Цар Николай I, худ. Франц Крюгер
ЦАР НИКОЛАЙ I И ЗАРАЖДАНЕТО НА РУСОФОБИЯТА
Лъчезар Тошев
След спасяването на Османската империя от египетската атака през 1832-1833г. цар Николай I е принуден да подпише Лондонската Конвенция, с която се съгласява, че намесата в работите на Турция може да става само със съгласието на „Великите Сили“ – Великобритания, Франция, Прусия, Австрия и Русия.
Изоставяйки идеята на Екатерина II за възстановяване на Византия, той започва контакти с Великобритания, за бъдещо разделение на Османската империя.
Руският историк Едуард Тарле в книгата си за Кримската война дава следната характреристика на Николай I (Е. В. Тарле — „Крымская война“, Второе исправленное и дополненное издание, І, Москва-Ленинград, Издат. Академик наук СССР, 1950) :
„Самият цар Николай І „със своя безспорен, макар и тесен, плитък и едностранчив ум“ страдаше от болезнени амбиции да засенчи всички най-велики владетели от историята и в същото време притежаваше истинска „дарба“ да се огражда от некадърници — като се започне от канцлера Карл Василиевич Неселроде, който „до толкова приличаше на Метерниха (съзнателно стараейки се да му подражава), доколкото изобщо бездарният и ограничен човек може да прилича на умния и даровития“, та се стигне до „злостния, нагъл, полуграмотен и тъп фелдфебел“ генерал Иван Онуфриевич Сухозанет, който, в качеството си на президент на Военната академия, въздигаше в култ сляпата дисциплина и не криеше пренебрежението и ненавистта си към науката.”
Историята, която ще се разказва по-надолу започва на един прием в Петербург на 9 януари 1853г. даван от великата княгиня Елена Павловна за дипломатическия корпус, на който цар се отделя настрана с посланика на Великобритания лорд Джордж Хамилтон Сеймур и развива пред него своето виждане за бъдещето на Османската империя.
Русия нямало да позволи Османската империя да бъде завладяна от друга държава, нито възстановяване на Византия, нито създаване на малки държави, а единствено, което може да приеме е да се възстановят крайдунавските княжества Сърбия и България, като васални на Руската империя. В замяна, той предлагал Великобритания да завладее Египет.
От името на правителството на Негово Величество, лорд Джон Ръсел отхвърля предложението на руския цар.
На 20 февруари лорд Сеймур в кулоарите на едно соаре информира цар Николай, за отрицателното становище на британското правителство.
- Съжалявам да го чуя - отговорил царят. Аз мисля, че вашето правителство не е разбрало добре същността на моята теза. Аз не съм толкова нетърпелив относно това, какво трябва да се направи с „болния човек“ когато той умре, а какво да не се прави до тогава.Лорд Сеймур отговорил :
- Но Господарю,
позволете ми да отбележа, че ние нямаме
основание да смятаме, че „болният
човек“, умира.
Държавите не умират толкова бързо. Турция ще остане още дълги години, освен ако не се случи някоя непредвидена криза. Именно за да не се случат такива непредвидени обстоятелства, правителството на Негово Величество очаква вашето щедро сътрудничество.
- Цар Николай : Трябва да Ви кажа, че ако Вашето правителство е било накарано да вярва, че Турция все още има някакви елементи на съществуване, то е било подведено с некоректна информация.
Повтарям Ви, че „болният човек“ умира и ние никога няма да си позволим, такова събитие да ни свари неподготвени.
Трябва да постигнем известно разбиране… И помнете, аз не искам договор или протокол, а най-общо разбиране – това е всичко, което искам. Между джентълмени това е достатъчно.
Лорд Сеймур написал в своята грама до правителството, че има „ подозрения, че Императорът желае да постигне съгласие с правителството на Негово Величество, със своя собствен кабинет и с правителството във Виена, в схема за окончателно разделяне на Турция, като изолира от това решение Франция“.
Съобщението пристигнало в Лондон на 6 март, когато лорд Джон Ръсел бил заместен във Министерството на външните работи (Форин офис) от лорд Кларендън.
Междувременно на 22 февруари лорд Сеймур отново разговарял с цар Николай, около един час и докладвал думите на царя така :
- Аз няма да толерирам постоянна окупация на Константинопол от руснаците, но ще кажа, че той никога няма да бъде държан от англичаните или французите или от друга голяма нация.
Повтарям, че няма да позволя никакъв опит за възстановяване на Византийската империя или подобно разширяване на Гърция, което да я направи мощна държава.
Още по-малко ще позволя раздробяването на Турция на малки републики, убежища за Кошут и Мацини и други революционери от Европа.
Вместо да се присъединя към някой от тези планове, аз бих отишъл на война, докато имам и един войник, който да държи мускет.
Княжествата (Влашко и Молдова – б.м. Л.Т.) са практически независими държави под мое покровителство.
Сърбия трябва да получи същата форма на управление. И отново същото с България.
Изглежда няма причина защо тази провинция да не образува независима държава.
Що се отнася до Египет, аз доста добре разбирам значението на тази територия за Англия.
Трябва да заявя, че в случай на разпределяне на Отоманското наследство, след падането на империята, аз не бих възразил вие да вземете собствеността върху Египет.
Бих казал същото нещо за
Кандия (о.Крит - б.м.Л.Т.) : този остров може да е подходящ
за вас и не виждам, защо той да не стане
английска собственост.
Царят повтарял тезата си, че княжествата (Влашко и Молдова – б.м. Л.Т.), Сърбия и България ще съществуват като васални на Русия.
Хърватия, Босна и Херцеговина, които той се въздържа да спомене, щели се присъединят към Австрия, за да приеме руският план.
Гърция щяла да се увеличи, но до степен да не стане могъща държава – като вземе долна Тесалия и част от Албания.
Константинопол временно ще бъде окупиран от царя, а след това ще стане столица на държава включваща Македония, Тракия и остатъците от Турция в Европа.
Но кой ще бъде владетелят на тази държава, не се казвало.
В този дух, лорд Сеймур получава от граф Неселроде – руският канцлер, един много секретен меморандум .
Руските предложения обаче достигат до британския парламент, изтичат и в пресата.
Опиткът на Русия, да противопостави Великобритания на Франция, чрез въпроса за наследството на Османската империя е твърде прозрачен.
Предложенията пораждат крайно недоверие към руските намерения, което в следващите години ескалира и довежда до създаване на антируска коалиция и до Кримската война.
От Виенският конгрес след Наполеон през 1815г., в Европа се спазва принципът, че "Великите сили" решават заедно съдбата на малките държави в един съблюдаван баланс на интереси.
Русия показва, че желае да действа самостоятелно, за сметка на разпалване на конфликти между останалите големи държави.
Намира се в Русия един ентусиаст, който написва статия за "История на Източния въпрос", защитаваща позициите на руския цар изразени в поверителния му разговор с лорд Сеймур, като правилни.
По този повод избухва скандал, тъй като цензурата конфискува статията, съгласно закон от 1826г. забраняващ в Русия да се печатат статии относно политиката на царя.
Този млад историк се казвал Александър Николаевич Попов (1820-1877г.)
Той се позовавал в статията си на източници от западната преса, които през 1854г. са били вече широко известни, но въпреки това, статията му била забранена.
В България, където европейската преса достигала по Дунава или през Цариград, тези намерения на руския цар предизвикали първите прояви на недоверие в руската политика, която очевидно не е била безкористна.
Скоро след това избухва Кримската война - формално заради спор за "Светите места", тогава намиращи се в територията на Османската империя.
Русия губи войната, в която срещу нея практически застава цяла Европа. Цар Николай I умира през 1855г.
В мирния договор от Париж, сключен от цар Александър II през 1856г., на победената Русия се забранява да има военна флота в Черно море, както и губи привилегиите си в отношенията с Османската империя, постигнати дотогава.
СВЪРЗАНА ТЕМА :
КАК РУСКИЯТ ЦАР НИКОЛАЙ I СПАСИ ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ
http://toshev.blogspot.com/2021/02/i.html