НОВА КНИГА РЕАБИЛИТИРА БОЯН МАГА - БОЯН ГАЦОВ

 

 

Боян Магът (псевдоним на Бони Иванов Гацов) е роден през 1903 г. в село Драганово, област Велико Търново. Син на известния драгановски учител и общественик Иван Г. Гацов. Завършва славянска филология в Софийския университет и второ висше образование - търговия и народно стопанство. От 1951 г. е преподавател в Минно-геоложкия институт, където завежда катедра по чужди езици.

Автор е на три книги: „Вечен пътник“ - поема, 1933 г. издателство на Т.Ф. Чипев, с препоръка от Министерството на народното просвещение, рецензия за книгата от Георги Константинов се появява в списание „Златорог“, г. XV, кн. V; „Кръст и роза“ - стихотворения, 1934 г.; „Кървава летопис 1903 - 1938“, 1940 г., издателство на „Вестник на жената”. В нея са описани художествено възходът и падението на българската идея, битките, спечелени от българската армия и погромът на европейската дипломация над териториите на страната. 

Издава заедно с акад. Емил Георгиев Антология на сръбските поети (1960). Сътрудничи на редица вестници и списания. Умира през 1992 г.

 

 

 

Книгата е издадена от Издателство "РИВА"

 

 

Боян Гацов (1903 – 1992) е автор на стихосбирки и повести, на стихотворни драми и поетични антологии, на художествени преводи и мемоарни текстове. Познат с литературния псевдоним Боян Магът, през 30-те и 40-те години на миналия век той е сподвижник на известни писатели и видни имена в нашата художествена култура. Сърдечно човешко и творческо приятелство го свързва и с поетесата Мара Белчева, една от най-обаятелните и духовно извисени българки на своето време, с която общува отблизо до края на живота й.

След като Боян Гацов напуска този свят, той е забравен като творец. 

Започва очернянето на името му от звани и незвани автори, които упражняват перото си върху връзката му с Мара Белчева. Без уважение към фактите, с пренебрежение към моралните норми и ценности, един достоен живот е увенчан с позорна клевета.

В днешното трудно и неспокойно време, при острия дефицит на обществена справедливост и професионална доблест, тази книга ни поднася оригиналните архивни извори и документалните източници, за да възкреси истината и да реабилитира името на един оклеветен човек и достоен българин.

Неизвестни фотографии, писма и документи дават възможност на съвременния читател да се запознае с интересни факти от литературното ни минало, да се докосне до личния и художествен свят на Мара Белчева и нейния „духовен син“; да почувства атмосферата на едни преломни български времена.

    Румяна Пашалийска

 

БОЯН ИВАНОВ ГАЦОВ

Живот в дати

1903, 6/19 октомври Роден в с. Драганово, Търновско, в семейството на Иван и Елена Гацови.

Братя и сестри: Весела, Георги, Вера, Николай

1922, лятото Получава зрелостното си свидетелство

от Народна държавна мъжка гимназия във Велико Търново.

1922, септември Напуска Драганово и отива във Варна,

където прекарва година и девет месеца, като повечето време служи на гара Варна, за да избегне военна служба.

1924, юни Преместен като чиновник на жп гара Каспичан.

1925 пролетта Командирован на гара Горна Оряховица, където го заварва вестта за атентата в катедралния храм „Света Неделя“ на 16.04.1925 г.

 

1925, ноември – до средата на 1927

 

Живее и работи в София.

 

1926, лятото Запознава се с Мара Белчева.

1926, октомври Студент в Свободния университет за

политически и стопански науки – „Балкански близкоизточен институт, София.

1927, 7 септември Започва кореспонденцията му с Мара

Белчева, според най-ранното запазено писмо, изпратено от Цариброд.

1927 – 1929 Чиновник на жп гара Цариброд.

1928, октомври Студент по славянска филология в Софийския университет

1929, ноември Дипломира се в Свободен университет

за политически и стопански науки – „Балкански близкоизточен институт в София“.

1931, 23 март Участва в изработването на Устав на новосъздадения Граждански комитет

„Пенчо Славейков – София“, в качеството си на секретар на Комитета.

1932, октомври Получава диплома за висше образование по славянска филология в Историко-филологически факултет на Софийски университет.

1933, юни Завършва стаж и полага изпити като

кандидат-учител за учебната 1932/1933 г. в Образцова мъжка гимназия „Уилям Гладстон“, София.

1933 Излиза първата му поетична книга, лирико-драматичната поема „Вечен пътник“, издадена от Т. Ф. Чипев.

 

1933, 8 април – 1934, 19 ноември

Редовен учител в Общинско средно и практическо търговско училище в гр. Червен бряг.

1934, март Получава свидетелство за учителска

правоспособност от Министерство на народното просвещение, с право да бъде редовен гимназиален учител в средните училища на Царство Бълга- рия.

1934, есента Излиза стихосбирката „Кръст и роза“,

отпечатана в печатница „Стопанско развитие“ и разпространявана от книгоиздателство Т. Ф. Чипев.

 

1934, 19 ноември – 1935, 14 септември

 

Редовен гимназиален учител в IV Софийско Народно Основно Училище,

„Княз Борис Търновски“.

1935, 9 май Ражда се дъщеря му Агна.

1935, 14 септември  – 1943, 30 септември

 

Редовен гимназиален учител в Държавно средно механо-електротехническо училище в София.

1937, 16 март Почива Мара Белчева.

1939 – 1940 Мобилизиран като войник на турската

граница в Странджа.

1940 Излиза стихосбирката „Кървава летопис 1903 – 1938“, издадена от „Вестник на жената“.

 

1943, 1 октомври – 1945, 15 март

 

Втората половина на 40-те години

Директор на допълнителното занаятчийско училище “ Симеон Княз Тър- новски“ – София.

Преподавател в Държавната политехника.

 

1946, октомври Почива първата му съпруга Кунка.

1947, юли Сключва брак с Лилия Тодорова Николова.

1948, 17 юли Ражда се синът му Иван.

1951, 1 август Ражда се вторият му син Светломир.

1953 Преминава на работа в Минно-геоложкия институт.

1960 Заедно с акад. Емил Георгиев издава

„Антология на сръбските поети“.

1963 Пенсионира се като старши преподавател в Минно-геоложкия институт като завеждащ катедра „Чужди езици“.

1980 Написва „Неправедната уредба“, три повести с богомилска тематика, останали неотпечатани.

1983 Излиза неговата драма в стихове „Денят се ражда от нощта“.

1988, 21 януари Връща членската си книжка за принадлежност към БКП.

1992, 2 юли Умира в София.

 

След като напуска този свят, жизненото битие и поетичните творби на Боян Гацов не представляват интерес за литературните изследователи. Започва очернянето на името му от звани и незвани автори, които упражняват перото си върху връзката му с поетесата Мара Белчева.

 

 

 

РУМЯНА ПАШАЛИЙСКА, 

една от двамата съставители на книгата

 

ИЗ „ДУМИ ЗА БОЯН ГАЦОВ, ПО-ИЗВЕСТЕН С ЛИТЕРАТУРНОТО ИМЕ БОЯН МАГЪТ“

През пролетта на 1978 г., след едногодишен отпуск по майчинство, дойде време отново да посетя Боян Гацов, вече в качеството си на литературна архивистка, представляваща сериозна музейна институция. Професионалният ми интерес беше насочен към литературното битие на Боян Магът и близката му връзка с Мара Белчева, когото поетесата в продължение на дълги години е приемала като свой „духовен син“. Вече остарял и понатежал от годините, Боян Магът ме прие любезно. Предложи ми кафе в изящна порцеланова чашка и деликатно показа, че това закъсняло внимание към неговата личност не му е неприятно. Скоро нашите срещи зачестиха, разговорите ни станаха по-продължителни и обхващаха широк кръг от хора и събития, съпътствали нелекия му, но интересен живот. Беше дошло времето на спомените. Говореше за митарствата си, през което време – с много лишения и самодисциплина, успял да завърши и две висши образования – славянска филология в Софийския университет, а в Свободния университет – търговия и стопанство. Вълнуваше се до сълзи, когато си спомняше за ужасите и страданията през трите войни (1912 – 1918). За него двете Балкански и Европейската война – както наричаше Първата световна – сякаш не бяха свършили. Говореше в сегашно време, като че ли сраженията и трагедиите са се случили днес.

                                                                      Мара Белчева

                                                                             + + +

Довери ми, че чувствал Мара Белчева като своя „втора майка“, че била приета като член от семейството им с първата му жена. По едно време поетесата наистина е имала намерение да го осинови, но това било свързано с доста формалности, пък и не искал да огорчава родната си майка, към която бил силно привързан. По-подробен разказ посвети на последния ден на Мара Белчева, когато през пролетта на 1937 г. тя си отива от живота в жилището на свои близки, на ул. „Асен Златаров“ (тогава „Чепино“ № 20). На 15 март (Магът подчерта, че на същата дата през 1891 г. трагично е бил убит и нейният съпруг Христо Белчев), жена му Кунка ѝ занесла обяд, който „много ѝ се усладил“. Нищо не предвещавало, че в два часа през нощта срещу 16 март Боян ще бъде събуден и спешно повикан при Мара Белчева. Заварил я седнала на леглото и в присъствието на близкия неин съсед, д-р Бъчваров, държал ръката ѝ до сетния ѝ дъх, докато угаснала в 5 часа сутринта. Промълви, че и досега носи в душата си това ръкостискане и последния ѝ поглед. „Имаше необикновено красиви очи, рече замислено. – Светлозелени, със златисти точици“. Очаквах пространен разказ за дългогодишната му близка връзка с Мара Белчева… но той отново не беше многословен. (Сега се питам дали друг на неговото място – ако беше имал привилегията и честта да бъде близък с една от най-обаятелните и духовно извисени българки на своето време… би се отказал от възможността да изтъкне и себе си? Дали не би написал вълнуващи мемоари и не би направил от това „темата на живота си“!...)

 

 

                                                                                + + +

В новата „демократична“ обществена атмосфера дочакахме времена, в които „всеки можеше да напише всичко“. Знайни и незнайни „топжурналисти“ и „литературни изследователи“ се впуснаха стръвно да ровят в най-интимните подробности от личния живот на големи творци. Вестници с огромни тиражи се надпреварваха да предлагат скандални четива, в които сладкодумно се преповтаряха чути-недочути „пикантни истории“.

Нароиха се публикации и книги с долнопробно, булевардно съдържание – съзвучни, за съжаление, с „житейската философия“ и „художествената мярка“ на масовата публика. Започна тенденциозното „демитологизиране“ и принизяване на високите духовни съзнания на нацията, на които бяха приписвани ниски постъпки и всевъзможни човешки грехове. 

 

                                           

                                       Мара Белчева рисувана от Борис Георгиев,1928г.

 

Боян Магът също не беше пощаден от тези неуморни производители на литературна макулатура. Обединени от възможностите на „копи-пейста“ и от „културата на лесното“, появиха се напористи автори и авторки, които с доморасли „психоанализи“ и с недопустима фамилиарност упражняваха перото си върху връзката му с поетесата Мара Белчева. Правеха го арогантно и посредствено, без уважение към фактите, с пренебрежение към моралните норми и човешките ценности... Един достоен живот беше увенчан с позорна клевета.

 

 

 

„Вечен пътник“ от Боян Магът е един сериозен опит за
разкриване чрез поетично слово на дълбоки истини. Нейният
външен строеж и символиката, която заключават хубавите
стихове, говорят за поет с богати видения и възвишено
отношение към призванието си. И „Вечен пътник“ ще остане
като един от сериозните трудове в нашата най-нова поезия.

                                                                           Георги Константинов
                                                                сп. „Златорог“, г. ХV, кн. V.

 

 

Проф. ИВАН ГАЦОВ, 

син на Боян Гацов и един от двамата съставители на книгата

 

ИЗ „ЗА ИСТИНАТА, КОЯТО НЕ ПОДЛЕЖИ НА ЛИТЕРАТУРНА ИНТЕРПРЕТАЦИЯ“

 

 

(...) И през ум не ни е минавало, че някога ще се наложи да издаваме спомените на баща ни, от чието написване са минали близо четири десетилетия, и ще взимаме отношение по събития, станали преди близо един век. Още повече че Боян Гацов бе човек, известен със своята скромност, който никога не парадираше с познанствата си в литературните кръгове и поетичното си минало. Ние сме последните, които биха припомняли поетичните му занимания днес, когато за една смущаващо голяма част от съвременните производители на стихове важи мисълта на Козма Прутков: „Аз съм поет, поет даровит!… убедих се, четейки другите: щом те са поети, аз съ- що!“.

Предполагаме, че за баща ни една такава инициатива би изглеждала напълно невероятна. Той си даваше сметка, че поетичното му творчество, плод на литературните му търсения от младежките години, е изгубило своята актуалност и не може да предизвика интерес у съвременния читател.

Боян Гацов едва ли би се заел със задачата да подрежда и издава своя архив, но за нас този труд бе всъщност извънредно приятен и в известен смисъл сме благодарни на проф. Кирова, че ни даде повод да се заемем с него. 

Що се отнася до полезността на нашето начинание, оставяме това на преценката на публиката и на литературните историци.

За нас, както посочихме по-горе, основният смисъл е доказване на истината и снемане на тежките обвинения, отправени не само от проф. Кирова към нашия баща Боян Гацов, за когото неоснователно и безотговорно се тиражира, че е измамил поетесата Мара Белчева.

(...)

 

Ето и нашите възражения: 

 

В публикацията си проф. М. Кирова твърди, че през 1934 г. Боян Гацов, в качеството на „строителен предприемач“, е измамил поетесата Мара Белчева, която влага спестените си средства в строената от него жилищна кооперация, но не получава жилище, а инвестицията ѝ пропада. 

 

По-конкретно проф. Кирова пише следното:

Все така през 1934 г. Боян Магът решава да стане строителен предприемач. Започва да строи голяма кооперация, в която ще живее и той със семейството си. М. Белчева отдавна си няма собствен дом… Притежанието на собствен апартамент, особено в близост със семейството на „децата“, разгаря надеждите ѝ да има убежище на стари години. И главно тя продава последното ценно нещо, което има – стари семейни портрети, а с парите се включва в кооперацията на Бони Гацов, при това „на зелено“, както бихме казали днес. Минават обаче три години, а къщата все още не е построена. Историята започва да се превръща в скандал. Племенницата ѝ Мария Серафимова записва в своите спомени:

„сумата, коятотяполучиотпродажбатанаценнипортрети, даде с доверие на едно лице, което обеща да я включи в една новострояща се кооперация. Впоследствие обаче лицето я излъга и тя не само че не получи жилище, но не ѝ бяха върнати и парите“.

Твърденията на проф. Кирова за организирана от баща ни „строителна пирамида“ са напълно неверни. 

Боян Гацов никога не е бил строителен предприемач, не е строил „голяма кооперация“ и още по-малко е „примамвал“ Мара Белчева да вложи всичките си спестявания в такова начинание.

В действителност фактите са следните:

Поетесата Мара Белчева наистина влага средства в строежа на нова сграда в София, находяща се на ул. „Оборище“№ 14, но това става не през 1934 година, както твърди проф. Кирова, а значително по-рано – през 1928 година.

В интерес за изясняване на случая са спомените на г-жа Мариана Серафимова – Попиц, както и спомените на Жечо Панайотов (1893 – 984), Елена Андреева (1899 – 1990) и Николай Дойнов (1904 – 1997) – членове на Бялото братство.

В тези спомени категорично е посочено, че строител на злополучната сграда на ул. „Оборище“ № 14 е Деню Цанев.

Предвид дистанцията на времето се въздържаме да интерпретираме твърде свободно фактите и да обвиняваме в измама Деню Цанев.

Придържаме се стриктно към спомените на посочените по-горе лица.

 

(...)

 

Пропуските в хронологията могат да бъдат попълнени от спомените на брат Жечо Панайотов, кой- то разказва подробно за историята на салона на Бялото брат- ство на ул. „Оборище“ № 14:

Към месец април 1923 година се привърши строежът на салона на ул. „Оборище“ 14. 

Този салон бе построен със средства, внесени пожертвувателно от братя и сестри в София и от провинцията… Беседите продължиха там до 1927 година, когато се преместихме в новопостроения братски салон на „Изгрева“…  

Мястото за този салон на ул. „Оборище“ бе предоставено от брат Иван Радославов от София… След освобождаване салона на ул. „Обори- ще“ 14, яви се идея там да се построи жилищна кооперация.  

Тогава брат Деню Цанев се заел с тази работа и поканил братя и сестри да се запишат кооператори, като е разчитал да намери капитал и да извърши строежа. Обаче, явили са се ред непредвидени пречки... и брата стигна до фалит на това предприятие. 

Наскоро след това брата се разболя и почина… Жалко, че хората, които бяха направили вноски за строежа, се видяха онеправдани, разочароваха се и останаха с лоши впечатления. Загуби се всичко. 

Взеха го нови предприемачи и те направиха там жилищна кооперация… Имотът на Иван Радославов, който бе ипотекиран, също изчезна след фалита. И той остана гол като пушка.

Виж :  Жечо Панайотов. „Привършен е строежът на салона на ул. „Оборище“ 14. Публикацията е достъпна в интернет: 

https://beinsa.bg/chronology.php?id=978

Контекстът се допълва от брат Николай Дойнов:

На улица „Оборище“ № 14 наш брат – Иван Радославов е имал къща с доста голямо дворно място, пред нея откъм улицата и зад нея. Този брат, учител по история в Първа мъжка гимназия, е бил човек с широка ръка, крайно доверчив към своите приятели и заради тях натрупал дългове... имаше някакъв руски произход. И когато след Октомврийската революция в Русия след 1921 – 22 г. идват белогвардейците в България, между тях на първо място са графове, князе с висок произход. 

Те се познавали с Иван Радославов, понеже те са били хора на стомаха, на яденето и пиенето, повежда ги с широка ръка Радославов в разкошните, тогава скъпо платени ресторанти... и той плаща и плаща. Така заборчлява. И оттам са борчовете. Оттам са дълговете. Братството му предлага да му изплати дълговете, като срещу това той отстъпи празното си място, пред и зад къщата. Споразумението е постигнато.

 

По необясними причини спомените на Ж. Панайотов и Н. Дойнов не са взети под внимание от проф. Кирова, въпреки че те са публикувани в Интернет заедно със спомените на Елена Андреева.

Интересни подробности се съдържат и в спомените на Елена Андреева, която е категорична, че брат от Бялото братство на име Цанев убеждава Мара Белчева да вложи парите си в строеж, който впоследствие никога не се реализира:

После тя преживя едно разочарование, чух го от другите, аз с нея не съм го проверила. Имахме един брат, който се занимаваше със строежи и който ѝ взел парите, пък не ѝ направил апартамента.

На въпроса кой е бил този брат, Елена Андреева отговаря:

Цанев. Онзи, който изигра и Иван Радославов на Изгрева, че така загубихме салона на ул. „Оборище“ 14. 

Сега, защо така ставаше, защо тези работи така станаха – не знам, но в Братството има отрицателни прояви, в тоя смисъл, неизработени хора, хора, които не са човеци за новото учение. Какво да ви кажа, повече нямам думи за огорчението на Мара Белчева от този набеден бял брат. 

Той я измами жестоко, обра я... Вижте, това тя ми го е казала като опитност. Сега, който иска, както иска да го разбира. Но за онзи мошеник Цанев, който я ограби, тя напусна с разочарование Братството. Това бе голям изпит за нея. Не го издържа.

Цитатът е по публикацията Елена Андреева. Том 9. „72. Мара Белчева“, 

достъпна в интернет тук:

https://beinsa.bg/izgrev.php?id=3352

 

 

ПОЕТ

Животът ми: от върх на върха

нестихващ низ от скокове лудешки.

Пламтят очи и сила пърха.

Опасност нова - нова и надсмешка.

 

 

Менят се рой след рой картини -

все нови чудеса цъфтят пред взора -

дохажда всяка да отмине,

и кръгозор заменя кръгозора.

 

 

Ту мълния, и гръм и буря:

в очи светкавици, пестници сбрани.

След миг на длан глава си турям:

синеят кротко модрите балкани.

 

А ред годините забравят - 

за миг от вечността прескачам в вечност

Ту старец съм от задух сдавен,

ту спящо пеленаче в тиха вечер.

 

Самичък в себе си в почуди

се взирам ням и плахо се отвръщам:

Аз всеки път се виждам други

и все пак всякога един и същи. 

 

                                     Боян Магът

ПРЕЖИВЯНО И ЗАПАЗЕНО В ПАМЕТТА

 

Боян Гацов

 

Родното ми Драганово¹

Село Драганово е било с това си име вероятно още от времето на Иван Александър, но няма сигурни доказателства. Най-ранното споменаване на селото с името му е в спахийски регистър, около 1415 г. В спахийски регистър, датиран не по-късно от 1450 г., селото е споменато с имена и подробни данни за поминък. Изброени са 55 имена. От тях 35 са женени – глави на домакинства и 30 „неженени“ - младежи на възраст за данък. Значителен добив на пшеница е имало. И на половината, колкото него общо, от ечемик, овес и просо. И също толкова от мед, което говори за голямо пчеларство. Всяко домакинство е имало лозе, бостан, зеленчукови лехи и множество плодни дървета. Множество добитък са отглеждали, имало е и селски говедар – Иван. Седем души са войнуци²

Било е селото под Баира, на десния бряг на потока Касапдере. река Росица е все под баира, докато дойде до Янтра и после завива на юг по високия й бряг.

През 1792 г. при Смесито, на брега на Росица, гдето тя се влива в Янтра, се спира голямо множество преселници, напуснали разорените си от кърджалиите села от околностите на Ловеч, с намерение да се преселят във Влашко. Научават, че преселване няма да им се разреши, а те са от Дунава само на 50 км. И се заселват под Драганово, в периодично заливаната от Янтра, низина, обрамчена от нея и пообрасла в храсталак – некачествена гора.

Така се образува Долната махала, за разлика от завареното село, което получава името „Горната махала“. Колко са били тези преселници се вижда от данните за голямото наводнение 105 години по-късно, в 1897 г., когато са залети 500 къщи. Много от наводненците се изселват и турят началото на Новата махала – на север от Централното училище, построено година по-рано на мястото на турските гробища.

Между първите неколцина заселници е дядо ми Георги заедно с баща ми, още неженен – втора година учител.

Още за селото преди това.

След похода на Дибич Забалкански³, през 1830 г. се разрешава строежът на черкви. И в 1832 г. вече се освещава голямата черква „Св. Илия“ в Горната махала. За сведение, дохажда от будното еленско село Златарица поп Никола Колимечков – мой прадядо. В Долната махала запазват място за черква. Осветена е в 1884 г. Преди това за черква е служело помещение в попската къща. Най-старите данни датират от 1797 г.

По инициатива на синовете на баба Гаца, родоначалник на Гацовия род, от Самоводене бива доведен младеж, послушник в Преображенския манастир. Женят го за дъщерята на баба Гаца и плевника пристягат за черква.

В 1835 г. с прочутото Габровско училище се туря началото на новобългарското училище, което докъм средата на века бавно измества килийното. В 1840 г. в Драганово откриват училище – килийно, разбира се: аз, буки, веди, глаголи – децата се учат да пишат по пясък.

Било е в бащиния или чичовия дом на прабаба ми Велика от Бояджиевския род. В 1867 г. едновременно по еднакъв план и от един майстор, в двата черковни двора се построява по едно училище и за двете махали – двуетажни с по две обширни учебни стаи на етаж. По-късно Горното училище стана прогимназия, в която учих и аз. А преди да го разрушат е било някакво техническо училище.

След войната, по време на земеделското правителство беше основана реалка или реална гимназия, която просъществува доста години. Реалки се създаваха предимно в големите села като допълнително образование след прогимназията – три класа, докато гимназията имаше пет класа – пълно средно образование.

По време на Освобождението, докато Горна Оряховица и Лясковец имаха към четири хиляди и петстотин жители, Драганово имаше към седем хиляди. След Освобождението много драгановчени се пренесоха в напуснатите от турците така наречени „горски села“ - на север от Драганово. По време на моето раждане Драганово, заедно с Кнежа и Угърчин, е било най-голямото село в България.

Интересното е, че по време на Освобождението в София живеят около 12 000 българи, евреи, турци, цигани, като българите са малко повече от половината, а в Драганово има шест хиляди, предимно българи.

Градинарите в чужбина, драгановчени са хиляди още в турско време, но особено става това масово от 20-те и 30-те години, когато всяка пролет към 1800 мъже заминават за земите на бившата Австро-Унгария. Синовете на мнозина завършват там висше образование. А и много драгановчени остават там завинаги. Днес драгановчени се срещат в Чехословакия, особено в Братислава, в Хърватско, в Унгария, в Берлин, в Австрия, та и в Париж.

След Девети септември, особено след колективизацията, мнозина драгановчени се преместиха в Горна Оряховица, в Търново, Габрово, Русе и другаде, а особено – в София. Сега тук има над 500 драгановчени с потомците си.

Днес Драганово има около 4500 жители и 1400 полупразни къщи. Във всяка втора къща има телефон. Предимно за връзка с децата им, пръснати по разни краища. Мъчно се задържат младите, макар че има машиностроителен завод. Че има и читалище със салон с 500 места.

От Драганово водят потеклото си Гацови, пръснати и те по разни места. Дори в Париж има двама Гацови – баща и син лекари.

Гацовският род като стожер

Заедно с разорените от кърджалиите бежанци, в Драганово от ловешкото село Вълчидрън идва Гаца – вдовица, родена към 1750 г. Идва тя с трима възрастни вече сина и една неомъжена още дъщеря. Един от братята с част от бежанците заминава за поселване към Провадия. С нея остават двама от синовете й - Аврам и Цони. По техен почин от Самоводене бива доведен младеж, послушник в Преображенския манастир. Оженва се за сестра им. По черковния ред, след като става баща, той се запопва и става свещеник, и - както бе казано, приспособява се плевникът за черква.

По тогавашните в турско практики, за данък записват мъжете, като към собственото им име слагат за презиме бащиното с прибавка -олу, т.е. син на еди-кого. Понеже братята дошли в Драганово без баща, записали ги на името на майката. Така те стават Аврам Гацоолу и Цони Гацоолу. Едва ли има днес някои с фамилното име Гацов, да не е потомък на баба Гаца.

Ще тръгна след едного от синовете на Цони – моят пра-прадядо Първи. От баща си и дядо си съм слушал: бил един от авторитетните хора, бивал е кмет, залягал за българите. По устно предание това станало причина да го убият турците по пътя за Свищов, в който крайдунавски град драгановчени често са ходели. Моят пра-прадядо Първи, роден около 1800 г., е бил от видните хора в селото и е имал четири сина. След Освобождението два негови внука се преселили в Ердуванлии (Орловец) и турили началото на тамошните Гацовци.

Един от четирите сина е моят прадядо Рашко, роден около 1825 г. Бил е сиромах, тъй като имотът на баща му се делил между четирима. Така си останал сиромах. Бил е селски пастир. Жената му Велика е от един голям род - Бояджиеви. В дома на един от този род, в Драганово през 1840 г. е отворено първото училище – килийно. Рашко и Велика отхранват 6 дъщери и един син Георги, роден в 1855, който е моят дядо. Учил две години в килийно училище. Природно интелигентен и прочут с пословичното си трудолюбие. Сам си водеше сметките и в писмата си до мене – през войната, когато баща ми беше на война - ме е учудвало, как поставя „Ъ“ на мястото му. Притежаваше изключителна памет. На 13 години е ходил на жетва в Добруджа. Учил е терзийство. Бил е градинар във Влашко и в Унгария, но за малко години. Занимаваше се по-късно, покрай земеделието и с брашнарство. Купуваше жито, мелеше на трите драгановски воденици и продаваше в Горна Оряховица, Арбанаси, а най-вече на градинарските жени в Лясковец и Драганово. В Лясковец му бяха главните клиенти. Плащаха му като се върнеха градинарите. През Балканската война, в която къща паднеше убит, не си потърси парите.

На 1 януари 1890 г. се основава първата в България кооперация. В запазения протокол, който се съхранява в Държавния Архив във Велико Търново има само две имена, от които едното е неговото. Почина в 1933 г. Дядо Георги е бил женен за Вела, родена в 1854 г., тя е от големия драгановски род Боневци. Баща й хаджи Бони, (неговият баща живял 110 години), от внуците си си имаше неколцина с образование. Георги и Вела имат само един син – Иван, моят баща, който е роден по време на Априлското въстание 1876 г.

Баща ми Иван завършва гимназия в Търново, гдето възприема социалистическите идеи. Става учител в Драганово. Уволнен е заради социализма си от учителството – бивал е през разни времена, все до 1920 г. чиновник, като междувременно воюва през войните от 1912 до 1918 г. Беше запален по кооперативната идея. През 1919-1920 г., като завеждащ ликвидационен военен склад, той е между основателите на Водния синдикат - за водоснабдяването на Търново. По същото време основава в Драганово потребителска кооперация, а после кредитна кооперация, тютюнева кооперация.

А вече като „образцов селски стопанин“ взе кредит (лихвата беше 15%) и основа кооперация за ползване на общ земеделски инвентар.

В края на 30-години кризата го ликвидира и баща ми продаде имота за дълг и данъци. Пресели се в Габрово с минимална земеделска пенсия и на стари години стана заводски работник. Почина в 1952 г.

А по документи аз съм Бони. Жената на Иван, моята майка Елена, родена 1883 г. е по баща от Колимечковци - стар род в търновското село Златарица, който води началото си с това име, след като член на рода е заклал мечка още от ХVIII век. Где що има Колимечкови, все са от този род. По майка й Елисавета, Елена е от рода на Карабаджакови от еленското село Беброво. Май че всички Карабаджаковци са все от един род.

В 1832 г. идва от Златарица в Драганово поп Никола Колимечков за свещеник на новопостроената черква. Поп Никола е имал петима сина – единият Вълю, виден и замогнал се човек, а неговият син Никола е баща на майка ми. Бил е в турско учител. В къщата му и досега се пази (в нея сега никой не живее) подземно скривалище. Един от комитетските хора, заедно с брата на баба ми Вела, е бил Кочо Бонев. Наклеветени, че клали турци, биват осъдени от окупационната руска част, разквартирувана в Драганово, на заточение на остров Сахалин. Амнистирани по силата на Берлински договор, биват върнати от пътя към Сибир. Доказано е сега, че е било клевета.

Дядо Никола става агент на търновска частна банка за събиране на влогове. Банката обявява фалит. Но дядо счел, че е отговорен пред хората, които чрез него си внасяли парите, продал си имота и им върнал влоговете. Беше едър мъж.

Сега, когато съм в осемдесет и петата си година, да видим как са следвали и ще следват без мен клоните. Жених се два пъти – за Кунка и Лилия – дъщери на двама братя Коста и Тодор от Оряхово, синове на Никола Тетевенеца.

Майката на Кунка – Катя е от Даскаловия род; Майката на Лилия – Райна е дъщеря на известния възрожденец Спас Зафиров – учител на Хр. Ботев в Калофер и на Дядо Вазов в Пловдив, който го обрисува в спомените си в „Чуто и видено“⁴.

Райна, майката на моята втора съпруга Лилия, е сестра на генерал Атила Зафиров, участник в Сръбско-българската война и войните за национално обединение. На негово име е кръстено село Сарсънлар, Силистренско, свързано с боевете, която води неговата бригада, за превземането на Тутраканската крепост⁵.

От първата ми съпруга Кунка, родена през 1911 г. е дъщеря ми Агна (1935) с двама сина – Боян (1954) и Бранимир (1965).

От втората ми съпруга Лилия, родена през 1912 г. имам двама сина – Иван (1948) със съпруга Татяна Ирманова (1947), които имат син Пламен (1983) и другия ми син Светломир (1951) с жена Светлана Панова (1951) и дъщерички Лилия (1984) и Виктория (1988).

Аз все едно, че съм имал три имена. По волята на баба Вела съм кръстен Бони – на баща й Хаджи Бони. Затова и бях на „баба момчето“. На семейната снимка, гдето е и прабаба ми Велика, аз съм като едногодишен в скута й. Синът на хаджи Бони - Кочо, другар на дядо ми Никола Колимечков, е бил комитетски човек. Когато отива на меджлиса в Търново, дядо Хаджия водел със себе си младежа Иван Драсов. Казвал, че бил „кенди халъна“ – глуповат, водел го да му пали лулата. Така Драсов имал възможност да узнава за какво се разисква.

За роднините ми бях и съм Бончо, чичо Бони, бате Бончо. По-сетне за познати и приятели, както и за жените и за близките ми - и до днес съм Боян.⁶

Предстои ми сега да извадя от паметта си що съм съхранил, като се започне от есента на 1908 г., от обявяването на Независимостта в Търново, гдето малко преди да навърша пет години баща ни беше ни довел с по-големия ми брат Георги. Пред очите ми са още светлините от бенгалски огън. И помня още как баща ми, навил върви на краката върху бели навуща, се разхожда по плочника пред къщата. Било е да се изпробва войнишкото облекло, може да се наложи да се воюва.

Но нека преди това да кажа нещо като предисловие.

Нека най-напред да кажа за отношението към майка ми. Омъжила се майка ми на 15 години. Баща ми я харесал още от малка и нямало време за чакане...

Не ми достигаха 40 дни, за да навърша 54 години, когато тя почина на 7 септември 1957 г.

Откакто се помня, не е имало случай да съм й повишил глас, да съм й отговорил троснато или да не съм я послушал. Тя не допускаше - от свои съображения и разбирания - да се меси в живота на децата си. Бях 18-годишен. Пошегувах се, че ще се оженя за една 24-годишна. (Повод за шегата имаше, но беше само шега). Нейният отговор беше: „Ще ми бъде мъчно.“ И нищо повече... Не помня да ме е ударила. Макар че като малък бях много немирен и съм ѝ създавал ядове. Вместо да ме нашляпа – ще ми угоди на капризите.

Будех се сутрин при разсвет. Денем не спях, затова вечер заспивах преди вечеря. Видял съм я, че точи баница. В Драганово казваха „пидя“. Парче, разбира се, ми е оставено, но нали съм видял баницата цяла: „Искам цяла пидя!“ И тя се принуждаваше в някаква малка тавичка да опече за мене отделно. И не е било за нещо да не я послушам, да не извърша това, което ме накара. През Европейската война ѝ бях утеха. Все я утешавах, че скоро ще свърши. А за България тя трая цели три години - от 1915 до 1918 г.

Обичам хората. Не абстрактно, а – непосредствено. Един принцип ме е ръководил, а той нито е измислен, нито е зает, а е от същината ми – да не съдя човека, а да го разбера.

Постъпя ли с някого несправедливо, не мога никога да забравя. Ето един такъв случай. Беше през 1928 година, в представителството на БДЖ в Цариброд. От двамата чиновници, с които се сменяхме на по 24 часа дежурство, аз се считах за заместник-представител, с право да живея там. В стаята, доста обширна, беше цялата ми движимост, събирана при службата ми по разни гари от Варна, та до София, откъдето бях дошъл по собствено желание. Като си починех след денонощната, не особено трудна служба, в съботния ден пишех. Беше не знам коя редакция на моя „Вечен пътник“.

Веднъж някой почука на заключената междинна врата. Зад нея - навярно някой кондуктор, комуто е наскучало сам – ме помоли да дойде при мене. Но аз, отдаден в момента на моята писателска дейност, му отказах. Но му отказах грубо, нетактично. И веднага ми стана съвестно. Защо оскърбих човека? Можех да откажа, без да го засегна.

Кой е бил този човек, с когото случайно и в случаен ден сме се били събрали в две съседни стаи? И с когото не съм имал никакви отношения, освен да му запиша името в пътния лист на влака. Скоро ще станат 60 години оттогава, но как да забравя, че оскърбих един човек, без всякаква причина от негова страна!..

Вярвам в човека. Вярвам в хората. Предпочитам да бъда излъган от някого, но да не допусна недоверие към някого. Все през моето железничарство, което напуснах в началото на 1929 г., имах два случая във влака, когато услужих с пари на изпаднали хора в беда, по една или друга причина. Човекът искаше да ми даде адреса си. - „Защо ми е вашия адрес. Нали вие ще ме търсите. Утре, в 10 часа ще бъда в коридора на втория етаж, в дирекцията на БДЖ." - И човекът на другия ден ме намери. Пътували сме и двамата за София. А въобще не знаех как се казва и откъде е ...

При втория случай не пътувахме до една и съща гара. Пак така, иска да ми даде адреса си. „ Защо ми е вашия адрес? Ето ви моя.“ След десетина дни получих парите по пощата. И едно писмо – с по-малко благодарности, а с повече хвалебствия. Разбрах от писмото, че е бил учител.

Защо да не вярвам в хората? А и защо те да не вярват в мене? Спомням си, когато купувах земята в Кокаляне, на която направихме по-късно къща, собственикът – селянинът Диндо - декларира, че е получил от мене цялата сума, а аз още не бях му се издължил. Когато го попитах защо го прави, той ми отвърна: „Нали те видох какъв човек си!“

И все пак, веднъж бях измамен. И сумата за това време не беше малка – 500 сръбски динара. От архитект, женен за германка, който живееше в Германия. А по това време архитект, инженер – беше голямо нещо. И малцина бяха, и все в чужбина бяха завършили, и приходите им – солидни. А той ме измами... А после разбрах, че е можел да се оправи и без моите 500 динара. Просто ме е използвал, за да не бърка в своя джоб.

И въпреки това, да загубя ли вяра в хората? Една жена от нашия жилищен блок веднъж ми каза: „Ти или си наивен, или си ангел. Как така да имаш на всекиго доверие?“ Не съм нито наивен, нито ангел. А просто човек. Да ме излъжат – да не излъжа. Да ме измамят – да не измамя. Да ме оскърбят – да не оскърбя. Не бива да обидя някого с подозрение. Някой може да ме измами, но кой ми дава право - заради него, да нямам вяра в другите? А когато вляза в гроба, ще оставя вярата си в хората над гроба.

В Драганово

В спомените ми Драганово стои от рождението ми на 6 (19) октомври 1903 г. до есента на 1922 година, когато тръгнах да си търся щастието. Но затова по-после.

Баща ми малко е вплетен в спомените ми. Роден по време на Априлското въстание – „когато се би манастирю, и баклата беше цъфнала, а падна сняг“.

„Господ даде, та да замръзнат зебеците с голите ключи“, както казваше моята баба Вела. „Манастирю“ – това е Дряновският манастир, а „зебеците“ са кавалерийският полк в Шумен (съставен предимно от войници от арабските провинции в Отоманската империя), дошел да разгроми манастира с въстаниците, начело с поп Харитон и Бачо Киро.

Баща ми след като завършва гимназия в Търново (тогава 11- класно средно образование), учителства в Драганово. В Търново попада на тамкашните първоучители на социализма – Никола Габровски и Гавраил Георгиев. Габровски имал печатница с малка ръчна машина и баща ми, като гимназист често въртял колелото.

През учебната 1896/1897г. в Драганово идва 18-годишният Никола Михов⁷, по-късно известен библиограф и академик, и заедно с още шест учители - драгановски младежи, между които и Марин Пенков, баща на Владимир Русалиев⁸, всичко 7 души, основават „социалистическа дружинка“, както тогава се е казвало. Това е една от първите, ако не и първата селска социалистическа организация, която е само 4 години след основаването на Софийската. Секретар на групата тогава е Никола Михов.

Той имаше брат, студент във Франция, който му изпратил нотите на „Интернационала“, заедно с френския текст. И в късната пролет на 1897 г., членовете на социалистическата дружинка излезли на „Баира“ над селото да пеят Интернационала по френския му текст, много години преди да бъде пят другаде в България и шест години преди да бъде пят в Русия.

Сега това събитие в Драганово е ознаменувано с паметник.

През пролетта на 1897 г. в Драганово става най-голямото от поредните наводнения на река Янтра. Залети са в Долната махала 500 къщи, разрушени са къщи и завлечен много добитък. Дядо ми Георги, със съдействието на баща ми и по негов вкус се изселват, и слагат началото на „Новата махала“. Нашата къща, запазена и до днес, е в края на турските гробища, гдето преди година е построено новото училище.

Така че аз съм роден в турски гробища.

В 1898 г. баща ми, 22-годишен, се жени за 15-годишната Елена Колимечкова, като я дочакал да завърши класното училище.

Още на следната година се ражда сестра ми Весела, след нея брат ми Георги, а после моя милост. Майка ми е само на 20 години с нейното трето дете. Две години се ражда по-късно сестра ми Вера, а през началото на Първата Световна война, по липса на медицинска помощ почива и едно тяхно пеленаче. През февруари 1918 г. се роди, но не в Драганово, а в Търново, брат ми Николай – „ отпускар“.

Още преди моето раждане баща ми е уволнен като учител за социализма си, служи чиновник в Русе, а с него е и майка ми. После го помня книжар в Драганово. През 1908 г. преминава в Демократическата партия, на която остава верен докрай. През 1910 г. беше кмет на Драганово. Занимаваше се с представителство на някаква германска фирма, та го виждах от време на време, когато си идваше и ни носеше костюмчета. Може да се видят от една семейна фотография.

А от 1912 г. започнаха войните. Първо Балканските, после Европейската, та виждах баща ми с шинел по отпуските. Така че аз съм раснал при дядо си и майка си, и драгановските ми спомени са неразривно свързани с тях.

Той обаче следеше за възпитанието ни. През отпуск по време на войната ми донесе томче Славейкови стихове. А бях само 5-годишен, когато ме заведе, заедно с брат ми, в Търново при обявяването на Независимостта (септември 1908 г.) И съм запазил твърде живи спомени. Показа ни портрета на Христо Г. Данов и ни говори за него. Преди това ни говори и за смъртта на Ботевата дъщеря Иванка, починала, мисля през 1906 г.

Баща ми през 1920 г. се установи окончателно в Драганово, гдето се зае да става образцов земеделец, а едновременно и кооперативен деец – основател е на четири вида кооперации. Той беше и си остана убеден атеист. Под негово влияние и майка ми не помня да е ходила някога на черква.

Баба Вела, чиито любимец „Бочката“ бях аз, че бях кръстен на баща й, не участваше в основния поминък на семейството - земеделието и лозарството. Расла при много по-възрастния си брат Кочо, който заедно с майчиния баща – дядо ми Никола – са били членове на Комитета.

А дядо ми Георги е цял в мене, защото от пет-годишна възраст до края на драгановския ми период, не съм се отделял от него. Той е учил две години в килийно училище. Но добил беше грамотност и си водеше тефтерите, а и на старини четеше.

В една фотография, правена навярно преди Освобождението, в Будапеща, той е с модерен за времето си костюм и изгладен панталон. По-късно ходеше със селски дрехи. Имаше характерна походка. Когато в късен нощен час минаваше по улиците, от близките къщи по ходенето знаеха, че минава дядо Георги.

На младини той е бил градинар в Румъния и Унгария. В Будапеща един офицер го попитал: “Какъв си? Колко години си служил? Нашите ги учим по три години и пак не могат да ходят като тебе.“

Вземаше ме дядо, още като влязох в петата си година, не само на воденица, качен върху чувалите си брашно, но и на нива. На връщане, за да не заспивам в колата, ми разказваше разни анекдоти още от турско, учеше ме да броя по турски и по румънски. Така растях, докато започнах да участвам във всяка работа. Като навърших 12 години, навлязох напълно във всяка селска и домашна работа. Помагах да режем лозето в ранна пред пролет. После кършехме и с пръскачка на гръб, пръскахме 3-4 пъти със син камък. После идваше гроздобер – многолюден и весел... Докарваше се гроздето от лозето на кораб. Аз го тъпчех, запретнат до над коленете. После - ширата в бъчвите.

Имахме една голяма бъчва, побираше 1216 литра. Хубаво вино правеше. Налееш го в паница, а то пуска искри. А с мезе - запечена на жар пастърма, цена нямаше. Та за пастърмата. У нас често се колеха прасета. Понякога дядо есенес купуваше двадесетина овце. Месото от овцете се правеше на пастърма. Накачи се на пръти и виси за през цялата зима. От свинското майка ми правеше наденици. Месеци трябва да минат, докато да ги ядем.

В нашия дом храната беше добра. Но изобщо, в селските къщи месо рядко влизаше. Освен по Коледа, когато се слагаше осолена сланина в каче, още на Гергьовден и по сбора на Драганово (20 юли – 3 август). Някой кръчмар понякога ще заколи агне. Довел си един градинар жена – унгарка ли, немкиня ли, чехкиня ли. Тя се оплаква: „ Сутрин леща, вечер боб, сутрин леща, вечер боб – няма месо хич!..“

Забравих да кажа, че от гроздето варяхме ракия, а също и от джанки. В специална постройка в двора имаше казан. Аз бях „гутатор“ – да се спре, щом почне да тече „парцуца“.

Маджун се вареше от захарна тръстика – „сладка метла“. На двора имахме и приспособление за изцеждане на сока.

Сеяхме и коноп. Ходил сам да вадя гръстите от омалялата през лятото Янтра – в края между побити колове. Вече изсушен и изпреден, ставаше на влакна. В преденето участваше и баба Вела. Мама тъчеше кълчищно платно за чували, а дядо сучеше въжета. Преждата се сновеше на редици побити колове на поляната пред двора. Участвах и аз при сноването.

Освен добър орач и жетвар бях и добър харманджия. Служеше хармана и за „маслобойна“. До войните се готвеше с мас, стопена по Коледа, в тенекии – „канти“, за цяла година. Прибавяше се и малко „дървено“ масло – зехтин, т. е. маслиново масло (вносно). Дядо купуваше и кокосово масло. Все до войните слънчогледът се сееше по бостаните и му казваха „слънчова майка“. Отначало олиото се получаваше от мак, донесен за култивиране от Македония. Но почти веднага го замести слънчогледът. И вече престанаха да го наричат „слънчова майка“, поетическото име вече не му отиваше.

Мама казваше за мене „Бесен за работа!“

Тридесет години, откакто мама я няма, а дядо - 55.

И така са живи в спомените ми.

Беше лятото на 1913 г. Тъпоумните ръководители вкараха България във война със Сърбия. Намеси се и Гърция да й помага. Възползва се Турция да си възвърне без кръв Одрин и да прогони българите от селата им в Одринска Тракия. Преминаха Дунав румънците. Тъкмо сгода да завладеят Южна Добруджа и Делиормана. Все сме нащрек. Нали Драганово не е далеч от Дунава.

Преживяното е намерило място в „Кървава летопис“. Така, както е било, само с една добавка в завършека: 

 

 Късна вечер. Биволарче босо

с торбичката през рамо

спуща се към село.

Раздаде се изстрел.

И втори. И трети.

И лавнаха псета.

И викове много – неясни.

О, те ще са мръсните власи...

Защо са вратите разтворени.

Софрата е сложена, хлябът разчупен,

а никого няма ни вкъщи, ни в двора,

сред селото всички защо ли се трупат.

Промъква се плахо край тъмната стряха.

Сърцето се свива, коприва ме пари.

Настъпих навярно на мащерка дива,

та мирис на смирна ме силен удари.

Краят на лятната ваканция. Ще трябва да заминавам за училище в Търново.

Но дойде време и станах ученик – в първо отделение на дядо Петко Коларов. Баща на Асен Разцветников⁹. Уши ми баба чанта за през рамо. Там е плочата и калема с изтривалка, завързана за нея. Като научихме да пишем бастунчета и лулички, раздаде ни дядо Петко букварите, купени от училището с парите на родителите. Разкаже ли дядо Петко урока, веднага след него ще стана и аз да го повторя. През четирите години, през което ме учи дядо Петко, само един единствен път не ме вдигна да повторя урока след него. И така се почувствах засегнат, че не съм забравил и до днес.

В трето отделение съм. По стар стил - 14 март. Дядо Петко отсъства. Замества го учителката на съседното отделение: „ Деца, напишете по едно изречение, след малко ще дойда да проверя.“. Когато тя пак влезе, аз вдигнах ръка: Прочетох: “ Вчера в два часа българите превзеха Одрин“. Тя въздъхна: „Да, с кръв до колене“.“

Ученик в прогимназията. Когато през есента на 1914 г. преминах от основното училище в прогимназиалното, брат ми стана гимназист в Шумен, заедно със сестра ми, която тогава се учеше в Русе. Аз бях вече в къщи големият и за всичко.

От есента на 1915 г., когато заминава баща ми на война, аз поех от него плуга. Почна войната през есента на 1915 г. Когато се обяви, останаха само учителки, с наближаващия за пенсия директор Дицов. Преподаваше ни вероучение и български. Стиховете четеше с неподражаема интонация, с удължение на ударената сричка. Беше истински вярващ и то – по библейски. „Оборваше“ Дарвиновата теория за произхода на човека: „Защо днешната маймуна не роди един човек, а днешният човек не роди една маймуна!..“ Навършвах вече 12 години. Върху мен тегнеше отговорността за всяка селска работа. Бях вече навлязъл напълно във всяка селска и домашна работа. Ходех нощем да паса конете след дневната работа, чак докато завърших гимназия, а после напуснах селото.

През лятото на следната 1916 г. заболях от коремен тиф и около 10 дни съм бил от високата температура в безсъзнание. Както по-късно лекар установи, боледуването се беше отразило и на сърцето ми. Установиха това и на наборната комисия по-късно, когато служех в железниците.

И още нещо от тази година. В нашия двор се стоварваше под сайванта царевица.

През 1916 г. имаше тридесетина сръбски пленници. Ходеха по къщите да работят и ги хранеха. Един ронеше царевицата, заедно с баба. И аз често там помагах. А те се разговарят. Езикът горе-долу еднакъв.

Умря един от пленниците. Другарите му искаха да го погребат по войнишки. Жените не дават. Окъпаха го, облякоха го в чиста риза и го заровиха в гробищата до оградата. „Сръбския гроб“ се казваше после.

Гимназист. Наближава есента на 1917 г. сестра ми и брат ми вече три години се учат в Шумен, след като баща ми взе Весела от Русе и така разреши въпроса с двамата. А сега вече трети гимназист. Накъде? Баща ми е в Македония в Пети армейски тилен транспорт. Всички къщни въпроси решава дядо ми. А той беше човек с опит – умен и съобразителен. Нае в Търново тристаен апартамент, близо до жилището на вуйчо хаджи Иван, братов син на баба Вела, чиновник в банката. Той ще ни бъде настойник. Но най-голямата от децата Весела е в последен клас на гимназията. Не бива да сменя училището. Остана тя в Шумен.

За Никола Гацов. В кръщелното му свидетелство аз прибавих едно „й“, та и до днес е Николай. Би следвало да се пише, че д-р Николай Гацов има призната докторска степен по право от университета в Болоня. Но... Гацовска скромност. Нека ни ценят по това, което вършим, а не по титлите. А майка ни, с проличала вече бременност, се настани в Търново с три от децата си. Ето така стана, че там тя роди брат ми Кольо и го кръсти на попския внук Никола

В Търново стана и още едно много тъжно събитие. През земетресението в 1913 г. мъжката гимназия се срути заедно с ранените войници, че бе превърната в болница.

Занятията се водеха в едноетажни партерни стари къщи, около развалините на срутената гимназия, под високия склон на Царевец. По това време в мъжките гимназии – девическите бяха отделно – учителите бяха само мъже. Учехме само около 12 часа седмично и то само част от учебните предмети.

Между неколцината стари учители имаше един млад, неприет във войската, поради хилаво телосложение. Преподаваше ни по български език. Беше порядъчно глуповат и неспособен и за учител, както е бил неспособен и за войната. Как е можал да завърши славянска филология?!

Седя аз на първия чин и му отправям един втренчен поглед, както втренчено можех да гледам. Ръката му затрепери и той изпусна тебешира. Внесе ме в съвета с искане да бъда изключен от всички гимназии в България. Повика ме директорът „Колю Митю“, както наричахме авторитетния и уважаван директор Никола Димитров. Отстрани ме от училище и ми каза да изпратя настойника си.

Зиме. Замръзнало, заледено. Вуйчо хаджи Иван е 120 килограма, а до гимназията е най-малко 2 километра. Спаси положението синът му Никола, в отпуск от армията, по привидна, измислена болест. Накънфузи ме вуйчо, та изпрати бати Никола. А той – шмекер един път и казва на директора: “Та той очите му са такива! Такъв му е погледът. И баща ми така гледа, и мене така гледа.“

И така се приключи с изключването ми от всички гимназии.

А сега още за училищния ми живот

Учението ми всъщност започна от II клас, когато се върнаха учителите от фронта. На следната година, вече след войните, по български език ни беше учител Врабчев. Рядко вещ преподавател и педагог.

В свободното от училище време четях. Освен българска литература, изучавахме всички класически литератури. От старогръцката - „Илиада“, „Едип цар“, от латинската - „Енеида“. После – „Ад“. От френските класици учехме Расин. После – Сервантес, Шекспир. От германския епос – Нибелунгите, Гьоте и Шилер.

Обичният ми учител Врабчев така преподаваше, че от него още в клас всичко научавах. Любими предмети ми бяха естествена история – сега биология, физика, история. Но учебниците ми се струваха толкова примитивни!.. Четях списания. Тогава беше като правило по отделните предмети да се изнасят т. нар. „реферати“, пред всички желаещи да слушат ученици, безразлично от кой клас са. Чел съм реферати по физика, по биология, по история и разбира се - по български. При хубаво време отивах, обикновено в „Света гора“, да чета.

А веднъж отидох и през учебно време. И разбира се – пишеха ми отсъствия. Класен ми беше учителят по руски Салабашев. (След време, вече пенсионер, го взех при мене за хоноруван преподавател в Политехниката.) Чете в дневника – отсъствал съм.

- Извинете, отговарям. – Имам причини, които ме оправдават пред мене, но извинения не мога да представя.

- Вот, молодец! – и ми ги извини.

Първият срок във II клас, когато вече Врабчев ни пое по български език, даде ни за класно да напише всеки нещо по свое желание. Когато донесе поправените тетрадки, разгърна моята и зачете. „Восъчния герой“, заглавието – каза той – се пише с пълен член. Кой е този „восъчен герой“?

Още преди войните бях чувал за такъв разказ. По сборове и панаири, в стаичка от плат, срещу вход, показваха разни чудатости. В такава стаичка показваха фигура от восък – Ботев, във въстаническа униформа и сабя, лежи с кървяща рана на челото.

Нека да отворя скоба. В една статия в „Литературен глас“, през 1932 г., Никола Обретенов¹⁰ излезе да разпръсне недоразумението, по повод старо негово изказване за смъртта на Ботев. Когато наблизо изгърмяла фаталната пушка, той бил с Ботев и още двама, чиито имена съм забравил. Ботев моментално паднал. Съблекли го да търсят раната. Ударен бил в гърдите. Така си остана в статията в „Литературен глас“. Попитай някого и днес, ще ти каже: „ В челото“.

А жена му Венета аз съм виждал няколко пъти. Когато отивах на училище, минавах край книжарница „Христо Ботев“, там гдето главната улица извива към площад „Батенберг“. От ъгъла на книжарницата - висок зид, с малка, с покрив портичка. Виждал съм я да стои пред портичката. Пребрадена, както тогава всички стари жени. Хубаво старческо лице с орлов нос. Била е на около 70 години.

А съвсем случайно, през февруари 1919 г., видях да върви по главната улица, вече близо до Девическата гимназия, погребално шествие. Зад катафалката едва ли имаше и тридесетина души – мъже и жени. Разбрах: погребението на Венета. Веднага се присъединих, като заех място близо до катафалката. Няма да я заровят. Ще я положат в гробницата на дъщеря й. Зидана с червени тухли. Няма вратичка. Извадиха тухли от стената и провряха ковчега.

Положиха Венета до Иванка. По-късно знаех: синът й Димитър Рашев е учител в Трета мъжка гимназия. Дъщеря му беше писала в спомените си: „Баба ми е карала много пъти да й чета писмото на Христьо, както тя казваше“.

Да продължа с моето ученичество.

Та свърши войната и върнаха от фронта учителите. Помня ги, всичките ги помня… Ще спомена поне един. Но преди това ще се върнем в търновската ни къща, у дома, да посрещнем демобилизирания ми баща. Дойде си той с тенекия газ, която беше изгорила гърба му. Предал в Русе транспорта. При отстъплението полковникът яхнал коня и оставил командването на подофицера Иван Георгиев – така той се пишеше, като спестяваше фамилното име. Когато се появила опасност транспорта да бъде пленен, той изгорил архива, за да не попадне в неприятелски ръце. После го съдиха, но беше оправдан.

Баща ми, като се установи вече за постоянно в Драганово, стана инициатор и постоянен нещатен председател на ръководството на кредитна кооперация, която свали лихвата на 15%, а лихварите взимаха по 30%. И когато работата потръгна настъпи кризата с безценицата на селските продукти. В 1938 г. ликвидира всичко и се пресели в Габрово. А месец преди да се преселят с майка ми в София, остана там за вечни времена – почина в Габрово през 1952 г.

Сега да се върнем назад. През учебната 1919/1920 г. брат ми Георги завърши последния клас на гимназията. Стана техник-землемер, а сестра ми започна да учи в реалка, каквато земеделското правителство беше открило в Драганово. В Търново аз останах единствен гимназист. Апартаментът вече беше ненужен и аз отидох на квартира.

В началото живеехме с Тодор Манев (сега Камен Зидаров)¹¹ в две паянтови кутийки над стръмната пропаст към Янтра. После не помня къде. И така: като ученик три години при майка ми, а после вече две години сам.

Да разкажа сега по-подробно за петте години на ученичеството ми в Търновската гимназия. През втория клас, в чието начало навърших 15 години, аз заживях с два интереса: литературен и политически. Тогава замислих и започнах твърде наивно, моята лирико-драматическа поема „Вечен пътник“, която завърших и издадох вече 30-годишен. За това ще има и после да пиша.

Политическите ми интереси.

Години на кипеж бяха годините след войната. На хълма „Света гора“ се събираха учениците- комунисти в твърде голяма група. В другата, по-малката група бяхме ние, анархистите. Спорехме и в класните стаи. Помня, казвал съм: “Когато дойдете на власт, ще ме турите в затвора.“

За мене репресиите след Девети септември не бяха нужни. Но мои другари от това време, ако не в затвор – бяха изпратени в трудов лагер.

Сега вече никой не е в състояние да каже защо е бил нужен този терор! Какво бяха анархистите? Мечтатели за това, което пък може и някога да се сбъдне...

В същото време аз бях едновременно и под силно влияние на толстоизма. А и от 15-та до 30-та си година бях и вегетарианец.

През ноември 1919 г., във връзка с подписването на Ньойския договор -Стамболийски като го подписа - счупи писалката, а комунистите, тогава още тесни социалисти, организираха голям митинг. На митинга се стекоха почти всички ученици. Напуснахме класните стаи и се отправихме към площад „Батенберг“. Имаше много граждани, а имаше и войскова част. Стана стрелба. Падна човек, застрелян от капитана, командващ отреда. Разгром. Бастуни по главите на ученическите фуражки. Аз скрих моята под куртката си и по тесните стълбички се спуснах към Янтра.

В Драганово веднъж спорих с Асен Разцветников. Беше преди той да се оттегли от политическата дейност в литературата. Той направи едно цветущо сравнение за нас, анархистите.

- Как вие, анархистите ще смачкате капитализма? Върви човек, развързала се връзката на крачола на долните му гащи (носеха се такива до глезените и там се завързваха); ще настъпите дрехата и човекът ще се катурне. И вашата работа срещу капитализма е такава.

Още тук-таме из кьошетата на паметта.

Направиха Първи май празник на цветята, та да извеждат учениците в полето, за да не могат да участват в първомайските манифестации. Ще отминем ли Денят на труда току-така? Отделихме се група ученици в храсталака и аз държах подходяща реч.

Обичах да ходя навън не само в празника на цветята. Основахме туристическо дружество. Бях в ръководството, а после подпредседател. В 1920 г. се събраха представители на всички туристически дружества в Търново за основаване на юношески туристически съюз. Тон даваха софиянци. Може да имаше между тях и студенти. От тях беше избран и председател на съюза – Новаков, който наскоро след това загина в швейцарските Алпи.

Изработихме и устав. Голяма препирня беше по един негов член. Разделиха се дружествата на две: как точно да се реши въпросът – трябва или не трябва в дружествата да членуват и момичета. Не помня коя страна съм държал. Така беше тогава. Като наближеше Кирил и Методий – вълнувахме се дали директорът на девическата гимназия ще разреши смесено хоро...

Обичах много да ходя и бях издръжлив на ходене. Все ще намеря време да си отида пеш до Драганово. От края на Търново до края на Драганово са 18 километра, от къща до къща – 22 километра. Изминавах ги без нито едно спиране – през Арбанаси и Горна Оряховица.

За да завърша за Драганово, ще кажа, че от октомври 1918 г., след разгрома, в Търново имаше окупационна френска част от колониалните войски, които останаха до подписването на мирния договор.

А през 1920 г. в Търново се настани с командването си белогвардейската армия на генерал Кутепов.¹² Учения нямаше, та съставът – нисши офицери и юнкери – плъпна навсякъде. Имах голяма възможност за разговори на руски език, та усъвършенствах придобитото в гимназията.

Сбогом, Драганово!

Началото на лятото на 1922 г. Получих зрелостното си свидетелство. А сега?

Услових се с хиляда лева месечно за търговски пътник при една фирма за търговия на едро с платове. С тази вест си дойдох в Драганово.

- Малко са хиляда лева – каза баща ми. – Няма да ти стигат. Но нали е начало.

Търговията не вървеше. През септември реших да замина вън от село. Баща ми ме съветва – върви в София. Но аз съм твърдо решен – Варна.

Тайната ми мисъл беше да напусна България. Нали ми предстои казарма. Макар и трудова, но с военен ред. А няма власт по-голяма от военната. А нали съм анархист - противник на всяка власт! А бях и под спомена на една по-стара мечта...

Няма как – ще трябва да се върна в Търново.

Когато пръв път влязох в гимназията и седнах на двуместния чин на I гимназиален клас, до мен се оказа Рафаел Михайлов. ¹³

Ще има да говоря за него, но после. А сега – не общият двуместен чин, а нещо друго веднага ни свърза. През всичките години на гимназията бяхме тясно свързани. И двамата с литературни интереси, и двамата се считахме анархисти. Той имаше и дар на художник.

След войната се разнесе световната слава на великия индийски поет и писател Рабиндранат Тагор.¹⁴ Излезе в български превод прочутата му „Гитанджали“ (Gitanjali).

Замечтахме с Рафаел за Индия, за Тагор. Ще отидем при него, каквото ще да става. Как?

През 1920 г. Кемал паша, по-късно Кемал Ататюрк, беше вдигнал революция за обновяване на Турция, унижена със Севърския договор, както и България с Ньойския договор. Ще преминем в съседна Турция. Ще воюваме в революционната армия на Кемал. А после на изток – в Индия.

Приготвяме се. Изнесох си от къщи бельото. Майка ми откри липсата. Не помня как и за какво, но се отказахме от проекта си. Все пак бях на 17 години. Върнах у дома бельото и казах, че съм се пошегувал, Така си остана в тайна. Но Тагор и Индия останаха в сърцето ми.

Варна. Ще постъпя на чужд параход – наши не плаваха през океана. И така ще се добера до Индия. Сам си направих си пътно куфарче. И не беше лошо. Дървен скелет с плат. Варна имаше тогава около 20 хиляди жители. Един център с по две-три етажни къщи, един квартал с паянтови къщи. И един Добруджански квартал – от добруджански-бежанци. Една централна улица – от гарата, извива при кметството, после за Морската градина, като се разклонява при Търговската академия и по шосето за Св. Константин. Гръцка махала. Турска махала. Кореняците варненци всички знаеха турски. Разнасяше се по улиците: „Балджи!“ (брадвар, който по домовете цепи дърва), „Екиджи “(вехтошар, който купува стари вещи), „Яшки буз“ (бозаджията с гюм в ръка).

Отседнах при близки познати, които са бивали у дома в Драганово. Настаних се като съквартирант с един млад евреин книжар. Останахме близки и когато и двамата вече бяхме в София. Работа не намерих. Малкото пари се свършиха. Нанесох се при Коста Котката – в обитаема стая в мазето на една гръцка къща. Наредих тухли. Поставих върху тях дъски. И ето ти креват. Когато напуснах Варна и заскитах, имах вече кушетка, долапче, примус, готварски съдини...

Година и девет месеца прекарах във Варна. Но толкова познати прибавих, толкова приятелски връзки, толкова различни преживявания. Струва ми се, че там съм векувал.

Няма да изреждам. Ще се спра само на няколко момента.

Обикалям пристанището да дочаквам чуждестранни презокеански параходи. А как ще се измъкна от България, като нямам документ, че съм си отбил военната служба? Трудовашка, но все едно - военна. От моя приятел Сандо Добруджанеца ми дойде идеята, а после от него и подробностите - как мога да избягам от Добруджа.

Отивам в общината при съответния чиновник. Драгановското си име не промених, но промених годината на раждането – 1900. Казах, че съм от Силистра. Не щеш ли, той излезе силистренец. Пита ме какво прави еди кой си. Като представа си нямам какво представлява еди кой си. И изведнъж отрязах: „Той умря. Подробностите са излишни. Бог да го прости“.

Но още с първото попитване в презокеански параход, убедих се: никой няма от чуждо пристанище да вземе за моряк, не стъпвал никога на параход.

Годината 1900, която се бях изхитрил да посоча, че първият набор започва от 1901, послужи само да вляза в избирателните списъци. Нали тогава за пълнолетие се искаха навършени 21 години. Още при първия избор прочетох името си в разлепения списък.

Имах вече много познати и някои – доста близки. Но можеш ли им каза, че си гладен? Веднъж два дена поред не бях хапвал нищо. Все пак поисках и получих 5 лева. Искам от хлебаря парче хляб. Важно питам на турски: „Кач пара?“ Давам, колкото струва, а за останалите – тахан халва. Изяждам ги в Морската градина, в един храсталак. Още не съм забравил изпитаното усещане от пресния хляб и ръчната тахан халва!

На всяка цена трябва да си намеря работа! Сближил се бях с група млади хора. Между тях - един по-възрастен, приказлив и душа на компанията. Беше земеделец от опозиционното крило на Градската дружба. Посъветва ме да отида при Ангелски, председател на дружбата, да ми намери място в някоя от общинските служби.

Отивам при Ангелски, а той: „Защо не съм те виждал?“ Отговарям: „Аз съм от старата дружба“ (малочислената опозиционна група). А той: „Бре, ти да не си по-стар земеделец от мене?“

Тази духовита реплика реши въпроса. Даде ми бележка до кмета. По дружбашката практика, той не отказа да услужи на председателя на дружбата. Назначи ме в Околийското окръжно землемерно инженерство. Вземах заповедта, но инженерът началник отказва да я приеме. Работата в полето е привършена, а наличните чиновници са излишни.

Дал си бях за пране единствената горна риза. Отивам да я получа... а те я загубили. Предлагат да ми я заплатят. Приех без колебание. Нали имам и нагръдник. А парите са по-нужни. А когато дадох парите за ядене – струва ми се, че си ям ризата...

Използвах това и написах забавно хумористично разказче. Сънувам, че ми поднасят пържола, а в чинията - парче от ризата. Имаше едно седмично списанийце със съдържание за всичко. Пратих го там. След един брой го напечатаха. Псевдоним – Бончо Излишния. (С този псевдоним по-късно, вече в София, печатах в прибавка на ежедневник хумористично стихотворение.).

Това беше първото ми излизане в печата. От ученичеството имам 2-3 тетрадки с твърде смислени работи. И досега ги пазя.

Дойде зима. На топло в кафенетата. А познати, познати – колкото щеш.

Много от тях бяха студенти в Търговската академия. Ходил съм на лекциите им един-два пъти. Седя на последния чин в голяма, многолюдна аудитория. Преподавателят по френски провежда семинарна работа. Пита студентите всеки да отговори какво закусва сутрин. Обърна се и към мене. Какво да отговоря, като не съм бил на лекцията? Пък и защо да не кажа, както си е: „Je ne prends rien“ – отговорих. А той: „Bien”. За отговора е „биен“, но дали ми е „биен“ сутрин?..

Веднъж получих от майка си един твърде обемист колет. Сандъче, а в него какво ли не от нашето домашно изобилие. Разтроших сандъчето и с него запалих печката. Тя беше позабравила какво е това дърва. Седнах да се гощавам. Идилична картина. Описах я, както аз умея да пиша. „Пламти печката, разнася се топлина из стаята. Седя близо до печката и вечерям с това-онова“. Пращам писмото на майка си. Нека тя мисли, че така живея. Ще чете тя писмото и ще се усмихва със заплакани очи. Нека знае как добре живея, да не се къса майчиното сърце.

Падна сняг. Станах посетител на едно от кафенетата в центъра на града, че там прислужваха две млади рускини от избягалите от Русия. Едната, Маря, беше ми много симпатична. Обичах да разговарям с нея.

Там се запознах и с един млад човек, но доста по-възрастен от мене. Интелигентно, умно лице. Поради хубавия, цивилен костюм, отначало не можех да заключа, че е гаров чиновник. Постепенно се сближихме. Разказах му за желанието си да избегна казармата. Тогава той ми каза, че ако постъпя в железниците, ако желая може да ми се зачете за трудова, но ако работя съответните месеци без заплата.

Ето как станах ученик-телеграфист на гара Варна. Месец януари, 9-и ден. Получих заплата – 450 лева месечно, толкова мизерна. Получих квартира в паянтово, едноетажно здание в старата гара. Сега там е разширението на пристанището, на 40-50 метра от брега. А под брега, до самата вода – тревясала полянка. Казах вече как се обзаведох. През лятото – нарамя дюшека и един чаршаф. Спя на полянката до морето. Сутринта се гмурна. После нарамя обратно постелята си.

Служех без пари. Но нали трябва да се яде... Не оставах гладен, както когато бях без работа. Търговската служба завеждаше един много симпатичен и добросърдечен чиновник – арменец, на възраст пред пенсия. Пишех придружителните писма. На неграмотните, особено на гагаузите – за по десетина лева. Казвам нещо на гагаузина, а той, на гагаузки: „Не знам български, аз съм стар българин...“ Един виден унгарски професор беше лансирал тезата, че гагаузите са потомци на старите българи.

България имаше 2-3 кораба, които плаваха по Средиземно море. И един малък кораб „София“, наричаха го „Софийка“, имаше рейс до Бургас. По веднъж в седмицата отива и се връща. Когато се върне – стои на котва 2-3 дни. С боцмана, не мога да си спомня името му, петнадесетина години по-възрастен от мене, станахме много близки приятели. Биваше ли „Софийка“ на котва, той не сяда на обед без мене. Имаше отличен готвач. Така дойдох отново до заплата. Малка, но все пак заплата. А и при арменеца – все падне по нещо.

През това време се сближих с един актьор – Трендафилов. Брат на известния по-късно артист от Народния театър – Владо Трендафилов.¹⁵

Уговори ме и ме препрати на директора на театъра – Стоян Бъчваров.¹⁶ Аз вече имах случаи да се явявам на вечеринки с декламации.

Определи ми Бъчваров ден да се явя на изпит. Подготвих – уж подготвих, защото толкова знаех как да се готвя – ролята на Вишневски от „Доходно място“ на Островски. Явих се. Партньори ми бяха Бъчварова в ролята на Вишневска и един руски арменец, чието име съм забравил. Бъчваров ме насърчи и ми каза да се явя да ми даде нещо да изиграя. Но като се сравних с партньорите си, теглих заключение, че артист от мен не става. И не се явих вече в театъра.

Град малък. Целият живот е центърът. А и центърът – съвсем малък. Излезеш ли вечер, ще срещнеш всичките познати. А те нямаха брой... Един селянин ми предложи да стана свещеник в тяхното село. Щели и къща да ми направят.

В тази връзка си спомням за следния случай. Като ученик в Търново бях на излет в Къпиновския манастир. Предложи ми един монах да съм станал калугер. Монасите били вече стари, та им трябвал млад, та да пее...

Сприятелих се, и то много близко, с един руски емигрант – одесчанин. Владимир Николаевич Кастели. Беше човек сърдечен, аполитичен – изхвърлили го вълните на кипящото време. Учил някога право, работеше във фабрика. Той ме въведе в семейството на един инженер, Константин Петрович, преподавател в морското училище. Някога участвал в революцията от 1905 година. След Октомврийската революция работил като инженер. Но по-късно емигрирал заедно със семейството си – съпругата си Валентина Георгиевна и двете си момчета, ученици. Гостувах им често.

Владимир после отиде във Франция и пътьом пренощува в София при мене. Дружбата с него и със семейството на инженера ми даде възможност да усъвършенствам руския език.

Във Варна – ще е имало, както казах, около 20 000 жители – живях непълни две години. А с толкова много и най-различни хора съм се сближавал и разближавал – които съвсем съм забравил – просто невероятно.

Сближавал съм се и с хора с моите интереси. Вичо Иванов писателстваше.

Той се затвърди като литератор по-късно в София и Пловдив. Сближи ни общата ни адмирация към Тагор. В София той издаде за него едно малко книжле¹⁷.

Запомнил съм го с огромни груби обуща – чепици, както се носеха тогава. Навярно обувани преди него на по-големи крака.

На гара Варна служих около година и половина. С неколцина от колегите си бях доста дружен. Приятелство, при това близко приятелство, имах само с Чешмеджиев. Продължавахме да се интересуваме един за друг и когато живеехме на различни места. Водил съм го и в Драганово. Три месеца след моето назначение го преместиха на гара Долни Дъбник – последна жп гара в Лонгоза. Прескочих дотам в свободно от дежурство време. Там веднъж се разговорихме със селянин от близко село. Бежанците от тучна Одринска Тракия се бяха заселили в пресушени

Във Варна с анархисти не се свързах. Но по убеждения си останах мечтател за безвластен свят. В отлични отношения бях с всичките си колеги. Голямо влияние върху мене оказа чиновникът Славчо Златев – комунист. По време на съпротивата е осъждан на доживотен затвор. След Девети ме намери в София – идва у дома.

Деветоюнският преврат ме разтърси. Особено последствията от септемврийските бунтове. Изцяло попаднах под влияние на Единния фронт. През ноември станаха избори за Народно събрание. Гласувах за комуниста Тодор Страшимиров, когото убиха на улицата през 1925 г.

Началникът на гара Варна, не само че не ме харесваше, но с държанието си към него бях му станал трън в очите. По негово донесение, края на юни 1924 г., бях преместен на гара Николай

И започна моето скитане от гара на гара.

Половин година на Каспичан и Горна Оряховица, половин година в Ески Джумая (сега Търговище), година и половина в София, година и осем месеца в Цариброд.

Много ми бяха познатите, с които дружах, мила ми е дружбата с тях, но също така обичам да бъда сам, отдаден на вечните си размисли и на поетическа унес.

Като се пренасях в Каспичан, във влака се заговорих с едно девойче, ученичка в последния клас на Търговската гимназия. Отива с баба си на летуване в Котел, гдето имат къща. Съвсем дете, но се оказа, че ме знае. Виждало ме няколко пъти да се разхождам самотен и замислен из Морската градина.

Където и да бях, преписката не престана – поне веднъж седмично – цели седем години. Сърдечни излияния в очакване на нещо, което някога трябва да стане. Виждахме се по веднъж всяка година. После времето загаси душевния огън, но все така останаха чувства на очакване. И един поетичен образ, на който неотдавна дадох словесен образ:

 

Не се ли сбъдне, то не свършва.

Одве животът те прекърши.

И мержелей през взора мрака,

а ти все тъй го чакаш, чакаш.

Без твоя воля туй се върши.

Разбираш - всуе, а чакаш.

Не се ли сбъдне, то не свършва.

 

 

Това беше страшно време...

Особено ме потресе убийството на Тодор Александров¹⁸

Преживяното тогава съм отразил в моята „Кървава летопис“ за 1924 година.

През 1924 година постоянно идваха вести за убити – и от двете страни. Най-чести бяха македонските убийства из улиците на София. Погледнеше ли наляво някой от македонските водачи – убиецът му остава неоткрит.

Един ляв земеделец, Димитър Грънчаров¹⁹ издаваше боен вестник. Бях редовен читател. Написах една статия, с бликащ от нея огън и жупел, с прицел – военния министър, генерал Вълков²⁰. Пратих я на Грънчаров, но той не я помести във вестника си.

В свободните от дежурства дни скитах по високото плато над скалите, гдето е издялан Мадарският конник. Веднъж се опитах да се спусна по скалите – не сполучих, че беше невъзможно.

По-късно това преживяване намери израз в едно шестстишие:

О, майчице земя! Нима си отредена ти за кръст

на всяка смела, светла мисъл, чийто пламък лумва

през пепела на днешното далече в бъднини? –

Със жилести ръце обхващам твоите далнини,

и с вяра и любов прегръщам те и те целувам.

О, майчице земя! По устните ми лепне дребна пръст.

Междувременно бях повикан в дирекцията на железниците. Положих поправителен изпит по телеграф. Остана да чакам повишение в чиновник по движението. Сега се казва ръководител движение.

През зимата ме командироваха на гара Горна Оряховица за три месеца. Командировките се плащаха много скъпо. Уших си костюм от английски плат и балтон с дебела подплата.

Наех евтина квартира в града. Чрез Марин Манчев попаднах в средата на моите стари единомишленици – анархистите. Между тях и Ванчо – единствен син на сиромахкиня вдовица. Работеше по поддържане на телеграфа. Катереше се с котки на краката по телеграфните стълбове.

Марин беше с голяма дарба на артист. В Драганово той ни ръководеше театралните представления. Навярно беше роден в 1898 година. В Драганово, гдето многодетният му баща беше фелдшер, той остана малко. Премести се в Горна Оряховица, ожени се там. Не помня какво работеше.

Като изтече командировката ми, подадох заявление и ме преместиха на гара Горна Оряховица. Получих държавна квартира над служебния етаж в една стая с един чиновник. Апаратната стая беше със стена към перона, цялата от стъкло. Апаратите бяха до стената. Работех на директния апарат с лице към перона, та се виждаше кой мине-замине.

1925 година, 16 април. Следобед. Мина покрай стъклената стая кметът на града и неколцина с него. И навярно несъзнателно е погледнал. Пък аз седя тъкмо насреща. Отправих му такъв поглед, пълен с омраза, като че ли исках да го сразя с очи. До апаратната беше стаята на службата по движение и веднага до нея – стаята на началника. Влезе някой в апаратната и каза, че кметът бил при началника. Питал как се казвам, та да подаде телеграма в Министерството да бъда уволнен. Смея се. Работя на директния апарат – аз ще получа телеграмата за уволнението.

Не знаех аз, че кметът беше дошъл да ръководи блокирането на очаквания от София влак. Извършен беше атентат в църквата „Св. Неделя“. Ние още нищо не знаехме...

Току влезе подначалникът. Обичаше ме. „Тичай сега да смъкнеш тази дълга коса от главата си“. Предадох апарата на един от колегите си. Върнах се с гола глава. (На снимката в студентската ми книжка в Свободния университет се вписвам с току-що поникнала коса).

Какво разбрах от цялата тази работа? Подначалникът се случил там, когато кметът искал името ми, за да изпрати телеграма на министъра. А подначалникът:

„Какъв е той комунист, та той знае Евангелието наизуст, заедно с Апостола.“

Под силното влияние на толстоизма винаги съм имал положително отношение към нравствената същност на Евангелието. По това време беше ми попаднал един джобен екземпляр от него и четях в апаратната, когато моят апарат мълчеше.

Още през нощта започнаха арестите. Аз имам алиби, пък и в града бях непознат. После през Арбанаси водих на свиждане жената на Марин. Открихме го в казармата. Дворът беше претъпкан с арестанти. На връщане, в Арбанашкия баир, на завоя плисна пролетен дъжд. А тя – по блуза. Свалих си сакото и я покрих. А тя: „Ти си като брат“.

Но преди това, вероятно през април, ето какво ми се случи, съвсем от друго естество. Отивах от време на време с влака до Търново. Не беше трудно – нали живеех на гара. Отивам веднъж. В града гостува Софийският театър на Петър Стойчев.²¹

Жена му – известната актриса Теодорина Стойчева²², с едра внушителна фигура. Влизам в реномираната сладкарница близо до Баждарлък. Седи зад маса за продажба на билети познатият ми от Варненския театър актьор Паскал Дуков ²³. Знаех го по име и бях го виждал само на сцената. Кой знае защо, тръгнах към него. И не разбрах как си стиснахме ръцете. Заговорихме дружески. Дойде негов колега и той ме представи: „Мой приятел от Варна“. Когато подадох ръка да се представя, Паскал за първи път чу фамилията ми – Гацов. Никога той не беше ме виждал, макар и двамата да бяхме живели година време във Варна. За него докрай си останах Гацов. Така се обръщаше към мен и в писмата си.

Доверих му какво пиша. По-сетнешният „Вечен пътник“ беше „Принцът на вечния град“. Трябва да съм бил към края или вече съм бил завършил първия вариант. Беше готов, когато отидох в София в края на 1925 г. Защото втория вариант писах вече в София през следващата година. Той непрекъснато следеше работата ми. Пазя една бележка на откъснато парче хартия. Не съм бил в квартирата си. Написал и оставил: „Гацов, ела с пиесата „Принцът на вечния град“. Утре следобед ще бъда сам“.

Междувременно Петър Стойчев ми предложи да вляза в групата. Нали бях вече решил, че от мен актьор не става. Пък и Паскал, който ще е познавал маститата актриса, ме предупреди защо тя ме кани да вляза в групата. Все пак театралното изкуство не ще да ми е било съвсем безразлично. Много кратко бях играл в Драганово.

Пък и сега на служба на гара Горна Оряховица участвах в някакво представление. Каква пиеса – не помня. Спомням си само как си разлепях брадата.

Засега да се простим с Паскал, а също и с гара Горна Оряховица, защото на 1 юни аз бях вече в Търговище.

Началникът на гарата – бивш стачкоизменник от транспортната стачка от 1919 г. – завеждаше търговската служба. А ние, трима ръководители движение, се редувахме по на 12 часа. Така че след две нощи ми се падаше нощно дежурство.

След полунощ изпратих последния влак. Следващият ще дойде след два часа. Може да се поспи. Съседната гара беше близко. Чакам ли да ме събуди моят сигнал, няма да има време да обслужа пътниците. Трябва да се събудя преди сигнала. Стоя минута пред часовника и си представям къде ще бъдат стрелките, когато аз ще се събудя. Загасям лампата. Не да направя икономия на държавата, която не считах своя, а да не хабя излишно газ, за чието производство са се трудили работници – не бива да се хаби напразно човешки труд.

Да разкажа за живота си извън службата.

Ески Джумая, беше на около два километра от гарата. Малко прашно градче, с жители не повече от жителите на Драганово и с не по-високи къщи – беше все пак град. При това, както показва турското му име „ески“ – стар град.

Връзката ми с града се осъществяваше от децата. Съберат се десетина малчугани и дойдат на гарата специално за мене. Не знам с какво съм ги забавлявал, но ме търсеха и намираха. Две-три години по-късно, когато служех на гарата в Цариброд, отдалечен от града на около два километра, пак така, съберат се десетина малчугани и ще дойдат при мене.

Не знам с какво съм привличал децата, но ето случай и в София. Дете на около четири години, хванало за ръка мама и татко. Тримата вървят по тротоара на бул. „Цар Освободител“. Пусна се от тях, дойде и ме хвана за ръката...

През есента се обади един колега от гара София. По семейни причини заема смяна в Търговище.

Така, чрез взаимна замяна, през ноември 1925 година се озовах в София.

В началото наех квартира в къщата на един колега в празна кухня. И в частната ми квартира-кухня, и в стаичките на районите, гдето особено в източния район непрекъснато гърмяха минаващи влакове или маневрени машини, аз усилено работех, насърчаван от Паскал, върху втория вариант на моя по-сетнешен „Вечен пътник“. Работех в апаратната. Дълга маса посред обширна стая. Върху нея 5-6 апарата. След полунощ, за около два часа работата спираше. Аз лягах на дългата маса, извит на въпросителна между апаратите, като подлагах за възглавница телеграфни ленти.

Време за сън – два часа, но идва ли сън! Преработвах втория вариант. Паскал го беше давал на Николай Лилиев ²⁴. Присъдата беше – „няма плът“. Отвлечените образи -действащите лица трябваше да оживеят, за да получат „плът“.

Разхождахме се с Паскал. Аз му декламирам, че помня наизуст. „Сега вече има плът“, насърчаваше ме той. Замислен беше „Принцът на вечния град“ – както го озаглавявах тогава, когато бях 15-годишен. И този замисъл не ме напускаше. Нямах никакъв опит в поетическото изкуство. Пък и колко житейски опит трябваше да имам, та да почерпя от там реални образи за отвлечените идеи. Ето замисълът: Както и да променяме света, като променим строя и го направим справедлив – това трябва да направим, но за да го преобразим, трябва да променим и хората – човека.

Духът човешки – „Принцът“, а по-късно „Вечният пътник“ – трябваше да измине дълъг път, като остави зад себе си всичко отрицателно, докато достигне границата, която го отделя от другите хора, та да ги почувства така, както чувства себе си. Той и те да станат едно. Младежка утопия... След време разбрах – променяш строя, а егоизмът остава, като само променя образа си. Но все пак, социалната промяна е не само неизбежна, но и необходима. И трябва да ѝ съдействаме. А що се отнася до това, че духът трябва да върви по пътя пред себе си – за мене то остана да важи. А мисля и за много-много като мене.

Поетическата форма, която моята лирико-драматична поема получи накрая, си заслужаваше 15 години работа над нея. Тя, нов издател, уверен съм, едва ли ще намери, макар че читатели, убедил съм се в това, биха се намерили.

Паскал Дуков умря в 1930 г., преди да се появи „Вечният пътник“. Посветих го на неговата памет²⁵.

Но аз по тясна пътека преминах през моето софийско железничарско време. Ще трябва да се върна назад.

Дойдох в София в края на тази кошмарна 1925 година. Утихнало беше, както утихва след погребение. Бях живял усамотен на една малка гара на 2-3 км. от населено място. Утихването в София беше станало без мене, но все пак нещо се мярна пред очите ми. През първите дни като посрещах и изпращах влаковете и се грижих за безопасността им, имах няколко печални гледки.

На един или два пъти мина товарен влак с открит вагон в него. А във вагона цяло семейство с покъщнината си – на принудително поселение на друго място. Превантивна полицейска мярка.

А как е утихвало вън от очите ми? Нали оставих търновската казарма, пълна със задържани. А празни казарми имаше много, след като нямахме вече армия. Какво са направили със задържаните? Много бяха, затова са ги разделили. Едни са пуснати да вървят по домовете си. Други, за които има членове в ЗЗД (Закон за защита на държавата) - в затворите. А част от тях – безследно изчезват. Помнят се някои, които са били известни и по-рано. Например: Гео Милев, Христо Ясенов, Йосиф Хербст. Други пък са ги помнили близките им, догдето са били дните им.

Доста по-късно случайно срещнах сестра на Ваню, синът на сиромахкинята вдовица, моят близък познайник, който се качваше с котки по телеграфните стълбове в Горна Оряховица, анархистът Ваню. Майка му със запалена вощеница напразно ровила в пясъка по брега на Янтра – да би познала трупа му по зъбите...

Когато пишех моята „Кървава летопис“ и исках да дам образа на 1925 година, написах между другото:

Где беше, майко, тази нощ?

Взори се връщаш смазана, убита.

Ръцете ти – ръце на мощи

и хлътнали във черепа очите.

Дали при восъчната свещ

ти с пръсти в пясъка си ровила?

Позна ли, майко, костите

на своя син? Или все тъй край Янтра

сърце ти ще гори на костер

и ще те брули, майко, нощем вятъра?

Но това написах някога.

Не знаех, че същата участ ще сполети и нашето семейство, когато през септември 44-а беше убит от комунистите и моят по-голям брат Георги. Без съд и присъда, и без никаква вина...

А сега нека се върнем в София, в края на същата тази 1925 година.

Сварих Комунистическата партия, обявена извън законите. Огромното й клубно здание при Лъвов мост беше превърнато в Дирекция на полицията. Левите вестници и списания бяха забранени. Но как се прегражда пътя на вода, която тече? Списания и вестници станаха привидно собственост на редакторите си.

Започна да излиза седмичникът „Наковалня“ с редактор Димитър Полянов²⁶ и вестник „Новини“ с редактор Йордан Грънчаров – моят съученик от Търново, гдето след непълна гимназия в Елена, довърши средното си образование. Наближаваше Коледа. Ставаше тогава на 7 януари. Центърът на града, с единствено павираните улици, блести с витрините си – натъкмил се е за Бъдни вечер. Тогава улиците извън центъра не бяха и шосирани, а направо пръст, превърната сетне в кал.

Вали дъжд, примесен със сняг. Придружавам някаква жена, коя? Навярно отскоро позната. Придружавам я, както някога жената на Марин Манчев за среща с него в Търновската казарма. Сега я придружавам за Софийския затвор. Не й помагах за пакета – беше много малък. Ще е отивала на свиждане при мъжа си, предполагам.

Газим из калните локвести улици. Едно дете, 5-6-годишно, пресече босо улицата. Не я придружавам вече. Мъка, мъка, мъка. Бродя из улиците. Мъка, мъка, мъка. Отивам си в тясната квартирка, строена да бъде кухня. Мъката се превръща в образи. Образите се обличат в думи. Думите напират. Говоря на глас. Говоря, говоря. Заспивам. Събуждам се вече по светло. А образите - все живи. Вече облечени в думи.

В 10 часа седнах на масичката. Купчина четвъртинки листа. Молив в ръката. Пиша непрекъснато от двете страни на малките листчета. И в 12 часа вече краят. Ето го краят:

Аз спя, но моят сън не спи.

В голямо огледало се оглеждам

и виждам себе си – мъртвец.

Проклето огледало!

Защо мъртвец ме отразяваш,

когато знам, че съм безсмъртен?

Защо ме отразяваш

Голобрад и млад, когато знам,

че съм връстник на вековете?

Присъствах аз, когато Бог

говореше със световете:

Той казваше и то се сбъдваше.

Едно едничко нещо само се не сбъдна.

Той каза: Да бъде светлина!

А стана тъмнина.

Преброих стиховете – 240. По-късно напечатани в „Кръст и роза“.²⁷

Преписах ги с мастило и на чисто. А сега? А сега? Тогава и дълго време след това се печаташе от писано на ръка. Трябва с някого да се сподели. Отивам в квартирата на Владимир Русалиев, нали и той е от Драганово. По-възрастен от мен с 4 години, но едновременно сме учили в гимназията. И винаги сме дружали. Нали и неговата майка е Колимечкова, и братовчедка на моята майка.

Него го нямаше. Само жена му Елена. Мисля, че й прочетох написаното. Не се съветвах къде да се насоча. Премислих и реших – в „Наковалня“. Изпратих го в голям плик, с написан в посочения на последната страница адрес. След три дни излезе следващият брой. Разгръщам го: напечатано, но заглавието променено на „Бъдни вечер“ и авторът вместо Боян Мага – Боян Магът. Така си и остана.

А сега вече имам повод да отида при Полянов. Беше си вкъщи. Едноетажна стара постройка. Близо до Лъвов мост, по посока към гарата. Две стаи – едната служи за редакция. „Елате в кухнята, там е студено“ – предлага жена му. - „Ще се стоплим с думи“ – отговаря той. А ти направи по едно кафе“.

Разговорихме се и наистина се стоплихме с думи. Когато получил стиховете, бил набран материала за броя. Снел част от него. Драго му стана като казах, че знам поезията му. Бил съм написал едно стихотворение в този стил. Наистина – във Варна. Декламирах го на времето на събрание, гдето от железничарската организация бях изпратен там да я представлявам. Неговата поезия е поезия за агитация. Едно негово стихотворение сме декламирали и в Драганово на сцената в голямата училищна стая, от което помня само края: „Да се бориш против царя“. В стихотворението царят олицетворяваше държавата, която откъсва младия човек от работата му и го праща в казармата.

От този ден станах редовен сътрудник. Участвах предимно с малки разказчета. И стихотворението:

Напразно, разбери, мечта за щастие

ти дириш място в моето сърце.

Докле светът е кръстен във нещастие

към тебе аз не ще простра ръце.

Че в моето сърце живее мъката

на всички – и т. н., и т. н....

Казах му веднъж над какво отново работя. А той: „Ако на тях хареса, на нас няма да хареса“. Почувствах се засегнат. Не можех да се съглася със сектантщината в поезията. И не съм се съгласил и до днес.

Печатах по това време в „Новини“ при моя стар познайник Йордан Грънчаров. (За него после има много, за което да разкажа, че ни свързва голяма дружба. Твърдеше по-късно, че това било най-хубаво от всичко, което печатал... ).

Споменах вече и за Рафаел Михайлов, когото оставихме в Търново, когато с него се гласяхме да вървим в Индия. Когато се сдружихме в септември 1917 г., баща му, свещеник, отдавна беше починал. Майката, многодетна вдовица – кръгла сиромахкиня. Бях прекъснал връзка с него след гимназията. Още щом дойдох в София го открих - студент в Художествената академия. По-голяма мизерия, в която студент е живял, не би могло да се измисли. Квартира нямаше. Спеше, където се случи. И все пак завърши Академията. Стана учител по рисуване в една Софийска прогимназия. Даде след Девети три самостоятелни изложби. Издаде малка книжка стихове – пейзажна лирика. В стил на картините му. Без време го отнесе мигновен инфаркт на стол в кафене...Дадох му ключ от стаята си. Когато бях на нощно дежурство, спеше в леглото ми. Място за второ в нея нямаше. Имах шкафче с продукти. Готвех си и се хранех вкъщи. Като се връщах от дежурство – по 12 часа – често намирах бележка, че е ровил в шкафчето. Намерих му безплатно постоянно жилище у мой колега и приятел, с когото бързо и близко се бях сприятелил. Беше любител на хубавата книга и редовен посетител на театъра – макар и в галерията за правостоящи, каквато имаше отпред в Народния театър.

Вървим веднъж с него покрай Дирекцията на полицията – бивш партиен клуб: „И мои пари има тук.“

Нека се върнем пак на гара София през 1926 година.

Заедно с мене постъпиха като ръководители движение трима младежи – първенци на първия випуск на ж. п. училището. Сприятелих се много близко с двама от тях, приятели още от училището - Вълков и Андреев. Четях им всичко, което печатах.

в „Литературен глас“ на Д. Б. Митов²⁸ и във „Вестник на жената“ на Христо Чолчев²⁹ Бях се сближил и с двамата и дълго време им сътрудничих.

Особено от поезия се интересуваше Вълков. Имаше брат, малко над 30- годишен, редактираше ляво земеделско списание. Виждах го два-три пъти. Живееха и двамата братя при баща си, близо до Майчин дом. След като вече бях в Цариброд, научих, че са го убили. При подобни убийства убийците не се откриваха.

А и нещо повече. Менче Кърничева³⁰ , която във Виенския Бург театър застреля видния македонски деец Тодор Паница, беше триумфално посрещната на гара София като героиня.

Когато да напускам железниците, предложи ми Андреев да направим взаимна смяна. Сменихме се и още като се върнах, същия ден подадох оставка. След малко време Андреев беше арестуван, съден и осъден на две години затвор. Установил бил връзка с емигранти, каквито в Югославия имаше още от 1923 година – комунисти и земеделци. Изглежда с такава задача Андреев е искал смяна с мен.

А сега малко за Мара Белчева – ще продължа за нея и по-после.

Запознах се с нея в края на лятото на 1926 г. Както е свойствено на млад човек да се похвалва, издекламирах й: „Напразно, разбери, мечта за щастие“.

Сега като го преценявам, не е никаква поезия, освен дълбоко искрено чувство, с твърде посредствена поетичност. Но тогава се харесваше на другарите ми. Вълков даже казваше: „Това ти е шедьовър“.

Но тъкмо чувството, не особено поетически изобразено, прецени Мара Белчева. По-точно надникна в мен чрез него. Свойствено беше за нея. Нали по време на германската революция в 1919 г. в Мюнхен е държала импровизирана реч на работнически митинг.

Тук искам да добавя нещо, което разказах на Мара Белчева. Баба Дача, горнооряховска бедна вдовица, ни гостуваше. Разказва на майка ми, а аз – 6-7-годишен слушам, въртейки се наоколо:

„ На Богоявление, през нощта небето се разтваряло. Ако издебнеш да видиш като се разтваря, за каквото и да се помолиш, ще се сбъдне“.

И почнах аз да решавам за какво да се помоля. И рекох: „Да ми даде Бог да зная неволите на всички хора, та да им помагам“.

Ето това разказах на Мара Белчева.

А ето непонятен и за мен случай. Беше през есента на 1926 година. Гостува в София известният тогава знаменит италиански пианист М. Чиампи³¹ и дава концерт във Военния клуб. Салонът препълнен и много правостоящи, притиснати между стените и в проходите между редиците. Сред правостоящите съм и аз. Слушам. И тоя магьосник на клавишите така ме унесе, че аз се забравих. Когато дойдох на себе си и се озърнах, всички наоколо бяха отправили очи към мен. В този момент отекнаха и последните акорди.

Тръгвам си, а пред мен – мъж и жена. Виждал съм ги и по-рано, с цигулки под мишниците – явно музиканти. Жената току побутва мъжа. Мъжът се обърна към мене: „Музикант ли сте?“ - Аз: „Не съм музикант и нищо не разбирам от музика“. Жената: „Никой като Вас не разбра музиката“. Всъщност аз не съм я разбрал, защото ми липсва музикален слух. Преживял съм я. А може би съм преживял нещо, което тя е предизвикала у мен. Кой знае какво.

Разказах на Мара Белчева. Казах, че като са ме питали какъв съм, отговорих: „Железничар“. Тя: „А защо не каза, че си поет?“ Че съм железничар знаех със сигурност. А дали съм поет?

А сега как се озовах в Цариброд?

След нощно дежурство следваше дневно, също от 12 часа. След свободен ден – следваше и свободна нощ. През нощното дежурство, както вече казах, лягам между апаратите за два часа, но образите рядко ме оставяха да заспя. Тъкмо в нощната тишина за тях е най-удобно.

Ще използвам вечерта след свободния ден да пиша. Но сънят надделява...Но има начин. Лягам си облечен. Така съм сигурен, че неудобното положение към полунощ ще ме събуди. Тишина – не минават влакове покрай прозореца ми. А той е наравно с релсите. Пиша, а после се събличам и лягам. Понякога се успивам и без да си туря в ред леглото, търча на гарата.

Така се случи и този ден, за който искам да разкажа.

Преди обед, по някое време, апаратът ми избълва телеграма до районната инспекция. Представителят на БДЖ в Цариброд иска да му изпратят чиновник. Сърбите са го изпъдили, а другият е дежурил непрекъснато вече два дни.

Държа телеграмата в ръка. Не я давам на прислужващия да я отнесе на горния етаж, където се помещава инспекцията. А защо аз да не отида? Минавам два пъти от край до край покрай дългата маса. Защо аз да не отида? Не давам телеграмата да бъде отнесена – изтърчавам аз. Чете веднага инспекторът – „При чиновника я носи, има нещо бързо“.

Той на глас: „Какво да правим?“ Ако се отнася до някоя гара в района, работата е лесна. Когото ще, него ще прати. А зад границата, при чужда администрация... Прекъсвам мислите му: „Съгласен съм да отида“. Той: „Откъде си?“. Съгласно Конвенцията, чиновниците не бива да бъдат от селище, по-близо от 30 км. Казвам откъде съм.

- Подай заявление.

- Пратете ме така. Ако поискам да се върна, ще кажете – сам си пожела.

Слизам и сядам пред апарата си. Не минават и десет минути влиза прислужващ от инспекцията и ми дава телеграма:

„Началник гара София. За сведение представителят Цариброд: с първия влак изпратете в Цариброд чиновника – следва моето име“.

Предавам телеграмата до Цариброд. Началникът е получил препис. Чакам да ме повика. Той не закъснява, че влакът до Белград току предстои да заминава. Така от работното си място предавам апарата си на един от колегите си и се качвам във второкласния вагон – бяха първа, втора и трета класа. Имах право за втора.

Леглото ми в стаичката ми на Източния район тъй и остана неоправено и шапката ми закачена.

Влакът пристигна на гарата в Цариброд. А там вече чака за среща влакът за София.

Отивам при представителя. А той: „Добре дошъл и отивай да поемеш службата“. Моят нов колега, когото не познавах, ми заявява: „Аз дежурих две денонощия, полагат ми се две денонощия да почивам“. Подаде ми червената шапка и се качи на готовия за тръгване влак.

Кабинетът на представителя беше в етажа под квартирата на семейството му, съвсем близо до гарата. Работата по предаване и изтегляне на влаковете от сърбите беше изцяло предоставена на двама чиновника. Единият дохожда само за дежурство и няма право да остава в Сърбия. Другият, който се числи като помощник-представител, има право да живее на гарата в Цариброд, гдето му се дава квартира, както и на представителя. Но при условие – да няма семейство.

Изгоненият от сърбите чиновник се е числил помощник-представител, а сега и аз ставам помощник. Отредиха ми широка стая до стаята на почиващия наш влаков персонал.

И така поех червената шапка, а от гранична служба нищо не разбирах.

Дойде сръбският чиновник и ми предаде куп документи – наредил на маневриста да композира влак. След някой час – влакът трябва да тръгва, а трябва всяка чужда товарителница да преведа в българска.

Товарителниците – на сръбски, унгарски, немски, та и френски език. Но нали не ми се е случвало да ме надделее някаква работа. Справих се и в определеното за влака време и предадох документите, преведени на български език, на началник влака.

След два дена дойде смяната ми. Предадох червената шапка и седнах в насрещния влак. Леглото ми ме чакаше неоправено, а също – кушетката, масичката, шкафа, легена, печката, стола. Всичко - служебно таксувано, ще замине за Цариброд.

Междувременно отидох при Мара Белчева да се сбогувам. Тя, разбира се, не знаеше, че аз съм вече на работа в Цариброд.

От сега нататък, от време на време, ще й пиша какво работя, когато съм свободен от службата.

Не много преди това тя беше решила, по взаимно съгласие, разбира се, да ме осинови. Но се оказа, че по тогавашния закон, въпреки че съм възрастен, родителите ми трябва да дадат съдебно съгласието си. Ставаше сложно. Пък аз исках да стане така, като че ли нищо особено не е станало и нищо не се е променило. Така си и остана.

Още като пристигнах, поставих си за цел да науча добре сръбски език. Началникът на митницата беше многодетен. Най-големият му син беше доцент в Белградския университет, а най-малкият, Иво – в трето отделение. Той ще ми бъде учител. Донесе ми учебниците по сръбски език на по-големите си братя и сестри.

Сближих се с мнозина. Особено с митнически чиновници, все интелигентни млади мъже. Повечето - семейни А с един от тях - Милан Иванович направо се сприятелих. Той имаше литературни интереси. Даде ми един сборник от стихове на класици и съвременни поети. Впоследствие ми достави произведенията на почти всички видни сръбски автори – предимно поезия. Също „История на сръбската литература“ и „История на сръбския народ“.

Земите покрай Пирот и Ниш, на север през Тимок докъм Дунав са присъединени към Сърбия по време на войната от 1877/78 година. (Сърбия воюва заедно с Русия.) С изключение на градовете, гдето населението се беше посръбчило и езиково, в селата българският говор се беше запазил, с характерния за нашия език член, който го отличава от всички славянски езици. А сам-там и българско съзнание.

Тук искам да спомена нещо тъжно за тези времена. Преминал един селянин границата, но той е от селата, заети през времето, за което говорих. Ако беше от заетите през 1919 г., по договора в Ньой, щеше да се счита за бежанец. В София имаше Царибродски квартал. Нашите власти го връщат селянина през границата. Сега той се оказва чужд и на сръбските власти. Хайде през границата – отново в България. Нашите пак го връщат. Но и сърбите повтарят. И тъй продължава – никой го не иска. На гарата чака поредно връщане в България. Маневрена машина бута вагона по права линия. И той пред очите ми се хвърли под колелетата и те го премазаха през средата.

Не е било лесно на това население през първите години. Да се нарече сърбин – но как, като не е сърбин. Да се нарече българин – не смее...

Пиротчанци (впрочем, в Пирот е роден и д-р Кръстев – от „четворката“ с П. П. Славейков, Пейо Яворов и П. Ю. Тодоров) край града били на някаква общоградска работа. Минава някакъв генерал.

„Помоци бог, брача сърбе!“ Све чуте. (Всички мълчат). А той отново: „Помози, Бог, брача бугари!“ Опет чуте. (Пак мълчат.) Потретва: „Помози, Бог, брача пирочанци!“ Те: „Дал Бог добро!“

Все до първата война, в учебниците по география имаше раздел: „Български земи под чужда власт.

С една дума - тежко беше положението на заетия през 1919 г. Цариброд. В училище децата учеха на сръбски с помощта на пръчката. Полицията, особено низшите чинове бяха груби и арогантни. Младежите от семейства, не избягали навремето в България, отиваха във вътрешността на Сърбия, където ставаха „пълноправни сърби“.

В града имаше околийски началник, а на гарата - полицейски началник с двама помощници. С един от помощниците се сближих. Стана откровен с мене. Взех да агитирам за по-добро отношение към българското население. Обеща ми. Баба му била от Търново. „Крв ме вуче!“ – „Кръвта ме влече“.

Хората са си хора, ако под влияние на национализма и шовинизма, насаждан отгоре, не се превърнат в зверове.

През октомври 1926 г. се записах в Свободния Университет. (От него по-късно израсна Икономическия институт „Карл Маркс“). Студентите бяха чиновници, занятията вечерни, а преподавателите - предимно от университета. Курсът беше тригодишен, като изпитите се полагаха накрая на всяка година. Специалностите бяха три или четири. Аз записах търговия и стопанство. Посещенията на лекциите бяха по желание на студентите – подаваш си книжката и получаваш подпис.

Отиването ми в Цариброд, изучаването на сръбски език и увлечението ми към сръбската поезия ми позволиха да се явя на изпитна сесия чак към края на първата година. А Университетът е наистина свободен. Свободен си да се явяващ на изпити, когато искаш или да не се явяваш.

1927 година. Кемал Паша³² е сложил ред в Турция. Грабителска шайка, не без съдействие на властта, започва агитация сред простолюдието на босненските мюсюлмани. Както беше и с нашите помаци до Девети – който е мюсюлманин, той е турчин. Агитират ги да се преселят в Турция. Дума турски не знае, но нали се чувства турчин, щом е една вяра с турчина. Купуват им на безценица имота. Покъщнината слагат в денкове и тръгват на път за Турция. По пътя пък ги ограбват агенти на същите шайки.

От първия ден като пристигнах, гледам – цяла тълпа мъже с каскети. Нали им казали, че в Турция няма вече фесове. Жените – забулени с черни фереджета и през очите. Струпани денкове. Стоварил ги е тука влак, а оттук ще ги поеме международният влак за Цариград. Наближава време за влака. Струпаха се в нашата половина на гарата. А с тях – младо момче, помощник на „меняча“ – сарафина. Той се разпорежда за тяхна сметка. Каза ми колко билета иска и събира от тях пари. Гледам, много повече са, отколкото е нужно. Веднага са ограбени при смяната на динарите с левове , а сега – и при таксуването на багажа и билетите.

Не! Това вече няма да продължава. Поне повторно да не ги ограбват. На следващата партида казвам на младежа, че няма нужда от посредник.

В края на втори курс, през 1928 г. записах всички предмети от двата курса. Получиха се изпити за 5-6 предмета. Според програмата: изпитите трябваше да полагам през два дена.

Молих колегата си, когато имах изпит и следва да дежуря, да дежури вместо мене, а после ще му върна дежурството.

„Аз, казва той – два дена подред не мога да дежуря“.

Тогава предложих и той се съгласи аз да дежуря през двата дена, свободни от изпита, а третия, изпитния ден, да бъда свободен. И така, дежуря два дена, на третия вземам влака за София. Явявам се на изпит. Връщам се за нови 2 дежурства по 8 часа и т.н. и т.н.

Изпитите се провеждаха вечер. Не ме скъсаха по нито един предмет.

Между Народното събрание и Ректората, сега там има градинка, имаше тогава салкъмова горичка. През деня там се пъхна и преговарям.

Но като заговорих за изпити, да разкажа за студентството си.

През октомври 1928 г., когато ми предстоеше още една година да завърша Свободния Университет, се записах в Софийския университет по славянска филология. Класираха ни по успеха от средното училище. Понеже бях „реалист“ – завършил реална гимназия, приеха ме при условие, че до края на 4-я семестър ще представя диплом от класическа гимназия.

Срещнах Бончо Бочев ³³ и му се похвалих. Той още не беше създал хор „Бодра смяна“. Както се казва, беше ми „млечен брат“ – когато майка му се разболяла, кърмила го моята майка.

Той беше завършил Търновската гимназия две години преди мене. През есента на 1921 г. учеше за прогимназиален учител в Бяла Черква. Там с него спахме в една плевня по честването на Цанко Церковски като писател и основател на Земеделския съюз. Няколко часа говори и Александър Стамболийски – на открито, край селото. И там на открито артисти от Народния театър представиха неговата пиеса „ Луд гидия“.

Похвалих се на Бончо, а той: „Лигите ми текат за наука “.

Срещнах после Асен Разцветников. Той ме предупреди: „Ако се узнае, че следваш в университета и си на държавна служба, ще ти анулират образованието даже и да си завършил“.

Повече не се хвалих. Проверка за посещения на лекциите не се правеше. За подпис прислужникът събираше книжките и ги изнасяше подписани.

А как се следва Славянска филология от гарата в Цариброд?

Отидох веднъж. Проф. Любомир Милетич³⁴ води семинар по старобългарски език. Вдигна и мене. Аз чета старобългарски език, както се чете по руски. А той: „Много сте далеч от специалността си“.

Но с друго мнение беше, когато в края на осмия семестър се явих при него на изпит. През последните четири семестъра четеше история на старобългарския език, диалекти на българския език и сравнителна граматика на славянските езици.

Задава ми въпрос от история на старобългарския език. Отнасяше се до едно езиково изменение, за което имаше две тълкувания. Едното - негово, а другото на един немски славянофил. Аз считах неговото за правилно. И за да докажа, спрях се на аналитични явления от българските диалекти. После от граматиката на украински, руски, полски, словашки, чешки, сърбохърватски. Той: „Добре сте подготвен“. И ми постави три петици (петобална беше системата) и по трите предмета.

Решил бях, като заверя семестъра, да напусна службата. Бях спестил пари, че в Цариброд получавах половин заплата повече. Пък и сам си готвех, и то вегетарианско.

Направих смяна да услужа на Андреев, както по-горе споменах - и през януари си подадох оставката.

Но Славянската филология трябваше да почака. Предстояха ми изпити по седем предмета в Свободния университет. Положих ги и получих диплом за завършено висше образование.

Трети семестър в Софийския университет. Но нали ми предстои диплом в Класическа гимназия.

През коледната ваканция, на допълнителна матура на скъсани абитуриенти, взех диплом с „добър“ за полукласическа гимназия – латински език.

През четвъртия семестър подготвих старогръцки и на редовна сесия получих диплом и за Класическа гимназия - „среден“, разбира се.

По Славянска филология изпитите се деляха на първи и втори – съответно в края на четвъртия и на осмия семестър.

От началото на петия семестър вече всецяло, наистина всецяло се отдадох на новата си специалност. В края на шестия семестър взех първия университетски изпит. Сега вече можех да се отдам и на подготовката за втория. Едновременно и подготовка на дипломна работа – „Дамаскинари“. По ръкописи, где що можех да ги намеря, и я завърших едновременно със семестрите. После част от нея печатах в едно списание. Получих диплом с най-добър успех.

През същото време, вече като студент по Славянска филология, унищожих всички варианти на „Вечен пътник“ и започнах съвсем отново и по нов начин лирико- драматична поема от около четири хиляди стиха. Четири стихотворения публикувах в „Литературен глас“ и „Вестник на жената“.

И така, от октомври 1926 година до октомври 1932 година (за шест години) получих диплом за полукласическа и класическа матура. Оттам дипломи за висше образование – „Търговия и стопанство“ и по Славянска филология. Успоредно с това подготвих и „Вечен пътник“ - съвсем нова работа, както и стихове за издадената след това сбирка „Кръст и роза“.

От тези шест години – две и половина години бях чиновник в БДЖ, като половин година служих в София, а две години – в Цариброд. И като си спомня за тези шест години, не мога да кажа, че съм се чувствал пресилван. Вършил съм всичко с наслада от работата и от резултата. Казвал ми е един колега студент, че ако учел повече от два часа, не знам какво му ставало. Отговарям му: „Ако на разположение имам само два часа, аз на масата не сядам“.

През периоди, понякога твърде дълги, се връщах към поуките на завеждащ апаратната на гара Горна Оряховица - един ден в седмицата да не приемам храна. Така организмът сам се справял, ако нещо в него не е в ред. Правеше такива сравнения: „Ако си свободен някой ден, почваш или брава да поправяш, винт на мебел да завиеш – така е и с организма, като не ядеш един ден“. Бях се върнал към тази практика и избрал бях съботата. Отивам в семинара – така наричахме широката стая с шкафове с книги и дълга маса, гдето се занимавахме, като един студент беше библиотекар. Проф. Любомир Милетич беше назначил за библиотекар Стефан Гечев³⁵, син на Алберт Гечев³⁶ – известен литературен критик, умрял през войната. Всеки студент има от вратата на семинара ключ. Отивам аз рано сутрин и непрекъснато се занимавам, понеже не ходя да обядвам. А тъкмо по това време няколко часа никого няма. Не знам да е имало работа – физическа или умствена, която да ме е отегчавала. Самата работа, каквато и да е тя, ми доставя наслада. Дори тя да не ми е интересна.

Предметите от „Търговия и стопанство“ ми бяха така интересни, както и тези от Славянска филология. Предметите в Свободния университет бяха с около една трета еднакви с тези по право в Юридическия факултет. И преподавателите, и учебниците бяха еднакви.

Споделям с мой земляк, студент-юрист, с когото някога наедно сме пасли конете, какво удоволствие ми е доставил някакъв предмет и колко е той интересен. А той: „За мен няма значение. Важно е да свърша и да стана адвокат“. И стана добър адвокат. Първо в Горна Оряховица, а после в София. А аз си останах с удоволствието.

Времето трябва да принадлежи на работата – тя е и цел, и наслада. Правил съм и такова чудо за 20 минути: избръснат, облян с вода – бързо къпан, закусил, оправил си стаята и готов за работа.

Сесия в Свободния университет. От наименованието съдя, че материята не е сложна – имам представа и от житейската практика. Пък и учебникът от 240 страници не беше например като учебника на Любен Дюкмеджиев по Търговско право - от 920 страници.

Лекции не съм слушал. Учебника не съм разгръщал. Утре имам изпит, а по-рано време за него нямах. Няма да отложа изпита за поправителната сесия. Усамотявам се.

Чета и едновременно помня вече прочетеното. Ако нещо щукне от паметта, разгръщам напред, припомням си и пак се връщам, гдето съм се спрял. И така – 12 часа непрекъснато. На следващия ден – добър 4.

Някакъв предмет – помня само, че имаше математически характер беше изграден върху формули от гимназиална математика. Като излезеш от формулата, трябва да развиеш въпроса. Учил съм ги тези формули в гимназията преди седем години. Как папагалски да запаметявам формули, без да знам как са получени? Ще трябва да ги изведа чрез разсъждение по логичен път, като тръгна отпред-назад. Седнах, изведох ги, разбира се. Но когато да стана, не мога да се надигна – схванал съм се. Погледнах часовника. Бях забравил, че има часовник и време. Цели седем часа не съм се помръднал от мястото си.

В началото на втората ми година в Славянска филология, която фактически беше ми първа, едва сега се освободих и от служба, и от Свободния университет. По това време пишех „Вечен пътник“ в сегашната му последна редакция.

Постъпиха Петър Динеков³⁷ и Стефан Гечев. Слушахме лекции заедно, че първата година беше за мен формална – само заверявах семестри. Отначало и с двамата се сближих, пък и те помежду си. Бяха значително по-млади от мен, но това при тези условия нямаше значение. Животът и да ни разделяше понякога за много години – приятелството си остана и до днес.

Често бивах у Стефан Гечев – гост на цялото семейство. Майка му, дъщеря на бивш диарбекирски заточеник, беше учителка по френски в Първа девическа гимназия³⁸. Живееше при тях и вуйчо му Христо Г. Минчев, който доживя до 1987 г. – вече 93-годишен.

Споменах някога за редактора на вестник „Новини“, партиен, а привидно частен вестник.

Когато напуснах железниците, за да бъда вече само студент, беше много студена и снежна зима.

Наскоро като се върнах в София, срещнах Йордан Грънчаров. По сако. Разказа ми, че полицията предупредила писмено всички работодатели да не му дават работа – беше си избрал книговезка професия. Навярно не ще е било само за него. Без квартира. Спи в едно кафене. Тогава затваряха кафенетата в полунощ и ги отваряха на разсъмване.

В Цариброд когато служех, бях си ушил нов балтон. Дадох на Йордан зебелиновия, от командировката ми през 1924 г. След седмица го срещнах, пак по сако. Нали гладът има предимство пред студа.

Стана премиер министър Андрей Ляпчев – „со кротце, со благо“. Беше македонец. И Грънчаров си намери работа. Връзките и приятелството ни (когато беше без работа бях получил от него едно писмо от 16 страници – не можах да го дочета) продължиха и след Девети. Срещнах го редактор в издателство „Народна просвета“, гдето се издаваше мой превод на студия за Крилов³⁹, придружен с мое изследване – „Крилов в България“.

Още в началото на 30-те години от някой си Глобов, в две издания едно след друго излязоха „Богомилски легенди“. В предговора Глобов твърдеше, че те били преведени от баща му от турски език. Много поетични бяха. А где е турският източник?

Двамата с Грънчаров се запознахме с Глобов. Че това мирише на мистификация – мирише. Но разсъждавахме с Грънчаров дали Глобов е в състояние да напише такива легенди. Не казва где е турския оригинал, а твърди, че го знае.

Решихме с Грънчаров да го напоим, та дано узнаем. Нищо не излезе.

Имах и двете издания, но книгите изчезнаха – и само те ли – от библиотечния шкаф, който беше в стаята на синовете ми... Къде е моят оригинален луксозен екземпляр на „Вечен пътник“? Къде са „Сръбски поети“ с мои преводи от 1300 стиха? И преводът ми на студията за Крилов с моето изследване към превода? И още, и още, и още издания на наши класици. От цялото издание на Вазов от Михаил Арнаудов нито един том. Изчезнаха и две стари издания на „Записките“ на Захари Стоянов.

Да разкажа за времето, когато фактически бях студент по Славянска филология, а то беше през последните две години – от пети до осми семестър. Тогава именно, след първите общи дисциплини се изгражда специалността. Задължителните изпитни предмети се водеха от професорите Любомир Милетич, Стоян Романски⁴⁰, Йордан Иванов ⁴¹, Александър Балан⁴², Михаил Попруженко ⁴³ и доц. Борис Йоцов⁴⁴, който зае мястото на скоро починалия Боян Пенев.

Йордан Иванов имаше за практика да групира около себе си неколцина от най-добрите студенти. След като те завършат, избираше други. При някои случаи се присъединяваха едни или други, но ядрото биваше неизменно и винаги налице.

Постоянните бяхме четворица: аз, Петър Динеков, Стефан Гечев и Михаил Ковачев – (Мишо Драгалевски, преведе по-късно „Евгений Онегин“). От момичетата - Мишовата сестра Тамара, още три и завършилата вече Искрова (за която той след като овдовя, се ожени) и Дейкова.

Виждахме се групата в кафене. В парка. В някой дом. На Витоша. И най-важното, правехме екскурзии, тясно свързано с учебната работа – до манастирите около София, а те не бяха малко, а също в : Рилския, Плевен, Варна с Аладжа манастир.

Неизменно присъединил се към групата беше проф. Александър Балан и почти винаги Борис Йоцов. При всички случаи имаше повод какво да разкаже. От лекциите му съм научил много по-малко, отколкото в посочените случаи.

Ще спомена специално за екскурзията в Плевен. Към постоянното ядро се присъединиха още неколцина и, разбира се - проф. Балан и Борис Йоцов.

В парка-музей посетихме престарелия Стоян Заимов⁴⁵, който го завеждаше. Направихме снимка с него и с поета Никола Ракитин. После – на гости в дома на Никола Ракитин. Наскоро след това почина Стоян Заимов. А след него се хвърли под влака Ракитин – жестоко оскърбен⁴⁶.

Да отворя скоба заради Стоян Заимов. През петдесетте години ме споходи у дома ми на „Клемент Готвалд“ снахата на Заимов – жената на разстреляния генерал Владимир Заимов. Брат ми Колю, секретар на военния аташе Стоян Заимов, пратил по нея шоколад. Беше щастлива, че видяла внука си Владимирчо. Продължава животът и след Диарбекир, и след разстрела. Да затворя скобата.

Правехме и по-далечни екскурзии с Йордан Иванов и на по-далечни места: Никюп (Никополис ад Иструм), Плиска, Мадара, Преслав, Варна. Не си спомням други.

Да кажа за Борис Йоцов. През моето следване дойде като доцент по Славянска литература, след специализация в Прага, Варшава и Виена.

Бях с него много дружен, но по литературна линия. Почти всяко междучасие прекарвах в кабинета му. Веднъж ме запозна с един гостуващ поляк. Говореше руски (аз учех полски при Йоцов, но само да чета). Дадох му мои печатани във вестници стихове. Прати ми превода на едно от тях – изрязано от списание. Помня, казваше се Йежи Хожелски.

Знаех, че след окупацията на Чехословакия от хитлеристите Борис Йоцов беше митингувал със студентите си. По късно, по времето на кабинетите на Богдан Филов и Добри Божилов, в които се изреждаха много министри, обикновено добри в бранша си, но случайни в политиката, стана министър на просветата. След Девети заедно с другите го съдиха и разстреляха. Това бе огромна загуба за българската наука и култура!

Същата участ сполетя и моя добър приятел Иван Бешков⁴⁷, брат на художника Илия Бешков. Той беше министър на земеделието и държавните имоти в правителството на Добри Божилов. А по убеждения Иван Бешков беше земеделец и противник на нацизма. Преди това беше директор на земеделска банка.

Когато Иван Бешков беше министър на земеделието отидох при него, като изчаках всички посетители заради моят добър колега и приятел Васил Николов. Той беше в концлагер – оправдан по чудо (и с хитрост) от съда, при искана от прокурора смъртна присъда. Бях решил да му съдействам, нали докрай си бях останал по дух анархист.

Когато през есента на 1943 г. станах директор на Занаятчийското училище, веднага дадох подходяща характеристика на Васил Николов чрез жена му. Освободиха го.

Твърде много се отклоних от времето на моето студентство в Софийски университет. Но нека преди това да разкажа за нещо странично, но характерно за времето.

Трябва да беше през 1930 г. Съобщиха ми от Драганово да посрещна майка си – идва на лечение. Препоръчаха ми добър лекар д-р Георгиев. Впоследствие станахме с него много близки. Професорският лекарски хонорар тогава беше 300 лева. За сравнение – 1200–1300 лева беше моята железничарска заплата. Д-р Георгиев я прати я за преглед и при свой колега – също професор. И на него – 300 лева.

Това между другото. Да се види какво е било. Сега външно е друго, но по същина е същото...

През октомври 1934 г. се пренесох в София за назначението ми в IV прогимназия – недалече от Майчин дом. Наех стая и голяма кухня, самостоятелно жилище наблизо.

Трябваше да помисля за по-далеч. Откак се бях върнал от Цариброд и напуснах железниците, всяко лято придружавах Мара Белчева – било в Родопите, било на Пирин. Тя не можеше да си представи да прекара лято без планина.

По времето когато се пренасях в София, обади й се рецидив, отпреди 30-тина години опериран тумор. Ясно беше, че тя няма вече да може да живее сама.

Смених квартирата. Наех тристайно жилище наблизо – ул. „Кавала“ № 13. Свързах се с д-р Георгиев и скоро се сближихме. Той започна да наблюдава как се развива предстоящия да се ражда нов човек. Посочи ми докторът и опитна акушерка, живееща наблизо.

Още в Червен бряг бях научил, че се е появила нов вид кооперация – спестовно- строителна. Още от баща си бях запален по кооперациите. Обмислял бях нови видове. На изпит по Кооперативно дело в Свободния университет изпитваха двама преподаватели. Дадоха ми въпрос. Започнах като че ли не беше изпит, а пред голяма аудитория. Те се спогледаха и не ме оставиха да говоря повече.

Щом дойдох в София, веднага потърсих ръководството на спестовно-жилищната кооперация. Веднага го намерих и се свързах да сътруднича.

Предстоеше общо събрание на членовете и избиране на постоянно ръководство. Очертаваха се две групи с различна политическа ориентация. Прогресивната група се обърна към проф. Асен Златаров⁴⁸ да оглави листата. Аз влязох като първи подгласник. Авторитетът на Златаров привлече кооператорите.

Веднага след избора той подаде оставка и аз влязох на негово място.

Всъщност това бяха две кооперации, които си поделиха голяма зеленчукова градина на днешния бул. „Клемент Готвалд“, (днес бул. „Евлоги и Христо Георгиеви) до Военната академия и започнаха строеж за жилища на членовете си. В първи блок влизаха парцелите № 29 и № 31, а във втория - № 33 и 35⁴⁹. В първи блок се включих и аз, като към двустайния апартамент ми продадоха от съседния апартамент още една стая с вход от входното антре, предназначена за Мара Белчева.

През пролетта на 1935 г. очаквахме увеличение на семейството.

Оказа се, че има още една такава кооперация, ръководена от прикрити комунисти начело с д-р Александър Пеев.

Двете кооперации си сътрудничеха – техен общ враг бяха застрахователните дружества, които плащаха капиталите за строеж на жилища с голяма лихва и все се мъчеха да отричат. С д-р Ал. Пеев двамата ходихме в Шумен пролетта на 1938 г. и говорихме на събраните граждани – салонът беше пълен.

Двете кооперации си поделиха голяма зеленчукова градина на днешния бул. „Готвалд“ до Военна академия и започнаха строеж за жилища на членовете си. Парцел № 29 и 31 и вторият № 33 и 35. В първи блок се включвам и аз, като към двустайния апартамент ми продадоха по плана от съседния апартамент една стая с вход от входното антре, предназначена за Мара Белчева.

На 9 май 1935 г. заранта се разбра, че ще идва нов човек. Повиках акушерката. Д-р Георгиев е наблизо. Ако се яви нужда и от лекар, ще го повикам.

Така двамата, на ул. „Кавала“ № 13, с доста възрастната акушерка избабувахме само за два часа моята дъщеричка Агна.

През есента се пренесе при нас и Мара Белчева. Строежът на кооперативния блок отначало вървеше бързо, но после се явиха задръжки.

Зетят на сестрата на Христо Белчев, застреляният вместо Стефан Стамболов мъж на Мара Белчева, придоби апартамент в новопостроената кооперация на ул. „Асен Златаров“ № 20 (тогава ул. „Чепино“).

Мара Белчева нае там стая, а аз се пренесох в тавански апартамент от другата страна на канала - при кръстовката на ул. „Мизия“ и „Иван Асен“ - за да мога всеки ден да я навестявам и да я водя при различни лекари. За Агна тя беше „баба Мала“.

През март 1937 г., по обяд срещу нощта, в която тя почина, Кунка, Агнината майка, ѝ донесе нещо за обяд, което много и се услади. Оставихме я да си почине. Тя изобщо не лежа.

В два часа през нощта хазяинът ѝ ме събуди.

Мара Белчева седеше на леглото си. До нея седеше един млад лекар, вероятно близко живеещ. Седнах от другата страна, хвана ме за ръка. След десетина минути ми стисна ръката и... това беше. Това ръкостискане и до днес го чувствам⁵⁰.

Какъв съм бил през тези години, не мога да си спомня.

Но ето ме в очите на Мара Белчева. Това нейно стихотворение е напечатано през 1932 г. във „Вестник на жената“:

На моя син

Тъй запленен съм аз от мъдростта,

така единен сещам се в света,

че вече нямам думи да говоря,

нито да съм съгласен, ни да споря.

Не можеш вече ме разбра и ти,

ни другиго аз мога посвети

в това що ми нашепва днес небето:

печат положен ми е на сърцето.

А сам не питаш ли се ти защо

на тебе тайни поверило то?

Не е ли всяка мъдрост на земята,

да дири пътя си като водата?

Когато я небето озари,

тя като мълния се разрази

към дело всъде рве се всемогъща –

с дъха си и смъртта в живот превръща.

На другата година, есента на 1939 г. започна войната срещу Полша. Завари ме мобилизиран в Странджа. А когато войната се пренесе на Балканите, две години бях мобилизиран на гара София. Там се сприятелих с Жан Фратев, подначалник, комуто бях помощник.

Да кажа за него защо е наречен Жан? Син е на прототипа на героя от „Под игото“ – „господин Фратю“, когото Вазов иронизира, че стъпил на камък и извикал: “Vive la liberté!”. По моему (Вазов използва истински случай) не, че не е смеел да го каже по български. Френската култура и френският език са били пуснали дълбоки корени.

Иначе бащата би ли нарекъл сина си Иван – Жан?..

Жан Фратев имаше само една дъщеря, която наскоро загуби. Веднага след Девети бе назначен за началник на гара София. Беше комунист по убеждения. Загубил бях следите му, след като се пенсионирах. Научих случайно къде живее на ул. „Раковски“, близо до „Дондуков“. Позвъних. Казаха ми: „Отиде на гробището да посади цветя на гроба на дъщерята“.

Милият, остана самотен, Жан Фратев. И не можах да го видя, а се бяхме обикнали.

В апартамента на „ Клемент Готвалд“ № 31 (тогава той се казваше „Евлоги Георгиев“ и заменен по-късно с „Адолф Хитлер“) влязох през зимата на 1938 г.

Често се събираха собствениците, още само по договори, кооператори. Там се сближих с Петър Вранчев⁵¹. Останахме дружни с Петър Вранчев и жена му Тинка до последните ни дни. А дъщерите ни Светла и Агна – са приятелки и до днес.

Когато след две години, мобилизиран в ж. п. войски, се върнах в училището, назначиха ме директор на Занаятчийското училище – нещо, за което по-рано казах. Една година само и - евакуация. Учители, служители, ученици – всичко се пръсна.

Евакуирах се заедно със семейството и част от наложителната архива, а с мене беше единственият служител – касиерът. Заплатите на целия останал персонал трябваше да се плащат по пощата.

В село Лопушна имаше доста евакуирани софиянци. И между тях - и учителят по рисуване Борис Иванов при моето училище, който беше със семейството си. След Девети той стана професор в Художествената академия и народен художник. Бях на последната му изложба. Направи ми впечатление една картина – „Перачките“. Единствена със социален характер⁵²...

В училището

Не помня какво е налагало, но през ден-два слизах до София – училището беше близо до гарата, на брега на Сливнишкия поток, между бул. „Христо Ботев“ и Лъвов мост. До вечерта се връщах. Там ме свари и най-голямата бомбардировка.

Като директор на Занаятчийското училище кабинетът ми, просторен, широк, около 60 кв. м., беше превърнат в щаб на противовъздушната охрана за близкия район. Там пребиваваха - и за спане, и за хранене – двама воювали в Първата световна война запасни чинове: капитан Славов – интелигентен и заможен човек, собственик на някаква голяма фабрика и поручик инж. архитект Лазар Парашкеванов⁵³- строител на Операта, също много ерудиран и приятен човек.

Но нека се върна в Лопушна през евакуацията.

Откак смених професията железничар с преподавателска, преподавал съм в Търговското училище: български и обща история; в прогимназията: история, гражданско учение и вероучение; в Минно геоложкия – български и руски, политическа икономия, после рисуване една година. В Занаятчийското училище: български и писмоводство ( търговска кореспонденция); в политехниката – руски език.

Гдето съм преподавал български език – ограмотявал съм учениците.

Когато се върнах след мобилизацията, срещам в коридора мой предишен ученик който ми казва:

„Господин Гацов, за два часа от Вас научих повече, отколкото от другите учители за 10 години“.

Казвам: „Ако те не бяха те учили, аз нищо нямаше да направя. Само наместих това, което беше разместено.“

За руския език. Веднага след Девети сякаш заприщеният поток се отприщи. Организирах и водих курс за подготовка на преподаватели по руски за разните видове професионални училища. По-рано там руски език не се учеше.

И наваляха ме учебници по поръчение на Министерство на просветата. Имам повече от 15 учебника, някои – в колектив, под мое ръководство. Платих тежък данък на любовта си към руския език.

Забравих, че някога съм отделял време и за поезия. Едва на стари години се върнах към нея. Но нали съм скъсал всяка връзка с литературните среда... Младите нито ги зная, нито ме знаят.

А старите – един по един си отидоха. Не е било да не съм писал и печатал по нещо през първите десетина години след Девети. Но най-сериозен беше преводът ми на „Сръбски поети“.

Подтикна ме Емил Георгиев.⁵⁴ Но нали и него изпратих...

А мене времето нещо все ме отминава... Попрегърбих се.

Недовиждам.

Ако съдя по броя на годините и по наведената походка – много съм остарял.

А вътре все болбочи. Минавам в съседния парк, покрай разцъфтели лехи и ето:

Цъфти цветец, цъфти – ухае.

И поухае, прецъфти.

Кажи ми, знаен и незнаен,

кажи – ухаел ли си ти?

Цъфти цветец и прецъфтява.

За нов живот през бъднини

след него семенце остава.

Кога изминат твойте дни,

какво след тебе ще остане?

Твори ли с ревност и любов?

Воюва ли под светло знаме?

Откликва ли на всеки зов?

Цъфти цветец, цъфти – ухае.

И поухае, прецъфти.

Кажи ми, знаен и незнаен,

кажи – ухаел ли си ти?

Замислих се за злополучния си жребий. От анархист бях станал комунист. Беше ли възможно да не стана комунист? Не! Не беше възможно. Пък и какъв комунист съм бил?.. През юношеството ми изобилстваха преводите на произведенията на социалистите-утописти. И все тогава се зараждаше у нас това, което се наричаше „комунизъм“. С цялата си наивност вярвах, че новият строй ще промени хората – такива, каквито съм си мечтал да бъдат. Трябваше да мине време, за да ми отвори действителността очите. Не може да има царство небесно на земята! А най-малко – чрез комунизъм.

Искам да добавя и още нещо по отношение на моите заблуждения. За мене Максим Горки⁵⁵ има историческа вина за заблудата на голяма част от моята генерация за истината в Съветска Русия.

И ето, през нощта на 19 срещу 20 януари, написах на ум „Житие-битие“.

И на 20-и го продиктувах, за да ми го прочетат, че вече трудно виждах.

И на 20-и януари 1989 г. върнах партийния си билет.

ЖИТИЕ-БИТИЕ

Реките Янтра и Росица –

потръгнали от връх Балкана

и прошумели в стръмнините –

там, гдето двете се пресрещат

и както казват, те се смесват

ведно да тръгнат през полето.

Родих се там в година скръбна –

на скръб, за братска кръв пролята –

хиляда деветстотин и трета.

Не свършило безгрижно детство

и заредиха се войните:

Балканските. Световна първа.

След тях преврат. Разгром. Убийства.

И пак война световна – втора.

След нея пък война студена.

И немотия – недоимък.

Да беше само то! Да беше!

А доживях до блян бленуван,

та да го видя в кал затъпкан!

Ни властолюбци ненаситни,

нито родените за корист

недей вини ти тях едните.

Вини и своята наивност,

в доброто – вяра непреходна,

сърце, за другите туптяло!

Огледай своя път изминат,

поет през времето на джунгла –

единствен за душа вселюбна.

***

Какво са девет десетлетки

за блян изстрадан, непостигнат?

Изтрий сълзите, усмихни се.

Ще побленуват и след тебе.

Ти тихо чакай късен залез!

20 януари 1989 г.

Вместо епилог

Когато вечер синоптикът съобщава за времето в настъпващото денонощие, върху бяло поле се очертава една ярешка кожа. Това е България. С размера си. Колко мъка е събрана в очертанията на тази ярешка кожа! Безжалостното време погълна причините на тази мъка, но споменът в сърцето ми ще остане в сърцето ми като жив въглен, докато то бие.

Споменът винаги надживява действителността. Отзоваване от него няма.

В учебника по география на България, в началните ми учебни години той носеше заглавие „Отечественознание“ – казвахме му кратко „Отечество“.

Имаше раздел “Българските земи под чужда власт“. Ще кажа с няколко думи.

Днес няма “Българските земи под чужда власт “.

Няма там и неволи на българи. Няма там и някогашната българска мъка.

Днес в България, за български земи под чужда власт не може да се говори, защото в тези земи няма вече България. Бежанци, бежанци, бежанци. От изток, от запад от север.

В тези земи има само български братски могили. Заравнени, буренясали.

Мъка! Мъка! Мъка! Останала в душата ми от ранните ми години. Гори ме и днес като живи въглени. И ще отнеса в гроба си тази мъка! Няма да я оставя в наследство за поколението след мен. То си има и ще си има своя мъка.

Отдавна всекидневните ми наблюдения ме бяха убедили, че несправедливостта винаги намира почва. Отдавна се бяха отворили очите ми за младежката ми, та и после след младежката ми до някое време, мечта, че смяната на обществения строй променя човека. Оказа се обаче, че това е само една младежка мечта...

Сега, завършвайки спомените си мога само да кажа:

„ Деца мои, внуци мои! Носете в себе си будно чувството за справедливост, защото само то дава на човека човешки образ!“

София, 1985 – 1988 г.

1 Спомените на Боян Магът са писани през 1985 - 1988 г. и са разчетени по оригиналния му ръкописен запис, включващ четири тетрадки голям формат. Съхраняват се в сем. Гацови. Публикуват се за първи път. – Б. съст.

2 Освободени от някои данъци и се ползват със статут на „свободни поданици“, служат като конници, пехота и обоз. Не получават заплащане за службата си, но им е отстъпена земя, от която да се издържат.- Б. съст.

3 Иван Иванович Дибич-Забалкански (1785 - 1831), по рождение Ханс Карл Фридрих Антон фон Дибич,руски пълководец от немски произход, командващ военните операции в българските земи по време на Руско-турската война от 1828-1829 година.- Б. съст.

4 Спас(Сотир) Зафиров (1817 - 1885), възрожденски учител, педагог, преводач, един от учителите на Дядо Вазов и и на Хр. Ботев в калоферското училище. Автор на първата любовна стихосбирка от Възраждането „Българска гъсла“, 1857 г. ("Българска гусла"), в съавторство с Цветан Желев. Подарена от Иван Гацов на библиотеката на Нов български университет.

5 Атила Зафиров (1858 - 1922), български генерал, участник в Сръбско-българската война и във войните за национално обединение 1912-1918 г. На него е кръстено с.Сансърлар, дн. с. Зафирово. - Б. съст.

6 В тези мемоари е използвано само името Боян, така както майка ни се обръщаше към него.

7 Акад. Никола Михов (1877- 1962). Известен библиограф, енциклопедист, икономист, статистик. Негово прочуто правило е : "Нито една книга да не бъде цитирана от втора ръка."- Б.съст.

8 Владимир Русалиев (1899-1973) е литературен псевдоним на Ангел Маринов Пенков. Поет и писател, автор на биографични книги за Димчо Дебелянов, Екатерина Ненчева, Христина Морфова, Асен Разцветников и др Приятел на Бони Гацов, също от Драганово. Баща на актрисата Мария Русалиева. - Б. съст.

9 Асен Разцветников (1897-1951) е литературен псевдоним на Асен Петков Коларов . Поет, писател и преводач, драгановчанин и близък приятел на Бони Гацов.- Б.съст.

10 Никола Обретенов (1849-1939), националреволюционер. Син на Баба Тонка Обретенова, участник в четата на Христо Ботев и непосредствен свидетел на гибелта му. След Освобождението е автор на много статии и на книгата „Спомени за българските въстания“.- Б. съст.

11 Камен Зидаров (1902-1987), литературен псевдоним на Тодор Събев Манев. Драгановчанин, съученик и приятел на Бони Гацов, по-късно - известен поет, преводач и драматург. - Б. съст.

12 Александър Кутепов (1882 - 1930), руски генерал, участник в Бялото движение, пребивавал в България от декември 1921 г. като началник на 1-и Армейски корпус. През 1922 г. е арестуван от българските власти и изгонен от страната. - Б.съст.

13Рафаел Михайлов (1902-1969), художник, поет, рисувал пейзажи, портрети и натюрморти със своеобразен и уникален стил. – Б. съст.

14Рабиндранат Тагор (1861-1941), знаменит индийски писател, поет, философ, педагог и композитор, получил Нобелова награда за литература (1913). Посетил България през ноември 1926 г. Публичните му лекции са издадени през 1927 г. в сборник „Моето учение“(1927) .- Б. съст.

15 Владимир Трендафилов (1897 – 1972), драматичен актьор с ярко сценично присъствие, един от основателите на бълг. рецитаторска школа. През 1921 г. е актьор във Варненския драматичен театър, от 1922 г. до края на живота си играе в Нар. театър. - Б. съст.

16 Стоян Бъчваров (1878-1949), драматичен актьор и режисьор, един от пионерите на българския национален театър. През 1921 г. създава и става директор на Варненския общински театър, който днес носи неговото име. Женен е за Николина (Коля) Бъчварова, също актриса. – Б. съст.

17 Вичо Иванов. Мъдростта на Рабиндранат Тагор. С., изд. „Ив. Г. Игнатов и синове“, 1926. – Б. съст

18 Тодор Александров (1881 – 1924, български революционер, член на ЦК и лидер на ВМРО. След Балканската война – организатор на Македоно-одринското опълчение, след Първата св. война - деец на македонската емиграция в България. Убит на 31 август 1924 година в Пирин. – Б.съст.

19 Димитър Грънчаров (1983-1925), политик от БЗНС, участва в списване на земеделски вестници. – Б.съст.

20 Иван Вълков (1875-1962), генерал от пехотата, дългогодишен председател на Военния съюз, участва в Деветоюнския преврат, министър на войната - 1923 – 1929 г., умира в Старозагорския затвор. – Б. съст.

21 Петър Стойчев (1879-1945), драматичен артист, режисьор, театрален и кино-деец. Основател, художествен ръководител и първи директор на Свободния театър. - Б. съст.

22 Теодорина Стойчева (1887-1956), актриса и съпруга на Петър Стойчев, с когото заедно основават оперетния Свободен театър (1918). През 1940 г. създава в София Театър на малките, а през 1944 - Народен детски театър. - Б. съст.

23 Паскал Дуков (1900-1930). От 1921 до 1925 е актьор във Варненски общински театър и в пътуващата трупа на Петър Стойчев, от 1925 до 1929 – играе на сцената на Народния театър. – Б. съст.

24 Николай Лилиев (1885-1960), поет-символист, един от най-талантливите лирици на България. Като драматург в Народния театър в София (1934 – 1960) превежда огромна част от европейската класическа и съвременна драма. Оставя трайни следи в българската театрална култура и оказва силно влияние в нашия духовен живот. – Б. съст.

25 Лирико-драматичната поема „Вечен пътник“ излиза през 1933 г. в София, със следното отпечатано посвещение: „На светлата памет на приятеля, артиста и човека Паскал Дуков, чиято дружба ме окрили да напиша тази книга.“- Б. съст.

26 ^ Димитър Полянов (1876-1953) е литературният псевдоним на Димитър Иванов Попов, един от първите пролетарско-революционни поети и писатели в българската литература. Сътрудничи активно на левия периодичен печат, а от 1925 до 1933 г. издава и редактира сп. „Наковалня“ - Б. съст.

27 Стихосбирката „Кръст и роза“ от Боян Магът излиза в София през 1934 г. Отпечатана е от Т. Ф. Чипев, печ. „Стопанско развитие“ в тираж 1500 бр. – Б. съст.

28Димитър Борисов Митов (1898-1962), литературен и театрален критик, изследвал западноевропейската и българската литература между двете световни войни, основател и редактор на вестник „Литературен глас“ (1928-1944). Превежда художествена литература от френски език. Брат на художниците Антон Митов и Георги Митов– Б. съст.

29 Христо Чолчев - директор и издател на седмичника за литература, мода, домакинство и обществен живот „Вестник на жената“ (1921-1944), където сътрудничат видни поети, писатели и творци на нашата художествена култура. – Б. съст.

30 Мелпомена (Менче) Димитрова Кърничева (1896-1964 , съпруга на Иван Михайлов и деятелка на ВМРО, На 8 май 1925 година във Виенския Бургтеатър Кърничева застрелва Тодор Паница, деец на лявото крило на ВМОРО. - Б. съст.

31 Марсел Пол Максимин Чампи (Marsel Ciampi, 1891 - 1980), прочут френски пианист и дългогодишен преподавател в Парижката консерватория. Имал е и световна кариера на концертиращ пианист с оркестри във Франция, Лондон, Амстердам, Брюксел, Прага, Варшава, София и Атина. – Б. съст.

32 Мустафа Кемал Ататюрк (1881 - 1938), турски военен деец и политик, писател, основател на Република Турция. - Б. съст.

33 Бончо Бочев (1899 - 1975), известен хоров диригент и педагог. През 30-те години на ХХ век създава хора на „Софийските славейчета“, а през 1947 г. - знаменитият детски хор „Бодра смяна“, който постига световна известност. – Б. съст.

34 Любомир Милетич (1863 – 1937), български учен и интелектуалец, работил в областта на езикознанието, диалектологията, етнографията и историята. Учредител на Македонския научен институт в София (1923). От 1926 г до смъртта си е председател на БАН. – Б. съст.

35  Стефан Гечев (1912 - 2000) е син на Алберт Гечев, състудент и близък приятел на Боян Гацов. Негови роднини по майчина линия са семействата на Николай Райнов и Асен Златаров. Журналист, поет и белетрист, драматург и преводач, дипломат в Атина, Братислава и Варшава. След Девети септември поезията на Стефан Гечев е отхвърлена и той е изолиран от литературния живот. Творбите му излизат от печат едва след 1989 г. – Б. съст.

36 Алберт Гечев (1881 - 1915). Критик и литературовед, написал поредица литературни обзори в сп. „Демократически преглед“ за периода 1908–1912 г. Мобилизиран в Първата световна война, умира от коремен тиф на 9 декември 1915 г.. – Б. съст.

37 Петър Динеков (1910 – 1992), литературен историк, критик и фолклорист. Основател на институтите по литература и по фолклор при БАН. Академик на БАН и професор в СУ „Св. Климент Охридски (1945 - 1979). Състудент и близък приятел на Боян Гацов, с когото са общували до края на дните си. – Б. съст.

38 Рада Георгиева Минчева-Гечева, гимназиална учителка по френски език. Дъщеря на известния поборник и диарбекирски заточеник Георги х. Иванчо Минчев (ок. 1850—1903), сестра на Диана Райнова, съпругата на Николай Райнов, майка на Стефан и Ерма Гечеви. – Б. съст.

39 Иван Крилов (1769 – 1844) руски поет и баснописец, член на Руската Императорска академия, автор на повече от двеста басни. - Б. съст.

40 Стоян Романски (1882 - 1959), езиковед, славист и етнограф. От 1922 г. редовен професор и ръководител на Катедрата по български език и славянска етнография в Софийския университет. Първи директор на Института за български език при БАН (1947 – 1951), директор на Етнографски институт с музей при БАН (1949 – 1958). - Б. съст.

41 Йордан Иванов Николов (1872 - 1947), литературен историк, археолог, фолклорист, един от най-добрите познавачи на българската средновековна литература и култура. Редовен професор и титуляр на Катедрата по българска литература (1924 - 1942) - Б. съст.

42 Александър Стоянов Теодоров-Балан (1859-1959), езиковед, литературен историк и библиограф, първият ректор на Софийския университет (1889), професор и ръководител на катедрата по българска и славянска литература, и катедрата по българска литература (1893 - 1907). От 1939 г. е почетен доктор на Софийския университет и действителен член на БАН. – Б. съст.

43 Михаил Георгиевич Попруженко (1866 – 1944), руски филолог-славист, палеограф и литературовед от украински произход, дългогодишен преподавател в Софийския университет и в Свободния университет за политически и стопански науки. Емигрирал в България през 1919 г., от 1920 г. редовен професор в Катедрата по славянска литература при Историко-филологическия факултет на Софийския университет. - Б. съст.

44 Борис Иванов Йоцов (1894-1945), славист, юрист, литературен историк и критик, политик. Дългогодишен преподавател по литература в Софийския университет, член-кореспондент на БАН. Министър на народното просвещение през 1942-1944 г., осъден на смърт от т.н. „Народен съд“ и убит на 1 февруари 1945 г. – Б. съст.

45 Стоян Стоянов Заимов (1853 - 1932), националреволюционер, апостол на Априлското въстание, просветен деец, общественик и писател. е назначен за директор на Управлението на Военно-историческите къщи музеи и паметници. - Б. съст.

46 Никола Ракитин (1885 - 1934), псевдоним на Никола Василев Панчев, поет-лирик, автор на над 20 поетични книги, учител в Плевен (1908 – 1933). Директор на Военно-историческия музей в Плевен (1933 – 1934). Несправедливо обвинен за изчезването на ценности от музея, Ракитин се самоубива на 2 май 1934 г. – Б. съст.

47 Иван Бешков Дунов (1895 – 1945, кооперативен деятел и политик от БЗНС, по-голям брат на художника Илия Бешков. Министър в правителството на Добри Божилов (1943-1944). Екзекутиран на 1 февруари 1945 г. след издадена смъртна присъда от т. нар. „Народен съд“. – Б. съст.

48 Асен Златаров (1885-1936), учен и общественик, основоположник на биохимията в България.- Б. съст.

49 По това време булевардът се нарича „Евлоги Георгиев“. - Б .съст.

50 Мара Белчева умира на 16 март 1937 г., в 5 часа сутринта. Опелото е на 17 март, сряда, от 14 часа, в църквата „Св. София. Същия ден е погребана в гроба на Христо Белчев на Централни софийски гробища. Некролози издават Писателският съюз, списание „Златорог“, книгоизд. „Хемус“ и др. - Б. съст.

51 Петър Вранчев (1901 – 1970), генерал-лейтенант, един от ръководителите на НОВА.- Б. съст.

52 Борис Иванов (1904 1993), художник, живописец, плакатист и сценограф, един от основателите и активни членове на Дружеството на новите художници.^.Рисува женски тела, портрети и натюрморти, създава също и социални картини. – Б. съст.

53 Арх. Лазар Парашкеванов (1890 - 1977), архитект, проектирал сградата за Съюзен земеделски дом между ул. „Врабча” и бул. „Дондуков” в София, използвана и от Народната опера. Сред проектите на Парашкеванов са и първите жилищни кооперации в София през 20-те години, както и стадион „Герена“. - Б. съст.

54 Акад. Емил Георгиев (1910 - 1982), литературовед, литературен историк, славист, академик на БАН. Преподавател в СУ, където от 1947 до 1976 година завежда Катедрата по славянска литература; завеждащ Секцията по сравнително литературознание в Института за литература на БАН, ръководител на „Българска енциклопедия“ при БАН (1958 – 1960), директор на Центъра по българистика към Президиума на БАН (1976), секретар (1967 – 1971) и заместник-председател (1971 – 1976) на Съюза на научните работници в България. Близък приятел на Боян Гацов - Б. съст.

55 Максим Горки (1868 – 1936 ), литературен псевдоним на Алексей Максимович Пешков, руски писател, основоположник на социалистическия реализъм. - Б. съст.

 

Откъсите от книгата и илюстрациите се публикуват тук, с изричното съгласие на проф. Иван Гацов.