БЪЛГАРСКА
АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ
П О Л О Ж Е Н
И Е Т О
НА БИОЛОГИЧЕСКАТА
НАУКА У НАС
В СВЕТЛИНАТА
НА МИЧУРИНСКОТО УЧЕНИЕ
Материали от
биологическата конференция,
състояла се от
4 до 8 април 1949 г. в София
С О Ф И Я
ПЕЧАТНИЦА НА
БЪЛГАРСКАТА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ
1 9 4 9
 |
| Конференцията срещу генетиката през 1949г. |
Встъпителното изказване
на акад. Тодор Павлов може да прочетете тук:
http://toshev.blogspot.com/2018/07/1949.html
Проф.
Тодор Павлов,
академик, председател
на БАН.
Другари и другарки! Въпросът
за приложението на марксическия
диалектически метод в биологическата
наука е много голям и сложен. Тук, във
връзка с изникналите в нашата конференция
проблеми, ще си позволя да кажа само
следното:
Преди
всичко, две думи за определението на
понятието научен метод.
Научният
метод често се смесва ту със самата
природна или обществена, обективно-реална
закономерност, ту пък с чисто субективните,
нямащи нищо общо със самата обективно-реална
закономерност, начини или пътища за
постигане на истината. Обективно-реални
закономерности е имало, има и може да
има преди да се е появил мислещият човек
и независимо, вън от неговото съзнание.
Природната обективна закономерност си
е природна обективна закономерност, а
не е и не може да бъде никакъв научен
метод, който е о с о б е н о
о т р а ж е н и е
н а о б е к т и в н а т а
п р и р о д н а и л и
о б щ е с т в е н а
з а к о н о м е р н о с т
в с ъ з н а н и е т о
н а ч о в е к а.
Научният
метод не е и не може да бъде също така
чисто субективна проява на човешкото
съзнание, защото в такъв случай той
въобще не би могъл да ни служи като
средство или път за познанието на
обективната действителност или, по-точно,
за нейното обяснение и изменение.
Всяко
научно мислене, според диалектическия
материализъм, е и трябва да бъде повече
или по-малко (според конкретните
исторически условия) адекватно отражение
на обективната действителност, е и
трябва да бъде обективно, правилно,
вярно.
Ала същевременно мисли, познава
и изменя, в една или друга форма и степен,
природната и обществена действителност
не някой друг, а винаги конкретно-исторически
определеният човек, който по самата си
същина е трудово-обществено същество,
е „съвкупност от обществени отношения”
(Маркс).
Поради всичко това Ленин определя
всяко познание като „с у б е к т и в е н
о б р а з н а
о б е к т и в н и т е
н е щ а”.
Но субективен образ
не ще рече с у б е к т и в и с т и ч е н,
а обективен не ще рече о б е к т и в и с т и ч е н.
Диалектическият материализъм отрича
и обективистичността и субективистичността
на научното мислене, но не отрича нито
обективността, нито субективността му.
Без обективност мисленето не би било
никакво научно мислене, а без субективност
то би било чисто съзерцателно, бездействено,
абстрактно-обективистично и, следователно,
не би могло да играе ролята на средство
не само за обяснението на света, но и за
изменението му в една или друга насока
и степен, според конкретните
обществено-исторически условия и задачи.
Поради
това научният метод може да бъде определен
като з а к о н о м е р н о с т
н а ч о в е ш к о т о
м и с л е н е, в з е т а
к а т о с у б е к т и в н о
о т р а ж е н и е
н а о б е к т и в н а т а
о б щ е с т в е н а
и п р и р о д н а
з а к о н о м е р н о с т,
и л и, к о е т о е в с е
с ъ щ о т о, „п р е с а д е н а”
и „п р е в е д е н а”
(к а к т о к а з в а
М а р к с) в ч о в е ш к о т о
с ъ з н а н и е
о б е к т и в н а
з а к о н о м е р н о с т,
и з п о л з у в а н а
с ъ з н а т е л н о
о т ч о в е к а к а т о
о р ъ д и е н е с а м о
з а о б я с н е н и е т о н а с в е т а, н о и з а
н е г о в о т о
и з м е н е н и е.
Имало
е и има различни методи, но не всички те
са действително и еднакво научни.
Последователно докрай научен и
същевременно в най-висока степен действен
е единствено диалектико-материалистическият
метод на научното мислене.
Той се
различава к а ч е с т в е н о
от всички известни досега научни методи.
Той се различава от тях преди всичко по
самото к а ч е с т в е н о
ново обективно съдържание на човешкото
мислене, защото диалектическият
материализъм гледа на цялата природна
действителност било от гледището (или
през призмата) на революционното
пролетарско движение, било пък на
строящия се или вече построен и развиващ
се към висшата фаза на комунизма
социалистически обществен строй.
Ето
защо научният диалектико-материалистически
метод е класово-партийно определен не
само поради своята класово-партийна
устременост и действеност, но и поради
к а ч е с т в е н о
новото обективно съдържание на човешкото
научно мислене. И затова именно съвсем
не е случайно, че Ленин нарича практиката
не само и з х о д е н
п у н к т, к р а й н а
ц е л и к р и т е р и й
н а н а у ч н о т о
м и с л е н е, но също
така и о п р е д е л и т е л
на онова, което човек търси да познае
и познава в предмета на своето мислене.
Изхождайки
именно от всичко това, речем ли
диалектико-материалистически да обясним
и преценим дарвинизма, вайсманизма и
мичуринското учение, трябва преди всичко
да вземем пред вид оная конкретна
обществено-историческа действителност
и практика, от чието гледище или през
чиято призма Дарвин, вайсманистите и
мичуринците са гледали и гледат на
природните явления, или, по-точно, на
развитието на организмите, като при
това конкретната обществена действителност
обхваща в себе си и конкретно-дадената
обществена идеология, а практиката
обхваща в себе си и съответната научна
техника, експериментален опит и пр.
За
всичко това бе говорено, както в самия
доклад, така и в някои от изказванията
в нашата конференция, и особено в
прекрасното изказване на др. Т. Черноколев.
Аз ще си позволя, от една страна, да
обобща казаното вече и, от друга страна,
доколкото и дето е нужно, да го допълня
или оточня, за да можем изобщо да си
съставим по-пълна и по-точна представа,
както за теоретическата същност и
значение на дарвинизма, вайсманизма и
мичуринското учение, така и за тяхната
практическа приложимост и значение.
Да
вземем най-напред учението на Д а р в и н.
Както
всеки истински учен, Дарвин също е гледал
на природните явления, именно и преди
всичко, през призмата на тогавашната
обществена действителност, с всичките
й характерни особености – икономически,
социално-класови и идеологически.
Опирайки се на положителните, заварени
от него резултати от развитието на
тогавашното естествознание, от една
страна, и, от друга страна, на тогавашното
състояние на буржоазното
р а с т е н и е в ъ д с т в о
и ж и в о т н о в ъ д с т в о,
и изобщо на тогавашната агробиологическа
практика, а също натрупвайки и лично
огромен естествонаучен опит, особено
през време на околосветското си пътуване,
той гениално обобщи преди всичко и
главно именно а г р о б и о л о г и ч е с к а т а
п р а к т и к а н а
т о г а в а ш н и т е
б у р ж о а з н и
р а с т е н и е в ъ д и
и ж и в о т н о в ъ д и
и създаде по тоя начин еволюционната
си биологическа теория, която беше и
остава по своите основни положения и
изводи безспорно материалистическа,
със значителни моменти от диалектика
и като такава бе в състояние да отговори
научно-правилно на редица основни
естествонаучни въпроси, на които
и д е а л и с т и ч е с к о-т е л е о л о г и ч е с к и т е
„теории” не бяха в състояние да дадат
що-годе смислен научен отговор.
Същевременно
обаче Дарвин сам беше рожба на своето
буржоазно общество и време и поради
това именно в неговата еволюционна
теория не може да няма редица неправилни,
неточни или направо неверни положения,
които са явно противоречие с нейните
положителни научни положения и тенденции.
Някои
съвременни биолози, в това число и някои
биолози-марксисти, твърдят, че всички
тия грешки и недостатъци на Дарвиновата
еволюционна теория са нещо случайно и
странично за нея. Това твърдение, разбира
се, не е точно.
Истината е, че тъкмо
най-важните грешки и недостатъци в
Дарвиновата еволюционна теория имаха
своите дълбоки корени пак в самите
тогавашни обществено-исторически,
икономически, социално-класови и общо-идеологически условия и тенденции,
които Дарвин, като рожба на своето
общество и време, въпреки своята безспорна
гениалност, не би могъл и фактически не
можа да преодолее.
На
първо място тук трябва да се каже, че
частното владение на средствата за
производство и конкуренцията между
отделните капиталисти и производители,
в това число и между тогавашните
растениевъди и скотовъди, определяха
периодично-кризисния и стихиен характер
на икономическото развитие и принципиалната
невъзможност на каквато и да било
съзнателна и колективна планомерна
стопанска и културна творческа дейност.
Поради това стихийността, случайността
и неопределеността неизбежно трябваше
да се отразят и върху идеологическото
развитие на тогавашното капиталистическо
общество, в това число и на философията
и частните науки.
П о п р и н ц и п
буржоазията се оказа неспособна да
създаде нито последователна докрай
материалистическа теория, нито
последователен докрай диалектически
метод.
Даже най-добрите буржоазни
материалисти неизбежно, по общо правило,
бяха метафизици, а най-добрите буржоазни
диалектици, в това число и Хегел, бяха
идеалисти.
И в единия, и в другия случай
крайният резултат можеше да бъде само
един: идеализъм, агностицизъм, фидеизъм.
Това особено важеше за обществените
науки и за общата буржоазна политическа
идеология. Поради това именно Дарвин
не можеше да не плати своя данък било
на отричането на скоковете в природата,
било на малтусианството, било на неточното
схващане определеността и неопределеността
на биологичната наследственост и т.н.
Не е случайно също, че учението на Дарвин
за подбора, като обяснява закрепването
и развитието на оказалите се полезни
за организмите изменения, не можеше да
постави и реши правилно въпроса за
п р о и з х о д а
на тия изменения; не можеше,
о б я с н я в а й к и
правилно, общо взето, м и н а л о т о
биологично развитие, да овладее процесите
на развитието на организмите и да си
постави като цел тяхното съзнателно и
планомерно преобразуване за удовлетворяване
общите нужди на човешкото общество.
В
епохата на империализма тия основни
недостатъци и пороци на капиталистическата
обществена система и идеология се
очертаха още по-ярко и решително.
Самата
конкуренция между отделните капиталисти
и производители, като се превърна в
гигантска конкуренция между
империалистическите тръстове и картели,
не само не премахна, а задълбочи и изостри
до крайни предели стихийния, несъзнателен,
непланомерен характер на капиталистическото
стопанство и на цялото обществено
капиталистическо развитие, в което
законът за неравномерността и развитието
се прояви напълно.
Същевременно
империализмът, като означаваше общо
загниване на капитализма и изостряне
на всичките му вътрешни и външни
противоречия, означаваше и навечерие
на пролетарската революция.
Буржоазията
стана напълно реакционна, отрече
собствените си класици – философи и
учени – и премина към открития идеализъм,
агностицизъм, субективизъм, релативизъм
и мистика, връщайки се дори към философията
на Августин, Тома Аквински и др.
За
никакво съзнателно и колективно
планомерно стопанско и културно
прогресивно развитие в национален и
интернационален мащаб не можеше да
става и дума.
Желанието на буржоазията
да спре обективния ход на историческото
развитие и да разгроми социалистическите
революционни движения и съветската
социалистическа държава я доведе до
открито отричане на обективната научна
истина и до абсолютен субективизъм.
В
областта на физиката и химията това се
изрази в така наречения още от Ленин
ф и з и ч е с к и
и д е а л и з ъ м, а
в областта на биологията се изрази в
така наречения н е о д а р в и н и з ъ м,
който в същност означава отричане на
всички материалистически и прогресивни
страни или моменти в Дарвиновото
еволюционно учение и заменяването на
самия дарвинизъм с реакционно учение
на В а й с м а н-М е н д е л-М о р г а н-Й о х а н е с
и др.
В какво
по-точно се състои това реакционно
учение – това бе вече изложено в самия
доклад и в изказванията.
Аз ще си позволя
да кажа тук във вид на кратко обобщение
и допълнение само следното.
Вайсманизмът-менделизмът-морганизмът
отрича п о п р и н ц и п
всяка възможност за съзнателно и
планомерно направляване или ръководене
на наследствените процеси и на цялото
развитие на организмите.
Той обособява
и противопоставя абсолютно зародишното
вещество (хромозомите, така наречените
гени, генотипа и пр.) на тялото (или
сомата, или фенотипа).
Той допуска влияние
на зародишните клетки (по-точно на
хромозомите) върху останалите клетки
на организма, но отрича обратното влияние
на тялото върху зародишните клетки.
Той
си представлява процеса на наследяването
като проста комбинаторика на така
наречените гени и превръща онтогенетическия
закон във формално-морфогенетически.
Отрича или подценява по принцип ролята
и значението на асимилацията и
дезасимилацията в процеса на наследяването
и превръща наследствените зародишни
клетки в абсолютно автономни и неподдаващи
се на външно влияние и не допуска п о
п р и н ц и п никакво
онаследяване на придобитите в
индивидуалното развитие на организмите
признаци или свойства.
Той схваща
скоковете в биологичната еволюция като
хромозомни м у т а ц и и,
нямащи своя предистория и неподдаващи
се на никакво научно предвиждане и
планомерно ръководене и т.н.
С една дума,
вайсманизмът-менделизмът-морганизмът
е по самата си най-дълбока същина
метафизическо, механистическо,
идеалистическо, субективистическо,
агностическо и фидеистическо учение,
което е напълно по вкуса и интереса на
съвременната реакционна империалистическа
буржоазия, но тъкмо затова пък е пълно
отрицание на всяка истинска наука и на
всяка, основана върху науката, творческа
човешка практика.
Всички опити за
заставане по средата, както и всички
опити за маскиране с марксистка
фразеология трябва да срещнат пълен
отпор от наша страна. Всяко примиренческо
отношение към това реакционно учение
и всеки опит за еклектическото му
„съчетаване” с мичуринското учение
са решително неправилни и трябва всецяло
и най-решително да бъдат отхвърлени.
И ето,
в борба тъкмо с това реакционно учение
се оформи, разви и победи в СССР
мичуринското учение, начело с
академика
Т. Д. Лисенко и под върховното ръководство
на най-гениалния учен на нашето време
– Й о с и ф В и с а р и о н о в и ч
С т а л и н.
 |
| Портрет на "Най-гениалния учен" |
Като
се говори за мичуринското учение, трябва
преди всичко да се каже и най-дебело
подчертае, ч е т о м о ж е ш е
д а с т а н е и с т а н а
в ъ з м о ж н о, с а м о
з а щ о т о м и ч у р и н ц и
г л е д а х а и г л е д а т
н а п р и р о д н и т е
я в л е н и я и м е н н о
о т г л е д и щ е т о
и л и п р е з п р и з м а т а
н а с о ц и а л и с т и ч е с к о т о
д в и ж е н и е и на
н о в а т а
с о ц и а л и с т и ч е с к а
о б щ е с т в е н а
д е й с т в и т е л н о с т
и и д е о л о г и я.
Използувайки всичко положително от
цялото досегашно развитие на човешката
научна мисъл, мичуринци трябваше да
създадат и действително създадоха
т а к о в а биологическо
учение, което да осигурява съзнателното
и планомерно ръководене или направляване
на развитието на растителните и животински
организми, с цел: д а с е о с и г у р и
с о ц и а л и с т и ч е с к о т о
и к о м у н и с т и ч е с к о
о б щ е с т в о, с п ъ л н о и з о б и л и е
н а п р о д у к т и
и т о о т п ъ р в о с т е п е н н о
к а ч е с т в о.
Мичуринци искат: да се премахне всяка
случайност, всяка стихийност, всяка
агностическа неопределеност при
обяснението и практическото отглеждане,
създаване и използуване на растителните
и животински организми; да се планира
и ръководи тяхното развитие целесъобразно,
планово и колективно; да не се очакват
милости от природата, както казва сам
Мичурин, а да се изтръгне от нея всичко,
което е нужно на новото човешко общество;
под върховното ръководство на
Комунистическата партия да се впрегнат
в социалистическото стопанско, културно
и научно дело милионните колхозни и
други народни маси; да се превърне целият
Съветски съюз в огромна агробиологична
лаборатория, в която не само да се
проверяват, но и да се конкретизират и
развиват по-нататък основните положения
на новото биологично учение; да се
ликвидират решително агностическото
неверие в човешката наука, кабинетната
откъснатост на теорията от социалистическата
практика, обективистическото отношение
към научната истина, безпартийността
в биологичната теория и практика и т.н.
А всичко
това се определя, изисква, налага именно
от характера преди всичко на самото,
съзнателно ръководено, колективно и
планово социалистическо и културно
строителство на съветските народи. То
се обуславя също така от марксистко-ленинското
диалектическо единство на научната
философия и специалните науки, а особено
и на първо място – на научната практика
и социалистическата теория.
То се
обуславя, най-сетне, и от обстоятелството,
че не само стопанското социалистическо
строителство, но и цялото културно и
научно развитие на съветските народи
се ръководи от славната ленинско-сталинска
ВКП(б), начело, както казах вече, с
най-гениалния учен на нашето време -
Й о с и ф В и с а р и о н о в и ч
С т а л и н.
Мичуринското
учение бе изложено, както в доклада на
др. Христо Даскалов, така и в повечето
от изказванията.
Аз ще си позволя в
случая да отбележа пак съвсем накратко
и в най-общи черти следното.
За разлика
от вайсманистите, които абсолютизират
действието на зародишните клетки върху
тялото и отричат п о п р и н ц и п
всяко наследяване на придобитите в
индивидуалния живот на организмите
признаци; за разлика също и от някои
ламаркисти, които а б с о л ю т и з и р а т
влиянието н а с р е д а т а
върху организмите и отричат п о
п р и н ц и п всяка роля
и значение на наследствения апарат,
който организмите са получили от
предходното, филогенетичното развитие
и съгласно с който те „подбират”
съответните условия на своята среда;
за разлика от всичко това, мичуринци
говорят за ди а л е к т и ч е с к о
е д и н с т в о м е ж д у о р г а н и з м а
и с р е д а т а, т.е. за
влиянието както на организма върху
средата, така и на средата върху организма,
при което под нейното влияние в
онаследените от растенията и животните
свойства могат да произлязат такива
изменения, които, при съответен отбор,
подбор, възпитание и пр., могат в няколко
поколения да дадат резултат нова
наследственост, нови сортове растения
и животни, нови качества на техните
продукти и т.н.
И понеже човек не може
да върне еволюцията на организмите
назад и да промени м и н а л и т е
условия, които са определили някога
наличните сегашни наследствени признаци
в растенията и животните, мичуринци
особено – и с пълно право – подчертават
първостепенното значение на средата и
съответно на всички ония средства,
методи, агротехнически приоми, научна
организация на опитите и пр.; които
позволяват да се оказва едно или друго
целесъобразно влияние върху организмите
и по тоя начин да се с ъ з д а в а т
н о в и н а с л е д с т в е н и
п р и з н а ц и в тях,
или, което е все същото, нови разновидности,
видове, сортове и пр., с п о р е д
н у ж д и т е и л и
и з и с к в а н и я т а
и м е н н о н а
с о ц и а л и с т и ч е с к о т о
п л а н о в о
с т р о и т е л с т в о.
Ето защо мичуринци, без да отричат
значението на морфологията, обръщат
особено внимание на физиологията на
растенията и животните; без да отричат,
че при обикновеното кръстосване може
да се появат понякога нови полезни
сортове и видове растения и животни, те
гледат, както на половото кръстосване,
така и на присаждането не като на самоцел,
а като на един от елементите или моментите
в цялостния сложен диалектически процес
на влиянието чрез средата върху
организмите – процес, в който у Мичурин
и Лисенко особено голяма роля играят:
възпитанието на растенията и животните,
методът на ментора,
кръстосването на
далечно сортови растения и животни,
храненето (в известни случаи изобилно,
а в други случаи спартанско),
изкуственото
опрашване,
а особено и преди всичко
с т а д и й н о т о
р а з в и т и е н а
о р г а н и з м и т е
и възможността в разните стадии да им
се въздействува чрез средата по такива
целесъобразни начини,
че, например,
зимната пшеница да се превърне в пролетна,
пролетната – в зимна (Лисенковият метод
за яровизиране) и т.н.
Мичуринци
водиха дълга, системна и упорита борба
срещу вайсманизма-менделизма-морганизма
и неговите съветски последователи,
които често обичаха да се представят
било като марксисти-ленинисти, било пък
като ортодоксални дарвинисти.
Миналата
година, на сесията на Всесъюзната
селско-стопанска академия на името на
Ленин, мичуринци, начело с великия
съветски биолог, академика Т р о ф и м
Д е н и с о в и ч
Л и с е н к о,
извоюваха
окончателната победа над своите
противници.
 |
| Трофим Денисович Лисенко |
Тая победа бе извоювана
обаче не само с логически аргументи и
теоретически разобличавания на съветския
и световния вайсманизъм-менделизъм-морганизъм,
н о п р е д и в с и ч к о
и г л а в н о с огромните,
безподобните, смело ще кажа, приказните
практически резултати, които се получиха
в съветското земеделие от прилагането
на мичуринското учение. С това се сложи
началото на цяла една нова ера в развитието
на биологичната и агробиологичната
наука.
Ние присъствуваме днес на
историческо явление от рода на появата
на дарвинизма на времето си, който също
бе посрещнат с истински вой от английската
и световната реакция – точно тъй, както
и новият съветски творчески дарвинизъм
се посреща днес и даже с още по-голям
вой от съвременната световна
империалистическа реакция.
Затова пък
всички честни учени в света, всички
истински научни творци и деятели в
областта на биологията и на науката
изобщо, посрещнаха и посрещат с истински
възторг победата на мичуринското учение
над реакционния вайсманизъм-менделизъм-морганизъм.
От
всичко казано дотук можем да направим
заключението: мичуринци, както никой
от биолозите досега, вземат в дълбоко
диалектическо единство обективността
и субективността на човешкото научно
познание, теорията и колективно-плановата
социалистическа практика, обективно-вярното
обяснение на явленията и истински
войнствуващата болшевишка партийност
на научното познание.
И тъкмо затова
тяхната биологическа и агробиологическа
теория и практика носят безпримерен в
човешката научна история демократически,
народен, дълбоко класово-партиен
национален по формата си и същевременно
не космополитически, а истински
интернационален, социалистически по
съдържанието си характер.
И поради
всичко това именно техният научен метод
е действително образец, на приложение
на материалистическо-диалектическия
метод в областта на биологическата
теория и практика – образец, от който
ние всички сме длъжни да се учим системно,
упорито, всекичасно.
С това
обаче не се изчерпват същината и
значението на научния метод на мичуринци.
Затова ще ми позволите да се спра, пак
така накратко и в най-общи черти, и върху
някои други съществени черти или страни
на мичуринския материалистическо-диалектически
метод, за някои от които само загатнах
преди малко.
Преди
всичко трябва да се подчертае особено
дебело, че мичуринци не разкъсват
абсолютно и метафизически организма
на отделни части или моменти, а го вземат
винаги в неговата диалектическа цялост.
Един от основните пороци на съвременната
буржоазна ц и т о л о г и я,
например, се състои в това, че тя свежда
цялата сложна закономерност на организмите
до закономерностите на отделните
съставящи ги клетки.
Но не по-малък порок
е и онова отричане на ролята и значението
на частите, до което са стигнали някои
буржоазни биолози и философи от типа
на х о л и с т и т е
например, които отричат всяка роля и
значение на частите и свеждат всичко
с а м о до закономерностите на
ц я л о т о, което по тоя
начин придобива у тях идеалистическо-мистически
и следователно антинаучен характер.
Мичуринци знаят прекрасно, че всеки
организъм се състои от отделни части,
органи, клетки и пр. и имат това пред вид
при изучаването на организмите и при
практическото въздействие върху тях
(например при присаждането, при
възпитанието, при ментора и пр.).
Но
същевременно те не по-малко прекрасно
знаят и винаги най-дебело подчертават,
че наследствеността се определя от
характера на асимилационните и
дезасимилационните процеси на организмите,
взети именно като целостни, живи организми
в дадена цялостна среда, а не като
аритметически сборове или колонии
изобщо от клетки и органи.
Оттук именно
Лисенко направи научно-правилния извод,
че не само половата зародишна клетка,
но и в с я к а ж и в а
к л е т к а, или по-точно,
о р г а н и з м ъ т
к а т о ц я л о е носител
на наследствените свойства.
Оттук именно
Мичурин направи своя научен извод,
потвърден бляскаво с хиляди опити, че
е възможно наследствено предаване на
свойства, следователно и по-нататъшно
развитие на организмите в посока, желана
от човека, не само по пътя на половата,
но и по пътя на в е г е т а т и в н а т а
х и б р и д и з а ц и я,
която обаче, както прекрасно тук бе
обяснено от др. Ел. Димитрова, не се
свежда към простото присаждане, а е
много сложен процес, в който самото
присаждане играе ролята само на
агротехнически приом или момент в общия
процес на обяснението и изменението на
организмите.
Известно е например, че
докато туберкулозните бацили, взети
вън от живия организъм (ин витро, както
казват биолозите), могат да бъдат убити
с някои химически средства, същите
бацили, когато са дадени в човешкия жив
организъм, не се поддават на влиянието
на същите тия средства и поради простата
причина, че в организма действуват
закони, които са характерни за него
именно като цялостен и жив организъм.
Следователно, искаме ли да лекуваме
рационално туберкулозата, ние трябва
да изучим и вземем пред вид закономерностите
на живия организъм, взет като цяло, а не
само като прост аритметически сбор от
клетки, плюс, в случая, загнездили се в
тях или в някои органи туберкулозни
бацили. Поради това именно така наречената
специфична терапия срещна и среща често
пъти непреодолими прегради, а терапията,
която абсолютизира целостните особености
на организмите, може да стигне до
абсурдното отричане на всяка специфична
терапия и да ни доведе до телеологично-мистически
грешки в областта на биологията,
физиологията и медицината.
Д р у г а
х а р а к т е р н а
ч е р т а на мичуринско-лисенковския
научен метод е правилното му отношение
към въпроса за единството и противоположността
между закономерностите на механиката,
физиката и химията, от една страна, и,
от друга страна, на б и о л о г и я т а,
в з е т а к а т о
о с о б е н а н а у к а,
имаща свой собствен предмет на изследване
и свои собствени теоретически и
практически задачи.
Още
Енгелс бе подчертал, че всички механически,
физически и химически закономерности
са в сила и при организмите, например
законите на тежестта, на електромагнитните
движения, на химическото съединение и
разлагане и пр. Органичното тяло, понеже
и доколкото е имало т я л о, не
може да не бъде подчинено на всички тия
закони, но понеже и доколкото то е именно
о р г а н и ч н о,
а не м ъ р т в о тяло, то
си има и свои собствени о р г а н и ч е с к и
закономерности, които в никой случай
не може и не бива да се свеждат без
остатък към механическите, физическите
и химическите; точно така, както и човекът
и човешката обществено-историческа
действителност са подчинени на всички
механически, физически, химически и
б и о л о г и ч е с к и
закономерности, но се развиват главно
по своите собствени, обществено-исторически
(икономически преди всичко) закономерности,
които са именно характерни за тях и
които в никой случай не може и не бива
да се свеждат към биологическите,
физическите, химическите и механическите
закономерности.
Сведем ли
обществено-историческите закономерности
към биологическите, получава се
биологизъм, механицизъм, расизъм, и
тогава обществените науки к а т о
о б щ е с т в е н и
стават невъзможни, защото, преди всичко,
по тоя начин се отрича техния собствен,
специфичен предмет на изследване и
техните собствени, специфични
обществено-исторически, теоретически
и практически задачи.
Обществоведът е
длъжен да знае и да използува постиженията
на биологията, а също и на химията,
физиката и механиката, но той престава
да бъде обществовед, щом отрече или
подцени специфичните обществено-исторически
закономерности, които к а ч е с т в е н о
се различават от биологическите,
физическите, химическите и пр.
Тая
именно гениална мисъл на Енгелс е развита
конкретно в учението на Мичурин-Лисенко,
а също и на Докучаев-Вилямс.
И в това
именно се състои една от най-характерните
негови черти, която, за съжаление, и до
ден днешен остава неразбрана от някои
наши, пък и не само наши, биолози, в това
число, например, и от нашия уважаем и не
малко заслужил иначе на науката учен –
академика др. М. Попов.
Ще
поясня мисълта си с един-два примера.
Известно
е, както изнесе това и др. докладчик в
доклада си, че ако ударим с тояга
растението или животното, можем да
предизвикаме в тях такива значителни
изменения, че растението и животното
да умрат. Има ли обаче тук каквато и да
било б и о л о г и ч е с к а
закономерност? Не, разбира се!
Друг
пример. Ако въздействуваме с х-лъчи, с
колхицин или с каквито и да било други
подобни, чисто физически или химически
агенти направо върху хроматинното ядро,
ние можем да предизвикаме разделяне на
хромозомите, увеличаване на техния
брой, особеното им взаимно разположение
и др. п. явления, които могат да се отразят
върху наследствените процеси и дадат
едни или други резултати.
В о г р о м н о т о
болшинство случаи обаче тия резултати
са растителни или животински и з р о д и,
а когато по някаква с л у ч а й н о с т
се получи в резултат наследствено
изменение, което да е полезно за човека,
ние като биолози не сме властни нито да
го задържим и направляваме закономерно,
нито пък още при получаването можем да
предвидим научно-биологично какъв
именно резултат може да се получи в
смисъл на ново о р г а н и ч н о
явление, което по-нататък да съществува
и да се развива именно като о р г а н и ч н о.
Защо, според Лисенко, това е именно така?
Лисенко,
като учен – биолог и агробиолог, знае
и не отрича, че организмите, в това число
и техните органи (а хроматинното ядро
е в същност един орган в тялото на
растението или животното), като могат
да се влияят и направо от механическите,
физическите и химически агенти престават
въобще да бъдат организми и органични
органи, ако механическите, физическите
и химически закономерности не са
диалектически пречупвани биологическите
закономерности.
Една от най-характерните
особености на живите органични тела,
и м е н н о к а т о
ж и в и о р г а н и ч н и
т е л а, е способността им да
а с и м и л и р а т
и д е з а с и м и л и р а т
получаваните от средата механически,
физически и химически вещества и енергии.
Органическата асимилация и дезасимилация
обаче в никой случай не е и не може да
се сведе към простите механически,
физически и химически промени, ставащи
в организма под влиянието на външните
механически, физически и химически
агенти.
Още Дарвин разкри редица
закономерности, които важат именно и
само за живите органични тела и не се
срещат при неживите, например законите
за отбора и подбора, за наследствеността
и пр.
При неживите тела може да има
„наследственоподобни” процеси, но
няма същинска наследственост; точно
така, както всяка материя или свойство
да отражава околните тела, но няма
отражение в смисъл на усещане, представа,
мисъл и пр.
Поради всичко това, искаме
ли да си обясним правилно научно-биологично
и да овладеем практически-биологично
процеса на наследяването на свойствата
при растенията и животните, ние трябва
да го свързваме винаги и преди всичко
с процеса на асимилацията и дезасимилацията,
които, много естествено, не само в разните
родове и видове, но и в разните разновидности
и индивиди са различни.
Т а к о в а
изменяване на наследствеността в
растенията и животните е, разбира се,
много по-трудна и сложна работа, отколкото
осакатяването им с х-лъчи или с колхицин
и създаването на маса изроди, а само
случайно и само в много редки (и
неопределими със средствата на
б и о л о г и я т а)
случаи проявяване на някои изгодни за
човека растителни и животински форми.
Обаче с а м о т о я,
е д и н с т в е н о
т о я, е н а у ч н о-б и о л о г и ч н и я т
път за т а к о в а изменение
на наследствеността в растенията и
животните, което, първо, може
научно-б и о л о г и ч н о
да бъде предварително запланувано и
произведено и, второ, след като бъде
получено, може също така научно-биологично
и планомерно да бъде закрепено, развито
по-нататък в посоки, желани от човека,
и най-рационално използувано за
практическите и особено за социалистическите
практически нужди на човека.
Ето,
другари, аз прочетох най-внимателно
работата на др. академик М. Попов
„Експериментално предизвикани мутации
при Дрозофила меланогастер чрез химически
въздействия” (Годишник на Софийския
университет, 1938).
Др. М. Попов завчера се
помъчи да ни увери, че в тая си работа
той е направил само стилно-словесни
концесии на морганизма, но затова пък
получил... значителни научни резултати,
които показвали, че с химически въздействия
могат да се „индуцират в хроматинната
маса генни промени” и следователно да
се получат нови мутанти по експериментален
път, чрез външни въздействия.
Както
виждаме тук, имаме: гените на Морган,
мутациите на Морган и де Фриз, мутагенните
агенти и методи, а също и изводите пак
на Морган.
Получени са, безспорно, някои
изменения във винените мушици, но нека
др. М. Попов ни посочи: де е в тая негова
работа, а също и във всички работи на
Морган, оная именно б и о л о г и ч е с к а
закономерност, която би ни позволила
именно по б и о л о г и ч е с к и,
а не по механически, физически или
химически път, да се намесваме планомерно
в б и о л о г и ч е с к о т о
развитие на организмите и да ръководим
наследствените им процеси т а к а,
че да можем да планираме и предвиждаме
своите б и о л о г и ч е с к и
изследвания и резултати, а след това
да можем и да използуваме тия резултати
за по-нататъшното нормално-биологично
съществуване и развитие на организмите,
и то в такива посоки, които са желани и
нужни на човека и по-специално на
социалистическото строителство?
Съвършено ясно е: др. М. Попов в тая си
работа (а и не само в нея) е проявил
неразбиране на диалектико-материалистическия
биологически метод и е платил не словесен,
а п р и н ц и п и а л е н
данък на вайсманизма-менделизма-морганизма,
и то за съжаление след като в редица
свои по-раншни работи бе поставил опити
и бе постигнал резултати, които несъмнено
биха могли, при определени условия, да
се използуват срещу
вайсманизма-менделизма-морганизма.
И
случайно ли е, следователно, че в своя
учебник др. М. Попов прави не само
словесни, или така да се изразя
д и п л о м а т и ч е с к и
отстъпки на биолозите-реакционери, но
чисто и просто нарича концепциите на
Вайсман, Морган, Мендел и де Фриз
„г е н и а л н и
п р о з р е н и я”,
които се потвърдили по-сетне от развитието
на съвременната биология?
Това само
с л о в е с н о-дипломатична
отстъпка ли е, или е, в най-добрия случай,
еклектика съпътствувана у др. М. Попов
с отричане нуждата от научна философия
за частните науки с неведнаж декларирания
от него възторг от философията на Конт
и др. идеалисти?
И случайно ли е, че др.
М. Попов, като д е к л а р и р а
в последното издание на учебника си
съгласието си с диалектическия метод,
пише в заключителните си редове, че
биологията „трябва да проектира всеки
жизнен процес в клетката, да го очисти
от страничната сложност, която той
проиема в многоклетъчния организъм, и
да го схване в неговата общност, като
основен клетъчен жизнен процес –
б и о л о г и я на
к л е т к а т а” (курсив
на проф. М. Попов).
Не би бил никакъв
биолог и никакъв учен въобще оня, който
би отрекъл нуждата от изследване
закономерностите на живата органична
клетка; но също така не е и не може да
бъде истински диалектически материалист,
а си остава чист механист оня, който си
поставя за единствена задача изследването
на клетката, и то в „нейните най-общи
закономерности” (които именно са общи
и за физиката, и за химията и пр.), а отрича
или подценява к а ч е с т в е н о
о с о б е н а т а и с л о ж н а
з а к о н о м е р н о с т
на живия организъм, взет именно като
ц я л о о р г а н и ч н о
с ъ щ е с т в о, което,
като такова, може и трябва да живее в
определена жизнена среда, върху която
пък ние можем така или иначе да влияем
и по тоя начин, влияейки върху организма
на растението или животното,
и з м е н я й к и
а с и м и л а ц и о н н и т е
и д е з а с и м и л а ц и о н н и
п р о ц е с и в н е г о,
възпитавайки го и пр. да „индуцираме”
наследствени промени в организма, а
следователно и в половите зародишни
клетки, щ о м и д о к о л к о т о
това е необходимо в конкретните случаи.
И т о г а в а и м е н н о
и с а м о т о г а в а,
ние като б и о л о з и
и а г р о б и о л о з и
- теоретици и практици ще знаем какво
искаме и какво можем да получим при
дадени организми и среда и, което не е
по-малко важно, да задържим, укрепим и
използуваме рационално получените
наследствени изменения, а не да разчитаме
на непредвидимите и неуправляеми по
никакви б и о л о г и ч е с к и
закони дрозофилни и др. подобни изроди
– мутанти, или пък съвсем случайни,
редки и съвършено, по принцип, за нас,
к а т о б и о л о з и,
несигурни и неръководими индивиди,
разновидности и пр.
Др.
акад. М. Попов е безспорно крупен учен,
с неслучайна световна известност, с
огромна ерудиция и рядък експериментален
дар.
Не може да има никакво съмнение, че
ако той, както и другите наши учени-биолози,
усвоят час по-скоро и по-пълно марксисткия
диалектически метод и го приложат
правилно в биологическата наука, от
това ще спечелят не само те лично, но и
самата наша нова, социалистическа
мичуринска биологически теоретична и
приложна мисъл.
Д р у г а х а р а к т е р н а
ч е р т а на мичуринско-лисенковския
научен биологически метод се състои в
също така загатнатото вече вземане на
организма и средата в тяхното диалектическо
единство, при което особено важно тук
е да се подчертае следното.
Имало е и
има и до ден днешен „марксисти”, които
щом чуят думата в ъ т р е ш н о,
цели настръхват.
В същност, „вътрешното”
означава наистина идеализъм, агностицизъм,
мистика и пр., но с а м о
к о г а т о и д о к о л к о т о
се разбира така, както го разбират
именно вайсманистите и особено
последователите на де Фриз, т.е. като
неопределено от цялото предходно
филогенетическо развитие на организмите,
т.е. като абсолютно противопоставено
на външната среда и ставащо чисто
случайно, по неопределени и неопределими
начини, както именно е случаят с
„м у т а ц и и т е”
на самия де Фриз.
Всяка „м у т а ц и я”
е скок, и това именно обстоятелство
заблуди на времето Плеханов, а след това
и нашия Г. Бакалов и Т. Павлов и др. да
виждат в мутациите на де Фриз потвърждение
на идеята за скоковете на диалектическия
материализъм.
В същност диалектическите
скокове, които се признават от мичуринци,
не са неопределени и неопределими, а,
тъкмо обратно, са напълно определени и
определими от цялото предходно
филогенетическо и онтогенетическо
развитие на организмите и затова са и
управляеми от човека, докато „мутациите”
на де Фриз и вайсманистите са по принцип
непознаваеми и неуправляеми.
Мичуринци
отричат именно тия вътрешни хромозомни,
генни, плазмогенни и др. п. „фактори”
в живота на наследственото Вайсманово
зародишно вещество, но те никога и в
никакъв смисъл и степен не са отричали
и не отричат, че всеки организъм се
появява на света с определена от цялото
предходно филогенетическо развитие
наследственост, с определени наследствени
„избирателни” свойства и пр.
Поставени
в среда, отговаряща на тия наследствени
„избирателни” свойства, организмите
се развиват без особени изменения и не
дават нови сортове, разновидности,
свойства и пр.
Поставени обаче в нова
среда, възпитавани при нови условия, с
нови средства и методи, те могат да
добият „пластична” „разклатена”
наследственост и впоследствие, при
съответно третиране в съответна среда,
да се развият постепенно или скокообразно
(според конкретните случаи), по посоки,
желани от човека.
И в тия случаи обаче
агробиологът в никой случай не може да
не вземе пред вид наследствената, т.е.
в ъ т р е ш н а т а
природа на организмите. Позволи ли се
това, той може да си постави и такива
абсурдни задачи, които ще доведат
всичките му опити до сигурен провал.
А б с о л ю т и з и р а
л и с е м е т а ф и з и ч е с к и
ролята и значението на с е г а ш н а т а
среда, забрави ли се или подцени влиянието
на някогашната, филогенетически вече
„усвоена” от организмите среда, изпусне
ли се из пред вид фактът, че организмите,
както казва и сам Лисенко, действуват
„на свой лад”, т.е. в съгласие именно
със своя наследен от филогенетическото
развитие вътрешен „опит”, няма никаква
гаранция срещу такива абсурди, например,
че като посеем житно зърно, да искаме
да направим от него тиква, грозде, пък
дори и пеперуда.
С подобни неща не се е
занимавал и не се занимава никой
мичуринец, защото никой мичуринец не
а б с о л ю т и з и р а
м е т а ф и з и ч е с к и
ролята и значението на настоящата или
бъдеща среда, сред която можем да поставим
организмите, за да предизвикаме и
ръководим целесъобразно по-нататък не
само растежа, но и развитието им.
До
същите изводи ще стигнем, ако обърнем
внимание и на факта, че процесите на
асимилацията и дезасимилацията са
именно в ъ т р е ш н и
органически процеси, които може и трябва
да бъдат направлявани от нас в определени
насоки, но, все пак, са дадени в организмите
именно като техен наследствено получен
вътрешен „опит” или, както аз обичам
да казвам в такива случаи, като особени
„следи-отражения” от миналия
филогенетически опит, т.е. от миналите
действия на средата върху организмите
и техните минали обратни въздействия
върху нея.
Разбира се, който е чел що-годе
внимателно „Теория на отражението”,
ще си спомни, че о т р а ж е н и е
още не значи с ъ з н а т е л н о
отражение, усещане, мислене и пр.
Отражението, според Ленин, е свойство
на всяка материя и е родствено (но не
тъждествено) с усещането.
При растенията
то става вегетативно, нямащо дори и
следа от съзнателност, при животните
то придобива полусъзнателен, инстинктивен
характер и само при човека, в условията
на неговата трудова и обществена
деятелност, става за пръв път
с ъ з н а т е л н о
о т р а ж е н и е,
става за пръв път с ъ щ и н с к о у с е щ а н е,
п р е д с т а в а,
м и с ъ л.
Мичуринци, разбира
се, не се занимават с човека и с неговото
съзнателно отражение на средата
(обществена и природна), но тъкмо у тях
и особено у Лисенко, особено пък в
историческия му доклад на сесията на
ВАСХНИЛ, може да се посочат редица места
(които отчасти съм посочил в статията
си в сп. „Философска мисъл”), които
представляват от себе си ново потвърждение
на гениалната мисъл на Ленин, която пък
ни дава пълната методологическа
възможност да си обясним много неща из
живота и развитието на организмите, без
да прибягваме към каквито и да било
„витални сили”, „ентелехии” Вайсманови
„доминанти”, „плазмогени” и други
подобни идеалистическо-телеологически
глупости.
И тъкмо поради всичко това на
мен лично ми се струва, че ако мичуринското
учение дължи толкова много на диалектическия
материалистически философски метод,
самото то, от своя страна, дава много
нещо за неговото конкретизиране и
по-нататъшно развитие.
За да
завърша своето изказване, ще ми позволите
именно тук, във връзка с всичко казано
вече, да се спра с няколко думи и на
въпроса за о т н о ш е н и е т о
м е ж д у
м а т е р и а л и с т и ч н о-д и а л е к т и ч е с к а т а
ф и л о с о ф и я
и ч а с т н и т е
н а у к и и п о-с п е ц и а л н о
– б и о л о г и я т а.
Тоя въпрос е особено важен за нас,
толкова повече, че и до ден днешен все
още се намират у нас биолози и други
учени – специалисти (физици, химици и
пр.), които са на мнение, както е на мнение
например и уважаемият акад. М. Попов, че
частните науки нямат нищо общо с
философията и могат прекрасно да
съществуват и да се развиват без нейна
помощ.
Истина
е, че никой от нас, българските философи,
не е и не може да бъде специалист във
в с и ч к и частни или
специални науки.
Аз лично например се
смятам (и то до известна степен) специалист
в областта на литературната теория и
критика, но не се смятам никакъв специалист
в областта на математиката, физиката,
химията, биологията и пр.
Поради това и
аз лично, и много други мои другари-философи
не веднаж сме правили грешки при
използуването постиженията на съвременните
частни или специални науки.
Същевременно
обаче, ако, както прекрасно е обяснено
това от самия Сталин, никой философ не
би могъл да бъде специалист във
в с и ч к и частни науки,
той би трябвало да бъде специалист поне
в някоя от тях.
А пък за всеки специалист,
в която и да било област на науката, е
задължително да усвои и правилно да
прилага марксистко-ленинското учение
за развитието на обществото и природата,
марксистко-ленинската
диалектико-материалистическа философия,
без която няма и не може да има правилно
и резултатно развитие на която и да било
частна или специална наука.
С две думи:
а к о ч а с т н и т е н а у к и, б е з
н а у ч н а т а
ф и л о с о ф и я,
с а с л е п и, т о
н а у ч н а т а
ф и л о с о ф и я,
б е з ч а с т н и т е
н а у к и, е п у с т а,
б и х к а з а л,
а б с т р а к т н о-с х о л а с т и ч н а
и б е з п л о д н а.
Още Ленин доказва бляскаво това за
съвременните физици, които именно поради
непознаването и неприлагането на
диалектико-материалистическия метод
във физиката, а също, разбира се, и поради
особеното социално-класово
буржоазно-идеологическо влияние, изпадат
във ф и з и ч е с к и
и д е а л и з ъ м
и ф и д е и з ъ м,
мъчейки се да се оправдават с големите
успехи на съвременната физика.
Но как
именно Ленин определя разликата между
философията и частните науки, или, което
е все същото, между философските и чисто
научните понятия за разните природни
и обществени неща и явления?
Класическото
и неопровергано от никого досега, но
затова пък не от всички марксисти
правилно разбирано и използувано
Лениново определение на философското
и частнонаучно понятие за нещата гласи:
ч а с т н о н а у ч н о
п о н я т и е з а
н е щ а т а и м а м е
т о г а в а, к о г а т о
и з у ч а в а м е
и р а з к р и в а м е
с т р у к т у р а т а
(с т р о е ж а) и
с т р у к т у р н а т а
з а к о н о м е р н о с т
н а н е щ а т а
(н а п р и м е р н а
а т о м а, н а
о р г а н и з м и т е,
н а к л е т к и т е
и п р.), а ф и л о с о ф с к о
и л и г н о с е о л о г и ч н о
(т о в а з а Л е н и н
е е д н о и с ъ щ о)
п о н я т и е з а
с ъ щ и т е т и я
н е щ а и м а м е
т о г а в а, к о г а т о
и з у ч а в а м е
и р а з к р и в а м е
т я х н о т о
о б е к т и в н о-р е а л н о
с ъ щ е с т в у в а н е п р е д и, в ъ н и
н е з а в и с и м о
о т ч о в е ш к о т о
с ъ з н а н и е и
т я х н о т о, п о в е ч е
и л и п о-м а л к о,
а д е к в а т н о
(с п о р е д к о н к р е т н и т е
и с т о р и ч е с к и
у с л о в и я)
о т р а ж е н и е в
ч о в е ш к о т о
с ъ з н а н и е.
Това
ще рече: когато един физик или химик
отхвърля, например, учението на Демокрит
или Далтон за атомите като неделими,
прости и пр. частици и го замести с
учението за електронния строеж на атома
– това е чиста, стопроцентна физика,
химия и пр.
Но когато някои физици правят
оттук извода, че материята е „изчезнала”
и се е превърнала в чисто духовна енергия,
в прост символ и т.н. – това е навлизане
в областта на философията, и то на
идеалистическата, релативистическата,
фидеистическата и пр. философия.
Същото
имаме и при биологията.
Когато биологът
изучава и разкрива структурата и
структурната закономерност на организмите
или на клетките, органите и пр., той
работи като с п е ц и а л и с т-у ч е н
и прави биология, физиология и пр.
Но
когато вземе да ни уверява, че живата
материя не съществува обективно, вън и
независимо от човешкото съзнание или
че тя се управлява не от материални
б и о л о г и ч е с к и
закони, а от някакви си „витални сили”,
„ентелехии”, „доминанти” и др.п.;
когато той превръща живата материя в
духовно спиритуална енергия, идея,
символ; когато ни убеждава, че органичното
развитие не зависи от външните и
вътрешните м а т е р и а л н и
(макар и качествено различни от
физическите) фактори или условия, а от
някакви си духовни, по макар и носещи
научни названия „сили”; когато прави
всичко това – той прави философия и то
л о ш а философия.
Материалистите-биолози, като представители
на специалната наука биология, също
така изучават и са длъжни да изучават
структурата и структурните закономерности
на организмите и техните органи, клетки
и пр., но те никога не забравят и не трябва
да забравят, че живата материя е обективна
реалност, съществуваща независимо от
човешкото съзнание и отразяваща се,
повече или по-малко адекватно, в него.
В т о я с м и с ъ л
те свързват своите частнонаучни
изследвания с философско-материалистическите
и от факта, че биологичната мисъл днес
е отишла много далече в разкриването
на структурата и структурната закономерност
на живата материя, те не правят никакви
агностически, релативистически, изобщо
идеалистически изводи.
И понеже, доколкото
прилагат също и диалектиката, както е
случаят особено с мичуринци, те постигат
пълното диалектическо единство на
философската и частнонаучната мисъл.
Отчитането пък на последните постижения
на частнонаучната биологична мисъл
прави техните понятия за живата материя
напълно конкретни и актуални, следователно
и действени, т.е. годни за прилагане в
биологичната практика.
И изобщо
използуването на основните постижения
на метода на диалектико-материалистическата
философия не само им позволява да се
предпазят от изпадане в идеализъм и
мистика, но същевременно им дава
възможност на поставят в определени
случаи някои по-общи проблеми на
биологията правилно и резултатно дори
още преди биологичните учения и
експерименти да са дошли до тях и по тоя
начин да създават биологически хипотези,
които разкриват нови перспективи на
човешката научна, теоретична и приложна
биологическа мисъл.
Погрешно
е да се мисли, че марксистко-ленинската
философия е нужна само да ни предпазва
от идеалистически грешки.
Марксическата
философия, съчетана диалектично с
марксическата биология и заедно с нея
определяна от социалистическата
практика, която трябва да бъде взета и
като основа, и като крайна цел, и като
критерий, и като определител на научното
познание, прави възможно правилното
развитие на самата биология, разкрива
й необятни перспективи, укрепва и
задълбочава връзките й с всички останали
частни науки и т.н.
Ето защо, съвършено
правилно е, когато Л е н и н
и С т а л и н изискват от
хората на специалната научна мисъл да
владеят диалектико-материалистическата
философия. И затова съвършено правилно
е, че много от грешките, бих казал научните
нещастия на някои съвременни биолози
и други специалисти-учени могат да се
обяснят с тяхното непознаване на
диалектико-материалистическата философия
и особено с неумението им да се ползуват
от диалектико-материалистическия метод,
конкретизирайки го в своите специални
научни области.
Всички
ние сме свидетели на факта, че в СССР
под ръководството на ЦК на ВКП(б), начело
с Ленин и Сталин, марксистко-ленинската
философия, развила се като нов, по-висок
етап на марксистката философия в епохата
на империализма, пролетарската революция
и социализма, играе огромна, първостепенна
роля във великото дело на социалистическото
преустрояване на всички специални
науки.
Многобройните
научни и други дискусии, сесии, конференции
и пр., както и редицата исторически
постановления на ЦК на ВКП(б) по въпросите
на идеологическия фронт тласнаха
решително развитието също и на теоретичната
и приложна биология и агробиология така
напред, че с пълно право можем вече да
говорим за нов, от всемирно значение,
етап в развитието на тия науки.
Н о к а к в о
е п о л о ж е н и е т о
в т о в а о т н о ш е н и е
у н а с?
Преди
всичко ние трябва да отбележим, че нашето
народно правителство, начело с най-големия
приятел, покровител и вдъхновител на
нашата, българската, прогресивна мисъл
– др. Г. Д и м и т р о в,
е взело и взема всички нужни мерки за
правилното поставяне и решаване на
въпросите на нашата общоидеологическа
и специално-научна мисъл върху позициите
на съветската марксистко-ленинска
философска и частнонаучна мисъл, винаги,
разбира се, в най-тясна връзка с нашата
социалистическа строителска практика,
съобразно с нашите конкретни условия
и върху основата на разгръщането на
истински болшевишка к р и т и к а
и с а м о к р и т и к а.
В това отношение особено трябва да бъдат
подчертани докладите и решенията на
историческия Пети конгрес на БКП, на
който за пръв път в историята на БКП бе
изнесен и специален доклад от секретаря
на Партията др. В. Червенков за положението
и задачите на нашия идеологически фронт,
в който на развитието на природните
науки бе отделено особено важно място.
БАН, именно в изпълнение на историческите
решения на V конгрес на БКП и директивите
на нашето Димитровско правителство,
преди няколко дни устрои за пръв път в
своята история голяма отчетна сесия,
която, общо взето, мина под знака на
критиката и самокритиката и очерта
новите исторически задачи на нашата
Академия на науките.
В нашата
биологическа конференция вече се изнесе,
както от др. докладчик, така и от всички
почти, които вече се изказаха по доклада,
че българската биологична и агробиологична
мисъл в миналото се е развивала
изключително под злотворното влияние
на вайсманизма-менделизма-морганизма.
А при изказванията някои наши биологични
научни работници вече излязоха с повече
или по-малко ясна и творческа критика
и самокритика, което показва, че между
нашите биологични и агробиологични
работници-специалисти процесът на
научно-идеологичното им преустройване
върху позициите на мичуринското учение
и на диалектико-материалистическата
философия е започнал вече и, нека се
надяваме, ще продължи да се извършва с
нужната сериозност и темпи, докато
цялата ни теоретична и приложна мисъл
действително изравни своя фронт със
съветската творческо-дервинистическа
мисъл, паралелно с което ще й се наложи
да предприеме с е р и о з н и
о п и т и и за конкретното
творческо прилагане на мичуринското
учение съгласно с нашите конкретни,
български, условия и задачи.
К а к
с т о и в ъ п р о с ъ т
с н а ш а т а н а у ч н а
ф и л о с о ф с к а
м и с ъ л?
До 9
септември тя, както е известно, се
развиваше върху социалната основа на
нашето пролетарско-класово революционно
движение и върху теоретическата основа
първоначално на учението на Маркс-Енгелс,
а след Великата октомврийска революция
– на марксизма-ленинизма.
Разбира се,
ние, българските философи, сме допускали
и все още допускаме редица грешки, имали
сме и имаме редица недостатъци, посочени
и в докладите и решенията на V конгрес
на БКП. На първо място тук трябва да се
отбележи абстрактният характер на
повечето от нашите работи, недостатъчната
им непосредствена свързаност с
пролетарското-революционно движение
и със строителството на социализма у
нас, недостатъчната им болшевишко-партийна
заостреност и т.н.
Въпреки това, факт е,
който бе отбелязан и в доклада на др.
Вълко Червенков на V конгрес на БКП, че
нашата философско-марксистка мисъл, в
борбата си срещу фашистката идеология,
срещу великобългарския шовинизъм, срещу
ремкеанството, махизма, позитивизма,
субективизма, расизма, биологизма,
механицизма, естетическия формализъм
и пр., можа да отбележи значителни
постижения, като, същевременно, даже в
свирепите условия на фашистката диктатура
бе превеждана, популяризирана и внедрявана
съветската философска и специално-научна
мисъл.
Всичко
това обаче не ми пречи на мене лично да
осъзная, че в моите собствени работи,
включително и в „Теория на отражението”,
е имало и има редица грешки и недостатъци,
които съм се стараел и се старая да
изправя върху основата именно на нашата
другарска, болшевишка критика и
самокритика, поради което всяко ново
издание на книгата съм го преработвал
значително, включително и най-новото
руско издание, което излиза тия дни в
Москва и в което, разбира се, за никакви
гени не се споменава вече, като е направен
опит да бъдат използувани резултатите
от съветската философска, а също
биологичната и други дискусии.
Именно
тук във връзка с току-що казаното, длъжен
съм да кажа, че др. Ив. Панчев и други
някои другари, които отбелязаха някои
грешки в „Теория на отражението” и в
други някои мои работи, б я х а
в с ъ щ н о с т, явно
с н и з х о д и т е л н и.
Истината е, че даже в третото българско
издание на „Теория на отражението”
все още се срещат места, дето се говори
не само за хромозоми и гени, но и за
мутации.
А това показва ясно, че моите
собствени специални, биологични и
агробиологични знания не са били на
висотата на съветската мичуринска
наука.
Както казах, направих вече опит
да изправя тия грешки в най-новото
съветско издание, а дали пък не съм
направил нови някои подобни грешки, ще
покаже другарската критика, откоято ще
си взема нужните бележки за по-нататъшната
си научна работа.
Трябва
да кажа и подчертая, че ние, българските
философи-марксисти, не се смятаме, общо
взето, за всезнающи, за енциклопедисти
и с искрена радост приемаме и ще приемаме
всички критически бележки и указания,
правени от нашите биолози и други
учени-специалисти.
В това отношение
настоящата конференция е много поучителна
за нас, както са поучителни и всички
дискусии и съвещания, които станаха и
ще станат в нашата Академия на науките
по въпросите за състоянието и задачите
на различните специални науки у нас.
Същевременно
обаче, именно тук трябва да отбележа,
че нашите учени-специалисти не всички,
не всякога и не еднакво съзнават и търсят
помощта на нашите философи, като в някои
случаи проявяват и известно пренебрежително,
за да не кажа по-тежка дума, отношение
към значението въобще на научната
философия за правилното преустройване
и по-нататъшното развитие на нашите
специални науки. Ясно е, че това отношение
също така трябва час по-скоро и решително
да бъде ликвидирано.
Същевременно
някои наши философски работници трябва
да се простят с мисълта, че още в 39-та
година са стояли на т а к и в а
позиции по въпросите на биологията,
които по-сетне били изцяло потвърдени
от съветската биологична дискусия.
Не
трябва да се забравят две неща: от една
страна – че не случайно
едва миналата
година, след м н о г о г о д и ш н о
дискутиране и, главно, след многогодишни
масови практически проверки на учението
на Мичурин и Лисенко,
ЦК на ВКП(б) сметна
за възможно и нужно да утвърди предварително
знаменития доклад на академика Лисенко.
 |
| Лисенко изнася "Знаменития си доклад" пред ЦК на ВКБ-болшевики под одобрителния поглед на Сталин |
Как е мислимо и мислимо ли е въобще у
нас, и то още преди 9 септември, някои
наши философски работници да са заели
позиция п о с ъ щ е с т в о
т и п и ч н о
м и ч у р и н с к а?
Да се защищава наследяването на
индивидуално придобитите белези, а също
и ролята и значението на средата,
означава, безспорно, да се стои на
материалистически позиции, против
биологизма, расизма и вайсманизма. Това
е, безспорно, заслуга, с която някои наши
философски работници биха могли да се
похвалят.
От друга страна обаче, как е
мислимо и мислимо ли е въобще у нас, и
то преди 9 септември, да се застъпва
последователно мичуринската позиция,
особено като се има предвид, че учението
на Мичурин и Лисенко съвсем не се изчерпва
нито с простото признаване на наследяването
на индивидуално придобитите признаци
и на ролята на средата, нито с простото
присаждане и пр.?
Известно е, че всичко
това се е поддържало в миналото и от
някои западноевропейски и наши ламаркисти
в теорията, а в практиката се е прилагало
стихийно от някои наши практици-селекционери.
Др. Даскалов беше прав, когато подчерта,
че нашите селекционери-практици нямат
право да претендират въз основа на
своята селекционна практика, че са били
мичуринци, па макар и с т и х и й н и.
Допустимо ли е нашите философски
теоретически работници да претендират,
че са стояли едва ли не на стопроцентни
мичурински позиции поради посоченото
по-горе свое отношение към въпроса за
наследяването на индивидуално-придобитите
признаци и ролята на средата, без да
говорим за това, че у някои от тях могат
да се намерят и явни уклони или, по-меко
казано, влияния от неоламаркистки
характер?
Подобно поведение, което,
например, пролича при изказването на
Др. Киселинчев в нашата конференция, не
е от естество да повиши авторитета на
нашите философски работници и да внуши
на нашите специалисти-биолози нужното
уважение към марксистко-ленинската
философия въобще.
Лично
за себе си, другари и другарки, длъжен
съм да заявя и най-дебело да подчертая,
че н и к о г а не съм се
смятал нито за предшественик, нито за
пионер на мичуринската мисъл у нас, по
проста причина, че, както казах вече, не
съм бил и не съм специалист в областта
на биологията и агробиологията. Значи
в това отношение сме на ясно.
Същевременно
обаче, длъжен съм да направя, именно
тук, и следните няколко бележки.
Преди
всичко факт е, че нашето списание
„Философска мисъл” застана и стои на
мичурински позиции, макар все още
недостатъчно последователни. Във всеки
случай сп. „Философска мисъл” не помести
статии от Шмалхаузен, например, а, тъкмо
обратно, помести редица статии и материали
за популяризиране и внедряване на
учението на Мичурин-Лисенко у нас:
статиите на др. Ив. Панчев, Елена Димитрова,
моята и др.
Но нека ми позволи др. Елена
Димитрова във връзка с това да отбележа,
че докато др. Панчев се опита да си
направи поне свенлива самокритика за
някои недостатъци в своята статия, тя
не направи същото за своята, както изобщо
и за някои други свои грешки в миналото.
Що се касае пък за моята статия, освен
посочените вече тук грешки, трябва да
кажа, че в нея има и други, непосочени
грешки, които обаче ще бъдат предмет на
предстоящата философска дискусия.
Така
например, говорейки за мутагенните
фактори, аз неточно съм изложил отношението
на акад. Лисенко към тия фактори, явно
недостатъчно съм изтъкнал ролята на
асимилацията и дезасимилацията в процеса
на онаследяването и случайния, непредвидим
характер на някои положителни резултати
на вайсманистките опити с колхицини,
х-лъчи и други подобни мутагенни фактори.
Казах
и ще повторя пак, тия мои грешки се дължат
преди всичко на недостатъчната ми
специално-биологична ерудиция, която
аз се старая да попълням. Същевременно
обаче ще ми позволите, другари, тук
именно да кажа следното в качеството
си на диалектико-материалистически
философ.
На
същите страници на „Теория на отражението”,
дето др. Панчев е намерил изказаната от
мене мисъл за гените, се говори,
първо,
за неодарвинистическата и
механистично-фаталистическа генетика
като за „п о с ъ щ е с т в о т о
с и р а с и с т к о-е в г е н и с т и ч е с к а”;
второ – в специалната бележка се изказва
съмнение дали въобще гените съществуват
като решението на тоя въпрос се предоставя
на специалната наука – биологията и,
трето, по-нататък в същата бележка се
казва, че независимо от това, дали
съществуват или не съществуват гени
(което се решава от самите биолози),
наследствеността трябва да има и има
о п р е д е л е н
м а т е р и а л е н
с у б с т р а т и л и
о с н о в а.
Моята мисъл е:
дали ще търсим тая основа в хромозомите
или в гените, или в окръжаващата ги
плазма, или пък, както приемат Лисенко
и Мичурин, във всяка клетка на организма
и, още по-точно, в организма, взет като
цяло, с присъщия му тип на асимилация и
дезасимилация – това е въпрос именно
на частно-научните, специално-научните
биологични изследвания.
Напълно съм
съгласен, разбира се, че в случая аз
трябваше ясно и решително да застана
на мичуринска б и о л о г и ч н а
позиция и въобще да не говоря нито за
гени, нито за мутации, макар да правя
опит да третирам мутациите не в
дефризовски, а в диалектико-материалистически
смисъл, т. е. к а т о
д и а л е к т и ч е с к и
с к о к о в е.
По-нататък
обаче следва следният пасаж, който, не
зная защо, др. Панчев не пожела да цитира,
но който от ф и л о с о ф с к о
г л е д и щ е съм смятал,
смятам и сега за правилен:
„От всичко
казано, а също и от всичко, което ще бъде
казано и по-нататък в нашето изложение,
внимателният читател вече е разбрал,
че нас в същност (искам да кажа като
философи, като гносеолози) интересува
ни в случая не толкова точното
с т р у к т у р н о
определение на въпросния материален
субстрат, колкото въпроса, може ли този
субстрат да се взема като изолиран от
организма на животното и на растението
и може ли той, като определя наследствените
качества на бъдещия организъм, сам да
не претърпява никакви съществени промени
под влиянието на процесите, ставащи в
организма, който пък, от своя страна, се
н а м и р а в и н а г и
в о п р е д е л е н и
о т н о ш е н и я
н а в з а и м о д е й с т в и е
с о б к р ъ ж а в а щ а т а
г о п р и р о д н а
и л и о б щ е с т в е н а
с р е д а.
Обясняването на
наследствеността с а м о с
влиянието на околната среда, на
приспособяването, на упражняването на
органите и пр. е безспорно
м е х а н и с т и ч е с к о
– ламаркианско обяснение, което отдавна
е опровергано от живота и науката.
Търсенето причините на наследствеността
изключително в гените и л и
хромозомите, при пълното им изолиране
от средата и нейните влияния върху
организма, води, както се каза вече,
направо към р а с и с т к о-ф а т а л и с т и ч е с к о
т ъ л к у в а н е
н а г е н е т и ч е с к и т е
явления.
Истината не е някъде по „златната
среда” между тези две, еднакво неправилни
и еднакво опасни схващания, а е в стоящето
и над двете тях диалектико-материалистическо
схващане, което в работите на съветския
академик Лисенко и на други съветски
биолози и физиолози напоследък достатъчно
ясно се очерта, р а з к р и в а й к и
п р е д т е о р е т и ч н а т а
и п р а к т и ч е с к а т а
б и о л о г и ч е с к а
и ф и з и о л о г и ч е с к а
м и с ъ л н а и с т и н а
н е о б я т н и
п е р с п е к т и в и.”
Всичко
това, разбира се, още не е онова, което
би трябвало да се каже за мичуринското
учение. Но ще се съгласите, другари, че
от ф и л о с о ф с к а
г л е д н а т о ч к а
то не е неправилно, макар явно да се
нуждае от нова, по-оточнена и задълбочена
редакция.
Надявам
се, че и това ще стане, но след изказването
на др. Панчев и други можеше да остане
в конференцията впечатлението, че
авторът на „Теория на отражението” по
тоя въпрос е допуснал не само посочените
вече грешки от специално-биологическо
естество, но и най-груби грешки от
ф и л о с о ф с к о - г н о с е о л о г и ч е с к о
е с т е с т в о.
Макар,
разбира се, аз лично съвсем не смятам
също и своите философско-гносеологически
работи з а б е з г р е ш н и,
което съм подчертавал в предговорите
към всички издания на книгата, апелирайки
винаги за другарска критика, колективно
обсъждане и по-нататъшно разработване
на тия въпроси, очаквайки особено голяма
помощ преди всичко от съветските другари.
Философско-гносеологическите въпроси
обаче не са централният предмет на
нашето обсъждане в настоящата конференция
и ще бъдат предмет на специална
конференция, която ще бъде устроена от
Института на философията на БАН, чиято
досегашна работа, ще си позволя да
отбележа и това, сам неговият ръководител
подхвърли в академичната отчетна сесия
на достатъчно строга критика и самокритика.
В
з а к л ю ч е н и е:
Ние тук, в България, няма тепърва да
откриваме нито марксизмо-ленинизма,
нито мичуринското учение.
Нещо повече,
ние няма да организираме дискусии по
техните основни, принципиални и вече
доказани от практиката основни положения
и изводи.
Нашата задача е:
първо, да
усвоим правилно марксизмо-ленинизма и
мичуринското учение;
второ, по пътя на
критиката и самокритиката да ликвидираме
решително и в най-къси срокове всички
и всякакви остатъци от влиянието на
буржоазните философски и частнонаучни
„теории”, в това число и
вайсманизма-менделизма-морганизма
и,
трето, да се научим д а п р и л а г а м е
т в о р ч е с к и
марксизмо-ленинизма и мичуринското
учение при нашите, българските, конкретни
условия и задачи, винаги в най-тясна
органична връзка със задачите и
изискванията на нашето социалистическо
строителство.
Частичните
положителни резултати от миналогодишните
научни дискусии в Академията,
по-значителните резултати от отчетната
сесия на Академията и безспорно
положителните резултати, които вече се
очертават от работата на настоящата
биологична конференция, особено след
самокритическите изказвания на редица
наши биолози и агробиолози, ми дават
основание да вярвам, че голямата,
извънредно сложна и извънредно трудна
и отговорна задача за пълното и решително
методологическо преустройване на нашата
научна мисъл върху диалектико-материалистически
основи и пълното и ползотворното й
включване във великото дело на нашето
социалистическо строителство, ще бъде
решена с чест и в най-кратки срокове.
Най-голямата гаранция за това е отношението
на нашето народно правителство на ОФ и
БКП, начело с нашия любим и мъдър народен
учител и вожд др. Г. Д и м и т р о в,
към нашата родна научна мисъл. Но също
така гаранция за това е и самото отношение
на цялата наша научна общественост към
тия въпроси, което отношение – поне
такова е моето впечатление – се очерта
достатъчно ясно в настоящата конференция,
както в самия доклад и в чудесното
изказване на др. Черноколев, така и в
по-голямата част от изказванията на
другарите биолози, агробиолози, почвоведи,
лесовъди, животновъди, медици, философи
и др.
Позволете
ми поради всичко това да заключа своето
изказване с думите:
н а ш а т а,
б ъ л г а р с к а т а,
н а у ч н а м и с ъ л
н е с а м о т р я б в а
д а с л у ж и, н о и
в е ч е с л у ж и на
н а р о д а.
Н а ш а т а
к о н ф е р е н ц и я
е е д н о не о щ е п ъ л н о
и о к о н ч а т е л н о,
н о в н у ш и т е л н о
д о к а з а т е л с т в о
з а т о в а.
ДРУГИ РЕЧИ ПРОИЗНЕСЕНИ НА
КОНФЕРЕНЦИЯТА
Д-р
Елена Димитрова, асистент по биология.
Другари!
Напоследък у нас се казва, че
вече много се е говорило за мичуринското
учение, че то е едва ли не вече всекиму
известно, че въросът сега е да го прилагаме
в собствената си специалност. Ние не
споделяме този възглед. Засега даже
нямаме основание да се съгласим с
академика Скрябин, който в реда на
самокритика признава: „Що се отнася до
принципите на Мичурин, т.е. да разглеждаме
организма винаги във връзка с обстановката
за живот, то ние сме стихийни мичуринци”.
Що се отнася обаче до методите на Мичурин,
ние не ги познаваме. Класикът-паразитолог
Скрябин признава непознаването на
Мичуринските методи и липсата на какъвто
и да е опит досега да се приложат тези
методи в другите биологични науки, не
само в агробиологията. Оттук произтича
острата нужда от задълбочени изучавания
на Мичуриновото учение, и то не само от
статии из вестниците, а от самия Мичурин
и Лисенко.
Ако
това е вярно за известна част от биолозите
на Съветския съюз, то в несравнено
по-голяма степен това важи за нас, преди
всичко за нашите агробиолози, а също
така и за нашите преподаватели от
университета и училището, както и за
изследователите от другите биологични
области. Разбира се, наред с това
задълбочено усвояване на Мичуриновото
учение, важно и необходимо е то да бъде
популяризирано всред широките маси,
предимно в ТКЗС, селяните и селската
младеж.
Университетските
и академични среди у нас са в общи линии
запознати с това, което стана в съветската
страна през август 1948 г. по отношение
на биологичната наука. Там на заседанията
на ВАСХНИЛ приключи непримиримата борба
между реакционния вайсманизъм-менделизъм-морганизъм
и Мичуриновото учение.
Именно защото
днес ние имаме този богат и поучителен
пример на пълен разгром на
вайсманизма-морганизма, от една страна,
и на непостижим възход на съветската
агробиологична теория и практика, от
друга страна, затова на днешния етап на
развитие на нашата биологична наука е
необходимо, но недостатъчно да се говори
подробно за вайсманизма-морганизма, а
да не се излага ясно същността на
мичуринското учение, както това е
направено в доклада на др. Даскалов.
За
нас днес е необходимо да осветлим
същината на Мичуриновите принципи и
методи, за да разчитаме, че можем да ги
приложим в нашите общобиологични или
специални изследвания, преди всичко в
агробиологията, а също така да ги изложим
пред нашите студенти и ученици.
Но
намирам, че др. Даскалов не даде с пълна
отчетливост общобиологичната принципна
основа на Мичуриновото учение. Той
подчерта, че най-главното и основно е
организмът да се разглежда във връзка
с околната среда, но такова заявяване
е още недостатъчно, за да изпъкне в
пълнота Мичуриновата теория и практика.
Ние
смятаме, че основните положения в
Мичуриновото учение могат да се изложат
така:
1. Всяко
растение има способност да изменя
строежа си, като се приспособява към
условията за живот. Тази способност се
проявява в пълна сила още в първите дни
на покълването. С течение на времето
отслабва и в пълна зрялост изчезва
напълно.
2.
Организмът и средата му за живот се
намират в пълно единство. Организмите
притежават исторически изработена
избирателна способност към условията
на живот, т.е. те оцеляват и се развиват
при дадени свойствени на тях условия.
3.
Наследствеността на организмите е
свойството им да изискват в своя живот
за проява на своите качества определени
типични условия на външната среда.
Наследствеността се проявява в типичната
избирателна способност на организма.
4.
Типичната избирателна способност към
условията за живот, т.е. наследствеността
може да се измени при въздействие с
изменени външни условия в най-ранни
моменти на растенията.
5.
Организмите с изменена избирателна
способност притежават разколебана,
„разклатена” наследственост, т.е. те
могат да просъществуват при нови,
несвойствени им условия за живот.
6.
Половата и вегетативна хибридизация
дават възможност на организмите да
преживеят при по-разнообразни условия
на външната среда. Половата и вегетативна
хибридизация са скъсен път за изменение
наследствеността на организма.
Доминирането на белезите при хибридизацията
зависи от сортовата типичност на
родителите, от възрастта и здравето им,
от сортовата или видова възраст, от
храненето, от гледането.
7.
Изменчивостта, развитието на организмите
може да се управлява чрез „разклащане”
на наследствеността и чрез съответно
закрепване на желаните от експериментатора
качества.
За
приложението на тези принципи Мичурин
разработи специални методи, които са
именно конкретизация на принципите в
агробиологичната практика. Мичурин
проявява особено голяма теоретична
задълбоченост при разглеждане на
половата и вегетативна хибридизация в
тяхната общност и аналогия. В доклада
този въпрос не бе засегнат.
По този
въпрос аз смятам, че трябва да се изтъкне
следното: половата хибридизация се
разглежда от менделизма-морганизма
като средство за комбинаторна изменчивост.
Мичурин далече не споделя това мнение.
Той подчертава, че при кръстосването
става обединяване на наследствените
основи, а не паралелно съществуване на
наследствените белези, дошли от майчината
или бащината страна, както смятат
менделистите. Не само това. Мичурин
разглежда хибридизацията като процес,
ускоряващ изменчивостта, и то в посока,
желана от експериментатора.
Хибридизацията
прави организма по-пластичен, по-възприемчив
към различните условия на живот. Още
Дарвин е доказал, че кръстосаното
опрашване е биологически полезно, защото
потомците придобиват по-голяма
жизнеспособност. Мичурин доразви този
въпрос. Според него кръстосването
увеличава приспособителните възможности
на потомците в сравнение с тези на
родителите. Ако предците на родителските
организми са се формирали исторически
при различни условия, то потомството
им има възможност да се развива в двата
типа условия. И в зависимост от това в
какви именно условия ще протече
развитието, потомъкът ще се развива в
посока между единия и другия родител.
Ясно е, че приспособителните възможности
на хибридите се разширяват. Мичуринската
хибридизация не е каква да е хибридизация,
а такава, която създава нови свойства,
даже несъществуващи в родителите.
В
хибридното потомство доминират тези
свойства, развитието на които се
облагоприятствува от условията за
живот. Именно в това положение на
Мичуриновата генетика се крие пълното
неразделно единство между организъм и
среда.
Правилото
за доминирането и чистотата на гаметите
е едно от основните положения на
менделизма-морганизма, според което е
изключена каквато и да е възможност за
управляване на доминирането в първото
хибридно потомство поради приемането,
че попадането на доминиращия признак
в даден хибрид зависи само от случайността.
От гледище на Мичуриновото учение тъкмо
това не става. Доминирането се обуславя
от условията на съществуването. От
вайсманистко-менделистично гледище
разнообразието във второто поколение
се обуславя от случайното разпределение
на хромозомите при редукционното
деление. Според Мичуриновото учение
обаче разнообразието във второто
поколение се обуславя от относително
различни соматични клетки, от които се
образуват половите клетки. Ясно е защо
менделистите не се заемат, пък и да се
заемат, не могат да управляват това
разнообразие, докато Мичурин и неговите
последователи управляват характера на
разнообразието на второто и следващото
поколение.
Докато
за менделистите единствено важно условие
за наследствеността при кръстосването
е съчетаването на наследствените белези
в момента на оплождането, то за Мичурин
самото съчетание на гаметите в момента
на оплождането още не определя напълно
наследствената природа на новия
организъм.
След
оплождането, според мичуринци, двата
родителски организма не вземат еднакво
участие в изграждането на зародиша.
Майчиният организъм има предимство,
което се обяснява с обстоятелството,
че формиращият се в нея зародиш на
хибридния организъм след сливането на
половите клетки, се намира под
непрекъснатото влияние на майчиното
растение. Мичурин многократно доказа,
че възможностите за доминиране на
майчиния или бащиния организъм не са
еднакви, че организмът тръгва по един
или друг път на развитие в зависимост
от условията, от възпитанието. Ако
условията са по-близки до тези, при които
най-добре би съществувал майчиният
сорт, в хибрида ще доминират майчините
свойства и обратно. Но силата на
доминирането зависи още от възрастта
на сорта – старите сортове имат по-голяма
наследствена сила, отколкото младите,
а най-силни доминиращи свойства притежават
диворастящите видове. При диворастящите
видове силата на доминирането може да
бъде толкова голяма, че при кръстосване
на див вид с културен сорт качествата
на културния да се погълнат изцяло от
тези на дивия. Такъв е случаят с поглъщане
на майчината наследственост от бащиното
растение при оплождане на агропирум
елонгатум с тритикум. (Бондаренко.
Селекции и семеноводство, кн. 3, 1948 г.) От
първото до четвъртото поколение на тази
кръстоска не се установява никакво
разпадане на белезите, а само – в различна
степен проявени белезите на пирея
(баща). Макар да не знаем същността на
най-сложните физиологогенетични процеси,
които стават при половото съединяване
на двете родителски начала, ние можем
да кажем, че при кръстосването на
пшеницата с пирея, например, и поглъщането
на единия от родителите показва, че
живите белтъци на един организъм могат
да съществуват и се развиват за сметка
на поглъщането (или асимилирането) на
белтъчните вещества на друг организъм.
От
значение за доминирането е също и
индивидуалната сила на растителната
форма, както и възрастта на отделното
растение. Колкото в по-зряла възраст се
намира всеки индивид, взет като
производител, толкова той по-енергично
ще предаде свойствата си в потомството.
Младите растения през първите години
на плодоношението си, а особено ако са
хибриди с неотдавнашен произход,
проявяват крайна минимална наследствена
сила. Дори положението на цветовете в
короната на майчиното растение е според
Мичурин от значение за доминирането на
родителските белези. Всестранното
проучване на закономерностите при
доминирането дава възможност на Мичурин
да предвиди развитието на хибридното
растение, а като подбира родителски
двойки за кръстосване, Мичурин осъществява
възможното доминиране на дадени белези
в потомството. Като се знае, че при
хибридизацията доминират свойствата
на този родител, който е създаден при
същите условия на потомството, Мичурин
успява, подбирайки условията за живот,
да измени хода на доминирането в нужната
му посока. Така Мичурин успя безпогрешно
да управлява развитието на хибридните
растения чрез съответно изменение на
водния режим на хранене, на минералното
хранене, чрез регулиране на асимилативната
тъкан и др.
Вегетативната
хибридизация е оригинален и забележителен
Мичуринов метод. Тя включва методите:
1) вегетативно сближение, практикувано
като подготовка за следващо полово
кръстосване; 2) ментора – насочено
възпитаване на хибридните растения
чрез присаждане в низките клони на млад
хибрид на калеми от старо плодоносещо
дърво от отдавна съществуващ сорт, който
притежава свойства, липсващи на младия
сорт; 3) взаимодействие на подложка и
присадник. И при трите методи на работа
обикновено вегетативната хибридизация
се съпровожда с присаждане на клонки
или пъпки в короната на дрго растение,
близко или далечно в систематическо
или географско отношение, в еднаква или
различна инидидуална сортова възраст.
Макар вегетативната хибридизация при
растенията да се съпровожда с присаждане,
последното в никой случай не бива да се
отъждествява с нея. Присаждането е само
манипулация, която дава възможност на
две растения да срастнат и при умело
провеждане да започнат да се хранят с
хранителните вещества, присъщи на единия
или другия компонент. Но вегетативната
хибридизация, разглеждана само като
присаждане, несвързана с ръководеща
идея, не е предмет на биологичната
теория. Присаждането е практикувано от
столетия насам от много народи, но не е
давало наследствени изменения в
компонентите. Трябва да подчертаем, че
Мичурин е този, който вложи ръководна
идея във вегетативната хибридизация,
направи я сериозен биологичен проблем
и съществен метод за изменение на
наследствеността на компонентите.
Макар
хибридизацията да се осъществява чрез
присаждане, в случая то не е най-важното,
и не то определя понятието вегетативна
хибридизация. Вегетативната хибридизация
се проявява в дълбокото въздействие,
което оказват един на друг подложката
и присадника. В зависимост от това в кой
етап на развитие се вземат компонентите
(пъпка, младо или възрастно растение),
от стар или млад сорт, в зависимост от
това запазени ли са листата върху
подложката или са оставени такива само
върху присадника, и тогава той се храни
със собствени асимилати, изработени от
неговата листна маса, в зависимост от
всички тези факти взаимодействието
между присадника и подложката може да
бъде по-повърхностно или по-дълбоко,
коренно, и тогава може да се отрази и
върху потомството. В широк смисъл на
думата вегетативна хибридизация имаме,
когато успеем да принудим даден организъм
да се храни с храна, изработена от друг
организъм. В тоя смисъл разглеждана,
вегетативната хибридизация е сериозен
общобиологичен проблем, а не само такъв
за агробиологията. От такова гледище
днес ние можем да обясним и да се съгласим
с академик Муронцев, който разглежда
от гледището на вегетативната хибридизация
някои познати в микробиологията факти,
които досега не са намерили цялостно
обяснение. Така например Грифитс през
1928 г. констатира, че като инжектира мишки
с авирулентна безкапсулна култура от
пневмококи тип ІІ, заедно с убита култура
от тип ІІІ, в умрелите мишки, изолира
жива култура пневмококи тип ІІІ. По-късно
е постигнат същият резултат, след като
в изкуствена течна среда се прибавят
убити микробни клетки или екстракт от
пневмококи тип ІІІ. Известно е, че
Грачева успя чрез култивиране на
„бактериум коли” в среда с убити
паратифозни клетки да получи вариант
с паратифни свойства. Оказало се е, че
отделената от пневмококите
дезоксирибонуклеинова киселина е именно
която преобразува единия тип пневмококи
в друг. През 1941 г. на Буавен се отдаде да
превърне един тип „бактериум коли” в
друг чрез въздействие с дезоксирибонуклеинова
киселина.
При
мичуринското присаждане на различни
растения „особено ако са от различни
видове и родове, почти винаги се наблюдава
изменение в строежа на съединените
части с доминиране, отклонено по посока
на една от двете съединени форми. Доминира
тази форма, която притежава по-голяма
устойчивост, придобита през дългогодишното
съществуване на растението, при
относително еднакви условия за живот.
Това в същност е напълно аналогично с
половото съединяване.” Както се вижда,
Мичурин поставя принципна аналогия
между вегатативната и полова хибридизация,
нещо, което Лисенко разработи, като
утвърди, че както при половата, така и
при вегетативната хибридизация е на
лице изменен тип на хранене (асимилация)
на възпроизводителните клетки (полови
и безполови).
Някои
от нашите селекционери претендират, че
като са работили с кръстосване и
присаждане, те в същност са прилагали
стихийно Мичуриновите методи на работа.
Но това не може да се приеме, защото
когато се говори за мичуринска
хибридизация, не става дума за каквато
и да е полова хибридизация между случайно
избрани организми, както и не става дума
за присаждане между две, които и да са,
форми. Целият дух на Мичуриновото учение
отрича неподготвеното, непроучено и
нецеленасочено кръстосване и присаждане.
Мичурин държи сметка при подбиране на
родителските двойки за кръстосване,
както и при подбиране компонентите за
присаждане не само за сегашните им
изисквания към условията на живот, не
само към сегашните им качества, но и за
миналите такива. Той държи сметка за
историчността.
Др.
проф. Даскалов заявява в доклада си, че
„Мичурин разви своето учение за
отдалечената хибридизация между различни
видове и родове, постигната посредством
вегетативно сближение и след това чрез
непрекъснато възпитание по посока на
желаните качества. По тоя път Мичурин
успя да добие повечето от своите прекрасни
сортове. Например Мичурин създаде сорта
ябълка „Бергамотна ренета”, която е
получена чрез присаждане на ябълка
върху круша”. Не е напълно истина, че
отдалечената хибридизация се практикува
от Мичурин по начало чрез вегетативно
сближение. Това става само при някои
случаи, а не при всички. За да преодолее
некръстосваемостта между далечните
видове и родове, Мичурин прибягва до
вегетативно сближение, а също така до
метода посредник или чрез опрашване
със смес от прашец. Колкото се отнася
до „Ренет бергамотный”, този сорт е
получен по безусловно вегетативен път
и няма нищо общо с отдалечената
хибридизация, постигната посредством
вегетативно сближение, за какъвто пример
е даден в доклада.
Що се
отнася до работата в Биологичния
институт, в който аз работя, мога да
кажа, че от миналата година съм си
поставила задача да осветля какво е
съотношението между яровизирането на
някои култури и съдържанието на биоса
в яровизираните семена. От предварителните
опити, които направих, мога да кажа, че
при условията на яровизирането семена
на копенхагенското зеле съдържат
трикратно повече растежни вещества,
отколкото неяровизираните. Опитите в
тая насока продължават. Ние се надяваме,
че в тази област могат да се направят
ценни изследвания, които да ни позволят
да навлезем повече в интимната страна
на тия процеси. (Ръкоплескания.)
Проф.
Стефан Куманов. Другари! Почти всички
български зоотехници, които са засягали
въпросите на наследствеността и
унаследяването, са стояли на позициите
на менделизма-морганизма. Такъв съм бил
и аз в моите лекции по развъждане на
домашните животни. Аз няма да правя
цитати, защото за това са необходими
часове.
Във
встъпителната си лекция (1946 г.) върху
„Проблемата за расите в съвременното
скотовъдство” аз застъпвам отчасти
правилни становища по въпросите: що е
раса и как се създават расите, относно
някои методи на развъждане и тяхното
приложение у нас. Там изтъкнах грешките,
които се направиха у нас, като например
отричането на метизацията в говедовъдството.
Но
наред с редица правилни становища, аз
давах голяма дан и на формалната генетика.
Аз признавах, че всички нови заложби се
появяват или като мутации, или се създават
вследствие на комбиниране на дадени
вече фактори.
„Според
мутационното учение – писах аз –
качествата са се появили като мутации.
От друга страна се смята, че мутациите
възникват без посока, следователно,
човек не може да има власт върху
мутационния процес. Ако приемем това,
как тогава ще си обясним напр., че
млечността на кравите с подобрение на
храненето и гледането се е толкова много
повишила?”
И аз
продължавам, позовавайки се на
всеспасителната мутация:
„За
обяснението на тия явления трябва да
приемем, че действуващите в една посока
външни влияния предизвикват и в една
посока проявяващи се полезни мутации.
Благоприятната среда благоприятствува
проявяването на полезни мутации...
Оборното гледане, по-ограниченото
движение, количеството и качеството на
храната и други външни фактори, наред
с отбора са засилили мутабилитета”...
и т.н. и т.н.
Изцяло
на морганистки позиции в миналото е
стоял и проф. Платиканов. Във встъпителната
си лекция (1937 г.) той прави напр. такъв
погрешен и пакостен извод за практиката:
„Затова,
изобилното хранене и извънредните грижи
при отглеждането на животните за разплод,
препоръчвани в миналото и практикувани
в голяма степен и сега, затрудняват
подбора и може да доведат до отрицателни
резултати... От гледище на съвременната
генетика, животните за разплод не бива
да се избират и отделят много рано от
другите и да се поставят при изключително
добри условия за живот”.
На
менделистки позиции стояха Ж. Ганчев,
Ст. Петров, Хаджидимитров и други.
За
непосредствената наша работа по
подобрение на животновъдството за нас
е важно да знаем грешките, които сме
правили, и пътищата, по които трябва да
вървим. Аз искам съвсем бегло да засегна
три въпроса: метизацията, фуражното
производство и научно-изследователската
работа по животновъдство.
Безспорно,
един от най-важните въпроси на нашето
животновъдство в настоящия момент е
въпросът за метизацията.
Интересна
е историята на нашето животновъдство
и специално на нашето говедовъдство.
Главната причина за изостаналостта на
нашето скотовъдство, разбира се, е, че
ние имахме дребно, частно-капиталистическо,
изостанало земеделско стопанство, но
не малка пречка са били погрешните
разбирания на някои наши специалисти.
По въпроса за главния метод на развъждане
– развъждане в чисто състояние или
кръстосване – нашите специалисти в
миналото са били разделени. Водили са
се и се водят още горещи спорове.
У нас
действително е имало специалисти, които,
разбира се, не са били никакви мичуринци
или някакви предшественици на Мичурин,
но те практически по-правилно са разбирали
въпроса за метизацията.
Такъв
специалист е бил агрономът д-р Асен
Георгиев, бивш директор на завода
„Клементина” (сега „Г. Димитров”) при
Плевен.
В
книгата си „Швиц и монтафоните в
България” той пише:
„Да
твърдим след всичко това, че местното
говедо трябва да се запази на всяка цена
в чисто състояние, макар да виждаме
крайно незадоволителната му продуктивност
и непригодността му за изменилите се
вече условия, значи съзнателно да
затваряме очи пред действителността и
да не видим истината, която ни боде в
лицето...”
„ ...
Чрез кръстосване са добити много нови
раси... Масовото подобрение чрез
кръстосване не е невъзможно, но за него
е необходимо по-голямо разбиране и
умение в средата на скотовъдците, а при
липса на такива – по-голяма намеса от
страна на държавата чрез нейните
специалисти”.
В друга
статия (1924) той казва:
„Ще
тъпчем на едно място, без да държим
сметка за утрешния ден, за бъдещите
нужди на нашето селско стопанство, в
което, ако не днес, утре ще се създадат
условия за продуктивно скотовъдство”.
Други
специалисти са били против кръстосването.
Най-ярък техен представител е бил проф.
Г. С. Хлебаров. Ето какво пише проф.
Хлебаров в преиздадените през 1943 г. свои
доклади, под общ надслов: „Как се трасира
пътят за подобрението на нашето
животновъдство”. След като проф. Хлебаров
доста подробно разглежда менделовите
схеми, той пише:
„Заблуждение
е да се вярва, че кръстосването е развъден
метод, който дава бързи резултати.
Кръстосването, разглеждането през
призмата на най-новите изследвания на
учението за наследствеността през
последното десетилетие, е един съвсем
несигурен развъден метод, при това
извънредно трудно приложим, аз бих казал
даже н е п р и л о ж и м
в широката скотовъдна практика”.
Аз,
другари, не бих се спирал на миналото,
ако тия и подобни схващания не са нанесли
и то чувствителни пакости на нашето
животновъдство и ако, второ, този въпрос
беше само история.
Погрешните
схващания на проф. Хлебаров и други наши
специалисти нанесоха редица щети,
особено на нашето говедовъдство. Какви
бяха тия щети?
1.
Кръстосването не можеше да се разшири
до възможните за времето си размери.
2. В
някои места работата беше върната назад.
Напр. бяха прочистени мелезите в
Североизточна България вкарани от
Румъния, бяха вкарани местни искърски
бици в райони, в които се работеше с
монтафон и симентал; напр. в Копривщица,
в Северозападна България и другаде.
3.
Науката, вместо да ръководи практиката,
изостана. Практиката не слушаше науката
и тя излезе права. Краварите край големите
градове, които не искаха и не искат да
чуят за местни искърски крави, а държат
мелези от най-различните раси, защото
получават повече мляко от тях и стопаните
от Северозападна България, които не
бяха чували за Мендел и не бяха чели
дебели книги, бяха на по-прав път от
науката и специалистите. Простите хора
създадоха български симентал, без, дори
против участието на специалистите –
нещо, което е печално.
Аз
казах, другари, че този въпрос не е само
история. На скотовъдната конференция
по районирането през 1947 година отново
се разрази старият спор за кръстосването
и чистото развъждане. И на тази конференция
околиите, в които има най-добри местни
крави и по-добри условия, се изключиха
от метизацията. Ето това, според мен, е
основно погрешно. Защо?
Лисенко
в своя исторически доклад казва:
„При
метизацията е особено важно за нас да
се съблюдава правилото: да се подбира
за дадено място друга, раса подобаваща,
съгласно условията на храненето,
гледането, климата. Едновременно с това,
при метизацията, за развитието на
присажданите в местната раса признаци
и свойства е необходимо да се осигуряват
условия за хранене и гледане, отговарящи
на развитието на новите расови качества;
иначе желаните качества могат да не се
присадят към местната подобрявана раса,
а част от добрите качества на местната
раса даже да се загуби...
Метизацията
се явява радикален и бърз способ за
изменение на расите – потомството на
дадените животни. При метизацията –
кръстосването на две раси – става
обединение на двете взети за кръстосване
раси, въведени от хората за дълъг период
по пътя на създаването на различни
условия за живот. Но природата на
мелезите, особено от първа генерация,
е обикновено неустойчива, лесно податлива
на въздействието на условията за живот,
хранене и гледане.”
Метизацията,
следователно, не е обикновено кръстосване,
а метод за преустройство на животинския
организъм в желана от човека насока.
Мелезите представляват пластичен
материал, който ние чрез храненето,
гледането (възпитанието) съзнателно
моделираме, съзнателно изменяме.
Т о в а
е и м е н н о н о в о т о,
м и ч у р и н с к о т о.
Какво
значи това за нашата практика? Това
значи метизацията трябва да става именно
в райони, в които вече има достатъчна
фуражна база, добър навик за хранене на
животните, както и по-добри местни
животни. Защо в развъдната област на
сивото говедо, в поречията на Искър,
Вит, Осъм и пр. се е развило сравнително
едно по-добро говедо? Защото условията
са били по-добри. Затова, метизацията
трябва да започне именно в най-добрите
селища, с добри ливади и пасища, с добра
фуражна база, със сравнително по-добър
местен добитък. Защо отбягваме най-добрите
райони? За да не пострада, сакън, чистата
зародишна плазма на искърското говедо.
А ние преди малко видяхме, колко тя е
чиста. При такива решения, като това
през 1947 г., аз съм сигурен, че нашите
конференции само ще констатират онова,
което селяните сами правят, тъй както
ние днес констатираме, че в Северозападна
България простите хора създадоха наш
симентал.
Според
мен, подобна грешка се направи и при
избора на села за кръстосване напр. на
местни овце с мериносови кочове през
1940 година.
В една
своя работа по кръстосването на местни
овце с камвол мерино (1940) проф. Платиканов
пише:
„Уместно
е обаче да се отбележи, че очерталите
се с ценни качества местни отродия овце,
като клементинската, плевенската
черноглава, старозагорската, карнобатската,
трябва да се запазят и усъвършенствуват
засега в чисто състояние, а кръстосването
да се предприеме с по-малоценни отродия
и в райони, в които местните овце не се
отличават с особено ценни качества”.
И
тогава, вместо да се вземат най-добрите
старозагорски села, с добър овчи материал
и с добри фуражни условия, избраха се
села в Новозагорска околия. И това се
направи, защото теорията беше погрешна
– да не се погуби някак си местната
старозагорска овца. Ето защо проф.
Платиканов беше жертва на схващанията
си, които го правеха привърженик на
развъждането в чисто състояние на
местното говедо.
Аз
смятам, че в бъдеще, ако искаме да има
резултат метизацията, тя трябва да се
провежда при най-добри условия на
хранене, гледане и животински състав.
Ето защо, Министерството на земеделието
трябва да изработи подробен план за
метизацията на отделните видове и то
не по административни околии, а по
селища, като се съобразява с фуражната
база, наличието на подходящ добитък и
обективни други условия – укрепнали
ТКЗС.
Да
свърша с въпроса за метизацията. В завода
„Г. Димитров” се работи с местното сиво
говедо. Ето резултата от работата.
Средната годишна млечност при 65 крави
през 1929/30 г. е била 2392 кг с 4.3% масленост
на млякото; през 1943/44 г. (след 15 години)
при само 27 крави – 2426 кг с 4% масленост.
Явно е, че за този период производителността
на кравите не се е придвижила напред, а
даже се е понижила.
Горе-долу
през същия период е създадено в совхоза
„Караваево” в СССР, по пътя на метизацията,
т.н. караваевско стадо. Резултати: срещу
живо тегло на кравите 350 кг и годишна
млечност 1500 кг в началото, сега живо
тегло 650 кг, а средната годишна млечност
– около 6.000 кг. Как са постигнати тези
резултати?
По този
въпрос Штейман казва:
„Още
през 1932 година караваевското стадо
представляваше от себе си музей от
всевъзможни раси и техните мелези. Там
можеха да се срещнат крави ярославски,
мелези от симентали, швиц, холмогорски
и пр. Общо, разплодното стадо представляваше
от себе си разнорасово стадо от животни,
различни по цвят, по живо тегло и
продуктивност. Това разнорасово, от
неизвестен произход стадо започна да
се метизира с бици от швицката раса и
мелези швиц-алгойски”.
В
Караваево действително са прилагани
мичурински методи на работа: отглеждане
на телета в студени помещения (възпитание),
целесъобразно доене, следователно
усилено развитие на млечните жлези,
обилно хранене, без страх, че ще се
замъглят наследствените заложби. Тия
изумителни резултати се дължат само на
правилната мичуринска теория.
Вторият,
наред с метизацията, важен въпрос е този
за нашето фуражно производство. Докато
нашите земеделски опитни институти
направиха доста много в областта на
селекцията на някои култури и с право
се изтъкват заслугите на някои другари,
в областта на фуражното производство
те много малко са направили. Тука чакат
разрешение редица въпроси: производство
на тревни и други фуражни семена, което
се явява значителна пречка за разширение
на фуражната база; внедряване в практиката
на ТКЗС тревополната система и т.н. Много
важен въпрос е самото добиване на
фуражите. У нас обикновено говорим за
увеличение на площта на фуражите –
люцерна, детелина, фий и т.н. Въпросът
обаче за добиване на качествен фураж
още не е сложен. За несведущите ще се
види може би странно, но ако у нас се
подобри само техниката напр. на сушенето
и събирането на сеното, производството
на хранителни вещества автоматически
ще се увеличи с 30-40%. Сега ние така събираме
сеното, което представлява основния
фураж, хляба на животните, че често до
50-60% от хранителните му вещества се
изгубват, вследствие късно окосяване,
неправилно сушене, оронване на листата,
мокрене от дъжд и т.н. Днес в Съветския
съюз усилено се работи за
н а п р а в л я в а н е
на биохимичните и микробиологични
процеси, които стават при сушенето, за
да се обогати сеното на ценни аминокиселини,
на каротин и пр. и да стават по-малко
загуби на други хранителни вещества.
Дълг е на нашите научни работници и
институти да тръгнат по този мичурински
път на овладяване и насочване на
процесите, които стават при приготовлението
на сеното и при силажирането, защото
именно чрез него и чрез разширение на
площта на фуражите ще създадем фуражна
база, ще създадем база за масова метизация,
следователно ще постигнем задачите,
поставени в петгодишния стопански план
– увеличаване броя на добитъка и
повишение на неговата производителност.
Няколко
думи и по третия и последен въпрос:
научно-изследователска работа в областта
на животновъдството. Преди всичко, тази
работа е незадоволителна количествено,
поради липса на достатъчно институти
и кадри. Но и качествено нашата
научно-изследователска дейност не
винаги стои на нужната висота. Няколко
примера. Една част от тази работа носи
чисто описателен характер. Само за
българските овце има издадени около 20
публикации, а са запланувани и нови
проучвания, докато други, по-важни за
момента и времето, задачи стоят
недокоснати. Издадени са публикации
за: карнобатската овца (проф. Хлебаров),
каракачанската овца (проф. Хлебаров),
овчите отродия у нас (проф. Хлебаров),
плевенската овца (д-р Мъдров),
плевенската черноглава (проф. Иванов),
реплянската овца (проф. Иванов),
рило-монастирската, старозагорската,
радомирската, панагюрската, белослатинската,
пирдопската, свищовската и т.н. Излиза,
че всяка околия и даже всяко селище си
има и свое отродие. Но, нека се запитаме,
какво практическо значение ще има, ако
някой научен работник на 30-40, а даже и
100 страници установи, че овцете от едикой
си край са с 2 см по-ниски и с 3 кг по-леки
от овцете в друг край? Според мен,
по-нататъшните изследвания в този дух
ще бъдат безполезни. И затова неудачно
е от страна на БАН, 4 години след
9 септември, да насочва научно-изследователска
дейност по стария, отъпкан, лесен, но
безплоден път. Думата ми е, че академията
издаде труда на Т. Савов за „Овчите
отродия в завода „Г. Димитров” с
предговор от проф. Хлебаров и то на цели
230 стр.
Други
научни работници – зоотехници бяха
тръгнали по друг лесен, но неправилен
и също безплоден за народното стопанство
и селско-стопанската практика път. Те
издават чисто и просто статистически
публикации, напр.: Скотовъдното богатство
на България (Ст. Петров), Коневъдното
богатство на България (Ст. Петров),
Птицевъдното богатство на България
(Д-р Б. Евтимов), Биволовъдството в
България, Износът на свиневъдни продукти
и т.н.
Нашата
научно-изследователска работа в областта
на животновъдството трябва действително
да се насочи по Мичурински път, като се
промени тематиката, методиката, подходът
към работата. Когато говорим за подход
към работата, трябва да имаме винаги
пред очи съветските учени и
практици-мичуринци. Ако те получават
значителни резултати, това се дължи
главно и на обстоятелството, че те са
непосредствено при обектите си. Нашата
Академия на науките е запланувала редица
работи по подобрение на домашните
животни – кръстосване със симентали,
кръстосване с швиц, създаване на раси
кокошки и т.н. Но още от сега трябва да
кажем: ако специалистите ръководят тия
мероприятия само от София, от няколкостотин
километра никакви раси те няма да
създадат. Съществено условие в случая
е непосредственото участие в работата,
основно познаване на животните,
непосредствен контрол на ежедневни,
дребни и наглед незначителни неща.
Необходимо
е основно преглеждане на тематичните
планове и методиката на научно-изследователските
институти. Също така е необходимо да се
прегледат и преработят всички издадени
инструкции и наредби във връзка с
подобрението на домашните животни. И
не по-малко важна задача на научни
работници и институти: широко популяризиране
на научните достижения, практическото
им и бързо внедряване в ТКЗС, скотовъдни
ферми и държавни стопанства.
Научно-изследователската
работа трябва не само да се освободи от
реакционни и вредни теории, но тя не
трябва да се отплесва по незначителни
за селското стопанство проучвания.
Научно-изследователската дейност трябва
здраво да бъде впрегната в работа за
непосредствената практика на нашето
младо социалистическо селско стопанство,
защото в противен случай, науката ще
крета винаги след практиката и само ще
обяснява създаденото от практиците.
(Ръкоплескания.)
Проф.
Борис Стефанов, академик. Другари!
Лесовъдството, доколкото се занимава
с изучаването на гората и дървото, е
също биологическа наука, и поради това,
правилно е, когато се разглежда положението
на биологията, това да се направи и във
връзка с развитието на лесовъдството.
До 1944 год. учението на Мичурин не познавах.
Запознах се с него след това и в 1946 год.
написах статиите: „Ив. Вл. Мичурин” и
„Яровизацията като съветски метод за
разширението на земеделските култури
и земеделското производство в
неблагоприятните райони”, които се
напечатаха в кн. ІІІ и VІ (год. ІІ, 1946) на
списанието „Българо-съветска дружба”.
В тях са изложени постиженията на
бележитите съветски учени, Мичурин и
Лисенко, в областта на приложната
биология и растениевъдството.
Бих
могъл да кажа също, че съм определил от
по-рано отношението си към някои въпроси
в биологията, поставени сега на преоценка.
Така е, например, с въпроса за ролята на
външната среда като фактор за изменението,
за онаследяването на придобитите белези,
или за ролята на средата като фактор в
еволюцията и за значението на естествения
подбор като формообразуващ фактор; за
отношението ми към хромозомната теория
за наследствеността, гените и чистите
линии на Йохансен. Аз се радвам също, че
биологическата наука прави решителен
завой към онова становище, което усвоих
още в 1912 година, когато прочетох книгата
„Жизнь растенiя” на К.
А. Тимирязев, публикувана в І-во издание
още в 1878 година. Там се казва: „Изходната
причина, която предизвиква измененията
в организма, трябва да считаме
непосредствено или посредствено действие
на външните условия”. И затова в
заключението на публикацията ми: „Опит
за една паралелна класификация на
климатите и вегетационни типове”,
напечатана в 1930 год., е казано: „...Всеки
стремеж, преследващ изяснението на
причините, които са импулсирали общата
еволюция на сухоземната растителност,
трябва да стои далече от ония схващания,
които, чрез игрите на природата, поставени
в ръцете на човека, и чрез неподдаващи
се на никакъв контрол схоластични
спекулации се мъчат да игнорират отчасти
или напълно средата, като единствен и
всемогъщ фактор на формообразуването”.
Същото становище е изтъкнато на цялата
94 страница в моя учебник по Дендрология,
напечатан в 1944 година.
Това
е била моята позиция във всичките ми
работи: изменения под влиянието на
външната среда и еволюция по пътя на
естествения подбор. Никъде нито дума
не се споменава за менделизъм, за
вайсманизъм, за морганизъм като теории
в биологията.
Ние,
българите, и като славяни, и като един
от свободолюбивите и демократични
народи, се гордеем, че великият СССР е
начело в развитието на прогресивната
наука. Овладяването на диалектическия
метод, приложението му във всичките
отрасли на човешкото знание и поставянето
му като основа за развитието на науката
в СССР, направи възможно внасянето на
нови елементи в биологическата наука,
които откриват пътя към по-нататъшния
напредък на тази наука и които дават
възможност за огромни постижения в
областта на практиката.
Аз
мисля, че нашата конференция, следваща
събитията в СССР, не се прави с оглед да
поставяме тези събития на преценка и
преоценка, нито пък да се хвърля само
укор, кой какъв път в науката е следвал
в миналото. По-право е, според моето
разбиране, в тия наши разисквания, наред
с критиката и самокритиката, да се
направи и един основен преглед върху
проблемите на нашите научни клонове,
развити върху основите на биологията,
и да се види какви са възможностите за
внедряването на истинската наука в
по-нататъшната наша научно-изследователска
работа, с оглед тя да стане нещо необходимо
и полезно за страната, като се постави
в услуга на живота и практиката, в служба
на народа, на социализма.
Ще се
спра съвсем накратко върху същността
на горската биология и върху нейните
задачи у нас, с оглед да се види как да
използуваме поуките от преоценката на
биологическата наука в СССР и как
по-правилно и по-бързо да достигнем до
разрешението на тия задачи, свързани с
бъдещето на нашето горско стопанство.
Най-напред
трябва да се изтъкне, че предметът на
лесовъдната наука е много по-различен
от предмета на растениевъдството, макар
обектът и в двата случая да са растенията
и растителните групировки. Дървото и
гората, за разлика от повечето земеделски
култури, са обект дълговечен и неподатлив
за бързо контролиране, когато човек го
използува или когато го проучава. Тази
е причината, поради която земеделската
наука притежава по-голяма практика и
натрупан опит в количество, каквото
лесовъдството не познава.
На
второ място трябва да се спомене, че
лесовъдната наука се е развила по-късно
и това важи, както изобщо за тази наука,
така и за напредъка й в нашата страна.
На
трето място, има една съществена разлика
относно вида и обстановката, която за
гората, поне досега, е променяна чрез
ползуването й, но не и поради влагане
на грижи от страна на човека така, както
е при земеделското производство. Тези
три разлики поставят лесовъдството и
агрономията отчасти в различни отношения
към биологическата наука; те обаче само
изменят, но не унищожават връзката,
поради което напредъкът на лесовъдната
наука е толкова в зависимост от напредъка
на биологията, колкото това може да се
каже и за агрономическата наука.
До
откриването на лесовъдния отдел при
Агрономическия факултет в 1925 година
лесовъдството в България, като наука,
почти не съществуваше и българският
лесовъд се подготвяше за работа в нашето
горско стопанство в различни учебни
заведения и лесовъдски академии в Русия
и на Запад. Освен с неуеднаквена
подготовка, той не познаваше българските
гори, когато започваше да работи в
страната, нито условията на тяхното
развитие. А лесовъдството е наука със
силно подчертани местни особености, и
тези особености именно трябва да се
овладеят от всеки лесовъд, преди той да
започне да работи в горското стопанство.
Поради това, първата задача на лесовъдната
наука у нас беше: да се изучи местната
гора и местната нейна обстановка, и това
до известна степен вече е направено.
Работата,
извършена в тази посока, имаше за цел:
1) да
се изучи съставът на нашите гори и
тяхното разпределение;
2) да
се изучат условията, които определят
развитието на нашата горска растителност;
и
3) да
се изучат последствията върху развитието
на гората и върху нейната жизнена среда
от намесата на човека, упражнявано в
една или друга форма. Това е необходимата
основа за по-нататъшното развитие на
нашето лесовъдство и без тази предварителна
работа, разглеждането на другите
лесовъдски въпроси би било просто
съчинителство, както е това в действителност
с всичките ония лесовъдски работи, които
не са били съобразени с тази истина.
Днес
отношението на човека към природните
източници се определя от усилията му,
тия източници и самата природа да бъдат
подчинени на съзнателно въздействие,
с цел да се разширява непрекъснато
тяхната производителност. Това е
безспорно задачата на социализма и това
трябва да се върши, но, както казва
Енгелс, само в рамките на природните
закони, които ние трябва да овладеем. А
има у нас преобразуватели на природата,
които желаят да преобразуват природата,
без да се съобразяват с природните
закони и без да ги познават.
Едно
от първите условия за приложението на
Мичуриновата биология в практиката е
условието: да се проучи живият организъм,
да се проучат отношенията му към жизнените
условия и след това да се пристъпи към
преобразуването му.
Въпросът
за преобразуването на нашите гори чрез
внедряването на Мичуриновата биология
означава преди всичко тяхното
възстановяване и заемането на цялата
горска площ, която е сега в значителна
степен такава само на думи, с горска
растителност. След това следва подобрението
на горите и чрез видоизменение на техния
състав, според възможностите и съобразно
с нуждите на нашето горско стопанство.
Във връзка с това, на преден план стоят,
естествено, проблемите за интродукцията
и аклиматизацията, което означава, че
ние ще трябва да употребяваме за
подобрение на състава на нашите гори и
чуждоземски дървестни породи с ценни
качества, но винаги след съответните
предварителни проучвания, използувайки
най-широко Мичуриновия метод за подобрение
на качествата на вида, и за приспособлението
му към нови външни условия, чрез постепенна
работа на влияние и подбор. Обектът е
обаче от естество, което прави подобна
работа по-продължителна и неподатлива
за получаване на бързи резултати. Но
въпреки това, приложението на селекцията
в лесовъдството е въпрос, върху който
трябва да се обърне внимание и у нас. В
това отношение може да се постигне много
нещо чрез подобряване качествата на
местните породи и чрез подбиране на
ценни местни форми, изучаването на които
у нас е, за жалост, още проблем на бъдещето.
До
идеята за въвеждането на селекционната
работа в лесовъдството се е дошло,
разбира се, постепенно и отдавна, и много
научни работници в СССР и други страни
са допринесли за развиването и
реализирането й. Първи етап към
приближаването до този проблем е
аклиматизацията, а вторият е проблемът
за „провениенца”, възникнал след
установяване на географските и
климатически форми с целия техен
асортимент от свойства, предавани в
потомството по наследство. Но с това не
трябва да се счита, че работата на
лесовъда за облагородяването на горската
растителност ще завърши, тъй като
неговата дейност ще продължи и по-нататък
към създаването на нови форми, най-подходящи
за условията на местното стопанство.
Тук именно на лесовъда предстои да
извърши и един прелом в методите на
самото лесоразвъждане и това ще бъде
възможно само чрез внедряването на
Мичуриновата теория, така добре развита
и разяснена от Лисенко. В Съветския съюз
в тази насока се разгръща сега обширна
работа, и колкото да е още чужда тя за
практиката на нашия лесовъд, ние се
надяваме, че по този път ще се тръгне у
нас скоро.
Мичуриновата
теория почива върху материалистическото
учение за еволюцията на организмите,
създадено от Дарвин, но тази теория
изхожда и от положението, че новите
свойства на животните и растенията,
придобити под влиянието на външните
условия, могат да се предават по
наследство. На този именно принцип
почива методът на Мичуриновата селекция,
като активно и планомерно въздействие
върху природата на вида, с помощта,
разбира се, на ония външни фактори, които
влияят върху строежа, потребностите и
физиологията на организъма и които
могат да предизвикат нови, предварително
определяни качества. С тези свои изводи
и постижения Мичурин се издига като
велик биолог-новатор, и се причислява
към оная наука, за която Сталин казва,
„че познава в своето развитие доста
мъжествени хора, които са съумявали да
рушат старото и да създават новото,
въпреки всички препятствия”. Учението
на Мичурин, което е и учение за съзнателно
преобразуване на природата, дава големи
перспективи за развитието на нашето
растениевъдство (земеделско и горско),
най-напред по пътя на аклиматизацията,
а след това и чрез направлявана от човека
изменчивост. Използувайки този метод,
ние ще се движим към създаване на
пълноценни гори от най-подходящи
дървестни породи и към аклиматизиране
и натурализиране на ценни дървесни и
храстови видове, от значение за подобрение
и разнообразяване на нашето земеделско
производство, в широкия смисъл на думата.
Но,
след като се уяснихме по всичките тези
проблеми, които представляват една
прекрасна перспектива и преминаване
на научно-изследователската работа в
областта на лесовъдството към един
по-висш етап на развитието, ще се спрем
на състоянието на лесовъдската наука
у нас, разгледано в кръга на нашата
конференция.
Обектът
на естествознанието, в най-широк смисъл
на думата, е природата. Този обект е
материален и неговото изучаване не може
да бъде поставено извън рамките на
обективното творчество, на изследването
и експериментирането. В естествознанието,
благодарение на неговото собствено
развитие, казва Енгелс, метафизическата
концепция е станала невъзможна. В своята
дейност, следователно, биологът не може
да бъде друг, освен материалист, неговата
философска мисъл, както и да подхожда
към предмета на изследването и обобщението,
в края на краищата не може да не бъде
диалектико-материалистическа. Значи,
самата негова деятелност в областта на
науката стихийно го тласка към позициите
на материализма и диалектиката, и с това
именно се обяснява защо огромното
мнозинство от естествоизпитателите са
на страната на материализма. „За всеки
естествоизпитател, незасегнат от
професорската философия и за всеки
материалист – казва Ленин – усещането
е действителна и непосредствена връзка
на съзнанието с външния свят” и това
именно убеждение е съставлявало, според
Ленин, устоите, в които са се разбивали
всичките усилия на философския идеализъм.
Лично
аз съм имал наистина и в миналото едно
по-определено отношение към диалектическия
метод и още в 1939 година съм изразил моето
становище върху него, което за жалост
не се прие тогава за напечатване.
Означава
ли обаче това, че аз съм бил и съм подготвен
вече да използувам този метод като
основа в моята научна дейност и моите
изказвания, устни или писмени, като
лектор в Университета или като автор?
Разбира се, че не е така! Причината за
това е липсата на достатъчна и системна
теоретична подготовка върху
материалистическата теория. Изграждали
сме нашите философски концепции и нашия
мироглед върху оскъдни и отчасти неверни
основи по литература, с която сме
разполагали по онова време. Работили
сме случайно и безсистемно. „Развитието
на материалистическото разбиране –
казва Енгелс – е научна работа, изискваща
дългогодишен спокоен труд”. Но това
ние сме забравили, дори и тогава, когато
сме си въобразявали, че сме за социализъм.
Резултат от всичко това са нашите грешки,
не само по отношение на формата на
изказванията, но често и по отношение
на подхода към самата работа. Така са
се получили, поради небрежно писане и
неоточняване на езика, объркани текстове,
неясности и дори неправилни изложения,
особено в ония случаи, когато, поради
неосведоменост или поради неволна
прибързаност, нашите изказвания и
писания не са били сверявани с някои
основни положения в обществената наука,
осветлени чрез теорията на историческия
материализъм.
При
това положение и нашият стихиен
материализъм не е без пропуски и
прегрешения. С помощта на съветската
наука обаче тия неща ще се поправят.
Касае се напр. за нашето не съвсем точно
отношение към проблемът за борбата за
съществувание, към учението за сукцесията
и климакса и други някои въпроси,
поставени едва сега на дискусията и в
СССР. При наличността на широките кадри
от научни работници там, тия въпроси ще
добият правилното си разрешение и ние
ще можем да се поучим кое становище
спрямо тях би било най-правилно от
гледището на материалистическата
теория.
Особено
се нуждаят от преглеждане по-често
нашите лекции и в това отношение ние
сме длъжни да вземем в съображение
бележката на др. Димитров, отправена
към професорите в Университета, че четат
по 20 години и повече едни и същи лекции.
Най-сетне,
ние сме се задоволявали в много случаи
само с констатации, които, колкото и да
са верни и отразяващи действителността,
нямат никакво значение, когато не са
свързани с един поглед към бъдещето, с
по-голяма увереност към творческите
сили на природата и с възможността на
човека да овладее тия сили със средствата
на науката. Оставали сме често пъти в
ролята на прости съзерцатели или
изразители на една „безсъзнателна,
социалистическа тенденция”, както се
изразява Маркс в едно свое писмо до
Енгелс. За мое оправдание обаче не се
отнася това само до мене, защото
съществуват и други изказвания и
публикации по горско-стопанските
въпроси, където няма нищо, което да
прикове погледа ни към реалните
възможности и към по-бързото поправяне
на положението в бъдеще. Всичко се свежда
в края на краищата, както за жалост и в
някои мои изказвания, до констатации и
до простото съзерцание, дори когато се
касае до важни въпроси, като тоя за
изравняването на нашите нужди от
дървесина с производствените възможности
на нашите гори.
В
природата гората е съществувала, откогато
има върху сушата растителност. Намесил
се е човек постепенно и тя е започнала
да изчезва. Защо? Защото човек е само
използувал гората, без да я отглежда. А
за да имаме гора, когато имаме ползуване,
трябва да имаме отглеждане. У нас
отглеждане на гори още нямаме и опитите
за отглеждането на горите у нас са досега
само хрумвания по чужди рецепти.
Изучавания няма и нашата горска наука
се направлява в много случаи към обекти,
които са от второстепенно значение или
са изобщо без непосредствено значение
за практиката и за предстоящите задачи
в горското стопанство. Такива предстоящи
задачи са безспорно задачите за правилното
отглеждане на нашите гори и за залесяването
на оголените почви, както и на ония
площи, по които гората не може да се
нарече гора.
От
Освобождението до 1941 год., значи за
повече от 60 години, според официалния
статистически годишник за 1941-2 г. са били
залесени около 418,000 декара. Колко се е
хванало никой не знае и никой не казва.
През войната от 1941 до 1945 год. не е
залесявано нищо, а през последните три
години каквото е залесено практически
не се е прихванало поради сушата. А у
нас има повече от 8 милиона декара
пустеещи земи и много милиони декари
закелевяли гори. Не се взимат в съображение
особеностите на нашите местни условия;
не е изработена и методиката по
залесяването. Работи се случайно и
затова много често безрезултатно или
със слаби резултати. Отговорността е
наша, на научните работници. Академията
на науките проектира изработването на
редица карти. Необходима е и една карта,
на която да бъдат означени всичките
гори и пустеещи места и всичките горски
площи изобщо, които подлежат на залесяване
и на тях да се означава всяка година не
само какво е залесено, но и какво се е
прихванало. Да може по този начин работата
по залесяването да се проверява и да се
контролира.
А
залесяването на нашата страна е неотложна
работа. Нека да вземем за пример и в това
отношение СССР, където на гората се
гледа като на един от най-важните елементи
за изграждането на социалистическото
стопанство и на социализма. Между другото
и поради това, че гората се счита там и
като мощен фактор в борбата за високи
и устойчиви добиви. „Унищожавайки
горите, хората подкопават самата основа
на своето съществувание”, казва
Паустовски, в Литературная газета от
27.Х. м.г. и продължава: „Затова вече
отдавна говорят най-добрите представители
на човечеството”. Думата е за Енгелс и
Маркс.
Ако у
нас се напише нещо подобно, веднага се
правят изложения с обвинението, че
написаното е антинаучно и реакционно.
Вместо дела, противопоставят се само
думи.
Аз
мисля, че когато се занимаваме със
сериозни въпроси и поставяме на преценка
нашите действия от гледището на
обществения интерес, такъв подход към
работата не е допустим. За хората, които
не подбират средствата за полемика,
дори и понятието естествен „подбор”
е било, според Тимирязев, удобен случай
да се упреква Дарвин, че уж бил приписвал
на природата с това понятие съзнателна
дейност. За такива хора думите са всичко,
идеята и същността нищо. За тях
преобразуванието на природата е
най-лесната работа и затова, разбира
се, преобразуванието остава само на
думи. А трябва не само да схванем същността
на Мичуриновата теория, но и да овладеем
метода за приложението на тази теория
в практиката.
Повече
по този въпрос ще се каже обаче на
предстоящата конференция по лесовъдство,
където конкретно ще бъдат разгледани
основните проблеми на нашата лесовъдна
наука. Предстоят да бъдат изнесени от
мене по тия проблеми и два доклада пред
биологичния клон на Академията на
науките и Българското ботаническо
дружество.
В СССР
преценката за огромната роля на горите
за развитието на народното стопанство
и за подобрението на живота е дадена по
начин, който предизвиква възторга на
всички съветски хора и удивлението на
целия свят чрез постановлението на
Съвета на министрите в СССР и ЦК на
ВКП(б), взето по инициативата на Сталин
за провеждане на плана на полезащитните
насаждания и внедряването на тревополното
сеитбообращение в степните и лесостепните
райони, като по този начин Съветският
съюз не се остави да тръгне по пътя на
разрушението на производителните
източници на природата, заплашващи в
капиталистическите страни загиването
дори на самото общество. Нашият велик
учител Сталин, настоявайки за вземане
на споменатото постановление, е изхождал
безспорно от прозрението на Енгелс,
който в статията си за авторитета казва:
„Ако човек с науката си и творческия
си гений е подчинил на себе си силите
на природата, то те му отмъщават, като
го подчиняват самия него на себе си
тогава, когато той ги използува като
истински деспот”.
Както
казах, в нашето колективно занимание с
положението на биологическата наука,
според осветлението й в дискусията на
сесията на Всесъюзната селско-стопанска
академия в Москва, ние едва ли ще можем
да надхвърлим нашите скромни възможности
и да кажем нещо певече от изнесеното по
този въпрос там. Обаче ние можем да
почерпим от всичко станало голяма поука
и да заработим с ония методи и средства,
които се установиха като правилни и
които ние тука възприемаме с толкова
голям ентусиазъм. Още повече, че пред
нас се разгръща новият народостопански
план на държавата, под формата на
5-годишен план, и ние, като научни
работници, трябва да се включим в него
смислено и в неразделна връзка с
поставените за разрешение задачи в
областта на народното стопанство. Нашето
горско стопанство в това отношение е
на едно от централните места, а на
най-преден план е нашата лесовъдска
наука, в тесен смисъл на думата. Аз мисля,
че напредъкът и на нашата горска наука,
и на нашата горска практика ще зависи
от предварителното разрешение на редица
проблеми, някои от които са задачи с
по-общо научно значение, а други са
такива, свързани с правилното опознаване
на нашата горска действителност. В
светлината на новата биологическа наука
и задачите на лесовъдството у нас се
свеждат главно към два основни проблема:
1. към възстановяване на нашите гори и
2. към създаването на продуктивни гори.
В нашето
лесовъдство обаче съществува погрешното
твърдение, че лесовъдът бил предимно
стопански деятел. Такива лесовъди
трябваха само на нашата капиталистическа
класа, тъй като те бяха само администратори
на горите, най-удобни за ползуването
им, според схемата на тия, които
забогатяваха от тях. На социалистическото
строителство са потребни лесовъди –
техници, които добре да познават делото
по създаването, по отглеждането и по
възобновяването на горите и които да
ги ползуват, без да се заплашва страната
от обезлесяване и от свързаните с това
последствия. Най-важната работа по
отглеждането на гората се изоставя или
никак не се върши. Затова трябват, разбира
се, знания, трябва мироглед. Хегел казва,
че за да се разбере природата, тя трябва
да се схване като процес. Частно по
отношение на гората, лесовъдът трябва
да разбира този обект като съчетание
на динамични елементи и, прилагайки
метода на диалектическия материализъм,
да открие взаимоотношението между
елементите на гората и окръжаващите ги
условия. Същото важи и за изкуственото
лесоразвъждане. Проф. Ткаченко (стр. 36)
казва: „По-добре е да не се създават
насаждения, тъй като в такъв случай
изразходваният труд и изразходваните
средства пропадат изцяло”. Същият казва
по-нататък, че „лесовъдството, както и
земеделието, се отличава от
фабрично-заводската промишленост по
това, че природната обстановка, в която
се намира обектът на производството, е
извънредно сложна. Дълбокото и всестранно
познаване на този обект изисква не само
сериозни знания из областта на
естествознанието и специалните
дисциплини, но и обширно умение да се
използуват тези знания за анализата и
синтезата на конкретните особености
на местните естествено-исторически
условия и на местните гори”.
Но за
голямо съжаление у нас все още не се
съзнава от някои страни, че биологията
е основата на лесовъдството.
Състоянието
на нашите гори показва, че досега в
нашата практика по залесяването се е
вървяло по един неправилен път. А е
потребно тази наша най-пряка и най-отговорна
работа да дава резултати, като тя бъде
поставена върху научни методи и в
съгласие с нашите познания върху
природата.
„Грижата
за опазването на горите и тяхното
развитие трябва да стане една повседневна,
всенародна задача”, казва нашият велик
учител др. Георги Димитров. Това трябва
да бъде и главната задача на българската
лесовъдска наука.
(Ръкоплескания.)
Гаврил
Михайлов, директор на Земеделската
опитна станция Образцов чифлик край
Русе. Другари! Победата на мичуринските
биологични принципи и тяхното бляскаво
масово приложение в колхозната практика
вече прехвърлиха границите на СССР и
намират отражение у нас.
Задачата
на настоящата дискусия значително се
различава от задачата на аналогичната
дискусия в Москва през миналата година.
В тази
дискусия ние не би трябвало да хабим
време и енергия да доказваме научността
и творческата действеност на новите
агробиологични начала. Това вече е
сторено от най-изтъкнатите представители
на съвременната съветска наука.
Ние
обаче трябва да направим една обективна
преценка на досегашната ни научно-приложна
дейност и нейната теоретична основа, и
то от гледна точка на практическата й
приложимост.
За
съжаление ние платихме скъп данък на
морганизма. Непростимата мудност на
селекцията у нас, нейното безплодие и
особено големите пакости в семепроизводството,
остават един голям минус в нашата работа,
което се дължи почти изключително на
нашата погрешна научна ориентация. И
ако все още имаме зарегистрирани известни
успехи, това се дължи на съзнателното
или несъзнателното отклонение от
строгите морганистки генетически
принципи, това се дължи на обстоятелството,
че ние в процеса на самата работа станахме
стихийни диалектици, до известна степен
станахме мичуринци.
Сега
вече видяхме безплодието, схоластиката
и метафизиката на морганизма, сега вече
ние си обясняваме трагедията на много
селекционери, които винаги имаха надеждни
линии в своите селекционни градини, а
никога или много рядко виждаха свои
сортове в практиката. Сега схващаме
пакостните последствия на теорията за
чистите линии и тяхната константност
в областта на семепроизводството, сега
вече ние знаем защо нашите сортове
„остаряват”, защо се деградират, но
знаем и как да предотвратим това явление.
И след
всичко това, ние трябва да преустроим
своята работа, трябва да я направим
творческа, ефективна.
Участниците
в тая дискусия имат отговорната задача
да помогнат да се осъществи преходът
на теоретиците и практиците от
биологическата и земеделската наука
от стадия на първичния естествено-научен
материализъм към съзнателната
материалистическа диалектика. Ние
трябва да се убедим и приемем, че
Мичуриновото направление в биологията
не е просто развитие и продължение на
класическия дарвинизъм. Това са два
качествено различни етапа в биологията.
Дарвиновият
подход към природата се изчерпва в
простото, макар и много важно заключение,
което се изразява със следната формула:
В
природата протичат последователни
изменения, които човек насочва в
определено нему нужно направление.
Мичуринският
подход към практиката и природата
съответствува на по-високо разбиране,
съответствува на друга степен на
развитие. Човек не само използува
последователните изменения, предоставени
му от природата, но е длъжен да предизвика
последователни изменения в организмите,
да ги закрепва и развива в определено
направление чрез възпитание. Ето защо
Мичуриновото учение е начало за развитието
на нова социалистическа наука, освободена
от грешките и ограниченията на класическия
дарвинизъм.
И така,
теоретическата основа на цялата
агрономическа наука трябва да се гради
върху биологията на развитието.
Растенията,
както и техните признаци и свойства са
резултат от развитието на наследствените
заложби в конкретните условия на външната
среда, а наследствените заложби са
резултат от предшествуващата
филогенетическа история.
Ние не
бива да се задоволяваме само с
морфологическата формулировка на
връзката между филогенезиса и онтогенезиса,
а трябва да установим тяхната биологическа
връзка, трябва да установим биологическия
мост между наследствените заложби и
реализираните признаци. Така ние ще
отстраним своеобразната абиологизация
на агрономическата наука, която
взаимооткъсва различните й отдели.
Биологията на развитието трябва да
свърже разкъсаните части на агрономическата
наука и да даде обща основа за изучаване
на цялото многообразие на закономерностите
при отглеждане на растенията. И така
всички отдели на агробиологическата
наука – селекция, генетика, физиология,
агротехника и пр. – трябва да направят
критически преглед на научните си начала
и методи през призмата на теорията за
развитието, през призмата на единната
научна методология на диалектическия
материализъм, като учение за общите
закони на развитието.
В това
направление ние вече направихме първите
наченки. Вече обмислихме и установихме,
макар и в общи черти, ускорени селекционни
методи. При растенията със собствено
опрашване ние ще прилагаме непрекъснатия
индивидуален подбор, като отглеждаме
и суперелити и елити при много висока
агротехника. При земеделските растения
с чуждо опрашване ние ще прилагаме
предимно масовия подбор, който вече
изпитахме в опитното поле в Образцов
чифлик. Така напр., при Петкусосова ръж
само след двукратен масов подбор ние
успяхме да получим една нова популация,
много продуктивна, чийто добив достига
до 530 кг зърно на декар. Така ние ще
постъпим с царевицата, слънчогледа.
Селекционната
работа ние ще свържем със семепроизводството.
Отглеждането на суперелити и елити ще
служи за селекционни семепроизводни
цели.
Според
схващанията на западната генетика
продуктивността на сорта е вътрешна
наследствена константна способност да
дава висока продукция. Тази способност
сортът запазва и при неблагоприятни
почвено-климатически и агротехнически
условия, като в такъв случай тя не се
проявява и сортът не дава висок добив,
макар той по начало да си остава
високопродуктивен.
Това
е основният генетичен принцип на
досегашното ни семепроизводство, който
практиката и науката вече опровергаха.
Говорейки
за такава практическа работа, каквато
е семепроизводството, ние не бива да
мислим, че генетиката няма отношение
към семепроизводството, ние не можем
да не засегнем теоретическите принципи
на агробиологията, не можем въобще да
говорим за практическо семепроизводство,
без да разкрием теоретичните корени на
този въпрос. Защото генетиката е
теоретическата основа на селекцията,
следователно тя трябва да бъде
теоретическата основа и на семепроизводството.
Когато
говорим за семена, ние трябва да засегнем
цялата верига от тая част на агробиологията
– от генетиката, през селекцията до
семепроизводството – и така да установим
единство между теорията и практиката.
Новите
агробиологични начала имат огромно
значение в областта на генетиката, в
областта на селекцията при разработването
на бързи и ефективни селекционни методи,
но особено голяма е тяхната творческа
приложимост в обикновената ежедневна
семепроизводна практика.
В
теоретичната основа на нашето бъдеще
семепроизводство трябва да легне
принципът за избирателната способност
на растенията при оплодотворяването,
която може да се използува за подобряване
на посевния материал.
Близълцето
„избира” прашец, който е повече
приспособен към условията на дадена
яйцеклетка, а друг прашец е приспособен
към условията на друга яйцеклетка.
Свободното кръстосано опрашване е
естествен процес и академик Презент го
нарича много остроумно „брак по любов”.
Всяко
инцухтиране на кръстосано-опрашващите
се растения води към обедняване на
наследствените заложби, а с това към
понижаване на биологическата
приспособимост. Оттук следва безполезността,
даже вредата в някои случаи, от
пространствената изолация. Във всички
случаи, когато стопанските изисквания
от даден сорт съвпадат с биологическите
изисквания и биологическата приспособимост
на растенията, ограничаването на
свободното кръстосано опрашване
стопански не е оправдано, а в някои
случаи даже вредно.
Аналогично
явление имаме и при самоопрашителите,
при които нормалното самоопрашване е
естествен инцухт. Дълготрайното
самоопрашване хомоциготизира сортовете
до крайна степен, намалява тяхната
жизненост и те „остаряват”, намаляват
своята продуктивност. С това Лисенко
обяснява късия живот на сортовете –
30-40 години.
Като
ефикасно средство против вредното
влияние на продължителното самоопрашване,
Лисенко препоръчва изкуственото
вътресортово кръстосано опрашване.
Кръстосаното
опрашване при самоопрашителите, като
правило, не само че не е вредно, но е
полезно, защото повишава жизнеността
на организма. Кръстосаното опрашване
никога не намалява възможностите за
развитие на даден организъм, а
самоопрашването даже не задържа
съществуващите възможности за това и
ги намалява. Изкуственото вътресортово
кръстосано опрашване при самоопрашителите
е също „брак по любов”. Близълцата на
тези растения имат също избирателна
способност. И те предпочитат да изберат
подходяща гамета.
Нашите
най-разпространени пшенични сортове
№№ 14 и 159 вече достигнаха своята пределна
възраст и проявяват упадъчни признаци,
особено № 159, който има хибриден произход.
Ние
вече си поставихме задачата не само да
предотвратим по-нататъшното деградиране
на пшениците, но и да повишим тяхната
жизненост, тяхната продуктивност и
различните им устойчивости.
Може
ли това да се реализира?
Ние
отговаряме утвърдително и категорично
не само въз основа на теоретични
съображения и чужд опит, а и въз основа
на собствен опит и наблюдения. Още през
1940 година направихме един малък опит с
вътресортово кръстосано опрашване при
пшеница №№ 14 и 159. Въпреки допуснатите
методологически грешки, поради
недостатъчна осведоменост, които не ни
позволиха правилно да преценим ефекта
от вътресортовото кръстосано опрашване,
ние установихме, че във второ поколение
хибридните зърна дадоха 20% по-висок
добив от обикновените семена. През
следващите години резултатите са
колебливи с явна тенденция за намаляване
на началния ефект.
Това
е достатъчно и сигурно указание, както
за истинността на теоретичните
предпоставки, така и за тяхната практическа
ефективна приложимост.
И на
тая база ние построихме един перспективен
принципиален план на семепроизводство
при пшеницата, валиден за цялата страна.
Като
център и първоизточник на оригиналния
суперелитен и елитен посевен материал,
напр. от пшеница №№ 14, 159 и 165, ние имаме
пред вид Образцов чифлик, поне в началото,
докато предлаганата организация намери
своето окончателно и конкретно оформяване.
Основата
на нашия план е масовото вътресортово
кръстосано опрашване, отглеждане на
суперелитни растения при много висока
агротехника и реализиране на големи
размножителни коефициенти – от единица
да се получи хиляда – за да ускорим
размножаването на посевния материал и
използуваме ефекта от вътресортовото
кръстосано опрашване възможно по-скоро
в широката практика.
И така
ние изхождаме от 1000 кастрирани и
неизолирани класове в чист масов посев.
Опрашването може да стане много лесно
от свободно летящия прашец, който е в
такова голямо количество, че леко може
да задоволи избирателната способност
на близълцата и гарантира голям процент
оплодотворяване. От тези 1000 класа могат
да се получат поне 15,000 зърна (около 0.5
кг), добре развити и жизнеспособни. Още
през първата есен зърната се засяват
индивидуално на широки разстояния,
напр. 50/50 или 60/40 см. Така засетите зърна
ще заемат една площ от около 3 декара.
При много висока агротехника от тая
площ могат да се получат около 500 кг
суперелитно семе с много високи
продуктивни качества.
Полученото
семе се разпраща по няколко килограма
на всички ДЗИ и опитни институти, които
го отглеждат по същия начин. С 500 кг семе
могат да се засеят около 3000 декара, от
които могат да се добият 300-400,000 кг елитно
семе, което по качества няма да отстъпва
на суперелитно.
С
полученото семе могат да се засеят
30-40,000 декара в ДЗС и да се произведат
4-5,000,000 кг висококачествено семе. С това
семе могат да се засеят в ДЗС и избрани
ТКЗС 250-300,000 декара, от които могат да се
получат около 40,000,000 кг висококачествено
селекционирано семе, което представлява
1/6 от нужното за страната семе.
И така
само след 4 години, изхождайки само от
0.5 кг зърна, на практиката се предават
около 40,000,000 кг високопродуктивен посевен
материал. Този цикъл протича без
прекъсване ежегодно и семената през
5-6 години се обменят с нови.
Пшеницата
у нас заема най-голяма площ и за
семепроизводство трябва да се оперира
с големи количества и големи семепроизводни
участъци, а останалите зърнени заемат
значително по-малки площи и организацията
на тяхното семепроизводство е много
по-лека.
Възможно
ли е това? Реален ли е подобен семепроизводен
план с такива големи размножителни
коефициенти?
По наша
преценка това е напълно възможно и
реално.
Рязка
граница между непрекъснатото подобряване
и поддържане качествата на семената от
даден сорт и създаването на нов такъв,
мъчно може да се прокара. Опитните
институти преди всичко трябва да се
стремят да произвеждат висококачествени
елитни семена от елитни растения,
отгледани при висока агротехника от
своите сортове. При такава постановка
на работата създаването на нови сортове
ще произтича от интересите на
семепроизводството.
Изхождайки
от това, ние проектираме да преустроим
работата на станцията коренно и да я
насочим към получаване на елитни растения
и семена. Занапред ние проектираме да
произвеждаме от нашите сортове не тонове
обикновени семена, а само стотици
килограми суперелитни такива, които ще
разпращаме на опитните институти, ДЗС
и ТКЗС за размножаване.
И ние
смятаме, че колкото по-добре овладеем
методите за отглеждане на висококачествени
елити, толкова по-бързо ще създаваме и
нови сортове. Работата по отглеждането
на елитите и създаването на нови сортове
е неделима.
Ето
така в общи черти ние ще преустроим
селекционната и семепроизводна работа,
ще въведем тревополни сеитбообращения
в опитното поле и ще прилагаме висока
агротехника при отглеждането на елитите.
Ние
искаме да следваме примера на Мичурин,
който със своето гениално проникновение
откри, овладя и можа да направлява
законите на еволюцията, който в продължение
само на един човешки живот успя да
създаде стотици нови овощни сортове по
методи, чиято възможност и приложимост
отричаха старите ортодоксални генетици.
Агробиологията
на Мичурин и Лисенко дава неизмерим
творчески полет на човешката дейност,
така присъщ и така дълбоко необходим
за социалистическия строител; дава
възможност да овладеем закономерностите
на еволюцията и да я направляваме, дава
ни възможност да построим една творческа
агронаука и създадем могъщи средства
за коренно преустройство и подобряване
на нашето земеделие. (Ръкоплескания.)
Елена
Коларова, научен сътрудник на БАН.
Другари! Тъй като др. професор Даскалов
в доклада си не можеше да се спре подробно
на въпроса за съвременното почвознание,
аз искам в моето изказване да засегна
този въпрос, като се спра накратко и на
състоянието на нашето, българско,
почвознание.
Почвознанието
е една от най-младите науки. Тази наука
има едва 60 годишна възраст. Тя бе създадена
в края на 90-те години на миналото столетие,
когато бащата на руското почвознание
В. В. Докучаев провъзгласи почвознанието
за самостоятелна наука и то наука
биологическа. Сега тази наука се изучава
по целия свят.
Такова
изключително бързо признаване и широко
разпространяване на идеите на руското
генетично почвознание, които за пръв
път са били формулирани от В. В. Докучаев,
е рядък, в историята на световната наука,
пример за бурното развитие на нова
научна дисциплина.
Успехът
на генетичното почвознание в Русия, в
целия свят и особено във великата
Съветска страна, разбира се, не е
случайност. То се обяснява, както с
плодотворността на докучаевските идеи,
които съответствуват на изискванията
на времето, така и с това, че тези идеи
са били подхванати от плеадата
ентусиазирани ученици на Докучаев и те
посвещават целия си живот за задълбочаването,
развитието и разпространението на
науката за почвите.
Създадената
от Докучаев наука за почвите „Почвоведение”
прониква в един мир, който дотогава не
е бил предвиден в никой от съществуващите
клонове на естествознанието. Дотогава
почвеният пласт на цялото земно кълбо
е бил разглеждан в геологията като
геолого-географско производно, което
покрива като тънък епителий мощните
залежи от скали. Това геолого-географско
производно, по старото разбиране, се е
създало предимно под въздействието на
различните климатични условия.
Моето
изказване не може да изчерпи въпроса,
защо почвознанието е биологична наука,
и аз, като направя накратко това, искам
да подчертая, че почвата е онзи огромен
и от първостепенно значение фактор на
външната среда, състоянието на процесите
в която определят съществуването или
не на целия растителен мир без изключение,
а оттук – и на целия животински мир,
включително и човека.
Но тук
веднага трябва да добавим, че без
растителния свят, без жизнедеятелността
на огромното, неизброимо количество на
микроорганизмите не може да съществува
почва – в днешното разбиране на това
понятие.
В. Р.
Вилямс, който работи и твори паралелно
с Мичурин и Лисенко, казва, че животът
на земното кълбо се е появил тогава,
когато са се появили необходимите
условия за това. И почвата възниква
заедно с появяването на живота на нашата
планета, заедно с „първото белтъчно
вещество”.
В
процеса на обмяната на веществата между
вече живата природа и мъртвата природа,
организмите въздействуват за качественото
изменение на минералното, неорганическото
вещество; организмите действуват върху
изменението на огромното разнообразие
от скали, върху материнските скали.
Организмите,
изменяйки качествено състава на скалите,
са създавали такива условия по-нататък,
че в тях са намирали за себе си не само
необходимо място за живот, но и големи
запаси от светлина, топлина, хранителни
вещества, с други думи всички онези
основни фактори, които са необходими
за изграждането на живия организъм.
В
процеса на този постоянен и непрекъснат
обмен на веществата между организмите
и почвата се установява една обща
организмено-почвена еволюция, подчинена
на диалектическите закони, тази
многовековна еволюция води към
качественото взаимносвързано изменение,
както на почвата (външната среда), така
и на организмите, започвайки от най-нисшите
форми и достигайки до онова голямо
разнообразие в растителния мир, което
ние наблюдаваме да расте и да се развива
върху почвения пласт.
Тази
еволюция води към растеж, към развитие,
към разпространение на живота върху
земната повърхност, към развитие за
сметка на измрелите организми. Това
развитие за растителния мир започва от
малките невидими белтъчни вещества до
мислящото същество – човека.
Това
развитие в почвите определя съответното
разпространение и създаване на основното
качество на почвата – нейното плодородие.
Плодородието
на почвата е резултат на обмяна на
веществата между организмите и почвата;
плодородието на почвата е резултат на
жизнедеятелността на организмите в
условията на почвената среда. Плодородието
на почвата е онова нейно свойство, което
осигурява жизнедеятелността на
организмите и тяхната по-нататъшна
еволюция.
С тези
много накратко изказани мисли ние
зачекнахме и двата въпроса: и въпроса
за почвознанието като биологична наука,
и въпроса за почвите като доминиращ,
определящ фактор на външната среда,
който дава насоките в развитието на
организмите в зависимост от процесите,
които протичат в тях (почвите).
Със
силата на фактите Вилямс решително
въстава против възгледите за статичното
състояние на почвите. Той доказа, че
природният процес на почвообразуването
се извършва във времето. Времето има
решаващо значение за развитието на
почвите и само с течение на времето
стават изменения на продуктите на
изветряването под влиянието на
биологичните фактори и климата.
При
това разнообразните природни, естествени
почви по същество са елементи на единния
почвообразувателен процес. Както Дарвин
откри законите на еволюцията за
растителния и животински мир, така
Вилямс откри и приложи тези закони към
еволюцията на почвите.
На фона
на историческото развитие, организмите
и почвите не могат да се разглеждат
отделно, откъснато едни от други, тъй
като на протежение на грамадни периоди
от време на тяхното съществуване, в
течение на геологичните епохи, те минават
един общ жизнен, така наречен,
почвообразувателен процес, който се
обуславя от наличието на постоянен
обмен на веществата между тях.
Ето
защо почвознанието е неразривно свързано
с агробиологията и съвместно с другите
нейни отрасли трябва да решава задачите
за изменението на живата природа,
организмите и средата в насока нужна
за човека.
И затова
наред с мичуринското направление в
биологията, в същите условия, като негова
родна сестра се разви учението създадено
от Вилямс, великия продължител на
Докучаев, което учение заключава в себе
си стремлението активно да се управлява
почвата и то така, че да създаваме почва
необходима за нашите цели, без да
разрушаваме нейното богатство.
Въпросите
за произхода и еволюцията на почвите
са много важни теоретични въпроси. Със
тях са се занимавали цяла плеада от
учени, и то предимно руски и съветски
учени почвоведи, като Сибирцев, Костичев,
Докучаев, Гедройц, Вилямс. Преди няколко
месеца бе подложена на критика в
докучаевския институт на Съветската
академия на науките, книгата на А. А.
Роде „Произходът и еволюцията на
почвите”.
Косович
в 1906 година в своите трудове пише:
„Почвата е тяло, което се намира в
постоянно развитие. Почвите, които сега
покриват земната повърхност, представляват
само известна стадия от своето развитие
и затова ние спокойно можем да говорим
за живота на почвата и нейната възраст”.
Преди
него Докучаев изразява въпроса за
еволюцията на почвите със следната
мисъл: „Законът за прогреса и регреса
на почвите или вечната тяхна изменчивост
във времето и пространството гласи, че
както всеки растителен и животински
организъм вечно се изменя като се
изгражда или разрушава, като прогресира
или регресира, така и почвеният пласт
еволюира в това или онова направление”.
Още в
първото си издание на „Почвоведение”
В. Р. Вилямс подчертава динамичността
на почвените процеси. „Свойствата на
почвите, пише той, непрекъснато се
изменят във времето, въпреки неизменността
на термодинамическите условия, при
които се намира почвата. Съставът на
почвата се подлага на непрекъснато
изменение”.
Въпросът
за произхода на почвата е много важен
и затова необходимо е той да бъде
разгледан в специална конференция на
почвоведите. По този въпрос съществуват
редица теории, като теорията на Вилямс
е господствуваща. Въпросът за
произхождението включва в себе си
философията на всяка наука. И тъй като
диалектико-материалистическият подход
към изучаването на природните явления
е единствено научен метод, то и теорията
на Вилямс ще господствува в науката.
Измененията в тази теория могат да
засегнат само подробностите.
За да
се познае известно тяло, трябва всестранно
да се изучи. В почвите протичат
най-разнообразни процеси: физични,
физико-химични, химични, биохимични,
биологични, и пр. процеси на съзиждане
и разрушение, на изграждане и загиване.
Протичането на тези процеси обуславя
плодородието. Сложността и многообразието
на тези процеси наложиха науката
почвознание да развие много клонове за
всестранното изучаване на това сложно
тяло – почвата. Крайният резултат на
тези всестранни изучвания се свеждат
към нейните производителни сили.
Вилямс
като използува своите огромни знания
за почвата като естествено-историческо
тяло създаде система, която осигурява
постоянното и непрекъснато увеличение
на почвеното плодородие. Неговото учение
се роди в страната на социализма, защото
само там може да има планово и културно
земеделие. Тревополната система на
Вилямс възстановява, поддържа и увеличава
почвеното плодородие.
Въз
основа на огромното количество натрупани
факти и материали в своя целеустремен
научен живот, Вилямс изгради своята
теория за непрекъснатото и прогресивно
увеличение на почвеното плодородие в
противовес на „закона”, създаден от
учените в капиталистическите страни –
закон за падащото плодородие на почвите
(отражение на малтусианството по
въпросите за почвите и тяхното плодородие).
Вилямс
подчертава, „че законът” за падащото
плодородие не е закон, а е само резултат
на хищническото използуване на почвеното
плодородие в капиталистическите страни.
В
резултат на това хищническо отношение
към почвата и нейното плодородие в
редица капиталистически страни почвите
са доведени до такова състояние, че
стават изцяло жертва на ветровете и
ерозията („и реалното богатство на
народа се отнася в морето”, казва
Вилямс).
Класически
пример в това отношение са разрушените
до последен предел почви на прериите
на Западна Канада и Съединените щати,
като резултат на непрекъснато отглеждане
на монокултури – признак на хищническо
използуване на земното плодородие.
На
грамадни пространства почвата е така
разпрашена, че във време на силни ветрове
голяма част от повърхностния слой се
отнася на далечни разстояния, повличайки
заедно със себе си семената и даже
поникналите растения. Всички почви, на
които се отглеждат еднообразни земеделски
култури, ще имат същата участ. Ерозията
и ветровете разрушават и отнасят почвения
пласт и оставят на повърхността голи
скали. А почвеният пласт е резултат на
многовековен процес.
Досега
Вилямс е ненадминат в анализа на
особеностите на всяка стадия на
почвообразуването в неговото природно
развитие.
При
изучаването историята на земеделието
Вилямс е констатирал чудовищна
закостенялост и неподвижност на неговата
техника.
Революцията
вдъхна на Вилямс най-изумителни и смели
обобщения, осъществяването на които
може да стане само в страната, строяща
социализъм. Социалистическото планово
производство може и трябва да въздействува
на всички фактори на почвеното плодородие.
На тази
основа Вилямс разгръща творческа работа
по създаването на нова социалистическа
и следователно научна система на
земеделието.
Той
отбра от многовековната земеделска
култура онези приоми, които само
способствуват за повишението на почвеното
плодородие, без да го рушат. И той
формулира два съществено важни закона:
1) закона за равнозначимостта на
факторите и
2) закона за прогресивното
нарастване на почвеното плодородие.
Революцията
и социалистическото земеделие намериха
в лицето на Вилямс великия теоретик и
мъдрия агроном революционер. А великите
реформи в Съветския съюз разкриха широки
хоризонти за неговия ум. Въоръжен с
най-силното оръжие – диалектическия
материализъм – Вилямс пристъпи към
научната реорганизация на социалистическото
земеделие и широките обобщения на
съветската агрономия, в основите на
която легна творческият съветски
дарвинизъм.
Колкото
по-пълно и обективно се разкриват
биологическите особености на
почвообразувателния процес, толкоз
по-добре ще съумеем да организираме
селско-стопанското производство.
Теорията и практиката трябва да бъдат
неразделни спътници.
Необходимо
е да се разбере, казва Вилямс, че не тези
особености са всемогъщи, а всемогъщ е
общественият човек, въоръжен с наука и
техника. Това въоръжение с наука и
техника още е доста спънато със
съществуването още на капиталистически
страни. И най-буйната фантазия не може
да си представи онова тържество на
науката, когато тази пречка няма да
съществува!
Плодородието
на почвата не е само резултат на природните
процеси, то е резултат също на дейността
на човека в течение на хилядилетия.
В
преценката на това именно най-съществено
свойство на почвите – плодородието,
Вилямс започна да гради своята система
на земеделието, която ще съчетае в себе
си дълбоко теоретични проучвания и
конкретни указания за селско-стопанската
практика.
Ние
знаем, че истинският и най-здрав критерий
за правилността на тази или онази теория
е осъществяването й на практика.
Въпросът
за възникването и развитието на теорията
за тревополната система е много интересен.
Но ние нямаме възможност в настоящето
изказване да се спрем на него. Науката
досега не е давала по-пълен, по-комплексен
метод не само за възстановяване, но за
поддържане и увеличение на почвеното
плодородие.
Тревополната
система на Вилямс включва в себе си
всестранното подобрение на почвените
процеси и няма почвен тип на земното
кълбо, за който тревополната система
да не е приложима и да не е закон.
На фона
на така схематичното изложение на
основните принципи на съвременното,
съветското почвознание, ще се спра
накратко на състоянието на тази наука
у нас и перспективите за нейното развитие.
Като
се прегледат печатните работи из областта
на почвознанието излезли през последните
десетилетия, може да се констатира още
съвсем слабата изученост на нашите
почвени типове. Правени са опити да се
картира нашето почвено разнообразие.
Нещо реално, но далеч непълно е дал
покойният български почвовед, Никола
Пушкаров, и неговата почвена карта на
България засега е единствена.
Двамата
съветски професори И. Н. Антипов-Каратаев
и И. П. Герасимов в 1947 г. в двумесечна
обиколка по цялата страна с организираната
от Министерството на земеделието
съветско-българска почвена експедиция
дадоха схематична карта за разпространението
на почвените типове в България. Тази
схематична почвена карта е легнала в
основите на картирането сега у нас.
Двамата професори внесоха съществени
изменения в много от онези почвени
изследвания, които бяха направени у нас
от професор Странски и група по-млади
почвоведи. От всичко това става ясно,
че българското почвознание е още в
своето детство. Трябва да мине още дълго
време, докато се насъберат факти, които
ще дадат възможност да се обобщат
основните направления в използуването
на нашия почвен капитал.
Това
не значи обаче, че паралелно с това
инвентаризиране на нашето почвено
богатство не трябва да се поставят
въпросите за неговото използуване.
За
голямо съжаление обаче учебниците във
висшите учебни заведения у нас по общите
въпроси на почвознанието, обработката
и торенето не разглеждат най-новото в
тези области, а именно концепциите на
Вилямс. В тях много накратко се споменава
за него и с нищо този колос в науката не
се отличава от редицата западноевропейски
учени, посочени в тези учебници.
Ние
знаем, че учението на Вилямс даде богати
резултати в Съветския съюз. Той е известен
в целия свят. В Англия и Америка се мъчат
да възстановят разрушените почви по
Вилямс, те обаче не ще имат успех, защото
този успех се крие преди всичко в
икономическата система.
Учебникът
по почвознание на проф. Странски възприема
като най-правилен генетическия възглед
на Докучаев, но този възглед се губи
сред редицата други възгледи. Време е
учебниците да се преработят в духа на
Вилямс.
След
9 септември по разните наши всекидневници,
списания или в популярни трудове вече
се заговори повече за Вилямс и по-специално
за тревополната му система. Чувствува
се в цялата наша агробиологична
общественост голям интерес към неговите
трудове. Този интерес не е случаен. Ние
строим социализъм. Тревополната система
на Вилямс, която е съставена от няколко
системи, може да бъде с успех приложена
само в социалистическо, планово общество.
Този
засега само откъслечен, неорганизиран
интерес у отделните наши учени агрономи
към сложното учение на Вилямс трябва
да се планира.
Всички
онези, които са чели трудовете на Вилямс,
знаят колко е трудно да се овладеят те.
Зад всяка негова концентрирана мисъл
стоят дългогодишни наблюдения и факти.
Неговите теории поставят цял ред от
нови неразрешени проблеми.
Първа
наша задача е да се заловим най-сериозно
с изучаването на трудовете на Вилямс,
за да ги приложим у нас, с оглед на нашите
специфични български почвени и растителни
условия.
Преди
нашите основни учебници да бъдат
преработени в духа на Вилямс, трябва в
нашите агрономични учебни заведения
да се чете кратък курс от лекции върху
тревополната система.
Така
нашите млади агрономични кадри ще могат
още отсега да получат по-подробни
сведения за тази система.
Много
са проблемите, които поставя съвременното
почвознание. За да ги насочим по правилен
път необходимо е те да бъдат разгледани
в специална конференция по въпросите
на почвознанието. Тази конференция
трябва да бъде организирана в най-скоро
време.
Така,
въоръжени с най-новото и най-прогресивното
в агробиологичната наука, ние ще тласнем
напред и нашето българско почвознание.
(Ръкоплескания.)
Дим.
Бойков, агроном. Другари! Преди
да пристъпя към моето изказване ще си
позволя да направя някои забележки по
повод изказванията на другарите академици
Борис Стефанов и Даки Йорданов.
Другарят
академик Борис Стефанов направи, според
мен, две съществени грешки в изказването
си. Те са следните:
1. Той
постави задача на нашето лесовъдство
да се занимава с аклиматизацията на
горските растения. Мичурин загуби 10
години от своя велик живот в увлечението
си по аклиматизацията на овощните
растения, повлиян от московския учен
д-р Грел, за да се убеди в нейната
несъстоятелност. Ние днес нямаме никаква
нужда, след като разполагаме с неговия
опит, да повтаряме грешките му. Ние чухме
онзи ден другаря Юли Михайлов, който ни
каза, че препоръчаното от другаря Борис
Стефанов аклиматизиране на алтайската
топола у нас се е оказало вредно за
нашето горско стопанство. Методът за
аклиматизацията е, според Мичуриновото
учение, погрешен метод.
2. Другарят
академик Борис Стефанов каза също, и с
това завърши, че по въпроса за вътревидовата
борба все още не е взел окончателно
становище. Това ще направи след като
изчака съответното решение на този
въпрос в СССР. Смятам, че едно подобно
отношение е напълно погрешно и не биваше
да се изказва в нашата конференция от
човек, който декларира, че е възприел
Мичуриновото учение. В Мичуриновото
учение въпросът за вътревидовата борба
е окончателно решен и напълно обоснован
теоретично.
Другарят
академик Даки Йорданов се опита да
оправдае допуснатите грешки от него и
съавторите на написания учебник по
биология за средните училища с това, че
до миналата година и в СССР официално
са съществували подобни на неговите
схващания и едва след дискусията е
настъпила промяна в тях. Тук той прави,
според мен, грешка. Разлика между
състоянието на нещата в СССР и у нас
съществува и то много съществена.
Действително, в СССР официално се
преподаваше Вайсман-Мендел-Моргановото
учение, но едновременно с това работеха
Мичурин и неговите последователи
мичуринци, начело с академик Лисенко,
които нито за момент не се отклониха от
истинските основи на Мичуриновото
учение. Обратно, те успяха да натрупат
достатъчно доказателен материал и да
нанесат през 1948 година с него решителния
победен удар над метафизичното и
идеалистическо схващане на вайсманистите,
менделистите и морганистите. У нас обаче
не е имало нито един мичуринец, а всички
сме стояли на позициите на
вайсманизма-менделизма-морганизма и
затова безкритично сме възприемали и
съветските учебници със застъпените в
тях погрешни разбирания. Тази значителна
разлика другарят Даки Йорданов изглежда
пропуска от вниманието си.
Това
са забележките. Пристъпвам към моята
пряка задача, но преди това правя
декларацията, че в цялата си работа с
овощните растения до 1945 год. стоях изцяло
на погрешните позиции на Мендел-Моргановото
учение. Критиката, която правя на работата
на нашите научни работници в овощарските
научно-изследователски учреждения у
нас е същевременно и моя лична самокритика
и се отнася най-много за моята скромна
работа.
Другари!
Мичуриновото учение се разви в нова
прогресивна наука – агробиология, която
е рязко противоположна на основните
възгледи на досегашната официална наука
за законите на живота и развитието на
органическите форми. В пълно противоречие
с тези възгледи Мичуриновото учение се
изгради в истинска, материалистическа
наука чрез научното разрешаване на
чисто практически задачи. През цялата
своя 60 годишна извънредно плодотворна
работа Мичурин не се е занимавал с нито
един въпрос извън практиката. Неговите
последователи-мичуринци работеха и
работят също така изключително върху
практически задачи, резултатите от
разрешаването на които дадоха и дават
възможност за научни обобщения от голяма
стойност. Лисенко каза: „Стимул за
поставяне задачи от дълбоката теория
– проблемът за вида, въпросът за
вътревидовите и междувидовите
взаимоотношения на индивидите за мене
беше и остава не простата любознателност,
не просто любов към голо теоретизиране.
Към необходимостта да се заема с тези
теоретически въпроси ме доведе и води
работата за решаване на чисто практически
задачи”.
Мичуриновото
учение е именно учението за неразривната
връзка на науката с практиката. То се
създаде като наука в тясна връзка със
социалистическото селско стопанство,
със строя на колхозите и совхозите.
Социалистическото селско стопанство
създаде и създава неограничени възможности
за развитието на науката по опознаване
природата на живите тела. Огромните
теоретически и практически резултати,
които даде Мичуриновото учение, бяха
следователно възможни, поради прекрасните
условия за осъществяване неразривната
връзка на науката с практиката, които
социалистическото стопанство осигурява.
За
съжаление, ние у нас, макар да работим
в научно-изследователски учреждения,
работата на които е свързана с разрешаването
на чисто практически задачи, каквито
са нашите земеделски научно-изследователски
учреждения, не успяхме да осъществим
на дело напълно съзнателно и следователно
с резултат тази могъща и творческа
връзка на практиката с теорията.
Действително, нашите опитници работеха
почти изключително върху разрешаването
на чисто практически въпроси и постигнаха
известни успехи в работата си, които са
от полза за широката практика, но всичко
това беше резултат на отделни и изолирани
отклонения от официалния методологичен
път на господствуващата наука, а не на
системна Мичуринова работа. Ние работихме
дълги години по безплодните пътища на
официалната реакционна наука за живота
и развитието на организмите. Вследствие
на това резултатите от работата ни, с
изключение на изтъкнатите вече в
конференцията отклонения, са без особено
практическо въздействие в нашата
практика.
Какво
е например, днешното състояние на
овощарството у нас и на науката, която
му служи и в която и ние досега сме
работили?
Общо
взето, то е незадоволително. Нашето
овощарство чувствително нарастна по
площ, но в него се отбелязаха значителни
структурни промени. Така, докато през
1924 год. сливовите насаждения заемаха
73% от цялата площ на овощните насаждения
в страната, през 1938 год. тяхната площ
намалява на 31.3%. В същото време площта
на ябълковите насаждения се увеличава
от 1.4% през 1924 год. на 36.7% през 1948 год. Този
извънредно голям скок в разширението
на ябълковите насаждения се дължи на
стихийно развиващите се пазарни условия,
в развитието на другите овощни видове
не се забелязва чувствителна структурна
промяна, с изключение на крушата.
Крушовите насаждения нарастнаха
значително за този период (1924-1938) от 0.4
на 3.9%. Площта на т.н. смесени овощни
насаждения, т.е. насаждения с различни
овощни видове, остана непроменена.
Трябва
да се каже, че тези структурни изменения
на нашето овощарство не отговарят добре
на почвените и климатически условия на
нашата страна. Така, извънредно голямото
разширение на ябълковите насаждения
по площ стана за сметка на ценни площи,
подходящи за други овощни видове, като
ние преместихме ябълката в места, където
тя не е най-добивна. Обратно, в места,
където крушата, прасковата и кайсията
могат да дадат много добри резултати,
насажденията от тях са съвършено
незначителни. Тъй като ябълката е
дългогодишно растение, което стъпва в
плододаване, в зависимост от сорта, 6-25
години след засаждането, заемането на
значителни площи от ценната работна
земя с неподходящи и недоходоносни
растения представлява загуба и
разточителство, които са за сметка на
народа и са възможни само при
частно-капиталистическото селско
стопанство. Ние трябва да признаем, че
в развитието на нашето овощарство по
площ досега е извършена значителна
грешка, вследствие на свободното,
стихийното засаждане на растения от
неподходящи за дадени места овощни
видове. В това отношение овощарството
е било изоставено само на себе си, т.е.
то се е създавало безпланово и се е
оформило в един или друг район стихийно.
Ярък пример за това представлява
овощарството в някои райони, които в
близкото минало се очертаха като
овощарски. Така, овощарството в Пещерска
околия се представя почти изключително
от ябълката, която тук заема кръгло 72%
от площта на всичките овощни насаждения
в нея. В Сталинско тя заема 68%, в Разложко
– 61%, в Провадийско – 57%, в Чепеларе –
55%, в Лъжене – 53% и т.н. Очевидно е, че
овощарството в тези райони се развива
почти изцяло за производство на ябълкови
плодове, което далеч не съответствува
на наличните почвено-климатически
условия.
Незадоволителното
състояние на нашето овощарство проличава
особено ясно, когато вземем под внимание
неговото сортово разнообразие. Може
смело да се каже, че нашите овощни
насаждения представляват истинска
сортова сбирка на всевъзможни овощни
сортове, някои от които вече отдавна са
изчезнали въобще от списъка на овощните
сортове в чужбина. В това отношение
нашето овощарство е антиквар на
овощарството, ако можем така да се
изразим. Всичко, каквото сме можали да
вземем от чужбина, независимо от това
дали е добро или лошо, ние сме внасяли
със завидно усърдие на страстни
колекционери и същевременно най-усилено
и безразсъдно сме го размножавали и
разпространявали навсякъде из нашата
страна. Така, напр., Пловдивският държавен
овощен разсадник е произвел през
1904 година ябълкови дръвчета за
засаждане от 30 сорта, а през 1945 година
нашите държавни овощни разсадници
разпродадоха в страната ябълкови
дръвчета от 61 сорта. Естествено, това
удвояване на сортовете само от един
овощен вид е много характерен белег за
колекционния характер на нашето
овощарство и е същевременно пълно
доказателство за безплодността на
усилията, доколкото са съществували,
за правилното насочване на неговото
развитие. Наистина и Мичурин е внасял
от всички краища на света най-усилено
различни овощни сортове в своя разсадник,
но той е внесъл само нужното му за
неговата работа по създаване на нови
ценни овощни сортове и не е пускал в
размножение всичко, което е внесъл и
добавил. У нас в днешно време ние
наброяваме в ябълковите насаждения 200
сорта, които свидетелствуват за излишно
„разточителство”. Като вземем под
внимание размерите на нашата работна
земя, тези размери с нищо не могат да
оправдаят подобно сортово „разточителство”.
Излишно е тук да се изтъква голямата
народостопанска загуба от прекомерното
сортово разнообразие на нашето овощарство.
Друг
съществен недостатък на нашето овощарство
е, че то е слабо добивно. Добивът на
плодове е много нередовен и, общо взето,
напълно незадоволителен, като се вземе
под внимание значителната площ, заета
с овощни насаждения. Причината за това
са неправилното видово съотношение,
излишното и прекомерно сортово
разнообразие и неправилното отглеждане
на овощни растения, което в някои случаи
и напълно липсва. Голяма част от нашите
овощни насаждения е оставена без грижи
от страна на овощарите, а и често се
намира и в състояние на гора. Може да се
каже ясно, че резитба на овощните
насаждения не се извършва у нас. Даже и
овощните видове, които изискват безусловно
всяка година резитба, са лишени от нея.
Борбата с болестите и неприятелите на
овощните растения не се извършва в масов
размер, а и там, където се извършва,
най-често се провежда непълно и неправилно,
с някои малки и незначителни изключения.
Овощната родитба у нас, поради това е
незадоволителна в качествено и
количествено отношение. Очебиен, и аз
бих казал, извънредно обвиняващ факт е
загиването на сливата у нас от щитоносната
въшка, чернилката и червените петна по
листата и при това при наличност на
евтини и сигурни средства за унищожението
им. Болестта шарка по сливата също така
нанася големи и непоправими загуби.
Много
незадоволително е състоянието на нашето
овощарство и по отношение използуването
на плододобива. Даже да се признае, че
в това отношение ние сме извънредно
зле. Плодопреработващата индустрия в
нас, развита в недалечно минало, не се
създаде като естествен резултат на едно
добро развитие в нашето овощарство, а
изникна за задоволяване съвършено чужди
на нас интереси – изникна за гарантиране
добрата печалба на износителите. Тази
индустрия е типична рожба на ненормални
пазарни условия, създадени от чужди на
нашето стопанство интереси и поради
това не беше и не е в състояние да поеме
правилното използуване на една нормално
богата плодова родитба. Тя се насочи
главно в производство на пулпове, малко
на мармелади и замразени плодове. По
отношение обаче на съхранението на
плодовете тя нищо не направи. Въобще у
нас не е направено нищо по отношение
съхранението на плодовете. Не е нужно
човек да е специалист, за да разбере
особената вреда, която се нанася на
народното стопанство и на народното
здраве от липсата на плодосъхранилища,
в които може да се запазят правилно за
по-продължително време плодовете. Ние
пресмятаме, че само през изтеклата
година, даже при недостатъчно изобилната
родитба на ябълкови плодове, нашата
страна понесе голяма загуба. Голямо
количество ябълков плод, и то от най-добро
качество, бе загубено вследствие на
липсата на плодосъхранилища и на
подходящи плодопреработващи заведения.
От това загубено количество ябълков
плод можеше да се произведе прекрасен
ябълков сок, който можеше и трябваше да
измести съвсем ненужната лимонада.
Паралелно
с изтъкнатото незадоволително състояние
на овощарството върви и незадоволителното
състояние на нашата овощарска наука,
на научно-изследователската работа в
нашите овощарски научно-изследователски
учреждения. Усилия за работа от страна
на нашите научни работници в овощарското
дело наистина не липсват. Резултатите
обаче от тази работа не са отишли по-далеч
от общия характер на резултатите въобще
на нашето овощарство. Аз поемам нужната
смелост да призная това, поне що се
отнася до моята лична работа. Наистина
нашето овощарско научно-изследователско
дело е най-младият клон от селско-стопанското
научно-изследователско дело у нас. Двете
овощарски опитни станции бяха открити
през 1929 година, а катедрата по
овощарство в Агрономическия факултет
през 1932 год., но това не може да бъде
пълно оправдание на незадоволителното
негово състояние. То е резултат на
неправилно разбрани и възприети погрешни
методи за работа. Нека накратко и обобщено
споменем недостатъците на нашата
научно-изследователска работа по
овощарство.
1. В
тематиката на научно-изследователската
работа по овощарство липсва добре и
ясно изразена връзка на науката с
практиката. Това е най-същественият
недостатък. Тематиката е в много случаи
далеч от практиката, от съществуващото
в даден момент състояние на овощарството.
Отделните научни работници и отделните
научно-изследователски учреждения
работеха откъснато един от друг,
независимо и най-често крайно субективно.
В порядъка на самокритика трябва да
кажа, че в това отношение казаното се
отнася в най-голяма степен лично за
мене. Явно и чувствително подобрение
се направи обаче през 1945 година, когато
се свика специално научно съвещание по
овощарското изследователско дело, в
резултат на което се изработи и официално
публикува съответна инструкция за
уеднаквяване на задачите и методите на
работата в научно-изследователските
овощарски учреждения. В тази инструкция
за пръв път у нас официално се посочиха
и методите на Мичурин като ръководство
за работа, разбира се, наред с
господствуващата още метода на
менделистите, а това значи, че ние в 1945
год. все още сме стояли на позициите на
менделизма-морганизма.
2. Значителен
дял от нашата работа притежава
описателно-помологичен характер и е
пример за прекомерно увлечение в
подробности по цветната биология, които
нямат особена практическа стойност при
съществуващето прекомерно сортово
разнообразие на нашето овощарство.
3. Селекционна
работа с овощните растения е също
започната в съвършено незначителен
размер. Може да се каже, че с някои
единични изключения работата по създаване
на нови и по-добри наши овощни растения
не е въобще подхващана. Очевидно ние
сме изоставили работата по този извънредно
важен проблем поради увличане по други
въпроси. Единичните въпроси по селекция
на овощни растения, каквито са тези, по
подобрение на местните ябълкови сортове
Айвания, Кюстендилско бяло кандиле,
Кантарка и на малинови сортове, бяха
подхванати изцяло по методите на
Мендел-Моргановото учение. В това
отношение ние всички бяхме силно повлияни
от швейцарския менделист – Кобел, по
методите на който поставихме и своята
работа. Трябва да спомена, че по едно
време у нас се изтъкваше и официално,
че не е нужно да работим по селекцията
на овощните растения специално по
създаването на нови овощни сортове,
защото все още не сме внесли в нашата
страна всичко качествено, което било
вече създадено в чужбина.
4. Ние
все още не сме успели и до днес да приведем
в точна известност нашето овощно сортово
разнообразие, да преценим и отделим
ценното от лошото и да посочим обективно
нашите стандартни овощни сортове. Трябва
да се каже, че Т. Захов намери и установи
ценни наши орехови сортове, но те все
още не са в производствено размножение.
5. Едва
от 1945 година насам поставихме определено
проблема да създадем сорт от Кюстендилска
синя слива, устойчива на болестта
„шарка”. Но и след това, аз трябва да
призная, все още не успяхме да подхванем
работата с необходимия размах.
Изтъкнатите
недостатъци в работата на нашите научни
работници в овощарското изследователско
дело не означават, че те въобще не са
работили и не са дали известни резултати.
Работено е и резултатите от работата
са отпечатани. Тези резултати обаче са,
както вече споменахме, без чувствително
практическо въздействие върху нашата
овощарска действителност, поради
особения характер на частното овощарско
стопанство и поради погрешните и
безплодни методи на работа, каквито
официалната наука за живата природа ни
даваше и които бяхме усвоили вече. Тук
трябва да отбележим една ценна теоретическа
проява на младата наша овощарска наука
– излизането от печат на І част от курса
по градинарство на проф. Стоичков, с
което тази наука доби своето оформяване
у нас. С този курс, по моя преценка, ние
можем добре да се представим. Ценното
в този курс е, че на първо място и при
това много обширно са разгледани
въпросите за отношението на овощните
растения спрямо условията, в които те
се развиват, а също така и проблемите
за храненето, плодообразуването,
размножението и резитбата. За съжаление
проф. Стоичков въобще не застъпва в своя
курс важната и извънредно съществена
материя по създаването на нови овощни
сортове и поради това не е разгледал
влиянието на външната среда върху
създаването на новите сортове. Покрай
достойнствата си този курс има и
съществени грешки. В този учебник
обяснението на безплодието при овощните
растения е направено изцяло въз основа
на Мендел-Моргановото учение, главно
въз основа изследванията на морганистите
Коренс, Сирке, Кобел. Тази глава се нуждае
от пълно изхвърляне и замяна с нова в
духа на истинското Мичуриново учение.
Петгодишният
народостопански план заварва нашето
овощарство и неговата наука при
изтъкнатото състояние. При подобно
състояние този план поставя пред нас
следните основни проблеми за разрешаване:
1. Производството
на плодове да се увеличи със 107%.
2. Да
се установят най-подходящите сеитбообращения
в овощната градина.
3. Да
се издирят и създадат най-подходящи и
най-добивни овощни сортове, устойчиви
на студ, суша и болести.
4. Да
се установи най-подходящ начин за
отглеждане на овощните растения и
5. Да
се установят стандартните норми при
овощни сортове.
Въз
основа на тези главни проблеми отделните
научни работници в научно-изследователски
овощарски учреждения са разработили
конкретни въпроси, по които ще извършват
работа.
Очевидно
е обаче, че ние не можем да постигнем
разрешаването на тези определени и
отговорни задачи, поставени от петгодишния
народостопански план, ако работим по
начина, по който досега извършвахме
нашата работа. За резултатното и срочно
разрешаване на тези задачи ние трябва
да извършим решително преустройство
на нашата работа. В това отношение ние
трябва безусловно и напълно да преустроим
и положим нашата бъдеща работа изключително
на основата на Мичуриновото учение.
В какво
направление трябва да преустроим нашата
научно-изследователска работа по
овощарство въз основа на Мичуриновото
учение, за да можем да отговорим и
разрешим поставените от петгодишния
народостопански план задачи? Ние считаме,
че за това е необходимо:
1. Решително
и незабавно да изхвърлим от тематиката
на нашата работа всички въпроси, които
нямат непосредствена връзка с настоящата
практика и незабавно да поставим нашата
наука в пряка връзка с тази практика.
2. Да
въведем в нашата работа Мичуриновия
метод, а това значи да извършваме всяка
наша работа със строга и ясна плановост
и целесъобразност, както при подбора и
поставянето на задачите, така и при
тяхното срочно и резултатно разрешаване,
като свържем при това нашата работа с
ТКЗС и ДЗС.
3. Да
пристъпим към незабавна преценка на
съществуващия сортимент в овощните
насаждения и извършим най-целесъобразен
подбор на най-ценните в стопанско
отношение овощни сортове за бързото им
внедряване в производствената практика,
както и за замяна с тях на малодобивните
сортове.
4. Да
пристъпим към всестранно приложение
на методите на Мичуриновото учение по
създаване на нови най-подходящи и
най-добивни овощни сортове. За тази цел
трябва да развием нашата селекционна
работа в най-широк размер. В общи черти
приложението на Мичуриновото учение в
нашата селекционна работа трябва да се
изрази в следните две направления:
Първо,
да съкратим срока за създаване нови
сортове. Ние не можем повече да се
примиряваме с общите и възприети досега
от нас извънредно дълги срокове за
създаване на нови сортове, а трябва да
ги съкратим.
Въпросът
за съкращаване срока по създаване на
нови овощни сортове е извънредно сложен
и едва в последните години мичуринци
можаха да отбележат значителни постижения
в това отношение. Той е сложен поради
особения цикъл на развитие на овощните
растения, както се изразява академик
П. Яковлев. При тях от момента на поникване
на семето до момента на встъпване в
плододаване изминават в зависимост от
сорта, както споменах вече, от 6 до 25 и
повече години. Сам Мичурин е бил извънредно
много затруднен от тази особеност на
овощните дървета. Поради това той е
отделил извънредно голямо внимание на
ембрионалния и следембрионалния период
до встъпването в плододаване на овощните
дървета. Според Мичурин тези два периода
при ябълката и крушата се продължават
средно от 12 до 15 години, а в някои случаи
и от 30 до 40 години. Така например, за
създаването на крушовия сорт „Аврора”
е трябвало да минат 40 години. Мичурин е
имал търпението да изчака 36 години, за
да почне да цъфти създадения от него
крушов сорт „Аврора” и въпреки това
не е изчерпал търпението си и е доизчакал
още 4 години на плододаване, за да се
произнесе окончателно за него.
Мичуриновото
учение дава възможности и начини за
съкращаване срока по създаването на
нови сортове. Това се постига с правилното
направляване развитието на хибридните
семеначета чрез въздействието на
условията на отглеждане (на възпитанието).
Мичуринци преодоляха трудностите, които
половата хибридизация по Менделовото
учение поставяше почти непреодолимо
пред селекционерите. Чрез гениалното
откритие на Лисенко за стадийното
развитие на растенията мичуринци
създават и могат да създават без
приложението на половата хибридизация
най-ценни нови растения и същевременно
съкращават почти „невероятно” времето
по това създаване.
Второ,
да използуваме най-широко методите за
направляване наследствеността на новите
сортове. В нашата работа това можем да
постигнем: а) чрез получаване на
разклатена наследственост по трите
класически начина на Мичуриновото
учение: вегетативната хибридизация,
въздействието на определени външни
условия върху отделни моменти от
извършване процесите на развитие на
новия организъм и половата хибридизация
на географския и по произход далечни
родителски форми и б) чрез възпитанието
на хибридното растение в съответна
най-ранна стадия на развитие.
Аз няма
да разглеждам тези начини, защото те са
най-разбрано изложени в Мичуриновото
учение.
Това
е, кратко изразено, направлението, в
което трябва да извършим преустройството
на нашата работа в овощарското
научно-изследователско дело. Само чрез
правилното и бързо преустройство ние
можем да се поставим в истинския и
резултатен път на творческата работа
– пътя на мичуринци, от който за най-голямо
съжаление точно ние работниците в
овощарското научно-изследователско
дело, и най-много лично аз, сме стояли
така далече и затова сме дали несъществени
резултати.
Наред
с изучаването, овладяването и приложението
на практика Мичуриновите методи на
работа, ние трябва да изучим и усвоим
диалектико-материалистическия мироглед
и диалектическия метод, защото без това
няма разбиране и приложение на Мичуриновото
учение.
С
Мичуриновото учение ние можем уверено
и смело да вървим напред към осъществяване
на социализма в нашата страна. И ние ще
вървим! (Ръкоплескания.)
Проф.
Н. Пенев. Другарю Министър, др.
пом.-министри, другари и другарки! Аз
съм скромен научен работник в областта
на лесовъдството, но считам за свой дълг
като комунист, да си направя открита и
честна самокритика.
Не може
да се отрече, че аз имам известен актив
в революционната борба на българската
работническа класа и че съм бил прогресивен
гражданин и студент. Но все пак, като
възпитаник на бившия Агрономо-лесовъден
факултет, аз смело и открито признавам,
че в това висше учебно буржоазно училище
се подготвих не като специалист лесовъд,
годен да служи изцяло на работническата
класа и на народа, а като специалист-лесовъд
на буржоазната класа. Аз подцених ролята
на субективния фактор и се оставих да
бъда тласкан от водите на идеалистическата
биология, служих си с метафизическия
метод на изследване и платих значителен
данък на капиталистическата идеология.
Така, като начинающ научен работник в
моята работа „Към биологията на някои
наши високопланински иглолистни породи”
(1936), аз подценявам комплексната роля
на външната среда, а така също и на
естествения отбор, и погрешно обяснявам
изучената за пръв път у нас от мен масова
способност на клека, смръча и смриката
да дават отводки като придобита
биологическа особеност в „жестоката
борба за съществувание”.
В моята
работа „Белият бор по периферията на
Софийското поле” (1938) след като изнасям
много научни факти, които подкопават
из основи погрешната теория за изграждане
на нашите гори и прогресивното
континентализиране на климата, аз правя
следния дълбокомислен метафизически
и умозрителен извод: „Паралелно с
непрекъснатото континентализиране на
климата, в планините на нашата страна
същевременно е станало и едно постепенно
придвижване на вертикалните растителни
пояси отдолу нагоре” (стр. 66).
Тези
и всички други мои грешки в научната ми
дейност са плод на подценяване и
повърхностно познаване на непобедимото
в науката марксистко-ленинско учение,
диалектическия метод на изследване,
незадълбоченост в учението на Дарвин
и особено незадълбоченост в учението
на Тимирязев-Мичурин-Вилямс-Лисенко.
Осъзнал тези свои слабости и недостатъци,
аз вече близо 5 години упорито се опитвам
да ги преодолея, ръководим от дълбокото
съзнание да служа още по-добре на
работническата класа и на прогресивната
социалистическа наука.
След
всичко това и в качеството ми на професор
при катедра с биологически и мирогледни
дисциплини в Лесовъдния факултет,
позволете ми, другари, да се спра на
състоянието на биологическата наука в
този факултет.
След
победата на мичуринското учение
„Работническо дело” от 14.Х.1948 г. в уводна
статия „С прогресивната наука към
социализъм” писа следното: „Трябва
открито да признаем, че в научните ни
институти продължава да господствува
вайсманистко-морганистическото
направление. Крайно време е да се подложи
на основна преценка досегашната работа”.
Ето
защо, според мен, най-важната задача на
нашата биологическа конференция е да
се направи основен анализ и преценка
на досегашното състояние на биологическата
наука в различните сектори.
Какво
е положението на биологическата наука
в Лесовъдния факултет и каква преценка
трябва да се даде на учебната и
изследователска дейност на институтите
с биологически дисциплини с оглед
задачите, които се поставят на лесовъдството
през преходния период от капитализма
към социализма?
Конкретният
анализ на конкретната обстановка е
най-правилният критерий за установяване
състоянието на биологическата наука в
тези институти.
Национализацията
на индустрията, мините, горите и
транспорта, заедно с изпълнението на
двегодишния народостопански план,
създадоха предпоставки за построяването
на социализма у нас. С влизането в сила
на петгодишния народостопански план,
през петилетието 1949-1953 ще бъдат изградени
икономическите и морални основи на
социализма в България. В тази насока
вече 4 години в нашата страна се разгръща
огромно строителство. То обхваща и
горското стопанство. За пръв път в нашата
история от непрекъснатото количествено
намаление и качествено влошаване на
дървопроизводството през капиталистическия
режим, сега през преходния период към
социализма се създадоха условия за
разширено социалистическо възпроизводство
и в лесовъдството, т.е. условия за
непрекъснатото количествено увеличение
и качествено подобрение производителността
на нашите гори и земеделски площи. За
тази цел в нашия дву- и петгодишен план
бяха и са запланувани редица лесовъдски
мероприятия и от биологически характер,
а именно:
1) Залесяване
на ерозираните земи и подпомагане
естественото възобновяване на горите,
2) въвеждане на отгледни сечи в нашите
гори, 3) географско разместване и
увеличаване на иглолистните ни гори,
4) създаване на гори от бързорастящи
дървесни видове, 5) създаване на
полезащитни пояси в Добруджа и др.
При
тази конкретна обстановка основните
задачи на институтите с биологически
дисциплини при Лесовъдния факултет са:
1. Да
подготвят квалифицирани кадри за
провеждането на тези лесовъдски
мероприятия и
2. Да
обосноват научно същите мероприятия и
улеснят практиката при тяхното прилагане.
Мероприятието
залесяване на ерозираните земи, пожарищата
и подпомагане естественото възобновяване
на горите е всенародно дело на нашия
трудов народ и заема п ъ р в о
м я с т о в осъществяване
на разширеното възпроизводство в
горското стопанство. За неговото правилно
провеждане студентите-лесовъди трябва
да получават от страна на професорите
по биологическите дисциплини нужните
знания, умения за прилагането им и
увереност в резултатите.
Вместо
това, в учебника-коли „Учение за горските
местостояния” от проф. Б. Стефанов,
издаден през 1945 г. на стр. 359 четем
следното:
„В
природата и в съседство с естествената
горска растителност създадените по
изкуствен начин насаждения се превръщат
постепенно в насаждения от местни
видове”.
Съгласно
морганизма-менделизма, всеки опит от
страна на човека да измени качествата
и свойствата на растенията е безплоден.
А не е ли в състояние да измени и подобри
качествата на горско-дървесните видове,
лесовъдът няма да бъде в състояние да
измени и природата на самата естествена
гора. Поради това, според проф. Б. Стефанов,
ние не сме в състояние да въздействуваме
с човешкия труд върху природната гора
и, ако ние създадем изкуствени гори, то
щом нашето въздействие върху тях
престане, те се превръщат „постепенно
в насаждения от местни видове”.
Това
схващане на автора логически го довежда
до неверие и черногледство. Така, на
стр. 14 и 15, където се говори за залесяване
по изкуствен начин на унищожените
девствени гори, е казано, че това е „една
деятелност, която изглежда в много
случаи твърде мъчна, или дори безрезултатна,
и която поради това твърде често е
довеждала до отчайване. На стр. 401 пък
четем, че пустините в Африка се движат
„със заплашителна бързина от 10-11 км
годишно”(!).
Всеки
може да си представи, какъв социализъм
ще строят студентите лесовъди, които
се подготвят по този учебник, като бъдещи
строители на социалистическото
лесовъдство у нас, и какво впечатление
ще се създаде у тях за мероприятието
залесяване, щом африканските пустини
се движат с такава „заплашителна
бързина”.
В своя
доклад пред 5-ия исторически конгрес на
БКП др. Г. Димитров постави на второ
място, след залесяването, отглеждането
на нашите гори. Може да се каже, че
заплануването на това мероприятие е
втората реална възможност в нашия
народостопански 5-годишен план за
разширено възпроизводство в горското
стопанство.
Саморазреждането,
като биологическа особеност в живота
на неотглежданата гора, протича стихийно.
Съветските лесовъди установиха, че
обемния размер на отпада, т.е. на
неоползотворените дървета при
саморазреждането на неотглежданата
гора, от създаването й до момента на
нейната зрялост, възлиза на 50% от
дърводобива при зрялата възраст на
гората (Ейтиген, 1944). Изследванията на
А. В. Давидов (1936), С. Д. Михеев (1935), Н.
Георгиевски (1939) и други съветски лесовъди
показаха, че при системно отглеждане
на насажденията чрез прореждането им,
обемният размер на отпада се намалява
от четири до десет пъти, следствие на
което дърводобивът от единица площ се
увеличава. Мичуринската биология, от
друга страна, ни учи, че като подобряваме
растежните условия чрез изменение на
външната среда, ние подобряваме
същевременно растежа и качествата на
растенията. Чрез сечите за отглеждане
ние сме в състояние да регулираме
стихийността в самоизраждането, да
дадем желаното пространствено разместване
на дърветата, да увеличим влагата в
почвата, да засилим асимилацията, и
следователно, да ускорим растежа по
дебелина и произведем по-дебели сортименти
за по-къс период от време.
Ето
защо, следвайки пътя на разширеното
възпроизводство, Министерството на
горите предвижда огромни средства и
запланува в петгодишния план мероприятието
отглеждане на нашите гори върху 510,000
декара, чрез което не само ще се подобри
състоянието им, но същевременно ще се
добиват редовно минни подпори, целулозни
материали, греди и др. по-дебели сортименти,
абсолютно необходими за развитието на
социалистическата индустрия и
строителство.
В същия
учебник обаче („Учение за горските
местостояния”) на стр. 323 четем
следното: „Като първа последица от
всяко прореждане (к. Н. П.) се явява
изчезването на горския отпадък, след
което следващия почвен слой, в който се
намира кореновата система, се сбива и
втвърдява. Водата в почвата също се
намалява, а като последица от всичко
това и прирастът на гората бързо намалява”
(!).
Заучавайки
този пасаж, у всеки студент остава
убеждението, че мероприятието отглеждане
на горите чрез прореждане е вредно и
като така, неговото провеждане е пакостно
за народното ни стопанство.
Към
разширено социалистическо възпроизводство
в горското стопанство, на трето място,
ни води заплануваното в нашия
народостопански план географско
разместване и увеличаване площта на
нашите иглолистни гори. През петилетието
1949-1953 г. 102,000 декара букови гори по
северните склонове на Стара планина ще
бъдат превърнати в иглолистни гори.
Нашите научни работници лесовъди
установиха, че посредством това ще се
постигне: 1) увеличение на
дървопроизводството на стъблена
строителна дървесина от единица площ
в размер 2-3 пъти повече, отколкото
сегашната производителност на буковите
гори, 2) икономии на труд и технически
съоръжения по ежегодния сегашен транспорт
на 400-500 хиляди куб. метра иглолистна
дървесина от Родопите и Рила в Северна
България и 3) икономии в размер на
30-40% на енергия, изразходвана за близкия
дървотранспорт.
Сегашните
учебници по биологическите дисциплини
в Лесовъдния факултет, изградени върху
основите на идеалистическата биология,
са обаче в пълен разрез и с това лесовъдско
мероприятие, тъй като в тях многократно
се повтаря, че поради своята несъвършена
проводяща система, иглолистните
дървесинни видове в биологическо
отношение не издържат климата под 1000
м. н. височина и поради същата причина
те имали по-малка производителност от
широколистните – Въведение в анатомията
на дървото (1940), стр. 152; Дендрология
(1934), стр. 150, 191; Учение на горските
местостояния (1945), стр. 137, 138, 139, 220 и
др. На стр. 221 в „Учение за горските
местостояния” дори четем следното:
„Иглолистните,
например, изсъхват в страни с континентален
климат дори тогава, когато почвата,
върху която те виреят, съдържа в доста
голямо количество вода през сухото
време”.
На
стр. 13 в „Лекции по лесовъдство” от
проф. М. Русков стои следното твърдение:
„Лесовъдството трябва да ни учи да
сечем така гората, че да се появява
младото поколение в същия състав, както
майчиното насаждение”. Получава се, че
лесовъдството е против подмената на
бука с иглолистните.
В
учебника по общо лесовъдство (1947) от
инж. Д. Лазаров, преподавател при
лесовъдния отдел на Сред. техн. у-ще Хр.
Ботев, на стр. 126 е казано: „Смяната
на дървесните видове има повече
отрицателна страна...” Трябва да заключим,
следователно, че смяната на бука с
иглолистните също ще доведе до отрицателни
резултати.
По този
начин съзава се убеждението в учениците
и студентите-лесовъди – бъдещи
организатори по изпълнение на това
мероприятие, че то е безсмислено. Сега
в кръжоците по биологическите дисциплини
в Лесовъдния факултет се води усилена
разяснителна работа в това направление,
но е наложителна моралната подкрепа на
КНИК и БАН.
В
преходния период към социализма
лесовъдството, като теория и практика,
е в служба на народното ни стопанство
не само с количественото увеличение и
качествено подобрение на производството
на дървесина, но същевременно в служба
и на разширеното земеделско възпроизводство.
Въз основа на грандиозните постижения
на съветската наука – агролесомелиорацията,
и въз основа на досегашните малки опити
с горските пояси около гр. Толбухин, в
нашия петгодишен народостопански план
е предвидено създаването на 3200 км горски
пояси. Тази клетъчна мрежа от горски
пояси, широка 10-15 м ще заеме 3-5% от
земеделската площ в Добруджа, а
30-годишният опит в СССР ни учи, че тя ще
увеличи производството на зърнени храни
средно: за нормалните години с 20%; за
умерено влажните с 30-40% и за сухите
100-330%.
Предстои
да се разучи и запланува превръщането
на нискостъблените ни гори във
високостъблени, както и създаването на
гори от бързорастящи дървесни видове
(дуглазка, червен дъб, канадска топола,
айлант, каталпа и др.), с което също ще
се увеличи и ускори производството на
едра строителна дървесина. Така, ако в
течение на 5 години бъдат залесени
200,000 декара от нашите крайречни непригодни
за земеделски цели земи с канадска
топола, то само след 20-25 години от тези
200,000 декара ще се добият от 10-12 милиона
пл. куб. м. дървесина. От същата площ в
нашите букови, дъбови, борови или смърчови
гори това количество дървесина се
произвежда не за 20-25 години, а за 80-120
год., т.е. за 4-5 пъти по-дълъг период от
време.
Тези
мероприятия не са отразени обаче в
упоменатите по-горе учебници по
биологическите науки, легнали в основата
на тези учебници. Открито и смело трябва
да се признае, че студентите, които се
готвят по тези учебници, ще бъдат далеко
под желаното ниво на квалифицирани
специалисти в социалистическото горско
производство. Иначе не може и да бъде,
защото въпросните учебници отразяват
в своите страници упадъчната и гнила
западноевропейска буржоазна наука.
Учението,
например, за реликтния, т.е. израждащ се
характер на нашите гори, застъпено в
учебника по дендрология (стр. 176) и
„Учение за горските местостояния”
(стр. 198), е взето от западноевропейския
буржоазен ботаник D.
Trymkiewicz. Схващането пък,
че „гората е жив организъм” (Учение за
горските местостояния, стр. 5; Общо
лесовъдство от Д. Лазаров, стр. 115), е
заимствувано от учението на немския
буржоазен ботаник Мйоллер, който, за да
развие своето учение, излезе от
реакционната и т.н. органическа теория
за обществото на Спенсер, съгласно която
обществото е организъм, буржоазното
правителство мозъка и главата, а
работниците – ръцете и краката на този
организъм. След първата империалистическа
война фашистите преработиха органическата
теория на Спенсер в т.н. теория за нацията
– организъм.1
От
западната упадъчна наука е пренесено
у нас схващането, че всяка изкуствено
създадена гора постепенно се подменя
от ония местни дървесни видове, които
са расли преди нейното създаване, т.е.
възвръща се природната гора (Дендрология,
стр. 193; Учение за горските местостояния,
стр. 395), а както се посочи, това е
концепцията на морганистите, менделистите
и вайсманистите. Продукт на
западноевропейската упадъчна наука са
и т.н. теория за подвижното равновесие,
учението за постоянно намаляващото се
плодородие на почвата, „закона” за
решаващото влияние на фактора в минимум,
социал-дарвинизма и т.н., които пълнят
страниците на всички учебници по
естествените науки.
В преходния период от капитализма към
социализма борбата на идеологическия
фронт добива решаващо значение за
изграждането икономическите и морални
основи на социализма. Не е случайно, че
на историческия пети конгрес на БКП
въпросът за маркс-ленинската просвета
и борбата на идеологическия фронт бе
централен въпрос.
1
Мих. Димитров. Поява, развитие
и идеология на фашизма в България, 1947
г., стр. 70.
„Преклоняването пред буржоазната
култура на запад, казва др. В. Коларов в
разискванията си по тези въпроси на
конгреса, е едно сериозно политическо
и идеологическо оръжие на защитниците
на капитализма и на агентите на
империализма. Това преклонение е тясно
свързано с отричане творчеството на
нашия народ в политико-обществената и
стопанско-културната област, с
унищожаването на нашата национална
култура” (Раб. дело, бр. 305/1948).
Издигайки
на незаслужена висота упадъчната
западноевропейска буржоазна наука в
своите учебници за висшите учебни
заведения, авторите на тези учебници,
съзнателно или несъзнателно, се явяват
защитници на умиращия буржоазен свят,
съзнателно или несъзнателно подриват
основите на нашата национална по форма
и социалистическа по съдържание култура.
Във всички изброени по-горе учебници
по биологическите науки в Лесовъдния
факултет на всяка страница ще срещнете
имената на голям брой западноевропейски
учени, а нито на едно място имената на
прогресивните руски велики учени биолози
Тимирязев, Вилямс, Мичурин, Лисенко и
др. Нито в един от тези учебници не са
поместени също потвърдените от практиката
резултати от изучванията на нашите
научни работници. Поради това самите
учебници и преподаването е абстрактно,
отвлечено и откъснато от стопанските
нужди на страната ни.
Срещу
тази откъснатост на обучението от
практиката се реагира вече и в
производствените съвещания. Така, в
протокола на производственото съвещание
на актива на СНМ, деканата и някои
преподаватели на Лесовъдния факултет,
състояло се на 14.V.1948 г., е казано следното:
„Дендрологията
не се преподава така, че да могат
студентите да я научат. От това е и
слабият успех. Да се намерят начини и
форми за солидно овладяване. Да се свърже
здраво с практиката. В упражненията
няма системност. Много от студентите
вземат изпитите си без да познават
дърветата”.
Такова,
ако не и по-лошо, е състоянието на
биологическата наука в Лесовъдния
факултет и по отношение на
научно-изследователската дейност. Ще
посочим като пример Института по
лесовъдство, където биологическата
наука е застъпена най-силно.
В 1946
г. уредникът на Института проф. Б. Стефанов
отпечата в „Земеделска наука” (Земеделие
т. 1, № 1, стр. 95-108) публикацията си
„Екологически основи на горското
стопанство”. Като изхожда от
предположението, че нашите гори са
реликтни и загубват биологическата си
способност да се възобновяват при
намесата на човека в живота им, авторът
прави следните заключения и препоръки
за лесовъдската практика:
„Поради
това, тъй като възможностите за
естественото възобновяване на гората,
при вмешателството от страна на човека,
под каквато и да е форма, е а б с о л ю т н о
и з к л ю ч е н о
(к. Н. П.) остава само изкуственото й
възобновяване, за което трябва да се
потърсят подходящи възможности и
средства” (стр. 105).
На
историческата сесия на ВАСХНИЛ Лисенко
заяви следното: „Възпроизвеждането на
себеподобните си е обща характерна
черта на всяко живо тяло”.
Дърветата
в гората са живи тела, но проф. Б. Стефанов
дохожда до заключението, че при
вмешателството на човека в живота на
гората, например при отглеждането й,
естественото възобновяване на последната
е абсолютно изключено, което е възможно
само при условие, че Лисенко греши.
При
направените му сериозни възражения, че
той никъде не подкрепя с числени и
конкретни данни твърдението си, че
нашите гори са загиващи и неспособни
да се възобновяват и че подобно твърдение
е опасно и подрива нашите мероприятия
в областта на горското стопанство, проф.
Б. Стефанов отговори в Годишника на
Софийския университет така: „Как
лесовъдската практика ще използува
моите научни изводи, това моя работа не
е”. По този начин Б. Стефанов изключва
практиката от теорията на познанието
и открито признава, че стои на идеалистически
позиции.
В 1947
г. уредникът на Института по лесовъдство
написа книгата „Предпоставки за
развитието на нашето земеделско
стопанство”. На стр. 66 в тази книга
четем следното: „Значи, преди да се
разреши проблемът за електрификацията,
належащо е в много случаи задоволяването
на нуждата от вода за пиене”, а на стр. 75
– „Сеченето и прореждането на тия гори
(разбирай реликтните Н. П.) означава
сигурно обезлесяване и оголване...”
Получава
се: 1) електрификацията на страната
ни трябва да спре, за да се направят
предварително кладенци за вода за пиене
и 2) че ползуването от горите също
трябва да престане, за да престане и
въгледобива, ж.п. строителство,
сградостроителството и т.н. Независимо
от това, книгата е изградена на реакционното
учение за непрекъснатото намаляване
на плодородието на почвата.
Заради
тези явно вражески на социалистическото
ни строителство схващания тази книга
бе спряна за разпространение. Това бе
наложително, но то е полумярка и
недостатъчно, защото същите схващания
са изложени в учебника „Учение за
горските местостояния”.
И така
за положението на биологическата наука
в Лесовъдния факултет може да се даде
следната преценка:
1. Силно
влияние на капиталистическата идеология
и особено на идеалистическата биология
на Вайсман-Мендел-Морган.
2. Пълно
прекланяне пред гнилата и упадъчна
западноевропейска наука.
3. Хегемония
на теорията над практиката, а оттук
изоставяне на теорията, както в никой
друг сектор.
4. Абстрактност
и пълна откъснатост на науката, обучението
и научно-изследователската дейност от
стопанския живот, лесовъдската практика
и социалистическото строителство.
Всичко
това пречи:
1. За
подготовката на високо квалифицирани
и ръководни кадри по изграждането на
нашето социалистическо горско стопанство
и
2. За
развитието на прогресивната социалистическа
лесовъдска наука, изградена на основите
на марксическия мироглед и творческата
мичуринска биология.
За да
се преодолее капиталистическата
идеология и ликвидира изостаналостта
в сектора на лесовъдската наука е
необходимо да се мобилизират всички
сили и средства за превръщане в живо
дело резолюцията на V-ия конгрес на БКП
по марксистко-ленинската просвета и
борбата на идеологическия фронт.
За тази
цел ще бъде необходимо:
1. Да
се ускори и проведе отдавна желаната
дискусия по лесовъдство.
2. В
сп. „Горско стопанство”, в Годишника
на Лесовъдния факултет, в научния семинар
при същия, в научните кръжоци и навсякъде
да се започне систематично и планово
разобличаване на западноевропейските
антимарксически и антимичурински теории
и учения, проникнали и господствуващи
и сега в нашата лесовъдска книжнина и
учебници, а именно: идеалистическата
биология, учението за прогресивното
континентализиране на климата и
„теорията” за израждане на нашите
гори, социалдарвинизма, „теорията за
подвижното равновесие” в нейната форма
за т.н. учение за климакса, учението на
Вагнер и Мйоллер, „закона” за постоянното
намаляване плодородието на почвата,
географския материализъм и т.н., като
при всички случаи на капиталистическата
идеология се противопоставя
марксистко-ленинското учение,
социалистическата наука, творческият
съветски дарвинизъм и прогресивното
учение на Тимирязев-Мичурин-Вилямс-Лисенко.
3. Незабавно
да се прегледат сегашните учебници и
непригодените да се извадят от
употребление.
4. Да
се пристъпи към изготвяне на нови
учебници, като за целта се използува
бригадният способ на работа.
5. При
реорганизацията на Академията на науките
да се даде място и на лесовъдската наука
с нейни представители специалисти
лесовъди.
6. Да
се пристъпи към сериозно и планово
подготвяне на млади научни кадри.
7. Да
се създадат условия за производствена
практика на студентите при Лесовъдния
факултет.
Победата
на творческата мичуринска биология,
всепобеждаващото маркс-ленинско учение
и социалистическата наука на непобедимия
и велик СССР, решителният курс на БКП
за борба на идеологичния фронт и
настоящата първа по рода си биологическа
конференция у нас откриват възможността
за развитието и на българското
социалистическо лесовъдство, което,
следвайки примера на съветското
лесовъдство, ще израстне не в съжителство,
а в непримирима борба с капиталистическото
лесовъдство. (Ръкоплескания.)
Д-р
Иван Ченчев, директор на Центр.
ветеринарно-бактериологически институт
– София. Другари! Дискусията в СССР
през август миналата година завърши с
пълната и окончателна победа на
Мичурин-Лисенковото учение. За нас –
научните работници в научно-изследователските
ветеринарни институти при Министерството
на земеделието – тази победа е особено
ценна и извънредно важна. На нарочната
наша конференция, свикана в края на
януари и началото на февруари т.г. в
София, ние преценихме положението във
ветеринарната наука, разкритикувахме
всичките си грешки и отстранихме всички
съмнения и колебания.
Днес
– на настоящата конференция ние отново
трябва открито и честно да признаем
своите грешки и слабости, че не сме се
занимавали активно с основните биологични
проблеми. А не сме се занимавали с
биологичните проблеми не само поради
липсата на достатъчно благоприятни
условия за извеждане на широки опити в
областта на животноразвъждането и
зоохигиената, не само сме били в плен
на западноевропейската метафизическа
вайсманистка, главно германска наука,
но и защото преди всичко и на първо място
ни е липсвал диалектическия метод,
защото нямахме правилна, научна,
марксическа методология.
Ние
всички – научните работници във
ветеринарните институти бяхме вайсманисти.
И бяхме такива без някакво предварително
обмисляне – просто следвахме общия
път, учехме се от такива учебници,
вярвахме на авторитети и приемахме
априори всичко. Преминаването ни на
мичурински позиции е важна и сложна
задача и за нея се изискват много усилия
и труд. За нас от най-голямо теоретическо
и практическо значение са основните
икономически преобразования, които
станаха и стават в нашата страна.
Превръщането на дребното, еднолично,
бедно селско стопанство в едро, обществено,
социалистическо по същност стопанство,
създаването и укрепването на животновъдните
ферми при ТКЗС и ДЗС създават за нас
най-благоприятни условия за теоретическото
разработване на основните проблеми във
ветеринарната наука и тяхното практическо
приложение в селското стопанство –
борбата със заразните болести по
домашните животни, подобряване на
зоохигиената, улесняване метизацията
чрез изкуственото осеменяване, борба
с паразитните болести, осигуряване на
качествени и количествено в изобилие
продукти от животински произход за
трудещите се, премахване загубите от
органите и недоимъчни страдания чрез
развиване на образцова ветеринарно-лечебна
служба.
Поради
това, че други другари се изказаха за
някои от секторите на ветеринарната
наука, аз ще засега областта на
микробиологията, борбата със заразните
и паразитни болести – епизоотологията.
В тази област ние имаме постигнати
значителни практически успехи. Тук
трябва да се отбележи ликвидирането на
голямата опасност за нашето говедовъдство,
която представляваше чумата по говедата.
Това пълно ликвидиране бе извършено от
група наши научни работници начело с
проф. Ангелов през 1914 година. До началото
на Втората световна война у нас бяха
практически ликвидирани болестите сап
и дурин по конете, а шарката и крастата
по овцете – сведени до незначителни
размери. Имаме и добри постижения в
областта на практическото изграждане
на институти и станции. От зависима
страна в борбата срещу заразните болести
по дом. животни, чрез създаването на
научно-изследователските и производствени
институти нашата родина стана напълно
самостоятелна. Институтите задоволяват
всичките ни нужди от серуми, вакцини и
бактерийни препарати. Веднага обаче
трябва да признаем, че ние далеч още не
сме изпълнили всички ония задачи, които
са ни възложени. В производството на
серуми, вакцини и други биопрепарати
има да се внасят множество нови подобрения,
които се изискват от нашето селско
стопанство и които ние сме длъжни и
трябва да дадем.
Ние
никога не сме били досега мичуринци. И
напразни ще бъдат всички опити да се
дири дори и най-малкото сходство с
мичуринските принципи в някои мои лични
изследвания, публикации и статии. Някои
прилики, които при най-голямо снисхождение
могат да се намерят, са съвсем случайни,
откъснати и неовладяни.
Твърде
отдавна у нас се шири схващането, че
заразните болести са най-обикновен
конфликт, сблъскване между двата фактора
– макро и микроорганизъм. Ние споделяхме
до голяма степен схващанията на Кох и
Кон за неизменчивостта на микробните
видове. Знаеше се и се пишеше за
дисоциацията на микробите, но това бе
страхотно явление. Знаеше се за антагонизма
между микробите, но и в тази област не
се отиваше много по-далеч от обикновените
твърдения за просто възпиране, говореше
се за влиянието на вакцинираните среди,
а не се диреше обяснение на всички нови
факти, които се натрупваха, не се мислеше
за вегетативната хибридизация при
микробите – тъкмо в такива вакцинирани
среди, не се мислеше за причините на
чисто вегетативното размножение на
микробите. Опитите на Грифит, Красилников,
Грачева и др., откровено казано, не ни
бяха известни. Наистина при разглеждането
на този двустранен процес-макро и
микроорганизъм – се правеше преценка
и анализа на двата фактора. Но тази
преценка не беше задълбочена, защото
ни липсваше правилната, научната,
диалектическа основа. Ние подценявахме
външната среда – третият основен фактор.
Не разработвахме проблема на инфекцията
и имунитета. Нашите учебници даваха
чужди определения без опит за вдълбочаване
чрез диалектическия метод. В лекциите
си по бактериология, серология и заразни
болести проф. Ангелов не разглеждаше
диалектически правилно тия процеси.
Простото проникване на микробите в
макроорганизма не е достатъчно, за да
се смята, че изчерпва основните въпроси,
свързани с инфекцията. Изграждането на
имунитета също така е в пряка връзка с
множество фактори, значителна част от
които са именно във външната среда. Ние
не можахме добре да преценим ролята на
външната среда. Прилагахме вакцини,
често от чуждестранни щамове и получавахме
различни резултати – в едни области на
страната напълно добри, вакцините се
показваха високо имуногенни и активни,
а други, обратно, не даваха практическа
полза – някои от животните, макар и
вакцинирани заболяваха и умираха наравно
с нетретираните. В тия случаи ние се
люшкахме към най-различни обяснения,
дирехме вината в практиците ветеринарни
лекари, а към истинската страна на
въпроса не пристъпвахме, защото не бяхме
диалектици. Така, срещу почвените
болести, като антракс, червенка, устрел,
газови гангрени и т.н., ние се борехме
преди всичко в рамките на комплекса
макро и микроорганизъм, провеждахме
вакцинации, имахме пробиви на имунитета
и така продължавахме години.
Покойният
наш учител – създателят и организаторът
на обществената ветеринарна медицина,
големият учен и прогресивен гражданин
проф. д-р Георги Павлов – добре схващаше
нуждата от здравата връзка между
лабораторията и практиката. Той очерта
и създаде научно-изследователското ни
дело. Неговите усилия обаче не можаха
да бъдат оползотворени преди всичко
поради капиталистическото устройство
на страната ни. Но и ние, научните
работници, не бяхме в състояние да
приложим неговите разбирания.
Веднага
след напускането през 1935 година
ръководството на ветеринарната служба
от проф. Павлов под натиска на реакционера
министър проф. Д. Атанасов, започва
по-голямото задълбочаване на грешките
в някои области на борбата със заразните
болести по дом. животни. Въведе се
например симултанното присаждане срещу
чумата по свинете. Това е метод на
едновременно инжектиране на противочумен
серум и чумен вирус. Присадените животни,
макар в грамадния си брой, 95-98%, да се
запазват от чумата за повече от месец,
излъчват чумния вирус във външната
среда и с това осигуряват масовото
разсейване на вируса и върлуването на
болестта. Горещи привърженици на
симултанното присаждане бяха Г. Ненков,
Хр. Русев, Ан. Тодоров, Ил. Куюмджиев и
др. Симултанното присаждане е метод на
капиталистическите страни. Там
производството на противочумен серум
е частно, интересът на капиталистите
изисква масовото разходване на серум,
т.е. осигуряване на големи печалби.
Нашите привърженици на симултанното
присаждане през 1938 год. доведоха
германския професор Уленхут и той с
големия си научен авторитет заяви, че
симултанното присаждане е безопасен и
сигурен метод за борба с чумата по
свинете, защото тогава Германия доставяше
серум на България, макар в самата нея
симултанното присаждане да не се
прилагаше. След неговата беседа пред
ветеринарните лекари се премина към
засиленото и безконтролно прилагане
на симултанното присаждане. Какви са
резултатите от това? Ето конкретни
факти: през лятото на 1944 год. в
Странджанския край симултанно се
присаждаха 7000 свине – през същата и
следващата година бяха загубени около
10-12000 свине. От размерите през 1935 год. –
обявена в 448 селища – чумата постепенно
се разпространи широко, за да достигне
през 1941 год. разпространение в 1502 селища
и през 1945 год. в 1268 населени пунктове,
като само за тази година бяха понесени
над 106 милиона лева загуби. Това погрешно
водене на борбата срещу чумата по
свинете, резултат на неразбиране
същността на инфекциозния процес, бе
основно променено от 1946 година –
симултанното присаждане бе забранено
за широко приложение, на страната се
осигуриха достатъчни количества серум,
проведоха се масови оздравителни
мероприятия и дезинфекции, въведе се
приложението на кристалвиолетовата
вакцина и така достигнахме до положението
в настоящия момент чумата по свинете
да е обявена в 48 селища, в които взема
единични жертви.
Друга
важна болест, за която спомена и
др. Черноколев, е туберкулозата.
Борбата срещу нея е трудна и почти
невъзможна при съществуването на
едноличните разпокъсани стопанства,
каквито имахме преди. Системата на
унищожаването на положително реагиралите
на туберкулина животни практически не
намали туберкулозата, защото мощното
влияние на средата – фураж, обори,
климат, гледане, хранене и т.н. – оставаше
същото. Ние само временно унищожавахме
живите резервоари на микробите, но без
основна борба. След смяната на проф.
Павлов, новото ръководство изостави
борбата с туберкулозата. Сега тя отново
се подема. Днес и при бъдещето преустройство
на нашето стопанство, изграждането на
ТКЗС и ДЗС, се откриват много добри
възможности за борба с туберкулозата,
поради подобряването на фуража и
осигуряване на хигиенична обстановка.
Ние вече възприехме принципа за воденето
на борбата срещу туберкулозата по метода
на Вишневски, прилаган в СССР. Надяваме
се, че все още слабо разпространената
туберкулоза по дом. животни у нас ще
бъде победена и ликвидирана и че на
трудещите се ще се осигурят здрави
хранителни продукти – месо и мляко, и
че ще се премахне опасността от
боледуването на хора от туберкулоза,
която може да има и животински произход.
Преди
9 септември бруцелозата по дом. животни
беше напълно изоставена. Оспорваше се
разпространението й у нас, към проблемите
на нейната епизоотология се отнасяхме
любителски. Благодарение на това тя
получи значително разпространение в
някои селища. След 9 септември борбата
срещу бруцелозата се постави на здрава
основа. Създаде се напълно научно
обосновано законодателство, практическите
мероприятия са в ход и ние можем да
изразим своята увереност, че опасностите,
които крие бруцелозата за хората и
особено за децата, ще бъдат отстранени.
Липса
на правилна методология и научен подход
към разрешаване проблемите, проличава
и в нашата досегашна борба срещу
червенката по свинете. Причинителят на
червенката се намира в почвата и при
благоприятни условия – влага, състав
на почвата, pH, минерални
вещества, топлина и др. – може да се
размножава. Той се намира и в 50-60% от
здравите свине в неактивна форма. Щом
това е така, в никакъв случай не могат
да се постигнат постоянни резултати
само при обикновеното прилагане на
вакцина. Защото тук се намесват не само
качествата на почвата, които влияят
върху микроба, за които току-що се
спомена, не само другите фактори на
външната среда, които се отразяват върху
животните – начин на гледане и хранене,
устойчивост на животните, обмяна на
веществата, качествен фураж, витамини
и др. – но и качеството на самите микроби
в свинете. При това положение препоръчването
на серовакцинацията по Лоренц, което
бе поддържано през 1948 година от Куюмджиев,
Томов, Ангелов и др., би създало още
по-голямо разсейване на вирулентния
червенков микроб из нашата страна,
загнездването му в почвата, намножаването
му в нея и по този начин поддържането
на червенковата инфекция у нас. В
светлината на Мичуриновото учение
епизоотологията на червенката придобива
нови насоки. Нашата основна цел трябва
да бъде намаляване загубите и практическото
ликвидиране – което е предстояща задача
на нашите институти.
Снабдяването
на трудещите се с птиче месо и яйца
напоследък бе затруднено значително
много, поради върлуването на чумата по
птиците. В борбата срещу тази болест
има да се справяме с извънредно големите
трудности от обективен характер – на
първо място отглеждането на домашните
птици. Цели села фактически представляват
един двор, в който свободно се разхождат
кокошките, липсват курници, невъзможно
е провеждането на дезинфекция, изолация,
карантина и т.н. Но от друга страна като
научни работници не положихме достатъчно
усилия да подобрим качеството на
вакцината, да потърсим нова вакцина,
изхождайки от механизма на имунитета
при чумата. Тая грешка ще бъде поправена
и в близко време смятаме, че ще имаме
по-добри резултати в борбата срещу тази
болест.
Разпокъсаното
наше еднолично селско стопанство досега
осигуряваше масовото разпространение
на множество паразитни болести –
пироплазмози, метил, краста, влас по
овцете и др. Борбата с тях в миналото
беше почти невъзможна. Днес при здравото
изграждане на животновъдните ферми при
ТКЗС и ДЗС, облегнати на опита и големите
резултати в социалистическото стопанство
на СССР, провеждането на масови
профилактични мероприятия и девастация,
не само става възможно, но и задължително.
То ще даде много добри резултати – ще
допринесе за избягването на множество
смъртни случаи от пироплазмози, метил
и влас, множество заклани по необходимост
овце заболели от метил, големи загуби
на вълна поради краста, трихофития и
др., заедно с това и увеличение качеството
и количеството на животинската продукция.
Нашата
досегашна научно-изследователска
дейност е била предимно с практически
уклон. Но въпреки добрата страна на
подобна дейност липсата на научна
методология, на марксически мироглед,
се е отразила много лошо на тази дейност.
Ние разглеждахме проблемите откъснато
една от друга, схематично и частично.
Липсваше ни и склонност към разработване
на теоретическите проблеми. Проблемът
за инфекцията напр. не е засяган от
нашите научни работници. А опознаването
на механизма на инфекцията значи пълен
диалектически анализ на целия сложен
комплекс микроорганизъм – външна среда
– микроорганизъм или болестопричинител.
Тук има извънредно много противоречиви
фактори и явления, точното разграничаване
и проучване на които ще допринесе не
само за теоретическото разкриване
същността на инфекцията, но и ще даде
ценни практически изводи. Влиянието на
външната среда върху микроорганизмите
не е обект на нашата дейност като
микробиолози. Тук обаче трябва да
изтъкнем, че извънредно трудния, но и
много ценен въпрос за създаването по
пътя на мичуринското учение чрез
метизация и възпитание устойчиви срещу
заразните болести породи животни трябва
да бъде подет от нашите зоотехници и от
ветеринарните лекари. А основното
проучване на вирулентността, антигенната
структура на микробите е област, която
чака своето пълно изясняване. Проблемът
на вирусния белтък, преходът между жива
и мъртва материя не е само въпрос на
научно-философски и теоретически
интерес. Неговото разработване открива
нови възможности за борба срещу опасните
вирусни болести. Имунитетът и имунитетните
реакции не са били обект на нашите
експериментални дирения. А тази област
е пряко свързана, както и с изясняването
на нашите познания, така и с практическите
резултати. Диалектическото единство
на имунитета не е обхващано от никого
измежду нас и теоретически разработвано.
Материята действително е трудна, но
трябва да бъде разработвана. Алергията
като явление не е проучвана у нас.
Наличността на вълни във върлуването
на заразните болести – затихване и
засилване – не е проучвана основно. А
тъкмо тук трябва да дирим целия сбор от
влияния върху микроорганизъма и
макроорганизъма от страна на външната
среда. Да се разкрият факторите, да се
групират и изкуствено предизвикат по
наше желание – това би могло да спре
хода на заразните болести или да ги
ликвидира. Ние обаче не сме си поставяли
подобни задачи. Вървели сме по много
лесния път – експерименталната проверка
на чужди постижения, проучване на
конкретно сложен въпрос, до най-малките
подробности, но и безсилие да се погледне
широко и да се свърже в общо стройно
цяло проблемът за имунитета, от гледна
точка на Мичурин-Лисенковото учение.
След
историческия V конгрес на Партията,
доклада на др. В. Червенков и изясняване
борбата на идеологичния фронт за нас
повече не съществува двойственост. Ние
приемаме, че само върху основата на
диалектическия материализъм, прилагайки
учението на Мичурин-Лисенко, могат да
се постигнат трайни резултати – и в
науката, и в практиката, което по същество
е равнозначно. Схващаме, че теоретическото
изоставане досега се е отразило зле
върху практическата ни борба срещу
някои от епизоотиите. Затова използувахме
опита от двегодишния народостопански
план, за да планираме научната си дейност
през първата димитровска петилетка.
Пред нас са поставени със закона за
петгодишния народостопански план големи
задачи – трябва да се справим с опасните
заразни болести, преди всичко тези по
птиците и свинете, да разработим
противоепизоотичните и зоохигиенични
мероприятия, които ще осигурят укрепването
на животновъдните ферми при ТКЗС и ДЗС,
да улесним масовата метизация в
животновъдството и борбата с безплодието
и развъдните болести чрез широкото
прилагане на изкуственото осеменяване,
да осигурим на нашия народ здрава и
качествена храна от продукти от животински
произход чрез системно прилагане не
само на технологично ръководство и
надзор, но и на непрекъснат здравно-хигиенен
контрол от момента на добиване на
продуктите до предаването им в ръцете
на консуматора, най-сетне да създадем
образцова служба за лекуване и предпазване
домашните животни от органни и недоимъчни
заболявания и отравяния.
Ние
смятаме, че като разкритикувахме
основните си грешки и слабости, подпомагани
от Партията и правителството, ще можем
да изпълним предсрочно и с чест поставените
ни задачи.
(Ръкоплескания.)
ПЪЛЕН СПИСЪК НА ИЗКАЗВАНИЯТА
СЪДЪРЖАНИЕ НА СТЕНОГРАМАТА
От редакцията
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . .
Академик
Тодор Павлов, Председател на БАН –
Встъпително
слово . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . .
ДОКЛАД
Проф. Христо
Даскалов, член-кореспондент на БАН –
Положението
на биологическата наука у нас в светлината
на
мичуринското учение . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
ИЗКАЗВАНИЯ
Д-р Елена
Димитрова, асистент по биология . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Иван Панчев,
редовен доцент по естествознание и
философия . . . . . . . . .
Проф. Владимир
Марков, член-кореспондент на БАН . . .
. . . . . . . . . . . . .
Проф. Борис
Стефанов, академик . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . .
Титко
Черноколев, кандидат-член на Политбюро
на ЦК на БКП,
помощник-министър
на земеделието . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . .
Йордан
Милковски, н-к на отдел „Опитно дело”
при М-вото
на
земеделието . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Асен Киселинчев,
редовен доцент по философия . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . .
Проф. Мих.
Христов . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Проф. Стефан
Куманов . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . .
Гаврил
Михайлов, директор на Земеделската
опитна станция
„Образцов
чифлик” край Русе . . . . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . .
Елена Коларова,
научен сътрудник на БАН . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . .
Проф. Методи
Попов, академик . . . . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . .
Проф. Атанас
Попов . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Проф. Генчо
Генчев . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Юлий Михайлов,
помощник-министър на горите . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . .
Райна Георгиева,
редовен доцент в агрономическия
факултет –
София . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . .
Павел Князков,
директор на Земеделския изследователски
институт –
Чирпан . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . .
Проф. Игнат
Емануилов, член-кореспондент на БАН
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Проф. Г. С.
Хлебаров, член-кореспондент на БАН .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Д-р Кирил
Братанов, редовен доцент по ветеринарна
медицина . . . . . . . . . . .
Д-р Кирил
Павлов, директор на Централния
земеделски изследователски
институт . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . .
Д-р Елисей
Янев, професор в Пловдивския университет
. . . . . . . . . . . . . . . . . .
Проф. Тодор
Павлов, академик, председател на БАН
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Проф.
Николай Стоянов, академик . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Проф. Даки
Йорданов, академик . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Проф. Никола
Платиканов . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Проф. Ив. Т.
Странски, академик . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Проф. Димитър
Байлов . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Рада К.
Балевска, редовен доцент по животновъдство
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Д-р Здравко
Мицов, редовен доцент по медицина . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Васил Бозаров,
гл. инспектор по естествена история при
МНП . . . . . . . . . . . . .
Димитър
Бойков, агроном . . . . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Проф. Н. Пенев
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . .
Д-р Иван
Ченчев, директор на Центр.
ветеринарно-бактериологически
институт –
София . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . .
ПИСМА
ДО КОНФЕРЕНЦИЯТА
От проф.
Дончо Костов, академик . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
От проф. Станко
Петров . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
От проф. Методи
Попов, академик . . . . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
ПОЗДРАВИТЕЛНИ
ТЕЛЕГРАМИ
До
Министър-председателя Георги Димитров
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
До академика
Т. Д. Лисенко . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
До Комитета
за мир в Париж . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
_______
Титко
Черноколев, кандидат-член на Политбюро
на ЦК на БКП и
помощник-министър
на земеделието – Заключително слово
. . . . . . . . . . . .
_______
Резолюция .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
В този ред събитията се развиват "пост мортем" за свещеноиконом Стефан (Съби) Кривошиев от гр. Севлиево. 
