По повод честването на Илинден, 2 август

Монасите от Бигорския Манастир Св. Йоан Предтеча до Дебър, намериха смелост да изпеят на български „Изгрей зора на свободата“ в църквата!

 

Музиката и текстът са от Александър Морфов, специално написан през 1923г. за войводата Тодор Александров - Лидер на ВМОРО.
Химнът е забранен от комунистите в Македония през 1948г. като български, а в България е забранен от комунистите като националистически.

Посланието на бигорските монаси гласи:
 

Во слава и чест на паднатите јунаци 

за Македонија !!! 

Првата химна на Македонија !!! 

 
https://www.youtube.com/watch?v=vLLN2rN7q70

Осветеното коливо (варено жито) в памет на загиналите

БИГОРСКИЯТ МАНАСТИР ДНЕС ОТНОВО Е ВОДАЧ НА НАРОДА - КАКТО НЯКОГА! 

"ДА СЕ РАДВАМЕ, ЧЕ ТОЗИ НАШ БРАТ 

МЪРТЪВ БЕШЕ И ОЖИВЯ, 

ИЗГУБЕН БЕШЕ И СЕ НАМЕРИ!"

 

Марш на македонските революционери

Александър Морфов

Александър Морфов (1880-1934г.) е български офицер, поет и композитор на военни маршове.
Брат на прочутата оперна певица Христина Морфова.

Изгрѣй, зора на свободата,
Зора на вѣчната борба.
Изгрѣй въ душитѣ и въ сърдцата
На всички роби по свѣта!

Тирани, чудо ще направимъ,
Ний чуждо иго не търпимъ,
Съ юнашка кръвь ще ви удавимъ,
И пакъ ще се освободимъ!

Юнаци смѣли пакъ развиха
Окървавени знамена,
Комити нови забродиха
Изъ македонската земя.

Тирани, чудо ще направимъ...

Ечатъ гори, поля, балкани
Отъ бойни пѣсни и ура,
Сноватъ борцитѣ-великани:
Напредъ, готови за борба.

Тирани, чудо ще направимъ...

Насъ нищо вечъ не ще уплаши,
И тъй живѣемъ день за день...
Свещени сѫ горитѣ наши,
Изъ тѣхъ свободни ще измрѣмъ!

Тирани, чудо ще направимъ...

 

Как е създаден този марш

Свидетелства : Подполковник Павел Христов:

 1923-то лято. Седи до мене в канцеларията другарят ми от младини - подполковник Александър Морфов.  Седи и тананика.  Вслушвам се.  Хубавият му глас реди приятна боева мелодия.  Но познавайки го добре, правя се, че не му обръщам внимание, за да не го смутя. След като тананика доста, грабна бързо от масата ми листове хартия и повдигна високо дясната си вежда - знак за силното му творческо напрежение, започна да пише. След като приключва да пише Морфов каза смутено:

Македонската организация е натоварила нашите композитори да напишат текст и музика за македонски марш, а мен викаха за член на комисията по одобрението му. Един писал марш, друг писал химн. Слушах, слушах около десетина. Не ми хареса нито един.

И си рекох: да напиша и аз един, но за себе си, за мое и твое удоволствие, приятелю. Ето, написах го! Слушай сега, пък отсъди!

И Морфов запява: "Изгрей, зора на свободата, зора на вечната борба..."

Когато свърши, скочих и го целунах и отсякох: Тази песен като гръм разтърсва душата и вярвам, че благодарение на този марш ще доживеем да видим свободна Македония!

Вдъхновен от думите Александър Морфов грабва отново листа и казва:

Аз няма да доживея това освобождение, но ако то стане след мен, новите думи на марша така ми звучат :

Изгря зора на свободата,
Изгря над родните земи

Тя стопли вече ни сърцата
 И сили мъжки възроди!

Тирани, чудо ще направим
От нашия свободен край,
Със труд свещен ще го прославим,
Превърнем ще го в земен рай!

Морфов е представен на Тодор Александров в дома на генерал Коста Николов.

Лично компози­торът изпълнява марша, а на пи­аното свири неговата дъщеря Милкана. Александров е възхитен!

Така тази песен става марш на македонските революционери.

Свързана тема :

Бигорският манастир „Свети Йоан Предтеча“ : 
 

Договорът за приятелство с България е естествена 

последица от историческите процеси.

http://toshev.blogspot.bg/2017/08/blog-post_1.html

СВЪРЗАНА ТЕМА : 

Монаси от Бигорския манастир откриха кости на убити от сръбските власти екзархийски свещеници

Тук :
https://dveri.bg/9q8wa

и тук :

http://www.mni.bg/2015/11/blog-post.html

Монаси расветлуваат свирепо убиство од времето на Балканските војни

22 ноември/5 декември 2016 лето Господово   

http://bigorski.org.mk/vesti/mediumi/2016-monasi-rasvetluvaat-ubistvo/

Бигорският манастир „Свети Йоан Предтеча“ : Договорът за приятелство с България е естествена последица от историческите процеси.

„В Дебр соществует една велика обител, називаемая Буйгор, т.е. храм „Святаго Предтеча и Крестителя Йоана”, болгарски „хожат” — ту има от 15 до 20 калугери, безпрестанно служи се Богу безкровная жертва.

Тая обител е зидана от царя Самоила Болгарскаго, кой е населил град Преспа, а днес е село заборавено.

По отпадении болгарскаго царства тая обител опустила се и разорила се до основание, после обновена от многотрудних монахов.“

     Йордан Хаджиконстантинов-Джинот 

 (По време на църковните борби между екзархисти и патриаршисти през 19 век, този манастир се присъединява към Българската Екзархия)

Изявление на монашеското братство на Бигорския манастир Бигорският манастир „Свети Йоан Предтеча“ до Дебър.

Договорът за приятелство с България е естествена последица от историческите процеси.

Бигорска обитель: 

Договорот за пријателство со Бугарија е природна последица на историските текови

 

"Колку е убаво и колку е мило

 кога браќата живеат заедно!"

 ( Псалм 132)

 

За Договорот за пријателство помеѓу  Р. Македонија и Р. Бугарија

Източник :

http://bigorski.org.mk/stavovi/za-dogovorot-za-prijatelstvo-pomegju-makedonija-i-bugarija/

19 јули/1 август 2017 лето Господово

Оградувајќи се однапред од каква било партиска и политичка припадност, наклонетост, протежирање нечија страна и сл., како монашко братство кое повеќе од 20 години верно ѝ служи на светата Македонска православна црква – Охридска архиепископија и на Татковината Република Македонија, би сакале и ние јавно и транспарентно да го искажеме нашиот став во поглед на Договорот за пријателство, добрососедство и соработка меѓу Република Македонија и Република Бугарија.

Бидејќи пропагандните отрови вбризгувани во поединечната и колективна свест на македонскиот човек и народ од територијата на денешна Р. Македонија во текот на скоро еден век полека го губат своето погубно дејство, настапи време кога можеме слободно да го кажеме своето мислење за некои важни државни прашања, но и без страв и фрустрации да погледнеме во нашето национално минато и да дознаеме дека македонската самобитност и државност се крепат на подвигот и крвта на недобројните наши родољупци и херои на слободата.


Лесниот и нецензуриран достап на историските извори денес, ни овозможува да проѕреме длабоко во историскиот бит на Македонецот, непосредно, лично, без никакви идеолошки призми и матрици. Затоа, крајно време е со здрави и трезвени очи да погледнеме во блесокот на нашата сјајна историја, која самата по себе, без никакви додавки, криења, извртени толкувања и сл., нè прави да бидеме горди Македонци, достоинствени носители на европските цивилизациски придобивки.

Меѓутоа, културниот идентитет и националната посебност, колку и да звучи парадоксално, подразбираат и заедништво и испреплетеност со други идентитети и посебности. Пример за таква историска симбиоза се македонскиот и бугарскиот народ.

Таа вродена вековна близост се пројавува во многу значајни сегменти од општественото живеење: јазик, фолклор, култура, настани, дејци… Впрочем, да не заборавиме и дека нашите два народа имаат една цивилизациска лулка, заеднички крштелен купел – имено, мисијата на Светите Браќа Кирил и Методиј и особено на нивните свети ученици, покрстувањето за време на Светиот Рамноапостолен цар Борис-Михаил и почетокот на заедничката писменост.


Тоа ни дава право, или подобро кажано, обврска да го негуваме тоа духовно сродство и близина, без притоа, се разбира, да се негираме и омаловажуваме едни со други во нашите културни особености.

 Всушност и брат со брат се разликува, и семејство со семејство, и град со град, и област со област, и говор со говор…

Но, не смееме да дозволиме различностите да станат главниот фактор во нашите меѓусебни односи и причина за омраза и раздор.

Напротив, многу повеќе се нештата што нè обединуваат, а и самите различности треба да ги гледаме како наследство од нашето заедничко суштествување.

Врз основа на ова, сметаме дека Договорот за пријателство, добрососедство и соработка меѓу Република Македонија и Република Бугарија, чиј зародиш треба да го лоцираме уште во почетоците на независната и самостојна македонска држава, е природна последица на историските текови.

 Тој просто не е само потпис на една влада и премиер и друга влада и премиер, туку логичен и ненаметлив исход на културните и општествени збиднувања во двете држави.


Според наше мислење, договорот е срочен во духот на европското право, без двосмислени политички фрази, без никакви навреди, потценувања или превагнувања на едната или другата страна. Дополнителен аргумент за неговата полезност е и суштинската потреба да се има најблизок соработник и сосед пријател, особено за дејствување во меѓународно поле. Во контекст на ова, сметаме за потребно да потсетиме дека Р. Бугарија беше првата земја што ја призна Р. Македонија и што изврши дипломатско влијание за Русија да ја признае.

Исто така, таа беше земјата што значително помогна Македонија да не дојде до финансиски крах, кога во 1994 година беше воведено трговско ембарго кон нашата држава. Дополнително, посебно значаен факт е тоа што во договорот заедничката историја се јавува не како јаболко на раздорот, ами како мост кој „ги поврзува двете држави и нивните народи“.


Замолувајќи ги сите читатели нашиот став да не биде злоупотребен за политички цели и надмудрувања, ќе завршиме со краткиот, но многу длабок и прекрасен псалм на светиот цар и пророк Давид за благословената братска љубов:

Колку е убаво и колку е мило кога браќата живеат заедно!

Тоа е како миро врз главата што се лее по брадата, брадата Аронова, што се лее по полите од одеждата негова;
како роса ермонска, која паѓа на горите Сионски, зашто Господ дал благослов и живот вечен (Псалм 132).

Монасите и монахињите заедно со нивниот Старец, Архимандрит Партениј,
од Свештениот Бигорски манастир.

Изявление на монашеското братство на Бигорския манастир Бигорският манастир „Свети Йоан Предтеча“ до Дебър.

Архондарикът на манастира. Централният портрет е на Игумена на Зографския манастир Арх. Анатолий, замонашен първо в Бигорския манастир.

 

 

Договорът за приятелство с България е естествена последица от историческите процеси.

“Колко хубаво и колко приятно е братя да живеят наедно!" 
(Псалм 132)

Ограждайки се отнапред от каквато и да била партийна и политическа наклонност и заемане на нечия страна, като монашеско братство, което повече от 20 години служи на светата Македонска православна църква - Охридска архиепископия и на Родината - Република Македония, бихме искали и ние ясно и открито да изкажем нашето виждане за Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република Македония и Република България.

Макар пропагандните отрови да са просмукани от близо един век в личното и колективното съзнание на македонския човек и народ от територията на днешната Република Македония, те полека губят своето пагубно действие и настъпи време, в което можем да кажем какво мислим за някои важни държавни въпроси, без страх да погледнем към нашето национално минало и да разберем, че македонската самобитност и държавност се крепят на подвига и кръвта на неизброимите наши родолюбци и герои на свободата.

Лесният и нецензуриран достъп до историческите извори днес ни дава възможност да прозрем дълбоко в историческия бит на македонеца - непосредствено, лично, без никакви идеологически призми и матрици.
 
Затова, крайно време е със здрави и трезви очи да погледнем в блясъка на сияйната история, която сама по себе си, без никакви додавки, криения и извратени тълкувания ни прави да бъдем горди македонци, достойни носители на европейските цивилизационни придобивки.

Културната идентичност и национална самостоятелност, колкото и да звучи парадоксално, включват в себе си и преплетеност с други идентичности и самостоятелности.

Пример за това е историческата симбиоза между македонския и българския народ.

Тая вродена близост се проявява в много значими сегменти от обществения живот: език, фолклор, култура, обичаи, дейци...

Впрочем, да не забравяме, че нашите два народа имат една цивилизационна люлка, общ кръщелен купел - именно мисията на Светите братя Кирил и Методий и особено на техните свети ученици, покръстването във времото на Светия Равноапостолен цар Борис-Михаил и началото на общата ни писменост.

Това ни дава право, или по-точно казано, задължение да почитаме това духовно родство и близост, без при това да неглижираме или омаловажаваме нашите културни особености.
Всъщност и брат със  брата се различава, и семейство със семейство, и град със град и област с област и говор с говор...


Но не се осмеляваме да позволим различията да станат главния фактор в нашите междуличностни отношения и да станат причина за омраза и раздор.


Напротив - много повече са нещата, които ни обединяват, а и самите различия трябва да приемеме като наследство от нашето съвместно съществуване.
Въз основа на това, смятаме, че Договорът за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република Македония и Република България, чийто зародиш трябва да поставим още в наченките на независимата и самостоятелна македонска държава, е естествена последица от историческите процеси.

Той не е просто подпис на едно правителство и премиер и друго правителство и премиер, а логична и неотменима последица от обществените процеси в двете държави. 
 
Според нас, договорът е в духа на европейското право, без двусмислени политически фрази, без щети, подценявания и пренебрегвания на едната или другата страна.

Допълнителен аргумент за неговата полезност е и насъщната нужда да имаме най-близък сътрудник и съсед приятел, особено за действията на международното поле.

В контекста на това, смятаме за потребно да подсетим, че Р. България беше първата страна, която призна Р. Македония и упражни дипломатическо влияние и Русия да я признае.

Също така, тя беше страната, която значително помогна Македония да не дойде до финансов крах, когато през 1994 година беше въведено търговското ембарго върху нашата държава.

Допълнителен, но особено значим факт е, че общата история се явява не като ябълка на раздора, а като мост, който "свързва двете държави и техните народи".



Молим всички читатели, нашата позиция да не бъде използвана за злоупотреба за политически цели и надговаряния.

Ще завършим с краткия, но много дълбок и прекрасен Псалм на светия цар Давид за благословената братска любов:

“Колко хубаво и колко приятно е братя да живеят наедно!

То е като драгоценен елей върху глава, който се стича по брада,

                        брадата Ааронова,

който се стича по краищата на одеждата му;

като роса ермонска, която пада на планините Сионски,

защото там Господ изрече благоволение и живот навеки.”                  

                                    (Псалм 132)                      
                                                                                

Монасите и монахините, заедно с техния Старец, Архимандрит Партений от Светия Бигорски манастир

Снимките са от сайта на манастира.

 

 

Архимандрит Анатолий Зографски - Игумен на българския манастир "Св.Великомъченик Георги Зограф" на Светата гора Атонска ,

(р.1765г с. Лазарополе, Дебърско от рода Жунгуловски  - +22 юни 1848г. Зографски манастир) носител на руските императорски ордени  : Св.Владимир, Св.Анна и Златен кръст

ДОГОВОРЪТ ПОДПИСАН !

ДОГОВОРЪТ
ЗА
ПРИЯТЕЛСТВО, ДОБРОСЪСЕДСТВО И СЪТРУДНИЧЕСТВО
МЕЖДУ
РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ И РЕПУБЛИКА МАКЕДОНИЯ

ПОДПИСАН!

 

Република България и Република Македония,

(наричани по-нататък общо „Договарящи се страни”),

Изхождайки от общия стремеж за по-нататъшно развитие на добросъседството, приятелството и сътрудничеството между двете държави,

Дълбоко убедени в необходимостта от развитие на сътрудничеството на базата на взаимното уважение, доверие, разбирателство, добросъседство и взаимно зачитане на интересите на техните държави,

Вярвайки, че всестранното развитие и задълбочаване на приятелските, добросъседски отношения между тях отговаря на интересите на народите на Република България и Република Македония,

Убедени в необходимостта от укрепване на сигурността и мира, сътрудничеството и доверието в Югоизточна Европа,

Приветствайки стремежа на Република Македония за интеграция в европейските и евроатлантическите структури,

Вярвайки, че конструктивният диалог по всички аспекти на двустранните отношения, както и по регионални и международни въпроси ще допринесе за по-нататъшното развитие на връзките между двете държави на равноправна основа,

Потвърждавайки фундаменталното значение на Съвместната декларация от 22 февруари 1999 г. в отношенията между двете държави,
Имайки предвид общата им история, която свързва двете държави и народите им,

Зачитайки принципите на Устава на Организацията на обединените нации и документите на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, както и демократичните принципи, залегнали в актовете на Съвета на Европа,

Се договориха за следното:

Член 1

Двете Договарящи се страни ще развиват всестранни отношения помежду си в съответствие с основните принципи на международното право и добросъседството.

Член 2

1. Двете Договарящи се страни ще си сътрудничат в рамките на Организацията на обединените нации, Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, Съвета на Европа и други международни организации и форуми.

2. Двете Договарящи се страни ще развиват сътрудничеството помежду си в областта на европейската и евроатлантическата интеграция, насочено към успешната подготовка на Република Македония за присъединяването й към Европейския съюз и НАТО. Българската страна ще споделя своя опит с цел да съдейства на Република Македония да изпълни необходимите критерии за членство в Европейския съюз и ще подкрепя Република Македония за получаване на покана за членство в НАТО, съгласно съответните решения от срещите на върха на НАТО.

Член 3

Двете Договарящи се страни ще съдействат за развитието на сътрудничеството между държавите от Югоизточна Европа, за укрепване на разбирателството, мира и стабилността в региона и при осъществяването на регионални проекти, като част от процеса за създаване на единна Европа.

Член 4

1. Двете Договарящи се страни ще поддържат контакти и ще провеждат срещи между представителите на органите на държавната власт на различни равнища за развитието на приятелските отношения и сътрудничеството.

2. Двете Договарящи се страни ще съдействат за поддържане на контактите между местните власти и гражданите на двете страни.

Член 5

Имайки предвид географската си близост, двете Договарящи се страни ще се стремят да създават необходимите правни, икономически, финансови и търговски условия за осигуряване на възможно най-широко движение на стоки, услуги и капитали. Те ще насърчават взаимните инвестиции и ще осигуряват тяхната защита.

Член 6

Двете Договарящи се страни ще подкрепят разширяването на туристическия обмен, както и развитието на подходящи форми на сътрудничество в областта на туризма.

Член 7

1. Двете Договарящи се страни ще разширяват и усъвършенстват транспортните връзки и комуникациите между тях, включително в рамките на регионалните инфраструктурни проекти.

2. Двете Договарящи се страни ще се стремят към облекчаване на митническите и гранични формалности за пътниците и стоките, които се придвижват между тях.

Член 8

1. Двете Договарящи се страни ще насърчават активното и безпрепятствено сътрудничество в областта на културата, образованието, здравеопазването, социалните грижи и спорта.

2. В срок най-късно до три месеца от влизането на настоящия договор в сила, с цел задълбочаването на взаимното доверие, двете Договарящи се страни създават Съвместна мултидисциплинарна експертна комисия на паритетен принцип по исторически и образователни въпроси,
за да допринесе за обективното, основаващо се на автентични и основани на доказателства исторически извори за научно тълкуване на историческите събития. Комисията представя пред правителствата на Договарящите се страни ежегодни доклади за своята работа.

3. Двете Договарящи се страни ще организират по взаимна договореност съвместни чествания на общи исторически събития и личности, насочени към укрепване на добросъседските отношения в духа на европейските ценности.

Член 9

Двете Договарящи се страни ще полагат усилия за свободно разпространяване на информация, като насърчават и развиват сътрудничеството в областта на средствата за масово осведомяване чрез използване на възможностите на съвременните комуникационни средства. Те се ангажират в защитата на авторските и интелектуалните права на творците от двете страни.

Член 10

Двете Договарящи се страни ще разширяват сътрудничеството си в правната и консулска област и по-специално по граждански, наказателни и административни въпроси, както и за решаване на хуманитарни и социални проблеми на техните граждани.

Член 11

1. Нито една от Договарящите се страни няма да предприема, подтиква и поддържа действия, насочени срещу другата страна, които имат неприятелски характер.

2. Нито една от Договарящите се страни няма да допуска нейната територия да бъде използвана срещу другата от организации и групи, които имат за цел извършването на подривни, сепаратистки и застрашаващи спокойствието и сигурността на другата Договаряща се страна действия.

3. Двете Договарящи се страни нямат и няма да предявяват териториални претенции една спрямо друга.

4. Всяка от Договарящите се страни има право да защитава правата и интересите на своите граждани, на територията на другата страна, в съответствие с международното право.

5. Република Македония потвърждава, че нищо от нейната Конституция не може и не трябва да се тълкува, че представлява или някога ще представлява основа за намеса във вътрешните работи на Република България, с цел защита на статута и правата на лица, които не са граждани на Република Македония.

6. Двете Договарящи се страни ще предприемат ефикасни мерки за предотвратяване на недобронамерена пропаганда от страна на институции и агенции и ще обезкуражават дейности на частни субекти, насочени към подстрекателство на насилие, омраза или други подобни действия, които биха навредили на техните отношения.

Член 12

1. В рамките на 3 месеца от влизането в сила на този Договор, двете Договарящи се страни ще учредят Съвместна междуправителствена комисия. Комисията се съпредседателства от министрите на външните работи и включва висши официални представители на двете Договарящи се страни.

2. Съвместната междуправителствена комисия ще провежда редовни срещи един път годишно, с цел преглед на ефективното прилагане на този Договор, приемане на мерки за подобряване на двустранното сътрудничество, както и решаване на възникнали по време на изпълнението на Договора въпроси. Всяка от Договарящите се страни може, при необходимост, да предложи организирането на допълнителни срещи на Съвместната междуправителствена комисия.

Член 13

1. Този Договор подлежи на ратификация съгласно конституционните изисквания на Договарящите се страни. Този Договор влиза в сила на датата на размяна на ратификационните документи на двете Договарящите се страни и остава в сила за неопределен период от време.

2. Този Договор може да бъде изменян с писменото съгласие между двете Договарящите се страни. Измененията се договарят по дипломатически път и влизат в сила в съответствие с алинея 1 на този член.

3. Всяка Договаряща се страна може да прекрати Договора чрез изпращане на писмено уведомление до другата Договаряща се страна.
Договорът ще престане да бъде в сила една година след датата на получаване на това уведомление.

Член 14

Този Договор по никакъв начин няма да бъде тълкуван така, че да противоречи на двустранни или многостранни договори, по които двете Договарящи се страни са страни.

Македонија и Бугарија потпишаа договор за добрососедство

https://www.youtube.com/watch?v=PqNtrHni9Ds

На живо по Би Ай Ти:

Подписахме договора за добросъседство с Македония

https://www.youtube.com/watch?v=KjpTBgsL0P8

БУЗЛУДЖА, 18/31 ЮЛИ 1868г.

ПОДВИГЪТ НА ЧЕТАТА НА ХАДЖИ ДИМИТЪР И СТЕФАН КАРАДЖА

Хаджи Димитър

Христо Ботев



Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по–силно тече!

Жътва е сега... Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак... Но млъкни, сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа
и певци песни за него пеят...

Денем му сянка пази орлица,
и вълк му кротко раната ближи;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, –
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.

Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже, –
и той я гледа, – мила, зесмена!

"Кажи ми, сестро де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, –
аз искам, сестро, тук да загина!"

И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, –
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата...

Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, –
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли – пече!

Вестник "Независимост", 1873 г.

 "Пълни три години са днес от оня героически подвиг..., от онуй славно събитие, кое направи епоха както в историята на нашата емиграция, тъй и в историята на нашето политическо и умствено възраждане. 

Какъв спомен за потомството! 

Какъв урок, какъв пример за нас, братя емигранти! ... Те измряха, но тяхната смърт беше огромен удар за Турция, огромен и за нашето отечество - на първата извести падането, на втората възраждането. 

Сънливият тиранин залитна на трона от думите "Болгаристан калктъ" (България въстана) и окачи мъртвия черковен въпрос на галваническата кука, с което без да иска, призна името на робите си, призна борбата. 

Будният народ стресна се силно, огледа се, като не можа да скочи на оръжие, със сълзи благослови великия подвиг на синовете си. Той видя и усети силата си."

                                                                               Христо Ботев

                          Дума на българските емигранти, No 3, 8 юли 1871г.

Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа в контекста на европейската политика 

(кратък обзор)

Л.Тошев

Известно е, че четата на Хаджи Димитър Асенов и Стефан Караджа (Стефан Тодоров Димов) при преминаването на Дунава е била очаквана от турските части, които се канели да я пресрещнат още на брега и да я унищожат. Потерята/караколът е била в района на преминаването на четата и много скоро са започнали сраженията бележещи славния и път до връх Бузлуджа. 

Въпросът е как турските власти са узнали за времето и мястото на преминаването на четата.

Отговор на този въпрос дава Любен Каравелов в уводната си статия за в. "Независимост" година 4, бр. 52, 12.10. 1874 г. 
 

Любен Каравелов

Там той пише : 

 “ … Известно е така също, че когато намеренията на Хаджи Димитър били открити от нотабилите, то един от тях (става дума за Христо Георгиев – брат на Евлоги Георгиев – б.м. Л.Т. ) известил руския консул барон Офенберга.

Барон Офенберг, който е имал съвсем криви понятия за Хаджи Димитъровата чета, явил на французкия консул, че около стотина души български разбойници се приготовляват да минат Турция, да обират селата, да убиват работните селяни и да нападат на гражданите. Ето как са били представени българските юнаци от своите братя нотабили.

Французкият консул, който така също е имал съвсем превратна представа за нашите дела, телеграфисал в Русчук, че около стотина души разбойници се събират да влязат в империята и да правят обири и различни злодейства."

Барон фон Офенберг

Тази история потвърждава и д-р Иван Касабов в спомените си (Моите спомени от Възраждането на България с революционни идеи, ИК “Синева”, София, 2009г. - стр. 92)

Всъщност Касабов е информирал Христо Георгиев за подготовката на четата и му е поискал средства за нея. 

Още същата вечер Георгиев е посетил барон Офенберг и му разказал за плановете на четниците. 

 Офенберг настоятелно го посъветвал да се противопостави на тези планове. 

Касабов се позовава и на френската жълта книга с дипломатически документи, в която от доклада на френския консул става ясно, че барон Офенберг незабавно е съобщил на Премиера Братияну за предприетите от четата на Хаджи Димитър действия.

Какъв е контекста в който се извършва това дело, пратило на явна смърт българската чета?

Румънското положение

След детронирането на княз Александър Куза през 1866г. Австо-Унгария лансира идеята, за негов приемник да бъде избран местният княз Бибеску, а територията на Влашко и Молдова да се присъединят към Дунавската империя.

Русия заявява, че не приема предложението и не е съгласна местна фигура да заеме престола. Очаквано, Турция също е против анексията на тези територии от Австро-Унгария, тъй като ги смята за своя зона на влияние.

В този момент Прусия се готвила да нападне Австро-Унгария (Братската война – юни-юли 1866г.) и се опитвала да осигури неутралитета в предстоящата война на Франция и Русия. 
 

Поради това Пруският канцлер Бисмарк подкрепя руското предложение. 

За да вбие клин между Прусия и Русия, френският император Наполеон III, издига кандидатурата на пруския аристократ Карол Хохенцолерн.
 

Той смята, че тъй като Карол е католик, по тази линия Франция ще има възможност да влияе в Румъния. 

Но това се оказва голямо изкушение за Бисмарк. 

Той (всъщност напълно предвидимо и логично) променя позицията на своята страна, заявявайки, че ако Франция и Русия се споразумеят, той ще подкрепи тази кандидатура. 

Извън това, Бисмарк тайно окуражил избора на Карол и той бил избран от румънския парламент без съгласието на Великите сили. 
Така Бисмарк смятал, че ще създаде напрежение мужду Франция и Русия, а също така че ще има един верен съюзник на изток от Австро-Унгария.

По заобиколни пътища – за да избегне австрийските и турските протести, Берлин снабдявал Карол с оръжие и скоро Румъния имала вече  доста силна армия. 

За късмет на Бисмарк, Русия и Франция се скарват и по възникналия тогава Критски въпрос, което е неочакван вятър в платната на пруската политика. 
 

На този фон княз Карол успява след Прусия, да получи признание и от Русия.

Войводите

Опити за реванш по румънския въпрос

Виждайки ,че нещата по Румънския въпрос не се развиват както те биха искали,  Франция и Австро-Унгария започват силна кампания обвиняваща правителството на Карол в организиране на чети, които да се прехвърлят в Османската империя и да подбуждат българите към бунт. 
 

Така след Унията на Драган Цанков от 1860г.за втори път българският въпрос се оказва в центъра на политическите интриги. 

Създават се съшити с бели конци компромати, обвиняващи Прусия и Русия, че организират диверсиите срещу Турция. 

Зад тях стоят очевидни опасения, от възможност за разширяване на пруското влияние от Румъния – на юг от Дунава. 

В тази кампания се включват голям брой поляци, които са на служба на Франция, Англия или Австро-Унгария, които се опитват да проникнат в средите на българската революционна емиграция и да подстрекават нейни действия. 
 

За да спасят правителството на княз Карол, Прусия и Русия от своя страна се опитват да предотвратят всякакви български действия. 

Бисмарк обявява “слуховете” за български чети за "измислици, зад които стоят Франция и Австро-Унгария".

Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа обаче не разчита на чужда подкрепа. 
Поради това, тя не може да бъде контролирана от други не-български фактори.

Тя е финансирана от самите българи в Румъния и когато преминава  Дунава, това изненадва всички международни фактори. 

Княз Карол научава в последния момент, когато вече не може да спре хода на нещата.

Знамето на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа

Предателството на руския Генерален консул Барон фон Офенберг

Генералният консул на Русия в Букурещ, Хенрих Петер Фридрих фон Офенберг, научавайки за четата, веднага информира турските власти за нея - както се разбира - с участието и на френския посланик. 

Неговата позиция е безчестна и подла, но съвсем логична на фона на руската политика.

Така той се опитва да демонстрира руската лоялност към Османската империя и да предотврати обвинения от страна на турските власти в подривни действия - поне срещу Русия.

По това време, след Кримската война и Парижкия договор от 1856г. победената Русия е в много тежко положение. Тя няма военен черноморски флот, а и нейните граници все още унизително се контролират от победителите. 

Искайки да ревизира Парижкия мирен договор, Русия всячески се стреми да показва, че тя действа в съгласие с останалите Велики сили и заслужава смекчаване на ограниченията.

Това е политиката на цар Александър II по това време.
Барон фон Офенберг, изпълнява точно тази линия на руската политика. 

Друг въпрос е, че е било твърде наивно от страна българите – било “старите” от "Добродетелната дружина" - от които е и Христо Георгиев, или “младите” в Румъния, да смятат , че Русия изпитва симпатия към тяхната борба и ще подкрепя техните акции.
Напразни илюзии!

Руският Генерален консул в Букурещ Барон фон Офенберг

 

Така или иначе, преминаването на четата разклаща положението на княз Карол. Турските власти веднага протестират!
 

Ето защо, Карол сваля своя Министър-Председател Братиану, за да демонстрира несъгласие с толерирането от него на българското революционно движение. 
 

Вземат се мерки да не се допускат нови български чети да преминават от Румъния в Османската империя. Така положението на Карол в Румъния се стабилизира.

Това стабилизиране на княз Карол, без съмнение е в полза на Бисмарк, който по това време вече  е успял да се споразумее с унгарците, чиито сънародници в Трансилвания, Братиану постоянно предизвиквал.

Чрез унгарците на Андраши, Бисмарк превръща Австро-Унгария в свой съюзник. 

Андраши, който е про-пруски ориентиран поема външната политика на Дунавската империя.

Гроб, за който се твърди,че е на Хаджи Димитър. Село Свежен,  Средна гора

ПРОКЛАМАЦИЯ

към българский народ от привременното правителство в Балкана

Братия българи!

Теглилата причиняеми на нас от турското правителство, станаха вече несносни.

То, вместо да облекчава нашето състояние, от ден на ден го прави по-нетърпимо.

От всичко това няма друго спасение, освен да станем и с оръжие в ръка да дирим своите права и свобода.

Ето, братия, ние ви показваме пресвят пример за това, като се хващаме за оръжие.

Следователно последвайте ни и ще бъдете достойни потомци на нашите славни прадеди :

Крум, Бориса, Симеона и пр.които никак не търпяха чуждото и низко за человека иго.

Не надявайте се на никого да дойде, да ви освободи седящ със сгърнати ръце!

Не слушайте ничии съвети, а само надеждата ви да бъде основана на вашите юнашки ръце, защото те са истинския и верния ви приятел и помощник, който ще ви помогне и ще ви избави.

Братия!

Времето е дошло и ни вика, да си дирим нашите права. Нека го послушаме и се покажем пред света народ достоен за свобода.

На всекиго бил от каквато и да е народност, па и на самия турчин, седяще мирно, ще бъде почитана : честта му, имотът му, животът му тъй също и вярата му!

Намерението ни е само да изгоним несносното злоупотребление и да си добием народните правдини и человеческата свобода.

Братия!

Златогривият лев реве из Балкана и ви вика!

Нека всички се притечем под неговия пряпорец и съгласно, с едни уста да извикнем :

свобода или смърт!!!

Привременно Българско Правителство

Стара планина

Оригиналът на прокламацията (източник: турски архиви в интернет)

Черепът на Стефан Караджа, в музея на Баба Тонка в Русе

Никола Обретенов, пред гроба на Караджата, с неговия череп

Останки от надгробния паметник от старите гробища на гр.Русе

Помиряването на Румъния и Османската империя

На 17 ноември 1868г.княз Карол и Сабри паша в Русе се срещат и споразумяват за подобряване на отношенията между двете страни.

 Следствие на това споразумение, турските власти оттеглят предложението си за международна анкета относно организирането на четата на Хаджи Димитър.

Поставянето на Българския въпрос

Все пак, чрез пруския консул в Русе М. Калиш, Възванието на привременното правителство в Балкана разпространено от четата, написано на немски език успява да стигне до Бисмарк.
 

Адрес

даден на Хаджи Димитра за изпращание от Балкана до посланиците в Цариград на Великите сили

На Негово превъзходителство … посланик в Цариград

Екселенция,

Българский народ, оставен под най-несносно иго на османлиите в растояние на повече от четири века, имал е всегда погледът си отправен към правдата на Християнска Европа, от гдето е очаквал едно облекчение на своите страдания.

В разни обстоятелства, критически за целостта на Отоманската империя, той е знаял да запази една разумна неутралност, при всички подбудителни причини, които можаха да го подбудят в смътителни движения.

При това той е имал пред очи общите интереси на Европа.

Надявал се е всякога, че Великите сили ще употребят всичко да се подобри неговото злощастно положение.

Но днес, като вижда, че неговите теглила и болки от непоправимото управление на Отоманската империя преминаха всичките мерки на търпението и че неговото съществуване от ден на ден достигва до една пропаст гибелна за неговата народност, отважните българи решиха да се повдигнат и с оружието в ръка да се борят за правдините си, които им принадлежат, не само по правото на Отечеството им, но и по длъжността на човещината.

При всичко, че интересите на Великите сили са свързани малко много с интересите на Отоманската империя, но пак всекий българин е уверен, че интересите на бъдащето наше свободно отечество България, ще бъдат много повече свързани с ония на Великите сили.

Затова считаме за наша свята длъжност, да изявим пред Двора, който Ваша Екселенция представлявате правите и истински причини за въстанието на българите.

Побуден сам от себе си и без да има нито малко споразумение или сношение с коя и да е съседна държава или вънкашна сила, българский народ изявява официално и със свята тържественост чрез своето Привременно Правителство, какво той като не може повече да търпи големите угнетения на турската власт, затова се въоружава и се решава да пролива кръвта си.

Българското въстание се въздържа и ще се въздържа строго осамотено от някоя странна политика или каква би друга политическа идея, която би била противна на равновесието и общите итереси на Европа.

Ние протестираме даже едногласно в честта на народната си кръв против всяко такова мнение, което се е приписвало на българский народ, от която страна и да било.

Целта на българското въстание е, да отнеме само в своите собствени ръце вътрешното управление на общото си отечество България и да се сдобие с едно независимо народно правителство, подобно на съседните държави Румъния и Сърбия.

Отдалечението на турците въобще от Европа, както и от Цариград няма никакво сближение с главната цел на българското въстание.

От Парижкий трактат (1856г.) насам, българский народ в своето мълчание и търпение изчерпа всичките възможни средства, които му идеха на ръка за да би можал да придобие от Отоманското правителство какво и да е облегчение на горчивата и несносна съдбина.

Българский народ не е пропущал още да засвидетелствува лоялността си във всяка случка, когато е угрозявала най-голяма опасност Турция, като е оставал всякога верен привърженик на султанский престол, но при всичко това правителството на Негово Императорско Величество Султана е гледало напротив всегда с най-немилостиво и почти неприятелско око на Българский народ, който съставлява абсолютното множество между народите на Европейска Турция като брои повече от 6 милиона жители.

Хатихумаюнът, този едничък плод на Парижкий трактат за християните, който стана с толкова кръвопролития на християнски войски, остана и до днес мъртво слово.

В миналата 1867г., когато Критското въстание, военните движения в Сърбия, незадоволството на Черна гора, вълненията в Епир и Тесалия приготвиха една голяма опасност за Империята, Българский народ, верен на своето мъдро и неутрално въздържание, отнесе се само с един мемоар до Високата Порта и то се в границите на жизнените интереси на Империята, за да я моли да отстъпи и нему народни правдини, искани с начин в реда на пътя на цивилизацията.

Негово Императорско Величество Султанът не благоволи да даде нито най-малко внимание на тази искрена и доброжелатеелна молба на българский народ, а неговото правителство го отблъсна с едно особено презрение.

Реформите, които Негово Императорско Величество иска да въведе насила в българский народ, не само са съвсем противни въобще на духа на века и времето си, но са още отправени да убият съвършенно народното реелигиозно чувство на българский народ.

Даждията се удвояват и учетворяват, неговите религиозни права се презират и газят навсякъде.

Молбите му за признаването на народната му йерархия в 11 години бидоха отхвърляни с презрение.

Неговото народно просвещение се гони навред с една особена систематичност.

Злоупотребленията в правосъдието, както и в другите клонове на администрацията растат и се умножават от ден на ден до безкрайност, щото мирните жители българи почнаха да стават катадневно обикновенна игра на азиатский нож и на бесилото.

Ето, по-глантите причини на българското нъстание.

Подписаните като членове на привременното българско правителство от Балкана, молим Ваша Екселенция в името на правдата, човещината и кръвта що проливаме, да благоволите да съобщите на Вашия респективен двор, това наше искрено изяснение, очаквающи в същото време щедрата защита и голямата симпатия на Негово Императорско (Кралевско) Величество..... в това наше праведно народно дело.

Членове на Българското Привременно Правителство

Следват подписите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа и други.

В Балкана, юлия 1868г.

 

Пруската политика в този момент, започва да търси начин за ангажиране и на Русия и на Австро-Унгария в конфликт на Балканите, за се сблъскат интересите им там.
Така те не биха могли повече да могат да формират общ блок срещу Прусия. 

По този начин Прусия можела вече  да си развърже ръцете за война срещу Франция. Тази политика довежда до успеха на Френско-Пруската война, която избухва само две години по-късно – през 1870г. 
 

Бисмарк успява напълно и в подклаждането на Източния въпрос, на който той става основен двигател, макар действията му да са главно задкулисни.... 

Така, в рамките на Източния въпрос, българите виждат своя шанс да търсят решение и на Българския въпрос. 

Четата на хаджи Димитър и Караджата въпреки разгрома си, придобива романтичен ореол и става легенда, предавана от уста на уста, която възпламенява сърцата на българите.
Ботев създава гениалното си стихотворение.

Във всяко българско кафене и кръчма се появяват литографиите на четата, показвани дискретно. В края на същата година Васил Левски започва обиколките си, за създаване на революционни комитети. А след още една година се създава и Българската Екзархия.
Любородната искра е запалена. 

До Освобождението, тази песен от 1869г. е най-популярната българска революционна  песен.

Един неофициален български химн!

Бузлуджа, 29 юни 1898г.

ПРИНАПОМНЮВАНИЕ (МЕМОАР),

ОТПРАВЕНО НА Н. И. В. СУЛТАНА

от Тайния Централен Български Комитет

на Негово Императорско Величество султан Абдул Азис Хана, милостивейший наш господар и отец

Ваше Величество!

В живота на народите достигват

епохи, в които търпението и мълчание са повече гибелни и за тях, и за

правителството им и следователно по-достойни за осъждание нежели заявяваниятя на техните нужди и желания.

Съдбата на секий человек частно, както и на секий народ на въобще е в ръката на всемогъщото същество, което управлява вселенная.

Тая истата съдба е турила преди четири века нас, българите, и милото наше

отечество под властта на славните завоеватели, които основаха Османската империя в Европа.

Дотогава нашите предеди бяха навикнали сея да победяват и едвам храбрите завеователи султан Мурат, Баязит Илдъръм и Мохамед ІІ-ий можаха да ги победят.

Дали е било чувство на народний гордост, или на гражданска добродетелдълбоко вкоренено в сърцата на последните наши царе Ивана

Шишмана, Георгия Стратимира и Асеня четвертаго, та не са възпретили да

просят мир и милост от силните султан, както правеха тогава сръбските князови, а особено молдово-влашките воеводи?!

Ний не щем да придирваме тайните на историята за онези, които са възтержествували юнашки, и за онези, които са паднали славно; ще кажем само, че такава е била съдбата, която провидението ни било назначило.

Даже и днес само Бог знае тайните причини на въздигането и на отпадането на народите; Бог сам познава бъдущността , която е запазена за най-силните империи, както и за най-паресаните народи.

При всичко това твърде е очевидно, че една нова ера се готви на Въсток, и не е нужно да се отваря книгата на съдбините, за да разумей человек, че сме вече в предверието на коренни променения.

В едно такова критично положение на Отоманската империя, положение не по-малко критическо и за българския наш народ, пред всяка друга постъпка по-разумно ще да е той да си изкажи на своя Августейщий монарх своите страдания и истински желания.

Истинский орган на българския народ, който е най-многочисленний между народите, които провидението е турило под Вашия власт, ний дигаме глас в неговото име, като сме уверени, че тойзи глас ще ся чуй и че законните негови желания ще ся изпълнят.

За политическата самостоятелност:

Член 1.

Правителство народно и съставно (конституционално).

Член 2.

Българиа със сичките провинции, населени от българи да ся определи и назове "Българско царство".

Член 3.

Това Българско царство да зависи политически от Османската

империя и да има винаги за свой цар императора на Великия девлет от Ислямбол Н. И. В. султан Абдул Азиса и неговите наследници, които да

притурят до титлата "султан на османлиите" и онъзи "цар на българите".

Член 4.

Негово Им. Величество султана да идва винаги да ся венчава като цар на българите в една от старите столици на българското царство, която ще му ся определи от Народното събрание.

Член 5.

Царството да ся управлява от един царский наместник, християнин, избран от народното представителство и припознат от султана.

Член 6.

Царския тоз наместник да бъде след Негово Вел. султана глава на държавата, на управлението и на изпълнителната сила, върховен началник на българската войска и изпълнител на правосъдието.

Член 7.

Царския наместник да управлява царството с помощта на един съвет, на който членовете да бъдат изключително българи, избрани от народното представителство.

-Членовите на тоз съвет да разделят властта помежду си секий от тях да бъде началник на едно отделение; да имат правото на пьрвоначинание (initiative) за изработването на предначертанията (проектите) за закони и на предначертанията за бюджета на държавата, които предначертания след удобрението на народното представителство да ся поднасят на

високото потвърждение на царския наместник; да бъдат под взаимна отговорност за делата си и заради това никое решение на царския наместник не ще има законна сила, ако не бьде подписано и от членовете на

съвета.

Член 8.

Народното представителство да се състави от едно определено число членове, които да представляват сичките български населения. Те да ся избират от народа по вишегласие според особен един избирателен закон без най-малкото намесгеание от страна на правителството.

Организация и надъжности на Събранието :

а) Времето за свикването му, както и траението на годишните му редовни заседания да ся определи от закона. В случай нужди, то да ся свиква и на извънредно заседание... да известява свикването му.

б) Неговите заседания да бъдат публични и да стават винаги в столицата на царството,

в) То да ся отваря или лично от Н. И. В. султана, Августейшия наш цар, или от царския наместник с Императорско слово,

г) Събранието да има право то да отговаря чрез адрес на това Императорско слово, както и правото да попитва.

д) Да има надзор връх сичките дела на пра

вителството,

е) Да има право да обвинява и дава под съд

членовете на правителството,

ж) Да има право да разисква предначертанията за закони, които би му

представило правителството, да ги одобрява или да ги отблъсква,

з) Да изпитва полезността или нуждата от законите, които би трябвало да ся издадат, и да иска от правителството да му представи предначертанията за тях.

и) Да има право да си изработва вътрешните регуламенти, да избира от средата си свойа председател,

своите подпредседатели и пр.

Член 9.

Вьсточ ната православна религия да бъде господствуваща религия на държавата.

Член 10.

Правосъдието да ся води по особените български закони, които ще издаде Събранието.

То да бъде отделно и независимо от административната част. Съдилищата да решават в името на закона и на царския наместник. В столицата на царството да имаме един върховен двор правосъдия, който да пригледва

решенията на съдилищата, да ги одобрява или да ги уничтожава.

Член 11.

Българското царство да има свойа народна войска, отделна и организована

по новите ситеми и според особен един закон.

Началниците на войската, както и нейните свещеници да бъдат българи. Униформата на войската да бьде

военнийа народен костюм. Знамената ия да носат от една страна Императорския герб, а от друга Лева, който е гер б на България. Тя ще съучаствува заедно с Императорската армиа в сяко дело, което ся отнася към защитата на общото отечество; нейните дела ще ся ограничават само в Европа.

Член 12.

Да ся определи един данък, който Българското царство да плаща на империята годишно и който да ся минува сяка година редовно в бюджета на царството.

Член 13.

Българскийа език да бъде официалнийа език на царството.

Член 14.

Сяка гражданска и политическа свобода да ся обез

печи, напр. свободата на печата, на говора, на

събранията, на публичните разговорки, за разискването на политически и обществени питания и пр. както и личната свобода, жилищната ненарушимост и вероизповедната търпимост.

Член 15.

Градските и селски общини да си имат съветите за да си управляват местните дела независимо от правителствената админидтрация според един особен закон.

За българската черкова

Член 1.

Българската черкова да ся възстанови, както е била в старост, т.е. самостоятелна и независима от сяка друга черкова, под наименование "Българска православна черкова".

Член 2.

Българската православна черкова, като няма освен Исуса Христа за своя невидима глава, за да има един патриарх българин за своя видима духовна глава, който да ся избира от Народното събрание между членовете на българското духовенство.

Член 3.

Патриарха да управлява черковата с един Синод, съставен от лица мирски и духовни, избрани от Народното събрание.

Член 4.

Правителството и събранието да определя една комисия, съставена от духовни и мирски сили, за да изработи особените закони, които ся

отнасят към избирането на патриарха, на членовете на Синода и техните надлежности, както и към управлението на черковата. Тези закони да бъдат в сичко съобразени с началата и каноните на Въсточната православна черкова и да ся удобряват от Събранието и от Царското правителство.

Член 5.

Патриаршескийа престол, както и Синода да си имат винаги седалище в столицата на царството.

Член 6.

Сичките стари правила и привилегии на Българската черкова да й ся повърнат както и епархиите, коита ся зависяли от старите български патриаршии: Търновска, Охридска и Ипекска. Нейната власт да ся простира връх сичките Християнски населения на епархиите й.

Желанията на българския народ само с този способ и само чрез едно Народно събрание тъй съставено могат да ся удовлетворият. Сяка друга мярка ще бъде недостатъчна; сяко друго събрание, съставено по други

основи, не ще изразява истинни пожелания на българския народ и тъй не ще припознае неговите дела и ще отклони от себе си сяка отговорност.

Българскийа народ пред сека друга постъпка, като подава това принапомнювание на В. И. Вел., изпълнява една от най-големите си длъжности.

Но ако за зла чест гласа ни остане без отзив, страшната отговорност за

следствията, които биха могли да произлязат, ще падне връх онези, които биха зели в презрение законните желания за един народ верен, предан и покорен.

Тъзи наша постъпка не ни е вдъхната от някакво чуздо влияние. Това принапомнювание, писано в средата на българския народ от него, изгражда истинските негови желания.

Следователно верни поданици на В. Императорско Величество и исгинний орган на българския народ, в името на шест милиона българи, в името на четири века страдания, в името на духа на преосвещението и правдата на 19 век, за честта и славата на В.Императорско Величество, за спасението

и достолепието на империята на османлиите, ний искаме изпълнението на желанията на българския народ, за да можем синца едногласно за викаме: Да живей Негово Императорско Величество Абдул Азис Хан, султан на османлиите,

цар на българите!

1867, Таин Централен Бльгарский Комитет

ЗАПИСКИ НА ЧЕТНИКА ХРИСТО Н. МАКЕДОНСКИ (1852-1877)

Източник : http://www.promacedonia.org/hm/hm_p14.htm

НА БУЗЛУДЖА
В балкана. Знамето на Караджовата дружина. Балканските прелести и хубости. Готовността на околните села да се вдигнат. Без хляб по-страшно и от потеря. Овчарчето и нашата нетактичност. В Дебели дел. Потерята отдалеч. Тримата българи. Колибаринът и гостбата на потерята. На мандрата и братът на Хаджията. Почивка и глад. Несъгласие в четата. Избягването на 14-те души. Случката с киселото мляко. Нахранване на дружината. Двамата в Шипка за хляб. Място за почивка. Дълбокият сън. Ненадейното ни нападение от потерята. Отчаяното положение на четата. Нашето поражение. Нашето избягване ранени. Към Мъглиш. Щастливата среща със селянина. Към върха "Св. Никола". Силен дъжд и вятър. Кой ни предаде?



След два-три часа пътуване из нощната тъмнина и тишина, хванахме полите на балкана и подехме нагоре по балканските висини, като вървяхме из гъсталака. Още при подножието на балкана ние намерихме студена вода, където не пропуснахме да се спрем малко повечко, за да утолим жаждата си, да оплакнем раните си, да се поумием и поосвежим. А величественият балкан стърчеше над нас, върховете на който се губеха горе в нощната тъмнина. Един тих, хладен и приятен ветрец подухваше и разнасяше тъгите ни из гъсталака по цяло българско. Ранените, без охкания и ахкания, чистеха раните си и перяха вмирисаните парцали, а водата завличаше съсирената и нечиста кръв надолу по течението си, като бързаше да занесе на измъчения народ сърдечен поздрав от синовете му, които в името на народната свобода, са излезли да пролеят кръвта си и да сложат костите си из балканските урви. Всичко наоколо беше тихо и представляваше, в нощната тая глухотия, нещо тайнствено, небесно. Само дружината беше будна, наслаждаваше се на тая райска местност, любуваше се на грандиозните балкански върхове, почиваше спокойно от своите досегашни трудове и страдания. Всеки за себе си мечтаеше и всеки за себе си прекарваше през ума си станалото дотук, оглеждаше настоящото си положение и обсъждаше бъдещата си участ. Само Хаджията, който носеше нравствената си готовност и честта на дружината, трябваше да мисли за всички ни.



- Не преминават тия пущини, Христо, те ще ме уморят - казваше тихо за раните си Никола Иванов, който постоянно беше с мен и до мен.
Той беше измършавел вече, раните му миришеха ужасно и при нямане възможност да се лекува, участта му беше известна, определена. Но той беше корава натура, нито охкаше, нито се оплакваше някому, нито пък искаше да остави дружината.
- Ще вървя до последната минута, оставете ме да ви придружа докрай, отговаряше той на ония от другарите, които от състрадание му предлагаха да остане при някои мандри.
Краката му силни, той ходеше наравно със здравите. Имаше нужда от подкрепване само при преминаването на някои хендеци, реки и много стръмни урви, а тая длъжност аз изпълнявах още от първата битка добросъвестно.
Но на това място не можехме да останем дълго време, затова Хаджията даде заповед да вървим. С нас носехме и двете знамена, разбира се, не развети, понеже сега считахме себе си за разбити. Хаджията, който от всички по-добре оценяваше загубата на Караджата, не можеше да гледа знамето му, което за носех и което на всички напомняше за злата участ на втория войвода (Караджата) [121] и за нашето лошо положение без него, когато той можеше да ни бъде най-полезен, когато неговото отсъствие беше чувствително за цялата дружина. Затова Хаджията каза да скрием Караджовото знаме.
- Сега сме една чета, една участ ни очаква и затова няма нужда и от две знамена.
След тия думи на войводата аз разковах знамето от дървото, последното захвърлих на някъде, а самото знаме грижливо сгънах и пъхнах в чантата си. [122] По-долу читателят ще види, че със същото това знаме аз поведох друга чета и се бих с турците във време на Сръбско-турската война през 1876 г.
Цяла нощ пътувахме или по-право се изкачвахме към върховете на балкана, при все тъй пътуването не беше токова трудно, защото тук вече беше доста хладно и нямаше полската жега, която не ни даваше леко да вървим, която ни изпотяваше, уморяваше и задушаваше от жажда. Вървяхме цяла нощ с почивки на много места, като търсехме за през деня по-удобни като за нас хора закрития, които в същото време да ни служат и за скривалище и за позиция в случай на нужда. А в балкана такива места има в изобилие.

Христо Македонски

Тук вече ние се поокуражихме, защото се намирахме на по-сигурно място, което съвсем не благоприятствува за една коя да е потеря. Всички преимущества бяха на наша страна, оставаше една-единствена грижа - грижата за хляб, доставянето на който не беше съвсем лесна работа.
На други ден ние почивахме в една райска планинска местност. И в балкана има такива очарователни и прелестно места, които е невъзможно да се опишат.

При вида им те обзема едно неописуемо чувство на удивление, пред очите ти стои една природна картина, която по-рано, преди да имаш случая да я видиш, не може да си я представиш. Гледаш местността, но виждаш само нейния очарователен общ изглед, а не и нейните отделни дребни пейзажи, удивляваш се на тая хубава и красива природа, въображението ти от минута на минута се усилва и те занася малко по-горе от облаците, където няма човешките грижи и разнородни страдания.


И сърцето се стиска някак от тъга ли, от удивление ли или от някое друго чувство, което се представя неуловимо, неясно и неопределено. Още през деня тръгнахме да вървим към по-непристъпните места. На едно място ненадейно изкочиха пред нас двама селяни българи.

 Още щом ги съгледахме, че идат право при нас, взехме мерки да разгледаме всичко наоколо и да не би те да са шпиони и след тях да върви потеря. Някои от нашите изказаха съмнение да не би да са помаци, но Хаджията позволи да дойдат при дружината.
Единият от тях каза, че бил от Ново село, а другият - от друго едно село в Севлиевско, името на което не мога да си припомня сега. Те съобщиха на войводата, че нас ни дирят и че са били готови да се вдигнат и да ни последват.

За да се даде решителен отговор на тия хора, Хаджията постъпи по конституционно: свика неколцина от по-първите юнаци, обмислиха и обсъдиха въпроса и най-после решиха, да се каже на двамата, че трябва да мируват и да не се вдигат. По кои съображения се взе подобно решение аз сега не си спомням, но няма много да се бъркам, ако кажа, че най-важното съображение беше това, че нашата дружина беше съвършено поразена и неспособна за по-нататъшна борба.

Освен това ние по-рано бяхме решили и определили своята дейност, като бяхме отсекли окончателно, че след четвъртата битка ние сме поразени и че не ни остава друго, освен да се спасяваме. Хаджията им съобщи решението на дружината и ги разпита за околните местности и за всичко друго, що можеше да ни интересува.

Двамата българи оставиха хляба, що носеха със себе си, размениха здравите си цървули, навуща и пр. с нащи изпокъсани и изподрани, взеха си сбогом и си отидоха. Аз и днес вярвам, че тия двамина са били истински българи, които са съчувствували на нашето предприятие и са се въодушевявали от съшите "народни" желания и стремления, които и нас тогава движеха.
Но скоро балканските хубости и прелести взеха да ни стават омразни - хляб нямахме, пък липсата на хляб беше за нас по-страшна и от потерята. А намирането на хляб не беше лесна работа като за нас хора. Навсякъде по пътя се хранехме с киселец и други такива, но това не ни поддържаше. Имахме нужда от човешка храна, поне от хляб.

Почивахме на едно място, когато стражата улови едно малко овчарче и го дотътри при войводата. Поръчахме му да каже на баща си за нашата дружина, като имахме слабостта да вярваме, че всички знаят за нас, за нашата цел и за светостта на този ден, като му казахме, че ще му платим десеторно да ни донесе хляб и друго каквото може да има за ядене.

Овчарчето се обеща, а ние го пуснахме и то завчас стана невидимо. Вместо да тръгне някой от нас с овчарчето и вземе хляб, ние се доверихме на едно дете, бащата на което можеше да не повярва и по разни причини да хване пътя на "благоразумието", отколкото да се излага на възможна опасност. Ние взехме под съображение и това обстоятелство, че бащата на овчарчето може да се случи някой прост човечец, който не ще може да разбере както трябва сина си, а ще ни вземе за разбойници и ше благодари на провидението, задето момчето му се е избавило живо и здраво от ръцете ни.

 Имахме още няколко парчета сухари, но никой не смееше да прибягва към тях, за да не умира сетне от глад, а чакаше да направи това, което ще върши цялата дружина. Дълго време ние чакахме овчарчето или баща му на определеното място, но напразно. Заобикаляхме отдалеч, услушвахме се, никой не се обади и никой не дойде да ни донесе хляб.
Късно вечета ние тръгнахме на път, като решихме, че напразно ще чакаме бащата на овчарчето. Вървяхме цяла нощ все нагоре и на сутринта се намерихме на един величествен връх, при полите на който се виждаше селото Дебели дел. [123] Щом видяхме селото, цялата дружина единодушно реши да навлезем в него и насилствено да вземем хляб и друго каквото намерим и откаквото имахме нужда.

И нямаше друг защото нашето съществование беше немислимо без храна. От друга страна, от върха, където бяхме, селото ни се виждаше доста близо и по тая причина тръгнахме от сутринта всички заедно с ранените. Спуснахме се надолу от върха и с падания, подлъзвания и охкания стигнахме в селото едва на пладне. Селяните, добри българи, разбраха ни добре и ни проумяха хубаво: завчас приготвиха всичко и седнахме да ядем. Нямаше нужда от хрен и други предговори за добра охота - отдавна ни се беше отворил апетита и ние не ядохме, а гълтахме. Разбира се, че вън от селото оставихме стража за всеки случай. В тая стража попаднах и аз. Скоро след това награбихме хлеба, други гостби и разни предмети, от които имахме нужда и отново се опътихме за насрещния връх с двама селяни от селото, които нарочно взехме със себе си, докато изминем селото и хванем гората. Но ние не отивахме по пътя, по който тръгнахме със селяните; щом пуснем селяните да се върнат назад, ние веднага възвихме на съвсем противоположна посока, за да изгубим дирята, та в случая, че селяните бъдат принудени да кажат някъде сме тръгнали, турците да ни дирят там, където ни няма. Това ние вършехме навсякъде, когато срещахме хора или отивахме и минавахме през някое село. След няколко часа път трябваше отново да си отпочинем. Избра се мястото и цялата дружина се простря на земята, като поставихме и неизбежната стража. Още не бяхме седнали добре, когато стражата ни съобщи, че се показала потерята. Веднага се дигмахме оттам, шавнахме в гъстата гора и се скрихме от потерята, която не можа и да ни види. Но това беше достатъчно, за да знаем, че властта продължава да ни търси и преследва. Из гъстата и непроходима гора вървяхме без път, разбира се, и понеже ни хвана дъжд, та се измокрихме и простудихме, спряхме се на едно по-затруднено място където запалихме огън, за да се посгреем, постоплим и изсушим. След няколко часа трима селяни се показаха и момчетата веднага ги заградиха и спряха.

Те уплашено обясниха откъде идват и къде отиват, но ние побързахме да им обадим кои сме и що сме, а това ги успокои, та след това свободно отговаряха на всички наши въпроси. Според техните обяснения Габрово се било намирало на няколко часа далечина от това място.

Ние поехме пътя, който водеше към Казанлъшките планини. Не зная колко време ходихме, когато дойдохме до едно място, което от всички четири страни беше планини, а в средата течеше шумно и лудо една рекичка. Глухотия и самотия ужасна, но за нас това беше една прелестна градина, затова решихме тук да се спрем и починем. За един миг всички ние се нахвърлихме към рекичката: едни да се мият, други да си чистят раните, трети да перат парцали и пр.
Не зная колко време почивахме в тая долина, когато стражата беше хванала един българин, колибар, доста млад човек, който идеше отдолу по реката.

Той ни разправи че потерята продължава да ни преследва, че трябва винаги да сме нащрек и готови да я посрещнем. Той не скри от нас, че в колибата му се намира едно друго за ядене, приготвено за потерята. Ние това и чакахме, неколцина от нашите юнаци отидоха на колибата, прибраха всичката приготвена за турците храна и се гостихме хубаво. От колобаря взехме необходимите сведения за местността и се упътихме по онова направление, което той ни посочи, но скоро завихме назад и отидохме към казанлъшките мандри, за да се скрием от потерята, която сновеше вече и по върховете.
И тръгнахме веднага. Вървяхме към това направление и едва на другия ден сутринта стиганахме на едно място, където намерихме една мандра. Овчарите, българи, които пасяха беглишки овце се оказаха добри хора, приеха ни любезно и побързаха да ни услужат и нахранят с "каквото дал Господ", а Господ беше дал месо, хляб, мляко и сирене.

Нощта прекарахме около тая мандра и не знаехме как да поблагодарим за гостоприемството на добрите овчари, които ни дадоха много нужни нам сведения за потерята, та видяхме, че на това място няма да се спреме за по-дълго, а ще трябва да вървим на по-безопасни места. Затова решихме да се върнем отново назад към Шипка и тръгнахме.

Преди това бай Хажията реши да остави тук брата си Тодор, [124] който беше ранен опасно и не само не можеше да ходи, но вече беше принуден да ни остави. Той не можеше да живее повече от един-два дена още. Хаджията се прости с брата си и това прощаване беше твърде трогателно . Ужасна сцена!

Да оставиш родния си брат и да знаеш, че той ще умира след ден-два!

Ние не можехме да гледаме. Освен Тодора оттам загубихме и Ачо от Сопот, [125] той ни остави нарочно, защото Сопот беше близо. С него отпосле се намерих в мушията на Стефан Берон [126] на Молдова, Румъния, та другарувахме няколко години. Вървахем цял ден, като почивахме и спахме на много места и през нощта излязохме на едно място, което не беше твърде далеч - Шипка беше на няколко часа разстояние. На заранта стигнахме на други едни мандри, тръгнахме пак, защото това място беше свърталище на потерята, т.е. последната там се прибираше да спи. През нощта вървяхме все към Шипка, като се отбивахме на много места за почивка.

На другия ден почивахме цел ден на едно място, където по-рано бяхме видели да мине потерята. Това правехме нарочно, защото щом е минала веднъж потерята мястото се считаше за безопасно и ние почивахме спокойно.

И това направихме няколко пъти и никак не се излъгвахме. Вечерта трябваше да тръгнем пак да вървим, но преди да потеглим напред, ние решихме, че трябва да се сдобием с хляб, защото бяхме отново огладнели и за толкова мнозина, където бехме по мандрите (ходихме още на много мандри) едва успяхме да се наядем веднаж, а не и да помъкнем хляб в резерва със себе си. Освен това при тоя чист въздух и студена вода ядехме безобразно много.
По едно време в нашата дружина се появи едно недоразумение, едно несъгласие. Димитър Зааралията възразяваше сърдито на Хаджията, задето не бил избрал добър път и въобще не сме били тръгнали по направление към Сливен. След нашето поражение всякакви кавги и недоразумения можеха да се яват. И чудното е, че минахме само с едно спречкване.

Хаджията се мъчеше да се обясни тихичко с Зааралията, който беше един от решителните юнаци, и който водеше дружината напред, като се ръководеше по звездите, но като видя, че не ще може, забележи му, че той, както всички други, трябва да се покорява. Зааралията започна още по-яростно да възразява и да укорява Хаджията, че мястото не било добро, че щели да ни избият, че трябва да се обмисли по- добре по-нататъшното наше положение.

Хаджията се указа в тоя случай твърде мек човек, какъвто си беше в действителност. Да беше Караджата, кое с убедителни думи, кое с авторитета, що имаше между момчетата, като юнак и опитен в работата, можеше да предвари всякакво разногласие в четата, защото това разногласие можеше да я съсипе окончателно. Всички други момчета слушахме разговорите и гледахме тая неприятна сцена.
- Що се сърдиш бе, Димитре, се обади Божил от Лом - не се клехме да умрем? Не е ли все едно, където и да ни завари смъртта? Като си искал да живееш и да рахатуваш, да си седял у дома си.
- Престани да бъбриш, защото краят няма да бъде добър, прибави Спиро Георгиев.
Божил и Спиро бяха такива юнаци, които не си поплюваха на ръцете, та Зааралията млъкна; с това инцидента се счете за окончателно свършен и ние тръгнахме.
Нощта беше доста тъмна. Беше се заоблачило отвсякъде и с това вървенето ни се затрудняваше оше повече. Но скоро загазихме из едни горист едър гъсталак та тъмнината стана още по-непроницаема. По едно време решихме да се посрем и отпочинем. Гледаме - няма всичките момчета. Почакахме малко, повърнахме се малко назад, подсвирнахме с уста, но никой не се обади.


Изгубени бяха всичко 14 души, между които имаше и ранени. В числото на изгубените влизаше и Зааралията. Дали в тая нощна тъмнина тия наши другари се изгубиха из гъстата гора, та тръгнаха неволно по друго направление или пък Зааралията ги бе помамил вследствия спречкването му с войводата и се решил да тръгне на другаде и на свой риск - това не мога да твърдя положително. Тогава обаче взехме за вярно второто предположение и без да чакаме повече то 5-10 минути изгубените, тръгнахме без тях. [127] Ние останахме, значи, тогава всичко 44 души. [128] Тръгнахме, но гладът, тоя втори наш мъчител, не ни оставяше на мира. Някои от момчетата посегнаха на последните си сухари - толкова не можеха да се удържат.
- Да става каквото ще - отговаряха те, когато други, по-търпеливи и по-поносливи, им бележаха да не бързат със сухарите си, защото после работата ще е опасна.
И нямаше какво да се прави. При такъв чист чъздух и студена вода, при толкова скитания и непрестанно ходене трябваше след нас да върви едно цяло интенданство, за да можеме да избегнем гладуването! На другия ден почивахме в гората. Привечер аз, с още единадесет други момчета, бях авангард. След полунощ беше, когато ненадейно връхлетяхме на една мандра.

Светнаха ни очите като на вълци. Моментално и без много предпазвания намерихме овчарите, които не считаха за необходимо да се крият от нас и дадохме заповед да се приготви ядене за цялата ни дружина. Овчарите с готовност станаха и взеха да изреждат какво имат и какво може да се приготви. Пред очите ни се изпречи кисело мляко и целият авангард грабна хляб и за една секунда очистихме киселото мляко. Знаехме всички правилото, че каквото и да се намери за ядене, колкото малко и да е то, трябва да се запази и раздели еднакво на цялата чета, но нашият вълчи глад ни накра да нарушим съзнателно това правило и да заслужим укорите на другарите си и войводата. Скоро след това пристигна войводата с другите момчета и щом видя, че сме изяли киселото мляко кипна и се разсърди ужасно. Никога не съм видял Хаджията сърдит, но тоя път беше неукротимо разсърден, че ни надума и изпсува улично. Той имаше право, защото еднакво трябваше да се грижи за всички и нямаше защо на нас да прави снизхождение и предпочитание, когато при това всички еднакво гладувахме. Като изядохме млакото и хлябът, дружината трябваше да чака да се приготви нещо за ядене, защото готовото ние изядохме. Но не зная дали и ние бяхме виновни: останали без хляб, повече от тридесет часа, при това непрекъснато пътуване, ние бяхме изгладнели до неописуема степен. Както и да е Хаджията веднага се разпореди да се тури намереното прясно мляко в един казан, да се тури в него брашно, което намерихме в мандрата и по такъв начин да се приготви ядене за дружината - нещо като каша. Някои от нас, виновните, отидоха да пазят стража, а други кладехме и подпалвахме огъня, за да втаса гостбата по-скоро. Съмна се вече хубаво, когато нашите другари се нагълтаха добре от направената каша и понеже там не можехме да останем и овчарите не ни сплашиха с потерята, взехме едного от тях със себе си, да му кажем къде именно ще се спрем, за да ни донесат пак храна за обяд, каквото вече бяхме поръчали и можехме да чакаме.

Но защото на мандрата нямаше достатъчно храна, а можеха да приготвят само месо, затова войводата реши да се пратят двама за хляб в Шипка, понеже беше близо. Христо Николов и Стефан Шипкалийчето, [129] родом от Шипка, които познаваха добре местността се съгласиха да отидат в селото и се обещаха да донесат повече хляб на определеното място, където щяхме да отидем до тяхното завръщане. Те отидоха наистина, като си взеха сбогом с нас, но и не се върнаха вече. Местността, която избрахме за почивка, се казваше Бузлуджа, на Шипченския проход. Овчарят се върна назад, а момчетата, след като се постави от всички четири страни стража, понеже мястото не беше толкова удобно, гората беше тук изсечена, редка и тук-там имаше дебели дървета, налягаха да почиват.
Аз бях, заедно с неколцина стража на една страна. По едно време забелязваме движение от потерята. Беше около пладне. Мнозина от стражата припнахме към дружината да съобщим на войводата, за да се вземат мерки за отбрана - но какво да видим: цялата дружина заспала дълбоко. Развикахме се, вдигна се Хаджията и като му съобшихме, че потерята настъпва към нас, и той почна да вика с нас, но момчетата не могат да станат.

Вдигат глава след нашия вик и пак падат като пияни. Най-сетне, кое с мушкане, кое с викане, те се събудиха, но се изгуби за това повече от един час време. Потерята приближи. Понеже нямаше време да шавнем на другаде и да изберем по- добро място, ние решихме там да се укрепим и още сънливи се приготвихме за бой. Шест дни ходихме сравнително свободно из Балкана, но седмият ден изглеждаше печален. Турците бяха успели да ни обкръжат вече от всички страни и нашето положение беше съвсем критично. Това нещо усешахме всички, но нямаше как да си помогнем. Оставаше да се надяваме на войводата, който тичаше като изгубен да ни нарежда на определени места и да ни дава наставление за юнашко държание. Времето като че ли нарочно от вчера насам не беше добро. Черни и мрачни облаци стояха над главите ни и обещаваха дъжд - силен, пороен. Турците яростно ни нападнаха. Те бяха редовна войска и башибозуци в голямо количество. [131] Куршуми полетяха върху нас от всички страни и от нашите взеха да падат като окапали круши. Ние стреляхме, но някъде по-напред. Наистина ние бяхме разделени на групи и при закрития, каквито имаше и които успяхме и съобразихме да завземем, стреляхме отчаяно. Падаха и от неприятеля, но нашите редове взеха много скоро да редеят, а турците вървят от всички страни право срещу нас и както се виждаше, яко ни държаха в своето коло, като имаха намерение окончателно да свършат с нас. Не мога да определя сега колко време трая сражението, когато неприятелят се доближи на стотина крачки до нас, оставаше му да простре ръка и да ни хване. Ние всички стреляхме без почивка. Турците също. Още един-два залпа и три четвърти от нашите момчета бяха избити. Тогава едно отделение войници удари на юруш и нападна първо онова място, където се намираше войводата. Хаджията с револвер в ръка се защитава, но падна убит. [132] Другите турци последваха примера на редованата войска, нападнаха отчаяно другите наши групи.


Едно отделение башибозуци идваше право към нас. Ние се приготвихме, но не знаем по чие предложение, още преди башибозуците да направят няколко крачки, решихме да станем и ние първи да нападнем неприятеля, който идваше срещу нас. Това предложение веднага беше прието. Не само това, но за един миг като прободени скокнахме от позициите си, гръмнахме срещи башибозуците и се спуснахме върху тях, за да си пробием път и да избягаме от тази печална за нас обсада. Бяхме 13 души. Още преди да скокнем раненият Никола Иванов, който винаги беше с мен, като разбра нашето решение и като имаше предвид своето немощно положение, обърна се към мен, изгледа ме умилително и с един тъжовен скръбен и пълен с отчаяние глас ми каза:
- Христо, оставяш ли ме вече? Моля те, помогни ми и тоя път.
- Върви с нас, казах му, ако не щеш, бог да ти помогне - и тръгнахме срещу башибозуците.
Щом изпразнихме пушките си и тичешком, но разярено се хвърлихме върху нападателите, последните също изгърмяха върху нас и мнозина от другарите ни паднаха така геройски. Ние ги отминахме и моментално се намерихме в редовете на своите нападатели, които не сполучиха да гръмнат втори път, пък и не можеха да гърмят, защото щяха да избият редовната войска, която се намираше насреша им, а се пръснаха на една страна, направиха ни път и ние се промъкнахме.


Още когато се приближавахме към тях, чувахме да се вика: "Недейте да стреляте, недейте да стреляте, дайте им път", казано на турски, вероятно от началника на потерята.

Той имаше право, защото щом се доближихме до тях, техните куршуми можеха да убият други турци от това потераджийско каре. След като минахме под редовете на потерята, пред нас се изпречи една долчинка, слязохме по нея и тръгнахме през един малък гъсталак. Потерята изгърмя още веднъж след нас, но ние бяхме отминали доста далече и не можа да убие никого от нас.

После, долината беше така разположена, та щом ги отминахме на два-три разкрача, спуснахме се надолу, прехвърлихме една височина и се изгубихме от очите им. За да могат да гръмнат втори път след нас, турците трябваше да развалят карето и да ни подгонят, а това те не можеха да направят, защото искаха да ограбят и довършат другарите ни. Нас ни оставиха.
Бягахме с ужасна бързина и където върви първият, там припкат и другите. Но като се поспряхме малко на едно място видяхме, че трима от нас са ранени: Пенчо Стоянов [133] една рана в дебелините, аз ударен от два куршума в десния крак към края, а Андрей Марков една дълбока рана в гърдите. Не беше ранен само Илия Николов. [134] Но опасна беше само раната на Андрей и когато се спряхме, това направихме само заради него, защото той не можеше да ни настигне, мъчеше го раната и беше останал твърде назад. Спирането ни беше за една минута и след туй отново потеглихме. Вървим ние на някъде,

но без да знаем накъде. Беше вече късно и скоро щеше да падне мрак. По едно време излязохме на една височинка, откъде съгледах оттатък надолу едно село, и понеже бяхме гладни и най-важното ранени, решихме да отидем в селото и там вече каквото даде господ - селото трябва да е българско, ше разкажем хала си, добрите хора ще ни нахранят, ще ни напоят, а и ще превържем раните си с някакъв цяр и след това отново ще хванем гората.
Вървим ние право в селото, без да му мислим повече, като че ли са ни калесали, като че в селото само за нас мислят и нас чакат. Пък и нямаше какво друго да правим. В това време съглеждаме един човек, облечен в селски дрехи, върви право към нас. Той ни видя само тогава, когато се намираше между четири пушки, готови да му смачкат главата. Уплаши се, но спря и ни позна какви хора сме веднага.
- Оттук бягайте, каза селянина, като посочи с ръка на една страна, защото това село е турско, а низамите ви гонят и ще ви избият.
Селото, което видяхме и където искахме да отидем се казвало Мъглиш. Много селяни от околните села според разказа на селяните, щом чули да се гърми толкоз много, припнали да видят какво е туй и из козите планински пътеки, които на тях са добре известни, тръгнали и отдалеч гледали сражението.

Мислели са те да видят поражението на турците и макар ненадейно нападнати, те в душата си вярвали, че ние ще надвием или поне ще избегнем сполучливо поражение. По ония времена, един хъш струваше повече от сто турци, един български народен човек беше по-юнак от Голията. Но щом видяли, че безбройната турска сган ще надвие, че от нашата страна падат повече, те свили мълчаливо врат и хванали тесните пътеки да се върнат у дома и да не стават неканени свидетели на тая грозна сцена - на нашето пълно поражение, което е било в същото време поражение на всички българи.
След туй, като взехме от селянина някои и други указания за местността и ближните села, минахме към страната, където беше турската войска, завихме малко и хванахме височините към "Св. Никола". [135] След едно около получасово бягане, ние се спряхме в един гъсталак да отпочинем малко, да превържем раните си, да се посъветваме и да решим какво трябва да правим и въобще да определим нашето бъдещо положение. Тутакси взе да се святка, загърмя, затрещя и облаците, които цял ден висеха над главите на дружината като зли прокобници на участта й, изсипаха се в едър балкански дъжд.


Заедно с дъжда запищя силен вятър и гласът му грозно се разнасяше из гората. След десетина минути от дъждовната вода се образува порой, който слизаше отгоре, от върха на гората, с такава бързина, че ние бяхме принудени да се приберем при едни вековни дървета и да се държим, за да не ни отвлече. А вятърът над главите ни прави опустошения: по-слабите клони чупи и хвърля върху нас. Ние, сгушени и свити на две, държим се яката и понасяме търпеливо тая стихийна неприятност, която беше нищо след едно такова поражение на нашата чета.

Понеже имахме късички мушами, ние не се измокрихме, освен краката, но вятърът ни пронизваше убийствено. При все това ние благодарихме на дъжда и вятъра за нашето спасение, защото тоя дъжд измокри и простуди потерята, която очевидно принудена от това, гледахме я да слиза надолу и да се връща под покрив; тя се задоволи значи с дадените ни жертви, а нас остави на мира за сега. Това разбрахме доста добре и се ползувахме от случая да пообмислим какво ни предстои да направим, за да се спасим и избавим живи.
Кой ни предаде, как стана всичко това, та ни избиха така ненадейно, защо бяхме заспали така дълбоко, дали всичко що ядохме на последните мандри, не беше нарочно смесено с упоителни и отровни медикаменти, дали мнимите овчари не са преоблечени турци - такива и на тях подобни въпроси си задавахме един на други, без да можем обаче да си отговорим или да предположим някой по-вероятен и по-правдоподобен отговор. От 13 души, що бяхме тръгнали от позициите против башибозуците, бяхме останали още четирима, които отчаяно се държахме за дърветата и така противостояхме на силния устрем на пороя и вятъра.

Военна тръба засвири и ние продължавахме да следим как потерята се прибира и свлича надолу, да занесе нашето поражение и избиване, за събере лаврите, бакшиши и възхваления, и да представи главите на всички наши убити другари. [136] Когато избавените тръгнахме да се спасяваме по гори и планини, добрите българи, които ни услужваха, храниха и пазиха, казваха и уверяваха ни, че овчарите на последните мандри, където яде последен път цялата дружина, трябва сигурно да са били преоблечени помаци, поставени нарочно от властта и че те трябва да са турили, по поръка на последната, афион или друго нещо подобно в брашното или млякото, предназначено нарочно за нас. [137] Аз и сега вярвам, че това дело е било на турската власт, защото нищо друго не може да ни накара да заспим, като заклани, сън дълбок, мъртвешки.
[Previous] [Next]
[Back to Index]

---

121. След залавянето му Караджата бил откаран в Търново. Очевидецът Филип Симидов пише на обратната страна на един портрет на Караджата: "Уловен със 7 рани на кръста, при една битка при Търново. И го докараха (в Търново) с кола шеркет, с двамина негови другари след него, с жълти букви: "Свобода или смърт", по риза със сини платненки; при 7 рано, той беше бодър."
Откаран в Русе, Караджата умрял в затвора.
По въпроса дали Караджата е умрял в затвора, или е обесен съвременниците не са единни. ... Въпросът обаче все още не може да се приеме за окончателно разрешен. Все пак по-вероятно е твърдението на Ст. Попов, тъй като още тогава в. "Дунав" (No 299, 4.VII.1968) пише: "В срядашния брой на Дунава ний известихме, че предводителят на разбойниците Тулчалият Кючук Стефан се лекува в затворническата болница и че по негово щение местната власт повика благовейного свещеника Христя, за да го изповяда... Разбойничеството и престъплението, които направи речения Стефан, ако и да изискваха да се накаже смъртно наказание съобразно законът, но когато му се свърши разпитът и осъждането, болестта на раните му се осили и наказанито му се беше отложило след пълното му оздравяване. Обаче мъките и болките на раните му, като усилиха още повече, той попадна и в болестта називаема тетанос, щото миналата сряда (Н.Ф. - 31.VII.1868) през нощта умре от своята си смърт и на утринта се повика пак свещеника, които го погреба според християнските обичаи; а защото тялом беше съвсем отслабнал, той, без да мине на губилищното място (Н.Ф. - бесилката), отгдето минаха другарите му и отдоха в смъртния дом, напряко (кестреме) отиде през друг един път"...

122. Знамето на Ст. Караджа е било ушито през 1866 г., в Браила от Султана Русева. Пазено като рядка светиня, през 1925 г. то било предадено от дъщерите на Хр. Македонски - Тица и Екатерина на Министерството на войната. Днес това знаме се съхранява в Централния музей на народната армия в София.

 
123. К. Дебел дял, дн. към община Габрово.

 
124. Че Тодор Асенов е бил оставен при овчари Хр. Македонски разказва тук и в Допълнение No 2.

 
125. (А)танас Лилов (Ачо Пиперков). След отделянето си от четата, успял да се промъкне в Габрово, а оттам и в Сопот. След известно време се прехвърлил в Румъния.

 
126. Стефан Русков Берон (Верон) от Котел. По време на Кримската война заедно с братята си Петър и Христо се преселил в Румъния. Отначало бил съдружник и управител на имотите на вуйчо си д-р Петър берон, а после станал самостоятелен търговец и мушиер. Поддържал връзки с Раковски (с когото бил приятел от детинство) и другите наши революционни дейци. Стефан Берон починал на 25 май 1899 г. в Браила.

 
127. Според Марин Нейков от Свищов, 14-те четници се отделили от четата, без да искат. Като ранени те вървели по-отзад. Едно от момчетата се навело да си завърже цървулите, ранените спрели. Когато потеглили отново, четата била отминала в тъмнината. Че не са се отделили нарочно от четата са потвърдили пред З. Стоянов Ангел Обретенов и другарите му: "между нас ранените и здравите - разказват те - вървеше едно лице, което нас подканяше да побързаме, а на здравите ни другари викаше да почакат. По погрешка на това същото лице ние се видяхме на едно място, когато се стичахме от билото, отцепени от войводата... Повикахме на нисък глас, потичахме нагоре-надолу - нищо не се чува, никой не се обажда. Стана дума между другарите да гръмнем с пушка, но, от друга страна, като помислихме, че с едно изгърмяване може да повикаме потерята, не направихме това. Най-главната причина да се изгубим бе тая, че напреде ни се представиха три пътеки, от които не знаехме коя да хванем. Около половин час се въртяхме като замаяни кой път да хванем и въобще какво да правиме. Най-после седнахме на едно място да си отпочинем върху самата пътека, като се ласкаехме от надеждата, че ще да се върне някой да ни потърси от страна на другарите ни. Никой нема да се яви... Най-после се оттеглихме в едно гъсто краище... В това време дъждът пак почна да вали и това е било главната причина, загдето здравите ни другари не се погрижиха за нашето потърсване..."

 
128. Вж. бел.136.

 
129. Стефан Дянков Обрешков, роден в Шипка. Отначало помагал на баша си като зограф, а когато бащата починал, забегнал в Румъния.
След отделянето си от четата, Стефан Орешков бил предаден на турците от свой роднина. Осъден на смърт, той бил обесен в Казанлък на 28.VII.1868 г. Когато го подкарали към бесилката, Орешков вървял с гордо вдигната глава и пеел революционни песни: "Братя, аз не отивам да умра, както мислят поганците, а да се родя!" - казал той на събраните за зрелището българи, след което сам надянал въжето на врата си.

131. В сражението на Бузлуджа срещу малкото оцеляли българи участвуват около 700 турци. От проучванията на З. Стоянов след Освобождението се вижда, че в сражението участвува потеря от 500 башибозуци, водени от прочутия със своята свирепост Кюртчи Осман (от с. Долно Сахране, починал след Освобождението в голяма мизерия) и редовна войска от 150-200 души. На Бузлуджа били и казанлъшките заптии начело със своя началник Сюлейман ага. За лошите позиции на четата и многобройния й неприятел, в. "Levant herald" от 2 авг. 1868 г. пише: "Четата се бранеше отчаяно, но нападателите бяха многобройни и имаха най-добри позиции затова съвършено разбиха Хаджидимитровата чета."

 
132. За края на Хаджи Димитър във в."Curier d'Orient" от 18.VII.1868 г. е писано: "И от двете страни боят се води с жестоко упорство. Борбата продължи малко повече от пет часа... Хаджи Димитър, тежко ранен, малко остана да падне в ръцете на турските войници. Но въоръжен с револвера си, той се бори да последната минута с една енергия достойна за друго по-добро време. Най-после и той падна. Саблята му, револверът, един телескоп и много писма се изпратиха на Митхад паша в Русчук..."
За убийството на Хаджи Димитър на Бузлуджа свидетелствуват и участвалите в погребението на убитите четници: "Свещеник Иван (Стоянов) от с. Хасът - пише З. Стоянов, - комуто е било позволено от властта да прибере костите на юнаците, и други очевидци разказват, че видели един труп измежду останалите, който имал на ръцете си изписани с барут - сабли, левове и буквите: Х. Д., а подобни знакове Хаджи Димитър е имал. Освен това живите му другари, които били закарани в Търново в началото на м. август, видели в тамошния конак войводската му униформа и саблята му. А един от другарите им, Христо (Н. Ф. - Кръстю) Минков, който бил докаран в Търново по-рано, видял и главата на Хаджията. Същото твърди и свещеник Стефан Петков от с. Енина.
Всичко това свидетелствува за пълната несъстоятелност на легендата, че Хаджи Димитър не е убит на Бузлуджа, а е умрял от раните си на връх Кадрафил, недалеч от с. Аджар.
За намерените в Хаджи Димитър вещи, за които споменава в."Curier d'Orient" вж. и в. "Дунав" No 456 от 8 март 1870 г. Там е писано: "Саблята на речения Хаджи Димитър, която на чирена си имаше револвер, се предаде на негово височество Митхад паша... Дрехите му и днес се намират в първия табур, телескопа му е у мюлезимина Мехмед от третия табур, а пищовите му и до днес са в ръцете на Селим чауша, родом от Шуменското окръжие и чаушин в третия табур..."

133. От Панагюрище.

 
134. В списъка, приложен към книгата, Хр. Македонски го е записал като Илия Дончев от Никополско. на с. 115 Македонски го споменава като Илия Тодоров.

 
135. Днес вр. "Столетов".

 
136. Според Христо Македонски, след отделянето на 14 четника, в сражението на Бузлуджа участвуват 44 души, вкл. войводата Хаджи Димитър. В турските документи от онова време обаче, се твърди, че загиналите на Бузлуджа са 34 души. От друга страна не съвсем точни са сведенията и за погребаните на Бузлуджа трупове. Според З. Стоянов те са 26. ... Във всеки случай трябва да се отбележи, че при тържествата по случай 30 г. от сражението на Бузлуджа, когато по указания на участници в погребението били разкопани гробовете, намерили се скелетите на 24 души и един човешки лоб. Така се помнело от участвувалите в погребението през 1868 г., че заровените са 24 души.

 
Според Ангел Обретенов и другарите му от групата на 14-те отделили се от четата, на Бузлуджа, Хаджи Димитър и останалите са били 36 души. Като пресмята броя на отрязаните глави след сражението, З. Стоянов пише, че десетина души се губят. "Аз допускам - пише той, - че тия десет души са се изгубили или по-напред, дордето четата не е била стигнала до Бузлуджа, или пък действително са сполучили да избягат по време на битката, нещо невероятно, а после измрели тук-там по Балкана - кой ранен, кой убит. "Че десет души са успели да пробият турския обръч и да побегнат са твърдели и някои от шипченските овчари, свидетели на сражението.
Противоречивостта в данните не дават възможност да се установи точният брой на участвувалите в сражението на Бузлуджа четници, колко са загинали там и дали от 13- души, както посочва Хр. Македонски, които се вдигат срещу башибозуците, успяват да се спасят и други. Във всеки случай, освен за Македонски и тримата му другари, в литературата липсват сведения за други, останали живи от участвувалите в сражението на Бузлуджа. Изключение в това отношение е твърдението, че след сражението, на връх Кадрафил, хранени от овчари, са се укривали до "към края на август" Хаджи Димитър и четирима четника. Хаджи Димитър, тежко ранен, е бил донесен от другарите си на ръце. По този въпрос вж. тук бел. 256.
След като турците се убедили, че никой от четата не е вече жив, всички се спуснали върху мъртвите тела. "Всеки труп - пише З. Стоянов бил заобиколен от по десетина башибозуци, които се надпреварвали - кой по-напред да се залови до останалите без притежатели вещи. Най-напред те им обрали оръжията, съблекли ги голи с грабителска цел, скачали по главите им, ритали ги, где завърнат, кълцали ги с ножовете си, взирали се в безчувствените им лица - дали няма да познаят някого - и най-после се скарвали помежду си в разпределението на плячката... Още едно бабитско дело останало несвършено... Това дело било отсичането на главите на избитите момчета... Около 60-70 души жадни за кръв башибозуци с гордост изтеглили своите ятагани, подпретнали си широките ръкави, поплюли на грубите си длани, с една ръка, хващали космите на жертвите, които увивали между пръстите си, а с другата ръка почнали да секат вдървените вече вратове. Трясък и плюсък... се слушало из бузлуджанските долини, а седемстотин зрители се радвали и тържествували, като че напреде им се сечало зеле..." Според З. Стоянов "8 глави на бузлуджанските юнаци били занесени през Шипка в Казанлък, а 17 - в Търново. В числото на тия последните била и главата на Хаджията заедно с дрехите и оръжието му... Пред захождане на слънцето войската и башибозуците оставили Бузлуджа. Урвата, в която били нашите въстаници, представлявала човешка касапница. 26 обезглавени трупове, разсечени тук-там и полуголи, лежали на Бузлуджанската урва. Никакъв караул не бил поставен от турците."
На връщане от Бузлуджа озверените турци разнасяли главите по селата, за да плашат българското население, а в Казанлък образували шествие със зурли и тъпани.
Според Г. Димитров (Княжество България, ч. II, Пловдив, 1896, с.309) дрехите на четниците били натоварени на две магарета и смъкнати в с. Хасът, където, в дома на свещеник Иван П. Стоянов, били разпределени между заптиетата.
По заповед на казанлъшкия каймакамин труповете на българските юнаци били погребани на 20 юли от свещ. Иван П. Стоянов от с. Хасът, свещ. Стефан М. Петков от с. Енина и селяни от двете села. Трупът на Хаджи Димитър познат, по изписаните букви на ръката му, бил погребан отделно от останалите четници.
...
Веднага след подвига на Хаджи Димитър и Ст. Караджа, а и след това, за тях били написани стихове и статии, били създадени картини и прочие.
Тук не е възможно да бъде изредено всичко, но не е безинтересно да се спомене, че освен статии и др. материали, които помества със в. "Свобода", Любен Каравелов посвещава на Хаджи Димитър, Стефан Караджа и Иван Попхристов специални стихотворения, написва и драмата "Хаджи Димитър Ясенов" (1872 г.) Възторжено е отношението към четата и на Христо Ботев. По случай три години от нейната гибел Ботев написва една от най-хубавите си статии "Петрошан" (Дума на българските емигранти, No 3, 8 юли 1871). 

 

В нея той пише: 

 

"Пълни три години са днес от оня героически подвиг..., от онуй славно събитие, кое направи епоха както в историята на нашата емиграция, тъй и в историята на нашето политическо и умствено възраждане. Какъв спомен за потомството! Какъв урок, какъв пример за нас, братя емигранти! ... Те измряха, но тяхната смърт беше огромен удар за Турция, огромен и за нашето отечество - на първата извести падането, на втората възраждането. Сънливият тиранин залитна на трона от думите "Болгаристан калктъ" (Н. Ф. - България въстана) и окачи мъртвия черковен въпрос на галваническата кука, с което без да иска, призна името на робите си, призна борбата. Будният народ стресна се силно, огледа се, като не можа да скочи на оръжие, със сълзи благослови великия подвиг на синовете си. Той видя и усети силата си."

За събитията през 1868 г. и подвига на четата, Хр. Ботев се спира и в уводната статия на в. "Знаме" No 21, от 6 юли 1875 г. Но венец на възвалата е ненадминатата и до днес в нашата литература балада на Ботев "Хаджи Димитър". Тази балада е отпечатана на издадения от Ботев календар за 1875 г. с лика на Хаджи Димитър.

137. За версията, че овчарите са дали на четата подправена храна, пише още през 1873 г. Бачо Киро: "Нея (Н. Ф. - четата) изтровил някой си подкупен от турците овчар , като турил отрова в млякото. Те горките като били гладни, щом се наяли, усетили болест в сърцата си; след половин час захванали всички да повръщат и турците излязват в туй време и ги нападат. Избиха ги горките и им донесоха в Търново главите"...
Участникът в четата, Марин Нейков от Свищов, отделил се заедно с другите 14 четника, пише: "Намерихме един овчар, който беше от с. Енина. След като го запитахме за нашите другари, той ни каза, че те били дохождали на неговата кошара. На кошарата, турците били нарязали в един пълен с мляко казан бяла козина и се скрили в гората, като ги наблюдавали. Четата щом дошла, намерила казана и почнала да яде и щом се наяли, всички те били изнемощели, и се дръпнали в гората. Тогава се почнал боят и ги избили..."

ЗАПИСКИ НА ХРИСТО Н. МАКЕДОНСКИ (1852-1877)

ДОПЪЛНЕНИЕ КЪМ ЗАПИСКИТЕ МИ

Необходимо разяснение. Мнимото ми убиване. Възрастта ми. Несъобразност с истнината. Отиването на Дядо Иля в Белград. Бомбардирането на Белград. В Кладово. Человек от голямото добро утро. Криво изражение. Ненко Хранов. Знамето на Раковски от 1862 г. Български войводи от 1860-1877 година. Списък на момчетата от четата на Хаджи Димитра и Стефан Караджата.

1. НЕОБХОДИМО РАЗЯСНЕНИЕ

Горното допълнение се прави затова, защото лицето, на което бях поверил нареждането на записките ми, не изпълни съвестно работата ми според задълженията си.

В началото на Записките ми, има отделен отдел, писан от г-н нареждача на записките ми и недописан от него, защото той бил си намислил да ми присвои и цялата книга, за която цел беше напечатал, без мое знание, съгласие и позволение и кориците на книгата ми, в които бе поставил своето име, придружено с думата автор (?!).

Независимо от това много важни в записките ми неща тоя г-н е изоставил, други криво е предал и пр. Вследствие на това аз се принудих и си отнех записките от него, та ги поверих другиму, за да ги прегледа и довърши нареждането им и по възможност, да поправи и допълни направените упущения, без което моята книга щеше да изгуби своето историческо значение.

От уважение към лицето, на което бях поверил нареждането на записите ми, по негово изрично желание, аз се отказвам да спомена името му тука.

Ето защо на моите записки се добавя и допълнение, значението на което читателят сам ще оцени, щом прочете и следващите допълнителни мои бележки.

2. МНИМОТО МИ УБИВАНЕ

На стр. 8 р.р. 20-43 и стр. 9, р.р. 1-2, е поместено извлечение от предговорът на издадената от Захари Стоянов книга "Четите в България" на Филип Тотя, Хаджи Димитра и Стефан Караджата (1867-1868) в Пловдив през 1885 г. (гл. стр. 2 и 3). В това извлечение се казва, че от четата на Хаджи Димитра и Ст. Караджата, освен седем души, хванати живи и изпратени в заточение до живот в Акийската крепост и след Сан Стефанския договор освободени, други живи лица не са били останали. А пък на стр. 185 от същата книга се казва, за мене изрично следующето:

"Знае се за положението само това обстоятелство, че един от борците, Христо Македончето, който бил легнал нарочно между убитите, щом битката престанала и турците се впуснали да режат глави, той скочил на крака и с оръжие в ръката сполучил да избяга към запад, само ранен. Той слязъл в Тунджанската долина, прегазил реката и умрял около Аджар, в местността Кадрафил, гдето бил погребан от овчарите. Родителите и някои сливенски граждани, неговите кости именно разкопали после десет години, и ги отнесоха в Сливен на място Хаджи Димитровите кости. Те са погребани в тамошната църква "св. Никола", над които се издига скромна постройка във форма на памятник."

Казаното дотук от Захария Стоянова, сравнено с моя разказ (гл. стр. стр. 94-99) не е твърде далеч от истината. Работата обаче стои в лицето, което е било погребано от овчарите, а това е от голяма важност.

Ето как стои работата:

В едно от сраженията Хаджи Димитровият брат Тодор Асенов беше зле ранен. Когато стана нужда да вървим, трябваше да го оставим, защото нямаше възможност да го носим, едно от преследването на потерите, а друго, че той беше твърде зле ранен, почти полумъртъв, надежда за спасение нямаше. Тогава решихме, вместо да го оставим в ръцете на турците, да го предадем на някои овчари да го пазят и щом умре да го погребят; така и направихме; отнесохме нещастния Тодор при овчарите в същата местност, опростихме се всички, като го целунахме в челото и тръгнахме. От казаното става повече от ясно, че заровеното в местността Кадрафил лице е Хад. Димитровият брат Тодор и че изровените после оттам кости като мои, от роднините и приятелите на Хад. Димитра, са кости на Хаджи Димитрова брата Тодора. Нека това да се знае от всички сливенски родолюбци, както и от приятелите, роднините и майката на Хаджи Димитра, че под издигнатия скромен паметник в черквата "св. никола" в гр. Сливен лежат не моите кости, а костите на нейното мило чадо Тодор и да му отдадат всички приличната почит и заслужающата памят.

Вечна ти памят, незабравимий другарю и съратниче Тодоре! Бог да го прости! [256]

Тука му е мястото да забележа, че г. Ив. Вазов погрешно е записал в своите "Повести и разкази на стр. 106, р.р. 22-29 т. I от 1893 г., че аз съм бил нейде разсилен, метял съм с една ръка канцеларията и малодушно съм треперял от гласа на грубия писар"! и съжалява, че не съм бил умрял. [257] Това не е вярно. В доказателство на това как, че аз не съм умрял, а съм още жив, и че съм същия оня другар и съратник на Хаджи Димитра и Ст. Караджата през 1868 г., под името Христо Македончето служи следващото свидетелство:

---

СВИДЕТЕЛСТВО

Чрез което подписаните поборници и граждани, всички жители столични, които сме взели участие в българските движения за освобождението на отечеството ни от петстотин годишното му робство удостоверяваме, че познаваме лично носителя на настоящето, именуем Христо Николов Македонски, родом из с. Горни Тодорак, Кукушко, Македония.

При това обявяваме за сведение на всички власти и други интересуещи се лица, да знаят, че тоя същият г. Христо Николов Македонски е вземал участие в българските въстанически движения от 1862 г. насам до освобождението ни, а именно:
1. В 1862 г. г. Христо Македонски е взел участие в първата българска легия в Белград и се сражавал с турците при бомбардирането града от крепостта;
2. В 1867-1868 г. г. Христо Н. Македонски е взел участие и във втората българска легия в Белград, а при растурянето й, в пролетта на 1868 г. той замина за Румъния;
3. В същата 1868 г. г. Христо Н. Македонски замина с четите на българските войводи Хаджи Димитра Ясенов и Стефан Караджата след разбиването и разпръсването на които той с още двама души от същите чети е имал щастие да се избави жив заедно с двамата си другари и през Рила, Света Гора, Цариград и Одеса са заминали за в Румъния, гдето е живял;
4. В 1876 г. г-н Христо Н. Македонски е взел участие, заедно с другите войводи български в Сръбско-турската война, гдето е бил избран и прогласен за войвода, с особ[е]но свое българско знаме и е воювал през всичкото време до събирането на всички доброволци в особен доброволчески полк, а след това в заминал за в Румъния.
5. Г-н Христо Н. Македонски е тоя същия Христо Николов или Христо Македончето, за когото покойният Захари Стоянов споменува в книгата "Четите в България" на Филип Тотя, Хаджи Димитра и Стефан Караджата в 1867-1868 г., на стр. 158, че уж е бил убит от турците при разбиването на четите в местността Кадрафил, около Аджар, отгдето после костите му били занесени в гр. Сливен и погребани в черквата на св. Никола.

В удостоверение на гореказаното даваме настоящето наречения г-н Христо Н. Македончето, за да му послужи, ако му стане негде нужда, за което се подписваме. Столица София, 1-й неомврий 1896г.

СВИДЕТЕЛИ:

Като опълченец-поборник, вземал участие в Сръбско-турската война в 1876 г. и в Руско-турската война 1877-1878 год. удостоверявам, че тука означений г-н Христо Н. Македонски е същий, който беше взел участие с войводите Хаджи Димитра и Ст. Караджата в 1868, също и в 1876-та г. взе участие като войвода при българските доброволци в Сърбия, за което са и подписвам.
Тома С. Хитров

Като стар поборник-опълченец и апостол по движенията и съучастник в[ъв] всичките действия по подготвяне и въоръжавание на всичките народни чети, главен писар-секретар и съветник на четите под управлението на г-н П. Хитов войвода и подведомствените нему войводи Филип Тотю, дядо Желю и Цонко през 1867 г. и бил в първа легия (1862) и втората (1867-1868 г.) в Белград, удостоверявам горното без Сръбско-турската война.

Ив. П. Х Кършовски
Скарлат С. Икономов
Т. Пеев
П. Икономов
Д. Томович

Като съучастник в българската легия в Белград 1862 г. и в приготовлението въстаническите чети в Румъния и в революционний Комитет до 1876 г.
К. Стоянов
Б. Нешов

Като емигрантин през 1876 г., след заминаването на "Ботювата чета" удостоверявам, че казаний Христо Николов Македонски премина през Слатина (Румания), с образуваната от него чета за Сърбия, гдето нея година се сражава с неприятеля (турците).

Опълченец С. Байчев

Софийското градско общинско управление засвидетелствува честността на подписаните върху настоящето, свидетели: Ив. Х. Н. Бобевски, Тома С. Хитров, Ив. Кършовски, Скарлат Икономов, Д. Томович, К. Стоянов, Б. Нешов и Ст. Байчев жители Софийски.

гр. София, 9 ноември 1896 г.
No 23027 (М.П.)
За Кмет: Д. Ножаров
За Секретар: Хр. Иванов

---

3. ЗА ВЪЗРАСТТА МИ

На стр. 10, р. 3 в предговора на записките ми се казва, че според книгата на Захария Стоянова, когато аз съм се записал в четата на Хаджи Димитра и Стефан Караджата съм бил на 28 години. Това нещо не съответствува с истината, а и нареждача на записките ми не благоволи да го поправи, при всичко, че му забележих. Тъй като то противоречи както с моите бележки, тъй и с предговора в записките ми, аз го поправям:

Аз съм роден в 1834 г. (гл. стр. 11, р. 36); В 18 г. ми възраст (1852), аз се залових за търговия; В 25 г. ми възраст (1860 г.), аз излезнах в балкана; В 26 г. ми възраст (1861), аз отидох в Сърбия; в 27 г. ми възраст (1862) аз постъпих в първата българска легия в Белград; в 32 г. ми възраст (1867-1868) аз постъпих във втората българска легия в Белград. В същата възраст постъпих аз и в четата на Хаджи Димитра и Стефан Караджата в 1868 г., а пък сега съм на 61 година.

4. НЕСЪОБРАЗНОСТ С ИСТИНАТА

На стр. 10, р. р. 35-38 младия мой г-н нареждач на записките ми казва: "В продължение на 10-15 дни аз успях да взема нужните бележки за всички дела, които Македонски е вършил през периода, от когато е станал "хайдутин" до Сръбско-турската война". Това нещо не съответствува с действителността! Никакви особ[е]ни бележки, вън от съдържанието на моите записки, аз, на младия г-н нареждач, не съм давал, с изключение на моите съществуващи писмени бележки. [259] Тези мои писмени бележки, както и всичката ми преписка, аз бях поверил на младия г-н нареждач, и той, не без особ[е]ни свои съображения не се е ръководил по тях, при всичко това той е заблагоразсъдил да съкрати много неща, а други да изостави съвършено произволно, както това сам изповяда в преговора на стр. 11., р. р. 20-21, като казва: "Някои от подробностите за участта на четата на Караджата и Хаджи Димитра ще изоставим" ... а това нещо е станало без мое позволение и съгласие, когато подобно нещо не трябваше да става! Колкото пък забележкие ми по сръбско-турската война (1876-1877), които са от неоценима важност за нашата нова българска история по възраждането ни и освобождението ни, те са съвършено занемарени и съкратени.

5. ОТИВАНЕТО НА ДЯДА ИЛЯ В БЕЛГРАД

На стр. 33, р.р. 17-18 казаното: "В Сърбия едновременно с нас дойде и дядо Илю с четата си, в която се записахме с Манол Наков", не съответствува със същността на работата, нито пък с моите бележки.

Когато аз отидох в Сърбия, а последователно дойдох и в Белград (1861), при Раковски, дядо Илю беше там. Той беше отишъл много по-рано от мене и аз го намерих в жилището на Раковски. Но кога беше отишъл той в Сърбия, дали през 1859 или 1860 г., това не мога да кажа. Това, което мога с положителност да утвърдя то е, че дядо Илю е заминал за Сърбия в тая година, в която известният турски садразам Къбръзлъ Мехмед паша, упълномощен от султан Азиса, колеше и бесеше из България кого гдето свареше. Той изкла и избеси много невинни българи и много товари злато задигна откуп от заможните българи, за да не ги закача. Бели пари за черни дни вземаше той. [260]

6. БОМБАРДИРАНЕТО НА БЕЛГРАД

На стр. 34, р.р. 4-7 има нужда от следующето допълнение. Когато отидохме при бимбашията, ние бяхме седем души; освен Караджата, аз, Юрдан Планински и Тома (а не Тоше, както погрешно е казано там) Пантелеев от Свищов, бяха още и Ив. Хр. Кършовски [261] от Елена, Манол Наков и Петко Маджаров. От къщата на бимбашията ний ходихме по турските махали да гониме и биеме турците всички задружно. През цялата нощ, както и последователно, всички находящи се тогава в Белград, под Раковски българи, взехме най-живо участие при изгонването на турците в крепостта. С пълно право може да се каже, че при бомбардирането на Белград от турците из крепостта единствено ние българите спасихме сръбската столица от съсипване и изгаряне, защото щом се почна бомбардирането, братята сърби, граждани на столицата, заблагоразсъдиха, вместо да се опълчат против турците, да се намерят в Топчи дере и в кошутнякът.

Когато нашите куршуми от белгийките ми се сипеха около турските топови по крепостта, турските топчии престанаха да действуват и топовете млъкнаха, защото никой не смееше да се покаже да ги пълни. Тогава ние се приближихме към крепостта, за да посрещнем турците, ако би излезли от нея, както по-рано беше излязло едно отделение турска войска из Видин Капия и посрещнато от нашите момчета, беше превърнато след силно сражение, в което предводителят, един арабин на бял кон, беше убит.

През всичкото това време, в тези ужасни сражения, както и при бомбардирането на Белград от нашите дружини бяха ранени само двама души: Ив. П. Хр. Кършовски, ранен на главния обкоп при "Сръбска Круна" в десния хълмаджик от един откъслек тухла, отбит от едно гюлле от противоположния зид при една стара хлебарница, и Петко Маджаров, ранен с куршум от крепостта в глезена на десния крак на Видин Капия, в сражението с излезлите от крепостта турци. И двамата ранени бяха отнесени във военната болница за лекуване. След няколко време Петко Маджаров се поминал от гангренясване на раната, а пък Ив. П. Хр. Кършовски след продължително лечение остана жив и последователно взема живо участие във всички народни движения, както и в четите на войводите П. Хитов, Филип Тотя, Дядо Желя [262] и Цонко Котленчанина [263] (1867) като главен писар-секретар и съветник, тъй също и във втората българска легия в Белград (1867-1868 г.); а сега живее в българската столица, в незавидно положение.

7. В КЛАДОВО

На стр. 158, р.р. 8-14, където се говори за ив. Х. Н. Бобевски, трябва да се добави: след настоятелната молба на Х. Н. Стоянова, за да отпусна сина му и посредничеството на П. Мишайкова и на сръбския капитан, аз освободих Ив. Х. Н. Бобевски, в замяна на дадените от баща му 25 турски лири, които взе П. Мишайков за комитета. Но при това настоявах Бобевски да остане в Кладово за приемане и изпращане момчетата, които идваха през там из Румъния. И действително, когато аз на 14 август напуснах Алексинац, за да отида в Румъния, намерих Бобевски в Кладово. След пущането на Ив. Н. Бобевски из четата си, той ми даде две саби, които не мога да забрави. Едната от тях ми служи благополучно в сраженията против турците и на много места ме избави от явна смърт!

8. ЧЕЛОВЕК ОТ ГОЛЯМОТО ДОБРО УТРО

На стр. 169, р. 15 казаното: "человек от голямото добро утро"; съвършено си няма мястото; защото подобно нещо нито в моите записки има, нито пък аз съм казвал някому. Подобно нещо аз никога нямаше да кажа за себе си, защото аз съм бил самостоятелен войвода още в 1860 г., в четата на Хаджи Димитра и Стефан Караджата, аз бях подчетник или десеник, а пък в 1867-1877 г. бях и пак самостоятелен войвода. Види се работата, че младия ми г-н нареждач ще да е турнал тия думи за украшение на слога. Във всеки случай тия думи остават за негова сметка.

9. КРИВО ИЗРАЖЕНИЕ

На стр. 171, р. 18 казаното за свещеника, който е писал отговора на писмото ми един "добър сърбин", не е мое изражение, нито пък е записано в моите бележки. То противоречи със същността на работата: а) защото аз не съм познавал това лице, и б) защото не само в Балта-Бериловци, но и в целия Пиротски окръг до освобождението не само поп сърбин, но и никакъв сърбин не е имало.

10. НЕНКО ХРАНОВ

На стр. 173, р. 25 е пропуснато следующето обстоятелство.

Когато бяхме при Засковци преди да ни нападнат турците аз пратих от четата си Ненка Хранова из Радомир да докара няколко говеда, изоставени от турците. Той отиде с няколко момчета, но докато се върне, турците ни нападнаха и ни разпръснаха. По тая причина Н. Хранов се изгуби и аз вярвах, че ще да е убит или заловен. Едва след 7-8 дни той ни намери и се присъедини пак към четата ми.

11. ЗНАМЕТО НА РАКОВСКИ ОТ 1862 г.

Знамето на Раковски, под което устроената в Белград първа българска легия воюва против турците и спаси Белград от съсипване и изгаряне при бомбардирането му, беше поверено от Раковски на дяда Ивана от Зайчар. [265] В 1876 г. Дядо Иван дойде с особена своя българска чета, съставена от българи из Крайна (Зайчарско и Неготинско), начело на която се развяваше това историческо българско знаме. В едно от сраженията Дядо Иван се разболя и си отиде, а четата си заедно със знамето остави под управлението на Найден поп Нилов. [266] След убиването на последния, това знаме остана у сърбите...

12. БЪЛГАРСКИ ВОЙВОДИ

Не без интересно ше бъде за читателя за знае кои са войводите, които са взели живо участие в разните движения и са принесли известна полза на народа за освобождението му. Тези войводи са:
1. Д я д о И л ю М а р к ов из Малешевско, в Кюстендил. [267]
2. Д я д о Ж е л ю из Ямболско (умрял)
3. П а н а й о т Х и т о в из Сливен, в Русе. [268]
4. Х а д ж и Д и м и т ъ р Я с е н о в из Сливен (умрял).
5. С т е ф а н К а р а д ж а из Тулча (умрял)
6. Ф и л и п Т о т ю из Търновско, в Русе [269]
7. Х р и с т о Б о т й о в из калофер (умрял)
8. Н а й д е н п о п Н и л о в из Лом (умрял)
9. Х р и с т о Н. М а к е д о н с к и из Г. Тодорак, Кукушко. [270]
10. Ц о н к о К о т л е ч а н и н ъ т (умрял) [271]
11. Д я д о И в а н от Зайчар (умрял) [272]
12. Д я д о Ц е к о от Ломско (умрял) [273]

Всички горни дванадесет войводи са работили в разни времена за свободата на отечеството от 1860 г. и до освобождението ни. [274] В 1876 г. по време на Сръбско- турската война се появиха и следующите двама нови, никому неизвестни дотогава войводи:
13. С и м о С о к о л о в из Трън, бивш сръб[ски] офицер.
14. Л а з а р К о с т и ч (умрял) [275]

Тия двама последните войводи, освен в Сръбско-турската война, никъде другаде на се учавствували като такива. Следователно това, което може да се каже за предназначението, целта, ролята, действията и заслугите на първите дванадесет войводи, не може да се каже и за последните двама. Затова има много да се говори, но не му е тука мястото.

Ето и списъкът от дружината на Хаджи Димитровата и Ст. Караджата чета.

13. ИМЕНАТА НА ПАДНАЛИТЕ МОМЧЕТА ОТ ЧЕТАТА НА СТ. КАРАДЖАТА И Х. ДИМИТРА

1. Хаджи Димитър Асенов [277] из Сливен год. 29
2. Стефан Караджа [278] из Тулча [279] " 26
3. Иванчо (Ванката) Христович [280] из Габрово " 24
4. Еремия П. Българов из Лом-Паланка " 32
5. Спиро Джеров из Битоля " 32
6. Георги Чернев, знаменосец из Търново " 31
7. Димитър Н. Захарлията (281) из Черни Нос (282) " 35
8. Димитър Н. Мънзов (283) из Браила (284) " 26
9. Хаджи Димитър х. Атанасов из Тулча " 27
10. Тодор х. Н. Асенов из Сливен " 25
11. Иван Пеев из Казанлък " 27
12. Антон Стоянов из Куманово " 24
13. В. .... Р. .... (285) из .. ... (286) " 39
14. Сотир Пейов из Велес " 25
15. Димитър Илиев из Търново " 25
16. Христо Николов (287) из Шипка " 20
17. Андон Пейов из Дряново " 29
18. Александър Василев (288) из Плоещ " 20
19. Ганчо Стоянов из Сопот " 35
20. Христо К. Ахчиоглу из Калофер " 35
21. Нено Маринов (289) из Кочмалари [290] " 21
22. Васил Пенчов (291) из Правец (292) " 29
23. Димитър П. Николов из Калофер " 22
24. Георги Н. Кавлак[ов] из Сливен " 21
25. Златю Пеушански (293) из Трявна " 22
26. Петър Тодоров из Сливен " 21
27. Симеон Кръстев из Етрополе " 20
28. Иван Симеонов (294) из Котел " 20
29. Петър Сивков из Котел " 20
30. Никола Г. Красналъ (295) из Русчук (296) " 20
31. Иван Иванов (297) из Търново " 26
32. Христо Станчев из Шумен " 32
33. Калчо Георгиев из Шипка " 45
34. Петър Наков из Разград " 28
35. Георги Пенчев из Стара Загора " 22
36. Минчо Димитров из Трявна " 20
37. Тодор Петков из Троян " 19
38. Велико Николов из Котел " 21
39. Танас Ганчев из Търново " 20
40. Коста Ефтимов (298) из Габрово " 30
41. Георги Стоянов из Пазарджик " 23
42. Първо Трифонов из Проголовец (299) " 28
43. Никола Савов из Ахъ-Челеби [300] " 28
44. Филип Петров из Копривщица " 27
45. Арсений Мартинов из Велешко " 25
46. Симеон Радев из Черна " 21
47. Станю Стоянов из Лясковец " 21
48. Ангел Т. Обретенов " 28
братя из Русчук
49. Петър Н. Обретенов " 24
50. Петко Димитров из Ловеч " 30
51. Колю Мартинов из Казанлък " 25
52. Райчо Сивков из Котел " 22
53. Никола Дочев из Тетевен " 28
54. Дочо Колев из Стара Загора " 30
55. Христо Митев из Калофер " 15
56. Георги Кочев из Кучово село (301) " 21
57. Никола Стоянов из Чаир-Кьой (302) " 25
58. Михаил Юрданов из Елена " 23
59. Филип Димитров из Куманово " 23
60. Стоян Пенчов из Габрово " 19
61. Пенчо Стоянов из Панагюрище " 28
62. Никола Иванов из Прилеп " 22
63. Неделко Григоров из Копривщица " 22
64. Сава Кънчев из Търново " 20
65. Петър Вълчев из Русчук " 24
66. Христо Николов Македонски из Г. Тодорак (303) " 32
67. Никола Георгиев из Търново " 22
68. Пенчо Попов из Килифарево (304) " 28
69. Пенчо Стайнов из Търново " 28
70. Паню х. Пенев (305) из Стара Загора " 27
71. Андрей Марков из Шумен " 27
72. Найден Василев из Копривщица " 22
73. Илия Димов из Габрово " 24
74. Стефан П. Мешков (306) из Русчук " 28
75. Иван Тотев из Казанлък " 29
76. Тодор Стайнов из Пловдив " 32
77. Танас Лилов (307) из Сопот " 19
78. Киро Илиев из Метиризово (308) " 28
79. Стефан Иванов (Калцун) из Габрово " 28
80. Иван Дружанов из Котел " 34
81. Христо П. Генчович (309) из Дреново [310] " 20
82. Никола Валев из Стара Загора " 28
83. Стефан Данков (311) из Шипка (312) " 22
84. Симеон Милков из Беброво (313) " 22
85. Марин Николов (314) из Свищов " 28
86. Станчо Николов из Казанлък " 24
87. Димитър Стефанов из Калофер " 21
88. Христо Милев (315) из Казанлък " 24
89. Стефан Панев из Казанлък " 28
90. Димитър Ценов из Видин " 28
91. Георги Христов (Палеоглу) из Търново " 22
92. Христо Вълчанов из Котел " 30
93. Димитър Момчилов из Русчук " 20
94. Кръстю Минков из Казанлък (316) " 20
95. С. (317) Господинов (Хитрия) из Сливен " 27
96. Тончо Стоянов (318) из Стара Загора " 28
97. Танас Д. Боздогански из Русчук " 32
98. Мартин Начев из Железник (319) " 23
99. х. Георги х. Иванов из Тулча " 27
100. Господин Куманов из Тулча " 22
101. Димитър Стоянов из Церова Кория [320] " 30
102. Петър Кънчев из Търново " 33
103. Цанко (321) Балкански из Габрово " 26
104. Велко Кръстев из Махалата (Плев.) " 23
105. Начо Димитров из Димотика " 30
106. Кръстю Велев из Пловдив " 26
107. Никола Ненов из Плевен " 20
108. Спас Ненов из Копривщица " 20
109. Нено Спиров из Воден " 19
110. Курти иванов из Видин " 27
111. Манол Наков из Д. Тодорак (322)
112. Стефан Топтанджиев из Сливен
113. Божил Димитров из Куманово
114. Божил Симеонов из Оряхово (323)
115. Илия Дойнов из Никополско
116. Ачо Пиперков из Сопот
117. Божин ... из Лом
118. Георги Кръстев из Куманово
119. Добри Тръбача из Чирпанско
120. Иван Пейов из Орханийско (324)

Останалите осем момчета са неизвестни, защото те бяха поставени на стража в острова и след преминаването на Дунава щеха да им записват имената, но тъй като от първото ни преминаване Дунава турците ни нападнаха и битките продължаваха непрестанно, то и записването им не можа да стане. [325]

[Previous] [Next]
[Back to Index]

---

256. Необходимо е да се отбележи, че сведенията за края на Тодор Асенов са противоречиви. Още в показанията си, дадени пред турските власти след като бил заловен, Иван Пеев разказва, че Хаджи Димитър оставил брата си в едно българско село, от което взели хляб. А хляб, както споменава и Хр. Македонски, четата получила в к. Дебели дял. Показанията на Иван Пеев се потвърждават и от Ангел Обретенов и другарите му, по чиито сведения З. Стоянов написва "Четите в България". Според Обретенов и другарите му Тодор бил оставен в к. Дебели дял и бил толкова ранен, че не можал да мръдне от мястото си. Свещеникът и селските първенци обещали, че ще го скрият и излекуват. Това повтаря отделно спомените си и Марин Нейков от Свищов. "Тук (Н. Ф. - в к. Дебели дял) - разказва той - оставихме брата на Хаджи Димитра, Тодора, който беше много ранен и не можеше да ходи, и още един, Савата от Ст. Загора (Н. Ф. - Сава Силов). Хаджията заплати на един селянин, като обеща, че ще ги пази и ще ги изпрати, който гдето е роден, но на другия ден ни разправи един селянин, брата на Хаджията го убил същият на когото бил предаден да го пази, а Савата предал на потерята"...

В биографията на Кръстю Асенов, един от най-видните дейци на македонското освободително дело и братов син на Хаджи Димитър, Антон Страшимиров разказва, че когато завършил гимназия, Кръстю ходил е Дебели дял, за да търси убиеца на чичо си Тодор. Убиецът се казвал Петко Бурсунуза, и по него време бил пред умиране, изпаднал в крайна мизерия. Намерил го в това положение, Кръстю Асенов заплюл предателя и си заминал.

От друга страна, както посочихме вече, във в. Дунав (бр. 456, 8 март 1870 г.) се съобщава, че Тодор Асенов е убит от овчаря Митьо от с. Шипка. Това сведение е по- близо до писаното от Хр. Македонски.

...

257. Става дума за края на повестта "Немили-недраги", която Вазов завършва така: "Остана жив само Македонски, комуто единадесетте рани заздравяха и дясната ръка изсъхна.
Той сега е разсилен и мете с лявата ръка канцеларията... и тоя лев в Стара планина, и тоя герой на Гредетин, малодушно трепери сега пред гласа на грубия писар...
Една дълга агония!
Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин?"...

"Хъшове" е написана в Пловдив през 1883 г. и печатана за първи път в сп. "Наука" 1883-1884 г. По-късно Вазов я включил в "Повести и разкази", т. I. Пловдив, 1891.

Според изследователи на творчеството на народния поет, при обрисуване образа на Спиро Македонски Вазов е използувал наблюденията си, някои черти и прояви преди всичко на Стефан Стамболов. Името Македонски е избрано произволно, без Вазов да е имал пред вид Христо Македонски.

259 Между ръкописите и другите материали на Юрдан Иванов в НБ "Кирил и Методий" - Български Исторически Архив (ф. 156) и Централния Държавен Исторически Архив (ф. 767) не са запазени ръкописни бележки от Хр. Македонски. Но че той е притежавал такива може да се съди и от думите на Арсени Костенцев, с които подканва Ю. Иванов да се срещне с Македонски.

260. В качеството си на велик везир Мехмед Къбръзлъ паша е предприел обиколка из България през лятото на 1860 г. Според П. Хитов, по личния разказ на дядо Ильо, той се е прехвърлил в Сърбия през 1861 г.

261. Иван Попхристов Кършовски (12 авг. 1839-1 март 1914 г.) е един от видните революционни дейци преди Освобождението. Участвувал във въстанието на Никола Филиповски (Капитан Дядо Никола) през 1856 г., в I и II българска легия в Белград, а през 1867 г. е бил писар в четата на П. Хитов. Учителствувал е в различни градове, а през 1876 г. и 1877 г. е редактирал и издавал на румънски език вестниците "Вултурул" (Орел) и "Индепенденца национала" (Национална независимост). След Освобождението Ив. Кършовски се занимава с адвокатство и журналистика.

За участието се в двете легии в Белград Иван Кършовски е оставил спомени (Вж. Страшмиров, Д. Т. В. Левски, С., 1929, 618-634; Народни права, бр. 86, 1 авг. 1896);

262. Желю Христов Чернев.

263. Цонко Петранов.

265. Става дума за войводата Иван Кулин, който по това време живеел в Зайчар, Сърбия. Знамето на Раковски е било развято от Иван Кулин и Еремия Българов през 1867 г., когато двамата организират чета.

266. Във Сръбско-турската война през 1876 г., като войвода на чета е участвувал не дядо Иван Кулин, а дядо Иван Петков Въртопчанина от с. Въртоп, Видинско. Иван Кулин е бил вече починал - на 12 (24) юли 1870 г.

267. По времето когато излиза книгата на Хр. Македонски, Илю Марков е живеел в Кюстендил, където починал на 17 април 1898 г.

268. След Освобождението П. Хитов е живял в Русе, където починал на 22 февруари 1918 г.

269. През 1896 г., когато излиза книгата на Хр. Македонски, Ф. Тотю е живеел в Русе. Филип Тотю починал в Две могили (Русенско) през 1907 г.

270. След Освобождението Христо Македонски живял в Русе, където починал на 5 юли 1916 г.

271. Цонко Петранов от Котел. Починал през 1905 г. в с. Медово, Поморийско.

272. Иван Ангелов Кулин.

273. Цеко Петков от с. Дългошевци (дн. Замфир), Михайловградско. Починал на 15 май 1881 г. в родното си село.

274. Освен споменатите от Хр. Македонски през годините от 1860 до 1878 г. са действували и други български войводи.

275. Лазар Костов от Самоков е служил в сръбската войска. През 1867 г. е бил член на Българския революционен комитет в Белград.

277. Хаджи Димитър Николов Кръстев Асенов.

278. Стефан Тодоров Димов Търнин.

279. Роден в с. Ичме, Ямболско.

280. Иван Попхристов (Ванката Райчев).

281. Захралията, Заралията (Коджа Ибрахим). Истинското му име е Димитър Колев Стойнов.

282. Дн. с. Знаменосец, Ст. Загорско.

283. Игнатов.

284. Лясковец.

285. Васил Рахнев.

286. Градец, Котелско.

287. Патрев - Шипкалията.

288. Читаклиев.

289. Хайдут Нено.

290. Дн. с. Отец Паисиево, окр. Пловдивски.

291. Орханлията.

292. Софийски окръг.

293. Златю Пенев Ошански.

294. Иванчо Сивов.

295. Никола Георгиев Красналиев.

296. Село Красен, Русенско.

297. Иван Качето.

298. Наполеона.

299. Прогорелец, дн. с Якимово, Михайловградско.

300. Дн. гр. Смолян.

301. Скопско, Македония.

302. Вероятно с. Чаир, дн. камен, В. Търновско.

303. Кукушко, Македония.

304. В. Търновско.

305. Тошооглу.

306. Билчев, Попо.

307. Ачо Пиперков. Записан повторно и под No 116.

308. Дн. с. В. Левски, Пловдивски окръг.

309. Христо Петков Ботев (Ганчович, Генчович, Фряновски).

310. От с. Ганчовец, Дряновско.

311. Орешков.

312. Казанлъшко.

313. В. Търновско.

314. Марин Нейков Кабакчиев.

315. Янъков.

316. Село Сахране, Старозагорски окръг.

317. Стеан, Топтанджията. Същият е записан повторно и под No 112.

318. Загоров, Бабадаглията.

319. Ст. Загора.

320. В. Търновско.

321. Йонко.

322. Кукушко, Македония.

323. От с. Галиче, Оряховско.

324. От с. Правец, Ботевградско.

325. За първи път списък на участвувалите в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа публикува П. Хитов в първото издание на "Моето пътуване по Стара планина" (1873 г.). Този списък обхваща имената на четниците до No 110 вкл. Имената от No 111 до 120 в списъка от книгата на Христо Македонски, са прибавени от него.