няма да ме чуете да кажа „Стигнах до „Борис” или до „Дон Карлос”, както го искам.”
Голямата радост, дълбокото удоволствие се изпитват, когато, след като човек си почине от тази мъчителна идентификация, се върне към партитурата. Тогава всичко се осветява в нова светлина.
И в този момент виждаме собствената си суета на изпълнители пред тайната на музикалните шедьоври.
Истината е в тях, трябва само да се намери ключът. По-точно ключовете, защото най-завършените опери са именно онези, в които се крият повече възможности за прочит.
По образ и подобие на човека и в тях има хиляди противоречия, които не се унищожават взаимно, а предават трепета си и оставят отражението си в голямото приключение, наречено живот. Питам се дали пеенето не е просто начин на живот.
Карло Курами, Маурицио Модуньо „Борис Христов – Живот, глас, изкуство”
Издателство „Литературен Форум”, 1998 г.
(...)
(...)
Последната "арестувана" песен на Борис Христов - "освободена" !
Асен Чилингиров
Гръцки дневник,
Септември 1989г.
Приложение
III
(...)
За мен въпросът с
фондацията „Св. Йоан Кукузел“, въпреки
всички усложнения, съвсем не беше
приключил. Напротив, в Италия имах
възможност отново да се заема с този
въпрос – този
път обаче съвместно с
Борис Христов, с когото се срещнах във
Флоренция няколко дни след пристигането
ми.
Борис Христов изслуша
най-внимателно моя разказ за последното
развитие на нашата фондация и дори си
водеше записки с имената на замесените
лица.
Както и в писмата си, които преди
това ми беше писал, той изрази големи
съмнения в искреността на гърците.
Съветът му беше да не
се отказвам въпреки тъй сериозните
пречки и ми обеща да се включи сам в
играта с целия си авторитет, като дори
имаше идеята да постави този въпрос
пред ЮНЕСКО – за това свое
намерение той даже ми беше писал в едно
от писмата си, където се позоваваше и
на своето познанство с киноактрисата
Мелина Меркури, негова голяма почитателка,
която по това време беше министър на
културата в Гърция.
„Грешката ти е, че си
се хванал да вършиш тази работа с
комунистите“ – каза ми той.
„Не трябваше
да им казваш нито дума по този въпрос –
сами щяхме да си свършим работата.
Че какво са пет или
десет хиляди долари – и двадесет можехме
да намерим!
За Иван Кукузел си
заслужава!
А какъв ортаклък искаш
с комунистите?
Да ставаш ортак с тях е
престъпление!“
Самият Борис Христов
по това време също имаше сериозни
неприятности с представителите на
българската власт. Къщата му, една
грамадна вила в Рим, която той подари
на българския народ, за да живеят и
учат там млади и талантливи български
певци, не се използваше за своето
предназначение.
Възмутен, той ми каза:
„Напълниха ми къщата с ченгета!"
(...)
В същия смисъл премина
и следващият ни разговор няколко месеца
по-късно в Рим, където и той беше дошъл
за един ден. Тъй като по това време беше
много загрижен за болестта на съпругата си, Б. Христов
каза, че няма възможност да ми отдели
време за продължителен разговор.
Късно следобед на същия
ден обаче се срещнахме съвсем случайно
на улицата до парка пред вила Медичи. Той
бързаше за някаква важна среща, но това
не му попречи да се спре „съвсем за
малко“ и разговорът ни на улицата
продължи повече от час и половина.
Последните му думи бяха
окуражителни: „Никога няма да се предаваш
и да казваш, че не
можеш да свършиш работата!”
„А с
комунистите ще се разбереш дори по-трудно,
отколкото с гърците“ – добави Борис Христов.
Това беше
последната ми среща с него.
Свързани теми :
НАЙ-ВЕЛИКИЯТ ОТ ВЕЛИКИТЕ!
100 години от рождението на Борис Христов
100 години от рождението на Борис Христов
http://toshev.blogspot.com/2014/05/100_18.htmlПоследната "арестувана" песен на Борис Христов - "освободена" !
В памет на Борис Христов
http://toshev.blogspot.bg/2016/06/blog-post_28.html
ЗАЩО
БОРИС ХРИСТОВ НЕ ПЯ В БЪЛГАРИЯ
103 години
от рождението на "Най-великия от
великите"
104 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА БОРИС ХРИСТОВ
http://toshev.blogspot.bg/2018/05/104.htmlПАМЕТ ЗА ЕДИН БЕЗСМЪРТЕН
25
ГОДИНИ ОТ ДЕНЯ В КОЙТО НИ НАПУСНА БОРИС
ХРИСТОВ
НАЙ-ВЕЛИКИЯТ
ОТ ВЕЛИКИТЕ
105 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА БОРИС
ХРИСТОВ - НАЙ-ВЕЛИКИЯТ ОТ ВЕЛИКИТЕ
https://toshev.blogspot.com/2019/05/105.html
През 1982 и 1983г. Борис Христов изнася концерти в Париж, в Театър Атене, в рамките на т.нар. "Музикални понеделници в Атене".
Boris Christoff
les
lundis musicaux de l'athénée
Rôle : Avec Boris Christoff
22 nov. 1982
10
oct. 1983 Rôle : Avec Boris Christoff
22 nov. 1982
Пресата отраязява проявата му със суперлативи :
Месечното списание "Диапазон" (бр. 1, 1983 г.):
Превод от сайта на Музикално общество „Борис Христов“
"Първата радост ни носи изненадата. Огромният, красив
глас е непокътнат, непроменен от възрастта (над 60 години), звучността му в
пианисимите е съвършена, във фортисимите - непоклатимо уверена, абсолютно
изравнена във всички регистри.
Чудо на природата, безупречна техника или умение, мъдрост
на изпълнителя? Може би всичко това взето заедно.
Втората радост ни носи едно рядко преживяване - среща с
школа, почти непозната днес, школата на най-чистото "белканто".
Тя дава възможност да се пее всичко във всеки репертоар: цвят, нюанси,
стил и лекота при звукоизвличането, наречени "линия" - белег за
благородство в пеенето, за нещо, по което, според Вергилий се познават
боговете.
Третата радост ни носи присъствието. От излизането на
сцената до аплодисментите, от жеста до погледа и всеки миг от строгата стилна и
трудна програма (Мусоргски в първата част, Мусоргски във втората, Мусоргски -
на бис) - невероятно присъствие наличността на темперамента. Това нито може да
се обсъжда, нито може да се разбере. То просто съществува и ние се покланяме
пред него.
Пред възхитената и очарована публика на 22.XI.1982 г.
застана личност, за която древните биха казали, че е полубог. Как другояче
можем да наречем един от най-големите певци на XX век? Когато концертът свърши,
бяхме принудени да се върнем на земята, в нашето време, а в чувствата ни се
бяха преплели усещания за нещо невероятно...