Увод
Да се пише по темата „Календарът на българите” е донякъде неблагодарна задача. От една страна, с нея са се захващали известни имена – нека споменем само Дж. Бъри, Й. Микола, В. Златарски, Г. Фехер, О. Прицак – без да постигнат някакъв неоспорван краен резултат. Сиреч, очакванията за успех изглеждат ниски. От другата страна са множеството псевдонаучни разработки на темата, с нищожна или никаква стойност, но които са я направили част от масовата култура и са създали фантастична представа за българския календар. Оттук и опасността на всяко ново посягане към нея да се гледа с подозрение – като пореден изблик на нечие въображение.
Важността на темата пък се обуславя от факта, че историческите извори по въпроса, и в частност, главният такъв – Именника – са единствените документи, съдържащи сведения за българската история през голяма част от 8 век, по-точно за периода 717-761 гг. Небрежното отношение на съвременните професионални историци към българската история е причина и до днес да не знаем основни дати от управлението на всички български владетели преди хан Телец. (С единственото изключение: годината, приета за начало на българската държава, 681.) Няма и единно мнение за последователността на тези владетели. Това, което срещаме в официалната литература, са числа и дати, ползвани със съзнанието за тяхната условност. Ето, например, каква редакционна бележка срещаме в последното издание на „История на българската държава през средните векове” от В. Златарски – труд, който е в основата на средновековната историография на България: „Поради определяне годините на възкачване на престола на хановете до Умор изключително по Именника, В. Златарски е допуснал редица грешки. Тяхното изправяне засега, обаче, е невъзможно. За това е необходимо специално изследване.” (Златарски 1970:257)
Освен като източник на исторически данни, този календар сам по себе си е важен артефакт, съставна част от културата на първобългарите. Неговата оценка е възможна само ако го познаваме в истинския му вид.
Затова всяка нова разработка на казаната тема е оправдана ако е сериозна. Дори малката частица допълнително знание, постигнато в нея, може да освети важни моменти от историята. А нашето мнение е, че има възможности за много повече. Досегашните проучвания имат една обща черта: те подхождат към известните ни данни едностранно и се опитват да решат задачата като ребус, едни със средствата на етимологията, други с чисто астрономически средства и пр. Докато в действителност имаме работа с писмени исторически документи и те, като всички други, трябва да бъдат подложен на цялостен критичен анализ. Подходът, в частност, към главния извор – Именника, трябва да е комплексен и да обхваща историческата обстановка, в която е създаден, целите, които преследва, възможните хоризонти на неговия автор, вероятния произход на календара и, разбира се, езиковия анализ на извора.
Това смятаме да направим на следващите страници. С предварителната уговорка, че възстановката на българския календар може да бъде само частична, защото не знаем всички термини в него. Известни са ни само девет имена на животни от предполагаемия дванадесетгодишен животински цикъл. Това, заедно с липсващите други термини, ни позволява да възстановим само малко повече от половината имена на години в него.
Исторически анализ на Именника
Важно е да знаем, че и трите известни преписа на Именника са част от компилацията „Елински и римски летописец”. Въпросната компилация е хронограф, т.е., летопис, разглеждащ световната история от сътворението на света до 948 г. Именникът следва там веднага подир старозаветната IV книга Царства. Още А. Шахматов отбелязва връзката между двете и предполага, че поставянето на Именника на това място е станало на българска почва. (Шахматов 1900) Подобно гледище застъпва и М. Тихомиров. (Тихомиров 1969) Конкретни доводи в подкрепа на това посочва Б. фон Арним. (Аrnim 1933) Обстойно е разгледан въпроса за старобългарския произход на въпросния хронограф и за общото авторство на Именника и превода на библейските книги от Л. Горина. Конкретно, авторката открива общи стилови и езикови похвати в Именника и в текста на предхождащите го библейски книги. (Горина 1995: 15-16)
Следваща стъпка в идентификацията на Именника прави една публикация на Д. Пеев. (Пеев 2008) Ето какво казва той:
„Хронографските компилации принципно не бива да се разглеждат като плод на общия литературен процес на епохата. Те обикновено са част от държавната идеология и представляват илюстрация на управленческата парадигма на владетеля (с. 108)...По този начин българският владетел в рамките на един огромен исторически свод се опитва да заложи основите на идеологическия модел на Първото българско царство. (с. 111)”
Не е трудно да разберем каква е била управленческата парадигма на владетеля, станал причина за написването на интересуващото ни произведение. Авторът разглежда Елинския и римски летописец успоредно с друг хронограф от същата епоха, т.н. Архивски хронограф, съставен по времето на цар Симеон. Той установява, че Архивският хронограф е идеологически инструмент на имперската политика на Симеон, който се опитва да заеме византийския престол. В него Симеон се позовава на пророчества, за да покаже, че неговото царство трябва да замени гръцкото. За разлика от това, Елинският и римски летописец отговаря на нуждите на заелият престола Петър, чието царско достойнство е било вече признато. Той е искал да покаже, че нему, за разлика от Симеон,...не са му нужни пророчества като основания да бъде цар, той управлява древен народ, съществувал по времето на еврейските царе (подчертано от мен – б.а.) и историята на този народ е описана от официалните хронисти на Империята...” (с.115)
Именникът, според същият автор, е нещо като Паралипоменон (т.е., добавяне на пропуснатото, гр. παραλειπόμενον „пропуснато, неказано, неспоменато”) към IV книга Царства, подобно на Паралипоменона в Библията.
Сиреч, целта на Елинския летописец и на Именника, като негова доказателствена част, е да легитимира Българското царство чрез древността му. Легитмацията чрез древност не е рядко явление в историята. Тя се практикува и днес – вж. например опита на Република Македония да намери корените си в царството на Александър Велики.
Свързването на Българското царство с еврейското става по интересен начин. Както посочва Б. фон Арним в кратката си, но важна публикация „Wer war Авитохолъ?” (Аrnim 1933), първият представител на рода Дуло, Авитохол, всъщност е библейския персонаж Ахитофел. Според Арним тук имаме само разместване на спирантите χ и β във варианта на изписване Αχιτόβελ. А изравняването на гласната в последната сричка с гласната в предпоследната е резултат от стремежа към хармонизиране на гласните в първобългарски. (В действителност причината за това изравняване е друга, защото заемката на името е станала на старобългарска почва, където законът за вокалната хармония не действа. А преходът ф>в може да се обясни и с отсъствието на фонемата ф в старобългарски.)
Защо за библейска връзка е използвана точно скандалната фигура на Ахитофел? (Нека припомним: Ахитофел е съветник на цар Давид. Когато синът на царя, Авесалом, вдига бунт, за да узурпира бащиния си престол, Ахитофел застава на негова страна. Но след като разбира, че начинанието на Авесалом е обречено, се самоубива.) Можем да предложим едно вероятно обяснение. Както знаем, сред изследователите на Именника е широко застъпено мнението, че под Авитохол и Ирник трябва да разбираме съответно Атила и синът му Ернах. В първоначалния текст, който съставителят на хронографа (в това число и на Именника) е ползвал, на мястото на Авитохол е стояла някаква славянизирана форма на името Атила, подобна на формата Ирник<Ήρνάχ. (Какъв е този първоначален текст ще видим след малко.) Търсейки библейска връзка, този съставител е избрал да я замени с името Ахитофел заради звуковата близост: и в двете имена основните фонеми – а, т и л – се появяват в еднаква последователност. Така Ахитофел/Авитохол става достоверната спойка между българския царски род и царството на Давид.
Следователно, можем да обобщим с голяма вероятност: Именникът е съставен по времето на цар Петър, след 948 г.[1] и целта му е легитимирането на българите като древен, библейски народ, клон от еврейското царство на Давид. Това е трябвало да задоволи нуждите на актуалната управленческа идеология. Оттук следват множество изводи, с които трябва да се съобразяваме в следващата ни работа.
Един такъв извод е, че отпадат предположенията за древността на Именника към момента на включването му в хронографа. Това обезсилва изказваните мнения за систематичното му водене във времето (едва ли не от Атила) чрез добавяне на всеки нов владетел, изписването му на камък и пр. Друг важен извод е, че цел на Именника, за съжаление, не е точността на хронологията. Политическата доктрина, която той обслужва, не би пострадала от това. Неговият автор добросъвестно е събирал материал за текста си от различни източници, но не можем да очакваме, че ги е подлагал на критичен анализ. Не можем и да настояваме, че Именникът е бил по-дълъг и до нас е стигнала само част от него. В този си вид той достатъчно добре изпълнява задачите, заради които е създаден. Приключването му със забравеният вече Умор го задържа в границите на библейското. Едно предполагаемо продължение на списъка до царстващия в момента на написването му владетел би имало съвсем друго въздействие.
[1] Елинският и римски летописец завършва със смъртта на Роман Лакапин и това е terminus post quem на съставянето му.
Summary
The main historical document from which we learn that the Danube Bulgarians used their own calendar is the so-called Nominalia of the Bulgarian khans.
It was composed during the reign of the Bulgarian king Peter I (AD 927-969) in order to legitimize the Bulgarian kingdom as a branch of the kingdom of the biblical king David.
The list contains the dates of the enthronement of thirteen legendary and real Bulgarian rulers, the first of whom, Авèòîõîлъ is the biblical character Ahitophel, an adviser to King David.
Two other historical sources - one from the 9th and one from the 10th century - make it possible to connect these dates with the Gregorian calendar.
Structural and linguistic analysis of the data shows that the Bulgarian calendar is a modification of the Chinese sexagenarian cycle calendar.
The difference between the two is that the starting year in the sexagenarian cycle of the Bulgarian calendar is not the year of the rat , but the year of the pig. The earliest year in the Nominalia is AD 153.
The identification of the dates in the Bulgarian calendar with the respective Gregorian dates allows to determine the years of rule and the order of the Bulgarian rulers in the period 665-777, as well as the names of 37 of the sixty years in the calendar cycle.
СВЪРЗАНА ТЕМА:
Художникът Веселин Кандимиров разчете надписите на съкровището от Наги Сен Миклош
https://toshev.blogspot.com/2019/10/blog-post.html