ЗАКЛЕЙМЯВАНЕТО НА ГЕНЕТИКАТА В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1949г.

Комунистическият режим в Съветския съюз желаеше да докаже на света, че наследствеността няма никакво значение, а условията на развитие определят всичко.

Поради тази причина там широко се пропагандираше учението на Опарин и на Олга Лепешинска за самозараждането.

След тях един малограмотен агроном Трофим Лисенко, беше направен академик, защото "доказваше", че наследствеността няма значение за развитието. най-важни са условията. 

Възвеличаван дори в тъпи песни като тази :

 

"Развернись, моя гармошка,

Мы с подружкою вдвоем

Академику Лысенко

 Величальную поем. 

 

Он мичуринской дорогой 

к цели наш народ ведет,

 морганистам-вейсманистам 

нас дурачить не дает! "

Просто защото неговите идеи са се харесвали на вожда Сталин.

Така например ако се засеела пшеница при условия подходящи за ръж, се раждало ръж ...  (Да, ама не...! - б.м.)

Резултатите от разни присажданията и кръстосвания на сортове, извършвани от Мичурин беше използвано в подкрепа на лисенковизма.

Отхвърляха се трудовете на Вайсман, Мендел и Морган, които освен, че не са били съветски учени, бяха обявявани за реакционери.

Не можеше да има учени в капиталистическия свят ... освен Дарвин, защото той беше автор на теорията за еволюцията, която "пасваше" на идеите на Лисенко.

Така генетиката (като впрочем и кибернетиката) беше обявена за "буржоазна лъженаука".

И тежко и горко на този, който би дръзнал да възрази!

Това мракобесие доведе до голямо изоставане на науката в Съветския съюз като цяло.

Там разбира се имаше учени, които не направиха компромис със своята  съвест и не приеха учението на Лисенко.

Тяхната съдба беше или лагер или изселване далеч на изток - някъде в Сибир. И никой повече не чуваше нищо за тях ...

А останалите учени, поучени от съдбата на несъгласните се навеждаха пред този натиск  и не само приемаха глупостите на лисенковизма, но и започваха да ги пропагандират.

След като в България беше наложен комунистически режим, дойде ред и на заклеймяването на генетиката у нас.

 За разлика от Съветския съюз, у нас почти всички се отказаха от генетиката и (бяха принудени) заклеймиха собствените си трудове.



След това обаче, под формата на био-химия продължиха да работят по темата "Нуклеинови киселини" .

(Нуклеиновите киселини - ДНК и РНК са основните носители на наследствеността и в тях в линеен ред са подредени гените.)

Никой от революционните рушители не генетиката у нас не е имал нужните познания  за да разбере този маньовър на българските учени.
Вероятно разговорите са протекли така:

Може ли да работим  биохимия?

- Може! 

А нуклеинови киселини?

- Може! 

Може...Защото все са били чували нещо от химията - киселини и основи.... такива неща. И да не покажат, че са неуки ....

Забележително е, че никой от тези, които тагава се занимавали с  "нуклеинови киселини" не е предал свой колега.

Колегиалността и солидарността е позволила, да заобиколят забраните. 

Всички са знаели какво се върши и са знаели, че ако това бъде разкрито ще има сериозни последици за извършителите.

След развенчаването и отхвърлянето на лисенковизма в СССР, това развенчаване стана и  у нас. 

Генетиката беше реабилитирана!

Тогава нашите учени вече са имали достатъчно научи резултати, за да публикуват много скоро със сериозни статии в областта на генетиката, които наистина достигаха световното научно ниво.

За техните съветски колеги - генетици, изпратени по лагери в Сибир или просто ликвидирани това нямаше как да стане.

Ето тук се появява за решаване една морална дилема :

за съпротива на злото

или

за (привидна) несъпротива, с цел оцеляване, но и запазване на познанието в един затворен кръг.

През 1633г. такъв избор е направи и Галилео Галилей, пред съда на Светата Инквизиця. Но на излизане от съда, след публичното си отричане от своята теория за въртенето на Земята, той е произнесъл забележителните думи "Eppur si muove!" (И все пак тя се върти!)
Българските учени избраха същия път, съхраниха се и по-късно можаха да станат част от световната научна общност.

Самото заклеймяване на генетиката и принуждаването на видни наши учени да разгромяват публично собствените си постижения, е дълбоко отвращаващ акт извършен от комунистическия режим в България.

Поради това, тази срамна страница от нашата история не е добре известна.

Ето защо тук публикувам откъси от стенограмата на събранието на което се е искало от учените да заклеймят генетиката.

Пълният текст, който е над 420 страници предстои да бъде публикуван скоро. 

Когато това стане, веднага ще сложа информация за това на този блог.


Аз съм роден много след тези събития.

Стенограма попадна в моите ръце, когато към края на  80-те години на миналия век се прочистваше библиотеката на Единния център по биология при БАН и такива творения се изхвърляха.

Част от тази сграда тогава се ползваше от Института по молекулярна биология, където тогава работех като млад специалист по молекулярна генетика.

Няколкото души, които бяхме свидетели на това прочистване, взехме и  запазихме по един екземпляр от стенограмата, която по този начин се спаси от унищожение.

Така днес може да се получи автентична информация за онези събития през 1949г. и да се почувства мракобесната атмосфера, която е била наложена в научните среди от комунистическия режим.


                                                                                         Лъчезар Тошев

БЪЛГАРСКА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ

П О Л О Ж Е Н И Е Т О

НА БИОЛОГИЧЕСКАТА НАУКА У НАС

В СВЕТЛИНАТА НА МИЧУРИНСКОТО УЧЕНИЕ

Материали от биологическата конференция,

състояла се от 4 до 8 април 1949 г. в София

С О Ф И Я

ПЕЧАТНИЦА НА БЪЛГАРСКАТА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ

1 9 4 9

Р Е Д А К Ц И О Н Е Н К О М И Т Е Т :

акад. ДИМИТЪР ОРАХОВАЦ, акад. НИКОЛАЙ СТОЯНОВ,

доц. ЖИВКО ОШАВКОВ, доц. ИВАН ПАНЧЕВ 

 

От 4 до 8 април 1949 година в София се състоя биологическа конференция, организирана от Българската академия на науките със съдействието на Комитета за наука, изкуство и култура, Министерството на земеделието, Министерството на горите и Министерството на просветата. 

Целта на конференцията бе да разгледа положението на биологическите и агробиологическите науки у нас с оглед на тяхното преустройство на мичурински позиции въз основа на резултатите от научната сесия на Всесъюзната академия на селскостопанските науки на името на Ленин, състояла се от 31 юли до 7 август 1948 година в Москва.

В работата на конференцията взеха участие над 500 души – академици, професори и други научни работници и практически деятели в областта на биологията и агробиологията.

Доклад на тема „Положението на биологическата наука у нас в светлината на мичуринското учение” бе изнесен от др. проф. Христо Даскалов, член-кореспондент на Българската академия на науките и ректор на Пловдивския университет. 

В разискванията по доклада взеха участие 39 души. По решение на президиума на конференцията заключително слово произнесе др. Титко Черноколев, кандидат-член на Политбюро на ЦК на БКП и помощник-министър на земеделието, след което конференцията прие резолюция.

Конференцията изпрати поздравителни телеграми до др. Георги Димитров, до академика Т. Д. Лисенко и до Комитета за мир в Париж.

По решение на Управителния съвет на Българската академия на науките тук са поместени: докладът на др. проф. Христо Даскалов, по-голямата част от изказванията на участниците в разискванията по доклада (по реда на изказването им) и другите по-важни материали на конференцията.

ОТ РЕДАКЦИЯТА

Академик ТОДОР ПАВЛОВ

Председател на БАН

ВСТЪПИТЕЛНО СЛОВО

Другари помощник-министри, другари академици, професори и научни сътрудници! Уважаеми гости! Настоящата научна биологическа конференция, която е организирана от Българската академия на науките със съдействието на Комитета за наука, изкуство и култура, на Министерството на земеделието, на Министерството на горите и на Министерството на просветата и която ще трае от днес, 4 април, до 7 април включително, е първата поред не само в историята на нашата Академия на науките, но и в историята на цялата наша българска научна мисъл както по своя състав и мащаб, така и по задачите, които има да разрешава.

Какви са тия задачи? Българският народ под знамето на Единната народна обществено-политическа организация – Отечествен фронт, под ръководството на нашата славна и героична Българска комунистическа партия и начело с нашия народен учител и вожд, министър-председателя др. Георги Димитров, пристъпи вече решително към построяването на социализма у нас. През първата наша петилетка се предвижда да бъдат изградени основите на социализма. Опитът на великия Съветски съюз показва, че построяването на социализма е немислимо без съответното участие на науката. 

Пак съветският опит показва, че за да може науката да изпълни тая своя почетна задача, трябва тя самата да се преустрои и развие по съответния начин, а именно на диалектико-материалистически основи или, казано по-иначе, нужно е различните видове науки, както е казано и в резолюцията на нашия Пети исторически конгрес на Българската комунистическа партия, да преустроят върху диалектико-материалистически основи своя научноизследователски апарат; нужно е да се разработят методологическите въпроси на всяка отделна наука и да се свърже тя с непосредствените задачи на социалистическото строителство у нас; нужно е да се разработят проблемите на нашата нова обществена действителност; нужно е да се засили дейността на научноизследователските институти и специално дейността по изучаване на природните богатства на страната ни с цел максималното развитие на нейните производителни сили; нужно е науката да съдействува за най-целесъобразното практическо прилагане на научните постижения за успешното осъществяване на държавните народостопански планове и социалистическото преобразование на страната ни. 

С една дума, нужно е нашите учени да водят безпощадна и непримирима борба против упадъчните и реакционни влияния на империалистите на Запад, против цялата фашистка идеология, против национализма, против великобългарския шовинизъм, изобщо против капиталистическата идеология, като използуват прекрасния опит на съветската социалистическа наука и култура.

Успоредно с преобразуването на нашата страна в страна социалистическа, нужно е да се преустроят и самите те решително и напълно върху марксистко-ленински методологически основи, нужно е да станат социалистически учени.

Тая голяма задача, която стои пред нашата българска наука изобщо, стои също и пред нашата биология и агробиология, които бяха построени и се развиваха почти изключително върху Вайсман-Мендел-Морганова основа.

Биологическата дискусия в Съветския съюз завърши миналата година с историческата сесия на Всесъюзната селскостопанска академия на името на Ленин по един най-нагледен начин, особено след последния бърз и всестранен подем на биологическата и агробиологическата съветска теоретическа и практическа мисъл, чрез решителното ликвидиране остатъците от вайсманизма-менделизма-морганизма, което е абсолютно условие за правилното развитие на науката и поставянето й в пълна и вярна служба на социалистическото строителство.

Извличайки нужната поука от великия съветски опит, ние можем така да определим задачата, която стои сега пред нашата конференция и изобщо пред нашата биологическа и агробиологическа научна и практическа мисъл, като проведем решителна и безпощадна борба срещу вайсманизма-морганизма, а също и срещу еклектическото примиренчество, маскирано с марксистко-ленинска идеология, да усвоим дълбоката същина на съветския творчески дарвинизъм, да овладеем цялата Мичуринова агробиолоческа теория и практика и да тикнем решително и напълно развитието на нашата биологическа и агробиологическа теоретическа и приложна мисъл по пътя именно на съветското мичуринско учение.

Ето затова е свикана и настоящата конференция, която, ако проведем правилно и резултатно, ще може да се окаже истински преломен пункт в развитието на нашата, на българската биологическа и агробиологическа теория и практика.

Задачата е сериозна, сложна и тежка, но не е неразрешима. За да бъде правилно решена, нужно е всички ние да положим системни и последователни усилия за прилагането на ленинските методи в нашата теоретическа и приложна биологическа мисъл; нужно е великото учение на Мичурин-Лисенко да ни стане пътеводен фар в цялата преустройствена, творческа, теоретическа и практическа работа; нужно е решително, честно и окончателно да скъсаме с всички и всякакви остатъци от вайсманизма-морганизма и да усвоим научноорганизационния опит, метод и методика на съветските мичуринци. 

Тоя опит ни учи преди всичко, че трябва решително и безпощадно да се ликвидира с наследения от миналото начин на „академична”, чисто кабинетна, строго индивидуална, непланова и откъсната от агробиологическата практика изследователска работа.

 Ние трябва да свържем незабавно и планово нашите научни институти, в това число и институтите на Академията на науките, със земеделската практика на нашите трудово-кооперативни земеделски стопанства, на нашите държавни земеделски стопанства, на машино-тракторните станции и т.н. 

А те са вече много и от ден на ден стават все по-много, като сами проявяват все по-голям интерес към научните агробиологически и биологически въпроси. 

Ние трябва при това да координираме изследователската и приложна планова работа на всички наши институти и учреждения, като в Академията се създаде съответният научен координационен център, а в министерствата на земеделието и горите да се създадат специални служби за оперативно ръководство, контрол и администриране на всички ведомствени земеделски, скотовъдни, лесовъдни и други институти, станции, опитни полета и т.н.

Същевременно именно тук трябва да се каже, че безогледният академизъм е сега за всички нас главната опасност, срещу която трябва да се борим с всички сили, което не значи, че е позволено да се подценява теорията за сметка на голата практика и да се изпадне в груб практицизъм.

Във връзка с това трябва още тук да кажа, че например простото планово кръстосване на растенията или на животните, простото присаждане още не значи мичуринско кръстосване. 

Мичуринската вегетативна хибридизация е нещо много по-сложно, по-дълбоко и по-значително във всяко отношение. От хиляди години насам растениевъдите и животновъдите са се занимавали главно с кръстосване и присаждане, но, както ще видите от доклада и от изказванията по него, Мичурин гледа на кръстосването и присаждането само като на отделни моменти в общия процес на научното обяснение и практическото изменение на растенията и животните. 

А имало е и има все още и до днес учени у нас, които не могат да направят тая разлика, както все още има и такива „учени”, които се вслушват във всички гадости, които англо-американските реакционери сипят по адрес на великото Мичуриново учение. Тези именно „учени” не са скъсали с низкопоклонството пред англо-американската „наука” и не са разбрали великото теоретическо и практическо значение на новия, съветски творчески дарвинизъм.

Една от главните задачи на нашата конференция е именно да помогне на тези наши учени да скъсат с това низкопоклонство и, като разберат дълбоката същина и значение на Мичуриновото учение, да преустроят решително, именно върху неговите основи, своята теоретическа и приложна биологична и агробиологична мисъл и по този начин да се включат действено и плодотворно във великото дело на нашето стопанско, културно и научно социалистическо строителство.

Всички обективни реални възможности за това решително преустройство на нашата биология и агробиология, на нашите учени биолози и агробиолози са налице; особено налице е пълната и всестранна подкрепа и правилното идеологично ръководство от страна на нашето отечественофронтовско правителство, начело с най-големия учител, покровител и вдъхновител на нашата нова социалистическа и преустройваща се българска научна мисъл – др. Георги Димитров. (Ръкоплескания.)

Не остава нищо друго, освен и субективният фактор да бъде на своя пост, като преди всичко ние поотделно и задружно се проникнем от мисълта за великото и ползотворно значение на прелома, който може и трябва да се извърши в нашата биологична и агробиологична теоретична и приложна научна мисъл. За да стане обаче всичко това, нужно е преди всичко основният метод на цялата ни теоретична и приложна работа да бъде марксистко-ленинската, болшевишката критика и самокритика; нужно е всички ние да разберем, че критиката и самокритиката са и трябва да бъдат важен закон както на цялото ни обществено, така и на цялото ни научно развитие; нужно е всички ние да преодолеем дребнобуржоазното отношение към критиката и самокритиката, да превъзмогнем интелигентската чувствителност, амбициозност, груповщина и себичност, нужно е да критикуваме и самокритикуваме плана, и то решително и публично, на нашата Академия на науките. 

В неотдавнашната си отчетна сесия ние направихме опит в това отношение и смело мога да кажа, че този опит не се оказа безрезултатен. 

Трябва сега, в настоящата конференция, да повторим, да разширим и задълбочим тоя опит и така именно можем да бъдем сигурни, че тя действително ще се окаже преломен пункт в развитието на българската биологическа и агробиологическа теоретическа и приложна мисъл.

Накрая смятам за нужно да ви уверя, че в настоящата конференция може и трябва да се засегнат също и някои въпроси изобщо на почвоведението, на животновъдството, на медицината и пр. Но все пак не тия въпроси са централните, които стоят пред нас сега тук за разглеждане и решаване.

Проведем ли правилно нашата биологична и агробиологична конференция, тя ще може да послужи и ще послужи като изходен пункт за организирането по-нататък и на редица други, по-малки или по-големи конференции и дискусии в областта на почвоведението, на лесовъдната наука, на медицината и пр.

Ето защо и поради тая причина нам се налага да бъдем по-внимателни и да проведем във всяко отношение правилно и резултатно нашата конференция. Затова именно Академията на науките, в съгласие с Комитета за наука, изкуство и култура, както и с министерствата на земеделието, горите и просветата, реши голямата инициатива за решителното патриотично преустройство върху марксистко-ленински дух на нашата българска наука да се постави като централна задача на настоящата биологична конференция. Не се съмнявам, че тая задача ще бъде разбрана правилно от всички участвуващи в конференцията и че всички ние ще положим максимални усилия за нейното успешно провеждане, което се изисква както от нуждите на държавния народостопански план, така и от нуждите на цялото ни обществено, културно и научно развитие.

Като откривам с тези няколко думи нашата конференция, ще си позволя да завърша с лозунга на нашата Академия на науките, който в същност е и трябва да бъде лозунг на всички наши научни учреждения и институти, а също и на цялата ни демократична и прогресивна научна общественост:

Науката в служба на народа, което в същност значи: в служба преди всичко на социалистическото строителство. (Ръкоплескания.) 

Проф. ХР. ДАСКАЛОВ

Член-кореспондент на БАН

Д О К Л А Д

ПОЛОЖЕНИЕТО НА БИОЛОГИЧЕСКАТА НАУКА У НАС В СВЕТЛИНАТА НА МИЧУРИНСКОТО УЧЕНИЕ

Дискусията по биологическите проблеми, която в продължение на повече от 10 години се води в Съветския съюз, завърши с пълната и окончателна победа на Мичурин-Лисенковото учение. Научната сесия на Всесъюзната академия на селскостопанските науки на името на Ленин (ВАСХНИЛ) през август 1948 год., на която акад. Лисенко изнесе своя доклад, беше само завършек на продължителната борба на прогресивното, на материалистическото мичуринско-лисенковско направление в биологията срещу реакционното, идеалистическото Вайсман-Мендел-Морганово направление.
В същност победата на мичуринското учение бе победа на диалектико-материалистическия мироглед и метод над буржоазния метафизично-идеалистически мироглед и метод.
 Това бе победа на съветската биологическа наука над буржоазната биология, която стои върху позициите на "Вайсман-Мендел-Моргановото направление.„

Мичуринското учение е нов, по-висш етап в развитието на материалистическата биология.

Резултатите от научната сесия на ВАСХНИЛ имат огромно значение за бъдещето развитие на биологичната наука не само в Съветския съюз, но и изобщо във всички страни. В случая не се касае за един обикновен теоретичен спор, а за правилно, диалектико-материалистическо, единствено научно изясняване на цяла редица основни проблеми на биологията, които имат пряка връзка с развитието на биологичните приложни науки, и специално на растениевъдството и животновъдството. Ето защо необходимо е и ние, при обстоятелството, че преживяваме период на социалистическо преустройство на нашата страна, да разгледаме въпроса за състоянието на биологическата наука у нас в светлината на мичуринското учение.

Двете направления в биологията

Както е известно, още в трудовете на Ламарк се съдържат ценни приноси за изграждането на научна теория за развитието на органическия свят.

Но едва в епохалните трудове на Дарвин бяха развити основните положения на тази теория и с това бе поставено началото на биологическата наука. По своята същност Дарвиновата теория е материалистическа. В нея обаче се съдържат и известни ненаучни и реакционни елементи, които Дарвин внесе под влияние на реакционните идеи на Малтус.

Класиците на марксизма високо оцениха значението на Дарвиновата теория. Същевременно те задълбочено и остро разкритикуваха допуснатите от Дарвин съществени грешки.

Редица буржоазни биолози обаче твърде отрано, още през втората половина на миналия век, започнаха да ревизират и изопачават Дарвиновата теория, като насочиха своите удари главно срещу материалистическите елементи в нея. Такъв е например създателят на мутационната теория Хуго де Фриз, който отрича твърдението на Дарвин за значението в развитието на организмите на малките постепенни индивидуални отклонения, предизвикани от въздействието на външните природни условия, на средата, като развива ненаучната антиматериалистическа идея за спонтанните, случайните скокове в организмите. Антидарвинистична е също така и теорията на Йохансен за „чистите линии”.

Особено ярки представители на антидарвинистичното направление в биологията обаче се явяват основоположниците на съвременната реакционна генетика Мендел, Вайсман и Морган.

Менделизмът-морганизмът, който господствува от началото на ХХ век досега в буржоазната биология, стои изцяло върху възгледа на Вайсман за наследствеността. Цялата теория на Вайсман за наследствеността е насочена към доказване невъзможността за онаследяване на придобитите през време на индивидуалния живот белези под въздействието на външната среда.

Според Вайсман носители на наследствеността са зародишните клетки. Тия клетки, и специално зародишната плазма в тях е нещо съвсем самостоятелно, независещо от тялото на индивида, не произлиза от него, а директно от родителските зародишни клетки. Съществува една директна връзка, континюитет, на зародишната плазма от зародишните клетки на майката до зародишните клетки на детето. 

Вайсман си представя зародишната плазма като един дългопроточен във филогенетическо развитие корен, от който от генерация на генерация израстват отделните индивиди на една след друга следващите генерации. В тоя смисъл Вайсман провъзгласява и безсмъртието на зародишната плазма. Живото тяло според Вайсман е само вместилище и хранителна среда на „наследственото вещество” и никога не може да произвежда зародишни клетки. Зародишната плазма не се влияе от тялото и факторите на външната среда. Тя има свое собствено развитие. 

Очевидна е метафизичната същност на умозрителната теория на Вайсман.

Менделизмът-морганизмът изцяло възприе тая метафизична Вайсманова схема за наследствеността. Гените са независими от сумата материални носители на наследствеността. Моргановата школа построи произволно структурната форма на хромозомите, в които линеарно, подобно на броеница, се разполагат гените – материалните носители на наследствеността. Следвайки основната концепция на Вайсман за наследствеността, менделизмът-морганизмът отхвърля изцяло възможността за онаследяване на придобитите свойства. 

„Менделизмът-морганизмът – казва Лисенко – не включва условията на живота в съдържанието на понятието „живо тяло”. Външната среда според възгледа на морганистите е само фон за проявление, за развитие на тези или онези свойства на живото тяло съгласно неговата наследственост. При това, изменението на наследствеността на живото тяло е съвършено независимо от условията на външната среда, от условията на живота.”

Ето защо морганистите смятат за абсолютно невъзможно да се управлява наследствеността на организма посредством съответни изменения на условията на живота на организма.

„Изхождайки от метафизичното схващане на същността на зародишната плазма, менделистите-морганисти – казва Лисенко в доклада си – постулират неопределения характер на изменчивостта.” Мутациите, т.е. измененията на „наследственото вещество”, нямат определено направление. Те се явяват случайно в най-различни неопределени направления. Това твърдение на морганистите е логически свързано с основното им твърдение за независимостта на „наследственото вещество” от живото тяло и условията на живота. Провъзгласявайки „неопределеността” в наследствените изменения, морганистите смятат последните, т.е. - мутациите, непредсказуеми. Провъзгласявайки, от друга страна, независимостта на зародишната плазма от живото тяло и от външната среда, менделистите-морганисти отричат възможността за една направлявана наследственост на организмите по посока, желана от човека

Това са основните идеи на Вайсман-Мендел-Моргановото направление в биологията. Изградена на идеалистично-метафизическа основа и без връзка с практиката, ненаучна в своята същност, Вайсман-Мендел-Моргановата теория се оказа безплодна.

В противовес и в борба с това реакционно, ненаучно и безплодно направление в биологията се разви мичурското направление като единствено научно, прогресивно и действено направление в биологията.

Мичуринското учение в никой случай не може и не трябва да се разглежда нито като неоламаркизъм, както правят това морганистите, нито като неодарвинизъм. То е творчески съветски дарвинизъм. Продължавайки делото на видните руски биолози-дарвинисти – като Ковалевски, Мечников, Сеченов и особено Тимирязев, великият учен и преобразовател на природата И. В. Мичурин творчески доразви дарвинизма, като го очисти от всички реакционни и ненаучни елементи. По такъв начин Мичурин видоизмени дарвинизма, издигна го на нова, по-висша степен: от наука, която предимно обяснява миналото развитие на органическия свят, го превърна в творческо, действено средство за планомерно направляване развитието на организмите. 

Най-характерното в мичуринското учение е това, че то посочва пътя за планомерното направляване развитието и изменението на културните растения и животни в желано от човека направление. „Дарвинизмът – казва академикът Митин – положи основите на научното обяснение на еволюцията. Мичурин сам твори еволюцията.” 

Мичуринското учение доразви дарвинизма и тясно го свърза с ежедневната практика на социалистическото земеделско стопанство. Лисенко подчертава в своя доклад изключителното значение на неразделната връзка на мичуринското учение с ежедневната земеделска практика при решаването на биологичните въпроси. „Научното решение на практически задачи е най-верният път за дълбокото познаване закономерностите на развитието на живата природа” – казва той.

На основния въпрос: възможно ли е онаследяването на белези и свойства, придобити в течение на индивидуалния живот, или, с други думи, зависи ли качественото изменение на природата или наследствеността на растителния и животински организъм от качеството на жизнените условия, които въздействуват върху живото тяло, мичуринското учение, което по своята същност е диалектико-материалистическо, отговаря утвърдително, докато вайсман-мендел-морганисткото учение, което по своята същност е метафизическо-идеалистическо, отговаря отрицателно.

Основният принцип на Мичурин гласи: „Ние не можем да чакаме милости от природата. Да ги вземем от нея, това е нашата задача!”

„При намесата на човека – казва Лисенко – всяко животно и растение може да се принуди да се изменя по-бързо и то в желана от човека посока. Организмът и необходимите за живота условия представляват единство.” Това значи, че организмът е мислим само във връзка и взаимодействие със заобикалящата го среда. Под въздействието на разнообразните условия на средата организмът, приспособявайки се към тях, се изменя. Същевременно самият организъм действува, от своя страна, върху средата, като я променя. Всяко качествено изменение на организма е резултат от постепенното натрупване на количествени изменения под въздействието на външната среда. Преминаването на количествените изменения в качествени става скокообразно. Това разбиране на развитието на органическия свят като преминаване от количествени изменения в качествени изменения под въздействието на външната среда дава в ръцете на биолога могъщо средство за управляване на самия процес на видообразуване в желано направление.

Половите клетки в момента на тяхното образуване, казва Лисенко, се развиват от неполови. Те се явяват следователно част от тялото на организма. Организмът в процеса на своето развитие, от друга страна, се изгражда от храната, т.е. от нежива материя. Понеже всеки организъм се изгражда от храната, то ясно е, че еднакви в своето начално зараждане организми, развиващи се при различни условия, хранещи се с различна храна, обезателно ще бъдат различни както по външен вид, така и по качество. Оттука, разбира се, ще се образуват и различни полови клетки, а по-нататък и различни качества семена, като изходно начало на новия организъм. Клетката, която се явява началото на организма, сама е наследствената основа на бъдещия организъм. Предидущето развитие се явява основа на бъдещия организъм.

Природата и наследствеността на растителния организъм може да се измени чрез присаждане, чрез въздействие на външната среда в определен стадий на развитие и чрез кръстосване на отделни форми. Лисенко признава наличността на хромозомите, но се обявява рязко против хромозомната теория на морганистите. Според него не само половата клетка, но и всички други клетки на организма са носители на наследствеността. Наследствените белези могат да се предават и по неполов начин.

Наследствената основа се схваща от мичуринското учение не като прост механически сбор от самостоятелни, независими от тялото материални частици – „гени”, събрани в ядрото на половите клетки, които се предават механически от родителя на потомството, а като цялостна система, включена в биохимическите и физиологическите процеси на организма.

Промяната на наследствените качества на растителния и животински организъм в определена, желана от нас, посока посредством различни външни въздействия е от огромно значение за селскостопанската практика. Менделизмът-морганизмът, който произволно разделя „наследственото вещество” от тялото, не може да разреши тоя въпрос.

Доколкото с така наречените мутагенни фактори (рентгенови облъчвания, химически средства и др.) са получавани наследствени изменения, то при всички тия случаи се касае до случайни, неочаквани, безцелни изменения (появяване на изродени форми, джуджета, безхлорофилни, безкрилни и др. форми). За действително направляване на наследствените изменения тук не може да става и дума. Мичуринското учение не отрича така наречените мутагенни фактори, но доказва, че подобен род въздейстия, проникващи в организма не чрез процесите на асимилацията и дизасимилацията, могат да дадат само в редки случаи, и то само случайно, полезни за селското стопанство резултати. „Това не е пътят на планомерната селекция, не е пътят на прогресивната наука” – казва Лисенко. 

Мичурин, Лисенко и техните последователи смятат изменението на живия организъм като единствен път за неговото наследствено изменение. Източник за поддържане на живота, за развитието, а това значи – и за изменението на живия организъм, са условията на външната среда. Поради това единственият способ, лостът за управляване изменението на организма, на неговата наследственост е умелото въздействие в подходящия момент върху едни или други органи или части на организма посредством външната среда. По този път именно Лисенко успя да превърне в продължение на три години пролетна пшеница в зимна и обратно. Това е типичен случай на направлявано изменение наследствеността на пшеницата по неполов начин. Целият огромен 60-годишен опит на гениалния преобразовател на природата Мичурин в областта на овощарството е едно блестящо потвърждение на идеята за възможността на целеустременото управление на наследствеността. 

Чрез метода „възпитание”, който Мичурин широко прилага в своята работа, са създадени цяла редица нови овощни сортове. Чрез присаждане на несродни помежду им видове и родове, например дюла на круша, ябълка на круша, глог на круша и др., Мичурин успя да предизвика тяхното сближение и да реализира кръстосване. Изхождайки от своето основно начало за единството между организми и средата, Мичурин разви своето учение за доминантността на признаците, и то в пълно противоречие с менделизма-морганизма. 

Според Мичурин доминантността не е някакво постоянно, неизменящо се качество на някои белези, а се мени според въздействието на външните условия. Поради това доминантността на едни или други белези може да бъде управлявана от човека, като се постави организмът при едни или други условия. За такова управляване на доминантността говори например Столетов. 

При кръстосване на белокласа и червенокласа пшеница в Москва доминира кирливобелият цвят на класа, в Памир, на 4,000 метра надморска височина, доминира чисто белият цвят, а в Сибир, на 8,000 км от Москва, доминира червеният цвят. 

Мичурин разви своето учение за отдалечената хибридизация между различните видове и родове, постигната посредством вегетативното сближение и след това чрез непрекъснато възпитание по посока на желаните качества.

По тоя път Мичурин успя да добие повечето от своите прекрасни овощни сортове. Този мичурински метод е мощно средство в ръцете на селекционера за получаването на нови подобрени форми. 

Например Мичурин създаде сорта ябълка „Бергамотна ренета”, която е получена чрез присаждането на ябълка върху круша и съчетава качествата на единия и другия вид. Напоследък в СССР бяха получени редица вегетативни хибриди от различни последователи на мичуринското учение. 

В това отношение заслужават отбелязване работите на Глушченко, Авакян, Арончук, Жданов, Филипов, Ефтушенко и редица други. Вегетативните хибриди са най-конкретното доказателство за несъстоятелността на хромозомната теория за наследствеността и същевременно – най-яркото потвърждение на Мичурин-Лисенковото учение. Вегетативните хибриди показват, че могат да се предават наследствени качества само при въздействие на пластически вещества от подложката на присадката и обратно, без какъвто и да е обем на хромозоми.

Вегетативната хибридизация няма само общо принципиално значение. Тя е превърната от мичуринското направление в сигурно средство за получаване на нови ценни сортове културни растения. 

В научната сесия на ВАСХНИЛ бе подчертана връзката между Мичурин-Лисенковото учение и учението на Вилямс – и двете развити върху основата на диалектическия материализъм. Както Мичурин и Лисенко разглеждат организмите в диалектическо единство и взаимоотношение с условията на външната среда, така и Вилямс разглежда растението и почвата в тяхното единство, в тяхната взаимна връзка. Според Вилямс средата, в която се развиват растенията, представлява сложен комплекс. 

Ние създаваме условия за растенията, а самите растения в същото време се явяват среда на микроорганизмите. Животните и микроорганизмите се явяват на свой ред едновременно среда за растенията. Задачата на агротехниката се състои в регулиране взаимовръзката, взаимоотношението и взаимозависимостта между развитието на растенията, животните и микроорганизмите в почвата. Вилямс създаде тревополната система в земеделието, чрез която се осигуряват постоянни и високи добиви.

Върху тая научна основа на Мичурин-Лисенковото учение за управляване органическия свят и на Вилямсовото учение за агрокомплекса и тревополната система съветските колхози и совхози можаха да зарегистрират рекордни добиви при разните култури, каквито не познават капиталистическите страни.

Особено подчертано трябва да се изтъкне безплодието на мендел-морганисткото направление що се отнася до получаване на резултати, ползуващи земеделскостопанската практика. Застанали на метафизична основа, приемайки разделността на тялото от зародишната плазма и насочили усилията си изключително върху изучаването на хромозомите като единствени носители на наследствеността, мендел-морганистите са съвършено откъснати от селскостопанската практика. 

От друга страна, смятайки за невъзможно онаследяването на придобитите качества и следователно – управляването на наследствеността, те съвсем игнорираха изучаването на индивидуалното развитие на организмите и възможността за повлияване в едно или друго направление върху това развитие.

В резултат на това се яви тяхната пълна безплодност, откъснатостта им от живата практика и невъзможността им да се ориентират правилно при поставяне на приложни биологически проблеми.

Лисенко подчертава тясната неразделна връзка на мичуринското учение с практиката на селското стопанство.

„Мичурин разработва своята теория, своето учение само в процеса на разрешаването на практически задачи ... Ето защо по своя дух мичуринското учение е неотделимо от практиката ...

 Силата на мичуринското учение се заключава в неговата тясна връзка с колхозите и совхозите в разработването на дълбоко теоретически въпроси чрез разрешаване на практически важни задачи на социалистическото стопанство.”

 Известни са огромните практически резултати на Мичурин, който създаде над 300 сорта овощия и зеленчуци, широко разпространени в Съветския съюз. Някои от тия сортове, като например ябълката Бергамотна ренета, Белфльор, Китайска круша, Нов бергамот, вишната Северна хубавица и др., са най-любимите плодове на Съветския съюз.

Лисенко изучи и въведе яровизацията на зърнените култури върху основата на разработената от него теория за стадийно развитие. Яровизацията позволи придвижването на ценни сортове пролетна пшеница далеч на север със значително повишение на добива. В 1947 година са били засети с яровизирана пшеница 70 милиона декара.

Въз основа на теорията за стадийното развитие бе установено и широко въведено лятното засяване на картофите, посредством което засяването на картофи в южните райони стана възможно със значително подобрение на сортовите качества и повишаване на добивите. Засяват се над един милион декара летни картофи.

Въведоха се в масов размер в практиката редица нови сортове от различните култури, създадени по мичуринските методи, като пшеница Одеска 3, ечемик Одески 9, памуци, зеленчуци, фуражи и др.

Така се очертават двете противоположни направления в биологичната наука: Вайсман-Мендел-Моргановото – като реакционно, идеалистическо-метафизическо, безплодно и упадъчно учение, упорито поддържано и защитавано от реакционните учени на капиталистическите страни, и Мичурин-Лисенковото учение – като прогресивно, диалектико-материалистическо и творческо учение, създадено във великата страна на социализма.

Борбата между тия две направления в биологията е специфичен израз на класовата борба, на борбата между капитализма и социализма. В тая светлина напълно обясним е бесният вой против съветските учени, против мичуринското учение, който беше надигнат от американските империалисти по време и след научната сесия на ВАСХНИЛ, напълно обяснима е декларацията на американския генетик Мьолер, направена след сесията, и отказът му от членство на САН под натиска на американската реакция. Борбата завърши с пълна победа на мичуринското учение. Мичуринското учение победи, защото то е изградено върху принципите на диалектико-материалистическата философия, защото дава в ръцете на човека мощно средство за овладяване и преобразяване на природата, защото бележи широки и светли перспективи за развитието на социалистическото селско стопанство и е в пълен унисон с общия подем и разцвет на социализма в Съветския съюз, който крачи бързо към комунизма.

Положението на биологическата наука у нас

Изясняването на положението на биологичната наука у нас в светлината на мичуринското учение има несъмнено огромно значение за нас, защото изясняването на основните теоретически проблеми на биологията в края на краищата означава изясняване на начините и пътищата за подобрение на културните растения и животни, означава здраво свързване на нашата биологическа наука с нашето селско стопанство, което се развива по пътя към социализма.

Какво е положението на биологическата наука у нас?

В отговор на този въпрос веднага трябва да се каже, че всички ние, т.е. хората, които у нас се занимават с биологични проблеми и преди всичко с проблемите на генетиката и селекцията, стояхме на позициите на менделизма-морганизма. Всички ние, българските генетици и селекционери, считахме основните положения на формалната генетика като абсолютни и неопровержими догми. И сега, когато тия положения ни се представят в една съвсем нова светлина, в светлината на съветския творчески дарвинизъм, мнозина от нас изпадат в недоумение и объркване.

В порядък на самокритика трябва да кажа, че и моите публикации, като например „Растениевъдството в Швеция”, 1930 г., „Принос към генетичното проучване на пшеницата и овеса”, 1930 г., „Изследване върху хетерозиса при доматите и неговото практическо използуване”, 1935 г., „Борба с ръждите по житата от растениевъдно гледище”, 1931 г., и др. са изградени на морганистична основа.

Трябва да се каже също така, че дори и конференцията през 1946 година, свикана от Дружеството на специалистите в опитните институти и Министерството на земеделието за обсъждане на селекционните методи, мина под знака на менделизма-морганизма.

В моя доклад „Съвременното състояние на селекцията и приложението на селекционните методи при полевъдните култури с оглед на предстоящите задачи на нашето земеделие”, изнесен на тая конференция, макар да изложих някои положения от Мичурин-Лисенковото учение, аз останах на неправилно становище, че спорът между формалната генетика и Лисенко, който се води в Съветския съюз, трябва да се смята за още неразрешен, поради което в цялото си изложение тогава по основните положения в генетиката останах на позициите на формалната генетика и на построените върху нея растениевъдни методи. 

Както при изясняване на въпросите за „чистите линии” и индивидуалния подбор, така и на тези за хибридизацията и селекционните методи при кръстосаноопрашващите се растения и инцухта, конференцията тогава не направи крачка напред и остана почти изцяло на старите позиции на формалната генетика, като не се прави почти никаква критика на дотогавашното положение. Изработените на тая конференция инструкции върху селекционните методи са също върху основата на менделизма-морганизма.

На същата конференция изнесе доклад и др. Райна Георгиева на тема:

 „Съвременното обяснение на гена и неговите промени във връзка с подобрението на растенията и конкретни методи за същото”. 

В този доклад др. Георгиева стои на едно колебливо становище по въпроса за гена, хромозомите, полиплоидията и пр. Така на стр. 82 тя казва: „Интересът към полиплоидията в настоящия момент е много голям. Това се обяснява с постигнатите чрез полиплоидията практически резултати. От гледище на еволюцията и селекцията трябва да се отбележи тенденцията, че се получават по-интересни растения, ако се удвоят хромозомите в ония форми, които имат по-къси и по-малко на брой хромозоми.” 

На стр. 83 тя казва: „Значителна част от фуражните растения имат сравнително къси и малко хромозоми. 

При тях зелената маса е стопански ценният продукт. Те представляват интересен обект за полиплоидизиране. Декоративните растения също представляват интересен обект.” Ясно е, че др. Георгиева отдава прекалено значение на полиплоидизирането за еволюцията изобщо и специално за практическата селекция, което съвсем не е в духа на мичуринското учение.

Едва свиканото през февруари 1948 г. от Министерството на земеделието съвещание на специалистите от земеделските опитно-изследователски институти постави вече открито въпроса за положението на агробиологията у нас. В изнесените на това съвещание два доклада: „Дарвинизъм и наследственост” от мен и „Присаждане и изменчивост” от Райна Георгиева се засегнаха най-съществените въпроси на агробиологията, като се осветлиха общо взето от гледището на мичуринското направление. По отношение изясняването на въпросите около дарвинизма, наследствеността и вегетативната хибридизация въпросното съвещание направи решителна крачка напред.

При все това обаче и на това съвещание не се дойде до пълно изясняване на положението на агробиологическата наука у нас, не се направи необходимата критика на морганистките възгледи на нашите биолози и агробиолози, нито се дадоха конкретни препоръки относно подобряването на селекционните методи в духа на мичуринското учение.

Ето защо сега е необходимо да обсъдим обстойно положението на биологическата и агробиологическата наука у нас, да си направим честна и задълбочена критика и самокритика, да се насочим към решително отърсване от заблужденията на вайсманизма-морганизма и към превъоръжаването ни с мичуринското учение, за да можем по този начин час по-скоро и единствено правилно да поставим нашата биологическа наука в служба на социалистическото преустройство на нашето селско стопанство. 

Както вече бе изтъкнато по-горе, всички биолози и агробиолози у нас са стояли по същество на позициите на вайсманизма-морганизма. Това е самата истина. Колкото и неприятна да е тя, ние трябва ясно и открито да си я кажем.

Установявайки тази истина обаче, необходимо е да отбележим, че всички наши биолози и агробиолози не представляват едно напълно единно цяло. Факт е, че в развитието на генетиката и селекцията у нас през последните две-три десетилетия се очертаха две групи.

 Към едната група се причисляват предимно селекционерите, работещи в нашите опитно-изследователски институти. Те се отличават с това, че си поставяха и поставят главно приложни селекционни задачи в областта на растениевъдството и животновъдството. Бидейки в най-тясна връзка със земеделската практика и обществено-агрономическите служби, селекционерите се добираха понякога до правилно поставяне на задачите, интересуващи селскостопанската практика, поставяха ги за решение в опитно-изследователските институти и в известни случаи постигаха успешни резултати.

По-известни представители на това направление са: проф. Иван Иванов, Христо Савов, д-р Кирил Павлов, Йордан Милковски, Димитър Байлов, Христо Даскалов, Павел Попов и др.

Известно е, че проф. Иван Иванов създаде в „Образцов чифлик” широко разпространените в цялата страна сортове пшеница № 16, 14 и 159, с които добивът се увеличи с 15 до 20 на сто. За тия сортове той получи от Отечествения фронт най-високото отличие – всенародно признание.

Христо Савов създаде слънчогледи № 3/18 и 15/16, фиове и др., които са също масово разпространени в цялата страна и чрез които производството на слънчогледа се значително повиши.

Д-р Кирил Павлов създаде пшеница № 11, която също доби широко разпространение, особено в Югозападна България, пивоварен ечемик № 103, разпространен в Добруджа, ръж № 50 и др.

Христо Даскалов създаде 19 сорта от различни зеленчукови видове, някои от които например доматите: Заря х комет, Куртовски х комет и пловдивска консерва, пъпешите Персийски № 5 и Пловдивски банани, тиквите № 48/4, дини мраморни № 17 и др. имат широко практическо приложение и голямо стопанско значение за страната. Сортовете Заря х комет и Куртовски х комет се засяват ежегодно на 30 до 40 хиляди декара площ и дават 50 до 60 милиона килограма домати в повече годишно на нашето стопанство. За тези сортове същият получи през 1947 г. парична награда от 70,000 лв.

Павел Попов създаде редица сортове пипер, като Сиврия № 60 и Калинков № 800, които широко се използуват.

Йордан Милковски създаде известните ранозрейни памуци № 38 и 78, които са широко разпространени в Южна България, и фий 96 и 256.

Велин Георгиев създаде разпространените зимни ечемици № 196 и 374.

Димитър Байлов създаде висококачествени и добивни тютюни: Устина № 1 и 4, разпространени в южнобългарските тютюневи райони.

Гавраил Михайлов създаде фасули № 1028.

Асен Илиев създаде зимни сортове фий.

Общо взето за периода след Първата световна война специалистите от нашите опитни институти създадоха 115 различни сортове културни растения, 64 от които намериха разпространение и чрез които се подпомогна нашето земеделско стопанство.

Трябва силно да се подчертае, че идеологически всички представители на тази група също стояха на позициите на менделизма-морганизма. Доколкото обаче те постигнаха известни положителни резултати, които току-що бяха поменати, това може да се обясни изключително с обстоятелството, че те фактически стихийно се отклоняваха от менделизма-морганизма и работеха често по свой път, използувайки нашироко подбора и хибридизацията. „Селекцията, неполучаваща от генетиката конкретно ръководство за действие, е била принудена самостоятелно да разрешава много от своите задачи така, като че ли генетическата наука въобще не е съществувала” – казва Лисенко в своята агробиология. Тази констатация на акад. Лисенко в известен смисъл важи и за нашите селекционери от тая група.

Съвършено погрешно е ние, представителите на тази група, да смятаме, че на теория сме били морганисти, но на дело, на практика сме били мичуринци. Да смятаме така, това би било голямо самозаблуждение, което би имало за нас само вредни последици, а именно – би ни попречило решително и бързо да скъсаме с менделизма-морганизма и здраво да овладеем мичуринското учение и неговите методи. Истината е, че ние досега плащахме скъп данък на менделизма-морганизма и поради това далеч не можахме да дадем онова, което бихме дали, ако стояхме на позициите на мичуринското учение и ако използувахме мичуринските методи. 

Ние не сме били нито на теория, нито на практика мичуринци, както не можем в никой случай да наречем мичуринци всички ония растениевъди и скотовъди, които в течение на стотици и дори хиляди години са правили опити чрез подбор, чрез кръстосвания и са постигнали по този начин известни положителни резултати. Факт е, че менделизмът-морганизмът винаги ни спъваше в нашата практика. Факт е, че ние не познавахме и не оценявахме правилно Мичурин-Лисенковото учение. Ние не прилагахме мичуринския принцип за възпитанието. Ние игнорирахме влиянието на средата, агротехниката при селекционния процес. 

Не признавахме онаследяването на придобитите качества, вследствие на което не отдавахме никакво значение на индивидуалното развитие на растенията и на повлияването му в едно или друго направление. Надценявахме и използувахме широко инцухта. Не познавахме стадийното развитие на растенията и не прилагахме стадийния анализ при подбиране на изходните форми за кръстосване, с което забавяхме селекционния процес и го правехме несигурен. Най-после ние прилагахме подбора и кръстосването стихийно и се добирахме до някои ценни резултати само бавно и случайно.

Преобладаващата част от хората на това направление в миналото и сега стоят на прогресивни позиции и водиха открита борба с реакционните елементи на Молловата школа и реакционните професори от Агрономическия факултет.

Другата група се представлява от цитогенетиците, работещи в Софийския агрономически факултет и отчасти в Централния земеделски опитен институт. Хората от тази група си поставяха за разрешение предимно теоретични цитогенетични проблеми и бяха напълно откъснати от нашата земеделска практика и от обществено-агрономичните служби. Характерно за хората от тази група е стремежът им да поставят въпроси от „голямата наука” – отвлечени теоретически въпроси, без връзка с конкретните нужди на стопанството, да смятат приложните задачи за малоценни от научна гледна точка и да се крият зад мъглява фразеология при обясняването и третирането на научните въпроси. Основната идеологическа концепция на хората от тази група е също вайсманизмът-морганизмът.

Най-изтъкнатите представители на тази група у нас са: бившият професор по генетика – сега по ботаника – Михаил Христов, професорът по генетика Генчо Генчев, асистентите: Михаил Христов, Гена Папазова и др. Михаил Христов е най-типичният представител на тази група вайсманисти-морганисти. В цялата своя научна дейност той стои изключително върху морганистки позиции и е съвършено откъснат от живота, от практиката на нашето земеделско стопанство.

От всичките му 31 публикации, които третират предимно цитогенетични проблеми, по-голям теоретичен интерес представлява работата му „Мейозис в соматичната тъкан, като причина за редуцирането на хромозомния брой на поколението на „Hieracium hoppeanum”, в която установява, че редукционното деление не става само в половите клетки, както е според вайсманизма-морганизма, а и в соматичните, и че рязка граница между соматичните и половите клетки в това отношение няма. 

Разбира се, Михаил Христов не използува тоя важен факт за критика на вайсманизма, а го съобщава като интересен и необясним за автора факт. В учебника по генетика, излязъл през 1936 година, по който учат студентите в Софийския университет, е прокарано от началото до края Вайсмановото схващане на наследствеността и еволюцията. Разглеждайки еволюцията в органическия свят, Михаил Христов казва: „Считаме за напълно излишно обстойното историческо изложение на идеите, в основата на които е легнал възгледът за еволюирането посредством онаследяването на придобитите качества, защото се изтъкнаха всички доводи на модерната генетическа наука, според които подобно онаследяване се счита за несъществуващо.

Менделизмът като учение за наследствеността ни дава схемата, механизма на онаследяването. Материалната основа на този механизъм са кареологичните феномени, като такива би трябвало да се считат процесите, които съпровождат развитието на клетъчното ядро. 

При присаждането известни модификации могат да дадат илюзия, че подложката оказва някакво влияние върху присадника, в същност тези промени не са наследствени, а продукт на някаква модификация, последица от физиологията на храненето”. Това са, съвсем ясно изразени, вайсманистките позиции на проф. Михаил Христов. В своята приложно-практическа работа проф. М. Христов е напълно безплоден. Досега, в своята над 20-годишна работа, той не е зарегистрирал никакъв резултат, който да ползува нашата земеделска практика. Проф. Михаил Христов стоеше на реакционни позиции, но никога не е излизал открито да защищава своите схващания.

Проф. Генчо Генчев е другият изтъкнат представител на тая група. Той също е бил напълно откъснат от нашето земеделско стопанство и досега не е проявил вкус към занимания с приложно-генетични проблеми, като също така не е зарегистрирал никакви конкретни положителни резултати. Заниманията му досега са били изключително из областта на цитогенетиката. Ето и някои от най-важните негови публикации:

1. „Полиплоидията като фактор в еволюцията на растенията”.
2. „Генетическото проучване на Nicotiana tabacum”.
3. „Дегеративните процеси в мъжкия гаметофит на Hieracium”.
4. „Материална същност на наследствените заложби”.
5. „Генетични и цитогенетични изследвания върху някои полиплоидни форми на рода Nicotiana” и др.

И най-после – неговата „Генетика”, излязла в 1947 г. като университетско издание. В тоя учебник проф. Генчо Генчев също така изцяло стои на позициите на менделизма-морганизма. 

В своята „Генетика” проф. Генчев казва: „Всички изброени случаи показват, че соматичната индукция като процес, при който под влиянието на външни въздействия върху сомата се получават наследствени изменения, не могат да се считат за доказани. От тия промени, онези, които са продукт на външната среда и засягат сомата или тялото на индивида, т.е. модификациите, не са наследствени. 

Такива са всички изменения в големината, формата, окраската и другите особености, които възникват под влиянието на различните фактори на външната среда: температура, храна, достъп на въздух, светлина и пр. Чрез изобилно хранене едно животно може да достигне максимални размери, границите на които се определят от наследствените заложби на расата, към която принадлежи. Тези граници обаче не могат да бъдат надхвърлени, каквито и методи за хранене и гледане да бъдат приложени”.

В „Генетиката” на Генчев, излязла през 1947 година, имаща над 500 страници, по която се учат нашите студенти и в която до най-малки подробности се разглежда морганизмът, не е казано нито дума за съветската агробиология, нито дума за Тимирязев, Мичурин, Лисенко.

Поменатите професори са най-типичните представители на втората група биолози и агробиолози у нас.

Досега те не са дали никакъв ценен принос в биологичната и агробиологичната наука, нито пък са отбелязали някакво постижение, ползуващо нашата селскостопанска практика. Цялата им дейност се заключава изключително в разработване на цитогенетични проблеми в областта на изучаването хромозомните феномени, полиплоидията и в опити за предизвикване на мутации посредством въздействието на мутагенни фактори. В миналото те влизаха в Молловата група и стояха на реакционни позиции.

Към групата на цитогенетиците принадлежат също така и редица други наши биолози и агробиолози.

Между тях е и др. проф. Атанас Попов.

Др. проф. Атанас Попов е написал над 15 научни труда из областта на агробиологията и цитогенетиката. 

По-значителните са: „Цитогенетични проучвания върху рода Hieracium”, „Кариологическо проучване на еволюционните процеси в рода Potentilla”, „Изследване върху ботаническото разнообразие и празните класчета на местната ръж”, „Морфологични проучвания върху сортовия състав на разпространените у нас тютюни”, „Тютюновата ферментация”, „Подобрение на пшеницата според чуждия и местния опит” и др. От самото заглавие на цитираните работи се вижда, че проф. Ат. Попов се е занимавал както с чисто теоретични въпроси из областта на цитогенетиката, така и с приложни въпроси, засягащи селекцията, сортознанието, семепроизводството и други. Измежду трудовете му по приложни въпроси интерес представляват тези върху сортовия състав на разпространените у нас тютюни, както и изследванията върху ферментацията и запазването на тютюна в складовете. 

Интересно е, че в началния период на своята научна дейност проф. Ат. Попов разработва повече приложни въпроси, по-късно се впуска в разрешение предимно на теоретични въпроси из областта на цитогенетиката, които нямат никакво приложно значение. 

От всички негови трудове проличава съвсем ясно, че той стои изцяло на позициите на Вайсман-Мендел-Моргановото учение. Влиянието на морганизма се чувствува и в неговите по-нови публикации, засягащи приложни въпроси, както и в неговия учебник по „Частно земеделие”. Др. проф. Ат. Попов има широка научна подготовка в областта на агробиологията, растениевъдството и селекцията на растенията.

 Особено добре и основно той познава зърнените култури и цвеклото. Няма съмнение, че др. проф. Ат. Попов, който е въоръжен с много солидни знания и има способността да вижда ясно нещата и усет към научното разработване на приложни въпроси, ще се преориентира бързо и прилагайки на дело мичуринските методи, ще бъде един от ценните деятели на нашата нова агробиология.

В порядък на другарска критика тук трябва да разгледаме и научната дейност на др. академик Дончо Костов. Безспорно др. Костов е най-популярният наш агробиолог, който се ползува с широка известност у нас и в чужбина. Той беше в Германия, след това в Америка и най-после от 1932 до 1939 г. в Съветския съюз. Той е автор на множество научни публикации из областта на биологията и главно на цитогенетиката. 

От 1939 г. насам той ръководи Централния земеделски изследователски институт. Специалистите от земеделските опитни институти посрещнаха идването на др. Костов от Съветския съюз с голяма радост и големи надежди. Очакваше се, че той ще влее нова освежителна струя в нашето опитно дело и по-специално – в селекцията на растенията. За съжаление обаче тия очаквания не се оправдаха. 

В борбата в биологическата наука, водена в Съветския съюз от 1934 г. насам между мичуринското направление и Вайсман-Мендел-Моргановото направление, др. Костов остана на позициите на второто. В някои свои изказвания Лисенко остро критикува Костов наред с другите ярки представители на формалната генетика в Съветския съюз. В цялата си изследователска дейност през периода 1930-1939 г. др. Костов засяга предимно цитогенетични проблеми, заставайки изцяло на основите на хромозомната теория и морганисткото направление в генетиката. 

Идвайки през 1939 г. в България и заставайки начело на най-големия у нас селекционен институт, др. Дончо Костов не допринесе нищо за преустройството на нашата агробиологична наука в духа на мичуринската агробиология. Под неговото ръководство в Централния земеделски опитен институт се започнаха обширни цитогенетични изследвания предимно из областта на полиплоидията и хромозомните аберации (опитно предизвикване на мутации посредством колхицин и други мутагенни фактори). След 1939 г. др. Костов издаде няколко труда, като например: „Полиплоидията и нейната роля в еволюцията и селекцията на растенията”, „Устойчивост на мозаичния вирус”, както и големия му труд „Цитогенетика на рода Nicotiana”. Във всички тези трудове др. Костов остава изцяло на старите позиции на хромозомната теория на менделизма-морганизма.

Ето един пасаж от работата: „Устойчивост на мозаичния вирус” (печатана през 1944 г. заедно с др. Райна Георгиева), който говори ясно за морганистическите позиции на др. Костов: „В същност установяване съотношението на гените за некроза от N. glutinosa и N. rustica, колкото интересно и да е то от факториално генетична гледна точка, засега като се има пред вид цитогенетичната страна на въпроса по простата причина, че хомологичността на хромозомите, носещи тези гени от единия и другия вид, е най-много само частично и че при процеса на прехвърлянето тези гени на фона на третия вид ще има в същност своеобразно транслоциране на гена (по-право на група гени, което ще води всякога към известни „дубликации”) респективно „загуби”, така че е почти изключено при днешните изследователски методи да конструираме напълно хомоложни хромозоми от частично хомоложните или почти хомоложните, така че да разположим гена за некротична реакция от N. glitinosa там, че да се падне в алеломорфна позиция с гена за некротична реакция от Nic. rustica, ако големи региони около въпросните гени от съответните хромозоми от двата вида не са напълно хомоложни.” 

Това е типичен пример за морганистко обяснение на онаследяването устойчивостта срещу мозаичния вирус.

„Цитогенетиката на рода Nicotiana”, която представлява синтез на голяма част от изследванията на др. Костов, е също изцяло построена върху основите на морганизма. Ето какво се казва в нея на стр. 912 и по-нататък на стр. 914: „Генните мутации (особено малките мутации), генните рекомбинации, хромозомните изменения и в частност хромозомните дислокации, а особено различните форми на хромозомни дубликации, които дават възможност за мутиране и еволюиране в съвсем нови насоки, са явления отговорни за наследствените изменения, които от своя страна представляват богат материал за естествения подбор”. „Мутациите опитно получени, чрез третиране чрез Х лъчи, са с малки изключения обикновено такива като тези, които се срещат в природата. Оттук следва, че ние можем да използуваме за селекционна работа и двата вида варианти и тези, които се срещат в природата, които, както се спомена, са минали през естествения подбор, и онези, получени чрез третирането с Х лъчи”.

На последната конференция на опитните институти, станала през м. февруари 1948 година, на която вече у нас открито се постави и дискутира въпросът за положението на биологичната наука и се обсъдиха основните въпроси на мичуринското направление, др. Костов се помъчи да защити позициите на формалната генетика.

Бидейки последователен цитогенетик, отдаден изцяло на лабораторните изучвания на хромозомните феномени в клетъчното ядро, застанал на морганистични позиции, др. Костов носи в най-голяма степен всички отличителни белези на това направление.

В своята почти десетгодишна дейност като директор на най-големия селекционен институт у нас др. Костов, доколкото ми е известно, не е отбелязал никакво постижение, което да е придобило практическо приложение в нашето земеделско стопанство. В регистъра на сортовете при Министерството на земеделието, където са регистрирани в последните двадесет години 115 нови оригинални сортове от различни културни растения, създадени от нашите селекционери, не фигурира нито един сорт, създаден от др. Костов.

Някои наши биолози и агробиолози са склонни да разглеждат изследванията на Костов и на другите цитогенетици в областта на изкуственото добиване на мутации, хромозомни аберации и др. по пътя на въздействието чрез химикали, резки температури, центрофугиране, Х лъчи, различни отровни агенти и пр., като изследвания в духа на Мичурин-Лисенковото направление.

Тези изследвания обаче, с които се цели предизвикване на мутации, чрез въздействие на разните мутагенни фактори, нямат нищо общо с мичуринското схващане на наследствеността и на влиянието на външната среда върху нея. „Може да убиеш организма с тояга и това ще бъде също изменение на организма, но развитие тук няма. 

Действието на мутагенните вещества, това е удар с тояга върху организма и затова ефектът от него е удар с тояга”, каза на сесията на ВАСХНИЛ проф. Костуркова. 

Или, както казва в заключителното си слово Лисенко: 

„Ние не отричаме действието на така наречените мутагенни вещества, но настойчиво доказваме, че подобен род въздействие, проникващо в организма не чрез неговото развитие, не чрез процесите на асимилацията и дисимилацията, само в редки случаи и то само случайно, могат да доведат до полезни за селското стопанство резултати. Това не е пътят на планомерната селекция, не е пътят на прогресивната наука.”

Безспорно е, че др. Костов има широка научна ерудиция и обширни знания в областта на биологията и на генетиката и особено в областта на цитогенетиката. Той е развил една достойна за очудване работоспособност и плодовитост, като е напечатал над двеста научни труда. 

Освен това др. Дончо Костов е проявил значителна научно-популярна и обществена дейност както преди 9 септември 1944 година, така и след тази дата, поради което той се ползува с голяма популярност и уважение сред целия трудещ се български народ. Относно обществената дейност на др. акад. Дончо Костов трябва да отбележим особено активната му работа като председател на българо-съветското дружество след завръщането му от Съветския съюз. Относно научно-популярната му дейност трябва да се изтъкне, че само от 9 септември 1944 година досега той е публикувал брошурите: „Организация на совхозите, колхозите и машинно-тракторните станции в СССР” (1945), „Растителните ресурси на земята” (1945), „Развитието на науката в СССР” (1946 г.), „Чарлс Дарвин и К. А. Тимирязев (1947 г.), „Използуване на чужди растения у нас” (1948 г.), а също така и над 60 статии в отечественофронтовските списания и вестници от научно-популярен и обществено-политически характер. Необходимо е също така да се посочи, че др. академик Дончо Костов допринесе за популяризирането у нас на теорията и метода на яровизацията, разработени от Лисенко. 

По въпроса за яровизацията др. Костов напечата няколко статии още през 1932 и 1933 година, а след 9 септември под негова редакция и с предговори от него бяха преведени и издадени два труда на акад. Лисенко: „Яровизация на земеделските растения” (1947 г.) и „Теоретични основи на яровизацията” (1948 г.). Др. акад. Дончо Костов се ползува с доста голям научен авторитет сред учените не само у нас, но и в чужбина.

Като се има пред вид всичко това, трябва да се изтъкне, че др. Д. Костов може да бъде извънредно ценен за развитието на нашата биологична и агробиологична наука в духа на мичуринското учение. Необходимо е обаче той да се освободи от досегашните си морганистични концепции и смело да се преориентира по посока на мичуринското учение, като насочи усилията си към разрешаване на приложни агробиологични проблеми, ползуващи нашето преустройващо се на социалистически начала земеделско стопанство.

Неговата самокритика, неговото решително лично преустройство на мичурински теоретични позиции ще подпомогне до голяма степен преустройството на тези позиции и на други наши биолози и агробиолози. 

Като имаме пред вид привързаността на др. акад. Дончо Костов към делото на социализма и комунизма, неговата изключителна работоспособност и любов към научно-изследователската дейност, ние сме уверени, че той ще направи и тази важна стъпка и ще внесе ценен принос в развитието на нашата биологична и агробиологична наука, в развитието на нашето селско стопанство по пътя към социализма.

Тук е необходимо да бъде засегнат въпросът за научната работа на проф. Методи Попов.

Проф. Методи Попов е безспорно един от нашите най-видни биолози. Той е публикувал над 150 научни труда. Главните негови изследвания, на които дължи своята популярност у нас и в чужбина са из областта на цитологията и стимулацията на клетката.

Особен интерес представляват неговите изследвания в областта на стимулацията, на която са посветени твърде голяма част от трудовете му. Проф. М. Попов в трудовете си сочи редица положителни резултати. Обаче те не са намерили досега практическо приложение. Във връзка със стимулацията голямо научно значение имат изследванията на проф. М. Попов върху изкуствения партеногенезис.

Трябва да отбележим, че в теоретично отношение особена стойност имат откритите от него тетрадни групи в соматичните клетки. С това откритие той фактически подрони основите на Вайсмановата теория, като дори полемизира с Вайсман. Той обаче не скъса с хромозомната теория за наследствеността, а остана изцяло на позициите на вайсманизма-менделизма. 

Най-добре това личи от неговия учебник по биология, дори и в неговото последно издание от 1948 година. Така например, на стр. 496 на учебника четем:

 „При тези действително удивителни изучавания (касае се за Моргановите изучавания върху локализиране на гените в хромозомите), които колкото повече се задълбочават и усложняват, толкова по-релефно очертават гениално простата концепция на Мендел за наследствените фактори, за тяхната самостоятелност и за тяхната разнообразна, но строго закономерна комбинация при оплождането. 

Време е да си спомним сега за теоретическите схващания на Вайсман, който още в 90-те години на миналото столетие с една забележителна прозорливост долови по чисто теоретичен път много от основните положения в изложеното тук, днес вече фактически и експериментално добре обосновано хромозомно учение на менделната наследственост”; и по-нататък:

 „Той пръв прозря с една удивителна яснота схващането за континюитета на наследствената маса, на идеоплазмата през течение на поколенията и остана с голяма твърдост на становището, че само онези признаци могат да бъдат предавани в наследство, които са фиксирани в наследствената маса, в хроматина, като наследствени фактори, които той нарече детерминати и отговарящи в основната си същност на днешните гени – и че единствено само тяхната промяна може да послужи като изходно начало на селекцията. 

Забележителен пример за гениална прозорливост” и пр., и пр., продължава проф. Попов.

Една трета от учебника по биология е посветена на проблема за наследствеността, разгледан в светлината на идеалистично-метафизическата теория на Вайсман, Мендел и Морган.

Общотеоретическите възгледи на проф. М. Попов, изградени върху основата на морганизма, дадоха безспорно отрицателно отражение върху неговите експериментални изследвания. 

Това особено личи в една от неговите последни работи върху изкуствено предизвикване на мутации във винената мушичка („Drosophila melanogaster”) посредством химически агенти.

Тук обаче трябва да изтъкнем, че след научната сесия на ВАСХНИЛ и специално на дискусията в Медицинския факултет през ноември 1948 година, проф. Методи Попов, като заяви, че действително е стоял на принципите на вайсманизма-морганизма, решително се обяви против това ненаучно направление в биологията и изтъкна голямата научна стойност на мичуринското учение. 

Като се има пред вид широката научна ерудиция и богатият научно-изследователски опит на проф. Методи Попов, трябва да се каже, че той може да изиграе важна роля за развитието на нашата биологична и агробиологична наука, ако решително и изцяло скъса с вайсманизма-морганизма и постави своята научно-изследователска работа напълно върху основите на Мичурин-Лисенковото учение.

Най-типичен представител на вайсманизма-морганизма измежду нашите биолози е бившият професор Ст. Консулов.

Той направи най-реакционни изводи от вайсманизма-морганизма, като го постави в пълна услуга на фашизма. Случаят с Консулов може да ни служи като пример за това до какъв логически край може да доведе вайсманизма-морганизма.

Нашите зоотехници и ветеринарни лекари в миналото и сега стоят също изцяло на позициите на вайсманизма-морганизма. В това отношение не правят изключение нито покойният проф. Желю Ганчев, нито Станко Петров. Действително в отделни пасажи на учебника по общо скотовъдство на Желю Ганчев прозират някои колебливи изказвания за възможността от онаследяване на придобитите качества. Общо взето обаче, цялото изложение е напълно в духа на менделизма-морганизма.

Необходимо е да се каже нещо и за дейността на проф. Г. С. Хлебаров, на когото е възложено да ръководи Института по животновъдство при БАН. 

През своята 20-годишна научна дейност той е напечатал доста трудове, както и учебник по животновъдство, издаден през 1934 година. Публикациите му върху карнобатската овца, старопланинското говедо, каракачанската овца, родопското говедо и др. имат само описателен характер и са без връзка с подобрителната работа, която се е вършила и трябва да се върши. В издадения учебник по скотовъдство ясно проличават вайсманистко-морганистките позиции на автора.

Същественото, което трябва да се подчертае, са погрешните разбирания на проф. Хлебаров относно методите за подобрение на нашето скотовъдство. Той е бил винаги противник на кръстосването (метизацията) и голям привърженик на чисто расовото развъждане. 

През 1943 година в своя доклад „Как се трасира пътят за подобрение на нашето животновъдство” той казва: „Заблуждение е да се вярва, че кръстосването е развъден метод, който дава добри резултати. 

Кръстосването, разгледано през призмата на най-новите изследвания в областта на учението за наследствеността, през последното десетилетие е един съвсем несигурен метод, при това извънредно мъчно приложим, даже неприложим в широката скотовъдна практика ... 

Държавата трябва да възприеме принципа на чистокръвното развъждане при говедовъдството, тъй като само то дава сигурни резултати”. 

Това твърди на теория и провежда на практика проф. Хлебаров, когато всички знаем грамадните резултати, които се добиха в СССР и другаде чрез метизацията, когато обикновените селяни-скотовъдци от Северозападна България, в противовес на теорията на проф. Хлебаров, създадоха български симентал, когато знаем как е създадено овчето стадо в Пловдив, садовското говедо и пр.

Необходимо е проф. Г. С. Хлебаров, особено като се има пред вид отговорното място, което заема в БАН, да скъса решително с морганизма и да постави научно-изследователската си работа на мичуринско-лисенковски научни основи.

Трябва да се изтъкне, че и останалите наши биолози, агробиолози и животновъди са стояли и стоят общо взето на вайсманистко-морганистични позиции.

Някои прогресивни наши научни работници из областта на биологичните науки започнаха от известно време, още преди научната сесия на ВАСХНИЛ, да проявяват интерес към Мичурин-Лисенковото учение. Някои от тях направиха дори опит да приложат това учение в своята изследователска работа. Известен успех в това отношение постигна др. Райна Георгиева с получаването на вегетативен хибрид, което става за пръв път у нас. Това постижение на др. Райна Георгиева бе отбелязано от видния съветски агробиолог Глушченко в съветското сп. „Агробиология”.

Изводи

След направеното изложение върху състоянието на биологичната наука у нас в светлината на мичуринското учение е необходимо да се направят изводи и да се посочат ония мерки, чрез които да се дойде до едно основно и пълно преориентиране в областта на биологията и по-специално в агробиологията, с оглед на бързото развитие на растениевъдството и животновъдството у нас.

В своя доклад пред Петия исторически конгрес на БКП др. Вълко Червенков формулира по следния начин задачите на идеологичния фронт в областта на природните науки: „Особено значение за нас – каза той – придобиват сега природните науки и от трибуната на конгреса трябва това значение да бъде силно подчертано. 

В областта на тези млади за нас науки, някои от които имат значителни постижения, предстои много сериозна работа, за да бъде разчистена почвата от наслоените вредни буржоазни влияния и тези науки да се слеят с практическите задачи по стопанското социалистическо строителство в страната. Нашата биологична наука и свързаните с нея институти са длъжни в кратък срок решително да се очистят от морганистките и други реакционни течения и да застанат безрезервно на мичуринско-лисенковски позиции, да заработят с най-голяма енергия за внедряване на изумителните приказни преобразования на мичуринско-лисенковската наука у нас. 

Ние трябва да развиваме най-енергично работата на свързаните с нашето животновъдство, растениевъдство, изобщо със земеделието научни институти. Ние няма да разрешим задачата за преустройството на науката, поставянето й изцяло в служба на народа и неговото социалистическо дело, ако не преобразуваме изцяло старата система на средното и висше образование у нас, педагогическите институти, Академията на науките и научно-изследователските институти”.

Така ясно поставената от др. Вълко Червенков задача тук може да бъде конкретизирана по следния начин: налага се преди всичко да се пристъпи към пълното усвояване и прилагане на дело творческите принципи на мичуринското учение във всички клонове на биологическата наука у нас. Трябва да се подчертае, че една от най-важните предпоставки за усвояването и творческото прилагане на мичуринското учение е основното идеологическо преустройство на нашите кадри, работещи на биологическия сектор. 

Мичурин-Лисенковото учение е материалистическо-диалектическо. Затова без овладяването на диалектико-материалистическия метод, и то не само повърхностно, но така, че да си служим на практика с него, е невъзможно овладяването и творческото използуване на Мичурин-Лисенковото учение. 

Трябва да се каже, че в идеологическо отношение мнозинството от нашите кадри на биологическия сектор са сериозно изостанали. Тая липса на здрава научно-философска подготовка е причина, гдето мнозина от тях все още не могат да се ориентират и да отидат напред. Следователно, първата и най-важна задача на нашите научни работници на биологичния сектор е овладяване на единствено научния, материалистическо-диалектически мироглед и метод, чрез което само те ще могат правилно да усвоят и прилагат мичуринското учение.

На второ място, необходимо е да се разгърне широка творческа критика и самокритика във всички области на биологията, която да обхване всички клонове на биологията и агробиологията, която да не свърши тук, на тая конференция, а да продължи и после, и която ще ни помогне да видим погрешното, гнилото, отживялото в нашите досегашни разбирания и в нашата досегашна работа и ще ни изведе на правилния път. 

В това отношение ние трябва да се поучим от нашите съветски колеги, които на августовската научна сесия на ВАСХНИЛ дадоха блестящ пример на такава критика и самокритика. Като пример можем да посочим декларацията, която направи видният естественик Жуковски в заключителното заседание на сесията, като заяви: „Изключителното единство на академиците и гостите на тая сесия, силата на това единство и връзката на науката с народа, демонстрираната слабост на антимичуринското учение, станаха за мен толкова очевидни, щото съм длъжен да заявя, че аз ще се боря неуморно за мичуринската биологична наука. 

Другари мичуринци, като заявявам, че преминавам в редиците на мичуринци, че ще защитявам техните възгледи, то аз правя това честно”. Това поведение на такива видни учени, като академика Жуковски, трябва да бъде добър пример за подражание от нашите биолози.

Основната задача на нашата агробиология в настоящия момент се състои в това да може в най-къс срок и с най-ефикасни средства да тласне бързо развитието на нашето селско стопанство напред, чрез чувствително количествено и качествено увеличение на добива от растениевъдството и животновъдството. Съгласно петгодишния народостопански план до 1953 година 30 милиона декара от обработваемата земя и 60 процента от земеделските стопанства ще влязат в ТКЗС на доброволни начала.

 Успехът на това извънредно важно мероприятие за изграждането на социализма в нашата страна зависи до голяма степен от това доколко чрез по-висока агротехника, чрез внедряване на една действително творческа агронаука, ще може бързо и чувствително да се увеличат добивите от единица площ, доколко и в какъв размер на дело ще се демонстрират предимствата на прилагането на агронауката в едрото кооперативно земеделско стопанство пред прилагането й в частното такова. 

В предстоящите пет години следователно нашата агробиологична наука ще бъде изправена пред важната задача да дава бързо масови практически резултати, нови, по-добивни сортове и раси животни, нови, по-съвършени агроприоми. И не само да ги дава, но бързо да ги масовизира в ТКЗС и по този начин все по-активно да влияе за утвърждаването и процъфтяването на същите.

Такива задачи не може в никой случай да реши досегашната стара агробиология, стояща на вайсманистко-морганистични позиции и откъсната от живота, от практиката на земеделските стопанства, занимаваща се с цитогенетика, полиплоидия и с хромозомни аберации. 

Такива задачи може да реши само мичуринската агробиология, която е неделима от практиката и стои в най-тесен контакт с проблемите на новото, социалистическо земеделско стопанство, поставяйки и решавайки приложно-практически земеделски задачи и непрекъснато, ежедневно, дейно подпомагайки развитието напред.

В какво направление конкретно трябва да се извърши преориентирането на нашата работа в агробиологията с оглед на така поставената задача? Накратко, в следното:

1. В настоящия етап на развитието на земеделското стопанство, в прехода му от дребното частно към едрото кооперативно и социалистическо, ролята и задачата на агродеятелите се коренно различава от тая в миналото. Отдавна вече мина времето на „епитропството”, на формалната агрономия, когато агрономът проповядваше заучени непроверени рецепти, формули и догми, заимствувани отвън, които стопаните обикновено търпеливо изслушваха, но не изпълняваха, или ако ги изпълняваха, носеха им най-често пакости. 

Старата формална агронаука стоеше настрана от живота, от практиката. Сега положението е коренно различно. Агрономът сам лично е застанал начело на ТКЗС като ръководител и организатор на целия производствен процес. За него и за кооперативното стопанство не е вече безразлично каква агронаука ще прилага: агронаука безплодна или творческа, погрешна или безпогрешна. 

Ясно е, че агрономът днес се нуждае от творческа, безпогрешна агронаука. Той трябва да бъде въоръжен с действителни научни, проверени агрономически знания, защото неговата дейност сега ежечасно се контролира от практиката. Всяка грешка, допусната от него в ТКЗС, веднага се отбелязва в негов пасив, както и всеки положителен резултат – в негов актив. 

Дейността на агронома сега се измерва по конкретните резултати, по ползата, която се получава, по килограмите пшеница, царевица, картофи, домати и пр., която кооперативът получава в повече като резултат на неговата дейност. Ето защо агрономът не може да бъде сега обикновен чиновник, изпълняващ формално своите чиновнически задължения, да стои замръзнал на старите си студентски знания и да не проявява никакъв интерес към развиващата се непрекъснато творческа агронаука. 

Такъв агроном ще бъде отхвърлен настрана от живота като никому ненужна вещ.

Нещо повече. Мичуринската наука поставя днес още по-големи задачи на агронома. Той ще трябва не само да бъде въоръжен и да прилага новата творческа наука, но същевременно той трябва и сам да твори наука. Ръководейки ТКЗС и бидейки в непрекъснат контакт с ежедневната практика на тия стопанства, той не трябва да разпорежда формално и да изпълнява заучени рецепти, а да се отнася като истински творец – да изпитва, да проверява, да коригира и усъвършенствува непрекъснато в процеса на работата отделните агротехнически приоми и нововъведения.

По тоя начин, отнасяйки се критически, проверявайки и при конкретните условия на отделното стопанство всяко нововъведение, усъвършенствувайки го, агрономът става сам творец на нова агронаука. Тук в ТКЗС на дело ще се реализира най-пълното единство между теорията и практиката.

Всяко ТКЗС представлява от себе си отделен обект с най-разнообразни условия. За правилното и ефикасно приложение на различните агроприоми, с оглед максималното увеличение на добивите, е необходимо да се отчитат правилно условията на всяко ТКЗС. 

Това може да стане само чрез опита и точното наблюдение, правени на самото място. Оттук изниква нуждата в нашите ТКЗС да се провеждат най-разнообразни опити: сортови, торови, агротехнически и др. В ТКЗС трябва да се създадат опитни опорни пунктове.

 Опитно-изследователската дейност не трябва да се ограничава само в опитните институти и полета, а да се създаде гъста мрежа от опитни пунктове в самите ТКЗС, за опитна проверка на всички нововъведения. Освен това, тя трябва да стане масова, като обхване както специалистите от опитните институти, така и агрономите, ръководители на ТКЗС, бригадирите и обикновените будни и любознателни кооператори, които могат да бъдат извънредно полезни със своя практически опит и дългогодишни наблюдения. 

По тоя начин агронауката ще стане колективна и масова, а заедно с това и действена. 

Това е истинската мичуринска агронаука, чрез която само сега ние можем да подпомагаме дейно развитието на ТКЗС.

2. Нашите опитно-изследователски институти трябва да се свържат тясно с ТКЗС, като в постоянен контакт с ежедневната работа на същите поставят и решават ония задачи, които изникват ежедневно в процеса на работата на тия стопанства. ТКЗС трябва да станат бази за най-ефикасна и бърза проверка на опитните резултати в практиката, подобно на „Хати-лабораториите” в колхозите.

Единственият критерий за работата на отделните опитни институти и отделните специалисти в тях отсега нататък трябва да бъде ползата, получавана в ТКЗС като резултат от дейността на дадения институт или специалист. Значимостта на дадения институт и агробиолог трябва да се измерва също по килограмите пшеница, царевица, памук, домати, мляко, вълна, яйца и пр., които се получават в повече като резултат от работата на тоя или оня институт или агробиолог. 

Това е мичуринската мярка, която трябва да се въведе и у нас и която е най-обективната.

Опитно-изследователската работа в областта на агробиологията трябва широко да се масовизира.

Великото учение на Мичурин бе създадено като резултат на десетилетна работа в Козловка, в най-тясна връзка с практиката, и това учение събори из основи теоретическата постройка на морганизма, който беше създаден също така в десетилетна работа, но в лабораториите на Нюйоркския университет. И това не е никак случайно.

3. Институтът по приложна биология и развитие на организмите при БАН ще трябва да преустрои из основи своята работа в духа на мичуринската агробиология. Този най-важен институт следва да поставя и решава основните методологични въпроси на новата мичуринска биология, въпросите за яровизацията, вътресортовите кръстосвания, вегетативната хибридизация, стадийното развитие, избирателността при оплождането и пр. 

Същият трябва да се свърже тясно със земеделските опитни институти при Министерството на земеделието и съответните институти при агрономическия, зоотехническия, лесовъдния и ветеринарния факултет за координирано колективно разработване на приложните въпроси на агробиологията, интересуващи пряко нашето селско стопанство.

Същото се отнася и до институтите по животновъдство и почвознание при БАН, които трябва да преустроят работата си на мичуринско-лисенковски, респективно вилямсовски основи.

4. Създаване нови кадри, възпитани в духа на новата мичуринска биология и основно запознати с нейните методи. За целта необходимо е да се изпращат на специализация в Съветския съюз надеждни научни работници от съответните институти.

5. Незабавно заменяване на всички учебници и ръководства по обща биология и по генетика и селекция с нови, написани в духа на мичуринското учение. Изработване на една обща програма за работа между институтите по приложна биология при БАН, земеделските опитни институти, съответните институти при агрономическия, лесовъдния, зоотехническия и ветеринарния факултет, в основата на която да легнат най-важните приложни агробиологични въпроси, интересуващи нашето земеделско стопанство и преди всичко ТКЗС, които да се разработват в духа на мичуринското учение. Курсовете по генетика и селекция в селско-стопанските факултети, които се четат на студентите, да се преустроят в духа на мичуринското учение.

6. Да се натовари една комисия от специалисти, която в най-кратък срок да изработи подробна инструкция за селекция и семепроизводство на културните растения въз основа на принципите на мичуринското учение. Изхождайки от основните положения на мичуринското учение, тая инструкция по селекция и семепроизводство на културните растения трябва да почива на следните принципи:

а) Въздействието на средата при селекционния процес

Досега в нашата селекционна практика ние не обръщахме внимание на средата, на условията на живот, на агротехниката, изхождайки от положението, че за крайния селекционен резултат няма значение при какви условия ще се води подобрителният процес, като смятахме, че при всички условия наследствената основа остава непроменена. Основният принцип на мичуринското учение гласи: подбирайки условията, поставяйки растенията при възможно най-добрите за тях условия по пътя на добра агротехника, избирателност на оплодотворителния процес и пр. може бавно, постепенно, но непрекъснато да се подобряват и усъвършенствуват качествата на културните растения.

Спорът относно творческата роля на подбора е окончателно решен в духа на мичуринското учение. Това значи, че направляването на подбора в „чистата линия” води към постепенно усъвършенствуване на същата по посока на подбора. Оттук следва изводът, че в бъдеще единственият правилен метод, който трябва да се практикува у нас при самоопрашващите се растения, трябва да бъде непрекъснатият индивидуален подбор, придружен с определено възпитаващо действие на средата. Особено голямо практическо значение за селекцията има установеният от Мичурин метод за направляване разпадането във втората генерация посредством определено въздействие, както и управляване доминантността на определени качества чрез външни въздействия. Оттук произхожда важността на метизацията като развъден метод в скотовъдството. Метизацията, придружена с подходящо хранене и гледане, се явява като най-ефикасен метод за подобрение на домашните животни.

б) Проблемът за инцухта и неговата роля при селекцията

Досега в нашата селекционна практика е платен скъп данък на метода инцухт. Ние стояхме на становището, че инцухтът или тясно-родственото развъждане с помощта на принудителното самоопрашване е най-ефикасният селекционен метод при кръстосано-опрашващите се растения. Смяташе се, че по пътя на инцухта най-бързо и най-ефикасно се стига до изравнени хомозиготни линии от кръстосано-опрашващите се растения.

Следвайки този метод, ние изостанахме твърде назад при селекцията на важни култури, като царевицата, слънчогледа и някои други. При царевицата ние стоим там, където бяхме преди 30 години, въпреки многократните опити с инцухт, правени в „Образцов чифлик” и другаде. А ние знаем, че сега в СССР чрез съвършено опростен метод на кръстосване на обикновени неинцухтирани сортове царевица добивът от декар е увеличен с 80-100 кг.

В Чирпанския опитен институт беше развита широка работа с инцухт при слънчогледа, която трая десет години и за която се изразходваха много средства. В резултат там сега има десетина форми чудновати слънчогледи – ниски, високи, ранни, късни, силно облистени, слабо облистени и пр., но всички с понижена жизнеспособност и нито един годен за практиката сорт.

Подобно е положението и с люцерната и някои други кръстосано-опрашващи се растения.

Мичуринското учение отрича изцяло инцухта и го смята във всички случаи за вреден.

Основен принцип в мичуринското учение е свободното кръстосване и свободната избираемост при оплождането. Не принудително самоопрашване, а свободно кръстосване вътре в популацията и свободна избираемост при оплождането. И при растенията, както казва Презент, е необходим „брак по любов”. Многобройните опити на Авакян, Фейгинсон с ръжта, на Моршанската опитна станция с люцерната и различни треви, показаха по безспорен начин колко погрешни са досегашните наши разбирания, достигащи до догми, относно чистотата и хомоциготността при кръстосано-опрашващите се и относно необходимостта от километрически пространствени изолации.

Лисенко доказа, че стабилността на сортовете при кръстосано-опрашващите се запазва без каквато и да била изолация по-лесно, отколкото при самоопрашващите се. И това на пръв поглед парадоксално твърдение има дълбок смисъл и се напълно потвърждава от практиката. По пътя на масов и групово-фамилен подбор, без каквито и да било пространствени изолации и инцухт, съчетани с възпитаващото действие на средата, се стига най-сигурно и бързо към стопански ценни сортове при кръстосано-опрашващите се растения.

В противовес на инцухта, кръстосването, свободната избирателност при оплождането, винаги води към усилване на жизнеността, към повишаване на добива. Оттук произлиза важността на всички методи, фаворизиращи кръстосването, препоръчвани от мичуринското учение. Използуване на първата генерация при междусортовото кръстосване и разработеният от Лисенко метод за вътресортово кръстосване при самоопрашващите се култури, както и допълнителното опрашване със сборен прашец, който дава възможност за свободна избирателност при оплождането, имат извънредно голямо значение при кръстосано-опрашващите се. В това направление е необходимо у нас да се разгърне широка изследователска работа. Методът на вътресортовото кръстосване трябва широко да се използува.

в) Значението на вегетативната хибридизация като метод на селекцията

Многобройните изследвания на съветските агробиолози от мичуринското направление, тия на Авакян, Глушченко, Арончук, Алексиева и много други, показаха, че чрез присаждане могат да се получат вегетативни хибриди, подобно на половите хибриди.

Тези изследвания показаха още, че вегетативната хибридизация дава богат в наследствено отношение хибриден материал за селекция. Вегетативната хибридизация е едно от най-сигурните средства за получаване на „разклатена” наследственост.

Особено голямо значение вегетативната хибридизация добива при овощните и градинските култури. В това направление у нас трябва да се насочат изследванията за усвояването и прилагането на тоя метод. Особено голямо значение придобива вегетативната хибридизация при сближение на отделни видове и родове, при което при полов начин не могат да се получат кръстоски и фертилни поколения.

г) Проблемата за стадийното развитие на растенията

Лисенко установи, че развитие и растеж при семенните растения не е едно и също нещо. Развитието на растенията протича на отделни, качествено различни етапи, т.е. стадии. То не е плавен процес на натрупване вегетативна маса, а напротив, протича на етапи, стадийно, като всеки отделен стадий е качествено преломен етап в развитието на растението, необходим за възникването на следващия етап (стадий), водещ в края на краищата към плодоношение. За възникване на всеки отделен стадий е необходим известен комплекс външни условия, като топлина, светлина, продължителност на осветлението и пр. Комплексът външни условия, необходим за растежа и развитието на много растения, не е един и същ. Скоростта на развитието на растението не зависи от скоростта на вегетативния растеж. Познавайки комплекса от условия, необходим за преминаване от един стадий в друг, ние можем да влияем на развитието на растенията в едно или друго направление, за преминаване по-бързо или по-бавно от един в друг стадий на развитие. Насочването на нашето внимание към индивидуалното развитие на растенията открива нови, широки перспективи за подобрение на растенията и увеличаване на добивите. Цялото учение за яровизацията на културните растения, разработено от Лисенко, се основава върху учението за стадийното развитие. Това учение има огромно теоретическо и практическо значение. В практиката на съветското совхозно и колхозно стопанство яровизацията на зърнените култури, яровизацията и лятното засяване на картофите доби широко приложение. Необходимо е да се разгърне и у нас широка опитно-изследователска работа в това направление.

Особено голямо значение за успеха на хибридизацията има правилният подбор на родителските сортове. Досега нямахме сигурен метод при тоя подбор. Разработеният от Лисенко метод на предварителен стадиен анализ на сортовете дава възможност за сигурна и бърза селекционна работа.

д) Основна корекция на досегашната семепроизводителна теория и практика

Нашата досегашна семепроизводителна практика се основаваше на теоретическите положения на менделизма-морганизма и на учението за „чистите линии”. Оттук произхождаше и разделянето на селекционната работа, производството на елитния материал, от семепроизводството, от размножението на готовите създадени сортове. Със създаването на сорта работата на селекционера се смяташе за свършена. Сортът по-нататък се размножаваше в неограничен размер – той си оставаше непроменен, стига да се пази чист, да не се смеси с други сортове. Това беше досегашното наше схващане, основано върху концепциите на менделизма-морганизма. Мичуринското учение за семепроизводството е принципно различно. Основният принцип на мичуринското учение е, както вече се изтъкна, възможността за направляване, възпитание на растителните организми чрез създаване на най-добри агротехнически условия, правилно възпитание на семенния материал и прилагане на непрекъснат подбор.

Оттук произлиза необходимостта от непрекъснато въздействие върху сорта, пуснат в семепроизводството, по посока на неговото все по-голямо усъвършенствуване и подобрение. Елитното семепроизводство и селекционната работа са неразделно свързани. 

Те не могат да бъдат разделени. „Колкото по-добре селекционерите овладяват метода за създаване и възпитание на елитните семена, толкова по-бързо те ще дават нови и по-добри сортове – казва Лисенко. – В никой случай не бива да се разделя работата по създаване на елитите от тая по създаване на нови сортове. Време е да се ликвидира разривът между селекционната и семепроизводната работа. Време е да се разбере, че селекционната работа по подобрение на наследствените качества на семената трябва да бъде осигурена по цялото протежение на семепроизводната работа”.

Това ново мичуринско схващане за семепроизводството трябва да легне в основата на нашата бъдеща теория и практика в семепроизводството.

Необходими са и съответни мероприятия в областта на почвознанието, а също и в областта на животновъдството. На този въпрос тук не ми е възможно да се спирам. В разискванията обаче тези въпроси трябва обезателно да бъдат засегнати.

Другари и другарки!

Аз се постарах да поставя въпросите относно положението на биологичната наука у нас ясно и открито. Необходимо е сега да ги разискваме с оглед на нашите конкретни условия, да ги изясним и се обединим около съветската мичуринска биология. 

Това се налага толкова повече, като се има пред вид, че ние се намираме в един извънредно важен момент от развитието на нашето селско стопанство, в момента на преминаването му от изостанало, частно-собственическо в социалистическо. Всяка идеологическа изясненост, всяко колебание, всяко изоставяне в този важен исторически момент ще бъде извънредно пакостно за развитието на нашето преустройващо се на социалистически основи земеделско стопанство.

Като червена нишка през цялото учение на Мичурин минава връзката, неразделната връзка с практиката на социалистическото земеделско стопанство. Силата на мичуринското учение се заключава именно в неговата тясна връзка с колхозите и совхозите, в разработването на теоретични проблеми по пътя на разрешаването на практически важни задачи на социалистическото селско стопанство. 

Ние, българските биолози, агробиолози, генетици и селекционери трябва дълбоко да проумеем тая основна черта на мичуринското учение, на съветския творчески дарвинизъм. 

И не само да я проумеем, но да се научим да я прилагаме на дело в цялата наша ежедневна работа. Ние трябва сега да се научим да разработваме теоретически проблеми чрез разрешаването на важни практически задачи на нашето преустройващо се земеделско стопанство. 

В гръцката митология се говори за героя Антей, сина на Гея, богиня на земята, който бил неуязвим, когато седял здраво на майката-земя. За да го поразят неговите врагове, го откъснали от земята и го издигнали високо във въздуха.

Ние, българските биолози, агробиолози, генетици и селекционери, ще бъдем неуязвими, когато стоим здраво на земята, върху позициите на мичуринската наука, в тясна, неразделна връзка с нашето преустройващо се на социалистически начала земеделско стопанство, дейно и непрекъснато подпомагайки неговото развитие напред.

Ние ще бъдем неуязвими, когато, въоръжени с мощното мичуринско учение за преобразуване на природата, работим неуморно с всички сили на полето на нашето земеделско стопанство и чрез конкретни постижения създаваме все по-добър и щастлив живот на нашите земеделски стопани.

Нека пожелаем, щото нашата биологична и агробиологична наука, стъпила здраво на непоклатимите основи на мичуринското учение, се окаже достойна за великата задача, която предстои – преустрояване на нашето стопанство на социалистически начала.

Да живее мичуринското учение, развило се във великата страна на социализма, под бащинските грижи на ВКП(б), под грижите на Ленин и Сталин!

Да живее нашата биологична наука, която се преустройва на единствено научни, мичурински основи, с помощта на славната Българска Комунистическа Партия и нейния вожд, другаря Г е о р г и Д и м и т р о в! 

(Ръкоплескания.)

ИЗКАЗВАНИЯ


(...)

Иван Панчев, редовен доцент по естествознание и философия. Другари! Ние всички сме били възпитани в гимназиите и университета в духа на формалната генетика и затова всички стояхме на принципите, развивани от Вайсман, Мендел, Морган. Следователно, сега може да става въпрос само кой кога е започнал да се освобождава от разбиранията на буржоазните генетици и дали това е станало преди дискусията в СССР, или вследствие окончателната победа на съветския творчески дарвинизъм над реакционната генетика.

Първото разколебаване в принципите на вайсманизма-морганизма се появи, когато прочетох статиите на академика Т. Д. Лисенко и акад. И. И. Презент в сп. „Биология в школе” от 1938/39 год.

Поради започналата война на фашистка Германия със СССР, аз не можах да проследя по-подробно този въпрос и останах на позициите на менделизма-морганизма. Оттогава е и моята експериментална работа „Хромозомни мутации” чрез въздействие с колхицин, издадена от БАН.

След 9.ІХ.1944 год. основно се запознах с дискусията от 1936 год. от сборника „Спорные вопросы генетики и селекции” и тази от 1939 год., част от докладите на която намерих в сп. „Под знаменем марксизма”.

През 1945 год. изнесох доклад пред конференцията на естествениците в България на тема „Еволюция и наследственост”. По-късно този доклад бе отпечатан в сп. „Философска мисъл”. Редакцията на това списание оказа помощ за правилното изясняване на принципните положения на мичуринското учение в статията. Въпреки това обаче в нея личи известна търпимост към вайсманизма-морганизма. 

В него аз застъпвам учението на Мичурин-Лисенко. Докладът ми послужи за основа да предложа нова програма по биология, в която бих изключил менделизма. На конференцията обаче станаха обширни разисквания и се сметна, че е много революционно да се изключи тази глава от биологията. Въз основа на решението на тази конференция бе съставена нова програма, по която ние написахме учебник по биология за нашите гимназии. В него за първи път се говори по-подробно за работите на Л. Бербанк, Ив. В. Мичурин, М. Ф. Иванов и Т. Д. Лисенко. С това гимназиалният учебник изпревари университетските курсове. За съжаление обаче съавторите допуснахме сериозна грешка, като дадохме широко място на вайсманизма-морганизма. В това отношение критиката на др. Т. Павлов във „Философска мисъл” е основателна. Ние не бива да се оправдаваме с това, че съветските учебници също така застъпваха менделизма. Имаше и учебник, в който нищо не се говори за Вайсман-Мендел-Морган. Това е учебникът на М. И. Мелинков, А. А. Шибанов и А. А. Яхонтов „Основы дарвинизма” от 1941 год.

В експерименталната си работа аз преди дискусията се ориентирах към проблемите на мичуринската биология. Още в 1946 год. започнах опити с вегетативна хибридизация, а през 1947 год. започнах и опити с разклонената пшеница (показва класове на разклонена пшеница), за която до нас започнаха да идват сведения от СССР след дискусията през 1948 год.

Този път, изминат от мене, показва, че аз съм се ориентирал твърде рано към учението на Мичурин-Лисенко, но едва дискусията от 1948 год. ми даде възможност окончателно да скъсам с идеалистическите и метафизически схващания на Вайсман-Мендел-Морган.

Другари!

 Биологията дава необикновено богат материал за изграждането на правилен научен мироглед. Но постиженията на биологията имат и голямо практическо значение. Следователно тя не е откъсната от живота, а стои в тясна връзка с него. Точно за това с проблемите на биологията се занимават философи, писатели, естественици, агробиолози, животновъди, медици и пр.

В биологията са отразени двете основни направления на философията – идеализмът и материализмът.

Настоящата сесия, която има за задача да изясни състоянието на биологичните науки у нас, трябва да изясни на какви идеологични позиции стоят нашите учени и същевременно какви практични резултати имат в областта на своята научно-изследователска работа.

На дискусията по биология в СССР центърът на тежестта пада върху учението за наследствеността, като се изтъкна идеалистичният и метафизически характер в учението на Вайсман-Мендел-Морган. Ако ние тук се ограничим да посочим само грешките на нашите научни работници в техните схващания за наследствеността, то има сериозна опасност да се допустне, че всички други важни принципно теоретични положения тука са благополучно разрешени. Смятам, че сега след дискусията в СССР е много лесно да се посочат погрешните схващания на формалните генетици. Достатъчно е да обърнем която и да е биология, генетика или научно-изследователска работа върху наследствеността в периода от 1920 до 1946 година на която и да е страница, за да се убедим, че духът на вайсманизма, менделизма, морганизма свободно се шири там. 

Освен идеалистичният и метафизичен характер, така добре изразен в учението на Вайсман-Мендел-Морган, ние трябва да посочим в настоящата сесия и редица други принципно-погрешни положения, които също така нямат нищо общо с основите на диалектическия материализъм.

Не може преподавателят по философия да внедрява в съзнанието на своята аудитория основите на диалектическия материализъм, а същевременно в курсовете по биология, физиология, генетика, животновъдство и пр. да се застъпят противоположни становища. Тук ще посоча само някои типични случаи.

В желанието си да застанат на материалистични позиции, някои автори развиват съвършено неправилни положения. Най-често ние виждаме да се застъпва механистичният материализъм, а последният води до отричането на диалектиката в природата. Например др. Петър Петков, професор по анатомия и физиология в Агрономическия факултет, в своята работа „Има ли мъртво вещество” развива такива положения, каквито развиваха материалистите от 17 и 18 век, а в някои отношения дори и по-неправилни. Той пише например следното: „Размножаването не е отличителна същност само на живите тела, защото има организми, които са изгубили способността да се размножават” (В-к „Ведрина” от 27.ІХ.1946 год.). Първият въпрос, който трябва да се зададе, е: кои са тези организми, които не се размножават? Такива организми, разбира се, няма. Ако има организми, които не се размножават и при все това съществуват, то ние трябва да приемем, че те са безсмъртни. Щом е така, можем ли с достатъчно логично основание да се борим срещу становището на Вайсман за потенциалното безсмъртие, а същевременно да приемаме съществуването на безсмъртни организми?

Голяма теоретична и принципна грешка прави както проф. Петър Петков, така и много други наши учени, че не намират никаква принципна разлика между живите и мъртви тела и поставят знака на равенство между тях. Такова схващане няма нищо общо с диалектическия материализъм. Според последния развитието в природата става по пътя на преминаването от едно качествено състояние в друго чрез скок. 

Бавните количествени натрупвания довеждат до такова състояние, че материята минава от едно качество в друго ново качество. В новите качества има и нови закономерности. Физиката и химията са достатъчни да ни обяснят явленията от мъртвата природа, но в живата природа върху тези закономерности израстват нови, биологични закономерности, които не се изчерпват със законите на физиката и химията. Напр. къде в кристалите можем да наблюдаваме асимилация, дезасимилация, регенерация, симбиоза, естествен подбор, наследственост и пр. Точно това развитие на материята от едно качествено състояние в ново обуславя и съществуването на отделните науки – физика, химия, биология, социология, психология и пр. Всяка една от тях има за задача да разкрие специфичните закономерности. Такова е в най-общи линии марксическото схващане за жива и мъртва природа. А ето какви положения развива др. проф. П. Петков.

„Всички нови изучвания върху неорганичните вещества, които досега смятаме за мъртви, потвърждават, че и у тях се наблюдават и повтарят всички признаци, които сме свикнали да смятаме за присъщи само на живите същества”... В кристалите имало дори и памет. „Под влиянието на по-раншни дразнения – казва др. Петков – у мъртвите тела остава нещо като спомен и у тях се предизвиква някаква своего рода памет. Например един метал се осуква много по-лесно, ако вече един път е бил осукван”. По-нататък той продължава: „Зараждането и размножаването на кристалите и тяхното хранене, растене и предаване на наследствените белези са подчинени на същите закони, както и при живите същества”. 

„Намерена е – пише др. Петков – и пълна еднаквост между живота на небесните тела и на живите същества. Защото и небесните тела се пораждат от двама родители – от стълкновението на две светила. И зародишът на планетата прекарва известно време в тялото на майката като мъглявина, а после вън от нея в междузвездното пространство, както и зародишът на живите същества живее отначало в тялото на майката, а после вън от него в околната среда”. И др. Петков заключава: „От всичко това се вижда, че всичките признаци, свойствени на живите същества, се повтарят и при мъртвите тела. И те са чувствителни към външните раздразнения, уморяват се и си отдъхват, приспособяват се и се защитават, боледуват и страдат, обладават наследственост и нещо като памет”. За да бъде пълна аналогията, др. проф. Петков е забравил само да каже, че и при кристалите има критика и самокритика и че и те водят дискусии (веселост, ръкоплескания).

Подобни схващания могат да бъдат посочени и у други автори, но тук посочвам само един образец, за да видим колко е необходимо да се преустрои цялата наша биологична наука на диалектико-материалистични основи, а не само проблемите на наследствеността да бъдат правилно осветлени, защото въпросът за материалистичното разбиране на наследствеността е само частен случай от общата методология, която трябва да легне в основата на нашата теоретична и научно-изследователска работа.

Случаят, който посочих, много ясно показва, че когато авторът, независимо от това, че е комунист, не стои на диалектико-материалистични позиции, много лесно се плъзга от механистичния материализъм към идеализма. И наистина не е ли най-чиста проба идеализъм твърдението, че и кристалите имали памет? По какво се различава това схващане от твърдението на Хекел за атомната душа, така широко развито в неговата известна работа „Световните загадки”?

Като правим тази критика на др. проф. П. Петков, трябва същевременно да изтъкнем, че е добър наш учен и смятаме, че той ще може да преодолее тези грешки и ще стане наистина прекрасен популяризатор на биологичните проблеми в светлината на марксизма-ленинизма.

Механистични елементи във връзка с проблемите на биологията намираме дори и в някои от схващанията на уважавания от всички нас философ-диалектик, известен и в чужбина, др. академик Тодор Повлов. (Раздвижване.) В известната негова работа „Теория на отражението” биологичните проблеми заемат доста място. Там обаче намираме някои неправилни положения, на които искам на тази биологична конференция да обърна вашето внимание.

На стр. 67 др. Павлов засяга проблемата за еволюцията на организмите и пише следното: „За да се появи на света качествено нов организъм, нужно е да станат качествени промени в самите гени. Обикновено това става при кръстосването на организмите”. След това др. Павлов обяснява какво трябва да разбираме под кръстосване.

Обяснението на еволюцията чрез кръстосване е възкресяване на старата теория на холандския ботаник Лотси. Всички биолози в СССР, без разлика на това дали са вайсманисти-морганисти или мичуринци, се обявиха против теорията на Лотси. Учението за еволюцията само по пътя на кръстосването е метафизично, защото то отрича самото развитие. За да има развитие, трябва да има появяване на нещо качествено ново. При кръстосването няма създаване на нови белези, а има само комбинация на съществуващите дадени вече качества. Може да се комбинира само онова, което вече съществува. Следователно тук няма развитие, няма появяване на нови качества, а има комбинация на съществуващите качества. Оттук излиза, че гените са вечно дадени. Това схващане не може да обясни еволюцията в природата. Това не е диалектическо обяснение. 

Механистични схващания развива и проф. Консулов в своя учебник по биология. Той например пише: „Ако един кристал се повреди, той може в някои случаи да се регенерира и това става по строго определен път във връзка с „цялото”. 

Тъй наречените пък течни кристали дават и нещо повече: те растат като индивиди и при дадена пределна големина се делят аналогично на деленето на клетките”. За него „материалистичното схващане на живота се стреми да заличи съвършено границите между проявите в живата и неживата природа, да сведе жизнените процеси напълно до физико-химични такива” (стр. 9). 

Тук явно личи стремежът на проф. Консулов да защити своите реакционни идеалистически схващания.

Проф.Стефан Консулов

С такива механистични схващания диалектическият материализъм няма нищо общо и затова една от задачите на марксистите е да освободят биологичните науки от механистичния материализъм, който е пуснал дълбоки корени между нашите учени и върху богатия фактически материал да затвърдят основите на диалектическия материализъм. 

Без правилен методологичен подход няма положителни резултати. Това особено ясно и нагледно доказаха Лисенко и другите мичуринци в СССР, като посочиха, че липсата на здрав марксически мироглед доведе много биолози, агробиолози, генетици, животновъди и пр. до идеализъм и метафизика в областта на теорията, до безплодие в областта на практиката и до явни реакционни положения при обяснение на обществените явления.

За мнозина още не е ясно защо вайсманизмът-менделизмът-морганизмът е идеалистично и метафизично учение. Смята се дори, че приемането на хромозомите, респективно на гените, като материални носители на наследствените белези, е достатъчно основание да се причисли вайсманизмът-морганизмът към материализма, а допускането, че получаването на мутации чрез въздействие посредством различни фактори е доказателство за влиянието на външната среда в духа на Мичурин-Лисенковото учение.

Вайсманизмът-морганизмът е идеалистично и метафизично направление в биологията, защото поставя пропаст между зародишната плазма и тялото (сомата), защото издига китайски стени между идиоплазмата и трофоплазмата, защото разглежда тези части на клетката откъснати едни от други без връзка между тях. „В противоположност на метафизиката – казва Сталин – диалектиката разглежда природата не като случайно струпване на предметите, явленията, откъснати едни от други, изолирани едни от други, а като свързано единно цяло.

Затова диалектическият метод смята, че нито едно явление в природата не може да бъде разбрано, ако то се вземе в изолирано състояние, без връзка с околните явления, понеже всяко явление, във всяка област на природата, може да бъде превърнато в безсмислица, ако го разглеждаме без всяка връзка с околните условия, откъснато от тях и обратно – всяко явление може да бъде разбрано и обосновано, ако то се разглежда в неразделна връзка с околните явления, като обусловено от окръжаващите го явления” (Сталин. „Вопросы ленинизма”, стр. 536, 11 издание).

Като съпоставим тази кристално ясна мисъл на Сталин и учението на Вайсман за идеоплазмата и трофоплазмата, става съвършено ясно защо наистина вайсманизмът е метафизично направление в биологията.

Понеже вайсманизмът-морганизмът приема хромозомите, респективно – гените за материални носители на наследствените белези, то смята се, че това учение е материалистично.

Това мнение на пръв поглед е доста правдоподобно, обаче когато го анализираме по-подробно, виждаме, че то възкресява старата преформационна теория, защото приема, че всичко е предопределено в хромозомите и гените. 

Следователно тук няма развитие, няма еволюция в истинския смисъл, в диалектичния смисъл на думата, а само разгъване на свещен китайски папирус, на който всичко предварително е написано. Ленин в своята забележителна работа „Към въпроса за диалектиката” казва: „Двете основни (или двете възможни, или двете наблюдаващи се в историята) концепции на развитието (на еволюцията) са: развитието като умаляване и увеличаване, като повторение, и развитието като борба на противоположностите... Първата концепция е мъртва, бедна, суха. Втората – жизнена” (Ленин. „Философские тетради”, стр. 327-328, 1947 год.). Това значи, че първата концепция е метафизична, а втората диалектична. Точно за това не-можем да се съгласим с репрезантивните и микромеристичните теории за наследствеността, защото те възкресяват преформационната теория, а преформационната теория е чиста метафизика в биологията.

Най-после заслужава да се прецени дали предизвикването на мутации чрез въздействие с мутагенни фактори (рентгенови лъчи, колхицин, аценафтен и пр.) представлява от себе си мичурински метод. С други думи, дали ектогенетиците са мичуринци, тъй като те получават наследствени изменения чрез въздействия на външни фактори. На пръв поглед като че ектогенетиците стоят на мичурински позиции, като че ли между ектогенетиците и мичуринците няма принципна разлика. В същност обаче между тях има коренна, съществена разлика. Тя се състои в следното.

„

Преди всичко ектогенетиците, в желанието си да избегнат погрешните схващания на автогенетиците, приемат, че външни сили действуват за изменение на наследствеността, но не обикновените външни сили: топлина, влага, суша, налягане и пр., а необикновените външни въздействия, и то в такива дози, каквито никога не се срещат в природата. Следователно, ако предизвикването на наследствени изменения става чрез силни концентрации на мутагенните фактори, каквито в природата няма, то как ще се обяснят наследствените изменения в естествена обстановка, как ще се обясни тогава еволюцията в природата. Пред този въпрос ектогенетиците остават безпомощни.

За тях е характерно и това, че те се осланят в своята работа на случайността. Действува се с мутагенните фактори, за да се предизвикат наследствени изменения, но какви ще бъдат тези изменения, кога ще се получат, в какъв размер и пр., е една загадка за експериментатора. Предизвикването на полезна мутация е рядка случайност. Получаването на мутации е случайно, получаването на полезни мутации е още по-голяма случайност, запазването им е съвсем рядка случайност и т.н. Фигуративно да се изразим, това значи – сляпо летение.

А всичко това показва, че в една от най-положителните и точни науки се въвежда съвсем несигурен и неточен метод на работа. Точно с това ще си обясним и обстоятелството, че от толкова години се работи с мутагенни фактори и никакви реални постижения няма за селско-стопанската практика.

 Практиката е най-добрият критерий за истината, а тя е против теорията на ектогенетиците. Професор д-р Дончо Костов например работи у нас от десет години, а и преди това е работил с мутагенни фактори в СССР, и от толкова години той не може, а и другите генетици не могат да посочат нито един полезен сорт, въведен от тях по пътя на този злополучен метод на работа.

А такива ли са резултатите и така ли работят Мичурин, Лисенко и техните следовници? Всекиму са известни необикновено ценните им резултати, за да не ги изброяваме. Нас ни интересува методологичната страна на въпроса и не може да не подчертаем, че те никога не са разчитали на щастливата случайност, а напротив, по пътя на строгата планова изследователска работа те получават не каквито и да било сортове, а желаните такива. Например болшевишката партия и правителството на СССР поставят задача да се създадат студо-устойчиви сортове ръж и пшеница, за да се използуват безкрайните Сибирски полета. Срокът беше много кратък – за пшеницата се даваха от три до пет години, а за ръжта – две-три години.

 С тази задача се справи само Лисенко. Това е образец на научно-изследователска работа за създаването на желани сортове във възможния най-кратък срок. Никой от формалните генетици по цялото земно кълбо не си е поставил за цел да получи определен сорт и да го получи, като не разчита на щастливата случайност. Затова и на научната сесия на ВАСХНИЛ се подчерта, че Мичуриновата биология няма нищо общо със случайностите. Техните положителни резултати се дължат на овладяването принципите за изменение наследствеността на организмите и насочването й в строго определена посока. За тази цел широко се използуват: аналитичната селекция, хибридизацията – полова и вегетативна, методът на ментора, методът на посредника, теорията за стадийното развитие, респективно яровизацията, подборът на изходните родителски форми, създаването на благоприятни условия за развитие и пр. Всичко това няма защо подробно да се изяснява на тази просветна аудитория. Получаването на триста сорта растения само от Мичурин, въвеждането на много нови сортове от неговите последователи, и особено от академика Лисенко, показва докъде може да доведе правилното материалистическо учение в биологията и докъде води идеалистичният и метафизичен вайсманизъм-морганизъм.

Съвсем естествено стигнахме до другия важен принципен въпрос – безплодието на вайсманизма-морганизма в практиката. За нас е съвършено ясно, че ръководени от погрешната идеалистична и метафизична теория на Вайсман-Мендел-Морган, нашите учени не можаха и не могат да създадат нищо ценно. Но ако те смятат, че това е правилна теория и им е трудно да се разделят от нея, те са длъжни да дадат отчет не само пред конференцията, а и пред българския народ, какво собствено дадоха на нашето селско стопанство за подобрение на нашите сортове или за въвеждане на нови такива.

Не е ли образец на безплодие през цялата си научна дейност да се занимавате, като проф. Дончо Костов, Михаил Христов, Генчо Генчев, Папазова, частния доцент Христов и др., с промените в хромозомния апарат на Hieracium, Pothentila, Geranium и др. обекти, които нямат никакво стопанско значение.

И не е ли време да се разбере, че науката трябва да служи на народа, а не да се скове между четирите стени на кабинетите и лабораториите и както тя заля широките полета на совхозите и колхозите, да стане и у нас ръководящ фактор в трудово-кооперативните земеделски стопанства и ферми. Ето пътят на новата наука, наука, която ще служи за изграждането на социализма в нашата страна.

Най-после ще се спра и на последния принципиален въпрос – реакционната същност на вайсманизма-морганизма и как той е отразен в схващанията на нашите учени.

Теорията на Вайсман и Морган, че наследствените белези са локализирани в хромозомите, респективно в гените, и че обикновените външни условия нямат значение за изменението на наследствеността, послужи като основа за оформяването на най-реакционните теории и особено тия, свързани с наследствеността при човека.

Да вземем например „Генетиката” на проф. Михаил Христов. Вероятно за да не бъде обвинен, че държи теорията на страна от човека, той се спира да изясни някои въпроси от културата на народите с помощта на учението на Вайсман-Мендел-Морган. На стр. 223 четем следното: „Висшите слоеве на атинското население през разцвета на Гърция били във висша степен хомоциготни. На това обстоятелство се отдава големият културен напредък по онова време и появяването на толкова голям брой надарени личности... Упадъкът на Гърция започва с реформите на Клистен (507 преди н. ера). Чрез даването на граждански права на варвари и освободени роби се е дошло до смесени бракове, от които в едно късо време е произлязло такова разпадане, че и въвеждането на стария закон от Перикъл (481 г.) не е могло да предотврати упадъка” (М. Хр. Генетика, стр. 223-224, 1936 г.).

Според М. Христов излиза, че Гърция имала висока култура, когато аристократите са се женили помежду си, а щом започнали смесените бракове на аристократи с варвари и роби, културата се понижила и изчезнала. С други думи, освобождението на робите довело до упадъка на Гърция. Ето до какво реакционно заключение стига един професор, който прилага учението на Вайсман-Мендел-Морган, без да прояви най-елементарна критичност. Един прогресивен учен не може да не се сепне от лансирането на подобно реакционно схващане за упадъка на културата.

Особено ярко е проявена тази реакционна страна от учението на Вайсман-Мендел-Морган в схващанията на бившия професор по зоология и биология Ст. Консулов. На него няма да се спирам, защото неговите схващания за расите, евгениката и обществено-политическите му проявления са много пресни в съзнанието на всеки от нас. Той доведе теорията на Вайсман-Мендел-Морган до нейния логичен край – до най-реакционни схващания за упадъка на културата, за неравенството на расите и пр. Не може да бъде и другояче – идеалистичните теории не могат да създадат прогресивни движения, а само реакционни.

Ние трябва да заострим нашето внимание към неорасизма, защото ако е погребан германският расизъм, сега се надига англо-саксонския расизъм. Нашата задача е да разобличаваме расизма във всички негови направления. 

Сега искам да спра вашето внимание на един от най-големите наши биолози, известен и в чужбина със своите научни изследвания, уважавания академик проф. д-р Методи Попов. Не може да се говори за положението на биологичната наука у нас, без да се прецени делото на др. Методи Попов, под чието влияние се оформиха много научни кадри-естественици, медици, агрономи и др.

Научната дейност на академика проф. Попов е много разнообразна. Той е напечатал повече от 150 научни работи, много популярни съчинения и статии. Главната проблема, с която е свързано неговото име, е учението за стимулациите. Същността на стимулациите се изразява в това, че чрез въздействия върху семената с разни химически съединения се увеличава оксидационната дейност на клетките, които дотогава са били в понижена жизнена дейност. От данните на др. академик Методи Попов се вижда, че стимулацията може да има стопанско значение, но още не е намерила приложение в практиката.

Стимулационните разтвори дадоха добри резултати и при заздравяването на раните.

Излизайки от учението за стимулациите, академик Методи Попов успя да предизвика деление на яйца от морски таралеж, без да бъдат оплодени, а само чрез въздействие с магнезиев двубромид. Оттук той извади заключението, че сперматозоидите, наред с наследствените предразположения, носят и стимулационни агенти. Следователно екстракти от мъжки продукт би трябвало да предизвиква такова деление на яйцето. И в действителност чрез екстракт от прашец на дъба (Quercus ilex) и на растението кала (Cala etiopica) той успя да предизвика деление на яйца на морски таралеж. Тези постижения на академика Попов имат извънредно важно значение за затвърдяването на материалистичния мироглед и в това отношение неговите опити стоят наравно с тия на Тихомиров, Хертвиг Жак Льоб и др.

Академик Попов и руският учен Герасимов експериментално доказаха съотношението между ядрото и протоплазмата (опитите със Stentor). 

Той разработи теорията за цвета на рибите като резултат на естествения подбор по-конкретно, в зависимост от вътрешното отражение на светлината във водата.

Особено важно в теоретично отношение е, че той пръв откри тетрадни групи в соматичните клетки (1908 г.). Вайсманистите-морганисти смятат, че само в половите клетки съществуват тетрадни групи, защото само те имат редукционно деление.

 Откритието на др. Методи Попов подрина основите на китайските стени, които беше издигнал Вайсман между половите и соматичните клетки.

Излизайки от тези и други свои изследвания, академик Методи Попов се обяви против учението на Вайсман, че хроматинът е носител на наследствените белези. 

В своята работа, печатана в 1906 г. в „Archiv fur Microsskopische Anatomie” на стр. 63 пише следното: „Но дали ние имаме право да приемем, че хроматинът е единственият и изключителен носител на наследствеността и дали отличаването и разделението на два вида хроматин – на трофохроматин и идеохроматин – може да се поддържа? 

Колкото и да ни се представят микромеристичните теории добре обосновани, не може да не се види, че те в края на краищата се връщат към старите преформационни схващания”. 

В своята биология от 1919 год. лекцията за наследствеността др. Методи Попов завършва така: „Теориите, които обясняват наследствеността, като излизат от положението, че наследствените признаци са представени в половата клетка чрез обособени материални частици, не стоят в съгласие с новите схващания за клетката”. След като излага експерименталните данни на Мендел, проф. Методи Попов се обявява против опита да се подведат тези факти под хромозомната теория за наследствеността (стр. 410-412, 1919 годи.).

Проф. Попов в този курс защищава тезата, че придобитите белези се предават по наследство. Тази тенденция е прокарана дори в учебника от последното издание.

Най-после в курса по биология проф. Попов брани биохимичното схващане за живота от всякакви виталистични тенденции. Като говори за Негели, който иска да обясни еволюцията с вътрешния стремеж към усъвършенстване, др. Попов заключава: „Теорията на Негели поставя като обяснителен принцип една прикрита виталистична същност и като такава тя няма днес, когато позитивните схващания вземат предимство в биологичните науки, голяма обяснителна стойност” (стр. 471, 1919 год.).

Такива са в най-общи линии експерименталните постижения и теоретични разбирания на др. академик Методи Попов, отразени и в неговия курс по биология от 1919 год. 

По-късно обаче той широко застъпи учението за наследствеността на Вайсман-Мендел-Морган в курсовете по биология. В подкрепа на хромозомната теория за наследствеността е и неговата работа „Експериментално предизвикани мутации при Drosophila melanagaster чрез химически въздействия”, печатана в Годишника на Софийския университет през 1938 година. 

Тук именно другарят Методи Попов започва със следното основно положение на вайсманизма-морганизма: „Изучванията на менделизма показаха, че само онези признаци могат да се предават в наследство, които са представени в наследствената материя, в хроматина, в идиотипа” (стр. 81). По този начин проф. Попов теоретично и експериментално се яви в защита на хромозомната теория за наследствеността.

Като хвърлим общ поглед върху научно-изследователската работа на академик Методи Попов, виждаме, че само една от неговите над 150 научни публикации е изградена върху учението на Вайсман-Мендел-Морган, както и учебникът по биология от второто до последното издание.

Друга принципно слаба страна е, че другаят Методи Попов стои на механистично-материалистични позиции. 

Например в последното издание на биологията четем следното: „Време е вече да се направи поне начален опит за обяснението на жизнените процеси не само като израз на молекулярни и йонни състояния между съставните съединения на живата протоплазма, но да се разгледат жизнените прояви като израз на атомни и атомно-разпадателни процеси” (стр. 620, 1948 год.). 

Такъв опит е направен и най-пресен е случаят с английския учен Ервин Шредингер, който написа работата „Що е живот от гледището на физиката” и тя бе разкритикувана основно от съветските учени. Това не пропусна да отбележи и Лисенко в своя доклад.

Диалектическият материализъм не може да приеме и свеждането на сложните социални явления до биологическите закономерности, какъвто опит прави уважаемият академик Методи Попов. Напр. той обяснява духовния и политически разцвет през Първото и Второ българско царство с благоприятното съчетание на расите, но между Първото и Второ царство имаме византийско робство от 70 години. От този период расовият облик не се е променил, а духовният и политически разцвет изчезва. 

Опитът за биологизацията на обществените явления води началото си още от Дарвин, който обяснява изгонването на турците от Европа с превъзходството на по-висшите раси на европейските народи над туранските народи. На същото основание трябва да приемем, че преди 500 години туранските племена са били по-висши, тъй като са стигнали до Виена. Маркс и Енгелс не се поколебаха да посочат грешките на Дарвин. От това разбира се авторитетът на Дарвин не се намали, а напротив, дарвинизмът, очистен от своите грешки, стана солидна естествено-научна основа на научния мироглед.

Знае се много добре, че академик М. Попов излезе срещу германския расизъм и подпомогна борбата срещу тази реакционна теория не със своите грешки, а с правилните си позиции. 

Той поведе борба за тържеството на демократичните принципи и това издигна името му на прогресивен учен. 

В своята биология той подчертава, че „антропологическите изучвания на расовите съотношения показват недвусмислено, че в Европа няма, а и никъде по света чисто расови народи”. 

А на друго място пише, че не може да се поддържа научно духовното предимство било на северната, било на медитеранската, било на която да било друга раса при изграждането на културата (Биология, стр. 506, ІІІ издание). А в „Наследственост, раса и народ” той пише: „Българинът трябва да се освободи от комплексите на малоценност, които погрешни расови учения у нас и в чужбина искат да насадят в неговата душа и да не робее пред всеки „европеец”, да не се чувствува малък пред него по рождение” (стр. 148).

Изобщо като имаме пред вид, че проф. Методи Попов се е старал да даде постиженията на науката с оглед изграждането на позитивен поглед и да затвърди не виталистичните, а материалистичните разбирания за света, смятаме, че той, както и всеки материалистично мислящ учен, лесно може да мине от позициите на механистичния материализъм към диалектичния.

Ако големият руски учен, академикът Иван П. Павлов, който посрещна дори враждебно съветската власт и беше религиозно настроен, можа да стане гордост за съветската наука, то смятаме, че нашият добре известен и в чужбина биолог би могъл, след като се освободи от някои преодолими положения, да стане гордост на нашата прогресивна биологична наука. (Ръкоплескания.)

 Затова впрочем имаме вече указания от факта, че в последното издание на биологията е направен опит за изясняване основните характерни черти на диалектическия метод, като е използувана класическата работа на Сталин. Обстоятелството, че въпреки това се срещат механистични и идеалистични моменти, показва, че пълното освобождаване от тях ще бъде един процес, в който дълг е на всеки марксист да се отнася не само към др. Методи Попов, а въобще към всички безпартийни честни учени, с уважение и искрено желание да им съдействува чрез принципна и другарска критика да се преустроят върху основите на прогресивната наука.

В духа на тези мисли ще припомня думите на Ленин, който в своята знаменита статия, печатана в сп. „Под знаменем марксизма”, пише:

 „Освен съюза с последователните материалисти, които не принадлежат към партията на комунистите, не по-малко, а дори и по-важен за работата, която войнствуващият материализъм трябва да извърши, е съюзът с представителите на съвременното естествознание, които са склонни към материализма и не се боят да го защитават и проповядват против господствуващите в така нареченото „образовано общество” модни философски лутания в полза на идеализма и скептицизма”. 

Особен дълг е обаче на всеки да помни думите на Ленин от същата статия, че „без солидно философско обоснование никакви естествени науки, никакъв материализъм не може да издържи борбата против буржоазните идеи и възстановяването на буржоазния мироглед”. 

Нека всички се вдъхновяваме от гениалния теоретик на марксизма – Ленин и да превърнем неговите знаменити думи в живо дело. (Ръкоплескания.)

Проф. д-р Владимир Марков, член-кореспондент на БАН. 

Другари академици и научни сътрудници! Казва се: „Класиците на марксизма-ленинизма нееднократно са заявявали, че живата природа се е развивала и развива въз основа на строги, присъщи на нея закономерности”. Овладял тези закономерности, човекът е в сила да й въздействува и я подчинява. Тази истина, прозряна от Мичурин в практичния й смисъл за преобразяването на животни и растения, съставлява новия висш етап в развитието на биологичната наука.

В основата на мичуринското учение лежи концепцията на Тимирязев, според която наследствеността изхожда от признаването на единството на организма и условията на живота. По такъв начин се утвърждава зависимостта на наследствените свойства от въздействието на външната среда. В този смисъл околният свят се явява като първопричина за видоизменението и развитието на организмите.

„В тази светлина мичуринското учение, което по същност е материалистично-диалектично – казва Лисенко – потвърждава с факти тези зависимости, а Мендел-Моргановото учение по същина е метафизично-идеалистично, отхвърля такава зависимост.”

За мене е ясно, че противоречията между тези две течения изхождат от базата на философски мирогледи на двата воюващи свята – материалистичния и идеалистичния. Отнася се преди всичко до теоретичното разглеждане на ключовите проблеми, които в съвременната биология рязко се различават от общите подходи и методи за разрешаване на научните проблеми.

С това ние идем да потвърдим гениално установените от Тимирязев и Мичурин принципи за наследствеността, издигнати от тях като общо валидни за живата природа, с установените от друга страна в микробиологията факти за изменчивостта на микроорганизмите под влияние на околната среда и за онаследяването на придобити качества.

С оглед на това, че експериментирането с микроби дава възможност да се наблюдава изменчивостта и онаследяването в късо време на много генерации и обстоятелството, че при микробите се изключва бастардирване и от друга страна могат да се наблюдават всички възникващи промени по правилата на чистата култура на същинските вариетети, смятаме, че микробиологията се представлява в тесен смисъл на думата мичуринска наука, която се основава на изследователска дейност, изхождаща от чисто материалистични позиции, несковани в рамките на метафизиката.

В това отношение микробиологията предшествува материалистичната биология. Тя изследва обективните закономерности в развитието на света на микроорганизмите, без да е ограничавана от идеалистичните метафизични рамки, в които е поставена общата биология. За микробиологията знанията на тези закономерности са необходими предпоставки, за да подчиним практически третото царство, микроорганизмите, в служба на човека.

Точно този именно въпрос в своята цялост се поставя днес на научно определение от академика Лисенко. Според него биологът не трябва да се ограничава в научната си дейност само с обяснение в света на животни и на растения, а да ги насочва съответно към преобразяване с оглед нуждите на човека.

Чрез тази дефиниция за целите и задачите на биологията се поставя началото на една нова ера в развитието на тази наука благодарение на смелите вдъхновители на материалистичното философско мировъзрение, за които науката трябва да се освободи от схоластика, предразсъдъци, случайности. От чисто описателна и в най-добър случай обяснителна наука с името на И. В. Мичурин биологията започва като активно преобразяваща се с дейно насочено внимание към целокупната жива природа наука. 

Изключителното положение обаче на микроорганизмите по строеж, по състав и по изисквания всред света на живите същества ги прави призма за просветление на смисъла, на съдържанието и назначенията на творческия дарвинизъм на Тимирязев. Той разглежда организма изключително в единство с условията, при които съществува, а формите му – съответно изменението на тези условия.

Какви са тогава основните разногласия между материалистичната микробиология и схващанията на микробиолозите, представители на реакционното идеалистично учение на Вайсман-Морган за същността на наследствеността и за постоянството на организма, изключващо влиянието на външната среда?

Вайсман-Менделовото лъжеучение изхожда от предпоставката, че съществуват два вида същества: едно наследствено или идиоплазма и едно „хранително” вещество или трофоплазма (сома). Наследственото вещество представлява нещо само за себе си, друг свят, съвършено независимо от организма и условията на живота му.

Наследственото вещество е безсмъртно и никога не се създава. 

То се предава неизменно от генерация на генерация. Живото тяло за него е само прикритие и хранителна среда, тъй че от него не могат да се създадат зародишни клетки. Тази идеалистична и по същество мистична концепция стои в рязко противоречие със схващанията за наследствения индивидуален вариабилитет при едноклетъчните организми.

Положителни данни за съществуването на едно ядро, по-специално при бактериите, в смисъл на особена хроматинова маса, каквато притежава растителната и животинска клетка, нямаме. Едва в последно време, особено след откритието на електронния микроскоп, разполагаме с данни за някои бактерии (гонококи, чумни и тифни бактерии), че съдържат в плазмата си разпръснати зърнести вещества със свойства, подобни на хроматиено ядрено вещество. За ядрото от друга страна се твърди, че е непълно диференцирано или дифузно разпиляно в плазмата.

В бактериоплазмата, значи, не се наблюдават циклични или други изменения при делителния процес във връзка с наследствеността, както отбелязва кариокинезисът в животинската клетка. За хроматинно подобните ядрени вещества в бактериите имаме представа само от морфологичния им строеж, и то откъслечно и само за някои бактерии. За тяхното физиологично значение можем да съобщим толкова, колкото знаем за метахроматичните телца – нищо! Тях не можем обаче да свързваме в никакъв случай с предполагаемото хромозомно с наследствени заложби вещество „групов фамилен хромозом” за ядрените животински и растителни клетки на морганистите.

Ако прочее в микробиологията не отричаме един наследствен вариабилитет, създал се от външни въздействия, очевидно той няма някакви отношения към някакви предполагаеми гени в хромозомните вещества, при един изобщо несъществуващ кариокинезис при бактериите. В тази светлина разгледана, хромозомната теория с оглед онаследяването на придобити свойства е безпредметна за микробиологията.

По какъв начин тогава се осъществява наследственият придобит вариабилитет при едноклетъчните безядрени, неполово размножаващи се организми?

Вайсман пръв повдигна въпроса за онаследяване на индивидуалния вариабилитет при едноклетъчните организми. Той и тук не изключва наследствеността извън сферата на своята хромозомна теория, за удобство обаче приема, че при нисшите едноклетъчни организми зародишните и соматичните клетки са сляни в едно и като тъй онаследяването на придобити свойства е не само възможно, но и задължително. Становището на Вайсман за съвпадане на зародишните и соматични съставки е чисто умозрително, не почиващо на никакви експериментални данни.

Измененията в свойствата на микробите се отнасят до няколко категории. Едни са непостоянни или временни, т.е. съществуват, докато микробите са под влияние на факторите, които ги създават (топлина, химикали и пр.). В този случай се говори за временни модификации, но когато измененията са стойки и се предават с голяма упоритост по наследство, се говори за постоянни модификации. Тъй е, например, с някои култури пара-коли, които, отглеждани в лакмусови лактозни среди, започват след време да разлагат лактоза, запазвайки това качество за цял ред генерации. Чрез настоятелно обаче пресяване (пасажи) в кръвни хранителни среди пара-коли загубва отново онаследеното свойство – да разлага лактозата.

Временни модификации с намалена или напълно загубена вирулентност се създават при отглеждането на патогенни микроби в изкуствени хранителни среди. Очевидно вариабилитетът тук се продиктува от влиянието на един или друг външен фактор, който пряко въздействува върху бактериалната плазма, в която липсват гени или наследствени фактори.

Между временните и постоянни модификации разликата произтича от периода време, потребен за тяхното създаване и от броя на поколенията им, запазвайки придобитите си свойства при условията на живота. Примери: под влияние на високата температура червеният бактерий загубва способност да произвежда червен пигмент, а антраксният бацил не образува спори; коли, култивиран в перитонеалната кухина на морски свинчета, загубва способността да съсирва мляко; уличният вирус на беса, пренесен на зайци чрез пасажи придобива свойства на „фиксиран” вирус, т.е. засилва вирулентността си за зайци и намалява същата за човека.

Понякога промените при вариабилитета у бактериите настъпват „внезапно на скокове” и се предават с голяма наследствена сила, без видимо да се установят външни причини. Тези новосъздадени форми в микробиологията са известни като „мутации”. Те са наблюдавани за пръв път от Масини-Найсер за Bact. Colimutabile, според които те отговарят на „мутациите” при растенията по смисъла на де Врис.

По този въпрос няма още единство в разбирането на изследователите. Засега названието постоянни модификации е запазено за наследствените промени, произтичащи от влиянието на „външни” причини – „мутации”. Такива мутационни вариетети или в казания смисъл на думата „мутации” не могат да съществуват в схващанията на материалистичната микробиология, тъй като тя по начало отрича хромозомната теория.

Опитно още през 1910-1912 години ние имахме възможност да установим, че този вид „мутации” при антраксния бацил са резултат на изменената под външни влияния протоплазма, израз на която са морфологични и физиологични проявления. Тъй че, да се стигне до онаследяване на модификации „следствие на вътрешни непонятни причини” е възможно само чрез въздействие на бактериалната плазма под влияние на външни условия. 

Точно за това, че бактериалната клетка се въздействува от външни условия и по този начин се причинява отклонение от формата, например на колониите, неправилно е измененията да се схващат като мутации в смисъла на де Врис. Постижения от този характер ние демонстрирахме също в сътрудничество с Бернхардт в „Обществото на лекарите” в Берлин (1912). Изследванията се отнасяха до прясно от Фецес изолирани върху малтозена хранителна среда „у” бактерии, които „мутират” по смисъла на Найсер-Масини във връзка на цялостната им ензиматична система, която в зависимост от изменените външни условия провежда разни ферментационни действия на активатори от околната среда. Основания нямаме, следователно, да твърдим, че тези промени се явяват внезапно на скокове и са постоянно наследствени.

Ограниченията от този род са толкова по-наложителни, защото имам пред вид несъстоятелните твърдения за трансформацията на тифния бактерий в жълт тифен бактерий (Марков, 1934).

Последните двадесет години внесоха нови данни в учението за вариабилитета при бактериите. Установи се, че дизентерийните, тифните и още много други бактерии при отглеждане в плътни хранителни среди отцепват вариетети, които рязко се разграничават по изгледа на колониите. При микробиологичния анализ се установява, че отцепените форми са коренно различни по структура, морфологично, по физиологични прояви, по вирулентност и антигенни свойства.

На явлението Андрюс даде названието бактериални дисоциации, което се възприе. Ние ще вникнем в съдържанието на понятието бактериална дисоциация, когато знаем какво нещо е „популация”.

Популацията е общност на живи същества, в потомството на които се създават индивидуални, с различен характер единици под изключителното влияние на околния свят. Условието отговаря на действителността, само когато общността на бактериалното население изхожда от една чиста култура, т.е. от потомството на един и същи микроб.

Да вземем за пример условията за създаване инфекцията у човека. Веднага още с проникването на инфекта тялото мобилизира съвокупната своя самозащитна система, за да предотврати развитието на болестта. Микробът и той от своя страна прави усилия, било чрез токсини, било чрез агресини да се наложи на организма. При тази борба последиците се чувствуват и от двете страни. Микробът разтваря червени кръвни телца, умъртвява тъкани и пр. Но и той, бидейки повлиян от самозащитата на организма, реагира по най-разнообразен начин, загубва вирулентността, дисоциира и т.н.

Да приемем, че инфектът се наложи и човек заболее от коремен тиф. Условието е изпълнимо при възможност микробите или част от тях да се приспособят на влиянието на самозащитната система чрез създаден селекционен подбор. При тези обстоятелства в тялото се извъжда поколение тифни бактерии с голяма устойчивост и патогенност. При липса обаче на жизнеспособност на тифния бактерий, при проникването му в човешкия организъм, положението се изменя в полза на човека. Той оздравява и получава имунитет. Тифният бактерий загива или остава в съжителство с тялото. Изолиран при тези обстоятелства, приспособилият се за организма на човека микроб в чиста култура ще развие колонии от различна жизненост, противоустойчивост, вирулентност и пр. съгласно изискванията на новите условия на живота му (изкуствени хранителни среди). Особеностите на новите култури се запазват за последващите генерации.

Според нашите разбирания тези създали се отношения са израз на индивидуални различия в рамките на същата популация, нещо което не може да се отрече. В този случай, очевидно, не става въпрос за някакво претворяване в нови форми, нови за създаване на модификации, защото тези различия отговарят на обсега на нормалната вариационна ширина, съответно изменените жизнени условия на съответния вид бактерии. При тези условия веднаж наложил се един бактерий на животинския организъм ще продължава да се развива в изкуствени хранителни среди като чиста култура.

Съпоставени изкуствено създадените условия за размножаване на микробите в сравнение с това, което предлага живата тъкан, те могат да ги схождат, понеже активно дейните в тялото микроорганизми имат важност, естествено, доколкото са в състояние да сломят противодействието на фагоцити, алексини и др. да проникнат по лимфен път или чрез кръвния поток в нов девствен терен на тялото, където намират отново условия за развитие.

Да разгледаме сега положението на микроба в епруветката с изкуствена хранителна среда. Анализът показва, че в края на седмицата, с изключение на един малък брой бактерии, останалите са мъртви и дегенерирали. Измерена, концентрацията на водородните йони на хранителната среда, според микроба, е отклонена в дясно или в ляво. А това ще рече, че останалите неразрушени, например, от киселините бактерии изхождат от по-кислотоупорно потомство на вида, вследствие на осъществен един селекционен подбор. Това е например за създаване на кислототолерантни бактерии и пр.

Тези, създали се по естествен начин, по пътя на приспособяването и селекцията, индивидуални вариетети, било като инфекциозни агенти, било при култивиране в изкуствени хранителни среди, са основно различни от бактериалните дисоциации, за които току-що споменахме.

Микробиалните дисоциации, доказани от Аркрайт и после от Хеди в посевки на плътни хранителни среди (агар) са отцепени вариетети, които според изгледа на колониите не категоризират на гладки и грапави колонии. Отцепените от гладките колонии (Тип S) грапави форми (Тип R) са основно различни по химичен строеж, по форма на бактериите вирулентност, антигенен строеж, ферментационна способност, устойчивост на химикали и т.н.

Бактериалните дисоциации от тази гледна точка се разглеждат като явление на изменчивост от създадени влияния на околния свят. С това не се дава обаче възможност да се твърди за възникване на нови видове, а се признава само онаследяване на белези, придобити от външни фактори (топлина, светлина, pH, въздушен кислород, имунни серуми, химични отрови). На светлината в това отношение се пада изключително значение, която чрез спектъра си действува върху бактериалната плазма в най-различни направления. 

В кръга най-после на вариабилитета при бактериите следва да отделим няколко думи за теорията на цикличното развитие (Алквимост, Ендерлайн, Хеди) или т.н. циклогения. Според тази теория бактериите в развитието си постоянно прохождат през известни фази. Явлението наподобява на метаморфозата при някои по-висши форми и се отдава на базата „вътрешни закономерности”. Засега то официално още не се приема, понеже общо микробиолозите отхвърлят да има друг начин на размножаване, освен напречното деление при бактериите.

Бърджей във връзка с това се изказва доста предпазливо („Микробния определител” от 1948 г.) в полза на едно увеличаване на данните относно цикличното развитие на някои бактерии. Съобщения от този характер се дават и от страна на някои съветски микробиолози. Но във всеки случай явлението е от особен интерес и заслужава по-дълбоко вглъбяване.

За да завършим с изменяването на формите на бактериите, трябва да споменем и за участието на бактериофагите, които, прекарвайки цикъл на развитие във вътрешността на микробите (делителни и други продукти) причиняват дисоциации (екзогенна теория).

Тогава ако в основата на организма лежи относителната способност на приспособяване към условията за осигуряване съществуването му и която способност за приспособяване се изработва в течение на поколенията по пътя на естествен и изкуствен подбор, естествено е, че при струпаните факти за вариабилитета на микроорганизмите в тях не трябва да се съзират вцепенени видове нито по външна форма, нито по физиологични прояви.

В тази светлина разгледани, сегашните инфекциозни причинители са били сапрофитни бактерии, които през едно отдавнашно минало са придобили свойство на паразитни бактерии за животинския организъм.

Не отричайки с това историческото развитие в живота на микроорганизмите, както не се отрича еволюцията на останалите живи същества, фактите са необходими за условията, при които се създава и изчезва патогенността у микробите. Филогенетично се добираме до важните изводи за създаването и изчезването на заразните болести.

Преди няколко месеца се съобщи от Любек, че били отбелязани за пръв път няколко десетки случаи смъртоносна 100% чревна гангрена. Заболявания от този характер не били познати в историята на медицината. Естествено, пита се: как е възникнало това епидемично чревно страдание? Съществуват две възможности за отговор: 

1. чревната гангрена като болест е била пренесена от непознато ендемично огнище, в което болестта е съществувала от незапомнени времена или,

2. инфектът на гангрената се представя като микроб, придобил патогенни качества от преди няколко месеца.

Пряк отговор на въпроса не може да се даде. Едно задоволително обяснение бихме могли да намерим, ако на времето ни бяха известни реактивните схващания, създали се между инфекта и човешкия организъм. А тъй като обективният фактор, чревната гангрена, е на лице, следва, че под влияние на изменената околна среда микробът е придобил качество на патогенност и на засилена вирулентност за приспособяване и налагане на организма чрез естествен селекционен подбор.

За да придобие, значи, един микроб качество на инфект, той еволюира от сапрофитизъм през етапа на коменсализъм до паразитизъм и по-нататък до симбиоза и заразоносителство.

Сега да вземем обратен пример: изчезване на инфекциозна болест.

Женският малариен комар страда от малария, докато съществува веригата комар-човек-комар. При нарушение на последната в смисъл, че комарът не разполага с човешка кръв (поддържане инфекциозността) и започва да се храни с растителен сок, маларийните плазмодии изчезват от кръвта му. При тези условия се създава „анофелизъм без малария”, нещо, каквото се отбелязва и у нас.

Как тогава трябва да се схваща инфекциозната болест в смисъла на мичуринското учение? Очевидно, ние трябва да я разглеждаме в светлината на диалектическото единство на бактерия, от една страна, и организъм, от друга, в тяхното противоречие и борбата помежду им. Така, например, понятието „туберкулоза” включва двата фактора – организма и заразата, които не можем да разглеждаме изолирано в тяхната същина.

Сам за себе си туберкулозният бактерий извън организма представлява един „сапрофит”, който няма отношение към болестта туберкулоза, както и организмът, в който няма условие за растежа на заразата, няма отношение към болестта туберкулоза. За пример ще приведем човешкия туберкулозен бактерий, попаднал в организма на гълъба или пък дифтеритния бактерий, намиращ се понякога в носната кухина на коня, без да имаме на лице туберкулоза или дифтерия.

Необходими са, следователно, определени външни условия, определена среда и съотношение на силите, за да се развие една инфекциозна болест. И тук основният диалектичен закон за единство и борба на противоположностите намира своето приложение и потвърждение. 

Изключителната пластичност на микробите и способността им да се приспособяват към околния свят дават основание да се приеме, че колкото по-прост и по-слабо диференциран се представя един микроб, толкова по-лесно се приспособява към средата, която определя материалната същина на живота.

„Всички организми – казва Лисенко, - които не могат да се изменят съответно изменяването на жизнените условия, не оставят потомство”. Истиността на този факт се потвърждава чрез широкото разпространение на дисоциациите при бактериите от групата колитиф-дизентерия и изключителните отцепени от Калмет-Гереновия бактерий R–форми.

При това положение да се придържаме строго в класификацията на Кон за неизменчивостта на бактериите и да поддържаме тезата на Роберт Кох за постоянството на вида, означава да задържим напредъка на науката. Това не означава, че вариабилитетът трябва да вземе характер на фанатично преувеличаване в смисъла на плеоморфизма на Негели. Напротив, трябва да се държи за константността на видовете в обсега на тяхната изменчивост, изразена в модификации, дисоциации и пр.

Все пак и още друго е вярно, че вариабилитетът остава дълбоки бразди в класификацията на микроорганизмите, и то без да се стигне до разкъсване границите между различните видове. Затова „Учението на Гундел за типовете” при бактериите надхвърля представата за единството на видовете у тях.

Кризата в учението за единството на бактериалните видове е преодоляна. В микробиологията обаче няма установеност за понятието „вид”, „вариетет”, „щам”, както са посочени в ботаниката и зоологията. В микробиологията понятията са произволно дадени, което проличава от факта, че бактериолозите предпочитат израза „тип” пред „вариетет”, други предпочитат мутанти, модификации, разновидности и пр.

Клейн (СССР), като разглежда понятието за вида в общата и медицинска микробиология, намира, че микробиологичната класификация трябва да бъде построена на основание на по-оедрено понятие за вида с указание на разновидностите и формите. Работата на бъдещето трябва да се провежда в профила на еволюционната систематика и изучаването на вида в неговото развитие и в неговата динамика, посочени в това отношение от академика В. Л. Комаров.

Комаров формулира понятието вид, както следва: „Вид в микробиологията е съвокупност на бактериални поколения, произхождащи от един общ бактериален прадед, обусловен в борбата за съществувание и по пътя на селекцията от други представители на бактерии със следните комплексни признаци: морфологични, културелни и биохимични, серологични, рецепторни във връзка с антигенната им структура; видът в микробиологията се явява, ведно с това, като етап в еволюционния процес в света на бактериите”.

Изминатият петдесетгодишен път на микробиологията безспорно донесе и струпа огромно количество факти, които обърнаха вниманието върху изменчивостта на бактериите, върху онаследяване на придобитите свойства, върху развитието им всред видовата конкуренция, обаче трябва да се признае, че метафизичният закон за постоянството на видовете изигра своята роля, вече не разкрива творчески хоризонти в областта на целокупната микробиология и в частност на медицинската наука.

„Наука, която не дава на практиката ясни перспективи, сили за организиране и увереност за постигане на практически цели, е недостойна да се нарече наука”. Вложеният смисъл и съдържанието на тези думи в заключителното слово на Лисенко определят по най-добър начин какво трябва да бъде нивото на съвременната наука. Освободена от предразсъдъци и от случайности, целите на нейните задачи трябва да намират отражение в реалните нужди на човека. Тя трябва да пулсира с повика на живота. 

В това отношение микробиологията като наука има по-благоприятни позиции, отколкото сродните ней дисциплини, в смисъл на един добре очертан профил на материалистична основа. И то нека се разбере! Не се дължи на случайности, а на това, че микробиолозите още от времето на Пастьор започват да овладяват все повече и с по-голямо съвършенство методи за изменяване свойствата на бактериите.

Тези изкуствено създадени раси от бактерии със своите онаследени придобити качества в ръката на човека се превърнаха в мощно средство за борба с инфекциозните болести. По този начин болести като вариолата и отчасти дифтерията, които обезлюдиха Европа, имат само историческо значение.

В новата фаза на развитие на микробиологията се поставят нови важни задачи! Търси се чрез селекционен анализ и приспособяването на видовете да се създадат раси, биохимичната производителност на които ще трябва да намери място в по-изискана и съвършена форма в производството на ваксини, на антибиотици, на антагонисти, в технологичното производство и т.н.

Да усвоим учението на Мичурин, ще рече да вникнем в същината на епидемиологията и да схванем тънкостите за бързо ориентиране в инфекциозните болести. Диагнозата на Е-дизентерията не може да се крепи изключително чрез откриване на класичните гладки изпъкнали колонии, които под влияние на изменените условия на изкуствено култивиране, напущайки организма, се явяват като грапави, наръфени – форми, между които се поддържа до известна степен серологична връзка.

От тази гледна точка парааглутинацията подлежи на нова преоценка. Отношенията при тази серологична реакция се явяват в много по-усложнена форма поради това, че различни видове бактерии с различен химичен състав се явяват с общ антигенен строеж под влияние на изменените условия за живота на макро- и микроорганизма.

Или да вземем пример със заглъхване на епидемиите в днешен смисъл.

В своето развитие всяка епидемия се съпровожда от няколко фази. В началото тя се охарактеризира с усилено разсейване на пълноценни S форми. Етапът се документира със засилена заболеваемост и висока смъртност. Положението е естествено, защото формите R, като авирулентни, не са от естество да причинят една епидемия. С настъпването обаче на втората фаза пълноценните S форми отстъпват място на формите R, създаващи се под влияние на серумната бактериоразрушителност и на увеличения брой на преболедувалите. Този етап се характеризира със засилване на „здрави” носители и заразоносители след реконвалесцентността.

Това е само грубата схема на изхода на епидемията, чрез която се подчертава най-изразено значението на фактора „околен свят”, който определя, от една страна, възможността и степента на контакта, а от друга – влияе върху свойствата на инфекциозния причинител и върху състоянието на човека.

За изчерпателността на въпроса за значението на външния свят ще се позовем на един частен случай из областта на серологията, който е от интерес за медицината, а именно влиянието на фактора храна и участието на микроорганизмите при образуването на кръвните групи.

Когато се говори за една кръвна група, имат се пред вид двата фактора при хемоаглутинацията: аглутиногенът в еритроцитите и аглутининът в кръвния серум на даден индивид. Трябва, следователно, двата компонента да се разглеждат поотделно при условията, при които възникват.

Аглутиногените на червените кръвни телца се явяват като напълно диференцирана компонента едва в края на 6-я месец от раждането на детето. Интраутеринно те се зараждат в първите месеци на бременността. Обликът им на антигени се формира от фактори, които са извън интраутеринния живот. Намесата на външния свят е неоспорима! Тези отношения важат и за аглутинините в серума, които се явяват през разни периоди на възрастта. У кърмачето в третия месец те се доказват само в 50%, в края на първата година – 75%, и в края на втората, респ. третата – 100%.

Да минем по-нататък. Докато кривата на аглутинините показва в началото на 1-5 година бързо покачване, до към 20-25 годишна възраст покачването е бавно и постепенно, а след тази възраст започва спадане, за да се изравни най-после с тази на кърмачето. Към 90-тата година аглутинините изчезват от серума.

Очевидно колебания в зъбците на кривата се продиктуват от външни влияния, които стоят извън наследствеността. Прочее, кои могат да са те? За да се даде един задоволителен отговор при днешното състояние на знанията ни за учението на кръвните групи, те трябва да се търсят във фактора храна и участието на микроорганизмите в хранителния апарат на човека.

Кърмачето, чиято храна е изключително мляко, поддържа в червата си само млечно-кисели бактерии. Комплектуването на живата тъкан ще се различава коренно от начина, по който се синтезират хранителните вещества при един смесен режим на хранене и участието на една разнолика бактериална флора. Тук вече картината има по-друг вид. В съдържанието на червата се оказват витамини и витаминоподобни вещества, ацеталдехиди, пирогроздена киселина, които съставляват ядрото, около което се групират масти, въглехидрати, белтъчини. Тези фармакодинамични продукти са обаче без влияние върху хормоналната система и жлезите с вътрешна секреция, които определят конституцията на организма.

При тези предпоставки връзката и появата на аглутинините, респ. аглутиногените през разните възрасти на живота не могат да са изолирани от продуктивната способност на клетката. Този възглед намира поразителна аналогия в условията, при които се създават нормалните аглутинини постутеринно и се засилва аглутинационният им титър.

От изследванията на Калинин и др. (СССР) знаем, че в двуяйчните близнаци се доказват различни аглутинини, а в еднояйчните са еднакви. С течение на живота обаче аглутинационният титър у последните се изменя качествено и количествено. Това показва, че аглутинините не се намират в едно замръзнало състояние. В течение на развитието на организма те се колебаят, както показва кривата при хемоаглутинацията.

С тези няколко изяснителни примери смятам, че съм коригирал няколкото допуснати условни противоречия в учебника ми по медицинска микробиология.

От друга страна, завидните успехи, постигнати в технологичната практика, са изключително постижение на целесъобразно въздействувани (химично, топлинно и пр.) бактерии, дрожди, плесени в производствените ферментационни процеси. По пътя на изкуствения подбор, на приспособяването и на откриването на нови вариетети се създаде една нова приложна наука – ферментационната химия. Тя създаде и създава промишлености с огромни перспективи за оползотворяване на суровини и малоценни растителни отпадъци в областта на хранителната индустрия, на фармакологията, в производството на каучуковата индустрия, на лаковете, на експлозивите и пр.

Да вземем някои примери!

Малцина може би знаят, че днешното световно производство на лимонена киселина се получава по ферментационен начин от въглехидрати при участие на селекционирани раси плесени (Аспер. нигер). Друг пример. От евтината „дървесина” захар и цвекловата меласа, която доскоро се изхвърляше в реките, се получават чрез гъбичката Торула утилис дрождени белтъчини, от които се добиват вкусови и хранителни препарати, фураж за животни и пр. При заводски условия пригодената за целта гъбичка произвежда в лин с вместимост 500 л за 8 часа 350 кг чист дрожден белтък, който съответствува на белтъка от 50 свини от по 30-35 кг чисто месо. Скоростта на този микробиален растеж няма равен на себе си.

Не мога най-после да не обърна внимание, че чрез изкуствени приоми на селекция получаваме раси бактерии, които позволяват да обогатим почвата с атмосферен азот и да увеличим жътвата на бобовите растения с 40-70%. В това отношение ние можем да сме доволни с постигнатите на практика резултати.

Тези примери показват по недвусмислен начин, че микробите се поддават на физикално-химични въздействия, които намират главно отражение в биохимичната им производителност, обстоятелство, което се използува в най-широк мащаб и в технологичната микробиология.

Застанали на позицията на прогресивната мисъл (срещу реакционното учение на Вайсман-Мендел), че външните фактори съставляват основния елемент на изучването на вариабилитета и онаследяването на придобити свойства в царството на микроорганизмите, пред нас се разкрива, от една страна, проблемът за напредъка на филогенетичните ни знания за целокупния жив свят и, от друга – се дава възможност за постановка на нови опити, за да проследим способността на видовете за приспособяване и онаследяване на нови вариабилни свойства. Тези жизнени явления, които сега ще трябва да легнат по-вглъбено в съзнанието ни, ще дадат една ясна представа не само за еволюцията, а и за разрешението на важни практически задачи в живота на човека.

„Със своите антинаучни разсъждения за наследствените изменения, като област, в която царува голият случай, морганистите фактически проповядват агностицизъм, неспособност на човека да проникне в тази най-важна област, в явленията на природата, да разкрие лежащите в нейната основа закономерности” (Лисенко).

Отхвърляйки този принцип, ние поемаме курса на Мичурин-Лисенковото учение, което днес намира най-широк отзвук в състоялите се през годината в СССР научни конференции.

Ние сме в епохата на идеологичната борба между двата свята – на материалистичния и на идеалистичния, с рязко определени една на друга противодействуващи системи, израз на които намери място и в тълкуването на фактите в науката за живота – биологията!

Съветският творчески дарвинизъм, който разглежда организма изключително в единство с условията, при които съществува, а формите му – съответно изменението на тези условия, трябва да стане основно-ръководен мотив за българския учен, за нашата наука, за нашата общественост! (Ръкоплескания.)

(...)

Титко Черноколев, кандидат-член на Политбюро на ЦК на БКП, помощник-министър на земеделието. 

Другари! 

Голямата и продължителна борба между двете направления в биологията – мичуринското и вайсманисткото, завърши с пълната победа на материалистическата мичуринска биология. 

Идеалистическата вайсманистко-менделско-морганистка биология претъпя пълно поражение и провал. Победи диалектико-материалистическата философия над реакционната метафизическа, идеалистическа философия.

Всички ние, честните и непредубедени работници в областта на агробиологията и селското стопанство, напълно възприемаме мичуринското учение, дълбоко убедени в неговата научност и правота.

Мичуринската материалистическа биология, изградена върху великото учение на Маркс-Енгелс-Ленин-Сталин, разкрива действителните закономерности на развитието на живата природа и въоръжава както научните работници, така и хората на селско-стопанския труд с мощни оръжия за изменение природата на растенията и животните съобразно нуждите на практиката. Тя ни дава възможност да овладеем природата и да подчиним природните стихии на волята на човека. Тя е науката на плановото социалистическо земеделие, науката на колхозите и совхозите. Поради дълбоката принципиалност и вярност на съветския творчески дарвинизъм, поради неговата действеност, ние без колебание го възприемаме и решително отхвърляме реакционната идеалистично-метафизическа вайсманистка наука, която твърди, че природата и нейните явления са случайни, непознаваеми и не могат да бъдат целесъобразно изменени по волята на човека, която отрича влиянието на условията за живот върху наследствеността на организмите, отрича онаследяването на придобитите качества, отрича по същество развитието и обрича науката и практиката на безпомощност.

Ние възприемаме мичуринското учение поради неговата научна доказаност, поради огромното му превъзходство над вайсманизма и напразни ще останат всички опити на американските империалисти и техните глашатаи да доказват, че насила сме заставяли нашите научни работници да мислят мичурински. Нашите научни работници са хора самостоятелни и напълно свободни да мислят съгласно своя разум, своята воля и съвест. Нашата народна власт е гарантирала пълни права и свободи за всички хора на науката, за всички трудещи се. В условията на социализма и народната демокрация са създадени условия за пълен разцвет на прогресивната наука и култура.

Насилието върху съвестта на учените и свободата на народите е патент на империалистите и особено на американските империалисти. Те са, които подчиняват атомните открития и всички завоевания на науката изключително на своите егоистични класови интереси. Те са, които използуват научните открития срещу свободата на човечеството за осъществяване на своите пъклени завоевателни цели. Те са, които насилват съвестта на гражданите и при всички случаи считат за пръв свой дълг да защищават всичко реакционно, всичко отживяло. Няма прогресивно начинание, което те да не се опитват да задушават. Сега тяхната единствена роля е да слагат прът в колелото на историята, за да спират развитието.

Поради това нашите научни работници вече знаят, че когато американските империалисти и техният продажен печат ги нападат, значи те са на прав път, значи те служат на трудещите се, на прогреса, на мира, демокрацията и социализма. И обратното. Когато американските империалисти хвалят някого, това никак не е добро. Това значи, че той е на погрешен път и волю или неволю служи на реакцията, на империалистическите подпалвачи на нови войни. 

Нашите научни работници в своето грамадно болшинство приемат мичуринското учение по свое убеждение, те търсят и критикуват своите досегашни погрешни позиции и не считат за нужно у нас да се провежда втори път дискусия по принципиалните въпроси на агробиологията, тъй като дискусията принципиално е проведена не само за СССР, а за всички страни. Аз считам, че сега нашата задача е по-ограничена, по-скромна.

Нашата задача е да усвоим правилно и дълбоко мичуринското учение и стъпили здраво върху неговите проверени от практиката принципи, да изчистим реакционните вайсманистки теории от нашата биологична наука. Да разкритикуваме честно, открито и без замазване всички техни носители в нашата страна и с това да помогнем на нашите научни работници, на научните институти и учреждения да преустроят нашата агробиологическа научно-изследователска работа върху основите на великото учение за преобразувание на природата на Мичурин-Вилямс-Лисенко. Нашата задача е да свържем науката с практиката, агробиологията с практическите проблеми на земеделието, с нашите ТКЗС и ДЗС и по такъв начин на дело да помогнем за решението на големите задачи в областта на селското стопанство, легнали в основата на петгодишния народостопански план.

Нашата критика е непредубедена. Тя е градивна, тя цели да помогне, а не да обиди и като такава тя трябва да бъде приета от всички научни работници.

Състоянието на нашата агробиологическа наука

Българската агробиологическа наука е доста изостанала. Фашисткият режим и нашето дребно, частно и примитивно земеделие не само не стимулираха нейното развитие, но бяха най-сериозна пречка за това. В цялата биологическа наука господствуваха реакционните вайсманистки теории. Всички наши научни работници в областта на агробиологията, без изключение, стояха на идеалистически позиции, на позициите на менделско-морганистката генетика. И съвършено неправилно постъпва др. Т. Павлов, когато пише в сп. „Философска мисъл”, кн. 3, стр. 32, че проф. Д. Костов, проф. Методи Попов и др. научни работници следвало „да направят самокритичен преглед н а н я к о и свои работи или о т д е л н и изказвания”. Види се др. Тодор Павлов смята, че тези наши учени в основном са стояли на мичурински позиции, на позициите на материалистическата биология и диалектическия материализъм, но имат тук-там грешки и отделни неудачни изказвания, които трябва само да поправят. По моему, това твърдение е погрешно и то пречи да видим, че както проф. Дончо Костов, така и Методи Попов, и всички други в основном, по принципиалните въпроси стоят на позициите на вайсманистката идеалистическа биология. И следователно въпрос става не до корекцията на отделни грешки, а до най-сериозно и дълбоко разкритикуване позициите на вайсманистката реакционна биология, чиито носители са и те. Става дума за тяхното коренно идеологическо и методологическо преустройство.

Тук аз исках да се спра подробно на грешките на др. академик Дончо Костов, но сега след неговата правилна самокритика аз считам това за излишно.

Др. академик Дончо Костов е един от големите наши учени. Той има обширни знания в областта на биологията и специално в областта на генетиката и цитологията. Др. Дончо Костов притежава голяма работоспособност. Той е издал вече над 200 научни трудове, развива голяма обществена дейност, полезна за трудещите се в нашата страна. Той е един от популяризаторите на съветската наука у нас, един от активните дейци на българо-съветската дружба.

Научните изследвания на др. Дончо Костов обаче са направени върху основата на вайсманизма, върху идеалистическата основа на менделско-морганистка генетика. Др. Дончо Костов е привърженик изцяло на хромозомната теория.

По главния въпрос – за онаследяването на придобитите качества, по въпросите за съществуването на „наследствено вещество” и неговата роля за генотипа и фенотипа, за вегетативната хибридизация, за направляваната наследствена изменчивост, въобще по основните въпроси на мичуринското учение, др. Дончо Костов беше на позициите на идеалистическата биология.

Проф. Дончо Костов има голяма ерудиция като учен. Ако той стъпи здраво на мичурински позиции, ако усвои и прилага твърдо мичуринските методи на работа, той би допринесъл много голяма полза на нашата наука и на нашето селско стопанство.

Ние сме уверени, че след добрата негова самокритика той ще направи това.

Работата с колхицина и въобще с мутагенните вещества е изцяло построена на случайността. Тя е едно от типичните проявления на вайсманизма, който разглежда явленията в природата откъснати едно от друго, без връзка, без закономерности. А марксизъм-ленинизмът учи, че живата природа се развива по строго определени специфични за нея закономерности. Да се разкрият, да се познаят тези закономерности и въз основа на това – планово да се въздействува за изменението на растенията и животните съобразно нуждите на практиката – ето задачата на истинската наука. „Науката е враг на случайността” – казва Лисенко.

Полиплоидията, работата с колхицина мичуринците считат за малко продуктивна работа, която нищо не дава на практиката. Нашият собствен опит вече достатъчно ни е убедил в това и крайно време е те да бъдат изоставени като негодни от нашите опитни институти.

Аз вече казах, всички наши научни работници са били в плен на вайсманистката агробиология. Такива са и проф. М. Попов, за когото ще говоря в друга връзка, и проф. Хр. Даскалов, проф. Ат. Попов, да не говоря за проф. Михаил Христов, проф. Г. Генчев и други, които са били ярки проводници на вайсманистките теории в агробиологията. Известен е например фактът, че проф. Михаил Христов е бил натоварен през 1936 г. да анкетира прекрасния по своите качества нов сорт домати „Заря х Комет”, получен от проф. Христо Даскалов. След като анкетирал, проф. М. Христов дал мнение този сорт да не се пуска в размножение, тъй като бил получен по „ненаучни” методи, т.е. не по вайсманистките методи.

Положението в областта на животновъдството по нищо не се отличава от това в растениевъдството. Там също е господствувал вайсманизмът. Проф. Хлебаров, проф. Платиканов, Андон П. Гедов и др. напълно се придържаха в менделско-морганистките схващания за наследствеността, за развъждането и пр.

Така проф. Хлебаров, говорейки за вариабилността на млечността и маслеността на млякото, заключава:

„Причината на тази голяма вариабилност може да се дължи на различия в зародишната плазма и тогава тя е наследствена (мутация). Тя може да се дължи обаче и на външни влияния (климат, хранене, упражнения и пр.) върху телесните клетки на животното – сомата (модификация).”

Заставайки изцяло на менделско-морганистки позиции за развъждането, бидейки сторонници на развъждането на местните раси в „чисто” състояние, вайсманистите бракуваха всички животни, които имаха и най-малки признаци на „расова нечистота”. Така пропаднаха маса ценни приплоди и се прекъснаха много ценни фамилии. Вайсманистите решително спънаха развитието на нашето животновъдство.

Вайсманизмът нанесе редица други поражения на нашето селско стопанство. Изхождайки от установката, че външната среда не оказва влияние върху наследствените качества на организмите и от теорията на Йохансен за „чистите линии”, страхувайки се от кръстосаното опрашване, нашите научни работници по тютюна са пренесли тютюневото семепроизводство в Северна България. Така семето на сорта 1/А – Джебел се произвежда в Павликени. Семената на другите тютюневи сортове от родопските околии, от Неврокоп, от Хасково се произвеждат покрай Дунава – във Вардим, Свищовско и др. и след това отново се връщат в тютюневите околии. При пренасянето на тютюневото семепроизводство в Северна България нашите научни работници са изхождали от предпоставката, че коренно различните климатически и почвени условия тук не могат да окажат никакво изменение върху наследствените качества на тютюна. Той, съгласно вайсманистките установки, е длъжен да ги запази. Считали са също така, че агротехниката може да повиши или намали количеството на произведения тютюн, но тя не може да влияе върху наследствените качества на сорта. Действителността обаче жестоко се подигра както с нашите вайсманисти, така и с вайсманистката „наука” изобщо. Тютюневите сортове, отглеждани по горния начин, в няколко години масово се израждат. Преждевременно изцъфтяват, дават до 40 на сто вегетативна неизравненост, силно влошено количество и качество на тютюна. Произведените преди 10 години наши доброкачествени тютюневи сортове не се срещат вече чисти. По селските ниви са плъзнали някакви изродени местни тютюни. Селяните масово негодуват и не искат тъй нареченото от тях „агрономско семе”, т.е. семето, получено в Северна България.

Сега в светлината на мичуринското учение ние виждаме цялата негодност на вайсманистката наука и огромната вреда, която тя нанася на нашето селско стопанство. Съвършено ясно е, че суровите климатически и съществено различните почвени условия на Северна България влияят неблагоприятно върху наследствените качества на нашите тютюневи сортове, отглеждани в най-южните райони на нашата страна, помагат за тяхното бързо израждане. Лошата агротехника, липсата на сеитбообращения, сушата и неблагоприятните условия допринасят още повече за влошаването на нашите тютюни. И не може да бъде другояче. Ако можеше да се произведе доброкачествено тютюнево семе във Вардим, покрай Дунава, то стопаните щяха да произвеждат там и самия тютюн. Това обаче не става. Всеки селянин на нашата страна знае, че доброкачествен тютюн става в Родопите и никой не сее такъв покрай Дунава.

Съвършено прав е Лисенко, когато казва, че:

„Измененията на наследствеността обикновено се явяват като резултат на развитието на организма в условията на външната среда, която в една или друга степен не съответствува на природните потребности на дадена органическа форма.”

Между организмите и условията на живота съществува единство. Те не могат да се отделят. Наследствените свойства зависят от външната среда, те се изменят под въздействието на външните условия за живот, които изменения се предават по наследство.

Съгласно мичуринското учение природата на растенията изисква определени условия за живот.

„Добри сортове растения, а също така и добри породи животни – казва Лисенко – в практиката винаги са се създавали само при условие на добра агротехника и добра зоотехника!”

Какви изводи следва да направим за нашето тютюнопроизводство в светлината на мичуринската биологическа наука?

1. Тютюнево семепроизводство трябва да се пренесе в типичните тютюневи райони. Във всеки район да се произвежда семето на застъпения в него тютюнев сорт, като се създадат най-благоприятни условия за неговото развитие.

2. Чувствително да се подобри агротехниката; да се въведе специално сеитбообращение.

3. Нашите опитни институти да изчистят от примеси и размножат запазените стари доброкачествени сортове: да създадат нови сортове доброкачествени тютюни по пътя на масовия подбор и кръстосването, като изучат стадийното им развитие.

Старото и формално придържане към теорията и методологията на менделизма-морганизма доведе нашите научни работници и до други неуспехи и поражения. Особено типичен е случаят с използуването метода „инцухт” при селекцията на слънчогледа и царевицата. Като подчертано чуждоопрашващи се култури, те винаги са реагирали отрицателно при опити за самоопрашване. Въпреки наличието на тези наблюдения, този метод е използуван нашироко и продължително време в селекцията у нас и естествено резултати не са получени. Така Христофор Добрев, бивш специалист в Чирпанския земеделски институт, 10 години е прилагал метода „инцухт” при селекцията на слънчогледа, като е произвел много изроди-растения, но без никакъв полезен резултат за селското стопанство.

Нашата агробиологическа наука в миналото твърде често беше откъсната от практиката, поради което слабо разработваше конкретните проблеми на нашето земеделие. Такива въпроси, като яровизацията, тревополното сеитбообращение, поливните норми, торовите норми, обработката на почвата и др. с огромно значение за развитието на нашето земеделие, останаха непроучени. В голяма част от нашите научни работници все още няма вкус към актуалните практически въпроси. 

Те не познават нашите села, не живеят с техните нужди. Своего рода аристократизъм и буржоазна кабинетщина суши техните творчески сили. Много от тях и днес не знаят какво е ТКЗС, не са свързани с тях, не им помагат правилно да организират своето производство. Те разработват отвлечени теоретически въпроси, развиват някаква наука сама за себе си, никому ненужна и никому неполезна. Поради тази откъснатост на нашите научни работници от практическите въпроси на земеделието, те често си поставят за разрешение съвършено неактуални и незначителни задачи. Типичен пример за това ние имахме на годишния съвет на Централния земеделски институт, на който бе изнесено, че д-р Атанасов е запланувал през петгодишния план да изследва и установи кои сортове царевица трябва да се пекат и варят за софиянци.

Въобще трябва да отбележим, че работата на ония научни работници и институти, които сляпо са се придържали към вайсманистките теории и методи, е абсолютно безплодна. Разрешението на отделни проблеми се е протакало десетки години без никакъв резултат. Такъв е случаят с „чистите линии” пшеници в Павликенската опитна станция, работа на Панайот Маждраков; такъв е случаят с работата по пшениците в Образцов чифлик, където 15 години след работата на проф. Иван Иванов никакви нови резултати не са получени; такъв също е случаят с подобрителната работа по царевицата в Кнежанската опитна станция, с подобрителната работа по фъстъците, с подобрителната работа по лечебните и благоуханни растения в Казанлъшката станция.

Безплодна е до голяма степен и селекционната работа с лена и картофите в опитното поле в с. Лъджене, с лозата в Лозаро-винарския институт в Плевен.

При селекцията на овощните култури, въпреки съществуването на две станции, в Дряново и Кюстендил, нямаме още създадени за страната нови български овощни сортове. Върви се по погрешния път постоянно да се внасят в страната чужди сортове, вместо да се заемат с подобрението на местните сортове. Пословична е мудността в работата на нашите научни работници в областта на овощарството. Така др. Захов заявява, че му са нужни три поколения, приблизително към 180 години, за да районира орехите в България. Същият протака цели 15 години решението на въпроса за кръстосаното опрашване на черешите, въпреки че този проблем беше принципно решен в чужбина.

Разбира се, ще бъде съвършено неправилно да твърдим, че нашата агробиологическа наука е била напълно безплодна. Една част от нашите научни работници, макар и да бяха възпитаници на менделско-морганистката школа, работеха в непосредствена връзка с практиката, която стихийно ги тикаше на материалистически позиции, без те да са съзнали това. Те, както и американските селекционери, за които говори Вилямс, в своята практическа работа не се ръководеха от учението на Вайсман. Те съществено се отклониха от него, поради което и можаха да получат резултати с голяма практическа стойност за нашето селско стопанство.

В борба срещу вайсманистите, които обявяваха методите на работа на тези научни работници за „ненаучни”, като служебно ги преследваха, понижаваха, отхвърляха ги на конкурсите, понеже работите им не били изработени „издържано научно”, такива селекционери като проф. Ив. Иванов, проф. Хр. Даскалов, д-р К. Павлов, Йордан Милковски, Димитър Байлов, Павел Попов и др. дадоха ценни сортове на нашето земеделие.

До настоящия момент в сортовия регистър на Министерството на земеделието имаше зарегистрирани всичко 115 сортове, от които, в процеса на изпитването, са отпаднали 51 и са останали в размножение 64. От тях 22 сорта са от зеленчуковите култури. Останалите 42 сорта са зърнени, маслодайни, варива, фуражи и тютюн. Конкретно аз няма да говоря за тях, тъй като това ще направи друг от изказващите се другари от министерството.

В областта на животновъдството също имаме известни постижения. Те се дължат на практическите деятели, които не са се придържали в своята ежедневна практическа деятелност във вайсманистките теории, а са изхождали от своя непосредствен опит и тоя на широката практика. Така, чрез непрекъснат подбор и подобряване на външните условия, са създадени конските стада в заводите: Г. Димитров и В. Коларов, подобрените овчи стада в заводите: Ал. Стамболийски, В. Коларов, Ст. Караджа, Ал. Димитров. Така е получено и кремавото говедо в Северозападна България, чрез кръстосване на местната раса със „Симентал”.

Срещу това сляпо придържащите се към вайсманизма, към формализма в генетиката, към идеалистическата агробиология не са дали на земеделието нито един сорт, нито едно ценно завоевание за практиката. Струва ми се, че е повече от ясно.

Тези постижения в областта на селекцията безспорно имат голямо значение за подобрението на земеделското производство в нашата страна. Не може да не се признае, че новите сортове при пшеницата, при ечемика, при памука, при слънчогледа, при пивоварния ечемик, при доматите, пиперите, тютюните, захарното цвекло и редица други култури промениха образа на нашето примитивно растително производство и дават своя голям принос за повишаване на производството, за подобряване на качеството и за пригодяването му към нашата местна индустрия.

Сортовите посеви при пшеницата заемат над 70 на сто в страната. При ечемика и овеса те са към половината от засяваните площи. При захарното цвекло цялата площ се засява с първокачествено сортово семе. Голям процент от площта при слънчогледа, памука, тютюна и особено при зеленчуковите култури се засяват с подобрени или новоселекционирани сортове, резултат на селекционната работа в нашите опитни учреждения.

След 9 септември 1944 г., след събарянето на фашистката диктатура и създаването на народната власт, мичуринското учение започна постепенно да прониква сред нашите научни работници, да си пробива път у нас. То завладява всички честни и прогресивни научни работници. Но за неговото правилно разбиране, за неговото развитие и практическо приложение нашите научни работници трябва да се въоръжат с правилния научно-материалистически мироглед. Те трябва да усвоят единствено правилния метод за изучаване явленията в природата – диалектическия.

Мирогледът на учения. Законите в природата и законите

в обществото

Много често някои учени казват: „Ние не се интересуваме от разни филисофски мирогледи. Ние не се занимаваме с политика. Ние сме неутрални, нашата наука е надкласова, надпартийна, аполитична. Нас ни интересуват нашите специални науки, ние работим с точни експериментални методи. Каква работа тук може да има мирогледът, материалистическата или идеалистическата философия?”

В същност няма изследовател, който да не споделя материалистическия или идеалистическия мироглед, независимо дали той съзнава това. Всички изследователи живеят в човешкото общество и под влияние на обществената среда изработват своя мироглед. Освен това, за да разреши дадена задача, ученият трябва обстойно да я обсъди, да я разгледа от всички страни, да анализира условията за нейното разрешение и след това да използува всички знания и опит за нейното разрешение. От получените резултати ученият трябва да направи изводи. А това значи, той трябва да мисли, да мисли теоретически. Как може той да направи това без собствен мироглед?

Ония изследователи, които смятат, че не се нуждаят от мироглед, особено онези, които отхвърлят научната материалистическа философия, които не приемат диалектическия материализъм, неизбежно попадат под влиянието на ненаучната, на идеалистическата или пък на вулгарно-материалистическата философия. Такъв извънредно типичен пример ние имаме с нашия голям учен биолог проф. Методи Попов, който, бидейки чужд на диалектико-материалистическата философия, неразбирайки законите за развитието на човешкото общество, става проповедник на социалния дарвинизъм.

Проф. Методи Попов има ценни изследвания в областта на биологията, някои от които коренно противоречат на вайсманизма и подпомагат борбата с него.

 Проф. Методи Попов оказа ценна помощ и на нашата прогресивна общественост в борбата й срещу хитлеристките расови теории и техните носители у нас. Сега той също така оказва активна помощ на нашата народна власт и на прогресивните сили у нас. Но неговият мироглед е ненаучен, той представлява смесица на механистическия материализъм с идеализма. Проф. Методи Попов възприема и поддържа позициите на вайсманизма. Непознавайки историческия материализъм, проф. Методи Попов пренася биологичните закономерности в човешкото общество, поради което изпада на съвършено погрешни позиции.

Ето какво пише той на стр. 476 в своята „Обща биология”, издадена през 1946 година.

„Но биологическата цялост на един народ може да претърпи и вътрешни промени, които да понижат неговата стойност в духовно и физическо отношение. Главната и основна причина на този упадък се крие в намаляването на раждаемостта у п о-в и с о к о с т о я щ и т е в д у х о в н о и у м с т в е н о о т н о ш е н и е с л о е в е, онези именно слоеве, които творят духовната култура на даден народ и д а в а т н а с о к и т е н а д ъ р ж а в н и ч е с к о т о, д у х о в н о т о и м а т е р и а л н о т о м у р а з в и т и е и н а п р е д ъ к. Тези слоеве образуват г о р н а т а в р ъ х н а част на с о ц и а л н а т а пирамида, широката основа, която е заета от занимаващите се предимно с т е л е с е н т р у д с о ц и а л н и с л о е в е, творящи стопанските и материални блага. Във всеки народ, във всяко общество се диференцира чрез постепенна селекция от тази пирамидална основа едно ясно с л о е в о разграничение, като се издигат обикновено – при нормално и свободно от предразсъдъци развитие на едно общество – към върха на пирамидата духовно творящите слоеве, носителите на по-големи и по-подбрани духовни способности. Нормалният и духовно творчески развой на един народ се прекратява и дохожда в застой, когато връхната част на пирамидата се схлупи и падне на по-ниско ниво.

 Главната причина за това е намаляването на раждаемостта в ръководещите слоеве, особено в най-високо стоящите от тях, поради което те се припокриват числено и се засилват с време от представители на по-долно лежащи в пирамидата слоеве, съставени несъмнено от полезни членове на народната общност, но в творческо отношение с по-малки и по-слаби задатъци.

Следователно дохожда време, когато в ръководещите места на един народ изпъкват личности, които не са в положение не само да продължат започнатото духовно и материално развитие, но и да запазят и да задържат даже постигнатото културно ниво.

Народът обеднява на благоприятно селекционирана наследствена маса.”

Нека да видим какво означава това.

Проф. Методи Попов твърди, че обществото се състои от два вида хора: едни, които образуват „основата на социалната пирамида” – това са трудещите се. Те са непълноценни, тяхното предопределение от селекцията е да бъдат хора на физическия труд, да творят блага, но те не притежават качества за държавническо и духовно ръководство. Те са „нисши духом”. Тяхната роля в обществото е да творят блага за онези социални слоеве, които стоят на върха на пирамидата, т.е. трябва да се разбира - за буржоазно-капиталистическите кръгове.

Втората група хора в обществото, това са хората, които стоят на върха на пирамидата, които селекцията е надарила вечно да бъдат държавници и духовни водачи на обществото, чиито синове и дъщери, внуци и правнуци по наследство от своите бащи получават качеството да бъдат царе, министри, професори и пр. Те ще бъдат единствени носители на качествата да бъдат държавни и духовни водачи на народа. 

И ако искаме „народът да не обеднява на благоприятно селекционирана маса”, ние трябва да оставим тези семейства и техните потомци вечно да властвуват над българския народ, да го експлоатират, а народът да мълчи, да трае, да произвежда блага и да знае, че друга съдба той не може да има.

„Дохожда време – казва проф. Методи Попов – когато в духовно ръководещите места на един народ изпъкват личности, които не са в положение не само да продължат започнатото духовно и материално развитие, но и да запазят и задържат даже постигнатото културно ниво.” 

Може би проф. Методи Попов иска да каже, че идва момент, когато трудещите се събарят от власт от върховете на социалната пирамида селекционираните буржоазно-капиталистически кръгове. 

Управлението се поема от представители на трудещите се. 

Но тъй като те не са селекционирани, понеже те произхождат от работническата класа и трудещето се селячество, те са негодни да оглавяват държавното управление, те нямат наследствени заложби да бъдат духовни водачи.

С тези свои погрешни теории, желае или не желае това, проф. М. Попов се явява поддържник на вечното класово деление на обществото, на вечното буржоазно-капиталистическо господство, обричайки трудещите се на вечна експлоатация, духовна нищета и малокултурие. 

Ето докъде достигат учени като проф. Методи Попов, когато не възприемат научната материалистическа философия, която единствено правилно обяснява законите за развитието на природата и обществото, която ни въоръжава с верен компас не само за научното обяснение на природата и обществото, но и за тяхното изменение. 

Светът се намира в непрекъснато движение и развитие. Няма вечни строеве, казва др. Сталин, няма вечни принципи на частната собственост и експлоатацията, няма „вечни идеи” за подчинение селяните под властта на помещиците и за подчинение работниците под властта на капиталистите. Капиталистическият строй, с неговото класово деление, не е вечен, той си отива, заменя се от социалистическия строй, както на времето капитализмът замени феодалния строй.

Двигател на общественото развитие не са някакви духовно селекционирани обществени класи, които в „наследственото си вещество” носят качествата на държавни и духовни ръководители. Решаваща сила на общественото развитие, казва др. Сталин, са конкретните условия на материалния живот на обществото, а не „великите хора”, отвлечените „принципи на човешкия разум” и пр.

Главната сила, която определя физиономията на обществото, характера на обществения строй, неговата структура, е начинът на добиване средства за живеене, необходими за съществуването на хората, начинът на производство на материални блага – храна, облекло, оръдия за производството и пр.

Измененията в начина на производство предизвикват неизбежни изменения на целия обществен строй, на обществените идеи, политически институти, културата, науката, морала, става изменение на цялата обществена и политическа структура.

При различните степени на общественото развитие хората са си служили с различни начини на производство. Във връзка с това те са имали различни обществени строеве, различен духовен живот, различна култура.

Историята на общественото развитие е преди всичко история на развитие на производството, на начините на производство, които се сменят един с друг в течение на векове, история на производителните сили и производствените отношения на хората, история на самите трудещи се маси.

„Значи ключът за изучване законите на историята на обществото – казва др. Сталин – трябва да се търси не в главите на хората, не във възгледите и идеите на обществото, а в начина на производството, който се практикува в обществото във всеки даден исторически период, в икономиката на обществото.”

Разбира се, идеите, теориите играят важна роля за развитието на обществото. Но за кои идеи става въпрос? Има идеи стари, отживели времето си, които служат на отживяващите класи в обществото. Такива са например посочените идеи на вайсманизма. Тези идеи са реакционни, те спъват общественото развитие напред. Но има идеи нови, прогресивни, те облекчават общественото развитие напред, помагат за разрешение на задачите, поставени от материалния живот на обществото. Такива са например мичуринските идеи.

Както виждаме, общественото развитие се извършва не по законите на биологията, а по законите на икономиката. Историята се движи, културата се създава не от царе, пълководци, от борисовци, филовци, консуловци, които имат „благоприятно селекционирана наследствена маса”, а от производителите на материални блага, от трудещите се маси.

Следователно, цялата теория за пирамидата на социалните слоеве в обществото, за селекционираните обществени слоеве, по наследство определени да бъдат държавници и ръководители на духовния живот на страната, е една погрешна теория, враждебна на трудещите се маси, предназначена да укрепва буржоазното господство, капиталистическата експлоатация и гнет, предназначена да спъва общественото развитие.

Тази теория трябва да бъде изхвърлена от науката и от цялата наша демократична прогресивна общественост, което, надяваме се, ще направи проф. М. Попов, за да стане още по-близък на трудещите се в нашата страна и по-полезен на нашата наука.

Истинска наука е тази, която служи на народа, която помага на работническата класа и трудещите се да съборят буржоазното господство, да премахнат капиталистическата експлоатация и гнет, която разкрива действителните закономерности в природата и човешкото общество и дава мощни оръжия в ръцете на трудещите се да изградят безкласовото социалистическо общество.

Трябва да се води непримирима борба за преодоляване на враждебните вайсманистки и расови буржоазни теории, да се очисти нашата наука от реакционната плевел.

Трябва да се свърже агробиологическата наука с практиката, с практическите проблеми на нашето земеделие, с ТКЗС и ДЗС, които представляват огромен източник на опит и идеи за творческа работа, на чиито поля се проверява достоверността на нашите научни достижения. Разрешавайки правилно практическите проблеми на ТКЗС, ние ще разработваме и големите теоретически въпроси на биологичната наука.

„Великото бъдеще на цялото наше природознание е в колхозите и совхозите”, каза великият преобразовател на природата – Мичурин.

Какви задачи стоят пред нашето земеделие

В нашето селско стопанство се извършват дълбоки структурни промени. Дребното частно земеделие се преустройва на нови кооперативни, социалистически основи. Трудещите се селяни все по-масово навлизат в ТКЗС, виждайки в тях единствения спасителен път за развитието на нашето земеделие. Планът за създаването на нови ТКЗС за 1949 година беше изпълнен в първите 2½ месеца, като общият брой на ТКЗС е вече 1,600. Растат и машинно-тракторните станции, чийто брой е вече 86. Докато буржоазните правителства за цели 30 години са доставили всичко 3,000 трактора, то ние само през тази година доставяме 1,850, които в края на петилетието ще достигнат над 10,000. Изгражда се мощна техническа база за развитието на нашето земеделие. Окрупнените и машинизирани селски стопанства, за да осигурят високи и трайни добиви, за да изпълнят задачите на петгодишния план, изискват от нас да внедрим в нашето земеделие най-прогресивната агрономическа наука, науката на високите социалистически добиви, мичуринската наука.

Развитието на ТКЗС и ДЗС по-нататък е немислимо върху основите на старата реакционна вайсманистка агробиология. Това налага да преустроим нашата наука, нашите научни институти, нашата практика върху основите на учението на Мичурин-Вилямс-Лисенко, да въведем целия комплекс на модерното социалистическо земеделие, наречен тревополна система в земеделието.

Борба за високи и постоянни добиви

Добивите от земята у нас са ниски и непостоянни. Те зависят от това ще вали ли редовно дъжд. Ако вали, може да се надяваме на добра реколта. Ако не вали, реколтата е загубена или крайно ниска. Но ние имаме случаи, както беше през миналата година, когато през пролетта имаше изобилни валежи и все пак реколтата не беше добра. При частното, дребно и примитивно земеделие стихийните неравномерни реколти бяха нормално явление. При плановото стопанство обаче, при наличието на ТКЗС ние трябва да осигурим редовни, постоянни богати реколти. Кои са главните причини за лошото и нередовно плодородие от земята и по какъв начин ние ще осигурим постоянни и богати реколти?

Една от най-главните причини за лошото и несигурно плодородие у нас е сушата. Ето вече четвърта година цялата страна се прегъва под тежестта на сушата. Някои считат, че сушата у нас е временно явление, тя ще си „отиде”, ще дойдат добри години и отново ще има берекет. Това разбиране на засушаванията у нас е коренно погрешно. Сушата у нас не е един случаен, а е системно повтарящ се факт. Ако разгънем метеорологическите наблюдения от 30 години насам, ние ще видим, че на всеки три години у нас е имало една голяма суша, а почти няма година, в която да не е имало частични засушавания, когато и пролетниците, и зимниците да са били добри. Ясно е, че ние имаме работа с едно закономерно явление, с една трайна причина, за чието отстраняване ще бъдат необходими и трайни големи мероприятия.

Нашата страна се намира в зоната на недостатъчните валежи. Често обаче валежите са и неравномерно разпределени – или главно през есента, или главно през пролетта. Преваляват силни дъждове, а след това настъпва продължително засушаване. Така беше през миналата пролет. Валяха силни и продължителни дъждове. Избуяха есенните и пролетните култури. Всички очакваха богата жетва. Но скоро след дъждовете настъпи засушаването, което продължи до края на годината, и реколтата не беше добра. Но защо засушаването се отрази така неблагоприятно върху реколтата, къде отиде водата от изобилните пролетни дъждове?

По-голямата част от водата на пролетните дъждове не отиде в земята, а пороите бързо я отвлякоха в реките, изтече се в морето, изпари се обратно в атмосферата. Водата не беше поета от земята, тъй като у нас, поради неправилната обработка на почвата и неправилното редуване на културите, има извънредно много безструктурни, разпрашени почви. А известно е от учението на Вилямс, че при безструктурните почви само 25 на сто от валежите се поемат от земята, а 75 на сто бързо се изтичат по повърхността на земята. Безструктурната почва не може да създаде достатъчен и постоянен запас от дъждовните води, необходими за културните растения, а тя въобще не може да погълне и най-малката част от снежните води.

Поетата от безструктурната почва 25 на сто вода, след преставането на дъждовете, бързо започва да се изкачва по капилярите към повърхността, където, особено при наличието на ветрове, тя бързо се изпарява. Така стана у нас миналата пролет – след дъждовете бързо и катастрофално настъпи сушата. При безструктурните почви водният режим е малък и непостоянен. Затова и реколтите силно се колебаят и общо взето са ниски.

Аз не говоря тук за хранителния режим, който в безструктурните почви е също крайно неблагоприятен за растенията.

По същата тази линия крайно неблагоприятно за водния режим на почвата е обезлесяването на страната, унищожението на горите. Горската повърхност, съставена от изгнили сухи листа, клонки и пр., бързо поглъща падналите валежи. В нея обаче движението на влагата се извършва много бавно и тя през цялата година поддържа едно равномерно снабдяване и на склоновете, и на долините с вода, поддържа едно постоянно ниво на реките. Изсичането на горите става причина да не се задържа водата от валежите и тя буйно и безпрепятствено се стича по повърхността на почвата.

В годините след Освобождението буржоазно-фашистките правителства хищнически унищожаваха нашите гори. Те, заедно с козите, превърнаха 8,500,000 декара гори в голи пустеещи земи, които не задържат никаква влага и чувствително влошават водните запаси на всички почви в страната.

Големият съветски учен В. П. Вилямс даде основния закон за плодородието, а именно:

„Почвата трябва да снабдява растението през целия му живот непрекъснато и едновременно с максимално количество влага и хранителни вещества.”

За осигуряване на необходимата влага и хранителни вещества за растението трябва да се води непрекъсната борба със сушата, като бъдат приложени преди всичко следните мерки:

1. Да се превърнат безструктурните почви в структурни, които задържат 100 на сто падналите валежи и имат добър хранителен режим за растенията. За разрешението на тази задача нашите научно-изследователски институти и научни работници трябва да установят за нашите условия правилна система за обработка на почвата: типове тревополни сеитбообращения за отделните райони и всички мероприятия, чрез които ще може безструктурните почви да се превърнат в структурни, ще може да възстановява почвеното плодородие.

2. Да се извършат масови залесявания в страната, особено на водоразделите и възвишенията, чрез създаване на комплексни насаждения и залесителни пояси.

Затова трябва да се направят необходимите почвени, климатически и стопански проучвания, да се определят дървесните видове за тях, да се изработи общ план и да се ускори максималното залесяване и опазването на залесените площи.

3. Да се проведе един минимум агротехнически мероприятия, като: подметка на стърнищата, есенната дълбока оран, снегозадържането и др.

4. Да се създадат сухоустойчиви сортове културни растения и да се въведе яровизацията.

5. Максимално да се ускори построяването на язовири, помпени инсталации и др. за използуване на текущите, дунавските и подземните води за напояване.

Какви други задачи ни поставя петгодишният план?

Ние трябва окончателно да разрешим зърнената проблема, т.е. да осигурим достатъчно хляб за всички трудещи се в нашата страна, като основа на нашето строителство. А за това е нужно нашите опитни институти да ни дават високодобивни сухоустойчиви сортове зимни пшеници, които не полягат и са устойчиви на ръжди.

Да ни дадат ранозрейни пролетни пшеници като съставна част на тревополното сеитбообращение и като корекция за евентуалното неблагоприятно развитие на зимниците. Да се проведат сериозни опити с яровизация на пшеницата, да се получи високодобивна хетерозисна царевица, да се дадат типови тревополни сеитбообращения за различните райони в страната.

За снабдяването на страната с мазнини ние трябва да се сдобием с нов сорт слънчоглед, устойчив на синята китка и с по-високо маслено съдържание.

Особено важно за задоволяване нуждите на индустрията със суровини е да получим по-високодобивни сортове памук, ранозреещ и с подобрено влакно.

От гледна точка на осигуряване нашия износ, трябва да създадем доброкачествени тютюневи сортове, устойчиви на синята китка и трипса, и да осигурим тяхното поддържане с добра агротехника, с правилното им райониране в типичните тютюневи райони.

Трябва да разрешим въпроса за картофеното семепроизводство по пътя на установяването на ония сортове, които най-малко се израждат в полето, по пътя на създаването високи планински семепроизводни картофени стопанства и по-масово лятно посаждане на картофите.

В областта на овощарството особено внимание е необходимо да отделим за борба с кръвната въшка и шарката по сливите, това загиващо наше богатство, като създадем устойчиви сортове и като правилно организираме борбата с болестите и неприятелите по нея. Да създадем наши подобрени сортове плодове.

Ние трябва да създадем за нашите условия нови културни растения – студоустойчиви лимони, като полски култури, мандарини, маслини, чай, успешно да проведем опитите с каучуконосните растения. Използувайки „дивите портокали” в Южна България и внасяйки лимони от СССР, новооткритата станция за южните култури, въоръжена с методите на мичуринската наука, трябва да сложи здраво начало на систематическото внедряване на тези извънредно ценни култури.

Завършването на язовирите, построяването на големите помпени станции на Дунава изискват сериозни почвени и климатически изследвания в площите, които ще бъдат напоявани, залагане на торови опити за определяне торопотребността на отделните типове почви, сроковете и начините на внасяне на торовете, нормите на торенето и пр., установяване поливните норми за отделните култури, проучвания за бъдещите сеитбообращения, изобщо – всестранни стопански проучвания.

В областта на животновъдството главни проблеми ще бъдат метизацията на говедата и овцете, за които трябва да се установи до кое поколение да отиде кръстосването, проучване безплодието у домашните животни, борбата с червенката по свинете, чумата по птиците, бруцелозата и туберкулозата по говедата.

За ТКЗС ще бъде необходимо да се определи агротехнически минимум.

Да се подобри организацията, да се определи оптималният размер на ТКЗС за отделните райони; да се направят изследвания на рентата и определи най-подходящият начин за нейното заплащане, с оглед да не се позволи разрастването на капиталистическите тенденции в ТКЗС; да се определи кои странични предприятия ще се създават, какви трябва да бъдат производствените норми, как ще се заплаща наднорменото производство.

В областта на механизацията на земеделието трябва да се определят най-подходящите земеделски машини при нашите условия, редовно да се изследва качеството на машините, да се установят техните норми за работа, нормите за горивата и смазочните масла, правилното използуване капацитета на отделните машини.

Ето проблемите, от чието практическо успешно разрешение ще зависи изпълнението на петгодишния план и преустройството на нашето земеделие на социалистически основи.

Нашата наука, за да помогне разрешението на тези въпроси, трябва да върви преди практиката, да осветлява пътя на практиката.

Още през 1929 година на конференцията на аграрниците-марксисти другарят Сталин каза:

„Необходимо е теоретическата работа не само да догонва практическата, но и да я изпреварва, въоръжавайки нашите практици в борбата им за победата на социализма” („Въпросите на ленинизма”, стр. 308).

А затова е нужно нашата биологическа наука да се преустрои изцяло върху основите на мичуринското учение, коренно да се преустрои нашата научно-изследователска работа, нашите научни работници да усвоят напълно, убедено методите на мичуринската наука за преобразуването на живата природа и ги приложат в своята работа, да овладеят принципите на диалектическия материализъм.

Мичуринското учение трябва да бъде широко популяризирано сред трудещите се селяни, особено сред членовете на ТКЗС. То ще бъде могъщ стимул за разгръщането на масово съревнование в нашите ТКЗС и ДЗС, за изпълнение на народостопанския план, могъщо оръжие в борбата за високи и постоянни добиви.

Плановото стопанство и социалистическото земеделие трябва да осигурят изобилие от продукти. А това не ще бъде възможно, докогато земеделието е зависимо от природните стихии – от сушата, от студовете и пр.

За да осигурим високи и постоянни добиви от земята, за да увеличим производителността на човешкия труд и гарантираме изобилие от продукти, ние трябва да подчиним силите на природата на волята на човека. А за да подчиним природните стихии, ние трябва да познаваме закономерностите на природата. Мичуринското учение, основано на великото учение на Маркс-Енгелс-Ленин-Сталин, ни дава тези мощни оръжия за разкриване специфичните закономерности на природата и за нейното овладяване.

Какви конкретни задачи стоят сега пред нашите научни работници и институти?

1. Да изучат, напълно да овладеят и приложат на практика мичуринското учение и мичуринските методи на работа. Напълно да разкритикуват и самокритикуват погрешните си вайсманистки разбирания и методи на работа.

2. Да изучат и усвоят диалектико-материалистическия мироглед и метод.

3. Да направят критичен преглед на работата и методите на работа на всеки институт, станция и поле през призмата на мичуринското учение.

4. Да свържат теорията с практиката, да свържат научните институти и научната работа с ТКЗС, ДЗС, с практическите проблеми на земеделието.

5. Да координираме научно-изследователската работа на Министерството на земеделието, Академията на науките и Селско-стопанската академия.

6. Да създадем нови, млади кадри от мичуринци.

7. Да реорганизираме работата на опитните институти и станции, като създадем по-големи районни институти, с по-големи научни колективи, по-добре обзаведени, в които да внедрим колективната работа и сътрудничество.

8. Да поставим на нови, мичурински начала селекцията и семепроизводството.

9. Да създадем нови институти по животновъдство.

Другари,

В нашата земя, в нашето растениевъдство и животновъдство се крият огромни резерви. Още първите крачки на ТКЗС са съпроводени с големи успехи. ТКЗС в с. Г. Сеновец, Г.-Оряховско, получи 5,200 кг картофи от декар при средно 600 за страната; ТКЗС в с. Крушуна, Ловешко, е получило 421 кг ечемик от площ 375 декара при 130 кг за страната; ТКЗС в с. Хайредин, Оряховско, е получило 326 кг пшеница при средно 120 кг за страната. Държавното стопанство „Дунав” е получило 4.5 кг вълна от овца и 10 кг от коч при средно 1.5 кг за страната. ДЗС – Пловдив, е получило от местна подобрена овца средно 4.16 кг вълна и максимум 6.4 кг. ДЗС – Самоков - максимално 7.450 кг от местна подобрена овца.

Огромни и светли са нашите перспективи. 

Правителството на Отечествения фронт, под изпитаното ръководство на др. Г. Димитров, уверено ни води към победата на социализма в нашата страна.

Въоръжени с великото учение на Маркс-Енгелс-Ленин-Сталин, с великото Мичуринско учение за преобразуване на природата, учейки се непрестанно от СССР, развивайки и укрепвайки нашите ТКЗС, да творим неуморно светлото социалистическо бъдеще на трудещите се в нашата страна!

(...) 

 

Проф. Методи Попов, академик. 

Уважаеми др. помощник-министър Титко Черноколев, 

уважаеми председателю на Академията, другари и другарки! 

В края на миналото и началото на сегашното столетие, изхождайки от чисто морфологически изучвания на промените на хромозомите при развитието и узряването на половите клетки, изникнаха теории за наследствеността, които приемат, че в хромозомите са вложени носители на наследствените признаци на организма под формата на малки репрезантативни материални частици, оттам и названието на тези теории микромеристични. Най-съществената, най-подробно разработената от тези теории е теорията на Вайсман за детерминантите, отчасти изменена и оточнена по-нататък от Морган като теория на гените.

Детерминантите, респ. гените, според тези теории, са материалните представители на наследствените признаци, положени в хромозомите на клетката. По теоретични съображения, лежащи в мъчнотията да се обясни по какъв начин под външни влияния промените в тялото би могли да бъдат отпечатани в половите клетки и то в тяхната идиоплазма, в техните хромозоми, Вайсман прие, че детерминантите са неизменяеми, че те не се подлагат на промени от външните въздействия. Дойде се по този начин до хипотетичното приемане, че промените на тялото, сомата, не могат по никакъв начин да се отразят на наследствената плазма, на идиоплазмата, и че следователно външните промени на средата не могат да се отразят на наследствената материя – хромозомите. Или с други думи организмите не могат да се изменят под влиянието на външните условия. Дойде се до учението, че индивидуално придобитите промени, които засягат тялото – сомата на организма, не се предават в наследство. Отрече се следователно едно от основните положения в учението, както на Ламарк, тъй и на Дарвин при обяснение на еволюцията, на преливането на органическите форми една в друга, отрече се тяхното постепенно изменение под влиянието на околните условия и под действието на естествения подбор.

Още в началото на моята научна дейност, изградена на биохимична основа, аз дойдох в несъгласие и до отричане на Вайсмановата теория за наследствеността, построена на чисто морфологически данни. За подкрепа на казаното ще си позволя да дам дословни цитати в превод от някои мои научни работи, печатани всички на чужди езици.

В работата си „Eibildung bei Paludina vivipara”, печатана в „Archiv f. Mikr.-Anatomie” в 1906 г., след като излагам подробно проучванията си на хромозомните промени при развитието на половите клетки и като проследявам и доказвам, че по време на тяхното узряване излиза хромотинно вещество от ядрото в протоплазмата, гдето претърпява метаморфотични, разпадателни процеси, аз се противопоставям на схващанията на Вайсман, че хроматинът е изключителната наследствена материя и на стр. 63 пиша следното – цитирам – „Но дали ние имаме право да приемем, че хроматинът е единственият и изключителен носител на наследствеността и дали отличаването и разделянето на два вида хроматин – на трофохроматин (значи хроматин предназначен за вегетативните процеси) и идиохроматин (значи наследствен хроматин) може да се поддържа? – Колкото и да ни се представят микромеристичните теории (Вайсман-Морган) добре обосновани, не може да не се види, че те в края на краищата се връщат към старите преформационни схващания”. А на стр. 66 на същата работа е писано следното: „Колкото големи да бяха старанията, изхождайки от становището на Вайсман, да се поставят всички тези процеси – дума става за промените на хроматина при узряването на половите продукти – в една обща рамка и да се подведат под една обща схема, тези старания не се увенчаха с успех”.

В една своя публикация от 1908 г., озаглавена: „Ueber das Vorhandensein von Tetradenchromosomen in den Leber-zellen von Paludina”, печатана в „Biologisches Centeralblatt”, за пръв път аз установих, че тетрадни хромозоми, които дотогава бяха познати като специфична особеност при процесите на узряването на мъжките и женски полови клетки, могат да се прояват при особени физиологични условия и при телесните клетки. Това установяване беше от голямо значение, понеже премахваше постулираното от Вайсман становище за коренното различие във физиологичните отправления на половите, на герминативните и телесните, соматичните клетки. На стр. 566 аз пиша: „Най-накрая остава да се разгледа въпросът дали действително тетрадните хромозоми имат онова значение за наследствеността, каквото днес им приписват” и продължавам: „Даденото от мене обяснение за разликите в понасянето на тетрадните хромозоми при телесните и при половите клетки ми се вижда във всяко отношение по-приемливо, отколкото опита да се обясни появяването и ролята на тетрадните хромозоми чрез хипотезата, която разглежда хроматина като наследствена материя par excellence. Това едностранчиво поставяне на въпроса за значението на хроматина при жизнените процеси не е от естество да подтикне нашите познания за живота на клетката”.

В подробните си изучвания „Experimentelle Zellstudien I.”, печатани в „Archiv für Zellforschung” през 1908 г., аз излагам в 140 страници моите постижения във връзка с физиологичните причини за делението и нарастването на клетката и разглеждам от същото гледище и половите клетки, които по учението на Вайсман-Морган бяха напълно отделени от другите телесни, соматични, клетки и се отнемаше по този начин възможността за правилното физиологично клетъчно разглеждане на цялостния многоклетъчен организъм. Като проследявам процесите за образуването и узряването на половите клетки, където говоря и за едностранчивите морфологични схващания на Вайсман, аз заключавам: „От казаното дотук се вижда, че съдържанието на цитологията днес, 1908 г., относително въпроса за узряването на половите продукти, е една сграда от хипотези, остроумни наистина, но едностранчиви и недостатъчни, понеже почиват на чисто морфологическа основа”. Тази моя научна студия завършва със следните думи – стр. 377 – „От изложеното дотук става ясно, че аз се постарах да схвана процесите при развитието и узряването на половите продукти като израз на обективни, общи за всички клетки процеси. Аз се опитах да се противопоставя на общоприеманото днес разглеждане (Вайсман) като изтъкнах, че тъй странните на пръв поглед процеси при тяхното – на половите клетки – образуване, не са свойствени само на половите клетки и че тези процеси не са толкова извънредни, както днес – 1908 г. – са свикнали да приемат. Досега, изхождайки единствено от Вайсмановото схващане, изследователите се стараеха да търсят при половите клетки все нещо особено, разделящо ги от останалите клетки на организма и с това замъгляваха и покриваха с воала на необикновеното много сами по себе си ясни процеси”. Това е писано в моите Experimentelle Zellstudien I. в 1908 г., тогава, когато почти всички поддържаха схващанията на Вайсмана за пълното разделяне на тялото и на половите клетки и за тяхната независимост една от друга – схващане, което доведе по-нататък до приеманата от Вайсман-Морган невъзможност да се предават телесните промени, предизвикани под влияние на външните условия, на половите клетки, с което пък се постави основата на учението за ненаследствеността на придобитите признаци и се изгради основата на неодарвинистическите схващания.

Една година по-рано в студията си „Depression der Protozaencodle und der Geschlechtszellen der Metazoen”, печатана през 1907 г. в „Archiv für Protistenkunde”, аз се обявявам „против схващанията на Вайсман-Морган за безсмъртието на наследствената материя” и отождествявам жизнения цикъл на един рой единични клетки с жизнения цикъл на половите клетки и доказвам, че и „половите клетки при своето развитие изпадат най-сетне, по време на тяхната зрелост, в понижено физиологическо състояние, от което могат да се възродят и да повдигнат оксидационните си функции чрез настъпване на процесите на оплождането”. В същата студия аз се противопоставям на приемането на Вайсман за специална наследствена материя, обособена напълно от влиянието на целия организъм.

Отрицателното ми отношение към Вайсмановата хромозомна теория е ясно изразено и в студията ми „Experimentelle Zellstudien VІ”, печатана в 1909 г. в „Archiv für Zellforschung”, в която, изхождайки от изучванията си върху отношенията между ядрото и протоплазмата на клетката, се противопоставям също на Вайсмановите схващания за хромозомите като единствени носители на наследствените признаци и заключавам: „Цялата клетка е една избалансирана регулирана система и всички тези регулации могат само тогава правилно да се схванат и разберат, ако ние разглеждаме клетката като едно цяло, при което ролята на протоплазмата и ядрото са напълно равностойни и са с еднакво важна функция”.

От дадените дотук няколко цитата из моите научни работи се вижда ясно становището ми по отношение Вайсман-Моргановата теория и застъпеното от мен схващане за наследствеността и значението на хромозомите в този процес. Аз съм изказал това мое становище по въпросите за наследствеността, както тук го изложих в моите научни публикации тогава, когато беше в разцвет и общоприета теорията на Вайсман-Морган.

Застъпваното от мене схващане за наследствеността и за значението на хромозомите при този процес аз обобщих и изложих, изхождайки от моите специални проучвания, нашироко в първото издание на моята „Обща биология” в 1919 г. Там, като говоря за мъчнотиите, до които достига Вайсмановата теория поради нейната чисто морфологическа постановка, аз заключавам: „Изтъкнатите тук мъчнотии, до които достига Вайсмановата теория за наследствеността, са общи недостатъци на всички микромеристични теории, между които Вайсмановата, по логичната си постройка, държи първо място. А когато и най-стройната теория в тази област за обяснение на различните явления прибягва всеки път до странични хипотези, това показва, че нейните изходни положения, както и целият неин строеж, трябва да бъдат недостатъчни и погрешни. Погрешно трябва да е следователно и основното положение на Вайсмановата хипотеза, че наследствените признаци, които се предават от поколение на поколение, са представени в половата клетка със специални, обособени материални частици – стр. 38, стр. 384”. Към същата група спада хромозомната теория за наследствеността и на Морган.

Все в първото издание на моята „Обща биология”, където, както това споменавам в предговора си, аз излагам, въз основа на лични изучвания, предимно мои схващания върху редица биологични проблеми, - след разглеждане на биохимичните разлики между отделните индивиди и между индивидите от един и същи вид, аз излагам, че биохимичните особености на тялото се предават и на половите клетки, като неделима част от целия организъм и заключавам: „Тези разлики, които се забелязват по отношение на половите продукти, се забелязват и по отношение на всички съставни части на организма. Има не само полов, а и телесен афинитет”. Аз давам множество аргументи за тази разлика в биохимическите процеси и организма и казвам, че „всички гореизложени разглеждания имат за цел да докажат, че носители на наследствеността не могат да бъдат хипотетичните детерминанти и гени на Вайсман-Морган, намиращи се според тях в хроматина, но че носител на наследствеността е цялата клетка със своя особен химизъм и заключавам: „А всичко това ни сочи, че биохимични разлики ще да се намират и между индивидите от един и същи вид. Представителите на един вид показват голяма общност в белтъчните си вещества, обаче въпреки това между белтъците на отделни индивиди на дадения вид ще да има тънки едва доловими нюанси в биологичната структура на индивида, тъй че няма индивид напълно подобен по биохимичната си структура на друг вид. И благодарение на биохимичните особености на отделните индивиди тези последните се отличават един от други. Биохимичните структурни разлики, които се забелязват между живата материя на отделните индивиди, се отразяват и върху техните полови продукти така, че всеки зародиш получава от своите родители не само една частица от белтъчно вещество, а получава белтъчно вещество с особена химична структура, структура различна от тази на белтъчните вещества на останалите индивиди от същия вид. Тази биохимична особеност на половите продукти обуславя и особеностите при по-нататъшното развитие на дадения организъм. Новият организъм ще притежава всички особености, като обмяна на веществата – значи асимилация и десимилация – и пр. жизнени прояви на своите родители и по този начин ще се отличава от другите индивиди. В наследство се предават, значи, не особени материални частици, носители на наследствени признаци, а се предават в наследство биохимични структурни особености на живата материя, структурни особености различни за различните индивиди”.

Същото становище аз поддържам и в научната си студия „Lebenspocene und Zellstimulation”, печатана в 1940 г. в сп. „Zellstimulationsforschungen”. Там аз заключавам: „При оплодяването се съчетават две различни белтъчни материи, т.е. две различни плазми и две различни нуклеопротеидни субстанции – хромозомите – различни по структура, по енергитична стойност и енергитична лабилност. Новообразуваният продукт, бъдещият зародиш, който се получава от тяхното взаимно смешение, ще носи равноправно въздействието, както на формативните белтъчни субстанции, така също и на предимно енергитично разпадаща се нуклеопротеидна материя на хромозомите. Съвсем едностранчиви и непонятни са поради това онези схващания за наследствеността – Вайсман-Морган – които приписват на хроматина първенствуваща и изключителна роля при този процес”.

От направеното изложение се вижда, че по пътя на мои експериментални изучвания от чисто биохимично естество аз дойдох до схващания, които отричат изключителното значение на хромозомите при явленията на наследствеността и с това се противопоставих на Вайсман-Моргановата теория. С тези мои схващания аз стоя в съгласие с възгледите на Мичурин-Лисенко за наследствеността, което ме прави да бъда един научно убеден и искрен привърженик на Мичурин-Лисенковото учение, и то не само по въпроса за наследствеността, който макар и съществен, е все пак само един от многото въпроси, които това учение разглежда, но и по целия сложен комплекс от проблеми, които образуват същността на това учение. Защото учението на Мичурин-Лисенко обхваща не само проблеми от общата биология, но обема в себе си цялата агробиология – растениевъдство и животновъдство – медицина и микробиология. Като последица от това учение ние имаме вече развитие на Дарвиновата теория върху творчески деен дарвинизъм с големи стопански последици. Имаме учението за стадийното развитие на растенията и за разклатената наследственост като основа на нова селекционна методика; имаме големите стопански последици в областта на яровизацията на зърнените храни и промените в картофената култура и пр. практически постижения от неизмеримо стопанско значение.

Но моето изложение няма да бъде пълно, ако не се спра с няколко думи и на друга една страна от моята научна дейност, именно на моите стимулационни изучвания, провеждани в продължение на повече от 25 години. С тях аз съм се стремил да докажа, че с въздействие от физико и химическо естество, т.е. чрез външни влияния, е възможно да бъде повдигнат оксидационният коефициент на даден организъм, растение или животно, а също тъй и да бъде изменено колоидалното състояние на живата материя, имащо за последица цялостната промяна в химическия метаболизъм, т.е. промяната в асимилационните и десимилационните процеси в клетката и да се получат по този начин растения с повишена стопанска стойност. 

Опитите ми със стимулиране на семената имат именно тази цел. Те поради ред странични неблагоприятни обстоятелства не можаха да бъдат проведени у нас в България с необходимото разширение и научно задълбочаване – бях лишен от всякаква морална и материална подкрепа, поради което трябваше да поставям опитите си сам предимно при частни стопани или пък с някои изключения, за което с признателност си спомням, и при държавни опитни станции, ръководени от благосклонно разположени към мене агрономи. Поради това проучването на стимулационните въздействия върху семената бяха проведени вън от България, предимно в Германия, а и на някои места в Съветския съюз. Резултатите от тези изучвания бяха обещаващи. Те бяха за съжаление прекъснати от настъпилата Втора световна война. Въпреки всичко аз съм уверен, че въпросът за клетъчната стимулация ще придобие един ден стопанска стойност. 

От две години той се подема във Франция, за което свидетелствуват две съобщения, излезли миналата година във Френската академия на науките. Напоследък излязоха съобщения за опити със стимулиране на семената и в Съветския печат. С особена благодарност съобщавам тук, че сега, с голямата подкрепа, която ми е дадена от уважаемия председател на Българската академия на науките Тодор Павлов, с новооснования биологически институт към Академията, подпомогнат от двама надеждни и преданни асистенти, при големите грижи, които нашата отечественофронтовска власт чрез Комитета за наука, изкуство и култура полага за научния напредък на страната ни, ще имам възможност да подема с нова енергия своите проучвания върху стимулациите на семената. А вчера аз имах радостта да чуя от др. Титко Черноколев, че ще ми бъдат поставени на разположение и държавните опитни станции.

Същата цел – да се повдигне жизнеността на тъканите чрез повишаване на техния оксидационен коефициент, а следователно да се повдигне и тяхната регенерационна способност – имат и опитите ми за ускоряване заздравяването на рани чрез стимулационни въздействия. Постигнатите резултати в това направление са извънредно добри.

Аз съм имал в своята научна и изследователска дейност, доколкото условията ми позволяваха, всякога пред вид връзката между теорията и практиката. Доказателството за това са моите стимулационни изучвания с обсег, както в медицината, тъй и в агробиологията. И именно това стремление ме доведе до чисто физиологичните ми изследвания върху изкуствения партеногенезис, до моите стимулационни изучвания. Чрез тях аз посочвам пътя, по какъв начин чрез външни влияния може да се измени биотипа на даден организъм и да се насочи той в ново биохимично направление – в променена асимилационна фаза.

 А всичко това води към приемане на схващането за предаване в наследство на индивидуално настъпилите промени при дадена продължителност на външните въздействия. Това становище е основата на всички мои клетъчностимулационни изучвания. То е застъпено и във всички издания на моята „Обща биология”, където на подходящо място, особено при изложение на теориите на Ламарк и Дарвин е многократно повтаряно и аргументирано с факти. Там често се споменава, че „организмите се изменят под влияние на околните условия и веднаж получените изменения се запазват и предават в наследство” и че „в основата на учението на Ламарк и Дарвин стои схващането, че индивидуално придобитите промени в организма трябва да имат възможност да се предават на потомството” и че „без наследствено предаване на появилите се промени няма органическа еволюция” – подчертано и в самия учебник на стр. 603, VІ издание. 

Това мое становище е подкрепено и с различни експериментални работи. В изучванията си „Durch chemische Einwirkungen experimentell erzeugte Mutationen”, печатано в сп. „Biologia generalis” 1937 г., а с допълнение и в Годишника на Софийския университет, 1938 г., заедно с д-р Ариада Димитрова, са нашироко изложени опитите ни за получаване чрез външни, в случая химически въздействия, мутационни форми при дрозофила, следователно на нови раси и видове. Бяха получени 4 нови раси, които запазиха новопридобитите си признаци в продължение на 70 поколения, когато опитите бяха прекъснати. Срещу тези мои публикации за мутационните форми се насочи критиката на уважаемия докладчик проф. Даскалов, поради което аз ще дам някои обяснения. Едно-единствено отклонение от схващанията ми против изключителната наследствена стойност на хромозомите, се намира в една от научните ми експериментални работи – една от 150 други работи. В тази ми работа са изложени изследванията ми върху получените мутационни форми при дрозофила чрез химически въздействия.

 С тези изучвания се откриваше възможността да се надникне в биохимията на видообразуването: „Изложените тук изследвания посочват един надежден път за експерименталното проучване на въпроса за значението на околната среда при промените на организмите и за получаването на нови, наследствено утвърдени органически форми. Появяването на тъй наречените „спонтанни мутации” трябва поради това да е във връзка с промени на околната среда (вода, въздух, храна, температура, лъчисто енергитично въздействие), или пък да стои то във връзка с промени на вътрешния химизъм на организмите, като промени в хормоналната секреция и др.” От този цитат се вижда, че аз давам тежестта и при тези изучвания на влиянието на външната среда и на химическите въздействия.

Тъй като тази работа беше докладвана от мене в Конгреса на естествоизпитателите и лекарите през 1937 г. във Франкфурт на Майн, то за разяснение на резултатите, които предизвикаха разискване и спорове, за да мога да ги направя разбираеми за аудиторията, която се състоеше изключително от поддръжници на генната Морганова теория, върху която е изградено, мимоходом казано, цялото учение за мутациите и мутационните промени, аз си послужих с разбираемия за аудиторията език на генната Морганова теория. Това беше едно погрешно, но необходимо за случая, отклонение от становището, което заемах по отношение на хромозомната теория във всички останали мои научни работи.

А освен това още през 1908 г. бяха получени от мене и първите мутационни форми при едноклетъчни животни, при инфузорията stentor polymorphus, чрез въздействие на низки температури и центрофугиране. Получените двойно по-големи стентори запазиха в наследство тази големина като постоянен видов признак – данните от тези мои изучвания са публикувани в Experimentelle Zellstudien ІV. Всички тези нови затвърдени раси са получени чрез изменение на наследствената даденост и след това фиксирани в нов биотип. Тези изучвания говорят, че аз съм поддръжник на тезата за предаване в наследство на индивидуално придобитите признаци под влияние на външните условия – и това е другото научно обоснование, което ме доведе до приемането на учението на Мичурин-Лисенко.

Дотук аз говорих за моите научни работи и за отразените в тях схващания. Сега преминавам към моя учебник по обща биология, който беше предмет на изказване и критика.

Както вече споменах, в първото издание на „Обща биология”, аз изложих нашироко личните си схващания по много биологични промени, между които и проблема за наследствеността, с което дойдох в разрез с общоприети схващания и в пряко противоречие с официалните приемания за наследствените явления. Поради това обърна ми се внимание, че в един учебник по обща биология, особено за студенти медици, трябва да бъдат нашироко застъпени общоприетите теории и учения, с които се обяснява цялата нормална и патологична наследственост при човека (наследствеността на кръвните групи, на конституционните заболявания, на полово свързаната наследственост, на диференцирането на пола и подобни), а не да се дават едностранчиво в него силно оспорвани становища, които не са възприети и стоят в разрез, както с учебната програма, тъй и със схващанията в известни медицински дисциплини, засягащи въпроси от конституциалната и психическа наследственост. Затова, като се започне от второто издание, аз постепенно развих лекциите си за наследствеността тъй, както тези процеси се разглеждаха и разглеждат от днешната биологична наука, почти без изключение, във всички страни. Толкова повече, че морганизмът в това време беше в своя разцвет и се беше наложил на цялото биологично мислене по въпроса за наследствеността. Но все пак, в последните издания на моя учебник, аз посочвам прехода, който биологичните изучвания вече правят към биохимичните схващания на наследствените явления, като излагам в подробности учението за изменяемостта на гените под влияние на външните условия, с което се напущат едностранчивите Вайсман-Морганови схващания за неизменяемостта на наследствената материя, като се ликвидира с това окончателно и учението на неодарвинистите. 

Паралелно с учението за изменяемостта на гените аз разглеждам подробно и плазматичната наследственост, данните на която стоят в противоречие с учението за хромозомната наследственост. Тъй, след като излагам подробно хипотезата на Морган за хромозомната наследственост, аз пиша на стр. 509, VІ издание на учебника си: „Но изглежда все пак, че има случаи на наследственост, които не могат да се сведат под генно-хромозомната теория за наследствеността. Сам един от новооткривателите на Менделовите закони обърна за пръв път внимание върху наследствени явления, които са фиксирани не в гените, значи, не в хромозомната гарнитура на ядрото, но в цялото клетъчно тяло, в особения състав и структурата на клетъчната протоплазма.

 Според тези изучвания става ясно, че и протоплазмата не е без влияние при наследственото предаване”. А на стр. 512 стои следното:

 „Напротив, все по-голямо признание добива схващането, че протоплазмата в нейната цялост, със своя особен и специфичен за всеки вид и за всеки отделен индивид химически състав, ще да предава свойствата си на бъдещото поколение. 

Чрез този особен химизъм на протоплазмата се предава навярно свойството на дълговечност, особената индивидуална устойчивост при заболявания, по-силния или по-слаб индивидуален химически жизнен метаболизъм и т.н.” А това са схващания застъпени и в първото издание на моята „Обща биология”. И най-сетне в лекция 35 аз излагам забележителните постижения от изучванията на вегетативната трансплантация при животните, които постижения стоят в противоречие с хромозомната теория за наследствеността и потвърждават схващанията за общоклетъчната химична наследственост. 

Там са изложени например и толкова доказателните опити на Holtfretter от 1932 год. за образуване на цяла нова допълнителна централна нервна система и на нова допълнителна гръбна струна под химическото влияние на убит при 60º тъканен трансплантат, гдето следователно не може да става и дума за каквото и да е генно хромозомно влияние; изложени са и опитите за химическото предизвикване на специални наследствени белези; дадено е място и на доказателните опити за хормонални влияния при появяването на наследствени признаци и т.н., а всичко това е едно потвърждение за химически индуцираното естество на наследствените прояви. При това изложение истината е, че аз оставих на заден план моите лични схващания по тези основни проблеми, за да дам в учебника си твърде голямо предимство на това, което характеризираше биологичните изучвания на дадения момент. В този стремеж аз попаднах в увлечения и дадох голямо предимство в изложението си на Вайсман-Моргановата теория.

Но въпреки това в учебника ми е запазена линията на биохимичните схващания.

И сега след ясното и категорично становище, което съветската биологична наука зае по Вайсман-Моргановата хромозомна теория ще мога да аргументирам при едно ново издание на учебника нашироко становището на Мичурин-Лисенко по този въпрос, като го подкрепя с надлежните и необходими данни. С това ще се премахне и естественото противоречие, което досега съществуваше за мене, за моите схващания по този въпрос, защищавани в моите специални научни изследвания и изложения.

И тъй – аз заключавам: 

С приемане на учението Мичурин-Лисенко като ръководно в Съветския съюз, биологическата наука влиза в нов творчески етап на своето развитие, като се свързва тясно с проблемите и нуждите на живота. И българската биологична наука след настоящата конференция, прочистена от Вайсман-Моргановите схващания по въпросите за наследствеността и за влиянието на околната среда върху организмите, които схващания спъваха нейното развитие и я откъсваха от връзката й с живота, ще навлезе решително в нов творчески път, за да изпълни задачите, които й се поставят днес от нашата нова, социалистическа общественост.

Моето отношение към Мичурин-Лисенковото учение е последица от моето научно развитие. По пътя на моите експериментални изучвания от чисто биохимично естество аз дойдох до схващания, които отричат изключителното значение на хромозомите при явленията на наследствеността и с това се противопоставих на Вайсман-Моргановата теория. С тези мои схващания аз стоя в съгласие с възгледите на Мичурин-Лисенко за наследствеността, което ме прави да бъда един н а у ч н о у б е д е н и искрен привърженик на Мичурин-Лисенковото учение и то не само по въпроса за наследствеността, който макар и съществен, е все пак само един от многото въпроси, които това учение разглежда, но и по целия сложен комплекс от проблеми, които образуват същността на това учение.

Учебникът ми по обща биология, в който въпросът за наследствеността е изложен в светлината на Вайсман-Моргановите схващания и с тяхната терминология, ще бъде преработен по схващанията на Мичурин-Лисенко, с последиците, които произтичат от него. В този смисъл е изменена вече и програмата за преподаването на биологията в Медицинския факултет и тази програма е одобрена вече от факултетния и академичен съвет. С това преработване на учебника ще се премахне неестественото противоречие, което досега съществуваше между моите схващания по въпросите за наследствеността, защищавани в моите специални научни изследвания, и изложението, което правех в учебника си по становището на общозастъпваното досега учение за наследствеността на Морган, което даваше несъмнен морганистически отпечатък на учебника ми.

Във връзки с други критики на моя учебник, за да се премахнат някои недоразумения, смятам за необходимо да направя следните бележки:

При разбора на моите научни работи др. Титко Черноколев се спря особено на едно мое изложение по въпроса за „Биологичните причини за упадъка на човешките общества и култури”, поместено в книгата ми „Наследственост, раса и народ” (1938 г.), а оттам в някои от изданията на моята „Обща биология”. Във всички други издания на учебника ми това изложение е отстранено. Там излагам, че една от причините за упадъка на човешките общества и култури е, че творящите духовните и културни блага на един народ, тези, които се занимават с умствен труд, се по-слабо размножават и че „тези слоеве образуват горната връхна част на обществената пирамида, широката основа на която е заета от занимаващите се предимно с телесен труд социални слоеве творящи стопанските и материални блага”.

 Изхождайки от този фигуративен образ, др. пом.-м-р Титко Черноколев прави следните обобщения, като ги приписва на мен: „Проф. Методи Попов твърди, че обществото се състои от два вида хора: едни, които образуват „основата на социалната пирамида” – това са трудещите се. Те са непълноценни. Тяхното предопределение от селекцията е да бъдат хора на физическия труд, да творят блага, но те не притежават качества за държавническо и духовно ръководство. Те са „нисши духом”. Тяхната роля в обществото е да творят блага за онези социални слоеве, които стоят на върха на пирамидата, т.е. трябва да се разбира – за буржоазно-капиталистическите кръгове.

Втората група хора в обществото това са хората, които стоят на върха на пирамидата, които селекцията е надарила вечно да бъдат държавници и духовни водачи на обществото, чиито синове и дъщери, внуци и правнуци по наследство получават качеството да бъдат царе, министри, професори и пр. Те ще бъдат единствени носители на качествата да бъдат държавни и духовни водачи на народа” и т.н.

Обобщенията, които Титко Черноколев прави, стоят в противоречие с мислите, които са вложени в моето изложение. Там аз казвам следното: „Във всеки народ, във всяко общество се диференцира, чрез постепенна селекция от тази пирамидна основа (дума става за широките народни маси) едно ясно слоево разграничение, като се издигат обикновено, при нормалното и свободно от предразсъдъци развитие на едно общество – към върха на пирамидата духовно творящите слоеве”. 

И когато духовно-ръководните слоеве поради по-малката раждаемост намалеят, „дохожда време на застой, докато започналата наново селекция, черпеща от големия резервоар, какъвто представляват широките здрави народни слоеве, изтика и издигне на повърхността потомците на онези фамилии (фамилиите именно от тези здрави народни слоеве, М. П.), които се отличават с по-големи духовни способности, между които по-нататък селекцията отбира най-достойните, за да ги покачи на културно и духовно ръководните места; образуват се по този начин, при едно правилно обществено развитие, което само може да бъде от полза за културния напредък на народа, наново способни ръководящи обществени и културни слоеве, които заемат върха на пирамидата” и че „при нормални условия културно вече високостоящите слоеве на народа се подхранват постоянно с притока на духовно повдигащите се подлежащи слоеве; всяка благоприятна, наследствена комбинация там веднага бива изтласквана от самия живот на напред и запълва онези места в културно ръководните слоеве, които се изпразват не само поради намаляване на раждаемостта, но и поради упадъка на духовните и характерни качества на потомството”. 

С това искам да кажа, че тъкмо тези, които са стояли на върховете на пирамидата, отстъпват мястото си на по-жизнеспособни и творчески личности от широките народни слоеве на трудящите се.

От тези цитати става ясно, че в моето отношение към трудящите се широки народни маси, от които ние, всички културни и научни представители на нашия народ, водим произхода си, има съзнание за тяхната роля и възможности, защото тази широка здрава маса е именно постоянния непресекващ и богат на дарования извор, от който постоянно се подхранва нашата културна общественост. И в същата книга, като изтъквам богатите дарования на нашия народ пиша следното: „Тези дарования идват от жизнеспособността и одарена широка народна маса, жадна за наука, образование, духовен и материален напредък, от която широка народна маса постоянно изпъкват все нови и разнообразни комбинации от благоприятната наследствена съкровищница на българския народ”.

Това са моите схващания и чувства към трудящите се народни маси, които не само не са „нисши духом” (подобен израз у мен не съществува), а са тъкмо тия, които стават обществено и културно ръководящи – мисъл, осъществена днес в народнодемократична България. 

Книгата ми „Наследственост, раса и народ” е писана преди 11 години, за да отхвърли хитлеристките расистки домогвания, целящи да унижат човешкото достойнство на нашия народ и на другите славянски народи. В тази книга съм писал „българинът трябва да се освободи от комплексите на малоценност, които погрешни расови учения у нас и в чужбина искат да насадят в неговата душа, и да не робее пред всеки „европеец”, да не се чувствува малък пред него „по рождение” и да не се отдава на слепи подражания и на чужди внушения” (стр. 148). 

С благотворното си въздействие върху нашата общественост тази книга изигра своята роля на времето си. Вярно е, че биологизирането на социалните явления е в основата си идеалистично и погрешно и не стои в съгласие с диалектико-материалистическите разбирания на обществените явления. То не отговаря и на моите сегашни схващания за развитието на обществото. Поради това то е отстранено от последните две издания на моята „Обща биология”, с което отдавна е осъществено положението на др. Титко Черноколев. И моите бележки днес имат за цел не да защитят идеалистическия подход на тогавашното мое изложение, но да отхвърлят тълкуването му, което му се преписва по отношение на ролята и бъдещето на трудящите се маси. (Ръкоплескания.)

Асен Киселинчев, редовен доцент по философия.

Другари! Ние не сме се събрали тук нито да поставяме някого на подсъдимата скамейка, нито обаче да затваряме очите си пред сериозните грешки и недостатъци на нашите научни работници в биологическата наука. Събрали сме се с колективни усилия да проникнем дълбоко в същината на мичуринското учение, на мичуринската наука и заедно с това да разберем и разкрием до край недостатъците, слабостите на нашата биологическа наука.

Необходимо е за тази цел да се издигнем високо над нашите лични интереси и съображения и добре да разберем какви сериозни изисквания поставя пред нас, пред представителите на нашата биологическа наука, правителството на народната демокрация и целия наш народ. Тук ние трябва да се ръководим от известната класическа максима: Платон ми е мил, но още по-мила ми е истината.

Едно дълбоко и вредно заблуждение би било да се сведе мичуринското учение до една само система от нови практически методи, от нова техника на растениевъдството. Не бихме могли да проникнем в революционното и епохално значение на мичуринското учение, ако не подирим новата теория, новата наука, от която извират новите методи и технически приоми на биологическата практика – на растениевъдството, животновъдството и пр. Не бихме могли да разберем правилно същината на мичуринското учение, ако не схванем това учение като велик революционен преврат в биологическата наука. С мичуринското учение започва новата истинска биологическа наука. Това, разбира се, съвсем не значи, че ние подценяваме значението на дарвинизма, но материалистическите идеи и принципи на дарвинизма се превърнаха в цялостна последователна материалистическа наука за биологическите факти и явления едва в учението на Мичурин-Лисенко. Творческият дарвинизъм е качествено нов етап в развитието на биологическата наука. Това е последователно материалистическо учение за живата природа, за органическата еволюция, което отчита диалектическите закономерности на това развитие. И най-важното – творческият дарвинизъм е такова материалистическо учение в биологията, което не просто обяснява, а обяснява явленията на живата природа така, че да може да я измени в желана посока за човека, да я управлява.

Ето защо, силата на мичуринското учение преди всичко трябва да се търси в съзнателното прилагане на диалектическия материализъм. Не бихме могли да разберем революционните практически методи на мичуринското учение – вегетативната хибридизация, метода на менторите и пр., ако предварително не разкрием революционните теоретико-методологически основи на това учение.

А трябва да се признае, че у нас не са малко още представителите на биологическата наука, специалистите изобщо, които гледат и схващат мичуринското учение през очилата само на ограничения специалист-емпирик, които се стремят да усвоят практическите методи, да се запознаят с фактическата страна на мичуринската практика, преди обаче да са си дали ясна и пълна сметка за мичуринската теория, за коренно новия начин на мислене, обяснение и дирене на мичуринци.

От това гледище именно трябва да преценяваме състоянието на нашата биологическа наука, научната дейност на нашите биолози. Не можем да считаме за мичуринец, нито за предвестник на мичуринското учение, нито даже за плах, непоследователен мичуринец онзи наш биолог, който стои върху теоретичните и методологични основи на вайсманизма-морганизма. Безспорно, могат да се намерят наши учени – един от тях е, например, проф. М. Попов, които в своите експериментални работи и особено в по-раншните си научни трудове са се опитвали наистина да правят известни възражения, да поставят известни въпросителни на вайсманизма-морганизма, които отчасти са чувствували, че има нещо гнило в това учение. Аз имам пред вид, напр., твърдението на проф. М. Попов, че вайсманистко-морганистическата теория ни води до старата преформистическа теория, че хроматинът не може да бъде единственият носител на наследствеността и пр. Трябва да се подчертае обаче, че и тези наши учени не са могли да се измъкнат от позициите на вайсманизма-морганизма, защото не са се освободили от неговата нематериалистическа и метафизическа методология. Тези наши учени очевидно биха могли лесно да станат мичуринци, но при едно важно условие, че се постараят до край да преодолеят старата теория и методология.

Ние виждаме, че борбата между вайсманизма-морганизма и мичуринското учение е била продължителна, трудна и ожесточена. Това може и трябва да се обясни главно с обстоятелството, че се касае до принципна борба, до борба между материализма и идеализма, между диалектическия и метафизическия метод в биологията. Неправилно е да се обяснява продължителната борба и трудната победа на мичуринското учение с липсата на факти, с това напр., че нямало достатъчно доказателства за съществуването на вегетативните хибриди, че опитно не било доказано управляването на наследствеността. Работата е другаде, работата е в различното гледане на фактите, в ликвидирването от страна на буржоазните генетици и биолози на материалистическото учение на дарвинизма, работата е в това, че вайсманизмо-морганистите изхождат от една основна метафизическа догма: в природата действуват случайности и ние сме безсилни пред тях. Обратното – мичуринци изхождат от друг основен принцип: трябва да открием законите на материалната действителност, за да ги управляваме. От това основно положение е тръгнал великият преобразовател на живата природа Иван Мичурин. „Ние не можем да чакаме милости от природата. Да ги вземем от нея – това е наша задача”. 

Борбата на мичуринското учение против вайсманизма-морганизма е борба против идеализма в биологията, макар най-често добре маскирана, борба за утвърждаване в биологическата наука на материалистическия монизъм. Не е ли идеализъм разделянето на цялостния организъм на две независими половини: фенотип и генотип; не е ли идеализъм да се приеме, че може да има друг извор, освен жизнената природна среда за наследствените изменения в живия организъм.

Мичуринската биология тръгва от основното положение, че организъм и среда образуват неделимо единство, но първостепенен и определящ фактор е средата. Борбата на мичуринското учение против вайсманизма-морганизма е борба за нов исторически метод в биологията. Основният порок на вайсманизма-морганизма се състои в това, че липсва историзъм в мисленето, в опитните изследвания, че се изпуща основното научно положение – да се разглеждат явленията в развитието им. В този пункт се крие съществената разлика между дарвинизма и ламаркизма. В този пункт най-ярко изпъква новото в мичуринското учение. Този исторически метод е изходното начало на Мичурин. Това се вижда, напр., от факта, че Мичурин в исторически аспект разглежда и разрешава въпроса за аклиматизацията на растенията в природата. За да управляваме растението, необходимо е да бъде отчетена исторически сложилата се приспособеност, неговите исторически създали се изисквания към условията на съществуване. С особена сила изпъква значението на историческия подход при разглеждане въпроса за насочване на наследствените изменения при проблема за онаследяване на индивидуално придобитите качества. 

Ето защо, ядката на мичуринската наука, от разбирането и усвояването на която зависи разбирането на цялото мичуринско учение, зависи дали ние ще застанем върху мичурински позиции и решително ще се освободим от дълбоката заблуда на вайсманизма-морганизма – това е учението за онаследяване на придобитите качества. Въпросът за онаследяване на придобитите качества е въпрос за управляване на организмите, а без това няма мичуринско учение. И никак не е случайно, че вайсманистите-морганисти най-решително и яростно отричат учението за онаследяване на индивидуално придобитите качества. Да се приеме това основно положение това би значило да рухне с трясък и до край цялата гнила сграда на вайсманизма-морганизма. Затова този, който това не е разбрал и възприел, па макар и да прави известни отстъпления и резерви по отношение на вайсманизма-морганизма, той нищо не е разбрал от мичуринското учение.

 А аргументи в подкрепа на учението за наследяване на придобитите качества има много, както от теоретическо, така и от практическо естество. Цялото учение на Дарвин за възникване на видовете въз основа на дивергенциите под влияние на средата е блестящо доказателство за наследяване на придобитите качества. Разбира се, в мичуринското учение принципът за наследяване на придобитите качества произтича от друг по-основен марксически принцип – управляване на живата природа. Абсолютно погрешно е да се мисли - както не малко специалисти у нас мислят и си представят работата, че Мичурин и Лисенко стихийно и случайно са дошли до мисълта за онаследяване на придобитите качества. 

Погрешно е да се мисли, че те първо са открили и приложили практическите методи – на вегетативната хибридизация, на възпитанието и пр., и после идват до идеята за управляване на организмите, за онаследяване на придобитите качества. Истината е друга. Още в самото начало Мичурин и Лисенко тръгват от схващането, че природата може и трябва да се управлява, че индивидуално придобитите качества се онаследяват. Не лежи ли тази мисъл в основата на схващането на Мичурин за аклиматизацията на растенията, на вегетативната хибридизация на възпитанието? Теорията за стадийното развитие и възгледът за разклатената, пластичната наследственост разкриват историческия възглед за онаследяването на придобитите качества.

Някои смятат – и у нас има такива биолози и научни работници, че между мичуринското учение и теорията за мутагенните фактори няма принципна разлика, че мутагенното изменяване при наследствеността представлявало приближаване до мичуринското учение. Това е дълбоко заблуждение, защото: 1) теорията за мутагенните фактори изключва действието на естествената жизнена среда; 2) отрича онаследяването на индивидуално придобитите качества; 3) изключва следователно ролята на целия организъм в онаследяването; 4) наследственото изменение е изградено върху случайността. Сиреч, мутагенната теория отрича управляването на наследствената природа. У нас също така се намират представители на този възглед – такива са, например, проф. Методи Попов и проф. акад. Тодор Павлов.

На стр. 68 и 69 от книгата „Теория на отражението” от акад. Тодор Павлов, 1947 г., ІІІ изд., открито се застъпва схващането, че наследствените изменения били резултат на влияние върху самите гени. 

Трябва да се изтъкне тук, че др. Тодор Повлов приема на думи, т.е. формално само, онаследяването на индивидуално придобитите качества – нещо, което другите представители на теорията за мутагенните фактори не правят, но фактически той отрича онаследяване на придобитите качества, понеже застава върху схващането за прякото и силно въздействие на някои външни агенти върху геноплазмата. На стр. 69 той пише следното: „че придобитите качества могат при определени външни и вътрешни условия и в определени форми и степени също така да се предават по наследство, макар не направо от фенотип на фенотип, а чрез предварително вътрешно влияние върху качествените изменения в генотипа”. Както виждаме, др. Павлов схваща наследствения процес изобщо само като мутации в гените.

Мнозина измежду нашите биолози и агробиолози са склонни да мислят, че мичуринското учение няма никакво приложение или отношение към човека и наследствеността у човека. Според нас това е погрешно схващане. Безспорно голяма и груба грешка би било да се пренасят изцяло и механически принципите на мичуринското учение за обясняване на наследствеността и развитието на човека. Това неизбежно ще ни доведе до расизъм. Съвършено ясно е, че при човека не може да става дума за управляване на наследствената и цялостна природа на човека с практическите методи на мичуринското учение – с метода на вегетативната хибридизация, на менторите и пр. Това е така, защото човекът не е биологическо същество, защото човекът е обществено-трудово същество, продукт на историческия живот на обществото. Поради коренно различната жизнена среда на човека – обществото – човекът е преди всичко продукт на общественото развитие. Не само психиката, съзнанието на човека, но и неговата физиология и анатомия, неговата неврофизиология, неговият мозък са продукти на обществената дейност. Това е блестящо разкрито от Енгелс в „Ролята на труда за очовечаването на маймуната”. Най-новите неврофизиологически изследвания, особено на съветските учени, като Ив. Павлов, Биков и др., установяват, че при човека е в сила един основен закон: централната нервна система, мозъчната кора подчинява и направлява дейността на целия човешки организъм. А това значи, че чрез мозъчната кора обективната действителност и обществената практика на човека определят цялостната човешка личност. А човешкият мозък се отличава с изключително голяма пластичност – едно свойство, което отговаря на особената човешка жизнена среда – на обществено-трудовите условия на живот. Въпреки всичко това обаче аз смятам, че в мичуринската наука има основни положения, в светлината на които трябва да бъде разгледан и въпросът за наследствеността у човека.

1. Мичуринското учение опровергава блестящо вайсманизма-морганизма, който с особена охота прилагаха буржоазните учени за обясняване на наследствеността у човека. А с това то нанесе решителен унищожителен удар върху расистко-биологичното схващане на човека и човешката наследственост, на расистко-биологичното схващане в неврологията, психологията, педагогиката, социологията.

2. Потвърди се генералната основна марксическа мисъл, че жизнената среда обуславя развитието, наследствеността на организма, а наред с това разкри се огромното значение на фактора възпитание.

3. Потвърди се блестящо и опитно основната марксическа мисъл на Енгелс за онаследяване на придобитите качества.

4. Много по-рано от Мичурин и Лисенко Енгелс посочи как човешкият труд създава качествата на човешката ръка, как той развива човешките сетива, как човешкият мозък се развива под влияние на човешката жизнена среда и дейност. 

Съвременната марксическа неврология доказва по един най-безспорен начин, че качеството на мозъчната кора, нейните функционални възможности не са фиксирани и предопределени, а се изменят и развиват под влияние на конкретната дейност, под влияние на работата, която извършва човешкият мозък при конкретна обективна среда. Не само органът създава функцията, но и функцията създава и изменя органа. Тази важна закономерност е в духа на мичуринската теза за отношението между орган и функция, наследствени качества и жизнена среда.

Няколко бележки сега във връзка с доклада и станалите разисквания. Смятам, че преценката и критиката на докладчика за нашите селекционери не е съвсем точна. Забелязва се известно надценяване и замазване на истината по отношение на тях.

Първо. На съвещанието на Министерството на земеделието през 1948 год. не е било разкрито и разбрано още главното, че мичуринското учение и вайсманизма-морганизмът са два антипода, че между тях има пропаст, че мичуринското учение е ново марксическо учение за наследствеността и органическото развитие. Преценката за практическата работа на селекционерите е замазана. Не е казана ясно цялата истина. Не бива да се подценява стремежът на селекционерите да разрешават практически важни задачи, но не бива също така да се забравя, че поставянето и разрешаването на тези задачи нашите селекционери са правили със съзнанието на вайсманисти-морганисти. Тяхната практическа дейност не е имала нищо общо с мичуринските идеи и методи. Тя е имала за основна догма: половата хибридизация и селекцията. За стихийно отклонение от менделизма-морганизма на нашите селекционери може донякъде да се говори, но все пак те не са имали свой път – както се казва в доклада, защото има и може да има само два пътя в биологията: тоя на менделизмо-морганизма и тоя на мичуринското учение. 

Намирам, че самокритиката на някои другари не беше поставена върху съвършено правилна основа. Тук се разви тази обща и основна мисъл, че нашето възпитание в духа на вайсманизма-морганизма в училището и университета е главната, едва ли не единствената причина за слабостите и грешките на нашите биолози, за техните антимичурински схващания в миналото. Това обстоятелство е безспорно, но при все това то не бива да се използува за оправдаване. Нашите биолози не бива да се опитват да оправдават своите вайсманистко-морганистически грехове. Това не е в духа на марксизма-ленинизма и нашия нов стил на работа. А къде е ролята на субективния фактор?! Постараха ли се достатъчно и своевременно нашите прогресивни учени – особено комунистите биолози – да проникнат дълбокия смисъл на борбата между вайсманизма-морганизма и мичуринското учение. Постараха ли се да открият теоретическия и методологически революционния преврат, новото в мичуринското учение, да поставят на преценка и критика своя общотеоретически научен арсенал в светлината на Мичуринското учение. Не! Обратното – те дълго време се отнасяха скептически, а даже недружелюбно към новаторските идеи на мичуринското учение. Този крупен факт представлява и беда, но и вина на нашите биолози. Нещо още по-печално – и след последната сесия на ВАСХНИЛ много наши биолози и учени скептически се отнасяха към мичуринското учение и дълго време се колебаеха. Какво показва това? Това показва, че всеки прогресивен учен у нас трябва да извърши не частична и незабелязана, а генерална и дълбока ревизия в своето научно съзнание.

По-конкретно нашите учени-биолози би трябвало упорито и творчески да усвоят марксистко-ленинската теория и методология, да заличат съществуващата още пропаст между диалектико-материалистическата теория и специалната наука, между мирогледа и научната работа на специалиста. Да не се ограничаваме само с механическо копиране и заучаване на мичуринските практически методи и похвати. Този тесногръд практицизъм е днес опасен, защото от нашите биолози и агробиолози социалистическото строителство в нашата страна изисква да разрешат сериозни и в голям мащаб задачи. Поради това именно в две главни насоки трябва да върви преустройството на нашите биолози: 1) по линията на действителното усвояване на диалектико-материалистическия начин на мислене, а не само марксическа начетеност и 2) не случайно, а въз основа задачите на петгодишния стопански план да се планира и насочва научната работа на нашите биолози.

Тези задачи са големи и не търпят много отлагане. Практическите нужди и задачи на нашето социалистическо строителство растат по-бързо, отколкото става научното преустройване на научните кадри в биологическата наука у нас. Ето защо по-смели и по-системни мерки са нужни за издигане на млади, свежи и бързо развиващи се кадри на биологическата наука във всичките нейни разклонения и научни институти. (Ръкоплескания.)

(От президиума се дава бележка на др. Асен Киселинчев.)

Другари! Аз смятах да свърша с това, но тук ми се прави бележка, че не съм си направил самокритика. Ако бюрото сметне за необходимо...

П о м.-м-р Т. Ч е р н о к о л е в. 

Получи се бележка от делегатите, искат др. Киселинчев да си направи самокритика. (Ръкоплескания.)

А с е н К и с е л и н ч е в.

 С удоволствие съм готов да направя това, първо, защото смятам, че да си направи човек самокритика е достойнство и, второ, защото смятам, че има какво да кажа. (Смях.)

Другари! Аз искам да изходя от едно изказване тук, че едва ли ще се намери някой в тази аудитория, да има право да заяви, че до 9 септември или изобщо през службата си е бил мичуринец или е поддържал мичуринското схващане. Аз смятам, че това не отговаря съвсем на истината. Защото, нека ми бъде позволена тази нескромност – понеже съм предизвикан – да кажа, че още в 1939 г. дори без да зная дискусията в Съветския съюз, аз написах статия „Наследственост и развитие”, напечатана под псевдоним във „Философски преглед”, тъй като тя можеше тогава там да излезе, в която аз, опирайки се на основните положения на нашите класици на марксизма, специално на Ленин, се опитах да направя една доста системна и решителна критика на морганизма-вайсманизма. И това съм го направил до край и безусловно. След това аз се опитах да защитя някои основни положения, които днес са крайъгълният камък на мичуринското учение. Там аз се опитах да докажа най-напред теоретически, а след това с някои факти от областта на неврофизиологията – защото тази област ми е по-близка – опитах се да докажа, че тезата за наследяването на индивидуалните придобити качества е възможна и да опровергая именно схващането на морганистите и вайсманистите, че не е възможно онаследяването на тия качества. Аз се опитах да направя анализ на това схващане като нематериалистическо, като метафизическо и т.н.

След това трябва да кажа, че в тази моя статия не всичко е казано и не всичко е в ред, защото е писана в изключителни, специфични условия, първо, и, второ, защото аз не съм специалист в биологическата наука, аз съм дилетант в тази наука и доколкото тази наука има връзка с моята специалност, психология и педагогика, аз си позволявам да имам едно отношение, но не мога да разреша въпросите докрай и да дам необходимото във всяко отношение.

Аз обаче смятам, че основните положения в тази статия се оправдаха. После, като имах щастието отново в 1940 г. да прочета в едно списание цялата дискусия в Съветския съюз, изказванията на Митин и Лисенко, аз можах да се убедя, че моите основни положения са били прави. Някои другари подхвърлят, че в тази статия има ламаркистки схващания и тенденция. (Веселост.) Аз смятам, че това е неправилно, защото аз подлагам на критика ламаркизма като метафизически възглед. Аз правя една констатация, която и Лисенко подчерта, именно че в ламаркизма има едно здраво основно ядро, начало: изворът на всички изменения и качества на организма е средата, именно решаващата, определящата роля на средата. Обаче докато ламаркизмът схваща метафизически нещата и отрече ролята на самата наследственост, а дарвинизмът ни даде само известни указания за правилното разрешение на този въпрос, то мичуринското учение даде едно наистина правилно разрешение на въпроса за отношението между организма и средата.

След 9 септември в моята книга „Прогресивни и реакционни идеи в педагогията”, излязла в 1947 г., се третира въпросът за характера, за даровитите деца, за способностите и т.н. и аз не можах да не взема отношение към въпроса за наследствеността. И там аз разкритикувах вайсманисткото учение и го нарекох реакционно, расистко, и си позволих да изложа кратко основните положения на Мичурин и да го защитя без съмнение, без капка колебание. И всеки нов ден, когато съм научавал нови аргументи и факти от мичуринци, аз все повече и повече съм се убеждавал в правотата на тази велика наука, наречена мичуринска наука.

За самокритика няма какво друго да кажа. (Смях.) По дискусията във връзка със специалния въпрос за вътревидовата борба аз също така взех категорично, безусловно защитата на Лисенко. И сега аз смятам, че той е прав и ще дойде скоро време, когато и по този пункт ще се оправдае основната мисъл на Лисенко. (Ръкоплескания.)

П о м.-м-р Т. Ч е р н о к о л е в. 

Във всеки случай по-лесно е да се критикува, отколкото да се самокритикува. 

Значи, др. Киселинчев е мичуринец преди Мичурин! 

(Ръкоплескания и смях.)

Другари!

 Аз съм огорчен от бележката на нашия др. Титко Черноколев. Аз не съм имал намерение да говоря за това, за което аз бях заставен.

 Аз обаче, другари, не мога да кажа нищо повече, освен истината, по моя преценка. 

Ако някой е в състояние да докаже, че аз неправилно представям тези факти, че тук има зрънце от самохвалство или някаква друга мисъл, аз съм готов да го чуя и да излеза да си направя самокритика.

Проф. Михаил Христов. 

Другарю председател, другари помощник-министри, другари академици и научни работници!

На тази конференция, на която ще се направи равносметка върху положението на биологическата наука у нас, аз искам да изложа моето отношение към собствената ми изследователска и преподавателска дейност в миналото, в настоящето и да споделя разбирането си за бъдещето. 

Считам за необходимо да изтъкна най-напред, че оформяването ми като научен работник е протекло по време и при обстоятелства, които са наложили характера на господствуващето тогава в биологията морганистично направление.

Моите научни работи, отпечатани в продължение на 25 години, са построени върху основите на менделизма-морганизма. Получените резултати са интерпретирани в рамките на господствуващата тогава менделистична концепция. Следващият по-важен етап от моята изследователска дейност са проведените цитологически изучвания над видове и междувидови хибриди от родовете на Nicotiana, Hieracium, Potentilla и Vitis.

С тях се установява за пръв път, както хромозомният брой на някои видове, така и фактът, че при реципрочното кръстосване на видове, различаващи се по хромозомния си състав, по-лесно се получават хибриди, когато като майка участвува видът с повече хромозоми. 

Впоследствие, в началото на 1937 г., когато встъпих в длъжност професор по земеделска ботаника и трябваше да ориентирам научните си интереси към някоя специална област от ботаниката, тази проблема ми изглеждаше най-подходяща към моята научна подготовка и едновременно съвпадаше с предмета на ботаниката. Тя има за предмет физиологията на размножаването на растенията и водеше до проблеми из ембриологията.

Около 1935 год. започна един нов етап от моята изследователска деятелност, централна проблема на който е физиологичната причина за разликата между половото и безполово размножаване при висшите растения.

Не мога да не призная, че и впоследствие от тези проучвания и публикации личат е л е м е н т и на формално генетичното направление в биологията. В известни отношения обаче направените в тях констатации представляват сериозни отклонения. Такава е например констатацията, че в безполово размножаващите се форми настъпват промени в нормалния ритъм на развитие, характерен за късните стадии на онтогенезиса. Същият характер има и констатацията, че температурните промени обуславят настъпването на мейозис в клетките на соматичната тъкан, който мейотичен процес се считаше биологическа характерност на клетките на зародишната тъкан.

В доклада си другарят Даскалов, като отбелязва правилно теоретическата значимост на това отклонение, счита че аз не съм се постарал да му дам обяснение и да заема определено становище. В края на публикацията, след като съм направил разбор на данните от изследването, съм дал следното заключение:

„Изглежда, следователно, че променливостта в начина на размножаването при Hieracium hoppeanum с удвоен хромозомен брой варира, тъй като е обусловена от една необикновена редукция в интегументните клетки, която се влияе от фактори на околната среда”. Мисля, че от казаното личи, че съм заел становище, и то с ясна определена насока в полза на разбирането за особеното значение на факторите на околната среда в стадийното развитие на растителните организми.

Не мога да не изкажа съжалението си, че работенето върху тези научни проблеми не е съобразено с нуждите на нашата стопанска практика, при все че важни полски растения, каквито са ливадните треви, се размножават безполово. Трябва обаче да изтъкна, че аз съм имал възможност да работя приложно-научно и познавам моралното задоволство от приложно-научната деятелност. Може би поради това, често и най-успешното теоретическо изследване е създавало морална неудовлетвореност у мен. Наличните няколко парцелки за експериментиране в ботаническата градина на Института и ограничените средства обаче постепенно затварят изследователя в лабораторията и кабинета му и го откъсват от живота.

В желанието си обаче да се приобща към ентусиазирания повик за ползотворна приложно-научна дейност, и в съгласие с моите помощници от Института, запланувахме в петгодишния стопански план изучвания върху биологическата приспособимост на някои културни растения, като елемент, който очакваме да допринесе за подобрението на агротехническата ни практика. Аз ще направя необходимото и се надявам, че ще мога да усвоя метода на диалектическия материализъм и в хода на тази приложно-научна деятелност ще направя необходимото, за да се сработя с прогресивното мичуринско направление в биологията, тъй както то се застъпва от съветските биолози, ръководени от академик Лисенко.

Преминавайки към моята преподавателска дейност, аз трябва да отбележа, че в края на преподаванията ми по генетика и селекция през 1936 г. съм публикувал учебник по генетика, който по съдържание е написан формално-генетически. Критиката, която ми направиха – проф. Хр. Даскалов в доклада и проф. Ив. Панчев в своето изказване, приемам за напълно основателни.

За съжаление трябва да изтъкна, че и в учебника ми по земеделска ботаника не липсват грешки. Тези грешки са вече посочени от мен на комисията при факултета, която е натоварена да се занимава с тази материя. В доклада си пред същата комисия съм изказал готовността си да ги изправя, в случай на преиздаване, а независимо от това, в много случаи и преди този доклад, при четенето на лекциите се правят поправките.

І. Една такава грешка, допусната на стр. 25, се състои в това, че покрай морфологическата характеристика на хромозомите, експериментално установена, са допуснати в описанието и елементи имащи характер на морганистическа надстройка.

ІІ. Изтъкнатото в дискусията на ВАСХНИЛ от проф. Кострюкова заблуждение, че след разделянето на антеридната клетка се образуват две голи сперматозоидни ядра, вместо две оплодителни клетки, ще бъде отстранено при провеждането на четенията.

ІІІ. Като се вземе пред вид и установеното от редица съветски изследователи, че при оплодяването участвуват повече мъжки полови клетки, подлежащи на корекция и съответната част от главата „Оплодяване и семеобразуване” (стр. 257).

В изложението върху хормоните (стр. 441-446) ще се има пред вид и критиката на Авакян (Агробиология 1948 І), според която критика хормони, регулатори и органообразуватели са извод на механистично разглеждане на фактите, водещи до метафизични представи върху ролята им на несъществуващи вещества.

ІV. Съществена грешка в този учебник е и формално-генетичното разглеждане на наследствеността и изменчивостта на растенията (стр. 469-495). В предстоящите четения още през тази година това изложение ще отпадне и ще бъде заменено с едно съдържание, което ще отговаря на идеите, легнали в изводите, направени в проведените дискусии в сесията на ВАСХНИЛ и в онази в Академията на науките в СССР. В тази глава от растителната физиология ще бъдат включени: І. Теоретическите основи на мичуринската генетика – изменчивост, растеж, развитие и направлявана изменчивост. ІІ. Експериментални данни в полза на мичуринското учение – метод на ментора, разклатена изменчивост и вътрешно-сортови хибриди. ІІІ. Практически изводи от мичуринското учение.

С изправянето на тези грешки, аз се надявам, че ще дам своя принос за създаването на материалистичен здрав научен мироглед у нашата академична младеж, който да й бъде мощно средство при социалистическото строителство. (Ръкоплескания.)

(...) 

Проф. Даки Йорданов, академик.

 Другари! 

Някои хора са свикнали да считат, че най-големият недостатък на човека е този, дето той греши. Според мене обаче това не е точно така. (Веселост.) Според мене по-голям недостатък от него е друг един – а именно, непризнаването на сторените вече грешки. Кой от присъствуващите, особено тези, които вземаха думата, колко е грешил и кой колко признава грешките си – за това можем да съдим отчасти по изказванията, които вече се направиха и които още се правят, а така също и по обещанията, че те ще бъдат поправени. Разбира се в края на краищата най-правилното в случая е да изчакаме бъдещето поведение на грешилите. (Веселост.)

Като става дума за грешки, нека не се забравя, че ние тук по отношение на тях не сме при еднакви условия. Говоря за тези, които вземат думата. Едни от нас – младите, начинающите – а така също и неспециалистите биолози не са грешили, поради това че не са работили в областта на биологията (Веселост.).

И затуй, разбира се, за тях критиката и самокритиката е много по-лесна. Казва се обаче, че старите биолози – в широк смисъл на думата – работили научно и научно-практически, са правили кой повече, кой по-малко грешки. Разбира се, че за всяка грешка обяснение може да се намери. Има обаче приемливи и неприемливи обяснения и оправдания на грешките.

Тук отчетоха грешките си мнозина, повечето от изказалите се. А такива отчитания се правят и сега. Някои от признанията, от декларациите са по моя преценка много честни, откровени. Има обаче такива колеги и такива изказващи се, на които самокритиката е или съвсем непознат метод на работа, или пък с нея те си служат само формално, или най-после те я използуват като димна завеса, когато искат да отбият отправените спрямо тях сериозни критики.

Типичен пример в това отношение е проф. Методи Попов.
(Оживление.)

Така, преди два деня наместо да признае честно методологическите грешки, които той е допуснал в своите минали научни работи, а също и в учебника си „Обща биология”, той направи изложение, което навежда на мисълта, че или още не е разбрал същината на Мичурин-Лисенковото учение, или пък, че просто иска да ни убеди в нещо, което не отговаря на истината.

Тъй може да се обясни, първо, защо само поради борбата му с вайсманизма през началните години на неговата научна дейност, той се смята формално свързан с учението на Мичурин-Лисенко.

Дори се изтъкна като предшественик на това учение, или както се изрази др. проф. Стоянов, изтъкна се като прамичуринец; второ, защо иска да представи своите стимулационни опити като мичурински метод, а стимулиращите свои агенти, разни химически съединения – като външна среда.

Трябва да призная, и трябва всички да признаем, че резултатите – говоря за практическите резултати, които той се мъчеше да получи чрез това стимулиране, се равняват на нула. Ако те бяха такива, каквито той иска да ги представи, в Съветския съюз много, много отдавна щяха да ги приложат и щяха да получат наистина онова, което той целеше.

Трето – защо въздействието чрез химически съединения, именно чрез стимулантите, при което е получил мутации, той го идентифицира с влиянието на външната среда – нещо съвършено погрешно! При това добиването на тези мутации той смята като свой голям актив. Това вече го каза др. Тодор Павлов. Аз лично наблюдавах тези мутанти, тези чудновати същества, които се получиха по този начин. Това бяха мушици с по едно крило, с по-малко крака, отколкото имат нормално, с изкривени глави и т.н. (Смях.) Достатъчно е това, за да ни стане ясно каква стойност имат тези мутации.

Четвърто – защо той жонглира с различните издания на своя учебник, когато е съвсем ясно, че тъкмо чрез последното издание той доказа, че тъне все още в блатото на вайсманизма, расизма и реакционерството.

При това положение всички декларации на Попов за преминаване на мичурински позиции, за написване на учебник, построен върху мичуринското учение, звучат според мене някак фалшиво.

Но идва ред и за мене.

Разбира се, че аз съвсем не се боя от самокритика. Работил съм в областта на флористиката, растителната география, систематиката на растенията, екологията и отчасти експерименталната морфология. Някои дори не допущат, че аз съм грешил. Това, разбира се, е погрешно. Аз съм грешил. (Смях.) Първият данък, който платих на формалната генетика, бе през 1932 г. в една моя научна работа, печатана в „Остеррайхише Ботанише цайтшрифт”, озаглавена: „Върху влиянието на наркотизирането върху един род гъби”. Поставената цел на времето, дадена ми от шеф-професора, при когото работих докторската си работа, беше да получа полиплоидни форми чрез наркотизиране с помощта на хлороформ, различни видове спирт, рентгенови лъчи и т.н. Наистина, получиха се доста интересни отклонения. И аз дори бях помислил за един момент, че ще създам или ще намеря връзка между базидиевите и торбестите гъби. Обаче какво се оказа? След толкова много интересни отклонения и след като аз отглеждах вече f₁ и f₂ поколения, стигна се до едно положение, при което трябваше в заключение на моята работа да призная – цитирам: „Общите изводи, които, от многобройните мои, а така също и от други автори опити, могат да се направят са: макар в групата на хименомицетните гъби под влиянието на външните условия да се получават лесно отклонения, то, що се отнася до тяхното наследяване – на тези отклонения – констатира се един почти абсолютен консерватизъм.

Поради този консерватизъм и бързото възвръщане на отклоненията към изходните форми трябва да се приеме, че всякакви опити да се получат по този начин мутации, които да послужат като основа за нови форми и видове, са обречени на неуспех”

(О б а ж д а т  с е. Какво е заключението?)

В заключение имам нещо, което опровергавам. Разбира се, грешката си е грешка. Аз си я отчитам, както се казва.

По-нататък. През 1939 г. аз имах щастието да стана след 16-годишно асистентство частен доцент. В своята встъпителна лекция, която беше на тема: „Същност, задачи и метод на растителната екология”, платих втори данък, но този път вече на еклектиката. И ето какво съм прочел аз тогава на слушателите, и след това какво е написано в Годишника на университета от 1939/1940 г.: „От проблемите, с които растителната екология се занимава, на първо място ще трябва да се постави тоя за еволюцията на растителния мир”.

 И следва по-надолу: „Известно е, че дарвинизмът и ламаркизмът признават голямата роля на еволюцията, но, разбира се, много по-важно е да се обясни механизма на изменяващото влияние на средата върху организмите, отколкото да се установи връзката между някои структурни изменения и средата. Доказателство за ламаркисткото схващане, че получените под влиянието на външната среда изменения се онаследяват, няма. Това са фенотипни изменения, от които еволюцията не се интересува” – ето къде е грешката – „за последната са съществени измененията от генотипен наследствен характер, тъй наречените геновариации”.

По-нататък аз искам да обясня каква е интимната страна в произхода им. – „Що се отнася до интимната страна в произхода на геновариациите, то трябва, според руския ботаник Келер, да се приеме, че под влиянието на външните условия, които отклоняват организма в дадена насока, съответния на това отклонение ген, в началото се усилва, след това обаче се разпада на повече гени, което означава появяване на нови онаследяващи се промени”.

Както виждате тук има и гени, има в същото време и диалектически материализъм. Това е един стопроцентов еклектизъм. Несъмнено. Но, както виждате, аз се позовавам на академика Борис Келер, който неодавна се помина, и то като стопроцентов мичуринец. И така, през 1939 г. аз се позовавам на неговата работа, макар че е писана по-рано, показваща, че Келер тогава не е бил така на ясно, както сега мичуринци са на ясно по този въпрос.

Но все във връзка с тая работа ще трябва да кажа следното. Мнозина от нашите другари, особено комунистите, когато признават своите грешки, не ги обосновават, не казват, откъде дохождат те.

 Другари, аз трябва да призная (може това да се види на някого непонятно), че отпреди 9 септември, и още повече след 9 септември, ние, прогресивните учени, сме се ползували да не кажа с две шепи, а понякога и по по-чувствителен начин от съветската литература. И трябва да кажа, че съветската литература преди тази дискусия беше доста хетерогенна. Няма защо да го не признаваме.

Самият факт, че се направи дискусия върху философията, след това върху литературата, върху музиката и най-сетне миналата година върху състоянието на биологичната наука, показва, че действително е имало какво да се разчиства.
И то се разчисти. Не току така, не случайно болшевишката партия санкционира доклада на Лисенко.
Значи тури се край.
Ясно.

Дотогава обаче имаше това, което също така може да се нарече еклектизъм.

Това, разбира се, не е недостатък на съветската биологична наука, защото тя се намираше в един процес на развитие, на оформяне. Ето завършека на биологичната наука дойде след дискусията на миналогодишната сесия.

По-нататък. Стигам до третия пункт на моята самокритика. През 1946 г. ние написахме един учебник по биология за VІІ клас на гимназиите, а през 1948 г. излезе третото му издание. Петима души автори бяхме. Начело бях аз. Четирима от тези автори бяха комунисти, един безпартиен. В този учебник наистина има вайсманизъм, менделизъм, морганизъм. (Смях.) И, разбира се, ще трябва като един от тези автори да си призная грешката и да изтъкна, че макар онези глави, които аз написах да не могат да се инкриминират, това не ме оправдава. Аз съм солидарно отговорен за този учебник. (Оживление.) Но тук аз искам да отчета грешките на този учебник, първо, защото нашият уважаван председател, академик Павлов, направи една критика на този учебник във „Философска мисъл”, и от друга страна, защото по този учебник и сега се преподава в гимназиите. И ето присъствуващите тук колеги естественици, - а те не са малко – искат да знаят какво трябва да бъде становището изобщо по този учебник. Ето др. Тодор Павлов какво писа за този учебник. Понеже той ни направи тая чест, аз ще трябва да отговоря на честта несъмнено с един малък разбор, макар че той можеше да направи такава чест на по-големи от нас – както той сам се изразява – научни работници. Но не я направи, макар че заслужаваха повече. (Смях.) „Преди всичко – казва той – като пример на явно несериозно и погрешно отношение към интересуващия ни въпрос може и трябва да се посочи учебникът за VІІ клас на нашите гимназии, чийто автори” и т.н. Значи, той счита, че ние съвсем явно несериозно сме се отнесли. Към кой въпрос? Към въпроса за дискусията за биологичната наука в СССР и поуките от нея. Той смята, че към тези въпроси ние сме се отнесли несериозно.

Обаче когато седнахме да пишем този учебник, ние се отнесохме съвсем сериозно, другари (смях), защото да се напише един учебник от пет души, и то след 9 септември, не бе малка работа.

А к а д. Т. П а в л о в. И сериозно направихте грешките си. (Смях и ръкоплескания.)

П р о ф. Д а к и Й о р д а н о в: Моля, моля! Да видим сега как др. Павлов сериозно критикува. (Смях.) Аз, другари, казах, че в учебника има вайсманизъм и не малко. Др. Павлов казва: „В 1948 г., когато цялата общественост се намираше под впечатлението на дискусията, те продължават да приказват за такива работи”. Аз веднага трябва да възразя, че учебникът беше напечатан преди още да се знаят резултатите от дискусията, преди да стане тя. (Смях.) Следователно, ние не сме знаели за нея. (Веселост.) 

Др. Павлов пише, че ние сме правили редица грешки и той ги посочва. Той пише, че ние, когато сме изброявали борците за дарвинизъм, не сме споменали нито за Мичурин, нито за Лисенко. Обаче там е казано, че след Октомврийската революция целият СССР беше единен в борбата за дарвинизма. Тъй щото няма защо да се споменава ... (А-а-а! Смях.) Моля, моля! Още повече, че в три-четири страници имаше портрета на Лисенко, на Мичурин, имаше за постиженията им и т.н. (Веселост.) Разбира се. 

По-нататък др. Павлов пише, „че едва ли не в стотици страници” ние сме провеждали менделизъм, вайсманизъм, морганизъм. Известно е обаче, че нашият учебник има всичко на всичко 176 страници, включително и печатните грешки. (Смях.) Разбира се, че в главата „Генетика и селекция”, която има точно 37 страници, се съдържат главните „престъпления”, а в главата „Борба за съществувание” е на две страници. Той пише, че ние не трябвало да направим това, по простата причина, че тогава действително борбата за мичуринското учение в СССР е била в разгара си. Ще повторя, ние нямахме още резултатите от дискусията. (Смях.)

А к а д. Т. П а в л о в. За да бъдем начисто. Вие като учен, като отечественофронтовец и като марксист признайте, че вашия учебник е една еклектическа попара. (Смях.)

П р о ф. Д а к и Й о р д а н о в: Ами аз го казах. Разбира се. 

(Смях и ръкоплескания.) Но, другари, да завърша с този учебник. Ние бяхме също така принудени да се движим в известни рамки. Ние едва сега правим учебни програми за нашите преподавания във висшите учебни заведения. Обаче за средните учебни заведения Министерството на просветата си имаше учебни програми много по-рано. Тъй че ние сме се съобразявали с програмите. (Оживление.)

Най-после искам да запитам: къде бяха другарите философи, които сега ни критикуват, да ни разкритикуват учебника между 1946 и 1948 г., август месец, когато стана дискусията? Къде бяха? (Смях и ръкоплескания.)

Минавам към доклада на др. Даскалов. В този доклад за основните биологични дисциплини, каквито са ботаниката и зоологията, не се споменава нищо, с изключение на това, че се препоръчва написването на нов учебник по биология.

Как да се обясни това? Като че ли те не са биологични науки! Наистина съществува в някои глави още погрешното схващане, че ботаниката и зоологията са ... естествени науки, обаче те не са биологични науки. Който знае какво е биология, знае, че тъкмо те са основните биологични дисциплини.

 Или, че те нямат връзка със сегашната конференция, но конференцията се свиква, за да разгледа изобщо състоянието на биологичната наука у нас. Или най-после, че те не са дали нищо ценно за нашата страна. Може ли да бъде вярно това, когато в ръцете на нашите зоолози и ботаници, и само в техни ръце, се намира изучаването на тъй богатата наша флора и фауна, което изучаване е било и ще бъде необходимата пряка или косвена предпоставка за много мероприятия в областта на нашето земеделие, скотовъдство, риболовство, научна и народна медицина и пр.? Тук трябва да спомена проучването на ливадите и пасбищата, за които спомена др. проф. Стоянов. Освен това нашите ботаници и зоолози са изучавали и изучават устройството и физиологията на редица наши растения и животни, някои от които имат стопанско значение, значение за здравеопазването на нашия народ и т.н. Също така нашите ботаници и зоолози в лабораториите или в природата залагат опити, свързани с предпосевното закаляване на някои житни растения, със синтези и натрупвания на скорбелни вещества при картофите, с развитието на маларичните комари, на различни паразити и вредни животни и т.н.

Трябва да се каже, че в миналото всички ботаници, с малки изключения, са грешили, щом са се докосвали особено до наследствеността и т.н.

Как се очертава бъдещето на основната биологична наука, на ботаниката и зоологията? Няма съмнение, че по-нататъшното тяхно прогресивно развитие и издигане на по-висок етап може да стане само на основите на диалектическия материализъм, служейки си с диалектико-материалистическите методи и изграждането чрез тях на ново мичуринско направление в биологията. При това, ликвидирайки с неправилното старо схващане, именно да се твори науката за самата нея, без оглед на това ще служи ли тя на живота или не, обръщайки се с лице към практиката и оплодявайки се от нея, ботаниката и зоологията могат да подпомогнат и ще подпомогнат и за увеличаването на средствата за съществувание на нашия народ и за повдигане на неговото общо материално състояние и за улесняване по такъв начин осъществяването на социализма в нашата страна.

Физиологичните проучвания са нужни също така. Те са важни за нашето стопанство, защото отделните видове или сортове чрез тях могат, с оглед да станат по-устойчиви на суша, мраз и пр., да се нагодят и превъзпитат към по-благоприятни климатични условия и пр.

Нуждата от такива изучавания, извършвани от специалисти ботаници, косвено потвърждава ръководителят на Института по приложна биология при БАН, Дончо Костов, който на обвинението, че не е поставил опита за яровизация на зърнените култури, противопоставя липсата на растителни физиологични изследвания и други подобни от този род. Зоолозите могат да помогнат на засилването у нас на риболова. Също така, изучавайки биологията на отделните видове паразити и вредни животни, те ще препоръчват организирана борба с тях; ще подпомогнат ефикасно борбата с маларията у нас и пр. Това се улеснява поради диференцирането на подготовката на студентите, което се върши в Природо-математическия факултет. Има естественици, които също така стават биолози. За да може да се осъществи всичко това, необходимо е да се гледа на специалната подготовка на всеки научен работник не през очилата на професионалния егоизъм, а през очилата на безпристрастния ръководител, на държавника, на марксиста-лениниста. Важно е да заработим вече наистина колективно, като на всяко място се поставя най-добре подготвения, истинския специалист.

Няколко думи за самото Мичурин-Лисенково учение. Първо, според мене е необходимо да се обясни тук, че това учение не е качествено съвсем ново учение, както се изрази един от преждеговорившите, а именно Гаврил Михайлов. Самият Лисенко го нарича творчески дарвинизъм. Мичуриновото учение е дарвинизъм очистен от много грешки и повдигнат на по-високо ниво.

Второ, заблуждение е да се мисли, че Мичурин-Лисенковото учение е само един метод за преобразувание на природата. Не, другари.

Това е една стройна научна система, светлината на която ни дава възможност правилно да разберем цялата сложност на организования свят; да разберем филогенетичното развитие на организования свят и онтогенетичното развитие на отделните видове; взаимоотношенията между организмите и физико-химичната среда; взаимоотношенията на организмите помежду им; онаследяването на качествата придобити през време на индивидуалното съществувание на организмите; ролята на борбата за съществувание в процеса на естествения подбор; въпросът за външната и вътрешна среда при отделните организми и въпросът за поддържането на равновесието в организования свят и пр.

Освен това в светлината на това учение ще може да стане преценка на някои положения от учението на Ламарк и Дарвин. Не трябва да се забравя при това, че не всички от изброените въпроси, свързани с толкова сложния организован свят, са вече разрешени. За някои от тях липсват още достатъчно факти и опитни материали, но съвсем сигурно е, че те ще бъдат разрешени в недалечното бъдеще, гаранция за което е диалектическия материализъм, на основата на който е построено Мичурин-Лисенковото учение.

Изводи: 1) Макар главните въпроси, свързани с растениевъдството, животновъдството, лесовъдството, хуманната и ветеринарна медицина и почвознанието да бяха поставени и дори някои от тях разисквани обстойно тук, наложително е свикването на отделни конференции, на които в светлината на Мичуриновото учение да се разяснят окончателно всички въпроси в съответните сектори и се изработят директиви за бъдещата работа, и то, както във връзка с петгодишния стопански план, така и във връзка с планирането и координирането изобщо на тяхната научно-изследователска и практическа дейност. Несъмнено е, че по-късно след привличането в БАН, под най-различни форми, на най-добрите във всяка отношение научни работници в различните специалности и след укрепването на научно-изследователските институти в нея, общото идейно, методологично и пр. ръководство ще се поеме от този най-висш научен институт у нас.

2) Също така съвсем наложително е да се формира след настоящата конференция една комисия от представители на: БАН, КНИК, Министерството на народното просвещение и всички учебни заведения, в които се преподава биологична наука (в широк смисъл), която сериозно и отговорно да обсъди всичко отнасящо се до учебните програми, преподаванията и учебниците по тези науки. Правилно ще бъде обсъждането да обхване всички категории и всички степени учебни заведения у нас, защото нека не се забравя, че Мичуринското учение не трябва да бъде само инструмент, метод за научно-изследователска и практическа работа, а и такова, което да овладее съзнанието и умовете на всички български граждани – малки и големи. Защото само по този начин ще се създаде у тях правилен научен материалистически мироглед и правилно разбиране и отношение към заобикалящия ни растителен и животински мир.

Мисълта ми е, преподаването на Мичуринското учение да се започне още в най-долните училищни степени. В това отношение комисията ще бъде подпомогната от решенията на конференцията на всички учители-естественици, която Министерството на просветата свиква към края на този месец.

3) С общи, но правилно комбинирани усилия на научните работници в областта на основните приложно-биологични дисциплини и в областта на Маркс-Ленинската философия у нас, да продължим разчистването на нашия биологичен фронт от всички плевели и бурени, от всички вредни и лъженаучни буржоазни теории и по такъв начин да повдигнем нашата биологична наука и практика на по-високо ниво. Разбира се, това може и трябва да стане само на основата на диалектическия материализъм, на Мичурин-Лисенковото направление в биологичната наука.

Също така всички научни работници от основните биологични и приложно-биологични дисциплини, освободени от всякакъв професионален егоизъм и водени от чувство на честно, болшевишко съревнование, всеки съобразно подготовката и способностите си, да заработим усилено за правилното и навременно изпълнение на поставените от народното ни правителство задачи, с което ще помогнем за построяването на социализма в България.

Най-после, като се има пред вид, че изграждането на социализма е немислимо без науката, всеки от нас може да си представи каква морална отговорност би поел, ако на време не вземе мерки за своето правилно ориентиране и цялостно включване като деятел в този исторически процес на преустройство на нашата страна. (Ръкоплескания.)

 (...)

 

Проф. Г. С. Хлебаров, член-кореспондент на БАН. 

Другари академици и научни работници! 

След обстойния доклад на другаря Хр. Даскалов „Положението на биологичната наука у нас в светлината на мичуринското учение” и подробните изказвания на преждеговорившите по основните въпроси, засегнати в него, позволете ми няколко думи само върху някои въпроси, които имат пряко отношение към животновъдството.

По-подробното разглеждане на тези проблеми в конференцията е една необходимост, тъй като задачата на последната, както това се подчерта, е не само да разглежда положението на чистата биологична наука у нас в светлината на мичуринското учение, но преди всичко положението на агробиологичната наука с цел да се изяснят всички приложно-биологични проблеми, стоящи в пряка връзка с повишението на продуктивността на нашите културни растения и домашни животни, та по този начин биологичната и агробиологичната наука да се явят в помощ на социалистическото преустройство на нашата страна, особено в сектора на земеделското стопанство, и да допринесат за успешното осъществяване на петгодишния народостопански план.

Нямам намерение да се впущам в подробното разглеждане на всички проблеми на българското животновъдство в светлината на мичуринското учение, макар че са застъпени по-слабо в доклада на др. Христо Даскалов, тъй като за тази цел ще бъде свикана специална конференция по животновъдство.

Без да се впущам в разглеждане на основните различия между двете схващания за наследствеността – идеалистично-метафизичното на вайсманистите и морганистите, и диалектико-материалистическото на Мичурин-Лисенко и техните последователи, подробно разглеждани и известни вече на всички – ще се спра с няколко думи само на въпроса за наследствеността и по-специално на въпроса за онаследяването на придобитите под влиянието на външните условия качества при домашните животни, разглеждани през призмата на животновъдната практика.

Изменчивостта на домашните животни под влиянието на околната среда и онаследяването на морфологичните и физиологичните им особености са двете основни биологични начала, върху които се гради развъдната работа на животновъда. 

Докато способността на животинския организъм да се изменя в една или друга посока под влиянието на външните условия и се приспособява към околната среда представлява прогресивния фактор при развъдната работа, който позволява да се върви напред към усъвършенствуване на животните в желано направление, наследствеността е консервативният фактор, който позволява да се затвърдяват известни ценни качества при домашните животни, предадени по наследство от родителите, или придобити под влиянието на външните условия – климат, почва, растителност – и особено под влиянието на гледането, храненето и други грижи на човека.

Според вайсмано-морганистичното схващане, както е известно, тези придобити под влиянието на околната среда качества не се онаследяват, което значи, че отделните раси домашни животни, характеризиращи се с известни морфологични и физиологични особености, са неизменни; че те предават по наследство, от поколение на поколение, само онова, което са онаследили от родителите чрез зародишната плазма, която, според тях, е неизменна и вечна.

Това вайсманистко-морганистко схващане е в явно противоречие с опита и наблюденията на животновъдната практика. Последните показват тъкмо обратното; животинските раси непрестанно биват облагородявани и усъвършенствувани, тяхната продуктивност постоянно се увеличава при подобрението на условията на тяхното отглеждане, хранене и други грижи от страна на човека. Това облагородяване и усъвършенствуване става бавно и постепенно и обикновено незабелязано от повърхностния наблюдател.

Като се сравни напр. млечната производителност на кравите от дадена раса, констатира се, че днес те дават много повече мляко, отколкото са давали в едно по-близко или по-далечно минало. Различията са често фрапиращи. 

Проследи ли се обаче историята на тяхното развитие, става ясно, че тази днешна висока млечна продуктивност на кравите от облагородените и усъвършенствувани раси е резултат на едно бавно и постепенно, но непрестанно развитие. Да вземем за пример развитието на млечността на днешните най-млечни говежди раси – костромската в Съветския съюз, създадена от съветския зоотехник Щейман, лауреат на Сталиновата премия и неговите сътрудници зоотехници и работници в совхоза „Караваево”, на нашата местна искърска раса и на долинските говежди раси на Северноморското крайбрежие. Млечната продуктивност на последните е била преди 160 години – в 1790 г. едва достатъчна за отхранване на телето. 20 години по-късно към 1810 г. тя е била 2 литра, няколко десетки години по-късно тя се увеличава на 4-5 литра, за да достигне през 1900 година 10 до 11 литра. Днес, 50 години по-късно – в Холандия и Дания дават средно 4 до 5,000 литра мляко, а дневната млечна продуктивност надхвърля 20 до 25 литра, а при рекордистите и повече.

Средната годишна млечна продуктивност на кравето стадо от местната сива говежда раса в завода „Г. Димитров” от 1099 литра през 1923-24 година се е увеличила на 2,660 литра през 1941/42 г.; максималната годишна млечност за 300 дни на отделни крави е надхвърлила 4,400 литра, а максималната дневна млечност – в завода „В. Коларов” надминава 26 литра. При това маслеността на млякото е средно над 4%.

С тези примери исках само да подчертая, че поменатите млечни раси не са били такива, каквито ги виждаме днес; че това голямо увеличение на млечната им продуктивност не е станало отведнаж, а постепенно, в редица поколения, и то в сравнително къс период от време.

Съвършено ясно е, според мичуринското направление, че това постепенно и последователно подобрение на млечността на кравите, от поколение на поколение, е било възможно само благодарение на онаследяването на постепенно придобиваната по-висока млечно продуктивност под влиянието на външните условия и особено под влиянието на по-доброто хранене, гледане, по-добро доене и други полагани от човека грижи, чрез които е било повлияно благоприятно всестранното развитие и усъвършенствуване на организма на животните и на отделните му органи и системи – вимето, храносмилателния апарат, дихателната и кръвоносната система, имащи пряка връзка с млекообразуването. 

Само с онаследяването на непрестанно напластяваните в отделните поколения количествени изменения може да се обясни днешната висока млечност на кравите от облагородените раси, значително увеличеното им живо тегло и редица други ценни стопански качества с които се отличават.

Това усъвършенствуване не се дължи в никакъв случай на появата на някакви „спонтанни” мутации, както вайсманистите-морганисти се опитват да го обяснят, защото такива големи скокове в скотовъдната практика не са познати. Пък и теоретически те са недопустими: природата не търпи такива несъобразности – да създава „спонтанно” индивиди с изключителни качества, в нашия пример – крави с такава изключителна висока млечна продуктивност, защото това е нито продиктувано от нуждата на новороденото теле, за което е предназначено млякото на майката, нито пък е целесъобразно да се създаде в природата крава с толкова силно развито виме и млечна жлеза, с каквито се отличават днес рекордиските. При пасбищни условия на живот такива животни срещат твърде големи неудобства не само при движението си, но и въобще при природосъобразния живот, който водят при примитивни условия. Очевидно е, че за развитието на високата млечна продуктивност, главната роля принадлежи на човека, на неговото желание да използува по-добре кравата за своите нужди, на неговото умение да направлява наследствеността на организмите чрез управление на условията на живот, дължи се главно на приложението на принципите на мичуринската генетика.

Мичурин и неговите последователи разглеждат организмите в неразривна връзка с външната среда. Те разясняват огромната роля на външната среда при формирането на организма, анализирайки различните стадии на неговото развитие.

Учението на Мичурин е тясно свързано с живота, с практическото социалистическо селско стопанство и го подпомага най-ефикасно. Обратно, теоретическите позиции на школата на формалната генетика не само не подпомагат практическото животновъдство, но тормозят, както се изразява Е. М. Чекшенев, неговото развитие.

 Това най-добре изпитах аз при моята дългогодишна дейност. Пред страха от разпадането във втората филиална генерация при кръстосването, според Менделовите правила, аз се отказвах от метода „кръстосване”, от метизацията, при подобрението на нашата сива говежда раса и предпочетох чисто расовото развъждане. 

Макар че за това предпочитание на чисто расовото развъждане имах и други сериозни съображения, които ще изложа по-нататък, все пак трябва да призная, че влиянието, което оказа върху мен менделизма, още в първите години на моята дейност – 1914/15 година – беше от решаващо значение за вземане на горното решение. 

Вайсмановското-моргановското направление в биологията, отричайки влиянието на условията на живот върху наследствените изменения на организма води към възпиране работата по подобрението на расата при домашните животни чрез мероприятия по създаването на фуражна база и подобрение условията за гледане на животните, които са от решаващо значение за успеха на работата, независимо от това по кой метод се работи – със селекция или метизация. Защото нито по пътя на селекцията на местните раси, нито по пътя на метизацията с чуждестранните такива могат да се постигнат добри и трайни резултати, ако не се вземат предвид условията на хранене и гледане, при които ще бъдат поставени било селекционираните, било метизираните животни и, от друга страна, ако не се вземат мерки за създаване на по-добри околни условия за тяхното отглеждане, в случай, че те не са на лице.

С право Лисенко подчертава в своя доклад, „че добри сортове растения, а също и добри породи животни, в практиката винаги са се създавали и се създават само при условия на добра агротехника, добра зоотехника. При лоша агротехника не само от лоши сортове никога не ще може да се получат добри, но в много случаи дори добри културни сортове след няколко поколения в тези условия ще станат л о ш и”.

Това важи в още по-голяма степен и за домашните животни. При лоши условия на хранене и гледане не само от местните раси домашни животни не може да се получат, по пътя на селекцията, добри и доходни животни, но и при метизацията с най-добрите и най-подходящите за дадени условия раси не ще могат да се постигнат очакваните резултати. 

Получените приплоди при метизацията ще дегенерират, ще се „израждат”, ако не бъдат поставени при такива условия на хранене и гледане, които съответствуват на развитието на новите предадени им от расата-подобрителка качества. Това е така, защото животните, както казва Лисенко, „са се формирали и се формират в тясна връзка с условията на техния живот, с условията на външната среда. Основата за повишаване на продуктивността, усъвършенствуването на съществуващите породи и създаването на нови се явява храната и условията на отглеждане”. „Това е особено важно, казва Лисенко, за повишаване ефективността на метизацията. За различни цели, при различни условия на отглеждане, от хората са въвеждани и се въвеждат различни породи домашни животни. Затова всяка порода изисква свои условия на живот – онези условия, които са участвували при нейното формиране”.

Ръководното начало, според Лисенко, трябва да бъде: „според условията на хранене, отглеждане и климата да се подбират и усъвършенствуват породите и едновременно, неразделно с това, съответно породите, да се създават условия за хранене и отглеждане”.

От казаното дотук е ясно, че борбата на двете направления в биологичната наука, в която борба Мичурин-Лисенковото направление излезе победител, има непосредствено и то важно значение за практическото животновъдство, както и за селското ни стопанство въобще. Вайсмановско-моргановското направление в биологията се явява като една пречка за повишение продуктивността на животновъдството и повишение реколтата от земеделските култури. То трябва да се отхвърли изцяло и да се замени в животновъдната теория и практика с творческото мичуринско учение.

Няколко думи и по втората част на доклада на др. Хр. Даскалов, в която, между другото, се засяга и моята скромна научна и практическа дейност в областта на животновъдството. Аз съм доволен от това, защото ми се дава възможност да направя една строга и обективна самокритика на своята научна и практическа дейност и наред с това да разсея известни недоразумения, особено по въпроса за метизацията, по който пункт главно съм атакуван, държейки сметка за отговорното място, което заемам в Българската академия на науките.

Констатацията на докладчика, че всички зоотехници, без изключение, са стояли в своите публикации на менделистични-морганистични позиции е вярна. Трябва да се изтъкне обаче, че в областта на животновъдството, поради естеството на обектите, менделевско-моргановското схващане не можа да намери онова задълбочение, както при растениевъдството, особено при практическата развъдно-подобрителна работа по животновъдството.

Що се отнася до моята научна дейност, докладчикът е споменал само за някои мои трудове – „Карнобатската овца”, „Родопското брахицерно говедо”, „Каракачанската овца”, „Старопланинското говедо” и др., в които се съдържат някои важни за науката постижения относно произхода на нашите местни говежди и овчи раси, а не липсват в тях и важни за практиката изследвания и препоръки. Почти всички мои останали научни трудове са на теми, имащи връзка с практическото животновъдство и не съдържат нищо мендело-моргановско.

Докладчикът е пропуснал обаче да спомене за труда ми „Изучвания върху българските местни овце и възможностите за тяхното подобрение”, публикуван в сборника на Българската академия на науките през 1940 година, гдето, между другото, се съдържат и моите ориентировъчни опити за подобрение на местните овце чрез кръстосване с расите „Цигая” и „Камволмерино”, разглеждани в светлината на Менделевото учение. 

В заключителната част на този труд се дава план за подобрение на местните овце. Не отричам, че и в моя учебник по животновъдство от 1934 г., макар че не се разглеждат отделно въпросите за наследствеността, при разглеждането на някои развъдни въпроси също така проличава тук-там влиянието на менделистичното схващане. Трябва да подчертая обаче, че в него е отделено доста много място и за влиянието на околната среда при образуването на расите при домашните животни, на която тема е и встъпителната ми лекция като редовен доцент в Университета в София – „Влиянието на околната среда върху морфологичните и физиологичните особености на расите при домашните животни” – публикувана в Годишника на Соф. университет през 1925 година, гдето се подчертава, че расата е продукт на дадени физико-географически условия и се изменя с промяната на условията на живот; че всяко коренно изменение на тези условия чрез пренасяне на расата в условия на живот съществено различни от тия на местонахождението й, се отразява върху морфологичните и физиологичните й особености и настъпват промени; че по Закона за корелацията на промяна ще бъдат подложени и други органи, които не са били засегнати от външните раздразнения, а това ще има за последствие изменение и на някои физиологични качества”. 

По въпроса за онаследяването на придобитите качества в една моя научно-популярна публикация от 1919 г. съм се изказвал дословно така: „С подобрение начина на отглеждането, чрез по-добро хранене и пр. много качества, които първоначално не са били характерни за расата, с течение на времето се придобиват и предават по наследство”. Като пример се сочи непрестанното увеличение на млечността при кравите. Тези и други мои изказвания очевидно са дарвинистични. 

Отгде произлизат тези противоречия – в едни случаи менделистични, а в други – дарвинистични схващания? Те произтичат от това, че ми е липсвал един диалектико-материалистичен мироглед и метод, какъвто правя вече усилия сега да усвоя.

Аз съм си служил понякога несъзнателно с диалектико-материалистическия метод и в моя учебник по животновъдство, разглеждайки напр. говеждите раси в Европа и тяхната продуктивност с оглед на природните условия, при които са били създадени от човека; разглеждайки влиянието на околната среда при създаването на расите и пр., но всичко това не е представлявало една стройна система, а се е преплитало на места с менделистични схващания. 

В доклада се изнесе, че съм имал погрешни разбирания относно методите за подобрението на нашето животновъдство; че съм бил винаги противник на кръстосването – (метизацията) и голям привърженик на чисто расовото развъждане.

Като доказателство се цитира една моя мисъл из един мой стар реферат в 1915 г., публикуван заедно с друг мой реферат от 1919 г., като исторически материал от Българското земеделско дружество през 1943 година, под наслов „Как се трасира пътя за подобрение на нашето животновъдство”. Тази мисъл, изказана от мен през 1915 г., в началото на моята дейност, е следната: „Заблуждение е да се вярва, че кръстосването е развъден метод, който дава бързи резултати (не „добри”, както докладчикът неправилно цитира) и по-нататък: „Кръстосването, разгледано през призмата на най-новите изследвания в областта на учението за наследствеността през последното десетилетие е един съвсем несигурен развъден метод, при това извънредно мъчно приложим – бих казал неприложим – в широката скотовъдна практика. Ето защо този метод, прилаган досега у нас така безразборно, не е дал и не е могъл да даде очакваните резултати”. 

По-нататък, във въпросния реферат съм разгледал, от чисто менделистично гледище, колко малка е теоретическата вероятност да се получи чрез кръстосване една нова раса, която да съчетава известни качества от двете кръстосани раси при говедата, които дават само по един приплод годишно, особено като се вземат пред вид условията, при които се върши кръстосването в широката практика у нас (стр. 19).

А какви бяха по онова време, преди 35 години, тези условия в широката практика? Крайно примитивни. Дребно разпокъсано земеделско стопанство, липса на фураж преди всичко: добитъкът разчиташе главно на пашата по мерите, които прегаряха още по Петровден и нямаше никаква трева по тях; люцерната и др. нови фуражни растения едва си пробиваха път; говеждия добитък се подслоняваше в тъмни, нехигиенични обори или стоеше на открито. Агрономите и особено зоотехниците бяха рядкост, а селското население – съвсем слабо просветено.

Ето поради това на стр. 20 на същия реферат аз съм писал дословно: „Кръстосването е метод, който може да даде положителни резултати само в ръцете на един опитен, въоръжен с широки познания зоотехник и то в едно специално скотовъдно заведение, гдето лицето, което работи, има пълна възможност да наблюдава и изследва всеки отделен индивид, разполага със средства да открие и най-малките различия между отделните индивиди и да го изолира. За получаване на трайни резултати посредством кръстосването, при едрите домашни животни, и при тези благоприятни условия, се изисква продължително време, няколко десетки години и силно постоянство”.

На друго място пък в цитираната по-горе научно-популярна публикация, разглеждайки чистото развъждане и кръстосването съм казал: „И двата тия метода се употребяват в практиката, и двата могат да доведат до целта” (стр. 38), но като съм разглеждал значението на храненето за успеха на работата, съм добавил дословно: „Запомнете добре: половината от това, що се казва „раса” или „порода”, се вкарва през муцуната на животното” (стр. 45).

От тези цитати е ясно, че аз още преди 35 години не съм бил по начало против метода „кръстосване”, а против безразборното и безпланово кръстосване на говеждия ни добитък в широката практика, преди да са създадени условия, които ще осигурят успеха на работата. Аз не съм гледал на кръстосването като на цел, а само като на средство за постигане на целта, която е: да се повдигне продуктивността на говеждата раса.

Затова на стр. 220 на моя учебник по животновъдство от 1934 година съм написал дословно: „При тези неосновани на никакви проучвания безуспешни опити за подобрение на нашата автохтонна сива говежда раса чрез кръстосване с импортирани чуждестранни говежди раси се изпущаха из пред вид две важни неща: 1) че расата е продукт на дадени природни и стопански условия, на дадена околна среда и че тя може да запази своите хубави телесни форми и ценни стопански качества, само ако намери в новото си отечество близки до тия на родината й природни и културно-стопански условия и 2) че високата продуктивност на чуждестранните говежди раси не се дължи изключително на вродени в дадената раса физиологически расови качества, а до най-голяма степен на стремежа, да се подбират при развъждането отличаващи се с висока продуктивност индивиди, както и на рационалното хранене и отглеждане на добитъка.

Ето защо всички усилия да се подобри българското сиво говедо чрез кръстосване с високопродуктивни културни раси пропаднаха безрезултатно и ще пропадат, докато стопанските и културните условия на страната не се променят”.

А тези стопански и културни условия, при политическите режими преди 9.ІХ., не можеха да се променят. Знае се в какво състояние се намираше нашето дребно разпокъсано земеделско стопанство, което обработваше земите си с вола и кравата, от чиято работоспособност селянинът имаше нужда; когато при подобрението на местната сива говежда раса в развъдната цел съзнателно поставяхме на преден план работоспособността, за да задоволим тази нужда на дребния селянин, а не млечността; когато най-после условията на вътрешния пазар, поради слабата покупателна възможност на широките народни маси бяха такива, че пласментът на малкото количество масло, произвеждано в кооперативните млекарници срещаше сериозни затруднения, а за износ не можеше и да се мисли. 

Такова беше положението и в Съветския съюз преди Великата октомврийска революция, затова и там никакво подобрение на животновъдството нямаше. Създаването на нови по-продуктивни и по-доходни раси там стана възможно, когато се създадоха совхозите и колхозите, със своето изобилно фуражно производство и други благоприятни за продуктивно животновъдство условия; когато се явиха стахановците и бригадирите и взеха работата в ръцете си под водачеството на специалистите зоотехници като М. Ф. Иванов, Щейман и техните сътрудници.

Не смятам, че при описаната обстановка грешката ми се е състояла в поддържането на чисторасовото развъждане при подобрението на местната, по-малко взискателна, сива говежда раса по пътя на подбора и подобрението на храненето и гледането й. Мисля, че на съществуващите тогава външни условия по-добре е съответствувала тази свикнала на тогавашните по-скромни, по-оскъдни условия българска местна раса, която поставена на по-добро хранене и отглеждане добре се отплаща – това показаха добрите резултати от работата в държавни земеделски стопанства и в развъдната област, гдето млечността й се е повишила от 800-1000 литра на 2500 литра, а единични крави надхвърлиха 5000 литра – отколкото би отговаряла една по-културна, по-взискателна раса.

Грешката ми се състои другаде. Обявявайки се против масовото безразборно кръстосване и възприемайки подобрението на местната говежда раса чрез отбор и подбор, аз и моите колеги – зоотехници, намирайки се под влиянието на менделизма и на формалната генетика, станахме жертва на увлечението да търсим при подбора във всяко животно за разплод „чистата местна раса”, провеждахме един вреден формализъм, при който много, иначе ценни животни, се изключваха от разплод, поради малки, нямащи никакво стопанско значение, морфологични признаци за расова нечистота. Тази грешка аз отчитам. Тя не трябва да се повтаря и не ще се повтаря при бъдещата ни развъдна работа.

Всичко това е история. 

След 9.ІХ.1944 г. положението у нас се коренно промени. Днес земеделското ни стопанство се преустройва на социалистически основи. То се уедрява. Създадени са вече над 1500 ТКЗ стопанства, а в края на петилетката броят им ще нарастне на 3000 и ще обхване 60% от обработваемата площ. Днес имаме вече обзаведени над 100 държавни земеделски стопанства, чийто брой непрестанно се увеличава, а до края на петилетката същите ще притежават и значителна част от обработваемата площ. Фуражната площ непрестанно се увеличава, подготвя се въвеждането на тревополната система; кравата и волът се заменят с трактора, строят се язовири, които ще напояват обширни площи; създават се животновъдни ферми при ТКЗ стопанства, подготвят се кадри от млади зоотехници и пр. 

От друга страна икономическите условия на страната се променят и ще се променят с бързото й индустриализиране. Търсенето и консумацията на млечни продукти вследствие нарастващата покупателна способност на трудещите се слоеве се увеличава.

В най-скоро време ще се създадат условия за една по-културна говежда раса, която ще се получи чрез метизация и по пътя на чистото развъждане, при прилагане на мичуринските принципи. Институтът за животновъдството при БАН е изработил вече оперативните планове за метизацията на местното говедо със сименталски бици в завода „В. Коларов” и за развъдно подобрителната работа за усъвършенствуване на местната сива раса по пътя на чистото развъждане в завода „Г. Димитров”, които планове със съгласието на Министерството на земеделието се провеждат в изпълнение. Метизацията се провежда вече и в други държавни земеделски стопанства и някои ТКЗ стопанства.

Работата за създаването на една по-продуктивна говежда раса по пътя на метизацията е доста сложна и ще трябва да се съсредоточи, на първо време, в някои държавни земеделски стопанства, както и във всички ония ТКЗ стопанства, гдето има най-благоприятни условия за това, под ръководството на вещи зоотехници. И създадената там готова по-продуктивна раса да се пренесе за широко размножение и развъждане в останалите ТКЗ стопанства, както това се практикува и в Съветския съюз. Не трябва да си правим илюзия, че в северозападна България селяните са изпреварили науката, както се изрази др. проф. Куманов, и са създали някаква раса „български симентал”. Тяхната работа познавам добре, защото съм я проучвал основно на самото място, заедно с моите научни сътрудници. Там има много ценен разплоден материал, който може и трябва да се използува за създаването на една млечна добра раса, толкова повече, че в този район – Кулско и Видинско – има твърде благоприятни условия за това.

План за развъдноподобрителната работа в тази развъдна област изработих през 1948 година, който бе одобрен от междуведомствената комисия за увеличение на фуражното производство и възстановяване на животновъдството при БАН.

За да се осигури успехът на метизацията трябва да се спазва обаче препоръката на Лисенко: според условията на хранене, отглеждане и климата да се подбират и усъвършенствуват породите и едновременно с това, съответно на породите, да се създават условия на хранене и отглеждане”.

Аз смятам, че трябва да се наблегне особено на последното: „да се създадат условия за по-добро хранене и отглеждане”, което е решаващо за успеха на работата. Тези условия са еднакво необходими и за усъвършенствуването по пътя на чистото развъждане на българската сива говежда раса, която крие в себе си ценни стопански качества подлежащи на развитие, стига животното да се постави при условията на правилно хранене и отглеждане, каквото досега не му е давано, и да се проведе един правилен целесъзнателен отбор и подбор. За създаване на тези условия трябва да се впрегнат всички сили начело с нашите изследователски институти, в това число и Институтът за животновъдство и други някои институти при БАН.

В заключение мога да заявя, от името на научния колектив на Института за животновъдство при БАН и от мое име, че ние, имайки пред вид пакостното влияние, което е оказало реакционното безплодно вайсмановско-менделевско-моргановско направление в биологичната наука и върху развъдно-подобрителната работа в животновъдството, имайки пред вид от друга страна, големите постижения на новото прогресивно мичуринско-лисенковско учение, изградено върху диалектическия материализъм и съветския творчески дарвинизъм, водими от желанието да отдадем силите си за изграждането на преустройващето се на социалистически основи наше земеделско стопанство, ще продължи усилията си за окончателно отърваване от идеалистическите, метафизически, вайсмановско-менделовско-моргановски схващания и ще изграждаме нашата научно-изследователска и практическа работа изключително върху основите на Мичурин-Лисенковото учение.

Заякчавайки и разширявайки създадените вече връзки на Института с другите научно-изследователски институти, с държавните земеделски стопанства, свързвайки се с ТКЗ стопанства и разработвайки методологично мероприятията по животновъдство, свързани с метизацията и чистото развъждане, ние ще дадем своя принос за повишение на продуктивността на нашите домашни животни и по този начин ще сътрудничим за успешното провеждане на петгодишния стопански план и за преустройството на нашето земеделско стопанство на социалистически основи. (Ръкоплескания.)

Д-р Кирил Братанов, редовен доцент по ветеринарна медицина. 

Другари и другарки! 

Преди да разгледам някои проблеми във връзка с възможностите за приложението на мичуринското учение в нашето животновъдство, аз искам да отбележа, че в моята скромна досегашна научна дейност не съм бил на ясни мичурински позиции. Ние всички, особено по-младите, сме работили в институти, черпили сме нашите познания в областта на биологията от източници потънали в блатото на менделизма и всички носим в нашата научно-изследователска дейност, съзнателно или несъзнателно, белезите на това учение. Ако аз съм бил избавен от възможността да направя груби грешки с прокарването на морганистическите увлечения, както в моите лични научни работи, така и в дейността на ръководения от мен институт, това се дължи не на факта, че съм бил съзнателен мичуринец, а на случайността и на обстоятелството, че сме разработвали конкретни практически задачи, свързани с нуждите на нашето животновъдство. Ето защо, учението на Мичурин има това голямо значение, че то, показвайки ни пътя на истинското научно творчество, ни спомага за коренното преустройство на методологията при нашата научна работа.

Искам да спра вашето внимание върху някои въпроси, свързани с развъждането на домашните животни – с оглед на правилното разрешение в светлината на мичуринското учение на някои конкретни задачи, поставени при реорганизацията на нашето животновъдство.

Мичурин изгради своето учение в резултат на дългогодишни опити и прозорливи наблюдения в растителния мир. Основният доклад на Лисенко във ВАСХНИЛ, изпълнен с многобройни примери и методически изводи, е предимно из областта на агробиологията. В изнесения тук доклад от др. Даскалов също се отдели място изключително на растениевъдството.

Тогава може ли учението на Мичурин, развито блестящо от Лисенко, да се приложи в животновъдството в същия мащаб, със същия темп, със същите методи на работа, с които се прилага в растениевъдството? Животинският организъм, особено този на селско-стопанските животни, представлява по-усъвършенствувана и по-висша форма в органическия мир и се отличава с по-сложни морфологични форми и по-усъвършенствувани физиологични процеси, в които нервната деятелност заема важно място. При това животинският организъм, особено на млекопитающите, се характеризира с по-голям консерватизъм по отношение на изменчивостта при онаследяването в сравнение с растенията. Следователно, не всички методи на работа за преобразуване на растителния мир, които Мичурин разработи, могат шаблонно да се приложат от растениевъдството в животновъдството. Така например, вегетативната хибридизация, при селско-стопанските животни не може да се приложи. Междувидовата полова хибридизация, която при растенията е един от основните методи за създаване на нови форми и сортове – при животните досега се прилага рядко и нейното бъдещо приложение е предмет на нови изследвания. Но въпреки това закономерностите за развитието и направляването на растителния организъм, установени в учението на Мичурин, са в сила и за животинския такъв.

Един от най-важните принципи в мичуринското учение е този за въздействията на външната среда, на условията на живота и на промените на тези условия върху развитието на организма, върху направляването и изменяването на неговите белези. Този принцип намира важно приложение в областта на животновъдството и показва, че когато условията на живота се променят съзнателно, организирано и планово, целият процес на развъждането на домашните животни може да бъде поставен в услуга на човека, може да бъде направляван така, както налагат нуждите на стопанството.

Приложението на учението на Мичурин в животновъдството налага основно познаване на развитието на животинския организъм във всички негови стадии, от момента на оплождането, до неговата пълна зрялост, изисква опознаването на взаимодействията между организма, намиращ се в различни моменти на развитие, от една страна, и условията на живота, т.е. въздействието на външните фактори, от друга страна.

Важен момент в развитието на животинския организъм е процесът на размножението. Той е в същност най-важният при развъждането.

Този процес е резултат, от една страна, на функцията на мъжката полова система и, от друга, на функцията на женския полов апарат. На второ място, размножителният процес зависи от биологичните особености и изменчивостта на двата вида полови клетки – яйцеклетката и сперматозоида. Практиката в областта на размножаването при животните и специално наблюденията при провеждането на изкуственото осеменяване, където нагледно и системно могат да се контролират функциите на половата система и особеностите и качествата на половите клетки – ни дава много ценен материал, който потвърждава учението на Мичурин. Тези наблюдения и факти показват, че половата тъкан, половите клетки (сперматозоиди и яйцеклетки), провъзгласени от морганистите за откъснати от тялото, за независими от външните условия и въздействия – напротив, представляват една неразривна част от живия организъм, носейки в себе си всички прояви и особености на биохимичните жизнени процеси, протичащи в него, на индивидуалния му живот, на околната среда и външните фактори, потвърждават диалектическото единство между организма и околната среда. Така например, при използуването на мъжките разплодници за изкуствено осеменяване се установява, че както процесът на сперматогенезата – образуването и зрението на сперматозоидите, така също и качествата на сперматозоидите – оплодителна способност, продължаване на жизнеспособността, а също и качествата на приплодите, са зависими от влиянието на външните фактори: хранителен режим, температура, светлина, атмосферно налягане, начин на гледане, полов режим на използуване. Изобщо сперматозоидите се влияят от всички други условия и въздействия на външната среда. Опитите в това отношение на Смирнов – Угрюмов и Далматов в Съветския съюз потвърждават, че хранителният режим, богат с витамин А и съдържащ разнообразна белтъчна храна, дава в резултат засилване на половата активност у разплодниците, увеличава преживяемостта на сперматозоидите с 21%, повишава оплодителната способност с 8% и чувствително подобрява теглото на приплодите. Редица още опити и публикации в чужбина, а също и наблюденията у нас при използуване на разплодниците и контролиране на приплодите им, получени от осеменяване, показват по един много убедителен начин зависимостта на половата тъкан, на половите клетки и на предаваната чрез тях наследственост от външните фактори и въздействия, от живота на целия организъм.

Ценен извод от този мичурински принцип за нашето животновъдство е, че при използуването на мъжките разплодници, външните условия, при които трябва да живеят те, трябва да благоприятствуват развитието на желаните качества в потомството. Практиката, която съществува у нас, щото в много наши села, в много скотовъдни ферми на нашите ТКЗ стопанства, говеждите бици и другите разплодници да бъдат поставени на един едностранчив и полугладен хранителен режим, затворени в тъмни помещения и далеч от грижите по отглеждането – понеже не били в процес на използуване, напр. в лактация – е погрешна. При такава практика ние не можем да създадем подобрено животновъдство, защото половите клетки, продуцирани от тези полугладни и хилави разплодници, ще предадат в потомството и отрицателните качества, появили се като резултат на неблагоприятното въздействие на тези външни фактори.

При провеждането на изкуственото осеменяване изпъква следният въпрос: въздействието на различните външни дразнители и фактори, директно върху сперматозоидите, намиращи се вън от тялото, не оказва ли някакво отрицателно въздействие, което може да се отрази върху потомството, и ако съществува такова, не крие ли методът на осеменяването опасност за израждане на поколенията, получени чрез него? ... Този въпрос придобива сериозност и поради това, че провеждането на изкуственото осеменяване у нас е една важна задача, включена в петгодишния план, и годишно у нас изкуствено се осеменяват вече стотици хиляди животни (през 1948 год. са осеменени общо 121 000 животни; през 1949 год. са запланувани 185 000 животни, а в 1953 год. трябва да бъдат осеменени над 1 000 000 животни). При това, този метод се сочи като едно от най-бързите средства за качественото подобрение на животните и като радикална мярка за борба с т.н. развъдни болести. Следователно, поставянето на този въпрос налага сериозното му разглеждане.

При днешната усъвършенствувана техника за осеменяване, чрез специална методика спермата се получава като се изважда вън от тялото, разрежда се с различни разредители (глюкозо-фосфатен, глюкозо-тартаратен, жълтъчен и пр.), и съхраняването може да продължава с часове, дори с денонощия. През това време, безспорно, сперматозоидите са подложени на съществени влияния от външни въздействия: промяна на температурата, действие на светлината, на въздуха, на различните соли от сперморазредителните и на други важни дразнители. Не оказват ли тези външни фактори въздействия върху сперматозоидите и то такива, че да дадат отражения и промени в потомството, било отрицателни, било положителни? Мнозина учени, особено тези от немската школа, начело с Гьотце, а също и мнозина изтъкнати деятели в областта на животновъдството у нас преди години излязоха със специални статии, в които твърдяха, че външните въздействия ще засегнат наследствената маса на сперматозоида и се обявяваха против методът на осеменяването, като изказаха опасения за отрицателните въздействия на този метод върху потомството.

Какъв отговор дава на този въпрос и на тези твърдения мичуринското учение? То ни казва, че при прилагане на осеменяването при животните опасности за изменения в потомството не съществуват. Всички въздействия от какъвто и характер да са те, упражнени директно върху сперматозоида, т.е. през време на неговото съхранение извън тялото, не могат да предизвикат трайни промени, които да се отразяват върху потомството или да се онаследяват. Тези преки въздействия върху сперматозоидите трябва да се разглеждат като мутагенни въздействия, като такива, които не проникват чрез организма, чрез неговото развитие, чрез процесите на асимилацията и дисимилацията, чрез цялостния живот и развитие на организма и следователно случайно, само в редки случаи, могат да доведат до промени в потомството. Ето защо, всички въздействия и всички опити за директно стимулиране на сперматозоидите, към които опити се бяха увлекли мнозина, които работят в тази област – могат да предизвикат случайни промени, които не могат да бъдат една планирана и системна работа. Нашите наблюдения у нас върху приплодите, получени от изкуственото осеменяване на овцете, в продължение на 10 години, на кравите в продължение на 6 години, на кобилите в продължение на 7 години и на козите в продължение на 4 години – показват, че тези животни (получени чрез изкуствено осеменяване) са напълно нормални и че не носят ни най-малки белези или недостатъци, дължащи се на мутагенните въздействия на външните фактори върху сперматозоидите. Тези наблюдения са направени върху хиляди животни. Оттук и несъстоятелността на критиките от представителите на немската школа и морганистите, които оспориха метода на осеменяването. Въоръжени с мичуринското учение, ние ще трябва да внедрим още по-нашироко този метод в нашето животновъдство, за да можем в края на петилетката да изпълним петгодишния план, като бъдат осеменени над 1 000 000 животни, за да можем да изпълним и решението на V-ия конгрес на БКП, в чиято резолюция се казва: „С цел за по-бързото расово подобрение на животните и като ветеринарно-хигиенно мероприятие се внедрява широко в петилетния план изкуственото осеменяване на домашните животни”.

Един втори проблем, поставен пред нашето животновъдство, е този, как трябва да се организира борбата с безплодието по домашните животни у нас, с оглед принципите на Мичурин. Проблемът за безплодието по животните у нас е важен. Ежегодните загуби от това страдание се изчисляват на няколко милиарда лева и много основателно др. Титко Черноколев в своето изказване посочи борбата с безплодието на първо място между методите и задачите, които стоят пред нашето животновъдство в периода на петгодишния план.

Безплодието при женските животни, което е резултат в повечето случаи на нарушение функцията на женския полов апарат, трябва да се разглежда като един статичен момент в развитието на организма, в резултат на който се прекъсва размножителният процес. Причините за безплодието са многобройни и тук не е мястото да се разглеждат. Но в светлината на мичуринското учение безплодието не трябва да се разглежда като заболяване само на половия апарат, като явление откъснато от общия живот на организма, от протичащите жизнени процеси в него, изолирано от влиянието на външните фактори и въздействия, от условията на живота. Такова разглеждане на безплодието, каквото е намерило място в учебниците на почти всички автори – е погрешно, неправилно. Безплодието трябва да се разглежда в зависимост от общото състояние и развитие, като резултат от влиянието и на външните фактори. Голям процент от безплодието напр. при кравите се дължи на причини от елементарен характер (недостатъчност на витамини и белтъчна храна), вследствие на което се повлиява процесът на зреенето на яйцеклетката и преустановяване половия цикъл. Безплодието може да настъпи и вследствие на ендогенни причини – например нарушение на нервно-хормоналната корелация в организъма, недостатъчност на полови хормони, хипофункция на хипофизната жлеза по отношение на гонадо-стимулиращия фактор А. Но тази недостатъчност на тези дисфункции и хипофункции в повечето случаи са резултат на външни въздействия, на условието на живота. Типичен пример за въздействието на екзогенните фактори върху функцията на яйчника, а следователно и върху безплодието, е късното настъпване на разпасаността у кобилите в настоящата студена пролет.

При разглеждане борбата с безплодието се поставя и въпросът за приложението и използуването на женските полови хормони. Как ние трябва да обясним използуването на половите хормони, което днес намира широко приложение в животновъдството, особено при борбата с безплодието? Употребата на хормоните не е ли едно изолирано въздействие, което пряко упражнява влиянието си върху даден орган, върху дадена функция, без да взима участие в това въздействие и целия организъм? И това приложение не е ли в противоречие с учението на Мичурин-Лисенко, според което всяко въздействие, което не прониква в организма чрез неговото развитие, чрез процеса на асимилацията и дисимилацията, може случайно да доведе до полезни за селското стопанство резултати?

Ето отговорът на този въпрос: приложението на хормоните в животновъдството не трябва в никой случай да бъде едностранно и изолирано действие, което не е в хармония с другите фактори в организма, с жизнените процеси в него. При случаите на безплодие вследствие хормонална недостатъчност, вкарването на хормоните в тялото трябва да се разглежда като един опит за възстановяване цялостното и нормално хормонално равновесие, което в случая е нарушено. Приложението на хормоните при безплодието може да бъде по-резултатно обаче, ако успоредно с него се приложат и другите действуващи външни фактори – хранителен режим, начин на гледане, и други, които са довели до нарушение функцията на яйчниците.

При интензивното развъждане на животните, при многоплодието, например, употребата на хормоните трябва да бъде също синхронно, успоредно с другите въздействия – хранене, гледане, така че да се получи пълно въздействие, без да се превишат и засилят дадени процеси.

Трябва да отбележа и някои мои увлечения, застъпени в някои научни работи, брошури или статии, във връзка с приложението на хормоните. Погрешно аз съм застъпвал становището, че самостоятелното приложение на хормоните в дадена насока, както например при многоплодието, може да направлява размножителния процес, да го видоизменя по време и място. В светлината на мичуринското учение това приложение може да бъде резултатно, само при включването му в комплекса от други въздействия върху организма.

Борбата с безплодието по домашните животни у нас трябва да бъде коренно реорганизирана и отърсена от всички формалистични и погрешни принципи, на които тя стои. Неправилно е например безсистемното и хаотично лекуване на тези страдания, без да се търси първопричината и без да се познават биологичните закономерности за развитието на организма и единството между организма, настъпилото страдание и околната среда. В това отношение трябва да отбележа, че за научната разработка на проблемите в областта на безплодието носи отговорност и ръководеният от мен институт, който в изследванията си в тази област, въпреки че има известни постижения, не беше застанал на едни правилни мичурински позиции.

Един от най-важните принципи в учението на Лисенко е този за стадийното развитие на организма. В развитието на организма на домашните животни съществуват ли такива стадии, през които чрез въздействието на външните фактори ние можем да променим качествата на организма и по този начин да направляваме развъдната дейност в желаните посоки?

Такива стадии съществуват. Много опити, наблюдения и факти показват, че най-ранният стадий от развитието на организма, а именно зародишният период се характеризира с една пластичност по отношение на въздействията, които се оказват върху зародиша от външните влияния, упражнени чрез майчиния организъм. Изследванията в тази област показват, че най-чувствителният момент по отношение на въздействията върху зародиша при човека е в първите 8 седмици, когато делението на клетките става с една изумителна бързина, най-интензивна в живота на организма. Характерното за този период е, че в зародиша се проявяват сложни и бързо меняващи се биохимични и физикохимични процеси. В този именно период, когато настъпва преминаването на зародиша от една недиференцирана маса от делящи се клетки в един жив диференциран организъм със свой вече индивидуален живот в морфологично и физиологично отношение – зародишът е чувствителен, е пластичен по отношение на въздействия отвън.

Значението на този важен органообразувателен стадий в зародишното развитие на човека и животните е много голямо за очертаване на структурните основи на качествата, на белезите на бъдещия организъм. В този период именно зародишът е индикатор на промените и на въздействията, идващи от майчиния организъм. Редица изследвания в тази област показват, че въздействията върху плода оставят трайни, съществени промени в качествата на новородения организъм, като потвърждават, че през време на бременността между майчиния организъм и плода се установява взаимодействие. От една страна организмът на майката действува върху плода, и в този случай ние можем да оприличим до известна степен въздействието на майчиния организъм с ментора при вегетативната хибридизация у растенията. И обратно – зародишът оказва известно въздействие, макар и по-слабо проявено, върху организма на майката.

Ето няколко примера за въздействието на майчиния организъм през зародишния стадий, които опровергават становището на формалните генетици, че всички качества на новия организъм са вече фиксирани още от момента на оплождането, т.е. сливането на двете полови клетки.

1. Наблюденията, направени у нас при кръстосване на местните овчи дребни раси с едрата мериносова раса показват следното:

а) Когато местна овца се заплоди с мериносов коч и приплода се износва от дребна овца – получените агнета първа генерация са по-дребни, с по-низко тегло.

б) Когато мериносова овца се заплоди от местен коч, получените агнета са по-едри, по-големи в сравнение с първите. Видно е, че в случая ние имаме едни и същи родители, т.е. смесването на едни и същи раси. Според формалните генетици, понеже имаме една и съща наследствена маса, със строго фиксирани и определени белези, би трябвало да се получат напълно еднакви по тегло и външни белези приплоди. А това не се получава, агнетата родени от по-едрите овце (мериносовата раса) са по-едри. Това е един типичен пример за въздействието на майката през време на бременността върху развитието на плода.

2. Втори пример е този при междувидовата хибридизация между кон и магаре: при заплождане на кобила с магарешки жребец се получава катър. При заплождането на магарица с конски жребец се получава муле, което е много по-дребно, отколкото катъра и има белезите и качествата по-близки до магарето, а катърите са по-едри и имат известни качества по-близки до коня. Както при агнетата, приплоди на местни овце и мериносови такива, така и при междувидовата хибридизация, между кон и магаре, нагледно се подчертава изключителното въздействие през бременния период на майчиния организъм върху растежа и белезите на приплодите. Ясно е също, че на това въздействие морганистите не могат да отговарят, а учението на Мичурин за влиянието на условията на външната среда, включително и през утеринния период, ни дава не само едно научно обяснение, но и показва, че чрез известни въздействия през този най-ранен стадий от развитието на организма ние можем да окажем влияние в направлението на неговото развитие.

Изследванията на Малигонов показват, че хранителния режим на бременните кобили играе важна роля в сформирането на организма на кончето и неговите качества. Така при недостатъчен хранителен режим през време на бременността се появява едно забавяне в развитието на тръбестите кости. Във втората половина на бременността с голяма скорост се развиват краищата на костите, заради това при недостатъчно хранене във втората половина на бременността, кончетата се раждат с къси крака. Установено е също, че боледуването на майчиния организъм от инфекциозни заболявания оказва съществена промяна в развитието на зародиша и качествата на приплода.

Следователно, интраутеринният стадий е един от най-важните моменти в развитието на организма, защото последният е пластичен, лабилен и възприемчив по отношение на външни въздействия. Безспорно, че това налага едно сериозно отношение към храненето и гледането на бременните животни, с оглед на направление и възпитание (казано по мичурински) на зародиша. При реорганизацията на нашето животновъдство необходимо е създаване на такива условия за отглеждането на бременните животни, които да окажат позитивно въздействие, с оглед направляване качествата при развъдната работа. Една голяма грешка в работата на нашите държавни скотовъдни стопанства, на някои трудови кооперативни земеделски стопанства, а също и на почти всички скотовъдци е тази, че хранителният режим за бременните животни е едностранчив, недостатъчен, докато този напр. за лактиращите крави е много по-богат.

Стадийното развитие на организма има голямо практическо значение в животновъдството и в следутеринния период. Всяка възраст от развитието на организма се характеризира със специфични физиологични прояви и особености. Но особена пластичност по отношение на промените притежава младият организъм в първите моменти след раждането. И ако тази пластичност се използува, като младите животни се възпитават и насочват в дадена желана насока, те могат да развият и увеличат известни желани качества.

Следователно, периодът на младата възраст и специално процесът на растежа на организма се явява един от най-благоприятните моменти за организирано направление чрез вмешателството на човека в природата на животните и по този начин за развиване на желани свойства и качества. По този път в Караваево възпитават телетата при сурови условия, но при подходящо хранене, и ги правят устойчиви на болести; по този път на възпитание на младите организми могат да се направят съществени изменения в растежа и продукцията на животните. По този път трябва да тръгнат и скотовъдните ферми в нашите трудови кооперативни земеделски стопанства, в нашите държавни скотовъдни стопанства, за да се създадат устойчиви, здрави и продуктивни животни. Това се налага, защото състоянието по отглеждането на младите животни у нас днес е далеч от посочените мичурински принципи. Младите животни се поставят при много лоши условия – недостатъчно хранене, затворени по цял ден в тъмни помещения, липса на разходка и слънце и т.н. А това има две тежки последствия: 1. Неустойчиви, хилави организми, голяма смъртност между новородените и 2. Придобитите изменения в младата възраст дават отрицателни въздействия върху качествата на животните и пълна зрялост.

Все във връзка със стадийното развитие при животните изпъкват редица важни проблеми за тяхното рационално използуване. Например, до каква възраст трябва да продължава угояването на свинете с оглед на процеса на угояването? Има ли смисъл например да се хранят и угояват свине на 2 години? В кой период трябва да се колят младите животни – прасета, агнета, телета с оглед на процеса на растежа и т.н.

Ясно е от казаното дотук, че мичуринското учение не само ни обяснява редица процеси в животинския организъм, но то ни мобилизира, защото ни показва и начините за ускоряване на подобрителния процес в животновъдството. Поради липса на време няма да се спирам на останалите възможности за приложението на мичуринското учение в скотовъдството, защото тези възможности са много, те са във всяка насока при работата ни с животните и при тяхното развъждане, и специално при приложението на развъдните методи, и особено на метизацията, който метод у нас доскоро беше смятан за ерес и който се явява сега като една от най-благоприятните възможности за коренна реорганизация и бързо преобразуване на нашите животни. И при тяхното хранене, последното трябва да бъде реорганизирано у нас действително така, че поставено на мичурински принципи, да послужи за подобрението на нашите животни.

И при преценката качествата на разплодните животни се налага коренно преустройство в цялата система, при която се дава изключителна важност на „генотипа” и която система трябва да се отърси от вайсманистките увлечения и методи на работа. И при използуването на животните (лактация, угояване, тренинг) и при тяхното здравеопазване – навсякъде наша основа, както за научна работа в нашите научни институти, така и за организационното приложение на научните постижения, трябва да бъде учението на Мичурин.

В историческото преустройство за изграждането на социализма, което извършваме у нас, ние променяме коренно външните условия. Изграждаме трудови кооперативни земеделски стопанства със скотовъдни ферми, строим подходящи и хигиенични обори, въвеждаме нови фуражни култури и създаваме богата фуражна база. Извършваме огромно напояване, построяваме заводи за изкуствени торове, въвеждаме машинизирано обработване на земята и премахваме обработването на земята с крави и т.н. Но успоредно с тези преобразования, ние трябва да преобразуваме и да променим и качествата на нашите животни. Трябва да създадем продуктивни раси. Трябва да изградим продуктивно животновъдство, а то значи социалистическо животновъдство. В този преобразувателен и подобрителен процес на нашето животновъдство, ние трябва да мобилизираме нашите научни институти, като направим опорна база за научна дейност всяко трудово кооперативно земеделско стопанство, всяка животновъдна ферма. Безспорно, че в този грандиозен процес на преобразование на нашето животновъдство наше знаме, наша опора и наш стимул трябва да бъде учението на Мичурин.

В ъ п р о с. Как трябва да се обясни в светлината на учението на Мичурин появата на доминантните качества при животните? Например – как се обяснява появяването в първата генерация на черния цвят и къдравия косъм у агънцата, родени от бели овце, заплодени или осеменени с каракулски кочове?

О т г о в о р. Появата в първата генерация на черния цвят и къдравия косъм при приплодите, получени от кръстосването на местните овце с каракулските кочове, може да се обясни в светлината на мичуринското учение така: в случая имаме метизация между две овчи раси, които коренно се различават по своите качества, макар че принадлежат на един и същи вид. Едната раса – каракулската, е стабилизирана по отношение на своите белези. Каракулската овча раса е една от най-старите животински раси и има няколко-хилядна история.

Сам Кулешов, един от най-големите съветски животновъди, говорейки за каракулската раса, я определя така: „Каракулската раса аз смятам за една от най-старите раси, за изграждането на която е употребена хилядолетна развъдна работа. Следователно това колосално нейно подобрение несъмнено е резултат на подбора в течение на много векове. В течение на този дълъг път тя не само е съхранила, но стабилизирала своите качества под влияние и направление волята на човека за тяхното подобрение”. При кръстосването на тази раса, характерна със стабилизирани качества, с овчи раси, в които е на лице нестабилност и разклатеност на качествата и белезите, каквито са нашите овчи местни раси, ясно е, че ще се прояват стабилизираните качества. Тази проява на стабилизираните качества трябва да се обясни и чрез борбата на биохимичните процеси, които настъпват в оплодената клетка. В последната се извършва борба на противоречиви биохимични направления, носещи качествата на отделните раси. Тази борба е толкова по-голяма, колкото е по-голямо географското различие на индивидите, които се кръстосват, колкото е по-голяма и разликата в качествата и белезите на същите индивиди. В случая това различие е на лице. Изходът от тази борба е победата на едното направление. Така че налагането на качествата черен цвят и къдравина не бива да се обяснява с хромозомната теория за доминантните белези, а с налагането на по-силно проявен биохимичен процес при събирането на половите клетки. Че това е така, показва фактът, че не във всички случаи има пълна доминантност на черния цвят и къдравия косъм. При кръстосването на местните овце с внесените от Съветския съюз каракулски кочове чрез прилагане на метода на изкуственото осеменяване през 1948 год. на много места се родиха и бели агнета (Елховско), а така също много приплоди имаха бели петна по тялото. В с. Петров дол, Провадийско, където като разплодник се използуваше един млад коч, от 800 приплода първа генерация 5 бяха бели, 10 кафяви и около 50 шарени. Тази година така също се констатира непълна проява и налагане на т.н. доминантни белези. Например във Врачанско има също родени бели екземпляри, а в с. Кунино са родени 30 агнета, вместо с черен, с кафяв цвят. Тези факти опровергават теорията за пълна доминантност на черния цвят на каракулската овча раса, поддържана от формалните генетици. Наблюденията показват също, че появата на белия или кафявия цвят, както и на белите петна е повече в онези случаи, когато действува млад едногодишен коч. А точно този факт потвърждава и мичуринския принцип за нестабилността на белезите в младата възраст и тяхното стабилизиране в по-зрялата възраст. (Ръкоплескания.)

 

Проф. Генчо Генчев.

Другарю председател, другари помощник-министри, другари професори, колеги, асистенти и студенти!

В моето изказване нямам намерение да засягам въпросите, които получиха пълно осветление в историческата сесия във Всесъюзната академия за селско-стопански науки на името на Ленин, и които бяха разгледани достатъчно подробно в основния доклад на конференцията и в другите изказвания. Ето защо аз излизам с едно кратко изложение върху онези страни от преподавателската ми и научно-изследователска дейност, които бяха подложени на критика в настоящата конференция. За искреността и правотата на казаното от мен оставам да съдят компетентните и преди всичко моите колеги, които познават отблизо досегашната ми дейност.

Трябва да отбележа преди всичко, че по времето, когато бе издаден моя учебник, липсваха, а дори и сега още не са на лице, друг род учебници по генетика. Безспорно в някои от тях съществуват значителни отклонения от досегашните схващания, каквито отклонения не липсват и в написания от мен учебник. По своята същност обаче той си остава формално генетичен и затова аз не считам за уместно да изтъквам онези места, в които съм се отклонявал от традиционните схващания на вайсманизма, за отношението между организма и средата, относно учението за чистите линии и т.н. Изтъквам бегло този момент само дотолкова, доколкото той може да послужи като указание за критичното ми отношение към някои от въпросите на формалната генетика.

Дължа да призная обаче, че по отношение на повечето от тези въпроси не съм показал достатъчна критичност, тъй като ми е липсвал правилен научен подход към материалистичното тълкуване на фактите. Намирам, че особено погрешно в преподаванията по генетика е било едностранчивото разглеждане на въпроса за онаследяване на придобитите качества. Спирам се на този въпрос в моята самокритика не само защото той е кардиналният пункт на споровете в биологията, но и защото той придобива особено голямо значение, когато се пренесе в растениевъдната и животновъдната практика.

За мен днес е ясно, че материалистичната теория за развитието на живата природа, както казва Лисенко, е немислима без признаване на необходимостта от онаследяване на индивидуалните различия, придобити от организма при определени условия на неговия живот. Да се поддържа обратното становище това не означава нищо друго освен опит да се обезоръжи науката в благородната й борба за овладяване на природните сили, за тяхното направляване и да се отклони вниманието на човека от борбата му за по-добро бъдеще.

В настоящия момент аз имам пълното съзнание за недостатъците на преподаваната от мен материя. Като указание за това мога да посоча обстоятелството, че ръководен от желанието да дам на студентите полезни познания по застъпваната от мен дисциплина, след настъпилите промени в биологичната наука, още в началото на тази година, по свой почин, аз излязох със специален доклад пред съвета на Агрономическия факултет при Селско-стопанската академия. В този доклад, изтъквайки формално-генетичния характер на моя учебник и непригодността му да служи за подготовка на студентите, предложих на факултетния съвет нова програма за лекциите по генетика, която смятам за излишно да излагам тук в подробности. Тя е на разположение на всеки, който би се интересувал от нея. Ще отбележа само, че предложеният от мене план е съобразен с най-новата програма за преподаванията по същия предмет във висшите учебни заведения на Съветския съюз, където се роди и израстна прогресивното направление на биологията. По тази програма водя учебните занятия по генетика във факултета през настоящата учебна година.

Аз не мога да дам преценка за постигнатото досега в това отношение и затова оставам бъдещето да покаже доколко съм успял да се справя с тази огромна задача. Заех се с нейното изпълнение, защото никога не са ми били съвсем чужди новите насоки в развитието на генетиката. И ако не съм застъпвал тези гледища нашироко в моите лекции, то за това до голяма степен е допринесло, може би, погрешното ми разбиране, че за точната и правилна научна информация е необходимо да се постигне окончателното изясняване на спорните проблеми в биологията. Днес, когато тези условия са на лице, смятам, че не би се намерил прогресивен учен в света, който да не възприеме новите идеи в развитието на генетиката, щом има убеждението, че те ще тикнат развитието на тази наука напред и, като база за създаване на нови действени селекционни методи, ще допринесат за повишаване на човешкото благосъстояние. Лично аз споделям напълно горното схващане и затова ще направя всичко възможно, за да се справя с научното преустройство, което ми предстои. Научно-изследователската си дейност започнах в един момент преди 20 години, когато доминираха идеите на менделизма-морганизма. Затова аз не съм останал чужд на тези идеи, както при набелязване на проблемите, тъй и при избиране на обектите за своята работа. Като материал за изследване съм избирал обекти от дивата и културна растителност, съобразно с интересуващите ме въпроси и възможностите за теоретична и практична работа при условията на Агрономическия факултет в София. Върху видовете на Hieraciun и Potentilla съм извършил изследвания във връзка и с интересите ми към размножителните процеси у растенията и взаимоотношението между тъканите, участвуващи в образуването на възпроизводителните клетки.

Наред с тези изучвания, предимно от теоретичен характер, никога не ми е липсвало желанието да работя в обсега на моята специалност върху проблемите на земеделското ни стопанство и никога не съм пропущал възможностите да включа усилията си в подобен род работа. Така например, в миналото съм участвувал в селекционната работа с тютюна. Намирам, че за пълната характеристика на моята дейност са от значение резултатите от тази работа и излезлите във връзка с нея публикации.

При преценяването на моята дейност и нейната връзка с практиката не трябва да се изпуска из пред вид обстоятелството, че в миналото и днес аз съм работил в едно учреждение, което наред с изследователските си задачи има за основна цел подготовката на специалисти за земеделското ни стопанство. Аз съвсем не искам да оспорвам твърдението на помощник-министра Титко Черноколев, че научната и идеологическата ориентация е от съществено значение за успеха, на започнатите изследвания; не бих желал също така – да кажа съвсем искрено – това мое заявление да се смята за замазване, защото то произтича от чувствата, които съм изпитал, когато съм решавал поставените едни или други задачи за разрешение, че при условията, при които е трябвало да работя, въпреки голямото ми желание, аз не съм имал възможност не само да извеждам, но изобщо и да си поставям такива задачи.

П о м.-м и н и с т ъ р Т и т к о Ч е р н о к о л е в. И на вас проф. Генчев, и на др. Атанас Попов, и на всички други професори аз декларирам, че ще имате на разположение всички наши изпитателни институти и опитни полета за работа. (Ръкоплескания.)

П р о ф. Г е н ч о Г е н ч е в. От завършването на висшето си образование през 1929 г. досега съм работил при условията на една лаборатория с един работник и един декар земя, върху която аз и моите сътрудници едва смогнахме да отгледаме растенията, необходими за лабораторните ни изследвания и за нашата учебно-преподавателска работа, с която е ангажирана значителна част от времето ни. С оглед на тези условия не съм си поставял изобщо задачата за създаване на нови сортове. Във връзка с петгодишния стопански план на страната обаче аз и сътрудниците ми с желание и ентусиазъм изготвихме плана за петгодишната дейност на катедрата по генетика и се надяваме, че при новата обстановка на сътрудничество с Министерството на земеделието ще успеем да се справим с поставените практически задачи.

Без да отричам формално-генетичния елемент в работите ми върху полиплоидията, наследствено-експерименталните изследвания, докторската ми дисертация и др., смятам за уместно да изтъкна някои от основните възгледи на научната ми дейност в миналото. В моите представи постулираните от морганизма „гени” или „наследствени фактори” са били само помощни понятия за нагледното и опростено означаване на онези различия в химизма на живото тяло, които във взаимодействие с обкръжаващата среда обуславят морфологичните и биологични особености, и физиологичните прояви при развитието и размножаването на организмите. Поради това никога не съм проявявал предпочитание към изучванията, отнасящи се до корпускуларната същност на наследствените заложби, въпреки че не съм намирал за излишни опитите да се вникне в биологичната същност на клетката и съставните й части като източник на някои ензимо-химични реакции, участвуващи при развитието на индивида. В научната си работа съм се придържал винаги към тези мои схващания и считам, че макар и да са поставени на формално-генетична основа, в научните ми трудове не могат да се открият елементи на обсъждане или изследване на въпросите за линейното нареждане на факторите, строежа на хромозомите, обмяната на части между тях и т.н., които в същност представляват най-същественото от хромозомната теория за наследствеността.

Завършвайки ще кажа следното. Далеч съм от желанието да убеждавам, че горните схващания са ме доближавали до идеите на Мичурин, Лисенко и техните последователи. Напротив днес, когато проблемите на генетиката в светлината на мичуринското учение се слагат на вниманието ни с всичката убедителност, аз добивам пълна представа за недостатъците на моята досегашна дейност, както и за пътя, който трябва да следвам при усвояването на единствения правилен научен метод за познание и за действие – метод на диалектическия материализъм. Първите стъпки в това отношение, които трябваше да направя във връзка с новите преподавания по генетика, ми посочиха ясно трудностите, с които ще трябва да се справя в преходния период на моето научно преустройство. Но този пръв опит също така ми вдъхва увереността, че аз ще намеря сили да преодолея тези трудности, особено днес, когато това преустройство е продиктувано не само от интересите на науката, но и от върховните интереси на народа ни, който очаква ценния принос на своите научни работници за изграждане на социалистическото благоденствие в нашата страна. (Ръкоплескания.)

 

Проф. Атанас Попов.

  Уважаеми другари!


В настоящата конференция се прави опит да се постави на дълбока и сериозна преценка състоянието на биологическата наука у нас. Изнесеният доклад и направените по него разисквания разкриват доста сполучливо състоянието на тази наука. Аз си позволих да взема думата, за да направя няколко бележки и моите бележки ще се отнасят не толкова до общите дялове на биологическата наука, колкото до онези нейни дялове, които са по-тясно и непосредствено свързани със земеделското производство, специално с растениевъдството.

Както в редица страни, така и у нас агробиологическата наука възниква и се развива не в университетските научни институти, а в земеделските опитни станции. А нейното възникване съвпада с основаването на първите земеделски опитни станции у нас в началото на днешния век.

Първите стъпки от развитието на агробиологическата наука у нас са тясно свързани с името на Константин Малков, име, което по моему не бива да бъде отминавано. Високо надарен изследовател, преминал през школата, която даде сили на Тимирязев и на Прянишников да се прояват като бележити учени в света, Константин Малков донесе у нас волята да се постави науката в служба на практическия живот и да бъде използувана като важен фактор за преобразуванието на твърде изостаналото ни земеделие.

Освен това Константин Малков дойде у нас и с ясното съзнание, че това преобразувание на нашето земеделско производство може да стане само главно по пътя на политическата борба и затова един от първите той взе участие в организирането на българските селяни.

По такъв начин Константин Малков се очертава днес като представител на оня тип изследователи от миналото, чието творческо дело, поставено изцяло в служба на практиката, заглъхва напълно в периода на научния формализъм, за да изпъкне сега, при днешните условия, като предтеча на ново направление в биологичната наука. Той предприе първите опити с интродукция на чужди растения и сортове в нашата страна, пристъпи с разбиране към изучването на разпространените у нас културни растения и преди всичко на пшеницата. Той разработи програма за научно-изследователска работа в областта на растениевъдството, която програма и досега не е загубила напълно стойността си.

Най-сетне, той направи и първите изучвания върху болестите по културните растения и се добра до научни постижения, които веднага му извоюваха име на сериозен изследовател пред чуждия свят.

Константин Малков у нас работи сравнително късо време, само няколко години в началото на настоящето столетие. След неговата смърт неговото дело беше почти преустановено. Единствен продължител на делото на Константин Малков в периода между Балканската война и Първата световна война у нас се явява моя предшественик в университета проф. Иван Иванов и то в областта на растителната селекция. През този период проф. Иван Иванов създаде няколко подобрени сортове пшеница, които след европейската война намериха широко разпространение в нашата страна и години наред, и в най-последните години, с тях се засяват ежегодно милиони декара земя. За тази заслуга, както е известно, и както беше отбелязано тук, проф. Иван Иванов беше удостоен с най-високата награда, която след 9 септември се дава на културните дейци у нас.

Предпоставките за по-широко развитие на агробиологическата наука у нас обаче се създадоха след Първата световна война, когато се основа Агрономическия факултет, когато се разшири мрежата на земеделските опитни станции в страната. Този период, от Първата световна война досега, съвпада с възхода на учението на Мендел и на хромозомната теория в науката за наследствеността; аз бих си позволил да кажа, съвпада с периода на формализма в науката, и не само у нас, но въобще в света.

Направеният от др. Христо Даскалов преглед в основния доклад пред настоящата конференция се отнася до преценката именно на този период от време. Аз не намирам за необходимо да се спирам отново, да приповтарям неговите преценки, затуй защото съм по начало съгласен с преценката, която беше дадена за състоянието на агробиологическата наука у нас, с критическите бележки, които бяха направени от него по отношение научната работа на отделните научни работници и специално що се отнася до моята собствена научно-изследователска работа.

Във връзка с доклада все пак, ще си позволя, да направя следните бележки.

Първата ми забележка се отнася преди всичко до самия мене. Аз бях посочен като виден представител на агробиологическата наука у нас. Аз лично винаги съм отреждал на моята научна работа едно много по-скромно място и намирам, че тази работа можеше да бъде подложена на една по-твърда критика.

Втората ми забележка се отнася до една неточност, която беше допусната в доклада, която беше приповторена от началника на опитното дело на Министерството на земеделието. Касае се до тютюневите сортове № 1 и № 4. Тези сортове са създадени от проф. Михаил Христов, а не са създадени от колегата Байлов. Ако Министерството на земеделието не е информирано правилно върху произхода на тези сортове, аз стоя на разположение и мога да му дам необходимите за това сведения. Тези сортове, след като бяха създадени, се предадоха на държавната земеделска опитна тютюнева станция в Козарско и бяха изпитани и разпространени от колегата Димитър Байлов, за което той, разбира се, има твърде големи заслуги.

Третата ми забележка се отнася до това, че в доклада не беше направен никакъв намек за състоянието на научно-изследователската работа в областта на растителната защита, в областта на растителната патология и на ентомологията. В тази област у нас има развита една значителна научно-изследователска работа. Там има постижения, които заслужават да бъдат отбелязани. Така също не всичко и там е в ред.

Четвъртата ми забележка се отнася до групирането на научните работници, като такива, на една страна, с практически постижения и, на друга страна, като такива с главно теоретическа работа, които са се оказали в работата си съвършено безплодни. 

Тук ми се струва, че е необходимо едно пояснение. Забележителното в случая е това, че в едната група спадат научните работници, които работят изключително в земеделските опитни станции, а в другата група спадат изключително университетските преподаватели. 

Тук би трябвало, според мен, да си зададем въпроса: дали предназначението на работата и възможностите на хората, които са били на тяхно разположение, не е, може би, главната причини за това разделение.

П о м.-м и н и с т ъ р Т и т к о Ч е р н о к о л е в. Започвате да замазвате.

П р о ф. А т а н а с П о п о в. Аз не желая да замазвам.

П о м.-м и н и с т ъ р Т и т к о Ч е р н о к о л е в. Точно това – ще замажете цялата работа.

П р о ф. А т а н а с П о п о в. Аз моля да ме изслушате, защото мисля, че всички тук се борим за истината.

П о м.-м и н и с т ъ р Т и т к о Ч е р н о к о л е в. Но не всички я признават.

П р о ф. А т а н а с П о п о в. Аз бих искал да отбележа някои обстоятелства и бих молил др. Титко Черноколев да обърне внимание на това обстоятелство, че ние, университетските преподаватели и досега нямаме възможности да развием такава научно-изследователска работа, която да може да ни доведе до постижения, които имат значение непосредствено за практиката.

П о м.-м и н и с т ъ р Т и т к о Ч е р н о к о л е в. Вие въобще не се занимавате с практически въпроси. Вие лично от десетина години не се занимавате с практически въпроси. Отначало на своята дейност Вие се занимавахте с практически въпроси, но вече сте се отказали от практиката. Самата Ви тематика е такава. Признайте това. 

П р о ф. А т а н а с П о п о в. Аз признавам това. То е затуй, защото нямам възможност. Как може да се обясни например обстоятелството – аз бих желал да задам този въпрос и моля да бъда спокойно изслушан – че проф. Иван Иванов, очевидно признат специалист-работник, който даде най-добрите практически постижения, когато влезе в Университета и той не можа да даде повече нищо за практиката.

П о м.-м и н и с т ъ р Т и т к о Ч е р н о к о л е в. Добре, ще Ви дам един пример. Как ще ми обясните Вие, че след проф. Иван Иванов, в Образцов чифлик с всички условия за работа, няма никакви постижения в продължение на цели 15 години. Обяснете ми това? (Ръкоплескания.)

П р о ф. А т а н а с П о п о в. То е съвършено различно. 

П о м.-м и н и с т ъ р Т и т к о Ч е р н о к о л е в. То е напълно еднакво – както в института, така и в университета. Формалните поддръжници на Вайсман-Моргановото учение са абсолютно безплодни. Това е факт. (Ръкоплескания.)

П р о ф. А т а н а с П о п о в. Аз желая да отбележа, че съвсем съм далеч от мисълта да подценявам становището, че мендел-морганистичното направление в биологическата наука води към откъсване от практиката и към безплодие в научно-изследователската работа. Тъкмо обратното. 

Аз поддържам това становище и в полза на това разбиране ще си позволя да посоча тук един пример и няма да отида далече да се ровя в работата на другите научни работници.

Ще взема за пример една моя работа. Преди десетина години аз се занимавах с проблема за безплодието при ръжта, един проблем, който представлява значителен практически интерес, и разработих този проблем върху основата на хромозомната теория. Въз основа на направените експериментални, цитологически изследвания аз стигнах до заключението, че хромозомите са важна причина за това наследствено безплодие при ръжта извадих заключението, че непрекъснатият подбор е необходим, за да може да се предпазят сортовете от израждане. 

На пръв поглед това заключение има отношение към практиката, обаче това заключение не е мобилизирващо, то не ни води към методи за действие, а идва само да ни обясни една практика, един метод, който се практикува при селекцията на ръжта.

По същото време тези изследвания, които направих, бяха потвърдени от известния шведски учен Мюнцинг, който е един от най-видните съвременни представители на формалистичната биология, на генетиката. Между мене и него възникнаха известни спорове, но това не е същественото. Същественото е това, че и той работи на основата на хромозомната теория, на същата теоретична основа; важното е това, че неговата работа досега остава също така само в научната книжнина, без да оставя някакви дълбоки отражения върху практиката.

По същото това време, в същия този период, със същата проблема се занимава и един руски агроном, Мусийко. Той обаче много скоро се добра до метода за така нареченото допълнително опрашване при ръжта и тази метода намери бързо широко приложение в практиката и сега се прилага не само при ръжта, но и при редица други кръстосано опрашващи се растения, като царевицата, слънчогледа и т.н. Работата на Мусийко е широко позната на всички колхозници в Съветския съюз и се прилага нашироко не само там, но вече и извън пределите на руската земя.

Ето две направления на работа. Аз няма да убеждавам тук никого, нито пък да вадя заключение. Мисля, че за всекиго е ясно, кое направление е полезно и кое трябва да бъде поддържано. Това, другари, е моето становище.

А к а д. Т о д о р П а в л о в. Ясно е това, другарю Попов, но зависи как ще бъде отхвърлено едното.

П р о ф. А т а н а с П о п о в. Във всеки случай аз считам, че когато правим преценка за откъсване на научно-изследователската работа от практиката, ние не трябва да основаваме своите заключения върху такива белези например, кой върху какви обекти е работил. По-скоро същественото тук е, че теоретическата основа, на която са стояли всички научни работници у нас, е била погрешна. Тази теоретична основа ни е извеждала към откъсване от практиката, към безплодие и аз мисля, че практическите постижения на редица наши достойни другари са безспорен факт, но трябва да се разглеждат като нещо случайно, а не като закономерно явление. Те не бива да се надценяват, защото това надценяване може да ни доведе до поставяне научната работа върху базата на един вулгарен практицизъм, срещу което и уважаваният председател се изказа против.

А к а д. Т о д о р П а в л о в. Никой не твърди това. Свършихте ли?

П р о ф. А т а н а с П о п о в. Не съм свършил. – Научните работници у нас, особено тези, които са считали диалектическия метод като най-правилен метод на научно-изследователската работа, днес се запитват с очудване: как са могли така безкритично да се отнасят към хромозомната теория и да я приемат, как е било възможно да поддържат това становище, че влиянието на външната среда не може да се окаже от значение за наследствените прояви, без да се задълбочат и да се схванат, че това становище е коренно противоположно на учението на Дарвин за еволюцията. Днес тези въпроси вече са значително изяснени, и аз считам, че тук не е необходимо да отиваме към тяхното доизясняване. Тук дискусия ние очевидно не правим. Дискусията е вече приключена. Тук ние сме длъжни да отправим, както това вече го направихме, гореща благодарност към академика Лисенко и неговите сътрудници за това, че те в една упорита борба, в страстни спорове, в продължителна експериментална работа можаха да разкрият метафизическата същност на хромозомната теория и да издигнат биологията до един нов етап, към възраждането на дарвинизма.

Лично за мене няма никакво съмнение, че творческият съветски дарвинизъм разкрива блестящи перспективи за развитието на агробиологическата наука и че е единствено правилния път за ползотворна научна работа.

Аз бих могъл да свърша дотук, но считам, че ако ние се задоволим само с декларации, ако се задоволим само с преценка върху научната работа на отделни изследователи, то нашата конференция няма да изпълни своята цел. Пред нас стоят значителни задачи за разрешение във връзка с изпълнението на стопанския план. Мене ми се струва, че тук ние трябва да вземем известно отношение към тези проблеми, да покажем пътищата към тяхното разрешение, с оглед на новото състояние на биологическата наука.

Аз ще си позволя да кажа няколко думи върху проблема за зърнените храни. Бях, така да се каже, визиран в доклада като специалист в това отношение и това донякъде ме задължава да взема отношение към този проблем.

Както изтъкна помощник-министърът в своето изложение проблемът за зърнените храни е централен проблем в държавно-стопанския план. От спечелването на битката за хляба в следващите няколко години ще зависи твърде много, как ще бъдат разрешени и други твърде съществени задачи на този план. Известно е, освен това, че според стопанския план разрешението на този проблем се търси не чрез разширението на заетата площ, а чрез увеличаване на добива от единица площ. 

Тази задача, да увеличим добива на зърнени храни от единица площ, е стояла винаги пред нашето земеделско стопанство. В миналото ние сме се мъчили да разрешим този проблем чрез вкарването в земеделското стопанство на сортове високодобивни, защото действително в условията на дребното и разпокъсано стопанство това се явява доста сигурен път за постигане на известни успехи. Сега обаче проблема за зърнените храни ние ще има да разрешаваме не само в условията на дребното стопанство, но още и в условията на кооперативното оедрено стопанство и на държавното земеделско стопанство. При тези условия вече само със средствата на селекцията ние не можем да постигнем тая цел.

Във връзка с това, пред агрономическата наука у нас изникват нови задачи, които не са съществували в миналото. В условията на едрото социалистическо земеделско стопанство разрешението на проблема за повишение добива при житните растения и при всяка друга култура може да се постигне главно чрез въвеждане на тревополната система. 

У нас като че ли несъществува още ясна представа за това, какво е в същност тревополната система. Все още мнозина у нас считат, че работата се свежда до въвеждането на тревополното сеитбообращение в земеделското стопанство. В същност обаче тревополната система в земеделието, или както се нарича още агрокомплекса на Докучаев, Вилямс и Лисенко обхваща цял ред внушителни по размери мероприятия: първо, правилна организация на земята, въвеждане на тревополно сеитбообращение с изцяло използуване на всички участъци земя; второ, създаване защитен горски пояс по границите на сеитбооборотното поле, по бреговете на реките и езерата, по язовирите и събирателните водни басейни; също така залесяване и закрепване пясъците и поройните места; трето, правилна система при обработката на почвата, грижи за посевите и преди всичко широко прилагане дълбоката оран, подметката и черната угар; четвърто, правилна система в използуване на органическите и минерални торове; пето, посеви с подбран и доброкачествен посевен материал от високодобивни и приспособени към местните условия подобрени сортове; шесто, развитие на напояването посредством използуване на местните водни ресурси чрез построяване на язовири и събирателни водни басейни.

Всеки принос на изследователската работа у нас по въвеждането на кое и да е от изброените мероприятия представлява стъпка към разрешаването на проблема за зърнените храни.

Битката за хляба, следователно, има да се развие у нас по един широк фронт. На този фронт сортовата проблема, която досега е била главно предмет на вниманието на нашата изследователска работа, заема един определен сектор. Но на този сектор – да вземем този тесен сектор – и тук пред нас се поставят също така твърде нови задачи. Досега ние работихме изключително или почти изключително със зимна пшеница. В условията на дребното стопанство действително зимната пшеница представлява една подходяща форма, от която може да се получи задоволителна реколта. В условията на социалистическата, на тревополната система обаче, положението се променя значително. Получаването на високи, сигурни добиви от зимната пшеница е свързано винаги с широкото приложение на черната угар, а при липсата на земя, при голямата нужда от земя у нас, очевидно това мероприятие ние не можем да приложим. От друга страна, при въвеждането на тревополното сеитбообращение зимната пшеница не се оказва много подходяща. Тук пролетната пшеница е много по на място. Ето поради тези причини ние трябва да проявим по-голям интерес занапред към пролетната пшеница. Наред с работата, която сме развили досега и която по никакъв начин не бива да бъде намалявана, във връзка с изследванията върху зимната пшеница, необходимо е да се включи в обсега на научно-изследователската ни работа и проблема за нови форми от пшеница, на предно място зимнопролетните форми, пролетната пшеница и специално твърдата пшеница, която засега ние сме изоставили без внимание или твърде много сме я подценявали. В търсенето на нови форми желателно е да се обърне внимание и на тези форми от разклонената пшеница, която колегата Панчев вчера тук демонстрира. В Съветския съюз напоследък се обръща голямо внимание на формите от тази пшеница. Търси се там една по-добра агротехника, при която тази пшеница ще може да развие своите големи потенциални възможности. Освен това, задача на научно-изследователската работа в Съветския съюз е да се създаде и зимна форма с разклонен клас, за да се разпространи в областите, които са подходящи за отглеждането на зимна пшеница. У нас ние търсим пролетни форми, а в Съветския съюз в някои области търсят зимни форми.

Но във връзка с усилията да въведем пролетната пшеница, ние трябва да обърнем по-голямо внимание и на проблема за яровизирането на пролетната пшеница. Получаването на по-висок добив от нея стои в тясна връзка с проблема за яровизирането. Предприетите досега опити с яровизиране би трябвало да бъдат продължени задълбочено, би трябвало да се установят условията за яровизирането на разпространени у нас сортове, а така също да се разработят методи, които могат да се приложат, съобразно обстановката и условията, в нашето държавно и кооперативно стопанство.

Що се отнася до самите методи на подобрение, ще кажа, че нашите опитни институти сега използуват изключително метода на кръстосването. Този метод трябва да бъде значително подобрен, да бъде изваден от сферата на случайностите, в които той се движи сега, и да бъде поставен на релсите на предвижданията. За тази цел, според мен, необходимо е селекционните материали в нашите опитни институти да бъдат подхвърлени на един основен стадиен анализ, за да може цялата работа по кръстосването да се постави върху основите на теорията за стадийното развитие. Аз трябва обаче веднага да кажа, че не всички опитни институти биха могли в този момент да извършат стадиен анализ на материалите, с които работят. Има редица институти, които не са достатъчно приспособени за това. С тази задача трябва да се натоварят онези институти, които разполагат със съответната екипировка. В това отношение необходимо е в най-къс срок да се направи преценка върху плановете за научно-изследователската работа на нашите институти и една ревизия в това отношение е струва ми се крайно наложителна.

Би трябвало да се спра тук и върху културата на царевицата. Бих желал да кажа още нещо и за просото във връзка с разрешаването на зърнения проблем, но тъй като нямам време, не съм в състояние да направя това.

Акад. Т о д о р П а в л о в. Имате време за царевицата. (Ръкоплескания.)

П р о ф. А т а н а с П о п о в. Работата с царевицата у нас е наистина интересна и тя заслужава да бъде разгледана затуй, защото с подобрение на царевицата у нас имаме един действително характерен пример на безплодна работа. В нашите опитни институти има създадени редица сортове от царевица. На пръв поглед хубави сортове, обаче тези сортове не могат да намерят разпространение в практиката. Причината за това е съвършено проста – когато се въведат тези сортове в практиката, те се оказват низко продуктивни, дават обикновено 20-30% по-низък добив, отколкото местната царевица. Нашите научни работници, особено в по-далечното минало, когато са работили върху тази култура, са спрели вниманието си върху един тип царевица – твърдата царевица – която дава зърно с добро качество, но която за жалост е низко продуктивна. От тази царевица са създадени сортове, които иначе са хубави, но които, както виждате, не могат да намерят разпространение в практиката.

Едновременно с това нашите научни работници, затворени изключително в научните институти, не са успели да направят един анализ на онова, което е станало в практиката, на онзи грандиозен опит, който се е разиграл от началото на настоящия век досега с тази култура в нашата страна. Станало е следното. До началото на настоящето столетие у нас почти изключително е била разпространена твърдата царевица. След това се внася царевицата от типа конски зъб. Настъпва едно кръстосване между тези два типа царевица. От това кръстосване произлиза местната царевица, която дава по-висок добив от подобрените сортове. Очевидно тази местна царевица може да я разглеждаме като една стихийно произлязла хетерозисна царевица. Нашите научни работници е трябвало да анализират резултатите от този опит, да го доловят и съзнателно да го поставят в служба на стопанството.

Съвсем накъсо казано: изследователската работа върху царевицата има за задача да бъде използуван опита, който се разиграва в практиката, и в най-късо време да бъде създадена съзнателно вече една хетерозисна царевица, с която бихме могли да увеличим значително добива от тая култура.

По отношение на просото ще се задоволя също така със съвършено къси бележки. Просото е една култура, от която може да се прави не само боза, но която може да се използува като много добър фураж за птици, за угояване на свини и за изхранване на хората. При условията на един континентален сух климат като нашия, тази култура е извънредно перспективна. Ние на нея обаче не отдаваме достатъчно значение. Аз не бих желал тук да се спирам подробно върху значението, което се отдава на тая култура, да кажем, в засушливите области на Съветския съюз. Мога обаче да кажа накъсо, че положението у нас и там е съвършено аналогично. Работата, която е предприета у нас с тази култура в „Образцов чифлик” трябва да се разшири и продължи. Тези сортове, създадени в „Образцов чифлик” от просото, са добри. Задачата сега се слага, да може да се разработи една агротехника, която ще позволи с помощта на тези сортове, в условията на кооперативното и на държавното стопанство, да получим от просото един висок добив.

Проблемите, които се слагат пред нас във връзка с въпроса за зърнените храни, са много. Аз отбелязвам само най-важните. Ние трябва да имаме съзнанието, че тези проблеми чакат своето разрешение, че ние, научните работници, независимо къде сме, дали сме в земеделски опитни институти или сме в университета, трябва да напрегнем всичките си сили и с взаимни усилия да се постараем да се доближим до тяхното разрешение в най-късо време, защото, според мен, в противен случай само след няколко години ние ще бъдем изправени да отговаряме пред нашето стопанство и тогава, струва ми се, никакви самопризнания и самокритики няма да са вече в състояние да ни помогнат. (Ръкоплескания.)

Аз мисля, че ние ще можем да изпълним своята задача, ако тръгнем уверено по стъпките на съветските мичуринци и ако успеем да пренесем тяхната упорита воля, тяхното високо съзнание и тяхната преданност към делото на социалистическото строителство у нас. (Ръкоплескания.)

(...)

ЗАКЛЮЧИТЕЛНАТА РЕЧ НА ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА БАН ТОДОР ПАВЛОВ МОЖЕ ДА ПРОМЕТЕТЕ ТУК :

 

http://toshev.blogspot.com/2018/07/1949_18.html

 

ПИСМА ДО КОНФЕРЕНЦИЯТА

Писмо от проф. Дончо Костов, академик

София, 4 април 1949 г. До другаря Председател на Биологичната конференция - академика Тодор Павлов

Уважаеми другарю Председател!

Имах голямо и горещо желание да взема най-активно участие в биологическата конференция, която устройва нашата Академия на науките, нямаща равна на себе си в развитието на нашите естествени науки и по-специално в развитието на биологическата наука в нашата страна.

Тя има да изиграе огромна историческа роля, но за съжаление здравето ми не позволява да взема дейно участие в нея.

Известно е, както на Вас, така и на голямата част от участниците в нашата биологическа конференция, че аз активно работя вече четвърт век в областта на биологическите науки и по-специално в областта на генетиката и селекцията. Както при получаването на моето образование, така и по-сетнешната моя научна работа се разви под влиянието на менделизма-морганизма. 

Наистина, след отиването ми в Съветския съюз аз правих усилия да застана на позициите на диалектическия материализъм, което ми помогна да насоча своите изследвания върху промяната и динамиката, а не върху константността и статиката в растителните организми, с което смятах, че стоя на прогресивни позиции в биологията. 

В изследванията си обаче аз се натъкнах не веднаж на редица трудности и противоречия, които не можах да обясня с помощта на менделизма-морганизма, но аз не можах нито да скъсам с него, нито да проведа последователно диалектическия материализъм в обяснението на тия противоречия. 

В започналата дискусия в Съветския съюз между вайсманистите-морганисти и мичуринско-лисенковското схващане на дарвинизма, аз бях в редицата на първите.

 По-сетнешната моя научна работа обаче още по-силно изтъкваше невъзможността на менделизма-морганизма да реши редица основни проблеми на биологията и аз все повече и повече се убеждавах, че менделизмът-морганизмът е метафизическо и идеалистическо учение в биологията.

 В това особено много ме убеждаваше моята селекционна практика, която от друга страна ми подсказваше, че мичуринско-лисенковското схващане на дарвинизма по-правилно решава тия въпроси и затова години наред, до приключването на биологическата дискусия в Съветския съюз, аз почнах да популяризирам Лисенковото схващане за стадийното развитие на растенията и яровизацията. 

Но това далеч не значеше, че аз в своята теоретическа и практическа работа съм застанал на мичуринско-лисенковски позиции.

Ръкописната чернова на писмото на акад. Дончо Костов

 Днес обаче, когато дискусията на биологическия фронт в Съветския съюз е приключена с пълната победа на творческото схващане на дарвинизма от Мичурин-Лисенко, което фактически е победа на съветската наука над буржоазните влияния в биологията, което представлява нов, по-висок етап в развитието на биологическата наука, то аз окончателно разбрах пълната несъстоятелност на вайсманизма-морганизма и решително заставам на позициите на творческия съветски дарвинизъм, представляван от Мичурин-Лисенко.

Аз трябва да призная, че в подготовляваната от месеци биологическа конференция, аз очаквам, щото тя да помогне, както за преустройването на целия наш биологически фронт на позициите на творческия дарвинизъм, така и на мене лично ще помогне в това преустройство. 

Вие знаете, че преустройството не е едноактен момент, а е дълъг процес. Но аз смея да уверя нашата биологическа конференция, че стига по-скоро да укрепя своето здраве, аз ще положа всички усилия, щото тоя процес да бъде колкото се може по-скоро завършен, да бъде завършен процеса, както на моето лично преустройство, така и на преустройството на целия наш биологически фронт.

Днес е повече от ясно, че при плановото стопанство, при социалистическото строителство, където е абсолютно необходимо единството между теорията и практиката, не е възможно на основите на вайсманизма-морганизма да преустройваме нашето земеделие, да изградим нашето социалистическо селско стопанство. Това е възможно само върху позициите на творческия дарвинизъм, на мичуринско-лисенковския етап на биологията.

 Само от позициите на тая степен на биологията, която има в своите основи творческия метод на марксизма-ленинизма, ще имаме възможност да очистим всички и всякакви остатъци от буржоазната и реакционна наука в областта на биологията и изобщо на естествознанието. 

Другари! Трябва да бъде ясно на всички ни, че да бъдеш днес против съветския творчески дарвинизъм, против достиженията и победата на съветската биологическа наука, то значи да бъдеш против Съветския съюз, против неговата наука, против прогреса. Това не може да направи нито един честен, съвестен и прогресивен учен. 

Аз не мога да не отбележа тук, че след моето завръщане от Съветския съюз аз съм правил каквото е било по силите ми за опознаването на съветската наука, на великия Съветски съюз, за сближението с него, нещо повече, доколкото това е било по силите ми, аз съм се борил за защитата на съветската наука.

Привършвайки, аз пожелавам още веднаж от цялата си душа успешна работа на нашата биологическа конференция, уверен, че тя достойно ще изпълни своите задачи, ще сплоти всички наши кадри около правилните научни биологически позиции на творческия съветски дарвинизъм, ще обърне с лице нашата биологическа наука към нашето социалистическо строителство, ще разкрие грешките и недостатъците на нашия биологически фронт, ще оплодотвори нашата агробиологическа практика и ще издигне богатия опит на тая практика до правилни теоретически обобщения, за да станат агробиологическата практика и теорията в неразделно единство.

Аз съм също така дълбоко убеден, че конференцията ще изпълни достойно припадащата й се задача – поставена от Петия исторически конгрес на нашата славна Комунистическа партия, начело с нашия учител и водач, големия защитник и покровител на науката, другаря Георги Димитров – да вземе нашата биологическа наука, нашите биологически кадри, млади и стари, най-активно и съзнателно участие в изграждането на социализма в нашата страна.

С другарски поздрав: Д. К о с т о в

 

Писмо от проф. д-р Методи Попов, академик

София, 8 април 1949 г.

Другари!

За моите прогресивни научни и обществени разбирания и постижения от миналото мнозина се изказаха най-ласкаво, за което им благодаря. Да отчета обаче грешките и слабостите, които съм направил в духа на марксистко-ленинския метод за критика и самокритика, трябва да призная, че не успях да сторя това пред конференцията. Позволявам си затова в писмена форма да изтъкна следното.

Опитните резултати на тази моя единствена работа за мутациите, която се критикува, аз се опитах да изтълкувам във Вайсман-Морганов дух и във Франкфурт на Майн, и в българското й издание, за да не се явя бунтовник против официално възприетото погрешно схващане на Запада по това време. Това беше един компромис от моя страна, беше моя грешка, за която съжалявам и от която, колко много съм загубил, сега разбирам.

Такова отношение към официалните западни схващания по биология аз допуснах и в някои издания на моя учебник по биология, от което направих опит да се освободя в последното издание, без да твърдя, че това напълно съм постигнал.

Аз искам да ви уверя обаче, другари, че напълно възприемам големите идеи, начертани от гениалния биолог Мичурин и че превъоръжен с неговия метод ще се опитам да преоценя някои мои изследвания в миналото и да им дам по-правилно теоретично обяснение, както и да дам нови постижения на нашата наука в духа на мичуринското учение.

С почит: М. П о п о в

Портрет на акад.Методи Попов от проф. Н.Михайлов

ПОЗДРАВИТЕЛНИ ТЕЛЕГРАМИ

До др. Г е о р г и Д и м и т р о в, Министър-Председател на България

Скъпи другарю Д и м и т р о в,

Научните работници в областта на биологията, свикани на конференция от Българската академия на науките за обсъждане положението на биологическата наука у нас в светлината на мичуринското учение, Ви изпращаме своите най-горещи поздрави и заявяваме, че ще положим всички усилия за пълното изкореняване на реакционното буржоазно Вайсман-Мендел-Морганово направление от нашата биологическа наука и за нейното преустройство в духа на прогресивното и единствено научно мичуринско направление. 

Ние сме дълбоко убедени, че само по този начин биологическата наука у нас може да служи на нашето социалистическо строителство.

Ние сме сигурни, че с ценната подкрепа на Българската комунистическа партия, на председателствуваното от Вас отечественофронтовско правителство и с Ваше лично съдействие, ще успеем да постигнем разрешението на тази важна задача. 

Да живее прогресивната съветска наука!

Да живее правителството на Отечествения фронт!

Да живее Българската комунистическа партия и нейният Централен комитет начело с др. Георги Димитров! 

За конференцията, 

Председател:

Академик Т. П а в л о в

Трофим Денисович ЛИСЕНКО

До др. акад. Т. Д. Л и с е н к о

Председател на Всесъюзната селскостопанска академия на името на Л е н и н

Уважаемий Т р о ф и м Д е н и с о в и ч,

Конференцията, свикана от името на Българската академия на науките, за да прецени положението на биологичната наука у нас в светлината на мичуринското учение, Ви изпраща сърдечни поздрави.

 Във Ваше лице ние поздравляваме великата съветска наука, която нанесе съкрушителен удар на реакционното буржоазно Вайсман-Мендел-Морганово направление в биологията.

Това направление е пуснало дълбоки корени и у нас. Но победата на съветския творчески дарвинизъм, неговите бляскави постижения, които така много подпомагат социалистическото строителство, вдъхновяват и нас да вървим по Вашия път – да поставим биологическата наука в служба на построяването на социализма в нашата страна.

Да живее прогресивната съветска мичуринско-лисенковска биологическа наука!

Да живее великият и непобедим Съветски съюз, нашият освободител и покровител!

Да живее генералисимус Сталин, мъдрият ръководител на прогресивната наука и на трудещите се от целия свят.

За конференцията, 

Председател: 

Академик Т. П а в л о в

До Международния комитет за защита на мира П а р и ж

Конференцията, свикана от Българската академия на науките по въпроса за положението на биологическата наука, с участието на над 500 научни работници от всички краища на България, праща своите най-горещи поздрави на Международния комитет за защита на мира и изказва увереността, че съединените усилия на всички честни научни работници и на всички прогресивни хора в света ще осигурят успеха на борбата за мир.

Ние с възмущение отхвърляме всеки опит на империалистите да използуват завоеванията на науката за военни цели.

Ние заставаме единодушно на фронта на мира, като решително се обявяваме против политиката на подпалвачите на нова война, водена от англо-американския империалистически лагер. 

Ние безрезервно подкрепяме миролюбивата политика на Съветския съюз като единствено правилна и водеща човечеството към прогрес и траен мир.

Да живеят прогресивните учени и трудещите се от целия свят, които водят борба за мир!

Да живее великият Съветски съюз, мощна опора на мира и демокрацията в света!

За конференцията,

 Председател: 

Академик Т. П а в л о в

ТИТКО ЧЕРНОКОЛЕВ

Пом.-министър на земеделието

и кандидат-член на политбюро

на ЦК на БКП

ЗАКЛЮЧИТЕЛНО СЛОВО

Другари и другарки!

Нашата научна конференция е към своя край. Необходимо е да направим кратка преценка на извършената от нас петдневна работа.

Първо, аз искам да подчертая, че всички изказали се по доклада и всички присъствуващи тук на конференцията научни работници и практически деятели без колебание отхвърлиха ненаучната, реакционна вайсманистка биология. Всички те се изказаха за мичуринското учение, което ни дава сигурен компас за разкриване закономерностите в живата природа, за планомерното изменение природата на растенията и животните, съобразно нуждите на практиката. Това е най-характерният факт, който показва, от една страна, дълбоката убедителност, сила и огромно научно превъзходство на материалистическата съветска биология над безпомощното вайсманистко учение и, от друга страна, той показва привързаността на нашите научни работници към народа, тяхното желание да му служат вярно, да му помогнат да изгради икономическите и културни основи на социализма, да създаде изобилие от продукти, да повдигне високо материалните си и културни условия на живот. Това отношение на нашите научни работници ще бъде положително оценено от трудещите се в нашата страна и от цялата ни прогресивна общественост. 

Едновременно с положителното си отношение към мичуринското учение ние заявяваме твърдо нашето желание да се учим от съветската прогресивна наука. Нашите очи са обърнати към изток, към великата страна на социализма, защитница на мира, демокрацията и братското сътрудничество между народите, в която се разцъфтява най-напредничавата наука и техника, в която трудещите се под ръководството на ВКП(б) и великия Сталин с огромен ентусиазъм преминават към изграждането на комунизма.

Второ, аз искам да отбележа, че нашата конференция мина изцяло под знака на критиката и самокритиката, което е нещо ново и твърде ценно за по-нататъшното развитие на нашата наука.

Почти всички изказали се сериозно и обективно критикуваха вайсманизма и неговите носители у нас и положиха честни усилия да видят своите собствени грешки, да се саморазкритикуват.

При сегашните условия грамадното болшинство от изказалите се си направиха удовлетворителна самокритика. Не липсваха обаче и някои отклонения.

Другарят проф. Атанас Попов се опита да отхвърли една от основните констатации на доклада, че вайсманистите са безплодни в своята научна работа. 

В противовес на доклада той твърди, че безплодието на професорите се дължало на липсата на земя, на опитни полета и пр. 

Преди всичко аз искам да отбележа, че безплодни в своята работа са не само професорите-вайсманисти, но и всички научни работници, които сляпо са се придържали във вайсманизма. Др. Атанас Попов по неговата логика не може да ни обясни защо в Образцов чифлик, където има предостатъчно земя и опитни полета, работата на научните работници от 15 години е безплодна. Той не може да ни обясни защо в опитната станция в Кнежа, Чирпан, Дряново, Централния земеделски институт и др. голяма част от работата на научните работници е също безплодна.

При това аз трябва да подчертая, че през целия период на буржоазно-фашисткия режим професорите управляваха Министерството на земеделието, имаха под ръка всички земеделски опитни институти и станции и все пак, бидейки ярки вайсманисти, не дадоха нищо полезно за нашата земеделска практика. Следователно, безплодието на професорите се дължи главно не на липсата на опитни полета, а на тяхната привързаност към ненаучното, идеалистическото вайсманистко учение, което отрича познаваемостта на живата природа и построява цялата своя научно-изследователска деятелност на случайността.

За изказването на уважавания професор Методи Попов има да кажа следното. Съжалявам, че поради съкратено предаване във вестниците на моята критика на проф. М. Попов е допустната известна неточност и едностранчивост, която ще бъде изправена. 

Както подчертах и в изказването си по доклада, проф. М. Попов има ценни научни изследвания, някои от които с ярко антивайсманистки характер. 

Проф. М. Попов обаче е отстъпвал от своите собствени научни заключения, като е правил сериозни концесии на вайсманизма. Обяснението му, че на конгреса на германските биолози-вайсманисти той е бил принуден да говори като вайсманист, защото „иначе нямало да го разберат”, не може да бъде възприето като удовлетворително обяснение. 

Както при този случай, така и при написването на своя учебник по биология, където той най-ласкаво се отзовава за вайсманизма, проф. М. Попов е стъпил на определени вайсманистки позиции, допустнал е компромис със своите научни схващания, което той трябва да признае и което ще му помогне при ценните изследвания, които има, и при възможностите, които се откриват пред него, по-лесно да възприеме мичуринското учение и да даде нови много ценни резултати за нашето земеделие. 

На проф. М. Попов и на всички наши научни работници ние ще дадем пълно съдействие, ще има предоставим всички наши институти, станции и полета, ще им дадем всички необходими средства, за да разгърнат върху основите на материалистическата биология своята научна деятелност в пълен размер. Нашето правителство тепърва ще взема все по-сериозни мерки за развитието на науката в служба на народа, на нашето социалистическо строителство. 

Заслужава тук да отбележа самохвалното изказване на другаря Киселинчев, който твърди, че самостоятелно, без да знае за работите на Лисенко и съветските учени, той стигнал до мичуринското учение, основавайки се на класиците на марксизма. 

Това твърдение, другари, е не само невярно, но и в голяма степен звучи странно. 

 Критиката на вайсманизма от материалистически или марксически позиции, не означава в никакъв случай стоене на последователни мичурински позиции, далече не се покрива с мичуринското учение, което представлява една цялостна система и което беше възможно да се създаде само върху основите на съветската социалистическа действителност, върху огромните научни постижения на Мичурин, Лисенко, Вилямс и цялата съветска социалистическа наука. 

Подобно становище на др. Киселинчев не е от естество да съдействува за правилната насока на преустройството на нашата биологична наука.

Другари,

Нашата научна конференция е едно твърде добро начало. Тя показва нашето искрено желание да усвоим мичуринското учение. Но след нашето желание трябва да последват дела. Необходимо е след конференцията всеки научен работник, всеки научен институт да подхвърли на критически разбор досегашната си дейност, да отстрани решително вайсманизма, да се преустрои на мичурински позиции. А за това е нужно дълбоко да се разбере и усвои мичуринското учение, убедено то да се внедрява в практическата работа.

Необходимо е също така да свържем науката с практиката, агробиологията с практическите проблеми на земеделието, нашите научни работници с ТКЗС и ДЗС. Да впрегнем науката в разрешението задачите на петгодишния план.

Да обединим усилията на научните работници от Академията на науките, от институтите на Министерството на земеделието, от институтите на висшите учебни заведения и другите научни институти и сътрудничейки си, да развиваме нашата нова наука в помощ на нашето селско стопанство, в помощ на нашия прекрасен трудещ се народ, който под ръководството на Комунистическата партия, начело с другаря Георги Димитров, изгражда своето свободно и щастливо социалистическо бъдеще. (Ръкоплескания.)


 

РЕЗОЛЮЦИЯ

Конференцията на научните работници по биологическата наука, свикана от Българската академия на науките със съдействието на Комитета за наука, изкуство и култура, Министерството на земеделието, Министерството на горите и Министерството на просветата, на която присъствуваха над 500 души – академици, професори и други научни работници и практически деятели в областта на биологията и агробиологията, след като изслуша доклада: 

„Положението на биологичната наука у нас в светлината на мичуринското учение” 

от ректора на Пловдивския университет и член-кореспондент на Академията на науките др. проф. Христо Даскалов и станалите разисквания от 4 до 8 април т.г. включително, единодушно

к о н с т а т и р а:

1. В биологическата наука са се очертали две напълно противоположни направления: прогресивното, материалистическото, единствено научното мичуринско направление, създадено от видния съветски учен и преобразовател на природата И. В. Мичурин, и реакционното, идеалистично-метафизическото и ненаучно Вайсман-Мендел-Морганово направление.

Мичуринското направление, израснало и укрепнало в условията на съветската социалистическа действителност, при неоценимата помощ на славната ВКП(б) и на нейните гениални водачи Ленин и Сталин, се явява по-нататъшно творческо развитие на дарвинизма, то е нов, по-висок етап в развитието на материалистическата биологическа наука. Важна характерна черта на мичуринското направление е единството на теорията и практиката, което е основно условие за успешното познание и изменение на живата природа.

Мичуринското направление теоретически и практически доказа, че новите свойства на растенията и животните, придобити от тях под въздействието на жизнените условия, могат да се предават по наследство. Въз основа на това то въоръжава практическите работници в областта на растениевъдството и животновъдството с нови научно обосновани методи за планомерно изменение природата на растенията и животните, за подобряване на съществуващите и за създаване на нови сортове земеделски култури и на нови животински раси.

Прилагането на мичуринското учение, на мичуринските методи за планомерно изменение природата на растенията и животните от страна на съветските растениевъди и животновъди оказа и оказва все повече най-благотворно въздействие върху повишаването продуктивността на социалистическото селско-стопанско производство в Съветския съюз.

Вайсман-Мендел-Моргановото направление, което не признава онаследяването на придобитите под въздействието на жизнените условия нови свойства на растенията и животните, като поддържа, че съществува безсмъртно „наследствено вещество”, независещо от условията на външната среда, е напълно реакционно и ненаучно, идеалистическо-метафизическо. То е напълно откъснато от живота и се оказа практически безплодно.

2. Борбата между двете направления се явява специфичен израз на класовата борба между пролетариата и буржоазията, на борбата между социализма и капитализма.

Победата на мичуринското направление над Вайсман-Мендел-Моргановото направление, която бе бляскаво демонстрирана на августовската сесия на ВАСХНИЛ и за която особено много допринесе продължителя на Мичурин, акад. Т. Д. Лисенко, е победа на социалистическата наука над буржоазната, е победа на диалектико-материалистическата теория и метод над идеалистично-метафизическата теория и метод.

3. Конференцията отбелязва факта, че всички научни работници в различните клонове на биологическата наука у нас са стояли досега на позициите на вайсманизма-менделизма-морганизма. 

Това реакционно и ненаучно направление в биологията бе широко пропагандирано у нас чрез средните и висши учебни заведения, чрез научни и популярни съчинения, чрез учебници, чрез сказки, печат, радио и пр., като с това бе нанесена извънредно голяма вреда на делото на възпитанието на нашия народ. Вайсманизмът-менделизмът-морганизмът е служил като основа и на досегашната теоретическа и практическа работа в нашите научно-изследователски биологически институти, в опитните станции и пр. 

И нашият собствен опит доказва по най-неопровержим начин пълното безплодие на Вайсман-Мендел-Моргановото направление в биологията. Нашите растениевъди и животновъди не са могли да зарегистрират никакви полезни за нашето селско стопанство постижения върху основата на това направление. 

Доколкото някои от тях са постигнали известни положителни резултати, които са допринесли и допринасят за повишаването продуктивността на нашето селско-стопанско производство, това е ставало само поради факта, че те са се отклонявали от вайсманизма-морганизма, без това да означава, че са били на практика мичуринци. 

Изобщо господството на вайсманизма-морганизма се отрази твърде неблагоприятно върху нашето селско стопанство, спъваше неговото развитие и му нанасяше огромни материални щети. 

4. Конференцията отбелязва, че българските научни работници в различните клонове на биологическата наука, свикана на тази конференция, се изказаха против вайсманизма-морганизма, признават неговата реакционност, ненау

чност и безплодност и изразяват своята готовност да скъсат с него и да усвоят прогресивното, единствено научното и плодотворно мичуринско учение, убедени, че само по този път могат да вземат най-живо участие в построяването на социализма в нашата страна. 

5. Критиката и самокритиката намериха място, както в доклада, така и в изказванията, което показва, че този важен метод за развитието на науката се усвоява и правилно прилага от нашите научни работници. Почти всички изказали се направиха творческа и последователна самокритика на своята досегашна дейност. Някои от изказалите се обаче, като се обявиха против вайсманизма-морганизма и декларираха, че приемат мичуринското учение и че са готови да преустроят своята научно-изследователска и преподавателска работа в духа на това учение, не си направиха последователна докрай самокритика. 

Със замазване на грешките, без сериозна напълно последователна самокритика, е невъзможно решително скъсване с вайсманизма-морганизма и пълното преустройство върху основите на мичуринското учение.

Въз основа на всичко това и имайки предвид решенията на историческия Пети конгрес на Българската комунистическа партия, както и мъдрите указания на любимия учител и вожд на българския народ, др. Георги Димитров, конференцията

Д а п р е п о р ъ ч в а:

1. Необходимо е пълното прочистване на нашата биологическа наука от реакционния и антинаучен вайсманизъм-менделизъм-морганизъм и нейното коренно преустройство върху основите на съветския творчески дарвинизъм, като най-тясно се свърже с практическите проблеми на нашето селско и горско стопанство и със задачите на петгодишния народостопански план.

2. Във връзка с това всички наши научни работници в областта на биологическата и агробиологическата наука трябва да положат усилия за сериозно и задълбочено овладяване на научните принципи и творческите методи на мичуринското учение.

За успешното изпълнение на тази извънредно важна задача необходимо е творческата критика и самокритика, която намери място в доклада и в изказванията, да се разгърне нашироко и да се задълбочи още повече и след конференцията, като всеки научен работник направи преглед на своята досегашна дейност и коренно преустрои научно-изследователската си дейност в духа на мичуринското учение.

Важна предпоставка за преустрояването на нашите научни работници в областта на биологията и агробиологията на мичурински позиции е те да положат усилия за овладяването на диалектико-материалистическия мироглед и метод.

3. Институтите по биология, приложна биология, скотовъдство, лесовъдство, почвознание и пр. при БАН да преустроят своите програми и методи на работа в духа на учението на Мичурин-Вилямс-Лисенко. Тези институти да поставят и решават основните методологически въпроси относно яровизацията, вегетативната хибридизация, стадийното развитие, метизацията, тревополните сеитбообращения и пр. Същите да се свържат тясно със земеделските опитни институти на Министерството на земеделието и съответните институти при селско-стопанските факултети за координирано и колективно разработване на тия проблеми.

4. Да се състави комисия от специалисти от Академията на науките, Комитета за наука, изкуство и култура, Министерството на земеделието и Министерството на горите, която в кратък срок, изхождайки от петгодишния народостопански план по селското стопанство, да изработи проект за обща програма за работата на съответните институти по биология, приложна биология, животновъдство, почвознание и др., като по този начин се осигури координирано разработване на най-важните комплексни проблеми, интересуващи нашето земеделско стопанство. Същата комисия да изработи и проект за подробна инструкция по селекция и семепроизводство на културните растения, както и по отглеждане и подобрение на домашните животни въз основа на мичуринското учение. Тези проекти да се представят на Министерския съвет за утвърждаване.

5. Всички научно-изследователски институти, опитни станции, съответните катедри при висшите учебни заведения и пр. да направят основен преглед на цялата си досегашна работа като се преустроят върху основата на мичуринското учение. Те трябва да изхвърлят всички вайсманистки-морганистки принципи и методи от своята работа и да започнат правилното провеждане на творческите мичурински принципи и методи. Същите трябва да се свържат най-тясно с ТКЗС и с ДЗС, като изхождат преди всичко от нуждите на тези стопанства при определянето на своите задачи. Изследователската работа в областта на агробиологията широко да се масовизира, като се организира гъста мрежа от опитни пунктове в ТКЗС и ДЗС. При провеждането на опитната работа в ТКЗС и ДЗС и горските стопанства да се включат, както агрономите, работещи в тези стопанства, така и бригадири и опитни кооператори.

6. Да се реорганизира работата на опитните институти и станции, като се създадат по-големи районни институти, по-добре обзаведени, с по-големи научни колективи. Да се осигури материалното подпомагане на научно-изследователската работа във всички институти и опитни станции.

7. Да се създадат нови институти по различните клонове на животновъдството.

8. Да се вземат бързи мерки за създаване на нови кадри, възпитани в духа на мичуринската биология. За целта да се изпращат на специализация в Съветския съюз надеждни млади научни работници и да се осигури приемането на аспиранти при съответните катедри на Селско-стопанската академия и Университета.

Да се направи основен преглед на всички учебни програми и учебници по различните области на биологическата наука, като се изработят нови такива в духа на мичуринското учение.

9. Да се организира най-широко разяснение на мичуринското учение сред нашия народ чрез печата, радиото и киното, чрез популярни книги и брошури, чрез доклади, сказки и лекции по градовете и особено по селата, като за тази цел се изпращат добре подготвени научни работници и се използуват лекторските групи при ВЧС и при околийските читалищни съюзи.

10. Конференцията поканва всички научни работници – биолози и агробиолози, всички специалисти от селското и горско стопанство, всички кооператори, работници в държавните стопанства и машинно-тракторните станции да се обединят още по-тясно и по-здраво под знамето на Отечествения фронт и под ръководството на славната Българска комунистическа партия, начело с нашия любим учител и вожд, др. Георги Димитров, за по-бързото овладяване и прилагане на мичуринското учение в нашето селско и горско стопанство, с което да подпомогнем изграждането на социализма в нашата страна.