Timothy Snyder: Ukrainian History, European Future

Видеозапис

Videorecord

Click here :

http://www.youtube.com/watch?v=qihk1rfloag

National University "Kyiv-Mohyla Academy"

Лекция на Професор Тимоти Снайдер от Университета в Йейл, САЩ в София, “Червената къща”, 4 юни 2014г.

УКРАИНСКАТА ИСТОРИЯ И ЕВРОПЕЙСКОТО БЪДЕЩЕ

Встъпителна бележка :

Лекцията е част от поредицата Мемориални лекции в памет на ДЖУ, организирани всяка година от Центъра за либерални стратегии - от 2002 г. до сега, в памет на Юлия Гурковска известна у нас и като Юлия Папазова (1945-2001 г.).

Юлия и Дончо Папазов прекосиха със спасителна лодка Черно море, осъществиха експедиция "Планктон", с яхта преминаха през Атлантика и Пасифика. За 777 дни обиколиха света с яхта - с малката си (тогава) дъщеря Яна.

Джу пътешества из Индия, Непал, дори достигна до базовия лагер на алпиистите изкачващи Еверест в Хималаите, участва в експедиция на Антарктида.

С голям ентусиазъм тя участва в свалянето на комунизма в България и в първите стъпки на борбата за демокрация.

Ние я помним!

С тези лекции Центърът за либерални стартегии, дава възможност

на младежите, които не са я познавали, да научат за нея и за нещата които са я интересували.

Тя със сигурност щеше да хареса лекцията на проф. Тимоти Снайдер....

Крайнодесните партии са инструментът на Русия за разрушаване на ЕС

Публикация в сайта на в.Дневник

http://www.dnevnik.bg/sviat/2014/06/05/2315989_timuti_snaider_krainodesnite_partii_sa_instrumentut_na/

Днес Европа е изправена пред цивилизационен избор – да се придържа към пътя си на интеграция и да отблъсне външните сили, които се опитват да унищожат европейския проект, или да се поддаде на вътрешното и външно напрежение и да се разпадне.

Това каза в лекция в "Червената къща" в София професорът по история от университета в Йейл Тимъти Снайдер. Изказването на историка беше посветено на събитията в Украйна, техните исторически корени и последствията, които ще има конфликтът върху Европа и международната система като цяло.

Цялата лекция е публикувана на сайта Култура.БГ
Ето линк към нея:

http://kultura.bg/web/%D0%BC%D0%B8%D0%BD%D0%B0%D0%BB%D0%BE-%D0%BD%D0%B5%D1%81%D0%B2%D1%8A%D1%80%D1%88%D0%B5%D0%BD%D0%BE-%D1%80%D1%83%D1%81%D0%B8%D1%8F-%D1%83%D0%BA%D1%80%D0%B0%D0%B9%D0%BD%D0%B0-%D0%B8-%D0%B5%D0%B2%D1%80/

Not Even Past History, Russia, Ukraine & Europe

Public lecture by Timothy Snyder (Bird White Housum Professor of History at Yale University and IWM Permanent Fellow)
Lecture in Sofia, 2014.

The Introduction is in Bulgarian. The Lecture is in English.

http://www.youtube.com/watch?v=mgIqL_mxKI8

Тимъти Снайдер

07.06.2014 9:31

Минало несвършено: Русия, Украйна и Европа

В контекста на последните събития в Украйна и на пропагандата около тези събития си струва да мислим за естеството на историята, за това какво всъщност означава тя за нас.
В контекста на тези събития ще говоря за историята на Украйна и за историята на Европа, а също ще размишлявам на глас какво представлява историята и каква е нейната функция.
Докато ви разказвам историята на Украйна, ще мисля за историята като предмет на историята, за историята като проект, чрез който се опознаваме като исторически играчи, като представители на дадена нация.
Ние не просто приемаме историята, ние сме част от нея.

Историята е не просто миналото, тя е бъдещето.
Когато си част от по-голяма общност – национална общност, европейска общност – ти мислиш за миналото, което минава през теб и върви към бъдещето.
Историята е част от твоя живот, а животът ти е част от историята.
Разбира се, историята носи и поуки.
Когато мислим за ХХ в. и неговата история, ние извличаме поуки и правим сравнения с настоящето, опитваме се да научим нещо от миналото.
Докато ви разказвам историята на Украйна, ще размишлявам и върху тази цел на историята и ще задам въпроса в какъв преломен етап от историята се намираме.
Уверен съм, че се намираме в преломен етап – за Украйна, за Русия, за Европа, както и за вас – и смятам, че природата на този преломен момент е до голяма степен свързана с това как избираме да мислим историята и как ще я мислим в бъдеще, през следващите дни, седмици и месеци.

Ще започна по конвенционален начин – с историята като такава, с простата история на Украйна. Голяма част от историята на Украйна ви звучи познато, това е историята на славяни, историята на хора на словото, история на романтични и военни сблъсъци с Византия, история на колебанието дали да се премине към християнството, на колебанието между Изтока и Запада. В Украйна и Литва се е случило това, което се е случило и в България.

Историята на България и на Украйна имат общо много повече, отколкото тези прости сравнения.

В някакъв смисъл Украйна е част от една история, която преминава през България – историята на Кирил и Методий и историята на славянската азбука, известна като кирилица. Това е част от един цивилизационен пакет, който придобива интересна форма именно в средновековната държава Киевска Рус. След покръстването кирилицата се използва в Киев не просто за целите на религията, но и за целите на правото. Киевска Рус има собствени правни кодекси, оцелели в продължение на 600 години. През XIII-XIV в. правото на Киевска Рус преминава във Великото литовско княжество и продължава да функционира в Полско-литовската държава чак до XVII-XVIII в.
Съществува приемственост на тази цивилизация – от Кирил и Методий през Киев и Вилнюс до Варшава. Това е важно по няколко причини. Първо, искам да подчертая тази последователност, тази приемственост, защото историята на Украйна често се разглежда като история на липсата на последователност, на прекъсванията и липсата на държава. Източно-славянската култура – особено по отношение на правото и политиката – е много по-последователна в Киев, отколкото където и да било другаде. Второ, това е приемственост, която се простира от изток на запад. Съществува тенденция славянската цивилизация да се мисли като източна и западна, като източноевропейска и западноевропейска.

Съществува тенденция да се смята, че ако нещо се случва в Киев, то не е чак толкова важно, колкото това, което се случва в Москва.

Но това не е вярно. Украинските земи са обединени от Великото литовско княжество, след което се появява Полско-литовската държава и тази цивилизация оцелява до 1795 г.

Този източнославянски цивилизационен пакет навлиза в един западноевропейски свят, какъвто е Полско-литовската държава, която има своите Ренесанс, Реформация и Контрареформация.

Историята на Украйна има една интересната черта – тя е безусловно източна и идва от Кирил и Методий през България, но също така е и безусловно западна, защото е поела всички важни западноевропейски тенденции до XIX век.

Ще се фокусирам върху историята като субектност, като наше участие в света заедно с други хора, с други думи върху историята като национално движение. Този начин на възприемане на историята възниква през XIX век – вече не става дума само за крале, мъченици и хроники, историята се превръща в история на хората. Историческите книги проследяват опитите на една голяма група от хора да се превърне в елит, за да се създаде нация. Как това се случва в Украйна?
От една страна, тя е типично европейска страна – като Балканите, Полша и Германия. Превръщането на историята в национална история предполага романтизъм – да си представиш едно минало, в което всеки на дадена територия е участвал. В Украйна тази тенденция е известна като популизъм, както е и в Русия, и предполага историци, които са преместили фокуса на историята от държавата към обикновените хора. Най-важен от тях е Михайло Грушевски

. Той е интересен пример за това как действа тази тенденция, като при всеки романтизъм и популизъм елитът се опитва да присъедини масите към историята. Грушевски е велик популистки историк. Той е много обичан и до днес, има негова статуя в Киев. Той е президент на първата Украинска република и е много важна фигура. Неговата майка говори полски, а баща му – руски език. Баща му е руски имперски чиновник, а майка му е полска благородничка. При романтизма и популизма елитите се опитват да присъединят масите към историята. Това се случва навсякъде. По-специалното при украинския популизъм е, че той има много врагове едновременно. Ако четете украинска популистка история или романтична поезия, например големия поет Тарас Шевченко, ще видите, че непосредственият враг не е Руската империя, непосредственият враг е полската аристокрация, която е собственик на земята. През XIX в. за селяните в Украйна, които искат свобода и право на собственост върху земята, полските аристократи са много по-голям проблем, отколкото далечната Руска империя.

Тогава украинското национално движение се изправя пред двойна опасност – от една страна, непрекъснато настъпващата Руска империя, а от друга страна – полските феодали, които държат местните селяни като крепостни. Територията на Украйна не е част от една империя.

Затова украинската история се различава от българската.

В българската история през XIX в. има една империя, която е важна, и това е Отоманската империя. Останалите империи са външни играчи. Една голяма част от територията на Украйна е част от руската държава, но друга е част от Хабсбургската монархия и това усложнява нещата.
Интелектуално, украинската национална идея се ражда в Харков, след това стига до Киев и в края на XIX в. намира убежище в Лвов, Западна Украйна. Смята се, че украинската национална идея идва от Запад. Не, тя идва от Харков, от руския популизъм, от образователните институции в Източна Украйна и след това се разпространява на запад. Тя оцелява в Лвов, защото там условията са по-добри, тъй като в Хабсбургската монархия има либерализъм.

Решаващ момент в историята на Украйна е периодът от 1912 до 1922 г. – Първата световна война, Балканските войни, гражданската война в Русия и създаването на Съветския съюз.
Това десетилетие е ключово, става дума за края на конвенционалните империи и създаването на националните държавни, както и за създаването на Съветския съюз през 1922 г.

По правило през този период не е имало значение дали си се бил за национална държава – някои са се били и са я получили, други не са се били и също са я получили. Кое е интересното в украинския случай? По това време се провеждат две битки за украинска държава – на Запад и в Киев.
В тези битки падат десетки хиляди жертви, включително цивилни, причинени са много щети. В Украйна се извършва огромно кръвопролитие, което обаче не поражда национална държава.

Ние смятаме, че борбите за национално освобождение водят непременно до национално освобождение.
Това не е задължително.

Не е вярно, че Украйна няма история, защото никой не се е сражавал за нейната независимост.
Много повече хора са се били за украинска независимост, отколкото за независимостта на Чехословакия, Румъния, България или Унгария.

Тези хора обаче са били победени от сили, които ги надвишават – от полската армия на Запад и от Бялата и Червената армия на Изток.

Те са изправени не пред една или две, а пред три армии, които не вярват в украинската държава.

Малкото общо между поляците, Бялата и Червената армия е, че те са против независимата украинска държава.

В края на този много сложен период на гражданска война, през 1922 г. украинските територии са отново разделени – по-голямата част от тях остава в Съветския съюз, друга част остава в Полша.
Съветската република Украйна е до голяма степен център и ключ на съветския проект.

Това е така, защото съветският проект е свързан с Европа – той обича Европа и мрази Европа.

Обича я, защото тя е пример за това как се изгражда модерния капитализъм, докато съветският проект се опитва да превърне една назадничава селска държава в силно индустриална и модернизирана държава.

В този смисъл Европа е модел, а моделът по дефиниция е добър. От друга страна, идеята е да се победи, да се унищожи капитализма и в този смисъл Европа е отрицателен пример.

Това напрежение е вградено в целия съветски опит – напрежението да имитираш някой, за да станеш по-добър от него и да го унищожиш. За съветския проект Украйна е специална по две причини. Първо, тя граничи с Европа.
Второ, този проект за модернизация и индустриализация зависи в много голяма степен от потенциала на украинския чернозем. За да бъдеш модерен, трябва да контролираш Украйна и нейната почва.

Управлявайки украинската култура през 20-те години, Съветският съюз се опитва да насърчи европейското.

Знаете, че 20-те години са период на изключителен модернизъм и дори футуризъм в украинската култура.

Няма друго толкова интересно десетилетие в украинската култура. Това е така заради съветските субсидии.

Идеята е да се доближи украинската култура до тази на Европа, до модерността, до революцията и до Съветския съюз. Към края на 20-те години обаче съветското ръководство започва да изпитва известни съмнения.
Украинските писатели започват да се изказват много позитивно за Европа като контрамодел на Съветския съюз.

Някои се изказват положително за Полша като контрамодел на Русия и това е много опасно.
По същото време започва колективизацията на земята, опитът частните ферми да се одържавят.
В Украйна, където желанието на селяните да притежават земята си е толкова силно, колективизацията се разглежда като второ крепостничество, като катаклизъм и апокалипсис.
Тези хора уважават частната собственост и се съпротивяват. Между януари и март 1930 г. НКВД записва един милион актове на съпротива срещу колективизацията. Именно това е моментът, в който съветското ръководство и Сталин правят завой в отношението си към Европа и консолидират властта си.

Това е моментът, в който Европа престава да бъде модел и се превръща в заплаха.
Провалът на колективизацията води до “Гладомор”, при който умират от глад 7 млн. души.
Трябва да има причина за този глад и тя не може да е в съветския проект, не може да е в другаря Сталин или колективизацията.
Нужна е друга причина. Сталин отиграва ситуацията интелигентно, той казва:
„Причината за глада е в украинските националисти и полските тайни служби”.

Освен това всеки, който говори за глада след 1933-1934 г., става "агент на германските тайни служби".

Европа се превръща не в общоуниверсален модел на развитие, а в източник на заплаха и конспирация срещу социализма.
Това е част от разказа за историята на Украйна, но тук е и поуката. Случилото се през 30-те години е много подобно на това, което се случи през ноември и декември 2013 г.

Много бързо Украйна се превръща от една близка до Русия държава в държава, която е проникната от капитализма и от Европа.
Така идваме до оня момент през 1933 г., когато историята на Украйна става истински необичайна и специална. Основна тема в историята на Европа е деколонизацията.

От гледна точка на Балканите и Полша това е самодеколонизация – вие се отървавате от империите.

От гледна точка на Западна Европа – Великобритяния и Франция – е загуба на територии.

Украйна е главното изключение, в Украйна темата е колонизация и дори двойна колонизация.

Първата колонизация е вътрешната колонизация, описана от "другаря"Йосиф Сталин: „Тъй като нямаме отвъдморски територии, трябва да се колонизираме сами”.
Украйна е най-важната вътрешна територия, защото има най-богатата земеделска земя.
От гледна точка на Адолф Хитлер Украйна е също колонизационен проблем, понятието Lebensraum обозначава най-вече Украйна.

Централната идея и на нацисткия колонизационен проект е, че ще придобие сила като контролира чернозема на Украйна.

Така че нацистите напълно съзнателно се опитват да направят същото, което сталинистите направиха случайно.
Те се опитват да създадат колективни земеделски стопанства, което води до глада през 1941 г.
30 милиона жители на Съветския съюз умират от глад, тъй като германците пренасочват запасите от храна от Украйна към Западна Европа.

През ХХ век Украйна има специална история – тя е европейска колония, при това двойна колония.
Няма друга територия в Европа, която да е толкова ключова за европейските колониални сили.

В резултат на това Украйна е най-опасното място на света между 1933 и 1945 г.
По политическа линия тук са убити повече хора, отколкото във всяка друга държава в света.
И това е резултат от съвпадането на тези два проекта – на съветския и на нацисткия. Когато през 1941 г. германците обявяват война на Съветския съюз, те обявяват война главно заради Украйна. Освен до война обаче съвпадането на интересите води и до създаване на съюзи. Има един по-ранен период – от 1939 до 1941 г. – когато нацистите и Съветският съюз са съюзници.
Пактът „Молотов – Рибентроп” и периодът, в който той важи от 1939 до 1941 г., не е просто период, в който Сталин прави грешки.
Ние се питаме как може Сталин да е направил съглашение с Хитлер, та той е знаел, че Хитлер ще нападне Съветския съюз.
Ключовото нещо тук е какво е смятал, че прави Сталин.
Това е още една поука от близкото минало, на която не обръщаме внимание.
Когато Сталин влиза в съюз с Хитлер през 1939 г., той си мисли, че обръща Германия срещу Франция и Великобритания.

Мисли си, че няма да има германо-съветски конфликт, защото германската агресия ще се обърне срещу Франция и Великобритания и това ще доведе до ситуация, в която противоречията на капитализма ще се разкрият и западните сили ще се провалят.
Какво прави той?

Той се опитва да използва крайната десница в Европа, за да унищожи Западна Европа. И почти успява.

Това не е чак толкова лош ход за него.
Той използва крайната десница, за да удари европейски структури.
Това е почти буквален урок и ние можем да изберем да не го забележим и да не го научим, но руската политика днес прави точно това, тя се опитва да използва европейската крайна десница, за да унищожи ЕС.
Как приключва всичко това?
Начинът, по който Украйна става субект на собствената си история, е много интересен.
Преди всичко украинският национализъм е антиколониален, той прилича много повече на латиноамериканския или на африканския национализъм, а не на германския или френския.
Той е антиколониален заради неотдавнашния колониален опит.
Обикновено възприемаме националистите като етнически обособени расисти. От гледна точка на украинците историята на ХХ век е история на колонизация, което значи, че националното определяне е антиколониално.
Как стигаме от колониалния обект Украйна до политическия субект Украйна?
Тук ключовото десетилетие е 70-те години на миналия век. Това, което се случва в Украйна сега има връзка със 70-те години, когато се създава интелектуалната рамка за това, което се случва сега.
През 70-те години се раждат два конкурентни интеграционни проекта. Единият проект е проектът на неутопичния Съветски съюз.
Историята на Украйна се мисли така – украинците стават част от Съветския съюз и след това се случва утопията, случва се светлото бъдеще.
През 70-те години този разказ е по-прост – украинците трябва да станат съветски граждани, те трябва да станат част от Съветския съюз. Как става това на практика – през 70-те години украинските учебници изчезват от училищата, съветската идеология създава една съветска техническа и хуманитарна интелигенция, така че де факто образованите хора от Киев, Харков и където и да е, трябва да отидат в Москва, защото само така напредват.
От друга страна обаче започва да се формира европейският проект.
Идеята, че можем да се обърнем към Европа, започва да придобива конкретни форми.

Украинците също започват да мислят за потенциално европейско бъдеще. Най-важните взаимоотношения тук са между Полша и Украйна.

Идеята за украинска национална държава не е била никога слаба, тя просто е имала повече врагове. През 70-те години тази ситуация за първи път започва да се променя. Украйна изведнъж се оказва без полския си враг. През Втората световна война, особено през 1943 г., силите на украинския национализъм са главно насочени към полското население. През 1943 и 1944 г. украинските националисти извършват най-голямото етническо прочистване сред полските граждани. През 70-те години обаче една група полски политически анализатори вместо да се фокусира върху този епизод или върху пакта „Молотов – Рибентроп” прави интелектуалния ход да признае украинската държава в съществуващите й граници. Това е шокиращ ход. Знаем, че най-трудно се забравят кървавите кланета на собствения ви народ и загубата на територия.

А точно това е историята на Полша през Втората световна война, тя губи половината си територия, извършено е прочистване срещу етнически поляци.
Нормално би било поляците да си кажат: „Ние искаме да си възстановим загубите”.
През 70-те и 80-те години, около движението „Солидарност”, се случва нещо много интересно, поляците правят различен ход.
Тогава Полша не е суверенна държава, но те казват: „Ние ще си представим ново европейско бъдеще, в което и Полша, и Украйна ще са в Европа”. Ето това е утопичната част – ще си представим европейско бъдеще и в това европейско бъдеще националните граници няма да имат такова значение.
Те казват: „Това, което ще направим сега, е да признаем полско-украинската граница”.
Това е интелектуалният разговор, който се случва през 70-те и 80-те години, а през 90-те години се превръща във външна политика на Полша.
През 1990 г., преди още Украйна да стане независима държава, Варшава признава своята граница със съветска Украйна.

Това беше един много умен ход. На практика това премахна полския враг за Украйна и когато украинското национално движение се разви през 1991-1992 г., то се насочи почти изцяло срещу Москва, което е нещо ново в историята.
Днес, когато гледаме руските наемници в Източна Украйна, смятаме, че този конфликт е много обичаен, но това не е така, той е нов.
Украинското национално движение, което е насочено срещу Русия, е нещо ново, това е ново явление.
И това е важен момент от историята на Украйна като национален актьор. От 1990 г. нататък става възможно да се мисли за украинска държавност и тя бе постигната през 1991 г.

От 1991 г. до 2013 г. украинската външна политика се колебае между Изтока и Запада, тя е като едно геополитическо бебе – първо на Изток, но ако не ти хареса това, отиваш на Запад, и това се повтаря с години, независимо от това какво правителство е на власт. До 2013 г. украинската вътрешна политика пък се колебае между един или друг олигархичен клан. Всичко това се променя през 2013 г.
В заключение искам да задам въпроса какво точно се промени през 2013 г. Защо внезапно през 2013 г. се случи нещо, което аз определям като лява национална революция, защо милиони хора излязоха на улиците? Отговорът на този въпрос е свързан по-малко с Украйна, а повече с историята и най-вече с Русия. И тук се връщам към основната си тема.

В тази лекция се опитах да представя историята по три консервативни начина – като историк аз съм консерватор.
Опитах се да представя историята като разказ, който тръгва от миналото и стига до бъдещето, историята като проект – как хора биват присъединявани към този проект, историята като източник на поуки. Този начин, по който се опитвам да представя историята, е конвенционален.
Но през 2013 г. се случи нещо, което интелектуално е много любопитно, а политически е изключително опасно.
Става дума за преизмислянето на историята по един четвърти начин, преизмислянето на историята по постмодерен начин.

Стана така, че историята вече не е въпрос на приемственост, на последователност на проекти, на поуки, а се превръща в нещо като мол – влизаш вътре, там има блестящи неща, които са много интересни, и ти си взимаш от различните щандове каквото си искаш.
Говоря за начина, по който се представя сега историята в Москва.
Говоря за евразийското течение, което се свързва с някои крайнодесни мислители в Русия, и което се превръща в руска външна политика. Това, което направи Русия през есента на 2013 г., е преосмисляне на историята като серия от консуматорски изображения:
"виж Сталин, виж Хитлер, виж Мусолини; Сталин може би не беше чак толкова лош, Хитлер и Мусолини също..., ние ще експлоатираме по нещо от всеки и отвсякъде и ще ви дадем нова версия на това, което се е случило в миналото, за да оправдаем това, което се случва в настоящето".

Евразийският съюз - повече Азия, отколкото Европа

Това прие форма на атака срещу ЕС, в която Украйна е интересна, просто защото се е изпречила на пътя. Какво се случи на Майдана? Би било лесно да се каже, че протестиращите се изправиха срещу Русия. И това е вярно.
Можем да разкажем конвенционално тази история – Украйна щеше да сключи споразумение за асоцииране с ЕС, то бе спряно, това доведе до протести, протестите доведоха до насилие, оттам се стигна до революция, Москва ескалира насилието, режимът падна и сега има ново проевропейско правителство. Това до голяма степен е вярно. Да, Русия натисна прекалено, украинците реагираха, руснаците реагираха и нахлуха в Крим. Но това е само на повърхността. В по-дълбок смисъл се случи нещо по-важно и по-плашещо. Докато Русия се съпротивяваше на Майдана, тя разкри начина, по който гледа на Европа. Не знам колко от вас са гледали руска телевизия през ноември и декември 2013 г., но там Майданът се представяше не като Евромайдан, а като гей-Евромайдан. Искреното и съвсем просто желание на украинците да живеят в държава, която не ги краде, бе представено в Русия като конспирация на нацисти и гейове. Разбира се, тази конспирация е родена в Брюксел, но пък в Брюксел са марионетки на САЩ. По-дълбоките корени на тази политика е, че това е атака срещу ЕС.
Какво означава да си научим урока, вглеждайки се в историята на Европа през ХХ век и във Втората световна война? Урокът е, че демокрацията и либерализмът са нещо добро, че интеграцията е по-добра от дезинтеграцията. Евразийският проект е фронтална атака срещу всичко това. Според него демокрацията е лоша, либерализмът е лош, няма поуки, които да се извлекат от ХХ век, в него има само образи, само възможности. Няма проблем да се каже, както казват в „Известия”, че Хитлер е разумен държавник, който е бил подложен на много силен натиск от Запада. Няма проблем да се каже, както се каза наскоро по руската национална телевизия, че евреите сами са си виновни за Холокоста. Няма проблем да се каже каквото и да било, което е полезно за момента, защото историята не е миналото, историята е само източник, който ни дава факти за настоящето. Начинът, по който руското ръководство представя Украйна, не е просто политическа пропаганда, а е по-скоро интелектуално преосмисляне на самата Европа. Руското ръководство представя украинското правителство като фашистка хунта и ние можем да кажем, че това е грешка.

Можем да кажем, че крайната десница събира много по-малко гласове в Украйна, отколкото в която и да е друга европейска страна.
Можем да кажем, че революцията бе направена по-скоро от левичари, а не от десницата.
И всичко това ще е вярно.
Правителството на Украйна не е фашистка хунта.
Сега то се управлява от един умерен производител на шоколад.
Но не в това е въпросът.
Това, което ни призовават да направим, е да влезем в един свят, където фактите, историята нямат значение, където историята като разказ, историята като проект и историята като поука нямат значение. Единственото, което има значение, е историята като източник на моментно вдъхновение. Ако сме вдъхновени от нещо, то е добро, ако сме вдъхновени от Хитлер, той е добър, ако сме вдъхновени, че евреите са си заслужили Холокоста – о кей. Това, което е особено обезпокоително, е как добре работи тази машина. Обезпокоително е, че историята не може да се защити, защото това е едно много голямо изкушение.
Много хора наистина смятат, че правителството на Украйна е фашистка хунта.
Това е проблем дори в Германия, проблем е и тук.
Още по-притеснително е, че много хора в Германия са изкушени от този стил да хванеш един величав момент и да превърнеш историята в образ, а не в източник на поуки.
Точно това се случва в света днес и аз бих го определил като фашизъм, като недвусмислен фашизъм. То е измислено от Жорж Сорел, който казва, че историята не е въпрос на поуки и проекти, а е един чувал с митове, от които можем да избираме каквото си поискаме, за да мотивираме действията си в настоящето, а след като сме предприели тези действия, да можем произведем нови митове. Ако се вгледаме във фашизма, какво виждаме – отхвърлянето на историята, каквато я описах, и приемането й като източник на митове, които ни мотивират.
Струва ми се, че се намираме в преломен момент. Вие сте в политически преломен момент, защото ЕС вече има алтернатива. За добро или за зло, политиката на ЕС обаче е безалтернативна политика. Политиката на моята страна, на САЩ, е политиката на свободния пазар, която няма алтернатива. В ЕС безалтернативната политика е в това, че няма алтернатива на интеграцията. Ние всички сме си научили урока – няма алтернатива. И сега изведнъж се появява алтернатива. Ние сме така свикнали да няма алтернатива, че е много трудно да се изправим пред алтернативата и да признаем дори, че тя съществува. Мислим си, че единственото нещо, което може да се съпротивлява, е ЕС. Всъщност ЕС е само едно нещо в света и в момента то има враг. Този враг вече работи усилено отвътре в ЕС. Евразийският проект – в него става дума не толкова за Русия и за Украйна, а за Европа.
Става дума за това да се развали целият този исторически контекст, който направи Европа възможна. Как евразийският проект навлиза в Европа е видимо от съюза между руската крайна десница и европейската крайна десница. Има две неща, по които в европейската крайна десница има абсолютно единодушие – никой крайнодесен в Европа не подкрепя Украйна и всеки крайнодесен в Европа подкрепя Путин. Това е така, защото европейската крайна десница е част от един по-голям проект за унищожаването на ЕС.

Това има морални последствия и хората, които твърдят, че са патриоти, всъщност не са такива. Хората, които твърдят, че са против европейската интеграция, всъщност подкрепят друг тип европейска интеграция, но не си го признават. Защото ЕС има алтернатива.

Фалшивата алтернатива е да се завърнем към националните държави.
Това няма да се случи, то е невъзможно, или ако е възможно, би било кошмар.

Тази фалшива алтернатива е мечтата, която продават крайнодесните от Шотландия до Австрия.

Но това няма да се случи, това, което може да се случи, е да бъде отслабен ЕС, за да се подсили евразийският проект, който се представя пред вас като свобода, като патриотизъм и като печалба за вашите елити.

Това пък е материалната страна на всичко това и тя е простичка. Източникът на консервативната политика в моята страна са полезните изкопаеми – петрол и газ.
Твърди се, че ние влизаме в други страни заради петрола.
Полезните изкопаеми водят до ползи и в цялата тази прекрасна пиротехника и пропаганда на руския проект има една цел и тя е свързана с това, че руският режим зависи от продажбата на полезни изкопаеми в Европа.
Най-вече в Европа.
За руския режим би било много по-просто да продължи да продава тези полезни изкопаеми на Европа. Ако ЕС продължи да съществува, той ще изгради една обща енергийна политика. Ако той се разпадне, руснаците ще преговарят поотделно с Италия, Гърция, България.
Тогава няма да има обща енергийна политика и хората, които изкарват милиарди от полезните изкопаеми в Русия, ще продължат да го правят.
Показах ви в идеологически смисъл колко интересна е евразийската алтернатива.
Политически тя изобщо не е интересна. В политически смисъл вие сте в преломен момент.

Имате две възможности – да се държите така, че да е лесно за една малка група хора да правят милиарди от петрол и газ, тогава ще загубите най-голямата общност на мир и благоденствие в света.

Другият вариант е да затрудните тази шепа хора и да запазите тази общност на мир и благоденствие. Това са вариантите днес в София, както и на други места в Европа.
Като казвам, че сме в преломен момент, нямам предвид само това, че трябва да се направи важен избор.
Имам предвид нещо по-фундаментално. Това, което се случва е промяна в начина, по който се усеща и преживява самата история.
В този свят, в който шепа хора правят милиарди от полезни изкопаеми, историята е история на консуматори, на грандиозни жестове и велики моменти.
Другата история, тази за запазването на ЕС, е досадна изследователска история, от която трябва да се вадят поуки. Не съм сигурен коя от двете ще надделее. Първият тип история е привлекателна, а вторият тип трудно се защитава.
Опитах се в тази лекция да покажа тези два вида история, да кажа, че Украйна има история, и да покажа, че начинът, по който мислим за историята, има изключителни политически последствия за бъдещето.
Това, което може да ни се струва много забавно днес, е да забравим за уроците, да не мислим за проектите и да се ентусиазираме.
Тези неща могат да бъдат много, много опасни. Ние сме забравили, че вече сме преживявали тази опасност, ние сме виждали фашизма. Що се отнася до скучната история, тя изисква усилие, изисква труд, и не е чак толкова интересна.
Така че изборът не е само между Европа и Евразия и аз нямам никаква представа какъв избор ще направите. Но под този избор стои изборът как да мислим историята. Аз се изправям тук, за да защитя скучната история, и се надявам, че начинът, по който я защитих, не беше скучен.
Тимъти Снайдер (1969 г.) е известен американски историк, професор в Университета в Йейл. Изследовател на историята на тоталитаризма, комунизма и Холокоста. Най-известната му книга е: „Кървавите полета. Европа между Хитлер и Сталин” (Bloodlands: Europe Between Hitler and Stalin, 2010), преведена на 12 езика, в която той отделя много страници на глада в Украйна, предизвикан по заповед на Сталин, както и на подялбата на Полша между СССР и нацистка Германия.

Страници

05 юни 2014

Две лекции на Професор Тимоти Снайдер от Университета в Йейл, САЩ : УКРАИНСКАТА ИСТОРИЯ, ЕВРОПЕЙСКОТО БЪДЕЩЕ