26.02.08 | Лъчезар Тошев*
Идеята за въвеждане на предмет "Религия" в училищата отново
породи спорове в обществото за това нужен ли е този предмет, как да бъде
въведен, има ли ресурс за въвеждането му. Министър Даниел Вълчев дори постави
въпроса дали с това няма да се натоварят допълнително учениците. Нека да
започнем с това: каква е целта на образованието?
Първоначално това е било познанието –
събиране на знания. Океанът от информация, който се е появил по-късно, е
направил невъзможно събирането на цялата информация чрез образованието и тогава
неговата цел се е преформулирала – създаване на навици и умения за боравене с
информацията при необходимост. Днес, когато обществото стана мултикултурно,
най-важно е умението да живеем заедно в такова общество и да се обединяваме около
общи цели, за да успяваме.
Моралните ценности на обществото са нещо невидимо, но те са всичко, върху което се крепи то. Без тях обществото би се разпаднало. Тези ценности дава религиозната етика. Ето защо такъв предмет е от най-голямо значение – особено днес, когато обществото губи своите морални устои.
Религиозната етика извежда своята легитимност от Бога, за разлика от антропоцентричните философии, които, бидейки атеистични, имат проблем със своята легитимност. Защо доброто е добро, а злото е зло е фундаментът, на който се гради общественият морал и се определят правилата в обществото. (Логиката на Петкан от "Робинзон Крузо", когато той определя, че: "лошо е, когато някой изяде Петкан, а добро – когато Петкан изяде някого" – е един добър пример за егоцентричния модел, към който неудържимо се плъзга и нашето общество и който може да бъде променен само чрез религиозно възпитание!) Вярата, че Бог е създал всички ни, води до разбирането, че всички хора са братя. Те са създадени от Бога и са братя помежду си, следователно имат равни права (естествени права) и са свободни личности. Уважението към свободния избор е в сърцевината на Православието. Ето как теоцентричният модел се оказва много по-хуманен от атеистичния.
Православният писател и светец Авва Доротей, живял през VІ век, пише в своето шесто слово, че ако си представим хората в окръжност с център Бог, ще видим, че колкото повече се приближават един към друг, толкова по-близо са до Бога, и колкото по-близо са до Бога, толкова повече стават близки един на друг.
Личната отговорност (като морална категория) също е заложена отдавна. Когато Моисей слязъл от планината Хорив със скрижалите, на които Бог бил написал 10-те заповеди, той видял, че неговите сънародници са издигнали златен телец-идол, под чието лидерство да продължат. Те искали друг да решава вместо тях, когото те само да следват. Те не искали да поемат своята отговорност в рамките на закона. Увлечения по служение на "златния телец" е имало често в човешкото история. Лидерските модели всъщност са точно такова служение на “Златния телец”. И винаги завършват зле. Логично, тъжно, но не незаслужено! Истинска общност не може да се създаде без активно лично участие и поемане на отговорност от всеки.
Нужно ли е религиозно възпитание и образование на нашето общество?
Отговорът е положителен, но трябва да се подчертае, че не може да се очаква от училищата да свършат всичко. Необходима е активна роля на вероизповеданията – на първо място на Православната църква, на медиите, на неправителствените организации, чрез чиято дейност ще бъде направена една значима инвестиция в нашето бъдеще и в това на следващите поколения.
Образованието в България е светско, което не означава, че е атеистично – т.е. антирелигиозно. Обучението в училищата по религиозна етика, религиозна история би дало познание за вярата, а не вяра.
Ето защо предметът "Религия", който се определя като общообразователен предмет, включващ история и философия на основните религии, трябва да бъде въведен в учебните програми като редовен предмет, задължителен, а не задължително или свободно избираем. Такъв като математиката, химията, биологията. Това познание е необходимо на учениците. То засяга основите на обществото. Вярно е, че този предмет трябва да се изучава не от малки деца, а например в 8-9 клас. Не е вярно че Европейският Съюз се противопоставя на такова обучение! Европейският съюз оставя решението за това на всяка държава-членка – това е т. нар. субсидиарност. И всяка държава, в това число и България, има право и трябва да реши сама – нужно ли и е такова образование или не. Дискусията за това как да се въведе този предмет, кой и как да напише учебниците, кои да са преподавателите и кой ще ги обучи не трябва да се смесват с въпроса дали трябва да има такъв предмет.
В момента предметът е задължително избираем, но поради липса на учители се практикува и като свободно избираем. Парадоксално е, че стотици квалифицирани богослови, завършили Богословския факултет на Софийския университет, са безработни и мизерстват, но не могат да поемат преподаването на този предмет като учители, защото не могат за наберат необходимия минимум часове. Какъв абсурд!
Освен предмет "Религия" може да се въведе допълнително като избираем предмет (по-скоро задължително избираем, отколкото свободно-избираем – в зависимост от това, не дали, а кога ще бъдат осигурени учители по този предмет) предметът "Богословие" в съответни разновидности – по желание на родителите. (Умишлено избягвам термина "Вероучение", тъй като се приема, че вярата се практикува в религиозните институции и училището не трябва да въвежда конфесионален елемент в своите програми). Така учениците ще могат много по-задълбочено да възприемат ценностната система на избраното вероизповедание. Ще раздели ли това по религиозен признак нашето общество – чрез въвеждане на този допълнителен час в седмичната училищна програма? Не смятам така!
Ето примерът на някогашния Пловдивски митрополит Кирил. Той прескочил оградата на училището, в което били събрани за депортация евреите, чиято вяра е различна, и заявил, че ако те бъдат депортирани, той ще замине с тях. Така депортацията е била спряна. Или акцията против депортацията на евреите на 24 май на Екзарх Стефан. Уникален факт за времето на Холокоста, без прецедент в Европа! Такава позиция тогава съвсем не е била безопасна и тази защита на друговерците е била не теоретична – от някой кабинет, а с риск за собствения живот. И депутатите от мнозинството през 1943 г. подписали подписката на Димитър Пешев за отмяна депортацията на евреите.Те всички са били православни християни, които са спасили иноверци! Ето един достоен пример за православна етика. Или осъждането, но непреследването на еретиците през Средновековието – също без прецедент, по време когато кладите в други страни са пламтели и на тях са били изгаряни живи хора. Също такъв пример за солидарност и милосърдие, независимо от вярата на другите, е приемането на друговерците – арменци, бежанци от Турция. Това е станало именно поради уважението към свободния избор, залегнал в сърцевината на православната доктрина. Поради православието и другите вероизповедания в България са станали по-толерантни. Това даже е много повече от толерантност. Това е приемане на нормалността на различието. Затова православието е против всяка човеконенавистна теория (като антисемитизма и ксенофобията, проповядващи омраза към хора за това, че са се родили такива каквито са), тъй като това е обида към Бога, Който е създал всички нас.
Дали тези светски предмети Религия и Богословие ще са достатъчни? Разбира се, че не! Църквата трябва да играе ролята, отредена й от Бога! В новия Закон за вероизповеданията са създадени възможности за учебни заведения на вероизповеданията. Освен това са възможни неделни училища, организирани от Църквата, където обучението ще е строго конфесионално и където получените знания за вярата в училище ще могат да се развият в практикуване на вярата. Разбира се, доброволно! И Църквата ще бъде улеснена в своята дейност, а държавните и общински учебни заведения ще запазят светския си характер. Но тези два светски предмета са една стъпка към целта – постигане на сплотено и успяващо общество, стъпило върху солидни етични принципи. Нашето общество вече е закъсняло с предприемането на тази стъпка! Време е за действие!
* Авторът е бивш председател на Парламентарната Комисия по правата на човека и вероизповеданията 2001-2005 г.
...................................................................................................
.........................................................
.......................................................................
Публикуваме нашумелия "Документ от Равена", защото смятаме, че православните християни трябва да знаят какво се подписва от тяхно име. Текстът на това съглашение между православни и католици претендира да има историческо значение и е подписан от всички православни Църкви освен Московската патриаршия, Българската православна църква, Православната църква в Америка и Японската православна църква (двете последни не са били поканени, защото Константинопол не ги признава).
В "Документа от Равена", както и в други изяви на Вселенската патриаршия (виж например скорошното интервю на патриарх Вартоломей пред БНТ) се забелязва тенденцията за постепенно признаване на върховния папски примат в Църквата независимо от вероучението, което папата изповядва. Въпросът за римските догми и тяхното съответствие или несъответствие на православната вяра се заобикаля или отминава с мълчание.
Учудващо е, че въпросът за възстановяването на древните пълномощия на папата в Православната Църква се обсъжда извън контекста на другия, по-фундаментален въпрос – дали, как и кога папата ще се завърне в тази Църква. Православие БГ ще се радва, ако публикуването на "Документа от Равена" постави началото на широка обществена и църковна дискусия по тези въпроси. Каним нашите читатели – богослови и небогослови – да се изкажат и ще публикуваме мненията им, които постъпят в редакционната поща.
Православие БГ
На снимката: Папа Бенедикт ХVІ и Вселенският патриарх Вартоломей във Фенер, Истанбул, 30 ноември 2006 г.
Еклисиологични и канонични следствия от сакраменталната природа на Църквата. Църковно общение, съборност и власт
Равена, 13 октомври 2007 г.
Въведение
1. "Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, - та да повярва светът, че Ти си Ме пратил" (Иоан. 17:21). Ние отправяме благодарност към триединния Бог, Който ни е събрал – членовете на Смесената международна комисия за богословски диалог между Римокатолическата и Православната църкви – за да можем да отговорим заедно в послушание на тази молитва на Иисус. Ние съзнаваме, че повторното начало на нашият диалог се поставя в един свят, който се е променил коренно през последните години. Процесите на секуларизация и глобализация и предизвикателството, което поставят новите срещи между християни и вярващи от други религии, изисква Христовите ученици да свидетелстват за своята вяра, любов и надежда с нова настойчивост. Нека Духът на възкръсналия Господ изпълни със сила нашите сърца и умове, та да принесем плодовете на единството в отношението между нашите Църкви, за да можем заедно да служим на единството и мира на цялото човешко семейство. Нека същият Дух ни води към пълния израз на тайната на църковното общение, която ние с благодарност приемаме като чудесен Божи дар за света, тайна, чиято красота сияе особено в светостта на светците, към която всички сме призвани.
2. Следвайки плана, приет на първата среща на о. Родос през 1980 г., Смесената комисия започна своята работа, като се обърна към тайната на църковната кинония [общение във вярата и тайнствата - прев.] в светлината на тайната на Светата Троица и Евхаристията. Това даде възможност за едно по-дълбоко разбиране на църковното общение както на нивото на местната община около своя епископ, така и на нивото на отношенията между епископите и между местните Църкви, над които всеки предстоятелства в общение с Едната Божия църква, простираща се над вселената (Документът от Мюнхен, 1982 г.). За да се изясни естеството на общението, Смесената комисия подчерта връзката, която съществува между вярата, тайнствата – особено трите тайнства на християнското посвещение – и единството на Църквата (Документът от Бари, 1987 г.). След това, като изследва тайнството ръкоположение в сакраменталната структура на Църквата, Комисията ясно посочи ролята на апостолското приемство като залог за кинонията на цялата Църква и на нейната приемственост с апостолите във всяко време и на всяко място (Документът от Валамо, 1988 г.). От 1990 до 2000 г. главният въпрос, обсъждан от Комисията, беше този за "униатството" (Документът от Баламанд, 1993; Балтимор, 2000 г.), един въпрос, който ще продължим да обсъждаме в близкото бъдеще. Сега ще разгледаме темата, повдигната в края на Документа от Валамо, и ще разсъждаваме върху църковното общение, съборността и властта.
3. На основата на тези общи утвърждавания на нашата вяра ние сега трябва да извлечем еклисиологическите и канонически следствия, които произтичат от сакраменталната природа на Църквата. След като Евхаристията, в светлината на Троичната тайна, съставлява критерия за църковен живот като цяло, как институционалните структури видимо отразяват тайната на тази кинония? След като едната и света Църква се осъществява както във всяка местна Църква, извършваща Евхаристията, така същевременно и в кинонията на всички Църкви, как животът на Църквите проявява тази сакраментална структура?
4. Единство и многообразие, отношението между едната Църква и многото местни Църкви, това конституитивно отношение на Църквата също поставя въпроса за отношението между властта, присъща на всяка църковна институция, и съборността, която произтича от тайната на Църквата като общение. Тъй като термините "власт" и "съборност" обхващат много широка област, ние ще започнем, като определим начина, по който ги разбираме¹.
¹Православните участници счетоха за важно да подчертаят, че употребата на термините "Църквата", "вселенската Църква", "неделимата Църква" и "Тялото Христово" в този документ и в подобни документи, създадени от Смесената комисия, по никакъв начин не подкопава разбирането на Православната църква за себе си като едната, света, вселенска (католична) и апостолска Църква, за която говори Никео-Цариградският символ на вярата. От католическа гледна точка важи същото самосъзнание: едната, вселенска, католична и апостолска Църква "съществува в Католическата църква" (Lumen Gentium, 8); това не изключва признаването, че елементи на истинската Църква присъстват и извън Католическата общност.
І. Основите на съборността и властта
1. Съборност
5. Терминът съборност идва от думата "събор" (синод на гръцки, concilium на латински), която означава преди всичко събрание на епископите, упражняващи конкретна отговорност. Възможно е също така обаче терминът да се използва в по-общ смисъл, като се отнася към всички членове на Църквата (срв. руския термин соборность). Съответно ние ще говорим преди всичко за съборност, означаваща, че всеки член на Тялото Христово, по силата на кръщението, има своето място и съответна отговорност в евхаристийната кинония (communio на латински). Съборността отразява Троичната тайна и намира в нея своето пределно основание. Трите Лица на Светата Троица се "изброяват", както казва св. Василий Велики ("За Светия Дух", 45), без обозначаване на "второ" или "трето" Лице, предполагащо някакво умаляване или подчинение. По същия начин сред поместните Църкви съществува един порядък (τάξις), който обаче не предполага неравенство в тяхната църковна природа.
6. Евхаристията проявява Троичната кинония, осъществявана във верните като органично единство на няколко члена, всеки от които има дарба [харизма], служба или съответно служение, необходими в своето многообразие и различие за наставление на всички в едното църковно Тяло Христово (срв. 1 Кор 12:4-30). Всички са призвани, ангажирани и носещи отговорност – всеки по различен, но не по-малко действителен начин – в общото изпълнение на действията, благодарение на които, чрез Светия Дух, в Църквата присъства служението на Христос, “пътя, истината и живота” (Иоан. 14:6). По този начин тайната на спасителната кинония с Благословената Троица се осъществява в човечеството.
7. Цялата общност и всеки човек в нея носи "съвестта на Църквата" (εκκλησιαστική συνείδιση), както го нарича гръцкото богословие, sensus fidelium според латинската терминология. По силата на Кръщението и Миропомазанието всеки член на Църквата упражнява форма на власт в Тялото Христово. В този смисъл всички верни (а не само епископите) са отговорни за вярата, изповядана при тяхното кръщение. Наше общо учение е, че Божият народ, след като е получил "помазание от Светаго" (1 Иоан. 2:20 и 27), в общение със своите пастири, не може да греши по въпроси на вярата (срв. Иоан. 16:13).
8. При възвестяването на вярата на Църквата и при изясняването на нормите на християнското поведение епископите имат особена задача по божествено установление. "Като приемници на апостолите, епископите са отговорни за общението в апостолската вяра и за верността към изискванията на един живот в съгласие с Евангелието" (Документът от Валамо, чл. 40).
9. Съборите са главният начин, по който се проявява общението между епископите (срв. Документа от Валамо, чл. 52). Защото "прикрепянето към апостолското общение свързва всички епископи, съединявайки епископията на [всяка от] местните Църкви с Колегията на апостолите. Те също формират колегия, вкоренена от Духа в това, което е "веднъж завинаги" на апостолската група, уникалното свидетелство на вярата. Това означава не само, че те трябва да бъдат обединени помежду си във вярата, милосърдието, мисията, помирението, но, че те имат една и съща отговорност и една и съща служба на Църквата" (Документът от Мюнхен, ІІІ, 4).
10. Това съборно измерение на живота на Църквата се корени дълбоко в нейната природа. Казано с други думи, то се основава на волята на Христос за Своя народ (срв. Мат. 18:15-20), дори и неговите канонични реализации по необходимост да се определят също и от историята и от обществения, политическия и културния контекст. Определено по този начин, съборното измерение на Църквата се открива на трите нива на църковно общение, местното, регионалното и вселенското: на местно ниво - на епархията, поверена на епископа; на регионално ниво [т.е. на ниво патриаршия, поместна Църква - прев.] - на група от местни Църкви с техните епископи, които "познават първия помежду си" (Апостолско правило 34); и на вселенско ниво, където онези, които са първи (πρότοι) в различните региони, заедно с всички епископи, си сътрудничат в това, което засяга целокупността на Църквата. На това ниво също така първите (πρότοι) трябва да познават първия помежду си.
11. Църквата съществува на много и различни места, което проявява нейната католичност [съборност, целокупност - прев.]. Бидейки "католична", тя е жив организъм, Тяло Христово. Всяка местна Църква, когато е в общение с останалите местни Църкви, е проява на едната и невидима Божия църква. Да бъдеш "католичен" следователно означава да бъдеш в общение с едната Църква на всички времена и на всички места. Ето защо прекъсването на евхаристийното общение означава накърняване на една от същностните характеристики на Църквата, нейната католичност.
2. Власт
12. Когато говорим за власт, ние имаме предвид εξουσία, както е описана в Новия Завет. Властта на Църквата идва от нейния Господ и Глава Иисус Христос. Получил Своята власт от Бог-Отец, Христос след Своето Възкресение я споделя чрез Светия Дух с апостолите (срв. Иоан. 20:22). Чрез апостолите тя е предадена на епископите, техните приемници, а чрез тях на цялата Църква. Иисус Христос, нашият Господ, е упражнил тази власт по различни начини, чрез които, до своето есхатологическо изпълване (срв. 1 Кор. 15: 24-28), Царството Божие се проявява пред света: чрез поучение (срв. Мат. 5:2; Лук. 5:3); чрез извършване на чудеса (срв. Марк. 1:30-34; Мат. 14:35-36); чрез изгонване на нечисти духове (срв. Марк. 1:27; Лук. 4:35-36); при прощаване на грехове (срв. Марк. 2:10; Лук 5:24); и при воденето на Своите ученици по пътя на спасението (срв. Мат. 16:24). В съгласие с наредбата, получена от Христос, (срв. Мат. 28:18-20) упражняването на властта, свойствена на апостолите, а след това на епископите, включва възвестяването и преподаването на Евангелието, освещението чрез тайнствата, особено Евхаристията, и пастирското наставление на онези, които вярват (срв. Лук. 10:16).
13. Властта в Църквата принадлежи на самия Иисус Христос, единствения Глава на Църквата (срв. Еф. 1:22; 5:23). Чрез Неговия Свети Дух Църквата като Негово Тяло споделя Неговата власт (срв. Иоан. 20:22-23). Властта в Църквата има за своя цел събирането на целия човешки род в Иисус Христос (срв. Еф. 1:10; Иоан. 11:52). Властта, свързана с благодатта, получена при ръкоположението, не е частно притежание на онези, които я получават, нито нещо, делегирано от общността; по-скоро тя е дар на Светия Дух, предопределен за служение (diakonia) на общността и никога не упражняван извън нея. Нейното упражняване включва участието на цялата общност, като епископът е в Църквата и Църквата в епископа (срв. св. Киприян, писмо 66, 8 ).
14. Упражняването на властта, извършвано в Църквата в името на Христос и чрез силата на Светия Дух, трябва да бъде, във всичките си форми и на всички нива, служение (diakonia) на любовта, каквото е било това на Христос (срв. Марк. 10:45; Иоан. 13:1-16). Властта, за която говорим, тъй като изразява божествена власт, може да съществува в Църквата само в любовта между онзи, който я упражнява, и онези, които са подвластни. Следователно тя е власт без господство, без физическа или морална принуда. Тъй като тя е участие в εξουσία [властта] на разпнатия и прославен Господ, Комуто е дадена всяка власт на небето и на земята (срв. Мат. 28:18), тя може и трябва да призовава към подчинение. В същото време, поради Въплъщението и Кръста, тя е коренно различна от властта на водачите на народите и на големите на този свят (срв. Лук. 22:25-27). Макар и тази власт несъмнено да се поверява на хора, които поради слабост и грях често са изкушени да злоупотребят с нея, по самата си природа евангелското отъждествяване между властта и служението представлява една фундаментална норма за Църквата. За християните да управляваш означава да служиш. Упражняването и духовната ефективност на църковната власт по такъв начин се осигуряват чрез свободно съгласие и доброволно сътрудничество. На лично ниво това се разбира като подчинение на властта на Църквата, за да се следва Христос, Който беше любящо послушен на Отца дори до смърт, и то смърт кръстна (срв. Фил. 2:8).
15. Властта вътре в Църквата се основава на Словото Божие, присъстващо и живо в общността на учениците. Свещеното Писание е разкритото Слово Божие, така както Църквата, чрез Светия Дух, присъстващ и действащ в нея, го е разпознала в живото Предание, получено от апостолите. В основата на това Предание е Евхаристията (срв. 1 Кор. 10:16-17; 11:23-26). Авторитетът на Писанието произтича от факта, че то е Словото Божие, което, четено в Църквата и от Църквата, носи Евангелието на спасението. Посредством Писанието Христос се обръща към събраната общност и сърцето на всеки вярващ. Църквата, чрез Светия Дух, Който присъства в нея, автентично тълкува Писанието в отговор на нуждите на времето и мястото. Неизменният обичай на Съборите да поставят на престол Евангелията по средата на събранието засвидетелства присъствието на Христос в Неговото Слово, което е необходимата отправна точка за всички техни обсъждания и решения, и същевременно утвърждава правото на Църквата да тълкува това Слово Божие.
16. В Своето божествено домостроителство Бог желае Неговата Църква да има структура, насочена към спасението. Към тази същностна структура принадлежат изповядваната вяра и извършваните тайнства в апостолско приемство. Властта в църковното общение е свързана с тази същностна структура: нейното упражняване се регулира от каноните и постановленията на Църквата. Някои от тези предписания могат да се прилагат различно според нуждите на църковното общение в различно време и място при условие, че същностната структура на Църквата винаги се спазва. По този начин както общението в тайнствата предполага общение в същата вяра (срв. Документа от Бари, чл. 29-30), така също, за да има пълно църковно общение, трябва да има между нашите Църкви взаимно признаване на каноническите законодателства в техните легитимни разновидности.
ІІ. Тройното осъществяване на съборността и властта
17. След като посочихме основанието на съборността и властта в Църквата и след като отбелязахме комплексното съдържание на тези термини, сега трябва да отговорим на следните въпроси: Как институционалните елементи на Църквата видимо изразяват и служат на тайнството на кинонията? Как каноничните структури на Църквите изразяват техния сакраментален живот? За тази цел ние разграничаваме три нива на църковни институции: това на местната Църква около своя епископ; това на един регион, обхващащ няколко съседни местни Църкви; и това на цялата обитавана земя (οικουμένη), което обхваща всички местни Църкви.
1. Местното ниво
18. Божията църква съществува там, където има общност, събрана в Евхаристията, предстоятелствана, пряко или чрез своите презвитери, от епископ, законно ръкоположен в апостолско приемство, преподаващ вярата, получена от апостолите, в общение с останалите епископи и техните Църкви. Плодът на тази Евхаристия и това служение е да се съберат в едно автентично общение на вярата, молитвата, мисията, братската любов и взаимната подкрепа всички онези, които са получили Христовия Дух в Кръщението. Това общение е рамката, в която се упражнява всяка църковна власт. Общението е критерият за нейното упражняване.
19. Всяка местна Църква има за своя мисия да бъде, по Божията благодат, място, където се въздава служение и почит на Бога, където се възвестява Евангелието, където се извършват тайнствата, където верните се борят да облекчат страданията в света и където всеки вярващ може да намери спасение. Тя е светлината на света (срв. Мат. 5:14-16), квасът (срв. Мат. 13:33), Божието свещенство (срв. 1 Петр. 2:5 и 9). Каноническите норми, които я управляват, имат за цел да осигурят тази мисия.
20. По силата на самото Кръщение, което го е направило член Христов, всеки кръстен човек е призван, според даровете на единия Дух Свети, да служи в общността (срв. 1 Кор. 12:4-27). Така посредством общение, чрез което всички членове служат един на друг, местната Църква се явява вече "съборна" по своята структура. Тази "съборност" не се проявява само в отношенията на солидарност, взаимопомощ и взаимодопълване, които имат помежду си различните свещенослужения. Разбира се, презвитериумът [събранието на свещениците] е съборът на епископа (срв. св. Игнатий Антиохийски, Послание до Тралийци, 3), а дяконът е неговата "дясна ръка" (Апостолски правила, 2, 28, 6), така че, според препоръката на св. Игнатий Антиохийски, всичко да се прави единодушно (срв. Послание до Ефесяни, 6). Съборността обаче също така включва всички членове на общността, подчинени на епископа, който е първенец (πρότος) и глава (κεφάλη) на местната Църква, както се изисква от църковното общение. В съгласие с източната и западната традиции активното участие на миряните, както мъже, така и жени, на монашествуващите и ръкоположените лица се осъществява в епархията и енорията чрез много форми на служение и мисия.
21. Харизмите [благодатните дарове] на членовете на общността произлизат от единия Дух Свети и са насочени към доброто на всички. Това факт хвърля светлина както върху изискванията, така и върху границите на властта на всеки един в Църквата. Не следва да има нито пасивност, нито замяна на функции, нито небрежност, нито господство на един над друг. Всички харизми и служения в Църквата се събират в единство под служението на епископа, който служи на общението на местната Църква. Всички са призвани да бъдат обновени от Светия Дух в тайнствата и да отговорят в непрестанно покаяние (μετάνοια), за да се осигури тяхното общение в истина и любов.
2. Регионалното ниво
22. След като Църквата се разкрива като католична в събранието (σύναξης) на местната Църква, тази католичност трябва истински да се прояви в общението с другите Църкви, които изповядват същата апостолска вяра и споделят същата основна църковна структура, започвайки от тези, които са най-близо по своята обща отговорност за мисията в този регион (срв. Документа от Мюнхен, III, 3 и Документа от Валамо, чл. 52 и 53). Общението между Църквите се изразява в ръкополагането на епископите. Това ръкополагане се дава в съгласие с каноничния ред от трима или повече епископи, или най-малкото от двама (срв. I Всел., Прав. 4), които действат от името на епископското тяло и Божия народ, като сами са получили своето служение от Светия Дух чрез ръкополагане в апостолско приемство. Когато това е извършено в съгласие с каноните, общението между Църквите в истинската вяра, тайнствата и църковния живот е осигурено, както и живото общение с предходните поколения.
23. Подобно ефективно общение между няколко местни Църкви, всяка от които е Католичната Църква на дадено място, се изразява чрез определени практики: чрез участието на епископи от съседните катедри в ръкополагането на епископа на местната Църква; чрез поканването на епископ от друга Църква да участва в съслужение в събранието (σύναξης) на местната Църква; чрез гостоприемната покана към верните от тези други Църкви да участват в евхаристийната трапеза; чрез размяната на послания при ръкополагане; и чрез оказването на материална подкрепа.
24. Един канон, приет както на Изток, така и на Запад, изразява връзката между местните Църкви на дадена област: "Епископите на всяка област (έθνος) трябва да познават онзи, който е пръв (πρότος) между тях, да го смятат за свой глава (κεφάλη) и да не вършат нищо важно без неговото съгласие (γνόμη); всеки епископ може да върши само това, което засяга собствената му епархия (παροικία) и подвластните й територии. Но първият (πρότος) не може да върши нищо без съгласието на всички. Защото по този начин ще цари съгласие (ομονοία) и Бог ще се прославя чрез Господа в Светия Дух" (Aпостолско правило 34).
25. Тази норма, която се появява отново под няколко различни форми в каноническата традиция, е валидна за всички отношения между епископите на даден регион, независимо дали става дума за област, митрополия или патриаршия. Нейното практическо приложение може да се открие в съборите на епархийско, митрополитско или патриаршийско ниво. Фактът, че съставът на един местен събор е по същество винаги епископски, дори и когато включва други членове на Църквата, разкрива естеството на съборната власт. Само епископите имат съвещателен глас. Властта на събора се основава върху природата на самото епископско служение и проявява колегиалната природа на епископата в служение на общението на Църквите.
26. Съборът предполага участието на всички епископи от региона. Той се ръководи от принципа на консенсуса или съгласието (ομονοία), което се означава чрез съвместно извършване на Евхаристията, както се споменава в заключителното славословие на гореспоменатото 34-то апостолско правило. Остава обаче фактът, че всеки епископ в своята пастирска грижа е съдия, отговорен пред Бога за делата в неговата епархия (срв. св. Киприян, писмо 55, 21); така той е пазител на католичността на своята местна Църква и трябва винаги да се грижи за насърчаване на католичното общение с другите Църкви.
27. Оттук следва, че един регионален събор не притежава никаква власт над други църковни региони. Независимо от това, размяната на информация и консултации между представителите на няколко събора са проява на католичност, както и на онази братска взаимопомощ и любов, които трябва да бъдат правило между всички местни Църкви за максимална обща полза. Всеки епископ е отговорен за цялата Църква заедно с всичките си колеги в една и съща апостолска мисия.
28. По този начин няколко църковни области са стигали до засилване на връзките на своята обща отговорност. Това е един от факторите, допринесли за възникването на патриаршиите в историята на нашите Църкви. Патриаршеските събори се ръководят от същите еклисиологични принципи и същите канонични норми, както областните събори.
29. В следващите векове както на Изток, така и на Запад са се развили определени нови форми на общение между местните Църкви. Нови патриаршии и автокефални Църкви се появяват в християнския Изток, а в Латинската Църква неотдавна възникна един специфичен модел на групиране на епископите – епископските конференции. От еклисиологична гледна точка това не са просто административни подразделения: те изразяват духа на общението в Църквата, зачитайки в същото време разнообразието на човешките култури.
30. Всъщност регионалната съборност, каквито и да са нейните контури и канонично регулиране, показва, че Божията Църква не е общение на лица или местни Църкви, откъснати от своите общочовешки корени. Понеже тя е общност на спасението и понеже това спасение е "възстановяване на творението" (срв св. Ириней, Срещу ересите, 1, 36, 1), тя обхваща човешката личност във всичко, което я свързва с човешката реалност, както е създадена от Бога. Църквата не е просто сбор от индивиди; тя е съставена от общности с различна култура, история и социална структура.
31. В групирането на местните Църкви на регионално ниво католичността се явява в истинската си светлина. Тя е израз на спасението, което присъства не в един неразграничен свят, а в човечеството, както Бог го е създал и идва да спаси. В тайната на спасението човешката природа е едновременно възприета в своята пълнота, и изцелена от онова, което грехът е вложил в нея като самодоволство, гордост, недоверие към другите, агресивност, ревност, завист, лъжовност и омраза. Църковната кинония е онзи дар, чрез който цялото човечество се събира заедно в Духа на възкръсналия Господ. Това единство, създадено от Духа, е далеч от всякакво уеднаквяване; то призовава и по такъв начин запазва – а в определен смисъл и засилва – разнообразието и самобитността.
3. Вселенското ниво
32. Всяка местна Църква е в общение не само със съседните Църкви, но и с целокупността на всички местни Църкви, с онези, които присъстват сега в света, които са от началото, които ще се появят в бъдеще и с Църквата, която вече е в небесна слава. Съгласно волята на Христа, Църквата е една и неразделна, една и съща винаги и на всяко място. И двете страни изповядват в Никео-Цариградския символ, че Църквата е една и католична. Нейната католичност обхваща не само разнообразието на човешките общности, но също и тяхното фундаментално единство.
33. Ясно е по такъв начин, че една и съща вяра трябва да бъде изповядвана и живяна във всички местни Църкви, една и съща уникална Евхаристия трябва да се извършва навсякъде и едно и също апостолско служение трябва да действа във всички общности. Местната Църква не може да променя вярата, формулирана от Вселенските събори, въпреки че Църквите винаги трябва "да дават подходящи отговори на новите проблеми – отговори, които се основават върху Писанието и са в съгласие и същностно приемство с предходните формулировки на догматите" (Документът от Бари, чл. 29). По същия начин една местна Църква не може да променя основополагащо положение, отнасящо се до формата на служение чрез едностранно решение и никоя местна Църква не може да извършва Евхаристията в преднамерено отделяне от останалите местни Църкви без сериозно да засегне църковното общение. Във всички тези случаи се накърнява връзката на самото общение – и по такъв начин самото битие на Църквата.
34. Тъкмо това общение е причината всички Църкви да регулират посредством каноните всичко, свързано с Евхаристията и тайнствата, свещенослужението и ръкополагането, както и предаването (παράδοσης) и проповядването (διδασκαλία) на вярата. Ясно е защо в тази област са необходими канонични правила и дисциплинарни норми.
35. Когато в хода на историята са се появявали сериозни проблеми, засягащи вселенското общение и съгласието между Църквите – дали по въпроса за автентичното тълкуване на вярата, за църковните служения и тяхната връзка с цялата Църква, или за общата дисциплина, изисквана от верността към Евангелието – тогава Вселенските Събори са били инстанцията, която е трябвало да отсъди. Тези Събори са били вселенски не само защото са събирали заедно епископите от всички региони и особено тези от петте най-големи катедри – Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим, както е според древната им подредба (τάξις). Тъкмо поради тържествените им вероучителни решения и формулировки на общата вяра, особено по решаващи въпроси, те са задължителни за всички Църкви и всички вярващи, за всяко време и всяко място. Ето защо решенията на Вселенските Събори остават нормативни.
36. Историята на Вселенските Събори показва какво трябва да се смята за специални характеристики на един такъв Събор. Тази тема изисква по-нататъшно проучване в рамките на бъдещия ни диалог, като се вземе предвид развитието на църковните структури през последните векове на Изток и на Запад.
37. Вселенският характер на решенията на такъв Събор се признава чрез един по-дълъг или по-къс процес на приемане, посредством който Божият народ като цяло – по пътищата на размисъла, разсъдливостта, дискусията и молитвата – опознава в тези решения едната апостолска вяра на местните Църкви, която винаги е същата и на която епископите са учители (διδάσκαλοι) и пазители. Този процес на приемане се тълкува по различен начин на Изток и на Запад съобразно с различните им канонични традиции.
38. Поради това съборността включва много повече от събрание на епископите. Тя включва също така и техните Църкви. Първите са носители и изразители на вярата на последните. Решенията на епископите трябва да бъдат приети в живота на Църквите, особено в литургичния им живот. Всеки Вселенски събор, приет за такъв в пълен и истински смисъл, съответно е проява и служение на общението на цялата Църква.
39. За разлика от епархийските и регионалните събори Вселенският Събор не е "институция", чиято честота може да бъде регулирана с канони; той е по-скоро "събитие", καιρός, вдъхновено от Светия Дух, Който ръководи Църквата, така че да породи в нея институциите, които са й необходими и които отговарят на природата й. Тази хармония между Църквата и Съборите е толкова дълбока, че дори след разкола между Изтока и Запада, направил невъзможно свикването на Вселенски Събори в строгия смисъл на думата, и двете Църкви са продължили да свикват Събори винаги, когато са възниквали сериозни кризи. На тези Събори се събирали епископите на местните Църкви, които били в общение с Римския престол, или, въпреки че това се разбирало по различен начин, в общение с Константинополския престол. В Римокатолическата Църква някои от тези Събори, свикани на Запад, били приети като Вселенски. Тази ситуация, която наложила и на двете страни на християнския свят да свикват Събори, отговарящи само на потребностите на всяка една от тях, подхранвала разногласия, които допринесли за взаимното отчуждаване. Трябва да се търсят начините, които ще позволят възстановяването на вселенския консенсус.
40. През първото хилядолетие вселенското общение на Църквите се поддържало в обичайния ход на събитията чрез братските връзки между епископите. Тези връзки – между самите епископи, между епископите и техните πρότοι [патриарси, църковни водачи – прев.], и между самите πρότοι в рамките на каноничната им подредба (τάξις), спазвана в древната Църква, подхранвали и консолидирали църковното общение. Историята отбелязва консултации, послания и обръщения към големите катедри, особено към тази на Рим, които са жив израз на солидарността, създадена от кинонията. Канонични положения като включването на имената на епископите от главните катедри в диптихите и съобщаването на изповеданието на вярата на другите патриарси по повод на избори, са конкретни изрази на кинонията.
41. И двете страни са съгласни, че тази канонична подредба (τάξις) е била признавана от всички в епохата на неразделената Църква. Също така те са съгласни, че Рим като Църква, която "предстоятелства в любовта", по думите на Св. Игнатий Антиохийски (Послание до Римляни, Пролог), е заемала първо място в тази подредба и че Римският епископ е бил първият (πρότος) сред патриарсите. Те обаче се разминават в тълкуването на историческите свидетелства от тази епоха, засягащи изключителните правомощия на Римския епископ като пръв – въпрос, който е бил разбиран по различен начин още през първото хилядолетие.
42. Съборността на вселенско ниво, упражнявана от Вселенските Събори, включва активната роля на Римския епископ като пръв сред епископите на водещите катедри в рамките на консенсуса на събраните епископи. Въпреки че Римският епископ не е свиквал Вселенските Събори от ранните векове и никога не ги е председателствал лично, той е бил тясно обвързан с процеса на приемане на съборните решения.
43. Първенството (приматството) и съборността са взаимозависими. Ето защо първенството на различните нива на живота на Църквата – местно, регионално и вселенско – трябва винаги да се разглежда в контекста на съборността, а съборността – в контекста на първенството.
По отношение на първенството на различните нива, искаме да заявим следните моменти:
1) Първенството на всички нива е практика, вкоренена дълбоко в каноничната традиция на Църквата.
2) Макар и фактът на първенството на вселенско ниво да се приема както на Запад, така и на Изток, съществуват разлики в разбирането на начина, по който то се упражнява, както и по отношение на неговите библейски и богословски основания.
44. В историята на Изтока и Запада, най-малкото до десети век, поредица от правомощия е била признавана – винаги в контекста на съборността, според условията на времето – на първия (πρότος) или главата (κεφάλη) на всяко установено църковно ниво: на местно ниво – на епископа като пръв в своята епархия по отношение на неговите презвитери и народ; на регионално ниво – на първия във всяка митрополия по отношение на епископите от неговата област и на първия във всяка от петте патриаршии по отношение на митрополитите; и на вселенско ниво – на Римския епископ като пръв сред патриарсите. Това разграничаване на нивата не намалява сакраменталното равенство на всеки епископ или католичността на всяка местна Църква.
45. Въпросът за ролята на Римския епископ в общението на всички Църкви остава да бъде изучен в по-голяма дълбочина. Каква е специфичната функция на епископа на "първия престол" в еклисиологията на кинонията и предвид това, което казахме за съборността и авторитета в настоящия текст? Как учението на Първия и Втория Ватикански събори за вселенското първенство на папата трябва да бъде разбирано и живяно в светлината на църковната практика на първото хилядолетие? Това са решаващите въпроси за нашия диалог и за надеждите ни за възстановяване на пълното общение между нас.
46. Ние, членовете на Смесената международна комисия за богословски диалог между Римокатолическата църква и Православната църква, сме убедени, че по-горното изложение по въпросите на църковното общение, съборността и властта представлява положителен и значим напредък в нашия диалог и че то дава една твърда основа за бъдещото обсъждане на въпроса за първенството на вселенско ниво в Църквата. Съзнаваме, че много въпроси, трудни за разрешаване, остава да бъдат изяснени, но се надяваме, че, подкрепени с Иисусовата молитва "Да бъдат всички едно… така че светът да повярва" (Иоан. 17:21) и в послушание към Светия Дух, ние ще можем да градим върху вече постигнатото съгласие. Като потвърждаваме и изповядваме "един Господ, една вяра, едно кръщение" (Еф. 4:5), ние въздаваме слава на Бога-Троица, Отца, Сина и Свети Дух, Който ни е събрал заедно.
Моралните ценности на обществото са нещо невидимо, но те са всичко, върху което се крепи то. Без тях обществото би се разпаднало. Тези ценности дава религиозната етика. Ето защо такъв предмет е от най-голямо значение – особено днес, когато обществото губи своите морални устои.
Религиозната етика извежда своята легитимност от Бога, за разлика от антропоцентричните философии, които, бидейки атеистични, имат проблем със своята легитимност. Защо доброто е добро, а злото е зло е фундаментът, на който се гради общественият морал и се определят правилата в обществото. (Логиката на Петкан от "Робинзон Крузо", когато той определя, че: "лошо е, когато някой изяде Петкан, а добро – когато Петкан изяде някого" – е един добър пример за егоцентричния модел, към който неудържимо се плъзга и нашето общество и който може да бъде променен само чрез религиозно възпитание!) Вярата, че Бог е създал всички ни, води до разбирането, че всички хора са братя. Те са създадени от Бога и са братя помежду си, следователно имат равни права (естествени права) и са свободни личности. Уважението към свободния избор е в сърцевината на Православието. Ето как теоцентричният модел се оказва много по-хуманен от атеистичния.
Православният писател и светец Авва Доротей, живял през VІ век, пише в своето шесто слово, че ако си представим хората в окръжност с център Бог, ще видим, че колкото повече се приближават един към друг, толкова по-близо са до Бога, и колкото по-близо са до Бога, толкова повече стават близки един на друг.
Личната отговорност (като морална категория) също е заложена отдавна. Когато Моисей слязъл от планината Хорив със скрижалите, на които Бог бил написал 10-те заповеди, той видял, че неговите сънародници са издигнали златен телец-идол, под чието лидерство да продължат. Те искали друг да решава вместо тях, когото те само да следват. Те не искали да поемат своята отговорност в рамките на закона. Увлечения по служение на "златния телец" е имало често в човешкото история. Лидерските модели всъщност са точно такова служение на “Златния телец”. И винаги завършват зле. Логично, тъжно, но не незаслужено! Истинска общност не може да се създаде без активно лично участие и поемане на отговорност от всеки.
Нужно ли е религиозно възпитание и образование на нашето общество?
Отговорът е положителен, но трябва да се подчертае, че не може да се очаква от училищата да свършат всичко. Необходима е активна роля на вероизповеданията – на първо място на Православната църква, на медиите, на неправителствените организации, чрез чиято дейност ще бъде направена една значима инвестиция в нашето бъдеще и в това на следващите поколения.
Образованието в България е светско, което не означава, че е атеистично – т.е. антирелигиозно. Обучението в училищата по религиозна етика, религиозна история би дало познание за вярата, а не вяра.
Ето защо предметът "Религия", който се определя като общообразователен предмет, включващ история и философия на основните религии, трябва да бъде въведен в учебните програми като редовен предмет, задължителен, а не задължително или свободно избираем. Такъв като математиката, химията, биологията. Това познание е необходимо на учениците. То засяга основите на обществото. Вярно е, че този предмет трябва да се изучава не от малки деца, а например в 8-9 клас. Не е вярно че Европейският Съюз се противопоставя на такова обучение! Европейският съюз оставя решението за това на всяка държава-членка – това е т. нар. субсидиарност. И всяка държава, в това число и България, има право и трябва да реши сама – нужно ли и е такова образование или не. Дискусията за това как да се въведе този предмет, кой и как да напише учебниците, кои да са преподавателите и кой ще ги обучи не трябва да се смесват с въпроса дали трябва да има такъв предмет.
В момента предметът е задължително избираем, но поради липса на учители се практикува и като свободно избираем. Парадоксално е, че стотици квалифицирани богослови, завършили Богословския факултет на Софийския университет, са безработни и мизерстват, но не могат да поемат преподаването на този предмет като учители, защото не могат за наберат необходимия минимум часове. Какъв абсурд!
Освен предмет "Религия" може да се въведе допълнително като избираем предмет (по-скоро задължително избираем, отколкото свободно-избираем – в зависимост от това, не дали, а кога ще бъдат осигурени учители по този предмет) предметът "Богословие" в съответни разновидности – по желание на родителите. (Умишлено избягвам термина "Вероучение", тъй като се приема, че вярата се практикува в религиозните институции и училището не трябва да въвежда конфесионален елемент в своите програми). Така учениците ще могат много по-задълбочено да възприемат ценностната система на избраното вероизповедание. Ще раздели ли това по религиозен признак нашето общество – чрез въвеждане на този допълнителен час в седмичната училищна програма? Не смятам така!
Ето примерът на някогашния Пловдивски митрополит Кирил. Той прескочил оградата на училището, в което били събрани за депортация евреите, чиято вяра е различна, и заявил, че ако те бъдат депортирани, той ще замине с тях. Така депортацията е била спряна. Или акцията против депортацията на евреите на 24 май на Екзарх Стефан. Уникален факт за времето на Холокоста, без прецедент в Европа! Такава позиция тогава съвсем не е била безопасна и тази защита на друговерците е била не теоретична – от някой кабинет, а с риск за собствения живот. И депутатите от мнозинството през 1943 г. подписали подписката на Димитър Пешев за отмяна депортацията на евреите.Те всички са били православни християни, които са спасили иноверци! Ето един достоен пример за православна етика. Или осъждането, но непреследването на еретиците през Средновековието – също без прецедент, по време когато кладите в други страни са пламтели и на тях са били изгаряни живи хора. Също такъв пример за солидарност и милосърдие, независимо от вярата на другите, е приемането на друговерците – арменци, бежанци от Турция. Това е станало именно поради уважението към свободния избор, залегнал в сърцевината на православната доктрина. Поради православието и другите вероизповедания в България са станали по-толерантни. Това даже е много повече от толерантност. Това е приемане на нормалността на различието. Затова православието е против всяка човеконенавистна теория (като антисемитизма и ксенофобията, проповядващи омраза към хора за това, че са се родили такива каквито са), тъй като това е обида към Бога, Който е създал всички нас.
Дали тези светски предмети Религия и Богословие ще са достатъчни? Разбира се, че не! Църквата трябва да играе ролята, отредена й от Бога! В новия Закон за вероизповеданията са създадени възможности за учебни заведения на вероизповеданията. Освен това са възможни неделни училища, организирани от Църквата, където обучението ще е строго конфесионално и където получените знания за вярата в училище ще могат да се развият в практикуване на вярата. Разбира се, доброволно! И Църквата ще бъде улеснена в своята дейност, а държавните и общински учебни заведения ще запазят светския си характер. Но тези два светски предмета са една стъпка към целта – постигане на сплотено и успяващо общество, стъпило върху солидни етични принципи. Нашето общество вече е закъсняло с предприемането на тази стъпка! Време е за действие!
* Авторът е бивш председател на Парламентарната Комисия по правата на човека и вероизповеданията 2001-2005 г.
...................................................................................................
03.01.07 | Лъчезар Тошев
Нещо като импресия
(статията е публикувана в Литературен форум, бр. 2, март 2006 г.)
Корабът се плъзгаше по морската повърхност край стръмния бряг, между отвесните скали на който се виждаха изправени като свещи кипариси, сребристо зелени маслини и миртови храсти.
Тук там се подаваха покритите с каменни плочи покриви на малки параклиси. Ленивите вълни искряха от слънчевите лъчи, които позлатяваха морската повърхност. На кораба сноват монаси с делови вид. В салона са насядали покрай стените. Пият гръцко кафе. На стената стои икона на Богородица в сребърна ризница. На масите работници разговарят помежду си – изглеждат като живи картини. Корабът приближаваше брега.
(статията е публикувана в Литературен форум, бр. 2, март 2006 г.)
Корабът се плъзгаше по морската повърхност край стръмния бряг, между отвесните скали на който се виждаха изправени като свещи кипариси, сребристо зелени маслини и миртови храсти.
Тук там се подаваха покритите с каменни плочи покриви на малки параклиси. Ленивите вълни искряха от слънчевите лъчи, които позлатяваха морската повърхност. На кораба сноват монаси с делови вид. В салона са насядали покрай стените. Пият гръцко кафе. На стената стои икона на Богородица в сребърна ризница. На масите работници разговарят помежду си – изглеждат като живи картини. Корабът приближаваше брега.
По пътеката отгоре един монах слиза със
съсредоточен вид. Той носи кошница в едната си ръка.
В този момент от морето започнаха да се стрелват като сребърни стрели дълги заргани и да се хвърлят на брега покрит с малки камъчета.
Лаврак! - казва някой на кораба. - Ето го там!
Всички вперват очи в синьо-зелените води, през които се вижда чак дъното.
- Нямам очи да го видя - казва отец Михаил. Въпреки това той се усмихва щастливо.
Виждаме блестящия гръб на лаврака с цвят електрик, който гони ятото заргани.
Монахът от брега събира сребристите риби в кошницата и все така съсредоточено се заизкачва обратно нагоре по пътеката.
- Слизайте, слизайте бързо - казва някой. Корабът спира на малко пристанище и след минута-две тръгва отново по пътя си. Бързаме, колкото можем и попадаме на отец Сергий, който ни посреща с детската си усмивка и ни помага да настаним чантите си в един раздрънкан пикап.
- Добре дошли в Света Гора - Градината на Света Богородица! - казва той.
Поглеждам наоколо. Брегът е осеян със заоблени от вълните камъни с различни цветове, декорирани обилно със зелени жилки, кристални друзи или пък чисто бели.
- Във всеки камък тук има по една молитва! - казва отец Сергий, забелязал моето възхищение.
Една крепостна кула, малка сграда с параклис и няколко развалини оформят пристанището - или арсаната - както го наричат тук. По-нататък се виждат развалини от друга по-голяма кула. В маранята над морето прозират силуетите на два манастира разположени на самия морски бряг.
Над тях, пробил облаците, се вижда замисленият връх Атон - като че вперил поглед във вечността.
Отец Сергий се прекръства и потегляме с колата му нагоре по стръмния черен път. След няколко завоя виждаме морето вече отгоре. Синият му цвят е още по-подчертан. Пътят се вие по един скален ръб. От едната страна е скалната стена, а от другата - пропасти, урви и стърчащи скали, пробиващи зеления покров, покрил разхвърляните върхове и стръмнини.
Някъде долу се вие поток, в чието корито през прозрачните води прозират ослепително бели мрамори. Скалите, край които минаваме, са прошарени с минерални жили с най-разнообразни цветове. Едно ято удивително малки жълти птичета прелита над пътя и се шмугва в зеленината. Приличат на диви канарчета. Навсякъде се виждат туфи диви циклами покрити с малки нежни цветове във виолетови оттенъци, кипариси, декоративни храсти, растящи тук посадени от ръката на Бог, маслинови дървета и мирти. С всеки метър ни се откриват нови и нови картини. В гърдите ни се надига възторг от това, което виждаме.
- Градината на Света Богородица! - повтаря отец Сергий щастлив, че отново преоткрива красотата на това място с нас.
Тук-там по пътя има издигнати кръстове, които напомнят на пътника за Бога. Срещат се и указателни табели, сочещи пътеки към различни манастири. Когато ги види, отец Сергий пуска кормилото и се прекръства с широк жест. След което продължаваме. Всеки път, когато това става, нашият дъх спира, защото сме на ръба на пропастта. После свикваме да се осланяме - като него - на Божия промисъл.
След малко - през дърветата, забелязваме огромните стени на манастира, застинал в мълчание. Наистина много импозантна гледка. Още един-два завоя и пристигаме пред входа. Няколко монаси ни очакват с евангелие и кръст. Когато слизаме забива камбана и те запяват. Целуваме кръста и евангелието и влизаме. Първо ни водят в църквата, за да благодарим на Бога , че ни е довел в светата обител и се покланяме на чудотворните икони. Сърцата ни са отворени и изпълнени с възторг и благодарност.
След това монасите ни канят в салона за гости – архондарика - на кафе, локум и ракия, по светогорската традиция. Украсен е с икони, стари литографии,снимки и портрети.
След това ни настаняват по килиите. Обстановката е съвсем скромна - две или три легла, маса, стол, печка и кофа с дърва, газена лампа и кибрит и икона. Мирише леко на газ и на онази миризма, която имат старите къщи. Всъщност нямаме нужда от повече.
Електричество няма. Няма топла вода. Няма обхват за мобилните телефони. Има само един телефон в кабинета на игумена, който постоянно е заключен и нямаме достъп до него.
В една от кулите са направени мивки с ледена течаща вода. Понякога вечер се включва генератор за един-два часа, за да има осветление в коридорите, с удивително малки лампички.
Не само календарът е по стар стил. И часовете са по византийско време - при залеза на слънцето е първият час на следващия ден.
Канят ни на вечерна служба и след това на трапезата. Сядаме на дългите маси. На всеки е подготвено отделна порция и по юс с четвъртинка червено вино от избата на манастира. Месо не се яде. В празнични дни - деликатесът е риба, парче сирене, маслини и плодове.
Всички чакат молитвата на игумена, за да започнат. Когато той идва, стават прави и благодарят на Бога за предоставената храна. След известно време игуменът позвънява. Това е знак да се пие вино. През време на храненето четец чете житията на светиите, чествани на този ден.Още едно позвъняване и всички стават. Отново молитва и всички се отправят в църквата за кратка служба.След това отиват по килиите си.
Прибираме се и ние, но не можем да заспим от впечатления. Отсреща - през пропастта - на върха на хълма се белее параклис, заобиколен от кипариси. Необичайно за нас спокойствие. Времето е спряло. Намираме се извън света.
Наблюдаваме как нощта „разперва крилата си над нас”.
Към 3 часа сутринта се събуждаме от звъна на камбаните. Всички камбани бият. Тук няма кого да смущават. След това един монах с клепало обикаля по коридорите. Клепалото бие и съобщава за началото на утринната служба.
Излизаме на двора. Още е нощ. Над нас е звездно небе с ей такива големи звезди, несмутено от градските светлини.
Влизаме в храма. Там е тъмно и само няколко свещи и кандила горят при олтара. Мирише на тамян и на пчелен восък. Свещите не са от парафин. Изглежда че няма никой, но очите ни свикват с мрака и на оскъдната светлина забелязваме бледите лица на монасите, замръзнали неподвижно като картина на фламандски майстор. „Глави пред Господа да преклоним!” И ние заставаме неподвижно. По края са наредени седалки, които имат две степени - само да се опреш на тях или да седнеш. Предлагат ни да заемем места и ние го правим. Монасите се молят за света.
По това време ние спим и не подозираме, че на Атон се молят за нас и нашето спасение и измолват от Бога прошка за нашите грехове .
Службата върви. Запалват се големи еднометрови свещи от восък, които са по полилеите. Пет от тях са разположени кръстообразно и приличат на гроздове. А около централния има голям обръч, на който освен свещи има и икони. Той виси на 4 вериги спускащи се от централното кубе. После полилеите се залюляват от двама монаси. Въртят се в различни посоки и продължават поради инерцията да се въртят бавно и безкрайно.
“Господи помилуй!” - пее хорът отляво. „Кирие елейсон” - отговаря този отдясно. Песнопенията на двата хора се редуват, преплитат, гонят се, настигат се и се разделят отново. Единият хор подава мелодията, а другият отговаря и така безкрайно - нагоре, нагоре…
Това е т.нар. антифонно пеене, въведено от Св. Игнатий Богоносец. Вече е изчезнало и се среща само тук. В полумрака на храма, под движещите се в различни посоки светлинки на свещите по полилеите, антифоннията създава усещане за нереалност. Сякаш небесата се отварят.
Започва литургията - това пресъздаване на тайната вечеря. Тя е била през нощта - както е и тук.
Над царските двери стои икона с главата на Христос. Надолу са червените завеси на входа, които изглеждат като мантия. Отвътре се вижда олтарът осветен от кандилото. Там се приготвя причастието. Църквата, олтарът, свещенослужителите, молещите се - всички сме в тялото Христово. Това е олицетворение на църквата, създадено по този символичен начин.
Прозорците постепенно започват да просветляват. Настъпва зората. Към 8 часа службата приключва. Всички отиват на трапезата. Яде се два пъти на ден - сутрин и вечер.
Показват ни съкровищата на манастира - части от Светия Кръст, мощи на светии, реликви, книги - някои на по 1000 години, хрисовули на царе и императори. Миналото и настоящето се сливат. Сякаш няма време. Приемаме го някак си естествено, като в реда на нещата - така като го приемат монасите. Легендите оживяват. Митичните фигури придобиват конкретни очертания. Тук са техни вещи, предмети, книги.
След това потегляме по една пътека към друг манастир. Отдясно виждаме пещерата, в която се е подвизавал един свят отшелник. Пътеката се изкачва по ръба на един рид - все нагоре и нагоре. Цялата е направена с калдъръм. На всеки два метра има праг. Така се улеснява движението при заледяване. Един монах е посветил целия си живот на павирането на тази пътека.
Когато стигаме върха на билото, спираме да починем при корените на едно вековно дърво, образуващи причудливи форми.
Тишината е пълна. Само вятърът прошумява в клоните на дърветата от време на време и свири в по-ниски тонове в острите скали на отсрещния рид. Сякаш звуците напомнят хора на монасите или на ангелите, пребиваващи по тези места.
После пътят започва да се спуска. Отново се удивяваме на дивите урви атонски, изпъстрени с петна от всички нюанси на зеленото, не съм и предполагал, че те могат да са толкова разнообразни. Взети са от палитрата на Бог - най-великият художник.
В подножието на едни скали отсреща се е сгушил малък параклис. Изглежда необитаем. Покривът му и килията до него са покрити с каменни плочи. Някога там някой отшелник се е отдавал на пустиннически подвиг - извън грешния свят. По-нататък - около хълма се вижда сгушен манастир. А по-нататък е Бялото море. Наоколо цъфтят цветя, дървета, храсти, прелитат пеперуди, жужат пчели, и... тишина.
Градината на Света Богородица!
В този момент от морето започнаха да се стрелват като сребърни стрели дълги заргани и да се хвърлят на брега покрит с малки камъчета.
Лаврак! - казва някой на кораба. - Ето го там!
Всички вперват очи в синьо-зелените води, през които се вижда чак дъното.
- Нямам очи да го видя - казва отец Михаил. Въпреки това той се усмихва щастливо.
Виждаме блестящия гръб на лаврака с цвят електрик, който гони ятото заргани.
Монахът от брега събира сребристите риби в кошницата и все така съсредоточено се заизкачва обратно нагоре по пътеката.
- Слизайте, слизайте бързо - казва някой. Корабът спира на малко пристанище и след минута-две тръгва отново по пътя си. Бързаме, колкото можем и попадаме на отец Сергий, който ни посреща с детската си усмивка и ни помага да настаним чантите си в един раздрънкан пикап.
- Добре дошли в Света Гора - Градината на Света Богородица! - казва той.
Поглеждам наоколо. Брегът е осеян със заоблени от вълните камъни с различни цветове, декорирани обилно със зелени жилки, кристални друзи или пък чисто бели.
- Във всеки камък тук има по една молитва! - казва отец Сергий, забелязал моето възхищение.
Една крепостна кула, малка сграда с параклис и няколко развалини оформят пристанището - или арсаната - както го наричат тук. По-нататък се виждат развалини от друга по-голяма кула. В маранята над морето прозират силуетите на два манастира разположени на самия морски бряг.
Над тях, пробил облаците, се вижда замисленият връх Атон - като че вперил поглед във вечността.
Отец Сергий се прекръства и потегляме с колата му нагоре по стръмния черен път. След няколко завоя виждаме морето вече отгоре. Синият му цвят е още по-подчертан. Пътят се вие по един скален ръб. От едната страна е скалната стена, а от другата - пропасти, урви и стърчащи скали, пробиващи зеления покров, покрил разхвърляните върхове и стръмнини.
Някъде долу се вие поток, в чието корито през прозрачните води прозират ослепително бели мрамори. Скалите, край които минаваме, са прошарени с минерални жили с най-разнообразни цветове. Едно ято удивително малки жълти птичета прелита над пътя и се шмугва в зеленината. Приличат на диви канарчета. Навсякъде се виждат туфи диви циклами покрити с малки нежни цветове във виолетови оттенъци, кипариси, декоративни храсти, растящи тук посадени от ръката на Бог, маслинови дървета и мирти. С всеки метър ни се откриват нови и нови картини. В гърдите ни се надига възторг от това, което виждаме.
- Градината на Света Богородица! - повтаря отец Сергий щастлив, че отново преоткрива красотата на това място с нас.
Тук-там по пътя има издигнати кръстове, които напомнят на пътника за Бога. Срещат се и указателни табели, сочещи пътеки към различни манастири. Когато ги види, отец Сергий пуска кормилото и се прекръства с широк жест. След което продължаваме. Всеки път, когато това става, нашият дъх спира, защото сме на ръба на пропастта. После свикваме да се осланяме - като него - на Божия промисъл.
След малко - през дърветата, забелязваме огромните стени на манастира, застинал в мълчание. Наистина много импозантна гледка. Още един-два завоя и пристигаме пред входа. Няколко монаси ни очакват с евангелие и кръст. Когато слизаме забива камбана и те запяват. Целуваме кръста и евангелието и влизаме. Първо ни водят в църквата, за да благодарим на Бога , че ни е довел в светата обител и се покланяме на чудотворните икони. Сърцата ни са отворени и изпълнени с възторг и благодарност.
След това монасите ни канят в салона за гости – архондарика - на кафе, локум и ракия, по светогорската традиция. Украсен е с икони, стари литографии,снимки и портрети.
След това ни настаняват по килиите. Обстановката е съвсем скромна - две или три легла, маса, стол, печка и кофа с дърва, газена лампа и кибрит и икона. Мирише леко на газ и на онази миризма, която имат старите къщи. Всъщност нямаме нужда от повече.
Електричество няма. Няма топла вода. Няма обхват за мобилните телефони. Има само един телефон в кабинета на игумена, който постоянно е заключен и нямаме достъп до него.
В една от кулите са направени мивки с ледена течаща вода. Понякога вечер се включва генератор за един-два часа, за да има осветление в коридорите, с удивително малки лампички.
Не само календарът е по стар стил. И часовете са по византийско време - при залеза на слънцето е първият час на следващия ден.
Канят ни на вечерна служба и след това на трапезата. Сядаме на дългите маси. На всеки е подготвено отделна порция и по юс с четвъртинка червено вино от избата на манастира. Месо не се яде. В празнични дни - деликатесът е риба, парче сирене, маслини и плодове.
Всички чакат молитвата на игумена, за да започнат. Когато той идва, стават прави и благодарят на Бога за предоставената храна. След известно време игуменът позвънява. Това е знак да се пие вино. През време на храненето четец чете житията на светиите, чествани на този ден.Още едно позвъняване и всички стават. Отново молитва и всички се отправят в църквата за кратка служба.След това отиват по килиите си.
Прибираме се и ние, но не можем да заспим от впечатления. Отсреща - през пропастта - на върха на хълма се белее параклис, заобиколен от кипариси. Необичайно за нас спокойствие. Времето е спряло. Намираме се извън света.
Наблюдаваме как нощта „разперва крилата си над нас”.
Към 3 часа сутринта се събуждаме от звъна на камбаните. Всички камбани бият. Тук няма кого да смущават. След това един монах с клепало обикаля по коридорите. Клепалото бие и съобщава за началото на утринната служба.
Излизаме на двора. Още е нощ. Над нас е звездно небе с ей такива големи звезди, несмутено от градските светлини.
Влизаме в храма. Там е тъмно и само няколко свещи и кандила горят при олтара. Мирише на тамян и на пчелен восък. Свещите не са от парафин. Изглежда че няма никой, но очите ни свикват с мрака и на оскъдната светлина забелязваме бледите лица на монасите, замръзнали неподвижно като картина на фламандски майстор. „Глави пред Господа да преклоним!” И ние заставаме неподвижно. По края са наредени седалки, които имат две степени - само да се опреш на тях или да седнеш. Предлагат ни да заемем места и ние го правим. Монасите се молят за света.
По това време ние спим и не подозираме, че на Атон се молят за нас и нашето спасение и измолват от Бога прошка за нашите грехове .
Службата върви. Запалват се големи еднометрови свещи от восък, които са по полилеите. Пет от тях са разположени кръстообразно и приличат на гроздове. А около централния има голям обръч, на който освен свещи има и икони. Той виси на 4 вериги спускащи се от централното кубе. После полилеите се залюляват от двама монаси. Въртят се в различни посоки и продължават поради инерцията да се въртят бавно и безкрайно.
“Господи помилуй!” - пее хорът отляво. „Кирие елейсон” - отговаря този отдясно. Песнопенията на двата хора се редуват, преплитат, гонят се, настигат се и се разделят отново. Единият хор подава мелодията, а другият отговаря и така безкрайно - нагоре, нагоре…
Това е т.нар. антифонно пеене, въведено от Св. Игнатий Богоносец. Вече е изчезнало и се среща само тук. В полумрака на храма, под движещите се в различни посоки светлинки на свещите по полилеите, антифоннията създава усещане за нереалност. Сякаш небесата се отварят.
Започва литургията - това пресъздаване на тайната вечеря. Тя е била през нощта - както е и тук.
Над царските двери стои икона с главата на Христос. Надолу са червените завеси на входа, които изглеждат като мантия. Отвътре се вижда олтарът осветен от кандилото. Там се приготвя причастието. Църквата, олтарът, свещенослужителите, молещите се - всички сме в тялото Христово. Това е олицетворение на църквата, създадено по този символичен начин.
Прозорците постепенно започват да просветляват. Настъпва зората. Към 8 часа службата приключва. Всички отиват на трапезата. Яде се два пъти на ден - сутрин и вечер.
Показват ни съкровищата на манастира - части от Светия Кръст, мощи на светии, реликви, книги - някои на по 1000 години, хрисовули на царе и императори. Миналото и настоящето се сливат. Сякаш няма време. Приемаме го някак си естествено, като в реда на нещата - така като го приемат монасите. Легендите оживяват. Митичните фигури придобиват конкретни очертания. Тук са техни вещи, предмети, книги.
След това потегляме по една пътека към друг манастир. Отдясно виждаме пещерата, в която се е подвизавал един свят отшелник. Пътеката се изкачва по ръба на един рид - все нагоре и нагоре. Цялата е направена с калдъръм. На всеки два метра има праг. Така се улеснява движението при заледяване. Един монах е посветил целия си живот на павирането на тази пътека.
Когато стигаме върха на билото, спираме да починем при корените на едно вековно дърво, образуващи причудливи форми.
Тишината е пълна. Само вятърът прошумява в клоните на дърветата от време на време и свири в по-ниски тонове в острите скали на отсрещния рид. Сякаш звуците напомнят хора на монасите или на ангелите, пребиваващи по тези места.
После пътят започва да се спуска. Отново се удивяваме на дивите урви атонски, изпъстрени с петна от всички нюанси на зеленото, не съм и предполагал, че те могат да са толкова разнообразни. Взети са от палитрата на Бог - най-великият художник.
В подножието на едни скали отсреща се е сгушил малък параклис. Изглежда необитаем. Покривът му и килията до него са покрити с каменни плочи. Някога там някой отшелник се е отдавал на пустиннически подвиг - извън грешния свят. По-нататък - около хълма се вижда сгушен манастир. А по-нататък е Бялото море. Наоколо цъфтят цветя, дървета, храсти, прелитат пеперуди, жужат пчели, и... тишина.
Градината на Света Богородица!
.........................................................
Християните не мразят грешника, а греха
С Лъчезар Тошев,
депутат от Синята коалиция, разговаря Тони Николов
Списание
„Християнство и култура”, бр. 56, 2010г.
Г-н Тошев, двадесет
години след демократичните промени в България се оказа, че свещеници –
жертви на комунистическите репресии, нямат съдебна реабилитация.
Бихте ли обяснили причините за това? И може ли да
се приеме, че след
внесените от вас поправки в Закона за политическа и гражданска
реабилитация на репресирани лица и решението на Народното събрание от 28 юли 2010 г. вече е отдадено
дължимото към паметта на репресираните
православни и католически свещеници, както и на осъдените
протестантски
пастори?
Този закон беше
гласуван първоначално от Великото народно събрание, а след това поправян и допълван
няколко пъти. Неговата цел беше да се постигне национално помирение.
Репресираните обаче остават неудовлетворени. Според
мен причината е, че
нямаше наказание за извършителите на престъпленията на комунистическия
режим.
Последната поправка
целеше реабилитация на няколко фрапантни случая, в които са репресирани
духовници и миряни. Едното е гледаното от тринадесетчленен състав дело №3
на т.нар. Народен съд, по което са осъдени трима православни архимандрити и
един журналист заради това, че са заявили през 1943 г., че убийствата
на полските офицери в
Катин и на още няколко места са извършени от съветските власти
през 1940 г.
Най-тежко е пострадал архимандрит Николай, по–късно
ръкоположен като Макариополски епископ. Той е един от най-видните български богослови.
Бил е ректор на Духовната академия. Архимандрит
Йосиф пък по-късно
става ректор на Семинарията в Пловдив. Това, което са заявили през 1943 г. обаче, е истината и
тя е доказана с множество документи.
Затова беше редно да
бъдат реабилитирани.
По напълно монтирания
процес срещу католиците от 1952
г. са осъдени 41 лица от които 4
екзекутирани. Осъдените на смърт бяха обявени от папа Йоан Павел II за блажени и
мъченици за вярата, беше им издигнат паметник, бяха почетени от над 1
милиард католици по света, но у нас не бяха реабилитирани
до тази година. Трима
от тях нямаха и роднини, които да подадат искане за реабилитация. И те
оставаха нереабилитирани. Това беше абсурдно положение.
Затова трябваше да се
предприемат стъпки за реабилитацията им по закон. И това стана.
Третата група
реабилитирани бяха протестантски пастори, осъдени през 1949 г. по две свързани дела. Намери се решение на
ЦК на БКП с инструкция кои да бъдат обвинени, в
какво точно, кой да е прокурор и съдия, какви да са присъдите. Дори обвинителният
акт и присъдата е трябвало предварително да се
съгласуват с ЦК,
преди да бъдат внесени. Напълно монтиран процес.
Беше редно да бъдат
реабилитирани и тези лица.
Освен това със закона
реабилитирахме жертвите на репресии от 9 до 12 септември 1944 г., които оставаха
досега нереабилитирани поради спорове между
БСП и останалите
политически сили в Народното събрание. Досега всички опити за реабилитация
пропадаха. Най-после постигнахме успех и по този въпрос.
Що се отнася до
осъдените духовни лица по време на комунистическия режим, за съжаление не
всички са реабилитирани. Има над 100 православни свещеници,
осъдени от т.нар.
Народен съд, чиито присъди не са отменени със закон. Част от присъдите са
отменени по съдебен ред до края на 1999 г., когато със закон се преустанови
възможността за преглед по реда на надзора.
Имаме ли вече открит
достъп до миналото от времето на комунизма, за да можем да напишем
историята за Църквите и тоталитаризма? И не са ли наложителни още
законодателни промени с оглед на някои недомислици?
Не е ли редно да има
достъп до досиетата на починали духовници монаси, които обяснимо нямат
наследници и по този начин остават недостъпни за изследователите?
Възможно е! Освен
това, ако има досиета, за каквито говорите, те не са тайна. По смисъла на
закона те не се обявяват. Но всеки изследовател може да се обърне към Комисията
по досиетата за своята работа и може да получи достъп
и до тези документи.
Партийният архив на комунистическата партия е вече публичен. Намира се в
Държавния архив. Стига да има желание, могат да се открият много
интересни неща там. Но това е „египетски труд”, тъй като документите са твърде
много. Затова няма много желаещи да се ровят в архива.
В момента в
българското общество се води дискусия по въвеждането и преподаването на
религия в училище като задължителен предмет. Каква е вашата гледна точка и
кой от възможните варианти за съвместяването
на вяра и светско
образование ви се струва най-приемлив?
Идеята за въвеждане
на предмет „Религия” в училищата винаги поражда спорове в обществото за това
нужен ли е този предмет, как да бъде въведен, има ли ресурс за
въвеждането му. Дискусията се води от години. Бях внесъл такъв
закон миналата
година, но при гласуването той събра по-малко от десет гласа в пленарната зала.
Първоначална цел на образованието е било познанието – събирането на знания.
Океанът от информация, който се появява постепенно, е
направил невъзможно
събирането на цялата информация чрез образованието и тогава целта се е
преформулирала – създаване на навици и умения за боравене с информацията при
необходимост. Днес, когато обществото стана мултикултурно, най-важно е
умението да живеем заедно в такова общество и да се обединяваме около
общи цели, за да успяваме. Моралните ценности на обществото са нещо
невидимо, но те са всичко, на което то се крепи. Без тях обществото би се
разпаднало. Тези ценности дава религиозната етика. Ето защо
такъв предмет е от
най-голямо значение – особено днес, когато обществото губи своите морални
устои. Религиозната етика извежда своята легитимност от познанието за Бога
за разлика от антропоцентричните философии, които,
бидейки атеистични,
имат проблем със своята легитимност.
Защо доброто е добро, а злото е
зло? – отговорът е фундаментът, на който се гради общественият морал и се
определят правилата в обществото. (Логиката на Петкан
от Робинзон
Крузо, когато той дефинира, че „лошо е, когато някой изяде Петкан, а добро – когато
Петкан изяде някого” – е един добър пример за егоцентричния
модел, към който
неудържимо се плъзга и нашето общество – и който може да бъде променен само
чрез религиозно възпитание). Вярата, че Бог е създал всички нас, води до
разбирането, че всички хора са братя. Те са създадени от Бог
и са братя помежду
си, следователно имат равни права (естествени права) и са свободни личности.
Различието – етническо и културно – е нормално. То е уважение спрямо
Божията воля. Освен това зачитането на правото на свободен избор е в
сърцевината на православието. Ето как теоцентричният модел се оказва много
по-хуманен от атеистичния. Православният писател и светец
авва Доротей, който е
живял през VI век, пише в своето Шесто слово, че ако си представим хората в
окръжност с център Бог, колкото те се приближават един към друг, толкова са
по-близо до Бога, и съответно колкото по-близо те са до
Бога, толкова повече
стават близки един до друг. Личната отговорност (като морална категория)
също е заложена отдавна. Когато Моисей слязъл от планината Хорив със
скрижалите, на които Бог е написал Десетте заповеди, видял, че неговите сънародници
са издигнали златен телец – идол, под чието лидерство да продължат. Така
друг щял да решава вместо тях. Тяхната роля била само да следват. Те не са
искали да поемат своята отговорност в рамките на закона.
Увлечения по служение
на „златния телец” е имало и има често в човешката история. Едноличните
лидерски модели всъщност са тъкмо такова служение на „златния телец”. И
винаги завършват зле. Логично, тъжно, но не незаслужено.
Истинска общност не
може да се създаде без активно лично участие и поемане на отговорност от
всеки.
Няма ли да се раздели
по религиозен признак нашето обществото чрез въвеждане на този допълнителен час
в седмичната училищна програма?
Не смятам така. Ето
примера на някогашния Пловдивски митрополит Кирил, прескочил оградата на
училището, в което били събрани за депортация евреи, чиято вяра е
различна, с думите, че ако те бъдат депортирани, той ще замине
с тях. Така
депортацията е била спряна. Или акцията против депортацията на евреите на 24 май 1943 г. на екзарх Стефан.
Уникален факт за времето на Холокоста, без
прецедент в Европа. Такава позиция тогава съвсем не е била
безопасна, нито
защитата на друговерците е била теоретична – тя е била риск за собствения им
живот. Всички депутати от мнозинството през 1943 г., присъединили се към
подписката на Димитър Пешев за отмяна депортацията на евреите, са били
православни християни. Те са спасили иноверци, защото са приемали като абсолютно
незаконно някой да бъде преследван заради своя произход и вяра. Ето един
достоен пример за православна етика. Също такъв пример за солидарност и
милосърдие, независимо от вярата на другите, е приемането на
друговерците арменци,
бежанци от Турция.
Обучението, за което
спорим, ще си остане светско. То ще даде познание за вярата, а не вяра.
Преподавателите ще са светски лица. А вярата се практикува не в училището, а в
църквата.
Какво мислите по една
друга особено актуална напоследък тема – въпроса за религиозните
символи и по-специално ислямските забрадки в училище?
В Резолюция 1743/2010
г. на ПАСЕ относно исляма, ислямизма и ислямофобията, в чието приемане
участвах, е посочено, че „бурка” и „никаб” (два вида облекла със
забрадки, покриващи
изцяло лицето), които се носят от мюсюлманите в някои страни, не могат да
се носят от служители, чиято функция изисква религиозна
неутралност, а също
така и когато съображения за сигурност налагат да не се използват облекла,
закриващи лицето. Разбира се, в джамиите по време на практикуване на
религиозния култ това ограничение не важи. А що се отнася до
ислямофобията, това е
нещо, на което трябва да се противопоставим, ако не искаме да се
сблъскаме след време с породена от нея християнофобия. Свободният избор на
религия трябва да се уважава.
Бурният прогрес на
биологията и медицината изправят съвременното общество и особено християните
пред предизвикателствата на биоетиката. Като биолог по образование и депутат от
християндемократическата
Синя коалиция,
смятате ли, че актуалното законодателство отговаря на предизвикателства
като клонирането на ембриони, генетичномодифицираните организми и т.н.?
Биоетиката е важна за
християндемократите, защото тя е свързана с разбирането за личността на човека
и човешкото достойнство. Това е от фундаментално значение за обществото. Като
депутат успях да въведа някои биоетични елементи в нашето законодателство.
Информацията за човешкия геном в
България се третира
като лична информация и се защитава не само от Закона за здравето, но и от
Закона за защита на личната информация. Това беше мое предложение, прието
от 39-ото Народно събрание. Така след САЩ България стана втората страна с
такава разпоредба. Това практически съвпадна с цялостното разчитане на човешкия
геном и въпросът е актуален. Що се отнася до отказа на
представители на някои секти да приемат определено лечение, това
е тяхно право спрямо
тях самите, но не и по отношение на децата им. По мое предложение се прие
статутът на т.нар. субституирано съгласие в Закона за здравето – тоест
съгласие по заместване. Когато лечението е жизненоважно
за детето, не
родителят, не и лекуващият лекар, а директорът на болницата дава съгласие за
прилагане на съответното лечение. Така е, защото правото на
живот има приоритет
над правото на вероизповедание.
Преборих се за
въвеждане на информирано съгласие при донорството в процеса на трансплантации, а
не за прилагането на съгласие по предположение (когато
се отчита кои са
несъгласни, а за другите се приема, че са съгласни да станат донори). За съжаление
през 2006 г.
40-ото Народно събрание обърна системата в съгласие по
презумпция. Сега отново правя опит да подновя дискусиите по
темата чрез внесен
законопроект в полза на информираното съгласие, което е в съответствие с
принципа за защита на човешкото достойнство. Преборих се евтаназията в
България да е криминализирана и е така и досега. Клонирането на хора също е
забранено. По този въпрос, както и по повечето от другите въпроси, имахме
еднакво становище с д-р Атанас Щерев от НДСВ, който тогава беше председател
на здравната комисия в парламента.
Първоначално той застъпваше становище в полза на съгласие по презумпция, но след дебатите и като отчете общественото мнение, прие моето предложение.
Първоначално той застъпваше становище в полза на съгласие по презумпция, но след дебатите и като отчете общественото мнение, прие моето предложение.
На току-що
завършилата сесия на ПАСЕ имаше остър сблъсък по въпроса за абортите между
групата на ЕНП и групата на социалистите. Абортът не е средство за семейно
планиране. Има контрацепция например. Ето защо той трябва да се
практикува само когато е крайно необходимо. Не може да се
практикува аборт, ако
родителите искат дете от единия пол, а не от другия например. Дебатите
бяха за това дали трябва да се наказват лекари, които по етични причини
отказват да извършват аборти, за които няма медицински причини. ЕНП спечели
всички гласувания по Резолюция 1763/2010, защитавайки принципите си.
Съществува ли според
вас ясно изразен профил на българската християндемокрация? СДС, ДСБ и
управляващата партия ГЕРБ са членове на ЕНП, но няма ли дефицит на
ценностен дебат в българската политика?
Намирам този въпрос
за много важен. Смятам, че дебатите по тази тема са свързани именно с
основите на обществото, с разбирането за правата на човека, които произтичат от
самата човешка природа. От това, че си човек. Че си
субект, а не обект на
обществените отношения. Че от теб зависи. За съжаление в България това се смята
за нещо отвлечено, абстрактно, нещо, което не
е важно. От друга
страна, хората следят дебатите по тези теми. При проучванията на НЦИОМ например
се забелязва, че между 50 и 60% от българските
граждани подкрепят
донорството да се отчита с информирано съгласие, а не с презумпция за съгласие.
97% са против култивиране на ГМО. Има съпротива против промяната на основите на
обществото на нашия свят. Затова е полезно
такива теми да се
дебатират при всеки възможен случай.
Вие сте едно от
най-утвърдените лица в българския парламентарен живот, депутат сте в шест
последователни парламента от СДС. Къде виждате пресечната точка
между християнството и политиката?
Свързано е с
позициите, които се заемат. Дали те съответстват на това, в което вярваш.
Нормално е да има различни мнения, което е основата на свободата. Християните не
мразят грешника, а греха! Това бих искал да подчертая. Отстояването на
категорична позиция не означава омраза към мислещия различно.
.......................................................................
Публикуваме нашумелия "Документ от Равена", защото смятаме, че православните християни трябва да знаят какво се подписва от тяхно име. Текстът на това съглашение между православни и католици претендира да има историческо значение и е подписан от всички православни Църкви освен Московската патриаршия, Българската православна църква, Православната църква в Америка и Японската православна църква (двете последни не са били поканени, защото Константинопол не ги признава).
В "Документа от Равена", както и в други изяви на Вселенската патриаршия (виж например скорошното интервю на патриарх Вартоломей пред БНТ) се забелязва тенденцията за постепенно признаване на върховния папски примат в Църквата независимо от вероучението, което папата изповядва. Въпросът за римските догми и тяхното съответствие или несъответствие на православната вяра се заобикаля или отминава с мълчание.
Документът от Равена
01.12.07 | Смесена
международна комисия за богословски диалог между Римокатолическата и
Православната църкви
Учудващо е, че въпросът за възстановяването на древните пълномощия на папата в Православната Църква се обсъжда извън контекста на другия, по-фундаментален въпрос – дали, как и кога папата ще се завърне в тази Църква. Православие БГ ще се радва, ако публикуването на "Документа от Равена" постави началото на широка обществена и църковна дискусия по тези въпроси. Каним нашите читатели – богослови и небогослови – да се изкажат и ще публикуваме мненията им, които постъпят в редакционната поща.
Православие БГ
На снимката: Папа Бенедикт ХVІ и Вселенският патриарх Вартоломей във Фенер, Истанбул, 30 ноември 2006 г.
Еклисиологични и канонични следствия от сакраменталната природа на Църквата. Църковно общение, съборност и власт
Равена, 13 октомври 2007 г.
Въведение
1. "Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, - та да повярва светът, че Ти си Ме пратил" (Иоан. 17:21). Ние отправяме благодарност към триединния Бог, Който ни е събрал – членовете на Смесената международна комисия за богословски диалог между Римокатолическата и Православната църкви – за да можем да отговорим заедно в послушание на тази молитва на Иисус. Ние съзнаваме, че повторното начало на нашият диалог се поставя в един свят, който се е променил коренно през последните години. Процесите на секуларизация и глобализация и предизвикателството, което поставят новите срещи между християни и вярващи от други религии, изисква Христовите ученици да свидетелстват за своята вяра, любов и надежда с нова настойчивост. Нека Духът на възкръсналия Господ изпълни със сила нашите сърца и умове, та да принесем плодовете на единството в отношението между нашите Църкви, за да можем заедно да служим на единството и мира на цялото човешко семейство. Нека същият Дух ни води към пълния израз на тайната на църковното общение, която ние с благодарност приемаме като чудесен Божи дар за света, тайна, чиято красота сияе особено в светостта на светците, към която всички сме призвани.
2. Следвайки плана, приет на първата среща на о. Родос през 1980 г., Смесената комисия започна своята работа, като се обърна към тайната на църковната кинония [общение във вярата и тайнствата - прев.] в светлината на тайната на Светата Троица и Евхаристията. Това даде възможност за едно по-дълбоко разбиране на църковното общение както на нивото на местната община около своя епископ, така и на нивото на отношенията между епископите и между местните Църкви, над които всеки предстоятелства в общение с Едната Божия църква, простираща се над вселената (Документът от Мюнхен, 1982 г.). За да се изясни естеството на общението, Смесената комисия подчерта връзката, която съществува между вярата, тайнствата – особено трите тайнства на християнското посвещение – и единството на Църквата (Документът от Бари, 1987 г.). След това, като изследва тайнството ръкоположение в сакраменталната структура на Църквата, Комисията ясно посочи ролята на апостолското приемство като залог за кинонията на цялата Църква и на нейната приемственост с апостолите във всяко време и на всяко място (Документът от Валамо, 1988 г.). От 1990 до 2000 г. главният въпрос, обсъждан от Комисията, беше този за "униатството" (Документът от Баламанд, 1993; Балтимор, 2000 г.), един въпрос, който ще продължим да обсъждаме в близкото бъдеще. Сега ще разгледаме темата, повдигната в края на Документа от Валамо, и ще разсъждаваме върху църковното общение, съборността и властта.
3. На основата на тези общи утвърждавания на нашата вяра ние сега трябва да извлечем еклисиологическите и канонически следствия, които произтичат от сакраменталната природа на Църквата. След като Евхаристията, в светлината на Троичната тайна, съставлява критерия за църковен живот като цяло, как институционалните структури видимо отразяват тайната на тази кинония? След като едната и света Църква се осъществява както във всяка местна Църква, извършваща Евхаристията, така същевременно и в кинонията на всички Църкви, как животът на Църквите проявява тази сакраментална структура?
4. Единство и многообразие, отношението между едната Църква и многото местни Църкви, това конституитивно отношение на Църквата също поставя въпроса за отношението между властта, присъща на всяка църковна институция, и съборността, която произтича от тайната на Църквата като общение. Тъй като термините "власт" и "съборност" обхващат много широка област, ние ще започнем, като определим начина, по който ги разбираме¹.
¹Православните участници счетоха за важно да подчертаят, че употребата на термините "Църквата", "вселенската Църква", "неделимата Църква" и "Тялото Христово" в този документ и в подобни документи, създадени от Смесената комисия, по никакъв начин не подкопава разбирането на Православната църква за себе си като едната, света, вселенска (католична) и апостолска Църква, за която говори Никео-Цариградският символ на вярата. От католическа гледна точка важи същото самосъзнание: едната, вселенска, католична и апостолска Църква "съществува в Католическата църква" (Lumen Gentium, 8); това не изключва признаването, че елементи на истинската Църква присъстват и извън Католическата общност.
І. Основите на съборността и властта
1. Съборност
5. Терминът съборност идва от думата "събор" (синод на гръцки, concilium на латински), която означава преди всичко събрание на епископите, упражняващи конкретна отговорност. Възможно е също така обаче терминът да се използва в по-общ смисъл, като се отнася към всички членове на Църквата (срв. руския термин соборность). Съответно ние ще говорим преди всичко за съборност, означаваща, че всеки член на Тялото Христово, по силата на кръщението, има своето място и съответна отговорност в евхаристийната кинония (communio на латински). Съборността отразява Троичната тайна и намира в нея своето пределно основание. Трите Лица на Светата Троица се "изброяват", както казва св. Василий Велики ("За Светия Дух", 45), без обозначаване на "второ" или "трето" Лице, предполагащо някакво умаляване или подчинение. По същия начин сред поместните Църкви съществува един порядък (τάξις), който обаче не предполага неравенство в тяхната църковна природа.
6. Евхаристията проявява Троичната кинония, осъществявана във верните като органично единство на няколко члена, всеки от които има дарба [харизма], служба или съответно служение, необходими в своето многообразие и различие за наставление на всички в едното църковно Тяло Христово (срв. 1 Кор 12:4-30). Всички са призвани, ангажирани и носещи отговорност – всеки по различен, но не по-малко действителен начин – в общото изпълнение на действията, благодарение на които, чрез Светия Дух, в Църквата присъства служението на Христос, “пътя, истината и живота” (Иоан. 14:6). По този начин тайната на спасителната кинония с Благословената Троица се осъществява в човечеството.
7. Цялата общност и всеки човек в нея носи "съвестта на Църквата" (εκκλησιαστική συνείδιση), както го нарича гръцкото богословие, sensus fidelium според латинската терминология. По силата на Кръщението и Миропомазанието всеки член на Църквата упражнява форма на власт в Тялото Христово. В този смисъл всички верни (а не само епископите) са отговорни за вярата, изповядана при тяхното кръщение. Наше общо учение е, че Божият народ, след като е получил "помазание от Светаго" (1 Иоан. 2:20 и 27), в общение със своите пастири, не може да греши по въпроси на вярата (срв. Иоан. 16:13).
8. При възвестяването на вярата на Църквата и при изясняването на нормите на християнското поведение епископите имат особена задача по божествено установление. "Като приемници на апостолите, епископите са отговорни за общението в апостолската вяра и за верността към изискванията на един живот в съгласие с Евангелието" (Документът от Валамо, чл. 40).
9. Съборите са главният начин, по който се проявява общението между епископите (срв. Документа от Валамо, чл. 52). Защото "прикрепянето към апостолското общение свързва всички епископи, съединявайки епископията на [всяка от] местните Църкви с Колегията на апостолите. Те също формират колегия, вкоренена от Духа в това, което е "веднъж завинаги" на апостолската група, уникалното свидетелство на вярата. Това означава не само, че те трябва да бъдат обединени помежду си във вярата, милосърдието, мисията, помирението, но, че те имат една и съща отговорност и една и съща служба на Църквата" (Документът от Мюнхен, ІІІ, 4).
10. Това съборно измерение на живота на Църквата се корени дълбоко в нейната природа. Казано с други думи, то се основава на волята на Христос за Своя народ (срв. Мат. 18:15-20), дори и неговите канонични реализации по необходимост да се определят също и от историята и от обществения, политическия и културния контекст. Определено по този начин, съборното измерение на Църквата се открива на трите нива на църковно общение, местното, регионалното и вселенското: на местно ниво - на епархията, поверена на епископа; на регионално ниво [т.е. на ниво патриаршия, поместна Църква - прев.] - на група от местни Църкви с техните епископи, които "познават първия помежду си" (Апостолско правило 34); и на вселенско ниво, където онези, които са първи (πρότοι) в различните региони, заедно с всички епископи, си сътрудничат в това, което засяга целокупността на Църквата. На това ниво също така първите (πρότοι) трябва да познават първия помежду си.
11. Църквата съществува на много и различни места, което проявява нейната католичност [съборност, целокупност - прев.]. Бидейки "католична", тя е жив организъм, Тяло Христово. Всяка местна Църква, когато е в общение с останалите местни Църкви, е проява на едната и невидима Божия църква. Да бъдеш "католичен" следователно означава да бъдеш в общение с едната Църква на всички времена и на всички места. Ето защо прекъсването на евхаристийното общение означава накърняване на една от същностните характеристики на Църквата, нейната католичност.
2. Власт
12. Когато говорим за власт, ние имаме предвид εξουσία, както е описана в Новия Завет. Властта на Църквата идва от нейния Господ и Глава Иисус Христос. Получил Своята власт от Бог-Отец, Христос след Своето Възкресение я споделя чрез Светия Дух с апостолите (срв. Иоан. 20:22). Чрез апостолите тя е предадена на епископите, техните приемници, а чрез тях на цялата Църква. Иисус Христос, нашият Господ, е упражнил тази власт по различни начини, чрез които, до своето есхатологическо изпълване (срв. 1 Кор. 15: 24-28), Царството Божие се проявява пред света: чрез поучение (срв. Мат. 5:2; Лук. 5:3); чрез извършване на чудеса (срв. Марк. 1:30-34; Мат. 14:35-36); чрез изгонване на нечисти духове (срв. Марк. 1:27; Лук. 4:35-36); при прощаване на грехове (срв. Марк. 2:10; Лук 5:24); и при воденето на Своите ученици по пътя на спасението (срв. Мат. 16:24). В съгласие с наредбата, получена от Христос, (срв. Мат. 28:18-20) упражняването на властта, свойствена на апостолите, а след това на епископите, включва възвестяването и преподаването на Евангелието, освещението чрез тайнствата, особено Евхаристията, и пастирското наставление на онези, които вярват (срв. Лук. 10:16).
13. Властта в Църквата принадлежи на самия Иисус Христос, единствения Глава на Църквата (срв. Еф. 1:22; 5:23). Чрез Неговия Свети Дух Църквата като Негово Тяло споделя Неговата власт (срв. Иоан. 20:22-23). Властта в Църквата има за своя цел събирането на целия човешки род в Иисус Христос (срв. Еф. 1:10; Иоан. 11:52). Властта, свързана с благодатта, получена при ръкоположението, не е частно притежание на онези, които я получават, нито нещо, делегирано от общността; по-скоро тя е дар на Светия Дух, предопределен за служение (diakonia) на общността и никога не упражняван извън нея. Нейното упражняване включва участието на цялата общност, като епископът е в Църквата и Църквата в епископа (срв. св. Киприян, писмо 66, 8 ).
14. Упражняването на властта, извършвано в Църквата в името на Христос и чрез силата на Светия Дух, трябва да бъде, във всичките си форми и на всички нива, служение (diakonia) на любовта, каквото е било това на Христос (срв. Марк. 10:45; Иоан. 13:1-16). Властта, за която говорим, тъй като изразява божествена власт, може да съществува в Църквата само в любовта между онзи, който я упражнява, и онези, които са подвластни. Следователно тя е власт без господство, без физическа или морална принуда. Тъй като тя е участие в εξουσία [властта] на разпнатия и прославен Господ, Комуто е дадена всяка власт на небето и на земята (срв. Мат. 28:18), тя може и трябва да призовава към подчинение. В същото време, поради Въплъщението и Кръста, тя е коренно различна от властта на водачите на народите и на големите на този свят (срв. Лук. 22:25-27). Макар и тази власт несъмнено да се поверява на хора, които поради слабост и грях често са изкушени да злоупотребят с нея, по самата си природа евангелското отъждествяване между властта и служението представлява една фундаментална норма за Църквата. За християните да управляваш означава да служиш. Упражняването и духовната ефективност на църковната власт по такъв начин се осигуряват чрез свободно съгласие и доброволно сътрудничество. На лично ниво това се разбира като подчинение на властта на Църквата, за да се следва Христос, Който беше любящо послушен на Отца дори до смърт, и то смърт кръстна (срв. Фил. 2:8).
15. Властта вътре в Църквата се основава на Словото Божие, присъстващо и живо в общността на учениците. Свещеното Писание е разкритото Слово Божие, така както Църквата, чрез Светия Дух, присъстващ и действащ в нея, го е разпознала в живото Предание, получено от апостолите. В основата на това Предание е Евхаристията (срв. 1 Кор. 10:16-17; 11:23-26). Авторитетът на Писанието произтича от факта, че то е Словото Божие, което, четено в Църквата и от Църквата, носи Евангелието на спасението. Посредством Писанието Христос се обръща към събраната общност и сърцето на всеки вярващ. Църквата, чрез Светия Дух, Който присъства в нея, автентично тълкува Писанието в отговор на нуждите на времето и мястото. Неизменният обичай на Съборите да поставят на престол Евангелията по средата на събранието засвидетелства присъствието на Христос в Неговото Слово, което е необходимата отправна точка за всички техни обсъждания и решения, и същевременно утвърждава правото на Църквата да тълкува това Слово Божие.
16. В Своето божествено домостроителство Бог желае Неговата Църква да има структура, насочена към спасението. Към тази същностна структура принадлежат изповядваната вяра и извършваните тайнства в апостолско приемство. Властта в църковното общение е свързана с тази същностна структура: нейното упражняване се регулира от каноните и постановленията на Църквата. Някои от тези предписания могат да се прилагат различно според нуждите на църковното общение в различно време и място при условие, че същностната структура на Църквата винаги се спазва. По този начин както общението в тайнствата предполага общение в същата вяра (срв. Документа от Бари, чл. 29-30), така също, за да има пълно църковно общение, трябва да има между нашите Църкви взаимно признаване на каноническите законодателства в техните легитимни разновидности.
ІІ. Тройното осъществяване на съборността и властта
17. След като посочихме основанието на съборността и властта в Църквата и след като отбелязахме комплексното съдържание на тези термини, сега трябва да отговорим на следните въпроси: Как институционалните елементи на Църквата видимо изразяват и служат на тайнството на кинонията? Как каноничните структури на Църквите изразяват техния сакраментален живот? За тази цел ние разграничаваме три нива на църковни институции: това на местната Църква около своя епископ; това на един регион, обхващащ няколко съседни местни Църкви; и това на цялата обитавана земя (οικουμένη), което обхваща всички местни Църкви.
1. Местното ниво
18. Божията църква съществува там, където има общност, събрана в Евхаристията, предстоятелствана, пряко или чрез своите презвитери, от епископ, законно ръкоположен в апостолско приемство, преподаващ вярата, получена от апостолите, в общение с останалите епископи и техните Църкви. Плодът на тази Евхаристия и това служение е да се съберат в едно автентично общение на вярата, молитвата, мисията, братската любов и взаимната подкрепа всички онези, които са получили Христовия Дух в Кръщението. Това общение е рамката, в която се упражнява всяка църковна власт. Общението е критерият за нейното упражняване.
19. Всяка местна Църква има за своя мисия да бъде, по Божията благодат, място, където се въздава служение и почит на Бога, където се възвестява Евангелието, където се извършват тайнствата, където верните се борят да облекчат страданията в света и където всеки вярващ може да намери спасение. Тя е светлината на света (срв. Мат. 5:14-16), квасът (срв. Мат. 13:33), Божието свещенство (срв. 1 Петр. 2:5 и 9). Каноническите норми, които я управляват, имат за цел да осигурят тази мисия.
20. По силата на самото Кръщение, което го е направило член Христов, всеки кръстен човек е призван, според даровете на единия Дух Свети, да служи в общността (срв. 1 Кор. 12:4-27). Така посредством общение, чрез което всички членове служат един на друг, местната Църква се явява вече "съборна" по своята структура. Тази "съборност" не се проявява само в отношенията на солидарност, взаимопомощ и взаимодопълване, които имат помежду си различните свещенослужения. Разбира се, презвитериумът [събранието на свещениците] е съборът на епископа (срв. св. Игнатий Антиохийски, Послание до Тралийци, 3), а дяконът е неговата "дясна ръка" (Апостолски правила, 2, 28, 6), така че, според препоръката на св. Игнатий Антиохийски, всичко да се прави единодушно (срв. Послание до Ефесяни, 6). Съборността обаче също така включва всички членове на общността, подчинени на епископа, който е първенец (πρότος) и глава (κεφάλη) на местната Църква, както се изисква от църковното общение. В съгласие с източната и западната традиции активното участие на миряните, както мъже, така и жени, на монашествуващите и ръкоположените лица се осъществява в епархията и енорията чрез много форми на служение и мисия.
21. Харизмите [благодатните дарове] на членовете на общността произлизат от единия Дух Свети и са насочени към доброто на всички. Това факт хвърля светлина както върху изискванията, така и върху границите на властта на всеки един в Църквата. Не следва да има нито пасивност, нито замяна на функции, нито небрежност, нито господство на един над друг. Всички харизми и служения в Църквата се събират в единство под служението на епископа, който служи на общението на местната Църква. Всички са призвани да бъдат обновени от Светия Дух в тайнствата и да отговорят в непрестанно покаяние (μετάνοια), за да се осигури тяхното общение в истина и любов.
2. Регионалното ниво
22. След като Църквата се разкрива като католична в събранието (σύναξης) на местната Църква, тази католичност трябва истински да се прояви в общението с другите Църкви, които изповядват същата апостолска вяра и споделят същата основна църковна структура, започвайки от тези, които са най-близо по своята обща отговорност за мисията в този регион (срв. Документа от Мюнхен, III, 3 и Документа от Валамо, чл. 52 и 53). Общението между Църквите се изразява в ръкополагането на епископите. Това ръкополагане се дава в съгласие с каноничния ред от трима или повече епископи, или най-малкото от двама (срв. I Всел., Прав. 4), които действат от името на епископското тяло и Божия народ, като сами са получили своето служение от Светия Дух чрез ръкополагане в апостолско приемство. Когато това е извършено в съгласие с каноните, общението между Църквите в истинската вяра, тайнствата и църковния живот е осигурено, както и живото общение с предходните поколения.
23. Подобно ефективно общение между няколко местни Църкви, всяка от които е Католичната Църква на дадено място, се изразява чрез определени практики: чрез участието на епископи от съседните катедри в ръкополагането на епископа на местната Църква; чрез поканването на епископ от друга Църква да участва в съслужение в събранието (σύναξης) на местната Църква; чрез гостоприемната покана към верните от тези други Църкви да участват в евхаристийната трапеза; чрез размяната на послания при ръкополагане; и чрез оказването на материална подкрепа.
24. Един канон, приет както на Изток, така и на Запад, изразява връзката между местните Църкви на дадена област: "Епископите на всяка област (έθνος) трябва да познават онзи, който е пръв (πρότος) между тях, да го смятат за свой глава (κεφάλη) и да не вършат нищо важно без неговото съгласие (γνόμη); всеки епископ може да върши само това, което засяга собствената му епархия (παροικία) и подвластните й територии. Но първият (πρότος) не може да върши нищо без съгласието на всички. Защото по този начин ще цари съгласие (ομονοία) и Бог ще се прославя чрез Господа в Светия Дух" (Aпостолско правило 34).
25. Тази норма, която се появява отново под няколко различни форми в каноническата традиция, е валидна за всички отношения между епископите на даден регион, независимо дали става дума за област, митрополия или патриаршия. Нейното практическо приложение може да се открие в съборите на епархийско, митрополитско или патриаршийско ниво. Фактът, че съставът на един местен събор е по същество винаги епископски, дори и когато включва други членове на Църквата, разкрива естеството на съборната власт. Само епископите имат съвещателен глас. Властта на събора се основава върху природата на самото епископско служение и проявява колегиалната природа на епископата в служение на общението на Църквите.
26. Съборът предполага участието на всички епископи от региона. Той се ръководи от принципа на консенсуса или съгласието (ομονοία), което се означава чрез съвместно извършване на Евхаристията, както се споменава в заключителното славословие на гореспоменатото 34-то апостолско правило. Остава обаче фактът, че всеки епископ в своята пастирска грижа е съдия, отговорен пред Бога за делата в неговата епархия (срв. св. Киприян, писмо 55, 21); така той е пазител на католичността на своята местна Църква и трябва винаги да се грижи за насърчаване на католичното общение с другите Църкви.
27. Оттук следва, че един регионален събор не притежава никаква власт над други църковни региони. Независимо от това, размяната на информация и консултации между представителите на няколко събора са проява на католичност, както и на онази братска взаимопомощ и любов, които трябва да бъдат правило между всички местни Църкви за максимална обща полза. Всеки епископ е отговорен за цялата Църква заедно с всичките си колеги в една и съща апостолска мисия.
28. По този начин няколко църковни области са стигали до засилване на връзките на своята обща отговорност. Това е един от факторите, допринесли за възникването на патриаршиите в историята на нашите Църкви. Патриаршеските събори се ръководят от същите еклисиологични принципи и същите канонични норми, както областните събори.
29. В следващите векове както на Изток, така и на Запад са се развили определени нови форми на общение между местните Църкви. Нови патриаршии и автокефални Църкви се появяват в християнския Изток, а в Латинската Църква неотдавна възникна един специфичен модел на групиране на епископите – епископските конференции. От еклисиологична гледна точка това не са просто административни подразделения: те изразяват духа на общението в Църквата, зачитайки в същото време разнообразието на човешките култури.
30. Всъщност регионалната съборност, каквито и да са нейните контури и канонично регулиране, показва, че Божията Църква не е общение на лица или местни Църкви, откъснати от своите общочовешки корени. Понеже тя е общност на спасението и понеже това спасение е "възстановяване на творението" (срв св. Ириней, Срещу ересите, 1, 36, 1), тя обхваща човешката личност във всичко, което я свързва с човешката реалност, както е създадена от Бога. Църквата не е просто сбор от индивиди; тя е съставена от общности с различна култура, история и социална структура.
31. В групирането на местните Църкви на регионално ниво католичността се явява в истинската си светлина. Тя е израз на спасението, което присъства не в един неразграничен свят, а в човечеството, както Бог го е създал и идва да спаси. В тайната на спасението човешката природа е едновременно възприета в своята пълнота, и изцелена от онова, което грехът е вложил в нея като самодоволство, гордост, недоверие към другите, агресивност, ревност, завист, лъжовност и омраза. Църковната кинония е онзи дар, чрез който цялото човечество се събира заедно в Духа на възкръсналия Господ. Това единство, създадено от Духа, е далеч от всякакво уеднаквяване; то призовава и по такъв начин запазва – а в определен смисъл и засилва – разнообразието и самобитността.
3. Вселенското ниво
32. Всяка местна Църква е в общение не само със съседните Църкви, но и с целокупността на всички местни Църкви, с онези, които присъстват сега в света, които са от началото, които ще се появят в бъдеще и с Църквата, която вече е в небесна слава. Съгласно волята на Христа, Църквата е една и неразделна, една и съща винаги и на всяко място. И двете страни изповядват в Никео-Цариградския символ, че Църквата е една и католична. Нейната католичност обхваща не само разнообразието на човешките общности, но също и тяхното фундаментално единство.
33. Ясно е по такъв начин, че една и съща вяра трябва да бъде изповядвана и живяна във всички местни Църкви, една и съща уникална Евхаристия трябва да се извършва навсякъде и едно и също апостолско служение трябва да действа във всички общности. Местната Църква не може да променя вярата, формулирана от Вселенските събори, въпреки че Църквите винаги трябва "да дават подходящи отговори на новите проблеми – отговори, които се основават върху Писанието и са в съгласие и същностно приемство с предходните формулировки на догматите" (Документът от Бари, чл. 29). По същия начин една местна Църква не може да променя основополагащо положение, отнасящо се до формата на служение чрез едностранно решение и никоя местна Църква не може да извършва Евхаристията в преднамерено отделяне от останалите местни Църкви без сериозно да засегне църковното общение. Във всички тези случаи се накърнява връзката на самото общение – и по такъв начин самото битие на Църквата.
34. Тъкмо това общение е причината всички Църкви да регулират посредством каноните всичко, свързано с Евхаристията и тайнствата, свещенослужението и ръкополагането, както и предаването (παράδοσης) и проповядването (διδασκαλία) на вярата. Ясно е защо в тази област са необходими канонични правила и дисциплинарни норми.
35. Когато в хода на историята са се появявали сериозни проблеми, засягащи вселенското общение и съгласието между Църквите – дали по въпроса за автентичното тълкуване на вярата, за църковните служения и тяхната връзка с цялата Църква, или за общата дисциплина, изисквана от верността към Евангелието – тогава Вселенските Събори са били инстанцията, която е трябвало да отсъди. Тези Събори са били вселенски не само защото са събирали заедно епископите от всички региони и особено тези от петте най-големи катедри – Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим, както е според древната им подредба (τάξις). Тъкмо поради тържествените им вероучителни решения и формулировки на общата вяра, особено по решаващи въпроси, те са задължителни за всички Църкви и всички вярващи, за всяко време и всяко място. Ето защо решенията на Вселенските Събори остават нормативни.
36. Историята на Вселенските Събори показва какво трябва да се смята за специални характеристики на един такъв Събор. Тази тема изисква по-нататъшно проучване в рамките на бъдещия ни диалог, като се вземе предвид развитието на църковните структури през последните векове на Изток и на Запад.
37. Вселенският характер на решенията на такъв Събор се признава чрез един по-дълъг или по-къс процес на приемане, посредством който Божият народ като цяло – по пътищата на размисъла, разсъдливостта, дискусията и молитвата – опознава в тези решения едната апостолска вяра на местните Църкви, която винаги е същата и на която епископите са учители (διδάσκαλοι) и пазители. Този процес на приемане се тълкува по различен начин на Изток и на Запад съобразно с различните им канонични традиции.
38. Поради това съборността включва много повече от събрание на епископите. Тя включва също така и техните Църкви. Първите са носители и изразители на вярата на последните. Решенията на епископите трябва да бъдат приети в живота на Църквите, особено в литургичния им живот. Всеки Вселенски събор, приет за такъв в пълен и истински смисъл, съответно е проява и служение на общението на цялата Църква.
39. За разлика от епархийските и регионалните събори Вселенският Събор не е "институция", чиято честота може да бъде регулирана с канони; той е по-скоро "събитие", καιρός, вдъхновено от Светия Дух, Който ръководи Църквата, така че да породи в нея институциите, които са й необходими и които отговарят на природата й. Тази хармония между Църквата и Съборите е толкова дълбока, че дори след разкола между Изтока и Запада, направил невъзможно свикването на Вселенски Събори в строгия смисъл на думата, и двете Църкви са продължили да свикват Събори винаги, когато са възниквали сериозни кризи. На тези Събори се събирали епископите на местните Църкви, които били в общение с Римския престол, или, въпреки че това се разбирало по различен начин, в общение с Константинополския престол. В Римокатолическата Църква някои от тези Събори, свикани на Запад, били приети като Вселенски. Тази ситуация, която наложила и на двете страни на християнския свят да свикват Събори, отговарящи само на потребностите на всяка една от тях, подхранвала разногласия, които допринесли за взаимното отчуждаване. Трябва да се търсят начините, които ще позволят възстановяването на вселенския консенсус.
40. През първото хилядолетие вселенското общение на Църквите се поддържало в обичайния ход на събитията чрез братските връзки между епископите. Тези връзки – между самите епископи, между епископите и техните πρότοι [патриарси, църковни водачи – прев.], и между самите πρότοι в рамките на каноничната им подредба (τάξις), спазвана в древната Църква, подхранвали и консолидирали църковното общение. Историята отбелязва консултации, послания и обръщения към големите катедри, особено към тази на Рим, които са жив израз на солидарността, създадена от кинонията. Канонични положения като включването на имената на епископите от главните катедри в диптихите и съобщаването на изповеданието на вярата на другите патриарси по повод на избори, са конкретни изрази на кинонията.
41. И двете страни са съгласни, че тази канонична подредба (τάξις) е била признавана от всички в епохата на неразделената Църква. Също така те са съгласни, че Рим като Църква, която "предстоятелства в любовта", по думите на Св. Игнатий Антиохийски (Послание до Римляни, Пролог), е заемала първо място в тази подредба и че Римският епископ е бил първият (πρότος) сред патриарсите. Те обаче се разминават в тълкуването на историческите свидетелства от тази епоха, засягащи изключителните правомощия на Римския епископ като пръв – въпрос, който е бил разбиран по различен начин още през първото хилядолетие.
42. Съборността на вселенско ниво, упражнявана от Вселенските Събори, включва активната роля на Римския епископ като пръв сред епископите на водещите катедри в рамките на консенсуса на събраните епископи. Въпреки че Римският епископ не е свиквал Вселенските Събори от ранните векове и никога не ги е председателствал лично, той е бил тясно обвързан с процеса на приемане на съборните решения.
43. Първенството (приматството) и съборността са взаимозависими. Ето защо първенството на различните нива на живота на Църквата – местно, регионално и вселенско – трябва винаги да се разглежда в контекста на съборността, а съборността – в контекста на първенството.
По отношение на първенството на различните нива, искаме да заявим следните моменти:
1) Първенството на всички нива е практика, вкоренена дълбоко в каноничната традиция на Църквата.
2) Макар и фактът на първенството на вселенско ниво да се приема както на Запад, така и на Изток, съществуват разлики в разбирането на начина, по който то се упражнява, както и по отношение на неговите библейски и богословски основания.
44. В историята на Изтока и Запада, най-малкото до десети век, поредица от правомощия е била признавана – винаги в контекста на съборността, според условията на времето – на първия (πρότος) или главата (κεφάλη) на всяко установено църковно ниво: на местно ниво – на епископа като пръв в своята епархия по отношение на неговите презвитери и народ; на регионално ниво – на първия във всяка митрополия по отношение на епископите от неговата област и на първия във всяка от петте патриаршии по отношение на митрополитите; и на вселенско ниво – на Римския епископ като пръв сред патриарсите. Това разграничаване на нивата не намалява сакраменталното равенство на всеки епископ или католичността на всяка местна Църква.
45. Въпросът за ролята на Римския епископ в общението на всички Църкви остава да бъде изучен в по-голяма дълбочина. Каква е специфичната функция на епископа на "първия престол" в еклисиологията на кинонията и предвид това, което казахме за съборността и авторитета в настоящия текст? Как учението на Първия и Втория Ватикански събори за вселенското първенство на папата трябва да бъде разбирано и живяно в светлината на църковната практика на първото хилядолетие? Това са решаващите въпроси за нашия диалог и за надеждите ни за възстановяване на пълното общение между нас.
46. Ние, членовете на Смесената международна комисия за богословски диалог между Римокатолическата църква и Православната църква, сме убедени, че по-горното изложение по въпросите на църковното общение, съборността и властта представлява положителен и значим напредък в нашия диалог и че то дава една твърда основа за бъдещото обсъждане на въпроса за първенството на вселенско ниво в Църквата. Съзнаваме, че много въпроси, трудни за разрешаване, остава да бъдат изяснени, но се надяваме, че, подкрепени с Иисусовата молитва "Да бъдат всички едно… така че светът да повярва" (Иоан. 17:21) и в послушание към Светия Дух, ние ще можем да градим върху вече постигнатото съгласие. Като потвърждаваме и изповядваме "един Господ, една вяра, едно кръщение" (Еф. 4:5), ние въздаваме слава на Бога-Троица, Отца, Сина и Свети Дух, Който ни е събрал заедно.
Превод: Божидар Питев, Андрей Романов
Вселенският патриарх свидетелства за православието пред ПАСЕ
30.01.07 | Лъчезар Тошев
(Кратка хроника на събитието)
На 7 април 2004 г. (на Светлата Сряда) посетих Негово Всесветейшество Вселенския Патриарх Вартоломей І в Цариград и взех Неговото съгласие да предложа на Парламентарната Асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) да го покани да говори пред депутатите в Страсбург. ПАСЕ е Асамблея представляваща 800 милиона европейци от т.нар. голяма Европа. Към онзи момент аз бях вече 12 години депутат в ПАСЕ и от 1997 г. зам.-председател на фракцията на Европейската Народна Партия – Християндемократи. Тогава председател на групата беше холандският сенатор Рене ван дер Линден, който прегърна идеята и внесе официално предложение в Бюрото на ПАСЕ (тогава председателствано от австрийския социалист Петер Шидер).
По време на председателството на Шидер, не се взе решение по предложението. Затова, когато Рене ван дер Линден беше избран за Президент на ПАСЕ отново поставих въпроса и новият председател на фракцията на християндемократите, белгиецът Люк ван ден Бранде, поднови предложението. На 28 януари 2005 г. самият аз участвах в заседанието на Бюрото като зам.-председател на Комисията по политически въпроси (чийто председател, турският депутат Абдулкадир Атеш, отсъстваше и аз го замествах). Тогава отново поставих въпроса и бюрото взе принципно решение да отправи такава покана. Самата покана беше отправена през 2006 г. при срещата на Президента Рене ван дер Линден с Негово Всесветейшество.
И така – идеята Вселенският Патриарх да свидетелства за Православието в столицата на Обединена Европа беше реализирана. По този начин Европа научи за православието повече – и то от първия по достойнство епископ на Вселенската Църква; а от своя страна църквата заяви своите позиции по важни за обществото въпроси.
На 20 януари 2007 г. (събота) Вселенският Патриарх Вартоломей І кацна на летище Ентцхайм в Страсбург. На другия ден (неделя) той отслужи Божествена Литургия на Св. Йоан Златоуст пред около 500 души от гръцки, български, руски, сръбски румънски и грузински произход, дошли не само от Франция, но и от Германия и Швейцария за знаменателното събитие. Да посрещне Негово Всесветейшество от Париж беше дошъл и българският свещеник отец Петър Симеонов, който е изпратил описание на събитието за Църковен вестник. Патриархът бе придружен от Негово Високопреосвещенство митрополита на Франция Емануел, който е и ръководител на Бюрото на Вселенската Патриаршия за връзки с Европейския Съюз, както и от митрополит Константин Деркос, архимандрит Арсениос Кардамакис и дякон Теодор.
Неделната литургия се състоя в сградата на реформаторската църква „Св. Павел”, която е втората по големина в Страсбург и беше отстъпена за случая на православната общност. Следобед Негово Всесветейшество разгледа Страсбургската катедрала, воден от Магистър Жозеф Доре.
Вечерта Патриарх Вартоломей прие поканата за среща от малката православна общност.
В понеделник, 22 януари, в 10 ч. Патриарх Вартоломей посети постоянното представителство на Република Турция към Съвета на Европа и се срещна с посланик Дариал Батибей.
В 11 ч. Патриархът пристигна пред Двореца на Европа и беше въведен лично от Президента на ПАСЕ Рене ван дер Линден. Позволих се, като инициатор на идеята и използвайки почетния си статут към ПАСЕ, също да присъствам на това събитие и да поздравя Негово Всесветейшество с добре дошъл в Съвета на Европа пред пленарната зала на Асамблеята.
Първата среща на Патриарха беше естествено с Президента на ПАСЕ, който предложи златната книга на Асамблеята на почетните гости за подпис от Вселенския Патриарх.
В 11:40 ч. Негово Всесветейшество се срещна с Томас Хамамберг – избран неотдавна за Комисар по правата на човека на Съвета на Европа.
В 12:30 ч. Вселенският Патриарх и свитата му влязоха в пленарната зала на ПАСЕ. Президентът Рене ван дер Линден се обърна с кратко слово към госта и го покани на трибуната. Забележителното 45-минутно слово на Патриарх Вартоломей беше посрещнато с неочакван интерес от пленарната зала, която остана необичайно пълна в сравнение с други подобни събития. Всъщност това беше първото обръщение на православен духовник пред депутатите на 46 страни-членки на Съвета на Европа. В словото си той подчерта активната роля която играе православната църква в обществото, уважението към свободната воля на всеки, запазването на културните, езикови и национални особености, традиции, мирно съвместно съществуване на различни етноси, религии и култури и в никакъв случай елинизация на християните и пр. Диалогът с мюсюлманите за Вселенската Патриаршия продължава повече от 600 години, като не винаги е бил на равноправна основа, но тъй като са живели заедно и са дискутирали заедно на различни нива с разнообразни стремежи, този диалог не е бил само академичен, но е бил едно естествено съжителство – рамо до рамо. С думите на апостол Павел че надеждата не бива да ни напуска и че нещата ще се подобрят чрез приноса на всеки от присъстващите депутати от ПАСЕ, Негово Всесветейшество завърши речта си пред Парламентарната Асамблея.
След това Президентът на ПАСЕ даде обяд в чест на Негово Всесветейшество, на който присъстваха председателите на политическите групи в Асамблеята. По-късно Вселенският патриарх се срещна с ръководителя на турската делегация в ПАСЕ , г-н Мурат Мерчан, който от своя страна в 18:30 ч. даде прием в синия ресторант на Съвета на Европа в чест на госта. За разлика от общоприетото обръщение към Негово Всесветейшество, в поканите на турската делегация той беше наречен “Православният Гръцки Патриарх”. Точно в 17 ч. филателният офис в Двореца на Европа издаде за “колекцията на честта” специален плик с пощенско клеймо от датата на събитието по повод тържествената визита на Вселенския Патриарх Вартоломей І в ПАСЕ.
В края на деня се разбра, че напредва процедурата по изготвянето на доклад относно предложението за резолюция “Имврос и Тенедос” Док.10536/ 29 април 2005 г. от Тигран Торосян(Армения) и други, иницииран от депутати от гръцката делегация в ПАСЕ. В Документа се настоява Турция да намери решение на проблема с имотите на гръцкото малцинство, живеещо на островите и да ги реституира. Сред тези имоти има и такива на Вселенската Патриаршия. Радвам се, че и моят подпис – като български депутат в ПАСЕ тогава – стои под това предложение.
В подкрепа на реституцията на църковните имоти и отварянето на семинарията на о. Халки в Мраморно море се обяви и групата на Европейската Народна Партия в Европейския парламент.
За докладчик по предложението е определен швейцарският социалист Андреас Грос, който скоро ще посети Турция по този въпрос и ще изготви своя доклад. По-рано въпросът беше поставен и от холандския депутат и докладчик по приемането на Турция в ЕС Камил Ойрлингс.
В своето изказване пред ПАСЕ Вселенският патриарх се обяви за приемането на Турция в Европейския Съюз, с което показа, че е добре настроен към своята родина Турция, но защитава и правата на православната църква и християнската общност там.
Коментари за това историческо посещение в ПАСЕ тепърва предстоят. Но е ясно едно – чрез това посещение Европа научи повече за православното християнство!
....................................................................
Страсбург, 22 януари 2007 г.
Обръщение на Негово Всесветейшество Вселенския патриарх Вартоломей І пред Парламентарната асамблея на Съвета на Европа на тема: Потребността от междурелигиозен диалог и неговите цели
30.01.07 | Лъчезар Тошев
(Кратка хроника на събитието)
На 7 април 2004 г. (на Светлата Сряда) посетих Негово Всесветейшество Вселенския Патриарх Вартоломей І в Цариград и взех Неговото съгласие да предложа на Парламентарната Асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) да го покани да говори пред депутатите в Страсбург. ПАСЕ е Асамблея представляваща 800 милиона европейци от т.нар. голяма Европа. Към онзи момент аз бях вече 12 години депутат в ПАСЕ и от 1997 г. зам.-председател на фракцията на Европейската Народна Партия – Християндемократи. Тогава председател на групата беше холандският сенатор Рене ван дер Линден, който прегърна идеята и внесе официално предложение в Бюрото на ПАСЕ (тогава председателствано от австрийския социалист Петер Шидер).
По време на председателството на Шидер, не се взе решение по предложението. Затова, когато Рене ван дер Линден беше избран за Президент на ПАСЕ отново поставих въпроса и новият председател на фракцията на християндемократите, белгиецът Люк ван ден Бранде, поднови предложението. На 28 януари 2005 г. самият аз участвах в заседанието на Бюрото като зам.-председател на Комисията по политически въпроси (чийто председател, турският депутат Абдулкадир Атеш, отсъстваше и аз го замествах). Тогава отново поставих въпроса и бюрото взе принципно решение да отправи такава покана. Самата покана беше отправена през 2006 г. при срещата на Президента Рене ван дер Линден с Негово Всесветейшество.
И така – идеята Вселенският Патриарх да свидетелства за Православието в столицата на Обединена Европа беше реализирана. По този начин Европа научи за православието повече – и то от първия по достойнство епископ на Вселенската Църква; а от своя страна църквата заяви своите позиции по важни за обществото въпроси.
На 20 януари 2007 г. (събота) Вселенският Патриарх Вартоломей І кацна на летище Ентцхайм в Страсбург. На другия ден (неделя) той отслужи Божествена Литургия на Св. Йоан Златоуст пред около 500 души от гръцки, български, руски, сръбски румънски и грузински произход, дошли не само от Франция, но и от Германия и Швейцария за знаменателното събитие. Да посрещне Негово Всесветейшество от Париж беше дошъл и българският свещеник отец Петър Симеонов, който е изпратил описание на събитието за Църковен вестник. Патриархът бе придружен от Негово Високопреосвещенство митрополита на Франция Емануел, който е и ръководител на Бюрото на Вселенската Патриаршия за връзки с Европейския Съюз, както и от митрополит Константин Деркос, архимандрит Арсениос Кардамакис и дякон Теодор.
Неделната литургия се състоя в сградата на реформаторската църква „Св. Павел”, която е втората по големина в Страсбург и беше отстъпена за случая на православната общност. Следобед Негово Всесветейшество разгледа Страсбургската катедрала, воден от Магистър Жозеф Доре.
Вечерта Патриарх Вартоломей прие поканата за среща от малката православна общност.
В понеделник, 22 януари, в 10 ч. Патриарх Вартоломей посети постоянното представителство на Република Турция към Съвета на Европа и се срещна с посланик Дариал Батибей.
В 11 ч. Патриархът пристигна пред Двореца на Европа и беше въведен лично от Президента на ПАСЕ Рене ван дер Линден. Позволих се, като инициатор на идеята и използвайки почетния си статут към ПАСЕ, също да присъствам на това събитие и да поздравя Негово Всесветейшество с добре дошъл в Съвета на Европа пред пленарната зала на Асамблеята.
Първата среща на Патриарха беше естествено с Президента на ПАСЕ, който предложи златната книга на Асамблеята на почетните гости за подпис от Вселенския Патриарх.
В 11:40 ч. Негово Всесветейшество се срещна с Томас Хамамберг – избран неотдавна за Комисар по правата на човека на Съвета на Европа.
В 12:30 ч. Вселенският Патриарх и свитата му влязоха в пленарната зала на ПАСЕ. Президентът Рене ван дер Линден се обърна с кратко слово към госта и го покани на трибуната. Забележителното 45-минутно слово на Патриарх Вартоломей беше посрещнато с неочакван интерес от пленарната зала, която остана необичайно пълна в сравнение с други подобни събития. Всъщност това беше първото обръщение на православен духовник пред депутатите на 46 страни-членки на Съвета на Европа. В словото си той подчерта активната роля която играе православната църква в обществото, уважението към свободната воля на всеки, запазването на културните, езикови и национални особености, традиции, мирно съвместно съществуване на различни етноси, религии и култури и в никакъв случай елинизация на християните и пр. Диалогът с мюсюлманите за Вселенската Патриаршия продължава повече от 600 години, като не винаги е бил на равноправна основа, но тъй като са живели заедно и са дискутирали заедно на различни нива с разнообразни стремежи, този диалог не е бил само академичен, но е бил едно естествено съжителство – рамо до рамо. С думите на апостол Павел че надеждата не бива да ни напуска и че нещата ще се подобрят чрез приноса на всеки от присъстващите депутати от ПАСЕ, Негово Всесветейшество завърши речта си пред Парламентарната Асамблея.
След това Президентът на ПАСЕ даде обяд в чест на Негово Всесветейшество, на който присъстваха председателите на политическите групи в Асамблеята. По-късно Вселенският патриарх се срещна с ръководителя на турската делегация в ПАСЕ , г-н Мурат Мерчан, който от своя страна в 18:30 ч. даде прием в синия ресторант на Съвета на Европа в чест на госта. За разлика от общоприетото обръщение към Негово Всесветейшество, в поканите на турската делегация той беше наречен “Православният Гръцки Патриарх”. Точно в 17 ч. филателният офис в Двореца на Европа издаде за “колекцията на честта” специален плик с пощенско клеймо от датата на събитието по повод тържествената визита на Вселенския Патриарх Вартоломей І в ПАСЕ.
В края на деня се разбра, че напредва процедурата по изготвянето на доклад относно предложението за резолюция “Имврос и Тенедос” Док.10536/ 29 април 2005 г. от Тигран Торосян(Армения) и други, иницииран от депутати от гръцката делегация в ПАСЕ. В Документа се настоява Турция да намери решение на проблема с имотите на гръцкото малцинство, живеещо на островите и да ги реституира. Сред тези имоти има и такива на Вселенската Патриаршия. Радвам се, че и моят подпис – като български депутат в ПАСЕ тогава – стои под това предложение.
В подкрепа на реституцията на църковните имоти и отварянето на семинарията на о. Халки в Мраморно море се обяви и групата на Европейската Народна Партия в Европейския парламент.
За докладчик по предложението е определен швейцарският социалист Андреас Грос, който скоро ще посети Турция по този въпрос и ще изготви своя доклад. По-рано въпросът беше поставен и от холандския депутат и докладчик по приемането на Турция в ЕС Камил Ойрлингс.
В своето изказване пред ПАСЕ Вселенският патриарх се обяви за приемането на Турция в Европейския Съюз, с което показа, че е добре настроен към своята родина Турция, но защитава и правата на православната църква и християнската общност там.
Коментари за това историческо посещение в ПАСЕ тепърва предстоят. Но е ясно едно – чрез това посещение Европа научи повече за православното християнство!
....................................................................
Патриарх Вартоломей: За Вселенската патриаршия диалогът е жив опит и хилядолетна практика
Страсбург, 22 януари 2007 г. Обръщение на Негово Всесветейшество Вселенския патриарх Вартоломей І пред Парламентарната асамблея на Съвета на Европа на тема: Потребността от междурелигиозен диалог и неговите цели
Ваше Превъзходителство господин Рене Ван дер Линден,
Президент на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа,
Ваши Превъзходителства, достопочитаеми членове на
настоящата асамблея на Съвета,
Скъпи приятели,
Константинополската Църква, която от векове има за свой център града, носещ днес името Истанбул, ви изпраща своите радушни приветствия и благопожелания. С голяма радост ние ви предаваме всички благословения и сърдечни пожелания за лично и за общо щастие и дълъг живот.
Освен това бихме искали да изразим нашата благодарност за тази почетна покана да представим на вашето внимание лично пред вас нашето гледище и позиция по отношение на тази така актуална и изключително интересна тема, а именно “Потребността от междурелигиозен диалог и неговите цели”.
Ние оценяваме и приветстваме вашата ревност да защитавате човешките права, сближаването между културите и толерантността помежду им, мира и сътрудничеството между народите, и знаем, че няма да добавим нищо ново към натрупания от вас опит и информация. Нашата решимост да се обърнем към вас се крепи на факта, че искаме ясно и недвусмислено да заявим, че в качеството ни на Пръв епископ на Православната Църква ние подкрепяме вашата работа и вашите принципи. Макар и с по-ограничени възможности, ние се трудим уважението към човешките права да бъде водещ принцип в целия свят, особено що се касае до религиозните традиции, които имат противоречия помежду си по този проблем.
Голяма чест е за нас действително, че можем да представим обръщението си пред най-старата политическа организация на континента, тук, в историческия град Страсбург. Според Устава на Съвета, една от главните цели е задълбочаването на единството между нейните членове, защитата на човешките права и на законовите принципи, формирането на европейска идентичност на основата на общи ценности независимо от съществуващите различия между отделните култури. Именно предвид това ние се обръщаме към днешната пленарна сесия, защото в нашата мисия са заложени много общи цели. Ние сме тук от позицията ни на древна европейска институция, която има седемнадесетвековна история и която на практика е втората най-стара институция в Европа. За нас, служителите на тази институция, ще бъде голяма болка, ако в нашето служение ние биваме зачитани единствено като музейни пазители на една антика. Искрено се надяваме, че вашата днешна покана към нас, в ролята ни на представител на гореспоменатата Институция, е израз не само на почитта и уважението към историческото достойнство на Патриаршията на Константинопол и Нови Рим, но се явява преди всичко интерес посланието на живата традиция да има общочовешко значение.
С други думи, вашата покана е израз на проявявания от вас интерес към живото свидетелство и принципи на живот, на които тази Институция дава глас и до наши дни. Тези принципи се явяват вселенски по своя характер, т.е. интернационални и универсални.
Както знаете, Източната римска империя, или т.нар. Византийска империя, в която се ражда и развива институцията на Вселенската патриаршия, е била политическа система, съвършено различна от това, което представлява съвременната национална или гражданска държава. Тя е била един мултинационален и мултирасов политически модел, заложил като своя цел постигането на мирно съвместно съществуване между различните народи и традиции, известно като pax romana, а впоследствие – след утвърждаването на християнската религия – като pax Christiana.
Двигателните сили, заложени в основата на византийската цивилизация, са били дълбоките корени на християнската вяра, непрекъснато усъвършенстваният под влияние на християнските принципи римски закон и широкото разпространение на гръцкото образование. Гореизброените обединителни фактори по никакъв начин не са обезличавали спецификата и индивидуалните особености на отделните културни традиции. Доказателство за уважението към техните характерни различия се явява фактът, че никога не е правен опит за национална асимилация или елинизация на християнизираните народи. Тъкмо обратното, те са се радвали на възможността да развиват своите отличителни характеристики, и доказателство за това е предоставената на славянския свят възможност да ползват своя собствена писменост, както и ред други подобни доказателства.
През 451 г. Патриаршията на Константинопол и Нови Рим, добила статут на Вселенска патриаршия, а през VІ в. получава правото да упражнява своята власт над всички земи извън границата на Византийската империя, които не са под юрисдикцията на друга патриаршия. Този факт разширява рамките на общуване и умножава връзките на Патриаршията с редица народи и традиции, намиращи се не само в границите на Империята, но и извън тях, вследствие на което нейният диалог и с народите от други религии, и с неортодоксалните християни, се превърнал в неделима част от нейното съществуване.
Ето защо за Вселенската патриаршия диалогът не се явява нито нещо ново, нито някаква съвременна инициатива, а жив опит и хилядолетна практика.
След налагането на схизмата между Източната и Западната Църква през 1054 г., Вселенската патриаршия става главен радетел и изразител на идеята за единството и обединяването на всички православни по света. Именно от позицията на тази своя благонамереност Вселенската патриаршия води разговори с църквите, възникнали след схизмата и реформацията, изпълнявайки своята отговорност да служи на истината и да възстанови първоначалното единство между всички християни.
След 1453 г., когато на мястото на Византийската империя застава Отоманската империя, Вселенската патриаршия поема функцията да представлява пред султана всички православни християни, живеещи в границите на новата империя. Това показва, че Вселенската патриаршия е имала постоянен диалог с мюсюлманския свят, макар и не на равноправни основи. Вече шест века Вселенската патриаршия води своя живот в средата на мюсюлмани и дискутира с тях по различни теми и поставени цели. В Турция ние обичаме да казваме, че с нашите мюсюлмански братя ние водим не само теоретичен диалог, но и диалога на практиката да живеем редом един до друг.
Освен това през последните няколко десетилетия ние вложихме големи усилия за укрепването на междурелигиозния диалог, особено що се касае до трите монотеистични религии. Бяха проведени, по наша инициатива или с наше участие, множество академични срещи между най-изтъкнатите представители на тези три религии; бяха взети многобройни съществени по своя характер и интересни решения, подписани бяха различни важни декларации. Нещо повече, разполагайки с официална покана, ние се възползвахме от възможността да посетим лично много държави от мюсюлманския свят с цел да задълбочим взаимното си опознаване и да развием приятелски отношения помежду си.
Потребността и ползата от междурелигиозен диалог вече е неотменим атрибут на човечеството.
Известно е, че жителите на нашата планета имат много вероизповедания и че в много случаи вътре в една и съща религия възникват и се развиват различни тенденции и деноминации, нерядко с противоположни идеи. Историята ни е показала, че много пъти в миналото, а понякога и в наши дни, религиите са били използвани да насъскват хора и цели народи към вражди и войни, та дори и да разпалват ожесточението у тези, които участват в тях. Срещат се пророци на бъдещето, които твърдят, че кървавият сблъсък между религиите и изповядващите ги народи е неизбежен. Има даже и такива, които вярват, че тяхната власт е потребна на Бога, за да наложи волята Си над света.
Ние обаче, хората, които сме определяни като членове на Западната цивилизация, сме абсолютно убедени, че по самото си естество истинската вяра не черпи сили от изострянето на агресивността у нейните последователи срещу членовете на други религии, защото истината е чужда на насилието, на численото превъзходство и изобщо на всякакъв вид хегемония. Убеждението, че божествената Истина и благодат се откриват в триумфа на военната победа, днес се приема за нелепо. Истината се открива чрез словото и живота на чистата и добродетелна душа. Според думите на св. пророк Илия, Господ явява Себе Си не като грохот и огнени пламъци, а като тих вятър.
И затова, ако желаем да стигнем до познание на истината, която освобождава човека от тежестта на заблудите и предубежденията, ние трябва да използваме благодатния дар на словото в чистота и добродетелност. Със словото ние изразяваме и аргументираме своите убеждения, а когато разменим слово със събеседник, то се превръща в диалог. И това е задължителен елемент от живота на човека, защото е емблемата на неговия личностен образ. В природата има много създания, които са дарени със способността да приемат посланията на средата и да реагират на тях, но на цялата планета единствен човекът притежава способността да води словесни разговори със своите ближни.
Но не заради евентуалните облаги и придобивки е потребен диалогът, а защото той е заложен в самото естество на човешката личност. Това ще рече, че когато отрича диалога, човек всъщност отрича същностното си естество. На практика такъв човек пренебрегва не само личността на този, с когото не желае да води диалог – той несъмнено пренебрегва и собствената си личностна природа, защото с липсата си на респект към личността и достойнството на другия той открива себе си като лишен от най-отличителното човешко качество, а именно – уважението към личността, т.е. и към собствената личност, и към личността на другите. Ще използвам думите на един наш съвременник, който казва, че според християнската представа Бог е положил върху човека Своя печат, и това е печат дълбок, видим и безкрайно плодоносен, но също и печат неотменим. Този Божий печат е свободата на човешката личност.
Много показателен в случая е и фактът, че за разлика от древните народи, тези, които са достигнали по-висша степен на култура, са въвели диалога – диалога на съдиите с подсъдимите, или следствените – като задължително условие за признаването и легитимността на дадена присъда. Тези фундаментални принципи за справедлив съд са валидни и в съвременния свят. Човек, който гледа дело, е длъжен да изслушва и двете страни в съдебния процес, както и защитната реч на обвиняемия, а във всичко това са заложени принципите на диалога. Паралелно с произхождащите върховни правила на диалога, те представляват висш израз на респект към човешката личност. В последното си новогодишно послание папа Бенедикт ХVІ също обърна внимание на този въпрос. Уважението се явява основен критерий за духовния ръст на всеки човек и редом с това – неотменим закон и непоклатим стожер на човешките права.
Според един от нашите предци, св. Йоан Златоуст, Всевишната Личност, Бога, е в постоянен диалог на общуване с нас, белег на върховно достойнство, с което е облагодетелстван човекът. Бог не отхвърля диалога дори и с тези, които открито отричат Неговото съществуване. Но Той не може да осъществи диалог с лукавите, суеверните, извратените и неблагочестивите. Защото за диалог е нужна почтеност, а когато съществува лицемерие, подмолност и всякакъв друг род лукавство, той става практически неосъществим.
За никого не е тайна, че динамиката на съвременния свят включва смесица от борби за надмощие и всевъзможни форми на диалог. Мнозина опитват да налагат своите позиции и убеждения на други чрез различни средства за надмощие, било то културни, духовни, икономически средства или със средствата на тероризма и дори на военната мощ. Редом с това други хора дискутират множество проблеми със стремеж да убедят своите опоненти в абсолютната правота на собствените си позиции. Но във всички случаи единствено средствата на диалога съдържат респект към човешката личност и към човешките права, защото не позволяват античовешки крайности и насилие.
Най-трудният диалог е междурелигиозният диалог в контекста на религията, защото вероизповеданията, известни като религии на Откровението, поддържат идеята, че Сам Бог им е открил божествената истина, която те проповядват. И все пак голямото намножаване на религиозни групи в наше време и противоположните идеи, които те изповядват, се явява доказателство за неверността на част от тях, щом като на практика взаимно се изключват, а да смятаме, че Бог противоречи на Себе Си е крайно нелепо и абсурдно. Следователно, вън от съмнение е, че някое от тези учения се явява изключваща себе си категория, което ще рече, че то не е от Бога, а от хората и от техните грешни съждения за Божественото Откровение.
Широко поле за размисъл открива пред хората въпросът каква трябва да е истината, щом това, което се предлага за истина, носи белега на самоизобличението. Чрез средствата на сдържания и обективен диспут и чрез открития диалог могат да бъдат посочени несъответствията и човешките притурки, които изопачават Божествената истина и привличат към учения, претендиращи, че проповядват истината, при все че в действителност се явяват опровержения едно на друго, а това е абсолютно неправдоподобно.
Далеч сме от мисълта, че целта на междурелигиозния диалог е да бъдат отделени хората от личните им религиозни убеждения; нито пък се заблуждаваме, че става дума за лесна задача, още повече в наши дни, когато сме свидетели на многобройни въоръжени конфликти по цялата планета. А това е следствие от факта, че много често хората приемат религиозните си различия и религиозните си убеждения като част от своята личностна индивидуалност, на базата на която се градят представите им за национална идентичност и самобитност.
Това означава, че щом националното самосъзнание и идентичност са неделима част от личностната индивидуалност, хората съвсем естествено ще защитават неотменното си право да формират своите религиозни убеждения по собствен избор, макар че по наше мнение подчиняването на религията в услуга на национални цели е неприемливо.
Няма съмнение, че религиозните течения на нашата планета ще продължават да увеличават своя брой и своите убеждения векове напред. В контекста на икономическата и информационна глобализация този факт подпомага общуването между хората от различни религии и това прави личния диалог между тях естествена част от ежедневието. Наблюдава се нарастваща активност и в официалния диалог, защото религиозните водачи нямат право да пренебрегват реалността и да заемат удобна дистанция.
Дистанцирането е недопустимо за религиите, които се приемат за носители и проповедници на божествената истина, защото разпространяването на вярата се явява техен дълг.
Традиционните притеснения във връзка с идеята за организиране на междурелигиозен диалог на богословско ниво са не препятствие, а стимул да бъде използвана възможността за взаимното опознаване и духовното сближаване, за култивиране на религиозна търпимост в нашето съвместно съществуване, за унищожаването на фанатизма и на други закостенели предразсъдъци. Това са изключително важни цели, защото те укрепват мира, а той е заложен в основата на целия духовен прогрес.
Тук трябва да посочим, че според текущите наблюдения съществува недостиг от религиозна просвета, и то най-вече по отношение религиите от малцинствен характер. Ниска религиозна култура се забелязва и у образованите хора. Това води до безпрепятствено умножаване на предразсъдъци и лъжливи представи, което пък е пречка за мирното съвместно съществуване. Възможно е чрез систематични форми на диалог да се повиши общата информация и конкретните познания на хората за цялостния религиозен облик на човешката култура и по такъв начин да се унищожат дълго насаждани предразсъдъци.
Не бива да пренебрегваме факта, че за много народи и култури вярата и религиозната практика заемат важно място в личния, социалния и националния бит и там на религията се отдава много по-голямо значение, отколкото е при хората от съвременните западни общества.
В случая не става дума само за необходимостта християните да обогатят познанията си за другите религии, но и за това, че членовете на нехристиянския свят също трябва да повишат своята култура по отношение на християнството. Срещат се хора с християнски корен, които, за съжаление, демонстрират нехристиянски тип поведение и начин на живот, което много често създава представата, че подобен род поведение е нещо приемливо за християнството. По същия начин действията на хора от други религиозни общности обикновено се приписват като недостатъци на религията, тъй като тя остава безучастна. Ето защо е задължително всяка религия да бъде представена в по-ясен и обективен контекст, без да се допуска целенасочена намеса от страна на нейните последователи, за да носи вина не религията, а конкретните извършители, нейни носители.
Това разграничаване на вината е една от целите на междурелигиозния диалог и то ще ограничи фобиите от миналото, защото те се явяват препятствие пред мирното и добронамерено сътрудничество.
Друга важна цел на междурелигиозния диалог е подходът и позициите по отношение на изключително важния въпрос за човешките права. Известно е, че в западните общества след епохата на Просвещението схемата за защита на човешките права е била трайно поддържана, достигайки висока степен на развитие благодарение на евангелските закони за равенство на всички хора, свобода на личния избор, закрилата на немощните, справедливост, любов и още много други, а също така и благодарение идеите на хуманизма. Напълно противоположна е ситуацията в други култури, където човешките права или не са обект на внимание, или дори са обект на потъпкване чрез узаконени форми на дискриминация, особено спрямо отделни категории хора като малцинства, жени, деца, роби и др.
Те дори са развили метафизични учения, които лансират идеята, че съществуващото положение е в съответствие със законите на божествения ред! Това показва, че ще бъде изключително трудно преодоляването на идеи, които легализират потъпкването на основните човешки права, влагайки религиозни и духовни убеждения като тяхна морална подплата.
Но щом имаме желание да повишим стандарта на живот на всички тези народи, за които говорим, ние сме длъжни да включим тези проблеми в темите за разглеждане от дневния ред на междурелигиозния диалог.
Убедени сме, че независимо от пола, възрастта, расата, религията, уважението към човешките права има огромна морална власт и тя ще надмогне и победи трайни духовни слабости, които дават възможност на лидерите във властта не само да пренебрегват, но и нещо по-страшно – да легализират насилието над човешките права.
Изключително тежка ще бъде задачата да поемем дискутирането на тези проблеми от името на тези, които не зачитат човешките права.
Въпреки това трябва да ни окуражава фактът, че всяко общество има своите напредничави умове, които ценят човешките права и се борят за по-широка подкрепа за успеха на тяхната социална кауза, а това важи дори за общества, чужди на подобни ценности и понятия.
Тук трябва да отбележим, че Вселенската патриаршия и свързаното с нея гръцко православно малцинство в Турция все още не се радват на абсолютно пълноправие, като се има предвид нежеланието да бъде приет и признат законовият статут на Вселенската патриаршия, както и закриването на богословското училище в Халки, имотните въпроси и множество други проблеми. Трябва да признаем обаче, че бяха направени редица реформи и изключително важни промени на вътрешния закон в съответствие с европейския стандарт. Ето защо ние твърдо подкрепяме европейската перспектива на Турция и очакваме тя да измине останалия път съобразно с изискванията на Европейския съюз.
Силата на междурелигиозните диалози е в гладкото посяване на дух на толерантност, разбирателство и мирни взаимоотношения между представителите на различни религии, далеч от фобии и фанатизъм. За разлика от политическите дискусии, които често пъти насаждат дух на конфликти и конфронтация сред жертвите и преследвачите, ние активно се стремим да посяваме дух на равноправие и отговорност за всички и за тяхното мирно сътрудничество независимо от религиозната им принадлежност. Защото мирът в света ще бъде възможен само ако отворим сърцата и душите си и приемем различията на другия като свои.
Изключително важна е и една друга задача и цел на междурелигиозния диалог. Това е идейното обогатяване на душата през призмата на други религии. Това ще ни освободи от предубежденията и ще ни даде по-дълбока и по-просторна представа за религиозните вярвания; то също така разширява интелекта, укрепва опита ни в истината и води до висши форми на духовно израстване в контекста редом с факта на божественото Откровение.
Любовта, например, като чувство на себеотдаване и готовност за саможертва е едно от великите предизвикателства на съзнанието, но тя не е била изискване за всички едновременно, защото за много хора коравосърдечието било пречка да приемат този закон на висшата саможертва.
Но любовта, непостижима за мнозина в самото начало, днес се е превърнала в движеща сила за инициативи, програми и институции, пример за което е Съветът на Европа, в активен стимул за борба с бедността, за подкрепа на пострадалите от природни бедствия, за утвърждаване и защита на човешките права по света, за свобода на религиите и за ред други дейности, които биха били пълна утопия само допреди няколко века или дори няколко години.
Стига да имаме желание, можем да открием идеите за добродетелността в много религии. Едно съвместно изследване на тази база чрез средствата на диалога ще даде добри плодове. Религиозните текстове дават възможност да бъдат представяни и тълкувани по многобройни начини. На нас ни се дава изборът да се спираме на най-верните, най-добронамерените, най-хуманните, на всички тези, които могат да служат за укрепването на мира, солидарността, алтруизма, любовта. Наш дълг е да се възкачваме все по-нагоре по стъпалата на доброто и никога да не се връщаме надолу. Нека за благото на всички ни да се трудим за следващата крачка нагоре.
Като Пръв епископ на Православната Църква сме длъжни да служим на човешката любов и мира според принципите на Христовото евангелие. Именно това служение ни дава силата да отправим това сърдечно обръщение към Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, към хората, на които е дадено да представляват водещата роля на европейските общества за опазването на световния ред и мир:
Скъпи приятели, използвайте вашата власт, вашите политически знания и опитност, за да възродите в съвременния свят свободата на религиозните вероизповедания. За да не се налага жители на модерни държави да бъдат подлагани на преследвания, да бъдат отхвърляни и пренебрегвани и да бягат от своите църкви и домове само защото имат различни религиозни убеждения.
За нас няма съмнение, че Съветът на Европа има за цел не само облагодетелстването на европейските държави, но също така опазването и укрепването на постиженията на цивилизацията, която лежи в същината на европейската идентичност. Част от тези постижения са свободата на религията и всеобщите човешки права. Всеки опит за ограничаване на религиозната свобода и човешките права е унижение за човешката цивилизация. Той е белег за упадък на морала и надеждата. Ние сме абсолютно убедени, че нещата ще вървят към подобрение чрез съдействието на всички вас, възлюбени и почитаеми членове на Съвета на Европа. А “надеждата никога не посрамя”, казва св. ап. Павел.
Благодарим за вниманието и желанието да чуете гласа на нашата душа и ви желаем здраве и благопреуспяване през новата година за благото на Европа и на цялото човечество.
Превод: Владимир Петров
Президент на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа,
Ваши Превъзходителства, достопочитаеми членове на
настоящата асамблея на Съвета,
Скъпи приятели,
Константинополската Църква, която от векове има за свой център града, носещ днес името Истанбул, ви изпраща своите радушни приветствия и благопожелания. С голяма радост ние ви предаваме всички благословения и сърдечни пожелания за лично и за общо щастие и дълъг живот.
Освен това бихме искали да изразим нашата благодарност за тази почетна покана да представим на вашето внимание лично пред вас нашето гледище и позиция по отношение на тази така актуална и изключително интересна тема, а именно “Потребността от междурелигиозен диалог и неговите цели”.
Ние оценяваме и приветстваме вашата ревност да защитавате човешките права, сближаването между културите и толерантността помежду им, мира и сътрудничеството между народите, и знаем, че няма да добавим нищо ново към натрупания от вас опит и информация. Нашата решимост да се обърнем към вас се крепи на факта, че искаме ясно и недвусмислено да заявим, че в качеството ни на Пръв епископ на Православната Църква ние подкрепяме вашата работа и вашите принципи. Макар и с по-ограничени възможности, ние се трудим уважението към човешките права да бъде водещ принцип в целия свят, особено що се касае до религиозните традиции, които имат противоречия помежду си по този проблем.
Голяма чест е за нас действително, че можем да представим обръщението си пред най-старата политическа организация на континента, тук, в историческия град Страсбург. Според Устава на Съвета, една от главните цели е задълбочаването на единството между нейните членове, защитата на човешките права и на законовите принципи, формирането на европейска идентичност на основата на общи ценности независимо от съществуващите различия между отделните култури. Именно предвид това ние се обръщаме към днешната пленарна сесия, защото в нашата мисия са заложени много общи цели. Ние сме тук от позицията ни на древна европейска институция, която има седемнадесетвековна история и която на практика е втората най-стара институция в Европа. За нас, служителите на тази институция, ще бъде голяма болка, ако в нашето служение ние биваме зачитани единствено като музейни пазители на една антика. Искрено се надяваме, че вашата днешна покана към нас, в ролята ни на представител на гореспоменатата Институция, е израз не само на почитта и уважението към историческото достойнство на Патриаршията на Константинопол и Нови Рим, но се явява преди всичко интерес посланието на живата традиция да има общочовешко значение.
С други думи, вашата покана е израз на проявявания от вас интерес към живото свидетелство и принципи на живот, на които тази Институция дава глас и до наши дни. Тези принципи се явяват вселенски по своя характер, т.е. интернационални и универсални.
Както знаете, Източната римска империя, или т.нар. Византийска империя, в която се ражда и развива институцията на Вселенската патриаршия, е била политическа система, съвършено различна от това, което представлява съвременната национална или гражданска държава. Тя е била един мултинационален и мултирасов политически модел, заложил като своя цел постигането на мирно съвместно съществуване между различните народи и традиции, известно като pax romana, а впоследствие – след утвърждаването на християнската религия – като pax Christiana.
Двигателните сили, заложени в основата на византийската цивилизация, са били дълбоките корени на християнската вяра, непрекъснато усъвършенстваният под влияние на християнските принципи римски закон и широкото разпространение на гръцкото образование. Гореизброените обединителни фактори по никакъв начин не са обезличавали спецификата и индивидуалните особености на отделните културни традиции. Доказателство за уважението към техните характерни различия се явява фактът, че никога не е правен опит за национална асимилация или елинизация на християнизираните народи. Тъкмо обратното, те са се радвали на възможността да развиват своите отличителни характеристики, и доказателство за това е предоставената на славянския свят възможност да ползват своя собствена писменост, както и ред други подобни доказателства.
През 451 г. Патриаршията на Константинопол и Нови Рим, добила статут на Вселенска патриаршия, а през VІ в. получава правото да упражнява своята власт над всички земи извън границата на Византийската империя, които не са под юрисдикцията на друга патриаршия. Този факт разширява рамките на общуване и умножава връзките на Патриаршията с редица народи и традиции, намиращи се не само в границите на Империята, но и извън тях, вследствие на което нейният диалог и с народите от други религии, и с неортодоксалните християни, се превърнал в неделима част от нейното съществуване.
Ето защо за Вселенската патриаршия диалогът не се явява нито нещо ново, нито някаква съвременна инициатива, а жив опит и хилядолетна практика.
След налагането на схизмата между Източната и Западната Църква през 1054 г., Вселенската патриаршия става главен радетел и изразител на идеята за единството и обединяването на всички православни по света. Именно от позицията на тази своя благонамереност Вселенската патриаршия води разговори с църквите, възникнали след схизмата и реформацията, изпълнявайки своята отговорност да служи на истината и да възстанови първоначалното единство между всички християни.
След 1453 г., когато на мястото на Византийската империя застава Отоманската империя, Вселенската патриаршия поема функцията да представлява пред султана всички православни християни, живеещи в границите на новата империя. Това показва, че Вселенската патриаршия е имала постоянен диалог с мюсюлманския свят, макар и не на равноправни основи. Вече шест века Вселенската патриаршия води своя живот в средата на мюсюлмани и дискутира с тях по различни теми и поставени цели. В Турция ние обичаме да казваме, че с нашите мюсюлмански братя ние водим не само теоретичен диалог, но и диалога на практиката да живеем редом един до друг.
Освен това през последните няколко десетилетия ние вложихме големи усилия за укрепването на междурелигиозния диалог, особено що се касае до трите монотеистични религии. Бяха проведени, по наша инициатива или с наше участие, множество академични срещи между най-изтъкнатите представители на тези три религии; бяха взети многобройни съществени по своя характер и интересни решения, подписани бяха различни важни декларации. Нещо повече, разполагайки с официална покана, ние се възползвахме от възможността да посетим лично много държави от мюсюлманския свят с цел да задълбочим взаимното си опознаване и да развием приятелски отношения помежду си.
Потребността и ползата от междурелигиозен диалог вече е неотменим атрибут на човечеството.
Известно е, че жителите на нашата планета имат много вероизповедания и че в много случаи вътре в една и съща религия възникват и се развиват различни тенденции и деноминации, нерядко с противоположни идеи. Историята ни е показала, че много пъти в миналото, а понякога и в наши дни, религиите са били използвани да насъскват хора и цели народи към вражди и войни, та дори и да разпалват ожесточението у тези, които участват в тях. Срещат се пророци на бъдещето, които твърдят, че кървавият сблъсък между религиите и изповядващите ги народи е неизбежен. Има даже и такива, които вярват, че тяхната власт е потребна на Бога, за да наложи волята Си над света.
Ние обаче, хората, които сме определяни като членове на Западната цивилизация, сме абсолютно убедени, че по самото си естество истинската вяра не черпи сили от изострянето на агресивността у нейните последователи срещу членовете на други религии, защото истината е чужда на насилието, на численото превъзходство и изобщо на всякакъв вид хегемония. Убеждението, че божествената Истина и благодат се откриват в триумфа на военната победа, днес се приема за нелепо. Истината се открива чрез словото и живота на чистата и добродетелна душа. Според думите на св. пророк Илия, Господ явява Себе Си не като грохот и огнени пламъци, а като тих вятър.
И затова, ако желаем да стигнем до познание на истината, която освобождава човека от тежестта на заблудите и предубежденията, ние трябва да използваме благодатния дар на словото в чистота и добродетелност. Със словото ние изразяваме и аргументираме своите убеждения, а когато разменим слово със събеседник, то се превръща в диалог. И това е задължителен елемент от живота на човека, защото е емблемата на неговия личностен образ. В природата има много създания, които са дарени със способността да приемат посланията на средата и да реагират на тях, но на цялата планета единствен човекът притежава способността да води словесни разговори със своите ближни.
Но не заради евентуалните облаги и придобивки е потребен диалогът, а защото той е заложен в самото естество на човешката личност. Това ще рече, че когато отрича диалога, човек всъщност отрича същностното си естество. На практика такъв човек пренебрегва не само личността на този, с когото не желае да води диалог – той несъмнено пренебрегва и собствената си личностна природа, защото с липсата си на респект към личността и достойнството на другия той открива себе си като лишен от най-отличителното човешко качество, а именно – уважението към личността, т.е. и към собствената личност, и към личността на другите. Ще използвам думите на един наш съвременник, който казва, че според християнската представа Бог е положил върху човека Своя печат, и това е печат дълбок, видим и безкрайно плодоносен, но също и печат неотменим. Този Божий печат е свободата на човешката личност.
Много показателен в случая е и фактът, че за разлика от древните народи, тези, които са достигнали по-висша степен на култура, са въвели диалога – диалога на съдиите с подсъдимите, или следствените – като задължително условие за признаването и легитимността на дадена присъда. Тези фундаментални принципи за справедлив съд са валидни и в съвременния свят. Човек, който гледа дело, е длъжен да изслушва и двете страни в съдебния процес, както и защитната реч на обвиняемия, а във всичко това са заложени принципите на диалога. Паралелно с произхождащите върховни правила на диалога, те представляват висш израз на респект към човешката личност. В последното си новогодишно послание папа Бенедикт ХVІ също обърна внимание на този въпрос. Уважението се явява основен критерий за духовния ръст на всеки човек и редом с това – неотменим закон и непоклатим стожер на човешките права.
Според един от нашите предци, св. Йоан Златоуст, Всевишната Личност, Бога, е в постоянен диалог на общуване с нас, белег на върховно достойнство, с което е облагодетелстван човекът. Бог не отхвърля диалога дори и с тези, които открито отричат Неговото съществуване. Но Той не може да осъществи диалог с лукавите, суеверните, извратените и неблагочестивите. Защото за диалог е нужна почтеност, а когато съществува лицемерие, подмолност и всякакъв друг род лукавство, той става практически неосъществим.
За никого не е тайна, че динамиката на съвременния свят включва смесица от борби за надмощие и всевъзможни форми на диалог. Мнозина опитват да налагат своите позиции и убеждения на други чрез различни средства за надмощие, било то културни, духовни, икономически средства или със средствата на тероризма и дори на военната мощ. Редом с това други хора дискутират множество проблеми със стремеж да убедят своите опоненти в абсолютната правота на собствените си позиции. Но във всички случаи единствено средствата на диалога съдържат респект към човешката личност и към човешките права, защото не позволяват античовешки крайности и насилие.
Най-трудният диалог е междурелигиозният диалог в контекста на религията, защото вероизповеданията, известни като религии на Откровението, поддържат идеята, че Сам Бог им е открил божествената истина, която те проповядват. И все пак голямото намножаване на религиозни групи в наше време и противоположните идеи, които те изповядват, се явява доказателство за неверността на част от тях, щом като на практика взаимно се изключват, а да смятаме, че Бог противоречи на Себе Си е крайно нелепо и абсурдно. Следователно, вън от съмнение е, че някое от тези учения се явява изключваща себе си категория, което ще рече, че то не е от Бога, а от хората и от техните грешни съждения за Божественото Откровение.
Широко поле за размисъл открива пред хората въпросът каква трябва да е истината, щом това, което се предлага за истина, носи белега на самоизобличението. Чрез средствата на сдържания и обективен диспут и чрез открития диалог могат да бъдат посочени несъответствията и човешките притурки, които изопачават Божествената истина и привличат към учения, претендиращи, че проповядват истината, при все че в действителност се явяват опровержения едно на друго, а това е абсолютно неправдоподобно.
Далеч сме от мисълта, че целта на междурелигиозния диалог е да бъдат отделени хората от личните им религиозни убеждения; нито пък се заблуждаваме, че става дума за лесна задача, още повече в наши дни, когато сме свидетели на многобройни въоръжени конфликти по цялата планета. А това е следствие от факта, че много често хората приемат религиозните си различия и религиозните си убеждения като част от своята личностна индивидуалност, на базата на която се градят представите им за национална идентичност и самобитност.
Това означава, че щом националното самосъзнание и идентичност са неделима част от личностната индивидуалност, хората съвсем естествено ще защитават неотменното си право да формират своите религиозни убеждения по собствен избор, макар че по наше мнение подчиняването на религията в услуга на национални цели е неприемливо.
Няма съмнение, че религиозните течения на нашата планета ще продължават да увеличават своя брой и своите убеждения векове напред. В контекста на икономическата и информационна глобализация този факт подпомага общуването между хората от различни религии и това прави личния диалог между тях естествена част от ежедневието. Наблюдава се нарастваща активност и в официалния диалог, защото религиозните водачи нямат право да пренебрегват реалността и да заемат удобна дистанция.
Дистанцирането е недопустимо за религиите, които се приемат за носители и проповедници на божествената истина, защото разпространяването на вярата се явява техен дълг.
Традиционните притеснения във връзка с идеята за организиране на междурелигиозен диалог на богословско ниво са не препятствие, а стимул да бъде използвана възможността за взаимното опознаване и духовното сближаване, за култивиране на религиозна търпимост в нашето съвместно съществуване, за унищожаването на фанатизма и на други закостенели предразсъдъци. Това са изключително важни цели, защото те укрепват мира, а той е заложен в основата на целия духовен прогрес.
Тук трябва да посочим, че според текущите наблюдения съществува недостиг от религиозна просвета, и то най-вече по отношение религиите от малцинствен характер. Ниска религиозна култура се забелязва и у образованите хора. Това води до безпрепятствено умножаване на предразсъдъци и лъжливи представи, което пък е пречка за мирното съвместно съществуване. Възможно е чрез систематични форми на диалог да се повиши общата информация и конкретните познания на хората за цялостния религиозен облик на човешката култура и по такъв начин да се унищожат дълго насаждани предразсъдъци.
Не бива да пренебрегваме факта, че за много народи и култури вярата и религиозната практика заемат важно място в личния, социалния и националния бит и там на религията се отдава много по-голямо значение, отколкото е при хората от съвременните западни общества.
В случая не става дума само за необходимостта християните да обогатят познанията си за другите религии, но и за това, че членовете на нехристиянския свят също трябва да повишат своята култура по отношение на християнството. Срещат се хора с християнски корен, които, за съжаление, демонстрират нехристиянски тип поведение и начин на живот, което много често създава представата, че подобен род поведение е нещо приемливо за християнството. По същия начин действията на хора от други религиозни общности обикновено се приписват като недостатъци на религията, тъй като тя остава безучастна. Ето защо е задължително всяка религия да бъде представена в по-ясен и обективен контекст, без да се допуска целенасочена намеса от страна на нейните последователи, за да носи вина не религията, а конкретните извършители, нейни носители.
Това разграничаване на вината е една от целите на междурелигиозния диалог и то ще ограничи фобиите от миналото, защото те се явяват препятствие пред мирното и добронамерено сътрудничество.
Друга важна цел на междурелигиозния диалог е подходът и позициите по отношение на изключително важния въпрос за човешките права. Известно е, че в западните общества след епохата на Просвещението схемата за защита на човешките права е била трайно поддържана, достигайки висока степен на развитие благодарение на евангелските закони за равенство на всички хора, свобода на личния избор, закрилата на немощните, справедливост, любов и още много други, а също така и благодарение идеите на хуманизма. Напълно противоположна е ситуацията в други култури, където човешките права или не са обект на внимание, или дори са обект на потъпкване чрез узаконени форми на дискриминация, особено спрямо отделни категории хора като малцинства, жени, деца, роби и др.
Те дори са развили метафизични учения, които лансират идеята, че съществуващото положение е в съответствие със законите на божествения ред! Това показва, че ще бъде изключително трудно преодоляването на идеи, които легализират потъпкването на основните човешки права, влагайки религиозни и духовни убеждения като тяхна морална подплата.
Но щом имаме желание да повишим стандарта на живот на всички тези народи, за които говорим, ние сме длъжни да включим тези проблеми в темите за разглеждане от дневния ред на междурелигиозния диалог.
Убедени сме, че независимо от пола, възрастта, расата, религията, уважението към човешките права има огромна морална власт и тя ще надмогне и победи трайни духовни слабости, които дават възможност на лидерите във властта не само да пренебрегват, но и нещо по-страшно – да легализират насилието над човешките права.
Изключително тежка ще бъде задачата да поемем дискутирането на тези проблеми от името на тези, които не зачитат човешките права.
Въпреки това трябва да ни окуражава фактът, че всяко общество има своите напредничави умове, които ценят човешките права и се борят за по-широка подкрепа за успеха на тяхната социална кауза, а това важи дори за общества, чужди на подобни ценности и понятия.
Тук трябва да отбележим, че Вселенската патриаршия и свързаното с нея гръцко православно малцинство в Турция все още не се радват на абсолютно пълноправие, като се има предвид нежеланието да бъде приет и признат законовият статут на Вселенската патриаршия, както и закриването на богословското училище в Халки, имотните въпроси и множество други проблеми. Трябва да признаем обаче, че бяха направени редица реформи и изключително важни промени на вътрешния закон в съответствие с европейския стандарт. Ето защо ние твърдо подкрепяме европейската перспектива на Турция и очакваме тя да измине останалия път съобразно с изискванията на Европейския съюз.
Силата на междурелигиозните диалози е в гладкото посяване на дух на толерантност, разбирателство и мирни взаимоотношения между представителите на различни религии, далеч от фобии и фанатизъм. За разлика от политическите дискусии, които често пъти насаждат дух на конфликти и конфронтация сред жертвите и преследвачите, ние активно се стремим да посяваме дух на равноправие и отговорност за всички и за тяхното мирно сътрудничество независимо от религиозната им принадлежност. Защото мирът в света ще бъде възможен само ако отворим сърцата и душите си и приемем различията на другия като свои.
Изключително важна е и една друга задача и цел на междурелигиозния диалог. Това е идейното обогатяване на душата през призмата на други религии. Това ще ни освободи от предубежденията и ще ни даде по-дълбока и по-просторна представа за религиозните вярвания; то също така разширява интелекта, укрепва опита ни в истината и води до висши форми на духовно израстване в контекста редом с факта на божественото Откровение.
Любовта, например, като чувство на себеотдаване и готовност за саможертва е едно от великите предизвикателства на съзнанието, но тя не е била изискване за всички едновременно, защото за много хора коравосърдечието било пречка да приемат този закон на висшата саможертва.
Но любовта, непостижима за мнозина в самото начало, днес се е превърнала в движеща сила за инициативи, програми и институции, пример за което е Съветът на Европа, в активен стимул за борба с бедността, за подкрепа на пострадалите от природни бедствия, за утвърждаване и защита на човешките права по света, за свобода на религиите и за ред други дейности, които биха били пълна утопия само допреди няколко века или дори няколко години.
Стига да имаме желание, можем да открием идеите за добродетелността в много религии. Едно съвместно изследване на тази база чрез средствата на диалога ще даде добри плодове. Религиозните текстове дават възможност да бъдат представяни и тълкувани по многобройни начини. На нас ни се дава изборът да се спираме на най-верните, най-добронамерените, най-хуманните, на всички тези, които могат да служат за укрепването на мира, солидарността, алтруизма, любовта. Наш дълг е да се възкачваме все по-нагоре по стъпалата на доброто и никога да не се връщаме надолу. Нека за благото на всички ни да се трудим за следващата крачка нагоре.
Като Пръв епископ на Православната Църква сме длъжни да служим на човешката любов и мира според принципите на Христовото евангелие. Именно това служение ни дава силата да отправим това сърдечно обръщение към Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, към хората, на които е дадено да представляват водещата роля на европейските общества за опазването на световния ред и мир:
Скъпи приятели, използвайте вашата власт, вашите политически знания и опитност, за да възродите в съвременния свят свободата на религиозните вероизповедания. За да не се налага жители на модерни държави да бъдат подлагани на преследвания, да бъдат отхвърляни и пренебрегвани и да бягат от своите църкви и домове само защото имат различни религиозни убеждения.
За нас няма съмнение, че Съветът на Европа има за цел не само облагодетелстването на европейските държави, но също така опазването и укрепването на постиженията на цивилизацията, която лежи в същината на европейската идентичност. Част от тези постижения са свободата на религията и всеобщите човешки права. Всеки опит за ограничаване на религиозната свобода и човешките права е унижение за човешката цивилизация. Той е белег за упадък на морала и надеждата. Ние сме абсолютно убедени, че нещата ще вървят към подобрение чрез съдействието на всички вас, възлюбени и почитаеми членове на Съвета на Европа. А “надеждата никога не посрамя”, казва св. ап. Павел.
Благодарим за вниманието и желанието да чуете гласа на нашата душа и ви желаем здраве и благопреуспяване през новата година за благото на Европа и на цялото човечество.
Превод: Владимир Петров