Д-р Тони Зарев , р. 1945 г., е лекар, моряк и библиофил. Работил е в XIII
поликлиника - София и в Океански риболов – Бургас.
Автор е на четири книги :
- „Литературен детектив. По следите на забравени автори и текстове. 2015”,
- „Душата на книгата. Автографи в един разказ за книги хора и събиия. 2017”
- ,"Отечество … Защо!. 2017”,
- „ Отрезвяваща история … и други истории. Събития, картини, писма и възпоменания. 2020.”.
Т о н и З а р е в
СВЕТОСЛАВ МИЛАРОВ ЗА РУСИЯ.
ОТ НЕГОВАТА КНИГА „ ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКИЙ НАРОД”.
ПЛОВДИВ. 1885.
София)
2003.
На 15 юли 1892 г., на бесилото в Черната джамия, превърната в затвор,
увисва Светослав Миларов. Смъртта му, като че ли е дошла из невиделица. В
същност, тя често спохожда такива личности. Миларов не прилича на своите
съвременници. Нещо повече: той всекидневно показва своето различие. За
Това не пречи да е с претенции на утвърден писател, общественик и
публицист. Претенции, които имат своето покритие.
Той има бурен живот, пълнен с превратности, приключения и
неосъществени желания. Краткият му живот е съдбовен и авантюристичен. Син
на Никола Сапунов, участник в църковните борби и умрял в 1861 г. в
цариградски затвор. Завършва френския католически колеж в Цариград,
продължава в гимназията в Загреб ( като стипендиант на Йосиф Щросмайер),
но не я завършва поради участие във Втората българска легия. Попада
отново в Цариград, помага на П.Р.Славейков в редактирането на в. „
Македония”. Включва се активно в живота на революционната емигграция,
пътува из Румъния, Сърбия и Босна за събиране материали за вестника.
През 1870 г. е заловен от турските власти, обвинен в революционна дейност,
арестуван и вкаран в затвора. От там пише статията „ Двете касти и двете
власти”, което води до спиране на в. „ Македония”. От това време са
недоказаните обвинения на Любен Каравелов, че Миларов е турски шпионин.
Те се поддържат по-късно и от Захари Стоянов, негов политически противник.
През 1872 г .бяга от затвора, установява се в Одеса, с полемики се включва в
страниците на цариградския вестник „ Право”. Живее в Загреб и Белград ( 1873
– 1876 г.), през 1876 г. се премества в Букурещ където с Ботевите съратници
Иван Драсов и Тодор Пеев издава в. „ Възраждане”. Участва активно в Руско-
турската война от 1877 – 1878 г. След Освобождението се включва в
политическите борби на Княжеството и Източна Румелия. Проявява голяма
литературна и публицистична активност. Основава през 1884 г в. „ Клепало”, в
който развива политическите си идеи и се брани от своите противници.
Светослав Миларов е убеден русофил. В това няма съмнение. След
абдикацията на княз Александър и идването на власт на Стефaн Стамболов е
арестуван, но след бягство от затвора, живее в емиграция. През 1889 г. при
обявена амнистия се завръща в България. Проявява се като противник на княз
Фердинанд и диктатурата на Стамболов. През 1891 г. е арестуван отново във
връзка с опита за покушение срещу Стамболов, при който загива финансовия
министър Христо Белчев. Материалите от Дневника му се използват като
доказателство за неговата вина и е осъден на смърт. Фактите обаче доказват,
че убиецът и съучастниците са други лица.
„ Спомени от цариградските тъмници” е книгата, с която Миларов печели
известност. Така е популярен днес. Това е документална книга, която
разглежда затворническата му одисея между Възкресение 1870 г. и 23
септември 1872 г.
Друга книга издадена в Пловдив през 1885 г., преди Румелийския преврат,
с който се узаконява Съединението, е „ История на българский народ. 679 –
1877 .” Няма обяснение защо тази книга е почти неизвестна, и редица автори
отделят съвсем малко внимание на нея. Така например Вера Бонева в
електронното издание „Българското Възраждане в българската историопис”,
споменава:
„Около половината от нейните 274 стр. са посветени на
националното развитие през ХVІІІ и ХІХ в. като частта за Възраждането е
доминирана от разказа за църковно-националното движение, в което
авторът участва пряко. Редувайки лични спомени с общоизвестни факти,
Миларов постига по-скоро справочно-енциклопeдичен, отколкото
историописно-аналитичен облик на своето изложение. (. Liter Net, 4.03. 2003
г.)
Агресията на Русия срещу Украйна, ме принуди да отворя отново
страниците на тази книга. Не си поставям за цел да я разгледам в цялост. Това
оставям на други автори. Ще се спра само как Миларов разглежда Русия и
нейната външна политика.
И тук, ще прочетем писаното преди 137 години, което днес 2022 г., звучи напълно съвременно. Русофилът, както е известен на всички Миларов, изнася в подробности причините и последствията на завоевателните планове на Северната империя. Amicus Plato, sed magis amica veritas. – Платон ми е приятел, но истината ми е по-скъпа. Тази латинска сентеция може да се добави към пожълтелите страници на „Историята”.
Истини, сякаш писани днес. Те трябва да се прочетат !
Светослав Миларов. История на Българский народ. Пловдив. 1885.
"Честите опитвания за освобождение и тежките несполуки, които
постигнаха живий и още непреклонний български народ, големите
жертви от храбри ратници и светли умове, които поглъщаха тия
несполуки, а най-вече пороят на емигрирванието, изселванието
зад Дунав на такива людие, фамилии, села и цели предели, порой,
който си бе хванал да тече от край завоеванието, и особено се
усилваше след всяко несполучвано движение, – всичко това
нанасяше страшен ущърб, морален в общо отчайвание – и
материален в изгасвание жизненният, действующият елемент на
Българский народ. На всичко това се притури още едно важно,
историческо обстоятелство, един пагубен прелом в духовете,
който смути и парализира за някое време самородната подвижна
сила на Българете срещу политическите техни господари. Да се
разясним.
По онова време задало се беше от северо-источното кюше на
Европа – татак от около върховете на р. Волга – едно не добре
опознато още племе, под името „Московци”.
След дълги и кървави борби с казашките хетмани, с татарските Ханове и с Полските кралеве, то племе захвана да се почува към вътрешна Европа, и
към насам по Исток. Случи се щото, тъкмо когато по-горе
споминатий австрийски пълководец, Лудвиг Баденский, бе навлязъл
в Турция – на Московский престол се въскачи един извънреден мъж,
способен да създаде едно голямо светско царство, и да го блъсне с
ръка исполинска в широкото корито на бъдещите векове. То беше
Петр Великий. Той е създателят на големата, страшна задача на
руский престол кам четиритях страни на светът.
Стълбовете на задачата, които положи Петр бяха следующите:
1-о Абсолютна деспотическа власт – равна над личността и над
имуществото, над мирянита, роба, и над духовника-патриарха,
власт безусловна – произходяща като от Бога;
2-о Постоянно оставание на военна нога, непрестанно уголемявание и
осъвършенствувание на военните сили, и непрекъсванно воювание
на кой да е край от неизмерните граници на руското царство;
3-о Безразлично ползувание от всички знания, искуства, народности,
идеи, характери и средства – единственно за достижение на
целта.
– По към коя ц е л, главна велика цел, конвергираха всички
тия видове на царската политика в Русия?
– Един общ всеобемлющ поглед показва това, а и всички горе-долу
европейски мислители, които са изучавали въпросът се
съгласяват за следующето :
–Целта е – заселванието и вдъхванието живот, могуществен и държавен,
в пустите тие и безкрайни пространства, които се простират от Карпатските
планини – през цяла Азия – до бреговете на Северна Америка.
Но за да може това грамадно тяло, каквото светът и историята не са
още видели нито запомнили, за да може то да се развива и и да
диха свободно, безусловно необходимо е, да се простре до
Средиземно море от една страна, и да слезе до Индийский океан
от друга. „ Нека се схване хубаво тая непреложна истина, че който
заграби в ръце голямата артерия на Индийската търговия, той
ще е владетел на цял свят” – е изрекъл Петр Великий, – и това е
крайната цел на исполинската задача, която тури сам той в
основата на новий Петербургски престол.
Преднината и добруванието на същий руски народ, обединението
на Славяните, както и вярата Православна – са прости фикции
или пак мисли тъкмо второстепенни ; то са само прости средства
за горе показаната цел. Народът великоруски е от край сроден с
духът и предприятието на руский престол и знае най-
самоотверженно, най-безпрекословно, най-сляпо да гине, а друго и
не трябва ; православната вяра е била, и е най-сгоден предлог и
средство за разслабванието и превземанието на турската
държава ; славянската идея може да бъде най-сгоден лост за
разтройванието на австрийската монархия, – при всичко че тя
идея не е нищо друго, освен една просто фикция, защото няма
Руссин, който да си замислева обединението на Славянете – така
просто федеративно, с задържвание на отделните литератури и
язици.
А държавната идея русска, която помита пред себе си цели
племена от съвсем друг род и язици, нито приема, щото
славянските „братушки” да не стопят полека-лека в русската
маса. Даже за това тя и не мисли много, нито пак си дава лишен
труд. Тя си преследва целта крепко, непреложно, и оставя
работата и за вековете, които пак си сноват делото, , от само
себе, без принуждение, неиминуемо, страшно, фатално!
Има век и половина откак затвори очи Петр Великий, – и неговите
наследници, при всичките дворски „ династически” интриги и
преврати, показаха, горе-долу, че могат да стъпват по дирите на
исполинский план, който им остави той.
Така те полека-лека задушиха независимостта на Полша,
постепенно ù зеха автономните права и я присъединиха към руската,
обща администрация ; също направиха и с Казашкий Хетманат
(Украинска държава в района на днешна Централна Украйна,
съществувала между 1648 – 1764 г. – б. м. Т.З.) ; същото сега
правят с Кавказ. – а захванаха вече да го правят и с
конституционната до сега Лифландия.
( Средната от трите
прибалтийски руски губернии, образувани през 1713 г. от Петър
Велики. Сега заемат територии на Латвия и Естония – б.м. Т.З.).
Като земем предвид, че русската власт се е прострела вече до близу
Хималаите от една страна, а е слязла до Балканът от друга, то
можем да кажем, че добра четвърт от делото е вече извършена. –
Дали ще могат те да извършат всичкия план ? Кой може да каже
това ! Но кой може да каже и противното ? – Два пъти Европа се
подигна почти целокупно срещу Руссия по времето на първият и на
третият Наполеон, – но известно е , колко можиха да ù повредят
… Важното е, че до Кримската война нямаха в Европа съвсем ясно
понятие за великото и опасно за модерната европейска
цивилизация предприятие на Руссия – но за то вътрешните
съперничества между държавите си останаха – и то е силата на
Руссия."
С.Н.Миларов. История на българский народ. 679 – 1877. с. 107
– 109.
Какво иска да каже Миларов? След Петър I голямата задача на Русия е
непрестанно уголемяване на собствената територия и налагане в завладените
земи на абсолютна деспотична власт. За тази цел се използва : пълното
подчинение на всички обществени слоеве, усъвършенстване и уголемяване на
собственото въоръжение, използване на всички знания и средства за постигане
на поставените цели. Така са отхапани и колонизирани най-близките земи :
Украинската държава, основана от Богдан Хмелницки, Полското кралство,
Балтийските територии … Добруването на народа, славянофилството,
православието са само фикции, послужили за решаване на великодържавната
идея. За изпълнението ù няма строк : „Тя си преследва целта крепко,
непреложно, и оставя работата и за вековете, които пак си сноват делото,
от само себе, без принуждение, неиминуемо, страшно, фатално!
Русия се е разширила безпробленно от Хималаите до Балканите. Европа
до Кримската война е нямала понятие за опасностите, които стоят пред
съвременната модерна цивилизация. От друга страна раздорите в
европейските държави са силата на Русия. Откровения, които важат и днес !
Такива са размислите на Светослав Миларов. Това разсъждения на
отчаян русофил ли са или откровения на български патриот ?
Днес когато Русия воюва, виждаме ясно нейните завоевателни намерения.
Те са останали неизменни през вековете. И е настъпило времето на нова
агресия. Доказателство за това e изказването на президента Путин, че ще
върви по стъпките на Петър Велики.
Петър Велики и Владимир Путин.
Такава е нашенската съдба.
Ще прочетем ли мислите на Миларов,
написани преди 137 години ?
И ще вземем ли поука от тях?
За жалост участта на един писател, който не е влязъл в руслото на
литературния канон, е осъден на забрава. Нима това не е проява на
доктринерство и литературен фанатизъм ?
Какви са били на бесилото последните мисли на Светослав Миларов,
преди да му наложат белия чул ?
Осъзнавайки своята невинност, той се е простил с българския народ, с неосъществените си идеали и с ясния юлски ден.
Не случайно в Дневника е записал: „ Не желая смъртта, защото ми е
жал за България, която ми е единствена страст на света. Аз вярвам в себе
си, че съм напълно невинен…“.
Acta est fabula !
Представлението е свършило !
Остава историята да
довърши своята работа !