08 юли 2009

РЕЧ НА ФИЛИП ДИМИТРОВ

РЕЧ НА ФИЛИП ДИМИТРОВ НА ПРЕМИЕРАТА НА КНИГАТА „ИСТОРИЯТА НА ЕДИН ДОКУМЕНТ”

01.07.2009 г., зала „Дом на архитекта”, София


                                                                            Снимка: dnes.bg

Филип Димитров:

Уважаеми дами и господа,

Аз съм наистина поласкан, че участвам в представянето, защото мисля, че това е една много важна книга. И в този смисъл се присъединявам към благодарностите към издателя, един от вдъхновителите,Българската лига за правата на човека, фондация Конрад Аденауер, без която това би било немислимо, и защото мисля, че в тази книга има доста ориентири и за нас и за това което на практика има да вършим.

Има едни хора, които като започнат да правят нещо вдигат такъв джангър около себе си, че даже не разбираш какво точно правят, но нещо се шуми. Моят приятел Лъчезар Тошев е общо взето обратния вариант. Той е скромен човек, който дори и когато свърши нещо, което обръща поведението на една европейска институция и следователно на всичките участващи страни в нея, той прави това скромно, така че някой може да не е забелязал.

Резолюцията, която е повод за тази книга е дело преди всичко инициирано, направено и доведено до успешен край, дори тогава, когато той вече не можеше да присъства пълноправно в Парламентарната Асамблея на Съвета на Европа от Лъчезар Тошев и трябва да си дадем сметка, че е привилегия да седим и да слушаме и да гледаме това, което е направил, защото много малко хора в България са го направили такова. Това всъщност е едно уникално действие, което се оказа, че провокира драматични реакции от най-различни кръгове, които по едни или други причини се опитваха да възпрат тази инициатива. Въпреки това, пак повтарям, благодарение, разбира се на усилията и на много други хора, но преди всичко на абсолютно непоколебимата твърдост на Лъчезар, това стана факт.



Защо си мисля, че тази книга е важна?

Преди двайсетина години Франсис Фукуяма обяви, че историята е свършила и че вече няма интелектуална и практическа алтернатива на демокрацията в света.

За съжаление, това не е вярно.

Ние видяхме в последните няколко години как една Куба няма никакво намерение да се промени. Как в една Венецуела нещата вървят от зле по зле. Как Корея прави опити с атомно оръжие и как само преди няколко дни на площадите на Техеран опитът за някакъв начален старт към демокрация беше смазан. Това, което става в днешно време съвсем не е победоносният ход на демокрацията, както си го представяхме преди двайсет години. И струва ми се, че обикновените диктатури не са това, което ефикасно действа срещу борбата за свобода. Опасявам се, че онова, което ние най-общо казано наричаме тоталитаризъм, съвсем не е умряло и че тоталитарните тенденции в съвременния свят съществуват и в известен смисъл се развиват.

Вие ще видите в тази книга, че едно от големите обвинения срещу хората, които искат да се говори за комунизма, да се осъжда комунизма, да се развенчава неговата доктрина и практика е обвинението в анахроничност. Те ни обвиняват, че се занимаваме с минали работи, които вече са се свършили. Казват ни, че никъде по света, освен на най-екзотични места не са останали истински комунистически режими и че следователно няма какво толкова да се занимаваме с тази тема.

Аз продължавам да мисля, че това е съвършено погрешно по няколко причини и това, което ми се иска да споделя с вас е виждането ми за причините, поради които ние трябва да продължаваме да се занимаваме с комунизма.

Първо, историята между другите неща, както казваше Цицерон е и учителка на живота. Историята на комунизма не е отминала. Днес ние виждаме, че из цяла Европа и особено в Източна Европа набъбват движения, които някои хора наричат неонацистки. Действително, от време на време те кокетничат с фразеологията на нацизма. Проблемът е там, че тя е до такава степен смазана от общественото мнение, че с нея може да се кокетничи по начина, по който малките деца говорят мръсни думи – повтарят ги отново и отново и им се наслаждават, но без с това да предизвикват сериозен ефект. Ако се вгледате обаче в онова, за което тези хора говорят - извън войнстващия етноцентризъм, който прочее, не е толкова неприсъщ и на комунизма, въпреки че на вид това като че ли не се очаква от него - вие ще видите, че една голяма част от изразните им средства, една голяма част от позоваванията им в крайна сметка ни връщат към жаргона на комунизма. Не съм аз този, който измисли названието червено-кафяв феномен. Червено-кафявият феномен го видяхме при Милошевич, виждаме го в една или друга форма, но всъщност той се роди като идея в Русия, Червено-кафявият феномен съществува в момента и представлява, позволявам си да го кажа съвсем еднозначно, представлява заплаха за свободата днес и в бъдеще.

Проблемът за комунизма обаче е че комунизмът - за разлика от нацизма - първо не получи онова нравствено осъждане, което получи нацизма и второ, което даже може би е по-важно (е, и че двете са еднакво важни), успя да съхрани в академията, в публицистиката, в ежедневния живот почти непокътнат своя език.

Този език не беше осъден и не беше отхвърлен. Този език се употребява и до ден днешен и то се употребява на места, където човек най-малко очаква да го чуе, което прави възможността да се използват именно панели от комунистическото мислене и поведение, за да придаде приемливост на онова, което днешните червено-кафяви предлагат. Т.е. в известен смисъл комунизмът и споменът за него са много по-живи.

От друга страна, това което успяхме да видим при комунизма и което трудно можа да се проследи при нацизма, защото нацизмът трая много по-кратко, беше ужасяващото въздействие върху психиката на хората. Имаме данни за онова, което те се опитаха да произведат като Хомо Комунистикус или Советикус, или както щете го наречете, и на което ние все още всички плащаме някаква дан.

Това нещо също така продължава да помага на съществуването и на развитието на онези тенденции, за които говоря днес, които ние виждаме в България, които управляват в страни като Словакия, в Русия, които можете да наблюдавате къде ли не. Струва ми се, че това са неща, които просто трябва да бъдат вземани предвид, защото ние не си говорим само за жертвите.

 Тези, на които жертвите са им скъпи разбира се не могат да ги забравят, но онези юнаци, които викат, абе в крайна сметка хайде, било каквото било, трябва да се върви напред, всъщност поставят под заплаха бъдещето, и то бъдещето на следващите поколения. Защото много е лесно евтините клишета на комунизма да бъдат употребявани навсякъде в медиите, в предизборните кампании, и по някакъв начин да продължават да отравят или да запазват отровния ефект на комунизма. Или ако щете дори да го засилват.

Затова аз си мисля, че четенето на тази книга е изключително полезно. В нея вие ще видите, особено в първата част, в която е подробно представен дебатът в ПАСЕ, вие ще видите логиката на хората, които се опитват да оспорят необходимостта да се заклеймява комунизма.

И те ви дават, анахронично е, вече не е интересно, няма такова нещо повече. Микис Теодоракис пък се цитира на друго място, казва,

„...Аз никога няма да се съглася с такова нещо, защото си спомням онези, които са загинали в борбата срещу нацизма...” 
и така нататък, и така нататък.

Аз си бях позволил някъде да кажа, с което раздразних много хора, че по време на религиозните войни в Германия разбойнически банди е имало и от католиците и от протестантите.

Но когато те са се избивали или са нападали и разорявали села, общо взето същественото за тях не е било дали са католици или протестанти, съществено е било, че са разбойници. И от тази гледна точка, това, че някой се е бил с някой друг съвсем не означава, че това може да се ползва като аргумент за собствените му качества.

Пак повтарям, комунизмът за съжаление продължава да бъде много по-жив отколкото нацизма. И червено-кафявият феномен с цялото свое кокетничене, с етноцентристки понятия, с това, което ние виждаме и тука, бесните атаки срещу цигани, евреи, турци и така нататък той всъщност, разиграва една чисто комунистическа теза. Тези хора говорят за национализъм, ама в същност те говорят в много по-голяма степен и с по-голям жар за национализация.

При всичко това ми се струва, че разпространението на текст като този е нещо, което е и навременно и полезно за четене на всеки и от друга страна пък показва точно тази упорита и в крайна сметка успешна борба, която Лъчезар изведе в Парламентарната Асамблея на Съвета на Европа и която благодарение на това може да бъде използвана за следващи крачки и в национални парламенти, в европейския парламент в бъдеще.

Въпросът за съжаление съвсем не е приключен.