29 януари 2021

ЦАРЕВНА МИЛАДИНОВА: Чудила съм се защо София, а не Свищов е столицата

 


  
 
 
 
 
ЦАРЕВНА МИЛАДИНОВА
 

Родена е на 1 януари 1856 година в град Струга, на Охридското езеро.

Дъщеря е на Димитър Миладинов, един от двамата известни братя възрожденци - братя Миладинови.

Основава и ръководи българската девическа гимназия в Солун – “Свето Благовещение”. Също създава и ръководи българското училище в Прилеп, а след това и в Шумен. Учителства и в Етрополе.

През 1882 пристига като учителка в Свищов.

Умира в София на 18 декември 1934 година.

Спомените на Царевна Миладинова са издадени посмъртно от сина и - роденият в Солун професор Владислав Алексиев.


Ето откъс от спомените и, посветен на учителствуването и в Свищов  :


ЕПОХА, ЗЕМЯ  И  ХОРА, Царевна Миладинова-Алексиева


ЕДНА ГОДИНА В СВИЩОВ

(Публикувано в: Мир, 37, No 9446, 31 декември 1931, стр. 3) 

 

 


С Етрополе се простих мъчно. И днес, петдесет години след учителствуването ми в този хубав градец на нашата земя, благославям часа, който ме бе отвел там, и с душевна тъга си спомням раздялата с моите ученички етрополки.

Възстановила здравето си напълно и използувала доволно благодарна учебната година, към края на юни 1881 год. тръгнах отново за София с моята ученичка и приятелка Мария Желязкова.
 
Два дни преди да потеглим, получих писмо от Екзархията, да се държа по-близо до Македония. Писмото бе подписано от Методий Кусевич (1), който по ония години след Негово Блаженство Йосифа бе първият човек от ръководните църковно-училищни среди в Цариград.

Това писмо не ме изненада, защото Георги Тишев ме бе вече предизвестил от София, че Кусевич се бил обърнал и към него. Методий Кусевич изискал Тишев да му съобщи, в качеството си на ръководител в Министерството на просвещението, кои македонки-българки би препоръчал на Екзархията за учителки в Солун. Кусевича познавах още от цариградските години и това, види се, го бе накарало да приложи към официалното писмо и няколко редове, с които настоятелно и лично моли да замина, ако се може, направо за Солун.

По онова време с обилни сърца и с радост отивахме там дето ни зовеше скромна просветна дейност. Крайно време бе и девическото образование да бъде поставено на по-здрави начала. Ние не бяхме виновати че тогава ни канеха и ни молеха да приемем предлаганите учителски места. Във всеки случай мярката не бе лична. Гледаше се да бъдат задоволени неотложно належащи училищни нужди.

Бедните добри учители и учителки днес! Сърцето се свива на нас, старите предшественици, като слуша ме и като виждаме как може би без ничия зла воля са подхвърляни на мъчнотиите и на безчет затруднения от новия ни обществен и държавен живот. Виноват е духът и неудържимият стремеж на българския народ към наука! Нека не забравяме това. Нашето племе е даровито. Иска да стигне повече от това, що е имало в миналото. Трябва да му го дадем.

За София пътувахме почти всички етрополски учители. Добрев, Наумов Високополски, Щърбанов, Стойчев, някои от тях със семействата си, и други две етрополски семейства, Мария и моя скромност. Цял керван!

Опрашени от дългия и уморителен нът, ние стигнахме в София някъде край "Св. Неделя" всред познатата от по-рано еврейска махала, и оттука се разотидохме.

Първата ми работа в София бе да видя Георги Тишев, в кабинета на когото ми бе представен един стар учител, ако се не лъжа, на име Петър Ангелов, родом от Свищов.

Старият учител погали по главата малката Мария, която навсякъде идваше с мене, и се обърна, също като добър познат, с молбата непременно да се съглася да ида като учителка в Свищов. Той бил там отдавна учител в мъжкото класно училище. Условията налагали да отворят нови класове и в девическото училище, затова дошел да иска от Министерството да препоръча на свищовчани учителка.

Към увещанията на Петър Ангелов се присъедини и самият Георги Тишев, комуто показах писмото на Методий Кусевича от Цариград. Тишев потвърди, че знае за предложението на Екзархията от Цариград да се положат грижи и за девическото образование в македонските земи, останали след Берлинския конгрес в пределите на Европейска Турция, но че щяло да бъде по-добре да се "притечем на помощ на свищовчани", че след това, като стане по-сигурно отиването за Солун, ще ида и на Юг.

Така и стана.
Вместо очакваните Солун и Бяло море след две седмици, всред пълно лято още, без дълги престоявания в София, аз и малката Мария се намерихме край тихи, бели Дунава.

Дунав! Добре познавах тая голяма българска река от по-рано. Но тука, пред Свищов, тя ми се видя така омайна.

Пристигнахме привечер, при залез слънце.

Насрещните тъмнозелени и сиви румънски шубраци, пространната линия на безкрайните полета ми напомни много руските пейзажи от околностите на Киев с голямата река Днепър. Разликата се състоеше в това, че там, в Русия, и отвъд и отсам Днепър, бе всичко руско, а тука, при Дунава, погледът се спираше от някаква мислена стена, на която с големи букви бе написано "Влашко".

Настаниха ни веднага на квартира в Горната махала. Семейството, не зная дали не съм го забравила, но чини ми се, се казваше Баеви или Боеви – майка вдовица и дъщеря за училище, която веднага се сприятели с малката Мария.

Каква разлика с тогавашна прашна София, и в улиците и в зданията, и в хората.

Може би наивно, но тогава чудила съм се защо София, а не Свищов е столицата.

Навсякъде чисто, навсякъде прибрано. Хората спретнати, грижливи, добре облечени.

Правеха ми впечатление старите мъже и старите жени.

Мъжете, облечени в някакви дълги кожухчета и с някакви дълги палта над панталоните. Вижда се, хората са тука умни, с чисти лица. 

Жените имат гладки, едва ли не царски прически, добри обноски, и една малка нотка на прекаленост в обноските, която отначало не разбрах, отсетне обаче добре разбрах, че бе присъща на тия, които смятат себе си от "болярски" колена. 

 


 

А училището? Копнеех да видя училището, макар да имаше още дълго време до започване на занятията. Самите свищовци сториха ми се като хора с особена преданост към делото на обучение на българската девица.

Не съм се лъгала.


Още на следния ден в училището намерих събрано почти цялото учителско тяло. Съвещаваха се за откриването на учебната година, за предстоящите преподавания, за програмите.

Казала съм и на друго място, тогава Министерството на просвещението в София бе само прост отправител. То наистина напътствуваше учителите где могат да бъдат полезни. Но то обикновено нито назначаваше, нито се бъркаше в работата на провинцията. 

В провинцията училищните настоятелства и самите учители бяха отговорните за всичко. За нашите тогавашни разбирания лошо би било да е, както е сега: всичко държавата, навсякъде държавата. Тежестта се поемаше и непосредствено от народа.

Видни настоятели тогава в Свищов бяха Петко Бакърджиев, Добрев, по име не помня кой, а видни и будни граждани, които се интересуваха от училищното дело и го помагаха материално, имаше много.

От тях запомнила съм Хаджиденкови, д-р Павлович, Йоневи, Паница.

Учителството бе почитано и от гражданството, и от водителите му. От учителите и учителките, които бяха с мен в класното девическо училище, си спомням за Сплитек, чех по произход, добър математик, току-що дошъл от Чешко; също спомням си за Цветков и за други, на които съм позабравила имената.

Девическите класове ръководех с Камилла Валковска, полякиня, отсетне – г-жа Сплитек.

Валковска бе способна учителка. Тя скоро научи езика ни и затова и за мен стана по-лесно в преподаванията.

Взех, както винаги, история, география, български език, а естествознание, аритметика останаха за Валковска. За пръв път тука въведохме преподаването на повече чужди езици, и то – от българи; аз преподавах руски и френски в свободни и незадължителни, но добре посещавани часове. Колежката Валковска имаше другите модерни езици. 

 

                                          Царевна Миладинова
 

Ученичките ми бяха все отбор добре възпитани и интелигентни девици, по-малко от Горната махала, повечето от Долната махала. Правеше впечатление жаргона на децата от Долната махала – те приказваха някак проточено и сменяваха щ-то с някакъв друг звук.

Скоро след започване на училищните занятия животът и тука протече бърже и плавно. Имаше и приятни моменти на добра дружба с видни свищовски семейства. Най-вече обичах да ходя у Хаджиденкови.

Оттогава до днес една от най-добрите ми приятелки остана Кица Хаджиденкова, сестра на недавна починалия наш отличен стар гимназиален учител Цветан Радославов.

Окръжен управител бе Тодор Джебаров, бившият мой колега учител в Шумен отпреди Освобождението.

Защо Джебаров бе напуснал учителството, не зная. Зная само, че още оттогава всред нашата интелигенпия се бе създало течение – всички трябвало – не трябвало, да тичат и стават чиновници; много учители тогава и следните години преминаха в администрацията. То се смяташе нещо като гордост за тях. Оттогава именно датира увеличаващият се наплив и към София; оттогава започнаха да заминават да се настаняват в София по-видните наши просветени хора. София ги привличаше и прибираше на цели групи.

Доколкото я познавах още по онова време, София бе започнала да става чиновнически град, в противоположност на Свищов, в който търговията тогава цъфтеше с пълна пара.

И чудно, за пръв път след руските години, тука, в Свищов, почувствувах как и у нас, в България, започват по-висши духовни интереси, не само в училището, но и в средата на някои будни семейства.

И сега виждам пред себе си Алеко Константиновия баща сладкодумно да приказва с учителите за своето момче, за грижата да го издигне.

Семействата на Шишманови, Данаилови, Хаджиденкови и др. бяха отворени за руските възпитаници.

Покойният професор Иван Шишманов, един от най-ярките почитатели на моя баща Димитър Миладинов, тогава бе още юноша, едва завършил образованието си в чужбина.

Той идваше от време на време от София, дето бе на държавна работа, ако паметта ме не лъже – в Министерството на народното просвещение. Данаилови имаха свой син, както някои свищовски семейства, на учение в Русия.

Други свищовски семейства изпращаха синовете си на учение във Виена и с това може да се сметне, че те се явяват като първи пионери на западнячеството у нас в противовес на дълго след това преобладаващото руско културно влияние, в духа на което бяхме възпитани почти всички тогавашни учители.

Всичко, туй на мене, която познавах тогавашна България нашир и надлъж, ми правеше добро впечатление, и това ми впечатление туряше Свищов в много отношения, не по-малко и по отношение повдигнатата му материална култура, доста високо.

Тези обстоятелства улесняваха училищната работа и учителското тяло.

Нашата дейност в девическото класно училище бе и по-скромна, и по-ограничена. Но ние знаехме едно, че се удаде да положим добри старания за възпитанието и учението на десетки наши ученички и в Свищов.

Отсетне, дълго след учителствуването ми в Солунската девическа гимназия, Паяков, като директор на Солунската мъжка гимназия, живящ дълго време в Свищов, преди да стане министър на финансите, неведнъж е засвидетелствувал ред мили спомени от свищовското ми учителствувапе, разказвани му от негови близки. И сега, толкова години по-късно, свободно мога да кажа, че това се дължеше повече на нежността и вниманието, с които свищовки ни посрещаха в училището, отколкото на нас самите.

Ние бяхме дошли при тях, защото ни бяха изпратили да ги учим. И ги учехме, както учехме децата на всички тогавашни добри българи в други градове.

В Свищов особено много ми се нравеше инициативата на тогавашните учители да се срещат често и да беседват по училищни въпроси с учители от близките на Свищов паланки и села.

Това общуване бе цяла благодат, нещо като днешните учителски конгреси. Личният контакт ободряваше всички ни, опресняваше силите ни. Чрез тия "конгреси" ние узнавахме напредъка на училищното дело и в най-затънтените села. Лошо бе само едно. Оттогава още с разговорите в тия срещи се отразяваха някои малки или по-големи амбиции и идващото с бързи крачки опартизаняване на българския живот.

Недовършила още учебните занятия в Свищов, една година след учителствуването ми в Етрополе, получих второ, този път дълго писмо на Методий Кусевича от Цариград, да не отказвам да тръгна незабавно за Солун. В първото си писмо протосингелът на Екзархията Кусевич ми обясняваше, че Негово Блаженство Иосиф I е в София и че той ще настоява пред Министерството на просвещението в София българите, учители от македонските области, да не отказват съдействието си на Екзархията.

Със Свищов се простих пак привечер, както когато пристигнах за пръв път. Моята малка приятелка Мария бе вече станала доста възрастна и умна. Въпреки отличните завързани приятелства в Свищов тя също чувствуваше, че ни предстои да пътуваме отново и че дългът ни зове другаде.

Качихме се на парахода за Русе, а оттам – по каспичанската линия – направо за Варна. Тука, във Варна, бяхме посрешнати от Даскалов, тогавашен руски дипломатически агент в тоя град. С нас пътуваха Живков, директорът на скопското педагогическо училище, и Карайовов, директор на битолската гимназия. Всичките бяха повикани и новоназначени учители.

Моят път бе през Цариград за Солун – девическото класно училище, което трябваше да стане девическа гимназия.



  1. Архимандрит Методий Кусевич (Тодор Йовчев Кусев) (1838 - Прилеп; 1922 - София) по това време е протосингел на Българската екзархия (1881-1886). Допринася много за уреждането и процъфтяването на българските училища и църкви в Македония и Одринско. Един от участниците в Църковния народен събор през 1871 г. за учредяване на Българската екзархия. По-късно е избран за протосингле на Пловдивската митриполия (до 1880 г.). След завършванр на Киевската духовна семинария и на Духовната академия в Петербург (1886-1892) е ректор на българската семинария в Цариград. От 1894 г. е ръкоположен за велешки епископ и избран за управляващ Старозагорската епархия. От 1896 г. е утвърден за старозагорски митрополит.

     

     


    1881 ГОДИНА В СВИЩОВ

    (Препечатано в: Мир, 38, No 9485, 20 февруари 1932, с. 3, с незначителни редакционни поправки и допълнения)

    По повод преждеозначените ми бележки за Свищов отличната ми приятелка Кица Хаджиденкова, сестрата на незабравимия Цветан Радославов, ми отправи сърдечно писмо, в което напомня някои наистина твърде важни моменти от учебното дело в родния й град Свищов. 

     

    Цветан Радославов със сестра си Кица (Кириакица) във Виена
     

    Сърдечно благодаря на добрата ми приятелка от младини.
    Преди повече от петдесет години тя, като будна свищовска гражданка, и моя скромност като учителка, често размишлявахме и със слабите ни сили все отмалко спомогнахме да съдействуваме за развитието на женското образование и в тоя издигнат и просветен тогава център на България и на българските земи.

    Моята приятелка с право ми припомня в писмото, че и преди Освобождението на България в Свищов имало класове за образование и възпитание на девици и че в тия класове са били преподавани модерни езици.

    Трябва веднага да кажа, че тоя факт бе добре известен и на мене, не само от онова, което бях чувала да се говори по ония времена, но и от това, което в най-ново време бях чела и аз в "Приноса към историята на гр. Свищов", написан от протоиерей Стефан Ганчев. 

    В същото време трябва да отбележа, че в женското училище при църквата "Св. Илия", а и в по-късно поддържаните класни занятия, нещо десетина години преди отиването ми в Свищов, преподаванията на някои чужди езици ту са били започвани, ту са били прекъсвани, наспроти това дали изпращаните в Свищов учители, които са имали снециалното предназначение да преподават прагматическите и повествователни предмети, са познавали и по някой чужд език, за да образуват специален курс по него.

    Според думите на стария свищовски учител Петър Ангелов, който заедно с Георги Тишев – на служба в Министерството на просвещението, ме подкани да замина от София за Свищов, девическото класно образование в тоя град, както впрочем и девическото класно образование в много тогавашни наши градове, не бе още напълно установено по изисканите и по предписваните от министерството напътствия като класно, т. е. като начинаваще средно.

    Това безспорно се дължеше на особените, не съвсем благоприятни условия, в които се намираха както учителските сили, поради недостиг на персонал, така и ученическият контингент, изпращан от народните училища, поради своята неподготвеност.

    Така, спомням си от учителската ми практика отпреди Освобождението, че "либерални" родители винаги твърдо настояваха пред учителите момичетата им да учат по-висока наука, за каквато се смяташе тогава класната, отговаряща само по име на сегашната прогимназнална, а в действителност, наспроти метода на преподаванията и наспроти постиженията си, стоеше над нея, разбира се, само за добре наредените класни училища.

     Там нямаше специални девически класни училища. Понякога даже такива родители се съгласяваха, щото дъщерите им да се учат в мъжките класни училища. 

    А понякога, по желание на училищните настоятелства и на самото учителство, бяха образувани отделни девически класове, посещавани само от по няколко момичета, какъвто бе случаят например в Шумен през 1874 – 1875 учебна година. Това добро начало по-късно и в Шумен, и в други градове, постави основите на бъдещите девически гимназии в страната.

    Моята приятелка Кица Хаджиденкова ми напомня още, че е имало случаи преди 1878 година, при които някои момичета в Свищов на интелигентни семейства са завършвали трети клас даже на единадесетата си годишна възраст, а след това са отивали в чужбина доста добре подготвени, напр. по френски език, за който в Свищов са имали учител, Стефан Попов.

    Видно е значи колко е било уместно желанието на централната училищна власт от София да се пристъпи към едно подреждане и към правилни отношения в обучението на ученичките, т. е. да се даде всичко, което тогава можеше да бъде дадено в училищната класна стая. 

    Но тая система на обучение, според скромното ми мнение, в пълния си разцвет и в пълната си приложност идва едва по-късно, след Освобождението. Така се обяснява и обстоятелството, че по време на учителствуването ми в Свищов, значи няколко години по-късно от епохата преди Освобождението, ред обстоятелства са ни заставяли да имаме само два девически класа.

    И наистина, през мое време в класното училище за девици имахме и по-възрастни деца и по-тежки преподавания и, чини ми се, една твърда и наложена от нуждите системна работа. 

    Ние например и в Свищов имахме развити деца на интелигентни семейства, които деца чувствувах, че са за по-горни класове, каквито още нямахме и каквито бидоха открити отсетне, когато тези деца вече бяха завършили курса на класното девическо училище.

    За епохата, която ни предхождаше, мъчно може да се говори, че е носила в себе си едно системно подредено, добре замислено девическо класно образование, да кажем, по типа на руското от ония години. 

    Според както съм запомнила, що се отнася до преподаването на езиците – това мога да кажа поне за немски, френски и руски езици, които познавам, струва ми се, добре – то у нас в оная епоха закрепваше само паралелно с повишеното съзнание на ученици и ученички към всички други предмети и с осъзнатата от родителите нужда децата им да владеят и чужди езици.

    Отделните щастливи случаи, при които добре развити по отношение на познанието и добре подготвени по отношение на езиците деца, ни улесняваха, но в училището бяха рядкост даже за Свищов.

    Оттам идваха и предписанията, които ни бяха изпращани от Министерството на просвещението, да бъдем твърде внимателни в съдействието си за закрепване на образованието в девическите класни училища от първите години след Освобождението на страната. 

    По повод беглите ми бележки за състоянието на учебното дело в Свищов преди петдесет години, както си го аз спомням, освен така приятелското и така нейното писмо на Кица Хаджиденкова, което ми достави истинска наслада, във в. "Мир", брой 9453, прочетох едно кратко пояснение на мен непознатия Иван Д. Иванов по всяка вероятност – свищовец от нашата най-стара генерация, който любезно ми напомня, че бащата на Алеко Константннов през описваните от мен въпросни далечни години не е ходил със старинно кожухче, а бил облечен по европейски и пушел не с чибук, а направо цигари; че това могли са да бъдат навярно други стари първенци на Свищов, като например дядо Коста Желязков, баща на бившия министър Желязкович, и пр.

    Може би, казвам си, паметта да ми е изневерила след преминали толкова много години оттогава, тол кова повече, че се касае за иначе дребни външни страни на тогавашния интересен живот на една отиваща си стара генерация с привичките й, с достойнствата и недостатъците й.

    Но ето че и днес още смятам, че добре си спомням как един ранен следобяд с моята колежка Валковска бяхме тръгнали към така наречената тогава "гръцка махала", някъде край градския парк или недалече от него, и бяхме попаднали в тясна уличка с хубави стари къщи, с високи дувари и с още по-хубави градинки и асми и че под една от тези лози-асми, както съм го описала, с наметнат кожух, сварихме Алеко Константиновия баща Иваница Хаджиконстантинов, толкова добре познат тогава на учителството, което той почиташе и обичаше. 

    Това странно облекло ми бе известно от много други градове на общирните български земи. За някои места то се състоеше от копринена антерия, носена над панталоните, или пък от беневреци, с широк цветен пояс, от един хубав нагръдник с някакви болярски черти на гърдите, а над всичко – дълъг кожух, приличен на ония кожуси, които съм виждала като горно облекло в изобразените фигури на разни ктитори по стените на наши стари църкви и манастири, строени от турската и навярно преди турската епоха.

    Когато и сега, попаднала в някоя от старинните къщи, ми се случи да видя ликове на наши знатни мъже от ония времена в тая носия, неволно си спомням епохата от 60-те години на миналия век преди Освобождението, за Шумен, за Русе, за Солун, за Цариград и Свищов, навсякъде бе почти еднакво, пречупваше се, отиваше си старото, със своите особени нрави, обичаи, костюми, за да отстъпи място на новото, на днешното.

    Въпросната носия се носеше с особена ревност от по-издигнатите и по-състоятелни граждани. Навиците на далечното минало, с тогавашния вкус, често се налагаха и на "поевропейчените свищовци", както обичаха тогава да се наричат родителите на добрите и трудолюбиви ученици и ученички, научили от бащите си тогава, когато Свищов не бе още изпаднал, както по-късно, а цъфтеше и напредваше, да ценят миналото на народа си.


    Цялата книга може да прочетете тук :


    Царевна Миладинова-Алексиева от Струга, Вардарска Македония - "Епоха, земя и хора. Из Българското минало", София, 1939 година

    https://strumski.com/biblioteka/?id=200

     

    или тук :


    ЕПОХА, ЗЕМЯ  И  ХОРА, 

    Из българското минало - по издадени и неиздадени ръкописи на

    http://macedonia.kroraina.com/cm/index.html




     

28 януари 2021

ИСТОРИЧЕСКИ ИЗВОР : Предсмъртното писмо на полковник Сава Куцаров - Директор на полицията през трите последни месеца преди 9. IX. 1944г.

 

Самоубийството на полковник Сава Куцаров обаче е истинско. Има очевидци. 

На 11 октомври в сградата на “Патриарх Евтимий” 22 се появява Главинчев. Необходим му бил за разследване бившият директор на полицията.

Комендантът майор Банков, на когото вече са му дърпали ушите от Военното министерство за подобни”взимания и невръщания” на негови арестанти, се опъва: да му предаде Левчо писмено нареждане. С подписите и на вътрешния, и на военния министър.

Докато да изготвят ордера, във военния арест тресва съдбоносният изстрел.

Научил кой е дошъл за него, Куцаров се е прострелял в главата с пистолет, неизвестно къде и как укриван досега.



Сред вещите му намират писмо до семейството:

Днес ме изискват в Дирекцията на милицията. Ако отида там, очаква ме бавна и жестока смърт”.

Възпитаник на Военното училище в София и завършил право във Франция, Сава Куцаров две десетилетия води борба с “болшевишкия тероризъм”.

След априлския атентат в черквата “Света Неделя” през 1925 г. той е измежду онези изпълняващи заповеди офицери, които отвръщат на комунистите с удар, адекватен на тяхната жестокост.

По-нататък натрупва “грехове” като военен юрист и началник на вътрешното контраразузнаване при Щаба на войската.

Директор на полицията през трите последни месеца до преврата, шумкари не е гонил – това е задача на жандармерията.

На 16 септември, когато на близките му разрешават свиждане, Куцаров им казва:

За мен животът няма повече смисъл. Това, срещу което съм се борил цял живот, стана. Видях трагедията на българския народ”.

Видял е само началото й…”

Откъс от книгата на Христо Троански, "Убийствено червено", 

София, 2004 г.




Ето  и самото предсмъртно писмо на полковник Сава Куцаров, което ми предаде преди няколко години неговият син, сега покойник.