8 МАЙ 1945г. - ДЕНЯТ НА ПОБЕДАТА НАД ХИТЛЕР

 

 Разказва дипломатът Евгени Силянов (1907-1997г.)

 

 

Евгени Силянов пред портрета на баща си Христо Силянов в Париж. Снимка : Лъчезар Тошев

 

 

Разгромът на Хитлеристка Германия

Евгений Силянов

От средата на 1994г. нататък зачестяват 50-годишнините от крайния период на Втората световна война и това е обяснимо – разгромът на Хитлеризма приближава с бързи крачки и ако вземем за негово начало 31 януари 1933г., когато старият фелдмаршал Хинденбург, президент на Ваймаровата република назначава Адолф Хитлер за германски канцлер, хилядолетният Райх просъществува едва 12 кратки години. 

В действителност решаващата година най-големият конфликт на столетието според всички политически наблюдатели и общественото мнение в „страните, разполагащи с обективна информация”, е 1934г, годината на „началото на края”. 

Но германците живеят още с еуфоричните представи на първите две военни години, през които просъществуваха на триумфалния марш на Вермахта през континента. Когато Хитлер нападна Русия през 1941г година, картата на Европа представлява поразителната картина на всемогъществото на Райха.

 Почти цялата територия на Стария континент е завзета от германски войски, малкото държави, които все още не са окупирани, се присъединяват към Тристранния пакт ( оста Берлин-Рим-Токио) по необходимост или с надеждата да задоволят националните си ревандикации. Испания на Франко и Португалия са пронацистки, освен Швейцария на крайния север и юг има още две неутрални държави – Швеция и Турция, но те не си правят никакви илюзии относно възможността да се противопоставят даже плахо на германските стремежи. 

На Балканите Гърция и Югославия са окупирани, Албания е присъединена към Италия. Италия и Румъния, както и Унгария, са подписали Тристранния пакт. Може да се каже, че Европа е покорена от Германия. 

Това кратко резюме положително е необходимо, тъй като в продължение на десетилетия за Съветския съюз и неговите сателити съществуваше само един победител на хитлеристка Германия – съветската армия, и само едно решаващо сражение – двубоят за Сталинград. 

Комунистическата пропаганда през войната и след това партийната историография игнорират серията катастрофални поражения на Германия по всички други фронтове, които се очертават в края на предната година от контраофанзивата в Африка. 

Англия превзема Ел Аламейн срещу непобедимия Ромел през ноември 1942г., два месеца преди Сталинград; през май 1943г. армейската му група капитулира и итало-германските пленени – 252 000 души се сравняват числено с пленените от руснаците дивизии на Паулус, произведен от Хитлер фелдмаршал в навечерието на капитулацията с мисълта, че един маршал не може да се предаде.

След Африка Хитлер загубва Италия – през юли и август фашистката партия е разтурена и съюзническите войски са посрещнати в цялата страна с викове „долу Мусолини” и с бели знамена в ръцете. От този момент Германия очаква най-страшното – това е десантът на англо-американските сили на окупирания континент. 

През ноември главнокомандващия генерал Йодл прави своето паметно изложение пред върховните партийни водачи от всички германски области. Текстът е запазен в документите от Нюрнбергския процес и той показва без всякакво съмнение, че Германия е в отбранително положение и че Йодл знае, че то ще се задълбочи. 

Той го заявява недвусмислено: „съюзническият десант днес е очевидна сигурност, неизвестна е само неговата дата”. 

Изложението е обемист документ, пълен с цифри и детайли върху броя на германските войски и въоръжения и също така – на съветските.

 Постепенно диспропорцията на силите се насочва към положението във фаталната за райха 1945 година. 

Но една година преди падането на Берлин „крепостна Европа”, според жаргона на комюникетата, е превзета. 

 

На 5 юни петдесетгодишнината на десанта бе чествана с особена тържественост в присъствието на английската кралица и на президента на Съединените щати. Още от предния месец френската преса, радиото и телевизията посвещаваха големи, обширни материали за тази най-голяма военна експедиция на цялата Втора световна война. 

 
Натрупаните неистини и фалшиви твърдения ме принуждават да уточня най-простите очевидности и значенията на термините. 

 

Сталинград е навярно най-голямото сухоземно сражение и упоритостта на двубоя е еднаква от двете страни, както куражът на армиите и човешките жертви.

 

Говоря прочее за най-голямата комплексна експедиция едновременно на морските, въздушните и сухоземни войски на двата главни западни съюзника. 

 

Гигантските размери на войските и въоръженията, храбростта на хората, които стъпват на едно крайбрежие, отбраняването на прочутата стена на Атлантика с нейните колосални бункери, които стоят непокътнати и до днес, тъй като разрушението им би струвало твърде скъпо – всичко това прави грандиозен техния подвиг.

 В първите дни на десанта парашутистите, спускани на главните определени обекти, са посрещнати с непрекъснат групиран картечен огън още във въздуха, както и хилядите десанти пехотинци по крайбрежните плажове. В тия първи 24 часа общият брой на убитите е 2500 души. 

Сухият език на цифрите тук е красноречив с гигантските си размери - в 24 часа са дебаркирани 155 000 души и още 20 000 бойни коли, съюзническите загуби са 10 000 души, от които 2500 убити, 127 самолета, 291 малки кораба за дебаркиране на войниците. 

До края на август на френска земя се намират два милиона войски, съюзническите загуби са 200 000 убити, ранени и изчезнали, германските – 400 000, от които половината пленници. 

Всеки, който е виждал безкрайното поле, обсипано с бели кръстове на военните гробища в Нормандия, където са погребани 40 000 съюзнически и 60 000 германски войници, разбира подвига на тия млади момчета, дошли от Англия и от далечните американски провинции. 

Американският главнокомандващ Айзенхауер в последното си послание на 6 юни призори заявява на бойците, че тиранията над потиснатите европейски народи ще бъде пометена. 

Но през дългата безкрайно сложна подготовка на епопеята на десанта той е преценил огромните рискове, на които излага своите „момчета”. 

Едва отправил това окуражително послание, развълнуван, Айзенхауер се усамотява и редактира второ комюнике, в случай че десантът бъде отблъснат пред изградената „стена на Атлантика” от организацията на ТОДТ, станала главна тема на пропагандата на Гьобелс. 

 

То гласи: „Армията, въздушните войски и флотата изпълниха своя дълг с най-голям кураж и всеотдайна преданост. Ако някой трябва да бъде укоряван или обвиняван за този опит, затова съм отговорен аз и само аз”. 

 

Това е само едно съвместно кратко резюме на славната епопея на освобождението на нашия континент от окупацията на нацизма и каквото и да говорят и да мислят и до днес съветските и българските комунисти, за общата цивилизация на Западна Европа това е не по-малко важно от спасението на Русия, в която продължава да цари друг, не по-малко потиснически тираничен режим. 

Пълната история на дебаркирането в Нормандия заслужава да бъде разказана в подробности на българската публика. 

 

Но този паметен месец юни има и други съдбоносни дати и първата, на която ще се спра, е 22 юни 1941 година. 

 

Армиите на Вермахта нахлуват в Съветския съюз и обстоятелствата на тази агресия трябва да бъдат изложени – не само защото с тази безумна постъпка на Хитлер започва за Германия войната на два фронта, за която той заявява винаги, че иска да избегне на всяка цена.

 Дошло е времето да се разгледа щателно развоя на сближаването между СССР и хитлеристкия Райх, не само защото пакетът между двата колоса на тоталитаризма им помага да осъществят циничните си планове, но и защото трябва да се сложи край на една друга безсрамна лъжа на комунистическата история. 

В момента, в който Англия и Франция влязат във войната изпълнявайки задълженията си към нападнатата Полша, вече е ясно, че рано или късно Америка ще се намеси в конфликта и Германия ще се намери пред същата световна коалиция на сили, както и през Първата световна война. 

Всъщност последната война се явява като продължение на първата и изходът за Германия не може да бъде друг. 

За необяснимото поведение на Сталин пред очевидните указания за подготовката на германското нападение ще цитирам още книгата на генерал Гудериян, инициатор на създаването на бронираните войски, които изиграват решаваща роля в началните германски победи. 

На 20 и 21 юни той командва бронираната армия в поверения му сектор на съветския фронт и прави последните си инспекции на противотанковите линии. 

Той е изумен от спокойствието, което цари: „в двора на крепостта на Брест Литовск, който се откриваше пред очите ни, руските войници се упражняваха да дефилират по отделения под звуците на музика. 

Укрепленията бяха незаети, укрепителните работи бяха направили много малко забележим напредък през последните седмици...” (Хайнц Гудериян „Спомени на един войник”, френски превод, издателство „Плон”, 1955г.)

Гудериян познава добре тази област. На 22 септември 1939г. той се намира тук на официално посещение с една бронирана бригада. 

Двете диктатури си разделяха полската плячка и определяха демаркационната линия. След свършване на работата с размен на малки знамена – със сърпа и чука от едната страна и с Хитлеровия пречупен кръст, от другата.

 Тостовете с водка дават повод на един прекрасен фройдовски „лапсус на езика”: съветският генерал Кривошеин се престарава и иска да произнесе своята наздравица на развален немски и казва, вдигайки чашата си: „Пия за вечната омраза между нашите два народа.” 

Вместо за вечното приятелство. На немски лапсусът е още по-красноречив.

И още един удивителен факт – в два часа през нощта „нападението е определено за два часа по-късно” последният трен, натоварен с руски зърнени храни, предназначени за Германия, преминава през железопътния мост на Брест Литовск с пълно затъмнение.

Статията е публикувана във в.„Век 21”, бр.24, 22 юни 1994г. 

 

 

 

Евгени Силянов, Аспарух Панов и Лъчезар Тошев, 1995 г. , София