ДЕКОМУНИЗАЦИЯТА В БЪЛГАРИЯ
(Кратък обзор)
Лъчезар Тошев
По отношение на декомунизацията в България, бих искал да поставя няколко аспекта, които тук ще разгледам само схематично.
За всеки от тях може да се направи отделна лекция.
- Решенията на Кръглата маса от 1990г.
- Опитите за лустрация.
- Проблемът с давността за
престъпленията на тоталитарния режим.
- Неразследването на въпроса с изнесените държавни капитали в края на 80-те години на 20-ти век.
- Евроинтеграцията и интеграцията в НАТО
КРЪГЛАТА МАСА
След началото на промените в края на 1989г. не само в България, но и в останалите европейски страни от комунистическия блок, членовете на комунистическите партии бяха обхванати от страх от отмъщение, от новите демократични сили, които се появиха на политическата сцена.
Поради това Българската комунистическа партия се съгласи да седне на кръгла маса с току-що създадения Съюз на Демократичните Сили и да приеме няколко мерки които да доведат до т.нар. мирен преход към демокрация.
Кръглата маса беше председателствана от Председателя на СДС д-р Желю Желев и от председателя на БКП Александър Лилов с участието на партиите и организациите членуващи в СДС и организации посочени от БКП.
Бяха приети няколко споразумения :
- Споразумение от 12 март 1990г. по политическата система и неотложните законодателни мерки за нейното реформиране, основана на Хартата на ООН за човешките права,Заключителния акт от Хелзинки, Заключителният акт от Виенската среща и Декларацията на ООН за недопускане на нетърпимост, основана върху религия или убеждения и Конвенцията за предотвратяване на мъчения. В тази връзка се реши да се проведат парламентарни избори при многопартийна система. На базата на това споразумение се закриха партийните организации по месторабота и напълно се деполитизираха армията, системата на МВР и специалните служби, съдебната система, националните средства за масово осведомяване, творческите съюзи, вероизповеданията, висшите учебни заведения, научните институти, училищата. Това беше голяма стъпка към декомунизация.
- Национално споразумение за гарантиране на мирното развитие на прехода към демократична политическа система от 12 март 1990г.
- Споразумение по основните идеи и принципи на Законопроект за политическите партии от 29 март 1990г.
- Споразумение по основните идеи и принципи на Законопроект за изменение и допълнение на Конституцията от 30 март 1990г.
- Споразумение по принципите и основните положения на Законопроект за избиране на Велико Народно Събрание от 30 март 1990г.
ОПИТИТЕ ЗА ЛУСТРАЦИЯ
След падането на комунистическите режими в Централна и Източна Европа, процесът на демократизация се сблъска със съпротивата на силите от миналото, бившите комунистически функционери, които се надяваха на обрат и правеха всичко възможно да забавят скоростта на реформите за разграждане на комунистическия тоталитаризъм.
След установяването на първите демократични правителства този въпрос се постави особено остро.
Вацлав Хавел направи едно забележително изказване което гласеше:
„Предпочитам временна неопитност, пред постоянен саботаж!“
Тук трябва да подчертаем, че лустрацията не и съд, нито раздаване на присъди, а временно отстраняване от ръководни постове на стари комунистически кадри, за които се предполага, че не биха подкрепяли демократичните реформи.
Първите три държави, които приложиха лустрационни мерки веднага след падането на комунизма бяха Германия, Естония и Чехословакия.
В тези три държави бившите комунисти никога не успяха да вземат властта отново.
В България първите опити за въвеждане на лустрационни мерки бяха правени по времето на първото демократично правителство начело с Филип Димитров.
Законът за банките и кредитното дело обнародван на 27 март 1992г.
В неговите преходни разпоредби § 9 гласеше, че на високи административни позиции в банките не могат да се избира или назначават лица, които са били избирани преди на високи позиции в структурите на комунистическата партия, както и служители и сътрудници на службите от репресивния апарат на тоталитарната държава в последните 15 години преди приемането на закона. Това ограничение важеше за срок от 5 години.
Този текст беше оспорен от 49 депутати пред Конституционния съд, който на 31 юли 1992г. излезе с решение за отмяна на този параграф от закона. Конституционният съд се позова на чл. 6 ал.2 от Конституцията гарантиращ равноправие на гражданите и на няколко международни акта. Решението на съда не беше единодушно. 4 съдии не приеха решението.
Когато няколко години по-късно станахме свидетели на големия банкрут на банките, изпомпвани чрез необезпечени кредити на фирми близки до ръководителите на банките и последвалата огромна девалвация на лева, се видя колко важно е било да се приеме такъв текст.
През 1992г. се прие и още един закон, който успя да действа няколко години. Това беше т.нар. Закон „Панев“, по името на неговия вносител доц. Георги Панев от СДС (РДП) Закон за временно въвеждане на някои допълнителни изисквания към членовете на ръководствата на научните организации и Висшата атестационна комисия предвиждаше ограничения за заемане на ръководни постове за функционери на ръководни позиции в комунистическата партия и всички служители и сътрудници на репресивния апарат.
Ограничени бяха всички попадащи в списъка на номенклатурата, приет с решение на Политбюро на БКП № 1045/19 юли 1978г. Добавени бяха и участвалите в репресии по време на т.нар. Възродителен процес срещу българските мюсюлмани.
Предвидено беше мерките да продължат 5 години.
Лицата, които попадаха под разпоредбите на закона губеха ръководните си позиции, но нито бяха уволнени, нито губеха научните си титли. Законът беше обнародван на 24 декември 1992г.
Същия ден Президентът Желю Желев , бивш председател на СДС сезира Конституционния съд с искане да обяви законът за антиконституционен. Решението на Конституционният съд публикувано на 19 февруари 1993г., отхвърли искането на Президента и законът остана в сила и се приложи.
През 1995г. след изборите фракцията на БСП , внесе и гласува закон отменящ този закон.
Друг закон, който въведе лустрационни мерки беше Законът за изменение и допълнение на Закона Радио и Телевизия, приет през 2001г., който в своя чл. 26 ал. 3 въведе ограничения за служители и сътрудници на комунистическият репресивен апарат да могат да бъдат избирани за членове на Съвета по електронни медии. Този текст беше отменен от Конституционния съд с мнозинство 7 : 3 решение № 8 през 2013г. по искане на депутати от БСП и ДПС.
Законът от 2004г. за изменение и допълнение на Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица също въведе лустрационни ограничения в чл. 4 за членство в Централната комисия създадена с този закон. Лицата, които не могат да бъдат избирани на такива позиции включват заемане на постове в БКП и в репресивния апарат.
Следващият закон, който трябва да се спомене в тази връзка е приетият на 6 декември 2006г. Закон за достъп до документите на бившата държавна сигурност и другите служби от репресивния апарат изброени прецизно. В неговия чл.5 ал.4 има разпоредба, ограничаваща членството в Комисията по досиетата на офицери, сътрудници и агенти на комунистическите репресивни служби изброени подробно.
Тези разпоредби могат да се разглеждат и като предотвратяване на конфликт на интереси. Подобни разпоредби са приемани първо през 1999г. и потвърдени през 2001г. в Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност (приет първо на 6 август 1997г., след което изменен след решението на Конституционния съд № 10/ 22.09.1997, изменен отново през 1999г. и през 2001г. и отменен на 30.04.2002г.). Лустрационните разпоредби са включени в неговия чл. 4-а от 1999г.
През 1998г. в Народното събрание беше внесен Закон за администрацията изготвен от Министъра на държавната администрация Марио Тагарински, който всъщност беше Закон за лустрация. На заседанието на Парламентарния съюз на ОДС, състояло се в пленарната зала на Народното събрание Президентът Стоянов говори против законопроекта и напусна скандално заседанието. Във в. Демокрация тогава излезе изявление на Премиера Иван Костов със заглавие : Законът за лустрацията е закъснял и не решава проблемите на деня.
В крайна сметка Президентът подписа законопроекта.
Тогава той излезе с ново изявление в „Демокрация“ със заглавие “Ако законът ще има пречистващо действие – нека да бъде.“
Законът беше обнародван в бр.130 на ДВ от 1998г.
Но в последствие този закон беше отменен от Конституционния съд с решение от 21 януари 1999г. по искане на 58 народни представители.
Законопроект за лустрацията беше внесен и от Стефан Савов и Анастасия Мозер от Народен съюз, който не получи подкрепа.
На 22 юли 2009г. по моя инициатива в Правилника за организацията и дейността на Народното събрание се въведоха лустрационни ограничения за заемане на постове в ръководството на Народното събрание,в ръководствата на комисиите на Народното събрание, за членовете в делегациите на Народното събрание в международни асамблеи и изцяло в Комисията по национална сигурност, Комисията по външна политика, комисията за контрол над ДАНС и Комисията по европейски въпроси и контрол на европейските фондове.
Тогава ГЕРБ подкрепи предложението прието със 146 гласа –„за“, 32 гласа-„против“ и 12 „въздържали се“ , решението влезе в сила и беше приложено.
По искане на 58 народни представители пред Конституционния съд (Конституционно дело № 13/2009г. с докладчик съдията Георги Петканов) тази разпоредба на ПОДНС беше отменена на 3 декември 2009г., а обнародвана на 11 декември 2009г.
Внесени проекти за лустрация
Проектозаконът за Институт за национална памет, внесен от СДС през 2006г. също предвиждаше ограничения за членство в Съвета или сред сътрудниците на Института , в чл. 5 ал.2.
На 5 септември 2012 г. беше направен пореден опит за прокарване на Закон за лустрацията. Той беше внесен от мен и стигна до пленарната зала. Беше отхвърлен с 12 гласа - „за“, 18 - „против“ и 67 -„въздържали се“. Приносът на традиционната десница в лицето на „Синята коалиция“ беше три гласа – „за“, един от които беше моят.
Проектът предвиждаше ограничения за заемане на постове за срок от 10 години в БНБ, НЕК и Българския енергиен холдинг, Висшия съдебен съвет, МВР, Министерството на отбраната, службите за сигурност и др.
Други важни закони
- Законът за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен (ДВ. 5 май 2000г.)
В законопроекта също се съдържаха лустрационни елементи, които отпаднаха в процеса на гласуване.
През 1991г. Народното събрание прие
- Закон за имуществото на БКП, БЗНС, Отечествения фронт, ДКМС и Съюза на активните борци срещу фашизма и капитализма, както и на Българския Професионален съюз. Законът беше обнародван на 19 декември 1991г. В съответствие с този закон, имуществото на изброените организации беше конфискувано. Куриозно, но факт е ,че до демократичните промени в България, комунистическата партия нямаше съдебна или друга регистрация като юридическо лице и не беше в състояние да докаже собствеността на имуществото с което разполагаше.
На 8 април 2011г. Парламентът прие
- Закон за изменение и допълнение на Закона за ордените и медалите внесен от мен и Ваньо Шарков, с който се изисква награждаваните да се проверяват за принадлежност към службите на репресивния апарат и ако такава има, да се награждават само след решение на Народното събрание.
По отношение на лустрацията има два международни документа, приети с участието на български депутати, които искам да цитирам :
Това са
- Резолюцията на ПАСЕ 1096 от 1996г. за разграждането на наследството на тоталитарните комунистически режими, с ръководство за провеждане на лустрация.
- Приетата на 25 януари 2006 г. от
Парламентарната Асамблея на Съвета
на Европа Резолюция 1481/2006 за необходимостта от международно осъждане на
престъпленията на тоталитарните комунистически режими, която беше моя
инициатива внесена през 2003г. и борбата в ПАСЕ в продължение на три години,
завършили с приемането на този важен текст за осъждането на престъпленията на
комунизма - поне в Европа .
- Освен това беше приет и един партиен документ от 16 конгрес на Европейската народна партия състоял се на 4-5 февруари 2004г. в Брюксел – Резолюцията „Осъждане на тоталитарния комунизъм“.
В него има също един параграф призоваващ за лустрация, що се касае за заемане на постове в европейските структури.
Те трябва да се имат предвид в контекста на този въпрос.
- Законът за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица, приет от Великото Народно Събрание (Обн. ДВ. бр.50 от 25 Юни 1991г.) и многократно изменян. Последното изменинеие е от 2023г.
Той беше предшестван от
- Решението за политическа и гражданска реабилитация на осъдени и репресирани лица от 30 март 1990 г. (ДВ, бр. 30 от 1990 г.) и
- Решението на Парламентарната комисия за разглеждане и решаване на някои неотложни въпроси, свързани с допуснати деформации и нарушения на законността в държавния, обществения и стопанския живот (ДВ, бр. 44 и 48 от 1990 г.).
ВЪПРОСЪТ ЗА ДАВНОСТТА
В нарушение на хронологията ще цитирам тук отговора на въпроса, който зададох в пленарно заседание на Парламентарната Асамблея на Съвета на Европа на 22 април 2013г. на тогавашния Президент на Германия прочутият Йохим Гаук.
Той каза следното :
На въпроса, който е интересен за много посткомунистически страни :
Много от злодеянията на комунистическите господари са покрити с давност. Това не може да се отрече. Но, може би трябва да обмислите, че има също възможност да се говори за вина и отговорност извън съдилищата. Големият немски философ Карл Ясперс показа след войната на немците, че говорим за вината в различни измерения: наказателна, морална, политическа и религиозна отговорност. За всяко измерение има различна инстанция за третиране на вината. Съдът е само една от инстанциите и давностните срокове, които има сега едно либерално законово право, което не винаги бих приел, бих поставил в диспозиция.
Това обаче не означава, че би трябвало да е невъзможно да се говори за политическа отговорност с имена и адреси и също вината да се нарича „вина“. Инстанцията, която в такава рамка нарича виновните „виновни“ би била публично обсъждане, това са нашите учени, това са нашите медии, гражданският дискурс. Трябва да е възможно диктаторът да бъде наречен „диктатор“, даже когато не е възможно вече да го изправим пред съда. И това е възможно, ако приемем една разширена концепция за вина. Би било вероятно по-важно, в един публичен дебат да делегитимираме хората, които вече сами са се делегитимирали. Това би могло да спомогне за намаляване на напрежението в юридическите дебати.
Това каза тогава Президентът на Германия Гаук.
Тук бих искал да спомена критиките, които съм получавал в т.ч. в наскоро излязлата книга „Криминализацията на комунизма в европейското политическо пространство след студената война“ на преподавателката в Сорбоната Лор Ноймайер. Част от учените не смятат ,че въпросите за паметта и осъждането на престъпленията трябва да се дебатира в парламенти и международни парламентарни асамблеи. Но как тогава в тези дебати може да се въвлече цялото общество? А ако не се въвлече обществото в дебатите и заключенията от тях, тогава нищо не е постигнато. Защото насилието и престъпленията трябва да се отхвърлят от цялото общество, а не само от отделна група интелектуалци.
Моят спор с известния български юрист, приятел и колега в Народното събрание и в СДС Светослав Лучников беше в концепцията за преодоляването на тази травма разделяща българското общество. Лучников през 1997г. внесе своя законопроект за национално помирение с който предлагаше обявяване на пълна амнистия за всички престъпления извършени по политически подбуди по всякакви закони от времето от 1 януари 1919г. до 10 ноември 1989г. В т.ч. отмяна и на актовете на т.нар. Народен съд, който не е нищо друго освен машина за терор.
Алтернативата на това предложение беше отпадането на давността и подвеждането на извършителите на тежките престъпления на комунистическия режим под съдебна отговорност.
През 2010г. аз внасях няколко пъти законопроект за изменение и допълнение на Наказателния кодекс, който предвиждаше отхвърлянето на давността за извършените престъпления от комунистическия режим и приравняването им с престъпленията срещу човечеството, за които няма давност. Тогава този законопроект не се прие, но негов осакатен вариант беше внесен от Методи Андреев и групата на ГЕРБ и се прие от Народното събрание с 111 гласа – "за", 30 –"против" и 7 – "въздържали се".
Срещу този закон се обяви Главният прокурор Сотир Цацаров, който сезира Конституционния съд, и той отмени закона.
Само съдията Филип Димитров имаше различно мнение, че давност за тежките престъпления на тоталитарния комунистически режим не трябва да има.
Принципът на римското право че давност не тече, ако засегнатият не е имал възможност да действа в своя защита беше пренебрегнат.
Затова пък в други страни като Румъния и Унгария Конституционните им съдии решиха, че давност за такива престъпления не може да има и функционери на репресивния апарат бяха осъдени през 2014 и 2015г., макар и на преклонна възраст. Там имаше справедливост.
Изнесените капитали
Друг пример за липса на справедливост е нежеланието на България да разследва изнесените през 80-те години капитали в чужбина, в т.нар. задгранични дружества.
След дълга моя битка с бюрокрацията, накрая Народното събрание успя да получи информация за 311 такива дружества регистрирани и получили средства от българската държава, след което преминали в частни ръце. Журналистът Христо Христов в своята книга по темата добави още стотина такива дружества. Този феномен е характерен за всички пост-комунистически страни.
В интервю за в. Труд, председателят на германската комисия за изнесените „червени“пари, а всъщност национален ресурс казва :
Ние имахме правова държава в лицето на старата ФРГ. У вас все още по високите етажи на властта са кадри на стария режим. А е и много късно. Въпреки това трябва да се полагат усилия и въз основа на нашия опит да потърсите законово решение. Главно е да се докаже какво е придобила правомерно (комунистическата) партия, защото само то и се полага“.
На 29 септември 2010 г. с помощта на фондация „Конрад Аденауер“ в хотела срещу Народното събрание по моя инициатива се проведе семинар в участието на д-р Кристиян фон Хамерщайн, за да сподели опита от връщането на Германия на значителна част от т.нар. червени пари изнесени в чужбина.
То беше уважено само от двама народни представители, единият от които бях аз, а другият Иван Н. Иванов – сега председател на КЕВР. Това показа незаинтересоваността към темата на тогава управляващите. Интересно каква ще е позицията на новите управляващи днес?
НЕ Е ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Европейската интеграция и интеграцията в НАТО като мощен стимул за демократизация и декомунизация.
Тук бих искал да отбележа, очевидния факт, че уеднаквяването на българската правна система с достиженията на Европейския съюз и стандартите на Съвета на Европа всъщност промениха изключително много България по пътя и на преход от комунистическа държава в нормална държава от западен тип.
По отношение на разграждането на наследството на комунизма, бяха приети няколко документа на Съвета на Европа, на Европейския парламент и Европейската комисия и на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа.
На 19 ноември 2009г. Народното събрание прие решение, внесено от мен и мои колеги с което заяви подкрепата си за :
1. Приетата на 25 януари 2006 г. от Парламентарната асамблея на Съвета на Европа резолюция 1481/2006 за необходимостта от международно осъждане на престъпленията на тоталитарните комунистически режими.
2. Резолюцията на Европейския парламент от 2 април 2009 г. „Европейската съвест
и тоталитаризма“.
3. Резолюцията на Парламентарната асамблея на Организацията за сигурност и
сътрудничество в Европа от 3 юли 2009 г. „Ново обединение на разделена Европа“.
и
4. Обяви 23 август за Ден на памет за престъпленията на националсоциалистическите, комунистическите и другите тоталитарни режими и за почитане паметта на жертвите на тези режими.
40-тото Народно събрание е и единственият парламент в Европа, който на 18 септември 2008г. прие решение с което подкрепи и Пражката декларация на конференцията „Европейската съвест и комунизма“ от 3 юни 2008г.
На 1 февруари 2023г. 48 Народно събрание прие Решение за обявяване на Големия глад – Гладомор в Украйна през 1932-1933 г. за геноцид.
Инициативата беше па ПГ на ГЕРБ-СДС и на ПГ на ДБ, като двата проекта бяха обединени в едно общо решение.
Така българският парламент още веднъж зае позиция осъждаща едно от най-тежките престъпления на комунистическия режим – в този случай режимът в Съветския съюз.
