Страници

15 септември 2023

In Memoriam : Д-р Сава Рясков

 


 

 


 

 

На 28 срещу 29 юли 2023г. в дома си в Сен Манде - Париж, почина Д-р Сава Рясков. Той навършваше 103 години. Всеки ден от неговия живот беше изживян достойно!

Д-р Рясков е син на Марко Рясков, Министър на финасите в кабинета на Андрей Тошев, Управител на Българската Народна Банка и на Кредитната банка.

През време на войната д-р Рясков завършва медицина във Виена при проф. Ханс Епингер - същият, който е извикан при цар Борис, когато той се разболява фатално през август 1943г.

Д-р Рясков беше най-добрият офталмолог в Нидерландия. След пенсионирането си се установи в Париж, в Сен Манде, където живя до края на живота си. Сътрудничеше на вестник "Про и Анти" и вестник "Лечител". 

Издаде книга за живота си.

 


 

Хобито му беше да рисува пейзажи, които после отпечатваше като календари за съответната година и изпращаше на приятелите си.

Пазя няколко от тях.

 

Почивай в мир!



Лъчезар Тошев

 

Предлагам на читателите на моя блог интервюто, което д-р Сава Рясков даде на Даниела Горчева за нейното списание "Диалог" :

 

 

Сава Рясков: След съветската окупация ние престанахме да принадлежим към Европа

Интервю на Даниела Горчева

 

Източник :

http://dialog-bg.info/Interviu/Ryaskov.htm


 

Д-р Сава Рясков е роден в София през 1920 година. Той е средният син на Марко Рясков, бивш финансов министър и управител на Народната банка в докомунистическа България, който има големи заслуги към България. Сава Рясков завършва медицинското си образование през 1944 година във Виена и когато се връща в страната през 1945 заварва баща си въдворен в лагера край Бобовдол. Старият човек прекарва общо четири години в комунистически затвори и лагери.
През 1965 година д-р Рясков напуска България и се установява като очен лекар в Холандия, където работи в областта на още новия тогава метод на лечение, известен като „лазерна коагулация”. Публикуването на резултатите в тази област донася международна известност на д-р Рясков в средите на офталмологията и му осигурява преподавателско място в Медицинския факултет в Ротердам. През 1987 година д-р Рясков се пенсионира и днес живее във Франция, за да е по-близо до двете си дъщери и внучките си. Владее отлично френски, английски, немски и холандски езици, автор е на мемоарната книга „Между два свята”, излязла на български и холандски, както и на много статии, публикувани в демократичния печат в България след 1989 година.

Днес, навършил 100 години, д-р Рясков продължава да чете и следи новините, излиза всеки ден на разходка из Париж, където живее, обича да рисува. Доскоро той пътуваше до България и правеше планински излети. На 84 годишна възраст се качва с внучката си на връх Мусала.

 

- В автобиографията си „Между два свята” разказвате за родителите си, за средата, в която сте отраснали. В този разказ споменавате куража на майка Ви по време на земетресение в София през 1928 година, когато сте около 8-годишен. Какъв човек беше тя? Как понесе превратностите на съдбата, емиграцията на синовете си, арестите на баща Ви?

- Ще Ви разкажа няколко случки. Мисля, че истинският характер на един човек се проявява най-вярно при големи изпитания.

Земетресението се случи в края на пролетта през 1928 г. Вечерта беше тиха и топла. Внезапно земята започна да се тресе, а всичко вкъщи така се залюля, че уплашени избягахме навън. Само майка ми не побегна. Най-напред изнесе заспалия ми малък брат, после на няколко пъти се върна в разлюляната къща, за да вземе одеяла за нощуване в градината, където се бяхме събрали разтреперани.

На 24 май 1945 г., когато тъкмо се бях се завърнал от Виена след завършването на медицинското си образование, отидохме с майка ми на свиждане с баща ми, въдворен в лагера Бобовдол край Дупница. Тя беше седнала до железопътната линия. Когато пред нас, крачещ до линията се появи прегърбеният човек, който цял живот беше ходил с изправен гръб, тя впери очи в него, стисна устни и започна да скубе тревата около себе си. Баща ми не успя да познае измършавелия си син и се разплака, но майка ми не пророни сълза.

През октомври 1968 г. големият ми брат Илия загина при автомобилна злополука близо до Амстердам. На съкрушените ми родители бе разрешено да дойдат в Холандия за погребението. Баща ми беше онемял от мъка. От време на време промълвяваше: „Господи, защо не прибра мен?” и потъваше наново в мълчание. Майка ми се суетеше около него и внуците и се опитваше да ги ободрява. Своята мъка беше скътала в душата си.

Писмата, които пращаше от Панчарево, след като бяха останали с баща ми сами, и по-късно, след неговата смърт, никога не съдържаха жалби. Тя ги пълнеше с красотата на градината, всеки сезон различна. Не молеше никого от нас да дойде при нея, защото знаеше, че дошлият да я види повече няма да може да излезе от България.

Майката, Радка Ряскова, 1935

 

- Старата ви къща е голяма и хубава. Каква е нейната съдба, в чии ръце попада след 9 септември?

- Голямата хубава къща, в която израснах, имаше съдбата на всички хубави къщи в София след 9 септември 1944 г. - конфискация и даване на разположение на някого от комунистическите големци. В нашата къща се нанесе Антон Югов и остана, мисля, повече от 40 години в нея. Баща ми построява тази къща през 1922 година. При бомбардировките на София таванският й етаж изгаря. След излизането си от лагера край Бобовдол баща ми го възстановява. Не вярвам по това време да си е въобразявал, че ще остане да живее в нея, но баща ми не можеше да търпи негов имот да не бъде в изправност. Така - „в изправност” - неговата къща беше предадена на Антон Югов.

Бащината къща, построена от Марко Рясков

Сава на стъпалата на бащината къща

- Чия собственост е днес?

- Тя не е повече във владение на прокудената фамилия. С прогонването на собствениците на една къща, оттам изчезва и духът, който е витаел в нея. Когато ми се случи да мина днес край бащината къща на ул. „Хан Крум” 31, изпитвам горчивина и мъка, но не и желание да вляза в нея.

Илко и Сава, 1929

- Разкажете за баща си. Марко Рясков е бил личност в България до 9 септември 1944 г.: известен финансист, следвал в Антверпен и специализирал в Мюнхен и Берлин, бил е управител на Народната банка и министър на финансите. Оставил е дълбоки следи в стопанската история на България, но и историографски следи с написването на своите „Спомени из моя живот”.

- Професията на баща ми беше много „земна”. Тя беше тясно свързана с материалните грижи на хората. Знам, а той споменава и примери в своите спомени, че в своята кредитна дейност се е ръководил от верния си усет за това, кое е възможно, кое е смислено и главно - кое е общополезно. Предпазвал е хората от грешни стъпки и е поощрявал начинания с добри изгледи за успех. Прагматичността може да бъде свързана с избягването на рискове, но в делата на баща ми често е имало голям размах. Постигал е неща, които за другите стопански дейци в България са изглеждали непостижими, защото е умеел да увлича хората, да им вдъхва доверие и да им гласува доверие. 

Мисля че още като ученик в Свищовското търговско училище и после като студент по търговски науки в Антверпен е разбрал каква роля играе доверието между хората в материалните им взаимоотношения. Без да бъде наивен или неразумно доверчив, изхождаше от правилото, че хората, с които работи, са порядъчни и заслужават доверие.

- Марко Рясков се е радвал на изключителен авторитет не само в България, но и сред финансовите среди в Европа.

- Баща ми изпълняваше собствената си работа така компетентно и почтено, че с годините действително беше спечелил пълното доверие на финансовите среди не само в България, а и извън страната. През 1934 година, например, успява да уреди само с едно телефонно обаждане до Виена аванс от един милион швейцарски франка. 

Това става, когато е току-що назначен за управител на Народната банка, която поради започналата през 1929 година стопанска криза остава без валутни резерви и България не е била в състояние дори да издържа легациите си и българските студенти в чужбина, камо ли да плаща своите задължения към чуждите кредитори. 

Българските финансови институти преди него вместо да кажат истината за състоянието на държавата, са давали голи обещания, следствие на което натискът на чуждите кредитори се е засилвал. През 1934 година Марко Рясков е назначен за управител на Народната банка и бива изпратен веднага да води преговори в Лондон. 

На масата на преговорите срещу него са седели сър Остин Чембърлейн (бивш външен министър на Англия) и сър Ото Нимайер (директор на Английската банка). В Лондон Марко Рясков успява да убеди представителите на кредиторите, отпуснали заеми на България в неплатежоспособността на бедната ни страна и да приключи преговорите изключително изгодно за България. Със своя доклад, но главно с достойното си поведение е успял да превърне началното недоверие на господата, с които е преговарял в пълно доверие.

Марко Рясков, 1933

- За него се разказват легендарни истории, като например, как само за няколко седмици е успял да намери пари за неизплатените цели четири месеца заплати на държавните служители.

- Да, когато като току-що назначен за министър на финансите Марко Рясков трябва да намери средства, за да плати три закъснели и една текуща заплата на държавните служители, той получава нужния кредит без отлагане, защото заемът е поискан от Марко Рясков, а той заслужава доверие.

Каква е ролята на доверието в кариерата на баща ми може да се съди от много епизоди в неговата обществена дейност. Такъв епизод, например, е въвеждането на земеделския кредит в българското селско стопанство.

- Възможността селските стопани в България, която е земеделска страна, да получават кредит въз основа на собствените си недвижими имоти, без да прибягват до заеми, които в крайна сметка ги разоряват, е наистина впечатляваща за времето си реформа и е заслуга на баща Ви. Разкажете повече за това.

- Това става преди Балканската война. След като се запознава основно в Германия с кредитната практика в земеделски условия 27-годишният Марко Рясков изготвя доклад за Българската земеделска банка, в който препоръчва ипотекарния кредит като най-подходящ за селското стопанство у нас. Този кредит освобождава селския стопанин от големите несгоди и от разоренията, с които е съпроводен кредитът срещу поръчители, който по форма е краткосрочен, а по същността си – дългосрочен. Текущата сметка, под каквато форма баща ми препоръчва да се отпущат ипотекарните кредити, дава възможност на селските стопани да погасяват при добри реколти целия си или голяма част от дълга си и наново да теглят пари за покриване на стопанските си нужди. Разбира се от само себе си, че като правило селските стопани трябва окончателно да изплатят дълга си в продължение на уговорен срок, обичайно до 20 години.

Докладът му е бил до такава степен убедителен, че Управителният съвет назначава Марко Рясков за началник на такъв голям клон като Плевенската земеделска банка, за да може да проведе на практика своите препоръки. Тогава младият директор започва да обикаля с двуколка селата зиме и лете, за да убеди селяните, че тази форма на взимане пари на заем е по-добра от старата - с поръчителствата. Успява да спечели доверието на хората и реформата се осъществява.

- Известно е, че баща Ви неведнъж е подавал ръка на изпаднали в беда хора

- Той обичаше да помага на хората, но помагаше така, че резултатите от помощта му да бъдат трайни.

Ще цитирам една малка знаменателна случка, която баща ми описва в своите спомени: „Един селянин (циганин) с многочленно семейство от съседно на Плевен село дойде в банката с жена си. Разправиха ми с плач, че ще останат без имот, ако банката не им помогне със заем, за да изплатят частния си дълг към селския богаташ X. Той бил се снабдил с изпълнителен лист и обявил имотите им на публичен търг (а това значи да се продадат на безценица) за четвъртък. Това беше в понеделник. Казах им, че следния ден сутринта ще бъда в селото им, да се помоли кметът да събере комисията и да се приготвят трима свидетели. Във вторник бях в селото му, в сряда сутринта се сключи ипотечният договор, в същия ден следобед съдебният пристав получи сумата по изпълнителния лист. Спасих от разорение един трудолюбив селски стопанин. Човекът беше донесъл от признателност няколко метли. Аз отклоних подаръка, но му казах, че ще го посетя в къщата му на село.”

Като припомням тези епизоди, не мога да пропусна да спомена и благотворителната дейност на баща ми. Тя имаше преди всичко градивен характер, намерила израз в построяването на почивни станции за работниците от държавната печатница, за служителите на ръководената от него кредитна банка, участието му в изграждането на детския преванториум при Трявна (със средствата на царица Йоана), както и на студентския санаториум при Владая.

- Съдбата на баща Ви е драматична. На 13 септември 1944 г. комунистите го арестуват и след като месеци наред е разпитван, бива изпратен в лагера Бобовдол. Една година по-късно обаче внезапно го освобождават и изненадващо го назначават за директор на Българска кредитна банка, която вече е станала собственост на Съветския съюз. Как си обяснявате назначението му и последвалото след това изселване на родителите Ви?

- Да, както на мнозина, съдбата на баща ми след 9 септември беше драматична и незаслужено тежка - два пъти по половин година следствия в Държавна сигурност, общо три години в напреднала възраст и с лошо здраве в концлагерите или така наречените „трудововъзпитателни общежития”(ТВО), изселване, конфискация на всички имоти, без право на собствено жилище, без истинска пенсия. Това сухо изброяване на незаслужени удари, разбира се не може да даде ясна представа за това, което е изживял почтеният човек през комунистическия режим.

Но в този въпрос засягате едно интересно събитие – освобождаването на баща ми от лагера край Бобовдол и връщането му на работа в Кредитната банка. Тази банка е била със значително участие на Дойче банк, а по силата на примирието между СССР и Германия, цялото имущество на Германия в България става съветска собственост.

Съветските финансисти, изпратени да приемат Кредитната банка, обаче се виждат затруднени и не могат да се ориентират. По тяхно желание съветското военно представителство в София изисква освобождаването на баща ми, за ги въведе в организацията на ръководената от него в продължение на 40 години банка. Дейността на банката е възстановена и след една година баща ми е посъветван да си подаде оставката. Той се разделя по трогателен начин със своите служители. Към всички - от помощник–директорите до разсилните той се отнасяше като към свои сътрудници в неповторимия си човешки стил и те му отговаряха с уважение и привързаност, дори с обич.

- През април 1951 г. баща Ви отново е арестуван и е подложен на многобройни разпити в ДС – Горна Оряховица, набеден, че е шпионин. През май 1951 г. е откаран в Централния софийски затвор, където е разпитван до 22 октомври. В крайна сметка е изпратен в Белене за срок от 5 години. Тогава е бил на почти 68 години, страдащ от диабет и други заболявания.

- Да, това е второто арестуване на баща ми. По това време той живее в Севлиево, почти откъснат от света и поддържа единствено семейни контакти. През април 1951 г. през нощта точно срещу Великден по тъмно в 4 часа сутринта е отведен под стража. Най-напред на разпит в Търново, после закаран в ДС в София за следствие. Бил е набеден, че дава сведения на американското разузнаване за стопанското състояние на България. Разпитите не успяват да докажат такава дейност. Въпреки това излиза решение за въдворяване за срок от пет години в лагера на остров Персин край Белене.

- Баща Ви разговаряше ли с Вас или с майка Ви за годините в концлагера, когато излезе оттам?

- Мисля, че съществуващите свидетелства за мъките на тези хора още не са проникнали в националната ни памет. Ако не се намерят писатели, историци, хора на изкуствата – главно на кинодейци, които да се развълнуват от съдбата им, техните мъки ще останат неизвестни. Страхувам се, че жертвите на комунизма ще останат в историята само като бройки, ще мъждукат още малко време в паметта на своите близки – остарели и отиващи си свидетели и ще бъдат забравени.

Освен мен и майка ми никой не е чувал разтърсващите викове на баща ми в малката спалня в Панчарево. Кошмарите си той не сподели. Не знам какво е сънувал, но съм чувал виковете му и съм виждал как майка ми нежно го събуждаше, това помня, само това мога да разкажа. Баща ми беше от тези хора, които не споделяха преживяванията си по време на разпитите и в лагерите. Може би е разказвал нещо на майка ми, но само на нея и вероятно не всичко.

Оставям на читателите на тези редове да си представят какво е пречило на горди и изпълнени с достойнство хора да споделят униженията и мъките, изтърпени в комунистическите затвори и концлагери. Тяхното мълчание заедно с мълчанието на убитите образува завеса, която ми се струва по-плътна от „Желязната завеса” и която морално има още по-тежки последствия. Докато тя съществува, ще има хора в България, които да смятат 9 септември 1944 г. за светла дата, които ще минават край паметника на съветската армия в София, без шмайзерът на върха му да ги боде в очите и в душата.

- Защо през 1945 г. не предпочетохте емиграцията, а се прибрахте в България?

- „Да се учим, за да служим на България” - баща ми така ни възпита и тримата. Добре че поне големият ми брат Илия не се върна след войната.

- А не знаехте ли какво ще последва след съветската окупация на страната?

- Когато повечето от българските студенти във Виена тръгнахме към Родината, натоварени на открити камиони на българските военни части, които участваха в окупацията на града, никой не знаеше точно какво ни очаква в България. Малцина са предполагали, но никой нямаше представа колко се е променило всичко и колко още щеше да се променя.

- Отначало работите със съпругата си като селски лекари в Бяла черква, в Градище и др. След това дълги години работите в Окръжна болница в София като офталмолог. Какви са спомените ви оттам?

- По стечение на обстоятелствата попаднах в очното отделение на Окръжна болница (тогава до Сточна гара) и станах очен лекар. В продължение на 14 години работих в Окръжна болница. Беше време на усилено учене и на борба за усъвършенстване. Признанието от страна на колегите в болницата и извън нея не закъсня, но изгледи за научна и преподавателска работа нямаше.

Тук искам да спомена, че когато кандидатствах за мястото в очното отделение на Окръжната болница, много се съмнявах че като син на „народен враг” ще го получа. Когато видя документите ми, началникът на очното отделение, който беше от еврейски произход, ме попита дали съм син на Марко Рясков. Потвърдих и за моя изненада д-р Левиев ми стисна ръката и ми заяви, че ще направи всичко възможно, за да бъда назначен в очното отделение. Баща ми беше взел участие в спасителната акция за българските евреи и д-р Левиев е знаел. Така произходът ми неочаквано ме вкара в бъдещата ми професия.

 

Колегите на д-р Рясков от Очно отделение, Окръжна болница - София, 1951: д-р Левиев, д-р Балабанова, д-р Рясков, д-р Шумкова, д-р Попова

- Как изглеждаше България от 1945 до 1965 година?

- Комунистическата власт успя да подмени естественото разслояване на всички общества по образование и професия с целенасоченото оформяване на категориите: „свои и чужди” или – на послушни поддръжници на режима с привилегии и на „врагове на народа” с разновидни и унизителни ограничения. Първата група контролираше втората с властта си, но и с най-унизителното средство за управление - със страха, това примитивно чувство, внушавано от агентурната мрежа на Държавна сигурност. Масовото примирение, склонността към приспособяване надделяха постепенно над нуждата от свобода, от справедливост и човешко достойнство. Имаше и непримирими хора, които се опитваха да се борят. Немалко реагираха на лъжите и нелепостите с хумор, с вицове, които често водеха към лагерите и понякога към побоища до смърт. Животът в това ежедневие ми тежеше. Желанието да напусна България ставаше все по-силно.

- Как се стигна до Вашата емиграция през 1965 година?

- Емиграцията ми се осъществи благодарение на няколко обстоятелства. През 1958 г. при кратко посещение на Холандия по покана на брат ми Илия обиколих няколко очни клиники с цел да науча новости в очната хирургия. Една от тези клиники беше очната болница в Ротердам. Запознанството ми с оглавяващия тази болница професор постепенно се превърна в приятелство. По-късно аз споделих с него желанието си да напусна България и за да ми помогне, той ме покани през 1964 година за едно лабораторно изследване в Ротердамската очна болница. По това време България беше почнала да покрива драстичната си нужда от валута като изпращаше български специалисти в чужбина, главно в арабските страни и ги задължаваше да дават голяма част от заплатата си на българските търговски представителства в чужбина. Затова и аз получих разрешение да работя няколко години в Холандия с условието да предоставям част от възнаграждението си. След това не се върнах повече.

- Преживяхте ли културен шок в Холандия, идвайки от комунистическа България?

- При попадането на ново място, човек винаги открива необичайни неща. Ако тези открития не го измъчват, те нямат ефекта на шок, а по-скоро го обогатяват и стимулират. Шокирани бяха по-скоро холандците, когато им разказвах за условията, при които се живееше в България.

Ако имаше нещо, на което трябваше да се нагаждам в Холандия, това бяха чисто човешките отношения. Не тези на взаимно уважение, те бяха осъществени от първите дни след стъпването ми на холандска земя, а тези на създаване на човешка близост. Отначало холандската резервираност ме озадачаваше, но скоро разбрах, че липсата на външни прояви на топла сърдечност не означава, че тя не съществува. Професионалните ми връзки в Холандия бяха многобройни и интензивни. Причината беше естеството на работата ми, която до известна степен имаше „пионерски” характер.

Дъщерите Нели и Радка

Любка и Сава Ряскови с внучките си Анна и Александра и правнучката Анаис.

- Вие имате големи заслуги в областта на лекуването на очните компликации у болните от диабет.

- Заболяването на зрителната ципа, на ретината, причинено от диабета и което води до загуба на зрението, се нарича „диабетична ретинопатия“. Когато това заболяване, както е с много други болести, се открие навреме, неговият развой може да бъде овладян, т.е. ослепяването може да се предотврати. Лечението се извършва с лазерни лъчи. Когато започнах да работя в Холандия, това лечение още не беше общоприето. Аз бях усвоил техниката му по време на едногодишно пребиваване в очната клиника в град Есен, Германия. Тази клиника се ръководеше от човека, който въведе в офталмологията третирането на ретинени заболявания със светлинна енергия, т. нар. фотокоагулация. С въвеждането на лазерните системи това лечение беше наречено лазерна терапия. 

С придобитите в Есен знания аз започнах да прилагам фотокоагулацията за лечение на диабетичната ретинопатия. 

Това беше новост в Холандия и като всяка новост това лечение бе прието доста резервирано. Публикуването на постигнатите от мен резултати, както и основният ми труд на тази тема, издаден през май 1972 година (за съжаление два месеца и половина след смъртта на баща ми), ме утвърдиха като капацитет в тази област на офталмологията. 

Признанието в Холандия бе последвано от признание в Европа и отвъд Атлантика. Как щеше да се радва баща ми, ако беше доживял моя успех.

Медал за заслуги към болните от диабет

- В медицинските среди в Холандия и до ден днешен името Ви се споменава с респект, имате и много признателни пациенти.

- Холандските офталмолози и диабетолози ми изпращаха пациентите си и те – не много характерно за холандците, започнаха да проявяват привързаност. Това се дължеше до известна степен на готовността ми да бъда на тяхно разположение винаги, щом се налага. Обаждаха ми се понякога разтревожени късно вечер и аз ги приемах още на другия ден, макар и без предварително записан час. Може би това е причината, че все още не съм забравен.

Статия за д-р Рясков в Algemeen Dagblad

- В „Моята Одисея” Стефан Груев, с когото сте били приятели, пише: „Пораженията от тоталитарния режим не засягаха само живота на хората - не им бяха причинили само страдания и материални щети. Засегната беше самата морална тъкан на обществото”. Споделяте ли тази оценка?

- Казаното от Стефан Груев за увредената „морална тъкан“ на българското общество споделям изцяло и с болка. Болката беше присъща на много българи изгнаници, които не можеха без риск да се връщат в България. Болка изпитваха и всички по-стари хора вътре в България, чиито морал беше „изтъкан“ от родители и учители, писатели и историци във времето преди 9 септември 1944 г. Тяхната болка е била може би още по-дълбока, защото те съзнаваха, че поведение в духа на старите добродетели би пречело на бъдещето на децата им. Те с примирение, а може би и със срам приеха поведение, което осигуряваше оцеляването на семейството и някакви изгледи за добруване на децата им.

- Когато сравнявате холандци, французи и българи, намирате ли много разлики?

- Има много разлики, които са ми правили впечатление. Французите, например, обичат не само да се наслаждават на изтънчено ядене и пиене, но са и в състояние да говорят с часове на гастрономически теми. Смята се за лош вкус да се говори за цени. За холандците цените са нещо важно, не защото им липсват средства, а защото не обичат да прахосват. И българите не харчат много, но не от пестеливост, а от нямане на пари. А когато ги имат, изпитват суетна гордост да покажат, че ги имат.

Външността и облеклото играят важна роля за французите, които ценят елегантността, обноските, красноречието. В Холандия „формата“ не играе съществена роля. Не е толкова важно как си облечен, а каква е твоята същност, не е важно как ще кажеш нещо, а какво ще кажеш.

В България обществените дейци сякаш не могат да минат без да отправят обидни нападки към инакомислещите. Освен това като че ли им е невъзможно да говорят без да лъжат или да заобикалят истината.

Хуморът на французите винаги съдържа подигравателни нотки. Самоиронията обаче се среща рядко. Холандците най-весело се смеят, когато разказват комична история, в която самите те са жертва на някакви обстоятелства или на собствените си гафове.

В българския хумор има често нещо толкова абсурдно, че не можеш да не се смееш с глас; докато на френските и холандски шеги можеш да се задоволиш само с усмивка.
Но най-болезнени за нас, българите, са разликите ни спрямо Франция и Холандия в гражданското ни поведение и в правораздаването. Да си пожелаем тези разлики постепенно да намалеят.

- Коя България бе по-близко до Западна Европа - онази преди съветската окупация през 1944 г. или днешна България, вече член на Европейския съюз?

- Ако говорим за морални критерии или за гражданско поведение, за отговорност спрямо професионалните задължения, българите в докомунистическа България не се различаваха много от хората в страните на цивилизования свободен свят. Селскостопанската ни продукция бе високо ценена извън България. Образованите българи бяха компетентни професионалисти в своята област, говореха с лекота по няколко езика, притежаваха ерудиция, култура и обноски. С една дума, в много отношения България бе истинска европейска държава. След съветската окупация България престана да принадлежи към Европа. Но аз вярвам с цялата си душа в младите българи и в идващите поколения.

 


 

По следите на публикуваното

Вестник "Лечител", Брой: 43, 24 октомври 2013г.

     Аз също смятам, че 

цар Борис ІІІ е жертва на отравяне 
 

     След публикуването на “70 години от кончината на цар Борис III” във в. Лечител, на 5 септември 2013 г., се получи писмо за автора на статията от 93-годишния д-р Сава Рясков, живеещ в Сен Манде – Франция, син на някогашния Управител на БНБ и Министър на финансите Марко Рясков. Поради значението за историята на това писмо, публикуваме големи откъси от него. 

     St.Mande, 2 окт.2013г. 

     Драги Господин Тошев, 
     (...) 
     Вашата последователна борба за разобличаване на престъпленията на комунистическия режим в България ми е близка до сърцето, не само защото баща ми беше жертва на този режим. 
     Споделям също Вашия интерес към цар Борис. Бях почитател на този човек, не само заради ролята му като български държавник, но и заради човешките му качества. 
     Съчетанието - монарх и обаяние, е по същество почти несъвместимо. Цар Борис го осъществяваше! Аз го изпитах при случайните ни срещи в Чамкорийската планина … 
     Изследването Ви по повод 70-тата годишнина от смъртта на цар Борис от една страна ми допадна, а от друга ми беше интересно. Допадането, идва от анкетата , която правите около причините за внезапното заболяване и последвалата го кончина. Аз също смятам, че той е жертва на отравяне. 
     Защо? 
     Ако имате книгата “Извън хватката на Хитлер” от Михаел Бар-Зоар, заслужава да се препрочете един пасаж на страниците 222-223, в който се цитира дневника на полк. Шьонебек, тогава германско военно-въздушно аташе в София. Единодушието на двамата големи интернисти – Зайц от Берлин и Епингер от Виена - е показателно: кожният обрив по тялото на царя, не може да се обясни с инфаркта, а само с интоксикация. 


     Аз съм бил студент на Епингер, слушах лекциите му, държах при него изпита си по вътрешни болести, познавах качествата му на диагностик, затова вярвам, че е бил прав, като е изказал съмнението си за интоксикацията, като причина за инфаркта и на смъртта на царя. 
     Интересно ми беше, поради данните, които съобщавате относно плановете за откъсване на България от Оста, за образуването на блок от България, Румъния и Турция (също и Унгария – б.р.), за ролята на американското разузнаване, на Кьосеиванов и т.н. Мога да си представя добре, че цар Борис е бил склонен да съдейства за осъществяването на този план, което би попречило на окупацията на Балканския полуостров от съветската армия. 
     Жалко, че съдържанието на дворцовите архиви не е известно! Поздравявам Ви за инициативата Ви в Европейския парламент (в Съвета на Европа – б.р.) тези архиви да се върнат в България. 
     (…) 
     Напълно споделям и предложението Ви да не се забравя издирването и наказването на виновните за комунистическите престъпления. Отношението към тях би трябвало да бъде същото като към престъпленията на нацизма! 
     (…) 
     Добре е, че на хората у нас им е омръзнало да я търпят. Но би трябвало покрай роптаенето срещу сегашната неуправия, да се припомня, че тя е плод и продължение на Живковото време! 
     (...) 
     Като “old angry man” на 93 години, се радвам, когато енергични хора като Вас полагат усилия да разкриват и разгласяват исторически истини! За историографията като наука, архивите са безспорно най-достоверните източници. Но за обяснение на действията на хората, от които зависят историческите събития, за разбиране на техните мотиви, архивите не разказват много! Повече говорят свидетелствата на съвременниците на тези събития. Техните спомени са огромен резервоар, който изтича безследно, особено когато тези спомени не са споделени в писмена форма. Би трябвало да се положат усилия, чрез разговори (интервюта) със старите хора, със запазена будна памет, да се компенсира тази загуба на ценни сведения за миналото и по-специално за характера на личностите, които са определяли хода на събитията. 
     (…) 
     Когато се разбра в София, че царят е тежко болен, баща ми е сметнал за уместно да го посети, за да му изкаже своето причастие. Царят му благодари за посещението и се обръща към него с въпроса “Как е Вашето семейство, господин Рясков?” Аз бях вкъщи, когато той се върна потресен от двореца. Потресен от тежкото състояние на царя и разтърсен от моралната сила на един умирающ да отговори на човешкото внимание с човешко внимание... 
     (…) 
     Бъдете здрав! Желая Ви сили и успех във всичките Ви начинания! Всичко добро!

Ваш Сава Рясков





 

14 септември 2023

КРЪСТОВДЕН - СПОМЕН ЗА ИЗГАРЯНЕТО НА СВИЩОВ ОТ РУСКАТА АРМИЯ ПРЕЗ 1810г.

 

"Изгорялството" е един местен традиционен свищовски израз, останал след известното опожаряване на град Свищов през 1810г. когато от целия град оцеляват само десетина каменни постройки.
Д-р Димитър Павлович, в книгата му
 "Черти от живота на Димитър х.Василев", 
Свищов, 1906г. Стр.7


Свищов преди "Изгорялството", по време на Австро-турския мир, 1791г-



Точно на Кръстовден 14/27 септември 1810г. Свищов преживява най-тежкият момент от своята 2000 годишна история.  

В поредната руско –турска война командващия руските войски генерал Николай М. Каменский (1776-1811) заповядва на своята армия която е превзела Свищов :

Сжечь город!  Разрушит до основанию цитадель!“ 
Заповедта се възлага за изпълнение на ген.Сен Прист (Сен При), който се "справя" със задачата.


Ген. Николай Каменский (1776-1811)

Градът е изпепелен. Крепостта е взривена.
Това което е останало от нея може да се види на хълма в парка „Калето”. 

Останките от свищовското кале години след "Изгорялството"
 

От Свищов остава само пепел.

Изгорени са и две големи православни църкви – църквата „Св. Николай” (днес Св. Преображение) и църквата Св. Илия.

От 9-те православни метоха (вкл. този на манастира Св.Екатерина от Синайския полуостров в Египет, на манастира Зограф и др.) остава само този на Хилендарския манастир с църквата Св. Апостоли Петър и Павел.

По онова време изглеждало, че изгарянето на града е краят на Свищов!

Но Бог решава друго!

През зимата на 1810г. Дунавът замръзва. По леда свищовлиите се завръщат в своя град от който е останала само пепел.
Но вместо да проливат сълзи, те се залавят за работа с прочутата си свищовска предприемчивост. Отиват на своите необрани лозя, затрупани със сняг.


Откриват че от снега гроздето, което някога се е изнасяло и в Цариград и в Солун е станало още по-сладко.Точно към Рождество Христово времето се затопля, снегът се стопява и става възможно, гроздето да се обере.
Свищовлиите го продават го и с парите започват възстановяването на града.
Като птицата Феникс Свищов буквално възкръсва от пепелта! 
 
Остава жив и споменът за ролята на лозята помогнали за свищовското възкресение! 


 


Изгарянето на Свищов през 1810 година

https://www.youtube.com/watch?v=5pLhgckaMmQ

 

Телевизия “СКАТ”, 13.11.2015г.
 


Сведения за изгарянето на Свищов от руската армия.

МАРТОС А. И.

ЗАПИСКИ ИНЖЕНЕРНОГО ОФИЦЕРА МAPTOCA.
о Турецкой войне в царствование Александра Павловича.1806—1812.

Сожжение Систова.

Известия, получаемые из Шумлы, где находился верховный визирь, удостоверяли, что он располагает оставить свою крепкую позицию в неприступных горах, намерен выступить по Разградской дороге и ударить нам в тыл. Корпус, перешедший Янтр, в следствие того получил повеление опять сблизиться с главною армиею, и город Систов, древний, прекраснейший, которым Булгария славилась несколько столетий, которого жители, будучи Славянского поколения, приняли нас, как родных, был сожжен. 
Они не верили сему ужасному намерению; но пламень, свирепствовал в Турецкой части города, наскоро собрали свои пожитки и принуждены удалиться от жилища своих предков, на левую сторону Дуная, к городу Зимнице, тоже нами разоренному, откуда смотрели на свирепство пламени, пожиравшее их домы. 


Александр Христофорович Бенкендорф

ВОСПОМИНАНИЯ
1802—1837
Публикация М. В. Сидоровой и А. А. Литвина
Перевод с французского О. В. Маринина
РОССИЙСКИЙ ФОНД КУЛЬТУРЫ
Москва
2012

(…) Огорченные мы поехали в Никополь представиться графу Сен-При, который там командовал войсками. (…)
После того, как мы провели несколько приятных дней у графа Сен-При, мы сели на корабль и спустились вниз по течению прекрасного Дуная до Журжи.
Мои товарищи по поездке очень сожалели об уничтожении Систова, который они сами поджигали в прошлом году, и который был одним из красивейших городов в округе с широко развитой торговлей. (…)
 
ПОХОД ГРАФА КАМЕНСКОГО 2-ГО ПРОТИВ ТУРОК, В 1810 И 1811 ГОДАХ.


Каменский приказал сжечь Систов, чтобы не обессилить свою армию содержанием многочисленного гарнизона, и вообще сблизил к Рущуку все войска, дабы иметь возможность встретить Великого Визиря, если бы сей опять покусился препятствовать ему в осаде оной крепости.

Текст воспроизведен по изданию: Поход графа Каменского 2-го против турок в 1810 и 1811 годах // Отечественные записки, Часть 6. № 13. 1821


История 12-го Драгунского Стародубовского полка

А. Г. МартыновТип. "Бережливость"
1908

Черезъ несколько дней отряды Сенъ-Приеста и Сабантева присоединились к армiи, изполнивъ удачно возложенное на нихъ порученie; Сабанeевъ разорил совершенно укрепленiе Бела на Тырновской дороге, а Графъ Сенъ-Прiестъ срыл Систовскiя укрепленiя.
Теперь Графъ Каменский 2-й все свое внимание обратиль на покорение Рущука.
(...)


Воен. Учен. Арх.Ген.Шт.Отд II-e №№ 1392 и 5825


ЗАПИСКИ ГРАФА ЛАНЖЕРОНА

Война с Турцией 1806-1812 г.г.

Перевод с французской рукописи, под редакцией Е. Каменского.

Линк към първата част :

Тогда до графа Каменского дошла весть о происшествии с Багреевым и Шубертом, его охватил такой панический страх, что он тотчас же вызвал своего брата, который уже двинулся на Никополь, а графу Сен-При приказал окончательно разрушить Систово и покинуть его. 
Сен-При был бы очень доволен избежать выполнения этого варварского и совершенно бесполезного приказа, но ему было дано так мало времени для исполнения, что он даже не успел заранее предупредить несчастных жителей, так радушно принявших и кормивших наши войска.
Им удалось спасти только некоторую часть своего имущества, перенеся его на другую сторону Дуная, в Зимницу; остальное же их имущество погибло, и много несчастных были совершенно разорены.
Все жители переселились в Зимницу, где зимой выстроили город, который и назвали “Новое Систово”.

Линк към втората част :

За ограбването на свищовските складове през 1812г.

Наступление Булатова на Систово наложило тяжелое пятно как на Кутузова, отдавшего это приказание, так и на дежурного штаб-офицера полковника Кайсарова, посоветовавшего произвести это наступление, так и на Булатова, исполнившего его.
Систово расположено против Зимницы, где была учреждена таможня, и все купцы из Бухареста, полагаясь на слово Кутузова и основываясь на перемирии, а главное на учреждение этой зимницкой таможни, все товары свои сложили в Систове.
Еще за три дня до экспедиции Булатова, разные товары: кофе, хлопок, шали, кисея и т. д. подвозились туда со всех сторон, и таковых набралось там более чем на 3 миллиона.
Командовал войсками в Систове молодой ага, бывший начальником в Мачине. Этот ага в январе месяце выступил из Систова и направился на Ловчу и Плевну, так что в Систове осталось не более 20-ти вооруженных, бывших под ведением старого турка Ахмета, которого я знаю еще с Аккермана, где он долго жил у меня как заложник, а затем как толмач, так как прекрасно говорил по-русски. Он был взят в Слободзее, но Кутузов возвратил его визирю, к которому он был очень привязан.
Остальные жители Систова состояли из купцов, которые приехали, веря обещаниям таможенных чиновников, и поместились в полусгоревших домах, ими ремонтированных.
12-го апреля, на рассвете, генерал Булатов вошел в Систово с 2-мя батальонами Вятского полка, одним Старооскольского, одним 29-го егерского и с казаками Мельникова и Кутейникова. Он не встретил ни малейшего сопротивления; жители воображали, что он только проходит Систово, чтобы идти дальше, но они были жестоко обмануты! Булатов, Кушников, брат сенатора и командующий Вятским полком, Кайсаров, который участвовал в экспедиции, надеясь получить чин генерала, волонтеры и казаки бросились на этих несчастных жителей, ограбили их, захватили все их товары, их всех отправили в Зимницу со всеми их детьми и женами, с которыми обращались очень скверно, и оставили их на берегу Дуная, вследствие чего, большинство отморозило себе руки и ноги. В три часа все, что было в Систове, исчезло.
Булатов, корыстолюбивый и алчный, не забыл себя в этом ужасном грабеже, а сопровождавшие его выказали себя достойными его. Кутейников, Мельников и Кушников составили себе значительное состояние. Солдаты также много награбили, но на другой же день пропили все.
После этой блестящей экспедиции, во время которой Булатов имел низость дать несколько пушечных выстрелов, дабы можно было сказать, что он встретил сопротивление и принужден был сражаться, он вернулся в Турно, взял один батальон Олонецкого полка и, перейдя снова Дунай, появился 5-го утром у деревни Гулианце, в 5-ти верстах от Дуная и в 10-ти от Никополя.
В этой деревне находился редут, занятый 200 турок, под командою Али-Паши. Отряд этот был в зависимости от Виддинского Мулы-Паши. Булатов, не приняв никакой предосторожности, а доверяясь рассказам одного тамошнего жителя, что ров этого редута не глубок, не задумался штурмовать его. Он атаковал редут с трех сторон, но, проходя через сады, войска разбрелись, атаковали не дружно и не могли перейти ров. Четверть часа спустя, Булатов принужден был вывести своих людей, после того как совершенно бесполезно было убито 6 офицеров и 130 солдат. Тогда как 200 турок, бывшие в редуте, оставили его и ушли. У них было 12—15 раненых, в том числе Али-Паша, который умер от ран в Виддине.
Тогда Булатов разрушил редут, уничтожил подземные погреба, которые там были, сжег деревню и увел ее жителей, а также и жителей двух других деревень, находящихся по дороге, которые имели при себе охранные листы, выданные им графом С.-При и генералом Турчаниновым.
Булатов возвратился в Зимницу весьма опечаленный тем, что оттепель помешала ему продолжать его столь славные подвиги!
Я не краснею, описывая его разбойничества в Систове и неудачу Гулианце, - также как и генерал Кутузов не краснел, представляя это дело Двору, как грандиозный триумф, прося награды офицерам, которые в нем участвовали. Но правда вскоре обнаружилась. Несколько несчастных купцов из Бухареста, разоренные после грабежа их товаров, хотели через печать довести до сведения публики справедливые свои требования, но газеты задержали их жалобы. Приближенные Кутузова краснели за него и за Кайсарова, а сам Кутузов, испугавшись результатов, могущих последовать из-за этих жалоб, имел хитрость исключить из донесений просьбу купцов и, казалось, был сконфужен тем, что принимал участие в таком деле, которое было оценено по достоинству.







Български свидетелства

«Спомени» – Васил Манчов (1825–1907)

(Откъси)

1.Свищовът

Той е бил съвършено опустошен и изгорен на 14 септември (Кръстовден). Това го е направила Русия, защото е била принудена да накара Турция да иска мир, за да може да превари и посрещне Наполеон I Бонапарт, който се е тъкмял да навлезе в Русия през Полша.

Във време на Руско-турската война, когато се биели руските войски за превзиманието на Русчук, който е бил по онова време силна крепост, главнокомандуващият руски генерал Каменски се е видял принуден да изгори Свищов и турците да прогони към Балкана, а българите накарал да преминат Дунава към Зимнич и да се преселят в Романия.
Тогава населението е било по-гъсто, в града имало е, казват, до 20—30 хиляди души, но всичките се пръснали из Романия и се заселили в разни градове — Букурещ, Крайова, Галац, Браила, а даже и в Брашов.

(…)

Старият Свищов е траял до 1810 година, до Руско-турската война.
Руските войски, като преминали в България, обсадили Русчук.

Тогава генерал Каменски, главнокомандующият на този отряд, като дал няколко сражения, е срещнал голямо съпротивление от страна на турците. Най-после бил принуден, за да не пристигне помощ на обсадените в Русчук турци, да изгори околните градове — Силистра, Тутракан и Свищов, и по такъв начин успял да превземе Русчук. Свищов е бил изгорен на 14 септември 1810 година, на самия Кръстовден. Целият град е представлявал едно грозно пепелище. 

Оцелели са само две черкви, защото са били направени само от камък — църквата «Св. Петър» в Долната махала и черквата «Св. Димитър» на Чуката.
Преди да изгори, Свищов е имал около 6000 къщи и имало е около 20—30 хиляди души жители. 

 Главният поминък е бил кожухарството, табаклъкът, винарството, салханите (клането на добитък). Лозарството е било твърде развито. Имало е до 40 000 дюлюма разработени лозя. Правена е търговия с вина, които разнасяли и продавали в Романия, Бесарабия. От крайдунавските градове, както и от Габрово, Трявна са дохождали търговци да купуват свищовско вино.

Изгарянето на Свищова е станало причина жителите му да се разпилеят из Романия, Молдавия и Трансилвания и половината не са се върнали, а повечето са останали в Романия — в Букурещ, Галац, Браила, Крайова.

От мемоара до Високата порта на отец Неофит Хилендарец - Бозвели :

"След завземането на Русчук, Свищов, Ряхово и други крайдунавски градове, генерал Кутузов и други преселиха българите, живеещи в тези земи, във Влахия на отсрещния бряг на Дунава, без дори да им оставят необходимото време да вземат със себе си своето имущество ... и опожариха бедните им къщи с всичко в тях без никакво внимание нито милост към тези славяни”.

Френски генерал пише за изгарянето на Свищов от руската армия на Кръстовден  през 1810г. 




 Кой е генерал Жюшеро де Сен Дени :



Барон Пиер-Антоан Жюшеро де Сен Дени е роден  на 14 септември 1776г. в Бастия.Син е на полковник от артилерията. Завършил е военното училище в Бриен (където е учил и Бонапарт) и  след това инженерното училище в Мезиер. Служил е в Канада като капитан в английската армия. След Амиенският мир се завръща във Франция. През 1805г. заминава за Истанбул където работи като директор и главен инструктор на укрепленията в Османската империя. Специално му е възложено да се занимава с укрепленията по Дунава. През 1814г.  участва като военен инженер в армията на Маршал Султ. По време на битката при Лини и следваща при Ватерло през 1815г. участва на страната на Наполеон в корпуса на граф Лобо(Lobau). Посланик на Франция в Атина 1828-1829г.,  дивизионен генерал (Marechal de camp) и кавалер на Почетния легион. Починал на 19 септември 1850г.

Автор е на книги сред които е и 

"История на Отоманската империя от 1792 до 1844г." в пет тома.

 
Histoire de L'Empire Ottoman

depuise 1792 jusqu'en 1844

par le Baron Juchereau de St.Denis

marechal de camp, ministre de France en Greece en L'Anne 1828

Directeur de genie militaire de L'Empire Ottoman

Paris, 
Au comptoir des Imprimeurs-Unis

Que Malaquais, 15

1844



На стр. 300 във втория том той описва изгарянето на Свищов (в текста името на града е записано като Систова)  от руската армия през 1810г. така :


...Ce fut alors que le général Saint-Priest, que venait de prendre Sistova, et qui se préparait à marcher sur Nicopolis, reçut l'ordre de détruire la première se ses deux places, et de réunir au grand quartier-général.
La ville de Sistova, qui contenait une population de 16 à 20 mille âmes, fut détruite. 
Ses habitants furent dispersés ; on les vit longtemps errer dans les campagnes sans trouver d'asile.
Les pigeons seuls, qu'on voit en si grand nombre dans toutes les villes turques, où ils sont respectés, restèrent au milieu des décombres. ...

Ген. Еманюел Сен При

Неофициален превод :

..."Тогава генерал Сен-При, който точно беше превзел Систова и се подготвяше да настъпи към Никопол,  получи нареждане да унищожи първия от двата града, след което да се присъедини към Главната квартира.

 

Град Систова, който имаше население около 16 - 20 хиляди души беше разрушен.
Неговите жители бяха разпръснати; дълго време те се скитаха сред полетата бездомни, без да намерят убежище.
Само гълъбите, които са толкова многобройни във всички турски градове,  където са почитани, останаха сред развалините." ...




Интересно е, че по-нататък в текста генерал Жюшеро споменава за една руска дивизия, която тръгнала от Русчук за Никопол на 21 октомври и на 25-ти същия месец минала през развалините на Свищов.
Тази дивизия пристигнала в Никопол на 26 октомври.

Турският гарнизон на Никопол получил правото да се изтегли мирно от града, заедно с багажа си, без да влиза в сражения.


ЕДНО ОЩЕ ПО-РАННО ФРЕНСКО СВИДЕТЕЛСТВО :


В своята книга "Справочник за последните войни на руснаците срещу турците - с военни и политически коментари"  издадена в Париж през 1825г. (преведена на немски от ген. Валентини и издадена в Лайпциг през 1828г.) Йожен де Ла Кост също споменава за унищожаването на Свищов (също записан в текста като Систова) и описва твърде картинно резултата от действията на руския  генерал Еманюел Сен При по заповед на Главнокомандващия руската армия ген. Николай Каменский (стр.156-157 на френското издание) :



"Справочник за последните войни на руснаците срещу турците", Париж, 1825г. от Йожен де ла Кост


Неофициален превод :

... "Разрушението на Систова, приятелски настроен град, който генералът главнокомандващ, заповяда на Сен При да разруши изцяло при оттеглянето си; заповед изпълнена с обичайната точност. 
 
Неговите двадесет хиляди жители бяха разпръснати; повечето от християните преминаха на влашкия бряг на река Дунав, където си построиха пръстени колиби.

Само гълъбите останаха в развалините на града и нищо не свидетелстваше за неговото някогашно благоденствие  освен градините, лозята и гъстите розови храсти, които го заобикаляха." ...