ДНЕВНИК
На началника на пощата в Охрид Михаил Христов Йоцов (1904–1963 г.).През 1941 г. е назначен за началник на пощата в Крушево, а от 1942 до 1944 г. е началник на пощата в Охрид. Оженва се за битолчанка и му се раждат двама сина.
ЦДА, ф. Михаил Христов Йоцов, необработен.
Оригинал и препис. Ръкопис и машинопис
13 октомври 1944 г.
Топъл есенен ден. Южнякът, рядък случай, направляваше вълните на Охридското езеро в посока към самия град, в чийто бряг се разбиваха със слаб езерен шум. Всичко беше спокойно. Само неизвестността от липсата на някаква държавна власт все още безпокоеше душите на охридчани. Какво ще бъде?
Под заповед на германския комендант, морския капитан Майер Баумгартен, временния комитет за управление на града и околията, назначен от него, и под председателството на кмета Илия Коцарев, трябваше да се събере в 18 часа, за да получи някои съобщения.
В кабинета на кмета преди определеното време вече се бяха събрали двадесетина души от комитета, коментирайки последните събития и каква може би е причината за така бързото свикване и в един необикновен час на комитета. Някои казваха, че германският гарнизон в града ще се вдигне. Други, че коменданта напуска и желае да се сбогува.
Точно в определеното време вратата се отвори и отвън се показа снажната фигура на коменданта.
Едър, строен мъж, чиято войнишка осанка всяваше респект. Ръкувайки се с кмета и отправяйки обичайни си поздрав към останалите, сериозен и възбуден, седна на определеното му място. До него бе седнала и преводчика г-жа Савинова.
Настана гробно и непоносимо мълчание. Кратък миг, който се чувствуваше като някоя вечност. Мълчанието се наруши.
Коменданта започна:
„Господа! Напоследък се случиха някои работи, които изискват от мен да взема мерки, за да бъде премахнато повтарянето им и за да накажа виновниците за случилото се. Не мога да скрия, че общо взето съм доволен от държането на гражданството. Но едновременно заявявам, че града е едно партизанско гнездо и че това гнездо ще премахна. През последните дни с нашите колони, които се движат към Албания, пътуват придадените към тях български войници, наши пленници. Много от тях, като пристигнат в града, изчезват от колоните. Днес са избягали от пристигналата колона всичките 25 български военнопленници.
От сведенията, които получих, тези пленници са избягали при намеса на граждани. Заради това заповядвам:
Да съобщите на гражданството до 21 часа да предаде всичките избягали пленници! Обещавам, че ако до това време бъдат предадени, няма нищо лошо да се случи нито на пленниците, нито на гражданите.
Ако обаче не бъдат предадени, квартала Варош, в който има сведения, че са се скрили, ще бъде унищожен и няма да съществува, както не съществува вече и селото Опеница.
Съобщавам Ви, че всички Вие тук сте мои пленници и никой от Вас не може да излезне от тази сграда, без да го посрещне оръжието на моите стрелци. Заповядвам трима от Вас да съобщат още сега на гражданите от Варош да изпълнят дадената заповед."
Всички присъствуващи изтръпнаха. Това ли беше досегашния добър и благороден комендант? Нима не знае, че този квартал е най-гъсто населения. Има млади жени и малки дечица. Не беше ли това и чисто българския квартал, болшинството от населението на който е беден. Нима стария хилядолетен Охрид, обграден от вековните стени на стария български престолен град, ще изчезне? Нима това може да стане пред останките на Стария Самуилов дворец, чиито високи стени от десет века като старина бранят своите чада. Ами Св. Климент? Нима и той ще наведе глава пред неумолимата и жестока заповед на германеца? Всички, Вие стари светини ще помогнете ли? Присъствуващите продължаваха да мълчат унесени в своята душевна борба. Безпомощност е обзела всички. Кой не познава Германския войник? Коменданта, и той, обхванат от своите мисли, едва повдигна глава. Очите му издаваха строгост и решителност. След миг повика своя адютант и заповяда:
„Всички мои оръдия, минохвъргачки и флагове да заемат позиция за обстрелване на квартала Варош. Точно в 21 часа да се пуснат две червени ракети. Стрелците, които се намират в същия квартал, по най-бързия начин да се оттеглят от същия и заемат позиция при пристанището. Всичко да бъде готово за стрелба. Заповедта ще дам аз".
Смутен, но решителен, адютанта повтори дадената заповед, отговори: „Разбрах" и напусна стаята като носител на най-пъклената мисъл.
Комендантът извика един свой войник, комуто заповяда да доведе при него водача на днешната колона поручик X.
Миг след това на вратата се изпречи високата фигура на един суров германски офицер, чието лице издаваше преживелиците му. Поздрави всички и прие поканата на коменданта да седне на празния до него стол. С един мрачен и жесток поглед изгледа всички. Малкото .самообладание, останало в присъствуващите граждани, окончателно се изпари. Настъпилото мълчание бе нарушено от кмета. Със своя треперящ от смущение глас започна да обяснява, че скриването на военнопленниците в града е нещо невероятно, защото Охридското гражданство е доказало обичта си към германските войници.
Думи и мисли, които имаха една цел, а именно, да се допусне възможност за разискване на случилото се. В същия дух взеха думата и някои от членовете на комитета. Разискванията се приключиха от строгите думи на водача на колоната поручик X., който заяви:
„Във Вашия град изчезнаха придадените ми 25 български военнопленници, подпомогнати с всичко от Ваши граждани. Случая е непоносим и нетърпим. Много не държа за личностите. Трябва ми количеството хора. Вместо избягалите в замяна дайте ми Ваши двадесет и пет човека. Аз не мога да дам моята глава".
Започнал от ляво, изброи с глас всички присъствуващи граждани и приключи с цифрата 21, към която прибави и „кмета – 22 – ще намеря още трима".
Комендантът, учуден от неговата привързаност, започна да му обяснява за дадената заповед. Разбираше се, че и преводчика г-жа Савинова полагаше всички усилия по някакъв начин да се продължи срока. Отговорите и на двамата бяха неотстъпчиви. А минутите летяха бързо. Разговорът, поведен между двамата офицери, макар и воден на техния, неразбираем за нас език, ни внушаваше мисълта, че лошото, което идва, не може да се избегне. Съвсем случайно за малко навън излезна водачът на колоната поручик X.
В този момент комендантът Баумгарген взе телефона и съобщи в своя щаб, че ще се стреля само по негова заповед. Никаква друга заповед да не бъде изпълнявана.
Излезналият водач скоро се завърна. Навън започнаха да се чуват шумните гласове на много жени.
Дежурния от Гестапо доложи на коменданта, че навън са пристигнали много жени, които искат да се явят при него. „Да влязат!" – бе суровия отговор на коменданта.
Всички отправихме облекчителни погледи към вратата. На нея се показа превитата едра фигура на една благородна стара жена, последвана от други като нея. Изглеждайки всички и забелязвайки стройната фигура на коменданта, без разбира се да го познава, устреми молещ поглед към него, простря ръце и плачейки, с треперящ глас, едва дочуто промълви:
„Синко, синко, не го горете, мислете за нас, за децата. Ние нищо лошо не сме Ви направили".
Комендантът не дочака да му се преведат казаните думи. Тонът, с който бяха казани, бе разбираем на всички езици. Преди да се доизкажат последните думи, той скочи, отправи се към старата жена, грабна ръката й и я целуна горещо. Този момент треперящите ръце на старата жена обгърнаха главата на коменданта, притеглиха тая сурова войнишка глава и я целунаха по челото:
„Синко, синко! О!"
Той почувствува този момент. Може би и той има стара майка. Изправи се. Сложи ръка на рамото й и каза:
„Германския войник не стреля толкова бързо. Вървете си майко, приберете се, съобщете на всички, че преди да стрелям, ще дам достатъчно време на всички да се преместите в друг квартал. Вървете си!"
Водачът на колоната поручик X. продължаваше да седи и наблюдава тази сцена несломим и решителен. Това беше войнишката му осанка.
Но какво имаше в сърцето му, това само той си знаеше. Запъхтян и побледнял, на вратата се изправи един от изпратените трима – директора на Гимназията К., който доложи на коменданта:
„Няма български войници. Всички заявяват, че няма. И всички бягат кой къде види. Деца, жени, мъже, старци. Страшен смут..."
Комендантът стана, успокои го и му заповяда наново да обходят квартала и да съобщят това, казано на старата жена. Вече 20 часа наближаваше. Полицейския час бе от 20 ч. и 30 м. Заради това коменданта добави:
„Бързайте, бързайте, имате само половин час на разположение. Всички да се приберат до полицейския час, иначе ще бъдат избити от патрулите".
К. бързо изкочи. Коментанта едва седнал и телефона позвъни. Същото тревожно донесение от неговия щаб. Полицейския час наближава, а всички граждани бягат, без да знаят къде. Две думи се казаха: „Не стреляйте". Влезна същия гестапо, който предаде на коменданта една бележка. Комендантът прочете, че в еди-коя си къща на Стружкото шосе има скрити много български войници. Нареди един от присъствуващите (градския лекар Д-р Б.) заедно с десет стрелци, един влаг (противоаеропланно и противотанково оръдие) да бъде обкръжена и обискирана къщата, като всички, намерили се там, бъдат арестувани и докарани в кметството.
(Доброволното съгласие на д-р Б. беше да проучи положението вън. Останал е изненадан. Пред чинара са били поставени две оръдия, дулата им насочени срещу кметството. Пред пристанището шест оръдия и две минохвъргачки, както и към втория чинар на Стружкото шосе, насочени срещу квартала Варош.)
След малко влезна един германски фелдфебел, който предаде друга бележка на коменданта. В нея се донасяше, че в една къща на квартала срещу казармите се намирали също няколко български войници. Издаде същата заповед, както за квартала Варош, като съобщението се предаде от свещеника на същия квартал отец К., придружен от няколко германски войника.
Членовете на комитета продължаваха да наблюдават развитието на събитията като осъдени на смърт, които не могат да намерят изход от безизходното положение на обвинението. Всички твърдят, че в града няма скрити български войници. Но, ако има? О! Ако има! Те няма да бъдат издадени, даже целия Охрид да изгори, дори и да се вземат главите на присъствуващите Това е Охрид!
В ежедневния живот егоистичен, малък, мразещ всичко, обичащ само себе си. Но в големи и съдбоносни моменти единен, както е единна безкрайната площ на езерната шир. В съдбоносни моменти, когато трябва да се подчертае нещо, което може да спомни за България, Охрид е една гранитна скала, която не може да разклати и най-жестокото наказание „Охрид, Охрид – град свещен..."
 |
| Надписът от
църквата Св. Богоридца Перивлепта, 1295г. Охрид : Вдигна се този божествен
и всечестен храм на всепресветата владичица
наша Богородица Перивлепта, със съдействието и разходите на господин
Прогон Сгур, велик етериарх и на съпругата му госпожа Евдокия, зет на
силния и свещен наш самодържец на ромеите Андроник Палеолог и на
благочестивейшата му съпруга Ирина. При архиерейството на Макарий,
Всесветейши Архиепископ на Първа Юстиниана и цяла България в г. 6803,
индикт 2-ри. |
И комендантът обаче се намираше в едно особено положение. Искането на поручик X. бе настойчиво. Със своето мълчание присъствуващите доказваха, че остават съдбата да изпълни неизбежното. Имаше половин час до 21 часа. Още нямаше резултат и от изпратените стрелци за обиски. Покани поручика да излезнат да се поразходят по улиците и видят какво става, докато настъпи фаталния час. Излезнаха мълчаливо, като коменданта още един път съобщи по телефона на щаба си – да не стрелят, докато не получат от него заповед.
Останали сами, всички присъствуващи от комитета се спогледаха. Цигари отдавна в Охрид не бяха виждали. Пушеше се само албански тютюн, който тровеше атмосферата. И той беше свършен от пушачите. Върнаха се всички от комитета, които бяха изпратени от коменданта да предадат заповедта му. Всички съобщиха едно. Никъде няма скрити български войници.
Размениха се по-спокойно мисли. Какво да се прави. Как да се действува. Какво да се говори, за да се облекчи положението. Всички бяха единодушни в едно – няма скрити български войници. Те не са скрити в Охрид и от охридчани.
А по своя собствена инициатива са избягали и кой знае къде са се скрили. Не, в Охрид... А кой от приствуващите вярваше в това – никой! Ето още 10 минути има до 21 часа. Двамата германски офицери ги още нямаше. Те пристигнаха минута преди 21 часа.
Мрачни, но малко поуспокоени, след обичайния поздрав седнаха наново на местата си.
Забелязвайки върналите се, запита кмета за резултата. Получи следния отговор:
,,Г. Комендант, няма скрити български войници..."
„Добре, ще видим. Да дочакаме резултатите от обиските".
21 часа вече е минал. Поручик X., подпрял главата на ръката си, продължаваше да фиксира един. Той вече не взимаше участие в разговора, а само слушаше. Може би целта на комендантовата покана да е била разходката да се използува за укротяване на тоя разярен лъв. Вероятно и чистия въздух може би е повлиял за това.
Почука се. Влезна германският фелдфебел, който бе изпратен за обиските.
Доложи: „Не намерихме български войници. Докарахме домакините".
„Да влезнат за разпит".
Влезнаха трима – един стар мъж и двама млади. Разпитът започна със стария. Той знаеше отлично немски. Разбираше се, че настойчиво отрича да е имало български войници в неговата къща. Молеше и твърдеше това. Вторият даде отговори в същия дух. Третият заяви:
„Как мога да скрия български войници, когото българите три и половина години не ми дадоха служба..."
Германците не бяха доволни от отговорите. Да излезнат, разпита ще се продължи в комендантството. Докараха две млади момчета ученици. Отговориха, че не знаят нищо за българските войници. Били през целия ден в града. Поручик X. ги фиксираше продължително. Измерваше ги от главата до петите. Спря погледа си – тоя страшен поглед, който човек рядко можеше да издържи.
Взе и записа в бележника си имената им. Също щеше разпитът да продължи в коменданството. Излезнаха и учениците. Влезнаха мъж и жена. Същите въпроси и същите отговори. Накрая жената попи та дали може да си отиде, понеже има малко тримесечно дете. Комендантът разреши. Отделно нареди след нея да отидат за нов обиск. Докараха пък мъж и жена, но по-стари. И в тях не е имало български войници. Неясни и недостатъчни отговори. Комендантът знаеше какви отговори ще продължава да получава, затова отсече:
„В комендантството"
Жената помоли да бъде пусната, понеже имала деца. Комендантът й отговори:
„И аз имам деца, които отдавна не съм виждал, но както виждате, не си отивам в Германия".
Комендантът стана. Намръщен започна да говори: „Господа, както виждате нищо за сега не можахме да направим. Аз се извинявам, че Ви задържах толкова време. Но ние сме войници. Давам нов срок за залавянето на българските пленници.
Утре в 9 часа всички да бъдете тук. Това е последната отстъпка, която мога да направя. Търсете ги, за да се спаси града и гражданството. До утре ще взема като заложници десет души от Вас". Ново смущение. Кои ли ще имат късмет? Комендантът бавно изглежда всички по ред, помисли колебливо и започна:
„Климе Карчев, директорът на популярната банка Киселинов, началникът на пощата Христов, агрономът Бояджиев, Симончев, помощник-кметът Крайничанец, Иван Заров, Янев, хм..., станаха осем. Трябват още двама".
Като че ли не му се искаше да взима от останалите. Помисли малко, погледна наново неизброените, погледна към мюфтията и попита преводчика „Как се казва господина до мюфтията?"„Сидеров".
„Да, г. Сидеров. О, и този стар човек ли? Станаха девет – и ... и... г. Чорбев, всичко десет. Господа, заповядайте с мен. Другите са свободни и имайте предвид утре в 9 часа трябва да сте тук. Сега почакайте няколко минути, за да наредя патрулите да не стрелят по Вас. Защото часът е вече един".
Кметът развълнуван бавно започва да се изправя. Комендантът забелязва това и го покани да седне:
„Не! Г. комендант. Вие арестувахте десет от моите помощници. Какво са виновни. Ако бяха виновни, те нямаше да дойдат. Останалите оставяте да си отидат в къщи. Не! Не искам да се правят изключения. Моля Ви, вземете за заложници и нас. Или, ако не искате, пуснете и заложниците. В замяна на това, аз Ви давам честна дума, че никой от нас няма да избяга и ще направим всичко възможно до 9 часа утре, намиращите се български войници да бъдат предоставени. Моля Ви, г. комендант".
Комендантът наведе глава. Поручика го наблюдаваше под око.
„Вярвам Ви, г. кмете. Добре! Довиждане, утре в 9 часа".
Стройни, двамата напуснаха кабинета, като прибраха войниците си.
Настъпи временно облекчение, за това че се отклони изпълнение на заповедта. Членовете на комитета останаха в кабинета на кмета, докато се получи съобщението, че може да се излезне. Часът минаваше един. Всички бяха изморени от силните преживявания. Направи се едно кратко съвещание. Какво може да се направи до 9 часа.
По отношение на пленниците всички бяха на едно мнение. И да има в града такива, никой няма да ги издава. Взе се решение преди определеното време една група от по-влиятелните от комитета да се явят при коменданта, за да могат насаме да го подготвят за безрезултатното търсене. Други си мислеха. Дано колоната тази нощ си замине, а с нея и началникът й поручик X. Станеше ли това, може да се яви една малка надежда за изменение на заповедта. Получи се съобщението от комендантството, че са свободни. Всички вкупом тръгнаха да си отиват. Но надали някой е могъл да заспи през нощта.
14 октомври 1944 г. Денят беше хубав и топъл. Нашите приятели рано бяха станали и шареха но улиците, като се навъртаха около кметството. Всеки бързаше първо да отиде към чинара, за да види дали колоната е още там. Нямаше я. Ами поручика? Никой за него не знаеше нищо. Към 8 часа всички почти се бяха събрали в кабинета на кмета. Последния пишеше втора заповед до гражданството, която да се съобщи с барабана. Но всеки знаеше, че това най-малко ще помогне. Всеки знаеше също така, че българските войници са прекарали нощта в Охрид и сутринта са пристигнали вече в най-близките села, а от там при партизаните. Към 9 часа вече бяха надошли и ония членове на комитета, които предната нощ по една или друга причина не бяха се явили. И местата бяха разменени, може би от фатализъм или нещо друго. Стана 9 часа. Получи се сведение, че комендантът бил заминал за Струга и че ще позакъснее. Пред кметството се бяха събрали над 500 жени. Те искаха със своето присъствие да помогнат за спасението на града. Прииждаха нови групи жени. Предложи се тая маса от хора, която може да стане хилядна, да се събере на друго место, за да не направи впечатление на демонстрация.
Към 9,30 часа комендантът пристигна. Беше доста възбуден и изморен. Поздрави всички. Седна на стола си. Кметът го покани с една цигара. Той отказа. Седналата до него преводчица г-жа Савинова започна тихо да му говори много. От време на време той правеше отрицателни жестове. Въпреки това тихия глас на г-жа Савинова не спираше. Тя продължаваше да преследва своята цел, да стопли сърцето на своя сънародник. Разбираше се, че работата не върви добре. На няколко пъти от гърдите й се изпускаше въздишка и очите й се наливаха със сълзи. Безпомощна, тя спря. Комендантът помоли кмета да доложи за направеното. Кметът Коцарев, несигурен, но смел в думите си, започна:
,,Г. комендант, ето вече повече от месец както Вие възложихте властта на Охрид в мои ръце. Ние отдавна работим заедно. Вашите войници вече година и половина живеят при нас. На никого нищо лошо не му се случи през това време. През месеца на безвластието не стана никакъв инцидент. Охрид има един светец от хиляда години. Хиляда години Св. Климент пази града. Тук са минавали какви ли не народи. Нищо лошо не са направили. И сега ние вярваме в Св. Климент. Той е изпратил именно Вас за комендант на Охрид, човекът Баумгартен, благородният и добър човек, чието благородно сърце ние молим да спаси града. Моля Ви, г. Коментант".
Общо мълчание. Не беше много доволен заради това, че кмета избегна да говори за пленниците и не много поласкан от казаните думи, махайки иронично ръка, но отношение божествената страна на въпроса, сериозно каза:
- Господа. Съобщавам ви също, че арестуваните снощи четирима души прекараха нощта отлично. Спаха великолепно. Закусиха и обядваха неща, които и в къщи може би не са яли.
Предполагам че и вечерята им няма да бъде по-лоша. Съобщете това на домашните им. Аз имам много важни мои войнишки работи.
Не разполагам с повече време. По отношение на пленниците нищо не сте направили. Но ще Ви съобщя нещо друго.
В 17 часа моята част заминава и се премества в Струга. Поради тази причина след малко ще вдигнем във въздуха някои военни обекти. Нека гражданите не се плашат от това. То няма нищо общо с нашата работа – пленниците. Както казах, имам много важна работа. Заради това няма да мога да изслушам и останалите. Сега на въпроса. Вие пленниците не пожелахте да ги предадете. Тогава този въпрос може да се ликвидира по следните три начина:
1. До 14 часа да ми предадете българските пленници
2. Ако това не желаете, то преди моето отпътуване ще унищожа целия град, като наредя предварително населението да се евакуира.
3. Ако пък желаете да спасите и пленниците, и града, искам по половин килограм злато на избягал български войник, което да ми се предаде в 14 часа. Вярвам, че толкова човешки глави струват 10 кгр. злато. Впрочем, довиждане в 14 часа.
Всички останаха изумени. По половин килограм злато или минимум 10 килограма злато. Комендантът стана и след обичайния поздрав, все така сериозен, напусна кабинета, без да го изпрати някой. На улицата обаче стотиците жени го посрещнаха и изпратиха с безспирното българско ура, без да предугаждат, че опасността върху тях все така тежи със страшна жестокост. Той посрещна този изблик на чувства неполаскан, качи се на автомобила, който едвам си проби път между тълпата.
Между членовете на комитета - голям смут. Много мъже не можеха да задържат сълзите си. Ще се намери ли в гоя кратък срок толкова много злато. Трябва да се намери, за да се спаси града. Пръстени, обеци, гривни, кой какво има ще даде, за да бъде всичко спасено. Не трябва да се губи време. Трябва веднага да започне проагитирването и събирането на златото. Всички на работа, кой с каквото има и може.
Ура-то на множеството пред кметството привлече всичко живо, което го чу. Треперещ кметът Коцарев бавно излезна от кабинета си, убит слезна но стълбите и със сълзи на очи застана пред множеството, не смеещ да му съобщи лошата вест.
О! Народа мислеше, че кмета е вестител на радост. Нали малко преди това отдаде такъв възторг към виновника? Нима този възторг е бил отправен към една черна душа? Мъката спираше недоизказани думите на кмета. Все пак разклатеното му здраве даде малки сили да съобщи усложненията...
Отчаяние и надежда блесна в очите на охридчани. Няма друг изход! Златото трябва да се събере. Веднага, веднага, за да се спасят. Това беше и решението на тълпата, за да спаси живота си, бедните си къщички, децата и покъщнината. Кабинетът на кмета се препълни от новодошли граждани да се научат по-подробно за станалото и да се уверят, че това не е сън. Да! Всичко беше действителност и то каква черна действителност.
На работа, без да се губи време. Никой не си отиваше. Образуваха се няколко комисии по събиране на златото. Изпратиха се много глашатаи да съобщят последното условие и да подканят населението само да си помогне, като предаде наличното си злато. Още същия момент започнаха да си свалят златни венчални халки, обеци, пръстени, златни часовници. Жените първи започнаха да прииждат със своите свещени предмети, тихо пристъпваха пред комисиите, с голямо вълнение и божественост предаваха предметите, казваха си името и си думаха „Бог да помогне“.
Стари жени донасяха последните си малки златни монети, почернели от времето, пазени за черни дни. Млади момичета идваха и сваляха обеците си, за да наситят жестоката уста. Забулени туркини пристъпваха може би за първи път кабинета на кмета, но искаха сами да видят и предадат своята помощ, за да докажат солидарността си с останалите граждани. Върволица, която неспирно се нижеше.
В друга стая търговското съсловие само налагаше на себе си данта, която трябваше да даде за спасение на стоките си и на семейството. То нали на тях се разчиташе най-много? Тия златни пръстени и обеци. Колко нежни предмети са. Колко са леки. Кой може да направи сметка десет килограма злато колко халки правят? Много, много. Но дали има толкова пръстени в един малък град. Но надеждата е и в богатите, в търговците, в съзнанието и съвестта на хората.
Към 1,30 часа едвам се беше събрало 5 кгр. злато.
А можеше да се събере всичкото. Но и в тия случаи някои хора си направиха своята тънка сметка. Други пък свикнали с мисълта, че винаги други са длъжни да дават, а те само да взимат.
Те си мислят, че имат само права, а никакви задължения. Задължението им беше да приготвят багажа си, та да може при първия сигнал да намерят на безопасно място. Но те бяха много малко, за гордост, разбира се, на охридчани.
Златото бавно се събираше. Приготвените каси – кутии, не се пълнеха. Събрано е около 5 килограма, а трябват 10.
Много от членовете на комитета се безпокояха, че остава много малко време, за което не можеше да се събере и остатъка. Пък надали има кой още да донася. Но какво го интересува коменданта? Ето часът е вече 14.
На вратата още неочаквано се изпречи познатата наша фигура на Баумгартен.
Същият Баумгартен, в държанието на когото не можеха да се схванат неговите мисли. Поздрави и се отправи към стола си. Недоволно, надменно изгледа наредените мукавени кутии, поставени на бюрото на кмета, поставени на бюрото на кмета, до половината пълни с разни накити.
Окото му се спря на донесения позлатен кръст от черквата „Св. Климент“.
Свещениците с радост и вяра подготвиха тоя скъп дар само да се спаси Охрид.
Комендантът взе кръста, разгледа го като някой антиквар, попита преводчика златен ли е и го постави внимателно на бюрото.
Касата на търговците се внесе. В нея имаше само златни наполеони. Комендантът нареди парите да се съберат и преброят. Накитите да се оставят настрана. През това време закъснелите дарители още влизаха да платят своя дан. В кабинета влезна само една млада госпожа, еснафски облечена, обърна се към коменданта, поздрави по хитлеристки и се отправи към една от касите, наблюдавана от коменданта и всички останали. Извади от ръката си златната халка и я подаде на комисията, като съобщи и името си. Комендантът стана, отиде при касата, взе пръстена и го постави наново на ръката на госпожата с думите: „Подарявам Ви го". Госпожата сърдито наново поиска да даде пръстена, но германецът повтори още по-сериозно казаните думи.
Докато се преброят той нареди да не влиза вече никой и поведе разговор с преводчика. Дълъг, настойчив и съобразителен разговор. Все около наказанието. Колко много труд полагаше госпожа Савинова да постигне някакъв благоприятен разговор. Обясняваше му с каква готовност гражданите дават последния си златен предмет.
На вратата се показа фигурата на един свещеник, който в един голям плик носеше нещо, вероятно събрани предмети. Не го пуснаха. Комендантът забеляза това и нареди да бъде пуснат. Попита какво е това и разгледа съдържанието на плика. Свещеникът съобщи, че това е събраното от неговата енория. Пликът бе върнат на свещеника с нареждане предметите да се върнат на хората.
Броецът съобщи, че има около 540 наполеона.
Комендантът стана прав. Устреми продължителен поглед в златните предмети и устните му започнаха неволно да се движат, издавайки някаква сладост.
Вдигна очи и изгледа всички:
„Господа, виждам усилията, които всички граждани положиха, за да спасят града си, въпреки че не пожелаха да предадат българските пленници. Това обстоятелство ме кара малко да променя моето решение.
От думите на предалия се български войник разбрах много неща, които напълно оправдават охридските граждани. Тия думи ме накараха съзнателно да изменя решението си. Виждам накити.
Но знаете, че германския войник не взима накити. Заради това нареждам тези накити да се върнат на собствениците им.
Златните монети обаче подарявам на общината за в полза на бедните, като известна част от тях се употреби за обезщетяване собствениците на унищожените по военни съображения лодки. Назначавам комитет в състав: (...), който да се грижи за изразходване на сумите.
Господа. От 20 часа вие живеете под един голям страх.
Като войник трябваше да накажа един град и едно население, което се провини пред нашите закони.
Съобщените нови обстоятелства измениха първоначалното решение. Заради това аз желая искрено страхът, който преживяхте, да бъде най-голямото наказание през вековете за Вашия хубав град. Най-голямото наказание и то последно.
В това последното обаче аз се съмнявам...“
Едва привършил, кмета г. Коцарев се изправи радостен, бавно извади от ръката си златния семеен пръстен и го подаде на коменданта с думите:
,,Г. Баумгартен, всичко това тук връщате и подарявате на Охрид. Моля Ви, като личен спомен вземете това."
Баумгарген взе пръстена и благодари:
„Взимам го като спомен за моите войници".
Търговецът Я. взе кутията с наполеоните, поднесе я на капитана, като го помоли парите да вземе като дар от търговците за неговите войници. Той отказа. Сбогува се най-сърдечно с всички и си излезна.
Охрид е спасен. Радост засия в душите на членовете на комитета, която като мълния се разнесе из целия град.
14 октомври 1944 год. Германския гарнизон заедно с коменданта си г. Баумгартен напусна Охрид на път за Струга. Изпратени бяха радушно от цялото гражданство.
15 октомври 1944 г. в Охрид е тихо и спокойно. Очакване в неизвестност. Живо се коментира случая с германския комендант. Бях в пощата. Към 16 часа се разнесе новината за идване на партизаните. Те започнаха да пристигат след 17 часа, посрещнати любопитно и радушно от гражданите. Болшинството са облечени в своите цивилни дрехи. Всички са въоръжени с пушки, шмайзери и бомби. Пеят македонски партизански песни. Прибрах се в къщи преди да започнат да идват. Не ги видях. Само слушах впечатления на очевидци.
16 октомври 1944 г. Излезнах по-рано, за да видя партизаните. Млади хора с ентусиазъм. Градът е спокоен.
21 октомври 1944 г. Барабанът би за предаване на учрежденията. Явих се в пощата в 14 часа. Пристигнаха шест души партизани, въоръжени с шмайзери и двама от общинския отбор (съвет-комитет). Поискаха ми инвентарната книга и я прибраха.
Поискаха станционните пари и отчетни документи. Казах им, че всички пари и отчетни документи са в къщи. Наредиха веднага да бъдат донесени, като изпратиха с моите хора и един партизанин. Документите с два чувала важна архива, марки и др. запечатиха в моя кабинет, като прибраха ключа от касата и стаята. Парите 19 хиляди лева наредиха да внеса на отбор-комитета. Взеха пишущата ми машина, за което веднага ми се подписа в инвентарната книга. Взеха със себе си и всичкия канцеларски материал. Накрая запечатиха всички помещения на станцията, с изключение на телефонната, и прибраха ключовете със себе си.
23 октомври 1944 г. Поканиха ме с бележка да се явя в команда „Подруче" да внеса станционните суми от 19 хиляди лева. Внесох ги и ми дадоха разписка. Състоя се митинг, на който говориха много оратори. Най-важен беше П. Пирузев – министър на Македония. Той единствен засегна доста обективно политическото становище на Македония към съседните си държави. Остро осъжда фашистка България. Няколко благоприятни мисли за днешна България. Друг интересен оратор беше стария ми колега Наум Терзиянов. Каза по-силни думи, отколкото е позволено за един стар човек. Понятието „България" не заслужава толкова силни обиди. За фашистите в България въпроса е по-друг. Казах същата вечер на Терзиянов „Не е ли възможно по-малко да се петни България?"
26 октомври 1944 г. Пусна се слуха, че много германци пристигнали в Ресен. Общ страх. Младежите започнаха да напускат града.
27 октомври 1944 г. От рано сутринта селото Радолище – на 7–8 километра южно от Струга, близо до брега на езерото в полите на Мокра беше запалено от германците. Пушеците се виеха до облаците почти през целия ден.
28 октомври 1944 г. До 14 часа си бях в къщи. Излизайки, почувствувах, че нещо става в Охрид. По главната улица няма никакво червено знаме. Даже и това от общината беше прибрано. Предполагах, че е от дъжда. По-сетне научих, че наново Охридчани се изплашили и много видни хора побегнали в близките села. Божем идвали германци от Ресен.
30 октомври 1944 г. Научих, че условията за примирието на България били благоприятни. Но насам е тежко. Аз лично особено тежко понасям нашето положение в Охрид. Скъпотията е безобразна. Агронома Бояджиев купи 1 килограм сол за 500 лева. И аз имам голяма нужда от сол, но не ми се дават още 500 лева за килограм. Бистрим политиката. Всеки казва по нещо, което не излиза вярно. Добър мюсюлманин ни подарява осмак брашно, заради познанството си с близките на жената.
31 октомври 1944 г. Денят е великолепен. С Ицко бяхме на пристанището и наблюдавахме как ловят риба с въдици. Ходихме и на Студенчище с агронома. Там асистентът Хаджиев каза, че предстои някаква опасност откъм Албания – идвали германци. Върнахме се в града. Чувства се голямо безпокойство, което привечер се увеличи. Партизаните са готови да напуснат града. Различни версии. Германска колона пристигнала от Битоля в Ресен. Водили са сражения с партизаните на Буково. В Струга имало много германци, имали и танкове. Опитали се да минат към Охрид. Вечерта се отбих в Мострови, където пих и ме черпиха няколко ракии. О, тия по-стари македонци, колко съжаляват за българите, как от сърце са простили всички грешки на същите и колко много съжаляват за заблудата на младите по отношение на България.
1 ноември 1944 г. Бях с Ицко и агронома към казармите. Чуха се два оръдейни изстрели. Върнахме се. Минавайки към пощата забелязах, че партизаните, охраняващи я, товарят бързо багажа си на една кола. Запитах един от познатите дали се изтеглюват. Отговори ми тихо, поверително и неспокойно: „Склонете се". Веднага си отидох. След половин час цялата чаршия се затвори. Хората се прибираха или напускаха града. Партизаните и те напускат. Привечер научих, че в Ресен имало около десет хиляди германци. 400 от тях отивали и поправяли пътя към Охрид. Привечер се чуха много оръдейни изстрели откъм Струга. До 10 часа друго нищо особено.
2 ноември 1944 г. През нощта партизаните се изтеглили. Рано сутринта се чува картечна стрелба от към Ресен–Косел. Оръдейна от Струга–Кефасан. Всичко е в очакване на германците. Общо безпокойство. Много граждани напускат града за в селата. Всеки се пита ще има ли кръв. Дано Св. Климент помогне. Нямах брашно. Взех от фурната два хляба по 900 грама при цена 100 лева единия. Излизайки от къщи, една жена весело мина и съобщи, че германците пристигнали пред чинара. Отидох с Ицко. Всички комунистически надписи изтрити или се изтриваха още. На главната улица срещнахме първия германски ариергард от десетина души. Води ги германски офицер. Наредили се един след друг. Любезни погледи. Не можах да не им отдам поздрав със свалена шапка. Весело, гласно отговарят по хитлеристки. Аз вдигнах шапка и казвах „Добър ден". Те вдигаха дясната ръка и казваха „Хаил".
Ицко моментално схвана това и при всеки срещнат германец смирено казваше на неговия детски език „добър ден" и вдигаше и двете ръце. Това ме смути, защото никога не го бяхме учили. И германците дойдоха, и всичко се нормализира. Германските войници се връщаха, много уморени, но любезни. Така мина целия ден. Донесоха ми и брашното.
3 ноември 1944 г. Още сутринта се научих, че минаващите през нощта германци са разбили и ограбили няколко магазина. Това още повече изплаши охридчани. Цялата чаршия се затвори. Привечер при моя хазаин се настаниха четирима германци – много любезни и добри. Пихме с тях ракия.
4 ноември 1944 г. През нощта нищо лошо. През деня напълно нормално. Полицейския час е от 17 часа. Много нови германски войници пристигнаха. Радиото казало, че Лерин бил взет от англичаните. Някои казват, че в Битоля нямало вече германци и наблизо били англичаните. Чудно – чакаш наши и руски войски, а то ще дойдат английски.
5 ноември 1944 г. Нови германски войски пристигат. Вчерашните си заминават за Албания. В Мострови дойдоха двама германски подофицери, които говореха отлично български – моя диалект. Поканиха ме да седна на тяхната маса. Стари софиянци. Не казват кои са и пр. Дадоха ми едно писмо за В. И. и др. частни поръчки. Говориха за днешната политика на България, която не харесват. Може би това беше изкуствено. Но аз дадох да разберат, че я одобрявам. Поканих при нас и агронома Бояджиев. Казаха ми също, че в Леринско или там, където са били в Гърция, германската им част имала около 3500 души български пленници, които германците освободили преди да започнат оттеглянето си, като им дали за по 10 дни храна. Искаха и това да се съобщи на В. И., за да не би да бъдат избити от гърците. Разделихме сe приятелски. Казаха ми, че по стъпките им се движат английски войски.
6 ноември 1944 г. Нищо особено. През нощта голяма част от германците се изтеглиха към Струга. И нашите съквартиранти също.
7 ноември 1944 г. През нощта ме събуди Финка. Чух наблизо гърмежи в източната покрайнина на града. Станах. Часът беше 4,30. Даде се червена ракета. Гърмежите се усилиха. Взимаха участие вече и оръдия. Взехме децата и слезнахме при хазаите, които бяха станали. По всичко изглежда, че партизаните са нападнали германския ариергард в града. От всички страни се стреляха. Към 9 часа прелетяха два от аероплани[те] от четворката. Много ниско обиколиха над града. Часът е 11. Стрелбата продължава. Какво ли ще стане? И Ицко има температура от снощи. Легна да спи. Аго безгрижен си лежи и трае в кухнята.
Охрид, защо ме караш да плача и пиян да се завърна в къщи. И да видя моя малък Аго да е самотен като в безбрежна пустиня. О! И моя голям Ицко спи на другия креват. Мои скъпи рожби, заслужавам ли Ви. Мои сладки деца, колко много Ви обичам. Дано нещастията, в които сте раснали, ви направят силни и сладки чада на човещина, братство и съвместна любов. Да бъде велико бъдещето! Две сладки деца Ицко и Аго!
Стрелбата продължи. Германците започнаха да изтеглят своите коли към посока на Струга. През всичкото време обаче боят се води много близо до нас. Започнаха да изтеглят и тежките оръдия. Минаха линейки Червен кръст – вероятно германците прибираха ранените си. Към 3,30 часа една група германци зае позиция на улицата срещу нашата къща. Германски фелдфебел с каска, бинокъл и бомби в ръце, прикрит в една врата, наблюдаваше движението на партизаните, които ние не виждахме. Двама германци с тежка картечница бяха залегнали до тротоара. Отсам други с пушки се прицелваха внимателно срещу своята жертва. Не бяха смутени. Стреляха, пушеха и се смееха. Даже ни поканиха с ракия. По едно време се оттеглиха. Успокоих се. Защото стоенето им тук представляваше голяма опасност за близките къщи и за нас. Всеки момент можеше някой партизанин през градините и дворовете да се приближи до тях и с една бомба или шмайзер да ги смаже незабелязано. Това можеше да предизвика реакция от други германци. Слава богу! Към 17 часа се изтеглиха и не се върнаха.
След 17 часа излезнах на вратата. Мина един познат, който ми каза, че германците се махнали. След половин час жени и деца започнаха да излизат на улицата. Гласове. Ето и партизаните. Бедно облечените войници на Македония започнаха запъхтяно да пристигат на групи. Те преследваха германците. Успокояваше ги населението, че вече германците заминали. Охрид излезе да посрещне и това ново, второ партизанско идване. Умора е обзела всички. Към посока на Струга се чува оръдейната стрелба на германците. Вероятно си пробиват път през партизански редици. Обградили Охрид от западния му край. Така свърши и този страшен ден.
8 ноември 1944 г. Димитровден. Излезнах сутринта да се науча за подробностите и търся агронома именяк. С него се напихме от много ракия. Имало много жертви от партизаните. Видяхме, кога двама убити партизани пренесоха с кола. След обед станало погребението им. Били към 27 души. Не бях, защото не знаех. След обед ходихме с Финка и Ицко по визити.
9 ноември 1944 г. Нищо особено.
10 ноември 1944 г. Поисках от отбора да се определи човек, комуто да предам станцията, понеже е крайно време да опитам да заведа семейството поне до Битоля. Явих се при Ст. Филипчев, при когото беше и Н. Терзиянов. Последния ми каза, че бил определен за началник на администрацията в Охрид (на всички учреждения). Определиха Георги Груйчев за мой заместник. Започнах предаването с инвентара. В къщи научих от Перо Михайлов за арестуването на бившия кмет Ил. Коцарев. Днес един ми каза: „За мен всички чиновници, които дойдоха от старите предели, са фашисти". Не му отговорих, но ми стана много тежко, като зная какъв съм бил.
14 ноември 1944 г. Съобщи се по Радио София, че армията на генерал Стойчев е превзела Скопие. След обед се образува младежка манифестация, на която се носеха плакати: „Да живей освободено Скопие", „Да живей Комунистическата партия на Македония", „Да живеe армията на Тито" и пр. Нито една плаката с надпис, в който да се споменува нещо за нашите войски, превзели Скопие. Поне да бяха казали: „Бог да прости падналите български герои". Чух извадки от статията на един наш в нашите вестници за шовинизма. Да не би този шовинизъм да е пречката, за да се спомене името българин или България. Защото действително някои среди се страхуват от тая дума.
Тоя момент, тук в Охрида син, смирено казвам:
„Бог да прости падналите мои братя и Слава на героите!"
Източник :