Румънският конституционен съд реши, че няма давност за престъпленията на комунистическия режим, 12 декември 2013г.

-->

Roumanie : pas de prescription pour les crimes des communistes

Rédaction en ligne
Mis en ligne
La Cour constitutionnelle de Roumanie a décidé jeudi que les meurtres étaient imprescriptibles, une décision qui ouvre la voie à la condamnation des tortionnaires du régime communiste 23 ans après sa chute.
Pour les juges, «ni les crimes (des tortionnaires, du régime communiste, ndlr), ni la responsabilité pénale ou l’exécution de la peine ne sont prescriptibles», a déclaré aux journalistes le président de la Cour, Augustin Zegrean.
La Cour a constaté qu’un article du code pénal, en vertu duquel le génocide, les crimes de guerre et les crimes contre l’humanité sont imprescriptibles «quelle que soit la date où ils ont été commis», était constitutionnel, indique un communiqué.
L’Institut roumain de recherche sur les crimes du communisme (IICCMER) a salué «un grand pas en avant» qui permettra d’«envoyer les tortionnaires communistes devant les juges».

Source : http://www.lesoir.be/379332/article/actualite/fil-info/fil-info-monde/2013-12-12/roumanie-pas-prescription-pour-crimes-des-communistes

 

Лучников или Тошев

Трябва да изберем

Златина Иванова*

Въпросът за националното помирение продължава да бъде актуален в България вече 20 години след рухването на комунистическите режими в Европа. Все още у нас не е намерено решение на този въпрос разделящ българската нация и отнемащ голяма част от националната енергия в един непрестанен конфликт. Решението, което все още търсим, трябва да стъпи върху общите ценности, които европейска България прокламира, че споделя, приема като свои и защитава. Така търсената справедливост минава през позицията спрямо извършените престъпления по време на комунистическия режим, които не са били осъдени, нито извършителите са били наказани.

Очевидно е, че по темата има два противоположни подхода, които се защитават от представителите на демократичната общност и които пораждат съответните обществени реакции.

През 1997г. народният представител от СДС, уважаваният демократ Светослав Лучников, внася законопроект за национално помирение, член 1, от който гласи: „Обявява се пълна амнистия за всички престъпления, извършени по политически причини и подбуди, по всякакви закони за времето от 1 януари 1919г. до 10 ноември 1989г.” Същият закон предлага даване на пълна политическа и гражданска реабилитация на всички лица, наказвани, преследвани или станали жертва на насилие в същия времеви период. Мотивите за този акт са, че е настъпило крайно време да бъдат изтръгнати корените на взаимна омраза и жажда за мъст от българската душа, както и да бъде дадено пълно опрощение на всички палачи, за да бъдат осуетени евентуални бъдещи престъпни действия. Както гласи и самият законопроект, неговата цел е да донесе така необходимото национално помирение, което най-накрая да затвори онази трагична страница от историята на българския народ. Дали поради факта, че народните представители от XXXVIII Народно събрание в т.ч. от ОДС, не са били единодушни по темата или поради това, че просто са осъзнали, че за да има изобщо национално помирение, то трябва да се случи първо в душата на всеки от нас, законът остава само проект.

Гледната точка на Лучников възкръсна в изказването на лидера на ДСБ Иван Костов пред Народното събрание на 9 септември 2009г., което предизвика нееднозначни реакции в демократичната общност. Ето какво каза той: ”Ние предложихме да се почете паметта на загиналите с идеята това да бъде първа крачка към национално помирение, към почитане паметта на всички, които са загинали за идеалите си. Такъв беше смисълът на Закона за националното помирение, който навремето господин Лучников внесе в Народното събрание. Такъв е смисълът и на европейския подход към жертвите от двата тоталитарни режима – и комунистическия, и фашисткия.
В този смисъл нека почетем паметта на всички загинали през изминалия век за своите идеали.”

Дванадесет години след законопроекта на Светослав Лучников друг народен представител, пак от СДС, Лъчезар Тошев, подготви и внесе „Законопроект за Институт за Национална памет за престъпленията срещу българския народ”. В преходните разпоредби на предложения законопроект е залегнала предложение за промяна в Наказателния кодекс, според която: ”Няма давност за убийства и изтезания извършени по политически причини след 9 септември 1944г., в т.ч. извършени в затвори, концентрационни лагери, трудово-възпитателни общежития и други места за задържане. Такива престъпления са престъпления срещу човечеството. Давността за другите престъпления извършени от комунистическия режим в България, в периода 9 септември 1944г.-1 януари 1990г. по смисъла на §1 т.1 от Закона за Института за национална памет за престъпленията срещу българския народ, тече считано от 1 януари 1990г. „

В мотивите си вносителят посочва, че престъпленията извършени от комунистическия режим не е било възможно да бъдат преследвани по времето на самия режим и затова давността за тях следва да тече от реалната промяна на режима. Това е вторият подход, който предлага отмяна на давността и изправяне пред съда на извършителите на убийства, изтезания и репресии по време на комунистическия режим.

Двата подхода са несъвместими един с друг и затова се налага демократичната общност да постигне съгласие по подхода за решаването на този въпрос. За това обаче дискусия не се води.

Ето и един пример.

През вече далечната 1994г. година Главният прокурор на България, Иван Татарчев внася обвинителен акт срещу Петър Иванов Гогов, Николай Симеонов Станев /Газдов/ и Юлияна Павлова Андреева /Ръжгева/ на основание, че първият като длъжностно лице съзнателно е допуснал, а останалите двама за това, че са участвали в убийствата на повече от едно лице. Това е т.нар дело за лагерите. Според обвинителния акт деянията са извършени предумишлено, по особено жесток и мъчителен начин. Годината на престъпните действия е 1961г, а мястото – лагера край град Ловеч, наречен „Трудовата група”. С Разпореждане №3 /11 юли 2002г. на съдията от Върховния касационен съд Румен Ненков, наказателното производство по делото е прекратено поради изтекла давност. Мотивите на съдията са, че Наказателният кодекс от 1951г., който е бил в действие и по време на самите престъпления, е предвиждал наказание не по-малко от петнадесет години лишаване от свобода, а при особено тежки случаи – смърт. Същият кодекс разпорежда давност от 20 години за наказателно преследване. След като престъпленията са извършени през 1961г., то тяхната давност е изтекла още през 1981г., следователно наказателното производство подлежи на прекратяване. Изтекла е и абсолютната погасителна давност от 30 години. От друга страна, според съдията не е съществувала пречка по законодателен път да се възобнови изтеклата давност по отношение на определена категория престъпни посегателства, извършени по време на тоталитарното управление.

Това обаче е можело да се случи само при условие, че законът у нас имаше обратно действие. Причината да няма е, че законодателят от 1990г. по „необясними” причини не е изпълнил съответното законово предписание от Закона за нормативните актове.

Решението е било оспорено от прокуратурата, но е потвърдено от петчленен състав на ВКС от 8 май 2003г.

Така в България все още не е удовлетворено общественото чувство за справедливост по отношение на извършените престъпления.

В крайна сметка всеки от нас трябва да реши какъв път на национално помирение желае, да се включи в обществената дискусия по въпроса, а общото становище да се изрази в законодателна инициатива имаща широка подкрепа в Народното събрание. За да може след това да вървим напред заедно, като един народ.

* Авторката днес е докторант по журналистика в НБУ, а през 2010г., когато е публикувана статията, е била студент в същия университет.