05 март 2020

ГЕНЧО ХАНДЖИЕВ - СЪДИЯТА ЧОВЕКОЛЮБЕЦ





ГЕНЧО ХАНДЖИЕВ

(11 юни 1858 – 29 юни 1935г.)



Тук представям един забележителен български юрист от края на 19 и първата половина на 20 век, който е виждал ролята на правосъдието не само като наказание и въздаване на справедливост за извършените престъпления, но и като превъзпитание на престъпниците, което е в полза на обществото.

Бил е Подпредседател на Софийския окръжен съд.
Той е създател и пръв председател на Дружеството за борба с детската престъпност и покровителство на затворниците - 1917г., като и на първия у нас Дом за малолетни престъпници в кв.Павлово, София, наречен "Дом на човещината" - през 1921г.


Особено внимание Генчо Ханджиев е отделял на борбата с малолетната престъпност (днес терминът е непълнолетни).

 Той е виждал, че голямата част от тази престъпност се дължи на условията в които живеят децата извършили съответните деяния.

Вярвал е, че те могат да се превъзпитат, като се отделят от общите затвори в специални изправителни и възпитателни заведения.  

Получава подкрепа за своята борба от видни личности като Екатерина Каравелова, писателя Тодор Влайков и др.

Полемизирал е, чрез редица публикации за необходимостта за провеждане на политика за борба с малолетната престъпност.

Взел е участие и в дискусиите дали съдиите да бъдат несменяеми или изборни.

В края на тази страница, са сложени  някои негови публикации от онова време, които не могат да се намерят в интернет. 
Генчо Ханджиев има полубрат от втори брак на майка му, Лазар Ц. Тошев, който е мой прадядо.

Неговият син - дядо ми Стефан Лазаров  Тошев също става юрист - адвокат, прокурор, съдия.
В близки отношения е бил със своя чичо Генчо Ханджиев и е споделял неговите човеколюбиви идеи.

От моя чичо -  неговият по-голям син Светозар Ст. Тошев, съм чувал, че когато е осъждал и изпращал някого в затвора, дядо ми Стефан след това му е пращал колет с хранителни продукти, за да покаже, че го е осъдил, не защото го мрази, а защото е нарушил закона.

Описаната от Виктор Юго психологична трансформация на каторжника Жан Валжан, в "Клетниците",под влиянието на епископ Монсеньор Мириел, очевидно е бил силно въздействащ пример, за това, че промяната в престъпниците към добро е възможна.

Още повече, когато става въпрос да бъдещето на млади хора, още непълнолетни и незрели.

Интерес би представлявала и историята на една от дъщерите на Генчо Ханджиев - Първата българка, дипломиран пилот в САЩ - Олга Ханджиева.

Публикуваните тук снимки и документи на Генчо Ханджиев, са от нашия семеен архив.

Лъчезар Тошев




ГЕНЧО ВЪЛЕВ ХАНДЖИЕВ (11 юни 1858 – 29 юни 1935) – юрист. Роден в Севлиево.

След смъртта на баща му, майка му се омъжва за Цоню Тошев, от когото има син Лазар Тошев - полу-брат на Генчо Ханджиев.
Син на Лазар Тошев е юристът Стефан Тошев.

Генчо Ханджиев учи първоначално в Севлиево, а след това в Самоковската семинария и  в Киевската духовна семинария.

Заминава да следва медицина в Париж.
Поради липса на средства се връща в Севлиево, става учител, а след това главен учител на основните училища и директор на класното училище.

Със спестените пари завършва право в София.

Работи като съдия в Добрич и Шумен, следовател в Плевен и Враца.

Съпругата му е Параскева Мацанкиева - Ханджиева, от която има 4 деца - Стефан, Христо, Вяра и Олга.

Бил е Под­председател на Софийския окръжен съд.

Основател и Председател на Дружеството за борба с детската престъпност и покровителство на затворниците.

Основател на „Дома на човещината“ в София, кв. Красно село.  Умира в София.















Домът на Генчо Ханджиев в София, ул. Св.Иван Рилски




Семейството на Генчо Ханджиев. Детето вдясно е Олга. Човекът с меката шапка в средата е дядо ми Стефан Лазаров Тошев




Семейството на Лазар Тошев




Семейството на Лазар Ц .Тошев и Нанка х.Иванова-Тошева, с децата Стефан , Анка и Стефанка




Портрет на Лазар Цонев Тошев - брат на Генчо Ханджиев, художник е синът му Христо Л.Тошев











Бюст  на Генчо Ханджиев, поставен някога в създадения от него "Дом на човещината" в София. Под него имало надпис "От признателните питомци".

Снимката се публикува с любезното съдействие на внучката на Генчо Ханджиев г-жа Румена Стефанова Игнатова.



Дарителският фонд "Генчо Ханджиев"

На 27 авг. 1930 г., в изпълнение на обещание, дадено през студентските години, и воден от желанието да  подпомогне своите „млади съграждани, които, бидейки бедни, нямат средства да сдобият своето висше образование“, завещава 100 хил. лв. за образуване при Министерството на Народното просвещение на фонд на негово име.

Волята му е, когато капиталът достигне 500 хил. лв., от лихвите му да се издържат един студент по медицина и един по история.

Пред кандидатите за стипендия поставя следните условия: да са бедни, но трудолюбиви, да имат примерно поведение и отличен или много добър успех.

Специално се подчертава, че могат да кандидатстват само негови роднини, съграждани или младежи от околията.

Кандидатите се избирали от учителския съвет на най-висшето училище в Севлиево, след като предварително са одобрени и препоръчани от Общинския съвет.

В завещанието точно се регламентира редът на отпускането на стипендиите. Първо се дава стипендия по медицина.

 След завършване на образованието си лекарят се задължава в продължение на 3 години да работи в Севлиево или околията.

През това време лихвите се поделят между Севлиевската община и читалище „Развитие“ в града за набавяне на дрехи и обувки на бедни ученици и за закупуване или премиране на книги по медицина, история и география, както и на съчинения, които „вдъхват любов към родината и родния край и способстват изобщо за повдигане на умственото съзнание и моралния уровен на младежта“.

След изтичането на този тригодишен срок, при същите условия и задължения се отпуска следващата стипендия – този път по история, и т.н.

За изпълнители на завещанието са посочени кметът на Севлиево, председателят на читалище „Развитие“, директорът на местната гимназия и още двама „честни и почтени граждани“, избрани от тях.
Основните клаузи в това тайно завещание са потвърдени в публично завещание на Г. В. Ханджиев от 19 юни 1935 г.

На основание на тези две завещания, със заповед от 30 септ. 1935 г. Министерството на Народното просвещение учредява фонд „Генчо В. Ханджиев“.
 Към 1 ян. 1939 г. той разполага със 132 600 лв. капитал, а към 1 ян. 1948 г. – с 285 хил. лв. Тъй като фондът не достига предвидения капитал от 500 хил. лв., стипендии от него не са изплащани.

Фондът е закрит през 1948 г., когато средствата от фонд „Завещатели и дарители“ при Министерството на Народното просвещение се вливат в държавния бюджет.

ЦДА, ф. 177 к, оп. 4, а.е. 51, л. 1–7; а.е. 148, л. 1–46; оп. 7,а.е.  89, л. 189, 232; Обществено подпомагане, № 13–16, 15 юли – 31 авг. 1935, 55–56. (K. Aнчова)



Историята на Олга Генчо Ханджиева – Велер, по разказа на нейната дъщеря Джулия Велер. 



Генчо Ханджиев с дъщеря си Олга



Когато моята майка е била още дете – в София, тя е мечтала да лети - разказва дъщеря и Джулия Велер. 

В съседното жилище тогава е живял един млад мъж – Асен Йорданов, който заминал за Америка и станал там изпитателен пилот. 
При връщанията си в София Асен Йорданов разказвал на малката Олга рази завладяващи истории от неговото пилотиране. (Това е същият Асен Йорданов, който е създател на самолета Боинг - б.м. Л.Т.)


Но …“Момичетата не пилотират самолети“.


Това е било вярно за България, особено ако момичето е дъщеря на съдия във Върховния съд.
Нейният баща Генчо Ханджиев е бил прогресивен човек, учил в своята младост в Санкт Петербург и Париж.
Той е осигурил на дъщерите си Олга и сестра и Вера същото образование, както и на двамата си синове.
Но когато Олга е заявила, че иска да лети, тя е знаела, че майка и Параскева Мацанкиева няма да се съгласи. 
Майка и се интересувала от красиви дрехи, партита и от своето социално положение. 

Когато веднъж тя видяла дъщеря си Оля облечена с панталон - по мъжки, тя казала „О Боже, какво съм сторила, за да заслужа такова лошо дете!“








Когато станала на 17 години, тя прочела обява на правителството за конкурс за машинописки, за посолството в Атина.
Не знаела нищо за писането на машина, но желаела да види света.
 Тогава тя си купила пишеща машина, преписвала текстове от книги и на състезанието спечелила. 

Баща и разрешил тя да замине, въпреки несъгласието на майка и.
Прекарала чудесна година в Гърция, но мечтата и да лети не я напуснала. 

През това време тя получила от своя приятел от детинство Асен Йорданов една от неговите книги надписана “На Оля – първата жена-пилот!“
Връщайки се в София, Олга се записва в Университета да учи философия. 

Веднъж, връщайки се в къщи, тя заварила по-големия си брат Стефан заедно с един чужденец, който внасял кожи от Канада.
Той бил българин на име Габриел Габриел, емигрирал в Канада, посещавал горите и купувал от ловците кожи, които изнасял от Канада за България.
Скоро той предложил брак на Олга, но понеже бил 12 години по-възрастен, тя отказала със смях.
Тогава той изиграл една силна карта – разбрал за нейната мечта да лети.
-          Чували ли сте за Амелия Ерхард ? – попитал той?
-          Разбира се – отговорила Олга. Пилотката Амелия Ерхард била неин идол.
-          Тя не единствената жена – пилот, отговорил Габриел. – Има още много. Ако Вие дойдете с мен в Канада, ще може и Вие да се научите да летите. Олга почувствала, че сърцето и спира. Веднага си спомнила за историите разказвани от Асен Йорданов и новите самолети, които той изпитвал.
-          В такъв случай приемам – отговорила Олга.


Месец след това Олга и Габриел се оженили в църквата Св. София. Нито майка и, нито брат и Стефан били радостни от това събитие.
-          Ще бъдеш ли там щастлива?-попитала я сестра и Вера на раздяла.
-          Когато  стана пилот – да! Ще бъда много щастлива! – отговорила Олга.










От този брак те не са имали деца. Габриел изпълнил обещанието си и осигурил на съпругата си обучение в пилотаж. 

 Успяла да си купи „втора ръка“ самолет „Вако“ (Waco  bi-plane) от Мичиган с който тренирала.
Когато получила лиценз за пилот, тя постъпила в компанията „Къртис Райт Флайинг Сървис“ (Curtiss Wright Flying Service)
 
Така тя станала първата българка с диплома за пилот. 

Олга споделяла, че най-щастливият ден в живота и бил, когато за първи път пилотирала сама.

В почивните дни, Олга редовно участвала в авио-шоу.
През 30-те години на 20-век, самолетите не са имали много от сегашните устройства и всичко е зависило от уменията на пилота.

-          Когато правиш лупинги, в един момент може да загубиш представа в каква позиция си спрямо земята. Затова в джоба си винаги имах моливи и в такава ситуация, изваждах един и го пусках, за да видя в каква посока ще падне. - казвала на дъщеря си Олга.



 Преди да се откаже от полетите, Олга се върнала в България и била поканена да инспектира българските военновъздушни сили. Запазена е снимка от този момент.


Картичка изпратена от Олга Ханджиева на нейния първи братовчед Стефан Л. Тошев




Когато Габриел починал Олга се омъжила през 1945г. за втори път – за Харолд Ралф Велер (1916-2002г.) от Кралските Канадски военновъздушни сили.
По време на войната самолетът му бил свален във Франция. Той оцелява, но е заловен от германците и пратен в концентрационният лагер Нацвайлер и след това в Дахау.
Освободен от американските войски през 1945г.

Съобщение за втория брак на Олга във в-к Газет (Монреал) 23 юли 1945
С Олга се установили в Монреал и имали две дъщери – Джулия и Нина и внуци Олга, Анет, Сула, Ники, Алекс и Дейзи.
Те не са искали да култивират омраза към германците, въпреки страданията на Ралф и затова децата им знаели не само английски, но и немски.

Олга се преместила  във Вашингтон, а след това в Ню-Йорк. Работила като модел на магазин за палта.

Починала е през 1977г. от рак на езика.




Харолд Ралф Велер




ПРЕСТЪПНОСТТА У МАЛОЛЕТНИТЕ

ГЕНЧО ХАНДЖИЕВ


(Издание на Дружеството за борба с детската престъпност и покровителство на затворниците, София, Печатница „Либерален клуб“ – Б.А. Кожухаров, 1922г.)


Днешната углавна политика у всички цивилизовани държави в Европа е изхвърлила съвършено стария прийом и ред за физическото и телесното наказание като : биенето с тояги, камшик, юмрук, шамар и пр. както и изуродване и осакатяване на тялото чрез отнемане на разни части от него, като откъсване на крак, ръка, уши и пр.

Първи извикаха съжаление, състрадание и милост към телесните наказания ония невинни жертви, невинните деца-престъпници, които по стечение на обстоятелствата, които ги окръжават, са станали случайни престъпници и е трябвало да бъдат екзекутирани със закоравелите злодеи по един най-жесток и немилостив начин : Отнемане на оная част от тялото с която са извършили престъплението.

За тези много невинни деца у някои учени и хуманни хора се породи мисълта за вменяемоста и невменяемостта на малолетните престъпници. Тази мисъл породи въпроса за преценката на детската душа и детското разумение и разбиране последствията на дадени действия.

Тя предизвика обсъждане на въпроса за детския умствен уровен, в свръзка с вменяемостта и отговорността.


Още в средните векове се чуваха отделни и единични гласове в защита на малолетните престъпнци, които се водеха с десетки на ешафода и се изгаряха живи, защото са имали наивността и глупостта да кажат пред съдията, че са видели някой светия или са чули гласа на дявола-козел, от което се вадело заключението, че обвиняемите са имали работа с дявола.

Но тези гласове са били заглушавани и завличани от народната вълна, благодарение на тогавашното обществено невежество и понятие за детската душа.

Едва във втората половина на 17 век, в Русия във времето на Екатерина II, по нейна заповед без всякакъв закон са премахнати телесните наказания върху малолетните деца-престъпници, както и върху лудите.

До това време децата, наред с възрастните са били осъждани на смърт чрез обесване, застрелване и пр. и на всички видове телесни наказания – поносими или не, за тях.

Едва в началото на 19 столетие, въпросът за вменяемостта и невменяемостта, за рода и вида на наказанието върху малолетните престъпници, влиза по установения ред в кодексите на различните държави, които предвиждат отговорен и неотговорен период за децата в свръзка с въпроса за наказанието им.


Според разните наказателни закони в различните държави, различен е периодът на вменяемостта и невменяемостта на малолетните престъпници. Тези закони в различните държави могат да се групират накратко в три групи :


В първата група влиза Код.Наполеон (Наполеоновият кодекс), който предвижда една смесена невменяемост, достигаща до 16 годишна възраст – с оглед дали малолетният е действал с разумение или без разумение. В първия случай се осъжда, а във втория се оправдава. И според обстоятелствата и домашната обстановка се предава ва родителите или на близките, които поемат грижата за неговото възпитание – или се настанява във възпитателно-изправително заведение.

Но по Код.Наполеон малолетният престъпник може да бъде осъден за тежко престъпление до 20 години затвор.

В Англия, едва в 1834 и 1854г. се издадоха закони, които предвиждаха за малолетните престъпници смекчение на наказанието и подобрение на режима за малолетните затворници.


Вторият тип законодателства са от 20 век. Към тях се отнасят всички ония закони, които за отговорността на малолетните престъпници делят тяхната възраст на два периода.

В първия период влиза абсолютната невменяемост, която в различни закони има различни периоди. Така в едни закони невменяемостта трае до 7-мата година, в други до 10-тата година, в трети до 12-тата година, а в четвърти – до 14-тата година.

Веднага подир абсолютната невменяемост, следва непосредствено възрастта на смекчаване на наказанието, наречено още „относителна невменяемост“, в която се поставя всякога въпросът – действал ли е субекта с разумение или не и според отговора се осъжда.

Този период в разните закони и държави е различен. В едни захваща от 7 годишна възраст и трае до 16 годишна възраст, в други от 10 годишна възраст до 14 годишна, в трети от 12 годишна до 14 и до 18 годишна възраст.

Но в този период виновните малолетни се подхвърлят на смекчено наказание – налага им се малко наказание.

Третият и последен тип законодателства са тези, които делят вменяемостта на три периода.

В тях влизат нам познатите, сегашните  : френския, английския и нашия наказателни закони.

По тях малолетния престъпник до 10 годишна си възраст е абсолютно невменяем и не се подхвърля на никакво углавно наказание – родителите му отговарят по граждански ред за причинените вреди на основание чл. 58 от Закона за задълженията и договорите.

Вторият период обхва76ща от 10 до 17 годишна възраст – тъй нареченият период на относителна невменяемост. В тази възраст наказанието върви под ръка с разумението, т.е. разбирал ли е дееца последствията на своето деяние, когато го е вършил; и от положителния или отрицателен отговор зависи оправданието или осъждането на малолетния престъпник.

И най-после третият период – наречен период на смекчено наказание – от 17 до 21 години.

В този период на възрастта не се полага въпрос за разумението, а просто се смекчава и намалява наказанието с 1/3 от това, което законът предвижда и определя за пълновръстните престъпници. Този период на смекчено наказание е също различен в различните кодекси.

В едни е по-долу от 20 години, а в други е до навършването на 21 годишна възраст, както е у нас, а у трети отива до 25 годишна възраст.

Това разнообразие в законодателните положения в разните страни относително определянето възрастта за отговорност на малолетния престъпник ни навежда на мисълта, че е много трудна задачата – както на законодателя, така също и на съдията, да тегли една демаркационна линия между периода на разумението и неразумението и да каже, че до тук е „да“, а от тук надолу е „не“; защото този въпрос зависи много от индивидуалността на дееца – престъпник, което законодателят, пък и съдията, мъчно може да узнае, чрез мимоходното си запознаване с престъпника.

Че вменяемостта – разумението на престъпника играе засега важна роля за наказанието му, се вижда не само от това, че разните закони определят различни периоди на вменяемост, но и това, че се боят да се спрат на една определена възраст за отговорността.


Но вменяемостта е играла роля и в древните и исторически времена. Библията ни учи, че Моисей не е могъл да говори добре, защото като дете е извършил светотатство над идолите на египетските фараони и за да се види дали е действал с разумение, решено било, по искането на неговата патронка, да му се даде да лапне един жив въглен и само това обстоятелство, че Моисей е лапнал въглена, животът му е бил спасен, като престъпник, който е действал без разумение.

Затова и чуждите законодателства предвиждат, а и нашият наказателен закон е предвидил възпиталището – изправителни заведения за малолетните престъпници.

В края на миналия век се яви от дълго време чаканият и готвещият се преврат в понятието за човешката престъпност и наказуемост, особено за малолетните престъпници и се разбра, че престъпността е едно явление, което се корени не само в индивида, но и вън от него - в социалните и икономически причини и в психологическо-патологичните причини, поради което стана едно радикално изменение в наказателната система. Малко по малко, обществото, чрез ред законоположения се отказва от системата на телесното наказание – причиняване на болки и страдания.

Започна се търсенето на средства за изправление и поправление на престъпниците чрез възпитание и привикване към труд; и ако чрез това не може да се поправи съвсем, то поне да не се допуща да стане по-лош.

От тук води началото си и теорията за поправителното наказание. В основата му  легнало идеалното, сантименталното и хуманното възрение на някои учени хора, че дявола не е толкова черен, колкото си го представляваме; че душата на негъра не е тъй черна, както лицето му; че детето не е такъв злодей, какъвто ни го представляват.

Престъпността у хората по сегашното наше  понятие се счита, почти изключително за продукт на злата воля. Ако това може да се каже за възрастните, то пита се – може ли да се каже същото и за малолетните деца.

Безспорно- не!


Известно е, че у децата в 6, 9 ,12 годишна възраст няма зрял ум, посредством който, би могли напълно да разберат свойството, значението и последствията на своите действия.

Тези деца за своите действия са в по-голямата си част в пълно неведение.

За тях може да се каже евангелски – „Неведят бо, что творят“ (Лука 23:34).


Днес за днес е признато от съвременните видни юристи, че малолетните вършат престъпленията не само поради незрелия си ум и слаба воля, но и едното и другото са само добри проводници за престъпността у малолетните - било че са родени със склонности към престъпността, било че са били заобиколни от лоша среда – лоши другари, обстановка и пр.

По този въпрос професор Богдановски (цитиран от Кистоковски в съчинението му „Малолетните престъпници“), който е изучавал специално въпроса за престъпността у малолетните деца, пише, че 7/10 от малолетните престъпници са деца родени от разврат; 2/10 от малолетните престъпници са деца на публични жени, на крайно бедни и лениви семейства и 1/10 са деца на родители престъпници.

За да може да стане ясен на читателя въпроса, който ни занимава тук, а именно вменяемостта и невменяемостта – углавната отговорност и не – на малолетните престъпници в минало и сегашно време, ще трябва да се обърнем за помощ по него, към историята на углавната наука – доколкото имаме възможност и познание за това.

На първо място ще споменем тук имената на Солдана и Маро де Тур, които са правили своите изучавания въобще и в особености за средните векове.

Спорде първия изследвач – Солдано, в 1625 – 1630г. в Бамбергското епископство са били изгорени по присъди за магьосничества 600 жени, между които 23 омиченца от 7-10 годишна възраст. Във Вюртемберг за 2 години – от 1627-1629г. са били изгорени между другите и 16 деца на 8-10 годишна възраст.

В 1610г. Вюртембергския дук, като се уплашил от развилата се епидемия по магиите, демономанията, обсебването и пр. издал заповед, с която се заповядвало на съдиите ежедневно да осъждат на смърт, чрез изгаряне по 15-20 души провинили се в магьосничество. Известно е, че в по-голямата си част тези обвиняеми са били жени и деца.

Във Франция – в градовете Савоя, Комп, Тулуза, в Алзас и Лорен са били осъдени в 1527г. 400 жени и изгорени живи. В Бордо за същата година и по същото обвинение са били осъдени 40 жени и деца - за това, че видели в църквата дявола.

Прочутата французка девица Жана д’Арк, която минавала, че има работа с духовете е казала, че нея към победи я води ангела-хранител.

В Рим в 1534г. в един приют за сираци 80 млади момичета били паднали в конвулсии и делириум – говорили разни езици и казвали, че били обсебени от дявола.

Все в това време в Англия са изгорени повече от 3000 души все за същите магии.

В 18 век, във времето на прочутия английски юрист Блекстон са били осъдени на смърт 2 деца – едното на 9 години, а другото на 10г. за тореното от тях случайно убийство – отдавано на дяволска работа.

Както виждаме, демономанията в Средните векове е била излязла и вън от пределите на Франция и е имала едни и същи резултати.


Според втория автор – Моро де Тур, в бележитото му двутомно съчинение „Алхимията и Астрологията“, родоначалниците на химията и астрономията се цитират много куриозни и поразителни случаи от същата епоха – средновековната епидемия на демономанията, магиите, чародействата, заклинанията и др.

Той посочва на хиляди невинни жертви – осъдени жени и деца, които според свидетелството му са били съдени и осъждани не по един, а на тълпи. И то само за това, че децата на една махала или цяло село са били наивни да признаят пред съдията, че са имали работа или среща с дявола или ангела, а някои девици да признават, че са говорили с Иисуса Христа или с някой светия; и майките им в това време са слушали гласа на дявола или са видели образа на своя патрон-светия.

Затова са били осъждани на смърт, която охотно приемали и с песни на уста са се хвърляли в огъня, приготвен за тях съгласно присъдата им.

Същият автор цитира и една куриозна оставка на един съдия, подадена до краля, когото моли да му приеме оставката по един единствен мотив, че след като издал за едно кратко време повече от 17 000 смъртни присъди, се чувства много изморен и затова моли да бъде освободен от длъжността кралски съдия.

В Русия до Екатерина II, 1763г. както видяхме и по-горе, децата по-големи от 7 години, а даже и по-малките, са подлежали за престъпления и нарушения, на всички видове тежки наказания, даже и на такива, че с един удар е могло да се отнеме животът на детето.

Колкото се отнася до затворите и техния режим, никаква разлика не се е правила между малолетни и пълнолетни, между случайни престъпници и закоравели злодеи. И за това, често пъти децата са умирали в затвора от лошия въздух и режим, преди да дочакат присъдата си – преди да бъдат осъдени.

А ако някой малолетен оцелее и остане жив и здрав, то той излиза от затвора закален престъпник, благодарение на лошата организация и система на затвора.

И затова този тип затвори са наричани вертепи и развращающи домове, в които е липсвало всякаква следа от ред, дисциплина или нравствено и религиозно влияние и подтик към труд.


Едва във втората половина на 19 век, с подобрение на законодателството и създадените в Западна Европа закони, станаха и някои изменения в затворническата система и се внесоха значителни подобрения. Създадоха се и се образуваха разни приюти и колонии, почиващи отчасти на чисто педагогически начала, с образователно-възпитателни тенденции.

Обществото захвана да се интересува от участта на малолетните престъпници.

Започна се проучване и изучаване на миналото и настоящето на децата, техния умствен и духовен мир, за да може да се даде напътване и направление на бъдещото им поведение и живот.

А за постигане на тези цели в приютите и колониите започнаха да обръщат внимание на умствения уровен и душевното състояние на малолетните престъпници и за техните природни склонности и влечения.

За резултатите от тези изучавания и наблюдения, ще приведем тук 2-3 случая за уяснение на читателя, за хода и положението на изправителните заведения и за общото състояние на питомците в тях.


В Англия, в 1864г.от 1007 деца престъпници – осъдени и настанени в поправителни заведения – приюти и колонии, 600 от тях не са знаели нито да четат, нито да пишат, макар, че между тях имало деца по на 13 и 15 години; а останалите едни са знаели само малко да четат, а други само по малко да пишат.

От направените изследвания се установило, че по-голямата част от кражбите, извършени от малолетните затворници, са извършени със знанието на родителите и по поръка и наставление от самите тях.

Вън от това, благодарение на лошата затворническа система, са се явили много рецидивисти от тези затворници, даже по 2-3-5 пъти, а  някои стигали до 10 пъти, макар и в много редки случаи. Но рецидивизма е бил развит дотолкова, че в някои затвори е достигал до 70%.

Във Франция през 1857г. е била направена анкета и от 8000 малолетни престъпници, поместени в различни приюти и колонии е констатирано, че от тях повече от 5000 деца са неграмотни – не знаят нито да четат, нито да пишат, а така също са били без всякаква професия и занаят.


В 1869г. според Виконт Д’Осенвил – депутат и секретар на парламентарната комисия, който бил натоварен с изучаване на положението на затворниците във Франция, особено това на малолетните престъпници,  казва в рапорта си от същата година до парламента, че от 8515 малолетни престъпници, задържани в поправителни заведения във Франция, 6903 са момчета и 1612 – момичета. От това число 14% от момчетата и 19% от момичетата са били незаконнородени деца. Тези деца с появяването си на бял свят, са били поставени в най-неблагоприятни нравствени и икономически условия на живот и възпитание. От това число, според същия автор, 425 момчета и 125 момичета са били от съвършено бедни родители, а 2191 момчета и 1012 момичета имали само баща или само майка , крайно бедни. И така – казва Осенвил, ако се погледне на социалното и икономическо положение на родителите на тези затворници, ще се види, че само 1% от тези престъпници произхождат от състоятелни родители, а останалите са деца на бедни родители.

Така на 4514 момчета и 810 момичета, родителите едва са преживявали с мъка от своя обществен труд. Родителите на 1303 момчета и 317 момичета са били без професия и са били крайно бедни, а 911 момчета и 193 момичета са от неизвестни родители – подхвърлени деца или безизвестно отсъствующи родители или умрели, и 174 момчета и 267 момичета са от родители престъпници.


От числото – 8515 малолетни престъпници 794 души са били осъдени за убийство, 394 – за извършени тежки кражби, палежи, подправки на ценни книжа, парични знаци, разни фалшификации и пр. позорни деяния, които изискват воля, решителност и настойчивост и пр. злокачествени таланти в съотношение на тяхната възраст и вършените деяния.

В числото 8515 деца е имало и 197малолетни деца, затворени по искане на родителите им за лошо и непоправимо поведения. Техните родители сами не са могли да се справят с тях и затова са ги предали на власта.


По-нататък Осенвил пише, че 33% от момчетата и 48% от момичетата не само, че не са могли да получат пълно или частично образование и нравствено възпитание, но напротив - те са били поставени в такова лошо положение, че не са могли и да видят у дома с нещо добро.

А напротив, са гледали всякога у дома си само лоши уроци- уроци по разврат и престъпност на близките си.

Колкото се отнася до грамотността на тези малолетни престъпници, Осенвил казва, че и тя стои много ниско. От 8515 деца, само 11 деца са имали образование повече от 4 отделение. От това число само 1584 деца са знаели да четат и пишат. 1578 деца са знаели само да четат. , а останалите  5353 не са знаели нито да четат, нито да пишат.

От казаното от Осенвил за грамотността се вижда ,че  тя играе голяма роля  и има голямо значение върху престъпността. Същото може да се каже и за възпитанието.  Лошото възпитание, както видяхме по-горе, дава голям процент престъпници, които според Осенвил достиган до ¾ от общото число престъпници, а останалата ¼ част са родени склонни по природа  и предразположени към разврат и престъпност.

Като се приеме за вярна тезата на Осенвил, че ¾ от малолетните престъпници са престъпници поради липса на възпитани или поради съвсем лошо възпитание, то става явно, че причината за престъпността у малолетните деца лежи в по-голямата си част, не в тях самите, а вън от тях. Значи самите малолетни се явяват само като едни безсъзнателни оръдия, чрез които околната среда и обстоятелствата се проявяват.

Като се приведат горепоменатите причини за престъпността у малолетните деца – престъпници, в по-конкретни и по-релефни форми, ще може да се тегли едно заключение, че единствените стимули и причини за престъпността у малолетните престъпници са три :


Първата и важна причина е пълното пренебрежение на умственото и нравственото възпитание и отсъствието на строга домашна и училищна дисциплина.

Малките деца, оставени на улицата без грижа, надзор и възпитание, на произвол съдби, оставени на непосредственото влияние на своите улични другари, често пъти се впущат в необмислени чувствени побуждения и често стават жертва дв ръцете на своите по-възрастни другари, опитни крадци, развратници, пияници и пр. само затова, че детската душа е впечатлителна и лесно възприемчива.


Втората не по-малко важна причина лежи вътре в семейното огнище; тя е пиянството и разврата на родителите. Когато бащата или майката се връща вкъщи пиян и разправя как е излъгал някого да го черпи и че е намерил ахмаци да го поят и разправя безконтролно как е изиграл Стояна как  майсторски е омотал Петка и пуща по техен адрес разни нецензурни думи, а децата със жадност слушат родителя си  и като сюнгер попиват всичко това. От друга страна родителят като пиян не държи сметка за своите инстинктивни побуждения към разврата. И след това картината може да бъде пълна за читателя, като какво е чуло детето и какво ще види за пример и урок от своя пиян родител.

Прочее, повече от ясно е , че детето на такъв родител не ще види и чуе добро за назидание и пример на бъдещия му живот, а то гледа и слуша постоянно лоши и лоши примери още от младите си години и в най-крехката си и впечатлителна възраст. И след време привиква да гледа на лошите и непристойни действия като обикновени домашни работи и захваща да мисли, че това трябва да е по цял свят.


Третата и последня причина е крайната бедност на родителите.

Често пъти липсата на средства дори за насъщния, става причина за престъпление у възрастните, а колко повече за малолетните. Физическите нужди като глад, жажда, студ, голота, и пр. действат по най-угнетителен начин върху неукрепналата още детска душа.  За придобиването на тези- от първа необходимост насъщни нужди, често пъти не се избират средствата, а се гледа да се постигне целта – да се уталожи глада или да се покрие голотата и босотата. От изложението на Осенвил се вижда, както и той сам казва, че 5/6 от извършените кражби от малолетните престъпници са дребни кражби и все от крайно бедни семейства и само 1/6 от малолетните престъпници са от богати семейства. Следователно смело може да се каже, че ако 5/6 от малолетните престъпници произхождат от бедни и крайно бедни родители, то главната причина за престъпността у тя тях е бедността, изоставеността, отсъствието на възпитание и контрол у дома, в училището, и на улицата. А това тласка малолетните деца към престъпление. Защото бедния и пияница родител, вечер се връща от работа, но не носи ни хляб, ни манджа- защото е забравил или свършил парите. А семейството – децата и жената – чакат това и то с голям апетит, защото са видели съседните слугини и деца да пренасят от фурната бял хляб, печени гювечи, кокошки и други хубави ястия. Вълчият апетит у децата, добит от играта на улицата дразни стомасите им и те по неволя викат : Мамо, хляб!


И спомнят си за видяното у съседите, но за жалост у тях няма и те повтарят : Мамо, хляб!


И ако горката майка може да набави нещо с труда, с което би могла да залъже и уталожи глада на децата си – добре. Но ако не – трябва да отиде и изпроси нещо. Но где? Добрата и съседка я поприглежда сегис-тогиз, срещу пране и др. работи, но в замяна на това пък съседа и я много задиря…

Да каже на мъжа си не смее; да съобщи на съседката – страх я е да не обиди нея самата. Това я терзае. Но за всичко това оставя друг път да мисли, а сега прекланя врат и отива да проси.

Но за жалост съседката я няма у дома. А децата чакат гладни.

В това време Боянчо си мисли дали съседа му Иванчо не би му дал малко хляб и сирене, ако би му поискал? Но той му е сърдит, защото не му е донесъл Петърчовият гълъб, който той много обичал.

На другия ден Боянчо и Стоянчо открадват гълъба и го дават на Иванча, който им дава хляб, сирене и пари.

Но след кражбата на гълъба Боянчо и Стоянчо са пред следователя, а след време и пред съда, дадени от прокурора под съд за кражба чрез взлом. Защото, за да се вземе гълъба, са откъртени две дъски и от там на тавана при гълъбарника, а потърпевшия се оплаква и за други крадени неща, защото е сърдит на съседа си.

И така – от казаното до тук за престъпността  у малолетните деца, както в Европа, така и у нас се вижда, че причините за това лежат не само в тях, но и вън от  тях. И то по причини такива, които действат не само временно, но и такива, които действат  бавно, но постоянно.

Причини, коренящи се в самия обществен строй, в който живеят самите малолетни деца.

Пита се в такъв случай, по какъв начин трябва да манипулира и действа обществото с малките престъпници, за да може да се премахне престъпността и да се намали до минимум числото на престъпниците?

 Правилният отговор е, че нему – на обществото, предстои да разреши преди всичко правилно следующите три положения по отношение на малолетните престъпници.


Първо. Да се признае ли, че малолетният престъпник е действал без разумение – е невменяем и не заслужава да бъде наказан, следователно следва да се освободи от отговорност, като се пусне на свобода и се повърне пак в обществото, за да живее и кисне пак в същата престъпна среда, в която е бил по-рано?

Значи съзнателно да се увеличава престъпността и числото на престъпниците, като се указва пълно пренебрежение към обществените блага и интереси от самото общество, интересите на което страдат. Оставянето на детето или юношата, син на престъпни и развратни родители, пияници и лениви или крайно бедни пак при тях, поради признаванието му за невменяемо, значи обществото в лицето на закона му казва :“Бог е с тебе, живей като можеш и върши що щеш“ и пр.

Като извърши второто престъпление, малолетният ще бъде доведен за втори път пред съда. Юношата или девицата недостигнали 17 годишната си възраст, пак се освобождават от углавна отговорност.

По този начин ще дойде 2-3 и 5 пъти, може би, догдето стане възрастен, съзнателен и вменяем субект.

А в това време той е станал вече не само съзнателен и вменяем престъпник, но и решителен злодей, закоравял и опасен враг за обществото – анархис, нихилис и пр.


Второто положение – да се признае, че малолетният е действал с разумение, следователно е виновен и следва да се подвъргне на наказание, което обикновено бива за малолетните – лишение от свобода, у нас не може да стане другояче, освен да се тикне в затвора, едно да се предпази обществото от повторение, друго защото ни липсват поправителни заведения, приюти и колонии за малолетни престъпници.

Но какво е положението на малолетния престъпник хвърлен на общо основание в затвора?

Сигурно отговора ще бъде, че положението му не е розово при липсата на изправителни затвори.

Като става дума за затворите, не ще бъде зле да кажем нещо върху нашите затвори.

За добри наши затвори и дума не може да става. Нашите затвори в по-голямата си част, не заслужават да носят името затвори, понеже не отговарят на предназначението си. Мнозина наши селски скотовъдци се грижат много повече за своите домашни животни и ги държат в много по-добри помещения, отколкото държавата своите затворници.

По-голямата част от нашите затвори са : вехти негодни здания, а някъде и стари джамии, поскърпени малко и обърнати в затвори. Външният вид на затвора, почти напълно отговаря и хармонира с вътрешната обстановка. Нашите затвори не са тъй страшни като прочутите европейски затвори, каквито са французката Бастилия и руската Петропавловска крепост. При това софийската Черна джамия бе истинско страшилище за затворниците.

Всичките наши затвори с изключение на централния в София са негодни, тъмни и влажни, откъдето излизат не само малолетните, но и възрастните нравствено покварени и физически недъгави и болни.

От затворите като затвори, не ще съмнение не може да се чака. Бог знае, какво добро не могат да бъдат те. Нито казина, нито кафе – ресторани или някои клубове, а напротив места за престъпници, места проклети сами по себе си.

Според думите на англичанина Говард, казал в 1872г.в Лондон на тюремния конгрес в своя реферат- „Затворите са места проклети, откъдето затворниците излизат повече развалени и покварени хора.“

И от тук – вместо да имаме намаление на престъпниците, става обратното.


Трето. Третата причина е безразличието на обществото, с което то есе отнася към участта на малолетния престъпник, било, че той е признат, че е действал със или без разумение и е углавно вменяем и отговорен или не. Във всеки случай обществото ще трябва да се интересува от положението в което е поставен малолетния престъпник. Обществото има интерес, малолетният престъпник да бъде изваден от неговата среда и обстановка, която влече малолетния към престъпност и да го постави в друга среда, където да бъде подобрено морално и материално, или пък ако това не стане да не се развращава повече.

Несъмнено е, че като взема мерки да подобри участта и положението на малолетните престъпници, държавата пряко и косвено предпазва обществото и гражданите си от вредните нему елементи.

Затова държавата трябва да взема по-рационални мерки и да положи повече грижи за създаването и у нас на изправително –възпитателни заведения – затвори, в които се поправят, образоват и възпитават малолетните престъпници – както онези, които углавният съд признае, че са действали без разумение и са невменяеми, така и ония, които признае, че са действали съзнателно и с разумение – разбирали са значението и последствията на своите действия и трябва да се подхвърлят на наказание.

Защото държавата има интерес да направи и едните и другите добри и примерни нейни граждани.


А това може да се постигне с добрите наредби в затворите и бащинските грижи за поправянето на малолетните престъпници, за да не ги остави да станат големи закоравели злодеи, които мъчно могат да се поправят после. Затова българската поговорка казва : „От дебело дърво обръч не се вие“.

Тук му е мястото да споменем и нещо за съда и кажем няколко думи за съдията и неговото положение при разрешаване на въпроса за вменяемостта или не на малкия престъпник – от което зависи да бъде признат за виновен или не.

Често пъти съдията е турен в трудно положение, за да каже само едно „да“ или „не“. За това „да“ или „не“ съдията често не може да обядва и вечеря сладко и да спи спокойно  пред мисълта, че не му е ясно положението, като бял ден, както са го учили и го учат учителите му по углавно право.

Положението на делото – данните по него – са шаткави, а свидетелските показания противоречиви.

Отговорите на малолетния на зададените му въпроси от съда са ясни, положителни, категорични и много умни, а последствията много глупави.

Като че малолетният престъпник е не само разбирал що върши, но и нещо повече – имал е умно обмислен и сериозно създаден план на действие.. Обаче от последствията на по-нататъчните действия на малолетния престъпник, които следват веднага подир кражбата, която тъй майсторски и по един изкусен начин е извършена, че в действията му се съзира един рафиниран и изкусен крадец, се вижда да прахосва крадените пари безсмислено и глупаво, да дава по 100,200,500 и 1000 лева в заем или на хранение на познати и непознати, които той нарича апаши; да купува гълъби, птичета, бонбони и играчки и пр.

Под това противоречие на фактите и изобщо на обстановката по делото, съдията пъшка. Пъшка под тежкото бреме на отговорността.

Да се осъди?

Ами ако е невменяем и следователно неотговорен?

Да се оправдае?

Ами ако е вменяем и следователно и виновен?

Да се осъди един подсъдим е много лесна работа. И нищо по-лесно от това – да кажеш – „да - виновен е“. Но ако е невинен, като невменяем или обстоятелствата така са се стекли, че го правят невменяем пред закона?
То тогава не само подсъдимия, но и обществото ще  осъди този съдия за неговата не добра опитност и практика, за неговата слаба подготовка и не сериозно внимание в работата си, за неговото голямо психологическо невежество, да не може да познае, че неговия пациент е невменяем и следователно невинен.


А самият подсъдим има право да му каже :

„Ти господине съдия, когато си толкова дълбок невежа и не можеш да познаеш кой е вменяем  и кой не, кой е невинен и кой не, стани от там – съдийското си място, иди си у дома и отстъпи това място на друг по-достоен и способен съдия, който с достойнство да заема твоето място.“


Сега да погледнем от другата страна на въпроса.

Да се оправдае подсъдимия.

Още по-лесна работа.

И нищо по-лесно от това да кажеш „не – не е виновен“.

Защо?

Защото е невменяем.

Но ако той е вменяем, а следователно и виновен, но като добър майстор и изкусен акробат-мошеник изиграе съдията и последният го оправдае и пусне на свобода да продължи своята деятелност в още по-разширен кръг?

Той ще се изсмее ва ума на съдията пръв, след него неговите другари, които знаят как стои работата, а след това и обществото, интересите на което страдат и всички заедно имат право да кажат, че в страната няма правосъдие, няма способни и опитни съдии, а подсъдимия ще добави в себе си : „Докато има такива будали съдии, които гледат на крокодилските ми сълзи, а не на делата ми, аз ще мога да си продължавам занаята и в бъдеще, а съдията и обществото нека си гледат спокойно отстрана.“


Този начин на действие подбива кредита и авторитета на правосъдието и престижа на органите му – съдийството и за това мнозина съдии се тревожат, когато делото е заплетено и мъчно може да се намери края за разплитането му.

Този ред на мисли, които са в естеството на нещата, се навеждат често пъти в главата на съдията и често пъти го турят в трудно положение не само затова, че неговите действия подлежат на критика и присмеха на последните катили в затвора, които при своя „съд за чест“ са разглеждали не един път процеса, преди още да бъде сложен на масата на съдиите.

Пишущият настоящето не един път е имал случай да наблюдава в подобен случай, когато се поставят въпроси на съдебните заседатели във вердиката по углавни дела.

Те отговарят на въпросите, че не могат да кажат нищо, защото не могат да разберат как е действал малолетният престъпник, дали е разбирал или нещо е вършил?


И като им се каже и обясни, че те са повикани като народен съд, да кажат въз основа на това що са видели и чули в съдебното заседание, дали е доказана или не „виновността или не“, но те със свито сърце и трепереща ръка слагат своя подпис, който често пъти прилича на криви линии, прошарени с точки и почти нечетлив.

Когато запитах един път един съдебен заседател, защо толкова се смущава?-отговори ми, защото не знаял защо така отговори, но пък и не знаял как другояче да отговори.


Един път един съдебен заседател, доста интелигентен и почтен софийски гражданин, ми каза след разглеждане на делото  по подсъдимия за едно убийство и едно мръсно дело по чл.220 от Наказателния закон с три гаменчета 16-17 годишни : „Г-н Ханджиев, ако още един път ме видиш тук да съдя хората, мен да затвориш вместо тях. Тази работа не е като за нас хора. Господ да Ви е на помощ. Но според мен тук трябват не само хора с ум, но и със железни нерви. Аз съм бил учител, окръжен управител и пр., но не помня в живота си да съм видял такъв голям зор и да съм давал такова голямо усилие на моите умствени способности за да разбера делата, които гледахме днес. Повтарям го – тази работа не е като за нас, а Вас Господ да ви крепи и да Ви е на помощ!“

Тук му е мястото да разгледаме възраженията на някои юристи и педагози, че работата на углавния съд и съдии е да съдят и осъждат или оправдават според данните по делото, като проверят и видят има ли и на лице ли е обекта и субекта на престъплението и какви са доказателствата по него – положителни или отрицателни; най-после действал ли е подсъдимият с разумение или без разумение?

И според доказателствата да го осъдят или оправдаят.

А сне и да се грижи и занимава с изправлението и възпитанието на децата-престъпници, което е работа на родителите, учителите и възпитателите, но не и на съдиите.


Това мнение е несъстоятелно!

Защото днешни ясъд не е стария съд – съд на отплата и отмъщение, „зъб за зъб и око за око“ или съд на застрашаванието, както е било дори и до Средните векове и достигнало близо до наше време.

Днешният съд е съд на законността, съд на правдата и милосърдието.

За благосъстоянието на обществото не  е толкова важно откъде иде злото – от съзнателен или безсъзнателен престъпник; дали е малолетен или пълнолетен.

За него е важно само това обстоятелство, да може злото да се премахне – да не се култивира повече в неговата среда.

За обществото не толкова важен източникът на злото, отколкото неговото премахване.

А премахванието на злото, коренящо се в малолетните престъпници, може да стане, чрез уреждане на изправителни заведения с правилна система на възпитанието им.

А това може да се постигне, като се уредят по образеца на Западно-европейските държави възпитателни приюти и колонии, където малолетните нарушители на общественото спокойствие ще получат едно правилно напътвание на бъдещия си живот, като по този начин ще бъдат полезни не само на себе си, но и безвредни за обществото.


А за да се определи мястото на престъпниците, кому какъв род наказание трябва да се определи (да се осъди) и за какъв срок – това е работа на съдиите.

Базирайки се на закона и данните по делото, те според  делата на всекиго пращат : едного на въжето, други в затвора, трети в изправително заведение, а четвърти пущат на свобода.

След казаното до тук в общи  черти за престъпността у малолетните и за законодателното положение по този въпрос в Европа, ще се повърна наново да кажа нещо по-определено, по отделно за някои държави, като какво са сторили те по законодателен ред за подобрение на положението на своите малолетни престъпници, а тогава ще видим, що е сторено и у  нас.


София, март 1917г.






КОИ СЪДИИ СА ЗА ПРЕДПОЧИТАНЕ – КОРОНОВАНИТЕ ИЛИ ИЗБОРНИТЕ

 

ГЕНЧО ХАНДЖИЕВ

 

Напоследък в пресата се повдига въпроса за престижа на правосъдието и съдийството , който е накърнен мимо несменяемостта на съдиите.Също се говори и по въпроса : за предпочитане ли е изборния съдия или коронования?

При сегашното положение на нещата, не е зле този въпрос да се поразисква от пресата, за да не бъдем изненадани един ден с някой закон. Ето защо аз само повдигам въпроса за да си кажат по него думата компетентните лица.

 

Исторически разгледани и двете тези системи (коронованите и изборните съдии) имат своите добри и лоши страни.

Първата система има два клона – сменяеми и несменяеми; и против едните и против другите е имало доволство и  недоволство…

Съдиите,  които осъдиха Сократа да изпие чашата на смъртта, казват, че били короновани.

Пила томи ръцете си, преди да утвърди присъдата за разпъването на Христа, произнесена от народни съдии – Синедриона.

При всичко, че и Пилат и Синедриона, често употребяваха римската максима : Fiat Justitia, et pereat mundus.(Правосъдието да възтържествува, ако ще и светът да се срине), с която и днес мнозина юристи и съдии обичат да красят своите съчинения и речи.

И Хус беше осъден от короновани съдии в 1415г. задето е разбирал малко по-другояче Евангелието и стана жертва на папската злоба и средновековното невежество. Два века по-после (1640г.) Фридрих Велики, бе заплашен от берлинските короновани съдии. Ето какво разправя легендата за него : Когато един ден Фридрих Велики бил на лов в околността на Берлин, поискал да премине през градината на един селянин. Последният не го допуснал и когато Фридрих Велики го запитал, не се ли бои, че ще бъде глобен задето не слуша кралската заповед, селянинът спокойно му отговорил „Това не може да бъде, докато в Берлин има съдии!“

И Драйфус бе осъден във Франция от короновани съдии, но известно ни е знаменитото изречение на Председателя на Парижкия Касационен съд по случай ревизията на процеса през 1899г. който беше казал в отговор на военният защитник : „Правосъдието трябва да възтържествува, та ако ще и Франция да загине!“

Всекиму е известно и сега, че ако обидят, оклеветят или бият някого, потърпевшият заплашва своя обидник или побойник, че ще го даде под съд и ще дири удовлетворение чрез съдилищата и пр.

Това, което стана у нас – културният свят, става и у дивите племена. До самосъд рядко слабият дохожда и винаги слабият търси защита на правата си у другите или в правосъдието.

Като естествено последствие то това се явява, че да има ред и правда в една страна, трябва да има добре уредено правосъдие, с опитни, честни и справедливи съдии.

Като е така, то пита се тогава – кои съдии биха могли да бъдат по-честни и справедливи и да отговарят на своето назначение- коронованите или изборните?

И едната и другата система има своите привърженици  противници. И сменяемите и несменяемите съдии имат своите привърженици и противници, които изнасят техните лоши и добри страни в печата.  Противниците на несменяемостта, казват че несменяемостта и стабилността на съдиите прави последните груби, небрежни, невнимателни, лениви и произволни, понеже са обезпечени. От друга страна с несменяемост се утвърждават в съдийството хора негодни – с по един или няколко недостатъци, в едно или друго отношение и остават в тяжест за държавата и обществото.

Това обстоятелство е заставило някои държави като Франция да суспендира временно несменяемостта в съдийството. Или пък това става с оставянето в закона на полуотворена врата- както е у нас.

Леността би могла много лесно да се премахне и у нас с изменение на гражданската и углавната процедура, като се въведе английската система – едноличния състав на съдилищата и специализация в работата. Само тогава ще може да се види и разбере голямата разлика в работата на българския съдия с този на английския. Ще ни стане ясно, защо на един член на Софийския окръжен съд се падат решени дела средно 300-400 годишно, когато един лондонски съдия решава годишно по 18 000-20 000 дела.

Докато по нашето съдоустройство всеки две години съдията трябва да минава от едно отделение в друго, за да не огрубее или затъпее, или не знам по какви още причини, в Англия всеки съдия има своята специалност и гледа с този род дела : граждански, углавни, търговски, бракоразводни и пр. с които е захванал, с тях и да свърши своята кариера.

 

И той не всякога има нужда да прави справки като българския съдия – в разните сборници, в които са събрани 161 закона и закончета с повече от 16 000 члена, с разните многобройни изменения и допълнения, без новите закони на днешното правителство, числото на които надминава 50.

Втората категория съдии са изборните съдии-наричани народни, избрани от народа за определен срок, които могат да бъдат преизбрани.

И против тази система има две течения – за и против и се води оживена борба. Против изборната система в Северна Америка се води борба и мнозина учени въстават против нея и я намират за неуместна и непрактична, макар да е предвидена в Конституцията и да е възприета в много щати. По този въпрос ето що пише един американски вестник :

 

„ Никога един съдия не трябва да бъде избиран. На изпълнителната власт е дадено да назначава съдиите. То е единственото средство за запазване магистратурата и достойнството на съдията от унищожение. Да се деградира един съдия и да се докара до положение щото да тръгне да търси да бъде избиран е колкото абсурдно, толкова и непоносимо за достойнството на съдията и правосъдието;защото правосъдието няма нищо общо с партиите и трябва винаги да стои далеч от техните борби. Един съд, а също и един съдия нямат нищо общо с политиката. Те се занимават само с принципите на правото и раздават правосъдие.“

 

И действително прав е в това отношение Нордхов. Силата на съда и властта на съдията трябва да бъдат големи и неизмерно силни, за да може съдията със своята присъда да лиши от свобода и живот човека. И със своите решения да поваля и унищожава най-якия стълб на спекулата и беззаконията, какъвто е примерът със стоманения тръст в Америка. Известна е борбата водена между железния тръст и дребната индустриална търговия в Северна Америка, в който тръст влизаха няколко крупни индустриалци и търговци и поискаха да турят под крак и оковат в тежки вериги дребната търговия чрез злоупотребление с правото на сдружение, като с това тръста в Северна Америка получи един вид особен монопол.

 

Но подложен този въпрос на американските съдилища, съдиите намериха, че това сдружение – стоманения тръст е противоконституционно, понеже стеснява свободата на дребната търговия и индустрия и може да ги задуши и унищожи. Затова не допусната по - нататъшното му съществуване.

Противниците на коронните съдии и привържениците на изборните казват :

 „Какво по-добро може да бъде за обществото от това да си избере само съдия, когото познава и желае, а не да му се натрапва непознато лице. Защо съдията, който е арбитър и помирител на страните да не бъде избиран?Какво по-добро за един съдия да бъде той почтен и избран от народа, който доверява своята съдба в ръцете му. Нищо по-добро от това да знае съдията, че той има доверието и обичта на обществото на което служи и от което е избран, а не натрапен.

Защо – казват те, да може да си избираме общински и окръжни съветници, народни представители, учители, дори и цар, а да не може да си изберем един миров, окръжен и апелативен съдия.Избраните такива в някои Северо-Американски  щати, заемат достойно своето място и държат високо знамето на Темида и затова в много щати съдиите са преизбирани. В някои щати в Северна Америка съдиите се избират по за 6, а в други за 10 години, както е например в щатите Калифорния, Охайо и др.“

 

Ние мислим, че и двете тези системи имат своите добри и лоши страни и представляват от себе си един медал с две лица – два образа. Не би било добре за една държава, като нашата да приложи и двете системи, лед като опита добрите и лошите им страни- на едната и другата. И която от тях се окаже по-удобна и по-практична и представлява от себе си по-голяма гаранция за обществото в правораздаването, тя да са приложи на практика за в бъдеще.

Засега обаче у нас е въведена коронованата система с несменяемостта на съдиите от която са изключени само прокурорите и младите съдии, които нямат 5 годишна съдийска служба.

Не ще бъде зле у нас, при наличността на практикуваната коронована система, да остане така като е в един период от 30-40 години за да ес видят добрите и лошите им страни. И тогава само

Може да се говори за нейното сменяване и заместяване с изборната.

Но дотогава en attendant (изчаквайки), не ще бъде зле да се въведе за опит изборната система за детските съдилища, за които мислим, че тяхното създаване е въпрос на дни.

Защото детската престъпност и рецидивизъм за сега у нас крачат с гигантски крачки и спъването на хода им може да стане само със създаването на детски съдилища, детските възпиталища и детските колонии за малолетните престъпници.

 

Днес в наше време, в Северо-Американските щати, Англия, Белгия и другаде, захванаха да строят не вече затвори, а възпитателни заведения и професионални работилници за малките и големи затворници.

Понеже теорията на Цезара Ломборозо и граф Гарафамо за наследствеността и атавизма – за родения престъпник (home delinquent ) не издържа критика и отстъпи място на психофизиологическата патология и се заместя постепенно с психологията и педагогиката и от законrте на приспособлението и – за поддържането (обичаите, модите и пр.)

И днес психологията и педагогиката се мъчат да турят „камен преткновение“ на лошите им детски прояви и да ги привикнат към добри. Като се задушат още в зародиша на детската душа едните и се упътят към проява другите.

 

И затова виждаме засега културните държави да се надпреварват да стоят възпиталища, училища и работилници. Известно ни е, че по училищата на една страна съдят за нейната култура и цивилизация.


На второ място, държавите се грижат и за благосъстоянието на обществото, защото е знайно, че мизерията е първия двигател към престъпността – посягане на чужда собственост и други престъпления. В това ни убеждават статистическите данни на годините в парична криза и безработица.

 Престъпността и числото на престъпниците се увеличава – и обратното. В обилни и свободни години се намалява до минимум.

Така спорен направените изследвания от професор Х.Дени за 1902г. в Белгия на 100 000 жители се падат 20 престъпления против частната собственост между бедната класа.
Престъпленията между богатите достига до 12 (в това число влизат и ония престъпления вършени от богаташи и търговци от инстинктивна жажда за обогатяване).

Престъпността пък и посегателството на чужда собственост между просяците, скитниците  и лишените от всякакви средства за живот достига цифрата 139.

И от статистическите данни на Франция се добиват почти същите резултати.

Тези данни са красноречиво доказателство, че престъпността се намира в зависимост от икономическите условия и материалното състояние на обществото.

 

Следователно няма защо да се плашим от вродена или наследствена престъпност и атавизъм.

А трябва да ес работи и направи нещо за икономическото положение и подобрение на страната и тогава престъпността сама ще се намали – ако   не изчезне, без оглед на това какви съдии ще бъдат : короновани или изборни.