05 юли 2020

СПОМЕН ЗА Д-Р ПЕТЪР КОСТОВ - ЦАРСКИЯТ СЕКРЕТАР ПО ПЕЧАТА




Д-р Петър Костов, български писател и журналист, е роден на 28.05.1893 г. в град Свищов в семейството на Коста Петров и Марийка Денева. 
Убит от т.нар. Народен съд на 1 февруари 1945г. поради това, че е бил секретар на цар Борис III по печата и нещо като парламентарен секретар - следящ заседанията на Народното събрание.

През 1996 г. Върховният съд отмени присъдата му, като напълно необоснована.




Д-р Костов пред т.нар. Народен съд


 
През войната 1912/1913 г., служи в 18 допълваща дружина и 34 пехотен Троянски полк. Полкът участва в Междусъюзническата война (1913) в боевете западно от Белоградчик и при Мехомия. Завършва Военното училище (1913-1915). Участва в Първата световна война като взводен и батареен командир в артилерията. Служи във войската до 1920 г.

Завършва право в Софийския университет (1922).

През 1928-1929 г. продължава образованието си в Париж, където завършва правния факултет на Парижкия университет като доктор по право.

Печата за пръв път през 1923 г. - „Вестник за жената”. От 1934 г. става редовен сътрудник на военните издания. Пише стихове, разкази, есета. От 1937 г. участва активно във в. „Литературен глас”, печата и във „Вестник на жената”.

Книги: „Песни за древна и нова България” (стихове, 1939),
„Под знака на победата” (разкази, 1941),
„На война. Разкази от великото минало” (1943),
„Песни за България” (стихове, 1943),
„Карнавал” (стихове, 1943),
„Разкази от великото време” (1944),
“Патрули”.

Пише стихове под псевдонима Пиеро, а проза под псевдонима
 Камен Бранник

Член на дружеството на столичните журналисти (1929), член-основател на Задругата на българските писатели-историци и на Съюза на военните писатели.


ПОЕЗИЯ

ОДИСЕЙ


Отдалече пристигам
аз на родния остров…
Младостта ми премина
в непрекъсната бран,
но победата нося
върху меча си остър,
като плод дългочакан
в късна есен обран.


Посрещни ме без упрек,
Пенелопа тъжовна,
мойта горда трирема
стигна златния бряг…


И не питай за нищо:
младостта си греховна
като бреме ще снема
аз пред къщния праг
и безмълвен ще вляза…


Но и ти не разказвай
за горчивата мъка
в самота. Всичко знам:
добродетел безплодна
и безумни съблазни,
и падения скръбни -
аз изпитах ги сам.
                       1943г.







СТАРИЯТ ХАЙДЕЛБЕРГ

Свирачи печални, свирете
за принца от дните предишни
и малката весела Кети…
Скръбта е ненужна, излишна:
все тъй неизменно протичат
на Некар водите зелени,
а тази, която обичах -
тя мъртва е вече за мене…


Но чуйте - в градината сънна
запяват врабци ранобудни
и споменът, в Некар потънал,
възкръсва отново, по чудо -
възкръсва чаровната песен
на волната младост безпечна…


Свирете, свирачи - унесен,
аз гоня миражи далечни!
Аз виждам в прозореца светъл
на Кети лицето засмяно,
на бедния Люц силуета
и цялата детска компания -
и принца от дните предишни,
загледан във малката Кети…


Скръбта е ненужна, излишна!
Свирете, свирачи, свирете…
                                          1941



  ПРОЗА

Майор Манолов

В началото на септември 1918 година 33-и пехотен Свищовски полк заемаше позиция на върха Дуб, между Дойранското езеро и Вардара.

Позицията беше извънредно важно място и за нейната отбрана се водиха на 18 и 19 септември кървави боеве, в които особено се отличи 33-и полк, който даде в жертва много герои. 


Всред многото подвизи на тия герои особено се откроява подвигът на майор Манолов, загинал при защитата на „Бастиона полковник Нейков” с едно величаво себеотрицание, което обезсмъртява името му. 
 
Майор Васил Манолов


В южните разклонения на масива Дуб, посред една местност много хълмиста, пресечна с оврази и дерета и обрасла с ниски храсталаци, се криеха трите отбранителни линии окопи, галерии, скривалища и ходове за съобщение на полковата позиция, за чието здраво укрепяване бяха положени големи грижи и усилия. 

Тя се състоеше от няколко предни опорни места („Свищов” , „Солун”. „Крестали” и други, от една първа отбранителна линия с укрепени места, наречени „Съединението”, „Цербера”, „Калето” и пр., и от една главна отбранителна линия с три бастиона, най-важният от които бе „Бастион полковник Нейков”. 

Противникът, който беше решил на всяка цена да овладее върха Дуб, започна атаката си още на 12 септември с небивала дотогава артилерийска подготовка, която трая шест дни и шест нощи. 
Участъкът на полка, главно окопите на „Свищов”, „Цербера”, „Съединението” и „Бастион полковник Нейков", беше обстрелван непрекъснато с най-жесток артилерийски огън. 
През деня този огън биваше разрушителен, със снаряди от най-тежки калибри, а през нощта – обезпокоителен, с цел да не могат да се поправят разрушенията, станали в окопите и скривалищата на полковата позиция. Десетки хиляди снаряди паднаха върху тая малка площ от 900 метра широчина и 500 метра дълбочина, която се заемаше от доблестните Свищовци. Но те стояха там, през тия ужасни дни и нощи, непоколебими, като желязна броня – бронята на България!

Най-страшен беше огънят в навечерието на атаката, на 17 срещу 18 септември. През нощта – от 10 :30 часа до разсъмване – противникът обсипа полковата позиция с най-малко 100 хиляди снаряди, разпределени на петнадесет барабани огньове, от които осем със задушливи газове.
Толкова много бяха противниковите снаряди, че от техния дим и от праха на зловещо изринатата земя се беше образувала непроницаема завеса над позицията на бойците. 

Звездното небе беше страхотно забулено, а ракетите за осветление и сигнализация едва мъждеяха, като , като слаби кандила. 
Всред тоя мрачен ад от огън, желязо и дим смъртта дебнеше на всяка крачка…Но скривалищата, галериите и окопите бяха здрави, а още по-здрави бяха сърцата и душите на храбрите защитници: с бодър дух и вяра в крайната победа те дочакаха часа на атаката.

На 18 септември в 5:30 часа сутринта противникът настъпи по цялото разположение на 8-а дивизия, включително и в участъка на 33-и полк срещу предните опорни места „Свищов”, „Солун”, „Крестали” и „Офицерският пост”. 


На подадените за артилерийска помощ червени ракети нашата артилерия незабавно се отзова със силен преграден огън. Но и противниковата артилерия, с непрекъснат и много действителен огън, с непрекъснат и много действителен огън, стреляше по предните ни пунктове. А пехотата опорен пункт „Солун” се завърза кратък, но жесток ръкопашен бой, в който шепата защитници геройски загинаха, а противникът се настани веднага там. 

След геройска съпротива от страна на нашите, падна и пунктът „Свищов”,гдето един взвод с една картечница даде висок пример на безстрашие, себеотрицание и самопожертвувателност. 

От защитниците на „Свищов” само неколцина успяха да си пробият път и да се приберат в„Съединението”, гдето почваше предната ни главна позиция. След това боят се пренесе на главната отбранителна линия, гдето, за да не бъдат обградени от противника, се прибраха защитниците от предните опорни места.

Към „Съединението” настъпи цял противников полк срещу една рота наши бойци, с няколко картечници и минохвъргачки. 

Тук се води упорит бой и от двете страни. 
Загинаха почти всички наши офицери и накрая, когато положението стана неудържимо, малцината останали живи герои едва успяха да се изтеглят на главната линия, гдето боят вече също се разгаряше.

Към 6 часа преди пладне противникът беше вече пред третата и последна отбранителна линия на полка, пред „Бастион полковник Нейков”. 

Тук трябваше да стане решителен удар, от който зависеше изходът на боя. 

За здравото задържане на „Бастион полковник Нейков” командирът на полка се беше погрижил още от предния ден. 

Още от навечерието той беше поставил в задните скривалища на бастиона полковата поддръжка – една рота под командата на известния полкови храбрец майор Манолов. Беше привлечена наблизо и бригадната поддръжка от две роти.

Майор Васил Манолов беше наистина достоен за трудната и отговорна задача, която му се възлагаше – да задържи на всяка цена бастиона и да отбие настъпателната вълна на противника. Тоя офицер се беше сражавал геройски при Прищина, гдето влезе пръв, и при Лерин и Битоля, които той напусна последен. Същият при Кенали, оглушал и онемял от треска на хилядите снаряди и тежко ранен, не пожела да напусне позицията, като написа на едно листче хартия, понеже не може вече да говори, че иска да остане при войниците си.


Майорът беше при полковата поддръжка, когато се почна атаката на бастиона. Противникът настъпи с големи сили – почти цяла бригада от 4-5 хиляди бойци. Преградният огън на нашата артилерия не можа да го спре и той нахлу в разрушените вече телени мрежи пред бастиона. 

Защитниците на последния го посрещнаха със силен пушечен, картечен и бомбов огън и едвам го задържаха. На места, гдето нашите бойци бяха избити, той успя да проникне дори в самите окопи и трябваше да се води ръкопашен бой за изгонването му.

Майор Манолов, който спокойно наблюдаваше боя, прецени, че е време вече да се намеси. Той веднага даде заповед на поддръжката, която се командуваше от поручик Банчев, да засили защитниците на бастиона, а сам той лично пое отбраната на последния, отправяйки се за най-застрашената му част – левия фланг.


Противникът напираше вече непрекъснато. Веригите му се топяха от точния огън на защитата, но нови вериги незабавно ги заместваха. Тук-там той успя да навлезе в окопите на бастиона, но, посрещнат с бомби и ножове, беше немилостиво отблъснат. И все пак той засилваше отново своите бесни пристъпи. Положението почваше да става трагично. Тогава майор Манолов реши да предприеме нещо много смело и много рисковано. Той знаеше, че Бог помага на храбрите.


След отчаяна съпротива с пушечен и картечен огън, под личната команда и въодушевявани от личния пример на своя дружинен командир майор Манолов, доблестните защитници на бастиона, макар вече значително намалели по численост, успяха да отхвърлят последния пристъп на противника и да го заставят да напусне телените мрежи, гдето се беше закрепил. 

Възползван от тоя моментен успех, безстрашният майор събра около себе си една група от около 50 души бойци и ги поведе в дръзка контра-атака срещу многобройната пехота на противника, с цел да го разстрои и прогони, а после , по петите му, да завладее отново „Съединението”, което се явяваше като невралгичен пункт на боя.

Тая безумна смелост успя. Противникът, поразен от внезапното нападение и не подозиращ малките наши сили, скоро се огъна под неудържимия устрем на Свищовци и отстъпи към „Съединението”. 

Следвайки неотстъпно по дирите му, нашите борци можаха да достигнат задните окопи на тоя пункт и там се хвърлиха в отчаяна ръкопашна борба с противниковите сили, борба безумна, в която шепата храбреци явно жертвуваха живота си. 
Тук загина геройски и техният смел командир. Смъртта не пожали и неговото юначно сърце, което до последния момент не беше престанало на тупти за славата и честта на родината. 
Противникът отново – през труповете на нашите храбри Свищовци – тръгна напред към бастиона. Но тоя път неговият нападателен дух бе сломен и атаката му лесно беше отблъсната от останалите в „Бастион полковник Нейков” защитници – „Бастионът” беше спасен и защитниците му дочакаха общата контра-атака на нашите войски, която почна след няколко часа… 
Така майор Манолов и шепата негови юнаци със своята беззаветна самопожертвувателност задържаха противника и осигуриха победния край на боя.

В двора на казармите в Свищов има един гранитен паметник за падналите в боевете Свищовци. Много имена има написани на него, но едно име най-ярко блести върху гранита – името на майор Манолов. 

Нека то блести там на вечни времена, за да говори поколенията за безсмъртието, с което историята дарява героизма на храбрите!



 Напред!

В началото на войната срещу Румъния 4-и пехотен маршеви полк беше оставил за гарнизон във Варна своята втора дружина. Ротният командир на 8-а рота, един много способен и предан на службата млад офицер, произведен от фелдфебел за бойни заслужи през първата война, силно жадуваше да вземе участие в боевете, които вече започваха. Той всеки ден говореше на другарите си офицери, че бездействието на гарнизонния живот го измъчва и че за него е цяло наказание оставеното им в тила.

На 3 октомври 1916 година дружината им беше изпратена да вземе участие в боя при село Амузача.

На 4 октомври заранта дружината получи заповед да атакува противника по посока към Топра-хисар. Завърза се ожесточен и неравен бой, както всички боеве в оная скъпа прабългарска земя, оросена с толкова много наша и вражеска кръв.
Четвъртата рота, поведена в отличен настъпателен ред от своя ротен командир поручик Станев, смело тръгна към противника. То беше образцово движение напред, като на маневри. Парадно усмихнат, Станев вървеше пред всички. Явно доволство се четеше по лицето му.
- Момчета! – викаше той всред гърмежа на пушките и трясъка на снарядите, - не се страхувайте. Веднъж се мре! Напред за България.


И „момчетата”, посрамени от неговото безстрашие, се навдигнаха и бавно се предвижваха напред и все напред. Можеше да се помисли, че противникът няма да издържи тоя несломим устрем напред и ще се обърне в бягство.

Но вероятно и на отсрещната страна имаше храбри и упорити хора, та никой не мръдна от там. напротив, и противниковите стрелци бяха станали прави и стреляха като на учебна стрелба по нашите. положението заплашваше да стане критично, поради загубите, които ротата от доста време понасяше.
Тогава Станев, разбирайки, че тука само личният пример може да увлече хората, с пушка в ръка се завтече към мястото на единия от взводните командири, който бе убит. Обсипан от град куршуми, но стреляйки и сам към противника, той просто летеше напред. Ала, едва достигнал при взвода, един смъртоносен куршум го свали на земята.
Този, който не даваше на другите да залягат, беше принуден сам „да залегне”…завинаги.
Той падна, ала неговият дух остана.



И тоя дух беше, който поведе ротата към върховното усилие на удара на нож и който накара противника да загуби самообладание и да се подаде на панически страх и бягство.



Младият командир


Той беше млад ротен командир, току-що произведен поручик. Блед, с красиво безбрадо лице и черни като въглени очи, той приличаше по-скоро на хубава девойка, облечена в тежки военни одеяния, отколкото на ония брадясали мъже, от които войниците бяха привикнали да бъдат водени. В ротата той бе дошел от друга полк, гдето беше командувал взвод, и отначало не вдъхна голямо доверие на подчинените си, които с почуда гледаха младежа, заместил възстария капитан, дотогавашния им ротен командир. Последният бе заминал в тила като тежко ранен през боевете на Яребична, в края на април 1917 година.
„Момчето” – така го нарекоха чичовците от ротата – обаче не излезе той „зелено откъснато” , както изглеждаше. Още първия ден, пред строените войници, „момчето” направи на фелдфебела основателна бележка, че топлата храна не се дава навреме в окопите и че облеклото на ротата би могло да бъде много по-добро, ако не се държи пълен ротният склад, а се раздава и навреме се правят искания за попълването му. Старият се опита да възрази нещо, но под строгия поглед на поручика замлъкна, признавайки в себе си, че при повече старание тая работа наистина би могла да се нареди. Войниците останаха поласкани от неочаквано проявената рижа, но те си казаха вътрешно че това още нищо не значи: истинският командир се познава в боя. И те се приготвиха да изпитат своя млад командир при първия още бой. Войникът не дава лесно душата си на своя началник, но веднъж спечелил доверието му, началникът може да бъде спокоен: той може да го води и в огъня.
Поручикът схвана, че е положил вече едно начало в това отношение. Оставаше му да издържи и другия изпит- големия и решителен изпит в разгара на боя, когато само истински надарените могат да наложат волята си на своите подчинени. На фронта, особено на тоя фронт, на който ротата беше – на легендарната Яребична, случаи за подобен опит на силите не закъсняха много. Такъв случай настъпи скоро, много по-скоро, отколкото можеше да се очаква.
На 10 май противникът успя, след жесток артилерийски и пехотен бой, да овладее част от главната ни позиция на Яребична и на Босилова китка. Пламна невиждана дотогава борба за възвръщане на загубеното. В тая борба живо участие взема и нашият млад поручик със своята рота. Войниците бяха почнали да ценят справедливата му строгост, която отначало малко нещо им се зловидеше. И когато той ги поведе в разгара на боя, те послушно тръгнаха след него на явна смърт, защото видяха, че преди да иска от тях върховната жертва, той пръв беше готов да я даде. На най-опасното място на настъплението той с личен пример ги увлече напред, без да обръща внимание на развихрилия се наоколо адски огън. После, когато преминаха на по-безопасно, мъртво пространство, той спокойно ги събра и ги преустрои за предстоящия удар на нож. Под властния му поглед ножовете блеснаха на пушките и ротата беше готова да се хвърли в атака. Сърцата вече окончателно бяха спечелени.
Часът беше пет и половина след пладне. Заповедта беше дадена и жребият хвърлен.
-Момчета, - извика младият офицер, - няма какво повече да чакаме. Всяка минута е скъпа. Противникът е пред нас, а Бог – с нас! Напред на нож!
„Момчета” едногласно подеха вика на своя млад командир и смело го последваха, докато той, мъжествен и красив като средновековен рицар,безстрашно потегли към върха, гдето бяха противниковите окопи. Никой от тях не помисли къде ги води този млад човек. Сега той беше израсъл в техните очи и те бяха „момчета” пред него, а той техен любим и почитан водач. Смъртта им се виждаше играчка, защото той ги зарази със своето юначно презрение към нея. Те тръгнаха смело, въодушевени като него от беззаветна обич към родината и от непоколебимо чувство на воински дълг.
Картината на настъпващата рота беше внушителна. Артилерията на противника напразно сипеше своята желязна градушка от снаряди. Напразно снарядите вдигаха стълбове от дим и разкаляно желязо, образувайки около войниците цяла гора от тъмни смъртоносни дървета!
Напразно шрапнелите се пръснаха над главите им, сипейки с ярост и злоба своя собствен дъжд от олово! Нищо не смущаваше техния бавен, но сигурен път към славата и победата! Нито убитите, които безмълвно падаха, нито ранените , които сподавено изплакваха своята остра болка! Те вървяха след командира си, с поглед устремен към съдбоносния гребен, гдето противникът ги чакаше за върховния удар гърди с гърди. И когато стигнаха там, те се хвърлиха в ръкопашния бой, все така хипнотизирани от завладяващия пример на своя началник.
Борбата беше кратка, но жестока. Нашите, в края на краищата, надделяха и прогониха противника от окопите му. Залегнали там, те откриха след това вихрен пушечен огън по отстъпващите, докато и другите наши части отляво и отдясно, постепенно и все така с лют бой, заеха също своите обекти. Поставената задача скоро беше изпълнена и ротата за момент си отдъхна в очакване на поддръжките, които идваха да засилят позицията. Но тоя отдих беше твърде кратък, защото артилерията на противника почна адска канонада по заетите окопи в тила им. През време на тоя силен артилерийски огън ротата даде някои скъпи жертви. Но най-скъпата жертва беше младият ротен командир, станал вече любимец на войниците си. Един снаряд се струпа върху наблюдателния пункт и парчета от него го раниха тежко в кръста.
С бащинска грижа близо стоящите войници превързваха поручика си и поискаха да го отнесат назад. Но тука стана нещо неочаквано, което дълбоко ги порази. Блез, едва държащ се на краката си, младият офицер властно ги спря с ръка. С мъка, но авторитетно, той издума тихо:

-Оставете ме , момчета, аз ще мога да стоя седнал. Не бива да напущам ротата сега, когато контра-атаката е възможно всеки момент. Боят още не е свършен. Противникът е пред нас.
Поручикът стоя при войниците си до края на боя. Малцина от тях, освен тия, които бяха най-близо разбраха, че той е тежко ранен. Той продължаваше да дава разпорежданията си и да ръководи огъня на ротата си. Той дори не се скри в близкия подслон, гдето други ранени, бяха намерили убежище, а остана на поста си полулегнал, с мъчителни болки в кръста, но бодро загледан напред – там, където пристигналата поддръжка отбиваше противниковата контра-атака. Един куршум повторно го рани, тоя път в двата крака. Но той сякаш не обърна внимание: една рана повече или по-малко нямаше вече значение –нали още дишаше и изпълняваше своя дълг.
Боят трая дълго. Едва надвечер противникът бе окончателно прогонен от Яребична, на която нашите здраво се закрепиха. Залязващото слънце огря със своите кървавочервени лъчи бойното поле, цяло задимено и цъфнало от гранатни взривове. Пехотният огън беше спрял и само противниковите батареи още не млъкваха, оспорвайки на нашата славна пехота, нейната скъпо платена победа. Боят беше спечелен от нас. Едва сега младият ротен командир помисли за себе си. Той повика командира на първия взвод – един храбър подпоручик от запаса – и му предаде командуването на ротата. Последният смутен видя едва сега, че началникът му е тежко ранен. С живо безпокойство той извика:
-Но какво са правили нашите санитари? Защо досега не ви преносаха назад, господин поручик? И защо нищо не ми съобщихте? Щях да ви заместя много по-рано!
-Не, подпоручик, не се сърдете на момчетата: аз наредих така…Не можеше да оставя ротата в най-критичния за нея момент. А пък и за вас имаше достатъчно работа през време на боя. Аз ви благодаря за ценното съдействие досега … Щастлив съм също, че изпълних дълга си. Сега вече мога да се оттегля.
И докато подпоручикът и околните войници с удивление и възхищение го гледаха, той даде знак на близко стоящите санитари да се приближат и кротко им заповяда:

-Отнесете ме назад!

За един момент, докато санитарите го вдигаха, подпоручикът и войниците останаха неподвижни, развълнувани и като втрещени. Но после офицерът пръв се опомни и, вдигайки ръка под сенник, изкомандува:
-Мирно! Глави надясно!
Войниците застанаха мирно. Санитарите бавно се отдалечиха с носилката, на която лежеше техният обичен командир, леко усмихнат и вдигнал също ръка под сенник. Картината, огряна от заник слънце, беше достойна за четката на голям художник! Един герой, изпълнил до край своя воински дълг, се оттегляше от бранното поле.
Войниците и подпоручикът стояха още известно време така неподвижни и отдавайки чест. После, изведнъж непринудено, от техните гърди се изтръгна мощно ура. Поручикът го чу, когато вече завиваше надолу по стръмнината, за да се скрие от погледите на своята рота, и се усмихна. Подето от всички негови войници, които бързо разбраха случилото се, това ура дълго ехтя, будейки ехото на околните височини. Подеха го и съседните роти без да знаят защо…А беше ясно защо…
Ротата изпращаше своя млад, но достоен командир, който вече, може би нямаше да се върне при нея. Яребична изпращаше един от героите, които прогониха противника от нейните пазви. А България изпращаше на почивка един свой син, изпълнил докрай дълга си.



Патрули

Те са очите и ушите на войската. Те са и нейните пипала. Войската е жив организъм, който, за да се движи и изпълнява предназначението си, има нужда да вижда, да слуша и да осезава, както един човек. И тя има прочее, както и човекът, своите сетивни органи. Но тия органи са хора, които живеят, дишат и чувствуват. А понякога – вършат и истински подвизи.
На кота „130” в Добруджа – едно от множеството малки възвишения, които не заслужават труда да се дирят на картата – една рота от 7-и пехотен полк се беше сражавала успешно през деня и привечер замръкна върху „котата”, която тя бе превзела от противника. Боят завърши успешно за нея, но ротният командир забеляза, че е отишъл много напред и че връзката му със съседната рота, която още се биеше, е загубена. Една височина го делеше от тая рота, а какво имаше там – никой не знаеше. Трябваше непременно да се прати в тази посока патрул, който да види, да чуе и да разбере какво става там.
Един редник с 10 души войници беше отправен натам в тъмната неизвестност на октомврийската студена и смълчана нощ. Старшият на патрула, последван от своите верни момчета, вървеше тихо и внимателно в мрачината, възлизайки по гористия хълм. Сякаш не хора, а сенки се движеха, дебнейки, превърнати цели в зрение и слух. Криейки се зад дърветата или пълзейки по откритите места, войниците преминаха по-голямата част от пътя и наблюдаваха вече разположението на съседната рота, гдето още се водеше усилена стрелба, когато изведнъж, вдигайки ръка за предупреждение, старшият им ги спря и, като измени посоката, по която вървяха, им направи знак да го последват.
Той беше забелязал, а скоро и другите ги видяха, цял взвод противникови войници, които настъпваха странично от тях и по посока на фронта на ротата, с която патрулът диреше връзка. Положението беше ясно: трябваше да заобиколят фланга на отминаващия противник и да се явят в тила му тъкмо в момента, когато той вземеше изходно положение, за да атакува нашата рота, която бе още заета в боя. Обходът беше съвършен в няколко минути: храбрият патрул скоро се яви в тила на противника, откри силен пушечен огън, изненада го и успя да плени ония, които не изби във време на стрелбата. Пленените бяха изпратени веднага на ротния командир, който събра от тях ценни сведения.
Но смелият старши на патрула не сметна, че с това е изпълнил задачата си. Той продължи разузнаването пред височината, на която бе изпратен, и откри, че от нея противникът, който се бе вдал много в разположението на съседна рота, може да бъде бит в фланг и тил. Той съобщи това на своя командир. Възползуван от сведението му, ротният командир изпрати в помощ на патрула цял взвод с две картечници, които смело настъпиха по указаната посока. Те успяха да разбият без много усилия противника, който, зает по фронта си, беше заварен в пълно безредие от тяхното неочаквано нападение.
Връзката между двете роти беше бляскаво осъществена и целият бой пред фронта на дружината безвъзвратно спечелен. Така, благодарение съобразителността и бдителността на 10 души, бяха спестени усилията и животът на стотици други наши воини.
„На лов за пленници!” – беше заповедта. 


Защото и хората могат да се ловят, както дивите животни, когато е нужно да ги хванеш живи и ги отведеш при началника си, комуто са необходими сведения за противника и за неговото разположение, за да може правилно да прецени обстановката и да даде навреме и на място своите заповеди.
Такава беше задачата на един малък патрул от двама млади офицери и няколко храбри войници на фронта пред Круша-планина в една мрачна, дъжделива и студена есенна нощ. То беше третата нощ, откак те дебнеха своята плячка пред позицията на противника в тая негостоприемна и опасна планина. През първите две нощи щастието никак не им се усмихна и те трябваше да се върнат безуспешно , след няколко престрелки, в които изгубиха двама от верните си другари. Но българската упоритост ги беше обзела и тая нощ те бяха решили да измрат до един, но да не се връщат без „лов”. 


Есенната буря безмилостно брулеше лицата им.
Измокрени до кости от дъжда, те не смееха дори да зъзнат под тънките си шинели, защото вече бяха до позицията на противника и можеше да бъдат чути и открити, а това щеше да осуети плана им. Прост, но мъдър беше техният план: те бяха малцина, едвам десет души и не биваше открито да нападат, а трябваше да чакат да се отдели някой противников войник от позицията и тогава като пантери да се хвърлят върху него и да го пленят без дори да извика. Те дебнаха цялата нощ пред носа на часовите и пред зиналите дула на картечниците, но нито живо душа не се вести в оная мрачна и бурна есенна нощ. 


Утрото ги завари на поста им. Късното есенно слънце малко посгря измръзналите им тела и вдъхна бодрост и търпение в измъчените им души. Скрити като вълци на засада, всеки един зад някой храст или някой тревясала дупка, те скоро видяха трима противникови бойци – един подофицер и двама войници – да напущат окопа и да излизат пред позицията, за да се поразтъпчат и сгреят на слънце. Нашата позиция бе много далеч и те можеха да си позволят това удоволствие.
Нашите ги дебнаха известно време, чакайки да се отдалечат достатъчно от окопа, за да не може да бъде чут там шумът от останалите техни другари, след което отдалеч си размениха безмълвни знаци. След малко трима от нашите, тия, които бяха останали в гърба на отминалите вече противникови войници, изскочиха изневиделица и преградиха пътя им за връщане. Нещастниците се опитаха да бягат обратно, но там бяха другите скрити хора от патрула, които като диви зверове се хвърлиха върху им и, без да им дадат да отворят уста, ги заловиха, сковани от ужас, и ги поведоха из потайни пътеки към нашия стан. Положението беше спасено. След един час патрулът и неговите пленници бяха в щаба на нашите войски;. Там езиците на противниковите войници се развързаха и те дадоха необходимите данни и сведения, които щяха да бъдат толкова полезни за боя. 



На „Червената стена” 


 
Наближаваше Коледа, но нямаше още сняг. Времето беше сухо и студено, както биваше понякога в тоя южен край. Източните склонове на планината, по които беше разположен противникът , бяха покрити с шубраки и висока папрат. Нашите войски бяха далеч от противника, но неговите предни пипала бяха в допир с нашите: секрети и патрули се дебнеха и от двете страни. Един противников секретен пост отдавна привличаше вниманието на нашите, които имаха голяма нужда от пленници, за да разузнаят силите и намеренията на врага. От съответния наш секретен пост беше изпратен през една нощ патрул от трима души, за да залови някого от поменатия пост.
Подофицерът и двамата войници се движеха с котешка предпазливост, криейки се зад папратите и храстите, докато доближат противника. Достигнали го, те спираха и се ослушваха. От вътрешността на окопа се чуваше само равномерното хъркане на спящите негови защитници. Само един от тях беше на пост, но и той дремеше. Тогава нашите се решиха да действуват.
Като приближиха на разстояние, от което можеха добре да се премерят, храбреците, по даден от стария им знак, скочиха във вътрешността на окопа. Часовоят беше убит на място, а вътре в окопа настана страшна паника. Сънливите още негови защитници в залисията си се нахвърлиха един върху друг и след това, ужасени, избягаха навън. Някой от тях останаха скрити в окопа, гдето нашите храбреци при влизането си ги намериха и плениха.
Така нашият малък, но храбър патрул разби един противников пост от петнадесет души и плени трима от тях, които разказаха много за своите части и за тяхното бойно разположение.
Много и разнообразни бяха действията на нашите храбри патрули през войната. Понякога се случваше да стане цяло сражение между тях и предните части на противника. Такова нещо се случи през пролетта на 1917 г. с един от патрулите на 4-и пехотен Македонски полк, който охраняваше фланга на своя полк. един от войниците на този патрул, оглеждайки околната местност, забеляза че из едно дълбоко дере настъпва прикрито един усилен противников патрул от 30-40 души. Той доложи веднага на своя старши, а сам залегна с още трима души, за да следи настъпващите вражески войници. Старшият на патрула пък бързо зае позиция по фланга на дерето. Нашите се притаиха и чакаха противника да наближи на 20-30 крачки. Чак тогава те откриха ненадеен убийствен огън по него и предизвикаха голяма паника в редовете му.
Няколко души от неприятелски патрул паднаха, но другите, макар и смутени от изненадата, бързо се окопитиха, залегнаха и също откриха огън срещу нашите, които бяха малцина и скоро разбраха , че не ще издържат продължително време натиска.
Стрелбата, обаче, беше чута от нашия лъвофлангов патрул, който веднага се притече на изстрел. Още с пристигането си старшият на тоя патрул извика „ура, напред!” и се хвърли на атака. Противникът тоя път не издържа и в безредно бягство, оставяйки половината от хората си в плен и неколцина убити и ранени , се оттегли безславно. Нашите взеха освен това и много плячка.
Тъй понякога се вкопчват едно в друго пипалата на войските и се бият помежду си, докато частите почиват или спокойно се движат.




Бойци

Упорството на българина е пословично. Разказват един случай: в 1912 година неприятелският черноморски флот обстрелвал жестоко нашата брегова охрана. Един от часовоите стоял цял ден под артилерийския огън, без дори вземе мерки да се позакрие. Един наш генерал, който минавал оттам, го забелязал и запитал:
-Юнак, ти защо не се подслониш и пак да наблюдаваш? Защо стоиш така на открито?
Часовоят отговорил:
-От инат, господин генерал!
Понякога това забележително упорство на българина е вредно, но в повечето случаи то е бивало причина за успеха ни на война и ни е давало победа. Един от многото такива случаи е историята с подофицера Георги Коев.
На 30 август 1916 година той беше старши на пост в стражевото охранение на 2-и Искърски полк на Южния фронт. Към 10 часа противникът с големи части почна да напада цялото охранение на полка. Срещу поста на Коев се появиха два противникови взвода с 2 картечници. Той с необикновено хладнокръвие ги дочака да дойдат на 20 крачки и чак след това откри срещу тях убийствен пушечен и картечен огън и ги застави да отстъпят с големи загуби.
Малко по-късно друг противников взвод дойде в подкрепа на отстъпващите и нова вълна се насочи срещу поста на нашия подофицер.
-Няма да я бъде така! – закани им се той. – Дръжте ги, момчета!...
Момчетата, които изпитваха същите чувства като него, не дочакаха да ги подканят: тяхната дружна дисциплинарна стрелба помете и тая атакуваща вълна. За един миг настъпи отдих пред позицията. Но тука пък всички с ужас забелязаха, че бойните им припаси са се привършили.
Тогава съобразителният подофицер изтегли взвода си на една могила, близо до съседния 3-и пост, където имаше достатъчно бойни припаси, и там, поемайки командуването и на двата поста, успя да задържи настъплението на противника. Надвечер му бяха изпратени подкрепления и припаси. Той контра-атакува и зае отстъпените през деня окопи, макар че още в началото на атаката беше тежко ранен.
-Сега мога да отида на превръзка. Вече си свърших работата! – каза той, след като настани войниците си на превзетата противникова позиция.
Тома Андреев, старши подофицер от 6-а рота на 51-и пехотен полк, беше излязъл нейде из дивите дебри на върха Баба на лов за пленници с един патрул от доброволци. Той се беше отдалечил много от ротата си и вървеше с войниците си предпазливо, съветвайки ги да не вдигат никакъв шум, понеже противникът е вече близо. Командата стигна до един хълм и той реши да остави хората си зад тоя хълм, а разузнаването да продължи сам. Даде им отново строги нареждания да мълчат и да се крият.
Той възлезе предпазливо на върха на хълма и пълзешком премина обраслата с храсти седловина пред него, след което бавно се изкачи на една малка баирчина и приклекна там зад един трънак. Отпреде му се виждаше широк и дълбок дол, обрасъл с кичести буки. На дъното на дола сребристо-пенлив поток нарушаваше тишината на дивата горска усоя.
-Отсреща сигурно има нещо! – промълви старшият, виждайки отвъд дола един висок бук, обрасъл с венец от храсти.
-Трябва да ида да видя!

Изучавайки мислено пътя, който трябваше да вземе той избра един обрасъл с храсти подстъп и предпазливо и внимателно започна да се промъква, повече пълзешком, през него. След десетина минути труден и дебнещ вървеж той стигна до бука и се скри зад него. Но тук, услушвайки се, той дочу глух едвам доловим шум от други дебнещи стъпки. – „Неприятел е!” – помисли си той и се притисна по-здраво до дървото.
И наистина, това беше един противников подофицер, който също така предпазливо, оглеждайки всичко пред себе си, се движеше към нашия старши. Изглежда че и той го забеляза, защото, стигайки на няколко крачки до него, изведнъж се спря, приклекна зад един храст и взе „за стрелба”.
Тома Андреев също беше готов за стрелба. Но – с едно поразително хладнокръвие – вместо да се прицели и да го превари с изстрела си, той реши, че гърмежът може да привлече другарите му, които ще да са по-близо от неговите войници, и работата да стане по-опасна. Бърз като мълния, той сне пушката си и като разярен лъв се хвърли внезапно върху противника си. Изненадата на последния беше голяма, ала и той не се уплаши: изглежда че беше храбър и сърцат човек. Двамата се скопчиха гуша за гуша. Борбата им беше борба на нерви и на ловкост и сила – тъй както се борят два диви звяра, без оръжие, само с голи ръце. Но нашият старши излезе по-силен и по-здрав. Нервите му издържаха повече.
След кратка борба той успя да хване противниковия подофицер за гушата и, стискайки го яко, да го обезсили и принуди да се сдаде. Тогава прибра пушката му и гордо го подкара към хълма, гдето беше оставил своите момчета.
В един бой на Южния фронт една рота от 38-и пехотен полк трябваше да конта-атакува противника. Разсипана във верига, ротата започна редовно и по всички правила своето нападение, но противникът я посрещна със силен огън и тя трябваше да залегне и с артилерийска помощ да подготви по-нататъшното си настъпление. Ефрейторът Георги Хубчев, който лежеше и стреляше заедно с другите войници от веригата, реши по едно време, че работите вървят бавно и ще трябва да се направи нещо за ускоряването им. Без да се обади на никого, освен на взводния си подофицер, който го разбра и одобри, той напусна внезапно веригата и се загуби из храсталаците, с които полесражението беше обрасло. Никой го не видя и не чу, но скоро всички разбраха величието на саможертвата му и важността на извършеното от него.
Бавно и незабелязано, на места пълзейки като змия, а на места промъквайки се като котка, нашият храбрец се доближи до десния край на заетия от противника окоп. Той постоя там известно време, докато се ориентира и проучи от какви и колко защитници той се заема. След това, още по-бавно и по-неусетно, той заобиколи позицията на врага и застана точно зад гърба на увлечените в стрелбата противникови войници.
Изведнъж, тъкмо когато те съвсем неочакваха подобна изненада, градушка от бомби, съскащи като разсърдени змии, се изсипа над главите им. Хубчев, който имаше приготвени достатъчно бомби, така умело ги хвърляше , като че не един, а мнозина бомбохвъргачи действуваха. Ефектът беше поразителен и целта беше достигната , понеже бомбите идеха откъм гърба на нападнатите. Поразени, те нямаха време да размислят и да се опомнят, а –смятайки, че са заобиколени най-малко от цял взвод – бяха обхванати от ужас и в луд бяг напуснаха окопа, който наскоро след това бе зает от нашите.
На въпроса на ротния командир как се е сетил да изиграе на противника тая игра и как се е решил да отиде на явна смърт, Хубчев скромно отговори:
-Господин капитан, това, което е опасно за много хора, за един човек е винаги по-безопасно и по-лесно. Аз не рискувах нищо!
-Не, - отвърна ротният командир, - ти рискуваше главата си, а такива глави като твоята трябват.

И още на мястото той похвали пред другите войници и каза ,че ще по представи за повишение и за орден.
През ноември 1917 г. една наша дружина извършваше укрепителни работи по своята позиция на Южния фронт. Работите се извършваха нощем, но противникът беше твърде близо и с постоянен обезпокоителен огън пречеше на вървежа им. Поради това, за да бъде по-спокойна дружината, дружинният командир изпрати две команди от по двадесетина души към предните окопи на врага, за да го атакуват и прогонят оттам. Командите бляскаво изпълниха своята задача и останаха в поменатите окопи, за да прикрият с огъня си нощната работа на дружината. По едно време фелдфебелът, който беше началник на едната от командите, изпрати за свръзка с другата команда редника Георги Живков. Тъмнината беше непрогледна. Георги вървеше тихо и внимателно. Изведнъж, обаче, той се натъкна на някакви разхвърлени по земята пушки, спъна се и падна в някакъв окоп. „тук ще са 10-а рота или опълченците”, помисли си спокойно той и се взря в тъмнината, гдето видя силуетите няколко войници.
-Вие от десета рота ли сте, бе? – попита той непознатите, които му изглеждаха малко изплашени от неговото внезапно появяване, и бързо скочи на крака.
Но те продължаваха да го гледат изплашено и да си шепнат нещо неразбрано – на някакъв чужд език. Стана му веднага ясно, че това са противникови войници. Ами сега?
Всеки на негово място, сам срещу неколцина, би почувствувал страх, но нашият герой, схващайки че противниковите войници са много по-уплашени от него, без да губи присъствие на духа, съобрази, че може да се възползва от това обстоятелство. Той изведнъж се обърна назад, давайки си вид, че вика своите скрити другари, и смело се хвърли върху групата с готова извадена бомба. Те помислиха, че наистина зад него идват други наши войници, и – изплашени и без това – хукнаха да бягат извън окопа в тъмнината.
Георги Живков спокойно и весело запрати няколко бомби подире им , а после прибра изоставеното от тях оръжие и го отнесе в командата си, гдето съобщи за случката.



Старият воин


Той е още жив, там, в малкия провинциален градец, гдето, заедно с други стари воини, довършва морно своя бурен живот, гледайки примирено на сивата действителност, която го заобикаля, и вдълбочен в своите неугасващи спомени.
Побелял вече, но с глава все още гордо вдигната и с поглед все още бляскав, той прилича на обезкрилен орел, който с последни усилия пристъпя тежко до края на някоя шеметно висока скала, отгдето се вижда небето , достигнал до там, той се спира, за да измери още веднъж простора, който ще се закрие завинаги пред очите му…

Той, старият боен генерал! …
Да снемем шапки пред него, защото той вече не е човек, а символ! – Символ на дълга, на чест и на слава! – На изпълнен дълг, на заслужена чест и на безсмъртна слава…

Аз обичам да го гледам на големите военни празници, когато младите бранници минават с твърда стъпка и огнени взори пред възхитения народ, под звука на бойните маршове и под ореола на разветите знамена-. Той не е в първите редици на тълпата, защото е скромен и не обича да вади на показ душата си. Но, издигнат с цяла глава над другите, той все пак вижда всичко и сякаш всичко поглъща с очи..
Загледан в неговия орлов поглед аз не чувствам нужда да гледам другаде: там е отразено всичко…
Там е отразена и гордостта на стария воин, че неговият дух е още жив в сърцата на тая крилата младеж, и надеждата му, че делото на неговата младост няма да загине с него, и меланхолията му, че той би искал да даде още, но не може, защото не му е съдено повече.
Но скоро не само аз, а и други почват да гледат към него. Тоя висок, побелял старец, още много строен и с гордо вдигната глава и жив поглед, привлича като фокус вниманието на всички. Мнозина го познават и почтително се отместват, за да му дадат възможност да бъде по-напред. Така ,постепенно, без сам да иска това, той се озовава в първите редове, близо до маршируващите войници. Офицерите, които минават и повечето от които го знаят, с уважение отправят поглед към него, а той съчувствено им кима с глава. „Дядката” – така го наричат в гарнизона – някога е бил на много от тях, от по-старите, началник. А младите са чували достатъчно да се разправя за някогашния боеви бригаден командир. Той също ги гледа и постепенно меланхолията му на стар, забравен вече воин, изчезва и топла бащинска усмивка огрява бледото му лице…
За какво ли мисли той в такива минути?
Не е лесно да се проникне в човешката душа, а понякога е дори невъзможно. И все пак, през неговата блага усмивка прозира мисълта му: радостта, че вижда успех на младите, и споменът за миналите дни, когато и той е бил млад, буен и смел и когато за него „морето е било коляно”. И там се вижда пак в дните на великата бран, когато с кръв се чертаеха щастливо постигнатите днес необятни простори на родината…
Той се вижда като дружинен командир през 1912 година, начело на храбри пехотинци, там при Лозенград, а след това по стъпките на изплашения противник, който, сразен и разнебитен, отстъпва по безкрайните кални пътища. А после – Люлебургас и Чаталджа, и …мечтата за величествения град на Босфора. Нали по същия път някога дедите ни бяха стигнали дори до стените на тоя славен град?... Той отново преживява оня стихиен устрем, с който цялата ни войска и целият ни народ живееха тогава.
След това споменът му го понася на своите леки крила към северозапад, там, в недрата на Пирина, гдето през един есенен ден неговата бригада трябваше да спре напора на тройно по-многочислен противник, за да спаси погиващата чест и слава на България. В тоя незабравим ден, той възседна коня си и смело се озова в разколебаните вериги на своите войници, за да им напомни дълга към родния край и за да съгрее сърцата им с вярата в победата, която вяра те бяха загубили…И той изпитва отново щастието, което изпита тогава, когато видя в своите хора да възкръсва коравият дух на българина, твърд в изпитанията и упорит в преследваната цел…
Противник, който мислеше, че вече е сломил тоя дух и преждевременно се радваше на победата си, скоро трябваше да признае своята грешка. Той бе позорно бит и дълго преследван из дебрите на оная стародавна българска планина; спаси го само тръбата на примирието, която на другия ден прозвуча в разгара на боя. Но и честта на България бе спасена! Старият генерал блажено се усмихна при мисълта за това…
Но най-хубавият му спомен беше за ония безкрайно щастливи дни там, на далечния север. Никога той вече няма да изживее подобна опияняваща радост – радостта, която дават победата и до край изпълненият дълг. То бе безконечен наниз от сполучливи военни действия, в които нашето оръжие се прослави навеки.
Да бъде благословена земята, гдето още звучи тропотът на нашите стъпки и гърмът на битките ни!
Една голяма крепост бе преградила пътя ни в началото на нашето настъпление. За други войски тя би била страхотна и несъкрушима. Но нашите храбри пехотни бригади, едната от които командваше той, смело се нахвърлиха върху нея, сякаш отиваха на маневра, а не нападаха една здраво окопана и защитавана от многобройни войски укрепена линия. „Смелостта превзема градовете”, казва една руска пословица. Скоро небето и земята възчудени видяха, сред ужаса на една адска изненада и всред една симфония от огън, желязо и кръв, върховния подвиг на едни бранници, които умираха, за да изтръгнат победата, натъкнаха на техните ножове. Не беше артилерията, която превзе тая крепост, а духът на тия несломими бранници, голяма част от които сложиха кости там. И Дунава, който мътен и кървав премина край бойното поле, отнесе на своите бързотечни вълни далече в морето позора на противника и славата на нашите герои. А тия герои той ги бе командвал, той – немощният старец, който сега гледаше с бащинската гордост стройния марш на младите и ги благославяше в душата си да бъдат достойни продължители на основа прекрасно и велико дело.
Изведнъж, събуден от своя унес, той вижда, че хората сега са други и времето е друго. Страшни моторни коли, върху които внушително се рисуват мощните силуети на модерни оръдия, бойни коли, каквито в негово време имаше само за показ, стоманени птици, които затъмняват слънцето със своята многобройност – се редят пред неговия учуден и възхитен поглед. Той ги гледа, поразен от новото, което те носят, и сякаш не вярва на очите си… Но – то не е вече сън, а жива истина! – И старецът се замисля.
Той си представя каква ще бъде войната занапред: много по-страшна от тая, която той познава. Няма фронт, няма тил – всичко е полесражение, дори и въздухът, който дишаме. Как ли ще се бият нашите синова и внуци?...А в това време войските непрекъснато дефилират. Над тях самолети шумно прелитат, сякаш за да ги закрилят и окрилят. Те сякаш са тяхната душа, светла, метално-корава, мощна, въздесъща, всевидеща и всемогъща. Те сякаш са символ на новото безстрашие, което ще съгрява занапред сърцата на тия млади воини, за да ги окуражава в тежки дни и ги вдъхновява в дни на устрем към победа… Те – стоманените птици на бъдещето!
И, гледайки тая картина, тъй различна от онова, което бе обичайно за миналото, лицето на стария воин постепенно се прояснява: той почва да проумява смисъла на новото време. Всъщност, всичко си е пак по старому. Нито помощните оръжия, нито най-страхотните постижения на века – нищо не е от значение пред силата на духа и пред волята да се победи. Духът пак е разковничето на успеха, както в доброто старо време. Нищо не се е променило, слава Богу!...
Окуражен, той въздъхва дълбоко, като излязъл от някакъв кошмар. И тия, които са близо до него го чуват да шепне тъй, както някога, в дните на миналата слава:
- „Напред, момчета! С нами Бог!”



Изпълнен дълг


Някъде западно от Битоля, при селото Снягово, се водеше жесток бой. Барабанният артилерийски огън беше в разгара си. Разнокалибрените снаряди на противниковата артилерия се сипеха като градушка и вдига ха облаци прах по цялата дължина на фронта. Земята беше разорана и осеяна с желязо и олово.
В тоя адски огън всички телефонни връзки бяха прекъснати и съобщението между частите беше напълно преустановено. Скъсани бяха и жиците, които свързваха щаба на полка с биещите се дружини. А тяхното незабавно възстановяване беше крайно необходимо.
Изведнъж от височината, където беше щабът на полка, всред най-големия трясък и дим на барабанния огън, един войник – приличен по-скоро на призрак, отколкото на човек – бавно и спокойно почна да се спуща, движейки се покрай телефонната жица и държейки я на места с ръка. Снарядите се пръскаха като буйни гейзери около него, техните трясък го оглушаваше, а димът им го заслепяваше. Но той не обръщаше сякаш внимание на нищо и следваше съсредоточен и строг, своя труден път. На места само той спираше за малко, за да превърже някое скъсано място на жицата, и после пак продължаваше.
По едно време един снаряд падна тъй близо до него, че едва не го затрупа, разпилявайки се отгоре му като снежна лавина, която се е ударила в някое препятствие. Но не, той беше жив, а снарядът само беше изкопал близо до него едно доста дълбока яма, която той спокойно използува, за да се скрие от вихъра на последвалите незабавно други снаряди.
След него се зададен и друг войник. И той като него вървеше бавно, следвайки неотклонно пътя на телефонната жица. И той се спираше отвреме-навреме всред стихията на барабанния огън, за да проверява и поправя свръзката. После се зададе и трети.
Снарядите се сипеха непрестанно и се пръскаха и разтърсваха земята; хилядите им парчета бръмчаха във въздуха като разсърдени пчели, които са били изтървани от кошера им. Но нашите смелчаци все така неизменно спокойно вършеха своята работа, несмущавани от бесния вой на смъртта около тях. Фуражките им бяха вече разпокъсани, а шинелите им продупчени от железните и оловни парчета, но кожите им по чудо бяха още здрави.
Те вървяха неспирно- рицари на своя дълг. А през това време долу, където бяха дружините, беше пълен смут. Всички с трепет следяха техния смъртно опасен път. Някои, изтръпнали за тяхната неизвестна участ, безпокойно им махаха с ръце и с фуражки, за да се пазят или да спрат докато вихърът отмине. Но все така самоотвержено, предани на своя дълг, те довършиха докрай своето дело и възстановиха телефонната линия…После, невъзмутимо спокойни, те се върнаха обратно по стръмнината в полковия щаб.
Така изпълниха дадената им заповед трима доблестни телефонисти от 51-и резервен пехотен полк, в един от боевете при Битоля, някога, там някъде долу – на юг.




Един летен ден на фронта


През онова прекрасно лятно утро никой не можеше да помисли, че денят ще бъде толкова тежък за Сливенци, които защитаваха върха Ковил.Те се пробудиха на своите позиции с оная жизнерадост, която винаги обзема хората при хубаво време.
Зорницата отдавна се беше показала над хоризонта. Големите кандила на звездите върху избистреното южно небе почнаха да премигват и гаснат, сякаш духани от устата на невидим клисар. Заруменелият изток заля околните върхове и поръси със своя пурпур Мъгленската равнина, простряла се като протегната длан на юг, там , гдето в мъглявата далечина можеше да се предугади озареният в огнено сияние Солунски залив.
Денят беше 30 август 1917 година. пета рота от 11-и пехотен Сливенски полк, която заемаше на югозападния склон на Ковил една позиция, наречена „Касабова скала”, започваше своята предутринна работа. Нощните постове се изтегляха от окопите и от наблюдателните си места, за да дадат място на дневните наблюдатели.
Слънцето като огромен червените на някакъв ранобуден незнаен воин се подаде от изток и се надвеси над позицията и над Мъгленската равнина. „Касабова скала”, прилична на повален конус с върха към юг, израстна из утринния полуздрач, очертавайки своите съобщителни ходове и галерии. Скоро руменината на слънцето избледня и то ослепително заля всичко със златния си блясък. В тоя момент тишината беше нарушена от далечния шум на мотори и металични криле и на хоризонта откъм юг израстнаха сенките на четири стоманени птици.
- Митьо, - каза един от войниците от третия пост на Касабова скала (най-опасният, изнесен на тридесет крачки на противника пост,) – времето е хубаво, но май че ще е много горещо днес.
- Не ни е първица! – отвърна другият в същия шеговит тон.
А през това време зловещите птици приближиха позицията и се заизвиваха над нея като ято орли, които са намерили вече своята жертва и я дебнат. Откъм предните постове на противника проблеснаха няколко ракети и след това – изведнъж – гръм раздра тишината, раздрусвайки околностите. В същия момент цялата нашата позиция пламна в стихиен огън, обсипана с противникови снаряди. Свърши се трепетният блян на прекрасното лятно утро. И, както беше казал войникът, стана „горещо”.
Другият войник не излезе прав, като казваше, че това е обикновена работа. За пръв път, откак бяха на този фронт, Сливенци бяха подложени на такъв силен артилерийски огън от страна на противника. Явно беше,, че последният подготвяше решителна атака, за да ги разколебае и ги прогони от позицията им, укрепена с такъв труд и пазена тъй зорко дотогава.
Огънят, ураганен и разрушителен продължи с малки затихвания, след които избухваше още по-страховито, почти до пладне.Разнокалибрени снаряди – гранати, фугаси и дори мини – се сипеха като непрестанен железен град над окопите и скривалищата на ротата. След тях с бяс пристигна белите гръмотевични облаци на шрапнелите, които изхвърляха своята оловна стихия над полуразрушената позиция, дирейки с ярост открити живи цели за поразяване. За щастие скривалищата на ротата бяха много здрави и останаха здрави докрая.
Особено безпокойно беше положението на третия пост, който беше най-издаден и привличаше най-много яростта на противниковите батареи. Там стърчеше една малка грамада от камъни с зееща към главната позиция дупка и сякаш се топеше от всеки пристъп на беснеещия огън. Нейният покрив изглеждаше вече разхвърлен, а от обитателите й, - един подофицер и трима войници – не се виждаше нито следа. Дали те не бяха вече мъртви, склопили очи с последната замръзнала усмивка на изпъленн дълг към родината? Или, може би, бяха напуснали окопа във време на първите пориви на урагана и се бяха вече подслонили в някое близко скривалище встрани?
Не беше се случило нито едното, нито другото. Те бяха там, живи и здрави , и долестно отстояваха поста си, с поглед впит напред към противниковата пехота, която , настръхнала, чакаше момента, за да настъпи и довърши делото, започнато от нейната артилерия. Как се бяха запазили те невредими всред целия тоя ад , който се обруши върху тях? Може би, сам Бог , който винаги бди над храбрите, беше прострял своя невидим покров над главите им и ги беше спасил. А, може би, и друго: който е бил в боя, знае, че и в най-страшния огън има места, гдето смъртта избягва да сложи костеливата си ръка; тя снове зловещо отляво и отдясно, отпред и отзад, но там не посяга…Третият пост, може би, беше такова благословено място.
Към пладне, когато огънят внезапно, сякаш по даден знак, секна за миг и след това пак така внезапно се пренесе, извивайки се над задимената „Касабова скала”, някъде назад, за да образува огнева завеса за поддръжките, третият пост се провидя всред неразсеялия се прах и дим. На него ясно личеха – за тия, които гледаха отзад – опушените фигури на четиримата му защитници.
- Спасени са! – въздъхнаха войниците от скривалищата…
Да , те бяха спасени… но сега идваше най-тежкият, не само за тях, но и за другарите им от ротата, момент от боя – атаката на противниковата пехота, която трябваше да бъде отбита с пушечен и картечен огън или с решителния удар на нож, ако с огъня не се успее.
Противникът, помислил, че след тоя адски артилерийски огън в окопа на пост № 3 не е останала жива душа, се вдигна в настъпление към него. В рядка верига, прави, безгрижни и уверени, че няма да срещнат никаква съпротива, неприятелските пехотинци тръгнаха с усмивка на уста. Но скоро, достигайки до разхъврляните рогатки на разкъсаната телена мрежа, от полуразрешения окоп ги посрещна такъв силен пушечен и картечен огън, че те, замаяни от изненада, трябваше да се спрат на място, всред труповете на първите паднали техните другари. Защитниците на поста, подофицерът Вълчо Василев и тримата войници, залегнали в здравата част на своето закритие, стреляха спокойно, сякаш бяха на учение и се упражняваха да свалят мишени. Вдясно от тях една група от ония, които до това време стояха в заслоните на ротата и се безпокояха за съдбата им, бяха също заели позиция в изровените от фугасите естествени окопчета и със своя неспирен огън държаха в респект поддръжките, които се готвеха да дойдат на помощ на първата атакуваща верига.
След отбиването на това първо нападение последваха и други два –три опита, но и те бяха отблъснати със същото спокойствие и сигурност, както първият. Войниците свикнаха с маньовъра на противника, който подготвяше всяко нападение със силен артилерийски огън и после, щом неговите пехотинци се вдигаха и настъпяха, стреляше към нашия близък тил. На тях не им правеше впечатление вече и настървеността, с която противниковите войници тръгваха в атака, защото знаеха, че тя ще бъде последвана от бързо разочарование и че техният мощен огън ще спре и върне непременно настъпващата вълна. Те дори почнаха да се шегуват с тая опасна и странна игра.
- Ето, - казваше един от тях, - тия приятели пак идат да ги почерпим.
- Не, - казваше друг, - те идват здравата сръбнали, но…ние ще им хвърлим по малко студена вода на разгорещените глави и ще ги разхладим.
Така бяха отбити всички нападения до вечерта. Противниковата артилерия, след като дълго рева и фуча с бяс над „Касабова скала” и окопа на пост №3, най-после привечер, беше принудена да млъкне със затаена злоба.
Августовското слънце, което през целия ден немилостиво беше пекло над главите на изморените бойци, сега с тиха ласка хвърляше своите последни румени лъчи над полуразрушените окопи и скривалища. Скоро и здрачът, а заедно с него и тихият вечерен хлад се спусна над позицията и донесоха на своите крила вечерното спокойствие и отмора.
„Горещият ден” се беше свършил.


Презрение към смъртта

Ето един подвиг, който на пръв поглед не изглежда особен. И, все пак, колко много величие има в неговата простота!
На 14 септември 1916 година в боя при село Каоралий 2-а рота от 4-и пехотен маршеви полк беше попаднал под убийствен пушечен и картечен противников огън. Двадесет и четири картечници стреляха по нея и не й даваха да се вдигне в равното и открито добруджанско поле! А патроните на ротата, чиито войници бяха залегнали в малки стрелкови окопчета и упорито се държаха за педята земя, на която бяха стигнали, вече се привършваха. Скоро положението можеше да стане отчаяно, ако противникът забележеше това и се хвърлеше в контра-атака. Всеки войник вече чувствуваше тревога. Някой трябваше да отиде назад за патрони, иначе всичко щеше да бъде загубено. „

И тоя някой се намери, въпреки сигурната гибел, която го очакваше.

Младшият подофицер Стаматов Христо Кръстев пръв изказа желание да отиде за патрони.

С него тръгна и един войник от неговото отделение. Но едва се бяха надигнали и направили няколко крачки, войникът, който го придружаваше, падна пронизан от противников куршум.
Куршумите свиреха наоколо, като рояк разсърдени оси.


Сърцата неволно изтръпнаха. Всеки друг би се сепнал от тая страшна близост на смъртта. Подофицер Стаматов, обаче, не се смути. Той продължи твърдо пътя си.
Войниците от ротата със затаен дъх следяха движението му. На няколко пъти той се спъваше и залитваше да падне поради неравността на почвата. Друг път изчезваше, съвсем закрит зад някой синор, за да си отдъхне от бесния пушечен огън, който го преследваше неотстъпно. В тия моменти войниците помисляха, че е, убит. Изведнъж той изчезна за по-дълго време и после пак така внезапно се появи съвсем близо до десния фланг на ротата. Войниците го посрещнаха с облекчение и с викове ура: той носеше на гърба си цялото платнище с патрони!


Спокойно и хладнокръвно Стаматов, сякаш вече свикнал с убийствения вой на куршумите, обходи стрелковата линия на ротата и раздаде патроните, непрестанно окуражавайки бойците със следните думи:


- Не бойте се. Ще ги бием!

Той повтори тая опасна разходка няколко пъти и, за щастие, излизаше все така невредим от огъня:


Сякаш сам Бог, който пази храбрите, го пазеше.
На петия път той вече беше ранен и не можеше да се движи. Остана на позицията на ротата, която в това време вече беше засилила значително стрелбата си и скоро – надделявайки противниковата огнева съпротива – настъпи смело напред. Младшият подофицер Стаматов, чийто пример бе заразил всички, я изпрати с благословии и чак след това позволи на санитарите да го превържат и отведат назад.

Той беше изпълнил дълга си и вече можеше да се погрижи и за себе си.
Вечерта в полковия лазарет, гдето той прекара един мъчителен ден поради усложнение на раната му, го посети адютантът на полка. От името на полковия командир той го поздрави за подвига му и окачи на гърдите му кръста за храброст. Едва дошъл на себе си от преживените вълнения, той безпокойно запита за изхода на боя и за съдбата на ротата. Адютантът усмихнато му обясни, че победата е наша и че целият полк е отишъл далеч напред.







Докторът


Има хора, на който всичко им се отдава – „всичко и е подадено”, както казва народът. Такъв беше ефрейторът от минохвъргачната рота при 6-а дивизия Стойчо Тодоров, наречен „Докторът”. Нищо не се изплъзваше от неговата похватност. По длъжност той беше санитарен носач в ротата, но знаеше отлично и службата при минохвъргачките, и своя занаят на санитар, и много още други работи, които случаят през време на война изпречва всеки ден пред бойците. В свободното си от работа време той се занимаваше и с „изкуство”: работеше от гилзи, запалки или снарядни чашки всякакви предмети за украса, които даваше на офицерите и войниците, за да разхубавяват с тях своите скромни убежища на фронта. Беше и строител: без него не се построяваше нито окоп, нито заслон, нито земянка за началствата. Във всичко той влагаше вещина и личен вкус, който човек едва ли би могъл да подозира у него, гледайки малката му невзрачна фигура и лицето му, което не се отличаваше с много интелигентен израз. Главното беше, обаче, умението му да работи при минохвъргачките, които през Световната война бяха новост и чиято прислуга беше недостатъчна, а понякога в боевете и съвсем намаляваше. Такъв беше случаят на 18 май 1917 година на Червената стена, когато французите атакуваха силно нашата позиция, пазена от 15-и пехотен Ломски полк.
След силна подготовка са барабанен артилерийски огън, към 5:30 часа след пладне противниковата пехота се групира и приготви да атакува. През гъстия дим на снарядите нейното движение беше забелязано и нашата артилерия и минохвъргачките започнаха да действуват. При минохвъргачка № 7 кипеше усилена работа ,но прислугата й бе малобройна и една част от нея беше отишла назад, за да пренася мин. Освен това неколцина от минохвъргачите бяха пострадали от силния противников артилерийски огън. В един момент – може би най-важният в боя, защото противникът настъпваше вече много наблизо – при минохвъргачката беше останал само един подавач, който току-що беше пристигнал със сандък мини. Още малко и нейният глас щеше да заглъхне, а помощта, която тя даваше за отбиване на атаката, щеше да престане.
„Докторът”, който, покрай грижите си за ранените войници, не беше престанал да наблюдава какво става в боя, забеляза веднага това и реши да действува.
Тичешком той отиде при ротния командир.
- Господин поручик, - извика той – при минохвъргачка няма никой, а тъкмо сега трябва да се действува.
Още недоизказал думите си, той видя, че противниковите вериги отново се надигат и нашите батареи и другите минохвъргачки отчаяно засилват огъня си. Без да чака разрешението, което сигурно щеше да получи, той хукна обратно към замлъкналата машина.
Там той завари прислугата увеличена: беше пристигнал и теглачът. Застана и той при тях и пое командата, като сам поставяше мините в дулото с една ръка, поемайки ги с другата от подавача. Работата закипя. Спокойно и чевръсто, мерейки се добре при всеки изстрел, той бързо запълни със сполучливи попадения на мини останалото празно пространство в атакувания участък. Там скоро закипя истински ад от огън, желязо, дим и пръст. Противниковото пехотно отделение, което беше напреднало в тая празнина, се поколеба от силния минен огън и удари назад. На другия ден след боя командирът на полка, който предаде на ефрейтора Стойчо Тодоров германския орден за заслуга и нашия кръст за храброст, тъй достойно спечелени от него, му изказа възхищението си с тия думи:
- С такива минохвъргачи като тебе можем да бъдем сигурни, че ще отбием всяка така. Ти заслужи с това и подофицерския чин, в който те произвеждам за награда! Да живееше!
Имаше пред позицията на ротата една противникова картечница, добре маскирана всред храсталаците на местността, която постоянно стреляше по нашите войници и дори вземаше и жертви понякога. Всички бяха възмутени от нея и мнозина й се заканваха. Някой предлагаха тя да бъде атакувана с едно отделение и взета в плен; други – да се посочи на нашата артилерия, за да я унищожи с огън; трети – само я ругаеха безпомощно. Най-доброто решение пак даде „докторът”.
- Оставете на мене тая пущини! – каза веднъж той.
И после сериозно добави:
- Аз ще я застрелям!
Повечето от войниците, които знаеха, че той не се шегува, разбраха, че е намислил нещо и го оставиха да върши немисленото.
Веднъж надвечер той взе няколко ръчни бомби и се изгуби напред към позицията на противника. Беше в момент на пълно затишие на фронта.
Пълзешком той достигна телените мрежи, около които имаше храсталак, и се закри там. след това, бавно и безшумно, той се накичи с клони и листа, докато заприлича на някакво подвижно дърво, и продължи да пълзи всред храстите. Той се лута между тях известно време ,все тъй пълзешком и с голяма предпазливост, докато се ориентира за мястото на противниковата картечница. След това продължи пътя си по права посока към нея, спирайки при най-малък шум или движение и вдървявайки се, като истинско дърво. С голямо напрежение на нервите той успя най-сетне да достигне до картечницата, което разбра от смеха и разговора на противниковите войници около нея. Беше вече при целта.
Враговете продължаваха да разговарят, без да подозират присъствието му. Стиснал бомбите в ръцете си, той ги наблюдава известно време и когато се увери, че те се готвят да стрелят срещу нашите и са вече улисани в тая работа – той се приближи още няколко крачки и замери с първата бомба. Чу се оглушителен трясък, а след това всичко замлъкна. Той позна, че е уличил право в картечницата. Хвърли още една бомба, която, изглеждаше, също попадна добре, и се сгуши в един ров между храстите, защото след настъпилото затишие се чуха бързо приближаващи се стъпки. Сигурно други противникови войници се бяха притекли, привлечени от гърма, и тарашуваха около картечницата…Чуха се и охкания на ранени, а сигурно имаше и някой убит. Дошлите разпореждаха нещо. Някой от тях се заловиха да претърсват околността. Положението на нашия герой стана извънредно опасно. Стиснал останалите бомби в ръце, той се притаи в своя спасителен ров, превърнал се самият на храст между другите храсти.
Глъчката трая още десетина минути, които се видяха на „Доктора” като цяла вечност. После, след като прибраха ранените и се увериха, че никой няма наоколо, притеклите се противникови войници се закриха в окопа си и почнаха усилен пехотна стрелба срещу нашите войници, на която последните отговаряха със същата ярост. Цял четвърт час пищяха куршумите и на двете страни над лавата на „Доктора”, но той продължи да играе ролята на неподвижен храст. Чак когато утихна стрелбата и всичко се успокои, той по същия начин напусна убежището и се отправи за ротата си, гдето се завърна със същия успех при движението, както и на отиване.
Войниците, които бяха разбрали неговата хитрост и героизъм, го посрещнаха с шумно ура и възхитени възгласи. Нови залпове от страна на противника, който също разбра, навярно, че е изигран майсторски, приключиха овациите за тоя подвиг. Но тая напразна стрелба само увеличи радостта на нашите. До късно през нощта „Докторът” беше чествуван от своите другари, които си отдъхнаха най-после от кошмара на картечницата.
Тържеството се приключи с една малка церемония при която беше връчен златен орден за храброст на „старшия подофицер” Стойчо Тодоров. Полковият командир беше побързал да оцени по достойнство неговото умение и себеотрицание.







Засада

На изток от висотата „1050” се намира дълбок дол, наречен „българският дол”. През една майска нощ там беше изпратен старшият подофицер Милев от 54-и пехотен полк, за да проверява нашите постове и да охранява дола от изненади. Дадени му бяха и девет души войници, все изпитани смелчаци. Цяла нощ те вършиха неуморно свята робота, без да спрат или да се поколебаят от силния противников артилерийски огън. Когато се разсъмна предните постове бяха вдигнати, а войниците от тях се събраха на по-безопасно място в дола, като донесоха и всички неупотребени бомби.
Скоро след това подофицерът забеляза, че към висотата, гдето бяха позициите на неговата рота, се насочва голяма противникова част. Той даде нареждане да се хвърлят предупредителни ракети и, грабвайки няколко бомби , излезе предпазливо по дола към десния фланг, гдето бяха окопите на 13-а рота от полка. Там той видя, че друга противникова рота се е вече вмъкнала с обходно движение в крайните деснофлангови окопи, слабо сзаети от защитниците им, които бяха обърнали своето внимание по фронта. Време за губене нямаше. Той бързо взе своето решение. Натоварвайки се с още няколко бомби и заповядвайки на наблюдателя да отиде и извика командата, останала вече само с 5-6 човека, той бързо се отправи към навлизащите в окопа противникови войници и започна смело да хвърля бомбите върху тях. След техните залпове срещу него Милев почувствува, че е ранен в крака, но и това не го стресна.
Командата му пристигна скоро. Войниците носеха почти всички бомби от скривалището. Те изненадани видяха ранен своя храбър началник, но той ги успокои, че раната му е малка. След това, като им позволи набързо да го превържат, разправи им какво е положението и им постави задачата, която им предстоеше да разрешат. Трябваше да атакуват енергично с бомби и ножове настъпващите към деснофланговия окоп и след това да вземат обратно и самия окоп.
Противниковите войници, успокоени, че бяха прогонили с огъня си смелия бомбохвъргач, сега се изненадаха от появата на брадясалите и опушени храбреци, които смело и ловко хвърляха смъртоносни бомби върху тях и мушеха с ножовете си всеки, който им се изпречваше. Задните вериги на противника се поколебаха, после удариха на бяг назад. Малката група настъпи към окопа и атакува на нож намиращите се вътре противникови бойци: една част от тях също избягаха, но една друга остана. Към нея се насочи подофицерът Милев със своите неколцина юнаци. Стигайки до окопа, той се спря, вдигна заплашително ръката си, в която държеше бомба и извика:
- Хей, предайте се!
Групата противникови войници го изгледаха втрещени и вдигнаха ръце, захвърляйки пушките си. Пристигнаха веднага и войниците от командата, които вървяха по петите на своя началник. Милев ги накара да приберат пушките и да претърсят пленниците. Бяха пленени осемнадесет души!


Силата на изненадата


Поручик Чернев, командир на рота в 35-и пехотен Врачански полк, беше много храбър офицер. Храбростта му достигаше до дързост. За него като че нямаше нищо невъзможно. Често го чуваха да казва: „За войника няма „не знам” и „не мога”. Той всичко трябва да знае и да може!” И в неговите уста този известен военен афоризъм звучеше силно и правдиво, защото той много пъти на дело беше доказал истинността му. Веднъж на Южния фронт, когато Врачанци настъпваха по петите на бавно отстъпващия противник, той пак намери случай да прояви тази от Бога дарена смелост и с изненада да спечели за дружината си победа, която на пръв поглед се виждаше мъчно осъществима…Тоя случай беше интересен и ние ще го разкажем тук.
На 11 октомври 1916 година дружината трябваше да атакува върха Алия, гдето противникът се беше укрепил здраво и имаше вероятно намерение да задържи за по-дълго време нашия настъпателен устрем. Беше решено поради това атаката на върха да стане с една по-дълготрайна подготовка. Дружината употреби два дни за разузнаване позицията на противника и за устройване на нападението. По това време поручик Чернев, иронично исмихнат, с явни признаци на нетърпение, се разхождаше от едно място на друго, проучваше положението и явно изказваше неодобрението си от тоя необходим, според другите, бавеж на работите. Дружинният му командир най-после не се стърпя и шеговито го запита:
- Е, какво, Чернев, ти като че не си доволен нещо? Как мислиш – лесна ли е тая работа?
- Никак не е мъчна, господин майор. Аз бих я свършил само с моята рота или най-много с още една рота, ако ми дадете и поддръжка. Наистина, ония са се добре залостили там-горе, но аз мисля, че ,ако им се устрои изненада, те няма да издържат дълго. Оставете на мене тая работа. Досега не съм ви посрамвал.

Дружинният командир го изгледа доволен. Той познаваше добре своя ротен командир и неговата пословична дързост, с която понякога вършеше чудеса. Но той беше предпазлив и мъдър, та не желаеше да рискува хората си, съзнавайки трудността на задачата. Все пак той реши да използува готовността на младия офицер, разчитайки, че ще може да обуздае темперамента му със своя личен надзор.
- Добре! – каза той. – Аз ще дам на вас тази най-трудна задача, но ще искам дисциплинирано изпълнение. Няма да бъде доволен, ако действувате на своя глава, както понякога имате обичай да правите. Аз ще атакувам с двете роти по фронта. Една рота ще оставя резерв. А вас с ротата ви назначавам да направите обход на десния фланг на противника, но ще внимавате и ще действувате в съгласие с нас и няма да ни преваряте! Разбрано, нали?
- Тъй вярно, господин майор, - побърза да се съгласи Чернев. Но в себе си той мислеше друго: той кроеше вече своя план.


На другия ден сутринта настъплението на дружината почна.
Двете роти се ангажираха в действие по фронта. Методично, с правилни прибежки и силна огнева поддръжка, те бавно напредваха към окопите на противника. Дружинния командир още държеше Чернев при себе си и не му даваше пристъпи към изпълнението на задачата му, макар че неговият път, бидейки обходен, щеше да бъде по-дълъг от пътя на другите роти.
Поручик Чернев поведе своите войници отначало по всички правила на военното изкуство и зае идеално уставно изходното си положение откъм източната страна на върха. Скоро, обаче, той се закри от погледите на другите, понеже трябваше да обходи противниковата позиция и да се яви едва ли не в тил. Ротата му настъпи през едни лозя, които покриваха полегатия склон на Алия и възлизаха дори до върха. Тука, скрит от зоркото око на своя дружинен командир, поручик Чернев реши да действува, както той си знаеше.
- Слушайте момчета, - извика той на войниците си, - тя няма да стане така, както я караме, с много церемонии. Правете, каквото правя аз, и всички след мене!

И догдето издума това, той хвърли шинела си, грабна един кол от близкото до него лозе и полетя напред.
Войниците, хвърляйки раниците от гърба си, го последваха, стиснали здраво в ръце пушките, чиито ножове натъкнаха за всеки случай, и в нестройна, но смела редица се завтекоха по стръмнината към върха. Противникът, залисан в борба по фронта, не забелязваше буйната вълна, която се навдигаше като прилив срещу него. Но скоро тя достигна до окопите му и ги заля.
Пръв, с шепа хора, нахълта в противниковата позиция поручик Чернев. Той се завъртя с лозарския кол по главите на съвършено слисаните противникови войници, докато неговите момчета сръчно дейсвуваха с ножовете и прикладите. За един миг защитниците от техния съкрушителен удар, а другите, които не докачаха тоя удар, ужасени, избягаха. Паниката се разпространи и върху съседните окопи, , срещу които другите роти от дружината бавно, но сигурно настъпваха. Дружинният командир, гледайки по фронта, разбра това и, боейки се, че поручик Чернев „Пак я е забъркал някаква”, даде заповед за атака на нож. Заплашени от две страни, противниковите части, които защитаваха върха Алия, не удържаха и, вместо да контра-атакуват шепата войници на Чернев, хукнаха да бягат, изоставяйки провизии, оръжие, снаряжение, всичко каквото имаха, по целия връх, на който нашите скоро станаха пълни господари.
- Господин поручик, вика ви дружинният командир, - доложи един войник на поручик Чернев. Боят се беше вече свършил и нашите части бяха почнали да се окопават под отмъстителния огън на противниковата артилерия и защитния преграден огън на нашата.
- Сега ще дойда! – каза изтръпнал Чернев и бързо се запаса. Той си мислеше за „калая”, който щеше да получи, и едва ли не съжаляваше, че излезе жив и здрав от боя. С трепет застана той пред своя строг командир.
- Заповядайте, господин майор! - войнишки и смирено зачака той присъдата си.
- Драги Чернев, - успокои го майорът, - вие не изпълнихте заповедта ми, но направихте нещо повече – изпълнихте дълга си. Вие решихте задачата по свой почин, съобразно доловената от вас обстановка на боя, с по-малко средства и с по-голям успех, отколкото аз очаквах. Аз не мога да ви накажа, а ще трябва да ви наградя. Ще ви представя за орден, защото сте героят на днешния бой. Дайте ми един списък на най-отличилите се войници от ротата ви! Свободен сте!
- Слушам, господин майор! – извика с облекчение изплашеният Чернев, който очакваше съвсем друг обрат на работите, и побърза да изчезне.
- Стойте! – смекчи тон майорът. – Не бързайте, имам да ви кажа още нещо.
- Заповядайте, господин майор!
- Обяснете ми едно нещо, - каза майорът вече усмихнато и дружески. – Защо не се страхувате от противника, а когато идвате при мен треперите цял?
- Аз мисля, че там горе, гдето въртяхте лозарския кол, беше доста по-страшно оттколкото тука. Защо?
Вместо отговор поручикът се усмихна със скромната си усмивка на герой и на дисциплиниран войник.



Железният генерал

Преди тринадесет века конницата на един прабългарски цар, една малка, но храбра дружина от буйни всадници, бе преминала стихийно по необятните добруджански полета, от север към юг. Сега- в 1916 година –един български генерал водеше новата наша конница, настъпвайки този път от юг към север. Имаше нещо атавистично и непреодолимо в това историческо съвпадение: наследниците на онова славно минало не можеха да останат по-долу, по дух и по устрем, от своите далечни прадеди. И те, наистина, се показаха достойни техни приемници.
След бляскавите победи при Комчар, Карапелит, Добрич и Мустафа-ачи, конната дивизия на генерал Колев, заедно с цялата наша добруджанска армия, току-що сломила несполучливото контранастъпление на противника, трябваше да настъпи енергично на север. Това щеше да бъде последното усилие за завладяване старата земя на нашите праотци. На конната дивизия предстоеше да нанесе главния и решителен удар.
На 19 октомври генерал Колев почна със своята дивизия, засилена с десетина пехотни дружини и достатъчно артилерия, настъплението срещу солидно укрепената позиция пред Кюстенджа.
Разсъмваше се. Есенното утро, още здрачно и мъгливо, завари генерала на неговото наблюдателно място, някъде южно от селото Первелия. В утринната дрезгавина боят почваше бавно и неохотно. Противникът мълчеше, докато нашата артилерия, използувайки слабото осветление на едва изгряващото слънце, настойчиво диреше с престрелката си да отбележи неговото разположение, за да бъде готова да подпомогне пехотната атака, която щеше да се развие наскоро. След малко, също така бавно и неохотно, изгря и бледото есенно слънце, на чиято светлина лъснаха широките редове телени мрежи и дълбоките окопи на врага.
Нашата пехота смело настъпи.
Противникът, обаче, неочаквано даде силен отпор. Скрит зад своите землени укрепления, той откри адски огън по настъпващите. Оръдия, каречници и пушки изсипаха градушка от желязо и олово, принуждавайки нашите вериги да спрат и залегнат.
Генерал Колев наблюдаваше боя. Той мълчеше, потънал в размисъл. Какво трябавше да се направи?
И все пак нямаше много време за мислене: в боя, особено в трудни минути, всяка секунда е скъпа. Затова генералът изведнъж реши. И решението му бе просто, но достойно за него, героя на добруджанската епопея.
- Да се доведат конете! – заповяда той.
Всички, които бяха около него на наблюдателното място, изтръпнаха… Но заповедта му бе веднага изпълнена. Конете бяха докарани и той, с целия си щаб, в който се числеше и Мекленбурският херцог Адолф Фридрих, изпратен при него за свръзка, полетя към окопите при село Первелия. С град от куршуми бе обсипана тая смела кавалката. Но, понеже Бог помага на смелите, нито генералът, нито някой друг бе засегнат. Те достигнаха невредими до първата линия. Спокойно слезе от коня си генерал Колев. След това той изпрати хората и конете в бурския херцог, влезе в най-близкия наш окоп. Там войниците, настръхнали от необичайната сцена, с мълчаливо възхищение посрещнаха своите високи гости.
Личният пример за саможертва и безстрашие беше даден. Бойците от цялата наша предна линия видяха подвига на генерала и щаба му. Те почерпиха нови сили от тоя подвиг. И, въпреки че противниковия огън бе станал още по-силен и по-ефикасен, никой вече не помисли за опасностите и за смъртта. Докато генерал Колев обикаляше из първия окоп, от който войниците се навдигнаха напред кат наелектризирани, от другите окопи изведнъж се поде мощно ура и всички наизкачаха и се понесоха към укрепленията на противника. Образува се силна нападателна вълна, , на която вече нищо не можеше да противостои. За кратко време страшната позиция бе завладяна и нейните защитници прогонени далече към втората им укрепена линия. В същото време и нашата смела конница, там някъде на десния фланг, при морето, окуражена от пехотното настъпление, с вирена атака пропъди противниковата конница, която охраняваше този фланг. Нощта завари нашите части пред главната позиция на противника.
Генерал Колев едва ли спеше във време на боевете: той лягаше последен от всички и ставаше пръв, много време преди другите. И тая нощ той дълго бодърствува, проучвайки положението и подготвяйки победата за другия ден. И този ден, наистина, пак му донесе победа: той завладя със своите части първата линия от главната позиция на врага. Това не стана лесно, но то стана. Изтегляйки пехотните си от своя десен фланг, при морето, където остави само едно слабо прикритие, генералът атакува с цялата си пехота, артилерия и конница укрепената линия на противника. Последният не издържа този съсредоточен натиск и скоро обърна гръб в паническо бягство. Починът мина вече в наши ръце. Такова е значението на първите успехи в боя, които началникът трябва да са успее да създаде. След тия първи успехи, боевете, които станаха на 21 и 22 октомври, вече бяха само стихийно настъпление, при което нищо не можеше да спре нашите части.
На 22 октомври заранта първите слънчеви лъчи огряха конната дивизия и придадените към нея пехотни дружини и артилерия на гребена на хълмовете, зад които се скриваше града Кюстенджа.
Цяла нощ бе валял дъжд и войниците бяха мокри до кости. При това те едва бяха отдъхнали от умората на предния ден, когато преследването бе продължило до късно. Артилеристите пък не бяха почивали и през нощта, само и само да могат да преместят батареите си на нови позиции и да ги приготвят за предстоящия бой. Но и генералът не бе мигнал. Всички знаеха това и никой не мислеше за умората и за опасностите, които ги очакваха с настъпването на деня. Заповедта беше да се продължи настъплението и противникът да бъде атакуван, „където го срещнат”. Частите настъпиха към селото Хаджи-Дюлюк, пред което се издигаха страховити телени мрежи и окопи.
Стигайки на гребена до селото, пред тях се откри чудна картина, която ги накара да забравят укрепленията и техните защитници, които се мъчеха със силен огън да спрат движението им напред. Един красив град се рисуваше на фона на развълнуваното неспокойно море: Кюстенджа, царицата на северното Черноморие. Тая гледка разигра завоевателната кръв на Аспаруховите потомци.
Но трябваше да се помисли и за организиране атаката. Генералът заповяда цялата артилерия да открие огън, а пехотата веднага да атакуват позицията на противника, за който се предполагаше, че ще даде отчаян отпор пред Кюстенджа. Той остави за всеки случай конницата в резерв.
Пехотата, след кратка артилерийска подготовка, се хвърли напред като окрилена, защото предчувствуваше победата и тържественото влизане в хубавия морски град, чиято гледка беше пред очите на всички. Там щеше да бъде завършено делото, за което от няколко дни се правеха толкова усилия и се даваха такива скъпи жертви. Но противникът, притискан вече от всички страни и деморализиран от стихийното преследване на българите, не дочака удара и удари отново на бягство. В 10 часа преди пладне нашите части завладяха и последната му отбранителна линия. Пътят за Кюстенджа бе открит. На отреда на генерал Колев се падаше честта да влезе тържествено в завладения град. И генералът, може би, щеше да го направи, ако не беше чувството на дълг, което му диктуваше да се справи с друга една задача, по-важна и по-належаща за разрешение.







Сарсанлар


Сарсанлар!
Още едно геройство!
Още едно звучно име от великата симфония на войната, в която се сплитат, под гръмливия съпровод на оръдията, нежната мелодия на куршумите с металната песен на катртечниците?
Сарсанлар!
Още един малък кът от безкрайната добруджанската степ, по чиито златни ниви и вълнисти полета бяха написани, с меч и кръв, толкова много победи!
Сарсанлар!
Още един подвиг!
Подвиг бе извършен от храбрата трета бригада на първа дивизия, която на 6 октомври 1916 година трябваше да отбие настъплението на няколко противникови колони, значително по-многобройни от нея, които отиваха да спасяват загиващата под нашите победоносни удари Тутраканска крепост. Героите бяха мнозина, но ще разкажем само за един от тях. Поручик Райчо Иванов, доблестен български офицер, чийто скромен паметник и днес напомня величието на смъртта му.
Командир на картечна рота, той е с двата си картечни взвода при 1-ва дружина от бригадата. Той се хвърля с хората и картечниците си в славния Сарсанларски бой с увлечение, храброст и себеотрицание, каквито рядко някой някога е проявявал.
Може би , видът на нещастните българи – старци, жени и деца, които бягаха от непоносимите страдания и издевателства, бе възбудил дълбоко чувството на жалост към своя род и у него и бе го хвърлил в оная свещена ярост, от която се раждат героите. А, може би, това беше горещата кръв на прабългарските воини, що превзеха някога с пристъп тая златна земя, която бе заговорила в него. Кой знае – но той се би с безумен устрем.
Противниковите вериги на безкрайни вълни се изнизваха от селото, стремейки се чрез хитрост да обходят да обходят дружината и двата картечни взвода откъм левия фланг. Застанал на едно високо дърво, което служеше едва ли не за прицел на техния огън, поручик Иванов, без да мисли за смъртната опасност, на която се излагаше, внимателно проучваше тяхното обходно движение и пресмяташе възможностите за неговото отблъскване. . моментът бе такъв, че изискваше бързо съобразявне и незабавно действие. Скоро поручикът даде на първия картечен взвод задачата му: да открие унищожителен огън по най-напредналите в ляво противникови вериги…
Взводът , обаче, се колебаеше. Един от мерачите, навярно смутен от необичайната близост на противника, задържаше откриването на огъня. Тогава Иванов скочи от дървото и веднага се озова при картечницата. Изтласквайки от нея войника, той я взе в ръцете си и заповяда на взводния офицер да вземе пък той лично другата. „Момчета, извика поручикът на войниците, вие носете вода и патрони, а ще стреляме ние, началниците! …Моментът е важен!...Бързо!...”Войниците заобиколиха картечниците. С одесетворени сили и без страх от летящите към тях вериги, те започнаха да обслужват двете картечници, които можаха, благодарение на това, да развият своята най-голяма огнева сила.
Тоя непоносим и убийствено –точен картечен огън веднага сломи духа на врага. Скоро той бе обърнат в бягство към селото. Първият взвод остана да го преследва с огън, а неуморимият поручик се отправи към втория взвод, за да го подтикне също към настъпление.
Грабвайки едната картечница от тоя взвод той увлече хората и, само с няколко прибежки, спирайки за малко да стреля по бягащия неприятел, успя да влезе попетите му в селото. Тук, в селото, се разигра втората част от тая дивна Сарсанларска епопея.
В селото поручик Иванов бе отначало само с войниците от своя картечен взвод. Врагът, макар и отстъпил, упорито отбраняваше някой пунктове. Но нашият поручик набързо събра изостаналите прикрити из къщите войници от отбранителната застава, която противникът бе разбил при влизането си. След малко пристигна при него и поручикът с един пехотен взвод. И с двамата мъжки се заловиха да изгонят от селото събралите се около църквата неприятелски роти.
Сарасанлар бе освободен, но врагът пак не остана мирен. Преустроен набързо, след соето временно поражение, той отново нападна селото. Натискът беше пак най-силен срещу нашия леви фланг, гдето бе Иванов със своите картечници. 1-а дружина бе отново в опасност. Боят наново се разгоря. Скоро, всред първите линии пристигна на кон и командирът на полка. Нашите роти бяха под силен кръстосан пушечен огън. Моментът бе критически: двете трети от офицерите на дружината бяха ранени, а някой – убити. Почти нямаше командири. При едната картечница бе останал само взводният подофицер, а поручик Иванов сам стреляше с другата. Те стреляха усилено. Войниците им , сякаш косени от невидима ръка, падаха един по един. Ето, те останаха вече само с по един войник на картечница. Скоро поручикът остана сам на картечницата. Нямаше вече кой да донесе патрони и вода. Но…той стреляше още! До последен куршум той стоя на поста си, за да сее смъртта над противника. Той не мислеше какво ще става после, когато се свършат куршумите: Бог мислеше за него и за България!...
Остана му само последното средство, защото и последната лента вече бе изстреляна. Последното средство – това беше геройски да се загине. Да умреш така, че смъртта ти пак да бъде поражение за противника – да сломиш само с духа си неговия дух.
Дойде и тая възвишена минута на последния удар в борбата!..Поручикът захвърли млъкналата картечница и грабна от един убит войник пушката му, на която блестеше ножът, натъкнат за атака. Имаше и една шепа пехотни войници до него, които също бяха свършили куршумите. Бог да име на помощ пред противника, който, окуражен, вече открито се движеше към купчината храбреци! …Другари по участ на картечния офицер, останал без войници и куршуми, войниците бяха готови да загинат заедно с него. Да загинат в последния удар на нож., с гордостта на ония, които знаят защо умират.
Дойде и самият миг на подвига…
„Момчета, - провикна се поручик Иванов – сега е време да покажем как се мре за майка България! Напред на нож, момчета!”
Грабнал пушката с блестящия нож, той се вдигна, настръхнал и почернял от огъня на цели часове стрелба, и като ястреб се готвеше да налети напред в ръкопашен бой. Войниците също се бяха вдигнали, разярени, за атака. Ала в същото време ,сякаш из невиделица,два противникови снаряда паднаха върху тая епична група и засипаха всичко…изчезна сияйното видение на този безпримерен героизъм!
Но когато след малко се вдигна черният облак от пръст и прах, картината, която се откри беше още по-величествена. Един офицер лежеше, разкъсан от снаряд, а пред него шепа войници летяха на нож, за да изпълнят последният му завет.
И все пак, духът победи. Селото падна в наши ръце…За жалост, затворените навеки очи на поручик Иванов не можаха да видят това. Но блажената усмивка на устните му показваше, че той го бе почувствал в своя последен миг! Противникът бе отново разбит и бягаше в панически страх пред българите, които и със смъртта си знаят да побеждават. Той бягаше назад, към Силистра, отгдето бе дошъл, за да ни оспорва една победа, която Богът на войната беше вече ни дарил!

Боят при Сарсанлар имаше и други герои. Но ние написахме тия редове само за един от тях, защото той сякаш събира в своя подвиг подвига на всички, които сложиха кости в тоя бой, или пък останаха живи, за да носят гордостта на победата, която там огря нашето оръжие…
Вечна слава на Сарсанлар!
Едно звучно име от великата симфония на войната!
Един безпримерен подвиг!



Една легенда


Големите народи на древността имат своите легенди. Имат ги и великите народи в нашата съвременност. Има ги и нашият народ в своята история. Легенди на героизъм, себеотрицание, саможертва! Но има и подвизи, минали безшумно, които по величие не отстъпват нито на жеста на Муций Сцевола, нито на жертвата при Термопилите, нито на геройството на Шипка.
Само че, те са в съвсем близкото минало и историята не успяла още да ги облече в красивата одежда на своето признание. Или пък те са останали достояние на малцина, които отдавна са отнесли със себе си спомена за тях. Понякога, обаче, тия подвизи заслужават да влязат в тремовете на историята със същата онази царствена стъпка, с която там шествуват признатите деяния. Ние имаме в аналите на нашата войска легендата за войника Гюро Михайлов, който изгоря на поста си. Но там няма още сказанието на подвига на фелдфебела Васил Гигов Лагатров, този корав трънчанин, който даде една безумна, но велика жертва пред олтара на народната доблест. Нека припомним тука неговата геройска смърт – светъл пример на лична храброст и началническа саможертва.
Историята на фелдфебела Гигов е кратка. Достоен подофицер от 26-и пех. Пернишки полк, той се би храбро през войната в 1912-13 година и получи заслужени награди и повишения. През световната война той също взе дейно и живо участие в боевете при Морава, Гиляне, Гевгели и другаде. Отличен от началството си като примерен взводен командир, на него бяха почнали да възлагат все по-отговорни задачи и поръчения. Така например, в началото на ноември 1915 година, в боя срещу Гилянските позиции, на Гигова бе възложено да засили левия фланг на нашето бойно разположение, като атакува енергично крайното дясно крило на противника, за да го принуди да отстъпи.
Гигов взема своя взвод и го повежда тъй стройно и стремително напред, че зарязява и близките наши части които се хвърлят със същото увлечение в атаката и, след кратък, но упорит бой, разбиват врага и вземат позицията. Други път, при завземането на Гевгели на 29 ноември 1915 година, той пак бива пратен да изпълни самостоятелен маньовър – да обхване неприятелското разположение откъм Вардара. След жестока схватка с противниковите части в източната окрайнина на града ,нашият подофицер разбива и отблъсква тия части и дава пълна възможност на българските войски да завземат града. По-късно Гигов участвува и в кървавата борба югозападно от Гевгели, гдето трите четвърти от хората му слагат юначните си кости на бойното поле, а само той остава невредим. Бог го запазва, види се, за големия подвиг, за който ще разкажем.
През май 1917 година Гигов е на фронта при река Люмница, произведен вече фелдфебел за едно сполучливо патрулно нападение, в което той, като водач на офицерски патрул, бе проявил чудеса от лична храброст и началнически качества. Сам, с една торба бомби, той бе атакувал портивника в тила и бе дал възможност на патрула си да вземе една група пленници. Последното му дело беше атаката за възвръщане висотата 204, на десния бряг на Люмница, гдето той със смело нападение в самите неприятелски окопи, при ръкопашна борба, взе пленници и установи здрава връзка със съседните части, които още същата нощ заеха висотата. И тук той пак избегна сигурността смърт, която понякога тачи героите и щади живота им, за да ги сграбчи по-късно и с по-голяма ярост в своите костеливи обятия.
Минал премеждията на тоя вихрен бой, на сутринта след страшната нощ на 204, Гигов се прибра в мрачния подземен заслон, гдето войниците му изморени от своето нощно дело, почиваха в тежък сън. И той самият, може би, щеше да полегне, за да отмори изнуреното си тяло, но духът му, винаги бодър и вдъхновен от повелята на дълга, му внуши нещо по-друго.
В разгара на боя, от ротата му бяха взети като плячка няколко сандъка французки бомби. Тия бомби бяха от неизвестна система за нашите войници и, за да може да се използуват по-нататък в боевете, трябваше да се прегледат и изследват от опитен човек.
Фелдфебелът Гигов сметна, че това е негова задача и заповяда да му ги донесат. Донесоха ги в заслона и той внимателно започна да проучва устройството им.- няколко души войници, не по-малко от него заинтересовани в това полезно дело, го наобиколиха и , въпреки предупреждението му че е опасно и че ще трябва да го оставят сам да работи, се примолиха да им позволи да гледат. Той не се съгласяваше и, спорейки с тях, увлечен в разглобяването на една от бомбите, бе почнал да развинтва един винт, който упорито се съпротивяваше на усилията му.
Изведнъж, прилична на уловена за опашката змия, която почва да се разярява, бомбата засъска зловещо – ясен признак, че запаленият й механизъм се готви да действува и че тя скоро ще се пръсне…Ужас обзе всички, които бяха в тясното помеение. Нон ай-много бе ужасен, фелдфебелът. Бомбата ще избухне и десетината души, които са вътре ще станат на късове! Изходът на заслона не е далеч, но там пък има също наши войници, които надали ще бъдат предупредени навреме! И – после – дали бомбата ще изтрае докато бъде изнесена…
Тогава?
Изходът?
Той беше един – с подвига на саможертвата да се изкупи живота на другите.
Фелдфебелът Васил Гигов не се колеба много, докато намери тоя изход. Мисълта му работи само няколко секунди, но в тези няколко секунди , които по значение се равняваха на цяла вечност, той премисли всичко и реши бързо. Той се сметна виновен че е почнал тая опасна работа без да вземе мерки да отстрани войниците и разсъди, че няма право да ги дава в жертва на своята непредпазливост. Наистина, той бе настоял те да се отстранят, но нещастието го превари и не му даде време да изисква с всичката строгост на заповедта изпразването на помещението от любопитните. Пък дори ида не беше необходимо тяхното присъствие, кому се следваше да понесе последиците от тая нещастна случка? – Все пак той беше началникът и той трябваше да се пожертвува за ония, които сляпо му вярваха и които го следваха навсякъде, дори в бездните на ужаса и смъртта. Не, жребият беше негов и никой не можеше да му го отнеме, и никой не биваше да го споделя с него! И той реши да се пожертвува, за да спаси войниците си.
Бомбата продължаваше да съска като разсърдена змия в ръцете му. В очите на юначния фелдфебел блесна светкавица от взетото фатално решение. След това, със свръхчовешко усилие на волята, той повелително извика към своите любими войници: „Бягайте!”…
Той дори си забрани да хвърли прощален поглед към тях.. И докато те, почувствували непреклонността на тази му последна заповед, забъркано се нижеха към изхода, той легна с цялото си тяло върху смъртоносната бомба.
Един силен блясък, като сиянието на тоя необикновен подвиг, и един оглушителен трясък, сякаш екнаха тръбите на тази славна смърт! И – после…после- разкъсаното на малки късове човешко тяло, в което бе живял един голям дух!...
Така загина фелдфебела Гигов…
Колко много красота има в неговия подвиг! Перото е безсилно да опише цялата величавост на този наглед дребен факт – разкъсаното на човека от една бомба. Защото величието тук не е във видимата същност на случката, а в оная неизмерима нравствена значимост на себеотрицанието, от която се ражда героизма. Фелдфебелът Гигов не загина в гръма на боевете, сред красивата епопея на борбата, гдето, както видяхме,смъртта го пощади не веднъж. Той умря под удара на една дребна шефа на съдбата. Но със своята смърт, той спаси живота на десетки други. И той взе сам решението за тази саможертва, с пълното съзнание, че тя е неизбежна и неотразима.
Така умря тоя корав българин, доблестен воин, славен храбрец.
Но- наистина ли умря той?
Не! …Той не умря! Той остана вечно да живее!...
Майко Българийо, ти, за която някога в древни времена всадниците на Аспаруха, пребродиха,в бран и сеч, безкрайните поля на златна Добруджа, ти, която деца към далечните бленувани морета, ти, която лежа в робство и пак възкръсна на страх врагам”, ти, за чиято свобода се биха люто хайдутите по горите и опълченците на Шипка, ти, за която нашият войник преброди целия Старопланински полуостров, начертавайки с ножа си граници, които нищо няма да изличи – ти не ще забравиш тоя скромен твой син, фелдфебела Лагатров Васил Гигов!




Засада

На изток от висотата „1050” се намира дълбок дол, наречен „българският дол”. През една майска нощ там беше изпратен старшият подофицер Милев от 54-и пехотен полк, за да проверява нашите постове и да охранява дола от изненади. Дадени му бяха и девет души войници, все изпитани смелчаци. Цяла нощ те вършиха неуморно свята робота, без да спрат или да се поколебаят от силния противников артилерийски огън. Когато се разсъмна предните постове бяха вдигнати, а войниците от тях се събраха на по-безопасно място в дола, като донесоха и всички неупотребени бомби.
Скоро след това подофицерът забеляза, че към висотата, гдето бяха позициите на неговата рота, се насочва голяма противникова част. Той даде нареждане да се хвърлят предупредителни ракети и, грабвайки няколко бомби , излезе предпазливо по дола към десния фланг, гдето бяха окопите на 13-а рота от полка. Там той видя, че друга противникова рота се е вече вмъкнала с обходно движение в крайните деснофлангови окопи, слабо сзаети от защитниците им, които бяха обърнали своето внимание по фронта. Време за губене нямаше. Той бързо взе своето решение. Натоварвайки се с още няколко бомби и заповядвайки на наблюдателя да отиде и извика командата, останала вече само с 5-6 човека, той бързо се отправи към навлизащите в окопа противникови войници и започна смело да хвърля бомбите върху тях. След техните залпове срещу него Милев почувствува, че е ранен в крака, но и това не го стресна.
Командата му пристигна скоро. Войниците носеха почти всички бомби от скривалището. Те изненадани видяха ранен своя храбър началник, но той ги успокои, че раната му е малка. След това, като им позволи набързо да го превържат, разправи им какво е положението и им постави задачата, която им предстоеше да разрешат. Трябваше да атакуват енергично с бомби и ножове настъпващите към деснофланговия окоп и след това да вземат обратно и самия окоп.
Противниковите войници, успокоени, че бяха прогонили с огъня си смелия бомбохвъргач, сега се изненадаха от появата на брадясалите и опушени храбреци, които смело и ловко хвърляха смъртоносни бомби върху тях и мушеха с ножовете си всеки, който им се изпречваше. Задните вериги на противника се поколебаха, после удариха на бяг назад. Малката група настъпи към окопа и атакува на нож намиращите се вътре противникови бойци: една част от тях също избягаха, но една друга остана. Към нея се насочи подофицерът Милев със своите неколцина юнаци. Стигайки до окопа, той се спря, вдигна заплашително ръката си, в която държеше бомба и извика:
- Хей, предайте се!
Групата противникови войници го изгледаха втрещени и вдигнаха ръце, захвърляйки пушките си. Пристигнаха веднага и войниците от командата, които вървяха по петите на своя началник. Милев ги накара да приберат пушките и да претърсят пленниците. Бяха пленени осемнадесет души!




"Железният взвод”

„Висок камък” се казваше оная скалиста височина, на която загинаха 30 души храбри българи, заедно със своя неустрашим взводен командир, с не по-малък героизъм и себеотрицание, отколкото тристата спартанци при Термопили. Напразно ще я търсите на картата, там някъде , на някогажния наш Южен фронт. Едва ли някой би я намерил днес и на самото място. Но подвигът на третия взвод от 10-а рота на 14-и пехотен Македонски полк не бива да бъде забравен. Защото той наистина е равен на подвига при Термопили.


Взводният командир се казваше поручик Любен Василев Филов.

Току-що завършил школата за запасни подпоручици, той беше изпратен на фронта като старши подофицер. След това, в самото начало на войната, беше произведен подпоручик.
На 24 октомври 1915 година той беше с взвода си на хълма „Висок камък” срещу многоброен противник, който се готвеше да атакува позицията му и разточително сипеше върху нея своя артилерийски и пушечен огън.
Разсъмваше се. Гранитната скала, на която беше взводът, ясно се очертаваше на ведрото утринно небе. Противниковите батареи със стръв засилиха стрелбата си по нея. Скоро те минаха на барабанен огън. Скалата и цялата околност се задимиха като разпалена пещ. Земята се разлюля, сякаш под ударите на някакъв страшен земетръс. Камъните се пропукаха, всичко забуча под ударите на стоманения дъжд.

Но, всред тоя адски трясък и пламък, скалата и нейните защитници останаха непоклатими. Ясно се видяха противниковите вериги, които се вдигаха в настъпление под прикритието на барабанния огън.
Настъпващите вече се доближаваха до върха. Взводният командир, стиснал здраво бинокла, не преставаше да наблюдава идващата вълна.

Със знак той възспираше войниците си да не стрелят и хладнокръвно дочака противника да дойде на разстояние от 400 до 500 крачки когато пехотният огън е вече по-действителен. Тогава той сам грабна пушката и изкомандува „залпов огън”. Следейки идващите вериги, той умело управляваше дружинните залпове на своя взвод. Противниковите вериги видимо се разредиха. Дойдоха нови зад тях, но и те бяха покосени от точната и дисциплинирана стрелба. Вълната на настъплението поне за момент беше отбита. Защитниците можаха да си отдъхнат малко и да прегледат загубите си. Имаха един убит и трима ранени – все от снаряди. Противниковата артилерия не прекъсваше стрелбата си.

Подпоручик Василев нареди да се изпратят ранените назад и продължи да наблюдава действията на противника . изглеждаше, че първият неуспех не беше обезсърчил последни, защото в бинокла ясно се виждаха приготовленията му за нов пристъп. Разбитите вериги се преустройваха на разстояние700-800 крачки и, подкрепяни от нови сили и ободрявани от своите началници, бавно и неохотно се привдигнаха напред.

Подпоручикът схвана, че положението е сериозно и прати връзката си до ротния командир, за да иска поддръжка. В това време настъпващите стигнаха на разстояние на действителен пушечен огън и, въпреки новите залпове, с които взводът ги посрещна, продължиха настъплението си.
Тогава подпоручикът се реши на нещо много смело. Мунициите трябваше да се пазят, защото попълването им можеше да закъснее, заедно с поддръжката, която той очакваше. Оставаше да се употреби най-сигурното средство – ножът. Въпреки че противникът беше по-многоброен от неговите хора, подпоручикът реши да се хвърли с взвода си на нож. По тоя начин можеше да се избегнат и загубите от силния артилерийски огън.
Издебвайки един удобен момент, когато наоколо бе задимено от снаряди, Василев изскочи над окопа и с вика: „Юнаци, след мен! Напред на нож!” – се хвърли към противниковите вериги. Малобройните юнаци не закъсняха да последват своя любим командир
Целият взвод като хала се понесе напред с натъкнати ножове. И, кой знае, дали внушителният вид на ножовете или безумната смелост на тия храбри българи подействува, но новата вълна на противника се огъна и удари на бяг, без да дочака стълкновението…


„Висок камък” отново беше спасен. Радостни, нашите войници, заедно с подпоручика си, победоносно се завърнаха в окопите. Жертви почти не бяха дали – толкова голяма беше изненадата у противника от тяхната съвсем неочаквана и вихрена атака на нож.
Но радостта им не трая дълго. Противникът очевидно беше решен да заеме на всяка цена позицията им, която, макар и малка, имаше командуващо положение на бойното поле. Неговата артилерия със засилен огън се нахвърли върху тясната скала, рушейки гранита , сякаш искаше да я срине от лицето на земята.

В бинокла на подпоручика отново се очертаха настъпващи вериги. Тоя път ударът щеше да бъде последен и решителен. Подкреплението още не идваше, защото по целия фронт се водеше жесток отбранителен бой от страна на нашите части. Ясно беше, че взводът трябваше да разчита само на своите сили. Моментът беше върховен. Подпоручик Василев се замисли.
Трябваше да се направи нещо по-друго, нещо, което противникът по никой начин не би очаквал. Залповият огън беше вече невъзможен, защото куршумите трябваше да се пестят. Оставаше пак ударът на нож, но сега той трябваше да се направи при пълна изненада. Зорко следейки движението на противника , подпоручик Василев заповяда на войниците си да не стрелят и да пазят пълна тишина. Скоро спряха и редките пушечни изстрели, с които по-добрите стрелци безпокоеха настъпващите вериги. „Високият камък” мълчеше под ударите на противниковите снаряди. Можеше да се помисли, че защитниците му са измрели или са се оттеглили. Поне такова беше впечатлението на противника, който окуражен, ускори настъплението си.
Разстоянието между него и скалата постепенно намаляваше. Ето вече първите вериги се очертаха на сто, а после и на петдесет крачки. Нищо. Сякаш никого нямаше в окопите на българите. Артилерията пренесе огъня си зад тях и първата противникова вълна се засили да ги заеме. Тогава стана нещо, което атакуващите никога не бяха очаквали! Шепата защитници на скалата , цели задимени от снарядния и пушечен огън, страшни и величествени в своята решеност на самопожертвуване, изскочиха от безмълвния до преди миг окоп и се хвърлиха, с натъкнати на пушките ножове, върху слисаните нападатели.


Започна кратък ръкопашен бой, в който нашите действуваха с отчаяна храброст, борейки се един срещу десет. Техният стихиен устрем разколеба първата верига на противника и те, може би, отново щяха да го прогонят, ако не бяха вторите му и трети вериги, който извираха сякаш от земята. Вдени от своя непоколебимо-смел взводен командир, героите от този взвод загинаха до един пред окопа на своята позиция, но сломиха противниковата сила и не отстъпиха. Загина в този неравен бой и подпоручик Василев.
Последната му мисъл беше „Висок камък”. Той видя да се изкачва на него толкова дълго очакваната поддръжка и спокойно склопи очи със съзнанието, че и той, и хората му са изпълнили докрай своя дълг. Поддръжката беше вече открила силен пушечен огън по атакуващите противникови вериги и понеже те бяха вече значително разколебани от безумния удар на нож и бяха понесли много жертви, успя да ги отхвърли назад. Нашата позиция беше пак спасена.

-Мир на праха им! Да бъде вечна тяхната памет! …Така каза командирът на ротата, когато привечер, след затихване на боя, санитарите намериха и прибраха тленните останки на загиналите герои. Те бяха положени в обща братска гробница наблизо зад позицията, в защита на която беззаветно дадоха живота си. Един скромен кръст с имената им и с краткия надпис „на героите от железния взвод” беше поставен с благовейна ръка от техните другари от ротата. Да бъде, наистина вечна тяхната памет!


Тутракан


Как падна тая мощна крепост? – никой не би могъл да каже, защото там станаха събития, които не се подават на никакви правила. Духът на саможертвата и подвигът на себеотрицанието еднички могат да обяснят онова, което на пръв поглед изглежда необяснимо. Безумната храброст на атакуващите заля със своята вълна малодушието на защитниците и всред море от кръв и доблест се роди победата. Ние можем да кажем само едно: вечна слава на героите, които сплетоха този венец от истински лаври върху гордото чело на нашата родина! Нека не забравяме никога тяхното дело, което, може би, няма да е последното в нашата бойна история, но което сигурно ще остави в нея своята незаличима следа.


6-и пехотен Търновски полк обсаждаше Тутракан от изток, със задача да атакува и завземе фортовете № 8 и № 9.

Един ден преди главната атака противникът предприе излаз пред фронтовата линия с цел да разузнае разположението на нашите части. Една негова дружина излезе откъм селото Сарьол и се насочи към фронта на 15-а рота, която здраво окопана, чакаше да дойде моментът за действие. Ротата не знаеше нищо за настъпващата опасност, но командирът й бе взел мерки за охранение и скоро изпратеният от него напред разузнавателен патрул, под командата на един офицерски кандидат, му донесе за намеренията на противника.

За момент ротният командир се замисли какво да прави: дали да дочака противника и се опита да го отблъсне с огъня си от своята слабо укрепена позиция, или да го контра-атакува и разбие с изненада, за да го заблуди върху големината на нашите сили и да му отнеме всяка охота да напада?Второто беше по-присърце на нашите войници, които небяха свикнали на пасивна отбрана и чийто дух ги зовеше винаги напред. Ротният реши да атакува.


Между селото и ротата имаше гора, която благодприятствуваше на тоя замисъл. На войниците беше изкомандувано да снемат раниците си, които те оставиха в окопите, и да натъкнат ножовете. Набързо с ловки прибежки, ротата премина малкото пространство, което я делеше от гората, и навлезе под дървесата. В това време по изпратените окопи се изсипа градушка от снаряди, с които противниковата артилерия, очевидно, подготвяше настъплението на своята пехота. От тоя ураганен огън пострадаха само изоставените там раници и нашите войници със смях посрещнаха тая закъсняла и несполучлива ярост на противника. Те бяха вече в гората, която им даваше хиляди спасителни възможности и много преимущества.


Но и противникът се движеше из гората, та движението му беше също така скрито за нашите. ротният командир вече се канеше да пусне патрули, когато една сигнална тръба, съвсем наблизо, процепи тишината на гората. Нашите се взряха в посоката, от която идеше тоя силен тръбен звук, - вероятно сигнал за атака - и скоро откриха сините шапки на противниковите войници. В отговор на тази тяхна непредпазливост се чуха само няколко дисциплинирани залпа от страна на нашите и гръмко „ура” огласи простора. Българите се хвърлиха на нож.


Схватката беше кратка и кървава. Противниковите войници дочакаха удара, но неможаха да го издържат. Техните офицери, наистина, стояха отзад и ги насърчаваха с команди и сигнали, но нашите пък бяха начело на совите войници,давайки им личен пример как да се бият. Затова противникът скоро обърна гръб срещу стената от ножове, която идваше към него. Отстъплението на неприятелските войници скоро се обърна в бягство и те, може би, щяха да се отърват само със страха си, ако съседната 6-а рота не беше се притекла на помощ и, заобикаляйки ги във фланг, не беше ги приковала на място. Ония от враговете, които можаха да се спасят създадоха такъв ужас сред своите, че до вечерта пред фронта на ротата влееше пълно спокойствие.


На другия ден 6-и пехотен полк вече настъпваше към фортовата линия. Неговата 16-а рота под командата на капитан Караджов беше в бойна част и се движеше към форта № 8. Картечниците на противника усилено стреляха и косяха редовете й. за малко време техният страшен огън прикова храбрите Търновци на едно място. Забили глави в земята, те се мъчеха да се окопаят в малки стрелкови трапчета.


Скоро, обаче, им дойдоха на помощ нашите картечници. Нехаейки пред сигурната смърт, те излязоха напред, пред нашите вериги, и откриха огън със своите машини. Ротата отдъхна за миг под тази спасителна закрила. Но тя не искаше да остави саможертвата на картечниците си неотплатена. И ето, нейният храбър командир капитан Караджов се вдигна изведнъж прав, и, стиснал здраво в ръце една пушка, която беше взел от ранения до него войник – гордо и безстрашно, приличен някакъв полубог на смелостта и върховното презрение към смъртта – тръгна бавно напред, стреляйки спокойно и твърдо ,сякаш на учебна стрелба. За един момент той остана сам и се отдалечи на десетина крачки от ротата си.


Но изведнъж залегналите войници трепнаха. Какво от това че наоколо свирепствува злокобният вой на куршумите? Нали ротният е вече там? напред, момчета!” – извика фелдфебелът…”Напред” – подеха дружно всички и се вдигнаха като вълна на неочакван прилив към тъмната линия на форта. Героичният офицер изтърва своята пушка, падайки сразен от противников куршум! Но примерът му беше вече залазил всички и фортът беше много близко, за да не падне в ръцете на ония, които бяха решили да умрат, но да победят.


Ротата скоро достигна телените мрежи. Войниците вървяха все напред и напред. Ето, първите вече са всред мрежите и замахват с пушки, ножове и лопати – с всичко, каквото имат под ръка – за да разрушават тела и коловете. Мнозина падат там, но идващите зад тях вървят напред и все напред, до момента, когато блесват ножове и еква последното решително ура ,пред което противникът обръща гръб.


Пак 6-и пехотен Търновски полк.
Първата фортова линия беше превзета. На нея занощуваха морните герои. Нощта мина и утрото дойде – слънчевото септемврийско утро, което изгря над хоатичното безредие на боя, сякаш за да подчертае поражението на противника и нашата народна гордост. Предстоеше атакуването на втората укрепена линия на противника.


Полкът настъпваше бавно и предпазливо всред кукурузените ниви към края на Тутраканското плато, гдето беше последната отбрана на крепостта. Местността беше равно, но силно прикрита от високите – почти човешки ръст – царевици и от рядката гора, която тук –там пресичаше нивите. Усилени патрули вървяха пред полка и разчистваха пътя му от малките групи противникови войници, който след превземането на фортовете, бяха изостанали между първата и втората укрепени линии.

Те оказваха слаба съпротива и скоро биваха или пленявани, или отблъсвани с големи загуби. Настъпващите се движеха бавно и по друга причина: те трябваше да държат връзка със съседните части и да се стремят да не ги изпреварват.

Към 4 часа след пладне полкът вече наближаваше втората линия и се готвеше да атакува. Нашите батареи се бяха изнесли на нови позиции. Изведнъж изпратените напред патрули дотърчаха и докладваха, че многоброен противник в гъсти вериги се насочва към десния фланг на полка. Очевидно, той се готвеше да контра-атакува настъпващите наши части.
Малко след това из царевичака се мернаха и противниковите войници. Те се движеха бавно, но сигурно, използувайки прикритието на кукурузените стъбла.


По тоя начин те бяха успели да се промъкнат незабелязано на 50-100 крачки от нашите.
Моментът изискваше незабавно действие. За миг началниците изкочиха напред и се чуха гръмки команди:”Напред на нож!...Напред на нож!”…9-а рота се хвърли смело в контра-атака. Последваха я и 10-а и 16-а роти. Излязоха напред и картечниците, готови както винаги, да се пожертвуват за своята пехота.

Те откриха силен, унищожителен огън по близките вериги на противника…Започна след малко и ръкопашен бой, в който нашите надделяха и отбиха противниковата атака. Кукурузените ниви се изпълниха с трупове.

Но противникът настъпи веднага пак с нови сили. Неговите поддръжки, спирайки разнебитените предни вериги, упорито се хвърлиха на контра-удар. Те бяха вече значително по-многобройни и можеха да сразят нашите роти, които ръкопашният бой беше разделил и изтощил. Линията на полка беше почнала вече на места да се огъва. Още малко и победата ни можеше да се обърне в поражение.


Командирът на бригадата, обаче, бдеше. Той схвана веднага положението и, вземайки лично под командата си две роти от бригадата поддръжка, се яви всред огъня на застрашеното място, при десния фланг на Търновския полк. борците се окуражиха веднага от неговото присъствие и от личния му пример. Като лъвове се хвърлиха те върху гъстите вериги на противника и с вихрена атака на нож отново ги отбиха, тоя път окончателно.


Скоро, преследвайки разбития противник по петите, Търновци завзеха и втората фортова линия. Но те не спряха и там, а, увлечени от своя стихиен устрем и водени от своите храбри командири – от най-малкия до най-големия, прогониха противника от Тутраканското плато и се надвесиха над града.

Картината, която се разкри пред морните герои, минали през огъня на меч, за да дойдат до края на своето дело ,не може да се опише с перо. Трябваше да бъде човек там и между тях , за да види с техните възторжени очи нашата слава: градът, който гореше на отсрещния бряг, Дунавът – великанската ръка, по която нервно бягаха, подготвени от нашата артилерия, неприятелски монитори, и брегът на Дунава, гдето хиляди противникови войници диреха спасение и се хвърляха във вълните, които шумяха съчувствено, приветствайки българската слава…

Тутракан – венец от истински лаври върху гордото чело на нашата родина!




Човекът и скалата


Беше в завоя на Черна ,през есента на 1916 година. Стремският полк отбиваше жестоки атаки: противникът настъпваше с ожесточение срещу позицията на този полк, решен на всяка цена да я вземе. Неговата мощна артилерия жареше безмилостно скалистия хребет, зад който,е два окопани, нашите герои с желязно самообладание и стоицизъм се държаха здраво ,разчитайки в последния момент само на своите верни ножове. Денем и нощем траеха пристъпите и тяхното отбиване. Боят беше заприличал по своята героична упоритост на историческия бой на Шипка.
Най-жесток беше напънът пред позицията на 15-а рота, гдето противникът, изполузвайки местността, се беше най-много приближил. Пред фронта на тая рота имаше една издадена скала, която служещ като предна позиция. Тя беше заета от шест души наши войници, чието назначение беше да наблюдават и при случа , първи да посрещат с огън всяко настъпление. Противникът беше само на 15 крачки от скалата и употребяваше нечовешки усилия, за да я завземе, понеже тя много пречеше на успеха на атаката му. Четири дни той се мъчи да се качи на тая горда и непристъпна скала, но напразно: яка и непоклатима, тя криеше в своята каменната пазва шестимата български храбреци, които посрещаха с бомби всяко по-дръзновено приближаване. Купчина от трупове вече се търкаляше в подножието на това орлово гнездо. Най-сетне противникът беше сякаш сломен от коравината и упоритостта на скалата и нейните защитници: на петия ден до обяд имаше затишие. Борците си отдъхнаха. Те си донесоха от ротата рана и бойни припаси. Заредиха бомбите си и си починаха малко. Но тая временна пауза беше сякаш само едно коварство на врага. На пладне земята отново затрепера от адския огън на неговата артилерия. Заваля железен ураганен дъжд от снаряди, които с тежък тътен се разбивах о скалата или вдигаха облаци тъмен прах около нея. Задими се като в преизподня. Всред тоя невиждат дотогава артилерийски огън нашите шестима стрелци дълго стояха бдящи, прилепени до камъка, за да дочакат атаката на настъпващите петдесетина противникови войници, които си мислеха, че вече са ги избили. Но не: само един от защитниците беше покосен от адския вихър, а другите, претръпнали, чакаха последната решителна схватка. Очевидно беше, че те бяха решени да умрат на своя пост. Огънят на артилерията беше пренесен назад. Атакуваше ти бавно тръгнаха към скалата. Моментът беше върховен.
В тоя миг единият от нашите войници забеляза да се издига сигнален флаг откъм главната позиция на ротата. Той го посочи на старшия на поста. Последният го видя и разбра значението му: сигнализираха им да се приберат при ротата…
- Хайде, момчета, стига толкова-прошепна той, - викат ни да вървим при ротата…
Момчетата машинално прибраха оръжието и бомбите си. Само един от тях – сякаш не беше чул заповедта на старшията – остана неподвижен и спокоен. Той гледаше другарите си безмълвно и като че с ням укор.
- Павел Лазаров, - каза му подофицерът, - ти защо не се стягаш? Хайде, че няма време!
- Господин старши, мене ме оставете! – промълви той най-сетне. – Аз тая канара не я напущам! От тука аз със сто души мога да се бия!

Всички го погледнаха зачудено, но той остана невъзмутим. Старшият подофицер се готвеше да настоява и той да тръгне назад с тях, но сетне размисли и намери, че е прав: най-после поне един трябваше да остане, за да прикрие отстъплението на другите.
- Добре, остани за малко – одобри той. – Но щом наближим ние до ротата, изнизвай се и ти! Хайде момчета, - подкани той другите.

Безшумно, като безплътни сенки, петимата защитници на скалата отстъпиха към главната линия. Горе на нейният потъмнял от барутен дим връх остана само един – редникът Павел Лазаров, който, сякаш срасъл се с камъка, впери поглед напред.
Той стоя известно време така неподвижен. Но скоро разбра, че беше крайно време да действува: противникът беше достигнал до „позицията” му. – Без да обръща внимание на съск7ащите около него куршуми и на трясъка на бомбите, с които бяха обсипали прикритието му, нашият герой бързо започна да стреля на месо, оставяйки отвреме-навреме пушката, за да хвърля бомби. Като някакъв неуморим дух- духът на тая гранитна скала – той тичаше от единия край до другия и хвърляше смъртоносните черни бомби, тъй сръчно, сякаш имаше цяла дузина ръце. Той се движеше по върха, лек и безплътен, като че не беше човек. Отгде се беше взела тая несломима сила и това свръхземно безстрашие у този малък и невзрачен войник – това беше тайна, която самият Бог на войната и духовете на безумната храброст не биха могли да разгадаят. Скалата и той се бяха сякаш слели и излъчваха наоколо смърт и разрушение, за да спрат бесния пристъп на противниковата сила, който все повече се ожесточаваше . – „Не ще ги пусна тук!” – шепнеше с възторжена ярост дребният човек, в когото като че ли се беше вселил якият дух на скалата. А тя с майчина грижовност го закриляше и като че го окуражаваше:
„Дръж се, юначе, - те и сега нищо не ще могат да ни направят!”
Но всичко има свой край. Противникът скоро разбра, че на скалата има само един защитник. Група негови войници се доближиха до левия й край и се закриха зад него. От една страна бяха те, а от другата – само нашият герой. Положението му стана критично. Той вече едва ли щеше да издържи.
Тука, обаче, се случи онова, което става понякога в такива случаи. Отчаянието прави чудеса. Когато всичко е загубено, явяват се нови неподозирани сили, които ни помагат да се спасим. Същото стана и с Павел Лазаров.
Той беше сам. От противниците го делеше само скалата, неговата любима скала. Всякакъв път за оттегляне към ротата му беше отрязан, защото напущането на скривалището значеше сигурна смърт. И той реши: да стои на мястото си и, ако трябва да умре, поне славно да загине. За живота си вече не мислеше, но искаше да покаже как се умира.
Криейки се зад скалата, той дочу един от противниковите войници да шепне на другите:
- Той е сам! Той е сам!... Ще се кача горе да му хвърля една бомба!...
Павел едва разбра смисъла е на чуждите думи, но се сети за значението им. Той се приготви. Ето, от върха се подаде една глава, после една ръка и малка димяща топка падна в нозете му. Но той не беше изненадан, не се уплаши от дебнещата го смърт. Бърз като светкавица, той се наведе, взе бомбата, още неексплодирала, и я прехвърли обратно отвъд. Дочу се писък, после викове на чужд език, после всичко пак затихна. Ясно беше: върнал им го беше с лихвата.
Отстрани някъде затракаха картечници. Но нашият герой беше в самата пазва на скалата и зловещото съскане на техните куршуми само го разсмиваше. За един момент той си отдъхна и приготви бомбите си. Изведнъж обаче, не една, а две димящи топки засъскаха до него. Пак бомби, които някой незабелязано беше прехвърлил през върха. Павел вече беше обръгнал на това: той бързо ги вдигна и ги запокити напред, гдето те изтрещяла всред викове и ругатни. Почти радостен, той се качи горе на скалата, за да види ефекта от своята ловкост и започна да хвърля към замаяните противникови войници своя запас от бомби. Ужасени, те почнаха да бягат от тая дяволска скала и от тоя невъзможен човек. Павел тържествуваше. Струваше му се, че вече е победил и че патилата му са вече към своя край.
Но – не: имало още глава да тегли. Докато той бе на върха на скалата, един картечен куршум го опари по бедрото и го накара неволно да изохка и да се смъкне долу. А там смъртта го чакаше под нов образ: вдигайки глава, той видя, че към него се спуща един противников войник с натъкнат на пушката нож. „Тоя път ще се мре, помисли си Павел, но и този няма да хароса”… И той с последни сили се хвърли върху нападателя си. Не успял да вземе пушката си, той сграби неговата и с ръкопашна борба се помъчи да му я отнеме. . момент от епична борба, който никой художник досега не е нарисувал! Две здраво скопчени тела се търкаляха в подножието на скалата. Кръв шуртеше по зелената трева и по белите маргаритки, които се обгаряха от нея.
А там наблизо, в заника на умиращия ден, реката Черна равнодушно шумеше. Тя и друг път беше виждала подобни сцени, гдето хората, прилични на първобитни зверове, заловени гуша за гуша, си оспорваха земята край нейните брегове. За нея беше безразлично кой ще победи…
Дълго трая борбата на двамата около затихналата вече скала. Най-после храбрият българин и тоя път надделя. Може би скалата, която не беше равнодушна като Черна към изхода на тая борба, му помогна. С последно, нечовешко усилие той успя да блъсне от нея своя противник и да му счупи главата. После, изтощен, сам падна до него и дълго лежа, докато кръвта струеше от простреляното му бедро на влажната трева. Никой не го обезпокои, защото нощта беше настъпила и противникът , обезкуражен от дългата безплодна борба край скалата, се беше върнал на позицията си, откъдето само обстрелваше върха. Малко по-късно санитари от ротата прибраха Павел Лазаров още жив.
Така скалата и човекът, който беше корав като нея, победиха…


„След България!..”, Камен-Бранник


Артилерийското отделение на Х. Полк се превозваше от Южния фронт на Северния. Беше в надвечерието на започване военните действия с Румъния, в 1916 година. Отделението бе оставило на други батареи своите здраво укрепени позиции на Беласица – планина и натоварено на влак пътуваше към София, отгдето щеше да получи новото си назначение.
Влакът летеше покрай малки гари, или всред полето между пожънати ниви и полуобрани кукурузи. Беше септември. На товарните платформи, като сънни чудовища, стърчаха внушителните силуети на оръдията, от закритите вагони се подаваха от време на време загледани с носталгия в родните полета, бронзовите лица на войниците, а понякога провиждаха и главите на натоварените коне. На станциите хората слизаха и пак се качваха с машиналната сръчност на войника-фронтовак, привикнал на всичко и външно равнодушен към всичко. Но под тая непроницаема външност на привидно равнодушие се криеше копнеж по бащината земя, край която минаваха, сподавен от силно развитото чувство на дълг. А влакът летеше, приличен на стоманен змея, заключил в своята утроба сърцата и душите на хората и понесъл ги неизбежно към предопределената цел - новата война, която трябваше да донесе нови победи.
В единствения пътнически вагон бяха офицерите. Една част от вагона им служеше за спалня, а другата , с помощта на походни маси, я бяха превърнали в салон. Там в този момент, наближавайки София ги бе събрал командирът на отделението, за да проучи състоянието на батареите и да приготви своя доклад до военното министерство. Адютантът, млад поручик, но вече преживял всички боеве и походи на отделението, грижливо вземаше бележки, докато старият подполковник разпитваше батарейните командири, а последните с напрегнато внимание се мъчеха да не пропуснат нещо в отговорите си. Младите офицери от батареите бяха в съседното отделение в очакване „щабът” да си привърши работата, за да научат какво има да става. Накрая, когато всичко бе обяснено, записано и пресметнато, оказа се, че ще има нужда някой да остане в София, за да набави необходимите запаси от облекло и снаряжение, а също и да получи бойни припаси. Тоя щастлив жребий, който даваше възможност за няколко дневен престой в столицата, се падна на адютанта. Той цял просия от радост и се изчерви като момиче под закачливите погледи на по-старите офицери и завистливите подмятания на младите. Но разбира се, никому не се зловидя сполуката на другаря им: те дълго бяха делили радости и скърби, та бяха свикнали да се отнасят към нещата с фатализма на истински войници – кому какво да де съдбата!
Поручикът прекара утрото заедно с командира на отделението, когото трябваше да придружава до министерството и до разните щабове и складове. Към обяд той отиде, пак заедно с него, на гарата, гдето се сбогува с всички и им пожела „добър път”. Подполковникът дълго му дава разни наставления, след което влакът отнесе и него, и другите офицери, и войниците с оръдията и конете…Заминаващите, приятелски усмихнати, гледаха поручика, а той, отдавайки чест, дълго ги следи с очи до скриването им. Тогава младият офицер сне морно ръката си и – макар че предвкусваше радостта от неочакваното оставане в столицата – почувствува внезапно свиване на сърцето, като при загуба на нещо близко и скъпо. Той бе така срасъл със своята част, че дори и тая кратка раздяла го опечали за един момент…

Но скоро суетата на големия град го грабна. Той взе най-хубавия файтон от площада пред гарата, даде адреса на возача и, изпращайки оставените с него войници в артилерийски полк, гдето те щяха да чакат нарежданията му, весело махна с ръка за тръгване. Отиваше у адна своя роднина, чийто съпруг бе загинал в първата война. Там той бе живял като ученик и прекарал ваканциите си като юнкер. Незабравими юношески дни, от които бе му останал един светъл спомен: детските игри с Лили, нейната дъщеря, и – към края – и едно по-друго чувство, което се бе родило между двамата, но не бе имало време да се разцъфти. Затова сега ,седейки във файтона на пътя за тях, той забрави всичко – и теглилата на фронта, и възторга от победите, и другарите си, които току-що натъжено изпрати. Здрави дори и майка си в провинцията, на която трябваше да телеграфира, че ще я види след няколко дни, когато ще мине с влака покрай родното си място. Всичко изчезна пред мисълта за скорошното свиждане с Лили, чийто образ, затъмнен до сега от хиляди други неща, изведнъж светна в душата му и го ослепи с блясъка си. Малката скъпа Лили! Как ли ще го срещне тя?
А в това време колата завиваше по една странична улица и спираше пред познатата градинска ограда, над която висеше отрупаната с плод кайсия. Той плати, освободи файтона и взел в ръка пътната си чанта, позвъни с нескрита радост.
Излишно е да се казва ,че денят мина бързо . радушно посрещнат от майката и бабата на Лили, той с едва скривано нетърпение дочака нейното пристигане от университета. Още с първото виждане, след толкова годишна раздяла, и двамата почувствуваха , че времето, вместо да охлади чувствата им, бе свързало още по-здраво сърцата им. Почувсвуваха и друго: че са създадени един за друг и че тая има среща ще бъде съдбовна и за двамата. И странно им се виждаше как са могли да бъдат досега далеч един от друг и да мислят и вършат други неща, когато е било тъй просто да бъдат наедно и да се бичат. Мълнията на любовта сякаш падна върху техните глави и отвори очите им за нов живот, в един свят заключен досега за тях.
След обяда, който мина в тихата семейна атмосфера на малката къща, която сякаш му бе бащин дом, поручикът излезе с Лили. Те скитаха до късно вечерта. Тя му служеше за водач из столицата, от която през дългото стоене на фронта бе отвикнала. Обиколиха сладкарници, кинематографи, градини. Върнаха се късно за вечеря. Никога той и тя не бяха се усещали в такова крилато настроение и животът не им се бе виждал тъй розов. За един войник, който идва от фронта и отива пак там, какво значение има живота и какви надежди може да му носи? Но – странно нещо – поручикът не мислеше никак за несигурността на своето битие, а, цели отдаден на щастието, което кратковременно му се бе усмихнало, бързаше да се наслади на тоя мимолетен дар на съдбата. Такава е душата на влюбените и на героите: да обичат живота, без да се боят от смъртта.
И другите дни протекоха в същото сънно очарование. Така двамата млади не усетиха, че дойде последният ден, когато, поради привършване възложената му работа, офицерът трябваше да си замине. Оставаше им да прекарат една последна нощ заедно, а толкова много имаха да си кажат от онова, което се бе набрало в сърцата им през малкото часове на сладостна забрава, що изживяха заедно…
Последна нощ! – Тя ги завари седнали един до друг в малката беседка в градината, гдето старите ги бяха оставили, за да се наприказват и нагледат, може би, за сетен път.
Тъжна нощ!-
Луната едва надникваше в беседката. Те мълчаха. Лили бе сложила сестрински главата си на рамото на поручика, с оня унесен вид, който имат жените, когато очакват да се определи съдбата им от любимия мъж. А той грижливо държеше тоя скъп товар на рамото си и мислеше…В паметта му упорито звучаха красивите, но тъжни думи от писмото на Ботъова до жена му: „Венето, след България тебе обичам най-много!..”След България!...Да!
България беше другата, по-скъпата любима…Така го бяха учили, това трептеше в кръвта му и звучеше в сърцето му, като неотразима мелодия на стара, но незабравима песен, като песента на бойните поля като металната симфония на куршумите, на гранатите, на „ура” и „Шуми Марица”. И той мислено виждаше своите другари, които остави на софийската гара във влака, отиващи към нови подвизи и слава, пак за нея – за България…Не -. Той трябваше да отиде при тях спокоен, горд, и смел! Не- той не можеше да има друга обич…Лили, ти напразно си тъй приказно хубава под сребърното сияние на луната!. Очите ти напразно мамят с обещанието на упоително любовно щастие! И напразно прозира през тях твоята детски невинна, готова на всеотдайност душа…”Остави тази песен любовна, не вливай в сърце ми отрова!”…
Поручикът леко отстрани доверчиво склонената на рамото му главичка и каза, с някакъв несвой глас:
- Хладно е, Лили, може да настинеш. Трябва да се прибираме!
Едва тогава младото момие погледна човека, на когото се готвеше да даде сърцето си. Той бе сякаш съвсем друг: нито следа от веселия, офицер, от скъпия другар, с когото тя прекара няколко незабравими дни и с когото я свързваше едно много нежно минало. Сериозен и блед, сякаш надрасъл себе си, той я гледаше все още с обич, но вече и с горчивина, и с една необяснима тъга в погледа. Какво ли му е станало?...В първия момент тя не можа да разумее промяната. Но после и тя се замисли. Дойде й на ума, че на утрото той заминава и---къде заминава? – Там, откъдето едва ли ще се върне, там където го зове повелята на неговата мъжка природа..”Там, где е все в кърви обляно” – прозвуча и в нейната душа мощният израз на Ботьовата песен…

И тя разбра тогава, че той няма нищо да й каже, че неговото сърце, ключът от което беше за миг в ръцете й, се заключва отново – може би, за винаги- не защото не я обичаше, но …защото не можеше да я обича…
Лили разбра…
И, когато той повторно й каза – „трябва”, тя с детска покорност се остави да я отведе в къщи и да се сбогува с нея. Там, може би, тя плака в стаята си цяла нощ, но той никога не узна това…Както и тя не узна ,че и той не мигна през тази нощ…


Два дни по-късно един млад офицер яздеше на буен кон из горите на Делиормана, към границата, гдето трябваше да догонва честа си.





Коледна приказка

Зимният ден преваляше. Батареята, прилична на огромна змия, бавно пълзеше из тесния горски път, под вековните дъбови дървета с оголели вече ,отрупани в сняг, клони. Беше странно тихо – не се чуваше ни човешки глас, ни конски тропот. Сякаш всеки шум замираше в студена влага на въздуха, или бе заглушаван от леко падащите снежинки. Пък и хората, и животните бяха тъй изморени, че се движеха като на сън.


Вече дванадесетина дни те вървяха и се биеха почти денонощно, докато стигнат до този далечен северен предел на обширната Добруджа, в тази стара гора, близо до Дунава, при града Мачин, Голямата река още се не виждаше, но нейното присъствие се чувсвуваше по влагата, а пътят през гората водеше ясно към нейните заледени брегове.

Противникът се бе вече прехвърлил оттатък реката и само части от задната му охрана едва удържаха напора на нашите войски, които бързаха да завземат и последните опорни точки в тая древна прародина на българщината. Мачин беше паднал вече и предните наши войски съкрушаваха последната неприятелска съпротива на нос Бужеку, срещу Браила.
Из гората се движеха наши резервни части, от които едва ли щеше да с стане нужда в този последен бой. Беше нощта срещу Коледа на 1917 година…

Скоро батареята стигна на една широка поляна всред гората, гдето в настъпващия мрак лумналите буйно огньове показваха, че тука вече са се настанали пристигналите по-рано части. Имаше и други батареи, а също и пехотни роти. Едни бяха на поляната, а други се бяха заслонили край пътя в гората и там, на една дълбочина от километър и повече, светеха гостоприемно бивачните им клади. Тъмната заснежена гора изведнъж доби уютен вид. Батареята също се присъедини към тоя оживен човешки мравуняк и хората се разбързаха да приготвят всичко необходимо за предстоящата почивка и нощуване. Умората и сънливостта им ги напуснаха и със смях и глъчка те накладоха огньове и развиха палатките си, разравяйки дебелия сняг, за да очистят място за конете и да навържат коновръзите им.


Половин час след пристигането, походните кухни раздаваха вече топла вечерна храна и войниците, наклякали край огньовете, се хранеха и съгрява, за да наваксат изгубеното от умората и студа. Офицерите също се събраха пред палатката на командира, край един голям огън.
- Знаете ли, господа, - провикна се по едно време командирът на батареята, че тая вечер е Бъдни вечер?
- Май че всички сме забравили, а пък и календарът тази година е нов (беше по времето ,когато ставаше смяната на старостилния календар с новия).
- Наистина, господин капитан, обади се един от младшите офицери, днес е 6 януари, а по стар стил – 24 декември. Вярно е, че е Бъдни вечер…


Другите учудено-радостно погледнаха към командира си и се усмихнаха с детски-щастливи усмивки. Размениха се коледни поздрави и бе извикан фелдфебелът на батареята, за да му се каже да съобщи на войниците. Но той каза ,че те вече знаели: „агенция редник”, както тогава се казваше, била вече оповестила, че е Рождество Христово.

И, наистина, откъм войнишките палатки вече долиташе доста оживен шум. Скоро почнаха и песни, и провиквания: по всичко изглеждаше, че войниците не бяха само вечеряли, а бяха и посръбнали…Никой не знае догде войника намира винаги всичко, което му трябва: всред най-голямата пустиня той може да ви достави вода ,в най-безлюдното място – да намери месо и продукти за казана…

А колкото за вино и ракия, имаше специалисти, които сякаш бяха родени в Канна Галилейска…И после – не беше Добруджанската земя, където тия неща липсваха, стига да умееше да ги подириш и да ги запазиш на време.
Така, че офицерите не бяха никак зачудени, когато видяха след фелдфебела да пристига артелчика с шише ракия и дамаджана хубаво червено вино:
- От Черна вода още го пазя, поверително докладва той. А сетне измъкна от невиделица и пушено свинско, и овча пастърма от оная, която през време на боя съхнеше по чергилата на обозните коли. – Такъв магьосник бе тоя артелчик!

Командирът и офицерите се трогнаха. Наредено бе батареята да се строи. Капитанът паздрави войниците с празника. Гръмко ура разбуди задремалите черни дървета, които приветно разсипаха сняг от натежалите си клони. Ура и песни долитаха вече и от съседните бивакиращи части, гдето също бяха почнали да празнуват тази забравена Коледа…


А имаше какво да се празнува. Това не беше обикновената Коледа в родината, там на юг. Тука, в тази стародавна добруджанска земя, Христос сякаш двойно се раждаше, веднъж, за целия християнски свят и втори път – за нейната свобода, която тия почернели, брадясали и морни нейни синове бяха извоювали с много битки и много теглила.


- Честито 1917-то Рождество Христово! – поздрави командирът най-после и своите офицери..Бог добро да дава!...След това и те почнаха веселбата си край огъня.

Край високо лумналите пламъци на бивачните клади, захвърлили всякаква грижа и умора, войниците тъй искрено и непринудено се веселяха, както, може би, никога в живота си не бяха го правили нямаше вече да го правят. Преминали през огън и меч, за да дойдат до тая далечна северна земя, някога стара тяхна бащиния, те живо чувствуваха величието на момента и цената на своя подвиг. Не ги опечаляваше нито отдалечеността на техните родни огнища, гдето сега също искряха бъдниците, нито споменът за другарите им, които оставиха кости там – назад, из безкрайните поля на Добруджа. Те се бяха били храбро за благото на едните и бяха добре отмъстили за кончината на другите. Цялата земя, от устието на Дунава до брега на морето ,беше вече наша!...
- Момчета, беше им казал капитанът, в тая древна гора са станували някога войските на хан Аспаруха, за да се бият отпосле и да завладеят цялата славянска земя, поробена от гърците…Тук тогава, Христос – българския Бог – се бе родил за пръв път. Тогава българите дойдоха от север, за да отидат на юг, чак до Балкана. Сега пък ние идем от Балкана пак тука ,в този далечен север, за да празнуваме второто Рождество Христово на България ,на нашата скъпа родина…Да живее България!..

И момчетата, загледани в летящите искри на огъня и заслушани във веселите песни, които някой техни гласовите другари пееха, сякаш виждаха ония стари прабългарски дружини, насядали като тях край буйни огньове и унесени като тях в шумно веселие на бранници, победоносни и несломими. Миналото оживяваше в техните сърца и души, за да оплоди настоящето и да го утвърди в неговата горда същност…Не, друга такава Коледа те никога вече нямаше да преживеят…


Войниците дълго се веселиха в онази вековна дъбова гора, всред снежната нощ…
А после, когато заспиваха,сгушени в заринатите от снега палатки, или заврени до загасващите огньове, никой не можеше да знае за какво сънуваха те, тия морни бранници, видели толкова много изпитания и дошли от толкова далечни и незнайни пътища. Само часовите бдяха над техния тежък сън и само радостта от една сбъдната мечта озаряваше неговите тъмни дълбини.
Командирът на батареята и един от младите офицери също бодърствуваха, като часовите. Много развълнувани, и двамата напразно се подканяха да си легнат. Сънят бягаше от техните уморени клепки, а очите им упорито се взираха в нощното великолепие наоколо.


Луната бе изгряла и осветяваше причудливите форми на дърветата, по които снегът се бе натрупал като украса върху коледна елха..
- Сякаш картинка от някаква стара детска книга, от ония с хубавите приказки, които някога ми подаряваха за Коледа, - каза младият подпоручик замечтано.
- Да, мойто момче, потвърди капитанът…Но животът – за жалост- не е приказка…Аз се боя, че хората не са се прибрали още в палатките си и могат да настигнат край загасналите огньове. Трябва да се прегледат също и конете, дали са добре разтъркани и покрити и дали са здраво вързани. Опасно е да не задремят и часовите. Елате, ако обичате, да обиколим бивака!...


Младият момък пъргаво скочи и тръгна след командира си. Луната вече ги осветяваше ярко. С техните сериозни и загрижени лица, те приличаха странно на някакви подвижни статуи на дълга, слезли от своите подножия, за да обходят станът и старата задрямала гора. Снегът хрущеше под стъпките им и тоя остър звук, не по-малко от думите на капитана, ги пробуждаше и ги възвръщаше към неумолимата действителност…
Приказна сякаш изчезваше…
Но – не! – Тя не изчезна съвсем. Тя остана да живее в спомена им, в спомена за оня чудна предколедна нощ, която те преживяха тогава – там, далече на север, в оная стародавна българска земя, за която се бяха били храбро…








Един спомен
Поручик М. Ви се представлява, господин полковник! Искали сте да ме видите… 
Изпънат като струна, но приветливо усмихнат, един млад поручик стоеше пред не много стар полковник от запаса, който с някакво чувство на умиление и възторг го гледаше и му подаваше ръка. Поручикът стисна ръката на тоя симпатичен възрастен господин, който му се стори изведнъж близък като роден баща. Някаква необяснима сърдечна връзка изведнъж се установи между тия до тогава непознати хора. Единият беше строеви офицер, току-що напуснал стана на частта си, за да дойде на официалния обяд, който се даваше след парада на участниците в последните маневри. А другият бе гост на тия маневри, полковник от запаса.
  • Майорът, който бе довел поручика, за да го представи на своя бивш съслужбец и началник, го посочи с думите:

    - Ето това е момчето, господин полковник! Сега, мисля, че съм свободен.

    И като се поклони леко, той ги остави да си поговорят насаме пред палатката на полковника.
    Последният гледаше младия офицер като хипнотизиран. Той помълча един момент и после, сякаш събуждайки се от някакъв сън, протегна ръка и потупа по рамото младия човек, може би, за да се увери, че наистина е буден.


    - Каква чудна прилика, промълви най-сетне той. Преди малко, като ви гледа да марширувате пред взвода си на парада, все още се съмнявах дали вие сте синът на моя скъп приятел, покойния капитан М.

    Затова пожелах да видя и помолих дружинния ви командир да ме запознае с вас. Но сега виждам, че не съм се лъгал: наистина много приличате на баща си. Виждам го като жив пред мене. Той бе тогава малко по-стар отколкото вие сте сега, но и той носеше мустаците си бръснати и лицето му бе също тъй загоряло от слънцето, като вашето.

    - Вие сте били приятел на моя баща? О, господин полковник, разкажете ми нещо за него! Аз го зная само от портрет.

    Аз съм бил едва на една година, когато той е загинал при Тутракан. Той ме е виждал само в люлката. А аз – а аз никъде не съм го виждал.
    Поручикът говореше възбудено, с радост и болка едновременно – радост че вижда един човек, с когото баща му е бил близък някога, и болка от спомена за него.
    Полковникът схвана това и замълча отново, за да обмисли какво да прави. Той разбираше, че не бива да каже всичко на това мило момче, сина на неговия любим боен другар. Той вече съжаляваше, че се бе поддал на неудържимото желание да види младежа, което го бе обзело, когато го зърна пред стройните редици на парада. Но той разбираше също, е не може да остави без обяснение странната си постъпка и без удовлетворение копнежа на един син да чуе нещо за своя дълго оплакван и никога невидян родител. Затова, сподавяйки вълнението си, той бързо се овладя и с любезен, но не вече интимен тон заговори:
    - Прощавайте, драги поручик, че ви обезпокоих. То беше един каприз на стар войник. Като ви видях пред строя, вие ми напомнихте вашия баща, с когото служих някога в един полк. но в надвечерието на Световната война мен ме преместиха в друг полк и аз загубих дирите му след това. Чух само ,че е загинал в боя при Тутракан. Бог да го прости! Много ми е мъчно, че не мога да ви разкажа нещо повече за него. Но ний бяхме много близки приятели в полка…Затова, като ви видях, ми домиля много и поисках да разбера дали наистина сте негово момче. Простете ми!

    Полковникът виновни се усмихна, толкова повече, че и в душата си чувствуваше всичката лъжливост на своето любезно, но сухо обяснение. Те поприказваха още малко на общи теми, споделяйки впечатления от маневрите и парада, и побързаха да се разделят, понеже полковникът искаше да съкрати мъчителната за него среща, а поручикът ббързаше да отиде, като по-младши, по-рано на обяда.
    Когато остана сам, полковникът се замисли дълбоко. Той загуби всяко желание да отиде на парадния обяд, а пък се чувстваше и някак уморен от преживяното вълнение. Седнал на походния стол пред палатката си, той се загледа през хълмистото поле някъде далеч на север и мисълта му го отнесе на други места и в други времена…


    …Беше в началото на септември 1916 година, там, пред страхотните фортове на Тутракан. В малкото село, изложено на обратния склон на един дълбок дол, на чиято отсрещна страна бе силно укрепената позиция на противника, тяхната дружина настъпваше, използвайки за прикритие от убийствения пушечен, картечен и артилерийски огън редките къщици на селото или случайните извивки на дола. Неговата рота бе в съседства с ротата на капитан М. И двете трябваше да атакуват близки един до друг участъци. Това бе накарало двамата млади командири, които бяха неразделни приятели, да вървят наедно, на вътрешните флангове на ротите си, за да могат да държат връзка и да действуват задружно. Весели, обладани от безгрижието на младостта, те се движеха един до друг и, въпреки сериозността на положението, се шегуваха. Войниците им, гледайки ги така засмени, също добиваха оня кураж, който е тъй необходим, за да се върви напред, въпреки усиления огън и близостта на противника. Понякога, в тежки моменти, веселостта е последна опора ,която човек има пред лицето на смъртта.


    А тя – смъртта – косеше немилостиво наоколо, равнодушна към страданията на ранените и към върховната жертва на ония, които падаха за да не станат вече. Като в някакъв унес, младите офицери слязоха с войниците си в страшния дол, току пред самия форт, при атаката на който ротите им щяха да вземат участие. Там прилепнали до земята в набързо изровени окопчета, те застанаха на последна стрелкова позиция.


    Беше дошло времето да действува ножът. Противникът яростно стреляше от своите дълбоки окопи с пушките и картечниците си, а неговата артилерия беше струпала цялата си огнева мощ в тясното пространство пред телените мрежи и вълчите ями на форта. Още миг и нашите пехотинци трябваше да се надигнат на атака, за да преодолеят и тая последна опора на врага и да изтръгнат победата с ръкопашен бой. Нашата артилерия почваше да пренася стрелбата си по самите противникови окопи и зад тях, защото вече бе разрушила препятствията.


    В тоя миг, смъртта, с която двамата другари офицери се бяха шегували до тогава, коварно си отмъсти: един неочакван куршум свали капитан М. тъкмо в момента, когато той ставаше, за да поведе войниците си на нож…Той едва бе смогнал да извика: „Напред, юнаци!...След мен!...” и падна… Падна, сразен право в челото ,без да продума, без дори да може да погледне своя другар…
    Полковникът си спомни острата болка, която изпита тогава, при внезапната смърт на човека, с когото братски бе споделял ужасите на боя. Но тая болка трая само един миг. Нямаше време дори да затвори очите му: дългът го зовеше повелително и неотразимо да върви напред.
    Той застана пред двете роти и, повтаряйки предсмъртния зов на загиналия, стремглаво ги поведе към смъртта и…към победата.
    ……………………………………………………………………………………………………………………………………………………
    Едва късно вечерта, когато победата бе осигурена, той се върна на лобното място на своя другар. Намери трупа му и горчиво го оплака. Погребаха го след това, при колебливата светлина на няколко свещи и фенери, в черковния двор на селото. Един скромен кръст с името му остана да сочи гроба. …Тоя далечен гроб ярко завладя спомена му…Там, в оная дивна земя на нашите праотци, има и други такива безкръстни гробове. Той сам едва не остави своя: отечеството иска жертви и пред неговото величие ние смирено трябва да ги дадем.
    Но през оная нощ – той си припомняше сега добре – след умората на кървавия боен ден, една особена нежност към починалия му другар го беше овладяла. Той дълго стоя тъжен и замислен край прясно заровения гроб, и накрая, благочестиво взе в кърпата си една шепа пръст от земята, в която го оставяше, като част от сърцето си…И после дълго пази тая пръст в едно малко ковчеже, в което пазеше и други бойни спомени…


    А сега – случаят го срещна с родния син на неговия скъп приятел. Какво можеше да му каже той?...Не, по-добре бе така, че нищо не му каза?
    Трябва да тачим свято паметта на мъртвите ,но да щадим и духа на живите! Защото нашата родина чака нови герои за свободата си…Няма полза от сантименталностите.
    Тая мисъл го ободри и полковникът бързо почна да се стяга, за да отиде на обяда, там, при младите ратници, които ковяха новото оръжие, за да довършат старото дело…