25 юли 2019

Address by His All Holiness Ecumenical Patriarch Bartholomew I to the Council of Europe

(First part)
First sitting
Monday 22 January 2007 at 11 30.m.


President of PACE Rene van der Linden and the Ecumenical Patriarch Bartolomew I, signing the Golden book

12. Address by His All Holiness Ecumenical Patriarch Bartholomew I.

THE PRESIDENT. – We now have the honour of hearing an address by His All Holiness Ecumenical Patriarch Bartholomew I, whom I welcome to this house of peace, tolerance and respect, where many bridges between cultures and religions have been built in the past and will be built in the future.
It is a great honour and privilege for me to introduce the Ecumenical Patriarch Bartholomew I, who was elected in October 1991 as the 270th Ecumenical Patriarch of the 2000-year-old Church founded by St Andrew.
According to tradition, the Apostle Andrew preached the Gospel around Asia Minor, the Black Sea, Thrace and Achaia, where he founded the Church on the shores of the Bosphorus in the city known then as Byzantium, later Constantinople and today Istanbul.

The personal experience and theological formation of Patriarch Bartholomew provide him with a unique perspective on ecumenical relations.
His All Holiness has worked tirelessly for reconciliation among Christian Churches and also acquired an international reputation for raising environmental awareness throughout the world; some call him the “Green Patriarch”.
In addition, he has initiated numerous international meetings and conversations with Muslim and Jewish leaders to promote mutual respect and religious tolerance on a global level.
Our Assembly can but only encourage his Holiness in his tireless efforts to promote peace and tolerance and would invite him to contribute to international efforts to find a sustainable solution to the Cyprus issue.
His All Holiness has worked to advance reconciliation with the Roman Catholic Church and the Anglican Communion, as well as other confessions, through theological dialogues and personal encounters with respective leaders in order to address issues of common concern.
The visit to Turkey by His Holiness Pope Benedict XVI and his meeting with All Holiness Ecumenical Patriarch Bartholomew I on that occasion was a historical event. It marked a clear signal for reconciliation and dialogue between the different religions, cultures and civilisations.
As a genuinely pan-European body, the Parliamentary Assembly of the Council of Europe is a natural forum for intercultural and inter-religious dialogue. It provides us with the opportunity to reflect and build on a continuous dialogue to learn and appreciate the diverse cultures and religions around us. Our parliamentarians come from a wide range of societies and cultures and represent believers of all the major world religions.

The Assembly initiated, and has made it a priority to promote, intercultural and inter-religious dialogue.
Your All Holiness, your intervention today is a contribution to our ongoing effort to build on dialogue and understanding. Patriarch Bartholomew, you have the floor.


  – Your Excellency, Mr van den Linden, President of the Parliamentary Assembly of the Council of Europe,
honourable and distinguished members of this Assembly, we convey to you greetings of love and honour from the Church of Constantinople, based for centuries in what is today Istanbul.

We extend to all of you with sincere joy blessings and warmest wishes for personal and collective happiness and longevity. I also wish you a very happy new year.
Furthermore we would like to express our great gratitude for the honour of our invitation to demonstrate our concerns and thoughts on this timely and extremely interesting topic; namely the necessity and goals of inter-religious dialogue.
We are well aware of, and we commend, your zeal for human rights and the mutual acceptance of cultures, and for the peaceful co-operation of peoples. We are fully aware that you know more than what we are about to tell you.
I wish to state as loudly and clearly as I can that, as the first Bishop of the Orthodox Church, I congratulate your work and principles.

 We work with our limited powers to promote respect for human rights on a universal level, especially where religious traditions oppose one another on this issue.
It is a great honour to address the continent’s oldest political organisation here in the historical city of Strasbourg. The aims of the Council, according to its regulations, include achieving a greater unity between its members, defending human rights and the rule of law and promoting an awareness of a European identity based on shared values while cutting across different culture.
We are addressing this plenary session in that light, because our missions have many common goals. We stand in front of you as representatives of an ancient European institution, which has existed for almost seventeen centuries – it may be the second oldest institution in Europe.

Those of us who serve this institution would be very unhappy if our role were only equivalent to that of a museum guard. We strongly believe that the value of your welcome today has its roots not only in the recognition and appreciation of the history of the Patriarchate of Constantinople and New Rome, but your interest in the living tradition of the ecumenicity of its message. In other words, the value of your welcome has its roots in your interest in the active proposition of life, which this institution expresses in our times.

 The range of that proposition is ecumenical – it is international and universal, and it has always been valid throughout the centuries.
Dear friends, the eastern Roman empire – the so-called Byzantine empire – in which the institution of the Ecumenical Patriarchate developed was a totally different political system from the modern national or civic state. It was multinational and multiracial, and it aspired to ensure the peaceful coexistence of peoples and traditions – the so-called Pax Romana, which later developed into Pax Christiana following the predominance of Christianity.
The deeply experienced Christian faith, the Roman system, which was subject to constant development due to the Christian influence, and the widespread practise of Greek education were the basic elements of Byzantine civilisation. Those unifying elements did not nullify the particularities and individuality of cultural traditions.
 For example, there was no attempt to assimilate or Hellenise the Christianised peoples.

On the contrary, they were given the opportunity to develop their national and cultural identities, which is demonstrated by the example of the Cyrillic alphabet in the Slavic world. There are many other such examples.

The Patriarchate of Constantinople and New Rome was given the title “Ecumenical” in the fifth century by a decision of the fourth Ecumenical Council in 451 in Chalcedon.

It was given in the sixth century the right to have under its authority all territory outside the boundaries of the Byzantine empire that was not under the jurisdiction of any other Patriarchate.

That increased the communication of the Patriarchate with a multitude of peoples and traditions, both within and outside the legal boundaries of the empire, in such a way that dialogue between peoples of different religions – Muslim, Christian and heterodox – became an integral part of its existence. For the Ecumenical Patriarchate, dialogue is neither unprecedented nor modern, because it has been practised for millennia as a way of life.
After the schism between the eastern and western Churches in 1054, the Patriarchate became the mouthpiece for all Orthodox Christians. It is with that in mind that the Patriarchate holds discussions with the Churches that came about after the schism and the Reformation, with a sense of responsibility for the service of the truth and the restoration of unity to all Christians.
Since 1453, following the succession of the Byzantine empire by the Ottoman empire, the Ecumenical Patriarchate became the representative to the Sultan of all Orthodox Christians who lived within the boundaries of the new empire. The Ecumenical Patriarchate was in a constant dialogue with the Muslim world, although it was not always conducted on an equal basis. For nearly six centuries, the Ecumenical Patriarchate has lived with Muslims and discussed various matters in order to achieve various goals. As we say in Turkey, we have not only an academic dialogue with our Muslim brothers, but a dialogue based on living together side by side.
Furthermore, in the past few decades, a particular effort has been made to develop inter-religious dialogues, especially among the three great monotheistic religions. Many academic consultations have taken place between leading representatives of the three monotheistic religions either on our initiative or with our participation.

Many important and interesting decisions have been made, and many important declarations have been signed. Moreover, with the purpose of promoting the opportunity to know each other better and to cultivate friendship, and, having been officially invited, we have visited many countries with Muslim populations.

 The necessity and usefulness of inter-religious dialogues has become a property of humanity. It is well known that the inhabitants of our planet confess many religions and that on many occasions a variety of tendencies and denominations have developed within each religion, often even with contradictory beliefs. It is also known from history that many times in the past – on certain occasions, even in our time – religious reasons were put forth to urge individuals, or even entire peoples, to warfare or to vivify the militancy of those involved.

 There are even some analysts of the future of humanity who consider a bloody clash of religions and of religious populations to be inevitable. There are even some who believe that God is in need of their power to enforce His will on the world.
However, we, the people of the so-called western civilisation, have been convinced that pure religious faith in itself does not find any pleasure in engaging its followers in warfare and conflicts with the faithful of other religions, for the truth does not walk along with militant power, or numerical power, or any other superiority for that matter.

The conviction that the divine truth and gratification is witnessed by the event of victory in war has been abandoned today as inaccurate. The truth is known through the word – logos – and the personal experience of it in a pure and selfless heart. According to the Prophet Elijah, the Lord reveals himself in a light murmuring sound, and not in earthquakes and fire.

Therefore, if we desire to move forward the knowledge of truth, which liberates the person from the chains of prejudices and of every kind of deception, we ought to use the God-given present of the word – logos – with a pure and selfless intention.

The word, as an expression and as a justification of our convictions, when exchanged with those with whom we speak, becomes a dialogue – and it is absolutely necessary, for it marks the very existence of a human being as a personal being.

There are many creatures in nature that have been endowed with the ability to receive messages from their environment, and to react with those messages, but it is only the human being, of all the earthly creatures, that can converse with words with his or her fellow beings.
Dialogue is not necessary first and foremost because of all the benefits and advantages that can possibly derive from it, but because of the fact that it is inherent in the nature of the human person. The truth of this is such that the person who denies participating in a dialogue denies indirectly this very human quality.

 Indeed, not only does one deny this human quality to those whom he or she does not accept in dialogue, but one also abolishes self-evidently one’s very own human quality, for by not showing any respect to the person and the dignity of the other, one acts as if he or she lacks the most principal human trait, which is the respect of a human person, both in one’s self, as well as in any other being. In Christian teaching, as it has been expressed by a contemporary experienced person, God engraved the human being with His mark, namely the deep, embossed and unchangeable creative seal, and He does not revoke it. The seal of God is the freedom of the human being.

The fact that those culturally more advanced than the ancient peoples established the dialogue of the judges, and of those who were judged, or those who were in litigation, as a necessary precondition of the validity and legitimacy of the judicial verdict, is very relevant. These fundamental principles of a fair trial continue to apply even for our contemporary world.

 The person who will judge a trial must listen to both sides who are involved in the litigation, as well as to the plea of the defendant, all of which are based on the principle of dialogue. They constitute, together with the resultant supreme rule of dialogue, the sublime expression of respect for the human person. In his message for 1 January of this year – on the occasion of the day of peace – Pope Benedict XVI referred to this very point. It is this respect of the human person that constitutes the fundamental criterion of the level of spiritual growth of everyone and comprises simultaneously the fundamental rule and unshakable pedestal of human rights.

According to our predecessor – St John Chrysostom, Archbishop of Constantinople – the Sublime of all human beings, God, is in constant dialogue with us human beings – a token of the utmost honour with which humanity is engulfed. God does not refuse dialogue, even to those who honestly deny His existence. But He cannot enter into dialogue with those who are furtive, surreptitious, perverse, and not pure in their hearts, for dialogue presupposes honesty and becomes objectively impossible when there is deceitfulness, secrecy or any other kind of reckoning.

It is well known that nowadays the dynamics of our world are a mixture of contests of power and every kind of dialogue. Many try to enforce their opinions and convictions on to others through various types of power, whether cultural, moral, economic, terrorist or even martial. At the same time, many other people discuss innumerable issues, trying to convince their counterparts of the validity and accuracy of their positions.

 Out of these two kinds of dialogue, the one that is in harmony with respect of the human person, and with human rights, is the right one, for it rejects inhumane and violent enforcement.

Inter-religious dialogue in the context of religion is one of the most difficult dialogues, for the so-called religions of revelation accept the fact that they express the divine truth through the revelation of God Himself. Nevertheless, the existing dispersion of the religious groups and the opposing convictions that they confess prove that some of them are wrong by default, for one rules out the other, and of course it is neither possible nor thinkable that God can be controversial to Himself.
Therefore, it must be unquestionably accepted that one of the self-excluded teachings derives not from God, but from people and from their misinterpretation of the divine revelation. So, there is a broad area for questioning among people on what the truth can be whenever something that is offered as the truth excludes itself.
Calm and dispassionate discussion and sincere dialogue can detect the differences and trace down the human interventions that alter the divine truth and lead to the support of teachings that, while claiming to express the divine truth, refute one another – which is impossible.

Of course, we do not consider the relinquishment of the religious convictions of each person the goal of inter-religious dialogue, nor do we consider it an easy task, especially in times such as ours, when our planet is facing many war fronts. That is because, nowadays, on many occasions, people use their religious differences or their religious convictions as an element of their particularity and individuality. That particularity they consider the cornerstone of their national hypostasis or of what constitutes them as different.

So, to the extent to which the national consciousness and hypostasis are inevitable elements of the particularity and individuality of peoples and of nations, people will legitimately defend their indefeasible right to define themselves by their religion, although in our minds subjecting religion to the service of national purposes is not a correct thing to do.
In any case, we will have for many centuries to come many religions and even more religious convictions that will deviate among those on our planet. That fact, in view of economic and information globalisation, brings the faithful of the various religions into frequent communication and renders their unofficial dialogue an everyday phenomenon. Even the official dialogue among religious leaderships is being promoted in a sense, as religious leaders cannot ignore reality, nor can they confine themselves in selfish isolation.
The religions that consider themselves possessors and carriers of the divine truth feel that it is their obligation to spread their faith, and by definition they cannot isolate themselves.

The existing predicaments in relation to the realisation of inter-religious dialogue on a theological level do not hinder. On the contrary, they promote the opportunity for the mutual acquaintance of persons and ideas, the cultivation of religious tolerance and co-existence, and the elimination of fanaticism and other fixed prejudices. These goals are of great importance, for they serve peace, which is the cornerstone of every cultural progress.

In particular, it has been observed that there exists a shortage of religious education, especially as far as the religions that are not predominant in a given country are concerned. That shortage has been observed even among those who hold a higher education. That results in the easy circulation of a variety of deceptive perceptions and prejudices, which obstruct the peaceful co-operation of the people.

 Through systematic dialogues, it is possible gradually to improve the mutual understanding and awareness of the religious parameters of all peoples and civilisations in such a way that long-lasting prejudices will be put aside.
We must not overlook the fact that, for many people and civilisations, religious faith and the religious element at large play an important role in private, social and national life – a role much more important than the one that they play in the societies of contemporary western civilisation.
Of course, we do not expect only a single-sided improvement of the perceptions of the Christian world for the non-Christian. We also expect a proportionate improvement of the perceptions of the non-Christian world for Christianity. Unfortunately, numerous unChristian actions and behaviours of Christian peoples have created the widespread impression that those actions and behaviours are sanctioned by Christianity. Respectively, the actions of followers of other religions are credited many times to their religions, which remain unconcerned. It is therefore necessary to clarify the context of each religion, cleared from selfish targets of the faithful – the individuals – and to charge with the responsibilities the faithful in question, not their religion itself.

That separation of responsibilities, which is one of the goals of inter-religions dialogue, protects people from phobias that reach out from the past and obstruct today’s peaceful and well-meant co-operation.
Another important goal of inter-religious dialogue is the approach on the views on the extremely important issue of human rights. It is a known fact that western civilisation, under the influence of the evangelical principles of the equality of human beings, freedom of consciousness and existence, protection of the weak, justice and love, and many more – but also under the influence of the ideas of humanism – has, especially since the Enlightenment, raised gradually the institution of human rights to a high level.

That is contrary to other civilisations, some of which either occupy themselves very little with human rights or even have legislation that discriminates against certain categories of people, such as minorities, women, children, slaves and so on. Those civilisations have even developed metaphysical teachings through which the existing situation is interpreted as being in agreement with the heavenly mandated order on human issues. As is realised, such perceptions, which legalise the violation of fundamental human rights with a moral investment of religious and metaphysical beliefs, cannot be easily abandoned in some societies.
If, however, we desire to include in our declarations the improvement of living standards for all people, we ought to include and appoint those issues as an object in the agenda of our inter-religious dialogues.
We believe that the moral force of respect for the human person – despite gender, age, race or religion, as well as economic, educational or other status – is so great that it will overcome and overrule the long-lasting spiritual infirmities that allow those in power to ignore, or even worse legally violate, human rights. A serious effort is needed to allow the discussion of these issues on behalf of those who have not respected human rights so far. Nevertheless, it is very promising that in every society there are always progressive minds that realise the importance of human rights and work hard for their wider acceptance and social usefulness, even in civilisations that are not familiar with the concept.

At this point, we must mention that the Ecumenical Patriarchate and the surrounding Greek Orthodox minority in Turkey feel that they still do not enjoy full rights; for example, in the refusal to acknowledge and recognise the legal status of the Patriarchate, in the prohibition of the operation of the theological school of Chalki to train the young generation of our theologians and clergymen, in property issues and so on.

We recognise with great satisfaction, however, that many reforms have been made and some remarkable steps taken in the accession of internal law towards the European standard. We have always supported the European perspective of our country, Turkey, in anticipation of the remaining steps to be taken according to the standards of the European Union.
That which is accomplished fluently through inter-religious dialogues is the cultivation of a spirit of tolerance, reconciliation and peaceful co-existence of the faithful of the various religions, free from fanaticism and phobias. Contrary to political positions that often foster the spirit of conflict and confrontation, catching within it both victims and victimisers, we try to sow the spirit of equal rights and responsibilities for all and for the peaceful co-operation, independently of their religion. For only through the opening of hearts and minds and the acceptance of difference as having value equal to our own is it possible to build peace in this world.
No less important is one further accomplishment and goal of inter-religious dialogues: the enrichment of the mind and perception of each faithful by considering things through the religion of another. That enrichment releases us from partiality; it allows us to have a higher and wider understanding of beliefs; it fortifies the intellect, and very often it leads us to a deeper experience of the truth and to a very advanced level of our growth in the presence of the divine revelation. For example, love as a selfless feeling and experience of sacrifice towards the loved one is an utmost challenge of conscience, but it is not required by all simultaneously, for the obduracy of many is not yet ready to accept such a high and self-sacrificial demand.
However, this love, which in the beginning was achieved only by a few, has reached the point of being the motivation for the actions and programmes of institutions, such as the Council of Europe, in their efforts for the relief of poverty and of those afflicted by natural disasters, in the acknowledgment and protection of human rights at large and in religious freedom and many more actions that would have been considered impossible and utopian a few centuries, or even a few years, ago.
We can find grounds for doing good in many religions if we are willing to do so. A common search of these grounds in dialogue will prove to be very fruitful. The religious sources allow many interpretations and approaches. It is in our hands to choose every time the most appropriate, the most peaceful, those which respect the human being the most, and those which increase peace, solidarity, altruism and love. We are obliged to ascend the degrees of the scale of good, not to do descend them. Let us work, all of us, dear friends, for the ascension to the next degree for the benefit of all.
As the First Bishop of the Orthodox Church, we are obliged to serve the human, caring and peaceful character of the Christian gospel. It is with the courage of that service that we dare to address a heartfelt plea to the Parliamentary Assembly of the Council of Europe, namely to persons such as yourselves who are responsible for exerting the decisive role of European societies for world order and peace.
Exert, dear friends, your influence and your political art and science to restore the freedom of life and expression of the religious traditions in our world today, so that citizens of contemporary states will not be persecuted, will not be put aside and marginalised, and will not forfeit their churches and properties just because of their different religious convictions.
We are certain that the Council of Europe is interested not only in the various advantages of the European countries, but in the preservation and promotion of the accomplishments of the civilisation which constitute the very identity of Europe. Religious freedom and human rights in general are such accomplishments.

Each and every confinement of religious freedom and human rights mutilates human civilisation. It is a sign of regression and interception of human hope. We have the certain hope that things will improve through the contribution of all of you, our beloved and honourable members of the Council of Europe. And “hope will not let us down”, as St Paul states.
We thank you from the bottom of our heart for your love and your patience in listening to the sounds of our heart. We wish you health and every success in this new year for the benefit of Europe and all humanity. We thank you for this great honour.

THE PRESIDENT. – Thank you, Your All Holiness Ecumenical Patriarch Bartholomew I.
The acknowledgement of your impressive speech shows how much we have appreciated your contribution to the work of the Council of Europe. You are a source of inspiration for us all. I hope that we can contribute together to eradicating poverty, ensuring that no people are excluded – the fight against exclusion – and promoting human dignity.

Taking into account our different responsibilities, it is important that we continue this dialogue in the future.

13. Date, time and orders of the day of the next sitting

THE PRESIDENT. – I propose that the Assembly hold its next public sitting this afternoon at 3 p.m. with the orders of the day which were approved this morning.
Are there any objections? That is not the case.
The orders of the day of the next sitting are therefore agreed.
The sitting is adjourned.
(The sitting was closed at 1.20 p.m.)

Превод :

Обръщение на Негово Всесветейшество Вселенския патриарх Вартоломей І пред Парламентарната асамблея на Съвета на Европа 
Ваше Превъзходителство господин Рене Ван дер Линден,
Президент на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа,

Ваши Превъзходителства, достопочитаеми членове на
настоящата Асамблея на Съвета,

Скъпи приятели,
  Константинополската Църква, която от векове има за свой център града, носещ днес името Истанбул, ви изпраща своите радушни приветствия и благопожелания. С голяма радост ние ви предаваме всички благословения и сърдечни пожелания за лично и за общо щастие и дълъг живот.
Освен това бихме искали да изразим нашата благодарност за тази почетна покана да представим на вашето внимание лично пред вас нашето гледище и позиция по отношение на тази така актуална и изключително интересна тема, а именно “Потребността от междурелигиозен диалог и неговите цели”.

Ние оценяваме и приветстваме вашата ревност да защитавате човешките права, сближаването между културите и толерантността помежду им, мира и сътрудничеството между народите, и знаем, че няма да добавим нищо ново към натрупания от вас опит и информация. Нашата решимост да се обърнем към вас се крепи на факта, че искаме ясно и недвусмислено да заявим, че в качеството ни на Пръв епископ на Православната Църква ние подкрепяме вашата работа и вашите принципи. Макар и с по-ограничени възможности, ние се трудим уважението към човешките права да бъде водещ принцип в целия свят, особено що се касае до религиозните традиции, които имат противоречия помежду си по този проблем.

Голяма чест е за нас действително, че можем да представим обръщението си пред най-старата политическа организация на континента, тук, в историческия град Страсбург.

 Според Устава на Съвета, една от главните цели е задълбочаването на единството между нейните членове, защитата на човешките права и на законовите принципи, формирането на европейска идентичност на основата на общи ценности независимо от съществуващите различия между отделните култури. Именно предвид това ние се обръщаме към днешната пленарна сесия, защото в нашата мисия са заложени много общи цели. Ние сме тук от позицията ни на древна европейска институция, която има седемнадесетвековна история и която на практика е втората най-стара институция в Европа. За нас, служителите на тази институция, ще бъде голяма болка, ако в нашето служение ние биваме зачитани единствено като музейни пазители на една антика.

Искрено се надяваме, че вашата днешна покана към нас, в ролята ни на представител на гореспоменатата Институция, е израз не само на почитта и уважението към историческото достойнство на Патриаршията на Константинопол и Нови Рим, но се явява преди всичко интерес посланието на живата традиция да има общочовешко значение.
С други думи, вашата покана е израз на проявявания от вас интерес към живото свидетелство и принципи на живот, на които тази Институция дава глас и до наши дни. Тези принципи се явяват вселенски по своя характер, т.е. интернационални и универсални.

Както знаете, Източната римска империя, или т.нар. Византийска империя, в която се ражда и развива институцията на Вселенската патриаршия, е била политическа система, съвършено различна от това, което представлява съвременната национална или гражданска държава. Тя е била един мултинационален и мултирасов политически модел, заложил като своя цел постигането на мирно съвместно съществуване между различните народи и традиции, известно като pax romana, а впоследствие – след утвърждаването на християнската религия – като pax Christiana.

Двигателните сили, заложени в основата на византийската цивилизация, са били дълбоките корени на християнската вяра, непрекъснато усъвършенстваният под влияние на християнските принципи римски закон и широкото разпространение на гръцкото образование. Гореизброените обединителни фактори по никакъв начин не са обезличавали спецификата и индивидуалните особености на отделните културни традиции.

 Доказателство за уважението към техните характерни различия се явява фактът, че никога не е правен опит за национална асимилация или елинизация на християнизираните народи. Тъкмо обратното, те са се радвали на възможността да развиват своите отличителни характеристики, и доказателство за това е предоставената на славянския свят възможност да ползват своя собствена писменост, както и ред други подобни доказателства.

През 451 г. Патриаршията на Константинопол и Нови Рим, добила статут на Вселенска патриаршия, а през VІ в. получава правото да упражнява своята власт над всички земи извън границата на Византийската империя, които не са под юрисдикцията на друга патриаршия. Този факт разширява рамките на общуване и умножава връзките на Патриаршията с редица народи и традиции, намиращи се не само в границите на Империята, но и извън тях, вследствие на което нейният диалог и с народите от други религии, и с неортодоксалните християни, се превърнал в неделима част от нейното съществуване.

Ето защо за Вселенската патриаршия диалогът не се явява нито нещо ново, нито някаква съвременна инициатива, а жив опит и хилядолетна практика.

След налагането на схизмата между Източната и Западната Църква през 1054 г., Вселенската патриаршия става главен радетел и изразител на идеята за единството и обединяването на всички православни по света. Именно от позицията на тази своя благонамереност Вселенската патриаршия води разговори с църквите, възникнали след схизмата и реформацията, изпълнявайки своята отговорност да служи на истината и да възстанови първоначалното единство между всички християни.

След 1453 г., когато на мястото на Византийската империя застава Отоманската империя, Вселенската патриаршия поема функцията да представлява пред султана всички православни християни, живеещи в границите на новата империя. Това показва, че Вселенската патриаршия е имала постоянен диалог с мюсюлманския свят, макар и не на равноправни основи. Вече шест века Вселенската патриаршия води своя живот в средата на мюсюлмани и дискутира с тях по различни теми и поставени цели. В Турция ние обичаме да казваме, че с нашите мюсюлмански братя ние водим не само теоретичен диалог, но и диалога на практиката да живеем редом един до друг.

Освен това през последните няколко десетилетия ние вложихме големи усилия за укрепването на междурелигиозния диалог, особено що се касае до трите монотеистични религии. Бяха проведени, по наша инициатива или с наше участие, множество академични срещи между най-изтъкнатите представители на тези три религии; бяха взети многобройни съществени по своя характер и интересни решения, подписани бяха различни важни декларации.

 Нещо повече, разполагайки с официална покана, ние се възползвахме от възможността да посетим лично много държави от мюсюлманския свят с цел да задълбочим взаимното си опознаване и да развием приятелски отношения помежду си.
Потребността и ползата от междурелигиозен диалог вече е неотменим атрибут на човечеството.

Известно е, че жителите на нашата планета имат много вероизповедания и че в много случаи вътре в една и съща религия възникват и се развиват различни тенденции и деноминации, нерядко с противоположни идеи.

Историята ни е показала, че много пъти в миналото, а понякога и в наши дни, религиите са били използвани да насъскват хора и цели народи към вражди и войни, та дори и да разпалват ожесточението у тези, които участват в тях. Срещат се пророци на бъдещето, които твърдят, че кървавият сблъсък между религиите и изповядващите ги народи е неизбежен. Има даже и такива, които вярват, че тяхната власт е потребна на Бога, за да наложи волята Си над света.

Ние обаче, хората, които сме определяни като членове на Западната цивилизация, сме абсолютно убедени, че по самото си естество истинската вяра не черпи сили от изострянето на агресивността у нейните последователи срещу членовете на други религии, защото истината е чужда на насилието, на численото превъзходство и изобщо на всякакъв вид хегемония.

 Убеждението, че божествената Истина и благодат се откриват в триумфа на военната победа, днес се приема за нелепо. Истината се открива чрез словото и живота на чистата и добродетелна душа. Според думите на св. пророк Илия, Господ явява Себе Си не като грохот и огнени пламъци, а като тих вятър.

И затова, ако желаем да стигнем до познание на истината, която освобождава човека от тежестта на заблудите и предубежденията, ние трябва да използваме благодатния дар на словото в чистота и добродетелност.

Със словото ние изразяваме и аргументираме своите убеждения, а когато разменим слово със събеседник, то се превръща в диалог. И това е задължителен елемент от живота на човека, защото е емблемата на неговия личностен образ.

 В природата има много създания, които са дарени със способността да приемат посланията на средата и да реагират на тях, но на цялата планета единствен човекът притежава способността да води словесни разговори със своите ближни.

Но не заради евентуалните облаги и придобивки е потребен диалогът, а защото той е заложен в самото естество на човешката личност. Това ще рече, че когато отрича диалога, човек всъщност отрича същностното си естество.

На практика такъв човек пренебрегва не само личността на този, с когото не желае да води диалог – той несъмнено пренебрегва и собствената си личностна природа, защото с липсата си на респект към личността и достойнството на другия той открива себе си като лишен от най-отличителното човешко качество, а именно – уважението към личността, т.е. и към собствената личност, и към личността на другите.

Ще използвам думите на един наш съвременник, който казва, че според християнската представа Бог е положил върху човека Своя печат, и това е печат дълбок, видим и безкрайно плодоносен, но също и печат неотменим. Този Божий печат е свободата на човешката личност.

Много показателен в случая е и фактът, че за разлика от древните народи, тези, които са достигнали по-висша степен на култура, са въвели диалога – диалога на съдиите с подсъдимите, или следствените – като задължително условие за признаването и легитимността на дадена присъда. Тези фундаментални принципи за справедлив съд са валидни и в съвременния свят.

 Човек, който гледа дело, е длъжен да изслушва и двете страни в съдебния процес, както и защитната реч на обвиняемия, а във всичко това са заложени принципите на диалога.

Паралелно с произхождащите върховни правила на диалога, те представляват висш израз на респект към човешката личност. В последното си новогодишно послание папа Бенедикт ХVІ също обърна внимание на този въпрос. Уважението се явява основен критерий за духовния ръст на всеки човек и редом с това – неотменим закон и непоклатим стожер на човешките права.

Според един от нашите предци, св. Йоан Златоуст, Всевишната Личност, Бога, е в постоянен диалог на общуване с нас, белег на върховно достойнство, с което е облагодетелстван човекът. Бог не отхвърля диалога дори и с тези, които открито отричат Неговото съществуване. Но Той не може да осъществи диалог с лукавите, суеверните, извратените и неблагочестивите. Защото за диалог е нужна почтеност, а когато съществува лицемерие, подмолност и всякакъв друг род лукавство, той става практически неосъществим.

За никого не е тайна, че динамиката на съвременния свят включва смесица от борби за надмощие и всевъзможни форми на диалог. Мнозина опитват да налагат своите позиции и убеждения на други чрез различни средства за надмощие, било то културни, духовни, икономически средства или със средствата на тероризма и дори на военната мощ. Редом с това други хора дискутират множество проблеми със стремеж да убедят своите опоненти в абсолютната правота на собствените си позиции. Но във всички случаи единствено средствата на диалога съдържат респект към човешката личност и към човешките права, защото не позволяват античовешки крайности и насилие.

Най-трудният диалог е междурелигиозният диалог в контекста на религията, защото вероизповеданията, известни като религии на Откровението, поддържат идеята, че Сам Бог им е открил божествената истина, която те проповядват.

И все пак голямото намножаване на религиозни групи в наше време и противоположните идеи, които те изповядват, се явява доказателство за неверността на част от тях, щом като на практика взаимно се изключват, а да смятаме, че Бог противоречи на Себе Си е крайно нелепо и абсурдно.

Следователно, вън от съмнение е, че някое от тези учения се явява изключваща себе си категория, което ще рече, че то не е от Бога, а от хората и от техните грешни съждения за Божественото Откровение.

Широко поле за размисъл открива пред хората въпросът каква трябва да е истината, щом това, което се предлага за истина, носи белега на самоизобличението. Чрез средствата на сдържания и обективен диспут и чрез открития диалог могат да бъдат посочени несъответствията и човешките притурки, които изопачават Божествената истина и привличат към учения, претендиращи, че проповядват истината, при все че в действителност се явяват опровержения едно на друго, а това е абсолютно неправдоподобно.

Далеч сме от мисълта, че целта на междурелигиозния диалог е да бъдат отделени хората от личните им религиозни убеждения; нито пък се заблуждаваме, че става дума за лесна задача, още повече в наши дни, когато сме свидетели на многобройни въоръжени конфликти по цялата планета. А това е следствие от факта, че много често хората приемат религиозните си различия и религиозните си убеждения като част от своята личностна индивидуалност, на базата на която се градят представите им за национална идентичност и самобитност.

Това означава, че щом националното самосъзнание и идентичност са неделима част от личностната индивидуалност, хората съвсем естествено ще защитават неотменното си право да формират своите религиозни убеждения по собствен избор, макар че по наше мнение подчиняването на религията в услуга на национални цели е неприемливо.

Няма съмнение, че религиозните течения на нашата планета ще продължават да увеличават своя брой и своите убеждения векове напред. В контекста на икономическата и информационна глобализация този факт подпомага общуването между хората от различни религии и това прави личния диалог между тях естествена част от ежедневието. Наблюдава се нарастваща активност и в официалния диалог, защото религиозните водачи нямат право да пренебрегват реалността и да заемат удобна дистанция.

Дистанцирането е недопустимо за религиите, които се приемат за носители и проповедници на божествената истина, защото разпространяването на вярата се явява техен дълг.

Традиционните притеснения във връзка с идеята за организиране на междурелигиозен диалог на богословско ниво са не препятствие, а стимул да бъде използвана възможността за взаимното опознаване и духовното сближаване, за култивиране на религиозна търпимост в нашето съвместно съществуване, за унищожаването на фанатизма и на други закостенели предразсъдъци. Това са изключително важни цели, защото те укрепват мира, а той е заложен в основата на целия духовен прогрес.

Тук трябва да посочим, че според текущите наблюдения съществува недостиг от религиозна просвета, и то най-вече по отношение религиите от малцинствен характер. Ниска религиозна култура се забелязва и у образованите хора. Това води до безпрепятствено умножаване на предразсъдъци и лъжливи представи, което пък е пречка за мирното съвместно съществуване. Възможно е чрез систематични форми на диалог да се повиши общата информация и конкретните познания на хората за цялостния религиозен облик на човешката култура и по такъв начин да се унищожат дълго насаждани предразсъдъци.

Не бива да пренебрегваме факта, че за много народи и култури вярата и религиозната практика заемат важно място в личния, социалния и националния бит и там на религията се отдава много по-голямо значение, отколкото е при хората от съвременните западни общества.

В случая не става дума само за необходимостта християните да обогатят познанията си за другите религии, но и за това, че членовете на нехристиянския свят също трябва да повишат своята култура по отношение на християнството.

 Срещат се хора с християнски корен, които, за съжаление, демонстрират нехристиянски тип поведение и начин на живот, което много често създава представата, че подобен род поведение е нещо приемливо за християнството. По същия начин действията на хора от други религиозни общности обикновено се приписват като недостатъци на религията, тъй като тя остава безучастна.

 Ето защо е задължително всяка религия да бъде представена в по-ясен и обективен контекст, без да се допуска целенасочена намеса от страна на нейните последователи, за да носи вина не религията, а конкретните извършители, нейни носители.

Това разграничаване на вината е една от целите на междурелигиозния диалог и то ще ограничи фобиите от миналото, защото те се явяват препятствие пред мирното и добронамерено сътрудничество.
Друга важна цел на междурелигиозния диалог е подходът и позициите по отношение на изключително важния въпрос за човешките права.

Известно е, че в западните общества след епохата на Просвещението схемата за защита на човешките права е била трайно поддържана, достигайки висока степен на развитие благодарение на евангелските закони за равенство на всички хора, свобода на личния избор, закрилата на немощните, справедливост, любов и още много други, а също така и благодарение идеите на хуманизма.

 Напълно противоположна е ситуацията в други култури, където човешките права или не са обект на внимание, или дори са обект на потъпкване чрез узаконени форми на дискриминация, особено спрямо отделни категории хора като малцинства, жени, деца, роби и др.

Те дори са развили метафизични учения, които лансират идеята, че съществуващото положение е в съответствие със законите на божествения ред! Това показва, че ще бъде изключително трудно преодоляването на идеи, които легализират потъпкването на основните човешки права, влагайки религиозни и духовни убеждения като тяхна морална подплата.

Но щом имаме желание да повишим стандарта на живот на всички тези народи, за които говорим, ние сме длъжни да включим тези проблеми в темите за разглеждане от дневния ред на междурелигиозния диалог.
Убедени сме, че независимо от пола, възрастта, расата, религията, уважението към човешките права има огромна морална власт и тя ще надмогне и победи трайни духовни слабости, които дават възможност на лидерите във властта не само да пренебрегват, но и нещо по-страшно – да легализират насилието над човешките права.

Изключително тежка ще бъде задачата да поемем дискутирането на тези проблеми от името на тези, които не зачитат човешките права.
Въпреки това трябва да ни окуражава фактът, че всяко общество има своите напредничави умове, които ценят човешките права и се борят за по-широка подкрепа за успеха на тяхната социална кауза, а това важи дори за общества, чужди на подобни ценности и понятия.

Тук трябва да отбележим, че Вселенската патриаршия и свързаното с нея гръцко православно малцинство в Турция все още не се радват на абсолютно пълноправие, като се има предвид нежеланието да бъде приет и признат законовият статут на Вселенската патриаршия, както и закриването на богословското училище в Халки, имотните въпроси и множество други проблеми. Трябва да признаем обаче, че бяха направени редица реформи и изключително важни промени на вътрешния закон в съответствие с европейския стандарт. Ето защо ние твърдо подкрепяме европейската перспектива на Турция и очакваме тя да измине останалия път съобразно с изискванията на Европейския съюз.

Силата на междурелигиозните диалози е в гладкото посяване на дух на толерантност, разбирателство и мирни взаимоотношения между представителите на различни религии, далеч от фобии и фанатизъм. За разлика от политическите дискусии, които често пъти насаждат дух на конфликти и конфронтация сред жертвите и преследвачите, ние активно се стремим да посяваме дух на равноправие и отговорност за всички и за тяхното мирно сътрудничество независимо от религиозната им принадлежност.

 Защото мирът в света ще бъде възможен само ако отворим сърцата и душите си и приемем различията на другия като свои.
Изключително важна е и една друга задача и цел на междурелигиозния диалог. Това е идейното обогатяване на душата през призмата на други религии. Това ще ни освободи от предубежденията и ще ни даде по-дълбока и по-просторна представа за религиозните вярвания; то също така разширява интелекта, укрепва опита ни в истината и води до висши форми на духовно израстване в контекста редом с факта на божественото Откровение.

Любовта, например, като чувство на себеотдаване и готовност за саможертва е едно от великите предизвикателства на съзнанието, но тя не е била изискване за всички едновременно, защото за много хора коравосърдечието било пречка да приемат този закон на висшата саможертва.

Но любовта, непостижима за мнозина в самото начало, днес се е превърнала в движеща сила за инициативи, програми и институции, пример за което е Съветът на Европа, в активен стимул за борба с бедността, за подкрепа на пострадалите от природни бедствия, за утвърждаване и защита на човешките права по света, за свобода на религиите и за ред други дейности, които биха били пълна утопия само допреди няколко века или дори няколко години.

Стига да имаме желание, можем да открием идеите за добродетелността в много религии. Едно съвместно изследване на тази база чрез средствата на диалога ще даде добри плодове. Религиозните текстове дават възможност да бъдат представяни и тълкувани по многобройни начини. На нас ни се дава изборът да се спираме на най-верните, най-добронамерените, най-хуманните, на всички тези, които могат да служат за укрепването на мира, солидарността, алтруизма, любовта. Наш дълг е да се възкачваме все по-нагоре по стъпалата на доброто и никога да не се връщаме надолу. Нека за благото на всички ни да се трудим за следващата крачка нагоре.

Като Пръв епископ на Православната Църква сме длъжни да служим на човешката любов и мира според принципите на Христовото евангелие. Именно това служение ни дава силата да отправим това сърдечно обръщение към Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, към хората, на които е дадено да представляват водещата роля на европейските общества за опазването на световния ред и мир:

Скъпи приятели, използвайте вашата власт, вашите политически знания и опитност, за да възродите в съвременния свят свободата на религиозните вероизповедания. За да не се налага жители на модерни държави да бъдат подлагани на преследвания, да бъдат отхвърляни и пренебрегвани и да бягат от своите църкви и домове само защото имат различни религиозни убеждения.

За нас няма съмнение, че Съветът на Европа има за цел не само облагодетелстването на европейските държави, но също така опазването и укрепването на постиженията на цивилизацията, която лежи в същината на европейската идентичност. Част от тези постижения са свободата на религията и всеобщите човешки права. Всеки опит за ограничаване на религиозната свобода и човешките права е унижение за човешката цивилизация. Той е белег за упадък на морала и надеждата. Ние сме абсолютно убедени, че нещата ще вървят към подобрение чрез съдействието на всички вас, възлюбени и почитаеми членове на Съвета на Европа. А “надеждата никога не посрамя”, казва св. ап. Павел.
Благодарим за вниманието и желанието да чуете гласа на нашата душа и ви желаем здраве и благопреуспяване през новата година за благото на Европа и на цялото човечество.

Превод: Владимир Петров