31 август 2019

Преди 27 години : Боянските ливади, 30 август 1992г.




Откъси от книгата на проф. Димитър Ненов





   






 

Проф. Димитър Ненов (1931 – 2014) е доктор на химическите науки, асоцииран член на Института по физикохимия при БАН. 

Член е на Националния координационен съвет на СДС от 1992 г. до 1997 г. и на Националния клуб за демокрация. 

Работи активно в експертните съвети на СДС. 



 

 

 

 

„Боянските ливади“






По това време зрее и друга изненада. Както научаваме от разказа на Тошо Тошев, в края на август Желев му се обадил лично по телефона в редакцията на в. „Труд“ и го поканил на среща в Президентството.[1] В разговора, който се провел в стаята за почивка на президента, участвал и неговият говорител Валентин Стоянов.

 Ето каква причина за срещата бил изтъкнал Желев според Тошев:

 „Управлението на синьото правителство за десет месеца само го е довело до убеждението, че това СДС не е онова СДС, че Филип Димитров, Стефан Савов… и цялата им компания не водят държавата към добро… 
Не го уважават достатъчно, забравили вече били, че той все пак е създателят, не искат да се допитват до него. 

Нещо повече, изолиран и от Филип, и от цялото ръководство на сините, той бе започнал да се усеща като президент дисидент. На няколко пъти външното разузнаване, което си остава към президента и за което се води тиха война между властите, го информира за подготвяне на заговор срещу него – да бъде унижен и отритнат, да го вкарат сред враговете на сините… и явно не очаквайки отговор, казва: – Конфронтация! 

Със синдикатите, с църквата, с печата, с либерали-портокали и прочие… Не мога повече да мълча, защото все едно съм им съучастник, а за мене всъщност са гласували повече хора, отколкото за цялото СДС!“.



Дали точно така е представил Желев своето недоволство, не можем да бъдем сигурни – все пак източникът е Тошо Тошев, открит противник на правителството. Но срещата се е състояла и никой не е опровергал тази информация. Започнало обсъждане в коя медия да бъде изразено това негово недоволство. Популярното предаване по телевизията на Иван Гарелов било отхвърлено. Отхвърлени били и вестниците, включително и вестник „Демокрация“. Като най-удачно се приело предложението на Валентин Стоянов за пресконференция в Бояна.

По-нататък подготовката на самата пресконференция, станала популярна като „Боянските ливади“, била протекла в обстановка на пълна конспиративност.[2]

 Ето какво разказва президентският съветник Михаил Иванов:

 „… виждаме, че Стефан Савов пада, виждаме, че Алексей Алексеев е много щастлив от тази работа… В екипа на Желев имаше голямо недоволство от много от нещата в политиката, на това, което прави и Филип, и правителството, и СДС. Говоря най-откровено и съм дълбоко убеден, че съм имал основания за това… чуваме, че това няма повече така да продължава… Изведнъж ни се съобщава, че ще има пресконференция. Самият Желев е някъде в Бобов дол. Мисля, че беше петък. И като ненормални, там седим и чакаме той де се появи от Бобов дол. В момента, в който влиза, се изсипваме в почивалнята…“

На запитването за какво ще бъде пресконференцията, Желев съобщил, че ще бъде по религиозните въпроси и според Михаил Иванов бил наредил

 „… Мишо и Пламен[3] утре, събота, да дойдат тука, искам пълна документация, ще я раздадем на журналистите и те ще присъстват на пресконференцията, ако нещо закъсам, да има кой да ми помага… в неделя да ги донесат в Бояна… Отиваме в неделя… да ги раздаваме на журналистите“.


Това е последната неделя от месеца – 30 август.

Пред вратата на резиденцията чакат журналистите, които не са специално поканени. На въпрос на Михаил Иванов към Валентин Стоянов защо не ги пускат, отговорът бил „Не е твоя работа…“

Все пак той успява да уреди пускането им.

След тях, разказва Михаил Иванов, „пристига Тошо Тошев. Вальо[4] и Тошо отиват на една маса, отделят се да проиграят какви въпроси Тошо да му зададе. Вальо е виждал текста сутринта. Никаква възможност за каквато и да било намеса и от негова страна включително… единственият, който е виждал текста и с когото се е съветвал, е Георги Величков. Знам го от самия Георги… организацията на мизансцена е такава, че говори само Желев, а ние сме само като тримата глупаци. Аз бях отдясно, в средата Алексей Алексеев и Пламен Богоев… Значи и Алексей Алексеев в ролята на глупак. Да, но той си е свършил преди това работата“.

Най-изненадващото обаче е експозето на президента[5]: 

 „… за оцеляването и подкрепата на реформата трябва да се търси подкрепата на всички демократични сили в страната, да се работи за тяхното обединяване, ние се оказахме пред една погрешна в основата си политика. Вместо обединение – конфронтация: изправени сме пред невероятния факт, когато правителството е обявило война на пресата, война с цялата извънпарламентарна демократична опозиция, която на всичкото отгоре подкрепя платформата на СДС, война с Българската православна църква… опити да се провокира война между основните държавни институции – Парламента, Президентството и правителството…“

Все пак църквата се споменава, но само толкова. Ако Желев беше присъствал на искането на недоверие към правителството от страна на БСП в Парламента, щеше да си даде може би сметка, че неговите мотиви съвпадат напълно с мотивите, изложени тогава от БСП. Нека да си ги припомним:  

„Основният мотив на нашето искане е същността на политиката, провеждана от правителството… политика на конфронтация и на налагане със сила… не диалог, а линия на противопоставяне и натиск спрямо синдикатите… поощряването на незаконните действия за предизвикване на разкол в българската православна църква… За България днес е въпрос от жизнено значение съставянето на правителство, което да провежда политика на съгласието…“[6]

След всичко, което вече знаем по тези въпроси, няма смисъл да се спираме върху очевидно нелепите обвинения за война със синдикатите и църквата. Но обвинението във война „с цялата извънпарламентарна демократична опозиция, която на всичкото отгоре подкрепя платформата на СДС“, сме длъжни да разгледаме.

Коя е тази опозиция и как поддържаше реформата на СДС? Президентът вероятно е имал предвид преди всичко любимите си „либерали“. Да си припомним какво казваше техният лидер Петко Симеонов:

СДС се превърна от организация на демократи в организация на рес­титути… и това, което имат като ориентация, означава реституция и връщане на България на точката, в която е била през 1939 г.“[7]. По-нататък:

 Очертайте трите слабости на тази политика днес…“ Петко Симеонов отговаря: Това е политиката по отношение на частния бизнес, въпросът за земята е нереализуем закон, приватизацията и реституцията. Това са основните четири грешки на правителството“[8]. И още: Обществото трябва да знае, че пазарно стопанство не означава задължително всички предприятия да са частни. Пазарно стопанство, и то много добро, има в страни, в които значителна част от предприятията са държавна собственост“.[9] Както и: отнемането на имунитета на Андрей Луканов, речите, техният тон, личните взаимоотношения на двете групировки в Парламента, не могат да не предизвикат у нас голяма тревога“[10]. Мога да продължа с още становища на Петко Симеонов, но смятам и тези за достатъчни, за да разберем, че „обединяване“ с тях не бе възможно без сериозно отстъпление от програмата на СДС.


Да си спомним и за други видни представители на извънпарламентарната опозиция, например за Петър Дертлиев.

В една декларация, подписана от него и от Стефан Радославов[11], също намираме тезите на президента за „общонационално съгласие на некомунистическите демократични сили“ и „възстановяване на диалога със синдикатите“. Там обаче намираме и това, което Желев не казва, а именно какви според тях „достатъчни условия, за да се постави началото на едно такова сътрудничество“, се изискват. Оказва се, че става дума за „промяна в модела на икономическата реформа, която да включва и изменение на Закона за приватизацията“, поради това че „икономическата реформа е взела погрешна посока“.

Ето и какво конкретно изменение искаше Дертлиев[12]: „… искаме да ни се върне нашият дял от държавната собственост – като получим безплатно ваучери… Така 25% от тази държавна собственост ще получи ново лице…. Ами останалите 75%? Част от нея ще остане държавна – но трябва другояче да се стопанисва… Да влезе в конкуренция на пазара – а една нарастваща част, в продължение на години, ще бъде приватизирана чрез продажба“.
И пред неговите искания ли трябваше да отстъпи правителството в името на обединението? И струваше ли си да се разширява социалната база на СДС с партии, които дори не успяха да получат прилична „подкрепа, за да влязат в Парламента, ако срещу това трябваше да се отстъпи от основни принципи на дясната политика?
На самата пресконференция Румен Петков[13] попита как гледа президентът на „идеята на Българския демократичен център за „Кръгла маса“ като такава“. Тази идея беше лансирана от Петко Симеонов в печата две седмици преди „Боянските ливади“[14].

Президентът, като да бе вече обмислял този въпрос, та имаше готов отговор: „Кръглата маса“ е една от… пътеките за изграждането на такова съгласие, към взаимно оглеждане на позициите, към намиране на някакъв компромис“. Забележителен е обаче коментарът на посланик Ферейра на тези негови думи: „Желю Желев препоръча на СДС да премине незабавно… към политика на национално помирение. За целта предлагаше да се свика „Кръгла маса“ и в това ясно личеше намерението му да възстанови модела, който бе успял да осъществи през януари – май 1990 г… президентският ход бе явен. Желю Желев обаче забравяше, че всяко политическо действие си има време и че неговата личност вече не е тази на начеващия политик, току-що излязъл от периферията…“[15], ще рече – не му подхождаше вече да заема наивни позиции.
Желев продължи със своята фикс идея и в отговор на въпрос на Екатерина Бончева[16] за неговото участие в предстоящото национално съвещание на СДС каза: „… ще настоявам на конференцията нещата да се преосмислят основно, СДС да се ориентира към една друга стратегия и СДС да стане инициатор за обединението на всички демократични сили в България. Другото за мен е сектантство… Ако СДС иска да осъществи реформите… трябва да разшири своята политическа подкрепа и своята социална база“.

 А на Георги Коритаров, който питаше: „Къде конкретно вие виждате онзи потенциал, онзи материален носител в рамките на коалицията СДС, който би могъл да стане инициатор на промяна в тази политика?“, Желев отговори така: „Опитът на Луджев да създава център за нова политика не е решение на проблема. Това трябва да стане вътре в самата коалиция, и то трябва да бъде направено от самите партии. Те трябва да се преориентират към това“. Оказа се, че за първи път президентът не подкрепи Луджев, а като че ли започна да разчита по-скоро на социалистите от АСП.
Когато започнах да чета материалите от тази пресконференция, с любопитство очаквах да разбера какви толкова важни въпроси е уточнил Валентин Стоянов със съзаклятника Тошо Тошев. Останах изненадан. Оказа се, че темата е постоянният спор за първенство между Савов и Желев. Тема незначителна в контекста на действителните проблеми, но за съжаление изиграла съществена роля в развитието на отношенията между СДС и президента. Само че за първи път инициативата се предоставяше, очевидно по предварителна уговорка, на самия Желев. Тошев, в характерния си журналистически стил, бе попитал:

„Един господин, който много често се обижда, включително на журналисти и на други длъжностни лица, че понякога не му козируват, друг път не го посрещат на летището в Ню Йорк или Вашингтон, не зная точно къде е кацнал, се опитва да представлява държавата и да ръководи посланиците на България. Смятате ли, че това е редно, ако се сещате за кого става въпрос?“.

И в отговор Желев бе поел за първи път инициативата в спора за първенство и то публично, но без никаква дипломатичност, грубо:  

„Мисля, че вие намеквате за господин Савов… той е един от народните представители, пръв между равните. И нищо повече. Всичките му останали функции са чисто технически…“
Става дума за председателя на Народното събрание, третия по ранг политик в държавата. Все пак един достопочтен възрастен човек, който „подкрепя платформата на СДС“. Въпреки постоянните си наивни претенции да бъде считан за първия човек в държавата, които никой не приемаше сериозно, той никога не си бе позволил да говори открито непочтително срещу президента. Замисляше ли се Желев дали по този начин работи за „обединяване на всички демок­ратични сили“, за което твърдеше, че ратува?

Не приличше ли понякога неговото поведение по-скоро на лична „война“, а не на борба за каузата? Успял ли бе да надрасне „начеващия политик, току-що излязъл от периферията“?

С удовлетворение прочетох на следващия ден отговора на самия Стефан Савов:  

„Не мисля, че изявленията на президента могат да бъдат основание да извадим шпагите“[17].

 Добър урок по отговорно политическо поведение, нали!

Как реагира на всичко това Националният координационен съвет на СДС?

В деня след изявлението в Бояна[18] той се събра в пълен състав под председателството на Филип Димитров. Разбира се, позицията на президента беше на първо място в дневния ред. На заседанието присъстваше и известният ни вече Алексей Алексеев, представен в протокола като съветник на президента, който „отговаря на въпроси за пресконференцията на Боянските ливади“. Всеки може да си представи колко бурен е бил дебатът с негово участие.
Тъй като бе предвидено становището на Съвета по този въпрос да се използва само като основа за изявление, то не бе публикувано. Поради това го привеждам изцяло:

„1. Националният координационен съвет изразява учудване, че в една парламентарна република, каквато е България по конституция, президентът се нагърбва с неща, които не са негов прерогатив.

2. Погрешни са оценките на г-н президента, че съществува социално напрежение и от друга страна – че в България нищо не се случва.

3. Съюзът на демократичните сили е призван да изпълни своята предизборна програма в рамките на 4 години, а не на десетия месец след управлението си.

4. Недостойно е президентът да се намесва и да казва: „Не ми харесва работата на следствието“ във връзка със случая Луканов, още повече че има тайна на следствието.

5. Правителството не е обявило персонална война никому, а война се води срещу правителството на СДС. Правителството е обявило война на корупцията и престъпността.

6. Не е етично да се говори за „Кръгла маса“ сега, когато има законно избрано Народно събрание.

7. Не е необходимо да бъде инициирана среща с президента Желев през следващата седмица по повод на неговата пресконференция (Всички са против срещата, с изключение на три организации „за“: АСП, ХСД и Съюза на репресираните).“


А по точка втора от дневния ред решението гласи:

 „На политичес­кото съвещание на СДС да бъдат поканени като делегати президентът и вицепрезидентът и там да се разгледа въпросът за лоялността на г-н Желев към СДС предвид изявленията му на вчерашната пресконференция“.

Това е една разумна и премерена реакция.
Фактът, че този текст не бе публикуван, може би е бил знак, че на казаното от Желев не е трябвало да се обръща специално внимание. Несъстоятелността на изказаните от него обвинения не се нуждаеше от поясняване.


От многото коментари в пресата на казаното от Желев на първо място бих поставил това на Йордан Соколов:

„… тази конфронтация – тя е нещо естествено… защото именно тя говори, че реформата се извършва и че промените стават“[19].

Е, имаше и предпазливи хора.

Финансовият министър Иван Костов[20], заради когото премиерът понесе особено много нападки, беше казал само:

 „Коментарът на думите на президента е работа на Филип Димитров, той отговаря за правителството, аз съм дребна риба“.

За да можем да си съставим по-цялостна представа за политическата ситуация, трябва да се спрем на още две мнения.

Първото е на Ахмед Доган.

 То, както винаги, е достатъчно уклончиво, за да може авторът му да си осигури простор за маневриране в бъдеще:

 „И в Парламентарната група на самото СДС, и в извънпарламентарните сили има становище, че правителството, особено някои от министрите, достигна тавана на своите възможности. Вместо да държат здраво лостовете за ускоряване на реформата, те силно ограничиха пространството на частната инициатива. Вместо да търси консолидация, правителството се конфронтира с много сили, в това число и със синдикатите… Не мисля, че изявлението на д-р Желев беше хвърлена ръкавица, нито че подсказването на необходимостта от промяна или на министри, или на самото правителство означава политическа криза. В дискусии мнозинството ще трябва да намери общата формула за ускоряване на промените, но реални, а не на думи“[21].


Остава също неясно „общата формула за ускоряване на промените“ означава ли за него задължителна „промяна, или на министри, или на самото правителство“.

Откровената реакция на комунистите обаче откриваме в дневника на Николай Тодоров.

Той, изглежда, е проследил запис на пресконференцията още същия ден и го коментира така:

„Най-после Желю преодоля вътрешните си колебания и зае ясна позиция по отношение действията на правителството и на председателя на НС. Той се разграничи решително от тях, осъди ги като водещи до безизходица и до провал синята идея. Същевременно той се обяви за национално помирение, като осъди законодателното провеждане на декомунизацията. Игнорира БСП, но на този етап бе достатъчно казаното от него“[22].

Оказва се, че комунистите дешифрират отхвърляната от Желев „конфронтация“ като осъждане на „законодателното провеждане на декомунизацията“ – нещо, което той не посмя да обяви експлицитно в Бояна, но те явно са доволни от неговата позиция.

В Майнц, няколко дни по-късно, се бе състоял конгрес на Либералния интернационал. На заседанието на 4 септември Желев беше държал реч[23] върху идеята си за национално помирение.

В тази реч, която е естественото продължение на изявлението му в Бояна, президентът е много по-конкретен. Преди всичко той твърди, че у нас, в България, „в обществото като цяло е постигнат консенсус по отношение целите на реформата“.

Но от сравнението на програмите на СДС и ДПС, както и от изявленията на Петко Симеонов, на Дертлиев и на редица комунистически радетели за социална пазарна икономика вече разбрахме, че това далеч не е така. За Желев „пазарната икономика, която се опитваме да създадем, е единствената гаранция за демокрацията в страната“.

Но в страната по това време имаше привърженици на пазарна икономика с държавни предприятия както и убедени радетели на изцяло частна инициатива, които смятаха, че именно без нея няма демокрация. Така самó по себе си приемането на пазарната икономика не според всички осигурява „консенсус по отношение целите на реформата“. Реформата, според програмата на СДС, преследва нещо повече от просто пазарна икономика. Тя има за цел създаването на капиталистическа икономика, основана на частната собственост.

 Но Желев не уточнява всичко това.
Това предпазливо третиране на целите на реформата бе необходимо на Желев, за да обоснове своята нова идея за национално помирение: „Идеята за национално помирение, която неотдавна предложих, ми се струва задължително условие за осигуряването на такава широка социална подкрепа за реформата“.

Така достигаме до най-интересното в тази реч – признанието какво разбира той под национално помирение:

 „Основната задача на прехода… е създаването на такова политическо пространство, което маргинализира крайностите и в което политическата борба е между левите и десни либерали, както и да се наричат те“.

 Оказва се, че трябва правителството да се откаже от своята дясна политика и всички да станат леви и десни либерали.

 Не прилича ли това предложение за помирение по-скоро на примирение на всички останали с неговата либерална утопия? Така ли ще се постигне „широка социална подкрепа за реформата“?

Но в текста на речта има и по-откровени обяснения за смисъла на това помирение: „… националното помирение и успехът на икономическата реформа са за мен истинската декомунизация и затова се противопоставих на специално декомунизационно законодателство… това, от което имаме нужда сега, е „антикомунизъм с човешко лице“.
А трябваше ли по същия начин Германия да се откаже от законодателната денацификация в името например на някакъв измислен антифашизъм с човешко лице? И какво античовешко има в исканията за лустрация, която само отстранява комунистите от ръководни постове, без да им отнема правото на труд. Нима е човешко спрямо този изстрадал народ те да бъдат оставени по местата си, за да пречат на реформите.

Защо отново използваше термина „национално помирение“, от който се отказа под натиска на своите опоненти от СДС на срещата на 27 юли 1992 г.? От ареста на Луканов ли, или от недоволството на Елцин, заради действията на Филип Димитров, бе предизвикано изявлението на „Боянските ливади“?

 Не изпълняваше той ли някакъв ангажимент, поет още по време на избора му за президент от Великото народно събрание? Или някой му внушаваше, че постът му е застрашен от правителството?

Не беше ли започнал всъщност да води лична война за политичес­ко налагане?

Много са въпросите, които очакват отговор.

На следващия ден, 5 септември, Николай Тодоров, чест съветник на самия Жан Виденов, е записал в дневника си:

 „С интерес следя развитието на Ж. Желев. Отново негово изявление в Майнц потвърди позицията му на отрицание на сегашната политика на СДС, на правителството и Координационния съвет. Явно трябва да се очаква някаква политическа развръзка до края на месеца. От съществено значение е ролята на ДПС, която, изглежда, единствена може да предизвика парламентарна криза. Ж. Желев би могъл, но едва ли ще се реши на такъв ход. БСП няма интерес от скорошни избори и няма да предизвика падане на правителството с външен натиск. Поне дотогава, докато обстановката не стане нагорещена“[24].


В този запис има един много съществен момент – това че според БСП евентуалното падане на правителството е щяло да предизвика предсрочни избори. Ще си спомним за това по-късно


[1] Информацията за срещата в Президентството е според: Тошев, Тошо. Лъжата, Жан, Иван и другите, с. 311 и сл.
[2] В следващото изложение на този въпрос следвам данните от интервюто, което президентският съветник Михаил Иванов ми даде на 6 август 2008 г. Цитатите са от същото интервю.
[3] Михаил Иванов и Пламен Богоев.
[4] Валентин Стоянов.
[5] Желев, Желю. Политически речи. Фондация „Д-р Желю Желев“, 2003, с. 198. Също: в. „Труд“ 31 август 1992 г.
[6] Цитатите са от „Мотиви към проекта за решение за гласуване на недоверие на Министерския съвет на Република България“, представени в Парламента към искането на БСП за недоверие на правителството.
[7] Петков, Владимир. Стремежът към синьото е естествен, след като дълго те заобикаля червено, интервю с Петко Симеонов. – В: Труд, 2 юни 1992 г.
[8] Петко Симеонов пред в. Вселена – Михайловград, 14 август 1992 г.
[9] Симеонов, Петко. Имаме нужда от българска буржоазия, а не от вносна. – В: Бъл­гарски бизнес, 7 – 14 май 1993 г.
[10] Анкета „Земя“, „СДС си вкара суперавтогол“, коментират четирима политически мъже. Симеонов, Петко. В: Земя, 9 юли 1992 г.
[11] Декларация на Изпълнителното бюро на Българската социалдемократическа партия, изх. № 185 от 18.07.1992 г.
[12] Петър Дертлиев пред в. Труд: Реституция ли? О’кей – ами моят дял?“, 18 януари 1992 г.
[13] Българско радио, програма „Хоризонт“.
[14] В: Вселена– Михайловград, 14 август 1992 г.
[15] Ферейра, Луиш Гонзага. Революция на изток, с. 487.
[16] Радио „Свободна Европа“.
[17] В: Труд, 1 септември 1992 г.
[18] Протокол № 32 от 31 август 1992 г.
[19] В: Труд, 1 септември 1992 г.
[20] Пак там.
[21] Пак там.
[22] Тодоров, Николай. Дневник. Т. ІІ, с. 2453.
[23] Желев, Желю. Политически речи. В средите на Президентството се говореше, че автор на текста бил И.К.
[24] Пак там, с. 2454.


(...)


 
Още на следващия ден Иван Палчев от името на Парламентарната група на Движе­нието за права и свободи внесе в пленарната зала предложение, подписано от 31 народни представители, с което се предлагаше на 20 октомври да се проведе закрито заседание на парламента на тема: „Право­мерността на действията на министър-председателя на Република България г-н Филип Димитров и неговият съветник г-н Константин Мишев във връзка със сделка за оръжие за съседна страна, действия­та на Националната разузнавателна служба, изложени в доклад на директора на службата г-н Бриго Аспарухов, както и неговото поведение във връзка с този случай.". 

Този текст обединяваше исканията на комунистите от предишното заседание с тези на Филип Димитров, но очевидно тежестта беше поставена върху първите..
Ситуацията се очертаваше като особено тревожна та в навечерието на влязлото междувременно в дневния ред на парламента заседание се събра Националният координационен съвет на СДС за да определи тактиката си на поведение в Парламента. Съветът реши1:

 „Препоръчва на Парламентарната група на СДС да напусне извънредното пленарно заседание във вторник, 20.Х.1992 г. при положение, че ДПС в съюз с БСП наложат решение същото да бъде закрито. ... би могла да остави до двама-трима свои представители, които не участват, но наблюдават процедурата и разискванията.” 

Решението беше взето с 10 гласа „за” (СДП, ДП, КЕП, ОХДЦ, АСП, РП, БЗНС НП в СДС, БДФ, ФНСД и НДЗПЧ), 4 „против” (НСДП, РДП, ХДС и ФКД) и 1 „въздържал се”: („Екогласност”).

 Четейки сега този протокол с удовлетворение си припомних, как представителите на ФКД – Данчо Василев и моя милост - бяхме от противниците на такова поведение.

 Инициативата за решението изхождаше все пак от самата парламентарна група. Авторите на предложението като да предпочитаха Координационния съвет да поеме отговорността за него, ще рече, че не бяха уверени в неговата полза.

 След като се очакваше да бъдат представени пред Парламента данни представляващи държавна тайна очевидно заседанието не можеше да бъда открито. С това решение обаче за напускането на Парламентарната група Филип Димитров се лишаваше от защита от страна на парламентаристите от СДС. Въпреки че турските и комунистическите депутати преобладаваха, една аргументирана масова подкрепа от пленарната зала би могла да повлияе все пак на взетото решение. Беше решено поне
 „.Стенограмата от разговора при президента Ж. Желев, проведена на 2.Х.1992 г. ... да бъде публикувана в утрешния брой на в. „Демокрация”.”. 

Разбира се това се предвиждаше да стане със съответно анонимизирана на текста, така че никой да не може да бъде обвинен в изнасяне на държавни тайни. 

Филип Димитров трябваше „.... да направи изявление към нацията, в което да стане ясно каква ще бъде целта на закритото пленарно заседание.”.

В началото на следобедното заседание на Парламента на 20 октомври председателстващата Снежана Ботушарова съобщи за постъпилото предложение за провеждането на закрито заседание. Веднага след това прочете още едно, постъпило също на 16 октомври предложение, подписано от Александър Йорданов с което се иска „... точка първа от дневния ред на засе­данието на 20 октомври 1992 г.:

1. Разглеждане дейността на Националната разузнавателна служба.
2. Разглеждане поведението на генерал Аспарухов - директор на Националната разузнавателна служба във връзка с дадената на 18 септември 1992 г. пресконференция и отказа му да даде исканата от министър-председателя информация, а така също и последиците от това негово поведение за националната ни сигурност.
3. Разглеждане на всички обстоятелства, свързани с осво­бождаването на президентския съветник Здравко Попов, осъществявал контакти с чуждестранни търговци на оръжие".”.


Стенограмата от заседанието при Президента на 2 октомври се оказа действително публикувана във в. „Демокрация” та Александър Йорданов заяви:

 „.... след като .... този документ е станал вече открит, аз не виждам никаква логика да се отива към закрито заседание. ..... Аз не мога да имам закрити мисли, тайни мисли от българския народ.”. 

На това веднага възрази Юнал Лютфи: „.... нашето движение предложи заседанието да бъде закрито. ..... доклада на ген. Бриго Аспарухов, както и отговорите, които вероятно ще даде уважаваният господин министър-председател Филип Димитров, ще съдържат държавна тайна.”.

 Със 128 гласа срещу 93 се прие заседанието да бъде закрито и Парламентарната група на СДС начело с Александър Йорданов напусна заседанието като Ботушарова предостави ръководството на Кадир Кадир. 

Откритата част от заседанието завърши с може би най-притворното изказване, което се беше чувало някога в Парламента. Юнал Лютфи изрази не само искрено съжаление от напускането на групата на СДС, но и заяви: 

Ние, депутатите от Движението за права и свободи, нямаме никакво намерение да водим и да правим заговор срещу правителството, което ние поддържаме.”.

Така малко след 17 часа започна поредното закрито заседание. Този път от страна на турците Иван Палчев обясни, че след като общественото мнение било манипулирано в две посоки – „Едната .... изключително към вината на разузнаването и на ген. Аспарухов, а другата .... насочена изключително срещу правителството.”, групата от тридесет и един депутати предлагали „.... двете теми да бъдат обединени.”. 

Как трябваше да стане това „обединяване” личеше от формулировката на председателстващия Кадир Кадир още в началото на заседанието:

 „ПРАВИЛНОСТТА НА ДЕЙСТВИЯТА НА МИНИСТЪР ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ ГОСПОДИН ФИЛИП ДИМИТРОВ И НЕГОВИЯ СЪВЕТНИК КОНСТАНТИН МИШЕМ ВЪВ ВРЪЗКА СЪС СДЕЛКА НА ОРЪЖИЕ ЗА СЪСЕДНА СТРАНА. 

Действията на Националната разузнавателна служба, изложени в доклада на директора на службата ген. Бриго Аспарухов, както и неговото поведение във връзка с този случай.” Спазил съм точно според стенограмата използването на двата различни шрифта за двете теми. Такова странно изписване не цели ли да подчертае акцента усетен от стенографа при тяхното обявяване? Въпреки това Юнал Лютфи отново беше изказал своята увереност, че „... това заседание ни най-малко не е насочено срещу авторитета на правителството, срещу дейността на правителството в темата, която ще обсъждаме. Напротив, ние искаме да знаем истината.”. 

Но пък в синхрон с истинските намерения на намиращите се в залата продължавайки обяви насоката на дебатите: „А истината - всички очакваме, че голяма част от нея – се съдържа в доклада на ген. Аспарухов.”.

В залата разбира се присъстваха Филип Димитров с министрите Лучников, Соколов и Праматарски, както и Бриго Аспарухов. 

Президентът този път отсъстваше. По предложение на Юнал Лютфи заседанието трябваше да изслуша доклад на Аспарухов, а Филип Димитров заяви:

 „... ще присъствам в залата и ще вземам думата ...”.

 Така депутатите взеха решение само за поканване и изслушване на Бриго Аспарухов. Уловката криеща се в тази процедура усети отново министър Светослав Луников, който настоя поради това, че 

В основата на нашите обсъждания е съвещанието, което стана при президента и на което се разгледа доклада на господин Аспарухов. .... ние трябва да започнем нашите разисквания като най-напред изслушаме записа на този разговор .... а не това, което той [Аспарухов] сега ще ни предложи.”. 

Такава процедура би върнала акцента на обсъжданията върху гафа на генерала, както е било и на заседанието при президента. Но именно това не искаха организаторите на заговора, та отминаха предложението на Лучников без да реагират.

Аспарухов трябваше да представи пред депутатите своя доклад от 2 октомври в президентството. Вместо това той изнесе една обширна информация, която започваше с данни за операциите на югославското военно контраразузнаване, които нямаха нищо общо с темата на заседанието, но трябваше да създадат впечатление за информираността на генерала. 

Последва, също излишно, изброяване на изпратените от неговата служба информации до правителството, докато накрая се стигна и до описание на оперативните данни от посещението на Мишев. Конкретни данни за самите водени разговори разбира се няма освен общата фраза: 

Разговорът бил главно по въпросите на доставка на оръжие ...”. За сметка на това се съобщава, че българите „.... са пристигнали с черен „Мерцедес” и синьо „Сузуки-Марути”,” и че след тръгването на групата между хората от македонското разузнаване се коментирало, че присъствието на Мишев е благоприятен фактор, като на Мишев се приписва изразът „Аз щом съм тук, смятам, че ще стане”.

 Разбира се не е ясно какво ще стане и дали това е казано от самия Мишев или е цитат от въпросния коментар.

Конкретните заключения в доклада на Аспарухов звучат съвсем произволно: „... достигнахме до извода, че вероятно се подготвят реекспортни сделки , целящи преодоляване на ембаргото, наложено върху Босна и Херцеговина и Сърбия за внос на оръжие ...” и също, че на македонския министър на вътрешните работи Фръчковски

 „... се възлага ....” привличане на български фирми за внос на оръжие като „Замисълът е бил да се реализира сделката и тогава да се проведе заключителната операция по компрометирането на България и нейното правителство.”. 

Кой му възлага, чии е замисълът, няма ли при компрометиране на България да бъде компрометирано и правителството на Македония за допуснат реекспорт за Сърбия и може ли македонски министър да участва в доставка на оръжие за заплашващата страната му сръбска войска не става ясно.

Едно нещо обаче от доклада на генерала следва категорично – данни за сделка няма! Няма дори данни за уговорена сделка! Има само негови спорни хипотези за нечии бъдещи намерения. Или както казва Филип Димитров на същото заседание „.... никой, дори ген. Аспарухов, не се опитва да твърди, че оръжейна сделка е била сключена. Ген. Аспарухов обаче си позволява въпреки това да се яви пред медиите и да заяви, че има категорични данни за това, че съветник на българското правителство е забъркан в оръжеен бизнес, ....”

Заключението на Филип Димитров бе, че всъщност

 „.... цели, които биха могли да бъдат преследвани от сили, за които можем да кажем, че не действат в наш интерес .... бяха реализирани .... в резултата на действията на ген. Аспарухов. Един низ от ..... действия ..... подготвен очевидно по-рано, .... целящи да дискредитират българското правителство, да поставят в неблагоприятно положение добре настроените към България хора в Македония, да поставят под угроза отношенията между двете държави и по този начин цялостно да дестабилизират ситуацията в страната.

Министър Йордан Соколов в допълнение разказа за срещата си от предишния ден с македонския премиер Цървенковски и за неговата реакция на изявленията на генерала:

 „Те са особено засегнати от изявленията на ген. Аспарухов. За тях е недопустимо той да дава проценти каква част от македонските специални служби и от македонското правителство били просръбски настроени. .... Там вече се счита като обществено злепоставяне да се каже, че някой човек е просръбски настроен. .... И там едва ли не възприемат като кощунство една такава постановка на въпроса – че Македония може да е заинтересована чрез нея да се нарушава ембаргото.”

Следват въпроси към докладчиците. От стенограмата установих, че само двама души от ДПС участват в дебатите. Това са Иван Палчев и Юнал Лютфи. За сметка на това от страна на комунистите участието е масово – 14 души. Оказа се обаче,че в нарушение на становището на Координационния съвет от страна на СДС присъстват също двама депутати. Това са Асен Мичковски и Стефан Караджов, които участват по своя воля като критици на правителството. Като официален представител-наблюдател от СДС е само Николай Слатински.

Въпросите към Бриго Аспарухов и към Филип Димитров са формулирани по подобие на казаното от генерала на злополучната пресконференция така, като че ли всъщност е имало сделка. Димитър Йончев като че ли е забравил какво е говорил на заседанието при Президента сега пита:

 „Защо са предприети сега тези рисковани действия, за които тук чухме, ако те поставят България под възможна опасност ...” и също „.... влизал ли е господин Филип Димитров в кръга на подозираните лица след като е уточнена самоличността на Константин Мишев.”. Независимо от контекста в който са употребени тези изрази тяхната манипулативна цел е очевидна. След него Филип Боков е по директен: „... дали сте чували за решенията на Лондонската конференция ..... страните-участнички да се въздържат да продават оръжие на републиките на бивша Югославия?”, 

Информира ли ви ..... посланикът на България в Страсбург ..... в Съвета на Европа .... че България остава сред страните, които би трябвало да се въздържат да продават оръжие на всички републики от бивша Югославия?” 

и също „Знаеше ли господин [Стоян] Ганев ... за действията, които Вие предприемате в Македония? ..... на Лондонската конференция ... той пое ангажимент България да не търгува с тези страни”.

 Напразно Филип Димитров отново и отново обяснява: „.... въпросът е зададен подвеждащо и сугестивно, защото той изхожда от предвзетата идея, че сделка като сделка е била обсъждана .... Нещо, което, както подчертах не е предметът на тези разговори ....”.

 Въпросите продължават в още по-нападателен дух. Мичковски, член на правителствената парламентарна група пита: 

„... Константин Мишев фактически е осъществил срещи в Македония с подставени лица на разузнавателни и контраразузнавателни служби на чужди държави, в това число и враждебно настроени към Република България .... Не считате ли, че това е твърде опасно за сигурността и международния имидж на страната?” - някой беше казал, че няма по-лош дявол от бивш ангел. 

Тошо Мухтанов (той поне е ясен – излиза от името на БСП) смята че „.... ако той [Мишев] е действал като официално длъжностно лице, пратеник на правителството, но е влязъл във връзка са неоторизирани фирми за търговия с оръжеен бизнес .... работата излиза извън релсите.”. Филип Димитров вече не намира смисъл да отговаря: „(смее се)2 ... непрекъснато ми задават едни и същи въпроси може би с някакво очакване. Дами и господа, не се хабете в тази насока.”. Но те продължават. Емилия Томова подхвърля реплика за получавана от Мишев комисионна. Самият Бриго Аспарухов, очевидно забравил, че му се е налагало под натиск на президента да се извинява публично на премиера, сега чувствайки подкрепата на залата след като повтаря думите си от пресконференцията нахално заявява, че казаното тогава било светата истина: „... няма да скривам истината, защото тя е необходима на България сега. Защото подобно скриване на истини може да удари по авторитета, крехкия авторитет на България пред общественото мнение.”. 

Да си припомним каква беше изказаната тогава от него „истина”: „забъркването на един от съветниците в оръжеен бизнес” и също „някои хора умело издигат лозунга: „Крадци – дръжте крадеца”.”. По-нататък забравеното извинение е заместено с атака: „Защо да не приемем, че тази информация, казана в пространството, господин министър-председател, беше да не стигне Вашият съветник до някакъв по-друг край?”. И на учудването на Соколов за това „Как ще стигне до друг край?” отговорът е „Да вземе например комисионни. ....”.

Питам се, би ли имал смелостта един държавен служител, принуден вече от президента да се извинява за думите си, да се обръща така нагло към главата на правителството, ако в страната в този момент не се намираше Шарапов?

Тук вече единственият официален представител на СДС, Слатински, не издържа и нарушава решението на Координационния съвет да не участва в дебатите като се опитва да насочи дебата към поведението на Аспарухов: „.... разговарял ли е преди пресконференцията с президента, ген. Андреев или Алексей Алексеев по повод на тази пресконференция .... осъзнава ли вече, че изказването му на пресконференцията нанася сериозен ущърб на страната и е пряко покушение срещу това правителство, ...... като човек под пагон, държи ли .... на думите си от извинението, произнесено след съвещанието при президента ....?”.

 От отговорите на Аспарухов полезната информация е само, че преди пресконференцията е говорил с президента: „.... господин Желев като президент на републиката трябваше да знае, че участвам в тази пресконференция.”. Но изявлението си било негово решение.


По-нататък Палчев, като да се чувства неловко, но все пак пита „.... дали в някакъв момент Сърбия може да се реши да злепостави нашия министър-председател чрез някоя публикация ... обществото е гладно за разсъждения по тази информация. .... все пак става разговор за сделка с оръжие за 200 милиона, .... при частните фирми винаги става дума за комисионна, и аз не зная колко, но от порядъка на 8-10% си позволих да кажа произволно. Примерно. Нека да са 4%. Все едно – 2%. Някакви проценти има. ...... общественото мнение би си задало въпроса: добре, там става дума за милиони долари комисионна (би станало дума ако се сключи сделката), не може ли да бъде злепоставен министър-председателят, ако не дай си Боже неговия съветник .... висшата изпълнителна власт, колкото и да има доверие на своите чиновници .... винаги се оставя една вратичка, за да може ако се докаже още нещо, да се разграничи от извършителя на това действие. .... исках да чуя от министър-председателя, че той такава вратичка си е оставил, ...”.

Мисля, че няма смисъл да предавам отговора на този абсурден въпрос. За каква комисионна и за каква вратичка може да става дума след като не е имало дори намерение за сделка? Депутатите в залата и самият Аспарухов се държат така, като да не са чули, че за сделка не е ставало дума.
Времето за провеждане на заседанието както и разрешеното според правилника на парламента двучасово продължение обаче се оказаха изчерпани и заседанието трябваше да бъде прекратено без да се е стигнало до решение. Изходът е ново извънредно заседание. Според правилника за провеждане на закрито заседание обаче е необходимо ново предложение от поне една десета от народните представители и то депозирано писмено до 18 часа в деня, преди заседа­нието. Такова предложение няма, но 122-ма народни представители въпреки разпоредбата на правилника решават веднага след края на приключващото заседание да започне ново заседание по същата тема. 
 
И то протича в същия дух. Дори Школагерски, който претендира, че задава въпросите „... като юрист на юрист” формулира питането си като че ли сделка, макар и нереализирана има:

 „... становището, което той [Мишев] е взел нито да затваря, нито да отваря вратата, считате ли, че по този начин не са злепоставени интересите на страната, след като в един такъв разговор участва и Ваш личен съветник? ..... Защото и нереализираната сделка, когато се участва от името на един премиер, може да бъде злепоставен той, а в негово лице и цялата страна. Защо решихте да се злепоставите самите вие, ....”. Говори като за участие на Мишев в оръжеен бизнес даже задавайки въпрос към Бриго Аспарухов,: „.... защо поехте Вие риска на тази злощастна пресконференция да повдигате въпрос за участието на съветник на премиера в оръжеен бизнес?”. 
 
Тук следва патетичният отговор на генерала: „Да, осъзнавах риска, господа. Осъзнавах риска и го направих в името на България. (Бурни ръкопляскания) В името на България съм готов да понеса всичко.”.
 
Кое в тук е по нелогично – самият отговор или ръкоплясканията от залата?
Нека цитирам още няколко въпроса.

 Елена Поптодорова пита: „На нас ни се каза, че такава сделка не била сключена. Но би ли била сключена тази сделка, ако не бяха действията на службата ръководена от Генерал Аспарухов?”.

 Отново въпроса е формулиран така, като че ли е имало преговори за сключване на сделка. По същия начин е зададен и въпроса от втория критик на правителството от страна на СДС – Стефан Караджов:

 „.... търговия с военна и специална продукция могат да извършва само фирми, които са получили лиценз за такава дейност от правителствената комисия. Понятието дейност включва не само сделката и нейната реализация, а и предхождащите сделката срещи и разговори. .... не смята ли господин министърът, че има нарушение в тази област на участвуващите лица?”. 

Отново се твърди, че е имало преговори за сделка.
Защо ли именно този въпрос ми звучи особено противно?
Така се стига до проекта за решение. Юнал Лютфи представя текста, като не пропуска да съобщи, че в групата, която е автор на предложението има представители и на трите парламентарни групи. Филип Димитров го поправя: „На двете.”. „Не ...” е отговорът – „... в нея участвуваха и хора от СДС.” И така Лютфи чете:


Проекторешение .... 

Министър-председателят е възложил еднолично на своя съветник като е пренебрегнал компетентни за това органи да участвува в разговори относно оръжеен бизнес със страна от състава на бившата СФР Югославия, която се намира под ембаргов режим. Допуснал е въвличането на правителството в разговори между частни фирми за търговия на оръжие, без те да са овластени за това. Подценил е предоставената му от директора на Националната разузнавателна служба информация.

Въз основа на тези констатации и на основание чл.86 от Конституцията, Народното събрание на Република България реши:

1.Министър-председателят на Република България господин Филип Димитров със своите действия е създал условия за уронване на престижа на страната и е породил предпоставки за накърняване на националната сигурност.

2.Националната разузнавателна служба на Република България е действала правомерно и професионално, .... Същевременно изразява неодобрение относно участието на директора на Националната разузнавателна служба в пресконференция и направените от него предварителни изявления по този случай на нея.”.

За всичко бил виновен премиерът. Бриго Аспарухов се укорява само за това, че изявленията му са „предварителни”, а не за това, за което Желев го беше задължил да се извини след съвещанието в президентството - че „.... няма такъв съветник замесен в оръжеен бизнес.”. Като че ли с отсъствието си президентът го беше освободил от задължението му.

След прочитането на това предложение Филип Димитров и министрите напускат заседанието.

Слатински единствен протестира срещу предложението окачествявайки го като „... превратно тълкуване на фактите, ...”.

Процес със съдници, глухи за доводите на обвиняемия, не е нашенско изобретение. На Пол Клодел дължим едно забележително описание на съда над Жана дАрк през 15 век: 

„Съдията: Жана, признаваш ли, че ти извърши това с помощта на дявола?

Жана: Аз казвам: Не!

Съдията: Какво казва тя?

Секретарят: Тя казва, че казва „да”.

Съдията: Запиши, че тя е казала „да”!”3

По ирония на съдбата съдията е носел фамилното име Кошон4. Оказва се, че подобна кошонщина може да се случи и в края на 20 век.

Предложението на Лютфи разбира се подлежи на обсъждане. Първи е Димитър Йончев: „... със сърцето си заставам на страната на онзи, който е готов да пожертва личното си спокойствие, да пожертва службата си, но да защити националния интерес. И това от двамата тази вечер беше господин Бриго Аспарухов. (Ръкопляскания в залата)”. 
За момент се усъмних, дали това е същият Йончев, който на съвещанието на 2 октомври в подкрепа на настояването на Президента в извинението си Аспарухов да признае, че „Няма такъв съветник замесен в бизнес с оръжие.” сам беше казал: 

„Това е добре казано – „Няма такъв съветник” е добре казано.”.

Какво се беше променило?

Почитателките на генерала отидоха още по-далеч. Петя Шопова предложи „... да отпадне формулировката за неодобряване на участието на директора на Националната разузнавателна служба в пресконференцията.” и Мариела Митева я подкрепи. На това предложение от страна на комунистите се противопостави единствен Школагерски, макар и изказвайки се само във формата на „другарска5” критика: „... независимо от всички симпатии, които предизвика пред нас .... той е сгрешил когато се е явил на пресконференцията.”.

Въпросът обаче беше решен с ултиматума поставен от името на турците от Палчев: „.... ако искате да приемем решението такова, каквото е, да гласуваме. 

Иначе ние ще напуснем залата.”. 

Веднага след него Николай Добрев оттегли от името на комунистите „.... всички допълнителни предложения, направено от депутати на ПССД.”. 

Така Доган показа на всички, че без ДПС в този парламент не може да се гласува никакво решение. 

Същевременно демонстрира, че би приел по някои въпроси подкрепата на комунистите срещу СДС, но че те обратно, не могат да разчитат на солидарни действия. 

И докато Филип Димитров му обърна гръб с изправена глава, комунистите бяха принудени да застанат на колене.

Този негов политически триумф отвори тъжна страница в историята на страната.


Така с обявени 121 гласа „за” от 121 гласували, събраните в залата приеха, че 

„... Филип Димитров със своите действия е създал условия за уронване престижа на страната и е породил предпоставки за накърняване на националната сигурност. ....”.

 При това въпреки протестите на Николай Слатински, че в залата има само 108 души при кворум 121.

Все пак никой не се осмеляваше да твърди, че престижът на страната е действително уронен и че е накърнена националната сигурност. 

Но престижът на премиера бе наистина уронен.

Решението имаше ефекта на неговото бламиране.

1 Протокол № 40 от 19 октомври 1992 г.
2 Така е записано в стенограмата.
3 Поемата на Paul Claudel е обезсмъртена в ораторията на Arthur Honegger, “Jeanne dArc au bûcher” Цитатът е според партитурата на ораторията. В оригинала съдията е „Porcus” (прасе) и секретарят е „LAne” (магаре).
4 Свиня.
5 Задължителното обръщение един към друг при комунистите беше „другарю”. То беше даже наложено и като официално обръщение в държавата.




(...)


Вотът на доверие и оставката
на правителството
Веднага на следващата сутрин, 21 октомври, се събра Националният координационен съвет на СДС.1 

Първото единодушно решение гласеше:

 „Да бъдат извадени от листите на АСП и ХДС като членове на НКС на СДС господата Асен Мичковски и Стефан Караджов заради тяхното участие заедно с парламентарните групи на БСП и ДПС в закритото пленарно заседание... и в гласуването на наложеното от тези групи провокативно решение срещу министър-председателя...“


Но най-важното решение, което определи развоя на събитията в страната, беше: „Като взема предвид отражението у нас и в чужбина на гласуваното вчера решение на Народното събрание срещу г-н Филип Димитров, смята за необходимо правителството веднага да поиска от Парламента ВОТ НА ДОВЕРИЕ и при отрицателен резултат да си подаде оставката. (Единодушно, 16 „за“). 

Искането да се внесе днес до 18 ч...“ 

В списъка на присъствалите начело с Филип Димитров намирам освен себе си още Ал. Йорданов, Стефан Савов, Едвин Сугарев, Иван Куртев, Елка Константинова, Лъчезар Тошев, Христофор Събев и останалите членове в пълен състав. 

Присъстваше като гост и вицепрезидентката Блага Димитрова. Данчо Василев отсъстваше, та за Клубовете за демокрация отговорността трябваше да поемем двамата с Петър Стоянов. 

Никой не възрази на решението. Въпреки това впоследствие то беше приписвано като лична вина на Филип Димит­ров.

През същия ден се събра и Министерският съвет2 с една-единствена точка в дневния си ред: „Проект за предложение до Народното събрание за гласуване доверие на правителството...“ Решението3 беше пределно кратко: „Предлага на Народното събрание да гласува доверие на правителството на г-н Филип Димитров за цялостната му политика...“

Правилно ли беше това решение? При създалото се разпределение на силите в Парламента очевидно СДС можеше да остане на власт само като правителство на малцинството с риск дейността му да бъде блокирана. Освен това след само три месеща, според решението на Конституционния съд, опозицията щеше да има право да внесе искане за вот на недоверие за цялостната му политика, което означаваше, че тогава правителството щеше да падне. Същевременно прогнозите за спечелване на абсолютно мнозинство в едни предсрочни избори в момента бяха повече от благоприятни. 

Филип Димитров преценяваше ситуацията така4:

 „... в този момент моето правителство беше единственото в историята на България след падането на Берлинската стена, което имаше по-висок рейтинг на четиринайсетия месец от своето управление, отколкото в началото...

 Ние бяхме избрани с трийсет и четири процента от някъде близо седемдесет процента от гласувалите. 

Имахме четиридесет процента от целокупния български избирател към момента... според данните на социологичес­ките проучвания. При това положение на нещата беше разумно да се вземе инициативата. След три месеца аз бях абсолютно сигурен, че след интриги, кал, псувни в медиите и всевъзможни изкривявания на истината моята позиция (за евентуални избори – б.а.) ще бъде по-слаба... Аз много се надявах на избори, наистина“. 

Очевидно е, че незабавни предсрочни избори биха отворили пътя към освобождаване от опеката на Доган. При становището на Националното съвещание и на Координационния съвет на СДС, че при сваляне на правителството отново ще бъде предложен за премиер Филип Димитров отпадаше вариантът за нов Кабинет на СДС. Кабинет на БСП очевидно също нямаше шанс да бъде избран при този състав на Парламента. Така решението водеше именно към такива избори.


Имаше и важни, чисто държавнически съображения в същата насока. Според Филип Димитров5 „... идеята, че това не е блам, би била, меко казано, странна... ние може да не си признаваме вътре в страната, че сме бламирани, но навън ние не можем да го скрием. В мига, в който аз получих този блам, и Световната банка и Международния валутен фонд естествено се дръпнаха настрани.

 В този момент стана ясно, че всякакви разговори, които България води за едно или друго (прекъсват и – б.а.), се чака да се види как ще се разреши правителствената криза – ние бяхме в правителствена криза, независимо от това дали го признавахме, или не... Въпрос на дълбока липса на политическа култура е говоренето за това, че е можело тази ситуация да се остави някак си да си изтлее...“

Разбира се, съображения в полза на очакването вотът на доверие да бъде спечелен също имаше. Пак според Филип Димитров6 „... в тази ситуация аз можех да заложа на нежеланието на тези в парламентарната група, (които – б.а.)... бяха против мен, да вървят на нови избори, защото беше ясно, че те няма да са повече в Парламента... ако гласуват против правителството, или разбира се, (на – б.а.) затруднението на ДПС да направи комплот с бившата Комунистическа партия...“

Както и да е, още същия ден в Парламента беше внесено искане за гласуване вот на доверие на правителството.
На фона на тези събития вниманието към проведеното, също на 21 октомври, гласуване за нов председател на Парламента остана на втори план, въпреки че това гласуване отново демонстрира становището на ДПС да не дава подкрепа на БСП. 
 
Изборът на председател беше първа точка в дневния ред7. Като точка втора Любомир Павлов направи предложжение да се разгледат „законопроекти и проекти за решение във връзка с разсекретяването на информация от архивите на бившата Държавна сигурност“. То разбира се, беше отхвърлено – получи само 101 гласа „за“, 98 „против“ и 17 „въздържали се“. 

Така единствено за разглеждане остана изборът на председател. Юнал Лютфи обясни как ДПС винаги е смятало, „че на този пост трябва да седне един достоен депутат от групата на Съюза на демократични­те сили“, но не предложи оттегляне на точката. Заяви също, че те няма да предложат свой кандидат. 
 
От името на парламентарната си група Александър Йорданов заяви, че СДС „... няма да вземе участие в гласуването и ще ви предоста­вим изцяло възможността специално на депутатите на БСП сами да си изберат своя председател на Парламента“.


Така единственото предложение, подлежащо на разглеждане, беше направеното от Нора Ананиева предложение от името на комунистите за техния депутат Янаки Стоилов. 
 
Освен хвалбите по адрес на кандидата от страна на Нора Ананиева и на Красимир Премянов, както и словото на самия кандидат в пленарната зала, не се чуха други дебати. Резултатът от избора беше предопределен. При обявяване резултата от гласуването се оказа, че от 101 достигнали до урните народни представители за кандидата са били 100 и 1 е бил против. Заключението бе, че поради участието в избора на по-малко от половината народни представители изборът е недействителен. Така ДПС още веднъж демонстрира, че няма никакво намерение да се свързва с комунистите, въпреки критичната си позиция към правителството. В този момент, когато раните от т.нар. възродителен процес бяха още пресни, това бе особено важен сигнал към неговите избиратели.

* * *
Съгласно парламентарния правилник на следващото заседание след внасяне на искане за вот на доверие трябва да започне неговото разглеждане. Това стана на 22 октомври 1992 г.8

Първи имаше думата премиерът, за да изложи основанията за искането на вота. Словото му беше пределно ясно и откровено: 

„България в този момент се нуждае от силно правителство, чиято опора е ясно заявена и което въз основа на това е способно да поема огромните отговорности, пред които ходът на развитието на събитията в България, ходът на развитието на реформата го изправя... 
В резултат на гласуваните от вас закони и дейността на правителството са вече в ход два твърде сериозни и важни процеса – създаването на частна собственост, частна инициатива и пазар в града, респективно реприватизацията и създаването на частна инициатива и пазар в селото... до края на годината около 27 на сто от обработваемата земя ще бъдат върнати на нейните предишни частни собственици... съобразно приватизационната програма за 1992 г. вече започват процедурите... за приватизация... Докато тези процеси все пак носят известно възнаграждение за хората, които участват в тях, има процеси, които предстоят, чиято болезненост е особено голяма... действията по преструктуриране на икономиката, а по същество това са действията по решаването на въпросите с лошите заеми на предприятията, което пък от своя страна означава решаването на съдбата на практически всички съществуващи стопански единици в страната, някои от които, разбира се, ще оцелеят, но други ще трябва да загинат и да бъдат ликвидирани, всичко това неизбежно води до моменти и на усилие, и на трудности, може би дори и на горчивина. Тези стъпки са мъчителни както всяка операция. Ние не можем да не ги извършим. Нещо повече, ние сме готови да сторим това... тази програма... ще започне вероятно в първите дни на декември... Ние обаче не сме дошли, за да извличаме политически дивиденти от своето управление, ние дойдохме, за да посрещнем проблемите, които тази страна беше наследила, и сме готови да поемем отговорността за тези действия.

 Ние обаче не бихме могли да ги направим, ако не усещаме ръцете си развързани и позициите си достатъчно силни... Защото пред нас стоят две групи споразумения, от които директно произтича едно трето дейст­вие, а именно инвестиционната програма за периода 1993 – 1995 г., която фактически определя до голяма степен приоритетите в прави­телствената дейност за този период. 

Но тези две споразумения, за които говоря, и които са от изключителна важност за страната, са споразуменията с банките кредитори и споразуменията с междуна­родните финансови институции, на които ние разчитаме... ние сме придвижили споменатите преговори напред и можем да се надяваме в близко бъдеще да бъдем изправени пред възможността да подпишем както споразумение за решаването на проблема на дълга, така и споразуменията с Международния валутен фонд и банката, които ще доведат до един свеж прилив на пари в страната... 

Ето защо ние излизаме пред вас и искаме този вот на доверие, защото чрез него можем да дадем ясно да се разбере е ли това правителство способно да си върши работата, е ли то способно да поема отговорности и ангажименти, е ли то способно да се изправи пред своите партньори отвън и да каже: 

да, ние ще направим това... ние сме готови да поемем и да продължим да поемаме отговорността за всички трудни и мъчителни неща, които трябва да бъдат извършени в тази страна. Но за да го сторим, е необходимо да стъпим здраво на краката си и да чувстваме ръцете си развързани“.


След него финансовият министър Иван Костов, след кратък политически преамбюл, в подробности защити политиката на своето министерство в едно предълго изложение, поднесено със специализирана терминология. То, изглежда, доскуча на хората, та в един момент той самият подхвърли от трибуната:

 „Гледам, че останаха още по-малко тези, които се интере­суваха живо от финансовите проблеми, имам предвид опозицията. Изглежда, текстът е бил много скучен“.  

Добре че по-късно се изказа министърът на вътрешните работи Йордан Соколов. Въпреки че не беше негова задача, той сполучи да очертае акцентите на финансовата политика по начин разбираем за широката публика:

 „... ако в резултат на вашето управление България се озова с 11 милиарда външен дълг и с мораториум, след по-малко от една година управление на Съюза на демократичните сили това правителство сполучи България да започне да изплаща външния си дълг. Ако по време на правителството на господин Луканов валутният резерв се стопи, за по-малко от една година, валутният резерв на страната стана милиард и половина“.


Залата раздвижи обаче министърът на правосъдието Светослав Лучников. Неговият предизвикателен старт гласеше: „... няма да дойда да пледирам, че това правителство, което иска вашето доверие, е безгрешно... Ще спомена само недостатъчно ефективната борба срещу стопанската престъпност, срещу прането на мръсните пари и някои не много ласкави прояви на това, което доби гражданстве­ност у нас под наименованието „номенклатура“. Наистина бяхме твърде снизходителни към някои неща и с това предизвикахме негоду­ванието на немалко хора... Правителство, което да не прави грешки, едва ли има някъде по света...“

След този увод, вместо да хвали правителството, той нападна парламентарната опозиция: 

„Откога, господа, при вас стоят законите, които според Конституцията трябваше да бъдат приети до 31 юли. Те стоят много преди 31 юли при вас, но те не се придвижват, защото с вашата законодателна практика да спорите по всяка запетайка, на всеки текст, а след това да обяснявате защо сте гласували против него както в комисиите, така и в залата, ние не можем да прокараме вашите закони... 

От тези три дни (в които има пленарни заседания – б.а.) петък е за парламентарен контрол, който, знаете, че е една празна приказка... вие най-малко един ден прекарвате да спорите по дневния ред и то особено как да се подредят точките на дневния ред... Остава ви един-единствен законодателен ден. В този един-единствен законодателен ден вие половината обяснявате отрицателните си вотове, така че остава на седмицата половин законодателен ден“.

След това той изброи законопроектите, които чакат да бъдат приети:  

„Закон за устройство на съдебната система, Закон за основно преработване на задълженията и договорите, Закон за собственост­та... Закон за държавните имоти, Закон за общинските имоти, Закон за българското гражданство, който също стои, Наказателно-процесуалният кодекс – основно преработен, Гражданско-правният кодекс9 – основно преработен, Наказателният закон... като всички нормални български хора... защо да не работите пет дена? Не искате. Ето ги тези натрупани закони, които сме дали тук, раздвижете ги, кажете си мнението, дайте ги“. 

 
Думите му предизвикаха оправдателни подвиквания от страна на комунистите като „Кажете това на Джеров10!“ и „Виновни са другите!“. Неговото изказване оставя впечатлението като че ли не правителството, а опозицията е поискала вот на доверие.

Това първо заседание по вота на доверие завърши с изказването на министър Николай Василев. Неговото положение беше особено деликатно, защото беше председател на Алтернативната социаллиберална партия (АСП), която в лицето на депутата си Мичковски, както вече се убедихме, беше открит противник на правителството и поддържаше тесни връзки с Тренчев. 

Така че той трябваше да започне с критиките към правителството:  

„Може би някои от вас очакват аз да призова тук да се гласува вот на недоверие на този Кабинет. Защо?

 Аз съм изразявал своето неодобрение неведнъж от някои от действията на Кабинета. И това е известно. Мисля, че бихме могли да намерим по-добри решения в областта на нашата икономическа стратегия и тактика. 

Дълбоко съм убеден освен това, че Кабинетът трябваше, а още не е късно това да се възобнови, да осигури пълноценни контакти със синдикатите, да осигури тяхната гаранция за социален мир, да ги накара да се ангажират с извършващите се промени в страната. Освен това, убеден съм, че този Кабинет можеше да потърси по-широка обществена подкрепа за промените, които извършва. Не, на нас не ни трябва търсенето на симпатизанти или членове на СДС, или на партиите, които са в СДС. 

Но ние трябваше да намерим много повече симпатизанти в страната на промяната, която извършва СДС. Много повече хора в България трябваше да бъдат убедени, и това е наша грешка, че не успяхме да ги убедим, че промените, които сега се извършват, са фатално необходими за България. 

Отделен е въпросът за допусканите в една или друга степен грешки, при извършването на тези промени. Но аз мисля, че ако може изобщо да се говори за някакво национално разбирател­ство, съгласие и пр., то това е, че България не може да остане такава, каквато е била досега, че тя трябва да се промени същес­твено.

 Именно това се опитва да прави правителството на СДС. Разбира се, не трябва да се забравя, че аз съм от СДС и естествено ще поискам от Парламента – и от дясната, и от лявата част, и от нашите приятели – съюзници от ДПС, да гласуват доверие на този Кабинет. Искам да уточня и моята позиция: това, че не одобрявам някои от действията на Кабинета, не означава, че поставям себе си на някаква друга, привилегирована плоскост... България трябва да има силно, работещо правителство. За да има силно и работещо правителство, то трябва да разполага както с широка обществена подкрепа, така и със стабилна подкрепа от страна на Парламента“.


Това заседание би било добре да завърши с някое по-убедително становище, но както ще видим и това не би решило проблема.


В очакване на следващото, решително заседание на Парламента, на което предстоеше гласуването на вота на доверие, медийните нападки към правителството не стихваха. Винаги те отекваха особено тежко, когато идваха от собствените редици. Трудно ми е сега да хвърлям укор срещу знаменосеца на българските дисиденти Радой Ралин, още повече че бяхме приятели. По време на тоталитарния режим неговите епиграми даваха кураж и надежда на милиони българи. 

Той обаче не можа до схване целия мащаб на промените след 1989 година и беше склонен да абсолютизира от позицията на сатирика чути-недочути неща. Все му се привиждаше някаква плутокрация. Та точно тогава, в деня преди решителното заседание на Парламента, се поддаде на подвеждащите въпроси на един журналист и изприказва куп нелепости против правителството11:

 „Досиетата вече станаха средство за изнудване. В момента с тях се изнудва ДПС, изнудват се неудобните в СДС... При всички случаи козът с досиетата е част от властващото насилие у нас... Служим ли си с насилие, повтаряме грешките на комунизма и фашизма... тези дни научих, че е сменен председателят на Съвета на горите професор Раев. Сменили го с някакъв агроном. Защото не давал ловно стопанство за кефа и разходките на Министерския съвет... извън Съюза останаха демократични и патриотични сили с доказано влияние в обществения живот – като БЗНС, БСДП... 

Аз ходих при Доган, към когото изпитвам най-приятелски чувства, смятам го за голям политик. Обсъдихме възраженията му срещу Филип. Даже и най-подходящият да е, щом ситуацията го изисква, трябва да се направи компромис... Екстремистите винаги са грозни инатчии. Нищо не става с налагане и инат. Такива хора в СДС наистина съществуват, сродяват се с диктатурата, с формите на фашизма... Доган е напълно прав, като открива в някои действия на управляващите елементи на фашизъм“.


Ето как опозицията, а и Доган, използваха дори наивността на такава иначе чиста душа като Радой за своите манипулативни цели. Мисля, че интервюиращият не си е и помислил, че Филип Димитров може наистина да поиска „ловно стопанство за кефа и разходките на Министерския съвет“.

  А какво „доказано влияние в обществения живот“ имаха БЗНС и БСДП, след като избирателите просто не ги допуснаха в Парламента. Да ме прости Желю Желев, но все пак в приказките за „елементи на фашизъм“ съзирам почерка и на неговото влияние. Известни бяха близките връзки между него и Радой Ралин.
В условията на такава масирана пропагандна подготовка на 28 октомври започна заседанието на Парламента, което трябваше да реши съдбата на правителството.

Още в началото на заседанието председателстващата Снежана Ботушарова, обявявайки новопостъпилите законопроекти, съобщи за внесения от Министерския съвет „Законопроект за ратифициране на Споразумение за разсрочване на външния дълг на Република България.“12 Ако си припомним мораториума върху плащанията по външния дълг на страната, обявен от Луканов през 1990 година, ще си дадем сметка за огромния напредък в икономиката, който се регистрираше с това споразумение. Това беше изцяло успех на правителството на Филип Димитров.


При последвалото продължаване на дебатите по вота на доверие се премина към изказвания на депутатите. Тъй като искането беше за вот на доверие за цялостната му политика в областта на икономиката, вътрешните и външните работи и сигурността, всеки от изказващите се предпочиташе да говори по някой от отделните раздели на това искане. Първи взе думата познатият ни Николай Слатински, който, обръщайки се към „нашите колеги от Съюза на демократич­ните сили, които, водени от най-различни подбуди, си въобразяват, че ще помогнат на демокрацията, ако днес гласуват срещу това правителство“, всъщност очерта още в началото на заседанието сложната политическа конфигурация в залата. Напразно щеше да се окаже неговото напомняне: „Те трябва да знаят, че в политиката има морал, а моралът е козът, който демократичните сили в нашата страна изведоха като основен принцип на българската вътрешна и външна политика“. Именно моралът се оказа в огромен дефицит сред критиците на правителството.


Основното нападение се водеше отново от отбора на комунистите. Най-често техните изказвания представляваха упражнения в пропагандна фразеология. Старателно се бяха подготвили, като някои бяха подбрали и цитати от дейци на самия СДС.

 Един от най-непримиримите – Иван Генов, критикувайки политиката на правителството, се позова на казаното от Желев на пресконференцията „Боянски ливади:

 „Ние се оказахме изправени пред една погрешна в основата си политика. Вместо обединение – конфронтация. Ние сме изправени пред невероятния факт, когато правителството е обявило война на всички“

Той също се позова и на казаното от социалиста Мартинес13

„Без нацио­нален консенсус и без национално помирение България трудно ще получи международно доверие“.

  Неговата съотборничка Клара Маринова пък цитира Радой Ралин от интервюто му от предишния ден:

 „Нищо не става с налагане и диктат. Такива хора в СДС наистина съществуват, сродяват ни с диктатурата, с формите на фашизма...“ и не пропусна да припомни, че „Радой Ралин е един от основателите на Съюза на демократичните сили“

Не пропусна също да приведе и заг­лавието на публикацията:  

„Правителството е пълно с министри боклуци, които трябва да си хо­дят“.

 Но не каза, че то е на редакцията на в. „168 часа“ и че в самото интервю е казано по-иначе: „има министри боклуци“, а не „е пълно с министри боклуци“. Така, на това заседание, посредством изказванията на комунистите Желев и Ралин се показаха като противници на вота на доверие към правителството.


Имаше и прикрити внушения, вмъкнати в изказването на представящия се за застъпник на Кабинета Георги Марков. Усилията на правителството например бяха оценени от него с изречението: „Що-годе правителството работи добре до 30 август...“, а подкрепата за премиера се съдържа в следния многозначителен откъс от стенограмата:


ГЕОРГИ МАРКОВ: Какво може да стане от това, ако се гласува вот на недоверие днес на СДС? Филип Димитров може да бъде упрекван във всичко. Аз лично много съм го упреквал, най-вече в това, че е прекален християнин и е прекалено мек. Аз ако бях премиер, много, много лошо щеше да бъде за българските комунисти. (Шум в залата) Но, както виждате, затова вероятно и не станах...

АЛЕКСАНДЪР ЙОРДАНОВ (от място): Ще станеш!

ГЕОРГИ МАРКОВ: Но нищо чудно и да стана, защото нашият електорат отвън ни е изпратил тук да променяме България. Ако искате да я променяме заедно, добре дошло и за Движението за права и свободи, добре дошло и за Българската социалистическа партия.“

Защитна пледоария ли е това?

За разлика от него, Луджев излезе с открито признание, в което казва: „... нееднократно сме критикували правителството за отсъствие на ясна държавна политика, за отклонения от програмата на СДС, за опасно забавяне на реформата и недостиг често пъти на професионализъм в управлението“.  

Говорейки от името на 12 депутати от СДС, негови съмишленици, той започна да изброява своите изисквания към някакво бъдещо правителство на СДС, от което се нуждаела страната. В този списък от изисквания намираме всичко, което правителството на Филип Димитров се стараеше да извърши, включително и да „се стреми да осигури най-искрена поддръжка в своите действия от страна на синдикатите“. Това, че синдикатите отказваха тази подкрепа, разбира се, не можеше да бъде вина на правителството.

 Но впечатлението, което той се стараеше да създаде, без да отправи конкретна критика, бе, че всъщност правителството не прави нищо. Акцентът в увода и във финала на изказването беше върху термина „професионализъм“, като с това се внушаваше, че правителството е действало непрофесионално. Той все пак направи следната декларация от името на 12-те:

 „Националният координационен съвет и мнозинството на Парламентарната група на СДС пое политическата отговорност да се гласува вот на доверие на това правителство. Следвайки прин­ципите на парламентаризма, ние, малцинството, които сме за радикална промяна в политиката и на правителствения екип на СДС, сме длъжни да приемем решението на Парламентарната група на СДС.

 Ние правим този голям политически компромис, защото искрено се надяваме, че СДС и преди всичко неговата парламентарна група ще успеят в най-кратък срок да осъществят необходимите промени в политиката и състава на правителството“. 

Демагогията в това изказване беше толкова прозрачна, че едва ли някой му е повярвал.
Между обвиненията от страна на комунистите по-професионално прозвуча изказването на Георги Пирински срещу икономическата политика на правителството:

 „Събраните приходи от данъци за 9-те месеца са едва 53 на сто... Бюджетът е... в данъчна дупка... всички отрасли в страната са в загуба... – те ядат капитали (-те – б.а.) си.... Хората се почувстваха излъгани... вместо оживление ни предстои нова операция, ново рязане на живо. 

Пълното бездействие – цяла година, доведе именно до това състояние на безперспективност... протичат... скрита приватизация, безконтролна спекула, която води до баснословни печалби за една шепа хора и разбира се, едно сериозно обогатяване на синята администрация в резултат на коруп­ция... Правителството загуби доверието и на външните ни икономически партньори... 

Правителството не може да отчете бюджета... защото си позволи да се самозаблуждава и да заблуждава нас, че спадът тази година щял да бъде четири на сто, а не реалните 16 по последните данни на Националния статистически институт... все още не е изплате­на втората част от първия структурен заем на Световната банка за преструктуриране на икономиката... финансовото преструктуриране, трябва да има втори структурен заем със Светов­ната банка,... този заем трябваше да се сключи до средата на тази година... 

Трябваше да има тригодишно споразумение с Международния валутен фонд, което да се сключи през октомври... реформата е въпрос на баланс... да се води сериозен диалог със синдикатите, който да съгласува една разумна политика на цените и доходите, политика на баланс... в резултат на един сериозен обществен диалог... Вие превръщате вашето правителство в оръдие на борба срещу политическия противник, а не в оръдие за смяна на системата“.


Повечето от тези твърдения бяха хвърлени от Пирински без достатъчна аргументация, та му се наложи да чуе възражения. Въпросът за баланс в реформата, посочен от Пирински, всъщност засягаше пос­тоянно изтъкваните мотиви на комунистите срещу антиинфлационната политика на цените и доходите. Най-добрия отговор на този въпрос намирам в изказването на Пушкаров, отстранения под натиск на Тренчев министър в това правителство, но останал въпреки това верен на каузата си. Та поради това ще приведа първо казаното от него: 

„... от политическа гледна точка, а и от икономическа гледна точка антиинфлационната политика и политиката на финансова стабилизация е основата за смяна на системата... Всеки отказ, всяко смекчаване на антиинфлационната поли­тика би означавало възвръщането на ролята на държавата, на държав­ните институции, повишаване нейната роля, което по същество е реставрация на социализма“.

В своя отговор на Пирински финансовият министър Иван Костов особено остро реагира на твърдението, че правителството било загубило доверието на външните си партньори, като изброи някои конкретни резултати:

 „... една инве­стиционна програма на страната, това е почти готовото разширено споразумение с международния валутен фонд, което трябваше да бъде завършено по време на мисията сега – в края на октомври и в началото на ноември, и да бъде дадено за подписване. Нещо, което вероятно, ако вотът е отрицателен, няма да стане... 

Почти готов е и вторият структурен заем със Све­товната банка, който също обаче няма да може да влезе в действие, ако отново се отдалечи във времето... ние имаме... междинно споразумение по принципите на сделката с банките кредитори. И това са все неща, които са конкретни документи и конкретни успехи на правителството... Правителството има нужда поне от няколко месеца... за да ги сключи тези споразумения, за да получи напредъка в преговорите с банките по дълга“.


И постоянно повтаряната теза на комунистите за изоставените от правителството държавни предприятия, водещо до спад на производството и безработица, намери принципен отпор от страна на Пушкаров: 

„Отричате също така и досегашната посока, в която върви структурната политика или поне се опитва да върви... Какво означава да извършим структурна реформа? – Означава да се смени собствеността в тази страна. Означава да се смени начинът, по който функционира и сегашната държавна собственост... Единственото, което проличава от всички ваши критики – това е да привържете отново държавните предприятия към бюджета. 

А това означава по същество предизвикването на бюджетна криза в тази страна и разрушаване на основите за социалната политика... От една страна, да искате подпомагането на държавната собстве­ност чрез увеличаването на дотациите, от друга страна, да искате увеличаването на социалните преференции, което означава увелича­ване и на приходите. Две взаимно изключващи се категории“.


Изказвайки мнението си по същия въпрос, Костов първо декларира:

 „... не съм партиен член и съм безпартиен симпатизант на Съюза на демократичните сили...“ Въпреки това той заяви, че „Съюзът на демократичните сили е единствената сила, способна да осъществи реформата...“ 

След като припомни, че предишното правителство на Димитър Попов поради недостиг на политическа воля не се е решило да стартира структурната реформа, той предупреди: 

„... ако още един път се отложи структурната реформа, ако още един път тя отиде за след една година... тези, които ще я правят... пак няма да я направят!... защото политическата воля на този народ отслабва, за да се осъществи структурна рефор­ма. Отслабва, защото те виждат как стихийната приватизация, как липсата на законност, това, което тук се говореше като равен старт, което ние не можем да дадем на средната класа, защото няма елементарен ред в държавата и ние не можем да го установим нито с данъчна администрация, нито с нов Закон за полицията и т.н., всичко това трябва да остане зад гърба ни. Трябва да остане зад гърба ни заедно с реформата на данъчната система. Ако това нещо вие не направите сега, след една година действи­телно ще бъде много по-късно. И наистина страната решително се насочва към... така нарече­ния латиноамерикански вариант на икономическа и обществена сис­тема“. 

 
Правната и политическата страна на проблемите, пред които беше изправена страната в момента, блестящо формулира Васил Гоцев:

 „Ние имаме едно Народно събрание, което е твърде съмнител­но, че законно се председателства. Ние имаме взети решения на това Народно събрание, които е твърде съмнително, че имат някаква стойност при липсата на законно избран председател, след като Конституцията не предвижда в промеждутъка от неговата оставка до избирането на нов, кой[то] да го председателства.

 Ние нямаме председател на Народното събрание и... не можахме да го изберем повече от месец... 

Ние може би след два часа няма да имаме и едно правителство, което да стои твърдо на своите крака... Няма СДС да предложи друг председател на Министерския съвет, освен господин Филип Димитров. Следва да се предложи съставянето на правителство на господин Виденов... готово ли е Движението за права и свободи да подкрепи правителство на Българската социалистическа партия?... И тогава? 

Ще трябва да се даде мандатът на Движението за права и свободи. Нашата парламентарна група вероятно би ги подкрепила, ако те представят един достоен човек... ако и Движението за права и свободи не се наеме с тази отговорна задача, аз мисля, че 24-те народни представители са достатъчно разумни да не поемат този риск... Ще трябва да се назначи служебно правителство. А служебното правителство какво означава? – След два месеца да има избори. Желаете ли, господа, да има избори в тази тежка зима?... Готови ли сте да поемете този риск?... ние сме готови да поемем този риск“.


Не можеше да се каже по-ясно, че съдбата на страната в този момент е изцяло в ръцете на Доган. Поради това интересът към изявленията от страна на ДПС бе особено висок. Към дежурните двама говорители на Движението, Иван Палчев и Юнал Лютфи, този път изпреварващо се беше добавил амбициозният Сепетлиев.

Сепетлиев се изяви още в началото на дебатите. Първите му думи, отправени към СДС, бяха доста прочувствени: 

„... дано здравите сили надделеят и да бъдем и в бъдеще съюзници. Но аз си спомням миналото... Обедини ни, колеги, антикомунизмът. Ние се борим срещу онези, идеологията и практиката на които е комунизмът. Нарочно казвам идеологията и практиката. Защото комунизмът има две страни – идеология, в която има много социални елементи, и... трябва да ви кажа, ние ги споделяме, и практика, която е тоталитарна практика и против която практика ние се борим... Но когато започнахме да реализираме онова, което вие предложихте като политика, ние видяхме, че съществуват доста неща, които ни разделят. Да оставим това, че не бяхте лоялни към нас... на тайното закрито заседание. Солидни са обвиненията срещу вас, господин Филип Димитров, доста солидни. И вие трябваше още тогава да си подадете оставката...“

  И накрая, вживял се напълно в драматичната роля, която сам си бе определил, завърши:

 „Искам да ви кажа какво е нашето решение. Казах ви: тежка задача ми предстои да изпълня. Нашето решение е да гласуваме недоверие и да гласуваме тайно... не свързвайте вашия съюз със съдбата на един или друг политик, който не е издържал изпитанията на времето... между вас има достойни хора, които могат да продължат политиката за постигане на крайната цел“.


На това изказване трябваше да се реагира остро и това направи от името на СДС Иван Куртев: 

„... ако по въпроса за теорията и практиката на комунизма Движението за права и свободи е съгласно с теорията на комунизма... а само има различия по въпроса за практиката, то просто тогава ние нямаме общ път“.


Казаното от Сепетлиев бе очевиден гаф. Заради пресните спомени от издевателствата над мюсюлманското население ръководството на ДПС не можеше да си позволи афиширането дори на идеологическа близост с комунистите.

След още няколкото остри коментара по адрес на теорията на комунизма и решението на закритото заседание Ботушарова обяви половин час почивка. Какво са си говорили в парламентарната група на ДПС през това време, не знаем, но доста по-късно, изглежда, след старателно подготвяне, на трибуната се появи с обстойно изказване Иван Палчев.

Палчев се представи като говорител на ДПС, упълномощен от неговата парламентарна група да каже няколко думи по „някои акценти от изказването на господин Сепетлиев“. 

Тези няколко думи всъщност опровергаваха напълно казаното от Сепетлиев:

 „Движението за права и свободи не е имало и няма никакви допирни точки в каквато и да е област с идеологията на комунизма... движението черпи своите идеи от идеите на неолиберализма“. 

Опроверга и съобщеното от Сепетлиев решение ДПС да гласува против вота на доверие:

 „... това е един лапсус на господин Сепетлиев... решението, което беше поставено на обсъждане в парламентар­ната ни група, беше... носите глави на раменете си и всеки гласува според своята съвест!
 Ние не сме обвързани нито с решение на парламентарната група, а ще бъде и смешно в един такъв решителен момент да не дадем възмож­ност на нашите депутати всеки според своите разбирания да упражни правото си на глас“.


Разбира се, веднага се появява подозрението, че в парламентарната им група всъщност е имало решение за сваляне на правителството като вътрешна инструкция и друго решение за изказване, предназначено за външна демагогия. А Сепетлиев не е разбрал какво точно са решили. Във всеки случай, две неща от дотук проследеното развитие на събитията са ясни – Доган е против правителството на Филип Димитров, но при съществуващата конфигурация в Парламента има интерес да запази отношенията си със СДС. 

В този дух са и следващите думи на Палчев: 

„Въпреки разногласията, които имаме в някои моменти, ние си оставаме пак хора, замесени от едно тесто, които вървят в една посока... След броени часове ние ще гласуваме искането за вот на доверие на правителството... Възможностите са две... правителството не получава вота на доверие. 

Някой може да се сети тогава и да перифразира Тит Ливий: всички най-добри хора в Парламента подкрепяха Филип Димитров, но те не бяха много и както е обичайно, по-голямата част взе връх над по-добрата. При успех на правителството ще си припомним, че побе­дата има само една майка, за разлика от поражението, което има много бащи... Министерският съвет имаше и звездни мигове... когато призна държавната независимост на... републики от бившата Югославия... 

Правителството е носило своята отговорност за сигурността на страната през цялото време, откакто е на власт. В това няма съмнение и никой не може да го отрече... през първите седем месеца на своето управление правителството... имаше пълната и безрезервна подкрепа на Движението за права и свободи... Но същевременно ние няма да спестяваме нищо на това правителство, нито на всяко следващо правителство на Съюза на демократичните сили, защото сме твърде много ангажирани в общите ни усилия за преодоляване на трудния преход към демокрация... Кой е общият ни враг? Това са мизерията, безработицата, престъпността, разните мафии, за които така често се говори, инфлацията, ямата на външния дълг, останките на мутиралия кому­низъм... за нас не е толкова важно дали едно правителство, състоящо се от 16 души, не може да се справи напълно със задачата, с която сме го нагър­били.

 За нас е крайно важно обществото, народът да има увереност, че Съюзът на демок­ратичните сили може да се справи с управлението на страната... ако някой със своите действия или бездействия поставя под угроза доброто име на българското правителство – а това разшиф­ровано значи интересите на страната – той трябва да си върви, независимо от къде е дошъл“.


Изглежда самият оратор не беше много уверен, че изтъкнатото дотук е достатъчно основание за изгонването на премиера, та по-нататък обвини правителството за проблемите с оръжейните заводи. Но и това му бе недостатъчно, та подхвана темата за национализма. 

Взе повод от обръщението на Националния координационен съвет на СДС14 до президента след злополучното закрито заседание на Парламента, гласувало една седмица по-рано обвинения във фактически неизвършени действия от страна на премиера. В него президентът бива предупреден, че „... играта на апаратна политика отиде твърде далеч“. 

Палчев се позовава извън контекста на следващото изречение от обръщението:

 „Той трябва да знае, че всички предизвикани напоследък и от него събития могат опасно да отворят в България шлюзовете на безумния национализъм, който жъне кървавите си плодове в близки до нас страни“. След като отбеляза, че „господин Филип Димит­ров е и (министър – б.а.) председател, и ръководител на Съюза на демократичните сили“, т.е. като такъв би трябвало да споделя авторството на обръщението, изтълкува това предупреждение към Желев като предупреждение към ДПС:

 „Ако някой счита, че цитираните пасажи са едно предупреж­дение към Движението за права и свободи, един опит за натиск, за заплаха дори, нека да му стане ясна отговорността, която поема пред целия народ...“ 

Като резултат от тази словесна еквилибристика Палчев едва ли не обвини премиера в застрашаване на етническия мир: 

„... чл. 44, в ал. 2 от Конституцията е категоричен в забраната си да се разпалва расова, национална, етническа или религиозна вражда... няма неща в тази страна, било то обществен пост, личен престиж, богатство или власт, което да е съпоставимо с цената на етническия конфликт. Защото, господин министър-председателю, едно нещо на този свят стои над всяка личност, над всяка партия и над всички партии, взети заедно – и това е България“. 


 Патосът, изглежда, трябваше да компенсира отсъствието на логика.

Тук е мястото да приведа казаното в началото на заседанието от Иван Пушкаров: „... това правителство е единственото, което няма и не може да има като алтер­натива национализма в тая страна... Всяка промяна сега в политическата линия на управление на страна­та, искаме или не искаме, ще доведе до някакъв вариант на лява алтернатива. Единственият шанс на лявата алтернатива да се укре­пи, както показва опитът на всички източноевропейски страни, това е национализмът“.

А национализмът е причината за етническите конфликти.


Очевидно тезата на Палчев бе неумел опит да се оправдае позицията на ДПС в предстоящото гласуване. Това стана съвсем ясно от въп­росите, които веднага му зададе депутатката Веселина Рашеева: „... защо Движението за права и свободи стана причина за дестабилизацията на нашия Парламент... с искането вота на недоверие на председателя на Народното събрание... защо вашата парла­ментарна група... станахте причина за това позорно решение на Народното събрание след така нареченото тайно заседание, и което решение е причина за искания днес вот на доверие?“.

Отговорът на Палчев беше бягство от въпросите: „... някой път, ако имате време, заповядайте в нашата парламентарна група... да обсъдим въпросите, които ви интересуват“. От стенограмата се разбира, че веднага след това голяма част от депутатите на ДПС били излезли от залата.

Последният, който защити правителството в този ден, бе Едвин Сугарев15:

 „Това, което става с българското правителство... е един наистина прецизно изработен сценарий... От известно време насам този сценарий беше форсиран и аз не знам, господа социалисти, защо този момент на форсирането на сценария съвпадна не само с прос­ловутото интервю на доктор Желев в Боянските ливади, но и с попадането на Андрей Луканов зад решетките... 

Това беше моментът, в който беше осъществена реституция­та, в ход беше връщането на земята и се полагаха основите на приватизацията. Това беше моментът, в който всички сочиха България като фактора, който е от основно значение за стабилността на Балканите. Това беше моментът, в който в празната само допреди години държавна хазна, бяха натрупани милиард и няколкостотин милиона долара, това беше моментът, в който правителството постиг­на почти невъзможното – да задържи инфлацията... 

Това беше извършено в момент, в който ние преговаряхме с банките кредитори и в който съществуваха реални възможности да бъде отсрочен държавният дълг и да бъде опростена голяма част от него. Същият дълг, който вие натру­пахте, господа социалисти!... Казах вече, че това, което беше гласувано на закрито заседание тук, в това Народно събрание, беше чисто и просто една лъжа“.

В този списък липсва само едно събитие – появата в София на емисаря на Русия, генерал-майора от КГБ Виктор Шарапов.

Дебатите приключиха и започваше процедурата на гласуването. Последна дума на председателите на парламентарните групи, които не казаха нищо ново, приемане на предложението за тайно гласуване внесено от Златимир Орсов, и накрая пристъпване към самото гласуване.
Депутатите се бяха отправили към местата за гласуване. Десният кулоар на Парламента беше празен. Срещу мен самотен вървеше Филип Димитров. 
Спряхме се един срещу друг.

 „Между „осанна“ и „разпни го“ има само няколко дни“ – прокоментирах ставащото през последната година. 

„Дано ме отмине горчивата чаша“, беше краткият отговор.

По-късно всички събрани в залата очакваха изхода от гласуването. В президентската ложа се бе появил самият Желев. При обявяването на резултата той махна театрално с ръка и излезе. Като да бързаше да подготви следващите си ходове.

От 231 гласували, само 111 бяха подкрепили вота на доверие. 120 бяха гласували недоверие на правителството. Гласувалите депутати от парламентарната група на СДС бяха 106. От тях кой как е гласувал, няма да разберем никога.

Филип Димитров излезе на трибуната и обяви оставката на правителството.

1 Протокол № 41 от 21 октомври 1992 г.

2 Протокол № 91 от заседанието на МС на 21 октомври 1992 г.

3 Решение на МС № 429 от 21 октомври 1992 г.

4 Интервю за автора от 2 януари 2008 г.

5 Пак там.

6 Пак там.

7 Цитатите по-долу са от стенограмата на 139-ото заседание на 36-ото НС от 21 октомври 1992 г.

8 Цитатите по-долу са от стенограмата на 140-ото заседание на 36-ото НС от 22 октомври 1992 г.

9 Тук би трябвало да бъде „Гражданскопроцесуалният кодекс“. Грешката е вероятно на стенографа. Върху тази неточност ми обърна внимание Филип Димитров.

10 Александър Джеров е председател на Законодателната комисия при Парламента и близък сътрудник на Стефан Савов.

11 Недялков, Недялко. Правителството е пълно с министри боклуци, които трябва да си ходят. Интервю с Радой Ралин. – В: 168 часа, 27 октомври 1992 г.

12 Всички цитати по-долу са от стенограмата на 142-ото заседание на 36-ото Народно събрание от 28 октомври 1992 г.

13 Мигел Анхел Мартинес, президент на ПАСЕ.

14 Обръщение на Националния координационен съвет на СДС към президента на републиката, – В: Демокрация, 22 октомври 1992 г.

15 Тук, както и на други места в тази книга в интерес на логиката на изложението не съм спазил точно хронологията на цитираните изказвания. Изказването на Сугарев обаче бе наистина последното за този ден.



  (...)


Задавайки се постоянно въпроса за силите, които стоят зад свалянето на правителството си спомням отново първата голяма акция срещу него в която се появи името на Доган - „оня списък”. Тук е местото да предам част от разказаното значително по-късно, на 28 юли 1893 г., от генерал Богомил Бонев пред анкетната комисия на парламента.

За тази комисия беше станало реч при обсъждането на 
тази афера. 

Та ето какво казва Богомил Бонев1

Терзийски [Това както вече бяхме казали е водещият офицер на агента Тефик и заместник началник на направление «Балкански страни» в подчинената на президента Национална служба за сигурност – б.а.] искаше постоянно външно наблюдение след Тефик и пълен контрол на телефоните. Казах му да си изготви предложението по съответния ред. .... 

Той направи това нещо, това вече беше есента и всъщност по негово искане от този момент започна контрол на телефоните на Тефик и започнахме да го пазим. .... аз нямах информация, какви материали текат от там. 

След това Арангелов ми обясни, че причината за това да не минават през мен тия материали е, че всъщност мероприятието се експлоатира от жената на Терзийски. 

Съпругата на Терзийски е в СОТИ, тя обработва материалите и материалите директно носи на мъжа си. Те не минават абсолютно никъде. 

И на следващата сутрин, след като беше гласуван вотът на Филип, оказа се, че съпругата на Терзийски е излязла за два дни в отпуск. 

И в този момент на мен ми докладваха един материал. Това беше разговор между Терзийски и Тефик. ..... Разговорът беше проведен в 7 часа сутринта. 

Тефик звъни на Терзийски в дома му и започва да му обяснява: 

видя ли какво стана снощи?

 Е, сега ти ще черпиш, бутилката уиски от теб. 

 От контекста на разговора се разбираше следното: че те първо се поздравяват за това, че победата е постигната; второ, че във връзка с „Оня списък” каквото са казали до този момент, повече няма да се издава нищо. 
Това е само, което са казали.

 Няма да променят никакви показания. Въобще, това беше един триминутен разговор, от който ставаше ясно, че първо, Тефик не е никак застрашен от ДПС.

 Животът му изобщо не е бил застрашен. 

Второ, между него и Терзийски се разиграва някаква игра, за която ние нямахме абсолютно никакво понятие. 

Трето, имаше изрично искане на Трезийски Тефик да се свърже с Доган, за да ги срещне двамата.

 Казвам всичко това, а вие си представете всички оплаквания за това, че е имало политическа позиция. Всъщност кой ги вършеше нещата? Дали не е агент на политическа партия... 

Аз не знам дали е в партията той, но както и да е. Който контактува с тези лидери и интересно каква информация от тях може да носят на Терзийски, работещ усилено срещу собственото си правителство, без значение оценката на политическите сили – това ли е правителството или е онова. Това беше легитимен Министерски съвет. 

Службата за сигурност беше подчинена на изпълнителната власт и, дай Боже още да е така. И той работи активно срещу тях. Трето, урежда си среща с лидера на ДПС Доган може би за да каже, че той е помогнал със собствения си агент или за нещо друго. Най-малкото за дивиденти в кариерата..”

Това е разказът на генерал Богомил Бонев, главен секретар на МВР по това време.

1 Стр. 7 от стенограмата и по-нататък.