29 март 2019

Нова книга на Виолета Радева


АНОТАЦИЯ към "КАФЕНЕ БЪЛГАРИЯ",
 изд.Лени-Ан, Русе, 2017.

В книгата си Кафене "България" д-р Виолета К. Радева предлага непубликувани документи и спомени, малко известни факти и епизоди за живота и творчеството както на утвърдени български поети и писатели, така и на отричани, забранявани, превратно тълкувани автори след 9 септември 1944 година.
Имала възможност да общува със съвременници на нашите духовни първенци като Жана Николова-Гълъбова, Росен Чорбаджиев, Бони Гацов и други, както и с техни потомци, авторката предлага в известна степен обобщен портрет на писателите от първата половина на ХХ век. Тематичен и смислов акцент тя поставя върху някои от основоположниците на модерната българска литература като Пенчо Славейков, д-р Кръстю Кръстев, П. К. Яворов, Кирил Христов.
Публикувани са неизвестни писма и картички от поета на виното и радостта К. Христов, художника Борис Георгиев, Асен Разцветников, от убития от т.нар. народен съд писател Димитър Шишманов, от проф. Михаил Арнаудов, от Екатерина Каравелова, Адриана Будевска, както и венчалните свидетелства на Боян Пенев и Дора Габе, неизвестни спомени на литературния критик Петко Росен за Яворов и други документи от личните архиви на техни потомци и от ЦДА. Трябва да се отбележи, че за първи път те са били отпечатани в поддържаната почти две години рубрика "Кафене България" на в. "Демокрация".
Някои от текстовете са намерили място в излизалите в края на ХХ век вестници "Век XXI", "Анти" и други. Стойността на книгата се определя и от това, че в нея читателите ще намерят малко известни истории за горчивата съдба и за преследванията, на които са били подложени от комунистическата власт забележителни български интелектуалци като журналиста Стефан Танев, художника Никола Танев, литературния критик Йордан Бадев, поета Славчо Красински, литературния критик Йордан Бадев, Чавдар Мутафов.

 За автора :

Виолета Костадинова Радева
 завършва българска филология, а по-късно и философия в СУ „Св. Кл. Охридски”.
В Института по философия при БАН защитава докторска дисертация за естетическите възгледи на д-р Кръстю Кръстев.
Установява се в София, където работи като журналистка – във вестниците „Кооперативно село”, „Земеделско знаме” и „Демокрация”.
Публикувала е много статии на литературни и исторически теми в списания и вестници: „Философска мисъл”, „Родна реч”, „София”, „Общество и право”, „Литературен фронт”, „Литературен форум”, „Литературен вестник”, „Век XXI” и други. Участвала в научни сборници на университетите в Русе и Велико Търново.
            Сценаристка на документалните филми на БНТ „Диарбекирски заточеници”, „В примката на мълчанието. Змей Горянин” (първа награда на фестивала „Осма муза” през 2006 г.), „Потомци на Фичето”.
Авторка на книгите „Житие на Рилския чудотворец”, „От първо лице”, „Везната на бъдещето”, „Обол за лодкаря Харон”, „Кафене България” и „Преобръщане. Исторически етюди”. Съставителка и редакторка на книгата „Спасителното упование” от Невена Крапчева.











Из книгата Кафене "България"

Кирил Христов


В сянката на Пенчо

Виолета К. Радева

Кирил Христов влиза в българската поезия с устрема и блясъка на провансалски рицар. 

На 21 години почти затъмнява славата на утвърдени майстори с първата си стихосбирка „Песни и въздишки“ (1896). 

Изтръгва възторг от такъв строг съдник като Пенчо Славейков и кара корифея на литературната критика д-р Кръстю Кръстев да признае: 
„Обичам те много, лудо-младо...“. 
И тази обич се изразява в рядко срещана човешка грижа към битовите и материални нужди на поета, към сърдечните му авантюри и пикантните скандали, в които се забърква, към многобройните му капризи и неговото образование, та след дълги години на омраза и люта, дори посмъртна война, изглежда тя подтиква стигналия предела на живота си поет в тъжна равносметка да изповяда: „... не Кръстев, а аз съм виновен за печалния край на нашето хубаво приятелство... в продължение на ред години много пъти съм го огорчавал и съм постъпвал с него така, както не се постъпва и с един от най-обикновена категория при­ятел...“
Историците на българската литература многократно са описвали и тълкували разрива между Кирил Христов и кръга „Мисъл“. Но аз ще цитирам само детайл от малко използваните спомени на Радка Кръстева.

„Една късна вечер – пише тя, – като се връщахме вкъщи, на пътната ни врата беше закован един лист със следното съдържание: „Публичен дом, кани Пенчо Куция“. (Допускам, че женска деликатност е подтикнала Радка Кръстева да употреби евфемистичния израз „публичен дом“ вместо „литературен бардак“, както го пише самият Кирил Христов в спомените си.)
Това ми подейства много зле, а Кръстю се засме горчиво и дръпна листът от вратата и го скри безследно. Оттогава се скъса приятелството им с К. Хр.“
Импулсивният, страстен, с необуздана чувственост и кипяща виталност Кирил Христов, чийто епикурейски девиз „Жени и вино, вино и жени!“ изразява не само поетически екстаз, а синтезира движещите пружини на живота му, като скъсва гръмогласно приятелството си с д-р Кръстев, изгаря и всички мостове зад себе си.
Следват серия удари срещу Кръстев-Славейков и „Мисъл” в продължение на две години: статии, епиграми, антрефилета.

Отговорът е пълно мълчание. Кирил Христов капитулира.

Няма кой да запълни огромния духовен вакуум край него.
Връзките със ,,стария византиец“ Иван Вазов (изразът е на К. Христов) също не са безоблачни, а освен това силно мирише нравствената корист – съюзничество в битката срещу „Мисъл“.


Стефан Бобчев, Иван Шишманов ту му помагат, ту се увъртат.

Няма я онази импулсираща среда на събратя, няма го съпреживяването и съпричастието, без които свръхемоционалният поет е като птица без въздух.

Съкрушението е пълно:
„Пенчо, подавам ти ръка за помирение и те моля да не отдръпваш своята. Ти знаеш, че нам е съдено да бъдем свързани по-яко и от братя: братята са до живот, а ние ще пребъдем и след смъртта си един до друг в историята на българското слово“.
Това става на 8 май 1903 година. Разкаянието обаче е закъсняло. За изминалите две години той е направил предостатъчно, за да не му бъде простено.
Но Кирил Христов не е човекът, който може да се разкае, а не само да си признае. Хипертрофираното му честолюбие е така наранено от мълчанието на Пенчо Славейков, че веднага изпява една драматична поема „Зевксис и Паразий“, където го осмива за творческо безсилие и завист към по-талантливия млад събрат.
В същата 1903 година, когато разривът между Кирил Христов и Пенчо Славейков е без съмнение окончателен, самотният, тежко подпиращ се на черешовия бастун поет среща своята „жадена изгора“. В Мара Белчева той открива бленуваната жена, другарка и любима.
Нещастията се сипят едно след друго върху тази изключително красива и обаятелна жена. Убийството на министъра на финансите в Стамболовото правителство Христо Белчев ѝ отнема любимия съпруг и разрушава живота ѝ.

Нейната връзка с Пенчо Славейков е така одумвана, подигравана, хулена от свои и от чужди, та след смъртта му тя – отблъсната от всички – живее няколко години в Германия, далеч от нашенските нрави и дребнави клюки. Там се сближава с преводача на българска литература Георг Адам. На брака им се противопоставя (заради значителната разлика във възрастта) неговата майка.
Един подир друг са си отишли творците от „великата четворка“. Мара Белчева едва диша в сгъстения въздух на самотата.

Великата четворка: Пенчо Славейков, Пею Яворов, Петко Ю.Тодоров, д-р Кръстю Кръстев
Една лятна вечер на 1922 г. обаче ѝ припомня радостта от общуването с голям поет. Неговата слава е шумна, скандална дори. Дарованието му е необикновено ярко, въздействието на неговата поезия е шокиращо. Нарича се Кирил Христов. Декор на срещата е директорската ложа в Народния театър. Поетът показва себе си в пълен блясък: иронични забележки за пиесата, за играта на актьорите, за публиката.
Вдъхновява го все повече и повече искреният смях на „ценната вдовица“ (негов израз). Нощта е топла и предразполага към дълъг и изповеден разговор. Той я изпраща до дома ѝ на ул. „Хан Крум“.

 Вече са се уговорили, че „ще хвърли поглед“ върху нейния превод на „Потъналата камбана“ от Хауптман:
„Така захвана нашето приятелство“ – резюмира след дълги години Кирил Христов.

 Той вече горчиво съжалява, че толкова години е бягал от красивата придворна дама, която настоявала да го заведат в дома ѝ, щом излязла първата му стихосбирка „Песни и въздишки“. Улисан в други познанства и запленен от по-свежи прелести, поетът тогава не намерил време за салона на Мара Белчева.
Естествено зачестилите посещения на Кирил Христов в дома на Мара Белчева не остават незабелязани от обществото. Слуховете плъзват, приятели на Пенчо Славейков го заварват в нейния салон и след години мъжката суета го кара да допусне, че може би има „някаква косвена връзка“ между подетата срещу него кампания от Ал. Балабанов и „приятелството ми с Пенчовата приятелка – поне като мотив на засилване гнева против мене“.
Лятото е кратко и много бурно.

 Вестниците го заливат с хули, на всеки ъгъл му се привиждат плакати и обръщения срещу него.

 „През тези дни на безизходно варварство разведрявам се само от честите си срещи с Мара Белчева – записва той в дневника см. – Не мога да си простя, че толкова години съм бягал да се запозная с тая поетка. Каква прелестна душа има тя! Господи, иде ми да викам от радост, че има макар един човек в тоя народ с такава душа!“
Тя го вдъхновява. Съперничеството с мъртвия Пенчо Славейков подклажда творческия му огън.

Кирил Христов пише и изпраща стихове. Той страда. Чувства се чист като новороден „простил на изверги, от никого простен“. Там, навън, е „пъкъл, пъкъл е!“. Там, навън, „род умопомрачен загива“.
У Кирил Христов се сгъстява усещането, че го преследват. Уплашен за живота си, той напуска България, за да не се върне цели 16 години. В края на ноември от Лайпциг той ѝ изпраща картичка: „Много поздрави от града на най-непотребното нещо на света – поне на днешния: книгопечатането.“
Нови хора, нови чувства и нови страсти обладават холеричния поет и преписката им постепенно заглъхва. Спомня си за „дамата в черно“ отново през 1928 г., когато тя навършва 60 години. На 21 септември помества кратка бележка за Мара Белчева и две нейни малки песни.

Самата тя изниква в спомена му така: „Когато по софийските улици срещаме Мара Белчева в нейния неизменен траур, съзнанието ни неволно бива пронизвано от мисълта за съдбата на самата България, която почти в цялата си история е носила булото на нещастието. Тази поетеса е живият символ на безрадостния живот на народа ѝ“. Малко е да се каже, че тя е трогната от неговия жест.

Разнежена е:

 „И ето Вие там, далечния отшелник-гигант, посегнахте през пространството да погалите прошарената ми глава...”
Мара Белчева умира през 1937 година. Може би ако беше доживяла завръщането на Кирил Христов в родината, живото ѝ присъствие навярно би му припомнило какво е записал в дневника си на 22 юли 1922 г.: „И това е жена на най-големия мой литературен враг, на Пенча Славейкова, който ми е причинил толкова огорчения!

 Ако не бях бягал да се запозная с тази жена, може би между мене и Пенча би била възможна оная велика дружба, която удесеторява за народа значението на един Гьоте и Шилер“.

А всъщност – кой знае!

До последния си миг Кирил Христов е останал непредсказуем, кипящ от жлъч, сърдит на всички, че не е коронован за първенец на българската литература, че „зловиди им се всяка глътка слава“.







ИНТЕРЕСНА КНИГА НА ВИОЛЕТА РАДЕВА





 
 
 "Преобръщане. Исторически етюди"
 
Виолета Костадинова Радева завършва българска филология, а по-късно и философия в СУ „Св. Кл. Охридски”. В Института по философия при БАН защитава докторска дисертация за естетическите възгледи на д-р Кръстю Кръстев. Установява се в София, където работи като журналистка – във вестниците „Кооперативно село”, „Земеделско знаме” и „Демокрация”. Публикувала е много статии на литературни и исторически теми в списания и вестници: „Философска мисъл”, „Родна реч”, „София”, „Общество и право”, „Литературен фронт”, „Литературен форум”, „Литературен вестник”, „Век XXI” и други. Участвала в научни сборници на университетите в Русе и Велико Търново.
                Сценаристка на документалните филми на БНТ „Диарбекирски заточеници”, „В примката на мълчанието. Змей Горянин” (първа награда на фестивала „Осма муза” през 2006 г.), „Потомци на Фичето”. Авторка на книгите „Житие на Рилския чудотворец”, „От първо лице”, „Везната на бъдещето”, „Обол за лодкаря Харон”, „Кафене България” и „Преобръщане. Исторически етюди”. Съставителка и редакторка на книгата „Спасителното упование” от Невена Крапчева.

 
АНОТАЦИЯ ЗА КНИГАТА

Последната книга на д-р Виолета К. Радева Преобръщане предлага оригинален поглед към онези исторически събития в битието на българите, които представляват буквално преобръщане, коренна промяна в народностната му съдба и поемане по различен, не винаги благополучен път на развитие. В много отношения поместените етюди предлагат неочакван, различен от стандартите поглед върху добре познати исторически събития, някои дори изглеждащи скандални, неприемливи и срещнали несдържано отрицание не само към тезите на авторката, но и към самата нея. В този смисъл могат да бъдат посочени уводният текст "Книжовникът цар Симеон в търсене на нова идентичност", "Лира и тръба", "Божието наказание". Нови, неизвестни факти и спомени могат да бъдат узнати за четата на поп Харитон в Дряновския манастир, за Първата световна война, за разправата с "фашистите" от семейството на Никола Обретенов.

Основната част на книгата е със заглавие "Панславизъм, славянофили, русофили и мечти за световно господство" /общо 171 страници/. 

В предговора доц. д-р Владимир Стойчев казва: "Пред читателя е една книга за родолюбието, за истината и за националното достойнство, написана със завидно белетристично умение, която – освен че ще достави удоволствие от нейния прочит – е едно така необходимо "почукване" по вратата на историческата истина, която, за съжаление, все още е затворен – най-вече по наша вина, защото фактите са налице и лесно достъпни за неленивия ум".

 

ЧАСТ ОТ ТЕКСТА
 "ПАНСЛАВИЗЪМ, РУСОФИЛИ..."

Митът за Дядо Иван и братската любов

В българското народно съзнание устойчиво съжителстват два образа: на митичния Дядо Иван, който ще дойде, ще се сбие с турския султан и ще ни освободи; на Сибирската мечка, която, сграбчи ли те с хищните си лапи, ще те разкъса и изяде до костица. И двата образа описват една и съща реалност – руското самодържавно царство. Метафори на една единствена същност, Дядо Иван и Сибирската мечка са в непрекъснато противоборство от три века. От това в кой от двата образа ще припознае Русия, българският народ се дели на фили и фоби, които непримиримо враждуват не само от възкръсването на Третата българска държава, а отчетливо от втората половина на XVIII век. Тази вражда не е спряла и до днес и нейните последици са дълбоко разединеното ни общество, противоречивите сигнали, които държавата България изпраща към света, неспособността на българите да си поставят национална обща цел, към която да се стремят с обединени усилия. Обвиненията във „филство“ или „фобство“ почти винаги преминават в ругателства. Заради обективната истина ще отбележа, че гласът на „дядоиванфилите“ е гръмогласен, войнствен и нетърпящ възражения. Обикновените им оръжия са голословните обвинения и приковаването на позорния стълб с надпис „неблагодарност“ (когато са най-миролюбиво настроени, иначе прочистват българската земя от „фобите“ с куршуми, бомби, камъни, колове и свине). „Дядоиванфилите“ и днес владеят почти всички средства за въздействие върху средностатистическия българин: телевизии, вестници, списания, училища, висши учебни заведения, БАН, както и материалните богатства на България. Те са в политиката, в науката, в изкуствата. Заемат най-важните държавни постове. Определят стратегическите насоки на развитие. Държат банките и всички лостове за въздействие върху икономиката. Пазят с всички средства статуквото. Целенасочено развращават подрастващите поколения с ерзаци във всичко – вулгарни шоупрограми, просташки хумор, дебелашко разголване на перверзни типове, натрапване на насилието във всичките му форми. Цинизмът е повсеместен и се превръща в характерна черта на националната психология.

Тъй наречените фоби, които не получават от Русия нито пари, нито заповеди, са шепа хора, единици, разпръснати тук-там, чийто глас бива постоянно заглушаван, задушаван, подменян от майсторите на мимикрията и техните клакьори. Опитите да се дискутира с факти и документи филите подменят с истерично врещене за поруганите „светини“, за „ревизионизъм“, за подмяна на „ценностите“. Защото за тях не истината е ценност, а лъжата.

Всяка година на 3 март ние празнуваме разкъсването на българския етнос на Балканите на пет части и с обособени две административни единици – Княжество България и Източна Румелия. На Русия и руската култура периодично се посвещават дни, седмици, събития, фестивали, конференции, симпозиуми... Повтарят се старите русофилски и славянофилски щампи, развяват се знамената на една чужда и подмолно бъркаща се във вътрешните работи на България държава, някакви „държавници” току притичват до Москва – за да се отчитат, да получават нови заповеди?! Не е ли това достатъчно сериозен аргумент за необходимостта да се пише и говори за пагубните последици от т.н. славянофилство, от родното русофилство, както и да се разяснява същността на „руската идея“, от чието осъществяване Москва никога не се е отказвала, не се отказва и няма  изгледи скоро да се откаже.

Непосредствено след десетоноемврийския преврат, когато българските агенти на КГБ свалиха от власт Тодор Живков и започнаха демонтажа на „развития“ социализъм, в еуфорията на оптимистични очаквания и надежди, които се оказаха илюзорни, наблюдавахме раздвижване и духовно отпушване, чиято най-ярка характерна черта беше публикуването на много забранени преди това книги и на текстове, звучащи повече от еретично за свикналите с маркс-ленинската словесна помия, фабрикувана от талмудисти с високопарни научни титли. Тогава едно скромно русенско издателство публикува почти забравената книга „Окупацiонный фонд, основанный для устройства Русской-Дунайской области“. Нейното първо издание е от 1893 година. В предговора ѝ Димитър Петков отбелязва, че тази книга „не е измислена и съчинена“, тя е „сбирка от цял ред документи, измъкнати из секретните архиви на руските консулства, документи, които дохождат да искажат пъклените планове на онази Държава, която се нарича наша освободителка – Руссия“.

Историята за появата на забранената през десетилетията на комунистическо безвремие книга е твърде занимателна. Документите са предоставени от драгомана (преводача) в руското консулство в Русе и по-късно в посолството в Букурещ Якобсон. Неговата задача била след оттеглянето на руските консули заедно с Каулбарс (заповед на руския император от 5 ноември 1886 г.) да завежда временно секретния архив на консулството. По това време прибира голяма част от документите, отнасящи се до българските работи. През есента на 1890 г. побягва от Букурещ в Лондон и отнася още секретни документи, свързани с България. Узнал от вестниците за случая, Димитър Петков го издирва и моли да получи архива. За да се защити от обвинения в неверен превод и спекулации, той публикува документите в оригинал. В изданието на „Сексагинта Приста“ (редактор Иван Калов) те са преведени.

Безценните за българската история материали Д. Петков снабдява с обстоен предговор, където като съвременник и участник рисува развоя на драматичните политически събития у нас, чийто сценарист и режисьор са руската дипломация и тайната агентура. Интриги, подкупи, преврати, вербуване, открит и прикрит шантаж са главните оръжия в битката за овладяване на България и за присъединяването ѝ към руската империя. Когато книгата възкръсна за нов живот, лично аз наивно вярвах, че ще разбуни духовете, ще предизвика полемика. Тази своя увереност изразих в рецензията си за нея, публикувана във в. „Литературен форум“. Но не би! Беше посрещната с гробно мълчание, беше игнорирана и остракирана от културното пространство.

Вместо да анализират огласените в нея документи, разкриващи нелицеприятни факти за руската политика на Балканите, продължена с още по-голям успех от съветските самодържци, клакьорската червена интелигенция засипа вестниците с дитирамби за славяните и новото славянофилство, за несъизмеримо високата духовна стойност на православието спрямо католицизма и протестантството, за безкористието на нашите освободители, за това, че и през 1989 г. отново са ни освободили – този път от кликата на Тодор Живков и са ни позволили да си играем на „демокрация“, като главните играчи без съмнение бяха подбрани, подготвени и легендирани от братята от КГБ. Вестникът на комунистите „Дума“ наду валдхорни в прослава и в защита на „славянската идея“, на „славянското възраждане“. За авторите на комунистическия вестник да се говори истината за престъпленията на комунизма било поощряване на простащината, подхранване на тоталитарното с обратен знак и отлагало във времето „нужния като слънце и въздух разумен анализ на една сложна действителност с национални, идейни, психологически и общоисторически измерения“. (3 февруари 1993 г., проф. д-р И. Конев) Но патосът на професора (може би по съветска литература?) зазвучава в кресчендо, когато подхваща темата за „славянското единство“, за „линеещата славянска солидарност“. В еволюцията на „славянската идея“ той вижда „моменти на възход и дълбока възхита, с нея са ангажирани големи личности и свети имена на славянството“. Кои са и какви са тези „свети имена на славянството“? Идеята била жива, тя се възраждала и благородните знаци за това възраждане били създаването на банка „Славяни“ (скандално известна с ограбването на хиляди българи), на Славянския университет, на фондация „Свети свети Кирил и Методий”(сигурно с пари на КГБ), на „Славянски вестник“. Изреждам само част от дългия списък на огневи точки, създадени от петата колона на Русия у нас и засипвани от рога на изобилието с пари на КГБ. И плач, плач с крокодилски сълзи за разпада на „славянската общност“, на „славянската взаимност“ с рухването на СССР и Югославия!

От сборника със секретни документи на руското консулство в Русе и на посолството в Букурещ узнаваме плановете на Русия за времето след поредната война с Турция, започната през 1877 година. Те предвиждат при победа да бъде създадена една Балканска област. От нея временно били изключени Босна, Херцеговина и част от Македония, защото „нашето нахлуване там може да предизвика неодобрение от страна на Австро-Унгария”.

Наложеният от Великите сили Берлински конгрес разрушава сладките мечти за Балканска област, изцяло подчинена на Руската империя.

По време на Берлинския конгрес граф Шувалов предава от Берлин шифрована телеграма, в която обстойно излага позицията на руската дипломация по отношение на Македония, оставаща под турско управление. Съобщенията, че населението там се готви за въстание, карат Русия да предприеме всички възможни мерки, за да бъде парирано надигането на населението. Разчита се на опитни агенти, които да успокояват българите от Македония, че августейшият монарх „се грижи“ за тяхната съдба наравно с другите „славяни“ и че той им повелява да бъдат съвършено спокойни и да се уповават на великодушието и покровителството на православния цар“.

Ето как описва събитията от това време Симеон Радев в „Строители на съвременна България“: „Малкият пограничен град (Кюстендил – бел. моя) представляваше тогава много живописно зрелище. Всички македонски харамии бяха мобилизирани; те се ширеха демонстративно със своите огромни паласки и с оперетъчно-свирепия си изглед. Около тях се въртяха екзалтирани патриоти, дошли от Македония, жадни за приключения казаци, разни югославски авантюристи, полурицари, полушпиони, една шумяща и пъстра колония, която будеше малко безпорядък на турската граница и много врява в Европа. Въстанието наистина не успя, макар да се захвана с големи претенциисамите окупационни власти бяха принудени по заповед от Петербург (курсивът мой) да вземат мерки, за да престане организирането на чети в Княжеството”.

Тук ще вмъкна един още по-дълъг цитат, този път от „Принос към историята на социализма в България“ (1906 г.) на Димитър Благоев: „Наистина войните на Русия на Балканския полуостров, за воденето на които последната изтъкваше само желанието си да освободи уж християните, а всъщност ги водеше само със завоевателни цели, водеха към забавяне на общонационалното движение (курсивът мой)“. От погледа на Димитър Благоев, родом от Македония, не убягват политическите кроежи на Русия, скрити зад теологично парфюмирана словесна пушилка. Последовател на Маркс и Енгелс, в 1906 г. Благоев не отъждествява Русия и нейната държавна политика нито с пролетарската революция, нито още по-малко с бъдещото комунистическо общество. За него е бил аксиоматичен тезисът за победата на пролетарската революция в най-развитите капиталистически страни и в едновременното им навлизане в следващия исторически строй – комунизма. Така че преценката му за политиката на Русия е обективна, без идеологически очила, които нанизват върху носовете си неговите наследници Георги Димитров, Васил Коларов и сонма съветски граждани с български етнически произход.

Благоев вижда, че „една разпокъсана, следователно слаба България означаваше за руската дипломация още по-голямото привързване на масата на българския народ към Русия, още по-голямо подхранване на русофилството в България, на суеверието за „освободителната мисия“ на руския царизъм на Балканския полуостров, особено спрямо България. От друга страна, една турска област, макар и автономна, каквато се явяваше Южна България, представляваше за Русия в бъдещата ѝ дейност против Турция една точка, населена с едно признателно към „освободителката“, следователно с приятелско население, която тя може да обърне в една много сгодна база за прехвърляне на военни сили и упътването им към Цариград. Поради това руската дипломация не само не можеше да бъде против плана на Берлинския конгрес за разделянето на България на две независими една от друга части с различно политическо положение, но тя въставаше и против протестите на населението им за това разделяне.”(курсивът мой) Можем да допуснем, че Димитър Благоев прави тези разсъждения не само като съвременник, а и на базата на секретните документи от руската дипломация, станали известни вече чрез публикацията на Димитър Петков.

В спомената шифрована телеграма граф Шувалов подробно разяснява и мотивите, поради които Русия в този момент няма никакъв интерес Македония да получи свобода. Едно от опасенията е, че при една автономия начело на управлението може да застане грък, „което за нас е съвършено нежелателно“, отбелязва графът. По-сериозни основания са свързани с позициите на Русия в България и разкриват истинските цели на „освободителката“, затова ще приведа още един пасаж от телеграмата: „В настоящия момент окончателно не е изяснено нашето положение в България и Източна Румелия, то може да се изясни единствено след изтеглянето на нашите войски и при самостоятелното управление в България. Ако нашето влияние в тази страна и в последствие бъде преобладаващо, както в сегашния момент, само тогава ще бъде възможно да се погрижим за присъединяването на тази провинция към българското княжество, и то при условие, че в княжеството формално бъде установен наш протекторат (курсивът мой).

След подписването на Берлинския договор императорският комисар в България Дондуков-Корсаков, извънредно упълномощен от Великите сили, назначава Военен съвет за организиране на българската армия, както и за подготвяне на проект за Органически устав за България и Източна Румелия. За нашата тема от значение е да се знае, че създаването на Дунавската флота преследва конкретна цел, нямаща нищо общо с интересите на новоосвободената държава. Тя е формулирана така: „Тъй като учредяването на флота в България се отнася по същество до изпълнение на нашите предначертани задачи и тя в необходимите случаи ще действа за привеждане в изпълнение на плана за присъединяване на България към Империята (Sic!), затова е нужно да се отдели началникът на флотата от българското военно министерство… морските офицери по отношение на вътрешните работи ще се подчиняват на заповедите на българското военно министерство, а във външните отношения, т.е. по отношение на Империята, те ще се намират на подчинение на морското министерство, откъдето ще получават непосредствени инструкции и заповеди“.

Военният съвет утвърждава и принципните начала за държавно устройство на България. Сред тях е и свободата на религиите, събранията, изборите и пълна свобода на печата и събранията. От особен интерес са мотивите, за да се даде свобода на печата и събранията. Те звучат така: „ … за да може българският народ без външно влияние сам да достигне до осъзнаването необходимостта от протекторат на императорското правителство, е нужно на българите да се предостави свобода на печата и събранията. Свободата на печата влече след себе си постоянно порицание на действията на правителствените органи; създава опозиционни партии вътре в самото законодателно събрание и предизвиква събрания за гласно обсъждане на правителствените мероприятия.
Поради лишаване на царуващия княз от законодателна власт и отсъствието в България на способни хора за управлението на държавната машина, печатът и събранията се явяват спирачка в правилния ход на държавните дела и именно с това се предизвиква застой в делата на централното управление и се усилва неодобрението на населението против правителството, а понякога дори против върховния държавен глава. Тогава се появява необходимостта от държавен преврат. При съществуването в страната на подобен порядък на нещата, българският народ ще осъзнае идеята за протекторат на Русия и сам ще се обърне за покровителство към Царя Освободител.“(По-ясно няма как да бъде казано!)

Документите, публикувани в тази книга, разрушават окончателно легендата за братската загриженост на Русия, тръгнала "да освобождава от робство българския народ", движена от високи нравствени подбуди. Свалят и допълнителния ореол, който сме нахлузили на челото ѝ, изплетен от кръвта на жертвите във войната и уж голямото материално бреме, легнало върху плещите на „освободителката“. Няма обаче нищо даром. Казано е: „Възстановяването на разходите по издръжката на окупационния корпус до преминаването на властта в ръцете на образуваното в България правителство е задължение на Княжеството. Трябва да се има предвид, че постигането на нашите цели и предначертания е възможно само тогава, когато нашето влияние в България бъде преобладаващо. Ето защо населението на Княжеството освен нравствен дълг за освобождението, също така трябва да има и материално задължение, т.е. българите трябва да се смятат за наши безсрочни длъжници, така че кредиторът да има права да поиска изплащането на дълга по всяко време и всяка разсрочка на плащането трябва да се смята за благодеяние от страна на кредитора. Ето защо следва да се увеличат разходите по издръжката на окупационния корпус до възможните размери със задължение за изплащане на дълга при поискване от страна на императорското правителство без определяне на срока на падежа.”

Българите, естествено, ни най-малко не се съмняват в акуратността на руснаците. Великото народно събрание приема безпрекословно всички техни искания и никому дори и през ум не минава мисълта да се оценят действителните разходи, напротив, приети са като благодеяния от руска страна. Като благодеяние са приети и продадените на България от окупационния корпус пушки система „Кринка“ по 15 рубли парчето, докато в същото време началниците на оръжейните части ги продават като негодни вече за въоръжение по 50 сантима пушката. Още нещо. По време на руско-турската война действащата армия се продоволства чрез реквизиции от българското население. В издаваните квитанции били отбелязвани само видът и количеството, не и стойността на реквизираното. След края на войната императорският комисар Дондуков-Корсаков заповядва квитанциите да бъдат иззети от българското население и остават неизплатени в архива на гражданското управление.

От особена важност за бъдещите подривни действия на Русия срещу младата българска държава е създаването на т.нар. „окупационен фонд” през 1881 г., към който са причислени 10 618 250 рубли и 43 копейки – дълг на българското правителство за руската окупация през 1879 година.

 

Руските представители в България започват кампания за демонстриране на чувства на преданост към руския цар от страна на българите. За целта приготвят типова телеграма, в която твърде често вместо приетото „чувства на безгранична преданост към августейшия монарх и цялото царско семейство” пишело „верноподаническо чувство“, а консулът ги подписвал с думите: „Все едно, рано или късно българите ще бъдат наши поданици”(курсивът мой В.Р.).
Дипломатическите донесения свидетелстват за неофициалната руска пропаганда сред новоосвободените. В тях се твърди, че влиятелните хора не одобрявали конституционното управление, че „благомислещите българи“ хранели надежди за присъединяване на България към „Великата Русия“.

Едно разсъждение на Якобсон заслужава да се цитира заради обикнатите спекулации с чувствата и настроенията на нашия народ по време на руско-турската война. Ето го: „За да бъде даден правилен отчет за предаността на българите към Русия, е нужно да се разгледа времето на последната руско-турска война за освобождението на едноплеменния народ под така нареченото турско иго. Интелигентните българи по време на самата война са гледали на освобождението от страна на Русия с крайно подозрение.

 Дори и Санстефанският мирен договор от 19 февруари 1878 г. твърде малко е зарадвал интелигентната българска класа; защото турското управление или руското са съвършено еднакви и ако е съдено българите да бъдат под иго, те винаги биха предпочели да бъдат под турско иго, от което рано или късно е възможно да се освободят, но един път попаднали в числото на руските губернии, макар и не под управление на общо основание, означава завинаги да се откажат от своята националност и от човешките си права.”

Нееднократно „освободителите“ се дразнят от „развратените умове на българския народ“, които не искат да нахлуят императорския хомот върху шията на племето си. В техните очи непослушната им българска власт е съставена от „шайки от правителствени подстрекатели, състоящи се от чиновници и други тъмни личности”. Няма причини директорът на Азиатския департамент Мелников да не бъде откровен в писмото си до русчушкия руски консул: „Вие говорите, че не сме воювали заради някакъв си принц Батенберг.

Аз съм съвършено съгласен с това, но още по-малко сме воювали заради някакви си Петко, Драган и Степан. Под секрет ще ви кажа, че не е било и заради каквито и да са братушки. Нашата задача беше да прочистим пътя до известен пункт, в косвен смисъл ние постигнахме това, но в Берлин ни преградиха този път, следователно сме длъжни да го постигнем с други средства… Дайте на княза права и чак тогава искайте изпълнение на задълженията! Дайте му пълномощия за самостоятелно управление на страната и тогава искайте изпълнение на поставените условия!“(курсивът мой В.Р.)

Държавният преврат през 1881 г. е организиран и извършен от руските дипломати и военни в България. Княз Батенберг получава пълномощия за седем години. От княза очакват да увенчае руското дело. Обсъждат се следващите след този акт стъпки: „Военните смятат да подготвят войската в случай на отричане за установяване на временна военна диктатура и незабавно да се провъзгласи протекторат” (к.м.В.Р.).
 
Кроят се и други ходове – да се възстанови Търновската конституция, като по този начин се отнемат извънредните пълномощия на княза, а едновременно с това да се подготви населението за съединяването на Княжеството и Източнорумелийската провинция и да се застави князът да се отрече от престола, а след извършване на акта на отричане да се обяви Княжеството под върховното управление на Негово величество.“ (к.м. В.Р.).

Редица документи доказват, че княз Александър Батенберг е трябвало да предаде управлението на страната на руския цар, като се отрече от престола в полза на царя.
С тази задача в България пристигат генералите Соболев и Каулбарс. Руските дипломати започват да вербуват свои агенти и сред либералите, и сред консерваторите. Самите те създават нови партии. Соболев започва да издава в. „Балкан“. Мъчително е да чете човек за интригите, чрез които Русия се опитва да ни вкара във война с Румъния, за да се присъедини Добруджа към България единствено с оглед на бъдещите руски намерения.
Това би я приближило до българската територия и би улеснило дислоцирането на руски войски в България. Военният министър княз Кантакузин е трябвало да изпълни този план. За целта под предлог, че се готвят маневри на войските в Шумен, той отива в Русе да чака втора заповед. Внезапното обявяване на Съединението между Княжество България и Източна Румелия на 6 септември 1885 г. осуетява този план.
Така Съединението, както отбелязва Димитър Петков в предговора си, принася три големи ползи за България: „съединихме се; предпази ни от една злощастна война; отървахме се от руските офицери завинаги“.
В последното Д. Петков греши. Половин век по-късно отново руски офицери държаха Българската армия в свои ръце и я ползваха за свои цели, както стана през август 1968 г. например.

Сборникът документи показва, че Съединението изважда на светло задкулисните машинации на Русия спрямо България. То демаскира истинското ѝ отношение към младата държава. То я принуждава открито да излезе срещу България. Макар руснаците да подготвят условията за присъединяване на Южна България към Княжеството, когато това става, те се противопоставят. Извършено по начина, по който Съединението стана факт, то не удовлетворява руските претенции и намерения.

Тези страници сриват грижливо градения мит за „братската любов”, за моралните подбуди на войната. „Освободителите” предлагат на международната конференция, заседаваща по това време в Цариград, турските войски да окупират Южна България, а руският консул в Пловдив заплашва пловдивските първенци с „красние фески”.

Натискът, който оказва върху тях, целѝ румелийци да се откажат от Съединението. Провалът на този план не спира Русия от намерението да осъществи пъклените си намерения. Тя подтиква Сърбия да обяви война на България, люляна от надеждата, че без руските офицери младата българска войска ще бъде разгромена. Цинизмът стига до там, че когато сърбите минават границата, руските дипломати в София гърмят от радост и пият шампанско. Чудно ли е тогава, че след деветосептемврийския преврат Вазов беше заклеймен като шовинист и стиховете му за победата на българския войник при Сливница анатемосани и зачеркнати от българската литература?

На 6 и 7 ноември – епичните боеве при Сливница, управляващият руското консулство в София Богданов обмисля в Митрополията с дядо Климент (Васил Друмев), с Драган Цанков и Петко Славейков как да посрещнат сърбите и кога да се обяви свалянето на княз Александър Батенберг от престола и руският цар да поеме управлението на страната. Барон Каулбарс е откровен: „ … само ако българите дружно се присъединят към по-големия брат Русия, те ще могат да разчитат на нейната пълна поддръжка…“ Не е тук мястото да се разнищват интригите и машинациите на руската дипломация, в които, за съжаление, се включват и известни българи. Заветната цел е да бъде присъединена България към Руската империя. С горчивина узнава човек имената на онези българи, които са били руски агенти. Узнава как са били подкупвани български политици. Научава сумите, срещу които са продавали честта си.

Ако пъклените планове на Русия спрямо България никога не успяват да се реализират докрай (поне до деветосептемврийския преврат), то основната заслуга е на Стефан Стамболов и неговите привърженици и следовници. На Стамболов, за чието задържане настоява през май 1881 г. руският дипломатически агент в София Хитрово. На Стамболов, когото през февруари 1885 г. руският дипломатически агент се опитва да подкупи: „В моя беседа с г-н Стамболов аз му направих намек за необходимостта от отстраняването на принц Батенберг, предлагайки му под благовиден предлог няколко хиляди наполеона. Отговорът на последния на направеното предложение, макар изразен в твърде учтива форма, е съвсем неудовлетворителен.

“ На Стамболов, чиято неотстъпчивост и съзнание за национална принадлежност намира средствата да отрази заплахата „да се завземе България със силата на оръжието”.

В тези секретни архивни документи можем да открием и отговора на болезнения за нас въпрос защо въпреки неколкократните героични усилия на българите Македонският въпрос остава неразрешен. Българските национални въжделения не съответстват на руските интереси на Балканите. Създаването на голяма и силна независима България от гледна точка на руските имперски интереси е недопустимо и Русия никога не се е спирала, нито гнусяла от каквито и да са средства, за да не позволи възкръсването на България в нейните етнически граници. Тази игра тя никога не е преставала да играе. В светлината на горчивото познание, което придобива прочелият сбирката от документи, колкото и къс период от време да обхваща, колкото и фрагментарни да са картините, очертани от тях, по странен и различен начин зазвучават прочутите думи на Георги Бенковски, на никому неизвестния революционер, който бил приет единствено заради личната гаранция на Стоян Заимов, когато потрябвали още апостоли: „Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих люта рана, която никога няма да заздравее, а на Русия – нека да заповяда!“

 

 

 

XVII Конгрес на ЕНП в Рим през 2006г. – когато поисках земята да се разтвори и да ме погълне.



Поглед към Ватикана от хълма Монте Марио


На 30 и 31 март 2006г. в Рим се състоя XVII Конгрес на ЕНП, който прие историческият документ „Съюз на ценностите“, който стана основната платформа на ЕНП. Той се проведе в юбилейната година за ЕНП, когато партията навърши 30 години от създаването си.

Конгресът избра и ново ръководство на ЕНП.

До тогава СДС имаше вицепрезидент на партията – една твърде престижна позиция, която беше непостижима мечта за много от партиите-членки.

Това беше Надежда Михайлова.
Начело на СДС тогава беше бившият Президент Петър Стоянов. В ЕНП тогава членуваше не само СДС, но и Демократическата партия, земеделците на г-жа Мозер. Определен статут имаше и партията на г-жа Мария Капон.

СДС имаше квота от делегати за този конгрес с право на глас.
 Мисля, че 5 гласа. За Конгреса на ЕНП замина Петър Стоянов с делегация само от 3 души.
Аз не бях между тях. Впрочем никога не съм бил включван в партийната делегация на СДС за тези конгреси. Не намираха за нужно да ме включват, въпреки, че в случая сам си поемах разноските по участието.
Но аз присъствах на конгресите на ЕНП като Вицепрезидент на Групата на ЕНП в ПАСЕ. За първи път бях на конгреса на ЕНПв Тулуза през 1997г. но в лично качество, когато ЕНП се обедини с Европейския Съюз на Християн-демократите и стана значима сила на европейската политическа сцена.
СДС беше приета в ЕНП на следващата (1998) година.

 Тъй като през 2006г. вече не бях член на ПАСЕ, нито депутат, Групата на ЕНП ме включи като гост на Конгреса и получих съответната акредитация и покана. Но в това ми качество групата не ми покриваше разходите по участието.
Това не ме накара да се откажа.

Намерих си евтин самолетен билет до Рим, а с помощта на католическата църква успях да намеря и евтин хотел в близост до църквата Санта Мария Маджоре.
Той се стопанисваше от един женски католически орден.
Беше много добър, чист.
Осигуриха ми постна закуска, тъй като тогава бяхме влезли във Великия пост.

Но неудобството му беше, че трябваше да се прибирам не по-късно от 22 часа, когато се затваряха вратите.
Преди да замина на конгреса, станах свидетел на една доста срамна за СДС сцена, когато партията отказа да номинира Надежда Михайлова за нов мандат като Вицепрезидент на ЕНП, а това направи г-жа Мозер от името на земеделската партия БЗНС-НС.

На 27 март от мобилния телефон на Международния секретар на СДС Антоанета Христова ми позвъни Николай Младенов.

Разбрах, че той е в компанията на Илия Лазаров, тогава Главен секретар на СДС.

 Николай ме попита дали мога конфиденциално да направя така, че Надежда да не бъде избрана, а също и да лобирам да се гласува срещу Алойз Петерле от Словения, тъй като има още една кандидатка от тази страна.

Ако тя влезе , по принципа за баланс между половете, това би било аргумент да не се гласува за Надежда.
Попитах – ако СДС е против Надежда, издига ли свой кандидат?
Не! – отговори Николай.  Ами тогава какво искат? И аз това им казвам – отговори Николай.
Що се отнася до Петерле - продължих аз, той ми е приятел, активно защитава християнските ценности и не мога да се включа в никаква акция срещу него.
СДС досега не се е обръщало към мен.

А и аз не съм от делегатите с право на глас на партията, тъй като не съм включен в делегацията на СДС за Рим.
И им кажи още, че няма нищо тайно, което да не се разкрие. 

Два дни по-късно, на летището в София, всички се оказахме в залата за качване на самолета.
Този ден, малко преди излитането бяхме свидетели на частично но ясно слънчево затъмнение, когато част от слънчевия диск беше закрит.

Накъде пътуваш, ме питаха колегите на летището?
Всички пътища водят към Рим - отговарях аз.
Като изключим Венци Върбанов, от делегацията на г-жа Мозер, другите не говореха с мен.
Вероятно си мислеха, че щом не съм с тях, вероятно съм с някой от другите делегации. Но така и не ме попитаха.

В Рим пристигнахме на летището, където от посолството дойдоха с кола да вземат Петър Стоянов и неговата делегация. Не ме поканиха да отида до града с тях.  Аз без проблеми слязох до града с влака.

Намерих лесно църковния хотел „Джусти“ и се настаних.
На другия ден отидох на пиаца Барберини, откъдето имаше микробус за делегатите до известната Вила Миани на хълма Монте Марио), където се провеждаше конгреса  (не далеч от Академията на Борис Христов).

Вилфрид Мартенс открива Конгреса на ЕНП в Рим


Оказа се, че в БЗНС-НС също има търкания. Румен Йончев се беше дистанцирал от г-жа Мозер, при която стоеше Венцислав Върбанов. по-късно той се придвижи към БСП и като техен партньор, беше избран за депутат с листатата на лявата коалиция.

Започналите консултации за избор на ново ръководство бяха  голяма изненада за останалите членове на ЕНП.

Петър Стоянов открито обясняваше в кулоарите, защо не трябва да се избира Надежда - за да не създавал втори център в СДС.

А тя беше от неговата партия, която не издигаше друг кандидат...

Г-жа Мозер издигаше нейната кандидатура, без Надежда да е от същата партия.
Очевидно, така тя отговаряше на СДС, който не я подкрепи при конфликтите в БЗНС, а също показваше характер и независимост.
 Може да се приеме, че и това беше в контекста на опит за създаване на нова парламентарна група, към която се опитваха да привлекат и Надежда.

Надежда също не ми говореше.

По принципа, че щом не съм дошъл с нея, значи съм „доведен“ от Стоянов…
Мария Капон също се включи в кампанията срещу избирането на Надежда, като с това подкрепи еднаквата, но не обща позиция и на Стоянов и на Костов.

Праматарски и Надежда гласуваха за приемането на ДСБ в ЕНП.

На работното заседание на ЕНП в Истанбул в края на предната година - на 1 декември 2005г. (WG 3) от СДС присъствахме Филип Димтров и аз и подкрепихме приемането на ДСБ в ЕНП.

От тях не получихме никаква благодарност. Дори ни оплюха пред българските медии. На това заседание остро срещу ДСБ се обявиха  представители от скандинавските партии.
Речта на Петър Стоанов на Конгреса
Въпреки, че Надежда гласува  за приемането на ДСБ в ЕНП, те бяха против преизбирането и, вероятно защото хранеха илюзии, че ще могат да издигнат свой кандидат на следващия изборен конгрес на ЕНП.
 Костов от своя страна си тръгна демонстративно преди речта на Стоянов.  

Легендарни фигури от ЕНП, чстници на онгерса в Рим. Лео Тиндеманс, Жак Сантер, Рене ван дер Линден.Отзад подпрял се на ръцете си - Люк ван ден Бранде.
- Г-н Тошев, кажете ни какво става - питаха делегати на конгреса от други страни, като виждаха какво става в българското им политическо семейство?

- Не бих искал да отговарям на този въпрос. Моля ви не ме питайте - казвах им в отговор аз.

 И всичко това ставаше в контекста на приемането на програмния документ „Съюз на ценности“. В този момент предпочитах земята да се разтвори и да ме погълне.

Юнкер и Сантер



Грешката на Надежда беше, че не успя да получи подкрепа от германските делегати, които бяха много голяма група. Освен това тя нямаше нови идеи, които да предложи на делегатите.
Така СДС загуби тази ключова позиция в ЕНП.
На летището при връщането на другия ден накрая Константин Димитров от ДСБ не издържа и дойде при мен.
-Ти всъщност като какъв присъстваше на Конгреса - попита той?

- Ами като гост на ЕНП – отговорих аз.
След това продължих разговора с проф. Пьотеринг, който също чакаше своя полет на летището.






28 март 2019

Княз Борис Михаил Покръстител потушава бунта на боилите

 

 

28 март 866г. - Българският княз Борис Михаил Покръстител потушава бунта на боилите. 

 

Образът на княз Борис  - скица от фреска рисувана приживе на княз Борис, намирала се в ораторията на папа Формоза в църквата Св. Лоренцо - над храма на Клавдий в Рим. Църквата е била разрушена през 1689г.

 

На тази дата се чества и първият български мъченик, пострадал  за Христа - княз Енравота - Боян.

Св.Княз Борис Михаил и неговият внук Св. Цар Петър Български са негови сродници. 

От този род са просияли трима български светци.




Св. Цар Борис потушава бунта на боилите, худ.Николай Павлович

"Колкото били в десетте комитата, те се събрали около двореца му. Но той като призовал името Христово, потеглил спещу цялото множество с 48 души, които били останали при него поради предаността си към Христовата вяра.

И когато излязъл от градските врати, на него и на тези, които били с него се явили седем духовници, всеки от тях със запалена свещ в ръка.

И така те вървели пред Краля и пред тези с него.  
А на разбунтувалите се против него се сторило, че върху им пада огромна пламнала сграда.

А конете на тези, които били с Краля, както се сторило на бунтовниците, вървели изправени и ги поразявали с прадните си крака.

Такъв страх ги обзел, че те не могли да избягат, нито да се отбраняват, но останали неподвижни, прострени на земята."

                                                             Из Бертинските анали на еп.Хинкмар


Страница от Бертинските анали с описание на потушаването на бунта



В сръбския месецослов от времето на Св. Крал Стефан Милутин ( XIVвек) :

28 март 

Победа кнеза бугарска Михаила. 
Егда бе сбор нан Кроста ради.
                                                                                 

                                   
                           (Вж. Сп. Старобългаристика - Paleobulgarica, кн. 1, 1999г. стр. 14-35)


28 март – Памет за Иларий Чудотворец.
И за победата на българския княз Михаил,
когато e имало събиране (протест) срещу кръста.

Отслужва се на 21 октомври.

(очевидно празнуването е преместено, защото 28 март се пада винаги във Великия пост.

 През 866г. той се е падал в четвъртък преди Страстната седмица. 

Думата "Кръст" сред западните славяни, където светителствал Равноапостолният Св. Методий тази дума означава и кръщение.

 Така е останало и при унгарците. 

Логично е да се смята, че това западно славянско значение е било пренесено и в България от учениците на Св. Методий. В този смисъл може да се приеме, че текстът означава, че е имало събор срещу кръщението.)


Това е станало на датата на която Българската православна църква почита първия български Свети мъченик - княз Енравота-Боян. 
                                                                           


Наказаните за бунт срещу владетеля според всички извори, преведени коректно са общо 52, а не 52 рода.

"От благородниците, които най-много бунтували народа против него, Кралят наказал със смърт 52-ма, а на останалият народ позволил да си отиде без да пострада." 

                                             Из Бертинските анали на еп.Хинкмар






Сабя от края на IX - началото на X век, известна като "Сабята на Бог"





"Кралят на българите, изпратил по своя син в Рим оръжието с което бил въоръжен, когато в името Христово триумфирал над своите противници, заедно с други подаръци за Св. Петър ..."



Из Бертинските анали на еп.Хинкмар