Страници

24 април 2021

ЧЕСТИТ ЛАЗАРОВДЕН !

 

               Мозайка от църквата Св. Аполинарий в Равена, 6 век Сл.Хр.

 

Тропар, глас 1


За да увериш в общото възкресение,
преди Твоите страдания от мъртвите въздигна Лазаря, Христе Боже. 

Затова и ние, които носим като децата знамената на победата,
на Тебе, Победителя на смъртта, викаме:

Осанна във висините!
Благословен е, Който иде в името Господне!




ЧЕСТИТ ЛАЗАРОВДЕН!


 

 Гробът от който е възкръснал Св. Лазар, днес.

22 април 2021

ЕСЕ ОТ ДИМИТЪР КОРУДЖИЕВ

 

 

ДРУГОТО ГОВОРЕНЕ

Димитър Коруджиев



Скромните и чисти думи се забравят, ценностите излизат от живота и се превръщат в абстракция.

И ако някой ни напомни важните неща – почитай майка си и баща си, отделяй много време за децата си, бъди верен на жена си, не предавай приятелите си, отнасяй се със своите колеги като с хора, попаднали в живота ти с промисъл, а не случайно, не отвръщай със зло на злото, за да не го умножаваш до безкрай и да не се уподоби на този, който те е оскърбил, не поставяй себе си над другите, откривай чудото във всяка душа, знай, че оня, пред когото си в момента, е най-важният човек в света, не затваряй очи пред болката на другите, подай ръка, за да я получиш и ти, извисявай се в страданието, вместо да ругаеш и да хленчиш, не се гордей с банковите си сметки и с колите си и с всички временни неща, защото могат да ти се отнемат всеки миг, разбери, че грехът е болест и само единението с висшето добро прави душата ни свободна – и от него, и от всяка земна власт, не прехвърляй вината си на другите, бъди отговорен за всяка своя дума и постъпка, помни, че егоизмът – кой е като мен, искам всичко да имам, искам да живея за свое удоволствие – ще те лиши от обичта, топлотата и съчувствието на близки хора и преуспял или не, ще си сам… какво ще стане, ако чуем такива думи, но не произнесени с ирония, а с проста вяра?

В едно царство на цинизма?

Ще се огледаме  като излезли от тресавище,  като някой, който преоткрива света.

Цялото това знание е в нас, то не е погубено. Само тъмните развихрили се страсти, обхванали живота, потопяват спомена за него.


Тъй се случи с нашата непретенциозна книга, която не е проповед, а вплитане на духовно знание в самата тъкан на съществуването ни, дори на ежедневието.


Животът ни е беден и непълноценен, ако не се основава върху ясни ценности.

И всеки път, когато съобразяваме постъпките си с тях, даже в свой ущърб, ние сме удовлетворени.

Едно удовлетворение от високо качество, по-високо от онова, което носят придобивките, което носи успехът, тъй като печелим себе си.


Жаждата по другото говорене никога няма да престане, както и да се подиграват с него. И причината не е трудна за откриване.

Циничното отношение към живота се демонстрира и приема от мнозина не защото им е наистина присъщо, а от отчаяние.

Заради изгубената вяра, че нещо добро още може да се случи.

Самите хора се учудват днес на собствената си апатия, на собственото си несъпротивление на злото, без да си дават ясна сметка колко систематично ги лишава от ценности криминалният морал.

А този опит да убиеш човешката душа е по-страшен от всеки грабеж. За щастие, само опит – до пробуждането. Помним 18 ноември 89-а, първия опозиционен митинг. Очаквахме да излязат 500 души, дойдоха 150 хиляди…


Сега има нещо по-важно от митингите.

За тях пулсираше велика надежда, която успяха да убият.

Сега е нужно да се говори тихо и настойчиво:

Покажи, че можеш всеки ден да вървиш срещу течението. Това има огромно значение.“

Вече не е нужно да ходиш гол по улиците или да боядисваш косата си в синьо, за да си различен. Вече е различен онзи, който открито говори и постъпва тъй, като че ли живее в нормална страна, където се ценят доброто семейство, лоялността и честността, солидарността със слабия и всички спасителни неща…

Сега е времето на духовната борба.


Не мислим нормално от 60 години. Не живеем според съвестта си.

Съвест? Ето думата, от която трябва да тръгнем.



 

20 април 2021

ПОЕТЪТ ОТ ВЕЛЕС КОЧО РАЦИН Е НОСИЛ ЦАР БОРИС НА РЪЦЕ

 

 

Цар Борис при посещението му в Македония, 1942г. Кочо Рацин носи царя на ръце.



Кочо Рацин


Първата крупна жертва на сръбския македонизъм - Кочо Рацин
 
http://macedonia.kroraina.com/kc/cyrn23.html

Откъс от книгата “Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него”. Цялата книга може да прочетете тук : http://macedonia.kroraina.com/kc/index.html

Автор : Коста Църнушанов от Прилеп

Кой е Кочо Солев Рацин?

Всички, които следят културния живот на СР Македония, знаят, че днешните македонисти особено възхваляват делото на трагично загиналия млад поет от Велес Кочо Апостолов Солев – Рацин (1909 – 1943), сочейки го като родоначалник на съвременната македонска поезия.

 Този шум обаче покрива премълчаването на истината както за народностните чувства на Рацин, така и за потайностите около неговата ранна смърт. Ние обаче ще се постараем да надникнем зад черната завеса на цялата тая мистерия, като анализираме някои факти, съобщени с недомлъвки в писанията на днешни отговорни лица, както и събраните данни по пътя на анкетата сред близките другари на Рацин. 

Кръщелното свидетелство на Костадин Апостолов - Кочо Рацин, от Българската Екзархия
 

Истината е, че Кочо Рацин е първият даровит поет на Македония под югославска власт, който можа да обнародва през 1939 г. в Загреб своята единствена стихосбирка "Бели мугри" на народен велешки говор. 

С тази си особеност сбирката е единствено по рода си явление в новата ни история. Наистина една година преди него по-младият му съгражданин Венко Марковски вече беше напечатал своята първа сбирка "Народни бигори" също на велешки говор, но стана не в Югославия, а в София.

Книжката на Рацин "Бели мугри" бе посрещната с радост от местната македонска интелигенция като историческо събитие, тъй като тя представляваше съпротива срещу сръбските налитания чрез езика. 

 


Точно така я разбраха и сръбските властници – като израз на надигащата се по това време народна реакция в Македония срещу сръбската денационализаторска политика. 

Същественото в делото на Рацин бе, че съпротивата се вършеше със средствата на българския народен език, чиято чиста форма, без всякакви примеси от сръбски език, ставаше сигнал за борба. Под тази форма книгата на Рацин беше и манифестация на българския дух на Македония, тъй ревностно преследван в една насилническа държава, каквато бе кралска Югославия. Ето защо личността на Рацин и неговата съдба будят у нас особен интерес, още повече, че с тях се вършат днес жалки спекулации.

Роден в семейство на беден грънчар, Коста Рацин е могъл да получи само малко образование, в два прогимназиални класа, след което бил принуден да си изкарва прехраната в грънчарницата на своя баща. Обаче влечението му към книгата не го напускало нито за миг, така че по пътя на самообразованието успява да навакса много нещо от онова, което би получил чрез училището. Успял дори да научи задоволително немски и френски език и да си служи с тях. Особено го привличала поезията, на която се отдал с цялата си душа. 


 Излязал от низините на народа, от средата на отрудените хора, той станал певец на техните страдания в борбата с нищетата и за парче хляб. Но освен мъките на унижените и оскърбените черноработници той е отразил в песните си и техния език. По тоя начин в неговата поезия се чувствува родната ни реч с всички нейни първични хубости, напълно чиста от примеси от езика на поробителя. 

В песните му няма нито една сръбска дума, стиховете се леят със звучни изразни средства, взети направо от народния извор, и почти носят музиката на съвременния ни книжовен български език. 

Колко това е вярно може да се види дори от следните откъси:
 

Из "Тутуноберачите"
От темни зори на утрини летни
до никоя доба на вечери зимни
той гладно пие тагата наша,
и потта, и кървта, и снагата ни.
Жълт-жълти прави лицата бледни
и жълта гостенка у градите носи.


                                       Из "Елегии за тебе" No 2 

 

Таму горе на небето
зора руди, земя буди,
ден морави шири крила
и алова точи свила,
натопете лути рани
да не горат, да не болат.
Зоро златна и румена!
Зоро сладка посестримо!
Ти изгреваш надалеку –

таму зора цървенее –
мое сърце ми църнее.
Изкопайте дълбок бунар,
извадете ладна вода,
дали еднаж ке изгрееш
силно, силно, дури милно
над долови и над гори,
над полиня и над реки
над моята татковина?

 

                                      Из "Татунчо" 

 

Не ме кълни, не ме жали!
Не ми нижи низа клетви!
Камен тежок живот ми е,
а по-тежко отдзив пусти
на народни думи свети!
Ако кукя не направив
со високи шимшир порти,
кукя цел свет братски ми е,
братски сърце що отвора,
сърце-порта най-висока,
сърце – кукя най-широка.

Ако жена не донесоф,
гюл-трендафил во одая,
верна, добра млада люба,
не ме кълни, не ме жали:
во борбата другарката
сълнце сяе, сълнце трепти!
Ако млади си години
по друмища по патища,
в младост горка разпосеяв –
погледни ми право в очи:
ти ли беше, що пееше:
"Айдутин майка не рани..."

 
 
Диалектните форми са толкова малко, че може да се каже спокойно: налице е почти книжовен български език. 

До звучността на книжовния го приближават и някои особености на велешкия говор, една от които веднага прави впечатление: звуковата група ЪЛ, която днешните скопски писатели старателно избягват като книжовнобългарска. 

А у Рацин на всяка крачка срещаме: ДЪЛБИНИ, ДЪЛБОКИ, ДЪЛГИ, КЪЛНА, СЪЛЗИ, ПЪЛНО, СЪЛНЦЕ, ЖЪЛТА, ВЪЛНА, ВЪЛК, ЯБЪЛКО и пр.

Книжовни са или книжовно звучат и думи като следните: ПЕЧАЛ, СИЧКО (всичко), ЛЪСКАТ, УДАРИ, СВЕТНАЛ, ДЕН, ВИВНАЛИТЕ ДНИ, ПРИКАЗКИ (вм. приказни), ПРОКУДА, ЯГЪНЦА (агънца), СТРЪМНИ, СТРАДАЛНИЦИ, БЛАГОРОДНИ, БЛИКАМ, ДА ЕКНЕ, ПРЕЗ ОГЪН, БЕЗНАДЕЖДЕН, ПОЛЯ, ДИМИ, ЛЪЩАТ, ДУМА, ТАТКОВИНА, ПРАВДИНА, ПОГЛЕД, МЕСЕЧКО, ТИХО, РЕЕШЕ, УТРИНТА и пр.

Ясно е, че Рацин е обичал книжовния български език, чел всичко и вече взел да пише на тоя език поетични творби. Това за него не е било мъчно, след като виждаме чистотата на неговия език, отразен в диалектните му стихове. 3асега са известни само заглавията на шест негови стихотворения на книжовен български език: "Разнеженост", "Рухнаха се надеждите мои", "Плач в безмощие", "Все пак... ", "Мечти в полунощ", "И пак тъга раздира ми гърдите".

За жалост тези стихотворения не само не са обнародвани, но и старателно се крият от днешните скопски автори. Защо? 

Защото се страхуват да не проличи, че Рацин носи българска душа. 

По същата причина те преустройват и езика на неговата поезия. В новите издания навред, където Рацин е употребил групата ЪЛ, те са я заместили с ОЛ или АЛ. 

Вместо ДЪЛБИНИ ДЪЛБОКИ поставили ДЛАБИНИ ДЛАБОКИ, вместо СЪЛЗИ – СОЛЗИ, вместо КЪЛНЕ – КОЛНЕ и т.н.

Няма две мнения, че в цялата поезия на Рацин проличава българинът от Велес. 

Не само по език, но и по съзнание Рацин е бил добър българин. 

Според данни на близки до него хора от по-старото, предшествуващото го поколение, той е приел комунистическото учение като свое верую и затова, защото смятал, че само комунистите носят правдата за всички потиснати нации.

Само чрез тях ще се постигне заветният идеал на миналите революционни поколения – свобода за всички, но и за българите в Македония, преследвани от всички останали народности.

 "Ние сме си българи и името "македонец" е удобно прикритие за борба в днешните условия на сръбски терор" – казал е той и смело се втурнал да дири пробив за българската истина чрез езика на своите песни. 

Загреб му отвори малко път, колкото да мине творбата му и да се пренесе по цялата поробена страна. Затова най-вероятно е, че именно поради тия му разбирания го е постигнала трагичната съдба.

Рацин не е бил само певец на трудовия народ, но борец за неговото социално освобождение.

 Добре запознат с марксистко-ленинската литература, той рано станал активен член на комунистическата партия. Като комунист е бил и редактор на нелегалния партиен вестник "Искра" през 1933 година на македонски говор с мото "Пролетари от сите земйи, соединете се" и с мисъл на Гоце Делчев под самото заглавие на вестника: "Свободата на Македония лежи во внатрешно вооружено востание. Кой мисли инаку, той и себе си лъже, и другите". 

След разкритията и провала около вестника Рацин отива в затвора. После сътрудничи на прогресивни списания в Белград и Загреб и участвува активно в живота на организацията. Това отново го довежда в затвора. Особено тежка присъда излежал в Сремска Митровица.

Рацин бил комунист с чиста душа, комунист, който не е нито национален нихилист, нито безотечественик. Затова имал доблестта пред сръбските комунисти да говори открито, че е българин и че славянското население в Македония е част от българския народ.

 Това си убеждение е манифестирал в навечерието и през Втората световна война. Това не се харесвало на сръбските водачи на комунистическата партия на Югославия, които вече били застанали на становището за отделна македонска нация, опълчили се срещу разбиранията на Методий Шаторов и подели хайка срещу всички негови привърженици.

 Рацин обаче бил упорит. За критиката си срещу неправилната политика на партията той бил наказан с бойкот: заповядано било от ЦК на ЮКП да бъде напълно изолиран от партийните среди, никой партиец да не общува с него, да го отбягват навсякъде, дори когато Рацин се озовал между всички концлагеристи комунисти в Иваница като опасен за властта комунист.

Това е траяло през цялата 1941 и началото на 1942 г.

По този въпрос неговият съгражданин и виден партиен функционер Страхил Гигов пише: "Точно тогава (1940 – 1941 г.) се явиха съмнения у известни хора в неговата привързаност към революционното движение... 

 " Подобни недомлъвки четем и в спомените на други другари на Рацин – Никола Кирков, Боро Мокров, Йордан Леов и др. – печатани във вестник "Народен билтен". Но истината, укривана зад тях, е една: Рацин като българин е бил против вдигане ръка срещу България и с убеждение, че борбата трябва да се води срещу правителството в единодействие с БКП.

Но как Рацин все пак се е озовал между македонистите партизани? 

От добре осведомени партийни среди се узнава, че това е станало пак с измама. 

Българската фашистка власт била арестувала Рацин през есента на 1941 г. поради участие в редактирането на нелегалния вестник на местната партийна организация "Народен билтен" и го интернирала в старите предели на България. 

След освобождението си подир няколко месеца той се връща във Велес. Партията спира бойкота над него през пролетта на 1942 г. и го извиква на работа в Скопйе.

 Но Рацин остава при старите си разбирания за народността на македонците. Тогава бива подплашен от партийните органи, че българската власт отново го дири и ще го арестува. 

Затова той трябва временно да се приюти на безопасно място, каквото е частта на Македония под италианска окупация. Рацин тръгва от Скопйе на 5 май 1943 г. с група от 8 души, между които и познатия ни вече Добривое Радосавлевич, минава границата и се озовава в гората край с. Никифорово, в околията на Маврово. 

Това е времето на пълновластието на Темпо, който вече от три месеца е върховен разпоредител в Македония и с настървение води борба срещу приемниците на Шаторов и неговите възгледи.

Сега вече Добривое Радосавлевич си сваля маската. Той става груб с Рацин, командува цялото му движение. Рацин мъчно се движел поради болест в краката и Радосавлевич го подкарал насила пред себе си с пистолет, опрян в ребрата му, ругаейки го: "Иди, майку ти бугарашку!".

Стигнали в местността Лопушник, Кичевско, където се намирал щабът на партизаните. Там били и Страхил Гигов, и Темпо, и прочее. Поставя му се задача да редактира и печата партийните материали в специално уредената в голяма землянка печатница.

 Подробности не се знаят, но едно става известно, че след един месец Рацин вече не е между живите. 

Той е застрелян от партизанската охрана на лагера. Престъплението става на 13 юни 1943 г. 

Една мистерия покрива злодеянието. Съществуват две версии за станалото – една официална, другата – най-правдоподобна – според тайните данни на свидетели. 

Официалната ни се разказва от партийния функционер Влацо Милевски в цитирания "Народен билтен" от 13 юни 1963 г. Там четем:

"Кочо Рацин беше заминал по някаква работа до базата на Главния щаб и привечер (13 юни 1943 г.) се връщаше към скривалището на печатницата. Без да забележи, че се е приближил към печатницата, Рацин свободно продължил да се промъква между буките, без да се обади с обичайните конспиративни знаци. Това събуди съмнението на часовоя, който почна внимателно да се взира към мястото, откъдето допираше шумоленето. Няколко секунди по-късно – остро отекна гласът на часовоя: "Стой!"
Но и след извикването Рацин продължи да се движи през буките. Не можейки да го разпознае, часовоят пак извика: "Стой!"...
Както е известно, Кочо беше доста глух и не чу гласа на часовоя, на когото изглеждаше съвсем съмнителен мълчаливият човек, който върви напред към него, към печатницата.
А при това всички в печатницата знаеха, че неприятелят бе съсредоточил голяма войска в подножието на планината, в местността Извор, и че в цялата околност владееше обсадно положение.
След третия предупредителен вик на часовоя изгърмя пушка, която отекна далеч в планината... Другарите от печатницата грабнаха оръжието и се затичаха към мястото на часовоя. Чу се охкане. По гласа познахме, че е Рацин. Изтичаха... Беше смъртно ранен. След непълни два часа той умря..."


Другата версия говори за съзнателно устроена засада от страна на Темпо. Самият часовой, който е стрелял срещу Рацин, е отишъл при неговата майка и й разказал следното: Рацин и Темпо няколко вечери са спорили разпалено и най-после са се скарали. 

Последната вечер Темпо наредил на караула да се стреля без предупреждение срещу всекиго, който се движи вечерно време. Нарочно позадържал Рацин при себе си, докато падне първият здрач. 

След това Рацин се насочил към печатницата, но преди това се отклонил по нужда. Караулът, дебърчанецът Мино Минов, стрелял и тежко го наранил. Рацин разбрал, че е нарочно стреляно срещу него, и викал:

 "Майко, загивам за Македония!" 

Викал за помощ, но бил оставен да мре в гората. Кръвта му изтекла и на сутринта бил намерен мъртъв. А могъл да бъде спасен.

Ще дойде ден, ще проговорят много затворени засега уста. Но убеждението, че Рацин е съзнателно убит по заповед на Темпо, е дълбоко заседнало у всички почитатели на поета. 

Пък и простият анализ на цитираните официални данни също говори за това. Колкото и да е бил глух Рацин, не е възможно да не чуе предупредителния вик, повторен три пъти – и непременно на все по-висок глас. Още повече, че фигурата на човека в гората се виждала, идвала към печатницата, сама, и срещу нея не е стреляно наслуки, а с прицел. Също така знаело се, че Рацин още не си е дошъл, а хората в печатницата са чували всичките предупреждения на часовоя – според самия Милевски.

Една година след това Темпо покоси и другите съидейници на Шаторов, изби без съд стотици хора само поради българското им съзнание. Смъртта на Рацин бе най-тежката прокоба за македонските българи-патриоти, независимо от тяхното социално убеждение. 

Започваха дни на изтребление на партизани и партийни функционери с българско съзнание. Зловещата ръка на Темпо действуваше безпогрешно. Това впрочем ни доказва и цитираният от нас в глава 21 документ – писаното от в. "Политика експрес" от 14 март 1978 г., че Темпо очистил "партизанските редове от опортюнистични и пробългарски елементи".


19 април 2021

Паметникът на хан Кубрат в Малая Перешчепина се възстановява

 

 


 

Паметникът на хан Кубрат в Мала Перешчепина се възстановява

16 Април 2021



От сайта на МВнР:

https://www.mfa.bg/bg/news/29295



...

Вандалският акт срещу паметника беше извършен на 5 април 2021 г., а МВнР осъди поругаването веднага, след като научи на следващия ден. Министерството призова компетентните украински институции да разкрият извършителите на тази хулиганска проява и да ги подведат под отговорност.

С осъдително изявление на 7 април 2021 г. излезе и МВнР на Украйна като увери, че тази провокация няма да повлияе на развитието на приятелски отношения между Украйна и България, а самият паметник трябва да бъде възстановен във възможно най-кратки срокове.

Посолството ни в Украйна е в контакт с местните власти още от самото начало на случая и следи възстановяването на паметника, което започна веднага. Консулът ни в Киев  Тодор Бончев разговаря днес с разследващия полицай по делото за разрушаването на паметника на хан Кубрат - Виталий Головко. Той е получил потвърждение, че паметникът е частично възстановен. Възпоменателната стела е вдигната, иманярският изкоп е запълнен. Мястото около стелата е подравнено и се очаква бетониране. По повод разследването Виталий Головко е споделил, че към момента извършителите не са установени и работата по намирането им продължава. Работи се по различни версии за деянието, основната от които е иманярство.


Мой коментар :

Местността "Куртгород" където е открит гробът на хан Кубрат представлява един голям български некропол, залесен през 20 век с борова гора, в който има не една могила и който се е превърнал в поле за поминък на иманяри. Иманярството в района продължава от десетки години.

Това се знае отлично от местното население. 

Същата е съдбата и на българския некропол в съседното село Санджари - разделено на Старо и Ново Санджари. 

До момента украинските власти не могат да се справят със ситуацията. 

Все пак, добре е, че поне паметникът издигнат през 2001г. над голямата надгробна могила на хан Кубрат вече е възстановен...

 

СВЪРЗАНИ ТЕМИ : 

 

Кубратовият събор

http://toshev.blogspot.com/2013/07/blog-post_4.html

 

ФОТОГАЛЕРИЯ : Откриване на паметника на хан Кубрат на неговия гроб при село Малая Пересчепина-Полтавска област, Украйна

 

ЗНАЧЕНИЕТО НА ИМЕТО КУБРАТ В СТАРОТЮРКСКИЯ ЕЗИК
Кубрат – Обединител на народа

http://toshev.blogspot.bg/2015/12/blog-post_15.html

 

Църква край гроба на хан Кубрат в Украйна

25 Февруари 2017

БНТ: „Вяра и общество”

http://toshev.blogspot.bg/2017/02/blog-post_25.html


Паметник на създателя на Старата Велика България

Антон ГЕРДЖИКОВ
В.Лечител, 04 .12. 2014г.

Трябва свято да браним и почитаме гроба на Кубрат 

Ст.н.с. Петър Добрев
В.Лечител, 04.12. 2014г.
http://www.lechitel.bg/newspaper.php?s=6&b=465


 

 

 

18 април 2021

ХУДОЖНИКЪТ ВЕСЕЛИН КАНДИМИРОВ С НОВА ИНТЕРЕСНА КНИГА ЗА ПЪРВОБЪЛГАРСКИЯ КАЛЕНДАР

 

 


 

 

 


Увод

 

Да се пише по темата „Календарът на българите” е донякъде неблагодарна задача. От една страна, с нея са се захващали известни имена – нека споменем само Дж. Бъри, Й. Микола, В. Златарски, Г. Фехер, О. Прицак – без да постигнат някакъв неоспорван краен резултат. Сиреч, очакванията за успех изглеждат ниски. От другата страна са множеството псевдонаучни разработки на темата, с нищожна или никаква стойност, но които са я направили част от масовата култура и са създали фантастична представа за българския календар. Оттук и опасността на всяко ново посягане към нея да се гледа с подозрение – като пореден изблик на нечие въображение.

Важността на темата пък се обуславя от факта, че историческите извори по въпроса, и в частност, главният такъв – Именника – са единствените документи, съдържащи сведения за българската история през голяма част от 8 век, по-точно за периода 717-761 гг. Небрежното отношение на съвременните професионални историци към българската история е причина и до днес да не знаем основни дати от управлението на всички български владетели преди хан Телец. (С единственото изключение: годината, приета за начало на българската държава, 681.) Няма и единно мнение за последователността на тези владетели. Това, което срещаме в официалната литература, са числа и дати, ползвани със съзнанието за тяхната условност. Ето, например, каква редакционна бележка срещаме в последното издание на „История на българската държава през средните векове” от В. Златарски – труд, който е в основата на средновековната историография на България: „Поради определяне годините на възкачване на престола на хановете до Умор изключително по Именника, В. Златарски е допуснал редица грешки. Тяхното изправяне засега, обаче, е невъзможно. За това е необходимо специално изследване.” (Златарски 1970:257)

Освен като източник на исторически данни, този календар сам по себе си е важен артефакт, съставна част от културата на първобългарите. Неговата оценка е възможна само ако го познаваме в истинския му вид.

Затова всяка нова разработка на казаната тема е оправдана ако е сериозна. Дори малката частица допълнително знание, постигнато в нея, може да освети важни моменти от историята. А нашето мнение е, че има възможности за много повече. Досегашните проучвания имат една обща черта: те подхождат към известните ни данни едностранно и се опитват да решат задачата като ребус, едни със средствата на етимологията, други с чисто астрономически средства и пр. Докато в действителност имаме работа с писмени исторически документи и те, като всички други, трябва да бъдат подложен на цялостен критичен анализ. Подходът, в частност, към главния извор – Именника, трябва да е комплексен и да обхваща историческата обстановка, в която е създаден, целите, които преследва, възможните хоризонти на неговия автор, вероятния произход на календара и, разбира се, езиковия анализ на извора.

Това смятаме да направим на следващите страници. С предварителната уговорка, че възстановката на българския календар може да бъде само частична, защото не знаем всички термини в него. Известни са ни само девет имена на животни от предполагаемия дванадесетгодишен животински цикъл.  Това, заедно с липсващите други термини, ни позволява да възстановим само малко повече от половината имена на години в него.

 

 

Исторически анализ на Именника

 

Важно е да знаем, че и трите известни преписа на Именника са част от компилацията „Елински и римски летописец”. Въпросната компилация е хронограф, т.е., летопис, разглеждащ световната история от сътворението на света до 948 г. Именникът следва там веднага подир старозаветната IV книга Царства. Още А. Шахматов отбелязва връзката между двете и предполага, че поставянето на Именника на това място е станало на българска почва. (Шахматов 1900) Подобно гледище застъпва и М. Тихомиров. (Тихомиров 1969) Конкретни доводи в подкрепа на това посочва  Б. фон Арним. (Аrnim 1933) Обстойно е разгледан въпроса за старобългарския произход на въпросния хронограф и за общото авторство на Именника и превода на библейските книги  от Л. Горина.  Конкретно, авторката открива общи стилови и езикови похвати в Именника и в текста на предхождащите го библейски книги. (Горина 1995: 15-16) 

Следваща стъпка в идентификацията на Именника прави една публикация на Д. Пеев. (Пеев 2008) Ето какво казва той:

„Хронографските компилации принципно не бива да се разглеждат като плод на общия литературен процес на епохата. Те обикновено са част от държавната идеология и представляват илюстрация на управленческата парадигма на владетеля (с. 108)...По този начин българският владетел в рамките на един огромен исторически свод се опитва да заложи основите на идеологическия модел на Първото българско царство. (с. 111)”

Не е трудно да разберем каква е била управленческата парадигма на владетеля, станал причина за написването на интересуващото ни произведение. Авторът разглежда Елинския и римски летописец успоредно с друг хронограф от същата епоха, т.н. Архивски хронограф, съставен по времето на цар Симеон. Той установява, че Архивският хронограф е идеологически инструмент на имперската политика на Симеон, който се опитва да заеме византийския престол. В него Симеон се позовава на пророчества, за да покаже, че неговото царство трябва да замени гръцкото. За разлика от това, Елинският и римски летописец отговаря на нуждите на заелият престола Петър, чието царско достойнство е било вече признато. Той е искал да покаже, че нему, за разлика от Симеон,...не са му нужни пророчества като основания да бъде цар, той управлява древен народ, съществувал по времето на еврейските царе (подчертано от мен – б.а.) и историята на този народ е описана от официалните хронисти на Империята...” (с.115)

Именникът, според същият автор, е нещо като Паралипоменон (т.е., добавяне на пропуснатото, гр. παραλειπόμενον „пропуснато, неказано, неспоменато”) към IV книга Царства, подобно на Паралипоменона в Библията.

Сиреч, целта на Елинския летописец и на Именника, като негова доказателствена част, е да легитимира Българското царство чрез древността му. Легитмацията чрез древност не е рядко явление в историята. Тя се практикува и днес – вж. например опита на Република Македония да намери корените си в царството на Александър Велики.

Свързването на Българското царство с еврейското става по интересен начин. Както посочва Б. фон Арним в кратката си, но важна публикация „Wer war Авитохолъ?” (Аrnim 1933), първият представител на рода Дуло, Авитохол, всъщност е библейския персонаж Ахитофел. Според Арним тук имаме само разместване на спирантите χ и β във варианта на изписване Αχιτόβελ. А изравняването на гласната в последната сричка с гласната в предпоследната е резултат от стремежа към хармонизиране на гласните в първобългарски. (В действителност причината за това изравняване е друга, защото заемката на името е станала на старобългарска почва, където законът за вокалната хармония не действа. А преходът ф>в може да се обясни и с отсъствието на фонемата ф в старобългарски.)

Защо за библейска връзка е използвана точно скандалната фигура на Ахитофел? (Нека припомним: Ахитофел е съветник на цар Давид. Когато синът на царя, Авесалом, вдига бунт, за да узурпира бащиния си престол, Ахитофел застава на негова страна. Но след като разбира, че начинанието на Авесалом е обречено, се самоубива.) Можем да предложим едно вероятно обяснение. Както знаем, сред изследователите на Именника е широко застъпено мнението, че под Авитохол и Ирник трябва да разбираме съответно Атила и синът му Ернах. В първоначалния текст, който съставителят на хронографа (в това число и на Именника) е ползвал, на мястото на Авитохол е стояла някаква славянизирана форма на името Атила, подобна на формата Ирник<Ήρνάχ. (Какъв е този първоначален текст ще видим след малко.) Търсейки библейска връзка, този съставител е избрал да я замени с името Ахитофел заради звуковата близост: и в двете имена основните фонеми – а, т и л – се появяват в еднаква последователност. Така Ахитофел/Авитохол става достоверната спойка между българския царски род и царството на Давид.

Следователно, можем да обобщим с голяма вероятност: Именникът е съставен по времето на цар Петър, след 948 г.[1] и целта му е легитимирането на българите като древен, библейски народ, клон от еврейското царство на Давид. Това е трябвало да задоволи нуждите на актуалната управленческа идеология. Оттук следват множество изводи, с които трябва да се съобразяваме в следващата ни работа.

Един такъв извод е, че отпадат предположенията за древността на Именника към момента на включването му в хронографа. Това обезсилва изказваните мнения за систематичното му водене във времето (едва ли не от Атила) чрез добавяне на всеки нов владетел, изписването му на камък и пр. Друг важен извод е, че цел на Именника, за съжаление, не е точността на хронологията. Политическата доктрина, която той обслужва, не би пострадала от това. Неговият автор добросъвестно е събирал материал за текста си от различни източници, но не можем да очакваме, че ги е подлагал на критичен анализ. Не можем и да настояваме, че Именникът е бил по-дълъг и до нас е стигнала само част от него. В този си вид той достатъчно добре изпълнява задачите, заради които е създаден. Приключването му със забравеният вече Умор го задържа в границите на библейското. Едно предполагаемо продължение на списъка до царстващия в момента на написването му владетел би имало съвсем друго въздействие.

 

 



[1]  Елинският и римски летописец завършва със смъртта на Роман Лакапин и това е terminus post quem на съставянето му.

 

 

 

Summary

The main historical document from which we learn that the Danube Bulgarians used their own calendar is the so-called Nominalia of the Bulgarian khans. 

It was composed during the reign of the Bulgarian king Peter I (AD 927-969) in order to legitimize the Bulgarian kingdom as a branch of the kingdom of the biblical king David. 

The list contains the dates of the enthronement of thirteen legendary and real Bulgarian rulers, the first of whom, Авèòîõîлъ is the biblical character Ahitophel, an adviser to King David.

Two other historical sources - one from the 9th and one from the 10th century - make it possible to connect these dates with the Gregorian calendar.

Structural and linguistic analysis of the data shows that the Bulgarian calendar is a modification of the Chinese sexagenarian cycle calendar. 

The difference between the two is that the starting year in the sexagenarian cycle of the Bulgarian calendar is not the year of the rat , but the year of the pig. The earliest year in the Nominalia is AD 153.

The identification of the dates in the Bulgarian calendar with the respective Gregorian dates allows to determine the years of rule and the order of the Bulgarian rulers in the period 665-777, as well as the names of 37 of the sixty years in the calendar cycle.

 

СВЪРЗАНА ТЕМА: 

 

Художникът Веселин Кандимиров разчете надписите на съкровището от Наги Сен Миклош

https://toshev.blogspot.com/2019/10/blog-post.html