Страници

07 септември 2016

Паметник на ген.Иван Колев в Добрич






Из спомените на майор Хр. Ботйов:

     „...Още миг и Добрич ще бъде в ръцете на врага...
     ...И в този момент виждат цялата конница на Колева да връхлита върху им с онзи устрем и онзи победен вик, които бяха станали плашило за руси и румъни...

     ...Рев на ужас. Всичко обезумяло от страх, повръща назад в панически бяг, преследвано безспир, отнасяйки със себе си ужаса от страхотната атака. Добрич бе спасен...” 


     Из донесение на генерал Колев до генерал Стефан Тошев след боя при Добрич:

     „...Ето какво ми казват нашите селяни българи, които са чули думи на руски командир:

 „Мьi думали, что болгарьi не будут стрелят на нас. Между тем они бросаются как собаки, проклятия – десят человек атакуют сорок наши...”


 
Ето какво пише по този повод полковник д-р Н. П. Николаев:

     „...Една красива легенда се разнесе по целия свят – легенда за непобедимата и безумно храбра българска конница... 

Едновременно с това по света се разнесе едно име, непознато дотогава – името на гениалния водач на българската конница. 

Името на ген. Колев се зашепна по полетата и балканите на родната земя с благоговение и обич, наред с имената на легендарните герои от тъмното и далечно минало. 

Старите, изпитани кавалеристи от европейските армии заговориха с уважение за нашия легендарен генерал. 

Един близък роднина на германския император  счете за висока чест – да служи под началството на ген. Колев.”








Добруджанската конница
Иван Вазов


                                                                                     посвещава се Генералу Колеву!

   Не конница - морски
                                                     вълни побеснели,
    сонм зверове горски
     от гняв пощръклели;

не конница - буря
от бесни демони,
що всичко катуря
ил тъпче, ил гони;

не конница - хала
         от саблен звек, блясък,
 от цвил, ура - цяла
  от топот и трясък,

     Блян вихрен понесен
над степ ековита,
                                                    ужасната песен
на конски копита!

Не конница - лава
в димящи талази,
        в прах, гръмот и слава
                                                     летящи витязи!

                                                  1916






Откъс от разказа "При езерото Туркойа"

 Йордан Йовков


...
Спомни си началото на сражението: спокойната сутрин, равната и безлюдна черта на хоризонта.
И ето на далечната и уединена могила се появява конник.
 Той е сам, спира се, набюдава известно време, после красиво галопира назад и се изгубва.
Скоро след това се показаха руските ескадрони и атаката започна.
Поручикът беше наблюдавал сражението и знаеше подробностите му. Но едвам сега се откриваше тайната, която по-рано самата черта на хоризонта отделяше.

Показанията на пленниците не бяха еднакви.
Есаулът Фролов, измъчван от раните си, даваше неясни, предпазливи и мрачни отговори, войниците не всякога пък разбираха за какво ги питат. Само Рибаленко разказваше много, макар често пъти и за съвсем непотребни неща.
Техният полк е влизал в състава на 30-та казашка дивизия, която е била в Галиция. Много пъти те са атакували и всякога успешно.

Всички бяха единодушни, когато ставаше дума за командира на полка им — полковник Жабдоров, суров и строг, но извънредно смел и храбър човек. Неговото име е било известно в цялата руска конница.
Целият полк е посрещнал с голяма радост известието, че ще отидат на новия фронт.

Но може би това е било, както обикновено става, само радостта, която иде от промяната на мястото, от разнообразието и развлечението на пътуването.

 Рибаленко поне твърдеше, че из пътя било много весело, особено в Галац, където той и другарите му за първи път пили хубаво вино, имали добри квартири и писали много картички в Русия.

 По-определени ставаха спомените на всички след минаването на Дунава. Тук те се научили за последните сражения, разказали им легендите, които се носели за българската конница, за смелите, светкавични и силни удари на тия луди войници — „ети чорты, на маленьких лошадках“.

С тях не е могла да излезе на глава третата руска конна дивизия, която е действувала досега в Добруджа.
Върху старата слава на руската конница е хвърлено петно. То трябва да се измие. Такава реч е държал пред полка полковник Жабдоров, развълнуван и сърдит.
Оттогава насетне тяхната задача е станала вече и ясна, и близка.
Последната нощ преди сражението са прекарали в с. Туркойа.

Рано сутринта те напуснали селото и спрели няколко километра извън него.
Казали им, че неприятелят е близо и ще атакуват. Полковникът препускал напред, изкачил се на една могила и разгледал местността. А това беше същият тоя тайнствен конник, когото бяха забелязали и откъм отсамната страна.
Всичко, което стана след това, поручикът беше видял с очите си.
Рано беше още, надали имаше и осем часа. Вляво се изправяха като безкрайна стена тъмните върбалаци край Дунава, обгърнати в синкава мъгла. Желтееше се нататък и тръстиката около езерото Туркойа. Право на изток се откриваше равно и чисто поле с уединена могила на хоризонта. Една бяла линия пресичаше това поле и слизаше насам — това беше мачинският път, който отиваше в селото Сатул Ноу, скрито зад нисък хълм.

В това село имаше няколко конни полка, а пред него на няколко километра една пехотна рота беше в стражево охранение. Но и друга една току-що беше дошла за смяна, така че на позицията бяха и двете роти. Виждаха се тук-таме черни купчини от сменените войници, които се готвеха да си ходят.




Конникът, който беше се появял на могилата, се изгуби и никой не очакваше нещо особено след това. В селото, което не се виждаше, конните полкове се готвеха за път, войниците се стягаха, водеха конете на водопой. И ето изведнъж зад чертата на хоризонта се показват много черни фигури, най-напред едни глави, после те подскачат и растат все повече, излизат на хоризонта и сега ясно се вижда дълга редица от конници, понесени и устремени право срещу позицията на двете роти.

 Атака!

Линията преваля, спуща се и плътно се носи надолу, показаха се и други по-гъсти групи, които препускаха отзад.

Чуха се първите трепетни изстрели от патрулите, които се прибираха назад. Веднага се подигна честа, олушителна стрелба.

Черните купчини на войниците се разпиляха, развиваха се във ветрило и се прилепиха към земята. Затракаха картечници отдясно, проечаха топовни гърмежи и белите кълба на шрапнелите се наредиха над хвърчещата линия на конниците. Те не бяха по-далеч от две хиляди крачки. Нямаше прах и всичко се виждаше ясно.

За тоя род атака русите си имат особен термин. Наричат я лава. 
Какво нещо е тая казашка лава?


Казашка лава - атаката на руската кавалерия



В общите си черти това е обикновена конна атака: отпред с линията на развърнатите ескадрони, зад тях следват други, сгъстени.
 Ако има нещо особено, то иде вече от темперамента на хората, от традиционните привички, които не могат да се обуздаят от никакви правила и устави.

Един-единствен закон остава: главоломното и светкавично нахвърляне, лудо и бясно препускане, нечовешката ярост, която забравя опасностите, опиянението, което не вижда пречките, нито иска да знае за тях. Наистина, това са живи и стремителни потоци, които се спущат и разливат като същинска лава.

Казаците природно са добри ездачи. Те нямат обичая да подрязват гривите и опашките на конете си. Инак упоението от лудото препускане не би било пълно, ако силните им коне, бързи като самия вятър, не разпуснат широко гъстите си гриви и опашки. „Хвость по ветру распустив“ — самодоволно си спомняше и Рибаленко.

Приведени на седлата, почти легнали върху шиите на конете си, насочили пиките напред, хвърчащи из равното поле — така идеха те. Фигурите се виждаха ясно, редицата се удължаваше и растеше.

Изминали бяха, и то много скоро, почти половината разстояние.
Но сега ги посрещна смъртносната стрелба на пушки, картечници и топове.
Линията се разкъса на много места, разбягаха се коне без ездачи, ездачи без коне, останали вече много назад, се лутаха безпомощно и бавно, като замаяни.

Цялата линия на конницата, шибана от вихрушката на куршумите, изменяше първата си посока, събираше се и завиваше все повече и повече надясно.

Задните линии се вляха в първите и всички наедно, в нестройна, но още буйна и хвърчаща тълпа, налетяха върху самите позиции.
Стрелбата там занемя. Къса тишина и — зачу се високо и диво ура. Вълните на живата лава заляха тая част на позицията и преминаха над нея.

Какво станаха войниците, които секунда по-рано още стреляха, никой от които не се помръдна, не отстъпи, не се премести, ни встрани, ни назад?
 Пронизани ли бяха от дългите пики?

Стъпкани ли бяха под копитата на разярените коне? 
Миг-два всички напрегнато гледат натам.

Нищо не се вижда, позицията е безлюдна.

И ето, като че из самата земя наизскачват черни фигури, тантурести и тежки в широките си шинели, затичват се, някои приклякват на колене, някои остават прави, но всички стрелят отново — сега в гърба на конниците, които в инерцията на лудия си бяг бяха преминали вече и губеха възможност да се обърнат и запазят.
„Молодци! — разказваше по тоя случай Рибаленко.

 — Молодци! Нищо подобно не бяхме виждали. 
Вред другаде, щом ги наближехме, всички хвърляха пушките и дигаха ръце. 
А тия — прилепили се като заковани в земята и после — стрелят те в гърба“… 
 
Атаката, разнебитена от по-рано още, пропадаше съвсем.





Някои ескадрони вече се връщаха, ония, която бяха преминали отсам, също се повърнаха назад и вдясно, преминаха още веднъж над позицията и продължиха да отстъпват.
Стрелбата продължаваше, над разпилените из полето конници се пукаха шрапнели. Спасяваше се вече кой както можеше.
Но на едно място се оттегляше по-плътна група, тя се движи бавно, вижда се, че тия хора са заети не толкоз с грижата за себе си, а с нещо друго.
Падаха коне, падаха ездачи, групата се топеше, намаляваше, но все оставаше от нея едно ядро, което продължаваше тежката си и грижлива работа.
По рано никой не можа да се досети какво ставаше там, но сега и това се знаеше. 
Полковникът Жабдоров, който сам водеше тази атака, беше убит.

По стар и строго пазен обичай, казаците отнасяха трупа на своя атаман.
Те са сръчни във всяка джигитовка, това не беше трудно за тях, и ако се движеха бавно и тук-таме се спираха, то беше затова, защото ранените и умиращи предаваха скъпия си товар на ония, които оставаха живи. Тая малка група последна превали хоризонта и като че спря зад самата могила.
Само половин час най-много трая цялата атака.
На сьщото това място малко по-рано беше се спрял той на коня си и наблюдаваше.

Той рекогносцираше местността, отмерваше удара, който готвеще, чертаеше победата.





Но в тия минути, когато тоя план на всеки кавалерийски началник бързо зрее в порива на смелостта, не беше ли минала някаква сянка върху  челото му, не беше ли усетил като болезнена тръпка някакво тъмно предчувствие?
Из полето още кръстосваха изоставени коне.
Цялата позиция ясно се очерта сега; навсякъде бяха се изправили черните фигури на войниците, чуваше се висока глъчка, говореха едновременно всички.

Пък и имаше за какво да се поприказва след бурята, която беше преминала оттука! На едно място бяха се събрали повече войници и сред сключения кръг превързваха пленник, Това беше Рибаленко.
Конят му, макар и смъртно ранен, можал е да тича още някое време и изведнъж грохва и се поваля на самата позиция, като затиска и контузва един вонник — единствения между всички войници от позицията, който беше пострадал в тая атака.
Ранените и убиги коннини бяха прибрани скоро.
По-рано войниците събираха казашките пики, разглеждаха ги, носеха ги дори. Но това любопитство отдавна беше преминало и сега никои не искаше да взема нови.
И все пак, за да се знае де са и да ги приберат отпосле, или пък пък защото случайно тъй беше им дошло наум, там, където беше паднал някой конник и отдето бяха го прибрали, на същото място бяха забучили в земята пиката му.
Из полето стърчаха много такива пики, наредени в една голяма елипса — пътят на самата атака. На пръв поглед това напомняше стълбовете на телефонна линия и по навик окото търсеше да види и жица.
Такава, разбира се, нямаше, но все пак като че звучеше нещо, чувствуваше се невидима следа, каквато метеорът оставя в нажежения въздух.
Войските заминаха напред, полето запустя и над него прехвърчаха само гъсти орляци от птици.
Но още се виждаше там грамадната елипса, която чертаеха забучените в земята пики.





Белият ескадрон
(откъс)
— Бели коне ли? Какви коне? Той се подигна и приседна на леглото. Личеше си, че е развълнуван.

— Тия кавалерийски сигнали! — подзе той. — Неведнъж съм ги слушал. 
Но сега, щом ги чуя, спомням си едно… тая кавалерийска атака, която гледах отблизо… Атаката на белия ескадрон. Един ескадрон, който имаше все бели коне…

        Той седна по-удобно и запуши. Аз чаках нетърпеливо разказа му.

А той разказваше хубаво — с тая задушевност и леснота, която добиват хората, които са видели и преживели много нещо.

— Бях — започна той — заедно с взвода си прикритие на една батарея. 
Ние смятахме положението вече за добро. Отбити бяха няколко неприятелски атаки.
Но надвечер откъм левия ни фланг неочаквано се появиха нови неприятелски части. 

Това бяха най-малко една или две дружини. Незабелязано те бяха се промъкнали и ние ги открихме, когато пред зелената стена на кукурузите се замяркаха гълъбовите им униформи.

Видях, че веригата на крайната наша рота се огъна и преви назад, за да застане срещу тях. Но това беше недостатъчно. Все повече и повече гълъбови петна се появиха пред кукурузите, тая голяма дъга се удължаваше и застрашително и отдалеч се завиваше към нас. Нашата батарея пренесе огъня си на тая страна. Но и под белите кълба на шрапнелите сините линии все повече и повече се приближаваха.

        Наблизо до нас имаше уединена и висока могила. Там беше наблюдателният пункт на батареята. Не зная какво ме накара, но по едно време се обърнах: до могилата беше се спотаил един ескадрон. Същият той — белият ескадрон. 

Взводовете бяха в разгънат строй, четири успоредни линии, една зад друга, а цялата колона, за да не бъде забелязана, опасваше като дъга подножието на могилата.
  Бях много наблизо и затова можах да наблюдавам добре. Всички коне бяха бели и като че съвсем си приличаха един на други, както и войииците, които бяха на тях. 

В кавалерията белите коне се избягват и тоя ескадрон, може би единственият, даваше рядко зрелище. 

Могилата и поляната около нея бяха покрити с трева, още зелена и сочна, така че белината на наредените един до други коне изпъкваше още по-ярко. Жълтият цвят на потници, на подпруги и юздечки, кафявата униформа на войниците, всичко това с мекия си тон слабо контрастираше, така че белината на конете все пак преобладаваше над всичко. 

Само у белите коне някак е по-видно и по-уловимо тънкото благородство и красота на тия животни: 
умният поглед на черните и светли очи, лъкатушните линии на жилите, чувствителната мекота на ноздрите, тънките очертания и нервният трепет на членовете.

Аз съм, както знаеш, син на земледелец и разбирам от коне. 

В тая минута долавях и нещо повече: очите на всички коне блестяха, ушите наперени само напред, юздечките проскриптяваха между зъбите, по земята капеше бяла пяна. 

Ясно ми беше, че под това видимо спокойствие се крие
това нервно напрежение, тоя изблик на могъща и жизнена сила, когато животното вече и по свое желание, съзнателно и охотно е готово да даде всичките си усилия, когато разбира ездача си и знае какво той чака от него. 

Това скрито напрежение се забелязваше и у войниците. Отзад и малко настрана от ескадрона стоеше вахмистърът. 

Неговият кон беше извил шията си като лебед, цялата му фигура беше наперена, като у цирковите коне.

        Аз тъй бях се залисал, че можах да чуя само последните звукове на сигнала, който се чува някъде отстрана. Пък и батареята беше учестила гърмежите си. 

Ескадронният командир беше излязъл малко напред и сега се връщаше към могилата, като грациозно и леко галопираше върху своя горещ и строен хунтер. 
Тръбачът яздеше след него, но се спря и затръби, като издигаше като херолд тръбата към небето. 

Разсипаха се трепетни, бързи и тревожни звуци. Сигнал за атака. Видях нервната вълна, която премина между конете и ездачите. Но външното спокойствие не се наруши. 
Само напереният кон на вахмистъра два пъти подред се изправи на задните си нозе, без да успее да промени мястото си. Лицето на вахмистъра си остана спокойно и строго.

        Чу се висока и напевна команда. 

Ескадронът трепна и се раздвижи с тежък и смесен шум: тежко заудряха копитата, заскриптя сбруята, прозвънтяха саблите, нетърпеливо пръхтяха конете. 

Взводовете като че се движеха разбъркано и всеки за себе си, но скоро целият ескадрон излезе на открито, развърнат в една дълга бяла линия.

 Движеха се сега тръс. Но ето офицерите се обръщат, един бърз и кратък поглед назад, но колко незабравимо е това изражение на лицата! 

Изтеглените сабли блясват във въздуха, ескадронът се разтегна повече, конете препускат още въздържано и тежко, но изведнъж леко и плавно се понасят в галоп.
Издигнаха се гъсти облаци от прах. 

Стремителна и бясна вихрушка се носеше по полето, коне и хора се виждаха като силуети в мъгла, извиваха се и блещяха сребърните змии на саблите и над страховития и ритмичен тропот, от който кънтеше земята, се раздаде ура — гневно, заканително и страшно ура.
        

Между поляната, отгдето тръгна ескадронът, и кукурузите имаше някакъв дол. Ескадронът слезе и се изгуби там.

Топовете замълчаха, настъпи напрегната и безмълвна тишина. Пред кукурузите настъпи движение, гълъбовите фигури тичаха, суетяха се, събирахасе иа групи.
Остро и сухо затрещяха залпове. 

Ескадронът се показа на другата страна. Там беше зелена чиста поляна, прах нямаше. 

Един син облак се беше спрял ниско на хоризонта, на тая страна. Надвечер осветлението е меко и въздухът е прозрачен. Отчетливо и ясно се виждаше сега дългата редица на белите коне, които сякаш летяха над земята, саблите се размахваха и блещяха и тия огнени линии, сякаш бяха светкавица в самия облак. 

И пак това високо и задавено ура. Залповете следваха един след други. Падна един кон, но войникът се изправи и като че увлечен от инерцията на тоя вихър, видях го да тича с издигната сабля напред. 

На същото място няколко коне без ездачи препускаха настрана и описваха малки кръгове.

        Но бялата редица на ескадрона стигна зелената стена на кукурузите и също като гребена на голяма вълна се удари в нея. 
Аз не видях вече какво стана. Една разбъркана маса, редки гърмежи, отделни хора, и коне. Всичко потъна и се скри в тия кукурузи.

Пак се зачуха ура. 
И още някаква дива и нечовешка врява…
Атаката, разбира се, успя. 

Но това като че не ме интересуваше вече. Аз тръпнех още от зрелището, което видях. И това е, което никога не ще се изличи от паметта ми.

        Няколко дни по-късно бях на превързочния пункт, В селото влизаха няколко ескадрона, тържествено звучаха фанфари. 

Една голяма кавалерийска маса е всякога импозантна. Но под трепетните звуци на тръбите тогава, както и сега, аз си спомнях и виждах друго. Виждах атаката на белия ескадрон.






Откъс от разказа "Мустафа ачи"

...

Наблизо до батареята беше началникът на конната дивизия.

Той наблюдаваше и следеше всичко.
В селото още чакаха конните полкове.

Като огнените змейове на приказките, те трябваше да се явят в най-силния вихър на бурята.

Мръквате се, облаците ставаха оше по-черни и на запад между тях и тъмната линия на хоризонта гореше яркочервена ивица на небето.
При генерала идеха един след други ординарци:


Господин генерал, неприятелят е на шестстотин крачки до батареята!“

А само след няколко минути:

 „Те са на четиристотин крачки!“

Генералът следеше перипетиите на боя.

В селото все още чакаха готови и стегнати полкове.
Откъм запад трябваше да пристигнат подкрепления, но те не се виждаха още.
Нов ординарец пристигна. Конят му беше цял във вода, разпален и заморен.

Войникът развълнувано донася:

 „Господин генерал, на триста крачки са до батареята!“

Генералът погледна назад: в слабия здрач, като черни пипала, спущаха се и пълзяха колони.
Идеха подкрепленията, но тъй бавно и незабелязано, както се движи всяка пехота.
Изгубената минута можеше да струва скъпо.
И генералът отсечено и твърдо заповядва:

Дивизията в атака!“ 





Спокойната маса на конните полкове изведнъж се раздвижи.

И сега, в тая тревожна и мрачна вечер, настъпи зрелище, което сякаш не беше действителност!


Разгънати в боен ред, тия полкове имаха фронт повече от два километра.
Рядко може да се види нещо по-импозантно и по-страховито от движението на такава голяма конна маса.
 
Редиците пълзяха и се преливаха, като тъмна лава, буйно се мятаха и пръхтяха конете, припламваха кръстосаните блясъци на саблите и сред тежкия и многогласен шум мерно се отсичаше глухият топот на хиледите копита.

Стълпове от прах, като мътна завеса, съединиха земята с облачното небе.
Беше тъмно вече, навсякъде се сипеха шрапнели и грееха в мрака, като ракети.

 Но нищо не спираше устрема на конната маса и в тъмния хаос на движението и огнените взривове, в които вреше цялото поле, сякаш избухваха изпод копитата на бясно препускащите коне.

Отделиха се няколко ескадрона и по-бързо и по-стремително полетяха пред всички, преминаха покрай батареята, сляха своето ура с урата на нейните защитници и превалиха оттатък хълма.

Нощта скри изведнъж всичко. Гърмежите следваха непрекъснато, ярко блещяха шрапнели и фугаси. Появиха се коне, останали без ездачи, запираха се за минута разтревожени и осиротели и отново препускаха назад в черния мрак, отдето, като из някоя бездна, идеше страшният шум на битката.
* * *
Сутринта денят беше тих и природата отдъхваше като след буря. Из полето пред позицията се чернееха много трупове сред желтите стърнища. Най-близо, отсам окопите, лежеше румънски офицерски кандидат. Той беше тежко ранен млад момък, елегантно облечен. Към него отиваха командирът на батареята и офицерите му.

Щом ги видя, той се изправи на едната си ръка, заговори нещо на френски, но отдалече се чуваха само отделни думи. Наближиха го. Той беше измъчен и бледен.

Успокоиха го, дойдоха санитарите да го превържат. След това командирът на батареята го запита за вчерашния бой.

— Ах, вчера! — заговори той с мъка — вчера ние вече бяхме уверени в победата. Видяхме, че позицията се напусна и огънят се прекрати. Влизахме в окопите и изведнъж…

Той спря, като че нямаше сила да продължи.

— Изведнъж тоя неочакван огън, тоя картеч право в лицата… И тая конница. Ah! с’était terrible, c’était extraordinaire!

На бледното му лице се изписа отчаяние и болка, цялото му тяло потръпваше. Но не раните му го боляха: в паметта му отново възкръсваше ужасът на вчерашния ден.



Триумф


Това беше при Кочмар.

Една румънска бригада настъпваше по шосето, откъм Добрич.

Авангардът заемаше Кочмар, главните сили бяха до Карапелит.

Но само челните роти се спущаха в това село и се губеха между зелените овошки. По-голямата част от войските оставаше в полето.

Времето беше хубаво - слънце, бистър и кристален въздух, какъвто имат само есенните дни. Ясно можеше да се наблюдава грамадната колона как лъкатуши сред поженатите ниви, приижда лениво и тежко, обгърнати с гъсти облаци прах, който плуваше след нея, като опашката на комета. През топлите дни тая следа е неизбежна и лесно издава движението на войските.

Но румъните малко се грижеха за това. Те бяха в медените дни на войната - опасности нямаше, още тегла не бяха изпитани.
И в шествието на тия войски, които се опиваха от множеството и привидната си сила, имаше някаква парадна тържественост, изпъстрена с театрални жестове и пози.

Началникът на авангарда беше в Кочмар. Той командуваше две дружини и се казваше майор Крачунеско, внушителен и едър човек.
На мегдани пред кръчмата изнесоха маса и разгънаха картата. Майорът нямаше кой знае какви важни задачи да разрешава, но се приведе и загледа в нея замислено и важно. Отстрани войниците наблюдаваха и чакаха. Около майора стояха офицерите му, униформите им бята нови, всички бяха гладко избръснати и чисти, прекалено вежливи и коректни.

Пристигна донесение, че един български ескадрон избягал, щом забелязал румънските патрули.
Офицерите се спогледаха и знаменателно се усмихнаха. Но майорът изслуша донесението спокойно, надменно и хладно. Изражението на лицето му говореше, че това е дребна работа и инак не може да бъде. Той се развесели, смееше се, шегуваше се с офицерите, говореше разглезено и напевно.
Докараха няколко души селяни. Между голите ножове на конвойните войници те стояха гологлави, гледаха в земята изпод гъстите си вежди и смутени чоплеха калпаците си. Майор Крачунеско стана неузнаваем. Лицето му се зачерви, после посиня. Никой не знаеше каква е вината на тия хора, самите те не знаеха защо големецът ги ругае, защо ги нарича разбойници, варвари дебелоглави. Раздразнението на майора растеше. Той заплаши, че ще ги разстреля до един, но по-рано ще трябва да се изловят всички. Многобройни патрули се разтичаха по разни посоки из селото.

Една българска конна дивизия наближаваше Кочмар.

Ескадронът, който преди малко избяга, беше довел още много други. Противоположността между двете неприятелски войски, които заставаха една срещу друга, не беше само в рода на оръжието.

Наистина, една пехотна бригада в походен строй е тежка и неповратлива маса, тя е и някак сляпа - не твърде надалеч може да вижда и да знае какво става.

При това румъните чакаха едно сражение точно по правилата на науката, методично и спокойно. А ония, които идеха срещу тях, малко инак разбираха работата си. Отколе и в много войни те бяха изгорили в огъня на битките всички книжни понятия за войната и знаеха само катехизиса, написан върху острието на саблите им.

Дивизията се приближаваше непоколебимо, уверено и скрито. Ескадроните пълзяха като змии из долините, прикриваха се из храсталаците и кукурузите.

Но в очите на румъните бяха хвърлени части, които не мислеха да се крият: това бяха многобройни разезди и дозорни.

Те се разхвърчаха навсякъде, като орляк ястреби - досадни, нахално смели. Налитаха пред фронта, надничаха по фланговете, мяркаха се дори зад тила, бързо се появяваха и още по-бързо изчезваха. Тия тайнствени конници препускаха навсякъде около бригадата, сякаш я оплитаха в някаква мрежа, невидима и опасна.

Майор Крачунеско за първи път през тоя поход се смути.


Конната дивизия настъпваше. Както древните армии имаха след себе си тежко въоръжени хоплити, така и тя имаше своя стабилен център: това бяха спешените ескадрони, картечните взводове, колоездачните роти, конните батареи и малки пехотни отделения.

Боят се започна от тях - стремителна атака, в която се чувствуваше вещината на стари майстори. Запяха картечниците, зареваха тежките басове на топовете.

Румънските линии не удържаха. Авангардът трябваше да се оттегли правилно и спокойно на по-задни позиция. Всичко това, мислеше си майор Крачунеско, уставът предвижда и допуща.

Но тук стана нещо неочаквано и страшно.

Ескадроннте, които досега се притаяваха и подобно на хищници дебнеха жертвата си, нахвърлиха се върху нея.




Денят беше много тих и ясен, небето -безоблачно и светло. Но същинска буря се носеше ниско по земята.

Високи облаци от прах, които се местеха като грамадни смерчове, глух тънтеж от хиледи копита, светкавици на сабли и ура, страховито, високо и бурно.

Отделните карета на румънските роти, които бавно се оттегляха през стърнищата, бяха прегазени: ония, които бяха тръгнали да се бият, стояха на колене, ръцете, които преди малко държаха пушки, дигаха се молитвено и покорно.

Авангардът беше отрязан и заобиколен.

Други ескадрони все тъй стремително и бясно атакуваха главните сили при Карапелит.

Битката беше колкото кратка, толкоз и кръвопролитна. Из широкото поле, като вълните на море, се разляха редиците на конниците, идеше смътна врява, пушечни залпове и топовни гърмежи, в бесен галоп препускаха коне без ездачи и цвилеха. Далеч на изток по самата линия на хоризонта, оттатък Карапелит, се показаха черните силуети на многобройна тълпа, пръсната в грамадно ветрило.

Те бяха останките на румънската бригада - тия изплашени беглеци, които съдбата сякаш нарочно пощадява, за да останат по-неизличими следите на паниката.

Слънцето засядаше, скоро щеше да се мръкне. Тогава оня, който беше ръководил тая атака, който даде бесния тласък на тия храбри ескадрони и сам беше между тях - почувствува, че смъртоносният удар вече е нанесен. Сега беше също тъй необходимо да се спрат ескадроните, които в инерцията на устрема си отиваха далеч.

Щаб-тръбачът беше наблизо. Той затръби сбор. Ту по-близо, ту по-далеч се обадиха тръби и повториха сигнала.

И в тия металически ноти, които, според разстоянието, идеха в по-ниска или по-висока октава, звучеше тържество и дисциплинирана послушност. Боят се свърши.

* * *

В Кочмар горяха кладни от снопи и големи сандъци. Свечеряваше се. На запад полето потъмня, само ярка и червена ивица от небето блещеше между хоризонта и тъмните облаци. Имаше нещо мистично и тревожно в тая вечер: като че кръвта, проляна на бойното поле, хвърляше отражението си върху небето. От селото се виждаха само черните шарове на овошките. Пожарът беше голям, димът не се издигаше, както през деня, губеше се, но тъмнината ставаше по-черна. И сред тоя мрак високо се издигаха и се люлееха медночервени пламъци и гъста виелица от искри. Широко сияние грееше наоколо.

Тук наблизо беше построена почти цялата дивизия: конните полкове, колоездачните роти, картечните взводове, конните батареи и пехотните отделения. Тая голяма и стройна колона пречупваше двата си фланга и между тях стоеше друга плътна и светлосиня маса - това бяха пленниците, почти целият румънски авангард. Те бяха между двата края на колоната, като между протегнати ръце. Тъй лъвът слага върху своята жертва тежката си лапа.

Сиянието от пожара падаше върху тая странна картина. Едната страна на коне и хора беше ярко осветена, другата тънеше в черни сенки. По-силно блестеше ясносинята маса на пленниците.

Началникът на дивизията щеше да поздрави войниците. Но това не беше преглед на някои парад или учебен плац. Тук бяха оръдия, гърлата на които още димяха, пръхтяха коне, от които падаше пяна, по саблите, турени в ножниците, кръвта още се струеше.

Войниците мълчаха, сърцата биеха учестено, очите горяха, изпълнени още с виденията на боя.

Генералът се явява. Той спира пред фронта на първия полк.

Пожарът огрява лицето му и върху черния му кон се преливат блясъци на смола. Той поздравлява - войниците отсечено отговарят.
Няма нужда от дълги речи. Те бяха наедно и всички знаят това, което стана.

Генералът и офицерите, които го придружават, препускат нататък по фронта. Вижда се как, ту тук, ту другаде, се спират.

Но нищо повече не може да се чуе: от всички редици, от всички части и полкове се подема ура, бурно, възторжено и стихийно, ура, от което сякаш още повече се разлюляват пламъците на пожара.

Надалеч по фронта още препуска групата конници. Все по-бурно и по-високо ура. Ярка светлина огрява възторжените лица, запалените очи, неспокойните коне и високо над тях изправените щандарти.

Има нещо подобно в една картина на Верещагина, но нейните ефекти остават слаби.

 Такава сцена не знае в мрачната си летопис дори и великата Запорожка сеч.

Многобройната тълпа пленници стои мълчелива, неподвижна, вцепенена. Това ура пада като буря върху нея, гнети я, принизява я към земята.

Малко по-напред, както изисква чинът му, стои майор Крачунеско.

 Лицето му е бледно, униформата измачкана и разкъсана. Нещастията възраждат душите и правят най-обикновените умове способни на ясновндство: тоя пленник забравяше собствената си участ и виждаше друга и по-страшна гибел.

Блясъкът от пожара огряваше лицето му: той плачеше.




Железният генерал
Камен Бранник

Преди тринадесет века конницата на един прабългарски цар, една малка, но храбра дружина от буйни всадници, бе преминала стихийно по необятните добруджански полета, от север към юг. Сега- в 1916 година –един български генерал водеше новата наша конница, настъпвайки този път от юг към север. Имаше нещо атавистично и непреодолимо в това историческо съвпадение: наследниците на онова славно минало не можеха да останат по-долу, по дух и по устрем, от своите далечни прадеди. И те, наистина, се показаха достойни техни приемници.
След бляскавите победи при Комчар, Карапелит, Добрич и Мустафа-ачи, конната дивизия на генерал Колев, заедно с цялата наша добруджанска армия, току-що сломила несполучливото контранастъпление на противника, трябваше да настъпи енергично на север. Това щеше да бъде последното усилие за завладяване старата земя на нашите праотци. На конната дивизия предстоеше да нанесе главния и решителен удар. 








На 19 октомври генерал Колев почна със своята дивизия, засилена с десетина пехотни дружини и достатъчно артилерия, настъплението срещу солидно укрепената позиция пред Кюстенджа.
Разсъмваше се. 

Есенното утро, още здрачно и мъгливо, завари генерала на неговото наблюдателно място, някъде южно от селото Первелия. В утринната дрезгавина боят почваше бавно и неохотно. Противникът мълчеше, докато нашата артилерия, използувайки слабото осветление на едва изгряващото слънце, настойчиво диреше с престрелката си да отбележи неговото разположение, за да бъде готова да подпомогне пехотната атака, която щеше да се развие наскоро. След малко, също така бавно и неохотно, изгря и бледото есенно слънце, на чиято светлина лъснаха широките редове телени мрежи и дълбоките окопи на врага. 

Нашата пехота смело настъпи. 

Противникът, обаче, неочаквано даде силен отпор. Скрит зад своите землени укрепления, той откри адски огън по настъпващите. Оръдия, каречници и пушки изсипаха градушка от желязо и олово, принуждавайки нашите вериги да спрат и залегнат.
Генерал Колев наблюдаваше боя. Той мълчеше, потънал в размисъл. Какво трябавше да се направи? 

И все пак нямаше много време за мислене: в боя, особено в трудни минути, всяка секунда е скъпа. Затова генералът изведнъж реши. И решението му бе просто, но достойно за него, героя на добруджанската епопея. 

- Да се доведат конете! – заповяда той.
Всички, които бяха около него на наблюдателното място, изтръпнаха… Но заповедта му бе веднага изпълнена.

 Конете бяха докарани и той, с целия си щаб, в който се числеше и Мекленбурският херцог Адолф Фридрих, изпратен при него за свръзка, полетя към окопите при село Первелия. С град от куршуми бе обсипана тая смела кавалката. Но, понеже Бог помага на смелите, нито генералът, нито някой друг бе засегнат. 

Те достигнаха невредими до първата линия. Спокойно слезе от коня си генерал Колев. След това той изпрати хората и конете в бурския херцог, влезе в най-близкия наш окоп. Там войниците, настръхнали от необичайната сцена, с мълчаливо възхищение посрещнаха своите високи гости. 

Личният пример за саможертва и безстрашие беше даден. Бойците от цялата наша предна линия видяха подвига на генерала и щаба му. Те почерпиха нови сили от тоя подвиг. И, въпреки че противниковия огън бе станал още по-силен и по-ефикасен, никой вече не помисли за опасностите и за смъртта. 
Докато генерал Колев обикаляше из първия окоп, от който войниците се навдигнаха напред кат наелектризирани, от другите окопи изведнъж се поде мощно ура и всички наизкачаха и се понесоха към укрепленията на противника. 

Образува се силна нападателна вълна, , на която вече нищо не можеше да противостои. За кратко време страшната позиция бе завладяна и нейните защитници прогонени далече към втората им укрепена линия. В същото време и нашата смела конница, там някъде на десния фланг, при морето, окуражена от пехотното настъпление, с вирена атака пропъди противниковата конница, която охраняваше този фланг. Нощта завари нашите части пред главната позиция на противника. 

Генерал Колев едва ли спеше във време на боевете: той лягаше последен от всички и ставаше пръв, много време преди другите. И тая нощ той дълго бодърствува, проучвайки положението и подготвяйки победата за другия ден. И този ден, наистина, пак му донесе победа: той завладя със своите части първата линия от главната позиция на врага. Това не стана лесно, но то стана. 

Плененото от конната дивизия на Ген.Иван Колев руско знаме на Оренбургската дружина


Изтегляйки пехотните си от своя десен фланг, при морето, където остави само едно слабо прикритие, генералът атакува с цялата си пехота, артилерия и конница укрепената линия на противника. Последният не издържа този съсредоточен натиск и скоро обърна гръб в паническо бягство.
Починът мина вече в наши ръце. 

Такова е значението на първите успехи в боя, които началникът трябва да са успее да създаде. След тия първи успехи, боевете, които станаха на 21 и 22 октомври, вече бяха само стихийно настъпление, при което нищо не можеше да спре нашите части. 

На 22 октомври заранта първите слънчеви лъчи огряха конната дивизия и придадените към нея пехотни дружини и артилерия на гребена на хълмовете, зад които се скриваше града Кюстенджа. 

Цяла нощ бе валял дъжд и войниците бяха мокри до кости. При това те едва бяха отдъхнали от умората на предния ден, когато преследването бе продължило до късно. Артилеристите пък не бяха почивали и през нощта, само и само да могат да преместят батареите си на нови позиции и да ги приготвят за предстоящия бой. 

Но и генералът не бе мигнал. Всички знаеха това и никой не мислеше за умората и за опасностите, които ги очакваха с настъпването на деня. Заповедта беше да се продължи настъплението и противникът да бъде атакуван, „където го срещнат”. 

Частите настъпиха към селото Хаджи-Дюлюк, пред което се издигаха страховити телени мрежи и окопи.
Стигайки на гребена до селото, пред тях се откри чудна картина, която ги накара да забравят укрепленията и техните защитници, които се мъчеха със силен огън да спрат движението им напред. Един красив град се рисуваше на фона на развълнуваното неспокойно море: Кюстенджа, царицата на северното Черноморие. 

Тая гледка разигра завоевателната кръв на Аспаруховите потомци. 

Но трябваше да се помисли и за организиране атаката. Генералът заповяда цялата артилерия да открие огън, а пехотата веднага да атакуват позицията на противника, за който се предполагаше, че ще даде отчаян отпор пред Кюстенджа. Той остави за всеки случай конницата в резерв. 

Пехотата, след кратка артилерийска подготовка, се хвърли напред като окрилена, защото предчувствуваше победата и тържественото влизане в хубавия морски град, чиято гледка беше пред очите на всички. Там щеше да бъде завършено делото, за което от няколко дни се правеха толкова усилия и се даваха такива скъпи жертви. Но противникът, притискан вече от всички страни и деморализиран от стихийното преследване на българите, не дочака удара и удари отново на бягство. В 10 часа преди пладне нашите части завладяха и последната му отбранителна линия. 

Пътят за Кюстенджа бе открит. На отреда на генерал Колев се падаше честта да влезе тържествено в завладения град. И генералът, може би, щеше да го направи, ако не беше чувството на дълг, което му диктуваше да се справи с друга една задача, по-важна и по-належаща за разрешение. 


 

Камен – Бранник e псевдоним на д-р Петър Костов Петров - секретар на цар Борис по печата. Той е роден на 28 май 1893 година в град Свищов. Завършва военното училище и право в Софийския Университет. Защитава докторат по право в Сорбоната в Париж (1928-1929г.). В Двореца постъпва на работа през 1922г. Член на Дружеството на столичните журналисти(1929г.), член-основател на Задругата на българските писатели-историци и на Съюза на военните писатели. Пише стихове под псевдонима “Пиеро”. Автор е на книгите: „Патрули”, „Карнавал”, „Песни за България”, „Разкази от великото време”, „Песни за древна и нова България”, „Победни песни”, „Под знака на победата” и „Родина”. След 1950 г. Тези книги попадат в списъка на забранената литература. Д-р Петър Костов е осъден на смърт от т.нар. Народен съд и екзекутиран на 1 февруари 1945г.заедно с регентите, депутатите и другите царски съветници.