08 май 2021

8 МАЙ 1945г. - ДЕНЯТ НА ПОБЕДАТА НАД ХИТЛЕР

 

 Разказва дипломатът Евгени Силянов (1907-1997г.)

 

 

Евгени Силянов пред портрета на баща си Христо Силянов в Париж. Снимка : Лъчезар Тошев

 
 
Разгромът на Хитлеристка Германия
Евгений Силянов

От средата на 1994г. нататък зачестяват 50-годишнините от крайния период на Втората световна война и това е обяснимо – разгромът на Хитлеризма приближава с бързи крачки и ако вземем за негово начало 31 януари 1933г., когато старият фелдмаршал Хинденбург, президент на Ваймаровата република назначава Адолф Хитлер за германски канцлер, хилядолетният Райх просъществува едва 12 кратки години. 
В действителност решаващата година най-големият конфликт на столетието според всички политически наблюдатели и общественото мнение в „страните, разполагащи с обективна информация”, е 1934г, годината на „началото на края”. 

Но германците живеят още с еуфоричните представи на първите две военни години, през които просъществуваха на триумфалния марш на Вермахта през континента. Когато Хитлер нападна Русия през 1941г година, картата на Европа представлява поразителната картина на всемогъществото на Райха.

 Почти цялата територия на Стария континент е завзета от германски войски, малкото държави, които все още не са окупирани, се присъединяват към Тристранния пакт ( оста Берлин-Рим-Токио) по необходимост или с надеждата да задоволят националните си ревандикации. Испания на Франко и Португалия са пронацистки, освен Швейцария на крайния север и юг има още две неутрални държави – Швеция и Турция, но те не си правят никакви илюзии относно възможността да се противопоставят даже плахо на германските стремежи. 

На Балканите Гърция и Югославия са окупирани, Албания е присъединена към Италия. Италия и Румъния, както и Унгария, са подписали Тристранния пакт. Може да се каже, че Европа е покорена от Германия. 

Това кратко резюме положително е необходимо, тъй като в продължение на десетилетия за Съветския съюз и неговите сателити съществуваше само един победител на хитлеристка Германия – съветската армия, и само едно решаващо сражение – двубоят за Сталинград. 

Комунистическата пропаганда през войната и след това партийната историография игнорират серията катастрофални поражения на Германия по всички други фронтове, които се очертават в края на предната година от контраофанзивата в Африка. 

Англия превзема Ел Аламейн срещу непобедимия Ромел през ноември 1942г., два месеца преди Сталинград; през май 1943г. армейската му група капитулира и итало-германските пленени – 252 000 души се сравняват числено с пленените от руснаците дивизии на Паулус, произведен от Хитлер фелдмаршал в навечерието на капитулацията с мисълта, че един маршал не може да се предаде.

След Африка Хитлер загубва Италия – през юли и август фашистката партия е разтурена и съюзническите войски са посрещнати в цялата страна с викове „долу Мусолини” и с бели знамена в ръцете. От този момент Германия очаква най-страшното – това е десантът на англо-американските сили на окупирания континент. 

През ноември главнокомандващия генерал Йодл прави своето паметно изложение пред върховните партийни водачи от всички германски области. Текстът е запазен в документите от Нюрнбергския процес и той показва без всякакво съмнение, че Германия е в отбранително положение и че Йодл знае, че то ще се задълбочи. 

Той го заявява недвусмислено: „съюзническият десант днес е очевидна сигурност, неизвестна е само неговата дата”. 

Изложението е обемист документ, пълен с цифри и детайли върху броя на германските войски и въоръжения и също така – на съветските.

 Постепенно диспропорцията на силите се насочва към положението във фаталната за райха 1945 година. 
Но една година преди падането на Берлин „крепостна Европа”, според жаргона на комюникетата, е превзета. 
 
На 5 юни петдесетгодишнината на десанта бе чествана с особена тържественост в присъствието на английската кралица и на президента на Съединените щати. Още от предния месец френската преса, радиото и телевизията посвещаваха големи, обширни материали за тази най-голяма военна експедиция на цялата Втора световна война. 
 
Натрупаните неистини и фалшиви твърдения ме принуждават да уточня най-простите очевидности и значенията на термините. 
 
Сталинград е навярно най-голямото сухоземно сражение и упоритостта на двубоя е еднаква от двете страни, както куражът на армиите и човешките жертви.
 
Говоря прочее за най-голямата комплексна експедиция едновременно на морските, въздушните и сухоземни войски на двата главни западни съюзника. 
 
Гигантските размери на войските и въоръженията, храбростта на хората, които стъпват на едно крайбрежие, отбраняването на прочутата стена на Атлантика с нейните колосални бункери, които стоят непокътнати и до днес, тъй като разрушението им би струвало твърде скъпо – всичко това прави грандиозен техния подвиг.

 В първите дни на десанта парашутистите, спускани на главните определени обекти, са посрещнати с непрекъснат групиран картечен огън още във въздуха, както и хилядите десанти пехотинци по крайбрежните плажове. В тия първи 24 часа общият брой на убитите е 2500 души. 

Сухият език на цифрите тук е красноречив с гигантските си размери - в 24 часа са дебаркирани 155 000 души и още 20 000 бойни коли, съюзническите загуби са 10 000 души, от които 2500 убити, 127 самолета, 291 малки кораба за дебаркиране на войниците. 

До края на август на френска земя се намират два милиона войски, съюзническите загуби са 200 000 убити, ранени и изчезнали, германските – 400 000, от които половината пленници. 

Всеки, който е виждал безкрайното поле, обсипано с бели кръстове на военните гробища в Нормандия, където са погребани 40 000 съюзнически и 60 000 германски войници, разбира подвига на тия млади момчета, дошли от Англия и от далечните американски провинции. 

Американският главнокомандващ Айзенхауер в последното си послание на 6 юни призори заявява на бойците, че тиранията над потиснатите европейски народи ще бъде пометена. 
Но през дългата безкрайно сложна подготовка на епопеята на десанта той е преценил огромните рискове, на които излага своите „момчета”. 

Едва отправил това окуражително послание, развълнуван, Айзенхауер се усамотява и редактира второ комюнике, в случай че десантът бъде отблъснат пред изградената „стена на Атлантика” от организацията на ТОДТ, станала главна тема на пропагандата на Гьобелс. 
 
То гласи: „Армията, въздушните войски и флотата изпълниха своя дълг с най-голям кураж и всеотдайна преданост. Ако някой трябва да бъде укоряван или обвиняван за този опит, затова съм отговорен аз и само аз”. 
 
Това е само едно съвместно кратко резюме на славната епопея на освобождението на нашия континент от окупацията на нацизма и каквото и да говорят и да мислят и до днес съветските и българските комунисти, за общата цивилизация на Западна Европа това е не по-малко важно от спасението на Русия, в която продължава да цари друг, не по-малко потиснически тираничен режим. 
Пълната история на дебаркирането в Нормандия заслужава да бъде разказана в подробности на българската публика. 
 
Но този паметен месец юни има и други съдбоносни дати и първата, на която ще се спра, е 22 юни 1941 година. 
 
Армиите на Вермахта нахлуват в Съветския съюз и обстоятелствата на тази агресия трябва да бъдат изложени – не само защото с тази безумна постъпка на Хитлер започва за Германия войната на два фронта, за която той заявява винаги, че иска да избегне на всяка цена.

 Дошло е времето да се разгледа щателно развоя на сближаването между СССР и хитлеристкия Райх, не само защото пакетът между двата колоса на тоталитаризма им помага да осъществят циничните си планове, но и защото трябва да се сложи край на една друга безсрамна лъжа на комунистическата история. 

В момента, в който Англия и Франция влязат във войната изпълнявайки задълженията си към нападнатата Полша, вече е ясно, че рано или късно Америка ще се намеси в конфликта и Германия ще се намери пред същата световна коалиция на сили, както и през Първата световна война. 
Всъщност последната война се явява като продължение на първата и изходът за Германия не може да бъде друг. 

За необяснимото поведение на Сталин пред очевидните указания за подготовката на германското нападение ще цитирам още книгата на генерал Гудериян, инициатор на създаването на бронираните войски, които изиграват решаваща роля в началните германски победи. 

На 20 и 21 юни той командва бронираната армия в поверения му сектор на съветския фронт и прави последните си инспекции на противотанковите линии. 

Той е изумен от спокойствието, което цари: „в двора на крепостта на Брест Литовск, който се откриваше пред очите ни, руските войници се упражняваха да дефилират по отделения под звуците на музика. 
Укрепленията бяха незаети, укрепителните работи бяха направили много малко забележим напредък през последните седмици...” (Хайнц Гудериян „Спомени на един войник”, френски превод, издателство „Плон”, 1955г.)

Гудериян познава добре тази област. На 22 септември 1939г. той се намира тук на официално посещение с една бронирана бригада. 

Двете диктатури си разделяха полската плячка и определяха демаркационната линия. След свършване на работата с размен на малки знамена – със сърпа и чука от едната страна и с Хитлеровия пречупен кръст, от другата.

 Тостовете с водка дават повод на един прекрасен фройдовски „лапсус на езика”: съветският генерал Кривошеин се престарава и иска да произнесе своята наздравица на развален немски и казва, вдигайки чашата си: „Пия за вечната омраза между нашите два народа.” 

Вместо за вечното приятелство. На немски лапсусът е още по-красноречив.
И още един удивителен факт – в два часа през нощта „нападението е определено за два часа по-късно” последният трен, натоварен с руски зърнени храни, предназначени за Германия, преминава през железопътния мост на Брест Литовск с пълно затъмнение.

Статията е публикувана във в.„Век 21”, бр.24, 22 юни 1994г. 
 
 

Евгени Силянов, Аспарух Панов и Лъчезар Тошев, 1995 г. , София

07 май 2021

СВЕТЛИ ПЕТЪК - ЧЕСТВАМЕ ЖИВОНОСНИЯ ИЗВОР

 





Историята на Живоносния извор
 Разказана от Лъчезар ТОШЕВ
 В. Лечител, бр. 41, 10.10. 2013г.
 
    За извора с жива вода се говори и в западните легенди и приказки. Това свято място е изобразено и на иконите, известни като “Живопринятний източник”.

Кръстоносните походи стават причина историята му, доста изкривена, да се пренесена на запад. А у нас историята на извора с жива вода е дошла отново чрез приказките, дошли от Западна Европа.

А този извор съвсем не е далеч от България!

     Интересно е да се знае историята му, тъй като това е едно от най-светите места на православието.


То обаче не е включено в програмите на туроператорите.

Този чудотворен извор се намира пред крепостните стени на Цариград, срещу Мевлянската порта – някога портата Пиги (извор).

Близо е и до зазиданата Златна порта на Константинопол.



     Легендата разказва, че на 4 април (стар стил) 450 г. сл. Хр. един войник от тракийското племе беси на служба в ромейската армия на име Лъв Маркел, минавал през горичката, посветена от древността на Св. Богородица, намираща се пред цариградските стени.

     Там той срещнал един сляп човек, който молел за вода.

Войникът решил да му помогне и влязъл в горичката. Тогава той чул глас, който му казал:

 „Царю Лъве, водата, която търсиш, е наблизо. 
Влез в тази горичка, гребни с твоите ръце от водата на извора, който ще намериш там, и я занеси на жадния, а с калта от извора помажи очите му. 
 
Тогава ще разбереш коя съм. 
 
Аз отдавна пребивавам на това място.
 
 Ще ти помогна да построиш тук храм на мое име и всички, които идват и ме призовават с вяра, ще получат изцеление, а молитвите им ще бъдат чути!” 

Войникът намерил извора, занесъл вода на слепеца, помазал с кал очите му и той прогледнал.

     По това време император бил Маркиан. След него за император бил избран войникът Лъв Маркел под името Леон I (457 - 473 г.).

Тогава той заповядал да издигнат храм, посветен на Св. Богородица, при извора, където изградил и мраморен басейн за благодатната вода. Притичващите се с вяра към извора получавали изцеления от болести.

     Водата вдигала хора от смъртно легло!

     Император Юстиниян I, който също бил на смъртно легло, оздравял, когато пил от чудотворната водата на извора. Тогава – по негова заповед, храмът, изграден от Лъв Маркел, бил превърнат в манастир.   
 
В началото на септември 924 г., когато българският цар Симеон обсаждал                                                                                                                                                                               
 Константинопол, манастирът бил изгорен при едно  от нападенията на българите, но веднага бил възстановен. 
 
В него на 8 октомври 927 г. цар Петър – синът на Симеон Велики, бил венчан от Вселенския патриарх Стефан за внучката на император Роман – Мария Лакапина. 
По този повод и сключването на 40-годишен мир Мария била прекръстена на Ирина (мир). Сватбата била организирана от регента Георги Сурсувул – брат на Симеоновата царица. 
Тогава българският цар Петър получил титлата “Василевс”, която по ранг била втора в света след тази на византийския император. 
Пак тогава българската църква била призната за автокефална и се наредила в православните диптихи (т.е. редът на старшинството на поместните църкви) след Вселенската патриаршия, Александрийската патриаршия, Антиохийската патриаршия и Йерусалимската патриаршия, които били просияли от древност и определени от Вселенските събори. 
След превземането на Константинопол от турците, манастирът бил разрушен, а камъните от храма били използвани за джамията на султан Баязид II.
Изворът бил засипан, а в съседство с него били направени мюсюлмански гробища, които могат да се видят и днес.

     През 19 век християните започнали да правят опити да възстановят храма на Живоносния извор. Днешният храм бил построен през 1835 г.




Мюсюлманите също се притичвали към извора и вземали от водата, която наричали “Водата на Св. Мария”. 
Някои от иконите, изобразяващи Живоносния извор, станали чудотворни.

     Православната църква чества Живоносния извор в петък на Светлата седмица след Великден


     Днес в манастира няма постоянно монашество. В момента там пребивават румънски монахини, но храмът е под юрисдикцията на Вселенския патриарх.
 В манастира се покоят мощите на 15 вселенски патриарси. 
 
 
 
Сред надписите по плочите на двора на храма се четат и имена на българи, което показва колко почитана е била тази светиня от всички православни народи.


 
Турците наричат извора „Балъкли“, т.е. Рибния извор.
Легендата разказва, че когато в 1453 г. турските армии обсаждали Константинопол, двама монаси стояли край извора и за да се нахранят, сложили няколко рибки да се пекат на скара. Единият казал:
 „По-скоро тези рибки ще скочат от скарата и ще заплуват отново, отколкото турците да превземат Константинопол.“

Тогава се случило чудо! Рибките оживели и наистина скочили от скарата в извора, където заплували. 
И до днес в извора плуват няколко рибки, които имат черни черти само от едната страна на тялото – потомки на онези, които някога били сложени да се пекат на скарата и оживели.

     В най-ново време историята на Живоносния извор се допълва с посещението на Свищовския хор. 
 
Това се случи на 4 ноември 2006 г.
 
Тогава Първият Български Хор “Янко Мустаков” (основан през 1868 г. в свищовската църква „Св. Преображение“) посети Цариград с мисията да помогне със своето изкуство за набиране на средства за спасяването на прочутата Желязна църква на цариградските българи.

По този начин свищовлии искаха да продължат делото на българските възрожденци. Първата спирка на хора беше именно в църквата Живоносен извор. 
След като пътуваха цяла нощ с автобус от Дунава до Босфора, в сняг, дъжд и студ, свищовските хористи, независимо от умората, изпълниха на български език химна “Достойно Eсть” в чест на Св. Богородица до самия Живоносен извор.

Не пропуснаха да си отнесат и от благодатната вода.
 Това без съмнение беше първото изпълнение на български език, след сватбата на цар Петър на 8 октомври 927 г. 
Благочестивото послание на Богохранимия град Свищов не остана незабелязано от Вселенската патриаршия. Именно то отвори тежките врати на Патриаршията за тях по-късно същия ден.


     „Те наистина са благословени!”, възкликна след изпълнението им Пол Гикас – международен секретар на Вселенският патриарх, който след това лично показа православните светини, съхранявани в Патриаршията, на хористите.



Самият Вселенски патриарх ги благослови след музикалния поздрав към него в храма (с изпълнение на многолетствие за патриарха на гръцки и на български) и всеки хорист получи позлатено кръстче с името на Негово Всесветейшество. 
Най-вероятно това беше и първото изпълнение на български език в Патриаршеската църква „Св. Георги“ във Фенер.


     Забележително е, че на хористите бяха предложени най-почетните места в църквата. 
 

 
 
А след това Негово Всесветейшество Патриарх Вартоломей I прие “на бяло сладко” свищовската делегация не в тронната зала, а в личния си кабинет.





     Рядка чест за българите!

     Така, със своето благородно дело, свищовските хористи направиха името на Свищов отново да се чуе в Цариград – като достойни потомци на
славни предци!










 Химнът, който хорът изпя на самия Живоносен извор в прослава на Св. Богородица – “Достойно Есть”, не беше избран случайно. 
Според преданието този химн е изпят в Света гора – Атон, от Архангел Гавриил на 11 юни 982 г. в една малка килия близо до Карея – Светогорския център, обитавана от монаси българи.


Килията "Достойно Есть" днес

Монахът, който станал свидетел на чудото, също се казвал Гавриил. Когато чул песента и поискал текстът да се запише, не се намерило друго освен една каменна плоча.

Тогава Архангелът докоснал плочата, тя омекнала и той с пръста си записал текста.

“Отсега нататък пейте така всички православни!” – казал Архангелът и станал невидим.


Иконата пред която Архангел Гавриил изпял Богородичния химн "Достойно Есть"


Иконата, пред която се извършило това чудо, оттогава до днес е главната икона на Света гора. А в килията съвсем доскоро се подвизаваха в отшелничество български монаси. 
Един от монасите, подвизавали се в тази килия, е бил чичото на Алеко Константинов - Прокопий х.Константинов, монахът Пахомий, а когато приел схима се нарекъл Паисий Българин (1810-1910 г.). 
 
При него килията е имала своя голяма издателска дейност на църковна книжнина на български език и книжарница.

Тази килия принадлежи на манастира „Пантократор“ и нейната история, както и опитите да се запази българският й характер в съвременни времена заслужават отделен разказ.


Писмото на Вселенския Патриарх до свищовските хористи :





 + Вартоломей, 

Архиепископ на Константинопол-Нов Рим и Вселенски Патриарх


На музикословейшата Елизабет Людмилова-Диригентка на Свищовския хор " Янко Мустаков" и в Господа възлюбена дъщеря на Наше Смирение благодат и мир от Бога !




Класическата музика паралелна на византийската църковна такава, винаги е трогвала Наше Смирение-още повече чута от хоров състав.


С много и особена радост се осведомихме от Вашето благочестиво писмо за предложението Вашия Свищовски хор да дойде в Града, за да представи специална програма в подкрепа на намиращия се във Фенер свещен храм на Свети Първомъченик и Архидякон Стефан, както и хористите да се поклонят на свещените и преподобни светини на нашата православна вяра в Града.


Очаквайки Вашето идване Ви съветваме да осведомите за него , отговорниците на намиращата се тук обична българска общност за организиране от тяхна страна на Вашата художествена изява.


Нека щедро дарената благодат и благословение на Всеблагия Бог заедно с Отеческото и Патриаршеско Наше благословение и молитва, бъдат със всички отдадени на изкуството членове на Вашия хор и върху Ваше обично музикословейшество.


4 Август 2006г.
 


+Константинополски Вартоломей, горещ в Бога молитствувател



Със свищовския хор пред Сградата на някогашната Българска екзархия в Истанбул. Клекнал отпред е кметът на Свищов Станислав Благов. С букета е диригентката Елизабет Людмилова. 5 ноември 2006г.

06 май 2021

ЧЕСТИТ ГЕРГЬОВДЕН!

 


РАЗКАЗЪТ НА СТЕЛЬОС ХАДЖИХАРАЛАМБУ ОТ КИПЪР ЗА ЧУДОТО НА СВ. ГЕОРГИ В ЗОГРАФСКИЯ МАНАСТИР ПРЕЗ 1985Г.


„За първи път посетих Света Гора през 1984 г. Тъй като не познавах мястото, нямах никакъв предварителен план къде да отида. На корабчето от Урануполи за Дафни се запознах с г-н Аргир Малчев от България, иподякон и църковен певец, който бе от гръцки произход. 

Предложи ми да го съпровождам в неговото поклонничество и аз приех. Първо отидохме в Карея, където отседнахме в Зографския конак, а на другия ден отидохме в самия манастир, посветен на свети великомъченик Георги.

 

 


 

 Там останахме 2-3 дена, по време на които участвахме в братските богослужения, обикаляхме манастира и със съдействието на братята се покланяхме на светините в него.

Тъй като по това време настъпи празникът Успение на Божията Майка, влязохме и в параклиса, посветен на това събитие. 

Видях, че иконата на Успение в него беше много малка и предложих на игумена на манастира, блаженопочившия отец Евтимий, да доставя с мои средства една по-голяма икона, като уточнихме размерите и мястото, на което ще бъде поставена - лявата колона на храма, намираща се на около метър пред иконостаса.

Когато се прибрах в Кипър, първата ми работа беше да намеря подходящ иконописец и така възложих поръчката си на г-н Мариос Тавринос.

След няколко месеца взех готовата икона и през 1985 г. тръгнах отново към Света Гора, за да изпълня обета си от предишната година и с желанието да посетя и някои други манастири. 

Освен увитата икона с размери 1 м на 70 см и личния си багаж, бях взел и бутилки с църковно вино и други подаръци, които щях да оставя по манастирите.

Автобусът от Солун закъсня и когато стигнахме в Урануполи, корабчето, с което се влиза на Света Гора, вече беше отпътувало. 

Заедно с един младеж решихме да тръгнем пеша, без да имаме представа колко път имаме пред себе си. 

Носейки иконата и тежкия си багаж, вървяхме до към 16 ч. следобед и стигнахме до скита Крумица (Скитът е собственост на руския манастир „Свети Пантелеймон“ и там на големи площи се обработват лозя - б. изд.).

 Аз бях изморен до крайност, а на стъпалата ми бяха излезли рани от ходенето. Там разбрахме, че имаме още много път, за да стигнем до целта си, но ние не бяхме в състояние да продължим. За щастие се намери един трактор, който ни върна обратно почти до Урануполи. 

На другия ден се качих на корабчето и след известно време слязох на зографското пристанище. 

Тръгнах по пътя нагоре съвсем сам. Тъй като обаче чувствах силна умора от предишния ден, след около стотина метра се спрях на едно равно място, където реших да подремна.

 За да съм сигурен, че иконата няма да изчезне по някакъв начин, я сложих под главата си и се унесох. 

Изпаднах в едно особено състояние - нито заспал, нито буден. Видях срещу мен да идва на кон един от отците, с когото се бях запознал при предишното ми посещение - възрастният йеромонах Пахомий. 

Той радостно ме приветства с добре дошъл. „Благословете, отец Пахомий, отвърнах аз. Ето, изпълних обета си и нося иконата“. 

А той ми каза: „Аз не съм Пахомий. Не ме ли знаеш, че съм Георги? Искаш ли да ти помогна за пренасянето на иконата?“ 

„Е, щом имате кон, помогнете ми“, отвърнах аз. 

Тогава той взе иконата, сложи я на коня и се изгуби от очите ми. В същия момент дойдох на себе си и видях, че иконата не е под главата ми.

 Изключително разтревожен, огледах наоколо, но напразно. Ами сега?

Целият ми труд нима отиде напразно? Продължих към манастира с неспокойно сърце. 

На входната врата срещнах дядо Игумена и веднага му разказах, какво ми се е случило. 

Попитах го дали днес отец Пахомий е излизал от манастира. Той ми отвърна, че от сутринта старецът не е напускал манастира. 

С кротки и ласкави думи ме посъветва да се успокоя и ми предложи да се поклоня в храма. 

След като влязохме в съборния храм, той потърси ключ да отвори и параклиса на Успение, за да се поклоня и там. 

Когато отключи и влязохме, и двамата застинахме в недоумение. 

Иконата, както я бях опаковал в хартия, беше подпряна на лявата колона на храма, за където и беше предназначена. 


 

 

Пред очите си имахме несъмнено свидетелство за извършено чудо, защото по човешки начин всичко това нямаше как да стане. Първо, параклисът беше заключен и ако някой страничен човек беше взел иконата, нямаше как да я остави вътре.

 Освен това тя не беше оставена къде да е, а именно на мястото, за което беше предназначена. 

Чувствах в душата си, че тъй като свети Георги бе видял искреното ми желание да дам нещо на неговата света обител, поиска да ми покаже благоволението си към моя принос и да ме окуражи в моя личен път на християнин.“

 

 

Г-н Стельос Хаджихараламбу е военен. Когато се извършва чудото с иконата през 1985 г. е бил старши лейтенант в кипърската армия. 

Доскоро заемаше висок пост в кипърското Министерство на отбраната с чин генерал-майор, а сега вече е пенсионер и се радва на своето семейство - жена и три деца, които живеят заедно в атмосфера на сплотеност и християнски добродетели.

 

Източник: Едноименна брошура, издание на Зографската света обител, 2009 г.
В брошурата са поместени и житие и акатист на св. равноап. Мария Магдалина.



370 години от първата българска старопечатна книга "АБАГАР"

 

Никополският Епископ  Филип Станиславов от свищовското павликянско село Ореш, написва първата българска книга на говорим български език, отпечатана в Рим на 6 май 1651г. 

Това е първата българска печатна книга.

При отпечатването той следва традицията на българина Яков Крайков от Кюстендилско, но използва говоримия български език.


Паметникът на епископ Филип Станиславов в село Ореш, Свищовско
 
 

Надгробната плоча на еп.Филип Станиславов


Книгата "АБАГАР"

 

„Както пчелата събира мед и восък от различни и благоуханни цветя, тъй и Филип Станиславов, епископ на Велика България, събра и нареди от различни книги на светите отци своя сборен Абагар и го дари на своя български народ да го носи при себе си вместо силни мощи. 

Тоя Абагар бе напечатан през 1651 година на 6 май в светия град, където почиват телата на Петър и Павел”.

.


 












05 май 2021

200 години от смъртта на Наполеон Бонапарт на остров Света Елена

 

 


 

 

Френският генерал, а после император на Франция Наполеон Бонапарт умира в изгнание на остров Света Елена на 5 май 1821г.

Талантливият пълководещ е ръководил лично 60 битки срещу обединените европейски сили, от които е загубил само една - последната.Тази при Ватерло.

Освен това, той е автор на Граждански кодекс използван в правото и досега, известен като Кодекс на Наполеон.

 


Организатор на всички сфери на живота в неговата империя, той не изоставя държавните си ангажименти дари по време на военните си кампании. Така например, след битката при Бородино, когато той влиза с армията си в Москва, намира време да приеме уставът за създаването на парижкия театър "Комеди Франсез" прочут и днес, създаден с т.нар. Московски декрет.

За изхранването на огромната си за времето армия е стимулирал науката, така че на него се дължи добиването на захар от захарно цвекло, консервирането на храните за военните кампании, шаптализацията на виното(последното не може да се нарече положително). 

През 1803г. създава Институтът на Франция, обединяващ няколко Академии както  свързани с науката, така и с изкуствата вкл. Френската Академия закрита по време на революцията. 

По време на похода в Египет, води със себе си голяма група учени, които откриват за света древната египетска цивилизация, а младият Шамполион разчита египетските йероглифи от известния днес "Розетски камък", намерен и пренесен във Франция от експедицията на Наполеон.

Срещата на Наполеон с Гьоте през 1808г. Худ. Южен Ернест Хилемахер
 

 

Държавната му концепция на т.нар. бонапартизъм, представлява държавен, а не етнически национализъм, намерил продължение от Наполеон III чак до днес в движението на нео-бонапартистите на ген. Шарл Де Гол и продължилата делото му партия на Жак Ширак "Сбор за Републиката".

 

Интересен е един елемент от родословието на Наполеон Бонапарт. Той е роден на остров Корсика на 15 август 1769г., но родът му идва от Тоскана в Италия и дори от региона на Флоренция и езерото Лаго ди Комо. Негов роднина е германският адмирал Вилхелм Канарис, ръководил военното разузнаване на Хитлер.Той самият е прикривал този факт за произхода си и е насочвал питащите към гръцкия капитан Канарис.

Но има нещо още по-интересно.

В изследването си от 1856 година "За произхода на фамилията Бонапарте" Луиджи Пасерини посочва двама интересни предци на френския император.

(PASSERINI, LUIGI. “DELLA ORIGINE DELLA FAMIGLIA BONAPARTE: DIMOSTRATA CON DOCUMENTI: MEMORIA STORICA.” Archivio Storico Italiano, vol. 3, no. 2 (6), 1856, pp. 29–65. JSTOR, www.jstor.org/stable/44452379.) 

Споменат е граф Раниери Угоне Гилермо, наричан Булгаро (българинът) от Сетимо и Фукио(Settimo е Fucchio) и неговият син Лотар, наричан Булгарино или Булгарело - т.е. българчето.

 

 

 

Във "Флорентинска история" том 2, от Маркионе ди Копо Стефани, тази информация от 11 век е описана съвсем подробно - с години на раждане и смърт, бракове, рождения и пр.

Istoria Fiorentina, etc, Volume 2,By Marchionne di COPPO STEFANI

Двамата благородници - българи баща и син, чийто потомък е Наполеон също фигурират в тази история.

Синът е наречен Лотар II българчето  -  Ugone Ranieri Lottario II Bulgarino.

Този род може да бъде проследен, още от 10 и 11 век насам.

Двеста години след този Лотар, един от потомците му Гилермо от Сарзана получава прозвището Буона-парте (от добър произход).

 

Наполеон умира на остров Света Елена, отровен с арсеник. 

 


 

 

Преди смъртта си оставя подробно завещание, в което изразява желание да бъде погребан на брега на река Сена, сред френският народ, който той толкова е обичал.

 


 

 

Със съвремени медоди е открито наличието на големи количества арсеник в кичури коси, запазени от негови близки, като сувенири.

 


 

Дали е отровен от англичаните или от френските монархисти - прикрити в малката му свита на острова остава недоказано.

Но по времето на крал Луи Филип, през 1840г. тялото на Наполеон е ексхумирано и пренесено в Париж.

При отварянето на ковчега в гроба, установяват, че тялото е напълно запазено. 

Това също се обяснява с консервиращите свойства на арсеника, който императорът дълго методично е поглъщал и той е навлязъл във всички тъкани на тялото му.

 


 

Днес император Наполеон почива в църквата на Дома на инвалидите в Париж, където за него е изградена гробница от специален камък - карелски порфир, дарен от руския император Николай I воювал срещу Наполеон в армията на брат си цар Александър I.

 







Погребалният марш изпълнен при препогребването на тленните останки на Наполеон в Париж :

La Marche Funèbre de Napoléon

https://www.youtube.com/watch?v=Ru8wpC30U_0





Свързана тема :

 

200 години от Ватерло :

Сражението, което реши съдбата на Европа, 18 юни 1815г.

http://toshev.blogspot.bg/2015/06/200-18-1815.html




02 май 2021

ХРИСТОС ВЪЗКРЕСЕ!

 


 


 

ХРИСТОС ВЪЗКСРЕСЕ!



ЧЕСТИТ ВЕЛИКДЕН!