04 март 2015

Народният съд — параван за политическа чистка и терор






Народният съд — параван за политическа чистка и терор

Георги Димитров от Москва:

“Оправдать никого не следует!”  („Никой не трябва да бъде оправдан!”)


Лъчезар ТОШЕВ
в.Лечител, бр.9, 5 март 2015г.
 
http://www.lechitel.bg/newspaper.php?s=5&b=477


Наскоро по БНТ бе излъчена една доста скандална дискусия за т.нар. Народен съд, по повод 70-ата годишнина от неговото провеждане, в която участниците се обединиха около твърдение, че искането за този трибунал към България е дело на съюзниците във Втората световна война.  

Предаването може да гледате тук :

70 години от смъртните присъди на регентите в “История.bg” – 02.02.2015


Това предаване стана повод за настоящата публикация.

Масовият терор

След 9 септември 1944 г. в България започват масови убийства, непознати дотогава в историята ни, при което само през първия месец от 28 000 убити са унищожени 18 000 души с висше образование и 8000 със средно. Акцията води до посичане на българската интелигенция, която се смята за потенциален противник на налагането на комунистически режим в България. Не мога да избегна сравнението с геноцида в Камбоджа, организиран от “червените кхмери”, при които пълното унищожаване на интлигенцията е главна задача. Именно датата 9.IX.1944 г. бележи началото на поредната българска трагедия! По това време в страните от Източна Европа, в които навлиза Червената армия, са избити в политически чистки общо около 100 000 души. Почти 1/3 от тях – в България!



Правосъдие на победителите?

Първият въпрос, на който ще се опитам да отговоря, е дали Народният съд е правосъдието на победителите, както твърдяха участниците в предаването на БНТ. 


  

Под победители тук разбирам съюзниците-победители във Втората световна война – САЩ, СССР и Великобритания. Трябва да видим дали е вярно твърдението, че те били изискали от България създаването на такъв трибунал.

В чл. 6 на Московското примирие от 28 октомври 1944 г. е записано: 
Чл. 6. България ще сътрудничи за задържането на лица, обвинени във военни престъпления, и за тяхното съдене. 
Подразбира се, че България следва да сътрудничи на съюзниците по този въпрос. 
Терминът сътрудничество означава, че някой друг извършва основната дейност и, когато има необходимост, получава въпросното сътрудничество. По същия начин се разбира и текстът за обвинените във военни престъпления. Разбира се, че такива трябва да бъдат осъдени! 
Но обвинени от кого? 
Този въпрос се прецизира в Парижкия мирен договор! 
Това е изключително важен документ, със значими последствия за България, включващ дори задължението за присъединяване към ООН. Той е подписан в Люксембургския дворец в Париж, в залата на Сената, на 10 февруари 1947 г. 
След подписването му на тази дата започва процедура на ратификация и чак след завършването й разпоредбите му влизат в сила. Нека да видим какво гласи въпросната разпоредба:

Парижки мирен договор с България от 10 февруари 1947 година

Член 5

1. България ще предприеме всички необходими стъпки, за да осигури задържането и предаването на съд на:
а) лица, които са обвинени за това, че са извършили, наредили или поръчали извършването на военни престъпления или престъпления срещу мира или човечеството;
б) граждани на някоя съюзническа или асоциирана сила, обвинени в това, че са нарушили техните национални закони чрез държавна измяна или сътрудничество с врага по време на войната.
2. По искане на заинтересуваното правителство на Обединените нации България също така ще предостави като свидетели лица в рамките на нейната юрисдикция, чиито показания се изискват за съдебен процес на лицата, посочени в параграф 1 на този член.
3. Всяко разногласие, което касае приложението на разпоредбите на параграфи 1 и 2 на този член, ще се отнесе от всяко от заинтересуваните правителства до главите на дипломатическите мисии в София на Съветския съюз, на Обединеното кралство и на Съединените американски щати, които ще се споразумеят по отношение на възникналата трудност.

Това е правосъдието на победителите, записано в международен договор. Какво общо има това с т.нар. Народен съд? Бих искал тук да повторя датите на двата документа – Московското примирие от 28 октомври 1944 г. и Парижкия мирен договор от 10 февруари 1947 г. Логично е да се запитаме кога е приета Наредбата-закон за Народния съд? Това става на 30 септември 1944 г. Наредбата-закон е приета от Министерския съвет, т.е. от правителството на ОФ, единодушно! Заглавието й е Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в Световната война срещу Съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея. 
Наредбата-закон влиза в сила от деня на обнародването й в „Държавен вестник“ – 6 октомври 1944 г., бр. 219. Но 6 октомври 1944 г. е дата в календара, намираща се преди 28 октомври 1944 г. и много преди 10 февруари 1947 г.
 И в двата цитирани международни акта няма разпоредба за ретроактивност, която да свърже вече приетата Наредба-закон за Народния съд с тях. 
Нещо повече, дейността на т.нар. Народен съд в периода от 20 декември 1944 до 29 април 1945 г. е приключила доста преди подписването на Парижкия мирен договор през 1947 г. 
Следователно т.нар. Народен съд не е “Правосъдието на победителите”. 
Той е създаден, преди съюзниците да запишат съответното изискване за сътрудничество в осъждане на военнопрестъпници към България.
 Това, което се е разиграло след това, не може да се приписва на сметката на всички съюзници, а само на един от тях – СССР.

 

Конституционен ли е Народният съд?

Взетото решение от правителството на ОФ за създаване на такъв трибунал противоречи на разпоредбите на действащата тогава Търновска конституция, следователно Наредбата-закон не само не е резултат от международен договор, но съгласно вътрешното право на страната е и антиконституционна от правна гледна точка.

Комунистическите историци, твърдяха, че по това време Търновската конституция не е действала,  защото  е била отменена през 1934г. след преврата от 19 май на Кимон Георгиев и групата офицери. Следователно казват те,- няма как наредбата за Народния съд да е антиконституционна.

Но самите актове на превратаджиите от 1934г. -за извънредно законодателство, се позовават на чл.47 от Конституцията.

Тя формално не е  отменена до 4 декмври 1947г., когато се отменя официално -  с приемането на републиканската конституция.

(Преди това Търновската Конституция е отменяна временно - за 2 години 1881-1883г. по искане на княз Александър Батенберг - от Второто Велико Народно събрание, провело се в Свищов.)

По ирония на съдбата, през 1944г. правителството на ОФ, начело с Кимон Георгиев, отменя процедурата по извънредно законодателство, приета през 1934г. .... от правителството на Кимон Георгиев.

През 1937г. се приема царски Указ, с който се възстановява парламента и се избират 24-тото и 25-тото Народно събрание, по мажоритарната система. Партиите не са възстановени, но техните бивши водачи са избрани за депутати - някои от които остават в опозиция.

Конституцията по време на приемането на Наредбата-закон за Народния съд е действала - от юридическа гледна точка.

От тази гледна точка, Народният съд не е част от съдебната система на страната и слеудователно неговите актове не са съдебни актове!

С цел постигане на някаква поне привидна легитимност присъдите се издават в името на цар Симеон II, който тогава е малко дете.

Това е произвол, тъй като този трибунал не е част от съдебната система на Царство България и царят не би могъл да има нищо общо с това деяние.



 



































Народният съд е пряко дирижиран от Москва!

Преди да бъдат произнесени “присъдите” на Народния съд, се разменят няколко телеграми между съветския гражданин по онова време Георги Димитров и ЦК на БКП. 

Телеграмите днес са публично достояние в държавните архиви. Могат да се видят също на сайта  “Декомунизация”, да се намерят в поредицата сборници като “Писахме да се знае” и пр.

Оригиналите са на руски език, на който са комуникирали тогава въпросните български комунисти.

И ето няколко откъса за илюстрация на казаното:

До Димитров
…В първите дни на революцията стихийно бяха разчистени сметките с най-злостните врагове, попаднали в наши ръце. Сега се вземат мерки с това да се занимават съответните наказателни органи. Министърът на правосъдието работи по създаването на народни трибунали и следствени комисии… ЦК на БКП, 13 септември 1944 г.

До Димитров
Готов е законопроектът за народния съд. Приета е най-кратката процедура, но докато започнат да действат, ще мине известно време. Това може да бъде използвано за негласно ликвидиране на най-злостните врагове, което се прави от наши вътрешни тройки. Контрареволюцията трябва да бъде обезглавена бързо и решително. ЦК на БКП, 25 септември 1944 г.




 
До Димитров
Във връзка с известно недоволство, изразено от нашите мекотели съюзници по повод на революционното ликвидиране на фашистката агентура, решихме: чистката да продължи още една седмица, след което ще започнат да работят народните съдилища и чистката ще тръгне по законен път. Работата ще се провежда внимателно. Ще бъдат организирано разкрити най-злостните и опасни врагове и палачи, ще бъдат организирани до правителството делегации от вдовици и сираци на убити антифашисти с настояване за възмездие. Да се ускори организирането на Дирекцията на милицията и да се уреди правилното функциониране на отделите й. В наши ръце са отделите за Държавна сигурност и разузнаването. Помощник-началник на униформената полиция също е наш човек. Държавен обвинител в Народния съд ще бъде Георги Петров, юрист от Стара Загора. ЦК на БКП, 1 октомври 1944 г.


Георги Димитров пише и 10 указания, които изпраща чрез Минчо Нейчев до главния народен обвинител Георги Петров.

На Трайчо Костов (с псевдоним Спиридонов) той пише: “Никой не трябва да бъде оправдан” (буквално “Оправдать никого не следует!”) – 20 декември 1944 г.
“И никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля” – януари 1945 г.

В архива на МВР беше намерена телеграма отговор на Вълко Червенков до Георги Димитров, в която той информира какви решения са взети по отношение на инструкциите:
 “Присъдата ще бъде изпълнена в четвъртък, 1 февруари. В по-рано взетото решение внесохме корекция в смисъл увеличаване на смъртните присъди. От броя на съветниците на доживотен затвор оставяме само двама – Балан и Морфов. От кабинета на Багрянов към броя на осъдените на смърт добавихме Колчев. От състава на депутатите предлагаме да се осъдят на смърт до 70%! 
Червенков” 

 
В този трибунал “народните обвинители” назначава Министерският съвет, а “народните съдии” – областните комитети на Отечествения фронт, без изискване за юридическо образование.

Следователно т.нар. Народен съд не само не е съд, но дори не е и революционен трибунал. 
Когато съдиите се назначават от ОФ, от Москва им се диктува кой да бъде съден, с какви обвинения и каква да е присъдата му, тогава това просто е един зловещ театър на марионетки, продължение на червения терор, започнал на 9 септември 1944 г.

На подсъдимата скамейка пред Народния съд - прочутият хирург проф.Александър Станишев. Получава смъртна присъда.

Върховните състави на Народния съд са 13 и са 13-членни, а областните, които са 68, се състоят от 5-има члена всеки. 
Произнесени са 9155 присъди, от които 2730 смъртни и 1305 доживотен затвор.  
 
Върбан Ангелов






Народният обвинител на II Върховен състав – срещу депутатите, Върбан Ангелов иска 15 смъртни присъди.

Тогава директорът на милицията Георги Пеев – зет на Петко Кунин, организира демонстрация пред Съдебната палата с лозунг “Смърт на народните обвинители”.

От Москва указанието е за максимален брой смъртни присъди – “за назидание”. 

Ето как съдът осъжда, вместо 15 депутати, 67 на смърт!


От казаното дотук следва, че т.нар. Народен съд не е действал като съд, а е изпълнявал поръченията на комунистическата партия и нарежданията, идващи от Москва, за политическа разправа с противниците на установяващия се комунистически режим.

Осъдените

Присъдите на съда според министъра на правосъдието се намират в тази таблица:



присъди    брой осъдени



смъртни     2730
доживотни тъмнични    1921
20-годишни    19
15-годишни    962
10-годишни    727
по-кратки присъди    3241



 
Екзекутирани са около 1000 души, но останалите не са били помилвани. 
Огромната част от онези, които не са имали късмета да емигрират навреме, са избити по време на терора след 9.IX.1944 г. 
А след това са осъдени на смърт. Това осъждане “post mortem” също е без прецедент.
На Нюрнбергския процес например нацистките водачи, които не са живи, не са съдени.

Главният народен обвинител Георги Петров дава по-високо число за осъдените на смърт и се оправдава, че са толкова малко.

Обвинителят Георги Петров

“Вярно е – казва той, – че смъртните присъди изглеждат сравнително малко и незадоволително, но нека да надникнем в съдържанието на тези 2857 смъртни присъди и да избегнем повърхностното обсъждане на тези данни.
 И, наистина, кои лица разстреляхме?

Ами това са: 
  • тримата регенти, между които един княз от Сакскобургготската династия, която е донесла толкова злини на Родината и народа ни; 
  • поставихме на подсъдимата скамейка духът на “О Боже почиващия Цар Борис III”, за да го развенчаем като “народен цар” и за да го изтъкнем като главен виновник за страданията на нашия народ; 
  • разстреляхме всички министри на три фашистки кабинета – два на Богдан Филов и този на Добри Божилов, и половината министри на кабинета на Иван Багрянов – всичко 33-ма министри, между които трима Министър-председатели; 
  • разстреляхме почти цялата престъпна дворцова камарила; 
  • 67 души народни представители от фашисткото ХХV Общо Народно събрание. 
Но само това ли?


  • Не, ний разстреляхме тоже целия висш военен съвет, 
  • целия генерален щаб – около 47 души генерали, полковници и др. 
  • ...разстреляхме целия апарат на кървавата фашистка полиция: 
  • всички директори на полицията, 
  • всички Областни и Околийски полицейски началници, 
  • коменданти и Околийски управители, 
  • всички групови полицейски началници 
  • и цялата политическа полиция в страната, с малки изключения; 
  • разстреляхме всички малки и големи офицери, които не можаха да се укрият на фронта 
  • и всички озлобени врагове по места, бандити и предатели и пр., и пр.
Имаме едно почти пълно кастриране на върховете на кървавия фашистки апарат в нашата страна. 
Прочие, примерът, който даде Нашият Народен съд, остава и ще остане ненадминат в международен мащаб, ще остане да блести като една скъпоценна корона в историята на нашия героичен народ. 
Безспорно, този резултат се дължи най-вече на нашата славна Партия, която пое тази акция почти изцяло в свои ръце и даде една здрава организация на това голямо народно дело.”

Като става въпрос за народните представители, не мога да не спомена един факт.

Подписалите подписката на Димитър Пешев за спасяване на българските евреи също са осъдени от Народния съд, като т.нар. съдии са се увлекли толкова, че са сложили в списъка на обвиненията и обвинение в антисемитизъм!

От тези 43-ма подписали петицията за спасяване на евреите,
20 души са осъдени на смърт
6 – на доживотен затвор, 
8 (сред които и самият Д. Пешев) – на 15 години затвор
4-ма – на 5 години
1 – на 1 година,
3-ма са оправдани, 
а на един, който е починал, е конфискувано цялото имущество. 
Близките на съдените са изселвани в страната – включително и деца! Общо изселени лица в страната за периода на действие на Народния съд са 28 131 души.

Конфликт на интереси

Жилищата на осъдените, които са конфискувани, се предоставят на лица като министъра на правосъдието Минчо Нейков, Петко Кунин, Руси Христозов, Мирчо Спасов, Тома Трайков, Георги Стаменов, Найден Младенов, Стою Неделчев-Чочоолу и дори на главния народен обвинител Георги Петров, който получава жилището на подп. Илия Йончев, за чиято смъртна присъда е пледирал.

Очевидно е, че Народният съд не е дело на съюзниците във Втората световна война и не е съд!
Но успя ли той да въздаде справедливост – т.е. да накаже виновни и да оправдае невинни?

Очевидно не! 

 
Поради масовостта на издадените тежки присъди, начина на вземането на решенията по нареждане от Москва и от комунистическата партия, и поради безспорните му репресивни функции този “съд” не само не е създал чувство за справедливост, но, напротив, задълбочил пропастта, която наложеният в България с чужда сила комунистически режим създава в обществото. Очевидно е от фактите, че налагането на обществена справедливост не е било и негова задача... Народният съд е бил само един параван за продължаване на политическата чистка, започнала с терора, вилнял преди това!





 
Скица от Александър Добринов на карикатуриста Акад. Александър Божинов в затвора - също изправен пред Народния съд




 
Писателят и дипломатът Димитър Шишманов получава смъртна присъда






След промените през 1989 г.

Присъдите на I и II Върховни състави на Народния съд (за регентите, министрите, депутатите и царските съветници) са отменени от Върховния съд през 1996 г. по искане на Главния прокурор на Република България г-н Иван Татарчев. Решение № 172 на Върховния съд е прието на 26 август 1996 година. С него се отменят присъдите с мотив липсата доказателства, издадени от първи състав на Народния съд на осъдените регенти, министри, царските съветници и висши военни. Решение № 243 на Върховния съд е прието на 26 август 1996 година. С него се отменят присъдите с мотив липса на доказателства, издадени от втори състав на Народния съд на депутатите от XXV Народно събрание. Със Закона за допълнение на Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти (обн. ДВ, бр. 107 от 1997 г.) се отмени присъдената конфискация на имуществото на всички осъдени от Народния съд и техните роднини получиха право на реституция. Мотивът на вносителите беше, че конфискационните разпоредби наказват всъщност роднините, които нямат вина. 
Със Законопроекта, внесен от мен и приет от 41-вото Народно събрание (обн. ДВ, бр. 62 от 10 август 2010 г.) – за изменение и допълнение на Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица, се реабилитираха ex lege, осъдените от III Върховен състав лица, участвали в комисиите за Катин и Виница, които са обявили, че извършените масови убийства на полски офицери са дело на болшевиките! Днес всички знаят, че тримата духовници са казали истината за едно от тежките престъпления на комунистическия режим в Съветския съюз! 
Много от присъдите на Народния съд са отменени до 1999 г. по реда на надзора. 
След въвеждането на триинстанционното производство у нас тази възможност отпадна.
Самото преразглеждане на присъдите от съвременен съд означава имплицитно приемане на Народния съд като част от съдебната система, което очевидно не е било така!
До момента (2015 г.) Наредбата-закон за Народния съд не е отменена. 
Това е може би последната оцеляла останка от извънредните актове на ОФ-правителството през 1944 г.  
Все още в България няма политическа воля нито за пълното отменяне на тази Наредба-закон, нито за обявяването й за противоконституционна, нито за разглеждане не на част, а на всички дела на Народния съд от истински съд.  
Последното се налага и поради обстоятелството, че част от несправедливо осъдените нямат живи роднини, които да подадат искане за отмяна на тяхната присъда. 
Сред причините за липсата на политическа воля са и съществуващите опасения, че е възможно по този начин да се обявят за невинни хора, които са извършили престъпления. 
Все пак да не забравяме, че те са били или екзекутирани, или хвърлени в затвори. 
Но това се е случило и на огромен брой невинни, които все още не са реабилитирани. 
И не могат да бъдат реабилитирани, ако въпросът продължава да остава висящ...  
В една правова държава в този случай трябва да се приложи правото! 
Вярвам, че този въпрос не е приключен! 
Защото една такава история няма как да завърши, освен ако не завърши справедливо!



Отзиви за статията :


Доц. Д-р Неделчо Беронов,  Конституционен съдия (1997-2006г.) и Председател на Конституционния съд на Република България (2003-2006г.) коментира статията на Лъчезар Тошев :
Народният съд в България след 9 септември 1944 г. е събитие, което налага компетентна и обективна информация.
С тази отговорна задача се е заел Лъчезар Тошев в статията си „Народният съд – параван за политическа чистка и терор “ публикувана във вестник „Лечител“ бр. 9/2015 г.
Написаното от Лъчезар Тошев се основава на богат фактологичен материал.
Посочените източници показват, че при Народния съд не се касае за справедлив правен процес, а за акт в изпълнение на поръчение на комунистическата партия, на Георги Димитров и неговото обкръжение.
Решението за създаването на Народния съд противоречи и на разпоредбите на действащата тогава Търновска конституция.
Част от осъдените на смърт са убити преди процеса, което е в противоречие на всяка правна норма.
Допълнителното вписване на техните имена е подчинение на правото на обществения, в случая на партийния интерес.
Оставам с надеждата, че цялата истина за т. нар. Народен съд ще стане достояние на цялото българско общество.
                                                                                              Неделчо Беронов


Този текст трябва да се препрочита, предава на другите, за да знаят, да се борят за справедливост, да бъдат твърди, борбени, героически отстояващи истината и само истината...
Димитър Боримечков, 
Молдовски Държавен Униреситет








"...въпросът продължава да остава висящ..." за потърпевшите, но за екзекуторите е с изтекла давност?!
Теменужка Ковачева

Браво за този текст!
Стефан Седмаков, ВИАС

Чудесен материал г-н Тошев!
С искрена погнуса гледах това предаване по телевизията!
До къде стигна комунистическата наглост! Чудовищни размери! И никакво покаяние. Как да има прошка, когато няма покаяние?
И този водещ, как ги избира тези събеседници.

И г-н Методиев ме разочарова с плахото си участие.
Да, той беше самичък, но не даде нужния отпор на потомците на червените убийци!
Още веднъж Ви благодаря уважаеми г-н Тошев, за фактите и за целия материал!
Борис Антов

Драги Лъчезаре,
Чудесна статия!
Това не е вестникарска публицистика!
Това е научна статия.
Не зная защо се публикува в "Лечител", а не в някой "водещ" вестник.
Вярно е, че "Лечител" лекува не само телесните болести, ами и политическите...
Дерзайте и до скоро виждане!
Д-р Георги Лазаров,
Балтимор, САЩ

Много благодаря, Г-н Тошев, както и за всичките Ви честни и патриотични дела!
Сърдечно,
Д-р Любомир Канов

ПРЕВЪЗХ0ДН0 ! 
Точно и ясно. 
И аз се ядосах на същото предаване и си помислих как добре би ги захлупил та да не могат "гък" да кажат!
Стоян Милев, художник

Поздравления за написаното!
Патриция Кирилова













02 март 2015

70-ГОДИШНИНА ОТ ВДИГАНЕТО НА СХИЗМАТА НАД НАШАТА ЦЪРКВА


 

На 22 февруари 1945г. Негово Всесветейшество Архиепископът на Константинопол – Новия Рим и Вселенски Патриарх Г-н Г-н Вениамин (българин родом) с партриаршески Томос отменя наложената схизма на Българската Екзархия, по-късно обявена за Българска патриаршия! 

 

Според Халкедонския митрополит  Максим, който участвал в срещите, когато видяли българската делегация включваща Митрополит Борис Неврокопски, Митрополит Софроний Търновски и Митрополит Андрей Велички, всички казали, че българските представители са "Христомими" - подобни на Христа! 

 

С този исторически акт се е възстановила автокефалността на Българската Православна Църква, загубена след заточаването на Св.Патриарх Евтимий. 

 

Служебникът на Св.Патриарх Евтимий запазен в Зографския манастир

 

С акта на вдигане на схизмата, борбата на българските възрожденци за самостойна православна църква на българите започнала в началото на 19 век завършва с победа! 

 




Епископ Иларион Макариополски
Отец Неофит Хилендарец - Бозвели, Архимандрит Български


Митрополит Методий Кусевич

Екзарх Йосиф I



Историческата сграда на Екзархията в Цариград


По този повод
Българският Патриарх и Софийски Митрополит Г-н Г-н Неофит и членовете на Св.Синод на БПЦ отправиха следното послание към църковния народ :






Негово Светейшество НЕОФИТ - Патриарх Български и 
Митрополит Софийски



ПАТРИАРШЕСКО И СИНОДАЛНО ОКРЪЖНО ПОСЛАНИЕ ПО ПОВОД 70-ГОДИШНИНАТА ОТ ВДИГАНЕТО НА СХИЗМАТА НАД БПЦ НА

20 февруари 1945г.



ВЪЗЛЮБЕНИ В ГОСПОДА БРАТЯ И СЕСТРИ,
В хилядолетната си история българският народ и неговата Православна църква са били изправяни пред не едно и две тежки изпитания. Времена на подем и възход са били заменяни от периоди на покруса и печал.
Ала изпитанията не можеха да сломят духа на нашия народ, нито да подкопаят неизменната му вяра в Бога и в Неговия благ промисъл.
Така беше и в дългите десетилетия на наложената над Българската Екзархия църковна схизма – може би най-тежкото в исторически аспект изпитание, пред което е била изправяна Поместната ни църква.
С дълбока вяра в Бога, но и с ясно съзнание за несправедливия характер на стореното му през 1872 г., православният български народ нито за миг не измени на православната си християнска вяра и на светото Православие, а с много търпение дочака благоприятното време за разрешаване на тежкия конфликт с майката-църква Константинополската вселенска патриаршия, когато на 22 февруари 1945 г. схизмата беше вдигната и каноничното общение с останалите Поместни църкви беше възстановено.
Днес от това радостно събитие се изпълват седем десетилетия – период, в който, въпреки последвалите изпитания на безбожния тоталитарен политически режим и на последвалия го вътрешен разкол, нашата Църква израсна и още повече укрепна, за да влезе в третото хилядолетие от Христовата епоха единна и още по-силна – надеждна духовна опора на своя обичен народ и на своята родина.
„Славна църква, която няма петно, или порок… света и непорочна” – такава, каквато искаше да вижда Църквата още в зората на християнството апостолът на народите, св. апостол Павел (Еф. 5:27).
Отбелязвайки скъпия на паметта на родната ни Църква юбилей, не е необходимо да се връщаме обратно към миналото, за да повтаряме добре известни истини и факти от това минало. Историята отдавна е изследвала и отсъдила всички подробности около така наречената „Българска схизма” – тъжно събитие не само от живота на родната ни Поместна църква, но и на цялата Църква Христова навсякъде по целия свят.
Защото тази Църква е едно Тяло Христово и страданието на един от неговите членове донася не по-малко страдание и на цялото Тяло. „Защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло… и всички с един Дух сме напоени” (1Кор. 12:13). Както и радостта на всеки член на това Тяло Христово е радост и за всички останали.
Ето защо, нека в този празничен ден не търсим толкова историческата правда, а се радваме на единството от общението ни в Светия Дух с всички сестри – Православни църкви и заедно с тях да работим още по-усърдно и успешно за делото на православното християнско свидетелство, за общата мисия на Христовата Църква.
Бог на мира и любовта и общението в Светия Дух да бъдат с всички нас!
Честит и благословен юбилей!






ПРЕДСЕДАТЕЛ НА СВ. СИНОД
НЕОФИТ
ПАТРИАРХ БЪЛГАРСКИ И
МИТРОПОЛИТ СОФИЙСКИ



ЧЛЕНОВЕ НА СВ. СИНОД:



† ВРАЧАНСКИ МИТРОПОЛИТ КАЛИНИК
† СЛИВЕНСКИ МИТРОПОЛИТ ЙОАНИКИЙ
† ВИДИНСКИ МИТРОПОЛИТ ДОМЕТИАН
† НА САЩ, КАНАДА И АВСТРАЛИЯ МИТРОПОЛИТ ЙОСИФ
† ВЕЛИКОТЪРНОВСКИ МИТРОПОЛИТ ГРИГОРИЙ
† ПЛЕВЕНСКИ МИТРОПОЛИТ ИГНАТИЙ
† СТАРОЗАГОРСКИ МИТРОПОЛИТ ГАЛАКТИОН
† ЛОВЧАНСКИ МИТРОПОЛИТ ГАВРИИЛ
† ПЛОВДИВСКИ МИТРОПОЛИТ НИКОЛАЙ
† ДОРОСТОЛСКИ МИТРОПОЛИТ АМВРОСИЙ
† ЗАПАДНО- И СРЕДНОЕВРОПЕЙСКИ МИТРОПОЛИТ АНТОНИЙ
† ВАРНЕНСКИ И ВЕЛИКОПРЕСЛАВСКИ МИТРОПОЛИТ ЙОАН
† НЕВРОКОПСКИ МИТРОПОЛИТ СЕРАФИМ
† РУСЕНСКИ МИТРОПОЛИТ НАУМ


 

ПОСЛАНИЕ 

на  

Негово Всесветейшество Архиепископът на Константинопол-Нов Рим и Вселенски патриарх 

Г-н Г-н Вартоломей по повод 70 години от вдигането на схизмата над БПЦ

 

 


Блаженейши и Светейши Патриарше на София и на цяла България,
в Христа Бога твърде възлюбени и мили събрате и съслужителю на наша Скромност, г-н Неофите, 

Като прегръщаме Ваше почитаемо Блаженство братски в Господа, обръщаме се към Вас с най-топли чувства.

Блаженейши Брате, свидетелстваме и ние днес съгласно думите на нашия предшественик и почитан сред светиите Йоан Златоуст, че наистина е „у Бога слава да се свържем, да се съединим, да благословим в съгласие, да поддържаме по-слабия, да не презираме съкрушения“ (Тълкувание на посланието до римляните 29, PG 60, 650), и заедно с всичките ни предшественици и йерарси, с клира и миряните на двете ни Църкви, след отминаването на цели седемдесет години, които прелетяха „като ден, все едно бе вчера“ - от 22 февруари 1945 година на спасението, откогато „пребиваващата в онези времена Църква“ „в България“, Майка-Църква на Константинопол, „чрез писмата си от много почит и любов и посвещение към родилата, отгледала и възпитала в Господа народа на българите, относно някога в миналото възникнали въпроси и последвалото след тях разделение и прекъсване на духовните и канонични връзки с нея [БПЦ] изрази предишната си добронамереност и желаейки живо мир, поиска в молба възстановяването и възобновяването на мира, любовта, каноничните й връзки с нейната Майка-Велика църква и с останалите Автокефални православни църкви“.

 А Светейшият Апостолски и Патриаршески Вселенски трон, като прие „това обмислено желание и молби“, „като явяващо дух на съгласие водещо към славата Божия“ (вж. Патриаршески и съборен протокол на вдигане на схизмата от 22 февруари 1945 г., параграф 13), се произнесе в Светия Дух и вдигна наложеното от определението на свикания в Константинопол свет и велик събор през 1872 г., индикт 1, разделение на единството, мира, църковното и канонично общение между Майката-Църква и най-любимата й лозница в България, и „съгласно разпоредбата на свещените канони и дълговечната практика на Църквата“ по този случай едновременно издаде Патриаршески и Съборен томос и й предостави автокефален режим на функциониране „според реда и правата на останалите Православни автокефални църкви“.


Всъщност това е двоен празник и е ден на благоразумие толкова за Майката-Църква на Константинопол и лично за наше Смирение, колкото и със сигурност и за Ваше многобично и уважаемо от нас Смирение, а и за самата Светейша наша дъщеря в миналото и сега любима наша сестра Църква на България.

 „Това е истински празник; тук е спасението на душите; тук е мирът и съгласието“ (Върху книга Битие 1, PG 53, 21).

 „Празник на празниците и веселие на веселията“ е „светлината невечерна, когато властва над мира“, защото „една Църква станахме и сме съчетани членове на една глава – всички станахме едно тяло“ (Върху Деяния апостолски 24, PG 60, 190).

„Точно това е благодат – да не се разделяме, но върху една основа да стоим“ (Върху 1 Послание до коринтяните 8, PG 61, 72), за да кажем отново с великия светилник на трислънчевото Божество Йоан Златоуст.

Смятаме, че „достойно и праведно“ е да славословим, благословим и възпяваме Господа „с всяко превъзходство“ при икономията по благодат, великия Му дар и благословение за двете ни църкви, за цялото Православие, за всичко, „което знаем и не знаем“, относно Неговите благодеяния по време на отминалите седемдесет години църковен живот и съдружество в мир, дружелюбно сътрудничество и взаимопроникване, когато е трябвало при възникнали изпитания между двете ни църкви, при неизбежни ситуации в църковния живот, както и да благодарим Нему и ние взаимно за се радваме и сърадваме за благодатта, дадена Вам и нам, така че „словото Господне по сила да възраства и да бъде силно“ (срв. Деяния апостолски 19:20) „при всеки обрат и житейска ситуация“ у нашите църкви и за нашите по Божията милост църковни предстоятели.

С тези чувства, в непритворна любов и в превъзхождащ всичко мир Божи сме в общение с Ваша скромност, както и със самата Светейша, пребиваваща в България, църква, за важното събитие и винаги у Бога и в мощта на Неговата сила като се радваме, и сърадваме, горещо се молим заедно с вечнопаметния наш предшественик Патриарх Вениамин и тогавашния около него Свети и Свещен синод в Господа, както сега, така и винаги, и до свършването на вековете „да подкрепя светата Православна автокефална църква в България“, която бе въздигната и в достойнството и великолепието на Патриаршеството, с решение отново на Вселенския трон при патриаршеството на едного из предшествениците ми – Атинагор.

Та тя да „предвожда и прораства своето си за слава на Светото Негово име, за радост на нашата Велика Църква и на останалите сестри Православни автокефални църкви и за душевна полза на благочестивия клир и народ на богоспасителната Българска държава“ (вж. Патриаршески и съборен томос за Автокефалията на Православната църква в България от 22 февруари, 1945, параграф 13).

Освен всичко това прегръщаме Ви, блаженейши Брате, както и намиращата се около Вас достопочтена йерархия със света прегръдка; увенчаваме с духовно и майчинско благословение благонравния клир и богатия български народ, и заедно с апостол Павел казваме: „А сега ви предавам, братя, на Бога и на словото на благодатта Му; Той може да ви назидае по-добре и да ви даде наследие между всички осветени“ (Деяния апостолски 20:32).
Комуто държава, сила, слава, чест, благодарение и поклонение във вечни векове. Амин.



                     На Ваше почитаемо смирение

                                           възлюбен брат в Христа               

2015, 22 февруари                                  † Константинополски Вартоломей

 

Документи по вдигането на схизмата през 1945г.






ПРОТОКОЛ


За вдигането на съществуващата от години аномалия в тялото на Св. Православна Църква и възстановяване на мир и братски канонически отношения в Българската Църква и Вселенската Патриаршия и останалите автокефални православни църкви, считат се за резултатни следните условия:

А) Светейшият Синод на Българската Православна Църква със свои писма до Вселенския Патриарх да заяви, че тъгувайки за раздялата, която съществува в каноническите отношения на Православната Българска Църква с Вселенската Патриаршия, желае щото:

1. Да се вдигне осъждането на Българската Църква, поради известните причини, според което осъждане някои от нейните архиереи се лишиха от чина си, а останалият български клир и народ се обявиха чужди на Едната Света наша Православна Църква;

2. Да се признае и причисли Българската Църква между автокефалните православни църкви, които имат канонически отношения с Вселенската Патриаршия и другите автокефални църкви ­ сестри;

3. Да се възстанови братската връзка за мир с Вселенската Патриаршия и всички православни автокефални църкви.

Б) След получаването на поменатите писма Вселенският Патриарх със свои писма да отговори на Св. Синод на Православната Българска Църква и тълкувайки своята радост поради изразеното желание на Българската Църква за възстановяването на канонически отношения, да признае официално Православната Българска Църква за автокефална, обявявайки българския клир и народ за верни чада на Едната Света наша Православна Църква.

В) Всички горепоменати писма на Св. Синод на Православната Българска Църква и на Вселенската Патриаршия да означават действително и официално възстановяването на канонически отношения между Вселенската Патриаршия и Българската Църква, признаването на последната за автокефална и зачисляването є между останалите автокефални православни църкви.

Г) Вселенската Патриаршия и Св. Синод на Православната Българска Църква да съобщават това на всички останали православни автокефални църкви.

Д) На Българската православна община в Цариград, както и на всяка друга такава в пределите на Турската република, находяща се след възстановяване на каноническите отношения с Българската Църква, съгласно условията на настоящата спогодба, и оттеглянето на българските църковни власти от Цариград, да се даде вътрешно църковно самоуправление винаги в рамките на свещените канони, а българските общини могат да посочват на Вселенския Патриарх свой енорийски клир (църковните предстоятели в свещен сан, свещениците и дяконите) за одобряване, за назначаване или за негово ръкополагане, доколкото, разбира се, посочваните за целта притежават надлежните канонически цензове.
Горепоменатото ще бъде в сила и за гръцките общини в България и за техния клир, доколкото ще съществуват такива.

Е) За подпечатване на възстановеното единство да се извърши в свещения патриаршески храм за целта патриаршеска и синодална литургия, като участвуват в нея и делегати на Българската Църква, дошли за целта в Цариград, за живи и умрели от деня на печалната караница до днес.

За удостоверение и потвърждение на гореизложеното биде подписан от нас настоящия Протокол в два екземпляра на гръцки и български език.


В Цариградската Патриаршия, 19 февруари 1945 г.

Комисия на Вселенската Патриаршия:

(п.) Халкидонски Максим
(п.) Сардийски Германос
(п.) Лаодикийски Доротеос

Делегати на Българската Църква:

(п.) Неврокопски Борис
(п.) Търновски Софроний
(п.) Величкий Андрей




Негово Всесветейшество Вениамин I - Архиепископ на Константинопол - Нов Рим и Вселенски патриарх (1936-1946г.)




ТОМОС

† ВЕНИАМИН, по милост Божия Архиепископ на Цариград, Новия Рим, и Патриарх Вселенски.
“А с истинска любов да растем по всичко в Оногова, Който е глава ­ Христос, от Когото цялото тяло, стройно сглобено и свързано чрез всички дарувани връзки, при действието на всяка част според силите є нараства, за да се съзижда в любов.” (Ефес. 4:15-16)

Така пишеше за ефесяните Павел, Апостолът на езичниците, подразбирайки благоприятното съгласие, взаимно общение и канонически ред в тялото на Св. Църква и заповядвайки завинаги да останат и пребъдат, за да бъде безпрепятствено управлението и процъфтяването на църковните дела поотделно и общо, а плодоношението в Господа на благочестивото Християнско изпълнение да стане ­ както подобава ­ по-голямо и възрастващо.

Затова, когато Църквата в границите на богохранимата Българска държава, която свише и искони е била свързана с нашата Св. Велика Цариградска Църква чрез особени духовни връзки и дълги векове е оставала под непосредствената каноническа зависимост от нашия Светейши Апостолски и Патриаршески Вселенски Престол, помоли с горещо писмо да бъде причислена към сонма на останалите Православни Автокефални Църкви, наша Мерност заедно със Свещенейшите при нас Митрополити и пречестни нам в Духа Светаго възлюблени братя и съслужители, като посрещнахме благосклонно тая молба и, преди всичко, като взехме предвид по въпроса разпоредбата на Свещените Канони и дълговечната практика на Църквата, а след туй имайки към Българската Църква и едно любвеобилно разположение, понеже нашата Велика Църква е родила в Господа и откърмила Българския народ, приехме отправената до нас гореспомената молба.

Поради това и синодално решавайки в Духа Светаго, ние благославяме автокефалното устройство и управление на Св. Църква в България, като определяме тя, наричана “Св. Православна Автокефална Българска Църква” и бидейки отсега нататък призната наша духовна сестра, да управлява и урежда своите работи независимо и автокефално според реда и суверенните права на останалите Православни Автокефални Църкви, признавайки за своя върховна църковна власт Свещения Синод, който е съставен от архиереи и има сега за Предстоятел Блаженейшия Митрополит на София и Екзарх на цяла България.
Екзарх Стефан

А за поддържане и доказателство на духовното и каноническо единство с нашия Светейши Апостолски и Патриаршески Вселенски Престол и с всички Православни Автокефални Църкви, Блаженейшият Митрополит на София и Екзарх на цяла България има задължението всякога, според отдавана владеещата свръзка за каноническо взаимоотношение и общение, да известява чрез интронизационна грамота, както нашата Велика Христова Църква, така и всички останали сестри Православни Автокефални Църкви за своя избор и възшествие, полагайки тутакси братско изповедание и уверение, че, както той, така и поверената му Църква, незиблемо ще пазят православната вяра и благочестие, и всичко, което повеляват божествените и свещени канони и дълговечният ред на Св. Православна Църква; да поменава в диптихите името на Вселенския Патриарх и на останалите Патриарси и на другите Представители на Православните Автокефални Църкви; а по общи църковни въпроси, които се нуждаят от повселенско обсъждане и изследване, да се отнася до нашия Светейши Патриаршески Вселенски Престол и от него да търси и приема, както неговото меродавно мнение и схващане, така и това на останалите Св. сестри Църкви.

Всичко това така намислено и от нас синодално решено и потвърдено в заседанието на Синода от 22 февруари тази година, утвърждаваме за трайно спазване чрез този наш Патриаршески и Синодален Томос, който поместен и подписан в Кондиката на нашата Св. Христова Велика Църква се предава и изпраща в точен препис на Блаженейшия Митрополит Софийски и Екзарх Български, Г-н Г-н Стефан, Председател на Свещения Синод на Св. Православна Автокефална Българска Църква.

А Господ Бог, по благодатта и милостите на Първия, Великия и Върховния Архипастир, Христа Бога нашего, да крепи винаги Св. Православна Автокефална Църква в България, като я води и възрастява за слава на Своето име, за радост на нашата Велика Църква и на останалите сестри Православни Автокефални Църкви и за полза на благочестивия клир и народ на богоспасаемата Българска държава.



В лято спасения 1945, през месец февруари (22).
† Константинополски ВЕНИАМИН

ВДИГАНЕ НА СХИЗМАТА ВЪРХУ БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА И ПРИЗНАВАНЕ НА НЕЙНАТА АВТОКЕФАЛИЯ (22 февруари 1945 г.)

Из книгата на Д. Калканджиева, Българската православна църква и държавата, Сoфия: Албатрос, 1997.


В специалното послание прочетено от
Неврокопски митрополит Борис се казва:

Митрополит Борис Неврокопски

Велик е този момент за нас, - и ние бихме желали да кажем всичко, което през десетилетията Българската Църква и народ желаеха да кажат и да поднесат на Църквата-Майка. Но вълнението от една страна и болестта на Ваше Светейшество от друга ни налагат да бъдем кратки и затова, обръщайки се към Ваше Святейшество, изказваме желанието да благоволи Църквата-Майка да приеме с майчина нежност чрез наше смирение Българската Йерархия и православния български народ, които идват при нея с обич и верност към догмите и учението на вярата, и да пожелае да възстанови братското общение с Българската Православна Църква. Поднасяме Ви уважението, предаността и любовта на нейния Предстоятел – Негово Блаженство нашия Екзарх Стефан, на цялата Българска екзархия, на нейния клир и на благочестивия български народ. 

Митрополит Софроний Търновски


Митрополит Софроний:
Искам да подчертая пред Вас два факта. Първият е: Българският Синод, клирът и народът – на 21 януарий т.г. в София избрахме нов Предстоятел на Българската Православна Църква, Негово Блаженство Екзарх Стефан със седалище в столицата на Българското Царство – София, а не в Цариград, както е било досега с бившите двама Български Екзарси. Този факт, аз мисля, че е от грамадно значение, да увери Вселенската Патриаршия в добрата воля и в новата насока на Българската Православна Църква, да отвори пътя и да улесни възстановяването на редовните канонически връзки между двете наши Църкви. Щом ние с тоя акт преместваме седалището на Българската Екзархия от Цариград, следва и Патриаршията да вдигне известното запрещение от нашия клир и народ и да признае формално и официално едно съществуващо от 73 години насам фактическо положение на Българската Православна Църква – нейната автокефалия. Вторият факт е следният: ние сме тук в Цариград от една седмица насам. Въпреки очакванията и настойчивите молби на нашите православни българи тук да им отслужим Божествена литургия в екзархийските църкви в Цариград, Ний се въздържахме да сторим това. Ние не желаехме да служим в седалището и в диоцеза на Негово Светейшество Цариградския Патриарх, докато не се представим най-напред на Него и Му изложим мисията, с която ни е натоварил Негово Блаженство Българският Екзарх Стефан и Св. Синод от София, и докато не получим възстановяването на каноническите връзки между двете самостоятелни Църкви и техния клир.
Аз моля нашия досточтим председател, както и членовете на нашата комисия, да имат предвид тези два факта, когато ще обсъждаме тук въпроса за възстановяване благодатното общение на каноническите връзки между двете Църкви, както и признаване независимостта, автокефалията на Българската Църква. Аз не виждам непреодолими пречки да се признае днес съгласно църковните канони, автокефалията на Българската Православна Църква със седалище в столицата на Българското Царство – София както тя е била официално призната за автокефална Патриаршия в 927 год. при благоверния Цар Петра в Преслав (Доростол) и както тя е била призната съборно (Лампсак) за автокефална Патриаршия в Търново през 1235 год. при благоверния Цар Иван Асен II.

Първият ден приключва с доброжелателни изказвания и на други участници. Следващите дни преговорите продължават, както и размяната на визити между представителите на двете църкви. Условията, разработени и приети през 1934 г. в Йерусалим, служат за база на преговорите. На 12 февруари, по време на второто заседание на комисията по сваляне на Схизмата, е решено тези условия “да бъдат прочетени, проверени и преподписани от членовете на комисията”. После се пристъпва към четенето им точка по точка и след като се констатира, че всички са съгласни и единодушно се решава “те да бъдат вписани на гръцки и на български език в протокола и да се пристъпи към тяхното изпълнение”.

Митрополит Андрей Велички
При това положение българската делегация предлага, ако е възможно, всички формалности по извършването на този акт да приключат по-бързо и на 18 февруари, неделя, да се отслужи съвместна св. Литургия, след което те да се завърнат в София. Становището на Вселенската патриаршия обаче е различно. Нейните представители заявяват, че “произнесеното нявга осъждане против Българската Църква ще трябва да се отмени с един добре обоснован контракт. Последният би следвало да се извърши по същия начин от повсеместен събор, както е бил извършен актът от 16 септемврий 1872 г. Казаха също, че в отменяването на онзи акт трябвало да вземат участие и митрополитите от някои епархии в Тракия и Македония, които влизали в диоцеза на Вселенската Цариградска Патриаршия”.
Българската делегация отхвърля горните искания като неоснователни като се позовава на следните причини:
  1. Починът за възстановяване на благодатното общение и каноническите връзки между двете Църкви биде взет във Ватопед на Св. Гора по единодушното желание и решение на представителите на всички Православни Църкви. 
  2. Вселенската Патриаршия, в чийто църковен диоцез влизат и някои епархии от Тракия и Македония, представлява, като върховна църковна власт, и тия епархии при разглеждането на този въпрос
  3. Предложените от Св. Йерусалимска Църква условия, въз основа на които ние сега довършваме започнатото дело, са били предварително разисквани и одобрени по надлежния ред от Великата Цариградска Църква.
Международната обстановка в началото на 1945 г. също не позволява свикването на подобен събор. Ето защо комисията стига до заключение, че “ще бъде целесъобразно и оправдано този контракт да бъде извършен от Синод ендимуса – от поместен събор, състоящ се от Патриарха, Патриаршеския Св. Синод и от всички намиращи се в Цариград Архиереи на Великата Цариградска Църква”. Според взетите решения, следващото заключително заседание ще бъде проведено на 19 февруари, а на 25 с.м., неделя, ще бъде отслужена съвместна Божествена св. Литургия.
По време на неофициалните срещи и визити между заседанията представителите на Вселенската патриаршия се изказват за даване на ограничена автономия на Българската екзархия, при която последната ще трябва да получава св. Миро от Цариградската Църква и да се обръща към нея при въпроси, касаещи цялото православие. Те настояват тази идея да намери място в текста на томоса за сваляне на Схизмата. Българските църковни делегати не отричат правото на Вселенската патриаршия да бъде първа по чест сред православните църкви, но застъпват становището за пълна автокефалия. Тези противоречия, както и статии, междувременно публикувани в гръцкия печат в Истанбул, увеличават напрежението при преговорите, но не застрашават благоприятния резултат от тях, според българската страна.
Второто писмо на тримата архиереи до екзарх Стефан е с дата 20 февруари. От него вече не лъха предишният оптимизъм и се изказват сериозни опасения от провал на преговорите.
Във втория доклад от 16 февруари Ви уведомихме, че от някои среди тук се изтъква необходимостта с въпроса за помирението на двете Църкви да се занимае поместен събор, какъвто е бил свикан през 1872 г. За голямо съжаление тази неоснователна и пакостна мисъл се поддържа от трима синодални Митрополити, които се опитват да привлекат на своя страна и някои синодални Архиереи и така да се образува ядро за противодействие
Споменават се и написани от същите лица статии. Единственият успокоителен факт е, че четиримата представители на Патриаршията, участници в комисията, са склонни да приемат българската позиция.
Втората трудност, която се очертава, е въпросът за степента на автокефалност, която ще бъде предоставена на Българската православна църква. Затова нашата делегация се опитва да получи предварителна информация за текста на томоса – документа, с който се вдига Схизмата и се определят границите на бъдещата автокефалия. Във връзка с това специално място е отделено на правото на Екзархията сама да приготвя св. миро за нуждите на своето богослужение. То се превръща в централна тема на последното трето заседание на комисията. Основанията на Вселенската патриаршия за подобно ограничение са, че, “всички Православни Църкви, с изключение на Руската, Румънската и Сръбската, дори и по-старите автокефални Апостолски Църкви (Йерусалимската, Александрийската и Антиохийската) и сега още получават Св. Миро от Цариградската Патриаршия. От нея също са получавали Св. Миро Руската, Румънската и Сръбската Църкви до въвеждането им в Патриаршеско достойнство. Така трябвало да бъде и с Българската Църква, която следвало да получава Св. Миро от Цариградската Църква, докато бъде въздигната в Патриаршеско достойнство.” Подобно отношение на  Вселенската патриаршия има не само канонически мотиви, но и политически. Тя се опасява от едно по-тясно обвързване на Българската екзархия с Московската патриаршия, които заедно със Сръбската и Румънската църкви могат да образуват съюз срещу нея и да оспорят правото й на Вселенска църква. Съществуват и подозрения, че ако разполага с пълна автокефалия, Българската православна църква може да направи опит да се самопровъзгласи за патриаршия, което наистина се случва през 1953 г.
Българските делегати отстояват правото на тяхната църква да получи пълна автокефалия на базата на следните аргументи:
  1. Българската Православна Църква съществува като независима автокефалия още от 870 г. във времето на великия Цариградски патриарх Фотий, когато повечето автокефални църкви дори не са съществували.
  2. По-късно, през 927 г., във времето на Българския Цар Петър и Византийския Император Роман Лакапин, Цариградският Патриарх Стефан, редом с автокефалията на Българската Църква, е признал и Патриаршеското достойнство на нейния тогавашен Предстоятел, Доростолския Митрополит Дамян, който по тоя начин е станал първи Български Патриарх.
  3. През 1235 г. на събора в Лампсак пълната автокефалия на Българската Църква и Патриаршеско достойнство е била отново призната и потвърдена от Цариградския Патриарх Герман в присъствието на Никейския Император Ватацес и Българския Цар Иван Асен ІІ. Български Патриарх тогава е бил Йоаким.
  4. Така че хилядолетната Българска Православна Църква по всичко: и по произход, и по автокефалия и по Патриаршеско достойнство е най-древната Православна Църква след Източните Патриаршии и Вселенската Патриаршия. По време и старшинство тя иде подир Великата Цариградска Църква.
  5. Възстановената Българска Православна Църква от 73 г. насам съществува фактически напълно самостойно и има общение канонически връзки с Цариград.
  6. Българската Православна Църква, която преди хиляди години се е радвала на пълна автокефалия, сега не може да има по-малко автокефалия от някои други Православни Църкви, които са създадени по-късно от Българската и които имат правото да си приготовляват Св. Миро.
  7. По отношение на пълната автокефалия и на правото за приготовление на Св. Миро Българската Православна Църква не може да бъде сравнявана днес с Православните автокефални Църкви в Йерусалим, Александрия, Антиохия и Елада, които в действителност са Църкви на един и същ православен народ, и дълго време са съществували в пределите на една и съща държава. Тя не може да бъде сравнявана в това отношение също и с другите Православни Църкви на северозапад от Цариград, които са били основани много по-късно от Българската Църква и някои от които нямат достатъчно основание да съществуват като напълно автокефални. Такова сравнение е неуместно, защото Българската Православна Църква е имала в далечното минало пълна автокефалия и право да приготовлява Св. Миро, и защото сега тя е Църква на един 8 милионен народ в пределите на една своя самостоятелна държава.
  8. Българската Православна Църква сега е не новосъздадена, а възстановена Църква, която има право да си възстанови пълната автокефалия и пълното (патриаршеско) достойнство от миналото.
  9. Според църковния устав, узаконен в България, Българската Православна Църква е длъжна да си приготовлява сама Св. Миро.
  10. От почит към Великата Цариградска Църква и за засилване на възстановеното общение между двете Църкви, Българската Православна Църква желае да получава Св. Миро от Вселенската Патриаршия до възстановяването й в патриаршеско достойнство.
  11. Това желание и драговолно задължение може да бъде вписано дори и в един протокол. Но не и в “ТОМОСА” за автокефалията, който с това би противоречал на законите на България и би дал повод за недоволство и заключение, че автокефалията на Българската Църква е ограничена”.
Прави впечатление, че българските представители остават верни на възрожденската идея за възстановяване на историческата Българска патриаршия, а не за създаване на нова православна църква. Една категорична декларация на тази теза в бъдещия томос би означавало, че Българската църква превъзхожда Руската православна църква по старшинство и би ограничила шансовете на последната за намеса в църковните дела на Екзархията.


Това не става и днес Българската православна църква заема девето място в диптиха на Вселенската патриаршия, т.е. в официалния списък на поместните православни църкви тя се поставена след Цариградската, Александрийската, Антиохийската, Иерусалимската, Руската, Грузинската, Сръбската и Румънската. Този факт би могъл да се обясни с евентуална намеса на Москва по време на преговорите, но съществува и голяма вероятност причината да се крие в последователната политика на Вселенската патриаршия на отричане църковната самостоятелност и достижения на българите, датираща от средновековието.
За да убедят Вселенската патриаршия в своята искреност, на 18 февруари българските делегати отправят писмо до Патриарх Венеамин. В него те молят за благословението на патриарха да получат св. миро, което да отнесат в България като свещен дар от Патриаршията. Те дават обещание от името на Екзархията последната да получава св. миро от Вселенската църква до момента на възстановяване на Българската патриаршия, но искат “това драговолно желание да не се вписва като формално задължение в ТОМОСА”.
Отчетът за преговорите показва ясно, че въпросът за вписването или не на подобен параграф в томоса ще се реши от патриаршеския Св. Синод. Освен това съвместната служба в патриаршеския храм в Истанбул няма да бъде отслужена от Патриарх Венеамин, който е болен, а от упълномощен от него синодален член. Съдържанието на томоса също остава неизвестно за българите до последния момент.

Те знаят само, че на 4 март, неделя, ще бъде отслужена Божествена св. Литургия в патриаршеската катедрала и в българската църква “Св. Стефан” в Истанбул. И в двете служби, след името на Негово Светейшество Вселенския патриарх Венеамин ще бъде споменато и това на Негово Блаженство екзарх Стефан. Очаква се подобни литургии да бъдат отслужени и в София на същата дата.


По този начин съдържанието на томоса остава неизвестно за българските църковни делегати, които остават изненадани от бързината, с която Вселенската патриаршия се отказва от поставяните преди условия и на практика удоволетворява всички български искания относно вдигането на Схизмата. На 22 февруари е свикано извънредно заседание на патриаршеския Св. Синод, което решава:
  1. Да се отмени осъждането (схизмата), което е било произнесено на 16 септември 1872 г. против Българската Православна Църква и православния български народ.
  2. Да се възстанови благодатното общение и да се създадат канонически връзки между Вселенската Патриаршия и Българската Православна Църква.
  3. Да се провъзгласи автокефалията на Българската Православна Църква и да се причисли тя между другите автокефални Православни Църкви.
След това в патриаршеския параклис “Св. Апостол Андрей Първозваний” се състои тържество с богослужебно последование за прочитане и подписване на патриаршеския синодален акт за снемане на българската схизма.
На 24 февруари 1945 г. Софийският синод разглежда текста на телеграмата получена от Истанбул, която съобщава че Схизмата е свалена на 22 февруари и че е взето решение да бъдат отслужени съвместни литургии: едната в патриаршеския храм в Истанбул, а другата – в катедралата “Св. София” в българската столица. Във връзка с това се взима решение за отпускане на допълнителни средства на църковната делегация за уреждане на формалностите, както и за закупуване на два литра розово масло, необходимо за приготовление на св. миро.
Българският синод провежда тържественото си  заседание по случай акта на вдигане на Схизмата месец след неговото осъществяване, тъй като се изчаква завръщането на синодалните пратеници с официалните документи. То е открито от екзарх Стефан, който прочита томоса, две писма от Вселенския патриарх и изложение на Св. Синод за историята на вдигане на Схизмата. Томосът представлява патриаршески синодален акт, с който Схизмата се отменя и с който се дарява автокефалия. Неговият текст свидетелства, че Българската православна църква е постигнала целите си. В него се заявява:
… ние благославяме автокефалното устройство и управление на Св. Църква в България, като определяме тя, наричана “Св. Православна Автокефална Българска Църква” и бидейки отсега нататък призната наша духовна сестра, да управлява и урежда своите работи независимо и автокефално според реда и суверенните права на останалите Православни Автокефални Църкви, признавайки за своя върховна църковна власт Свещенния Синод, който е съставен от архиереи и има сега за Председател Блаженейшия Митрополит на София и Екзарх на цяла България
Следват указания за задълженията на екзарх Стефан като глава на поместна църква по отношение на Вселенския патриарх и към другите православни църкви. Той следва “да известява чрез интронизационна грамота както нашата Велика Христова Църква, така и всички останали сестри Православни Автокефални Църкви за своя избор и възшествие, полагайки тутакси братско изповедание и уверение, че, както и той, така и поверената му Църква, незиблемо ще пазят православната вяра и благочестие и всичко, както повеляват божествените и свещените канони и дълговечния ред на Св. Православна Църква: да поменава в диптихите името на Вселенския Патриарх и на останалите Патриарси и на другите представители на Православните Автокефални Църкви, а по общи църковни въпроси, които се нуждаят от повселенско обсъждане и изследване, да се отнася до нашия Светейши Патриаршески Вселенски Престол и от него да търси и приема както неговото меродавно мнение и схващане, така и това на останалите Св. сестри Църкви”.
Томосът е записан в Кондиката на Вселенската патриаршия, а негов препис е изпратен на екзарх Стефан като председател на Св. Синод на Св. Православна Автокефална Българска Църква. С издаването на споменатия документ въпросът за Схизмата приключва по същество. Остава да бъде уредено положението на Екзархийското заместничество в Истанбул.
Още през 1934 г. в изработените в Йерусалим условия за сваляне на Схизмата, които служат за основа на преговорите от 1945 г., заляга следното положение:
На Българската Православна Община в Цариград, както и на всяка друга такава в пределите на Турската република, находяща се след възстановяване на каноническите отношения с Българската Църква, съгласно условията на настоящата спогодба и оттеглянето на българските църковни власти от Цариград, да се даде вътрешно църковно самоуправление винаги в рамките на свещените канони, а българските общини могат да посочват на Вселенския Патриарх свой енорийски клир (духовни предстоятели в свещен сан, свещениците и дяконите) за одобряване на неговото ръкополагане, доколкото разбира се, посочваните за целта притежават надлежните канонически цензове. Горепоменатото ще бъде в сила и за гръцките общини в България и за техния клир, доколкото ще съществуват такива.
До вдигането на Схизмата в Истанбул действа Екзархийско заместничество, което през целия период – от заминаването на екзарх Йосиф за София през 1913 г. до решението на Синода за преместване на седалището на Екзархията в българската столица (1945 г.), изпълнява специфични функции, свързани със защита на българското православно население в Турция, а по време на Втората световна война – и на това от окупираните части в Гърция и Югославия (Беломорска Тракия и Македония). След свалянето на Схизмата и възстановяването на пълната автокефалия на Българската православна църква Св. Синод решава да закрие Екзархийското заместничество и на негово място да основе “Българска църковна община.” По ред политически и други причини нейният статут остава неуреден до края на разглеждания период 1944-1953 г.
Вдигането на Схизмата е акт с международно и с вътрешнополитическо значение. Във външнополитически план с него се слага край на използването на Екзархията като средство за обединяване на всички българи в границите на една нова Санстефанска България. По същество това е отстъпление от националния идеал, но все още не може да се даде категоричен отговор дали то не е резултат и от външна принуда. Не трябва да се забравя, че отказът на българската държава от претенции към българско население в Македония и Беломорска Тракия е в интерес не само на нейните съседки – Турция, Гърция и Югославия, но в унисон с плановете на съюзниците – СССР, САЩ и Великобритания за подялба на Балканите на зони на влияние. В по-далечен план разрешаването на проблема със Схизмата и възстановяването на пълната автокефалия на Българската църква прави възможно нейното обвързване с Руската патриаршия и участието й, заедно с православните църкви от страните с “народна демокрация”, в единен блок за защита на техните вярващи от влиянието на “империалистически” религиозни общности и църкви.
Във вътрешнополитически план вдигането на Схизмата означава свиване на църковния диоцез в държавните граници, а следователно и възможност за по-ефективен контрол от страна на правителството върху църквата. Едната алтернатива за бъдещите отношения между Църква и Държава открива възможност за разрешаване на проблемите свързани с институционализирането на Българската православна църква и изграждането на лоялни отношения с държавната власт на базата на равнопоставеност и по-голяма вътрешна автономия за Екзархията. Втората е свързана с липсата на възможност Вселенската патриаршия да се меси в процеса на установяване на нов тип отношения между църква и държава в България. Политическото развитие на следвоенна България способства за осъществяването на втората от тях.


Първата дървена църква Св.Стефан в Цариград, построена на мястото дарено от княз Стефан Богориди
Метоха срещу църквата Св.Стефан - също дарение на княз Ст.Богориди.Под фронтона има следния надпис по цялата дължина на сградата :   

”Болгарский народний имот. Божием соизволением и споможением, царским же високим соизречением, во время величавшаго царя султана Абдул Меджида ефендимиз и патриарха Антима, се первая сограда “Метох болгарскиа церкве” от всеродолюбивий височайший княз Стефан Богориди пред Богом и человеки пресвято и подари сие място болгарскому народу, их же народним спомоществованием и иждивением всеобщим согради ся сей “Болгарский метох” и под надзирательством …. Соверши ся в лето 1850 … . Написа С. Н. С. Изворски. Болгарский народ”




Стефан Богориди - Княз на Самос


Желязната църква "Св.Стефан" в Цариград построена на мястото на дървената

 "Во славу святия, единосущния, животворящия и неразделимия Троици, Отца и Сина и Святаго Духа: при державе августейшаго господаря султана Абдул Хамид Хан Втораго и при Блаженнейшем Йосифе Первом, екзархе Болгарском, положи се им же самим основний камен святому храму сему во имя Святаго апостола первомученика и архидякона Стефана, созидаемому помощию и иждивением болгарского народа в памет своего духовнаго возрождения. Лета от сотворения мира 7400, от рождества же по плоти Бога Слова 1892, индикта 5, месеця априлиа 26, в царствующем Цариграде в Фенер".



Комисията по правата на човека  и вероизповеданията на 41-то Народно събрание пред Желязната църква "Св.Стефан" в Цариград, 9 май 2005г.



ПИСМО НА ЦАРИГРАДСКИЯ АРХИЕХПИСКОП И ВСЕЛЕНСКИ ПАТРИАРХ АТИНАГОР, С КОЕТО СЕ ПРИЗНАВА ПАТРИАРШЕСКИЯ ТИТУЛ НА ПРЕДСТОЯТЕЛЯ НА БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА


Блаженейши и Светейши Патриарше на София и цяла България, цело възлюблени и въжделени в Христа Бога брате и съслужителю на наше смирение Г-н Г-н Кириле, облобизавайки Ваше Блаженство братски в Господа, сладчайше Ви приветствуваме.

Откакто беше отстранена с благодатта на Всеблагия Бог от светата ни Православна църква печалната аномалия, която продължи години наред, и се възстанови мирът и братските нормални отношения на Българската православна църква със светейшия ни вселенски престол и останалите автокефални православни църкви, нашата света Христова велика църква, съгласно даденото тогава обещание, непрестанно е очаквала да настъпи подходящо време, за да направи необходимото, според установения от древно време ред, да въздигне и Българската православна църква в патриаршеско достойнство и чест.
Тя смяташе това за справедливо, изгодно и в много отношения полезно за православния български народ, за да може той, ръководен от Патриарх, да отбележи още по-голям напредък и разцвет във вярата и благочестието.

Понеже и ние със Св. Синод имахме такива също намерения по отношение на възлюблената Българска православна църква, дълбоко бяхме наскърбени от настъпилата повторно аномалия на 10 май 1953г. в отношенията между двете църкви.
С любов обаче и благоразположение погледнахме на молбата, която многократно ни се отправи, но особено на тази, която тази година по-официално ни беше изразена по случай великия празник на светата ни Пасха от Ваше Блаженство с писмо № 2575 в смисъл да предадем на забвение по случай празника на възтържествувалата Божия любов това, което разстрои нормалните и добри отношения между нашата света Майка, великата Христова Църква и нейната дъщеря Българската православна църква и да благословим въздигането й в патриаршеското достойнство.
Ние неотдавна разменихме мисли с членовете на Светия ни Синод по тази молба на Ваше Блаженство и светата Ви църква, и ръководени от светото желание да запазим единството по всякакъв начин на Едната, Света, Съборна и Апостолска православна църква и да укрепим любовта си един към друг чрез връзките на мира, решихме по икономия да дадем от настоящия момент братското съгласие, признание и благословение на светейшата ни Константинополска катедра за станалото в тамошната света Църква, също като някога, при отклоняване на всеки случай от каноническия ред и точност, с увереността разбира се и надеждата, че с това наше решение, според традициите на миналото, ще бъдат съгласни и останалите Блаженейши и пречестни патриарси и предстоятели на православните автокефални църкви, докато окончателно този въпрос бъде разрешен от Вселенски събор, който единствено има правото да провъзгласява дадена света Божия поместна църква в патриаршеско достойнство и чест.
Патриарх Кирил

Пожелаваме въздигането на светата Българска православна църква в патриаршеско достойнство и чест да бъде начало на нов подем и успех във вярата и благочестието и извор на укрепване и утеха за православния български народ. Сърдечно поздравяваме Ваше Блаженство, свещения клир и цялото паство, като Ви съобщаваме при това, че в свещените диптихи името на Патриарха на София и цяла България ще бъде споменавано непосредствено след името на Патриарха на Букурещ и цяла Румъния.


Като Ви прегръщаме отново със свето целование, оставаме с братска любов и отлична почит,

На Ваше Блаженство
Възлюблен в Христа брат 

 
                                     † Константинополски АТИНАГОР
27 юли 1961г. 


Публикацията на два документа на гръцки език, в издание на Вселенската патриаршия