Д-р Благовест Тошев
(1931-2019г.)
Клефунчо е любим събирателен образ на различни прототипи, под който, когато бяхме деца, баща ни разказваше различни смешни истории. Повечето са истински. Някои поукрасени.
Баща ми като дете е бил подстриган от владиката дядо Софроний Търновски за четец и иподякон в севлиевската църква Св. Троица, намираща се точно отсреща, през улицата, срещу родната му къща.
Той е наблюдавал различни колоритни персонажи в църквата, които са станали част от разказите за Клефунчо. Но и много други севлиевски "образи невъзможни" са вписани в тези разкази. За някои от тях съм чувал като дете да се говори с много смях. А някои от описаните съм и виждал. Езикът на разказите е запазеният говор на хората от онова време в Севлиево.
Една голяма част от тези разкази са съвързани със Севлиево. А в един от разказите, аз разпознах един персонаж от Свищов, наш съсед.
Като зъболекар по свищовските села повече от 20 години, баща ми е имал възможност да наблюдава и други колоритни личности, за които днес няма кой да си спомни и ги е вписал в тези разкази за Клефунчо.
През 1993г. баща ми е решил да запише някои от стотиците
разкази за неговия герой Клефунчо. Намерих ги след смъртта му.
Надявам се, читателите на тези публикувани тук смешни истории също да се усмихнат!
Лъчезар Тошев
12 от безбройните приключения на Клефунчо
Д-р Благовест Тошев
Въведение: Родът Клефунови
Родът Клефунови е много стар род. Известен е още от предисторическо време. За него се е говорело от уста на ухо, тъй като още не е имало писменост. Отделни членове на рода са прототипи на приказки и разкази под различни имена в епоса на много страни.
Дядо Клефун се преселва в България след Освобождението ни от турско робство. И неговите патила бяха разказвани на децата, но никой не се сети да ги запише. Така те почти се забравиха. За да не се случи същото с внучето на дядо Клефун – Клефунчо, своевременно ги описвам и записвам.
Синът на дядо Клефун – Абдалчо си имаше мъжка рожба – Клефунчо. Кръстиха го на името на дяда му .
Роди се Клефунчо 2.500 кг., с 2 долни зъба – белязан и той от съдбата за необикновеност.
Ревлив беше Клефунчо и много лаком, но не наддаваше. Така си остана кльощав с две дълги щръкнали уши, с малки черни, често мигащи очи и крив дълъг нос – може би изкривен от изтърването му, когато майка му се спънала на връщане от черква.
Но иначе беше засмян и пъргав.
Кръщенето му беше празник за семейството и близките му. Бяха поканени Шекер Пена, Пестил Иванца, Камбан Кольо, Пена Глухата, Докийчето, Доца нямото и други от рода – все колоритни личности.
Ранното детство на Клефунчо беше изпълнено с много емоции и прояви, говорещи за нестандартно мислене и действие. Чист за малко можеше да се види, при излизането му от коритото, когато го изкъпваха. Но това не се случваше много често. Но напук на медицината, Клефунчо не боледуваше. Беше здраво дете с непоклатим имунитет.
И така Клуфунчо неусетно порасна и есента го записаха ученик I-во отделение.
ПРИКЛЮЧЕНИЕ ПЪРВО – УЧЕНИК
Трудно може човек да си представи, как Клефунчо, дете с необуздани нрави, расал неограничаван, невъзпитаван и с дивашки навици, можеше да стане някакъв ученик.
Но основното образование беше задължително.
Иначе ще глобят родителите му!
След примамливи обещания и порядъчна доза бой, Клефунчо беше убеден в необходимостта да стане ученик. Записаха го и в училище „Отец Паисий“, на около 200 метра от тях. Ушиха му торбичка да си носи буквара (читанката), сметанката и плочата с калема – за писане.Доца нямото му уши нови дрешки. Трудно беше да свикне да ги носи есента, тъй като ходеше бос през трите сезона и ходилата му можеше да се конкурират със свински подметки.
С букет в ръка, заедно с комшийските деца и Клефунчо отиде в училищния двор. Като го видяха, децата започнаха да му се смеят, но Клуфунчо не им остана длъжен. Гътна две в локвата, на трето разби носа, на друго скъса новата дреха.
Добре, че се намеси прислужника, че иначе не се знаеше какво още може да стане.
По-големите ученици от II-ро, III-то и IV-то отделение се строиха в колони, а първолаците бяха подредени отделно. На стъпалата на училището бяха застанали Главният учител, попа и кмета.
А дрегите учителки си бяха при своите ученици.
След кратко слово от Главния учител и кмета, попа направи водосвет и учениците бяха въведени в класните стаи.
Учителката на Клефунчо, г-ца Сийка беше стара мома-слаба, висока, разногледа, с права черна коса и много нервна. Носеше пръчка в ръката и с пискливия си крещящ глас смразяваше кръвта на децата.
Тя подреди децата по височина и ги настани по чиновете.
Клефунчо като по-нисък беше втория чин да прозорците. Учителката им прочете трите имена, но децата знаеха само как ги наричат вкъщи и на улицата. С голям зор Клефунчо запомни, че се казва Клефун Абдалов Клефунов – учителката получи нервни тикове докато успее.
Тя обясни на децата, че момичетата са ученички, а момчетата – ученици в I-во отделение.
И започна подред да ги изпитва кой какъв е. Преди Клуфунчо, няколко момичета се представиха, че са ученички в I-во отделение. Учителката извика Клефунчо. Той без да се замисли с висок глас извика : Аз съм ученичка в I-во отделение!
Децата прихнаха да се смеят. Тогава Клефунчо цапна момчето до него, оскуба момичето пред него и ритна друго зад него. Добре, че се намеси учителката с пръчката.
Трудно се адаптира Клефунчо към училищния режим – беше разсеян, невнимателен, небрежен и писането, четенето и смятането му беше трудно.
Пеенето, ръчната работа и рисуване не го привличаха. Само играта по физическо на двора му харесваше, но все се биеше за да е пръв.
Дойде краят на годината. Клефунчо не можа да премине във II-ро отделение. Остана да повтаря.
Смени се и учителката. Но той имаше вече опит и така изкара успешно I-во отделение. Все пак Клефунчо завърши до IV –то отделение, като всяка година повтаряше, а III-то отделение го кара три години. С това завърши неговото образование.
ПРИКЛЮЧЕНИЕ ВТОРО – ЧИРАК
Завършил IV-то отделение Клефунчо беше вече на 17 години. Имаше още 4 години до влизане в казармата и до тогава трябваше да научи някакъв занаят, а и да си изкарва хляба…
Нестандартното му поведение го правеше нежелан от майсторите в града. По настояване на Шекер Пена, първа братовчедка на майка му, синът и Кольо – сладкар, го взе за чирак в работилницата за по-груба работа.
Но, не би!
Клефунчо щеше да го разори!
Като гъсеница, преди да се вдига на метлите за пашкули, той ненаситно ядеше и сладкиши и бонбони и ядки и фрукти, та дори и захар.Но не му личеше на Клефунчо – беше си както казват като„гълтан, че изплют“ . Изгони го майстор Кольо.
Теслемиха го в дърводелската работилница на Иванчо Кукуто – братов син на Пена Глухата.
Тя отиде с Пестил Иванца, сестра на майка му за по-голяма тежест. Трудно го склониха, тъй като той се опасяваше да не му запали работилницата от заблеяност. Клефунчо се чувстваше горд, че ще стане майстор. Стараеше се със желание да изпълнява възложените му задачи. Метеше, събираше и изнасяше талаша, научи се да вари туткал, а и когато дойдеше клиент, отиваше отсреща в кафенето да донесе кафе и бяло сладко с вода за госта. Прияждаше му се и на него, но не смееше да си поиска. Само когато останеше нещо, скришом го облизваше…
Щеше му се да се научи да заковава гвоздеи като майстора си. И един път, когато той отсъстваше за малко, Клефунчо се опита. Цяло кило пирони похаби, но всичките все се изкривяваха и тъй не можа да закове и един пирон.
Майсторът го свари и след един пердах го изгони.
Камбан Кольо - клисарят, беше приятел на семейството. Беше и кръстник на Клефунчо. Той беше приятел с началника на пощата. За негов хатър началникът назначи Клефунчо раздавач.
Зер е грамотен, със стабилно образование да IV –то отделение.
Зарадва се Клуфунчо. Зачислиха му чанта и шапка. Възложиха на друг да го обучи. Цяла седмица двамата обикаляха района. Научи се наистина Клефунчо. Но… беше мързелив.
Омръзна му да разнася толкова писма и да обикаля всеки ден като гламав из района.
Особено през празниците. А те не бяха малко тогава.
Че честитки за именни дни, за рожденни дни, за Коледа, за Великден, за умряло, за сватба и за какво ли не.
Но…Клефунчо намери разрешение. Взе да унищожава писмата.
Вече все едно да получиш от умрял писмо.
Започнаха оплаквания, станаха скандали и Клефунчо го уволниха дисциплинарно.
За малко и да го съдят.
Но за хатър на кръстника му Камбан Кольо, началникът на пощата потулил работата.
Ами сега?
Родителите на Клефунчо бяха разтревожени. Караха му се, хокаха го, ругаха го, докато най-после Клефунчо обеща да не си проиграва шанса.
Кака Докийка (Доцето) обеща, като ходи да помага в разни къщи, да помоли да помогнат за намиране на работа.
И както си е Клефунчо с късмет, работата се нареди.
Взеха го в Лесничейството, да кара кабриолета – с един кон. Тъкмо да свикнел, че може и в казармата да кара файтон. Тогава нямаше още автомобили, а на мода бяха файтоните, както сега леките коли и кабриолетите -вместо сегашните джипове.
Зарадва се Клефунчо.
Пак му връчиха униформа – на горски стражар. Разбира се никой не смееше да му даде оръжие – не беше още служил, а пък и до толкоз доверие му нямаха…
Караше Клефунчо кабриолета и с гордост стоеше на капрата. Миеше го, лъскаше го, но пристигна повиквателната му за войник.
ПРИКЛЮЧЕНИЕ ТРЕТО – ВОЙНИК
Клефунчо беше талисман на българската армия. Той беше колоритна личност.
Острата му, черна, щръкнала коса във всички посоки можеше да конкурира свинска четина. Или както казваха, ставала за грамофонни иглички.
Острига го един бръснар от старата служба. Първо с ножица, а след това с ръчна машинка за стригане със счупени няколко зъбци – нула номер. Понадигаше се Клефунчо, тъй като повече скубеше, отколкото стрижеше, а от време на време сърцераздирателно извикваше. Но…остана жив.
Облякоха го с войнишка униформа. Като му сложиха и шинела, Клефунчо съвсем се загуби. Малката му глава едвам се показваше над яката. Кривогледите му очи мигаха, като мишка в трици.Шапката го похлупи. Добре, че клепналите му дълги уши я подпираха на нивото на веждите. А ръкавите на шинела скриваха и върховете на пръстите на ръцете.
Нямаше и удобни и подходящи обувки. Едната му беше по мярка, но другата беше по-голяма и по-дълга с два пръста от лявата. Но за сметка на това и тя беше лява.
Доста ядове береше в строя и след клетвата никой не смееше да го пусне в отпуска. При маршируване на два пъти се оплете и застъпи собствения си шинел и с падането провали маршировката. Все го наказваха, че все неразбрал и нещо объркал. Нямаше друг изход.Направиха го свинар на ротата. Но там Клефунчо стана отличник. Прасетата наддаваха и за негова сметка. Той си остана все същия – кльощав. Макар и голям чорбар, големият му апетит не му помагаше. Чудеха се да няма глисти? Но в лечебницата не установиха. И така ден след ден, изтекоха трите години. Клефунчо беше уволнен и зачислен в запаса. Много войници, а и старшините си направиха снимки с него, зер не се знае дали някога ще има такъв войник.
ПРИКЛЮЧЕНИЕ ЧЕТВЪРТО – ПОГРЕБЕНИЕТО НА ДЯДО КЛЕФУН
След уволнението на Клефунчо, изведнъж дядо му Клефун се поболя. От радост ли, от що ли никой не разбра. Сигурно от годините – над 90-те беше.
Прияде му се кисело зеле и армеена чорба и след последната хапка – край-помина се.
След погребението сложиха трапеза за „Бог да прости“- както си му е редът.
Пийнаха и ракия и вино.
И дядо Клефун ги обичаше, че да му прииде.
Изглежда Клефунчо прекали и се напи. Че като се развесели, че като заигра, заскача – като на сватба. Грабна килимявката на попа и я удари в земята. И попът беше на този хал, та и той скочи да играе. Още го помнят този случай в селото.
Клефунчови работи.
ПРИКЛЮЧЕНИЕ ПЕТО – НА ЗЪБОЛЕКАР
Както разбрахте в началото, Клефунчо се беше родил с два млечни долни зъба. Късметлия казват щял да бъде. Белязан от съдбата, за необикновеност - казваха други. Не вижждате ли, че е изродче - подхвърляха трети.
Когато сменяше вече зъбите си с постоянни, още имаше много корени от млечните – вклинени между никнещите. Венците му бяха подпухнали и кървящи, а двата горни кучешки зъба избиваха напред, като на глиган.
Дъхът на устата му миришеше на мърша. Комшиите накараха баща му да го заведе на зъболекар. А Клефунчо най-много се страхуваше от зъболекаря. Беше готов да изяде няколко оки бой, но да не отиде.
Но нещеш ли, една нощ лявата му буза отече,устната му се поду до пукване, а окото му не се виждаше.
Главата му щеше да се пръсне от болки. И ще не ще, баща му го поведе като животно на заколение. Като прекрачиха прага, Клефунчо се прекръсти на бързо три пъти, плюна си в пазвата и влязоха.
Сърцето му биеше учестено и силно – ха да се пръсне. Но нямаше как…
Седна на стола, отвори уста и силно зажумя. Зъболекарят погледна, виду гнилия корен от млечния кучешки зъб – вклинен между никнещите постоянни зъби и без да забележи Клефунчо го хвана и изтегли.
Рукна жълто-зелена гной и напълни устата му.
Той чу само, че го извикаха да плюе в плювалника и когато се отвори очите, видя клещите с корена и голямата гнойна торбичка. Беше му поолекнало. Като разбра, че всичко е готово и трябва да става, Клефунчо не чакаше втора покана. Каза, че хич не било страшно, само дето толкоз време търпял като животно.Другите му корени сами изпадаха постепенно из устата му, изтласкани от никнещите зъби.
ПРИКЛЮЧЕНИЕ ШЕСТО – ПАК НА РАБОТА
С лозунга „Който не работи, не трябва да яде!“-бащата поведе Клефунчо да му търси работа. Клефунчо се съгласи, но дали ще му хареса? И той обичаше, като много други хайлази „ На работата лекото и на хляба мекото.“
Градчето не беше голямо и хората се познаваха. А специално Клефунчо беше нарицателен символ на човек – най-меко казано, на когото не може да се разчита. Той представляваше букет от отрицателни качества за всяка работа. Бързо се пали и бързо гасне. Не беше съсредоточен. Бавно схващаше. И най-вече беше мързелив и своенравен.
Имаше и положителни качества – беше честен, беше добряк, все засмян, а и видът му предизвикваше смях. Зевзеците обичаха да го подкачат, за да се смеят на реакциите му. И положителните му качества му помогнаха да му дадат работа.
Взеха го в едно кафене да разнася кафе и бяло сладко с чаша вода, като поръча някой от квартала. Слагаха го на една специална поставка, с халка отгоре и той го носеше тържествено. Изчакваше и после връщаше празните чаши с парите. Клиентите се развличаха с Клефунчо и работата се засили на кафенето.
Увеличиха заплатата на Клефунчо. Баща му го накара да си спестява пари, че скоро ще го оженят. Клефунчо се зарадва. Самочувствието му порасна. И често взе да се замисля в мечтание. И забравяше закъде беше тръгнал. Два пъти се връща да пита, за кого е кафето. Но…търпяха го заради засилената работа, по причина на Клефунчо. Най-после го сгодиха за една стара мома, но имотна – 5 години по-голяма от него. След месец щеше да бъде сватбата.
ПРИКЛЮЧЕНИЕ СЕДМО – СВАТБАТА НА КЛУФУНЧО
Дойде дългоочакваният ден. Булката беше цялата в бяло – мощна, дебела и глава и половина по-висока от Клефунчо , с бяла рокля, бели обувки и бял букет.
На главата си с було (втора употреба) от кръстницата.
Костюмът на Клефунчо беше даден в заем за сватбата. Не му пречеше, че беше доста по-голям. Той беше свикнал на това от казармата. На петлика беше накичен с бяло цвете.
Попът беше познат на Клефунчо от погребението на дядо му – гдето играха, като се напиха. И сега попът си беше пийнал. Бракосъчетанието започна.
Попът им сложи короните на главите и зачете Евангелието.
И вместо за сватба, отворил страницата за погребение. „И когато чуят гласа на Сина Божий ще оживеят“- пееше с цяло гърло попът. Бабичките се посбутаха, но не смееха нищо да кажат. След туй започнаха да обикалят след попа около масата под полюлея. Че като закачи пияният поп с кандилницата покривката, всичко се разхвърча на земята. Криво ляво, сватбата мина – хем го венчаха, хем го опяха. Хвърлиха на дечурлигата карамели, а те се сбиха кой повече да събере.
Сложиха трапеза. Хапнаха, пийнаха и Клефунчо запрегръща попа. После му домъчня за дядо му и се разплака. Накрая заспа под масата. Прибраха го със зор в одаята.
И вече Клефунчо отметно още едно житейско събитие – след раждането, училището и казармата.
ПРИКЛЮЧЕНИЕ ОСМО – ЖИВОТЪТ ПРОДЪЛЖАВА
Годината не беше добра за Клефунчо. Умряха поред майка му и баща му. Той продаде къщичката им и остана да живее в тази на жена си.
Още и се пропи…
Вечер го мъкнеха по двама души и те пийнали и го оставяха пред портата им. Някой комшийка се провикваше на жена му да го прибере. След изяждане на порядъчна порция бой, Клефунчо заспиваше. Сутрин се мъкнеше като пребито куче на работа и вече все повече взе да не представлява интерес за клиентелата на кафенето. Беше мръсен, небръснат , неопран, дремещ, охкащ от болките от боя и миришещ. Чорбаджията го уволни. В къщи пак бой, пак гюрултии…ад. Веднъж Клуфунчо три дни не можеше да седне от болка. Спеше по очи. Озлоби се тлъстата Клефунчова невеста. Клефунчо заприлича на пресушен чироз. И за негова радост Съдбата му се усмихна.- Жена му получи удар и скоропостижно се помина. Засия лицето на Клефунчо. Това беше шок за него. Повече Клефунчо не сложи капка алкохол в устата си. Позаглади косъма бързо. Отрезвя разсъдъкът му. Реши, че хляб в градчето вече за него няма да има. Продаде набързо, но на сметка къщата на жена си. Взе наследените пари и се изсели далеч в друг град. Купи си една малка къщичка с дворче и тръгна да търси работа. Неочаквано го взеха клисар в една черква. Препоръча се като роднина на Камбан Кольо – клисар в техния град. Попът го одобри. Попита го само, като е слаботелесен, ще може ли да бие камбаната? Клефунчо му отговори, че има опит. И за да се хареса на попа, Клефунчо дори се престараваше. На два пъти се наложи пъпът да излиза с одеждите, да го спира да бие камбаната – биеше я без мярка, сякаш че пожар имаше.
Та службата вървеше успешно. Клефунчо пак стана симпатичен на хората. Той имаше контакти с много хора – при кръщавания, при венчавки, при погребения, Клефунчо беше фактор в организацията, а и дясна ръка на попа.
Смешният му вид обаче си остана, а и след поредицата побои от жена му, Клефунчо получи и малък дефект в говора – пелтечене, но с това беше още по-симпатичен на околните.
Децата му се смееха и го закачаха. Клоуните от цирка бледнееха пред Клефунчо. Наивността му се засилваше и с това още повече ставаше любимец на възрастните.
И така Клефунчо стана известен в града и дори нарицателен за наивност, глуповатост и смешност.
А Клефунчо беше искрен в поведението си и нямаше задни мисли. Но…казваха, че бил „недосукал“. Църквата започна да се посещава от все повече хора.Църква ли беше, цирк ли беше-по това можеше да се спори. А и двете започваха с „ц“.
ПРИКЛЮЧЕНИЕ ДЕВЕТО – ПОСЕЩЕНИЕТО НА ВЛАДИКАТА
Попът беше очарован от голямото посещение на черквата. И дискосът се увеличи и продажбата на свещи скокна. С това и доходите на попа пораснаха. Това стигна и до ушите на владиката. Най-посещаваната църква от енориите беше тази. Нищо чудно да стане катедрална. И владиката съобщи на попа, че следващата неделя той ще посети тяхната църква и ще води службата там. Това отрезви дядо поп, който трезвен не биваше. Пообъркваше реда на службата, често неможеше да намери нещо когато му трябва и все подвикваше на Клефунчо на висок глас, а той завалията подтичваше от единия край на църквата до олтара или ровеше навсякъде, като неможе да намери нещо. А то било или в ръката на попа или в джобовете му. Разправяха се на висок глас и това още повече развеселяваше миряните. Сега дядо поп привика Клефунчо и му съобщи извънредната новина – владиката ще дойде. Цялата църква трябва да блести от чистота. Кандилата да се лъснат, а пътеките и чергите да се изперат незабавно. Щръкналата коса на Клефунчо още повече щръкна, започна да прави тикове от ужас и с извинение се напика. Това беше шок за него. С почистването ще се справи. Но нали трябваше да прислужва на дядо владика и на протосингела? Значи и той ще бъде с повишени функции. Ами биенето на камбаната трябва да бъде тържествено – при влизането, а и през службата. Как ще смогне със всичко…
Определеният ден дойде. Клефунчо не мигна цяла нощ. И какво ли не си мислеше. Ами ако владиката го хареса и го назначи в Митрополията за клисар? Това повишение ще се разчуе навсякъде. Че и нови дрехи и калеври ще му трябват.
Е, какво пък – ще си купи. Заплатата му ще е висока. А тука трудно му стига. Ами ако пиеше и пушеше? Един комшия заспал с цигарата и тя му подпалила юргана, та добре че се събудил.
Окъпа се Клефунчо в коритото. Обръсна се. Облече чисти дрехи и рано, рано отиде в църквата.
Опита се да се среше, но острата му коса хич не се подчиняваше. Заглаждаше я с наплюнчени пръсти, но не би…
Клефунчо организира децата от махлата за сътрудници – да го информират щом се зададе лимузината на владиката, за да почне да бие камбаната. А той хванал въжетата на двете камбани поседна в очакване.
Но нали не беше мигнал цяла нощ – заспа. И засънува, че владиката умрял. В това време колата се зададе и децата презглава тичаха да информират Клефунчо. Отдалеч викаха. Той се стресна и скочи още сънен и заби за умряло.
Мислеше, че идва катафалката и ще го опяват. Настъпи суматоха. Попът тича в камбанарията, а след него и протосингелът. Дядо поп блъсна Клефунчо и сам грабна въжетата. Но от смущението, той пък заби като за тревога. Добре, че протосингелът ги спря. Изясни се работата и простиха на Клефунчо. Владиката само като го погледна и прихна да се смее.
Огромното му шкембе атрактивно подскачаше в ритъм на копаница. А публиката и днес като се сети, започваше неудържим смях. Клефунчови работи….
Попът като изпрати владиката, така се напи, че три дни неможеше да изтрезнее. Три дни църковна служба нямаше.
ПРИКЛЮЧЕНИЕ ДЕСЕТО – ГАСТРОЛ В ЦИРКА
В града пристигна пътуващ цирк – за три дни. Афишите бяха разлепени седмица напред.А и всички билети бяха продадени. Но за зла участ, клоунът на цирка се разболял тежка. Изключено било участието му. Директорът беше в паника. Нищо неможеше да се направи.
И виж само как Съдбата помага. Клефунчо минавал край цирка и се спрял да позяпа афишите. И нещеш ли, директорът го забелязал. Видът му бил впечатляващ – саморасъл клоун. И без грим и без специални костюми – готов!
Ще бъде гвоздеят на програмата само като се появи – дори и без говор. Ако го оставят на манежа само да гледа отблизо номерата – предостатъчно.
Изразът му – мимика и пантомимика – вродени.Но понеже го познават в града, ще го костюмират, за да подсилят ефекта, а на острия му нос на върха, ще сложат червена топка.
Спонтанните отговори на въпросите на конферансието, ще оберат аплодисментите.
Само как да го привлекат за трите дни?
Ще платят много. И за щастие нямаше проблеми -Клефунчо се съгласи.
Като се разчу в града, че Клефунчо ще играе в цирка, интересът на мало и голямо стана неописуем. Юрна се народът за билети. Невиждано, нечувано в историята на цирка! Пущаха се правостоящи, колкото поеме циркът, но любопитството беше голямо. Фантазията на хората се развихряше и те се смееха само като си представяха Клефунчо. Неможеха да удължат дните на престоя в града, тъй като билетите за следващите дни бяха продадени предварително в съседния град.
Клефунчо беше герой. Децата му завиждаха. А неговото самочувствие достигна апогея.
Той се вслушваше и изпълняваше с престараване всички инструкции, с което ставаше още по-смешен. Вечерта на представлението, градът се струпа около цирка. Хората с билети едва си пробиваха път.
Вътре, яйце да пуснеш, няма къде да падне. Стана задушно – въздухът не стигаше. Наложе се да подигнат част от брезентите.
Музиката засвири! Лампите угаснаха. Блеснаха разноцветни светлини на манежа. Конферансието обяви първия номер – жонгльорство. Фокусническите номера започнаха. Пуснаха и Клефунчо. Първо той се стъписа от блясъка на прожекторите, но бързо се адаптира. Костюмът и гримът го правеха истински клоун. Публиката спонтанно го аплодира. Той взе да се покланя – както го бяха учили. Това още повече допадна на публиката. Но конферансието го привлече към изпълнявания номер. Той гледаше с отворена уста и клатеше глава от учудване. Подигаше широкия си панталон държащ си на тиранти, имайки чевства, че ще се смъкнат – за срамотите.
Клефунчо се опитваше да имитира някои от номерата в момента, разбира се безуспешно, което будеше спонтанен смях. Накараха го да издекламира някое стихотворение. И той го объркваше, а и пелтеченето отново взривяваше публиката. А когато се появиха слоновете, вече Клефунчо избяга от страх с вик при публиката. И до днес ще се запомни артистичната проява на Клефунчо.
ПРИКЛЮЧЕНИЕ ЕДИНАДЕСЕТО – ЗАКЛЮЧЕН В ЦЪРКВАТА
Всяка църква се изработва с добра акустика и резонанс. Празната църква дава ехо. Витражите, сводовете и колоните дават отражения , сенки и деформирани образи. Иконите, полилеите, кандилата и другите аксесоари, особено на неестествена светлина или на полутъмно, заедно с останалата обстановка, могат да конкурират света на ужасите.
В такова незавидно положение изпадна Клефунчо при следното стечение на обстоятелствата.
Един следобед времето било на дъжд. Приспало му се много на Клефунчо и той решил малко да си дремне. Но така го откъртил, че не усетил кога свършила вечернята и попа си отишъл. Като не видял Клефунчо, той заключил. Клефунчо си имал ключове, но те останали в сакото му в канцеларията. Но и нея дядо поп заключил. Събудил се Клефунчо, тъкмо се мръквало. Скочил той, но…ядец. Разбрал той ситуацията и почнал да вика, дано някой да го чуе. Но уви…
Студена пот го избила. Всеки звук и шум давали ехо. Сенките и привиждащите му се образи от проблясването на луната от облаците го ужасявали. Сетил се най-после да светне лампите, че да привлече вниманието на някого, че да извикат попа да му отключи. Но в тъмното и това било трудна работа.Ту в нещо ще се спъне, ту нещо ще събори. И все пак най-после се добрал до един ключ. След това било лесно. Светнал всички лампи и полилеи – като на Великден. Така обърнал внимание на хората и излязъл жив от кошмарната ситуация. Това приключение беше шлагер на годината за града и досега се споменава.
Но вече Клефунчо не остава последен! Чака попа отвън, преди да заключи, а и ключовете са вързани за кръста му неотлъчно. И с тях се къпе! Парен каша духа!
ПРИКЛЮЧЕНИЕ ДВАНАДЕСЕТО – СТАРИНИТЕ
Изнизаха се неусетно годините на Клефунчо. Старостта взе да го наляга. Взе да не вижда, взе да не чува, взе да забравя и т.н.Всички старчески неволи го споходиха. И дядо поп се помина – от препиване. Напил се до килимявката (както ще рече народът) , заспал и не се събудил – отлетял в небесните селения… Назначиха младо попче, амбициозно и старателно. И то проведе реформи, които засегнаха и Клефунчо. По непригодност той беше уволнен. Назначиха млад клисар Клефунчо отдавана очакваше да се случи това – психически беше подготвен. Каза едно „майната му“ и се прибра вкъщи. Но Съдбата не изоставяше Клефунчо. Едни съседи му предложиха да приеме едон младо семейство с малко бебе да живеят при него. Ако се разберат те може и да поемат задължение да се грижат за него, а той да остави имота и парите си на тях. Той нямаше наследници, а хората бяха мили и добри … и така и стана. Той им помагаше колкото можеше. Наглеждаше детето, извеждаше го на разходка, разправяше му приказки, приспиваше го и т.н. Клефунчо беше интересен разказвач.
Всички приказки ставаха смешни, защото първо начинът по който разказваше предизвикваше смях. Съчетано с вида му, а и объркване и смесване на приказките, ги правеше неповторими и винаги нови. Защото Клефунчо вече доста позабравяше.
Децата от махалата идваха и молеха Клефунчо и те да слушат приказките. Той беше добряк, а и това го ласкаеше и се съгласяваше. Всички се заливаха от смях и това радваше Клефунчо. Детето за което той се грижеше свикна, като си легне да слуша приказки. Но често се случваше през средата на приказката Клефунчо да предизвика смях и детето се разсънваше и прихваше да се смее. И все пак животът на Клефунчо се осмисляше. Пращаха го понякога и да пазарува, но често той купуваше друго, забравяйки поръчката.
„Старост-нерадост“ – както казваше поговорката. Клефунчо явно вече беше на изживяване.
Не се знаеше кога ли ще премине в небитието. Младото семейство се грижеше добре за Клефунчо – беше му благодарно и признателно за стореното добро. Малкото също обичаше Клефунчо и той чувстваше това. При празници, винаги пущаше парички в спестовната касичка на детето и то се радваше. Клуфунчо със желание ми разказваше приказки и гледаше да са по-смешни, за да се радва повече детето.. но все по-често се случваше, като разказваше, вместо детето Клефунчо задрямваше. Така и двамата заспиваха. Монотонното ежедневие ритмично следваше свая ход.
До кога ли?
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Клефунчо още е жив и приключенията не са приключили. А и описаните 12 приключения от житието на Клефунчо, са капка в морето…
Целият му живот беше наниз от от безкрайни приключения. Постепенно и те ще бъдат описвани. Нищо небива да бъде забравено. Те само биха могли да предизвикват смях и симпатия към нашия герой от малките и големите му приятели.
Записал някои от приключенията,
Д-р Благовест Тошев
22. XII. 93г.
София