02 септември 2014

Разговор на двама свищовлии : Със свищовлията Константин КАЗАНСКИ разговаря свищовлията Лъчезар ТОШЕВ



Константин КАЗАНСКИ: Живях и продължавам да живея един творчески живот, който не бих променил за никаква „успялост“!

Със свищовлията Константин КАЗАНСКИ разговаря свищовлията Лъчезар ТОШЕВ

В.”Лечител”, 4 септември 2014г.

Линк към страницата във вестника:

http://www.lechitel.bg/newspaper.php?s=7&b=452



Константин Казански е роден на 1 юли 1945 г. в гр. Свищов.
Автор, композитор, музикален и артистичен директор, избрал да живее в Париж от 1971 г. насам. Неговият хор “Казански” предизвиква сензация в прочутата парижка зала “Олимпия” през 1991г.
Заедно с Владимир Висоцки се превръщат в легенда не само във Франция.



Лъчезар Тошев : Г-н Казански, възможно ли е едно момче от Свищов, пристрастено към естрадната музика, да отиде във Франция и да направи такава кариера, че на концертите му да се пълни прочутата зала “Олимпия”, помнеща триумфите на Едит Пиаф, “Бийтълс”, Жозефин Бекер...? В редицата се нареди и Константин Казански от Свищов! Можахте ли да повярвате, че всичко това се случва на Вас наистина?
 Константин Казански : Момчето от Свищов израсна пристрастено към поезията, театъра и музиката въобще. Мечтата му беше да ги съчетае. За съжаление, възможностите за подобни изяви се оказаха утопични навремето. Едно благоприятно стечение на обстоятелствата го направи популярен в един определен бранш, нещо, което никога не му е било самоцел, камо ли етикета, който му беше закачен тук оттогава насам.
Старият Свищов
А до „Олимпия“ може да стигне всеки, който си наеме залата в един свободен ден. Така правят редица изпълнители, които, известни някъде по света, но неизвестни във Франция, добавят подобна изява в рекламите си. Така правят и всички френски изпълнители, които – непоканени от дирекцията на залата – искат да пише в биографиите им, че са дали концерт или концерти в „Олимпия“. Дирекцията на залата е поемала инициативи да кани и ангажира най-вече в първите 25 години от съществуването си като концертна зала. Този период свършва през 1979 г., когато директорът Ӝ Бруно Кокатрикс почина. Но тази система е била доста рискована и е стигала нееднократно до границите на фалита. Затова пък славата... През 1961 г. Едит Пиаф, вече тежко болна, е „поканена“, за да предотврати материалната катастрофа и изнася по два концерта на ден в разстояние на три месеца. Впоследствие дирекцията се осъществява от племенника на Кокатрикс – Жан-Мишел Борис, и от дъщеря му – Патрисия Кокатрикс, до 2001 г. и концертите, които те рискуват да финансират, стават рядкост. След това експлоатирането на залата минава в ръцете на фирмата „Universal“ и са канени само и изключително артисти от тази фирма. Останалите наемат в свободните дати.
Афишът от концерта в зала "Олимпия", Париж, 1991г.

Това, че бяхме поканени с моя хор през 1991 г. да изнесем един концерт там, се дължи на дългогодишното ни познанство със семейство Кокатрикс, което от години следеше еволюцията на инициативите, които подемахме с моята съпруга. Жан-Мишел и Патрисия ценяха нашите подходи на работа и ни поканиха не защото сме имали вече някаква значителна популярност, а именно за да я придобием донякъде.
Що се отнася до това доколко съм повярвал, аз бях вече от 20 години в Париж и ми се бяха случили редица не по-малко невероятни неща.


ЛТ :Бихте ли разказали за най-интересните от тях?
КК : Написал съм доста дълги и изчерпателни спомени, които обаче ще излязат вероятно най-напред в Русия. А може би и само там. Кое ще се окаже интересно и кое – не, ще се произнесат читателите дотолкова, доколкото ги има. Дали „невероятното“ за мен е интересно за другите,хабер си нямам. Ето, например, за Вас, като обществено и политическо лице, нещо в подобни води.


През декември 1989 г. осъществих организирането на всички музикални изяви (3 оркестъра плюс моя хор) за празненството, което списание „Vogue“ даде в Париж по случай тържественото завръщане на Мстислав Ростропович и Галина Вишневская в СССР. На него, по настояване на публиката (150 души от така наречения Tout Paris) и на почетните гости, изпълнението на моя хор от предвидените 15 минути беше не бисирано, а удвоено.

Месец след това ми звънеше баронесата Мари-Елен дьо Ротшилд да съм изнесял с хора един частен концерт в нейния дом в Париж. Въпросният господарски дом, известен като Отел Ламбер, е принадлежал на полските аристократи Потоцки и е бил средище на видни „невъзвращенци“, сред които не най-безизвестният е бил Фредерик Шопен. В същия този салон, в който той нееднократно е свирил век и половина по-рано, беше направен специален подиум, на който се курдисах с моите 20 хористи. А публиката? 

6 души. Бившият президент Жискар д’Естен, бъдещият първи министър Баладюр, домакините – баронът Ги и баронесата... На няма и три метра пред нас. 

И 45 минути вие се изявявате пред тези хора, които само слушаха, аплодираха дискретно и не обелиха нито една дума. Когато се оттеглихме, президентът дойде да ни поздрави в импровизираните кулиси, които бяха спалнята на домакините... 

Ето - подобни неща, а те са десетки, са били невероятни за мен. Детската фантазия не измисля такива. Тях ви ги сервира животът.
  • ЛТ: Светът е малък... Срещал съм се с Едуард Баладюр и Жискар д’Естен. Валери Жискар д’Естен дори ми надписа екземпляр от проекта за Европейска Конституция, изработена от Европейския Конвент, който той председателстваше. Княз Чарториски и емигрантското полско правителство от Отел Ламбер в 1860 г. подкрепят Драган Цанков, така че чрез Вас още един свищовлия се е появил там 130 години по-късно...   

    Автографът на Валери Жискар Д'Естен

    Ролята на свищовлиите за формирането на българската нация е ключово, без да изключваме възрожденските деятели от Котел и от други центрове на българите по онова време. Отец Паисий е написал своята История, но за да стане фактор за създаването на нацията, тя е трябвало да бъде отпечатана в голям тираж, което е станало чрез „Царственика“ на Христаки Павлович, а литографиите с исторически сюжети от българската история на неговия син Николай Павлович достигат не само до читалищата (първото е в Свищов – януари 1856 г.) и училищата, но и до всяко кафене и кръчма и невербално формират общия български пантеон от герои. Третият елемент на нацията – определянето на литературна норма на българския език в издадената във Виена граматика на братя Цанкови от 1852 г., консолидира езика, а църковните борби, в които свищовлиите имат голяма роля, са първият знак на общия проект за бъдещето, приет от всички.Така нацията е станала факт.Това са те – свищовските бащи на България! Как се чувствате като носител на тези традиции на славни деди? 

    КК : Неудобно и срамно. Ако те са наистина „славни“, няма да е необходимо да се напиня периодично с напомнящи чествания техните принос и стойност. Това отдавна би трябвало да се знае от значителна част от обществото. Ако последното е това, за което претендира, то, именно като тези хора, би трябвало да е обладано от болезнена любознателност, от душевна необходимост от обща култура, от виталната нужда да борави с няколко езика и да черпи от няколко култури. Когато това го няма, всичко останало става про форма и води до повече от посредствени резултати. Няма друго българско Възраждане и съответно всякакви други изяви на българщина са несъвместими със съдържанието и интернационалните мащаби, което са им дали някогашните възрожденци, първи и единствени досега.Традицията, която се старая най-вече да спазвам, е тази на индивидуалността. Възраждането се е затрило, когато над един стойностен три-четири цифров знаменател са се насилили да натоварят седемцифров числител. Това се е оказало голяма лъжица дори и за устата на най-всеотдайните. 

      
      ЛТ :Раждането на свищовския феномен според мен е свързан със забраната от султана на „големия панаир, който тукпродължава всяка година 50 дни и се посещава от венециански и дубровнишки търговци”.Санкцията е наложена след битката при Виена – 1683 г., в която турската армия е разгромена! Цитатът, който привеждам в подкрепа на това, е от едно свидетелство на Г-н Шад, капитан в Гайсбрук, за пътуването му в Левант 1740 г.* Тогава според мен удря часът на свищовлиите. Те са били вече „на линия“. Цанковият род например е свързан с ктиторството на църквата „Св. Св. Петър и Павел“ още преди това – в 1644 г. Имали са вроден усет за „международни контакти“, познавали са географията, историята – следователно мотивацията на своите партньори или противници, говорели са много езици. В момента на елиминирането на силната конкуренция на Венеция и Дубровник, чрез забраната за участие на техни търговци в свищовския панаир, Богохранимият град Свищов много бързо става „един от най-търговските градове на Долният Дунав“ по определението на Феликс Каниц и „град на енергията, на умствената събуденост, на предприемчивия дух...“ – Вазов.
    Спечелените пари са влагани в образование, просвета, наука, култура, които във вътрешността на страната са навлизали по-бавно и трудно, както и в контакти с Европа и света – от Париж, Монпелие, Мюнхен и Виена, Рим, Венеция, да не говорим за Букурещ, Белград и Цариград – през Йерусалим, чак до манастира „Св. Екатерина“ на Синайския полуостров в Египет.
    Какво е Вашето обяснение на този феномен?



    КК : Вие изреждате част от неоспорими факти, които – струва ми се – потвърждават казаното от мене по-горе. Има още много други, които – не се съмнявам – са Ви известни.Ние, като запалени местни патриоти, се ровим в едно минало, мирисът от което не беше още изчезнал от улиците и къщите, в които израснахме. Но Вие действате в национален, че и интернационален мащаб. Търсите – и слава Богу, намирате – начини да възстановите забравеното достойнство. Аз, малко като нашия съгражданин Цветан Радославов, не се занимавам с политика. Затова пък, от дете потопен покрай баща си (Рачо Казански – б.а.) в история и истории, си вадя „детски“ заключения. Тъй както някои и до днес мечтаят за Санстефанска България, така пък аз все повече съжалявам, че Свищов не е станал нещо като Сан Марино, Андора или Лихтенщайн. За да може да помага на България, без България да го нивелира. От уникален, буден и непослушен град в Отоманската империя той се е превърнал в нещо, малко или повече, като всички останали градове. Борил се е за една независима държава, но тя му е изяла главата...Това някогашните възрожденци нито са го скривали, нито са го премълчавали по „национални“ причини. Може би не по-малко важно от това да бъдат чествани с паметници и тържества ще е добре да бъдат прочетени техните следосвобожденски писания и опознае тяхната противоречива непримиримост. Като че ли нещо повече ги честват с щампен език, а не ги преиздават.Ето че, откакто прочетох Вашата отлична статия за Драган Цанков, почнах да изказвам по-резки мнения.
    (Линк към статията "Драган Цанков" : http://toshev.blogspot.com/2014/08/blog-post_9.html

    И мога да продължа в същия възрожденски дух и хъс:В това някогашно огнище на културата има вече от век и четвърт търговско училище, от над три четвърти век – академия, че и други новости, за които навярно не съм чул. Това досега да се е разраснало в клада, която да се вижда чак от Балкана, дори и при лошо време. Да се е разбрало от вече вековен опит, че нищо особено не може да се очаква от един град-столица, който е в кюп. Че Дунавът не е граница, а мост, особено за културата. София досега да е пощуряла от самоинициативите на свищовлии, които прескачат – за благородни цели! – късогледи наредби и закони, които почти всяко ново правителство сменя като носни кърпи и все нещо не се получава. Ето го нормалното продължение на възрожденската традиция. Всичко друго е колкото да се каже, че... Действия, действия. И то първи или сред първите. И ако това нещо е наистина първо по тукашните земи, логично тези, оттатък планината, ще са пред свършен факт. Ще измайсторят някаква наредба, та да се каже, че разрешават национален проблем, за да забранят стореното. Свищовлии ще се опълчат като един. Ще пишат до Европа, до Щатите, ще ореват орталъка, за да се предотврати затриването на това първо... И т.н. 
    Стоп! Излизам от кожата на Драган Цанков! Не съм аз, който казах горното. Сакън! (Надявам се, че ще бъде оценено нетипичното ми и невъзрожденско въздържане от поне една обидна дума във всяко изречение. Прости ми, емшерийо**, че ти цензурирах предполагаемите мисли!) Ще пречистя разума си с къде по-премерения Григор Начович и ще седна мълчаливо до Цветан Радославов, с когото, както вече Ви казах (виж, това аз го казах), ме свързва незанимаването с политика. А това, че на Вас Ви е дошло да вървите по стъпките на проф. Иван Шишманов, Ви прави чест. Едното не изключва другото. Напротив – те се допълват в едно еволюирало общество.
    ЛТ: Не мога дори да си мисля да се меря с проф. Иван Шишманов – първостроителя на българската култура, просвета и наука. Опитах се преди две-три години, според възможностите си, да припомня неговото доста забравено дело – 150 години след рождението му – както у нас, така и в Страсбург. Нашата преса почти не отрази изложбата в Страсбург, но пък в стенограмите на ПАСЕ остава това, което съм казал за него. Той е и от съучредителите на Паневропейското движение и Вицепрезидент на първия му конгрес във Виена през 1926 г. Оттам е започнало реалното създаване на Обединена Европа. Хич, без свищовлии може ли да мине тази работа? Един австриец – Феликс Каниц, пише, че като пристигнал в Свищов, “...след триседмично прекъсване отново бях сред милия за мен свят в Европа, в центъра на световните събития...“ (Дунавска България и Балканът, том 2, стр. 42, ИК „Борина”). Той се е опитал, но не е успял да даде стипендия на Шишманов, за да учи във Виена, но тогава това направило дружеството на свищовските търговци „Напредък“, начело с Григор Начович, Димитър Анев, Антон Цанков... Една от най-добрите им инвестиции в бъдещето на България...В едно интервю Вие сравнихте Калето в Свищов с Монмартър в Париж? Не е ли преувеличено това сравнение? Кое е общото между тях? 
    КК :– Не само Калето. Аз сравнявам цял Свищов – но моя, с моя Монмартър, който няма нищо общо с този на туристите. 
    Първото общо, това са баирите, монмартърските хандъци, които в един момент са превърнали в градини на тераси... Щеш не щеш, се качваш и слизаш всеки ден, но не като посетител. 
    Второто общо, това е свободолюбивата непримиримост към конформизма и към установените норми, все едно дали сте в някаква империя, държава и доколко се чувствате свободен или потиснат. Тя е била емблема на специфичност и за Свищов, и за Монмартър през XIX век. Сега е само такава за Монмартър. Донякъде... 
    Третото нещо е сатирата. Свищов е дал абсолютно нетипичния Алеко Константинов, който е създал един от най-типичните образи. (Какво добро момче, пък какви лоши работи пише за... хайде да не казваме кого е имал предвид, че и до ден-днешен не е много ясно! Баща му не беше такъв човек...) Монмартър е родина на френската сатирична песен – безмилостна, неучтива, жестока, саркастична, но... точна. И ефикасна. Съответно много лошо видяна от приличното френско общество въобще, да не говорим от държавата. Точно както в Свищов навремето политическите противници са били комшии, но докато само са ратували за свобода и независимост, без още да са имали власт – мирно съвместно съществуване. А съгражданите четат вестниците и на едните, и на другите и си вадят техни заключения. В края на същия век в Монмартър никнат като гъби артистични кабарета на монархисти, социалисти, анархисти, републиканци, „убийци“... И никой не ходи да чупи главата на другия. Ех, в XX век, че и малко преди това, Свищов е почнал да вехне. (Това, да превърнеш едно население с племенен манталитет в народ с обществено мнение... Всяко растение не расте във всякаква почва, пък и зависи не само кой го полива, но и как. И пак няма гаранция.) Докато в Монмартър, където има най-много избити по жесток начин по време на Комуната (1871 г.), създават половин век по-късно символичната Свободна комуна, начело на която нямат право да стоят нито политически лица, нито търговци (това го пише в устава). Тази комуна измисля разни шантави неща от сорта „преплуване на баира във вани“ или „продажба на непродаваеми картини“. Скандална инициатива, броени години след като над един милион французи са били избити във войната и улиците са пълни с инвалиди. Да, ама така се ражда сюрреализъм. Майтап, не майтап, коя е първата институция от подобен сорт, която всеки новоизбран френски президент трябва да посети най-напред? (Тъй както бяхте подели инициативата да информирате българските депутати кой е авторът на настоящия химн на държавата, задайте на Ваши френски колеги в Страсбург горния въпрос. Той е, разбира се, много по-труден, но все пак. За разлика от Вашите тукашни колеги, французите, общо взето, все още разбират от кодош.) Какво е останало от някогашната скандална неуместност? Справедливото възмущение на редовите патриоти, рискували живота си за родината, или това, че на този баир в най-неуместно време и по един бая непристоен начин са решили да си правят каквото им щукне, все едно, че нищо не е било? И кой си приписва сега „пристойното“, а кой – тези някогашни „идиотщини“? Първото, най-вече френската държава, внимавайки много да не спекулира с думи като „патриотизъм“ и „народ“, чиято експлоатация е обезкървила френската нация. А второто? Всички: цяла Франция, официална, неофициална. Иначе стотици хиляди от цял свят посещават бойното поле на Ватерло или окопите на Вердьон, но тези – пак от цял свят – които всяка година се юркат да стъпят на баира на шантавите, са над 50 милиона. И какво е останало като спомен от жестокостта на руските войски през 1814 г. (дошли да си отмъстят...) спрямо мирното монмартърско население? Думата „бистро“.  
    Четвъртото нещо, което ми идва в главата, с извинение, това съм аз. Точно както навремето, в някогашния Свищов (сега, други хора, други нрави, които не критикувам), така и от повече от 40 години се чувствам у дома си в Монмартър. Той също се променя. Той също вече не е същият, но... Навремето, тръгвайки от Свищов, са казвали нещо като „Сбогом, цивилизацийо, отивам във...“ Сега не само всичко е станало зависимо от това „във“, но и на никой не му идва да ритне кошера или да го заобиколи за нещо хем първо, хем необичайно, хем благородно. Камо ли да каже нещо такова.

     Докато ние, в Монмартър, все още казваме: „Отивам в Париж“, Ако, че той е на 100 крачки. А това какво мислим за Париж, той си го знае и няма нужда да правим чествания, за да му го напомняме. Достатъчно е да си останем ние. Това не значи, че не го обичаме.

    Напротив, обичаме го, но той си е той, ние сме си ние. Ама как? Нали всички сме французи? Да, но това е после. Ние сме най-напред от Монмартър, после от Париж, пък чак накрая французи, а не обратното. Иначе французи – всякакви, с лопата да ги ринеш. Да не говорим за десетките етнически произходи. Пардон, те са вече над сто. Десетки останаха засега религиите с техните разклонения.Може би не е лошо да се припомни, че всички идеолози, ратували и борили се за независима държава по тукашните земи (Раковски, Левски, Ботев, за свищовлии да не говорим...), са взели идеи, вдъхновение, че и терминология от Западна Европа и най-вече от Франция. За съжаление, те са в пълно противоречие с капаците на местния, станал „национален“, манталитет. От последната гледна точка сравнението между Свищов и Монмартър наистина изглежда пресилено. Особено пък за тези, които не са живели нито на едното, нито на другото място и го гледат през съвременната тукашна, гипсирана от уверености, призма. Отлично знам, че Вашият случай не е такъв.

  • ЛТ : Акомпанирали сте практически на всички концерти на прочутия в 70-те и 80-те години бард Владимир Висоцки? Как той възприемаше да работи с един българин? Изкуството оказа ли се наднационално? 

    КК :  Бидейки аранжьор и музикален директор на всички записи на Висоцки във Франция (три албума, от които единият – двоен), беше доста логично, че поех и музикалната дирекция на неговите концерти, телевизионни участия и пр. 
    В Париж съм работил и работя с хора от десетки националности. Проблемът за произхода или за образованието на някой никога не ме е занимавал. Има хора, които ми вършат работа или на които им върша работа. Толкова! Висоцки има интелигентността да нанюха веднага парижкия (а не френския!) момент и да заплува в него. Сега, с известно закъснение, все повече „висоцколози“ в Русия, отърсили националните конски капаци, заявяват, че неговите парижки записи са най в нетленния дух и че там се усеща, че е бил повече като риба във вода, отколкото в записите в родината му с „родни“ музиканти. 

    Казански и Висоцки по време на записите в Париж

    Това не е моя констатация. Аз навремето съм направил каквото ми се е струвало уместно. Та от момента, в който по една или друга причина съм разбирал достатъчно руски, щото да общувам с твореца и да му скроя музикален акомпанимент по негово желание, а после по мой вкус, с мое субективно и „чуждестранно“ усещане на неговия език, какво значение може да има произходът? Говорих по-горе за невероятни неща. Ето Ви още едно.Първите записи с Висоцки в Париж бяха направени с акомпанимент, мечтан и изискан от него. Тъй като той нямаше нищо общо с установения тертип на тамошните професионални оркестри в тогавашния СССР, там се плъзна мълвата, подхранена от спонтанното учудване и неприемане на публиката, както и от някои местни известни композитори и музиколози, че френските музиканти акомпанират така, защото не разбират руски. Това продължи двадесет години след смъртта на Висоцки. 

    Казански и Висоцки при записите в Париж
    Чак в новия век се научиха – и то не всички – да разбират, да копират направеното във Франция, сиреч да си го присвоят и да им стане родно. Но в интервютата, които давам сега все по-често в Русия, не забравям да напомня, че тогавашната публика е била твърдо убедена, че знае как може да се прави акомпанимент на руски песни и как не. Както и че, настоявайки за подобен акомпанимент, Висоцки ми е говорил на един руски, който аз съм разбирал. Коя е причината те да не са разбрали и усетили? Това, че не им се е харесало от раз плюс националните капаци. (Там, едни чужденци...) Така човек се научава да не говори глупости от сорта, че публиката винаги имала право. Вижте дебютите на първия български светски хор на Янко Мустаков и причините за неодобрението на публиката. И то в Свищов... Ех, после, на пометеното, може да се слага всичко, стига да му се тури някакъв конюнктурен епитет и да се премълчат историческите детайли, които биха го поставили под известно съмнение. (Тези кощунствени разсъждения, предизвикани от Вашата безпристрастна статия за Драган Цанков, ще изядат и моята глава...)Изкуството винаги си е било и ще бъде интернационално. Националният момент се е появил след унгарската революция от 1848 г. Той е дал някои забележителни резултати. Но, както и да го въртим, изкуството ще продължава да еволюира малко или повече в безграничния си вариант. Стига никой да не пречи на никого да твори както си му идва. Пък и да пречи.

    ЛТ :Вие имахте добра кариера и в българската естрада. Наскоро по повод годишнина на Екзюпери по радиостанциите у нас масово пускаха Вашата прочута някога песен „Малък Принц“. Париж, разбира се, е световната сцена! Успееш ли там – „цялата земя ще е твоя!“. Смятате ли, че у нас не бяхте оценен достатъчно? 

    КК : Никога не съм имал претенцията за някаква „успялост“. Работил съм и съм живял. А тъй като стиловете, в които съм се изявявал в последните 40 години, далече не са най-търсените от широката публика, нямало е тях да избера, ако съм искал да „успявам“.Затова пък, парадоксално или не, това е може би една от причините, щото хора като Висоцки или Юрий Шевчук, от чиито изпълнения се купуват не милиони, а десетки милиони дискове, да са търсили моето сътрудничество.


  • Марина Влади и Константин Казански след премиерата на спектакъла " Владимир или прекъснатият полет" в театър  Ле Буф дю Нор.

    Що се отнася до тукашните оценки, те – малко като руските до неотдавна – се правят съгласно други критерии: кой какъв точно произход има, какво завършил, колко награди спечелил, става ли за фестивален стахановец или не и пр. Тези критерии нито са ми били по възможностите, нито са ми били по сърцето. Опитах се навремето да вървя по някакви други пътища, но ми туриха някой и друг прът в колелата и... Пък и не може да се каже, че публиката чак толкова е пропищяла от моята липса. Тя си харесва едни, после – други. Ех, понякога остава вярна, но не мисля, че мога да се причисля в последната категория.
    Така или иначе, няколкогодишната ми популярност на естраден изпълнител тук не е дори една десета от работата и изявите ми оттогава насам. Пък и те, ако че до голяма степен в така наречената по-скоро „лека“ музика (но не всички...), нямат абсолютно нищо общо с естрада, с поп, че и с попадии, а още по-малко с някакъв национален момент - такъв, какъвто се разбира понастоящем тук. Националната насока е друга работа, напълно уважителна и мисля, че тъдява има предостатъчно талантливи хора, които се рекламират от нея. Виж, градският момент е съвсем друго нещо. Все едно в Париж, в Ню Йорк, в Рио или в Москва, го давам с вродената ми свищовска самодейност. Имам чувството – може би претенциозно и неоправдано, – че нося белезите, колкото на нейните качества, толкова и на нейните слабости, дотолкова доколкото съм ги попил и колкото съм придобил като самоук умението да ги оползотворявам. С подобни заинатявания не се „успява“, но лично аз живях и продължавам да живея един творчески живот, който не бих променил за никаква „успялост“. А „цялата земя“ е моя, защото я гледам като безгранична. Това го дължа на Свищов, обърнат не назад, към шосето за София, а напред към неизвестното. Че и на Дунава, който е на всички и на никого.


  • Свищов, Голяма Богородица, 2014 година




    * Вж. „Описание и наблюдение на господин Шад, капитан в Гайсбрук, за пътуването до Леванта, което той извърши със свитата на императовското посолство” – 1740 година.”, Немски и австрийски пътеписи за Балканите 17-18 век /Увод, подбор и коментар – Михаил Йонов/, 1986 г., стр. 368-397. 

    Оригиналният ръкопис се съхранява в Австрийската национална библиотека: Recit de voyage au Levant a la suite de l’embassade imperiale. Osterreichische Nationalbibliothek Wien, Handschriftenabteilung Hs. 8606
    ** Емшерия - съгражданин, (персийско-турска дума използвана от старите свищовлии)

Свързана публикация :

Щом си от Свищов... песните на Константин Казански :

"Свищовлийска" и "Свищов"

http://toshev.blogspot.com/2014/08/blog-post.html