18 юли 2018

ЗАКЛЕЙМЯВАНЕТО НА ГЕНЕТИКАТА В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1949г.- ЗАКЛЮЧИТЕЛНАТА РЕЧ НА ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА БАН ТОДОР ПАВЛОВ




БЪЛГАРСКА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ



П О Л О Ж Е Н И Е Т О
НА БИОЛОГИЧЕСКАТА НАУКА У НАС
В СВЕТЛИНАТА НА МИЧУРИНСКОТО УЧЕНИЕ









Материали от биологическата конференция,
състояла се от 4 до 8 април 1949 г. в София








С О Ф И Я
ПЕЧАТНИЦА НА БЪЛГАРСКАТА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ
1 9 4 9








































 
















Встъпителното изказване
на акад. Тодор Павлов може да прочетете тук:

ЗАКЛЕЙМЯВАНЕТО НА ГЕНЕТИКАТА В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1949г.

http://toshev.blogspot.com/2018/07/1949.html









Проф. Тодор Павлов,

 академик, председател на БАН

Другари и другарки! Въпросът за приложението на марксическия диалектически метод в биологическата наука е много голям и сложен. Тук, във връзка с изникналите в нашата конференция проблеми, ще си позволя да кажа само следното:

Преди всичко, две думи за определението на понятието научен метод.

Научният метод често се смесва ту със самата природна или обществена, обективно-реална закономерност, ту пък с чисто субективните, нямащи нищо общо със самата обективно-реална закономерност, начини или пътища за постигане на истината. Обективно-реални закономерности е имало, има и може да има преди да се е появил мислещият човек и независимо, вън от неговото съзнание. 

Природната обективна закономерност си е природна обективна закономерност, а не е и не може да бъде никакъв научен метод, който е о с о б е н о о т р а ж е н и е н а о б е к т и в н а т а п р и р о д н а и л и о б щ е с т в е н а з а к о н о м е р н о с т в с ъ з н а н и е т о н а ч о в е к а. 

Научният метод не е и не може да бъде също така чисто субективна проява на човешкото съзнание, защото в такъв случай той въобще не би могъл да ни служи като средство или път за познанието на обективната действителност или, по-точно, за нейното обяснение и изменение.

 Всяко научно мислене, според диалектическия материализъм, е и трябва да бъде повече или по-малко (според конкретните исторически условия) адекватно отражение на обективната действителност, е и трябва да бъде обективно, правилно, вярно. 

Ала същевременно мисли, познава и изменя, в една или друга форма и степен, природната и обществена действителност не някой друг, а винаги конкретно-исторически определеният човек, който по самата си същина е трудово-обществено същество, е „съвкупност от обществени отношения” (Маркс). 

Поради всичко това Ленин определя всяко познание като „с у б е к т и в е н о б р а з н а о б е к т и в н и т е н е щ а”. 

Но субективен образ не ще рече с у б е к т и в и с т и ч е н, а обективен не ще рече о б е к т и в и с т и ч е н. 

Диалектическият материализъм отрича и обективистичността и субективистичността на научното мислене, но не отрича нито обективността, нито субективността му. Без обективност мисленето не би било никакво научно мислене, а без субективност то би било чисто съзерцателно, бездействено, абстрактно-обективистично и, следователно, не би могло да играе ролята на средство не само за обяснението на света, но и за изменението му в една или друга насока и степен, според конкретните обществено-исторически условия и задачи.

Поради това научният метод може да бъде определен като з а к о н о м е р н о с т  н а  ч о в е ш к о т о  м и с л е н е, в з е т а   к а т о   с у б е к т и в н о  о т р а ж е н и е  н а о б е к т и в н а т а  о б щ е с т в е н а  и п р и р о д н а   з а к о н о м е р н о с т, и л и, к о е т о е в с е с ъ щ о т о, „п р е с а д е н а” и „п р е в е д е н а” (к а к т о  к а з в а   М а р к с) в ч о в е ш к о т о с ъ з н а н и е о б е к т и в н а з а к о н о м е р н о с т, и з п о л з у в а н а с ъ з н а т е л н о о т ч о в е к а  к а т о   о р ъ д и е  н е  с а м о з а  о б я с н е н и е т о  н а с в е т а, н о   и  з а  н е г о в о т о  и з м е н е н и е.

Имало е и има различни методи, но не всички те са действително и еднакво научни. Последователно докрай научен и същевременно в най-висока степен действен е единствено диалектико-материалистическият метод на научното мислене. 

Той се различава к а ч е с т в е н о от всички известни досега научни методи. Той се различава от тях преди всичко по самото к а ч е с т в е н о ново обективно съдържание на човешкото мислене, защото диалектическият материализъм гледа на цялата природна действителност било от гледището (или през призмата) на революционното пролетарско движение, било пък на строящия се или вече построен и развиващ се към висшата фаза на комунизма социалистически обществен строй. 

Ето защо научният диалектико-материалистически метод е класово-партийно определен не само поради своята класово-партийна устременост и действеност, но и поради к а ч е с т в е н о новото обективно съдържание на човешкото научно мислене. И затова именно съвсем не е случайно, че Ленин нарича практиката не само и з х о д е н п у н к т, к р а й н а ц е л и к р и т е р и й н а н а у ч н о т о м и с л е н е, но също така и о п р е д е л и т е л на онова, което човек търси да познае и познава в предмета на своето мислене.


Изхождайки именно от всичко това, речем ли диалектико-материалистически да обясним и преценим дарвинизма, вайсманизма и мичуринското учение, трябва преди всичко да вземем пред вид оная конкретна обществено-историческа действителност и практика, от чието гледище или през чиято призма Дарвин, вайсманистите и мичуринците са гледали и гледат на природните явления, или, по-точно, на развитието на организмите, като при това конкретната обществена действителност обхваща в себе си и конкретно-дадената обществена идеология, а практиката обхваща в себе си и съответната научна техника, експериментален опит и пр.

 За всичко това бе говорено, както в самия доклад, така и в някои от изказванията в нашата конференция, и особено в прекрасното изказване на др. Т. Черноколев. Аз ще си позволя, от една страна, да обобща казаното вече и, от друга страна, доколкото и дето е нужно, да го допълня или оточня, за да можем изобщо да си съставим по-пълна и по-точна представа, както за теоретическата същност и значение на дарвинизма, вайсманизма и мичуринското учение, така и за тяхната практическа приложимост и значение.

Да вземем най-напред учението на Д а р в и н.

Както всеки истински учен, Дарвин също е гледал на природните явления, именно и преди всичко, през призмата на тогавашната обществена действителност, с всичките й характерни особености – икономически, социално-класови и идеологически. 

Опирайки се на положителните, заварени от него резултати от развитието на тогавашното естествознание, от една страна, и, от друга страна, на тогавашното състояние на буржоазното р а с т е н и е в ъ д с т в о и ж и в о т н о в ъ д с т в о, и изобщо на тогавашната агробиологическа практика, а също натрупвайки и лично огромен естествонаучен опит, особено през време на околосветското си пътуване, той гениално обобщи преди всичко и главно именно а г р о б и о л о г и ч е с к а т а   п р а к т и к а   н а  т о г а в а ш н и т е б у р ж о а з н и   р а с т е н и е в ъ д и  и  ж и в о т н о в ъ д и  и създаде по тоя начин еволюционната си биологическа теория, която беше и остава по своите основни положения и изводи безспорно материалистическа, със значителни моменти от диалектика и като такава бе в състояние да отговори научно-правилно на редица основни естествонаучни въпроси, на които и д е а л и с т и ч е с к о-т е л е о л о г и ч е с к и т е „теории” не бяха в състояние да дадат що-годе смислен научен отговор.


Същевременно обаче Дарвин сам беше рожба на своето буржоазно общество и време и поради това именно в неговата еволюционна теория не може да няма редица неправилни, неточни или направо неверни положения, които са явно противоречие с нейните положителни научни положения и тенденции.

Някои съвременни биолози, в това число и някои биолози-марксисти, твърдят, че всички тия грешки и недостатъци на Дарвиновата еволюционна теория са нещо случайно и странично за нея. Това твърдение, разбира се, не е точно. 

Истината е, че тъкмо най-важните грешки и недостатъци в Дарвиновата еволюционна теория имаха своите дълбоки корени пак в самите тогавашни обществено-исторически, икономически, социално-класови и общо-идеологически условия и тенденции, които Дарвин, като рожба на своето общество и време, въпреки своята безспорна гениалност, не би могъл и фактически не можа да преодолее.

На първо място тук трябва да се каже, че частното владение на средствата за производство и конкуренцията между отделните капиталисти и производители, в това число и между тогавашните растениевъди и скотовъди, определяха периодично-кризисния и стихиен характер на икономическото развитие и принципиалната невъзможност на каквато и да било съзнателна и колективна планомерна стопанска и културна творческа дейност.

 Поради това стихийността, случайността и неопределеността неизбежно трябваше да се отразят и върху идеологическото развитие на тогавашното капиталистическо общество, в това число и на философията и частните науки.
П о  п р и н ц и п буржоазията се оказа неспособна да създаде нито последователна докрай материалистическа теория, нито последователен докрай диалектически метод.

 Даже най-добрите буржоазни материалисти неизбежно, по общо правило, бяха метафизици, а най-добрите буржоазни диалектици, в това число и Хегел, бяха идеалисти.
И в единия, и в другия случай крайният резултат можеше да бъде само един: идеализъм, агностицизъм, фидеизъм. 

Това особено важеше за обществените науки и за общата буржоазна политическа идеология. Поради това именно Дарвин не можеше да не плати своя данък било на отричането на скоковете в природата, било на малтусианството, било на неточното схващане определеността и неопределеността на биологичната наследственост и т.н. 

Не е случайно също, че учението на Дарвин за подбора, като обяснява закрепването и развитието на оказалите се полезни за организмите изменения, не можеше да постави и реши правилно въпроса за п р о и з х о д а на тия изменения; не можеше, о б я с н я в а й к и правилно, общо взето, м и н а л о т о биологично развитие, да овладее процесите на развитието на организмите и да си постави като цел тяхното съзнателно и планомерно преобразуване за удовлетворяване общите нужди на човешкото общество.

В епохата на империализма тия основни недостатъци и пороци на капиталистическата обществена система и идеология се очертаха още по-ярко и решително. 

Самата конкуренция между отделните капиталисти и производители, като се превърна в гигантска конкуренция между империалистическите тръстове и картели, не само не премахна, а задълбочи и изостри до крайни предели стихийния, несъзнателен, непланомерен характер на капиталистическото стопанство и на цялото обществено капиталистическо развитие, в което законът за неравномерността и развитието се прояви напълно. 

Същевременно империализмът, като означаваше общо загниване на капитализма и изостряне на всичките му вътрешни и външни противоречия, означаваше и навечерие на пролетарската революция.

 Буржоазията стана напълно реакционна, отрече собствените си класици – философи и учени – и премина към открития идеализъм, агностицизъм, субективизъм, релативизъм и мистика, връщайки се дори към философията на Августин, Тома Аквински и др. 

За никакво съзнателно и колективно планомерно стопанско и културно прогресивно развитие в национален и интернационален мащаб не можеше да става и дума.

Желанието на буржоазията да спре обективния ход на историческото развитие и да разгроми социалистическите революционни движения и съветската социалистическа държава я доведе до открито отричане на обективната научна истина и до абсолютен субективизъм. 

В областта на физиката и химията това се изрази в така наречения още от Ленин ф и з и ч е с к и  и д е а л и з ъ м, а в областта на биологията се изрази в така наречения н е о д а р в и н и з ъ м, който в същност означава отричане на всички материалистически и прогресивни страни или моменти в Дарвиновото еволюционно учение и заменяването на самия дарвинизъм с реакционно учение на В а й с м а н-М е н д е л-М о р г а н-Й о х а н е с и др.

В какво по-точно се състои това реакционно учение – това бе вече изложено в самия доклад и в изказванията.
 Аз ще си позволя да кажа тук във вид на кратко обобщение и допълнение само следното.

 Вайсманизмът-менделизмът-морганизмът отрича п о  п р и н ц и п всяка възможност за съзнателно и планомерно направляване или ръководене на наследствените процеси и на цялото развитие на организмите. 

Той обособява и противопоставя абсолютно зародишното вещество (хромозомите, така наречените гени, генотипа и пр.) на тялото (или сомата, или фенотипа).
Той допуска влияние на зародишните клетки (по-точно на хромозомите) върху останалите клетки на организма, но отрича обратното влияние на тялото върху зародишните клетки.
Той си представлява процеса на наследяването като проста комбинаторика на така наречените гени и превръща онтогенетическия закон във формално-морфогенетически.
Отрича или подценява по принцип ролята и значението на асимилацията и дезасимилацията в процеса на наследяването и превръща наследствените зародишни клетки в абсолютно автономни и неподдаващи се на външно влияние и не допуска п о   п р и н ц и п никакво онаследяване на придобитите в индивидуалното развитие на организмите признаци или свойства.

 Той схваща скоковете в биологичната еволюция като хромозомни м у т а ц и и, нямащи своя предистория и неподдаващи се на никакво научно предвиждане и планомерно ръководене и т.н. 

С една дума, вайсманизмът-менделизмът-морганизмът е по самата си най-дълбока същина метафизическо, механистическо, идеалистическо, субективистическо, агностическо и фидеистическо учение, което е напълно по вкуса и интереса на съвременната реакционна империалистическа буржоазия, но тъкмо затова пък е пълно отрицание на всяка истинска наука и на всяка, основана върху науката, творческа човешка практика. 

Всички опити за заставане по средата, както и всички опити за маскиране с марксистка фразеология трябва да срещнат пълен отпор от наша страна. Всяко примиренческо отношение към това реакционно учение и всеки опит за еклектическото му „съчетаване” с мичуринското учение са решително неправилни и трябва всецяло и най-решително да бъдат отхвърлени.


И ето, в борба тъкмо с това реакционно учение се оформи, разви и победи в СССР мичуринското учение, начело с академика Т. Д. Лисенко и под върховното ръководство на най-гениалния учен на нашето време – Й о с и ф В и с а р и о н о в и ч С т а л и н. 


Портрет на "Най-гениалния учен"
 
Като се говори за мичуринското учение, трябва преди всичко да се каже и най-дебело подчертае, ч е   т о  м о ж е ш е  д а   с т а н е  и  с т а н а в ъ з м о ж н о, с а м о  з а щ о т о  м и ч у р и н ц и   г л е д а х а  и   г л е д а т  н а  п р и р о д н и т е  я в л е н и я и м е н н о  о т г л е д и щ е т о   и л и  п р е з п р и з м а т а   н а  с о ц и а л и с т и ч е с к о т о  д в и ж е н и е  и  на  н о в а т а с о ц и а л и с т и ч е с к а о б щ е с т в е н а д е й с т в и т е л н о с т   и и д е о л о г и я. 

Използувайки всичко положително от цялото досегашно развитие на човешката научна мисъл, мичуринци трябваше да създадат и действително създадоха т а к о в а биологическо учение, което да осигурява съзнателното и планомерно ръководене или направляване на развитието на растителните и животински организми, с цел: д а   с е  о с и г у р и   с о ц и а л и с т и ч е с к о т о и   к о м у н и с т и ч е с к о   о б щ е с т в о,  с  п ъ л н о  и з о б и л и е  н а п р о д у к т и  и  т о  о т  п ъ р в о с т е п е н н о  к а ч е с т в о. 

Мичуринци искат: да се премахне всяка случайност, всяка стихийност, всяка агностическа неопределеност при обяснението и практическото отглеждане, създаване и използуване на растителните и животински организми; да се планира и ръководи тяхното развитие целесъобразно, планово и колективно; да не се очакват милости от природата, както казва сам Мичурин, а да се изтръгне от нея всичко, което е нужно на новото човешко общество; под върховното ръководство на Комунистическата партия да се впрегнат в социалистическото стопанско, културно и научно дело милионните колхозни и други народни маси; да се превърне целият Съветски съюз в огромна агробиологична лаборатория, в която не само да се проверяват, но и да се конкретизират и развиват по-нататък основните положения на новото биологично учение; да се ликвидират решително агностическото неверие в човешката наука, кабинетната откъснатост на теорията от социалистическата практика, обективистическото отношение към научната истина, безпартийността в биологичната теория и практика и т.н.

А всичко това се определя, изисква, налага именно от характера преди всичко на самото, съзнателно ръководено, колективно и планово социалистическо и културно строителство на съветските народи. То се обуславя също така от марксистко-ленинското диалектическо единство на научната философия и специалните науки, а особено и на първо място – на научната практика и социалистическата теория. 

То се обуславя, най-сетне, и от обстоятелството, че не само стопанското социалистическо строителство, но и цялото културно и научно развитие на съветските народи се ръководи от славната ленинско-сталинска ВКП(б), начело, както казах вече, с най-гениалния учен на нашето време - Й о с и ф В и с а р и о н о в и ч С т а л и н.


Мичуринското учение бе изложено, както в доклада на др. Христо Даскалов, така и в повечето от изказванията. 

Аз ще си позволя в случая да отбележа пак съвсем накратко и в най-общи черти следното. 

За разлика от вайсманистите, които абсолютизират действието на зародишните клетки върху тялото и отричат  п о   п р и н ц и п  всяко наследяване на придобитите в индивидуалния живот на организмите признаци; за разлика също и от някои ламаркисти, които  а б с о л ю т и з и р а т   влиянието н а с р е д а т а върху организмите и отричат   п о  п р и н ц и п  всяка роля и значение на наследствения апарат, който организмите са получили от предходното, филогенетичното развитие и съгласно с който те „подбират” съответните условия на своята среда; за разлика от всичко това, мичуринци говорят за  ди а л е к т и ч е с к о  е д и н с т в о  м е ж д у  о р г а н и з м а  и с р е д а т а, т.е. за влиянието както на организма върху средата, така и на средата върху организма, при което под нейното влияние в онаследените от растенията и животните свойства могат да произлязат такива изменения, които, при съответен отбор, подбор, възпитание и пр., могат в няколко поколения да дадат резултат нова наследственост, нови сортове растения и животни, нови качества на техните продукти и т.н. 


И понеже човек не може да върне еволюцията на организмите назад и да промени м и н а л и т е условия, които са определили някога наличните сегашни наследствени признаци в растенията и животните, мичуринци особено – и с пълно право – подчертават първостепенното значение на средата и съответно на всички ония средства, методи, агротехнически приоми, научна организация на опитите и пр.; които позволяват да се оказва едно или друго целесъобразно влияние върху организмите и по тоя начин да се с ъ з д а в а т  н о в и н а с л е д с т в е н и  п р и з н а ц и  в  тях, или, което е все същото, нови разновидности, видове, сортове и пр., с п о р е д   н у ж д и т е  и л и и з и с к в а н и я т а  и м е н н о   н а  с о ц и а л и с т и ч е с к о т о  п л а н о в о с т р о и т е л с т в о. 

Ето защо мичуринци, без да отричат значението на морфологията, обръщат особено внимание на физиологията на растенията и животните; без да отричат, че при обикновеното кръстосване може да се появат понякога нови полезни сортове и видове растения и животни, те гледат, както на половото кръстосване, така и на присаждането не като на самоцел, а като на един от елементите или моментите в цялостния сложен диалектически процес на влиянието чрез средата върху организмите – процес, в който у Мичурин и Лисенко особено голяма роля играят:

възпитанието на растенията и животните, 

методът на ментора, 

кръстосването на далечно сортови растения и животни,

 храненето (в известни случаи изобилно, а в други случаи спартанско), 

изкуственото опрашване, 

а особено и преди всичко с т а д и й н о т о р а з в и т и е н а о р г а н и з м и т е и възможността в разните стадии да им се въздействува чрез средата по такива целесъобразни начини, 

че, например, зимната пшеница да се превърне в пролетна, пролетната – в зимна (Лисенковият метод за яровизиране) и т.н.


Мичуринци водиха дълга, системна и упорита борба срещу вайсманизма-менделизма-морганизма и неговите съветски последователи, които често обичаха да се представят било като марксисти-ленинисти, било пък като ортодоксални дарвинисти. 

Миналата година, на сесията на Всесъюзната селско-стопанска академия на името на Ленин, мичуринци, начело с великия съветски биолог, академика Т р о ф и м Д е н и с о в и ч Л и с е н к о,
 извоюваха окончателната победа над своите противници.

Трофим Денисович Лисенко



 Тая победа бе извоювана обаче не само с логически аргументи и теоретически разобличавания на съветския и световния вайсманизъм-менделизъм-морганизъм, н о  п р е д и  в с и ч к о  и   г л а в н о с огромните, безподобните, смело ще кажа, приказните практически резултати, които се получиха в съветското земеделие от прилагането на мичуринското учение.  С това се сложи началото на цяла една нова ера в развитието на биологичната и агробиологичната наука. 

Ние присъствуваме днес на историческо явление от рода на появата на дарвинизма на времето си, който също бе посрещнат с истински вой от английската и световната реакция – точно тъй, както и новият съветски творчески дарвинизъм се посреща днес и даже с още по-голям вой от съвременната световна империалистическа реакция. 

Затова пък всички честни учени в света, всички истински научни творци и деятели в областта на биологията и на науката изобщо, посрещнаха и посрещат с истински възторг победата на мичуринското учение над реакционния вайсманизъм-менделизъм-морганизъм.

От всичко казано дотук можем да направим заключението: мичуринци, както никой от биолозите досега, вземат в дълбоко диалектическо единство обективността и субективността на човешкото научно познание, теорията и колективно-плановата социалистическа практика, обективно-вярното обяснение на явленията и истински войнствуващата болшевишка партийност на научното познание.

И тъкмо затова тяхната биологическа и агробиологическа теория и практика носят безпримерен в човешката научна история демократически, народен, дълбоко класово-партиен национален по формата си и същевременно не космополитически, а истински интернационален, социалистически по съдържанието си характер. 

И поради всичко това именно техният научен метод е действително образец, на приложение на материалистическо-диалектическия метод в областта на биологическата теория и практика – образец, от който ние всички сме длъжни да се учим системно, упорито, всекичасно.

С това обаче не се изчерпват същината и значението на научния метод на мичуринци. Затова ще ми позволите да се спра, пак така накратко и в най-общи черти, и върху някои други съществени черти или страни на мичуринския материалистическо-диалектически метод, за някои от които само загатнах преди малко.


Преди всичко трябва да се подчертае особено дебело, че мичуринци не разкъсват абсолютно и метафизически организма на отделни части или моменти, а го вземат винаги в неговата диалектическа цялост. 

Един от основните пороци на съвременната буржоазна ц и т о л о г и я, например, се състои в това, че тя свежда цялата сложна закономерност на организмите до закономерностите на отделните съставящи ги клетки. 

Но не по-малък порок е и онова отричане на ролята и значението на частите, до което са стигнали някои буржоазни биолози и философи от типа на х о л и с т и т е например, които отричат всяка роля и значение на частите и свеждат всичко с а м о до закономерностите на ц я л о т о, което по тоя начин придобива у тях идеалистическо-мистически и следователно антинаучен характер.

Мичуринци знаят прекрасно, че всеки организъм се състои от отделни части, органи, клетки и пр. и имат това пред вид при изучаването на организмите и при практическото въздействие върху тях (например при присаждането, при възпитанието, при ментора и пр.). 

Но същевременно те не по-малко прекрасно знаят и винаги най-дебело подчертават, че наследствеността се определя от характера на асимилационните и дезасимилационните процеси на организмите, взети именно като целостни, живи организми в дадена цялостна среда, а не като аритметически сборове или колонии изобщо от клетки и органи. 

Оттук именно Лисенко направи научно-правилния извод, че не само половата зародишна клетка, но и   в с я к а  ж и в а   к л е т к а, или по-точно, о р г а н и з м ъ т  к а т о  ц я л о е носител на наследствените свойства. 

Оттук именно Мичурин направи своя научен извод, потвърден бляскаво с хиляди опити, че е възможно наследствено предаване на свойства, следователно и по-нататъшно развитие на организмите в посока, желана от човека, не само по пътя на половата, но и по пътя на  в е г е т а т и в н а т а  х и б р и д и з а ц и я, която обаче, както прекрасно тук бе обяснено от др. Ел. Димитрова, не се свежда към простото присаждане, а е много сложен процес, в който самото присаждане играе ролята само на агротехнически приом или момент в общия процес на обяснението и изменението на организмите. 

Известно е например, че докато туберкулозните бацили, взети вън от живия организъм (ин витро, както казват биолозите), могат да бъдат убити с някои химически средства, същите бацили, когато са дадени в човешкия жив организъм, не се поддават на влиянието на същите тия средства и поради простата причина, че в организма действуват закони, които са характерни за него именно като цялостен и жив организъм. 

Следователно, искаме ли да лекуваме рационално туберкулозата, ние трябва да изучим и вземем пред вид закономерностите на живия организъм, взет като цяло, а не само като прост аритметически сбор от клетки, плюс, в случая, загнездили се в тях или в някои органи туберкулозни бацили. Поради това именно така наречената специфична терапия срещна и среща често пъти непреодолими прегради, а терапията, която абсолютизира целостните особености на организмите, може да стигне до абсурдното отричане на всяка специфична терапия и да ни доведе до телеологично-мистически грешки в областта на биологията, физиологията и медицината.

Д р у г а  х а р а к т е р н а  ч е р т а на мичуринско-лисенковския научен метод е правилното му отношение към въпроса за единството и противоположността между закономерностите на механиката, физиката и химията, от една страна, и, от друга страна, на б и о л о г и я т а, в з е т а к а т о  о с о б е н а  н а у к а, имаща свой собствен предмет на изследване и свои собствени теоретически и практически задачи.

Още Енгелс бе подчертал, че всички механически, физически и химически закономерности са в сила и при организмите, например законите на тежестта, на електромагнитните движения, на химическото съединение и разлагане и пр. Органичното тяло, понеже и доколкото е имало т я л о, не може да не бъде подчинено на всички тия закони, но понеже и доколкото то е именно о р г а н и ч н о, а не   м ъ р т в о тяло, то си има и свои собствени о р г а н и ч е с к и закономерности, които в никой случай не може и не бива да се свеждат без остатък към механическите, физическите и химическите; точно така, както и човекът и човешката обществено-историческа действителност са подчинени на всички механически, физически, химически и б и о л о г и ч е с к и закономерности, но се развиват главно по своите собствени, обществено-исторически (икономически преди всичко) закономерности, които са именно характерни за тях и които в никой случай не може и не бива да се свеждат към биологическите, физическите, химическите и механическите закономерности. 

Сведем ли обществено-историческите закономерности към биологическите, получава се биологизъм, механицизъм, расизъм, и тогава обществените науки к а т о о б щ е с т в е н и стават невъзможни, защото, преди всичко, по тоя начин се отрича техния собствен, специфичен предмет на изследване и техните собствени, специфични обществено-исторически, теоретически и практически задачи. 

Обществоведът е длъжен да знае и да използува постиженията на биологията, а също и на химията, физиката и механиката, но той престава да бъде обществовед, щом отрече или подцени специфичните обществено-исторически закономерности, които к а ч е с т в е н о се различават от биологическите, физическите, химическите и пр.


Тая именно гениална мисъл на Енгелс е развита конкретно в учението на Мичурин-Лисенко, а също и на Докучаев-Вилямс. 

И в това именно се състои една от най-характерните негови черти, която, за съжаление, и до ден днешен остава неразбрана от някои наши, пък и не само наши, биолози, в това число, например, и от нашия уважаем и не малко заслужил иначе на науката учен – академика др. М. Попов. 

Ще поясня мисълта си с един-два примера.

Известно е, както изнесе това и др. докладчик в доклада си, че ако ударим с тояга растението или животното, можем да предизвикаме в тях такива значителни изменения, че растението и животното да умрат. Има ли обаче тук каквато и да било б и о л о г и ч е с к а закономерност? Не, разбира се!


Друг пример. Ако въздействуваме с х-лъчи, с колхицин или с каквито и да било други подобни, чисто физически или химически агенти направо върху хроматинното ядро, ние можем да предизвикаме разделяне на хромозомите, увеличаване на техния брой, особеното им взаимно разположение и др. п. явления, които могат да се отразят върху наследствените процеси и дадат едни или други резултати.

В   о г р о м н о т о   болшинство случаи обаче тия резултати са растителни или животински  и з р о д и, а когато по някаква с л у ч а й н о с т се получи в резултат наследствено изменение, което да е полезно за човека, ние като биолози не сме властни нито да го задържим и направляваме закономерно, нито пък още при получаването можем да предвидим научно-биологично какъв именно резултат може да се получи в смисъл на ново о р г а н и ч н о явление, което по-нататък да съществува и да се развива именно като о р г а н и ч н о. 

Защо, според Лисенко, това е именно така? 


Лисенко, като учен – биолог и агробиолог, знае и не отрича, че организмите, в това число и техните органи (а хроматинното ядро е в същност един орган в тялото на растението или животното), като могат да се влияят и направо от механическите, физическите и химически агенти престават въобще да бъдат организми и органични органи, ако механическите, физическите и химически закономерности не са диалектически пречупвани биологическите закономерности. 

Една от най-характерните особености на живите органични тела, и м е н н о к а т о ж и в и о р г а н и ч н и т е л а, е способността им да а с и м и л и р а т и д е з а с и м и л и р а т получаваните от средата механически, физически и химически вещества и енергии. 

Органическата асимилация и дезасимилация обаче в никой случай не е и не може да се сведе към простите механически, физически и химически промени, ставащи в организма под влиянието на външните механически, физически и химически агенти. 

Още Дарвин разкри редица закономерности, които важат именно и само за живите органични тела и не се срещат при неживите, например законите за отбора и подбора, за наследствеността и пр. 

При неживите тела може да има „наследственоподобни” процеси, но няма същинска наследственост; точно така, както всяка материя или свойство да отражава околните тела, но няма отражение в смисъл на усещане, представа, мисъл и пр. 
Поради всичко това, искаме ли да си обясним правилно научно-биологично и да овладеем практически-биологично процеса на наследяването на свойствата при растенията и животните, ние трябва да го свързваме винаги и преди всичко с процеса на асимилацията и дезасимилацията, които, много естествено, не само в разните родове и видове, но и в разните разновидности и индивиди са различни. 

Т а к о в а изменяване на наследствеността в растенията и животните е, разбира се, много по-трудна и сложна работа, отколкото осакатяването им с х-лъчи или с колхицин и създаването на маса изроди, а само случайно и само в много редки (и неопределими със средствата на б и о л о г и я т а) случаи проявяване на някои изгодни за човека растителни и животински форми. Обаче с а м о т о я, е д и н с т в е н о т о я, е н а у ч н о-б и о л о г и ч н и я т път за т а к о в а изменение на наследствеността в растенията и животните, което, първо, може научно-б и о л о г и ч н о да бъде предварително запланувано и произведено и, второ, след като бъде получено, може също така научно-биологично и планомерно да бъде закрепено, развито по-нататък в посоки, желани от човека, и най-рационално използувано за практическите и особено за социалистическите практически нужди на човека.


Ето, другари, аз прочетох най-внимателно работата на др. академик М. Попов „Експериментално предизвикани мутации при Дрозофила меланогастер чрез химически въздействия” (Годишник на Софийския университет, 1938). 

Др. М. Попов завчера се помъчи да ни увери, че в тая си работа той е направил само стилно-словесни концесии на морганизма, но затова пък получил... значителни научни резултати, които показвали, че с химически въздействия могат да се „индуцират в хроматинната маса генни промени” и следователно да се получат нови мутанти по експериментален път, чрез външни въздействия. 

Както виждаме тук, имаме: гените на Морган, мутациите на Морган и де Фриз, мутагенните агенти и методи, а също и изводите пак на Морган. 

Получени са, безспорно, някои изменения във винените мушици, но нека др. М. Попов ни посочи: де е в тая негова работа, а също и във всички работи на Морган, оная именно б и о л о г и ч е с к а закономерност, която би ни позволила именно по б и о л о г и ч е с к и, а не по механически, физически или химически път, да се намесваме планомерно в  б и о л о г и ч е с к о т о развитие на организмите и да ръководим наследствените им процеси т а к а, че да можем да планираме и предвиждаме своите б и о л о г и ч е с к и изследвания и резултати, а след това да можем и да използуваме тия резултати за по-нататъшното нормално-биологично съществуване и развитие на организмите, и то в такива посоки, които са желани и нужни на човека и по-специално на социалистическото строителство?

 Съвършено ясно е: др. М. Попов в тая си работа (а и не само в нея) е проявил неразбиране на диалектико-материалистическия биологически метод и е платил не словесен, а п р и н ц и п и а л е н данък на вайсманизма-менделизма-морганизма, и то за съжаление след като в редица свои по-раншни работи бе поставил опити и бе постигнал резултати, които несъмнено биха могли, при определени условия, да се използуват срещу вайсманизма-менделизма-морганизма.  

И случайно ли е, следователно, че в своя учебник др. М. Попов прави не само словесни, или така да се изразя д и п л о м а т и ч е с к и отстъпки на биолозите-реакционери, но чисто и просто нарича концепциите на Вайсман, Морган, Мендел и де Фриз  „г е н и а л н и  п р о з р е н и я”, които се потвърдили по-сетне от развитието на съвременната биология?

 Това само с л о в е с н о-дипломатична отстъпка ли е, или е, в най-добрия случай, еклектика съпътствувана у др. М. Попов с отричане нуждата от научна философия за частните науки с неведнаж декларирания от него възторг от философията на Конт и др. идеалисти?

 И случайно ли е, че др. М. Попов, като  д е к л а р и р а   в последното издание на учебника си съгласието си с диалектическия метод, пише в заключителните си редове, че биологията „трябва да проектира всеки жизнен процес в клетката, да го очисти от страничната сложност, която той проиема в многоклетъчния организъм, и да го схване в неговата общност, като основен клетъчен жизнен процес – б и о л о г и я  на  к л е т к а т а” (курсив на проф. М. Попов). 

Не би бил никакъв биолог и никакъв учен въобще оня, който би отрекъл нуждата от изследване закономерностите на живата органична клетка; но също така не е и не може да бъде истински диалектически материалист, а си остава чист механист оня, който си поставя за единствена задача изследването на клетката, и то в „нейните най-общи закономерности” (които именно са общи и за физиката, и за химията и пр.), а отрича или подценява к а ч е с т в е н о   о с о б е н а т а  и с л о ж н а  з а к о н о м е р н о с т  на живия организъм, взет именно като ц я л о  о р г а н и ч н о с ъ щ е с т в о, което, като такова, може и трябва да живее в определена жизнена среда, върху която пък ние можем така или иначе да влияем и по тоя начин, влияейки върху организма на растението или животното, и з м е н я й к и    а с и м и л а ц и о н н и т е   и д е з а с и м и л а ц и о н н и  п р о ц е с и  в  н е г о, възпитавайки го и пр. да „индуцираме” наследствени промени в организма, а следователно и в половите зародишни клетки, щ о м  и   д о к о л к о т о  това е необходимо в конкретните случаи. 

И   т о г а в а  и м е н н о  и  с а м о  т о г а в а, ние като б и о л о з и   и а г р о б и о л о з и - теоретици и практици ще знаем какво искаме и какво можем да получим при дадени организми и среда и, което не е по-малко важно, да задържим, укрепим и използуваме рационално получените наследствени изменения, а не да разчитаме на непредвидимите и неуправляеми по никакви б и о л о г и ч е с к и закони дрозофилни и др. подобни изроди – мутанти, или пък съвсем случайни, редки и съвършено, по принцип, за нас, к а т о   б и о л о з и, несигурни и неръководими индивиди, разновидности и пр.

Др. акад. М. Попов е безспорно крупен учен, с неслучайна световна известност, с огромна ерудиция и рядък експериментален дар.

 Не може да има никакво съмнение, че ако той, както и другите наши учени-биолози, усвоят час по-скоро и по-пълно марксисткия диалектически метод и го приложат правилно в биологическата наука, от това ще спечелят не само те лично, но и самата наша нова, социалистическа мичуринска биологически теоретична и приложна мисъл.


Д р у г а  х а р а к т е р н а  ч е р т а на мичуринско-лисенковския научен биологически метод се състои в също така загатнатото вече вземане на организма и средата в тяхното диалектическо единство, при което особено важно тук е да се подчертае следното. 

Имало е и има и до ден днешен „марксисти”, които щом чуят думата в ъ т р е ш н о, цели настръхват.

 В същност, „вътрешното” означава наистина идеализъм, агностицизъм, мистика и пр., но  с а м о   к о г а т о  и   д о к о л к о т о   се разбира така, както го разбират именно вайсманистите и особено последователите на де Фриз, т.е. като неопределено от цялото предходно филогенетическо развитие на организмите, т.е. като абсолютно противопоставено на външната среда и ставащо чисто случайно, по неопределени и неопределими начини, както именно е случаят с „м у т а ц и и т е” на самия де Фриз. 

Всяка „м у т а ц и я” е скок, и това именно обстоятелство заблуди на времето Плеханов, а след това и нашия Г. Бакалов и Т. Павлов и др. да виждат в мутациите на де Фриз потвърждение на идеята за скоковете на диалектическия материализъм.

 В същност диалектическите скокове, които се признават от мичуринци, не са неопределени и неопределими, а, тъкмо обратно, са напълно определени и определими от цялото предходно филогенетическо и онтогенетическо развитие на организмите и затова са и управляеми от човека, докато „мутациите” на де Фриз и вайсманистите са по принцип непознаваеми и неуправляеми. 

Мичуринци отричат именно тия вътрешни хромозомни, генни, плазмогенни и др. п. „фактори” в живота на наследственото Вайсманово зародишно вещество, но те никога и в никакъв смисъл и степен не са отричали и не отричат, че всеки организъм се появява на света с определена от цялото предходно филогенетическо развитие наследственост, с определени наследствени „избирателни” свойства и пр.

 Поставени в среда, отговаряща на тия наследствени „избирателни” свойства, организмите се развиват без особени изменения и не дават нови сортове, разновидности, свойства и пр. 

Поставени обаче в нова среда, възпитавани при нови условия, с нови средства и методи, те могат да добият „пластична” „разклатена” наследственост и впоследствие, при съответно третиране в съответна среда, да се развият постепенно или скокообразно (според конкретните случаи), по посоки, желани от човека. 

И в тия случаи обаче агробиологът в никой случай не може да не вземе пред вид наследствената, т.е. в ъ т р е ш н а т а природа на организмите. Позволи ли се това, той може да си постави и такива абсурдни задачи, които ще доведат всичките му опити до сигурен провал. 

А б с о л ю т и з и р а   л и   с е   м е т а ф и з и ч е с к и   ролята и значението на  с е г а ш н а т а среда, забрави ли се или подцени влиянието на някогашната, филогенетически вече „усвоена” от организмите среда, изпусне ли се из пред вид фактът, че организмите, както казва и сам Лисенко, действуват „на свой лад”, т.е. в съгласие именно със своя наследен от филогенетическото развитие вътрешен „опит”, няма никаква гаранция срещу такива абсурди, например, че като посеем житно зърно, да искаме да направим от него тиква, грозде, пък дори и пеперуда. 

С подобни неща не се е занимавал и не се занимава никой мичуринец, защото никой мичуринец не  а б с о л ю т и з и р а  м е т а ф и з и ч е с к и ролята и значението на настоящата или бъдеща среда, сред която можем да поставим организмите, за да предизвикаме и ръководим целесъобразно по-нататък не само растежа, но и развитието им. 

До същите изводи ще стигнем, ако обърнем внимание и на факта, че процесите на асимилацията и дезасимилацията са именно в ъ т р е ш н и органически процеси, които може и трябва да бъдат направлявани от нас в определени насоки, но, все пак, са дадени в организмите именно като техен наследствено получен вътрешен „опит” или, както аз обичам да казвам в такива случаи, като особени „следи-отражения” от миналия филогенетически опит, т.е. от миналите действия на средата върху организмите и техните минали обратни въздействия върху нея.

 Разбира се, който е чел що-годе внимателно „Теория на отражението”, ще си спомни, че о т р а ж е н и е още не значи с ъ з н а т е л н о отражение, усещане, мислене и пр. 

Отражението, според Ленин, е свойство на всяка материя и е родствено (но не тъждествено) с усещането.

 При растенията то става вегетативно, нямащо дори и следа от съзнателност, при животните то придобива полусъзнателен, инстинктивен характер и само при човека, в условията на неговата трудова и обществена деятелност, става за пръв път с ъ з н а т е л н о   о т р а ж е н и е, става за пръв път   с ъ щ и н с к о  у с е щ а н е, п  р е д с т а в а,  м и с ъ л. 

Мичуринци, разбира се, не се занимават с човека и с неговото съзнателно отражение на средата (обществена и природна), но тъкмо у тях и особено у Лисенко, особено пък в историческия му доклад на сесията на ВАСХНИЛ, може да се посочат редица места (които отчасти съм посочил в статията си в сп. „Философска мисъл”), които представляват от себе си ново потвърждение на гениалната мисъл на Ленин, която пък ни дава пълната методологическа възможност да си обясним много неща из живота и развитието на организмите, без да прибягваме към каквито и да било „витални сили”, „ентелехии” Вайсманови „доминанти”, „плазмогени” и други подобни идеалистическо-телеологически глупости.

 И тъкмо поради всичко това на мен лично ми се струва, че ако мичуринското учение дължи толкова много на диалектическия материалистически философски метод, самото то, от своя страна, дава много нещо за неговото конкретизиране и по-нататъшно развитие.

За да завърша своето изказване, ще ми позволите именно тук, във връзка с всичко казано вече, да се спра с няколко думи и на въпроса за о т н о ш е н и е т о м е ж д у   м а т е р и а л и с т и ч н о-д и а л е к т и ч е с к а т а  ф и л о с о ф и я и ч а с т н и т е   н а у к и и п о-с п е ц и а л н о – б и о л о г и я т а. 

Тоя въпрос е особено важен за нас, толкова повече, че и до ден днешен все още се намират у нас биолози и други учени – специалисти (физици, химици и пр.), които са на мнение, както е на мнение например и уважаемият акад. М. Попов, че частните науки нямат нищо общо с философията и могат прекрасно да съществуват и да се развиват без нейна помощ.

Истина е, че никой от нас, българските философи, не е и не може да бъде специалист във в с и ч к и частни или специални науки. 

Аз лично например се смятам (и то до известна степен) специалист в областта на литературната теория и критика, но не се смятам никакъв специалист в областта на математиката, физиката, химията, биологията и пр. 

Поради това и аз лично, и много други мои другари-философи не веднаж сме правили грешки при използуването постиженията на съвременните частни или специални науки. 

Същевременно обаче, ако, както прекрасно е обяснено това от самия Сталин, никой философ не би могъл да бъде специалист във в с и ч к и частни науки, той би трябвало да бъде специалист поне в някоя от тях. 

А пък за всеки специалист, в която и да било област на науката, е задължително да усвои и правилно да прилага марксистко-ленинското учение за развитието на обществото и природата, марксистко-ленинската диалектико-материалистическа философия, без която няма и не може да има правилно и резултатно развитие на която и да било частна или специална наука. 

С две думи: а к о   ч а с т н и т е  н а у к и, б е з  н а у ч н а т а ф и л о с о ф и я, с а   с л е п и, т о  н а у ч н а т а  ф и л о с о ф и я, б е з ч а с т н и т е  н а у к и, е  п у с т а, б и х   к а з а л, а б с т р а к т н о-с х о л а с т и ч н а  и  б е з п л о д н а.

 Още Ленин доказва бляскаво това за съвременните физици, които именно поради непознаването и неприлагането на диалектико-материалистическия метод във физиката, а също, разбира се, и поради особеното социално-класово буржоазно-идеологическо влияние, изпадат във ф и з и ч е с к и  и д е а л и з ъ м   и  ф и д е и з ъ м, мъчейки се да се оправдават с големите успехи на съвременната физика.

Но как именно Ленин определя разликата между философията и частните науки, или, което е все същото, между философските и чисто научните понятия за разните природни и обществени неща и явления? 

Класическото и неопровергано от никого досега, но затова пък не от всички марксисти правилно разбирано и използувано Лениново определение на философското и частнонаучно понятие за нещата гласи: 

ч а с т н о  н а у ч н о  п о н я т и е   з а  н е щ а т а  и м а м е  т о г а в а, к о г а т о и з у ч а в а м е и р а з к р и в а м е   с т р у к т у р а т а (с т р о е ж а) и с т р у к т у р н а т а   з а к о н о м е р н о с т   н а   н е щ а т а (н а п р и м е р   н а а т о м а,  н а  о р г а н и з м и т е, н а  к л е т к и т е и п р.), а ф и л о с о ф с к о  и л и  г н о с е о л о г и ч н о (т о в а  з а   Л е н и н   е  е д н о и с ъ щ о) п о н я т и е   з а  с ъ щ и т е   т и я   н е щ а  и м а м е   т о г а в а,  к о г а т о и з у ч а в а м е  и  р а з к р и в а м е   т я х н о т о  о б е к т и в н о-р е а л н о с ъ щ е с т в у в а н е  п р е д и, в ъ н  и  н е з а в и с и м о  о т  ч о в е ш к о т о с ъ з н а н и е   и   т я х н о т о, п о в е ч е  и л и  п о-м а л к о, а д е к в а т н о  (с п о р е д  к о н к р е т н и т е  и с т о р и ч е с к и   у с л о в и я)   о т р а ж е н и е  в  ч о в е ш к о т о  с ъ з н а н и е. 

Това ще рече: когато един физик или химик отхвърля, например, учението на Демокрит или Далтон за атомите като неделими, прости и пр. частици и го замести с учението за електронния строеж на атома – това е чиста, стопроцентна физика, химия и пр.
Но когато някои физици правят оттук извода, че материята е „изчезнала” и се е превърнала в чисто духовна енергия, в прост символ и т.н. – това е навлизане в областта на философията, и то на идеалистическата, релативистическата, фидеистическата и пр. философия.

Същото имаме и при биологията. 

Когато биологът изучава и разкрива структурата и структурната закономерност на организмите или на клетките, органите и пр., той работи като с п е ц и а л и с т-у ч е н и прави биология, физиология и пр.
 Но когато вземе да ни уверява, че живата материя не съществува обективно, вън и независимо от човешкото съзнание или че тя се управлява не от материални б и о л о г и ч е с к и закони, а от някакви си „витални сили”, „ентелехии”, „доминанти” и др.п.; когато той превръща живата материя в духовно спиритуална енергия, идея, символ; когато ни убеждава, че органичното развитие не зависи от външните и вътрешните м а т е р и а л н и (макар и качествено различни от физическите) фактори или условия, а от някакви си духовни, по макар и носещи научни названия „сили”; когато прави всичко това – той прави философия и  то  л о ш а философия.

 Материалистите-биолози, като представители на специалната наука биология, също така изучават и са длъжни да изучават структурата и структурните закономерности на организмите и техните органи, клетки и пр., но те никога не забравят и не трябва да забравят, че живата материя е обективна реалност, съществуваща независимо от човешкото съзнание и отразяваща се, повече или по-малко адекватно, в него. 

В   т о я   с м и с ъ л   те свързват своите частнонаучни изследвания с философско-материалистическите и от факта, че биологичната мисъл днес е отишла много далече в разкриването на структурата и структурната закономерност на живата материя, те не правят никакви агностически, релативистически, изобщо идеалистически изводи. 

И понеже, доколкото прилагат също и диалектиката, както е случаят особено с мичуринци, те постигат пълното диалектическо единство на философската и частнонаучната мисъл. 

Отчитането пък на последните постижения на частнонаучната биологична мисъл прави техните понятия за живата материя напълно конкретни и актуални, следователно и действени, т.е. годни за прилагане в биологичната практика.

И изобщо използуването на основните постижения на метода на диалектико-материалистическата философия не само им позволява да се предпазят от изпадане в идеализъм и мистика, но същевременно им дава възможност на поставят в определени случаи някои по-общи проблеми на биологията правилно и резултатно дори още преди биологичните учения и експерименти да са дошли до тях и по тоя начин да създават биологически хипотези, които разкриват нови перспективи на човешката научна, теоретична и приложна биологическа мисъл.


Погрешно е да се мисли, че марксистко-ленинската философия е нужна само да ни предпазва от идеалистически грешки. 

Марксическата философия, съчетана диалектично с марксическата биология и заедно с нея определяна от социалистическата практика, която трябва да бъде взета и като основа, и като крайна цел, и като критерий, и като определител на научното познание, прави възможно правилното развитие на самата биология, разкрива й необятни перспективи, укрепва и задълбочава връзките й с всички останали частни науки и т.н.

 Ето защо, съвършено правилно е, когато Л е н и н  и  С т а л и н изискват от хората на специалната научна мисъл да владеят диалектико-материалистическата философия. И затова съвършено правилно е, че много от грешките, бих казал научните нещастия на някои съвременни биолози и други специалисти-учени могат да се обяснят с тяхното непознаване на диалектико-материалистическата философия и особено с неумението им да се ползуват от диалектико-материалистическия метод, конкретизирайки го в своите специални научни области.

Всички ние сме свидетели на факта, че в СССР под ръководството на ЦК на ВКП(б), начело с Ленин и Сталин, марксистко-ленинската философия, развила се като нов, по-висок етап на марксистката философия в епохата на империализма, пролетарската революция и социализма, играе огромна, първостепенна роля във великото дело на социалистическото преустрояване на всички специални науки.

Многобройните научни и други дискусии, сесии, конференции и пр., както и редицата исторически постановления на ЦК на ВКП(б) по въпросите на идеологическия фронт тласнаха решително развитието също и на теоретичната и приложна биология и агробиология така напред, че с пълно право можем вече да говорим за нов, от всемирно значение, етап в развитието на тия науки.


Н о  к а к в о   е  п о л о ж е н и е т о  в  т о в а  о т н о ш е н и е   у  н а с?

Преди всичко ние трябва да отбележим, че нашето народно правителство, начело с най-големия приятел, покровител и вдъхновител на нашата, българската, прогресивна мисъл – др. Г. Д и м и т р о в, е взело и взема всички нужни мерки за правилното поставяне и решаване на въпросите на нашата общоидеологическа и специално-научна мисъл върху позициите на съветската марксистко-ленинска философска и частнонаучна мисъл, винаги, разбира се, в най-тясна връзка с нашата социалистическа строителска практика, съобразно с нашите конкретни условия и върху основата на разгръщането на истински болшевишка к р и т и к а  и  с а м о к р и т и к а.  

В това отношение особено трябва да бъдат подчертани докладите и решенията на историческия Пети конгрес на БКП, на който за пръв път в историята на БКП бе изнесен и специален доклад от секретаря на Партията др. В. Червенков за положението и задачите на нашия идеологически фронт, в който на развитието на природните науки бе отделено особено важно място.

БАН, именно в изпълнение на историческите решения на V конгрес на БКП и директивите на нашето Димитровско правителство, преди няколко дни устрои за пръв път в своята история голяма отчетна сесия, която, общо взето, мина под знака на критиката и самокритиката и очерта новите исторически задачи на нашата Академия на науките.

В нашата биологическа конференция вече се изнесе, както от др. докладчик, така и от всички почти, които вече се изказаха по доклада, че българската биологична и агробиологична мисъл в миналото се е развивала изключително под злотворното влияние на вайсманизма-менделизма-морганизма.  

А при изказванията някои наши биологични научни работници вече излязоха с повече или по-малко ясна и творческа критика и самокритика, което показва, че между нашите биологични и агробиологични работници-специалисти процесът на научно-идеологичното им преустройване върху позициите на мичуринското учение и на диалектико-материалистическата философия е започнал вече и, нека се надяваме, ще продължи да се извършва с нужната сериозност и темпи, докато цялата ни теоретична и приложна мисъл действително изравни своя фронт със съветската творческо-дервинистическа мисъл, паралелно с което ще й се наложи да предприеме с е р и о з н и о п и т и и за конкретното творческо прилагане на мичуринското учение съгласно с нашите конкретни, български, условия и задачи.

К а к  с т о и  в ъ п р о с ъ т   с  н а ш а т а  н а у ч н а  ф и л о с о ф с к а  м и с ъ л?

До 9 септември тя, както е известно, се развиваше върху социалната основа на нашето пролетарско-класово революционно движение и върху теоретическата основа първоначално на учението на Маркс-Енгелс, а след Великата октомврийска революция – на марксизма-ленинизма. 

Разбира се, ние, българските философи, сме допускали и все още допускаме редица грешки, имали сме и имаме редица недостатъци, посочени и в докладите и решенията на V конгрес на БКП. На първо място тук трябва да се отбележи абстрактният характер на повечето от нашите работи, недостатъчната им непосредствена свързаност с пролетарското-революционно движение и със строителството на социализма у нас, недостатъчната им болшевишко-партийна заостреност и т.н. 

Въпреки това, факт е, който бе отбелязан и в доклада на др. Вълко Червенков на V конгрес на БКП, че нашата философско-марксистка мисъл, в борбата си срещу фашистката идеология, срещу великобългарския шовинизъм, срещу ремкеанството, махизма, позитивизма, субективизма, расизма, биологизма, механицизма, естетическия формализъм и пр., можа да отбележи значителни постижения, като, същевременно, даже в свирепите условия на фашистката диктатура бе превеждана, популяризирана и внедрявана съветската философска и специално-научна мисъл.

Всичко това обаче не ми пречи на мене лично да осъзная, че в моите собствени работи, включително и в „Теория на отражението”, е имало и има редица грешки и недостатъци, които съм се стараел и се старая да изправя върху основата именно на нашата другарска, болшевишка критика и самокритика, поради което всяко ново издание на книгата съм го преработвал значително, включително и най-новото руско издание, което излиза тия дни в Москва и в което, разбира се, за никакви гени не се споменава вече, като е направен опит да бъдат използувани резултатите от съветската философска, а също биологичната и други дискусии. 

Именно тук във връзка с току-що казаното, длъжен съм да кажа, че др. Ив. Панчев и други някои другари, които отбелязаха някои грешки в „Теория на отражението” и в други някои мои работи, б я х а в с ъ щ н о с т, явно с н и з х о д и т е л н и. 

Истината е, че даже в третото българско издание на „Теория на отражението” все още се срещат места, дето се говори не само за хромозоми и гени, но и за мутации. 

А това показва ясно, че моите собствени специални, биологични и агробиологични знания не са били на висотата на съветската мичуринска наука.  

 Както казах, направих вече опит да изправя тия грешки в най-новото съветско издание, а дали пък не съм направил нови някои подобни грешки, ще покаже другарската критика, откоято ще си взема нужните бележки за по-нататъшната си научна работа.

Трябва да кажа и подчертая, че ние, българските философи-марксисти, не се смятаме, общо взето, за всезнающи, за енциклопедисти и с искрена радост приемаме и ще приемаме всички критически бележки и указания, правени от нашите биолози и други учени-специалисти.
В това отношение настоящата конференция е много поучителна за нас, както са поучителни и всички дискусии и съвещания, които станаха и ще станат в нашата Академия на науките по въпросите за състоянието и задачите на различните специални науки у нас.

Същевременно обаче, именно тук трябва да отбележа, че нашите учени-специалисти не всички, не всякога и не еднакво съзнават и търсят помощта на нашите философи, като в някои случаи проявяват и известно пренебрежително, за да не кажа по-тежка дума, отношение към значението въобще на научната философия за правилното преустройване и по-нататъшното развитие на нашите специални науки. Ясно е, че това отношение също така трябва час по-скоро и решително да бъде ликвидирано.

Същевременно някои наши философски работници трябва да се простят с мисълта, че още в 39-та година са стояли на т а к и в а позиции по въпросите на биологията, които по-сетне били изцяло потвърдени от съветската биологична дискусия. 

Не трябва да се забравят две неща: от една страна – че не случайно едва миналата година, след м н о г о г о д и ш н о дискутиране и, главно, след многогодишни масови практически проверки на учението на Мичурин и Лисенко, ЦК на ВКП(б) сметна за възможно и нужно да утвърди предварително знаменития доклад на академика Лисенко.

Лисенко изнася "Знаменития си доклад" пред ЦК на ВКБ-болшевики под одобрителния поглед на Сталин


Как е мислимо и мислимо ли е въобще у нас, и то още преди 9 септември, някои наши философски работници да са заели позиция п о  с ъ щ е с т в о т и п и ч н о м и ч у р и н с к а? 

Да се защищава наследяването на индивидуално придобитите белези, а също и ролята и значението на средата, означава, безспорно, да се стои на материалистически позиции, против биологизма, расизма и вайсманизма. Това е, безспорно, заслуга, с която някои наши философски работници биха могли да се похвалят. 

От друга страна обаче, как е мислимо и мислимо ли е въобще у нас, и то преди 9 септември, да се застъпва последователно мичуринската позиция, особено като се има предвид, че учението на Мичурин и Лисенко съвсем не се изчерпва нито с простото признаване на наследяването на индивидуално придобитите признаци и на ролята на средата, нито с простото присаждане и пр.? 
Известно е, че всичко това се е поддържало в миналото и от някои западноевропейски и наши ламаркисти в теорията, а в практиката се е прилагало стихийно от някои наши практици-селекционери. 

Др. Даскалов беше прав, когато подчерта, че нашите селекционери-практици нямат право да претендират въз основа на своята селекционна практика, че са били мичуринци, па макар и с т и х и й н и. 

Допустимо ли е нашите философски теоретически работници да претендират, че са стояли едва ли не на стопроцентни мичурински позиции поради посоченото по-горе свое отношение към въпроса за наследяването на индивидуално-придобитите признаци и ролята на средата, без да говорим за това, че у някои от тях могат да се намерят и явни уклони или, по-меко казано, влияния от неоламаркистки характер? 

Подобно поведение, което, например, пролича при изказването на Др. Киселинчев в нашата конференция, не е от естество да повиши авторитета на нашите философски работници и да внуши на нашите специалисти-биолози нужното уважение към марксистко-ленинската философия въобще.

Лично за себе си, другари и другарки, длъжен съм да заявя и най-дебело да подчертая, че н и к о г а не съм се смятал нито за предшественик, нито за пионер на мичуринската мисъл у нас, по проста причина, че, както казах вече, не съм бил и не съм специалист в областта на биологията и агробиологията. Значи в това отношение сме на ясно. 

Същевременно обаче, длъжен съм да направя, именно тук, и следните няколко бележки. 

Преди всичко факт е, че нашето списание „Философска мисъл” застана и стои на мичурински позиции, макар все още недостатъчно последователни. Във всеки случай сп. „Философска мисъл” не помести статии от Шмалхаузен, например, а, тъкмо обратно, помести редица статии и материали за популяризиране и внедряване на учението на Мичурин-Лисенко у нас: статиите на др. Ив. Панчев, Елена Димитрова, моята и др. 

Но нека ми позволи др. Елена Димитрова във връзка с това да отбележа, че докато др. Панчев се опита да си направи поне свенлива самокритика за някои недостатъци в своята статия, тя не направи същото за своята, както изобщо и за някои други свои грешки в миналото. 

Що се касае пък за моята статия, освен посочените вече тук грешки, трябва да кажа, че в нея има и други, непосочени грешки, които обаче ще бъдат предмет на предстоящата философска дискусия. 

Така например, говорейки за мутагенните фактори, аз неточно съм изложил отношението на акад. Лисенко към тия фактори, явно недостатъчно съм изтъкнал ролята на асимилацията и дезасимилацията в процеса на онаследяването и случайния, непредвидим характер на някои положителни резултати на вайсманистките опити с колхицини, х-лъчи и други подобни мутагенни фактори.

Казах и ще повторя пак, тия мои грешки се дължат преди всичко на недостатъчната ми специално-биологична ерудиция, която аз се старая да попълням. Същевременно обаче ще ми позволите, другари, тук именно да кажа следното в качеството си на диалектико-материалистически философ.

На същите страници на „Теория на отражението”, дето др. Панчев е намерил изказаната от мене мисъл за гените, се говори, 
първо, за неодарвинистическата и механистично-фаталистическа генетика като за „п о  с ъ щ е с т в о т о  с и   р а с и с т к о-е в г е н и с т и ч е с к а”; 
второ – в специалната бележка се изказва съмнение дали въобще гените съществуват като решението на тоя въпрос се предоставя на специалната наука – биологията и, 
трето, по-нататък в същата бележка се казва, че независимо от това, дали съществуват или не съществуват гени (което се решава от самите биолози), наследствеността трябва да има и има о п р е д е л е н  м а т е р и а л е н  с у б с т р а т   и л и  о с н о в а. 

Моята мисъл е: дали ще търсим тая основа в хромозомите или в гените, или в окръжаващата ги плазма, или пък, както приемат Лисенко и Мичурин, във всяка клетка на организма и, още по-точно, в организма, взет като цяло, с присъщия му тип на асимилация и дезасимилация – това е въпрос именно на частно-научните, специално-научните биологични изследвания. 

Напълно съм съгласен, разбира се, че в случая аз трябваше ясно и решително да застана на мичуринска б и о л о г и ч н а позиция и въобще да не говоря нито за гени, нито за мутации, макар да правя опит да третирам мутациите не в дефризовски, а в диалектико-материалистически смисъл, т. е. к а т о д и а л е к т и ч е с к и с к о к о в е.

 По-нататък обаче следва следният пасаж, който, не зная защо, др. Панчев не пожела да цитира, но който от ф и л о с о ф с к о  г л е д и щ е  съм смятал, смятам и сега за правилен:
 „От всичко казано, а също и от всичко, което ще бъде казано и по-нататък в нашето изложение, внимателният читател вече е разбрал, че нас в същност (искам да кажа като философи, като гносеолози) интересува ни в случая не толкова точното с т р у к т у р н о определение на въпросния материален субстрат, колкото въпроса, може ли този субстрат да се взема като изолиран от организма на животното и на растението и може ли той, като определя наследствените качества на бъдещия организъм, сам да не претърпява никакви съществени промени под влиянието на процесите, ставащи в организма, който пък, от своя страна, се н а м и р а  в и н а г и  в  о п р е д е л е н и  о т н о ш е н и я  н а  в з а и м о д е й с т в и е  с   о б к р ъ ж а в а щ а т а   г о  п р и р о д н а  и л и  о б щ е с т в е н а с р е д а. 

Обясняването на наследствеността с а м о с влиянието на околната среда, на приспособяването, на упражняването на органите и пр. е безспорно м е х а н и с т и ч е с к о – ламаркианско обяснение, което отдавна е опровергано от живота и науката.
Търсенето причините на наследствеността изключително в гените и л и хромозомите, при пълното им изолиране от средата и нейните влияния върху организма, води, както се каза вече, направо към р а с и с т к о-ф а т а л и с т и ч е с к о  т ъ л к у в а н е  н а  г е н е т и ч е с к и т е явления. 

Истината не е някъде по „златната среда” между тези две, еднакво неправилни и еднакво опасни схващания, а е в стоящето и над двете тях диалектико-материалистическо схващане, което в работите на съветския академик Лисенко и на други съветски биолози и физиолози напоследък достатъчно ясно се очерта, р а з к р и в а й к и  п р е д  т е о р е т и ч н а т а  и  п р а к т и ч е с к а т а   б и о л о г и ч е с к а  и  ф и з и о л о г и ч е с к а   м и с ъ л  н а  и с т и н а   н е о б я т н и  п е р с п е к т и в и.”

Всичко това, разбира се, още не е онова, което би трябвало да се каже за мичуринското учение. Но ще се съгласите, другари, че от ф и л о с о ф с к а г л е д н а т о ч к а то не е неправилно, макар явно да се нуждае от нова, по-оточнена и задълбочена редакция.

Надявам се, че и това ще стане, но след изказването на др. Панчев и други можеше да остане в конференцията впечатлението, че авторът на „Теория на отражението” по тоя въпрос е допуснал не само посочените вече грешки от специално-биологическо естество, но и най-груби грешки от ф и л о с о ф с к о - г н о с е о л о г и ч е с к о е с т е с т в о. 

Макар, разбира се, аз лично съвсем не смятам също и своите философско-гносеологически работи з а б е з г р е ш н и, което съм подчертавал в предговорите към всички издания на книгата, апелирайки винаги за другарска критика, колективно обсъждане и по-нататъшно разработване на тия въпроси, очаквайки особено голяма помощ преди всичко от съветските другари.

Философско-гносеологическите въпроси обаче не са централният предмет на нашето обсъждане в настоящата конференция и ще бъдат предмет на специална конференция, която ще бъде устроена от Института на философията на БАН, чиято досегашна работа, ще си позволя да отбележа и това, сам неговият ръководител подхвърли в академичната отчетна сесия на достатъчно строга критика и самокритика.

В з а к л ю ч е н и е: 

Ние тук, в България, няма тепърва да откриваме нито марксизмо-ленинизма, нито мичуринското учение. 

Нещо повече, ние няма да организираме дискусии по техните основни, принципиални и вече доказани от практиката основни положения и изводи. 

Нашата задача е: 

първо, да усвоим правилно марксизмо-ленинизма и мичуринското учение; 

второ, по пътя на критиката и самокритиката да ликвидираме решително и в най-къси срокове всички и всякакви остатъци от влиянието на буржоазните философски и частнонаучни „теории”, в това число и вайсманизма-менделизма-морганизма
и, трето, да се научим д а  п р и л а г а м е  т в о р ч е с к и   марксизмо-ленинизма и мичуринското учение при нашите, българските, конкретни условия и задачи, винаги в най-тясна органична връзка със задачите и изискванията на нашето социалистическо строителство.


Частичните положителни резултати от миналогодишните научни дискусии в Академията, по-значителните резултати от отчетната сесия на Академията и безспорно положителните резултати, които вече се очертават от работата на настоящата биологична конференция, особено след самокритическите изказвания на редица наши биолози и агробиолози, ми дават основание да вярвам, че голямата, извънредно сложна и извънредно трудна и отговорна задача за пълното и решително методологическо преустройване на нашата научна мисъл върху диалектико-материалистически основи и пълното и ползотворното й включване във великото дело на нашето социалистическо строителство, ще бъде решена с чест и в най-кратки срокове. 

Най-голямата гаранция за това е отношението на нашето народно правителство на ОФ и БКП, начело с нашия любим и мъдър народен учител и вожд др. Г. Д и м и т р о в, към нашата родна научна мисъл. Но също така гаранция за това е и самото отношение на цялата наша научна общественост към тия въпроси, което отношение – поне такова е моето впечатление – се очерта достатъчно ясно в настоящата конференция, както в самия доклад и в чудесното изказване на др. Черноколев, така и в по-голямата част от изказванията на другарите биолози, агробиолози, почвоведи, лесовъди, животновъди, медици, философи и др.

Позволете ми поради всичко това да заключа своето изказване с думите:

 н а ш а т а, б ъ л г а р с к а т а,   н а у ч н а   м и с ъ л    н е   с а м о   т р я б в а   д а с л у ж и, н о и    в е ч е   с л у ж и   на    н а р о д а.

Н а ш а т а   к о н ф е р е н ц и я    е   е д н о  не  о щ е  п ъ л н о  и   о к о н ч а т е л н о, н о   в н у ш и т е л н о  д о к а з а т е л с т в о  з а т о в а.