This article is published herewith, thanks to the kind consent of its authors Prof. Evegeni Ananiev and Dr. L. Karagyozov
Genetics and Plant Physiology
Volume 8, No 1-2, 2018, pp. 94-102
LYSENKOISM IN BULGARIA : LESSONS FROM 1949
 |
| Trofim D. Lysenko |
Supplement 1. Proceedings of the April Biological Conference 1949 (in Bulgarian).
Свързана тема :
ЗАКЛЕЙМЯВАНЕТО
НА ГЕНЕТИКАТА В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1949г.
ноември 25, 2017
Николай Вавилов. Снимка:Уикипедия
На 25 ноември 2017 г. се навършиха 130 години от рождението на световноизвестния руски учен Николай Вавилов, един от най-големите генетици на 20-ти век. В днешно време изключителните му научни постижения, както и жестоката му от всяка гледна точка професионална и житейска съдба са добре известни на цялата световна научна общност.
Но когато има такива специални годишнини, е редно винаги да си припомняме поуките от историята и н
икога да не забравяме зловещия период на разруха и падение на съветската биология, чиито последици все още не са изживени напълно.
И това важи особено за години като сегашната 2017, когато на 7 ноември отбелязахме 100 години от военния болшевишки преврат в Русия, извършен от Ленин и Троцки срещу правителството на Керенски (т.нар. „Октомврийска революция“) и установяването на най-мащабната комунистическа диктатура в световната история.
Да, днес страната ни в продължение на повече от 10 години е член на НАТО и ЕС и е неразделна част от Западната цивилизация и свободния свят. Но преди 30 години, когато през 1987 г. отбелязвахме 100 годишнината от рождението на акад. Николай Вавилов, нещата все още изглеждаха по съвсем различен начин.
Благодарение на току що започналата „перестройка“ в бившия Съветски съюз, гласността прохождаше и при нас и ние тепърва започвахме да навлизаме и да се задълбочаваме в сърцевината на истините за реалното отражение на Сталинската диктатура върху съдбата на научния, културния и политическия елит. Истини, за които отдавна се досещахме…
По време на тези „задъхани“ години на нарастващи очаквания и надежди за радикални демократични промени, работех като научен сътрудник в БАН, в Централната лаборатория по фотопроцеси (ЦЛАФОП), която днес е Институт по оптически материали и технологии „Акад. Йордан Малиновски“.
Научните ми занимания като химик и нетипичните за тогавашното комунистическо време дискусионна култура и възможност да защитаваме собствените си възгледи, които царяха в нашия академичен институт, ме научиха на критичен подход към фактите и техните многобройни и често противоречиви, и дори взаимно изключващи се коментари и анализи.
А всичко това ме насърчи още тогава, в края на 1987 г. да подготвя спонтанно, извън рамките на професионалните си ангажименти, една лекция за 100 годишнината на акад. Вавилов. Подготвих я по материали от съветските издания „Коммунист“, „Книжное обозрение“, „Знание – сила“ и „Наука и жизнь“ и я представих с успех на редовното заседание на Научния Колоквиум на ЦЛАФОП на 11 януари 1988 г.
Днес, 30 години по-късно, всички, особено по-младите ще попитат – и какво толкова се е случило? Една лекция в един академичен институт. Но всички колеги от моето поколение прекрасно знаят, че тогава, в началото на 1988 г., изнасянето на подобна политическа лекция на научен колоквиум, макар и подготвена по материали от съветския печат, си беше цяло събитие във все още политически контролирания ни професионален живот.
По случай 130-та годишнина от рождението на акад. Вавилов си позволявам да предложа на вниманието ви текста на тази лекция с незначителни редакционни поправки:
СТОГОДИШНИНАТА ОТ РОЖДЕНИЕТО НА АКАДЕМИК ВАВИЛОВ И УРОЦИТЕ ОТ МИНАЛОТО
( по материали от съветския печат)
Както пише Ю. Черниченко в „Книжное обозрение“, „вредата, нанесена на съветската наука от съюза на Сталинско-Бериевската машина с Лисенковската инквизиция би могла да бъде оценена в икономическо отношение на милиарди, но загубите за хуманизма и човешката нравственост са направо неизмерими“. Може би фактите, за които ще стане дума са известни на мнозина, но ще си позволя да ги изложа още веднъж, защото те трябва да се знаят абсолютно от всеки, избрал научното поприще за своя житейска съдба. Грешките на миналото трябва да се изучават и анализират, за да не се повтарят никога!
Николай Вавилов и Сергей Вавилов с майка им Александра Михайловна през 1916 г. Снимка:Уикипедия
Да започнем със светлия образ в тази мрачна история. Н. Вавилов е роден в Москва в семейството на индустриалец, милионер, един от директорите на знаменитата „Трьохгорная манифактура“. Не се знае какви гени са се комбинирали в това семейство, но то дава двама президенти на съветски академии. Николай Вавилов става председател на Всесъюзната селскостопанска академия, а брат му Сергей Вавилов, физик, е дългогодишен председател на АН СССР. Само с няколко щрихи ще се опитам да резюмирам огромните научни постижения на Н. Вавилов.
Биолог и генетик с най-широк диапазон, Вавилов е автор на прочутия закон за хомоложните редове. Този закон, напомнящ периодичния закон на Менделеев, дава такава интерпретация на генетичните процеси, която далеч изпреварва съществуващите по това време представи. Законът на Вавилов, с който може да се предсказва съществуването на още неоткрити растителни форми, има и огромно практическо значение за работата на селекционерите. Днес законът за хомоложните редове и създадената от Вавилов теория за имунитета на растенията са сред най-фундаменталните открития на естествознанието.
Освен велик учен, Вавилов е и велик пътешественик, пропътувал повече от петдесет страни и събрал една от най-големите световни колекции от 160 хиляди образци и културни растения и техните диви сродници. Академик Вавилов е и блестящ организатор на съветската революционна генетика, която извежда през 30-те години на челно място в света. Вавилов е практически създателят на Всесъюзната селскостопанска академия ВАСХНИЛ, на института по генетика на АН СССР и на цялата мрежа от единствени по рода си селекционни станции, разположени в цялата страна. За Вавилов може да се говори още много, колко чужди езика е владеел, колко стотици научни трудове е написал и т.н. и т.н.
Но това е само едната стана на тази изключителна личност. Огромно впечатление правят невероятната му обща култура и широки интереси, простиращи се от езикознанието и архитектурата до букинизма, изобразителното изкуство, археологията и историята. Тази негова енциклопедичност го сродява с титаните на Възраждането, издига го до висините на човешкия дух в суровия и могъщ 20 век. Обърнете внимание на тези качества на Вавилов и си ги припомнете по-късно, когато стане дума за неговия антипод – всемогъщият Лисенко и полуграмотният му антураж.
И така, към средата на 30-те години съветската генетика излиза на водещо място в света, високо оценявана от световната научна мисъл. Поредният световен конгрес по генетика е насрочен в Москва през 1937 г. и за негов председател и избран Вавилов. Но този конгрес никога не се провежда. За съветската генетика настъпват тежки дни и години на изпитания. Особена роля в разигралата се трагедия играе академик Трофим Лисенко. Но за него по-късно!
Първо трябва да разгледаме историческия фон, на който се появява фигурата на Лисенко. Ще цитирам без коментар к. б. н. Сергей Дяченко – сп. „Коммунист“:
„През 20-те години страната е обхваната от индустриализацията и постига в тази област невиждани успехи. А селското стопанство сякаш напук изостава. Карат Вавилов да бърза – давай нови сортове, нови породи, нова агротехника, давай, давай, по-бързо и по-бързо! Но генетиката е твърде млада. Много пъти Вавилов казва, че не бива да се почва градеж без здрава основа, че прибързаността заплашва с катастрофа.
Но мнозина искат да достигнат нови граници, да приветсвуват, да рапортуват. Страната има нужда от пшеница – положението се усложнява от извращенията на колективизацията. Какво тогава да се развива при тези условия – фундаменталните изисквания, насочени към бъдещето или практическите разработки, които могат да дадат незабавен резултат?
ЖЕРАВЪТ В НЕБЕТО ИЛИ ВРАБЧЕТО В РЪКАТА?
(Този проблем е валиден между другото за всички времена).
Именно тогава се появява Лисенко. Като се възползва от теоретичния характер на генетиката по това време, той я атакува, като я обвинява в откъсване от практиката, докато неговите собствени предложения зашеметяват с обещанията за мигновена възвръщаемост. Страната бърза, лозунгът „Темповете решават всичко“ определя и отношението към чисто научните на пръв поглед изследвания. Още повече, че скалъпените от Лисенко теории са прости, разбираеми и отговарят на т. н. „здрав смисъл“.
От друга страна Лисенко и помагачите му обвиняват Вавилов и неговите сътрудници във връзка с фашизма, използващ методологията на генетиката за расовите си теории. Това е точно пресметната политическа провокация с тежки последствия. Станалите по това време събития не могат да бъдат разбрани, ако не подчертаем, че дейността на Лисенко се одобрява изцяло от Сталин. Още през 1935 г. той прекъсва изказването му на Втория всесъюзен конгрес на колхозниците ударници в Москва с думите „Браво, др. Лисенко, браво“ и с аплодисменти. А ораторът говори от трибуната за класовата борба в науката, за изкореняването на кулаците-учени, за вредителите в научния свят“, (край на цитата на С. Дяченко.)
Изкореняването на „вредителите“ протича в тези времена гладко и безотказно. До 1939 г. много селекционери, генетици и агрономи са арестувани. Жертви на репресиите стават най-опитните сътрудници на Селскостопанската академия и селекционните станции. Като „врагове на народа“ загиват съратниците на Вавилов – акад. Горбунов, подпредседателите на Селскостопанската академия, академиците Муралов, Тулайков, Мейстер, сътрудниците на института по генетика Левитски, Карпаченко и цяла поредица от бележити генетици. Но Вавилов остава непоколебим и в научно, и в морално отношение. У него „гените на порядъчността“ са твърде здраво залегнали.
На едно съвещание той заявява пред всички: „Ще отидем на кладата, ще изгорим, но няма да се откажем от своите убеждения“ А дървата за кладата са вече събрани. На 6. август 1940 г. Вавилов е арестуван по време на експедиция в .Украйна с нелепото обвинение, че „повреждал пистите за кацане в Ленинградски военен окръг, като засявал летищата със семена, заразени с карантинни плевели. От двата му кабинета – служебен и частен е откаран и. изгорен цял камион с ръкописи, дневници, предварителни материали, неиздадени лекции.
Николай Вавилов при арестуването му. Снимка: Уикипедия
По време на предварителното следствие, което трае повече от година, имайки право да ползва молив и хартия, Вавилов написва капиталния труд „История на световното земеделие“. Книга, написана в затвора, не е нещо толкова рядко. Но такъв научен труд, написан без нито един справочник, без източници, без собствени бележници и без най-добрите енциклопедии, основан само на една феноменална памет – това е съвсем изключителен случай, трудно представим в 20 век.
Времето, прекарано в затвора, между арестуването му през 1940 г. и смъртта му от изтощение в Саратовския затвор през 1943 г. отразява характера на този велик човек в по-голяма степен отколкото забележителните му научни постижения. Знаейки, че е осъден на смърт, той е пишел книгата си. Знаейки, че ще бъде унищожена, той все пак я е написал.
Ден след ден следователят му ст. лейтенант Хват започвал разпита си с един и същи въпрос „Кой си ти?“
След като получава отговора „Аз съм академик Вавилов“, следователят ден след ден, в продължение на 400 денонощия, докато се води делото е поправял великия човек: „Ти си чувал с лайна, а не академик“. И въпреки това, Вавилов. чете лекции на другарите си по килия – по ботаника, генетика, селско стопанство. Какво духовно величие!
Тук завършвам първата част на изложението си, посветена на личността и живота на акад. Вавилов. Във втората част ще се опитам съвсем накратко да потърся отговор на въпросите защо и как се стига до такова падение на съветската биология и какви са последствията от подобна трагедия? До преди няколко години това би било непосилна задача, но сега тези отговори се намират на всяка страница на разкрепостения съветски печат.
Трагедията, постигнала съветската биология се дължи преди всичко на факта, че тя е била използвана като фронт на идеологическа борба, че със всички средства е противопоставяна на „буржоазната биология“. Биологията е разгромена във всичките си основни направления – генетика, цитология, теория на еволюцията, физиология и биохимия. На нея се пада този тежък жребий, защото биологията от всички естествени науки е най-близко до хуманитарните науки, за чиято основа служи партийността. Освен това от биологията се е очаквало спасение на разрушеното селско стопанство.
Заедно с тези обективни причини е съществувала и една главна субективна причина – зловещата личност на Трофим Лисенко. На научния хоризонт той се появява през 1928 г. и прави впечатление на енергичен и многообещаващ самороден талант, от когото се очакват големи приноси в областта на физиологията на растенията и селскостопанската биология. Но личните му качества и условията на Сталинската диктатура насочват дейността му в друга посока.
Произхождащ от народа, младият и инициативен учен импонира на партийните и правителствени инстанции. Ласкан от специалистите и от властите, отнасящ с нетърпимост към всякаква критика, обладан от безгранично честолюбие, Лисенко веднага разбира, че неговото бъдеще е кариерата на ръководител на науката. Това той можел да постигне, само ако създаде своя биология и отстрани безвъзвратно нейните противници.
За това, разбира се е необходимо да се осигури поддръжката на държавното ръководство. Какво по-лесно от това в ония времена? Достатъчно е да се обещаят високи добиви в селското стопанство и да се обяви класическата биология за идеалистична и вражеска, противоречаща на диалектическия материализъм. И ето че Лисенко създава учение за отглеждане на необходимите сортове и животински видове чрез „възпитаване“ на растенията и животните с помощта на изменението на условията на външната среда.
При това напълно се отричат законите на наследствеността, открити от Мендел пред 1865 г., общоприетата концепция на Вайсман за невъзможността за унаследяване на придобитите през индивидуалния живот свойства, както и хромозомната теория на наследствеността на Нобеловия лауреат Морган. Всичко това Лисенко нарича „Мичуринска биология“, изопачавайки и самите възгледи на известния селекционер Мичурин.
На базата на своите теории Лисенко издига непрекъснато налудничави практически препоръки за различни области на селското стопанство. Тези идеи принудително се внедряват на огромни площи без всякаква проверка и отчитане на местните условия. Непрекъснатите провали се маскират с фалшиви отчети, като се обещават нови и нови бомбастични успехи. На този фон Лисенко постига най-невижданата по своята стремителност кариера в историята на науката.
Трофим Лисенко през 1938 г. Снимка: Уикипедия
От първата му поява на научния небосклон през 1928 г. минават само 6 години и през 1934 г. Лисенко вече е действителен член на АН на Украйна, през 1935 г. – на Всесъюзната Селскостопанска академия, от 1938 г. е неин президент, а от 1939 г. е академик в АН СССР. През 1940 г. след арестуването на Вавилов, Лисенко става и директор на Института по генетика към АН СССР. От 1940 г. той е зам. председател на комитета по Сталинските награди, а след това и зам. председател на ВАК. От 1935 г. до 1966 г. той е избиран редовно – 6 пъти за депутат във Върховния Съвет на СССР, от 1937 г. до 1950 г. е зам. председател на Съвета на Съюза във Върховния Съвет на СССР. Ще изброя само някои от многобройните награди на Лисенко – три пъти Сталинска награда – 1941, 1943 и1949 г., Герой на социалистическия труд (1945 г.) и ОСЕМ, забележете, ОСЕМ ордена „Ленин“.
Бързо увеличаващ размаха на своята дейност и използвайки тезиса, че науката може да се движи напред и от простия колхозник, Лисенко привлича към себе си огромен брой полуграмотни хора, нямащи никаква представа от изискванията на изследователската работа. Понятията като строг контрол и чистота на експеримента, достатъчна повторяемост, статистическа достоверност и т. н. били изобщо непознати за Лисенковци. По указание на Лисенко основно условие за получаване на нужните резултати била вярата в тях.
Напълно отпаднала необходимостта от следене на чуждата литература, защото това представлявало „лъженаука“. Между другото Лисенко не е владеел нито един чужд език и изобщо не е четял и следял научната литература. При него функциите на читател е изпълнявал особен теоретично подготвен спец – обществоведът Презент (по-късно академик и дори декан на Биологическия факултет към МГУ), който е снабдявал пророка на Сталинската биология с необходимите цитати.
На този фон непрекъснато нараства, потокът от „научна продукция“ на Лисенко и неговия щаб в научни, научно-популярни, политически, литературни и художествени списания, в централни и периферни вестници, в популярни брошури и монографии, издавани от сериозни издателства и в значими тиражи. Само през 1952 г. Лисенко отпечатва във вестниците повече от 200 статии.
Невероятно, но факт!
Няма да се спирам подробно на жестоката борба на Лисенко за разгромяването и духовното унищожение на неговите противници – истинските учени биолози. По този въпрос може да се говори с часове. Но така или иначе до началото на войната Лисенко не успява да унищожи напълно представителите на класическата биология. Това той постига едва на знаменитата августовска сесия на Всесъюзната селскостопанска академия през 1948 г., за която искам да отделя специално място.
През 1946 г. се появяват немалък брой критически статии, насочени срещу лъженауката на Лисенко. По същото време за завеждащ отдел „наука“ към ЦК на КПСС е назначен синът на А. Жданов, Юрий Жданов, по образование химик-органик. На 10. 04. 1948 г. той публично критикува антинаучните теории на Лисенко и празните обещания за високи добиви в селското стопанство. Заплашен от загуби на позиции по върховете, Лисенко пише лично писмо на Сталин, в отговор на което се свиква тази мрачна августовска сесия.
Сесията се предхожда от една акция, облекчаваща значително Лисенко в постигането на неговите цели. Със заповед на Сталин се отменят изборите на академици в Селскостопанската академия и с неговия подпис се назначават 35 нови академици по списък, съставен от. Лисенко. Сесията започва с доклада на Лисенко „За положението в биологическата наука“, предварително получил високата оценка на Сталин. През следващите дни възторжена оценка е дадена и от трибуната на сесията от 48 „видни“ учени от Лисенковата гвардия. Сесията завършва триумфално на 07. 08. 1948 г. с пълна победа на „Мичуринската биология“.
Същият ден вестник „Правда“ публикува писмо на Ю. Жданов, в което се казва: „Считам за свой дълг да уверя вас, др. Сталин, че винаги съм бил и ще бъда страстен мичуринец. Моите грешки се дължат на неопитност и незрелост.
На дело ще поправя моите грешки!“ Августовската сесия, ознаменувала пълна победа над реакционния „Менделизъм, Вайсманизъм и Морганизъм“, има за резултат масовото закриване на научни направления, институти и лаборатории, поголовното уволнение на почти целия преподавателски кадър в редица университети в цялата страна, за няколко месеца са коригирани всички научно-изследователски планове и програмите за обучение по биология от училищата до ВУЗовете.
От библиотеките са иззети всички книги, учебници и популярни издания по генетика и други раздели на биологията, съдържащи сведения, противоречащи на Лисенковската биология и т. н. и т. н. Парадокси на историята и то не в мрачното безпросветно Средновековие, а във века на науката и техниката, и то само преди 40 години.
По подобен начин протича и разгромяването на другите раздели на биологията. Само главните действуващи лица носят друга имена. В областта на цитологията – това е прочутата Лепешинска с нейната теория за зараждането на клетки от безклетъчна материя, във физиологията – Биков и т. н. Постепенно цялата съветска биология е въведена в руслото на трите основни направления.
Лисенко, Лепешинска и Биков получават диктаторски пълномощия, всеки в своите клонове, обединени в едно „монолитно и най-прогресивно“ учение – съветският мичуринско-Павловски дарвинизъм. Около биолозите се нарояват като мухи на мед и неизчислим брой философи, начело с акад. Митин. Техните функции са от една страна да докажат, че догмите на Лисенко и Лепешинска са творческо въплъщение на идеите на Маркс, Енгелс, Ленин, а от друга се заклеймяват несъгласните като метафизици и идеалисти.
За всичко това не се изискват биологически познания и „философите“ пишат стотици статии и издават чрез обществото за разпространение на политически и научни знания, чиито председател бил Митин, огромен брой брошури, в още по-огромни тиражи. За всички тези парадокси може да се говори още дълго и всичко би звучало още по-жалко и по-абсурдно, особено ако засегнем изявите на Лисенковци в чужбина.
Но да се ограничим до тук!
В заключени искам, обаче, да систематизирам всички загуби за съветската наука, нанесени през този трагичен период, така както ги е представил проф. В. Александров, д-р на биологическите науки, в сп. „Знание – сила“:
„Принудителното внедряване на ненужни и вредни мероприятия и противодействието на ефективните методи нанася огромни материални загуби на селското стопанство. Задържано е развитието и на медицината в редица клонове. Нанесена е вреда на икономиката и на отбранителната способност на страната.
Висококвалифицираните специалисти са заменени повсеместно с „кадри“, подбрани единствено на принципа за беззаветна преданост на канонизираните учени и техните лидери. Тези показатели. са единствените критерии и за израстване по научната стълбичка, при избирането на член-кореспонденти и академици.
Загубено е дълго време и средства за провеждането на безмислени изследвания. Прекратени са дългосрочни програми с огромна фундаментална и практична стойност.
При преподаването на биологическите дисциплини в училищата и вузовете истинските научни постижения се заменят с лъженаучни догми и изкривени факти. Това нанася огромна вреда на следващите поколения съветски биолози.
Съветската наука е опорочена в очите на чуждите учени. Някои учени комунисти в капиталистическите страни напускат партията. Сред тях са и бъдещият Нобелов лауреат, французинът Моно и видният английски генетик Холдайн. Нобеловият лауреат Хенри Дейл се отказва от званието почетен член на АН СССР.“
Най-грозните и най-разрушителните последствия от тези трагични събития, обаче, са свързани с насилието над човешката психика. Несъгласието с общите Лисенковски догми се счита за политическа опозиция. Това несъгласие води минимум до уволнение от работа. Човек, изказал някога писмени или устно идеи, противоречащи на Мичуринската биология е принуждаван насилствено и по най-унизителен за достойнството му начин да се покае и отрече от това, което счита за истина.
Характерът на възмездието зависи в много случаи от местните условия и обкръжаващата среда. В един институт само уволняват, в друг превръщат научния противник във „враг на народа“ и той изчезва безследно. По този начин Лисенковата биология поставя на грандиозни изпитания моралните устои на много хора. За съжаление съвсем не е малък броят на високо образованите хора – академици, член-кореспонденти, доктори на науките и т. н., които се отказват от убежденията си и приемат каноните на лъженауката.
Тези тридесет години са пълни с примери на морално падение компромиси с убеждения и съвест. Възраждането на генетиката започва едва в средата на 60-те години и представлява бавен и много мъчителен процес. Последствията от тази трагедия се чувствуват и днес, и съвсем не е необходимо да се изтъква, че всичко е наред.
Едно е ясно. Тези уроци на миналото не трябва да се забравят. Всеки научен работник трябва да се стреми във всяка постъпка, изява и решение да се ръководи от научните си принципи и съвест, от нормите на научната и човешка етика. Само свободата и демократичната обмяна на мнения и становища, само честната и откровена дискусия, без страх от административни и политически санкции, може да бъде гаранция, че днес или утре няма да се повтори това, което се случи вчера.