15 януари 2014

ПОКАНА ЗА КОНФЕРЕНЦИЯ




ПОКАНА ЗА КОНФЕРЕНЦИЯ: 

ОПИТИТЕ НА БЪЛГАРИЯ  И УНГАРИЯ ЗА ИЗЛИЗАНЕ ОТ ВТОРАТА СВЕТОВНА  ВОЙНА ПРЕЗ 1943-1944 г. 
20-ти януари 2014 г. от 18:00 часа в Унгарския културен институт в София, 
ул. Аксаков № 16.


Встъпителни думи: Н.Пр. Г-н Андраш Клейн, Посланик на Унгария в България

Водещ : Г-н Тошо Дончев -Директор на Унгарския Културен Институт в София

С участието на:

Лъчезар Тошев:
 Неосъщественият неутрален блок”

Подполк. д-р Петер Сабо: 
 „Неуспешните усилия на унгарското политическо и военно ръководство за  излизане от войната през  есента на 1944 година”

Проф. Пламен Цветков:
 Грешки и шансове  на България през Втората световна война”

Встъпителни думи: Н.Пр. Г-н Андраш Клейн, Посланик на Унгария в България


 Г-н Тошо Дончев -Директор на Унгарския Културен Институт в София

На панела от ляво на дясно : Г-жа Жужа Франк-Великова,
 д-р Петер Сабо, проф.Пламен Цветков и Лъчезар Тошев

                           










НЕОСЪЩЕСТВЕНИЯТ НЕУТРАЛЕН БЛОК

Лъчезар Тошев



От написаното в учебниците по история до сега, оставаме с впечатление, че сателитните на Оста страни – България, Унгария и Румъния са били верни съюзници на Хитлер от началото до края на войната. 

От архивите може да се види, че това съвсем не е било така. Преди да се присъедини към Тристранния пакт, цар Борис III двукратно отхвърля настояването за това на Хитлер.

България подписва присъединяването си към Оста на 1 март 1941г., когато германските войски вече са започнали да навлизат в българската територия.
По това време Германия и СССР са съюзници в рамките на Пакта ”Молотов-Ребентроп” и Договора за Приятелство и за границите. 
В резултат на това приятелство, Полша е унищожена и поделена между двете тоталитарни диктатури.

Под натиск България обявява война на САЩ и Великобритания, но не и на СССР.
От своя страна САЩ обявяват война на България чак през юни 1942 г.
Шест месеца по-късно двете страни влизат в контакт. 

 


В самото начало на 1943г.- за Коледа цар Борис получава една картичка от Швейцария. В това не би имало нищо необичайно, ако подателят й не е Рене Шарон – някога комисар на „Обществото на народите” (ОН) в България, а тогава вече доверено лице за контакти на Алън Дълес. (По това време Алън Дълес е висш служител на Офиса на стратегическите служби на САЩ и доверено лице на президента Рузвелт. Той е и брат на външния министър на САЩ – Джон Фостър Дълес. По-късно А. Дълес става шеф на ЦРУ – б.а.)

Алън Дълес е бил изпратен в Швейцария със задача да влезе в контакт със сателитите на Оста и с антинацистката съпротива в самата Германия.

Два дни след Коледа – на 9 януари 1943 г. (До 1968 година Рождество Христово се празнува на 7 януари по стар стил - б.а.) цар Борис нарежда на българската легация в Берн да издири г-н Шарон и да му предаде благодарностите му по повод изпратената картичка. Така той дава на Шарон да разбере, че човекът, чрез който ще се води този контакт, е Георги Кьосеиванов.

Нещата не остават на това ниво

Месец по-късно – на 10 февруари 1943, цар Борис изпраща на обиколка в Европа един български дипломат – Мильо Милев. Той е известен с това, че от 1935 г. е бил личен секретар на Кьосеиванов.
 
Милев посещава при тази обиколка Швейцария, Франция (Виши), Испания и Португалия. Истинската цел на обиколката му обаче е срещата с бившия му шеф.
Освен за анализа на ситуацията направен от Кьосеиванов, Милев докладва в София следното :

Опити за установяване връзка с г. Кьосеиванов са били правени от американска страна. В Швейцария е установен личния пратеник на Рузвелт Ален Диюлес (Алън Дълес - бел. м.) със значителен щаб хора, чиято задача е да поддържат връзки с противния лагер. Връзки са установените вече с румънците чрез живущия в Женева Гафенко ( Grigore Gafencu - бивш румънски външен министър - бел. м.) и с унгарците – чрез пребиваващия в Швейцария бивш управител на Унг. Н. банка (става дума за Липот Бараняй /Lipot Baranyai/, който заедно с барон Антон Радвански /Anton Radvanszky/, е участвал в тези контакти – б.а.).
Г. Кьосеиванов е отклонил категорично всички опити за влизане в връзка с него, поради гореизложените съображения и поради официалното качество, което има.
“Само по нареждане на Правителството бих могъл да сторя това”, каза г. К., “обаче аз считам, че това не трябва да правим, защото ще има само вреда”.
Въпреки всичко, което казах, заключи г. Кьосеиванов, намирам, че ще бъде полезно, ако установим връзки с американците тук по един съвършено неофициален и съвършено дискретен начин и то чрез частно лице. Полезно за нас ще бъде да знаем какво мислят американците и какви са техните намерения по отношение на България, а същевременно да им се обяснят нашите въпроси.
Това обаче може да се извърши чрез лице неизтъкнато, без всякакво политическо значение, което би минало незабелязано тук.”


На 11 март 1943 г. в Женева Милев провежда среща с това лице – Рене Шарон, който е във връзка с Алън Дълес. Първият въпрос на Шарон по време на срещата е дали България води политически разговори с Турция?
Такива преговори – казва той, се водили между Турция и Румъния.
Той споменава и за предстояща военна акция на съюзниците на Балканите.
Тук Шарон е в противоречие с информацията на Кьосеиванов, получена от друг източник, че Русия е сложила „вето” на такава операция.

Докладите на Алън Дълес

След войната Мильо Милев е политически емигрант и журналист в радио Свободна Европа. Дъщеря му Барбара Балкански е дарила неговия архив на САЩ, но къде точно още не е установено. Този факт, както и контактите на Милев със Шарон, а и с Дълес, ми бяха съобщени от неговият колега – дипломат и много по-късно мой приятел Евгени Силянов, който е работил с Милев в екипа на Кьосеиванов в посолството в Берн и в Радио “Свободна Европа” след войната.

Тъй като не успях да открия архива на Милев, с помощта на г-жа Илияна Батембергска, роднина на Кьосеиванов, през 2008 г. успях да се срещна с дъщерята на Георги Кьосеиванов – Лили Кьосеиванова (по съпруг Паю) с надежда да потърся информация по темата, останала при нея от нашия бележит държавник. Г-жа Паю живее в Монтрьо на Женевското езеро.
Баща ми си отиде много натъжен за България – ми каза Лили Кьосеиванова. – Не остави спомени…”Да напиша добро не мога, а да напиша лошо не искам”, казвал той.

При това положение последната надежда беше да потърсим информация в архивите на другата страна в тези контакти – САЩ.

За достъп до вече публични, но непубликувани американски архиви по тази тема, дължим много на д-р Нора Димитрова и на нейния съпруг проф. Кевин Клинтън от Корнелския университет. Огромен принос за нашата история се оказа и публикуваният през 2010 г. сборник с доклади и телеграми, които Алън Дълес е изпращал от Швейцария във Вашингтон. i

Там, например, може да прочетем няколко важни телеграми, които са изпратени от Дълес до централата му във Вашингтон свързани с България.

На 27 февруари 1943 г. той предава за разговора му с Атанас Буров.
При този разговор Буров посочва, че армията изцяло стои зад царя, а без нея промяна в политиката на България не би могла да се осъществи. Ето защо той препоръчва да се спрат атаките срещу цар Борис по радио „Лондон”.

На 2 март в телеграмата си Дълес съобщава, че в България може да се образува нов кабинет начело с Кьосеиванов.

На 6 март 1943 г. той предлага във Вашингтон да се предприемат мерки за откъсване на сателитните държави от Оста. Той споменава Румъния, Унгария, България и донякъде и Хърватия. Обосновката, която прави е, че тези държави са влезли в Тристранния пакт под натиск и в резултат на окупация. За да се откъснат от Оста, на тях не трябва да се предлага безусловна капитулация.
Такава капитулация трябва да се иска само от основните държави от Оста, но не и от сателитните държави – пише Дълес.
Дори той стига дотам да говори за икономическо сътрудничество с тези сателитни държави (и подпомагане на възстановяването им след войната).

Като имаме предвид, че Милев се връща в България на 18 март 1943 г., става ясно, че тези телеграми на Дълес са изпратени по време на неговата мисия в Швейцария.

За да се разбере по-добре духът на епохата и прикритото съперничество между съюзниците, предвещаващо настъпилата по-късно “Студена война” помагат и спомените на Алън Дълес.

В книгата си „The Secret Surrender” („Тайното предаване”), Алън Дълес пише:

Ако ние постигнехме бърза капитулация на германците, съюзническите войски първи биха окупирали Триест – ключа към Адриатика. Ако този план не успееше и германците продължаваха да се сражават на удобни позиции западно от Венеция – в сянката на Алпите, силите на комунистите или съветските войски, преминавайки през Унгария, или силите на Тито от Югославия, поддържани от прокомунистически партизани, биха се оказали в Триест, а може би и по-западно – преди нас.”
Пак там се споменава и за засечен от германците разговор между Сталин и Тито, в който съветският диктатор е настоявал югославските сили да се подготвят за прехвърляне в Северна Италия – чак до френската граница и съединението им с френските партизани би създало пояс на съветски контрол, преминаващ през Южна и Западна Европа, който би могъл да бъде използван като база за последваща комунизация на Франция и Италия.

В книгата си “Студената война на Балканите” проф. Майкъл Бол пише, че през м. май 1943г. президентът Рузвелт разглежда възможността за преминаване на армиите на сателитните на Оста държави на страната на съюзниците.

Шефът на Дълес – ген. Уйлям Донован е бил активен участник в този план. Донован се е срещал вече с цар Борис в София - на 21 януари 1941г. Тогава той е докладвал, че Царят се стреми да избегне присъединяване на България към Оста но ако страната бъде насилена, той ще се съгласи с надеждата, че Америка няма да я осъди за това. Вземайки това предвид, наред с другите обстоятелства, на 2 август 1943 г. генерал Донован внася меморандум за откъсване на България от Оста.

Архивите на ген. Донован - план за откъсване на България от Оста

В този план се прави анализ на ситуацията, разчита се на подкрепа от цар Борис, от генералния щаб на армията и от църквата. Донован посочва, че България разполага със 700 000 добре обучени и екипирани войници, които биха могли да воюват на страната на съюзниците. Оценява се колко дивизии биха били нужни на Германия, за да парира евентуалната българска съпротива, каква материална помощ съюзниците могат да окажат на българската армия и на страната в този момент. Все пак, ако царят евентуално откаже да направи такъв завой във външната политика, Донован разглежда и възможността за негова абдикация. 


Забележителното обаче е, че всичко това се планира по време, когато двете страни са във война!

Първоначално планът на Донован е конфронтиран от Обединения комитет на началник-щабовете с аргумента, че няма ресурси за реализирането му.

На 20 август генерал Донован внася втори меморандум. Той включва и Румъния, и Унгария. Пледира за своя план на конференцията на най-високо ниво между САЩ и Великобритания в Квебек, известна като „Квадрант”.

В крайна сметка Рузвелт разрешава да се действа в тази посока. Щабовете се съобразяват с това.

В резултат на тези действия към края на 1943г. се създава специална мисия начело с Анджело Куюмджийски и полковник Джадуин (План “К”), която е изпратена в Истанбул за установяване на контакт с българското правителство през 1943г. 




По-късно тя е преместена в Кайро по настояване на англичаните, които се оплаквали, че американците не ги държат в течение на контактите си с България.

Адмирал Канарис

През това време в Германия се оформя група на съпротива срещу Хитлер, която се състои от представители на аристокрацията и интелигенцията, виждащи неминуемата катастрофа, към която Фюрерът тласка страната и които се опитват да предотвратят разгрома.

Все повече публикации има за това, че съветските тайни служби са пречили на тази анти-нацистка съпротива, за да осуетят преждевременно приключване на войната преди съветската армия да е навлязла дълбоко в Централна Европа. Освен това анти-хитлеристката съпротива е била и анти-съветска. Участниците в нея са се стремели да избегнат катастрофата на Германия като сами свалят Хитлер. (виж Hoehne, Hans. Canaris. Garden City, N.Y.: Doubleday, 1979).

Провалът на германската анти-нацистка съпротива е довел до продължаване на войната и до още много жертви на хора, но явно за Сталин това не е било важно. Едно от най-важните действащи лица на тази съпротива е бил шефът на германското военно разузнаване адмирал Вилхелм Канарис. Днес се знае, че в този период Канарис вече е установил преки контакти с американското и с британското разузнаване.

През април 1943 г, той пътува инкогнито до Истанбул, където се среща с Джордж Ърл, бивш американски пълномощен министър в София преди войната и военноморско аташе в Анкара по това време, когото изненадва, почуквайки лично на вратата на хотелската му стая.
След месец Канарис телефонирал на Ърл, но се оказало, че той все още нямал никакъв отговор от Вашингтон. Именно този човек, който търси изход за Германия, който е анти-нацистки настроен и сътрудничи със съюзниците, се среща с цар Борис три дни преди свалянето на Мусолини и завоят на Италия вън от Оста.

Срещата на Канарис с цар Борис в София на 22 юли 1943

Тази среща става само три дни преди преврата, с който крал Виктор Емануил сваля Мусолини.ii

От доклада за срещата, изготвен от Канарис се разбира, че цар Борис е попитал за положението в Италия. Дали са говорили и за друго няма как да разберем.



Визитната картичка на Канарис

Предложението на Канарис за сепаративен мир, прекратяване на войната на запад, отстраняване на Хитлер и продължаване на войната на изток, той отправя, горе-долу по същото време, през лятото на 1943 г. към ген. Уйлям Донован – шефът на американският Офис на стратегическите служби и ген. Стюърт Мензис -шеф на британското разузнаване. Канарис се среща с тях тайно в испанския град Сантандер, близо до Билбао. 
Въпреки, че на това ниво било постигнато съгласие около този план, президентът на САЩ Рузвелт не приел споразумението.

Интересно е тук да се припомни, че близък съратник на Канарис в анти-нацистката конспирация и контактите му със съюзниците е Ото Вагнер – шеф на бюрото на Абвера в София!iii
Любопитно е, че и унгарското военно аташе в София – Ото Хац няколко пъти пътува (със знанието на своя шеф Кадар) до Турция, където поддържа контакти с представители на Офиса на Стратегическите служби с тази цел.iv

От архивите виждаме, че заговорниците срещу Хитлер са били често около цар Борис. Едва ли той не е виждал и усещал това.

И все пак, да се остави напълно в ръцете на съюзниците или пък в тези на заговорниците около Канарис, очевидно не е било желателно .

Разбираемо е, че цар Борис е искал да има сигурност, че измъквайки се от съюза с Хитлер, няма да се окаже в ситуацията на заложник на съюзниците.

НЕУТРАЛНИЯТ БЛОК

Оказа се, че в архивите има доказателство за опитите на България, Унгария и Румъния да формират един неутрален блок, чрез който заедно да се откъснат от Оста и да избегнат бъдеща болшевизация при ставащото все по-очевидно поражение на хитлеровата коалиция.   
 
Първоначално идеята за създаване на Неутрален блок от държавите на Балканите е лансирана от британския външен министър лорд Халифакс веднага след разгрома на Полша през 1939г. 

Идеята на Великобритания е, че чрез такъв блок би се възпрепятствала атака на хитлеристка Германия към Гърция и Егейско море, Проливите и дори към Близкия Изток, както и съветска агресия в същото направление. 

По онова време Великобритания няма военен ресурс да защитава този регион. За реализацията на такъв проект, лорд Халифакс разчита на България, която заема центъра на Балканите. 
Контактите на страните от Балканското съглашение с  България обаче не водят до успех.

Дори визитата в София на британския дипломат Кенет де Корси и срещата му с Царя, не успява да промени това положение. 
Великобритания гледа с опасение и на ходове които България предприема, които и се струват като опит за сближаване със СССР. Англичаните по онова време се страхуват от такова евентуално сближаване и посещението на българска стопанска делегация в Москва през януари 1940г.ги кара да гледат с подозрение на ходовете на цар Борис. Той явно се опитва да маневрира между Великите сили и за известно време успява да запази България от обвързване.

След своя неуспех с неутралния блок, английската политика насочва надеждите си по този въпрос към ролята на Турция.

 Турската дипломация също не постига желания от англичаните резултат, но защитава собствените си интереси, с подписването на 13.01.1940г. Декларация за добри отношенията между двете страни и оттегляне на струпаните на българо-турската граница войски (18 турски дивизии). 

Няма съмнение, че Турция още по това време изпитва огромен страх от нейното въвличане в конфликта и затова окуражава българската политика на неутралитет. 

При посещението си в София Министърът на външните работи на Турция Сарачоглу се среща с премиера Георги Кьосеиванов.

По време на срещата турският външен министър споделя, че посланикът на СССР в Турция Терентиев го е информирал, че Съветският съюз е твърде зле настроен към всякакво сближаване на България с нейните съседи и особено с Румъния. 

Очевидно съветите още тогава са имали апетити в този регион! Кьосеиванов прави публична декларация, че България няма да се присъедини към такъв неутрален блок и с това въпросът приключва. 

Английската политика се концентрира върху осигуряването на неутралитета на България.В този дух е и подкрепата на Великобритания за Крайовската спогодба от 7 септември 1940г. и връщането на Южна Добруджа от Румъния на България след двустранно споразумение.



Първан Драганов
Сведения за формиране на евентуален неутрален блок на Балканите , намираме и в един доклад на българския Пълномощен Министър в Берлин Първан Драганов.

Той е с № 137 и носи дата 28 септември 1939г. (заведен e в МвнР с вх.№ 1056/2 октомври 1939г.).


Там той докладва за разговор с Държавния секретар на МВнР на Германия г-н Вайцзекер. Ето какво пише Драганов :
Разговорът беше проведен първо върху неутралитета на България. Обясних на Г-н Държавния секретар причините, поради които направихме официално уведомление за политиката на неутралитета на България. (…) 

Запита ме обаче, какво вярно има в сведенията, които имат, че се водят преговори между балканските държави и България да се образува един блок за пазене на неутралитета от всички балкански държави и че България е била поставила като условие за влизането в този блок, възвръщането на някои области – Добруджа, Цариброд. 

Отговорих му, че аз нямам сведения от София за воденето на такива преговори, , но че при един разговор , който имах с английския пълномощен министър в София, той ми каза, че не е достатъчен обявеният от България неутралитет и че за да гарантира България съществуването си, трябвало да се образува блок от балканските държави за запазване на неутралитета, като обаче и дума не даваше да се спомене ,че България трябва да бъде предварително задоволена в някои свои териториални искания. “  

( Държавна Агенция “Архиви” ф. 176-и, оп.1-ш, а.е. 117, Преписка с Българската Царска Легация в Берлин. )

За такива преговори да бъде привлечена България в един съюз на балкански държави споменава в мемоарите си и Грегоре Гафенку-бивш Министър на Външните работи на Румъния и румънски посланик в Москва участвал в преговорите на Балканското съглашение по това време. Гафенку /Гафенко е същият, който по-късно ще осъществява контакти със съюзниците в Швейцария. През септември 1939г. инициативата за създаване на неутрална "Балканска Антанта" или "Югоизточен блок"е на турския външен министър Сарачоглу, който провежда с тази цел совалки на Балканите, в Москва и пр.

 ( Preliminaires de la Guerre a l”Est . De L'Accord de Moscou 21 Aout 1939 aux Hostilites en Russie 22 Juin 1941, Gregoire Gafenco, EGLOFF, Paris, 1944, pp. 313-314) 
 
В началото на 1943г. идеята за създаване на неутрален блок възкръсва. 

Този път той би могъл да се разглежда в обратната посока - като възпрепятстващ евентуален съюзнически удар от Егейско море към Балканите и Централна Европа. 

За обсъждане на тази идея между България, Унгария, Турция и Румъния, а без съмнение и с връзк с Италия, (която явно също има желание да излезе от войната), има редица докуменатални доказателства! 

Не може да се отрича, че този блок в определена ситуация би бил в интерес и на Германия. 

От своя страна САЩ също имат свои планове в региона, в които се включва откъсването на България от Оста. 

В средата на 1943г. както САЩ, така и Великобритания започват да се опасяват от очертаващото се значително съветско проникване в Европа.



Много трудно е да се намери снимка на д-р Делиус - Ото Вагнер. Ето го тук в разговор с Министъра на вътрешните работи Габровски.


В доклад на българския посланик в Будапеща Димитър Тошев (син на премиера и дипломата Андрей Тошев), с дата от 22 септември 1943 година открих следния пасаж за разговора му с премиера на Унгария Миклош фон Калай и външния министър Дьо Гици:



III. Подчертан интерес към образуването на юго-източен блок с Турция. Министърът на външните работи, г. дьо Гици подчерта пред мен, че унгарското правителство още от първия момент е възприело напълно тази идея/ спр. рапорти №№ 27 и 46 от 5 IV и 10V т.г./ (които не са открити в архива - б.м.).
Тия дни, говорейки за загубата на Н.В. Цар Борис III, Министър Председателят, г. дьо Калай, многозначително каза: „Голяма е загубата и за нас, защото очаквахме с пълно доверие, че ще ни помогне да реализираме блока.”


Едва ли е случайно, че Рене Шарон задава въпрос на Милев първо за контактите на България с Румъния и Турция.

В спомените си Царица Йоанна намеква за дискретни контакти на цар Борис с румънците по този въпрос, както и че те са били засечени от германското разузнаване. Публикуван е документ на германското разузнаване, което доста точно определя, че Кьосеиванов е човекът, чрез който се водят контактите със САЩ.
В книгата на Николай Михайлов “Борис III и Симеон II - царе на българите и швейцарската     дипломация 1937-1946 г.”(изд. “Етера”, София и “Обектив”, Ловеч, 1993 г. , стр.140 ) е посочено   многозначителното изказване на цар Борис пред д-р Едуард Шапюиза от  Международния Червен кръст в Женева на срещата им в София на 7 юни 1943 г., свързано със зачестилите през април-май сондажи за образуване на Югоизточен блок с помощта на Турция и Италия.

За “неутрализирането на проливите” изглежда се е научило и от други среди

Пак на 23 юли 1943 г. японският посланик в СССР разпитва за този проект българския посланик там Иван Стаменов, за което има запазен доклад от последния. Вероятният информатор на японския посланик за проекта е турският посланик, с който японецът се среща в Москва.
В края на юли 1943 г. в София обсъждат предложението на маршал Йон Антонеску – диктатор на Румъния за съвместни действия с България с цел избягване на болшевизацията на Балканите.
Българският посланик в Румъния Петров-Чомаков е имал среща с външния министър Михай Антонеску на 23 юли 1943 г.
Той предложил на България да се влезе в непосредствено разбирателство, за да се обсъдят възможните „хипотези” и мерки, които да се вземат заедно. Същото било предложено и на Унгария.
Всъщност още на 1 юли 1943г. румънският външен министър Михай Антонескупри посещението си в Рим предлага на Мусолини от името на всички съюзници на Германия да направи предложение за мир на англо-американците. (Видях сгромолясването им. Волфганг Бретхолц, изд.Бъдеще, изд.Тилиа, София 2005г. стр.119) 

Малко след смъртта на цар Борис на 9 септември 1943 г. Уинстън Чърчил предлага на президента Рузвелт един меморандум, в чиято точка 8 се казва:

 “Трябва да очакваме важни реакции в България, Румъния и Унгария и те от своя стана могат да предизвикат реакция у турчина, без да се налага ние да искаме нещо или да поемаме някакво задължение”. 
Този меморандум е публикуван в спомените на Чърчил за Втората световна война.


 Пак там по отношение на Италия той казва: “Дори когато изходът от войната беше ясен, Мусолини щеше да бъде приет добре от съюзниците. Той имаше какво да даде, за да съкрати нейния ход. С умение и хитрост той можеше да избере подходящия момент и да обяви война на Хитлер. “(Уинстън Чърчил, “Втората световна война”, том 5, стр.48 и 125, книгоизд. къща “Труд” , София, 1995 г.) 

На стр. 60 е поместено писмо на Рузвелт, в което той казва: “Тук има някои свадливци , които се подготвят да вдигнат скандал, ако признаем Савойската династия или Бадолио”, на което Чърчил на 31 юли 1943 г. отговаря, че след като си отидат Мусолини и фашистите, той би преговарял с всяка власт в Италия, която може да изпълнява поетите задължения. 

Не се страхувал , че това може да се изтълкува като признаване на Савойската династия или Бадолио, ако те са хората, които могат да накарат италианците да вършат онова, което е необходимо за военните цели на съюзниците.
 
Царица Йоанна в спомените си, издадени в София през 1991 г., на стр.116-117 свидетелства , че цар Борис е бил в течение не само на румънските и унгарски планове, но и на тези на краля на Италия Виктор Емануил III . “Зная със сигурност, че той беше в течение на намеренията на регента Хорти и румънския крал Михай да скъсат съюза си с Оста преди германския разгром, търсейки преки контакти с англо-американците.С голяма дискретност насърчи тези проекти, но информаторите на Хитлер проникнаха чак до херметическия секрет на разговорите между трима държавни глави. Няколко седмици преди 25 юли 1943 г. българските пълномощни министри в някои неутрални столици предприеха дискретно непреки сондажи с англо-американците за евентуална политическа промяна”, пише царица Йоанна.
На 28 юли 1943 г. в дневника си премиерът Богдан Филов е записал: „Царят е на мнение да не се отхвърля предложението на Антонеску, макар да вижда в него опит да го злепостави пред германците… Необходимо е да се говори с румънците, ако не за друго, то поне за да разберем, какво те са се уговаряли с турците.
…Царят ми прочете един доклад на нашия военен аташе в Букурещ майор Чавдаров, който бил повикан от Антонеску и комуто този последният е говорил в същия смисъл като на Петров (Петров-Чомаков – б.м.).

На 16 август 1943 г. Филов отново пише по темата – този път след посещение на румънския посланик в София – Кристу, който имал специална мисия.
Кристу задал два въпроса: Не смята ли българското правителство, че болшевишката опасност би могла да се отбие чрез заемане на Балканския полуостров от англо-саксонците и дали едно споразумение между 
Германия и Съветския съюз няма да бъде за сметка на балканските държави. На следващия ден Филов уведомява германския посланик Бекерле за проведения разговор.(!) 

 

Разговорът е отбелязан и в дипломатическите документи на МВнР, а бележката за него е подписана от Димитър Шишманов. v

Още едно свидетелство на човек, когото познавах - д-р Петър Аладжов

В своите спомениvi някогашният Върховен комисар по снабдяването Петър Аладжов свидетелства, че на 9 януари 1944 г. маршал Антонеску чрез него е отправил към регентите „последен зов” за съвместно излизане от войната чрез неутрализация на Балканите. Регентите за съжаление не са смеели да мислят за такива действия.

През август 1943 г. нещата изглеждат много по-различно.

На 25 юли 1943г. в Италия е свален Мусолини. Италия започва завой за излизане от Оста. Моментът за действие явно е настъпил. Кьосеиванов е извикан на консултации от Берн в София.

На гарата в Берн го изпраща бившият президент на Швейцария, началник на политическия департамент


 и член на Федералния съвет Марсел Пиле-Гола, негов личен приятел, за който е известно, че поддържа контакти с американците в Швейцария. Кьосеиванов пристига в България на 4 август 1943 г. Приет е първо от премиера Филов. На него той заявява, че вярва в германската победа и пр.
Казал му, че не се среща с американците, но сондажи при тях е правил Пиле-Гола. За сондажите на Пиле-Гола споменава само, че съюзниците не биха признали териториални придобивки на България освен Южна Добруджа. На 6 август Филов докладва на царя за разговорите с Кьосеиванов. Царят демонстрира лошо отношение към Георги Кьосеиванов и настоява той веднага да бъде изпратен обратно.
При това, още преди да го е приел за доклада, за който го е извикал. Същия ден следобед двамата се срещат лично.

За тази среща доскоро нямаше никаква информация и беше една от загадките в нашата история. От дневника на Филов се разбира, че на 7 август той отново се среща със своя предшественик на премиерския пост. На тази среща Кьосеиванов му споменава за писмо от Алън Дълес до Рене Шарон относно България. Шарон бил препредал в кавички това в писмо в своето до цар Борис. Кьосеиванов не бил казал на Филов за него при първата им среща, за да съобщи първо на царя. По негово поръчение той го информирал сега. Но писмото не му показва.
На 8 август цар Борис и Кьосеиванов се срещат отново на обед. За тази среща Филов дори не е информиран. В спомените си Стефан Бочев (зет на Кьосеиванов и негов сътрудник в посолството в Берн) съобщава, че в края на този обед Кьосеиванов е получил един царски подарък – копчета за ръкавели с диаманти.
Съвсем не изглежда двамата да са в лоши отношения?

Ето как Петър Морфов - секретар на цар Борис и баща на моя покоен приятел Богдан Морфов описва срещата на 8-ми август в своите спомени :
(Спомените в оригинал са предадени от Богдан Морфов на Недю Недев, а преписано копие от тях е намерено от Цочо Билярски, в архива на МВнР, (архив на дипломата Любен Златаров), което е публикувано на сайта "Сите българи заедно"
 http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=647:pm&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61 )


"На 1 август 1943 г. на връщане от разходка с царското семейство (и с мен, Надя Стоянова и гувернантката) узнахме, че в София била даде на въздушна тревога - голям брой ята бомбардировачи, под силна охрана от изтребители, прелетяли край столицата и се отправили на север.
- Очаквах това - промълви едва доловимо царя. Няма съмнение. Това е началото на края.


На 8 август царят нареди да уведомя пристигналия предната вечер п[ълномощен] м[инистъ]р Кьосеиванов от Берн, че ще го приеме в 5 ч. сл. обяд във Враня. По пътя за Враня К[ьосеиванов] не скри пред мене убеждението си, че войната за Германия е загу бена и че ние трябва да се стремим да се измъкнем колкото се може по-невредими от това страхотно стълкновение. 


Италианският опит обаче който е отворил очите на Хитлер и го е направил много мнителен и бдителен по отношение на останалите съюзници доказва, че това не ще е лесно.

Царят прояви към Кьосеиванов особено, дори рядко внимание, излязал бе да го посрещне в парка, взе го под ръка и двамата се отправиха към старото крило на двореца. Едва влезли работния му кабинет той ми нареди да донеса цигари и пепелник и да поръчам кафе.


- Е мой скъпи министре, провикна се засмян, поемайки от мене цигарите и пепелника, за да ги сложи пред своя бивш м[инистъ]р-председател - както виждате не съм забравил вашите навици
...


- същият пепелник, същите цигари подчертано желание да се хвърли було върху старите недоразумения и нескрит намек за близко ново сътрудничество.

На връщане, видимо доволен от продължителната аудиенция Кьосеиванов бе също словоохотлив: обстойно обмисляхме въпроса за "завоя" и се съгласихме да не форсираме събитията, а "да се изчака най-благоприят ния момент за нас, та да не се излага напразно страната на гнева на Хитлер". (бележките в скоби са на Цочо Билярски)


На 10 август цар Борис показва на Филов писмото на Дълес до Шарон и му дава да го прочете. Така той оказва демонстративно доверие на своя премиер.
В Дневника си Филов предава съдържанието на писмото така: 

„Подкрепата, която България оказала на Оста, е толкоз голяма, дето България не могла да не се третира наравно с другите неприятели на англо-саксонците. Осъждат се остро мерките срещу евреите, които били необясними, като се знаело предишното отношение на България към малцинствата.” 

 
Филов може да е спокоен. Германските му приятели – също!

При това положение изглежда, че промяна в българската политика не може да има.
А писмото на Дълес до Шарон липсва, както в българските, така и в американските архиви, макар и да има позовавания на него в други американски документи. То е било изпратено и на англичаните - за сведение. 

На 14 август 1943г. цар Борис отлита за срещата с Хитлер и се връща на 15 август.

Съгласно една сведение писано от царския секретар Станислав Балан в края на 1944г. цар Борис след връщането си на 15-ти август, не се обадил на семействотго си във Враня, а отишъл в двореца в София  и поискал да извикат веднага архитект Севов.  
(Свидетелството на Балан може да се прочете тук :
http://toshev.blogspot.com/2015/08/72-iii-24-29-1944.html )

Кьосеиванов по това време още е в София.

Той отпътува за Берн на следващия ден - 16 август. 
Имало ли е още една среща между тях на 15 или 16 август 1943г. и посетен ли е бил Кьосеиванов от Севов, за да получи информация за срещата с Хитлер - не се знае? 

На германо - швейцарската граница Кьосеиванов, въпреки дипломатическия си имунитет и съюзническия статут на Царство България с Германия е бил задържан от германските власти за 4 часа. След това е освободен и благополучно се завръща на поста си в швейцарската столица.



По-късно на 15-ти август, след ссрещата със Севов - в 19:30 царят приел и премиерът Богдан Филов, което е записано в дневника му. 
Чак на 16-ти царят отишъл при семейството си във Враня, като завел на обед и пилотът Бауер. 
 
Много тайни – малки, а може би и не толкова малки, отнесе Кьосеиванов с изчезването си от този свят, без да напише спомени.” пише Стефан Бочев.
Дали тайните на „Сфинкса” ще останат да лежат под неговият мраморен надгробен камък в гробището на Ла Тур де Пейлц, както пише Бочев в „Автопортретът ми като журналист и дипломат”?


Един друг наш дипломат обаче, хвърля светлина върху тайното писмо на Шарон.
Това е Никола Балабанов посланик на Царство България в Стокхолм и в Анкара.
По време на своята емиграция, през 1964 г. той публикува част от своите мемоари в списание „Bulgarian Review”vii

Там споменава отново за този меморандум, предаден на цар Борис. Балабанов е бил помолен от Шарон след смъртта на царя да говори по същия въпрос с принц Кирил в качеството му на регент. 

Ето какво пише той за съдържанието на това прословуто писмо:
В първата половина на 1943 г. добър приятел на България, живеещ в Швейцария, беше помолен от американските служби да изпрати на цар Борис меморандум, в който след като се посочва накъде отива войната, се препоръчва царят да даде знак по някакъв начин, че България има намерение постепенно да се оттегли от Оста Берлин-Рим. Меморандумът не изискваше незабавно скъсване, но съветваше да се предприемат мерки, които биха показали намерението на България да промени своята политика, когато дойде подходящият за това момент. Освен това меморандумът препоръчва мерките, предприети срещу евреите да не стават по-сурови и по възможност да се анулират. В заключение меморандумът подчертава, че ако няма такава индикация от страна на България за оттегляне от съюза с Германия, съюзниците ще бъдат принудени да предприемат военни действия дори на българска земя.”

Принц Кирил отговорил, че не е в течение на въпроса, за който е било търсено мнението му. Вероятно това е било наистина така.

Интересното в случая е, че този текст, цитиран от Балабанов, се различава много от текста, цитиран от Филов. Това показва, че цар Борис очевидно е дал на Филов друг документ. Вероятно и Кьосеиванов е бил в течение на тази игра, а може би и самият Шарон. В тази сложна игра със залог бъдещето на България, явно цар Борис и Кьосеиванов са действали в синхрон, стремейки се да спасят страната от катастрофа.
Една от тайните на Кьосеиванов се оказва разгадана чрез доклада на Алън Дълес, регистриран на 29 август 1943 г. Той хвърля светлина върху разговорите в София между цар Борис и Кьосеиванов. С Кьосеиванов е разговарял посредника на Дълес - Рене Шарон.

Той (Кьосеиванов – б.м.Л.Т.) е маневрирал така, че да бъде повикан от Борис и това му дало възможност да докладва директно на него вместо на Филов.
Той е предоставил посланието представено в наш № 214 при първия разговор. Изглежда Борис е бил много впечатлен от посланието. Той е задържал писмото, казвайки, че желае да проучи всяка дума в него. По това време Борис е бил спокоен и в добро здраве и е заявил, че неговата цел е на всяка цена да спаси своята страна от по-активно участие във войната. Впечатлението, което Кьосеиванов е получил, е, че Борис е подвластен на страха и е наясно, че германците не го харесват и че те дори биха достигнали дотам, че да доведат да смъртта му. По време на втория разговор Кьосеиванов е заявил, че на този етап не е готов да ръководи правителство на национален съюз, на което Борис е отговорил, че в неговите намерения влиза едно преходно правителство, което да се справи с неотложните проблеми и така да се подготви пътят към национално правителство, начело на което той би желал да застане Кьосеиванов. (…)”

Преходно правителство?

Пак в статията на Никола Балабанов, цитирана по-горе, намираме цитат от реч на Кръстю Пастухов пред Националния съвет на социал-демократическата партия.

Трябва да ви кажа, другари, че през лятото на 1943 г. преди капитулацията на Италия, аз бях помолен да съставя списък на един анти-германски кабинет, така че страната да може да обърне своя курс на вярност, но това беше направено при съвсем други условия. То беше направено по инициатива на царя и чрез посредничеството на негово доверено лице. Ние не успяхме да направим това, защото съюзниците изискваха пълна и безусловна капитулация – условия, които бяха твърде тежки.”

Такива изисквания към България не са отправяни, нито пък Пастухов би могъл да знае това. Доказателство за това намираме в Бюлетин № 255 на Държавния департамент на САЩ от 13 май 1944г. където е поместена Съвместната публична декларация от предния ден(12 май) на Американското, Британското и Съветското правителство към четирите сателити на Оста, в която при напускане на Оста им се предлагат условия без така страшната безусловна капитулация. На 8 юни 1944г. при дискутиране на условията за излизане на България от Оста в документа се включва дори признаване на статут на съвоюваща страна, гаранция за независимостта и границите й.

Нещо повече, в условията за примирие, приготвени за мисията на Стойчо Мошанов в Кайро година по-късно, също не е включена клауза за безусловна капитулация, нито за окупация на страната.

САЩ са очаквали България да излезе от Оста и да мине на тяхна страна във войната. Планът на Великобритания е бил за образуване на огромна балканска федерация в която да се включи и България. Цар Борис от своя страна вероятно е искал да запази контрол над ситуацията. Толкова много хора са знаели за тези планове, че би било невероятно, ако Германия не е била информирана също.

Ето как формирането на неутрален блок би позволило, България да не се оставя на милостта на съюзниците, нито пък да бъде заплашена от евентуален германски удар. Евентуален нов фронт на юг би бил прекалено голям и нежелателен за плановете на Хитлер, а и съюзниците биха преговаряли с такъв общ блок, като с реален фактор.

Важен детайл за намеренията на цар Борис е свидетелството на депутата и мой колега в няколко легислатури на Народното събрание Иван Н. Иванов пред в. „Про и анти”viii

Бабата на г-н Иван Иванов – Мария, е сестра на Георги Кьосеиванов.
На нея той се обажда при посещението си в София през август 1943г. Казва й, че се връща в Берн да подготви легацията за предаване и до месец ще се върне окончателно в София. Това напълно съвпада с информацията от намерените документи и показва сроковете, в които се е планирал завоят във външната политика на България.

На 16 и 17 март 1944 г. Хитлер се среща с българските регенти по негова покана. Два дни по-късно, на 19 март 1944 г. Германия окупира Унгария и там е назначено марионетно про-германско правителство. Така Хитлер показва на другите държави какво ги чака, ако предприемат опити за излизане от войната. 

Разбира се, ситуацията на фронтовете през 1944г. е съвсем различна от тази през 1943г.

Но още през 1943г. Цар Борис е бил предвидил такава евентуалност и затова през август 1943 г. той свиква маневри на I -ва Българска Армия край София.

Знае се, че на 22 август в Царска Бистрица цар Борис е приел военния министър ген. Н. Михов във връзка с тези маневри, но архиви за тях липсват.

Все пак във военния архив е запазена една заповед, която имам благодарение на любезното съдействие на полк. Никола Рухчев – председател на Съюза на възпитаниците на Военното на Негово Величество училище (ВНВУ), школата за запасни офицери и родолюбивото войнство и гражданство.

Това е заповед № 154/24.08.1943 г. на генерал-майор Сапунджиев – началник на ВНВУ, издадена от стан в с. Банкя. От тази заповед научаваме, че той заминава на маневрите на Първа армия в района на с. Сливница и нарежда да бъде заместван от подполковник Кирил Стоименов. ix
Това доказва провеждането на маневрите около София, целящи без съмнение укрепване на българската столица срещу евентуално нападение.
Знаем, че танковата бригада, най-боеспособната част от армията, също е била в състава на тази армия и нейните около 120 танка са се предислоцирали около Банкя. Очевидно за подкрепа на предстоящия политически завой цар Борис е разчитал на армията. Тези странни маневри край София са започнали на 23 август 1943 г. Това обаче е и датата, на която царят неочаквано заболява и на 28 август 1943 г. умира. При смъртта на царя, маневрите са прекратени.

Изненадващо свидетелство за тези маневри намираме и в спомените на царица Йоанна. x Ето какво може да прочетем там:

Генерал Михов, още преди заминаването си (за срещата с Хитлер на 14 август 1943 г.– б.а.), беше дал заповеди за отпор на евентуален „удар” на германските войски срещу столицата. Бяха в ход важни военни придвижвания под булото на „Големи маневри”. (стр. 119).

И още:

На 20-ти вечерта пристигна генерал Михов (установено е, че тази среща всъщност е била на 22 август 1943 г. в двореца „Царска Бистрица”), за да информира за движението на войските и дислокациите в столицата, за да се парира някой нацистки „удар” .Формално обаче, дори и пред мен се говореше за „Големи маневри” (стр. 120).

Странно е че, в момент, когато България е съюзник на Третия райх, в София се страхуват от германски удар и укрепват столицата срещу него?

Интересно е да се припомни, че след завръщането си от срещата с Хитлер във Волфшанце, царят е посетил бившия началник на тайната канцелария на цар Фердинанд – Добрович, който е бил тежко болен от рак и го информирал за посещението при Хитлер:

„Не им отстъпих в нищо и си развързах ръцете след страхотна борба. Осемнадесета няма да се повтори!” му казал цар Борис.

Няма да се повтори 1918, овреме си развързах ръцете, но докато постигна това, трябваше да водя страшна борба. Хитлер побесня, когато му отказах за Русия. Крещящ като луд, той се нахвърли срещу мен и срещу България с цял порой обвинения, нападки и закани. Ужас беше, но не му отстъпих в нищо. Той смяташе да ме сплаши, но вместо това спокойно му изложих положението ни, казах си каквото имах да му кажа, ясно и недвусмислено, т.е., че съм решил ние да тръгнем по собствени пътища. Сега съм с развързани ръце! Спасих ви, даже аз да заплатя за това!”
(Цитат по писмото на Княгиня Евдокия до Симеон и Мария-Луиза.xi )

Когато всичко се срутва, откъде би могла да идва тази царска увереност, освен от плана за излизане от войната?

За какво си е развързал ръцете царят?

В книгата на Кристина Сикарди “Йоанна Савойска – от блясъка на двореца до горчивината на изгнанието”, излязла на български език през 2003 г. , авторката се спира на последната среща на цар Борис с Хитлер на 15 август 1943г. с дневен ред “Разглеждане на общата военна и политическа обстановка. Дискусия за ролята на България в хода на войната” и цитира в кавички разговора между тях, при който българският монарх заявява на германския фюрер, че ще поиска примирие със съюзниците.

Германия вече не е в състояние да произвежда оръжията, които обещава. Вече е прекалено късно! Баща ми бе въвлечен, заедно с българския народ в катастрофата на Тройния съюз. Мой дълг е да направя всичко, каквото мога за да се избегне подобно нещастие, въпреки че лично си давам сметка за необходимостта на Вашето искане. Мой дълг е да не разочаровам своя народ!
Думите и обещанията за използване на тайни оръжия не са достатъчни. И тъй като споменахте италианската династия, с която съм в родствени връзки, Ви информирам, че ще поискам примирие със съюзниците, веднага след като Италия направи същото!”

Това е казал цар Борис на Хитлер според Кристина Сикарди.

Такъв архивен документ досега не е известен и би могъл единствено да представлява стенограма на разговора, попаднал след 1945г. в ръцете на съветската армия като трофеен архив, взет при превземането на Берлин. Все още този документ не е публикуван!
Остава отворен въпросът, дали излизането на България от войната е планирано да стане със съгласието на Германия или не?

Според данните в книгата на Дянко Марков “Свидетелствам под клетва”излязла през 2012г. един от известните германофили в България – ген. Христо Луков, паднал жертва на комунистически тероризъм на 13 февруари 1943г., също е смятал, че е добре България да излезе от войната със съгласието и разбирането на Германия и да обяви активен неутралитет. Това не е доказателство, но е повод да продължим търсенето на отговор на този въпрос.




Спасителният за България завой във външната политика е бил замислен изключително добре, съвпадал е по време с конфликт между съюзниците и почти е успял. Само ненавременната смърт на царя попречва на успеха на този план. 
 


i
вж From Hitler's Doorstep. The Wartime Intelligence Reports of Allen Dulles, 1942–1945, Neal H. Petersen

ii вж „България - своенравният съюзник на Третия райх”, София, 1992 г., военно изд. “Св. Георги Победоносец”, стр.139, док.105

iii вж Hungary in World War II, Caught in the Cauldron, Deborah S. Cornelius, Fordham University Press, New York, 2011, стр.263

iv вж “Hungary in World War II, Caught in the Cauldron”, Deborah S. Cornelius, Fordham University Press, New York, 2011, стр.260

v вж Дипломатически документи по участието на България във Втората Световна война, ИС “Синева”, София, 2006 г., стр. 378

vi вж „Върховен комисар”, д-р Петър Аладжов, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, София, 2000 г., стр. 139-141

vii вж Bulgarian Review” , vol. 4, Dec. 1964, стр. 47- 48

viii вж в. Про и анти” бр.31, 16 август 2010 г.

ix вж ДВИА, ф. 1521, оп. I, а.е. 545

x вж Царица Йоана. Спомени. Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, 1991 г.
xi Вж.”Корона от тръни”, Стефан Груев, 1991г. Стр. 428




 
Декларация на Съюзниците към сателитите на Оста от 12 май 1944г. Публикувана в Бюлетина на Държавния департамент от 13 май 1944г.


 
The Department of State bulletin. v.10 1944 (Jan-Jun).





Свързани статитии:

в-к "Лечител"


http://www.lechitel.bg/newspaper.php?b=400
 
Сайта Юро-Чикаго :

http://www.eurochicago.com/2013/09/kakvo-ne-znaem-za-boris-iii-i-negoviya-plan-da-spasi-stranata-prez-1943-g/


Докладът на Мильо Милев - пълен текст

http://www.eurochicago.com/2013/09/doklad-na-legatsionen-savetnik-milyo-milev-do-bogdan-filov-april-1943-g/

Становище на д-р Сава Рясков

http://www.eurochicago.com/2013/10/d-r-sava-ryaskov-az-sashto-smyatam-tche-tsar-boris-e-zhertva-na-otravyane/


Денят разказва - епизод 15: НЕСЛУЧИЛИЯТ СЕ НЕУТРАЛИТЕТ
ТВ-Европа, 13 юли 2015г.


 



Часът на инфохолиците по БНР-
Часът на Клио: Несполучилите неутралитети, 24.01.2014г.
Автори: Емил Янев и Кин Стоянов - с участието на Лъчезар Тошев, Тошо Дончев, проф.Пламен Цветков и Людмил Стоянов

http://bnr.bg/sofia/post/100290997/chasyt-na-klio-nespoluchilite-neutraliteti

Часът на инфохолиците по БНР - Часът на Клио
( продължение на темата в три части)

Част I -31.01. 2014г.
 Автори: Емил Янев и Кин Стоянов
С участието на Лъчезар Тошев и Людмил Стоянов

http://bnr.bg/sofia/post/100292627/chasat-na-klio-sadbonosni-migove-za-otechestvoto

Част II - 07.02.2014г.






 





 http://bnr.bg/sofia/post/100294512/chasat-na-klio-sadbonosni-migove-za-otechestvoto


Част III - 14.02.2014г.

 http://bnr.bg/sofia/post/100309419/chasat-na-klio-sadbonosni-migove-za-otechestvoto


Участие в предаването "Час по България " на проф.Пламен Павлов,
 24 януари 2014г.

http://www.skat.bg/products.php?type=10&genre=6808


                                    ПРИЛОЖЕНИЯ



 Първият мемрандум на ген.Уйлям Донован от 2 август 1943г.



П Р И Л О Ж Е Н И Е
                   2 август 1943 г.
секретно

МЕМОРАНДУМ ЗА ГЕНЕРАЛ ДИЙН:
ОТНОСНО: Откъсване на България от Оста
Ситуацията в момента:
Успехът на Съюзническото настъпление в Сицилия и предстоящите политически промени в Италия имат пряка връзка върху позицията на България. Хората не са настроени прогермански. Царицата на България е дъщеря на Краля на Италия. В някои кръгове има силно изразени проамерикански настроения, докато земеделци-комунисти са с проруски нагласи. Вследствие на развитието на събитията в Италия е възможно Германия да реши да запази отбранителна линия, следваща долината на р. По, по крайбрежието на Далмация, по Трансилвания и Карпатите, като в такъв случай България ще бъде оставена извън отбранителната линия. Тази възможност увеличава несигурността в България, имайки предвид демонстрацията на въздушна сила като тази при вчерашната бомбардировка на рафинерията в Плоещ, която се оказа още по-голям обезпокоителен фактор. Съставът на армията е 700 000 души, които са добре подготвени и представляват заплаха докато все още връзката с Оста се поддържа, но биха имали неоценима стойност, ако могат да бъдат използвани от Съюзническите сили.
Възможни действия:
Смята се, че могат да бъдат предприети стъпки, за да се откъсне България от Оста или чрез влиянието на Царя или пък, ако това не успее, чрез действия, които Генералният щаб на армията и Патриархът на Българската православната църква могат да бъдат убедени да предприемат. Намесата на Генералния щаб и на Патриарха може би ще е свързана с абдикацията на цар Борис III. Във всеки случай необходимо условие е намесата на някой с много силни връзки в България.
Агентът:
През последната година Разузнаването на САЩ работи с един човек, който е с български произход, а личните му контакти в съда, сред военните и църковни среди са от особена важност. Той е добре познат сред чиновниците на Държавния департамент и на полк. Джадуин, който до неотдавна беше американско военно аташе в Анкара. Той е бил основният частен банкер в България и е човек с голямо богатство. Съпругата му е лична приятелка на Царицата, а самият той е личен приятел с Началника на Генералния щаб, с Патриарха, с български дипломати и други влиятелни личности. Сега той е натурализиран американски гражданин (това е направено чрез армията) и е готов да подготви и проведе оттеглянето на България от страните на Оста. Той смята, че шансовете му за успех в този критичен момент са много добри, а неговата дефиниция за успех включва обезоръжаването и интернирането на германските войски, които сега са в България, унищожаването на германските амуниции и оръжие и превземането на италианските за българските и Съюзническите войски.
Въпрос, който да се реши от военните власти:
Ако от военна гледна точка отделянето на България от Оста и присъединяването й към каузата на Съюзническите войски се смята от непосредствена военна важност и ако няма споразумение между САЩ и Русия, забраняващо на Щатите да извършат това, дали трябва да бъдат предприети веднага стъпки, за да се използват услугите на тази уникална и квалифицирана личност? Ако да, трябва да се вземе предвид сформирането на малка мисия, включваща може би представител на Военното министерство като полк. Джадуин, на Държавния департамент като г-н Кенън и на Разузнаването. За целта на мисията би могло да е полезно на агента да са даде вонен ранг, а явната му мисия в Близкия изток може да е на съветник по банкови и монетарни въпроси, влияещи на военните формирования в тази област. Смята се, че ако този план или някой друг бъде одобрен от военните, веднага трябва да се вземат мерки да бъде въведен агента на терен, така че всичко да е подготвено възможно от най-ранна дата. Отделно от военната значимост да се отдели България от Оста, психологическият ефект от разпадането й веднага след Съюзническото настъпление в Сицилия, би имало много голям ефект.
Заключение:
Очевидно е, че това начинание влече след себе си въпроси от най-висша национална политика и че не може да се пристъпи към него докато те не бъдат изяснени. 

приятелски превод: Харалампи Попов





ДОКЛАД НА МИЛЬО МИЛЕВ

(подчертаванията в текста най-вероятно са направени от цар Борис)




Оригиналният ръкопис се съхранява
в Държавен Архивен Фонд
ф.176К,оп.8, а.е.1188,л.1-64



Строго поверително
Само в един екземпляр


Господин
Проф. Д-р Б.Филов
Председател на Министерския Съвет,
Министър на външните работи и на
изповеданията

ТУК



Доклад
от Легационния съветник
д-р Мильо Хр. Милев



Господин Министър Председателю,

В изпълнение на нареждането Ви имам чест да Ви представя настоящия доклад по разговорите, които имах с пълномощните министри г. г. Г. Кьосеиванов, Н. Балабанов, П. Драганов и Ил. Бояджиев, както и с други лица в течение на пътуването си до Лисабон и обратно между 10.ІІ. и 18.ІІІ. т.г. (1943г.- бел.м.).
В Берн имах няколко разговора с г. Кьосеиванов на 15 и 16.ІІ., на отиване, и на 12 и 13 март, на връщане, в течение на които той разви пред мен следните мисли:

І. При днешното положение трябва да запазим хладнокръвие и със спокойствие да гледаме на бъдещето, защото нищо фатално и непоправимо не се е случило. Положението на Източния фронт, който е ключът на всички събития, които ще настъпят, ще бъде заздравено и германците ще предприемат голяма офанзива, в резултат на която аз мисля, че те ще вземат Кавказ и ще стигнат дори до Волга, нещо, което можеха да сторят и миналата година, ако бяха се заели сериозно и с достатъчно сили за това.
Просто необяснимо беше за всички миналата година защо германците се заеха да превземат Кавказ с незначителни сили, защо не превзеха Астрахан и не прекъснаха съобщенията на съветската армия в този сектор, като дадоха възможност на болшевишкото командване да докара огромни подкрепления.
Единственото обяснение е, че германците са били заблудени по отношение на резервите и въоръжението на съветската армия. Сега, след поуката, която имат и като се вземат предвид големите сили и средства, които готвят за новата офанзива, сигурно те ще успеят да постигнат това, което не можеха да постигнат миналата година.
Не може да не се допусне, при това, че огромното усилие, направено от болшевиките през зимната офанзива не е изтощило съветската армия. Болшевиките, обаче, сервираха толкова изненади през тая война, че все пак остава открит въпроса относно тяхната мощ, и техните възможности. При липса на сведения никой, в края на краищата, не може да направи точни предвиждания за бъдещото развитие на военните събития.
Според г. Кьосеиванов четири са евентуалностите, които могат да настъпят в резултат на военните събития на източния фронт:

1. Германците няма да могат да унищожат живата сила на съветската армия и върховното усилие, което правят сега, ще ги изтощи напълно и ще ги изправи пред катастрофа. В такъв случай трябва да се очаква пълното болшевизиране на Европа, което англичани и американци няма да бъдат в състояние да осуетят. Ако германският войник не успее да спре болшевизма в Европа, никой няма да бъде в състояние да го спре. Ако партията в Германия се задържи до края, сигурно няма да позволи да се повтори 1918г., и самата тя ще повлече страната, а заедно с нея и цяла Европа в болшевишкия хаос, със съзнанието, че германският народ, бидейки органически най-дисциплинираният, ще съумее пръв да стъпи на краката си и да се организира върху развалините на рухналата Европа.

2. Втората евентуалност, на която г. Кьосеиванов особено много наблегна, като най-вероятна, е следната: Германците не ще успеят да съкрушат Русия и пред неизбежността на една национална катастрофа, военните вероятно ще вземат връх и ще потърсят спасението на страната в един сепаративен мир с Русия, на базата на подялбата на Европа: западната половина да бъде предоставена на Германия, а източната - на Русия. Последната, доведена до крайно изтощение, сигурно ще приеме едно такова много изгодно за нея разрешение. Защото в Москва знаят много добре, че дори в случай на победа, от съюзниците не могат да очакват нищо. Напротив, те ще се възползват от изтощението на Съветите, за да ги лишат от каквито и да било придобивки.
Разбира се, за Германия, това разрешение, което е крайно неблагоприятно, ще се наложи само като последен изход пред прага на една неминуема катастрофа. В такъв случай, ясно е, че Германия ще изостави всичко, като пожертва и нас. За България това би било най-лошото разрешение.
Няколко дни преди последния ни разговор г. Кьосеиванов споделил тези свои опасения с папския нунций в Берн, човек твърде добре информиран, който му заявил, че ги споделя напълно и че преди три седмици докладвал в същия смисъл във Ватикана.

3. В зависимост от състоянието на Съветска Русия може да се допусне и една трета евентуалност. Ако последната зимна офанзива е изчерпала резервният и военният потенциал на болшевиките, и ако, следователно, германците им нанесат един съкрушителен удар, може тогава да се вярва в нов Брест-Литовски мир, при който русите биха направили значителни отстъпки /дори Украйна/. Очевидно това разрешение би било най-изгодното за нас.

4. Най-сетне, много е възможно войната на източния фронт да не доведе до решителни резултати, като фронтът се стабилизира и военните действия се проточат без изглед за бърза победа, или възможност за споразумение между двата противника. В такъв случай Германия не ще може да спечели победата, но няма вероятност и англо-американците да я спечелят бързо, защото Германия, държейки здраво източния фронт, ще провали всички опити за десант където и да е в Европа. При едно такова положение вече не трябва да се изключва възможност за мир между Германия и съюзниците.
Мильо Милев
ІІ. Като се вземат пред вид горните четири евентуалности, поставя се въпроса каква линия на поведение трябва да следва България.
Според г. Кьосеиванов, при настоящото положение България трябва да стои на сегашните си позиции и да не се отклонява от следваната до сега политическа линия. От всеки опит за промяна на курса можем само да загубим и нищо да не спечелим. Съображенията му са следните: ако би настъпила първата евентуалност - болшевизирането на Европа - никой не ще бъде в състояние да спаси България от общата катастрофа. Той смята, че и англо-американците не биха могли да сторят това.
Дори при втората евентуалност - сепаративен мир между Германия и Русия, при който Източна Европа би била предоставена на разпореждането на Съветите - ние трябва да държим до края с Германия, защото англичани и американци ще бъдат безсилни да ни помогнат ефикасно, докато все пак има една вероятност германците да не ни пожертвуват, като предоставят на Русия свободна зона само по отношение на Турция и Проливите. От друга страна всички опити, от противната страна за предизвикване известно разколебаване в следвания курс имат очевидно за цел да ни злепоставят пред германците, както е случаят с ромъни и унгарци: от съюзническа страна се дава особена гласност на връзките установени с последните. По преценката на г. Кьосеиванов сериозни и искрени намерения за привличане на България от противната страна могат да бъдат доказани само с конкретни предложения за териториални отстъпки. Всякакви други опити без такива конкретни предложения ще имат за цел да ни подведат и излъжат.

Опити за установяване връзка с г.Кьосеиванов са били правени от американска страна. В Швейцария е установен личния пратеник на Рузвелт Ален Диюлес (Алън Дълес-бел.м.Л.Т.) със значителен щаб хора, чиято задача е да поддържат връзки с противния лагер. Връзки са установените вече с румънците чрез живущия в Женева Гафенко(Grigore Gafencu (на френски се пише и Gafenco -б.м.) -бивш румънски външен министър- бел.м.) и с унгарците - чрез пребиваващия в Швейцария бивш управител на Унг. Н. банка (бел.м.-Липот Бараняй, Lipot Baranyai който заедно с барон Антон Радвански, Anton Radvanszky, е участвал в тези контакти.).
Г. Кьосеиванов е отклонил категорично всички опити за влизане в връзка с него, поради гореизложените съображения и поради официалното качество, което има.
- Само по нареждане на Правителството бих могъл да сторя това, каза г. К., обаче аз считам, че това не трябва да правим, защото ще има само вреда. Въпреки всичко, което казах, заключи г. Кьосеиванов, намирам, че ще бъде полезно, ако установим връзки с американците тук по един съвършено неофициален и съвършено дискретен начин и то чрез частно лице. Полезно за нас ще бъде да знаем какво мислят американците и какви са техните намерения по отношение на България, а същевременно да им се обяснят нашите въпроси.
Това обаче може да се извърши чрез лице неизтъкнато, без всякакво политическо значение, което би минало незабелязано тук.

ІІІ. По въпроса за проектираната англо-американска акция на Балканите г. Кьосеиванов съобщи, че според последните сведения в Берн, Русия била сложила вето на тая операция. След срещата в Адана, станала без русите, а, може би и против тях, болшевиките не били съгласни да се започва съюзническа военна акция в една област, която ти считат, че спада в изключително в тяхната сфера на интереси и влияние.
Затова изглежда, че проектите за десант в Европа се пренасят на Запад, където се разчита силно на сътрудничеството на местното население, което напоследък започва да се вълнува. По сведение от итал. източник, могло да се очаква операция срещу Додеканезите.

ІV. Според г. К. Турция е напълно спечелена за съюзниците и на нея не трябва да се има никакво доверие. По този въпрос той припомни, че най-големите трудности за нашия излаз на Егея ще срещнем от турска страна. Все пак той смята, че Турция ще гледа да остане вън от войната до последния момент.

V. Относно възможностите за започване преговори за мир между воюващите страни в този момент, апостолическият нунций в Берн, след един разговор с председателя на Швейцарската конфедерация, е сондирал Ватикана с една евентуална инициатива за посредничество между двете противни страни, изхождаща от четирите неутрални държави: Швейцария, Швеция, Португалия и Испания. Кардинал Малионе (бел.м.-Кардинал Луиджи Малионе -държавен секретар на Ватикана по това време) отговорил, че не е настъпил още момента за сключването на един справедлив мир. С това въпросът бил приключен.

Относно мисията на Ню-Йоркския архиепископ Спелман (бел.м.-Francis Spellman ) сведенията в Берн са твърде оскъдни. Апостолическият нунций, който бил интимен приятел на Спелман, очаквал да бъде повикан във Ватикана, за да се срещне с него, но такава покана не получил, като му е било обяснено, че на една среща между него и Спелман в този момент би се дало политическо тълкование. Изглежда, че между другото, Спелман е повдигнал пред Ватикана въпроса за вземането на инициатива за хуманизиране на войната. И в това отношение Ватиканът се е показал твърде въздържан, защото смятал, че подобна инициативата в тоя момент няма да има успех. По този повод ще изляза от ранния ни разговор с г. Кьосеиванов, за да отбележа слуха, предаден ми от г. Хр. Шишманов в Париж, че Спелман бил донесъл предложение за сепаративен мир с Италия при много изгодни за последната условия: връщане на колониите, без Абисиния и отстъпване на Тунизия (това твърдят и във Виши). Мусолини отхвърлил тези предложения и уведомил Германия – от там и визитата на Рибентроп в Рим.

VІ. Според преценката на г. Кьосеиванов, смисълът на кабинетната промяна в Италия може да се търси в желанието на Мусолини да остави в резерва един тим, начело с Чано, който би го наследил при една промяна на положението, при която биха се наложили преговори с противната страна. Тази преценка г. К. подкрепя със своите впечатления за разговора, който е имал навремето с Чано: последният бил против намесата на Италия във войната, както и с слуховете, които циркулират напоследък, че в Рим има течения, на които и Чано не бил чужд, за промяна на курса.

VІІ. В заключение г. К. заяви, че в настоящия момент всички усилия на правителството трябва да бъдат насочени към заздравяване на вътрешното положение на страната и осигуряване на народното единство и сцепление.
При здраво вътрешно положение, единен народ и силна войска, той смята, че имаме всички основания да гледаме със спокойствие на бъдещето.
х
х х

Последният си разговор с г. Балабанов имах на 8.ІІІ. т.г.

І. Преди всичко г. Балабанов ми изтъкна трудното положение в което се намират чуждите дипломати във Виши по отношение възможностите за събиране информации за правилна и по-широка преценка на международното положение. След окупацията на свободната зона и създадения режим, Виши е изолиран от външния свят и достъпът в него, както и излизането в чужбина са много затруднени от формалностите, които се изискват, специалните разрешения от германските и френски власти, за които трябва да се чака дни, дори седмици. Аз лично имах случай да се убедя в това, както и в невероятната неосведоменост и неподготвеност на хората от близкия на г. Лавал антураж.

ІІ. Г. Балабанов бе силно импресиониран от разговора, който бе имал с г. Лавал няколко дни преди моето заминаване за България.
- Лавал, казваше г. Балабанов, който до неотдавна бе твърдо убеден в крайната германска победа и в един мир, диктуван от Германия, сега ми заяви открито и недвусмислено, че не вярва вече в една германска победа. Той, обаче, смята, че Германия ще издържи и че ще бъде достатъчно силна, за да може да й се слуша думата на една международна конференция.

ІІІ. Според г. Балабанов колаборационистите във Франция се изчерпвали с Лавал и неговият антураж. В началото те са били по-многобройни, но с течение на времето са намалели до минимум, поради развитието на събитията, продължителната окупация, големите страдания, английската пропаганда и, може би, нетактичността на самите германци. Всички понастоящем са Де Голисти и всички чакат спасение от Англия и Америка. Има хора, за съжаление незначително малцинство, които си дават отчет за голямата болшевишка опасност, която е надвиснала над Франция, главно отвътре и за историческата мисия на Германия в борбата срещу стихията на разрушението. Болшинството, обаче, смятат че най-добрата гаранция срещу вълните на реваншизъм и болшевизъм е силна англо-американската армия, която в решителния момент ще окупира Франция и ще въдвори реда и новата власт.
-Най-сетне, казва г. Балабанов, и немците тук се поучиха от своите наивни илюзии за възможно сътрудничество между Германия и Франция и почнаха да разбират това, което им казваха от самото начало - че френският народ е против тях и че обща работа помежду им е невъзможна.
Германците напоследък са съсредоточили своето доверие единствено върху Лавал. Маршалът (Филип Петен-бел.м.) се смята за несигурен, неискрен и колеблив. Неговият престиж в страната пада, а и паралелно с това доверието на германците в него.Аз лично имах случай да чуя на една вечеря у г. Балабанов, как един френски посланик, директор в МВР,(бел.м.-МВнР) поставяше под съмнение, пред един секретар от Германското посолство, искреността на френския държавен глава, в отношението му към германците. (...три неразбираеми думи написани вероятно от читател на доклада - Б.Филов или цар Борис)

ІV. Недоволството в Франция от принудителното вербуване на работниците за Германия е извънредно голямо и за пръв път от германската окупация то се проявява открито във въоръжен инцидент и дори местни бунтове. От всички мерки, наложени от окупационните власти, таза се чувства най-болезнено от френския народ. Хората открито негодуват и младежите се крият и бягат по селата. Няма никакво съмнение, според г. Балабанов, че при това настроение, при един десант на френския бряг населението ще се вдигне, за да окаже помощ на англо-американците. Примерът в Сен Назер в това отношение е показателен.
х
х х

С г. Драганов имах два разговора: на 25 февруари и на 5 март.
В течение на последния разговор той разви следните мисли:
Шансовете на Германия да спечели войната бяха най-големи през 1942 год. Тогава тя бе достигнала върха на своята мощ и се беше насочила към обектите, чиито постигане беше необходимо за осигуряване победата:

1.Унищожаване живата сила на руската армия.
2. Заемането на кавказките петролни извори.
3. Изпреварване на американската помощ.

Първан Драганов

В Германия знаят, че Америка има неограничени възможности и че нейната помощ може да бъде много голяма.
За съжаление нито един от тези обекти германците не можаха да достигнат през 1942 год. След всичко, което стана на източния фронт, не можем да смятаме, че е възможно Германия да постигне през 1943 г. това, което не успя да осъществи през миналата година.
Германците, които смятаха, че след големите поражения, които нанесоха на болшевиките, и големия брой пленници, които взеха, русите не ще бъдат способни за такава голяма офанзива, чак сега са разбрали, че бойният материал, който са разрушили представлява само 1/10 част от това, с което болшевиките са разполагали. Сега няма съмнение, че те ще успеят да задържат противника и да предприемат голяма контра-офанзива. За тая цел те обявиха и тоталната война. Това обаче, е също много рисковано и опасно, защото аз знам до каква степен е напрегнал сили германския народ и върховното напрежение, което се иска сега от него не може да продължи повече от една година. А в тази година какво биха могли да сторят? Биха ли могли да сразят напълно болшевиките преди настъпването на зимата? Това днес е вече съмнително, и върховното усилие, което сега се иска от германската нация, не ще може да бъде повторено догодина.
При това положение, ясно е, че Германия не може да спечели войната. Тя не само че не ще може да диктува мира, но аз се питам дори дали ще бъде възможно да седне на зелената маса и да се чуе нейния глас. И дали Германия, за да спаси себе си, няма да изостави всички, включително и нас.

ІІ. Г. Драганов счита постоянните изявления на англичани и американци, че ще оставят Източна Европа да бъде управлявана от болшевиките, като пропаганда. Той е на мнение, че каквито и обещания да дават сега, те не ще оставят русите на Проливите.
-Моите сведения, продължи г. Др., се покриват с Вашите (след връщането ми от Лисабон): Съюзниците сигурно ще предприемат нещо в Европа, но възможно е десантът на Балканите да не бъде толкова близък. Според последните сведения, които имам, Чърчил е ходил в Адана не за да увещава турците да влязат във войната, а по-скоро за да се обсъдят известни мерки с оглед на по-голямо руски успехи. Една англо-американска акция на Балканите може да се очаква главно в случай на руски успехи. В този именно случай съюзниците ще избързат с една операция, чиято цел ще бъде заемане на стратегически позиции и на петролните извори в Ромъния, в които са вложени големи капитали (бел.м. Ромъния и ромъни е начин на изписване според тогавашния правопис на Румъния и румънци). Ако обаче германците нанесат контра-удар на Изток и войната там се затегне и продължи, съюзниците едва ли ще предприемат нещо, защото в техен интерес е да оставят германци и руси да се изтощават взаимно. В този случай ще се избегне акцията в една област, в която интересите им са в конфликт с руските, и против която акция, изглежда са болшевиките.

ІІІ. Тогава десантът може да бъде извършен някъде другаде. Вероятност за десант на Иберийския полуостров съществува, логично ако опасността за Англия от подводна война се засили. Съюзниците ще имат нужда от испанския гръб за ефикасна борба срещу германските подводни бази в Франция. Независимо от това един десант в Иберийския полуостров ще има повече демонстративен характер - да отвлече германските сили, за да бъде направен един главен и решителен десант в Западна Европа където може да се разчита на помощта на населението в окупираните области. В случай на дебаркиране в Португалия, въпреки всички уверения на Салазар, португалците няма да се съпротивляват. Испанците също няма да предприемат нищо, а в такъв случай и германците няма да прекрачат Пиринеите.

Разглежда се възможност за десант в Италия. Той би бил мъчна операция, защото италианците разполагат със силна войска, авиация и флота и ще се съпротивляват методично, когато се бият за земята си. Опасното ще бъде, ако англичаните заедно с десанта предложат сепаративен мир при износни за Италия условия, нещо което би деморализирало италианския народ и би предизвикало една основна промяна и преминаване на Италия в противния лагер.

Възможен е един десант и в Скандинавия, който би имал за цел затягане блокадата, с прекратяване доставките на желязо за Германия. При това в тази област няма да се кръстосват интересите на съюзниците и Русия.

Десантните операции в Европа, обаче са в зависимост от операциите в Тунизия(Тунис-бел.м.). Германците не изключват да бъдат завършени с неуспех, поради невъзможността да бъде подпомогнат ефикасно Ромел.

IV. Тук се потвърждават слуховете, че между турци и ромъни се водят разговори. Вероятно турците посредничат между румънското правителство и съюзниците. Гафенко ,който е сигурно във връзка с Антонеско, поддържа контакт с противната страна в Женева. Ромъните, които да понесли тежки загуби на източния фронт, смятат, че са в голяма опасност, особено ако руските успехи продължават и дирят да намерят помощ от англичани и американци. Аз отивам дори до там да предполагам, че ромъните настояват пред съюзниците да побързат със своята акция на Балканите, като изхождат от следните съображения: при руски успех всички германски сили ще бъдат ангажирани на източния фронт и не ще могат да дадат помощ на Балканите. В такъв случай съюзническите войски ще се отзоват бързо на Дунава, било че България ще ги остави да минат, било че съпротивата й ще бъде скоро сломена. Ромъния ще мине към съюзниците веднага. В случай пък на германски успех румънците ще настояват за десант, защото тогава България, на която ромъните не могат сега да гледат спокойно, сигурно ще бъде въвлечена във войната и със или без германска помощ ще бъде унищожена.

  1. В заключение се поставя въпроса какво трябва да бъде нашето поведение при тази обстановка. За сега нашата линия е определена и ние трябва да я следваме твърдо и неотклонно. Не е настъпил още момента за някаква промяна на курса. Понастоящем не трябва да проявяваме колебания и да създаваме подозрения, които могат да предизвикат предварително събития, катастрофални за нас. Трябва, прочее, да чакаме, да следим зорко събитията и да се стремим да имаме пълна и точна информация за това, което става.
VI. По положението в Испания: колкото повече време минава от гражданската война и чувствата на признателност избледняват, и колкото повече трудности срещат германците, толкова повече Испания се отдалечава от Оста.
Нежеланието си да се намесят във войната, испанското правителство оправдава с недоброто стопанско положение, с старото и лошо въоръжение на войската, липсата на авиация и петрол и пр. Понастоящем петрола испанците получават от съюзниците в достатъчно количество, само за вътрешна консумация, но не и за образуване на запаси.
От друга страна, за да държат Франко на разстояние от силите на Оста, съюзниците експлоатират червената опасност, каквато все още съществува (казват, че още около 300 хиляди души има в правит. концентрационни лагери), като са довели в Казабланка, бившия Мин. Председател Негрин. /Хуан Негрин Лопес-бел.м./ За закрепване на вътрешното положение англичаните препоръчват възстановяването на монархията, чиито привърженици напоследък са много активни. Не се скрива, че между Дон Хуан и Франко са се водели преговори. Формулата е била образуване на регентство, с регент Франко, като монархът се завърне в Испания, когато обстоятелствата позволят това. Преговорите са били прекъснати, според едни от страна на представителите на престола, които считат, че не може да се образува регентство, когато има пълнолетен крал, а според други - от страна на Франко, което е и по-вероятно, който виждал, че монархията, веднъж възстановена, и той назначен за регент много скоро властта ще почне да се изплъзва от ръцете му.Ще бъде изоставен дори от приятелите си, които ще се приближат към краля, докато един прекрасен ден бъде окончателно дезармиран.

х
х х

В Лисабон с г. Бояджиев имах няколко разговора между 28 февруари и 2 март.

  1. Г. Бояджиев е оптимист по отношение бъдещето на страната. Според него, ако вътрешното положение е добро, ако има народно единение и войската е силна, имаме голям шанс да излезем читави от общия хаос. Подчерта, че това е негово лично убеждение от наблюдение на събитията и тяхното развитие и че няма никакви конкретни данни и информации в това направление, които би могъл да изтъкне в писмен доклад.
Съображенията, на които той направи своите убеждения са следните:

  1. Германия е още много силна и не може да става дума за поражение. Положението на източния фронт ще се обърне. Руската офанзива не може да продължи още много и тя ще изтощи неминуемо болшевиките. Германците, от друга страна, ще им нанесат сигурно голям контра-удар. Разбира се, не може да се очаква вече Германия да диктува мира, обаче стабилизирането на източния фронт и продължаването на войната ще позволи да се потърсят други изходи, като той не изключва един компромисен мир между Германия и англо-американците. В този момент такива изгледи няма, но тази вероятност не трябва да се изключва в бъдеще.

  1. Втори фронт в Европа не може да се очаква в скоро време, поне до наесен по следните причини:
Всички опити за десант, макар и в малък размер (Сен Назер и Диеп) показаха колко трудни са подобни операции, колко много жертви изискват и колко малко изгледи за успех имат. Дори и десантът в Северна Африка потвърждава това. Ако французите бяха оказали дори малка съпротива, той нямаше да сполучи. Успя само благодарение на активното сътрудничество на французите. И въпреки това тази операция струва доста тежки жертви на англо-американците, особено в тонажа. Макар, че те продължават да стоварват много войски и материали, в скоро време едва ли ще могат да се справят с Ромел и да очистят Тунизия. Но дори и да успеят, това ще иска време, а не по-малко време ще иска и прехвърлянето на войски в Близкия Изток.

  1. За да могат окупираните да предприемат общо единение срещу Балканите, ще им трябва голям тонаж , а и без островите мъчно биха могли да стоварят войски. Остава пътят през Турция, но засега няма изгледи последната да се намеси. Адана, ако се съди по обясненията, дадени от Чърчил в Лондон, е по-скоро един неуспех, отколкото успех. Турците мъчно биха се решили да пуснат съюзниците да минат през страната им, защото тяхното положение не е като нашето през 1941 г. Сега Турция сигурно ще се превърне в боен театър и ще бъде въвлечена в войната - нещо, което тя ще отлага до последния момент.

  1. Десантът в Италия едва ли ще успее, защото италианците ще се съпротивляват.

  1. Най-сетне има и болшевишката опасност, за която има изгледи, че в Англия започват да си дават сметка. До тоя момент в Англия се пише и говори обратното. Прави се и широка проболшевишка пропаганда между работниците от Крим и други от работн. партия, но това е една много опасна игра, която може да предизвика в Англия сериозна вътрешна криза. Отхвърлянето на плана Бивербрук и настъпилия вследствие на това смут в правителств. и парламентарни среди, както и върху работническата партия показват, че такава криза вече съществува. За всичко това в Англия ще почнат да си дават сметка и при невъзможност да бъде скоро сломена Германия и пред опасността да се болшевизира Европа и да бъде окончателно загубен Далечният Изток, ще настъпи време, когато може да се потърсят други изходи.

6.Между англичани и американци няма постигнато съгласие върху бъдещата организация на Европа и ако, примерно, в тоя момент Германия би рухнала отведнъж, то биха се намерили, заедно с всичките си съюзници, в най-дълбоко разногласие по всички въпроси и в положение по-лошо от 1918 год. Има и големи недоволства сред останалите съюзници, особено между поляците, които са сериозно разочарование от руският успех и от готовността на англичаните да жертват полски територии в полза на Съветите.


II. Г.Бояджиев не допуска евентуалността за един десант в Иберийския полуостров, който може да има за резултат отчуждаване на симпатиите в Португалия и Испания. Испанците не са търпели чужди натрапници никога и може дори да окажат съпротива.Според него германците при никаква евентуалност няма да слязат от Пиринеите.

III.По положението в Португалия:
Срещу Салазар има недоволство от страна на съюзниците, понеже той наистина се мъчи да поддържа един неутралитет и има известни симпатии към авторитарните режими. Войската е повече англофилска.
Самият Салазар се опасява от една съюзническа победа, защото знае, че ще бъде ликвидиран, че Португалия ще изгуби вероятно колониите си и ще бъде напълно заробена стопански.

IV.В заключение, г. Б. сподели, че това, което го тревожи най-много е неизвестността за вътрешно положение у нас: лисабонският пост е много изолиран, сведенията от България се получават с голямо закъснение, а английския печат се пълни непрекъснато с кореспонденции от Цариград, които описват положението в България в ней-черни краски - недоволство сред населението, размирици, бунтове в войската и др. подобни. Тормозът /?/ на чуждата пропаганда в това отношение е много голям.

Х
х х
През време на престоя си в Лисабон имах случай да срещна управляващия френското посолство, г. Пиер Барадюк, с когото бяхме колеги преди десет години в Прага. Той е личен приятел на Лавал.
Г. Барадюк смята, че съюзниците ще открият втори фронт в Европа в най-непродължително време. Къде ще стане това, дори най-доверените агенти на Англия и Съед. Щати в Лисабон, не са в състояние да кажат. Съюзниците дадоха доказателства, че успяват да запазят тайната на проектираните си операции до последната минута. Десантът в Сев. Африка е бил готвен няколко месеца и дори, когато цялата флота е била събрана в Гибралтар, никой не е могъл да узнае къде ще стане дебаркирането. Допуска обаче, че вторият фронт може да бъде открит в Зап.Европа, където населението ще се вдигне като един човек да помага. Вярва, че един компромисен мир между Германия и Англия и Америка е възможен, но не преди съюзниците да са заели по изгодни за тях позиции в Европа.
Имам най-положителни сведения, че германците са правили неотдавна в Лисабон сондажи за мир, но англичани и американци отхвърлили всяко внушение за преговори в тази фаза на война.
Относно положението на Салазар и настроенията в Португалия, г.Барадюк ми потвърди напълно сведенията на нашите пълном. министри.
Х
х х

На 11 март имах среща в Женева с бившия комисар на О.Н. в България г. Рене Шарон.

I. Разговорът ни започна с въпрос от страна на г. Шарон дали между България и Турция се водят понастоящем някакви разговори от политически характер. Отговорих му, че такива разговори няма.

-Това потвърждава моите сведения, продължи събеседникът ми, и то е едно доказателство, че Турция е вече определила своето поведение; тя не намира повече за нужно да разговаря направо с България, по въпроси, чиито разрешение тя счита, че ще постигне по друг път. На нейните приятелски уверения, прочее, не трябва да вярвате. Зная положително, че Турция е получила от съюзниците обещание за териториални придобивки в Средния Изток. Обещани й са Алепо и Кюрдистан. Че Турция има известни convoitises (мераци, щения-бел.ред.)върху Тракия - това ми е известно, но дали в това направление е получила някакви обещания, както и относно части от старата българска територия - това не зная.

  1. И аз имам сведения, че между турци и румънци се водят преговори. Каква е тяхната база, това не съм в състояние да ви кажа, но сигурно турците играят посредническа роля между Ромъния и съюзниците. Много вероятно е, че се обсъжда и ромъно - унгарския проблем, който може да бъде ликвидиран по неочакван начин - някакво палиативно споразумение.Тук понастоящем пребивава Гафенку, един държавен мъж с изключителни дарования и широки връзки, който между впрочем поддържа отлични отношения с румънския министър в Берн. Първите няколко месеца след пристигането си, той се държа много резервирано, но откакто бойното щастие се промени, той започна една усилена дейност и установи известни много полезни контакти.Този начин на действие показва колко по-гъвката е румънската политика от вашата.
Мога с положителност да Ви кажа, че и унгарците следват примера на ромъните и са установили повече
връзки тук.В това направление смятам, че и България трябва да направи нещо. Това внушение си позволявам да направя като български приятел, като човек, който познава много добре България и има при сърце нейните интереси. Установяването на контакт е едно скромно начало, но той е първият етап, през който трябва да се мине. От българска страна не трябва да се поставят предварителни условия като например съюзниците да направят някакви конкретни предложения. Те в този момент не могат да предложат нищо, но за да се дойде до там, трябва да се установи преди всичко връзката. Другото ще дойде по-късно. Според мен няма време за лутане, защото събитията се развиват бързо, необходимо е бълг. политика да прояви subtilite (финес, усет-бел.м.) et souplesse (гъвкавост-бел.м.), докато е време, за да не се пропуснат последните пет минути.

Мильо Милев в Люксембургската градина в Париж (пред Сената)

  1. Следващата стъпка на съюзниците, която трябва да се очаква в скоро време ще бъде военна акция на Балканите. Кога точно ще бъде предприета, мъчно може да се каже, но, струва ми се, че тя се забави поради събитията в Тунизия. Нападенията на Ромел дезорганизираха до известна степен съюзническите планове, но, доколкото зная, от военна акция на Балканите англичани и американци не са се отказали. Интересна е мисълта, която развихте, че една съюзническа акция на Балканите би облекчила положението на болшевиките и би увеличила болшевишката опасност за Балканите и за Европа. До сега тук чуваме само обратното: че болшевиките са против балканската акция, понеже не искат да видят англо-американците настанени на Балкана.Докато по всички други въпроси мога да говоря само общо и с известна резерва, но един въпрос мога да Ви говоря с абсолютна положителност и познание на въпроса: англичани и американци не са се отказали от Балканите и нямат никакво намерение да ги изоставят на болшевиките. По тази точка особено американците са ясни, а те са които имат ръководната роля. Болшевишката опасност на Балканите или по-точно опасността от вътрешно болшевизиране може да накара съюзниците да побързат със своята акция. Колкото до болшевишката опасност от вън, тя е за американците не толкова съветско социална, колкото руско-империалистична.

  1. Трябва да Ви подчертая, че Америка е решила да вземе най-активно участие в организирането на следвоенна Европа. Ролята на Уилсън ще се изпълнява от Съмнър Уелс, умен и волеви държавник, който цели 10 години работи за осъществяването на панамериканската идея, която цели да обедини всички държави от американския континент, с изключение на Аржентина, чиито проблем, обаче е по-друг.Една от първите работи след войната ще бъде създаването на едно ново общ. на народите. То сигурно няма да бъде също като старото, но ще бъде съградено върху неговите основи: от малката служба, която днес съществува тук и която е повече един символ, ще изникне новата международна организация.Току-що прехвърлих една бележка, която ми бяха поискали върху становището на България към О.Н. Констатирах със задоволство, че България не е нотифицирала излизането си от О. Н. Не зная дали е направено съзнателно или не, но това е едно щастливо обстоятелство.По въпроса за бъдещата организация на Балканите и Средна Европа, съюзниците нямат още конкретни решения, но основната идея е образуването на група държави, в които политическите граници няма да съвпадат със стопанските.

  1. По свой начин говорих при всеки удобен случай там където трябва, че първото нещо, което съюзниците са длъжни да направят за България след войната е да запазят династията. Аз познавам привързаността на народа към Царя и доверието, което той има в Него, и поддържам тук, че Царят е най-голямата гаранция за реда и спокойствието в страната. Изтъквам също така, че България като единствена организирана сила на Балканите, трябва да бъде запазена, за да може да бъде използвана, но обикновено ми се отговаря, че за режима и реда в България съюзниците ще имат грижата и че за предотвратяване нейното болшевизиране те трябва да предприемат акция на Балканите. Ето защо, пак повтарям, необходимо е да се работи пред американците, докато е време и то от известни влиятелни българи. Аз ще си позволя, като приятел на България, да отправя следния съвет: за да се постави начало на създаване благоприятно настроение към България, необходимо е:

1. Да не се правят от отговорни лица изявления -обидни и предизвикателни по адрес на съюзниците. Разбирам много добре положението, в което се намира България. Разбирам, че членовете на правителството трябва, когато говорят, да изтъкват възприетите от България позиции. Не виждам обаче нуждата в тези изявления да се отправят предизвикателства и обиди. Трябва да се избягват всички подобни изрази , като се употребяват по-общи фрази, когато могат да се тълкуват по-широко.
2. Да се поставя известна спирачка на печата в същото направление, нека се избягват вулгарните обиди и да се употребява по-въздържан и по-достоен език.
На тия две неща, трябва да подчертая дебело - се обръща малко внимание и от тях зависи много за създаване на настроение за или против България.
3. Известни прононсирани личности да не се изтъкват постоянно, като вместо постепенно да бъдат отстранени им се дават по-големи постове.
По тая точка г. Шарон беше много общ, а аз избягвах да му задавам въпроси.
-Това са първите стъпки, продължи той. Те са малки, но необходими и по тях трябва да се мине. Установяването на контактът, както казах, е абсолютно необходимо и то чрез българи. Аз като човек, който познавам България и нейния Цар, правя всичко каквото мога, но моите приказки имат значение само дотолкова, доколкото идат от един обективен чужденец.
В допълнение към разговора, който в общи линии предадох по-горе, ще си позволя да приведа някои сведения, черпени предимно от английския печат и напълно автентични, които идват да подкрепят в известно отношение мненията, изказани от нашите пълномощни министри.
I.Втория фронт. По този въпрос интересни са разискванията, станали в края на миналия месец в Камарата на лордовете в Лондон, както и коментариите, появили се по този повод в ежедневния печат.
Лорд Бивербрук (Baron Beaverbrook-бел.м.) който понастоящем не заема пост в управлението най-енергично е настоявал за незабавното откриване на втори фронт в Европа. До сега ние успяваме, каза той, да отклоняваме опасността от нахлуване в Англия, опасността от подводна война, да осуетим присъединяването на френската флота към германската, нахлуването в Европа и Западно Африканския бряг.
“Но ние още не сме се преборили с германците, които до сега са заловили много повече пленници и оръдия, отколкото ние и са унищожили мисля много и много тона британски търговски параходи ” Японците пък ни отнеха една колониална империя, по-обширна и по-ценна от италианската империя.
Сега се е разпространил, вследствие руските успехи, един оптимизъм, който не е оправдан, понеже сериозни са опасенията по пътя, който трябва да изминем.
Сталин ни изпраща вече две послания, в които се казва, че при липсата на втори фронт, червената армия носи цялата тежест на войната. Какъв е нашия отговор? Ние трябва да ударим веднага, преди германците да са успели да прегрупират своите армии и да се съвземат от руската офанзива. Друга причина, която трябва да ни накара да бързаме, са японците. Те сега имат 80 дивизии, там където могат да имат 300 след известно време.
“И понеже времето е първото съображение, което трябва да се вземе пред вид, струва ми се, че ние трябва да нахлуем още сега в Северозападна Европа. Ние трябва да нахлуем също и в Средиземно море, но безусловно от английска база. Африка има двете удобства като бази за нападение срещу Европа, но Англия има далеч повече преимущества.
“Времето не трябва да бъде разхищавано и не можем да си позволим да чакаме повече от няколко месеца.”
Едновременно с Бивербрук и Майски (бел.м.- съветският посланик в Лондон), произнася, при откриването на една руска изложба в Лондон, реч, в която казва:
-В някои среди се смята, че германците са обърнати в бягство и че могат да се поотпуснат малко.
“Нищо не е по-опасно от това настроение. Успехите на червената армия са много окуражителни, но те са спечелени с високата цена на хиляди и хиляди човешки жертви, с страхотно унищожение на градове и села, с огромни страдания на милиони гражданско население и безпощадно напрежение на целия съветски народ.”
“Ето нещо естествено е, че Съветите очакват по-скорошното осъществяване на военните решения взети в Казабланка.”
“Колкото по-скоро англо-американските сили започнат да нанасят тежки удари на Германия в Европа, толкова по-скоро Германия ще бъде поставена между два мощни чука, удрящи еднакво от Изток, а другия от Запад, и толкова по-скоро ще се дойде до обща победа.”
Тези речи дават повод на печата да се изкаже по този въпрос.


Коментаторът на военния в. “Обзървър” Либерейтър пише, че “един активен боен фронт в Тунизия, е с оглед на бъдещите събития в Северозападна Европа, повече в наш интерес, отколкото заемането на Тунизия без бой.” Той развива любопитната теза, че незаемането на Тунизия, при десанта в Северна Африка, е направено може би умишлено, за да отвлече значителни германски сили там. Според него, най-малко една от трите германски бронирани дивизии, намиращи се в Северна Франция, е била изпратена в Тунизия, заедно с други немски бойни части. “Ние предпочитаме, казва той, те да бъдат там, макар че понякога ни създават неприятности.”
“Дейли Телеграф” изтъква предположението, че голямата февруарска въздушна офанзива срещу Германия, е прелюдия на по-големи действия.
По повод речта на лорд Бивербрук, големите лондонски вестници възприемат становището на правителството, изложено от Лорд Саймън, че разискването на въпроса за втория фронт, по начина възприет от лорд Бивърбрук е неуместно и ненавременно, защото създава впечатление, че съюзниците не са направили нищо в това направление до сега и че по този въпрос няма единодушие.
Фактически, пишат те, повтаряйки казаното от лорд Саймън в Камарата, вторият фронт съществува: подводната война, опасността от която, противно на казаното от лорд Бивербрук, още не е превъзмогната; задържането на 200 хиляди души елитна войска на Оста в Африка, въздушната февруарска офанзива над Германия (14 големи бомбардировки), която прикова 50% от германските въздушни сили в Германия; изпращането на военни и хранителни материали през океани и морета до Съветска Русия в размер на: танкове за 32 бронирани дивизии и аероплани за 400 ескадрили; най-сетне фронтът срещу Япония в Далечния Изток.

  1. Разногласията между съюзниците
По повод речта, произнесена от Съмнър Уелс (Sumner Welles -бел.м.) в Торонто за намерението на американското правителство да започне разисквания с всички съюзници по стопанските проблеми, което ще се поставят при свършването на войната, английските и американски вестници правят коментарии, които са много показателни за отношенията между съюзниците и за основните различия и разногласия, съществуващи между тях.
“Таймс” на уводно място подчертава, че ще бъде голяма катастрофа, ако краят на войната завари съюзните нации без съгласувана (установена) политика и определена програма за предложения на сътрудничеството им в мирно време, както в политическото, така и в стопанското поле.
Разискванията трябва да се почнат и отлагането им би било опасно. Работата по съгласуването на една обща стопанска политика ще бъде тежка, дълга и комплицирана. Общи знаменатели трябва да се намерят за поразително големия брой различни интереси и становища, по които са се водили досега горчиви спорове не само между различните народи, но и тяхната собствена среда.
Колкото повече се отлага тази гигантска работа, която ще изисква много месеци мъчителни преговори, толкова по-голяма е опасността, че разните страни ще предявяват все по-противоречиви искания.
По никакъв начин, подчертава вестникът, светът не трябва да се върне към условията, съществуващи между двете войни, когато стоп. кризи идват едни след други, когато цените на земеделските произведения падаха,и замираха когато имаше масови безработици на градски работници и едно френетично надпреварване между народите да увеличават износа и да намаляват вноса чрез митн. граници,тарифи, субсидии, квоти и ограничителни мерки от всякакъв вид.
Американските вестници, от своя страна, изтъкват, че все пак над стопанските проблеми стоят политическите и че съюзниците трябва да се заемат с тяхното разрешение.
“Различията изникнали между Русия и изгнаническото полско правителство, пише “Вашингтонг Пост” , както и трагичната борба между неприятелските фракции в Югославия, подчертават необходимост от по-скорошни разговори за бъдещия мир.
“Едно международно споразумение относно характера на следвоенния свят изглежда абсолютно необходимо, за да се избегне нарушението на идеалите на Атлантическата харта от някои от самите съюзни народи.”
“Ивнинг стар” също изтъква значението на политическите проблеми. “Макар и тактично мълчалив по тях, държавният подсекретар сигурно мисли и за това.” - казва вестникът.
“Текущият спор между Съв. Русия и Полша по бъдещата съдба на източните полски провинции, окупирани от съветските войски едновременно с германското навлизане в началото на войната, е една ясна илюстрация на въпросите, които могат да поставят в опасност евентуалната мирна конференция, в случай че не се постигне предварително споразумение.”
Външно-политическия коментатор на Ню-Йорк Таймс пише в същия дух, че без да подценява коментарът от Съмнър Уелс за стопанските въпроси, политическите проблеми са не по-малко важни.
“Русия се съгласи миналата година, твърди той, да не се споменава в съюзния й договор с Англия, нейните претенции върху Балтийските държави. Това стана по настояване от Вашингтон. ”
“Сега обаче, Москва се изказва много по-ясно, че тя е изоставила този въпрос само за момент. Сталин иска Балтийските държави и припомни на света, че той води фактически борбата срещу Хитлер.
“Има също така различия между Русия и поляците по териториални въпроси. Югославия е разкъсана от кървави междуособици. Г. Уелс е прав като казва, че ако някои от тези проблеми не бъдат изгладени своевременно, ние ще се явим, за да градим мира с толкова планове, с колкото и правителства.”
III. Снабдяване на съюзниците
На 1 март т.г. Едуард Стетениус, администратор на организацията за доставките по системата даване и вземане под наем, е направил пред сенатската комисия по външните работи във Вашингтон изложение по направените от Америка доставки.
От 11 март 1941 г. до 31 януари 1943 г. Съединените щати са прехвърлили на съюзниците си материали и услуги на стойност 8.935 .000.000 долари (7.175.000.000), материали и 1.760.000.000 извършени услуги. Около 90 % от прехвърлените материали са изнесени, макар и не всички голямото мнозинство от тях са пристигнали на местоназначението си. За същото време са били доставени на съюзниците около 4 милиона тона хранителни материали на стойност 1.250.000.000 долара.
За Русия са били изпратени над 2.900.000 тона хранителни припаси. Стойността на целия износ за Русия до 1 ян. 1943 г. е възлизал над 1.300.000.000 долара. Съед. Щати и Англия са изпратили на Съв. Русия 5 600 аероплана, 6 200 танка, 85 000 други моторни коли, 130 000 леки картечници, а само от Съед. Щати са изпратени още 43 700 тона експлозиви и 77 650 тона …
В заключение Стетениус е заявил: “Съв. Русия не може да извлече полза, що се отнася до продоволствието, от възвръщането при сегашната офанзива на някои земеделски области. Продоволственото състояние на Съв. Съюз е сега критично. В близко бъдеще то ще стане още по-критично. Тази година ние ще трябва да изнесен на Съв. Русия повече храни, отколкото за Великобритания. ”

(Бележка : Подчертаването на части от текста е запазено във вида в който е и в оригиналния документ четен по онова време само от Б.Филов и цар Борис . Вероятно то е направено от цар Борис. Правописът на места е съобразен със сегашния.)

.....

Втори документ за пътуването на Мильо Милев

Оригиналният документ се съхранява
в Държавния Архивен Фонд
ф.176К, оп.18, а.е. 1695, л.117

До Общинския съд
Тук
15/12/928
6339-50-ІV
7-ІV-43г.
Министерството на външните работи и на вероизповеданията съобщава на Общинския съд, че Легационният Съветник г. Д-р Мильо Милев е бил в служебна командировка в чужбина от 10.II. до 20.III. т.г

Началник на протокола
и на личния състав :





ДОКУМЕНТ



ОФИС НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ

Вашингтон

23 март 1944г.


До Генерал Уйлям Донован
Директор, Офис на стратегическите служби Свръх секретно
Вашингтон  

(разсекретен на 6 юли 1973г.)


Долуподписаните членове на специалната мисия изпратена в изпълнение на Вашите инструкции в Средния и Близкия Изток миналия ноември с цел да влезе в контакт с българските власти и да установи дали може България да бъде откъсната от Оста и да премине на страната на Обединените Нации има честта да докладва:


1.Мисията пристигна в Истанбул на 1 декември 1943г. и скоро след това влезе във връзка с лица в София в резултат на което българския министър председател телеграфира на г-н Балабанов - българският министър (пълномощен министър-б.р.) в Турция, изисквайки от него да влезе във връзка с г-н Куюмджийски.На 18 декември г-н Куюмджийски се срещна с г-н Балабанов в Анкара в отговор на това изискване.
Г-н Балабанов, който е близък приятел на г-н Куюмджийски, разговаря с него откровено за българската грешка да се присъедини към Оста и попита, дали г-н Куюмджийски има възможност да помогне на България. Г-н Куюмджийски отговори, че той не би могъл в момента да дискутира с г-н Балабанов тази тема, но ако упълномощени представители на българското правителство биха били изпратени в Истанбул, той би разговарял с тях.
Той предложи управителят на Българската Национална Банка г-н Гунев и генерал Попов (и двамата близки приятели на г-н Куюмджийски) като подходящи лица, които да бъдат избрани.
Г-н Балабанов каза , че той би телеграфирал и препоръчал такова действие в София.

2. Тъй като не беше получен отговор от г-н Балабанов, мисията направи втори директен опит в София, към края на декември.Този път съобщавайки на опозиционните лидери г-н Мушанов и г-н Буров(и двамата също така добри приятели на г-н Куюмджийски).
Тези хора изпратиха специален пратеник да ни уведоми, че им е невъзможно лично да преминат границата, но те биха се радвали да получат още информация от г-н Куюмджийски. Поисканата информация, по-късно им беше препратена и ние знаем, че те са използвали своето влияние върху правителството за да го подтикнат да действа.

3. На 29 януари 1944г.г-н Балабанов информира г-н Куюмджийски , че в Истанбул-на път за София, неговото правителство го е повикало спешно и че той е уверен, че ще бъде питан отново за разговорите си с г-н Куюмджийски.
Последно за отбелязване е , че не е имало отговор на съобщението изпратено от него на 18 декември.При тези обстоятелства, той няма какво да добави. Г-н Балабанов допълни , че България е направила много сериозни политически грешки и че е необходимо тя да излезе от своята настояща нещастна позиция колкото може по-скоро.
Той каза , че ще направи всичко каквото може в София, за да убеди неговото правителство да действа благоприятно и че той се надява ,че г-н Куюмджийски като българин по рождение ще продължи да помага. Г-н Куюмджийски заяви, че той би направил всичко във възможностите си, когато получи от г-н Балабанов категорично предложение от българското правителство.

4. На 4 февруари г-н Балабанов се върна в Истанбул и си уреди среща с г-н Куюмджийски на следващия ден. На срещата той каза, че е говорил дълго с Министър председателя, Министъра на външните работи, лидерите на най-важните политически партии и основните представители на печата. Допълнително е разговарял с регентите-като група и поотделно. Той заяви , че е убеден, че е успял да промени техните позиции, да ги накара да решат да променят настоящата българска политика и да се опитат да се сближат със съюзниците.
Той добави, че регентите и правителството са го упълномощили и инструктирали да информира г-н Куюмджийски, че те разбират необходимостта от промяна на тяхната политика и освобождаване от техните връзки с Оста.
Той също каза, че е упълномощен да заяви, че регентите и правителството били съгласни да обсъждат тази тема със Съединените Щати и попита г-н Куюмджийски какво трябва да се направи по-нататък.
Г-н Куюмджийски отговори, че той би искал да знае какво мисли българската армия, дари регентите са с армията и дали армията би се присъединила към обединените армии в изгонването на германците от България в подходящ момент.
Г-н Балабанов отговори, че армията стои зад правителството и не би имало трудности по този въпрос.
Той каза, че би телеграфирал в София да изпратят веднага двама упълномощени представители за да обсъдят детайлите.
Г-н Куюмджийски и г-н Балабанов в определен момент ще обсъдят личността на подходящи представители.
В хода на този разговор г-н Балабанов отбеляза, че основната грижа на България е да не би страната да бъде разрушена и разпокъсана и че както той разбира никакви териториални въпроси не биха били разглеждани в настоящия момент, но той би искал да отбележи този въпрос.
Г-н Балабанов също изрази надеждата , че мисията би направила всичко необходимо, да прекрати бомбардировките в очакване на избора и пристигането на българските представители в Истанбул.
Той беше информиран, че съответната телеграма ще бъде изпратена във Вашингтон. На 6 февруари г-н Балабанов прие г-н Куюмджийски и майор Гърфейн и потвърди по същество неговия разговор от предния ден с г-н Куюмджийски, преповтаряйки, че той е получил дефинитивен мандат от неговото правителство да дискутира този въпрос и че той ще информира незабавно своето правителство искайки да бъдат изпратени веднага упълномощени представители.
Той поиска най-голяма дискретност от страна на всички заинтересовани, така че и дума от преговорите да не достигне до германците.

5. Никакъв отговор не е бил получен от София чрез г-н Балабанов, който беше посетен отново в Истанбул от г-н Куюмджийски и полковник Джадуин, който тогава се срещна с него за първи път и се представи като бивш военен аташе в България. Представянето на полковник Джадуин тогава, направи възможно мисията да подчертае повишаването на значимостта на нейното представителство. В отговор на въпроса на г-н Куюмджийски, г-н Балабанов не беше с състояние да даде задоволителен отговор за мълчанието на своето правителство. Той попита с очевидна загриженост, дали ако българското правителство не изпрати мисия, бомбардировките над София ще бъдат подновени. Беше му казано, че това е чисто военен въпрос и не може да бъде обсъждан. Г-н Балабанов тогава попита дали ако неговото правителство не изпрати предварителна малка мисия, биха могли да изпратят голяма мисия, която да обсъди детайлите по които има съгласие. Възможната самоличност на представителите беше дискутирана , тъй като това беше най-доброто място за среща.Още веднъж беше изтъкнато, от г-н Куюмджийски и полковник Джадуин, че всички представители трябва да имат пълен мандат от своето правителство. Г-н Балабанов заяви, че отново ще настои пред своето правителство да предприеме незабавни действия, отбелязвайки, че по негова оценка преговорите би трябвало да започнат незабавно.
По съображения за сигурност (имаше публикация във вестниците в Истанбул относно "опипване за мир" без разбира се специално посочване на тази мисия) и също по психологически причини, мисията реши да се изтегли временно от Турция. Съответно на 9 март майор Гърфейн и г-н Куюмджийски заминаха за Кайро, последвани няколко дни по-късно от полковник Джадуин, след спиране в Анкара за да предаде на г-н Балабанов послание от Държавния секретар, което Вие пратихте на мисията-че ако България изпрати мисия в Кайро, тя ще бъде посрещната от представители на Великобритания, Русия и САЩ. Г-н Балабанов изглеждаше много доволен от тази информация и заяви, че незабавно ще информира правителството си. Беше му обяснено, че посланието е дошло от най-висшата власт,при което той отбеляза, че неговото правителство трябва да избере важни личности като членове на мисията и че те трябва да бъдат от такъв калибър и да имат такива пълномощия, че да могат да дискутират тематиката от всички страни.
Той беше уверен, че нужните транспортни подготовки могат да бъдат направени ако неговото правителство назначи мисия и беше договорено с него, че всяка бъдеща комуникация по въпроса трябва да бъде изпратена от него на Генералния консул Бери в Истанбул, който незабавно ще информира Държавния департамент във Вашингтон.
Трябва да бъде отбелязано във връзка с горното, че се случиха няколко важни политически развития в интервала след разговора между г-н Балабанов и г-н Куюмджийски от 5 февруари и получаването на посланието от Държавния секретар.Тези развития значително объркаха общата ситуация.
Например финландско-руските мирни преговори не отбелязаха прогрес, италианската кампания очевидно среща трудности, маршал Тито се обяви за свободна и независима Македония и преговорите между Великобритания и Турция които според съобщенията в печата биха довели до включване на Турция във войната, се провалиха след отпътуването на британската мисия от Анкара. Всички тези събития могат очевидно да повлияят на българската преценка за точното време за действие спрямо съюзниците. Освен това някои български официални лица държаха речи по териториални въпроси, независимо че беше казано ясно на г-н Балабанов, че тези въпроси са извън дневния ред към момента.


По наша преценка, първата цел на мисията ни беше постигната,по-точно осъществяването на директен контакт с българското правителство, изясняване че по принцип българското правителство желае да напусне Оста и осигуряването на канала по който да се извърши подготовка по изпращането на българска мисия в Кайро за среща с британски, американски и руски делегати.

Ние сме на мнение че:

1. Желанието на българското правителство да се присъедини към Съюзниците е искрено.

2. Действията от страна на България по присъединяването и към Съюзниците биха могли да бъдат силно ускорени ако
България получи гаранции, че няма намерение от страна на Съюзниците за разрушаването и разпокъсването и, нито
за предотвратяване продължението на сегашната династия, давайки на българския народ да реши в полза на
династията и че разглеждане на българските претенции за нейните граници от 1912г. не се изключва
априори.

3. Ако не бъдат предприети незабавни стъпки за изпращане на упълномощени представители в Кайро
България би могла да бъде подложена на по-нататъшен значителен натиск, като бъде
информирана, че ще се подновят масовите бомбардировки над български цели.

4. Би имало огромен ефект,ако се знае , че Съюзниците са готови да осигурят хора и материали за да помогнат за
изгонването на германците и защита на България от германско отмъщение. Въпросът има специално значение в този
момент, вземайки предвид руското напредване в Румъния и съобщението за окупирането на Унгария от Германия.

5. Чрез г-н Куюмджийски и контактите и връзките установени от него, сега съществува практически метод
за комуникация с българското правителство и влиятелни фигури на мнението на Съюзниците описано по-горе или
всички други субекти които биха могли да повлияят България да предприеме незабавно действие.


Очакваме Вашите бъдещи инструкции.

С уважение,
Ангел Куюмджийски, полк.С.Джадуин, майор Мъри Гърфейн

Превод : Лъчезар Тошев







Неуспешните опити на унгарското политическо и военно командване за излизане от войната през есента на 1944 година

Д-р Петер Сабо

До август-септември 1944 година редица въпроси, свързани със съдбата на държавите от Южна Европа, изглеждат решени. Румъния излиза от войната и подобно на България преминава на страната на съюзническите сили. Не остава друга възможност за спасение на немските сили, разположени в другите региони на Балканите и по-конкретно на тези в Гърция и бивша Югославия, освен да бъдат изтеглени, тъй като в противен случай целият балкански контингент би могъл да бъде унищожен. Тези значителни промени подтикват унгарското политическо и военно ръководство или част от него към размисъл, тъй като поради тях сега вече територията на Унгария се превръща в една от главните сцени на военни действия в хода на войната. 

В средата на август 1944, когато войските на съветската Червена армия все още не са достигнали тогавашните граници на Унгария, унгарското военно ръководство, както и някои политици продължават да се надяват, че укрепените планински вериги на Карпатите могат да се окажат препятствие, което да принуди нападателите да достигнат целта си, заобикаляйки страната от север и от юг. При това положение Унгария би могла да приключи войната дори с достойнство и малки материални и човешки загуби. Вследствие на успешната Яш-кишиневска операция на съветските войски обаче, на 23 август Румъния напуска Тристранния пакт и военните подразделения на 2-и и 3-и Украински фронт, прегазвайки немската 6-а и 8-а армия, безпрепятствено напредват към върнатите на Унгария трансилвански територии и към южната унгарска граница. Освен историческите граници е застрашено и положението на действащата в Галиция 1-а унгарска армия. 
 
В отговор на тази променена ситуация унгарското виждане е унгарските войски възможно най-бързо да си пробият път напред към Южните Карпати и да завземат проходите, в противен случай съветите и присъединилите се към тях румънски войски бързо и лесно могат да си пробият път на територията на страната в Южна Трансилвания. За тази последна нападателна военна операция на Унгарската кралска армия настоява по-скоро политическото, отколкото военното ръководство. Унгарското военно ръководство вече не разполага с необходимите за реализирането на подобна операция сили, за нея се иска подкрепа от страна на немците. Немците имат голям интерес последният останал им европейски съюзник да се задържи на тяхна страна и да не се опита да започне преговори за примирие със съюзническите сили с цел излизане от войната. В конкретната ситуация излизането на Унгария от войната би довело до това, войските на Червената армия за два-три месеца да успеят да достигнат до източните граници на тогавашната Немска империя, до предмостието на Виена, а със загубата на унгарските петролни находища, бокситни мини и хранителни запаси Вермахтът може да се окаже в значително по-неизгодна позиция във все по-безизходната за него война. Помощта от страна на немците в крайна сметка се реализира само отчасти, след краткия успешен пробив, нападателната военна операция в Южна Трансилвания се забавя и превъзхождащите по сила съветски и румънски войски поемат инициативата. 
 
След румънското „излизане” в Унгария настава политическа смяна. 

Държавният глава Миклош Хорти сваля правителството на Стояи, изпълняващо почти безпрекословно изискванията на немците, и поставя на мястото му ново правителство, начело с генерал-полковник Геза Лакатош. Според представите на държавния глава това ще е служебно правителство, чиито министри от една страна ще са отлични административни специалисти в поверените им ведомства, а от друга ще са генерали. 
А той като Главнокомандващ по всяко време ще може да издава заповеди на войниците, които те ще изпълняват безусловно. Съставът на новото правителство обаче не отразява тези представи. При избирането си за министър-председател Геза Лакатош моли назначението му да бъде съгласувано с немците. 
Анализирайки по-задълбочено генерал-полковник Лакатош, чрез когото Хорти искал да гради политиката си на „излизане от войната”, приел назначението само при условие, че получи и одобрението на немците. Изпълнението на това условие довежда до там, че в правителството на Лакатош 80% от министрите представляват тъй наречения „унгарски интерес”. За последователното провеждане на излизането от войната обаче, както става ясно по време на събитията от 15 октомври, това се оказва недостатъчно.
 
За Унгария става очевидно, че завземането на Южните Карпати, отбраната на линията на Карпатите и нейното удържане е невъзможно и затова на всяка цена трябва да се намери политическо решение за излизането от войната. Най-голяма грижа както за политическото, така и за военното ръководство представлява това, с коя от съюзническите велики сили да започнат преговори. Теоретично съществува едно споразумение от септември 1943 г. между западните съюзнически велики сили и Унгария, според което, когато американските и британски съюзнически сили достигнат територията на страната, формированията на унгарската армия ще оставят оръжие и ще се обърнат срещу Германия. Западните съюзници обаче са далеч от границите на Унгария, докато съветските и румънските вече са завзели една част от нейната територия. Въпреки всичко това политическото ръководство, и по-конкретно държавният глава Миклош Хорти, все пак избира „западното решение”, макар въз основа на реалната оценка на възможностите то поначало да е обречено на провал. 
Това скоро се потвърждава след рискованото блиц-посещение, на 22 септември по поръчение на държавния глава на генерал-полковника от запаса Ищван Надаи в италианската щаб-квартира на западните съюзнически сили, където му дават да разбере, че възможностите за излизане на Унгария от войната трябва да бъдат обсъдени в Москва. 

Полученият отговор в пълна степен съвпада с по-ранните, получени от Берн сведения, които тамошният унгарски посланик, Дьорд Бакач-Бешенеи, д-р Ласло Раколцаи полковник от генералния щаб, военното аташе и тъй наречените „унгарски дипломати дисиденти” и по-точно живеещият в САЩ Тибор Екхарт и австрийският ерцхерцог Ото фон Хабсбург изпращат в Унгария. 
 
Споменатите унгарски дипломати от Берн, по поръка на Хорти и началника на унгарския армейски генерален щаб, през юли влизат във връзка с бернските англосаксонски дипломати и по-точно с извънредния пълномощник Алън Дълес и американското военно аташе, генерал Barley R. Legge. 

По това време опитът за дебаркиране на съюзниците на далматското крайбрежие все още не бил изключен. Бернските англосаксонски дипломати заемат позицията, позната от записката от 14 януари 1946 година на полковника от генералния щаб д-р Ласло Раколцаи: 
 „Намерението си за излизане от войната Унгария трябва да заяви със сериозна, изключваща всяко съмнение молба за примирие към съюзниците, които предварително заявяват, че едва ли ще са в положението да приемат условия или да се нагърбват със ангажименти нито във военно, нито в политическо отношение.” 

 Унгарските дипломати в Берн обаче докрай не били упълномощени да предадат тази молба за примирие. Телеграмата, изпратена на 18 септември в Берн от генерал-полковник от запаса Густав Хенеи, външен министър на назначеното на 29 август правителство на Лакатош, също съдържа разсъждения върху невъзможността за безусловна капитулация. Хорти и тясното му обкръжение – така изглежда – не прозират, не искат да прозрат създалото се положение, докладите на бернските унгарски дипломати не ги убеждават да вземат незабавно решение. Въпреки че в телеграмата, даваща оценка на положението, изпратена от посланик Бакач-Бешенеи на 9 септември, ясно е заявено: Да се определят предварителни условия или да се мисли, че [излизането от войната] може да стане без руснаците, е напълно безнадеждно.”
 
В края на септември и началото на октомври положението на немските и унгарски военни части, хвърлени на театъра на военните действия на територията на Унгария, все повече се влошава. Съветските, както и съюзилите се с тях румънски и български войски вече са базирани на територията на днешна Унгария и си пробиват път напред.
Численият състав на унгарската кралска армия чувствително нараства в резултат от широкомащабната мобилизация, обявена в края на август и началото на септември. В трите фронтови унгарски армии се намират на въоръжение близо половин милион унгарци и още 170 хиляди служат в резервните и цивилни формирования. Този увеличен състав разбира се не съответства пропорционално на допълнението и увеличението на въоръжението и оборудването.
В края на септември на много участъци от фронтовата линия Първа кралска унгарска армия е принудена да изтегли подразделенията си зад тъй наречените исторически граници от 1914 година. В началото на октомври основната тежест на сраженията се измества в Трансилвания. До 8 октомври унгарските и немски части успяват да задържат линията на прохода Борша-прохода Борго-река Марош до височината на град Торда (рум. Турда). 

Цял месец унгарските и немски военни части привличат към себе си и отблъскват ежедневните атаки на съветските и румънски части на 2-и Украински фронт, стремящи се да достигнат Алфьолд (Голямата унгарска равнина) от посока Коложвар (рум. Клуж Напока). След като вражеските бронирани формирования, в резултат на започналата на 6 октомври съветска офанзива, се оказват в тила на втора унгарска и осма немска армия, армейските части, отбраняващи Трансилвания, трябва да се изтеглят.

Тъй като все по-засилващите се неблагоприятни събития от фронтовата линия не търпят отлагане, Хорти е принуден да предприеме действие. Като реално решение се очертава единствено „Московското посещение”. Хорти трудно се решава на тази стъпка. Налага му се да напише писмо до Сталин и да моли съветския диктатор за разбиране относно ролята на Унгария във Втората световна война. Той предприема тази крачка и изпраща тричленна делегация в Москва. Точното определение на задачата на тази делегация е по-скоро проява на интерес, отколкото водене на преговори, тъй като през есента на 1944 година Унгария и Съветския съюз са в коренно различно положение.

За изпращането на тази официална делегация, наред с развитието на ситуацията на унгарската фронтова линия, е значително повлияно от достигналото до Хорти писмо на подполковник Макаров, политкомисар на словашко-съветска партизанска група, действаща на територията на Словакия. В него Макаров, позовавайки се на външния министър Молотов, предлага благоприятни условия в случай на капитулация от страна на Унгария. Насърчаван от тясното си съветническо обкръжение и именно под влияние на съдържанието на това писмо решава да изпрати гореспоменатата делегация за искане на примирие. 

За ръководител на делегацията за искане на примирие Хорти назначава генерал-лейтенант Габор Фараго, началник на жандармерията и полицията и бивш военен аташе в Москва. Членове са граф Геза Телеки и Домокош Сент-Ивани. Делегацията потегля от Будапеща на 28 септември. След пристигането им са приети първо от генерал-полковник Кузнецов, заместник-началник на генералния щаб на Червената армия, а след това с тях преговаря и армейски генерал Антонов, първи заместник-началник на генералния щаб. На 5 октомври генерал-лейтенант Фараго предава на армейски генерал Антонов писмото на Хорти до Сталин и отбелязва, че като база за преговори делегацията ще приеме съдържащото се в писмото на Макаров. Съветската страна по преговорите обаче уведомява членовете на унгарската делегация, че Макаров и дейността му се неизвестни за тях и следователно не са меродавни. Същия ден започва радиокомуникацията между Москва и Будапеща. 
 
Външният министър Молотов приема унгарската делегация през нощта на 8 октомври. Предава й съгласуваните с британските и американски съюзници предварителни условия за примирието и потвърждава, че съветското правителство не е запознато с подполковник Макаров и неговата дейност. По смисъла на това съответно и писмото на Макаров, приемано от унгарската страна за база за преговорите, не може да се счита за меродавно. 
 
Формулираните в Москва условия, които са по-скоро едностранен диктат, включват клаузи като оттеглянето на унгарските военни и граждански власти в границите, установени преди 31 декември 1937 година, обръщане срещу немците, за което съветската страна ще окаже помощ, както и например съветска военна мисия в Унгария. Намиращото се в тежко положение унгарско политическо ръководство начело с Хорти на 11 октомври приема тези условия, разрешава и упълномощава делегатите да подпишат предварителното споразумение за примирие. Този документ, който би утвърдил излизането от съюза с Германия и от войната, е подписан от унгарската делегация на същия 11 октомври в жилището на външния министър Молотов в Кремъл. От страна на силите от антифашистката коалиция никой не подписва документите на руски и френски език. 

И до наши дни е спорен въпросът как унгарският държавен глава и унгарското военно ръководство са си представяли противопоставянето на немците. Държавният глава дори и в този период се надява на нереалистични решения. Например, че и за Унгария е възможно т.н. „финландско решение”, което би означавало, че немските части могат да напуснат страната, а формированията на Червената армия да останат на територията й почти символично. Това неотговарящо на реалността предположение изглежда необяснимо дори и по времето на обсъжданите събития, тъй като е очевидно, че геополитическото и военнополитическото положение на Унгария и Финландия са несравними! Също така напразни са надеждите, че евентуално западните съюзници ще се намесят в интерес на Унгария и съветската армия и политическо ръководство ще оставят страната практически „недокосната”. 

Докато унгарската делегация в Москва приема условията на действащия от името на съюзническите сили Съветски съюз, в Будапеща започва подготовката на крайнодесен преврат. Немците, за които не остава в тайна пътят и целта на ръководената от генерал-полковник Габор Фараго делегация, в средата на октомври спират избора си на Ференц Салаши и неговата партия. Основна причина за това е, че Салаши и последователите му настояват за съпротива докрай и са съгласни – поне в речите си – дори и на безнадеждна борба. Партията на кръстосаните стрели, която още от началото на септември е разработила график на завземането на властта, се споразумява с други крайнодесни движения и групи за съвместно управление. 

В началото на октомври събитията се ускоряват. На срещата от 11 октомври между Ференц Салаши и Едмунд Везенмайер, пълномощен представител на Третия райх в Унгария, се ражда споразумение за вземането на властта, а по същество и за състава на правителството. Германците и нилашистите провеждат сериозна подготовка за завземането на властта. На 20 септември в Будапеща пристига SS-Щурмбанфюрер Ото Скорцени и неговата военна част, на която се възлага значителна роля при подготовката и провеждането на преврата, създава се Националният съюз на законотворците, обединяващ крайнодесните парламентарни представители, задействат се и доброволческите отряди на Партията на кръстосаните стрели. На 8 октомври немците отвличат командващия І Будапещенски корпус генерал-лейтенант Силард Бакаи, за който се очаква да има важна роля в планираното „излизане” от войната. 
 
След подписването на 11 октомври в Москва на споразумението, представляващо предварително условие за началото на преговорите за примирие, управляващият Миклош Хорти се обръща към съветското военно ръководство с молба да спре нападенията на войските на Червената армия, за да може да изтегли съответните войски от отделни участъци на фронтовата линия към Будапеща и околностите й. Изтеглянето на подразделенията на унгарската армия, а именно 10 пехотна дивизия, 1 конна дивизия и VІ корпусен щаб, както и предислокацията им в Будапеща и околностите й обаче напредва бавно. 

Генерал-полковник Янош Вьорьош, началникът на генералния щаб на унгарската армия, е само частично посветен в плановете. Не е осведомен нито за точните планове за „излизането от войната”, нито за графика на изпълнението им, не е включен и в подготовката, макар че единствен той има правото да издава валидни заповеди на все още сражаващите се сили на унгарската кралска армия. Измежду командирите на воюващите с войските на съветската Червена армия унгарски военни части считаните за безусловно верни на Хорти генерал-полковник Бела Миклош и генерал-полковник Лайош Вереш са информирани за очакваните задачи, но те не споделят информацията си със своите подчинени, не започват и подготовка по същество. Може би е изненадващо, но и от членовете на правителството само малцина знаят за преговорите в Москва, както и за подписаната спогодба. 

Хорти на 14 октомври уведомява непълния състав на министерския съвет за необходимостта от сключването на примирие. В духа на доклада на заседанието на министерския съвет се вземат решения относно условията на примирието, като основа на които се приема финландско-съветската спогодба за примирие. При изпълнението на „излизането от войната” на практика не се взима под внимание будапещенската работническа класа, както и действащите в нелегалност демократични и антифашистки организации, въпреки че представителите на последните – Золтан Тилди и Арпад Сакашич – предлагат сътрудничеството си в дните, предшестващи събитието. 

За разлика от колебливото унгарско планиране, немците отново реагират изпреварващо. Тъй наречената Операция „Брониран юмрук“ (Operation "Panzerfaust") започва на 15 октомври. В предиобедните часове хората на Скорцени подмамват в клопка и залавят Миклош Хорти младши, когото веднага извеждат от страната. На започналия поради това събитие със закъснение коронен съвет (председателстван от държавния глава министерски съвет) пристига не готовият за вземане на решение, решителен регент, а един пречупен, притеснен за сина и семейството си седемдесет и седем годишен възрастен човек. Въпреки това решение е взето: трябва да се иска примирие! Хорти всъщност не съобщава на членовете на правителството, че на 11 октомври неговите пълномощници вече са подписали предварителните условия, а това, че преговорите тепърва ще започнат. Коронният съвет единодушно приема искането на примирие. 

Хорти, прекъсвайки проточилия се коронен съвет, приема Везенмайер, когото упреква за нападателните действия на германците, за отвличането на сина си и обявява, че ще иска примирие. В духа на това след 12 часа на обяд по радиото прочитат регентската прокламация. В нея се говори за молбата за примирие, никой не е призоваван към противопоставяне на немците. В същото време прозвучава и заповедта на главнокомандващия към армиите, в която между другото се казва следното: „Като главнокомандващ на въоръжените сили съгласно клетвата за защита на отечеството ви призовавам с вярност и безусловно подчинение да изпълнявате моите заповеди, предадени ви от вашите командири.

Прокламацията и военната заповед обаче си остават празни думи. Недостатъчно информираните и неразполагащи с план за действие военни части остават неподвижни. Най-многото, което правят отделни военни подразделения е да предприемат мерки за защита от очакваните от всички страни нападения. Междувременно в столицата в следобедните часове генерал-лейтенант Бела Агтелеки, командир на І дивизия, е арестуван от собствените си офицери, също от подчинените си е задържан и генерал-лейтенант д-р Калман Харди, командир на Унгарската речна флота. Щабните офицери, поддръжници на идеята за съпротива докрай, а именно генерал-полковник Лайош Надаш, полковник от Генералния щаб, и генерал-подполковник Дьорд Порзезински, подполковник от Генералния щаб, правят всичко възможно за осуетяването на излизането от войната. 

От името на началника на Генералния щаб в следобедните часове по радиото вече е излъчена заповед, според която прокламацията на регента не означава капитулация и борбата трябва да продължи. Във вечерните часове и през нощта Хорти и неговият министър-председател провежда преговори с посланик Ран и с Везенмайер. Двамата немски дипломати убеждават Хорти, че единственото възможно решение за него е да се откаже от властта. Междувременно немските формирования завземат важните обществени сгради на Будапеща, Унгарското радио и казармите. Радиото скоро излъчва „военната заповед” на Ференц Салаши и призовава генерал-полковник Карой Берегфи в Будапеща. На 16 октомври между щурмуващите Будимската крепост немски части и неинформираните за оттеглянето на регента гвардейци става кратка престрелка и с това планираното излизане от войната остава мъртвороден експеримент. 

Сред водените в по-голямата част от страната тежки отбранителни боеве събитията от 15 октомври въздействат като бомба в средите на воюващите войски. Плахият опит за излизане от войната, след това последвалата нилашисткия преврат заповед за продължаване на военните действия застига военните части на Първа армия разпръснати и отдалечени една от друга главно по Линията-Арпад (отбранителна линия в Източните Карпати), сражаващата се Трета армия в междуречието на Дунава и Тиса, а Втора армия по време на изтеглянето й от района на Коложвар (Клуж) и Надварад (Орадея). Редовият и офицерски състав, напълно неосведомен за предварителните преговори за примирие в Москва, както и за цялостното положение на военните действия, посреща вестите с „голяма изненада”, „вълнение и радост”, а после с „пълно изумление”. Има и такива подразделения, които едва 7-10 дена по-късно научават за случилото се, за нилашисткия преврат. Събитията от 15-16 октомври обаче не остават без последствия, във военните части зачестяват бягствата и мнозина отказват да положат клетва пред властта на Партията на кръстосаните стрели. В по-малка степен започват и принудителните, преди всичко под влияние на заблуждаващата вражеска пропаганда преминавания на противниковата страна.
 
Унгарската кралска армия и офицерският й състав, лишени от всякаква предварителна подготовка, са принудени да реагират на прокламацията на регента и военната му заповед в разрез с дотогавашната си подготовка, убеждения и възпитание. Армията, която от лятото на 1941 година се сражава срещу Съветския съюз, е принудена от единия ден за другия да се превърне в негов съюзник. За неуспеха на излизането от войната наред с липсата на политическа и военна подготовка и откъснатостта на Хорти от неговата армия и офицерски състав, значителна роля изиграват и тези психологически фактори, заради които армията и редица представители на висшето военно ръководство се отнасят пасивно или дори негативно към прокламацията на регента.

Излизането на Унгария от войната без навременното осъзнаване на реалните възможности и при липсата на категорични решения се оказва невъзможно в дадената ситуация. Добрата воля и добрите намерения при редица унгарски политици и военнокомандващи са налице, но това се оказва недостатъчно в тези, изискващи историческа отговорност времена. Естествено и днес можем да си задаваме въпроса дали успешното излизане на Унгария от войната на 15 октомври би променило нещо в по-нататъшната съдба на страната. 
По мое мнение – в ни най-малка степен.


 

Други публикации свързани с темата

Признанието на Стойчо Мошанов

3 Април 2012г.






Лъчезар Тошев

Защо не успяха преговорите за примирие в Кайро през 1944г.?
Каква беше причината България да не се споразумее със САЩ и Великобритания?
Ако това беше станало, България не би попаднала в ръцете на Сталин, съветската армия не би ни окупирала и на 9 IX 1944г. не би се отворила вратата за болшевизацията на нашата страна! В този смисъл преговорите в Кайро имат съдбоносна роля за бъдещето на България. По темата е писано много. Разглеждани са различни версии. Най-странните обяснения могат да се прочетат в книга по темата, написана от ключовата фигура в тези преговори – Стойчо Мошанов. (Моята мисия в Кайро, Стойчо Мошанов, ИК „Български писател” ИК”Петекс – Petex, София, 1991г.)

ОБЯСНЕНИЯТА НА МОШАНОВ

Виждаме от неговите обяснения, че като пълномощник на българското правителство той приема да изпълни мисията си. Датата е 22 юли 1944г. Заминавайки в тези пълномощия, Мошанов не бърза да подпише примирието. Започва да поставя условия на правителството, което го е упълномощило. Сред тях са искания за реформиране на самото правителство и включването в състава му на хора от бившата опозиция. Премиерът Иван Багрянов, повярвал в „англофилството” на Стойчо Мошанов, очаква от него бързо сключване на примирие и влизане в сътрудничество със съюзниците.

В книгата си (стр. 224) Мошанов подчертава, че на 1 септември е отклонил връчването на условията по примирието. След връчването е било възможно България да направи някои възражения след разглеждането им да се пристъпи към подписване.

Мошанов твърди, че е постъпил по този начин, за да не станела България ябълката на раздора между съюзниците. Самият той обаче опровергава комунистическите и съветски измислици, тиражирани по-късно, че в условията е било предвидено окупиране на България от съюзнически войски или от турски войски.

УСЛОВИЯТА ЗА ПРИМИРИЕ НА САЩ И ВЕЛИКОБРИТАНИЯ

За тези измислици, разпространявани от Цола Драгойчева при нейното посещение в Женева и от други лица близки до Петко Стайнов (във вариант 10 годишна турска окупация на България), научаваме от писмото от 16 декември 1945г. от вече бившия български посланик в Анкара – Никола Балабанов. Той нарича тези слухове „изопачаване на фактите и съчиняване на басни”.Писмото е публикувано изцяло в книгата на Мошанов. Има и твърдения, че условията за примирие, включвали искането на гръцкото правителство в изгнание за окупация на някои български територии.
На стр.310 Мошанов дори споменава, че след срещата си с Нячбъл Хюг Хъгесън – британски посланик в Анкара, че „условията за примирие (с България- б.м.) били като за победена страна, но не представлявали безусловна капитулация”. Същата информация - „условията са строги, но не много строги” от английска страна Мошанов получава и от английският представител на преговорите в Кайро – Стийл. Точно на 1 септември същият Стийл заявява на Мошанов, че „Няма време за губене! Съюзните генерални щабове са готови и не могат да чакат!”
Очевидно военните части на двете съюзни държави са планирали да преминат през Гърция и България и да се срещнат със съветската армия в Румъния и Унгария в общ натиск срещу отстъпващите германци.

АРХИВИТЕ ПРОГОВАРЯТ

Днес американските архиви за войната са достъпни за проучване. Документът, съдържащ условията за примирие, което да се предложат на България на 1 септември 1944г., е достъпен. Той се състои от 13 точки и никъде в него не се говори за турска окупация или за гръцките искания. Подготвеният текст за подписване от България включва прекратяване на военните действия със съюзниците. България е трябвало по това споразумение да прекъсне отношенията си с Германия и нейните съюзници както и да обезоръжи техни войски на наша територия. Българската армия е трябвало да се изтегли от заетите територии на други държави и да се разреши на войски на съюзниците да придвижват свободно своите войски през българската територия. Самолетите и плавателните съдове (вкл. тези по Дунава) щели да се използват от съюзниците. Изисква се освобождаване на военнопленниците на съюзниците, каквито тогава е имало, освобождаване на затворниците, осъдени по политически причини или като резултат от дискриминационно законодателство, което също е трябвало да се отмени. Очаквало се е от България да сътрудничи в задържането и съденето на лица, обвинени във военни престъпления. Страната ни е трябвало да възстанови имуществото на Обединените нации ( в смисъл на държавите, засегнати от действията на Тристранния пакт) и да възстанови нанесените щети. Също така България е следвало да осигури снабдяването и обслужването на съюзническите войски, намиращи се на нейна територия, нужни за целите на войната. В последната точка на този документ, който Мошанов е отказал да подпише, се споменава, че България трябва да отговори евентуално и на други искания, свързани с възстановяването на мира и сигурността.
Не става въпрос за безусловна капитулация, за отнемане на територии или за окупация. Властта в България е щяла да се упражнява от българското правителство.
Затова пък след включването на Съветския съюз в преговорите условията, които се налагат на България, са много по-тежки. България пропуска исторически шанс!


ИГРАТА НА СТОЙЧО МОШАНОВ

За времето на своята мисия Мошанов връща няколкократно мандата, който има от правителството. Той иска извършване на промени в правителството, включване в него на определени лица от старата опозиция и пр. На 2 септември Мошанов отказва мандата да подпише примирие от името на правителството, начело с Константин Муравиев. В телеграмата си от 3 септември 1944г. той изказва неудовлетворение от състава на Муравиевия кабинет и изисква сътрудничество със СССР.
На 5 септември пълномощията му са потвърдени от правителството, но той отново не ги приема. На същата дата Съветският съюз обявява война на България и мисията в Кайро се обезсмисля. Американският представител в преговорите в Кайро, Харолд Шанц допуска, че поведението на Стойчо Мошанов е мотивирано от желания за политическо бъдеще при новия режим. (вж.Студената война на Балканите, Майкъл Бол, Фондация „Българска наука и култура”, София, 1999г. стр.105)

КОЙ Е СТОЙЧО МОШАНОВ

В статията „Обратната страна на медала” от Асен Манов ( в. „ Про и Анти”, 1 септември 2005г.) авторът изнася факти за безпринципното политическо поведение на Стойчо Мошанов през годините. Той е член на Демократическата партия, но я напуска през 1923г. Включва се във военната лига и в Сговора на Ал.Цанков. Участва в преврата срещу Стамболийски и е депутат в 21-во, 22-во, 23-то и 24-то Народно събрание, на което е и председател. Участва в преврата на 19 май срещу Демократическата партия, след което става Министър на финансите и народното стопанство. На този политически въжеиграч е била поверена съдбата на България през август-септември 1944г.

МОШАНОВ И ВИНОГРАДОВ

На 20 септември 1944г. на връщане от Кайро Мошанов минава през Анкара. Там първото нещо, което прави, е да се отбие при съветския посланик Виноградов и да го информира за своята мисия. България продължава да е във война със Съветския съюз чак до началото на 1947г., когато се сключва мирният договор в Париж. В този случай, извършеното от Мошанов е напълно недопустимо спрямо българските интереси.

САМОПРИЗНАНИЕТО

В архива на Георги Димитров са запазени две писма на Стойчо Мошанов. Едното е до Петър Григоров, чрез когото авторът му очаква другото писмо да бъде предадено на Г.Димитров - тогава вече министър-председател. (Данните за П.Григоров които намерихме са оскъдни.Петър Иванов Григоров (1891-1962) е роден в гр.Трън.Завършва право в Софийския Университет и журналистика в Берн. Началник е на канцеларията на Г.Димитров, след завръщането му в България, до смъртта му. След 1949г. е в немилост. През 1955г. е реабилитиран и назначен за временно управляващ българското посолство във Виетнам, а от 1957 до 1961г. е посланик в Берн. Женен е за Мария Василева – Григорова, за която това е бил трети брак. Жилището му е било на ул. Раковски 130 в София) Датирани са на 10 декември 1947г. и изпратени от Търговище, където Мошанов е интерниран. В писмата си той протестира срещу публикация в софийския вестник „Новини” от Владимир Огнянов, озаглавена „Противобългарска централа в Цариград”. Там мисията на Стойчо Мошанов и Киселов, изпратени от ”предателското правителство да сключат примирие с империалистите в Кайро” е определена като предателска. Изразът „Предателската мисия на Мошанов ….” е причина той да поиска да информира лично Г.Димитров за преговорите в Кайро.

Вярно е, че в Кайро мисията ми да сключа примирие с Англия и Съединените щати, с които тогава бяхме във война, не успе. И тя не успе по моя вина именно, за да не стана предател спрямо бъдещето на страната!” признава и се оправдава Мошанов. Затова пък в другото писмо – до Григоров, Мошанов е по-многословен. Така например за срещата с Виноградов той обяснява : „Аз считах за мой дълг да го поставя в течение на станалото в Кайро, за да се има предвид при предстоящите преговори в Москва. След като изслуша съображенията ми, защо не сключих примирието , г. Виноградов, в присъствието на Балабанов (Никола Балабанов, българският посланик в Анкара – б.м.) ми заяви : Вие имате наистина голяма заслуга към страната си, понеже ако бяхте подписали примирието в Кайро, днес вместо руски войски в България щеше да има турски войски.” По-нататък Мошанов добавя, че след завръщането си в България се е срещнал с първия политически представител на руското командване в България, Димитър Георгиевич Яковлев. „ На една среща в с.Панчарево до София, той ме помоли да му разкажа за мисията в Кайро. След разговора, г-н Яковлев ме помоли да му направя писмено изложение, за да го изпрати в Москва. „Вие сте извършили едно полезно дело не само за страната, но и за славянството.” Това била оценката на Яковлев. От двете писма разбираме, че Мошанов първо е информирал съветските власти. След това е информирал Кимон Георгиев. Получил е и благодарности за начина, по който е изпълнил мисията си в Кайро от Министъра в правителството на Отечествения фронт Петко Стайнов.

Стойчо Мошанов не искал да стане предател на бъдещето на страната и затова отказал да подпише примирието в Кайро.

ПРЕДАТЕЛСТВОТО Е ВЪПРОС НА ДАТА

Прочутият наполеонов външен министър Талейран при спор с Императора дали монархистите са предатели, заявил „ Сир, предателството е въпрос на дата!
Така е и в случая с Мошанов. На 1 септември 1944г., когато отказва мандата за подписване на примирие със съюзниците, той извършва предателство спрямо българските интереси и бъдещето на България. Но след 9 септември 1944г., когато в България е извършен про-съветски преврат, отварящ вратата за болшевизация на страната, станала възможна в най-голяма степен заради действията на Мошанов в Кайро, тогава разбира се той е герой. Но не български герой, а герой на новата про-съветска власт!
Той обаче не получава в замяна това, което очаква. Включва се в поредна конспирация и 10 години лежи в затвора. След 1989г. България се откъсна от съветската орбита и пое свой път към Европа и НАТО, възстановявайки своята независимост.
Днес оценката за действията на Стойчо Мошанов не могат да бъдат двусмислени.
В Кайро той е предал българските национални интереси!



Писмо на Стойчо Мошанов от 10 декември 1947г.
ЦДА, ф.146Б а.е.235 л.1-2(ЦПА.ф.146 оп.4 а.е.235


Любезни г. Григоров,
Тук приложена притварям една молба до г. Министър-председателя. Тя е написана по повод една статия в в. Новини, в която моята мисия в Кайро, през август – септември 1944 год., се таксува за предателска. От моето завръщане от Кайро изминаха вече три год., за пръв път мисията ми се таксува за предателска.
Непосредствено след завръщането ми от Кайро, на път за София, в Анкара, придружаван от пълномощния министър Н. Балабанов, посетих съветския посланик г. Виноградов. Аз считах за мой дълг да го поставя в течение на станалото в Кайро, за да се има пред вид при предстоящите преговори с Москва. След като изслуша съображенията ми защо не сключих примирието, г. Виноградов, в присъствието на Балабанова ми заяви: „Вие имате голяма заслуга към страната си, понеже ако бяхте подписали примирие в Кайро, днес вместо руски войски в България щеше да има турски войски.” Пристигнах в София почти едновременно с първия политически представител при руското командване в България – г. Димитр Георгиевич Яковлев. На един обед в с. Панчарево, до София, той ме помоли да му разкажа за мисията си в Кайро. След разговора, г. Яковлев ме помоли да му направя писмено изложение, за да го препрати в Москва, защото, ми заяви той: „Вие сте извършили едно полезно дело не само за страната си, но и за славянството.”
Направих доклад и на правителството в лицето на тогавашния Министър- председател г. К. Георгиев, министъра на външните работи г. Стайнов, които ми благодариха за начина по който съм изпълнил мисията си и след известно време г. Георгиев пред учредителния конгрес на „Звено” и г. Стайнов на публично събрание в Пловдив са подчертали заслугите ми. По късно притискан от ляво и дясно аз направих някои частични публични съобщения, но
цялата истина за преговорите в Кайро публично до днес не е изнасяна. Аз не съм я изнасял даже когато е трябвало да браня личната си чест, понеже съм считал, че въпросът не е личeн мой, а на държавна целесъобразност. Дали и днес, след договора за мир, когато ръцете на България са напълно развързани във външно-политическо отношение, трябва да се изнесе на публично обсъждане цялата истина, това може да реши само правителството. Затова е необходимо да направя изчерпателен устен и документален доклад. Не се лаская от надеждата да го направя лично на г. Министър-председателя, но бих могъл да го направя например лично Вам. Затова и молбата ми до г. Министър- председателя я препращам чрез Вас.
Аз за сега съм въдворен на местожителство в гр. Търговище, където обаче съм свободен. Ако се наложи да дойда до София за да направя доклада си, много Ви моля да ми се спести препращането по етапен ред, или пък да дам доклада си пред органи на милицията. Аз бих желал да дам съображенията си за и против публичното изнасяне на въпроса пред лице компетентно и оторизирано.
Като се надявам, че благодарение на Вашия такт, Вие ще намерите най-правилното разрешение на въпроса, моля Ви да приемете сърдечните ми поздрави.
Стойчо Мошанов
гр. Търговище 10. декември 1947 г.


Приложеното писмо на Стойчо Мошанов до
Министър-председателя Георги Димитров, 10.12.1947г.


Уважаеми г. Министър-председателю,


В брой 147 от 1 декември т.г. на в. Новини, е поместена статия под надслов: „Противобългарска централа в Цариград.” Тя съдържа между другото и следния пасаж:
„Все същия Делиорман посреща Багряновите делегати Стойчо Мошанов и Киселов изпратени от предателското правителство да сключат примирие с империалистите в Кайро”...
и по нататък:
„След
неуспеха на предателската мисия на Мошанов”...

Верно е, че в Кайро мисията ми да сключа примирие с Англия и Съединените щати с които тогава бяхме във война не успя. И тя не успя по моя вина, именно за да не стана предател спрямо бъдещето на страната. Аз до сега не съм изнасял публично истината защо не се сключи примирието в Кайро, даже когато е трябвало да защитя личната си чест, понеже съм считал, че тоя въпрос не е мой личен, а на държавна целесъобразност, който само правителството може да реши. Аз Ви моля да ми се даде възможност да направя изчерпателен доклад за станалото в Кайро. Не се лаская от надеждата, че мога да го направя лично Вам, но моля той да Ви стане известен, за да бъдете напълно осветлен по едни събития, които бяха сериозно премеждие за независимостта на страната и да се реши дали е целесъобразно да се изнесе днес на публично обсъждане.
Приемете г. Министър председателю изразите на голямата ми към Вас почит.
Стойчо Мошанов


Търговище
10.
XII. 1947





 
Вратата към Студената война
Излизането на България от войната и окупацията на страната от Съветския съюз

Д-р Панайот ПАНАЙОТОВ, Виктория, Канада

Този въпрос е разгледан в дълга статия на Лъчезар Тошев във в. “ПРО и АНТИ, бр. 36 и 37. (Пропусната възможност. 9 ІХ е можело да не се състои, Лъчезар Тошев, в.Про и Анти, 07.09.2007г. и Пропусната възможност.9 ІХ е можело да не се състои (продължение от предишния брой), Лъчезар Тошев в.Про и Анти, 14.09.2007г.) Статията е много навременна, но тя трябва да се приеме като въведение към по-обширна книга, която отдавна трябваше да се появи. В статията си Л. Тошев се позовава на книгата на проф. Майкъл Бол. Аз също притежавам тази книга, бях я купил още когато я публикуваха. Тя и сега е пред мен. Самото й заглавие “Студена война на Балканите – американската външна политика и появата на комунистическа България, 1943-1944”, говори, че въпросът за избягване комунизирането на България не може да се разглежда, без да се свърже с по-обхватния въпрос за избягването на Студената война.
В книгата на проф. Бол са отбелязани няколко факта, които са от значение за правилния отговор на този въпрос. 
На стр. 25/26 четем за постоянния поток на информация от германския пълномощен министър Бекерле до Берлин, относно опита на България за нейното излизане от войната. През март 1944 г. българските регенти са поканени от Хитлер за разговор в Залцбург. Разговорът се провежда на 16 и 17 март.
На него, според проф. Бол, Хитлер подчертава отново заплахите от една съветска военна победа за цялата европейска цивилизация. Хитлер не губи време. Два дни след срещата му с регентите, заплахата му срещу тези, които преговарят със западните съюзници, се потвърждава. 
На 19 март германските войски окупират Унгария. Малко по-късно те поставят в страната едно марионетно правителство. Проф. Бол употребява на стр. 26 английската дума “пюпет”(куклено).
Пак на стр. 26 той пояснява, че в края на април 1944 г. въпросът относно условията за едно излизане на България от войната, според отговорните американски фактори, вече не трябва да се разглежда като неотложен. Успехът на предстоящия десант на съюзническите войски на брега на Северна Франция е много по-важен.
И така, повикването на българските регенти в Залцбург и окупацията на Унгария временно отлагат въпроса за излизането на България от войната. Настъпва криза в българското правителство. Трябва да се чакат три месеца и появата на правителството на Багрянов с Драганов, да се подновят контактите. В Цариград пристига Стойчо Мошанов.
Но преди това проф. Бол описва подробно мисията на българския евреин банкера Куюмджийски, напуснал България преди войната и изпратен в Цариград от американското правителство в края на 1948 г. и произведен за тази цел в чин полковник от американската армия. Интересни са стр. 20 до стр. 26 от книгата на проф. Бол. 
В тях се описват подробно срещите на Куюмджийски с нашия пълномощен министър в Анкара – Никола Балабанов.
От тях проличава, че Куюмджийски е нямал ясни инструкции относно предстоящите му срещи с представители на България. На стр. 24 проф. Бол споменава, че докладите на Балабанов ясно сочат, че по отношение на териториалните въпроси Куюмджийски превишава (надхвърля) инструкциите. От друга страна, разните американски институции – министърът на външните работи Хъл, началникът на разузнаването Донован, военните служби и пр., трудно координират своята дейност с президента Рузвелт и неговите съветници. В началото английските отговорни служби са в неведение относно дейността на Куюмджийски. От друга страна, контактът на Донован със съветските служби показва, че Съветска Русия се държи настрана, не поема никакво активно отношение. Съветският представител заявява, че на евентуална среща в Кайро той само ще изслуша становището на българския представител. Ясно е, че СССР има други свои планове за бъдещето на България и изчаква.
За мен също е от значение, че проф. Бол не споменава и други важни международни събития, които оказват решително влияние. Мисията на Куюмджийски съвпада с тристанната конференция в Москва на тримата външни министри на Съветска Русия, САЩ и Англия и на последвалата среща в Техеран на Сталин, Рузвелт и Чърчил. На тази среща се вземат решения, които предоминират каквото и да е решение при срещите на Куюмджийски. Бомбардировките над София - 10 януари 1944 г. и тази на 31 март мъчно могат да се обяснят с разговорите на Куюмджийски. Те са резултат на разговорите в Техеран. Въобще, изпращането на Куюмджийски, според мен, е една недомислица и се дължи на недостатъчно проучване. Той беше добър банкер, но от дипломация и сложната международна обстановка хабер си нямаше.
Както споменах, трябваше да минат три месеца, за да се състави на 1 юни 1944 г. правителството на Багрянов с външен министър Първан Драганов и няколко дни по-късно регентите се съгласяват с Багрянов да се изпрати Стойчо Мошанов в Цариград за започване на неофициални разговори. Първият контакт е с американския консул в Берн. Разговорите продължават до август.
Проф. Бол описва подробно развоя на събитията на стр. 54 и заключава: “Ключът, който издига Отечествения фронт в евентуален претендент да поеме властта в България, е правителствената криза, последвала успешната съветска инвазия в Румъния през август 1944 г. На 23 август румънската войска капитулира и отваря пътя на съветските войски да навлязат в България.” Проф. Бол не изяснява как се стига до прибързаната капитулация на румънската войска, но това е описано в други книги. Американският шеф на разузнаването Донован пристига тайно в Румъния. По-късно официално се пояснява, че той идва да уговори връщането в Кайро на пленените американски пилоти, чиито аероплани са били свалени на румънска територия при техните нападения над румънските петролни залежи в Плоещ. Истината обаче е, че той се среща тайно с румънския крал Михай и го склонява румънските войски да капитулират, като обещава Америка да му осигури престола и след края на войната. Разбира се, Америка не успява да му помогне. След войната пристига Вишински в Румъния и крал Михай трябва да замине за Швейцария на другия ден.
Аз имам един личен спомен от деня 23 август 1944 г. - капитулацията на румънската войска. След нападението на София на 10 януари Министерството на външните работи беше настанено в Горна баня. Обаче кабинетът на министъра, на главния секретар и на шифъра бяха настанени във Военното министерство. Аз работех в шифъра и бях секретар на министъра. На 23 август се падна на мен да разшифровам телеграмата на нашия пълномощен министър в Букурещ, в която той съобщаваше за капитулацията на румънските войски. Точно бях привършил дешифровката, когато влезе министър Драганов и се запъти към своя кабинет. Подадох му телеграмата. Той я прочете. И сега е пред очите ми изразът на лицето му, който изведнъж се промени. Той тръгна към кабинета си и като че ли говореше на себе си: “Всичко е свършено!” Ясно пролича, че правителството е разчитало, че има още време да продължат разговорите със западните съюзници в защита на българските интереси в Македония и Тракия. Остават още много нерешени въпроси. Но затова, както споменах, е необходима цяла една книга.
Но нека да приключа. Събитията след 23 август до 9 септември показаха и доказаха два факта. Първо, двуличието на Сталин, и второ, заблудата на президента Рузвелт, че може да разчита на взаимно разбирателство със Сталин и след войната. А самият Сталин имаше свои, съвсем различни планове.
За да свърша, бих се позовал и на друга книга. Притежавам съкратеното издание на една книга от 1069 стр. на шестте тома мемоари на министър-председателя Чърчил от Втората световна война, с епилог, написан лично от Чърчил на стр. 995/ 996. В началото на епилога Чърчил доказва своето становище относно поведението на президента Рузвелт и на неговите сътрудници в края на войната. Ето неговите мисли: “По време на конференцията в Потсдам аз не гледах да се дойде до счепкване с Русия… Сериозно се надявах, че американците няма да се оттеглят от териториите в Средна Европа, които бяха завладели, преди ние да се срещнем. Това беше една карта, която съюзниците държаха…с която да постигнем едно уравновесено споразумение… Бях сигурен, че Америка ще види огромното разпростиране на Русия… във всички направления, които далеч надхвърляха онова, което беше справедливо…. Американците изглежда, че не съзнаваха значението … че държавите от Средна Европа бяха окупирани от руските войски… Берлин беше вече в техни ръце, въпреки че Монтгомери можеше да го завземе, ако му беше позволено. Виена се държеше от Русия и на представителите на съюзниците, дори като отделни лица, им беше отказан достъп…. България и Румъния бяха вече завладени. Югославия трепереше под Тито. Русия беше окупирала Прага със съгласието на американците… Те държаха Полша, чиито западни граници щяха да бъдат преместени в сърцето на Европа.”
Ясно проличава от този епизод различието в становищата на президента Рузвелт и на неговия наследник Хари Труман и Чърчил. Вратата към Студената война беше отворена. За България нямаше друг изход. Каквото и да беше постигнала, тя нямаше да бъде оставена извън “желязната завеса”. Примерът с Чехословакия и договорът, който президентът Бенеш беше подписал в Москва по време на войната, беше зачетен от Сталин само две години. Един преврат на чешките комунисти поставиха и нея зад завесата. На външния министър на Чехословакия Масарик, сина на основателя на новата чехословашка държава след Първата световна война, не остана друг изход, освен да се самоубие.
За България, какво да кажа? Да имаме вяра в подрастващите поколения! Една съществена крачка е направена в правилна посока. България е в Европейския съюз!

  Биографична бележка:
 Д-р Панайот Панайотов е роден в семейството на български офицер, който е останал инвалид от Първата световна война, потомък на борци, дали и живота си за освобождението от османско иго, Панайот Панайотов успява да натрупа забележителен жизнен опит. След като завършва право в София и взема докторат в Парижкия университет той постъпва с конкурс в Министерството на външните работи, където с езиковите си познания и личните си качества и знания е определен за секретар на министър Димитър Шишманов. Уволнен веднага след 9 септември 1944 г., той става адвокат, но скоро е заличен от адвокатската колегия. Междувременно пише ред статии в „Народно земеделско знаме".
Животът на Панайотов в България обаче става невъзможен и го принуждава да поеме тежкия път на нелегалния емигрант. През Атина и Париж се озовава чак в далечна Венецуела, където започват традиционните за беглеца трудности, свързани с тежка, обикновена физическа работа. Това обаче е временно. Скоро той научава испански, проявява несъмнени стопански качества, организира различни производствени предприятия и става дори председател на водещи венецуелски индустриални организации. Надмогнал финансовите неблагополучия, той се оттегля от икономическите си занимания, прехвърля се в САЩ, после в Канада, където живее и сега.
проф. д.и.н. Веселин Трайков

Прозрението на Георги Кьосеиванов за пакта “Молотов-Рибентроп”

2012.07.02
Лъчезар Тошев
.
Малко известно е, че пактът „Молотов–Рибентроп” е предсказан от българския политик Георги Кьосеиванов година преди сключването му. Някога този факт е коментиран широко от журналиста в Радио “Свободна Европа” Евгени Силянов – бивш дипломат, както и от френския политик Леон Блум. В средите на българската дипломация Георги Кьосеиванов е бил известен със своята прозорливост. Близките му споделят, че като премиер той понякога с дни не е излизал от дома си (намиращ се на сегашния бул. „В. Левски” в София, а не в някоя резиденция), задълбочен в анализиране на сложните политически ситуации в навечерието на Втората световна война. Затова пък прогнозите му се сбъдвали. Заради непроницаемостта на неговите анализи в Министерството на външните работи бил известен с прозвището „Сфинксът”.

Най-известен в Европа той става с прогнозата си, че Хитлер и Сталин ще се съюзят и първият резултат от това ще бъде четвъртата подялба на Полша. Прогнозата му е от декември 1938 г., когато двамата диктатори сипят хули един срещу друг и никой не би могъл да допусне тяхно скорошно съюзяване.
Съществува запазен документ за това прозрение във френския дипломатически архив.
Това е Телеграма № 34/16 декември 1938 г. от френския посланик в София Анри Ристелюбер (RISTELHUEBER) до Министъра на външните работи на Франция Жорж Боне. Документът е публикуван във Френската жълта книга – дипломатически документи 1938-1939 г.
 Екземпляр от нея беше притежание на Евгени Силянов – секретар в посолството на Царство България в Берн по времето, когато посланик там е Георги Кьосеиванов.
Поради важността на документа, предаваме текста на телеграмата изцяло. Оригиналният текст ни беше предоставен с любезното съдействие на г-жа Ирина Недева.


Телеграма N° 34
Г-н Ристелюбер, Пълномощен министър на Франция в София,
до Г-н Жорж Боне, Министър на Външните работи
София, 16 декември 1938г.
По време на неотдавнашен разговор, председателят на Съвета (на Министерския съвет – б.а.) ми сподели за силното удовлетворение, което изпитва следствие на неотдавнашната френско-германска декларация. Тя за него не е била изненада. Още от посещението му в София, преди около две години, г-н Нойрат му е изразил голямото желание на неговото правителство да постигне споразумение с Франция, тъй като двете държави вече не ги разделя никакъв спор. Той дори е изразил огорчението си от липсата на готовност на Париж да отговори на неговите предложения.Що се отнася до Германия, въпреки че желанието й за разширяване на изток бе очевидно, може би се лъжем, определяйки югоизточна Европа като първата й цел. Според него Полша е най-заплашена. Също така полско-съветското сближаване е израз на тази опасност. Взаимната дълбока омраза между двата славянски народа, предопределяше това разбирателство да бъде краткотрайно и престорено. Напротив, г-н Кьосеиванов не изключва, особено в случай, че Коминтерна би се съгласил да смекчи пропагандата си, възможността за сближаване между СССР и Райха. Това винаги е била мечтата на част от германския щаб. В този случай, четвъртото разделяне на Полша би позволило на Германия да продължи своя силен поход на изток.  
RISTELHUEBER




По този повод, бившият френски премиер – социалиста Леон Блум (първият премиер –социалист във Франция) по-късно пише в неговия вестник „Ле Попюлер” (вж. Стефан Танев „Отворени писма”, София, 1994 г., стр. 208 -209):
„Когато ние във Франция всички залагахме на картата на Москва, намери се само един човек с безподобно прозрение, който видя самата истина и ни я каза. И това не е някой французин, а българският Министър-председател Георги Кьосеиванов. Отвори ни очите, за да ни покаже много време преди войната и удара, че Берлин ще се споразумее с Москва. Рядко у някого такова политическо прозрение, обаче ние не му повярвахме.” (цитат по книгата на Ирина Недева „Мисия Париж – разговори с Евгений Силянов”, София, 2007 г., стр. 203)

Леон Блум


Дали историята на Европа щеше да е друга, ако бяха повярвали на Кьосеиванов през 1938-ма?

По време на разговорите ни по темата, Евгени Силянов не можеше да си спомни точно името на някакъв български тесен социалист, който по същото време издал в Женева книга на френски език, в която пледирал, че съюзът между нацисти и комунисти е неизбежен, „братята” трябва да се помирят за да се противопоставят заедно на плутокрацията.
Ние успяхме да намерим тази книга.


"Неизбежният съюз Берлин - Рим - Москва", начална страница

Заглавието и е „Неизбежният съюз Берлин – Рим – Москва”. Издадена е на френски език в Женева през 1938 г. с автор Габриел Лесли. Под това име – псевдоним се крие комунистът Алексадър Ликов, от групата на Бакалов, тогава емигрант в Женева.
Един екземпляр от неговата книга със саморъчен дарителски надпис на автора се намира и в Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”в София- в отдела, който по времето на комунизма в България не беше достъпен за четатели.
Също така открихме, че тя се намира и в колекциите на други библиотеки по света.
Известно е, че през 1944 г. Александър Ликов става съпруг на поетесата Елисавета Багряна.
Възможно е Кьосеиванов да е почувствал по реакциите на левите среди, че подобен съюз е възможен и да е предвидил последиците от него. „Сфинксът” пази тайните си!

Така или иначе, на 23 август 1939 г. целият свят разбира с изумление за съюза на Хитлер и Сталин. Седмица по-късно започва Втората световна война.

На 1 септември 1939 г. германската армия напада Полша. На 16 септември Молотов официално поздравява Германия за навлизането й в Полша, а на 17 септември в 4 часа сутринта Червената армия напада Полша в гръб. На 29 септември 1939 г. е подписан германо-съветският протокол за подялбата на Полша! Четвъртата подялба! Тогава се определят и границите на интереси между двата тоталитарни режима и… се приема обща декларация в подкрепа на мира!

Прозрението на Кьосеиванов се е сбъднало!

Впрочем, историята има продължение. В една от статиите на Евгени Силянов за Втората световна война, публикувана във в. „Век 21” („Как започна войната – такава, каквато беше”, в. „Век 21”, бр. 24/22 юни 1994 г.) Силянов пише:Интересно е за нас – българите, че сензационното, ефимерно сближение между нацизма и болшевизма започва с едно посещение на управляващия съветското посолство Астахов при българския пълномощен министър в Берлин Първан Драганов, на когото съветският дипломат излага идеите на Москва за сближаване с Третия райх. Разбира се, той избира този път, защото знае, че Драганов ще донесе разговора до знанието на германското външно министерство. Този документ заслужава да се цитира изчерпателно не само защото определя момента на началните ходове на руската инициатива – той е датиран от 15 юни 1939 г., но и защото установява автентичността на цитираните текстове. Както е нормално за един пълномощен министър, Драганов е отправил такъв доклад и в София и той се намира в българския архив.” 

Воден от указанията на г-н Силянов, потърсих в архивите докладите на Първан Драганов от Берлин през 1939г. - Държавна Агенция “Архиви”, фонд 176-и, оп.1-ш, а.е.117. Преписка с Българската Царска Легация в Берлин, 1939г. Папка № 16.

Първан Драганов

Какво намираме там по темата:

1.На 6 май 1939г. Първан Драганов изпраща кратка телеграма изх.№60 (заведена в МвнР на 7 май 1939г.-вх.№ 403) която гласи : “Има признаци, че от тук се правят опити, за подобряване на отношенията със СССР, които има изгледи да сполучат! Драганов”.


2. На 14 юни 1939г. Драганов изпраща поверително донесение до д-р Георги Кьосеиванов № 73 заведено на 17 юни в МвнР с вх.№ 551 със следния текст :

“Г-н Министър-Председателю,

Днес ме посети Съветският шарже д'афер г-н Астахов, който остана на разговор с мен почти два часа. Моето впечатление от дългия разговор с г.Астахов се състои в следното :
Съветска Русия се намира в колебание по кой път да тръгне, затова и изкуствено забавя преговорите с Англия.
Русия би желала да не поема никакъв ангажимент към Англия и да не бъде увлечена в конфликта, който би се разиграл в Европа, но се страхува от намеренията на Германия.
Ако Русия получи уверения от Берлин, че Германия няма намерение в случай на война да я напада, Русия няма да сключи споразумение с Англия и би пазила неутралитет.
Нещо повече, Русия би била готова да се споразумее с Германия, тъй като няма агресивни намерения спрямо нея и различието на комунистическия от националсоциалистическия мироглед не е пречка за една такова споразумение.Германците,обаче до сега не са направили предложение, а само намеци, че биха били готови, да се споразумеят с Русия.
Напоследък и пресата и националсоциалистическите водачи са много въздържани по отношение на Русия, което би било един добър презнак;търговските преговори, които се водили в Москва с Германия, отивали също добре.Неговото впечатление било, че и немският народ щял да посрещне със симпатия едно споразумение с Русия. Рапалското споразумение не е денонсирано, но неизвестността на германските далечни политически цели създават опасения в Москва.

Едно споразумение с Англия, гаратира границите на Румъния, а Русия не е признала присъединението на Бесарабия към Румъния, нито се е отказала от правата си над нея.

Едно споразумение между Германия и Русия би било от полза и за България, която лесно би получила своята част от Добруджа, а също и изхода на Бяло море.
Русия толерира днешното положение на Балтийско море, т.е. търпи съществуването на Летония, Естония и Финландия, но се опасява, че Германия може да заеме тези страни.
Германия не е изяснила до сега своите политически цели.
Хитлер не е коригирал идеите си по отношение на Русия в новите издания на “Майн Кампф”, което създава опасения за германска агресивност спрямо Русия.
Тези опасения са само, които карат Русия да търси сближение с Англия, с цел да се избегне войната.
Но кога войната ще бъде по-малко вероятна?
Ако се сключи споразумение с Англия , или ако се отхвърли или ако се протакат преговорите? Върху този въпрос, който г-н Астахов си постави, не можа сам да отговори, но като че ли при коментирането му беше наклонен да вярва, че ако се сключи споразумението между Англия и Русия, Германия ще предизвика в скоро време войната, а войната може да бъде предизвикана и от поляците, които уверени в подкрепата на Англия Франция и Русия ще станат непредпазливи.
Русия като че ли търси да възприеме такова поведение, което ще направи войната сега невъзможна или най- малкото, ще я отложи, за едно по-далечно бъдеще.

Моля приемете Г-н Министър-Председателю, уверенения в отличното ми към вас уважение!
П.Драганов”

3. По-късно Драганов отново се върща към темата. На 22 август 1939г. Драганов изпраща поверителен доклад заведен в МвнР на 26 август 1939 г. с № 765-а.

В него има пасаж за разговор с г-н Вьорман - Държавен под-секретар на германското МВнР – от 21 август. В него Драганов информира ,че България ще иска да запази неутралитет, който разбира се ще бъде приятелски към Германия.”Дали Турция и Румъния ще счетат един такъв неутралитет за неутралитет е въпрос.”пише Драганов.

След това в същия доклад следва един много интересен пасаж :

“Г-н Вьорман, завършвайки разговора ми благодари за съобщението , което му бях направил към средата на юни за разговора ми с руския шарже д'афер Астахов /върху разговора съм донесъл с № 73 от 14 юни/. Направи ми впечатление, че г-н Вьорман ми благодари още веднъж за един разговор, който съм имал с него преди два месеци, но не можах да си го обясня защо.Обяснението обаче, дойде същия ден вечерта, когато немското радио предаде съобщението за заминаването на фон Рибентроп за Москва за да сключи пакт за ненападение с Русия. По отношение на Русия г-н Вьорман каза, че отиват добре, че са приключени щастливо търговските преговори и че е заминала делегация на изложбата в Москва, която е била добре приета!”

Ето, че свидетелството на Евгени Силянов се оказа съвсем точно, с малко отклонение в датите поради краткото техническо забавяне на кореспонденцията. Прогнозата на Кьосеиванов от 1938г. е станала реалност!


Бележка:

От Уикипедия научаваме следното за Рапалския договор споменат от съветския дипломат Астахов :

Рапалският договор е договор между Ваймарската република (Германия) и Руската Съветска Федеративна Социалистическа Република(РСФСР), подписан на 16 април 1922г. в италианския град Рапало. Договорът представлява отказ от каквито и да било териториални и финансови претенции, предвидени от Брест-Лотовския договор, с който Революционна Русия излиза от Първата световна война. Двете правителства също се договарят да нормализират дипломатическите си отношения и за „сътрудничество в дух на взаимно доброжелателство и посрещане на икономическите нужди на двете страни“.
Договорът е подписан по време на Конференцията в Генуа от Георги Чичерин, външен министър на РСФСР, и неговият германски колега Валтер Ратенау.
На 5 ноември в Берлин към договора е подписано допълнително разширено споразумение, с което се урегулират отношенията на Германия с контролираните от Русия съветски републики – Украинска ССР, Белоруска ССР, Грузинска ССР,Азербайджанска ССР, Арменска ССР и Далекоизточната република.
Със секретен анекс към договора от 29 юли се предвижда Германия да обучава свои военни части на територията на Съветския съюз, в нарушение на Версайския договор.
Рапалският договор слага край на дипломатическата изолация на двете страни след края на Първата световна война и Октомврийската революция . Договорът е замислен като ревизионистичен пакт срещу Версайската систкема отп договори, с която двете страни губят значителни територии и политическа мощ, след подписването им. За Запада този договор е като предупреждение за засилващата международна позиция на двете правителства. За много консервативни и крайнодесни елементи въвВаймарска Германия Рапалския договор също е предупреждение за предприетото решение на правителството за тесни връзки със Съветския съюз.
Полша ,Прибалтийските страни и Финландия са засегнати от засилващото се международно положение на Съветския съюз. В отговор на това те се опитват да установят тясно сътрудничество в сферата на отбраната. Въпреки опитите на чуждите политици да попречат на това сътрудничество, главната заплаха идва от противопоставянето на идеята в парламентите на тези страни.
Макар, че договореностите са потвърдени отново на хартия с Берлинския договор от 1926г., две от Великите сили към средата на десетилетието установяват приятелски отношения с Германия – това са Великобритания и Франция.





-->
 Свидетелство на адютанта на Цар Борис III – Полк. Христо Бърдаров за последното посещение на Царя при Хитлер

Откъси от мемоарите конфискувани от ДС. (първи въриант на мемоарите – написани с молив).
Източник : Комисия по досиетата.


Кратко предисловие

Написах тези бележки - спомени, съвсем непретенциозни от литературно гледище с единствената цел да хвърля светлина и да разсея лъжливите слухове и измислици, които се съчиниха и продължават да се съчиняват по въпроса за смъртта на цар Борис III.
Жалко е, че с подобни измислици се занимават сериозни видни общественици, които в своите спомени съчиняват куп неверни истории.
Написах това, което зная, като непосредствен свидетел на това събитие, бидейки дълги години адютант на Царя – до смъртта му, възпитател на царските деца и иинспектор на дворците при царица Йоанна – след 9 IX 1944г. Бележките за дейността на регентите знам от разговорите, които съм имал с регента Княз Кирил и от моите лични наблюдения за това, което те вършеха.

Смъртта на Царя


На 9 VIII 1943г.бях дежурен адютант в Двореца. Една от длъжностите на дежурния Флигел-адютант беше да посреща, да въвежда при Царя и да изпраща лицата, били на аудиенция при него.

В 10ч.пристигна на аудиенция германският пълномощен министър в София – Бекерле, да предаде на Царя поканата на Хитлер, Царят да посети главната квартира в най-близките дни.

Аудиенцията трая около 1 час.

След като изпратих Бекерле и се върнах в дежурната стая, която беше в съседство със салона за аудиенциите, Царят ме видя и ми каза “Оня пак ни вика!”. 

Под “Оня” Царят разбираше Хитлер.Той често употребяваше това показателно местоимение, когато искаше да каже нещо по адрес на Хитлер. 

В това той влагаше известен нюанс на неприязън и пренебрежение, които питаише кам този човек. Царят каза това с явна загриженост, която се четеше по лицето му. 

Той знаеше, че Хитлер иска среща за някои нови ангажименти, които трябваше да отбива. Както щех видим по-нататък, той не се излъга в тия свои предположения. 

Едни от ангажиментите отхвърляше категорично, други – временно, до изясняване на някои обстоятелства, но винаги в тия двубои с Хитлер, той излизаше победител.
Всичко това, обаче му струваше много нерви, многго безсънни нощи, защото лесно не се излизаше на глава с “Оня”.

Само авторитета на Царя и неговата логика при разговорите принуждаваха Хитлер да отстъпва от първоначалните си намерения.
Хитлер бързаше за срещата, защото за всички беше ясно, че както политико-военната обстановка, така и неуспехите по фронтовете се меняха във вреда на Германия  - не със седмици, а с дни и часове.

Царят, по всичко изглеждаше, че не бърза. Той искаше да има време да разгледа най-подробно обстановката, да се ориентира за положението по фронтовете в последния момент и тогава да отиде на срещата. Царят виждаше, както виждаха и всички простосмъртни, че място за нови обвързвания повече с Германия няма, когато краят на последната прозираше.

Единственото нещо, но което още Германия разчиташе, беше да стане “чудото” - употребата на атомната бомба, която още не беше готова.
От друга страна Царят беше не малко фаталист – черта положително наследена от баща му.

Не обичаше числото “13”. Не обичаше и вторник.
Баща му не търпял полилей с 13 свещи. С бастуна си е счупвал едната крушка – да останат 12.

На масата не може да има 13 куверта – или 12 или 14. Числото 13 носело нещастие, затова сериозна работа този ден не се почва. И сега Царят отбягна да отиде при Хитлер преди числото 13, а това стана на 14-ти – събота.

На 14 VIII 1943г.

На 14 VIII 1943г. , сторго инкогнито, отлетяхме със самолета на Хитлер, пилотиран както винаги от неговия пилот – известния Бауер, за Главната квартира в Прусия. За запазване на тайната на аерогарата бяха дошли само Филов и Бекерле.

Заминахме : Царят, Ханджиев, Балан, аз и камердинера на Царя Свилен Николов. 

Напуснахме Враждебна в 9 часа и се отправихме на север през Румъния - с курс Варшава и Главната квартира. Времето беше хубаво, благоприятно за летене през целия маршрут. 

Царят, както винаги когато отивахме при Хитлер и сега беше малко нервен и замислен. Той като че ли предчувстваше, че Хитлер ще предяви някои нови искания от нас.Когато летяхме над Карпатите, Царят, седнал в своето кресло и наблюдавайки красивите планини с тежка въздишка каза: "Какво ли пак ще искат тия хора от нас?".
  
Към обяд бяхме над Варшава. След като направихме няколко кръга над града, от който се виждаха само квадратните основи на разрушените постройки, които имаха вид на разкопки на стар римски град, кацнахме на летището във Варшава за бензин.


Летището беше почти разорано от жестоките бомбардировки и провизорно беше приспособено за кацане. Взехме бензин без да слизаме от самолета и отлетяхме за Главната квартира.

След 1 час бяхме над Прусия. Завъртяхме се над Главната квартира и кацнахме на едно дървено летище, направено за случая върху едно езеро.
След кацането ни, дъските от летището се вдигат и се открива езерото. 

Никой не би предположил, че тук има летище.
За посрещането ни бяха дошли Хитлер, Рибентроп, Кайтел и офицери от щаба на Главното командване.

След обичайните поздрави, на вид сърдечни, не толкова протоколни, защото срещите с тези хора бяха вече много чести и всички се познавахме вече много добре, се отправихме за Главната квартира, която имах вече случай да опиша по-рано.

Тя отстоеше от летището - на око – 5 минути път през езера и борови гори.
Пристигнахме в Главната квартира и се настанихме в известните ни от по-рано бункери. 

Малко след пристигането ни седнахме на обед. Царят, Хитлер и Рибентроп обядваха заедно – отделно.
В съседство с тях обядвахме ние със свитата на Хитлер. 

Блюдата от царската маса идваха последователно на нашата маса.
 
На Хитлер храната биваше винаги специална, понеже той месо не ядеше и пиеше само минерална вода и плодови сокове. 

Яденето за останалите – и за двете маси, беше едно и също.

В менюто личеше оскъдицата в прехраната, която германците търпяха.
През време на обеда, ние чувахме че на царската маса разговорите имаха политически характер, разглеждаше се политическото положение за момента.

След обеда – почивка.

До вечерта Царят, Хитлер и Рибентроп имаха нов продължителен разговор в бункера на Хитлер.

Вечерята мина при същия протокол, както и обеда. След вечеря, Царят, Хитлер и Кайтел се оттеглиха на разговор,който продължи до 11 часа, след което се прибрахме в бункера за спане.

На 15 VIII 1943г. 
 
На другия ден след закуската, Царят беше с Хитлер в неговия кабинет. За първи път Хитлер разговаря с Царя насаме, без да присъства някой от неговите помощници.Странно! Сигурно е открил на Царя неща, които помощниците му Рибентроп, Кайтел и др.не бива да знаят.
След като завърши този строго конфиденциален разговор, Царят се оттегли за малко нашия бункер и ми направи впечатление много умореният му вид.


По всичко изглеждаше, че са говорили с Хитлер не много приятни работи-особена за изхода на събитията.
Царят каза, че Хитлер е поискал от нас още две дивизии за Северна Гърция и за Албанската граница-крайбрежие. 

На италианците не можело вече да се разчита. Царят отказал под предлог, че нямамеоръжие за тия дивизии, нямаме и съответната екипировка, а независимо от това нямаме и свободен личен състав. Частите ни са разпръснати из Македония, Сърбия и по турската граница. За да се намери личен състав, трябва да се прави допълнителна мобилизация и наво прегрупирване на частите ни.

Хитлер възприел тия доводи, като обещал да ни даде всичко необходимо за тия нови дивизии, стига ние да кажем кога ще можем да ги сформираме. По този начин въпросът е бил временно отложен. 

Кога ще бъдем готови е много разтегливо – може и скоро, а може и дълго. Сед обеда, който мина без нещо особено, качихме се на колите и се отплавихме за същото летище, на което бяхме кацнали вчера. То беше отново направено за излитане.

След много сърдечно сбогуване с изпращачите – Хитлер, Рибентроп, Кайтел и генералите от щаба, се качихме в самолета, придружени от двамата адютанти на Хитлер, които винаги биваха с нас при пътуването ни към София.

Времето не беше много благоприятно, облачно.



Веднага с излитането качихме над 6000 метра височина, където имахме вече прекрасно време, ясно, слънчево, спокойно. Едно синьо небе, прозрачно и дълбоко, покриваше море от млечно бели облаци.
Летяхме в кристално чиста атмосфера почти до София. Като минахме Дунава, облачността започна да изтънява и в София беше почти ясно и безоблачно.
През цялото време на пътуването бяхме с маски, които затваряха само носът и устата.
При всяко кресло имаше и маска, а всички маски бяха свързани с един източник на кислород.
Освен маската, пред всяко кресло имаше и по една малка масичка с  бял циферблат, но който една бленда, подобна на блендите на фотоапаратите, показваше дали маската пропускаше нормално кислород. 



При нормален приток на въздух, блендата се отваря и затваря в пълен унисон с дишането. Когато вдишвахме кислород – не разбира се чист кислород, а специално приготвена смес-въздух и кислород, блендата се разтваря, когато издишвахме блендата се затваря. 



На височината на която летяхме - 6 000 метра, дишането без маска е доста затруднително. Главата бучи, ушите пищят, човек се чувства подтиснат, без настроение и изпитва едно болезнено чувство на болезненост. С маската не се чувства нищо особена. Организмът е при напълно нормално положение.
Когато някъде облаците се разкъсваха, Царят снемаше своята маска, напускаше креслото си и идваше при нас, където поставяше маската на нашите кресла.
Това ставаше за няколко секунди което не се отразяваше на дишането. Идваше при нас на по-задните кресла да ни обясни над кои местности минаваме – някои от тях свързани с исторически събития. След това си отиваше отново на неговото кресло , което обикновено биваше първото и отново си поставяше маската. 
Често той ходеше при пилота Бауер и поемаше кормилото, а Бауер освобождаваше.



Последният идваше при нас и ни обясняваше, че на тази височина, при тази идеална видимост, управлението се състои само в държане на лоста в едно определено положение.



На пилотското място Царят си поставяше маската на Бауер.
Настроенето на Царя не беше лошо. Изглежда, че чувстваше известно облекчение , че и този път, макар и временно, се откачихме от въдицата на Хитлер.
В 4ч. и 30 мин. (българско време - 17:30ч. - б.м. Л.Т.) кацнахме благополучно на Враждебна.



(…) При посрещането Филов не беше още пристигнал. Той дойде след като Царят си беше вече заминал за София.



В 7:30ч. Филов беше приет от Царя на аудиенция.



Царят е споделил с него впечатленията си от посещението си в Германия, като това ставаше всеки път  след връщане от посещение при Хитлер.



На 16 VIII 1943г. - понеделник, Царят придружен от секретаря си Балан замина за Чамкурия на почивка.












Българско национално Радио, Програма Христо Ботев, 2 ноември 2016г. 15:30-17:00 часа.
                                                                                                                                                   Сн. Емил Николов

Една несъстояла се история: планът на Уилям Донован за излизане на България от Тристранния пакт

публикувано на 02.11.16 в 17:10

Превод на част от документите в книгата свързани с Митрополит Андрей по времето, когато е в Истанбул :



Приложение № IV

СРЕЩА С МИТРОПОЛИТ АНДРЕЙ
14 декември 1943 г.

Съгласно предварително уговорената среща с посредничеството на богат български търговец на тютюн, двамата с него се явяваме при митрополит Андрей в неговата частна резиденция.
Започваме с банален разговор. После митрополитът изказва съжалението си, че през първите три години от престоя си не е изискал първичните си документи за придобиване на американско гражданство, нещо което би му позволило да остане завинаги в страната.
Помоли ме да му направя следната услуга:
Преди заминаването си от Америка, той обещал на ръководството на Библиотеката на Ню Йорк два речника, българо-английски и англо-български, но за съжаление сега, когато България е във война с Америка, той не може да ги изпрати директно и ме попита дали не би могъл да ми ги даде, за да ги предам в американското консулство, което да ги изпрати в Ню Йорк.
Взех речниците и ги занесох в канцеларията на консулството на г-ца Ламброс.
На тръгване, когато се сбогувахме с митрополит Андрей, помолих търговеца на тютюн да ме остави насаме с митрополита. Търговецът излезе от помещението и аз се възползвах от възможността, за да поговоря с митрополита.
Казах му:
Монсеньор, искаше ми се да поговорим с вас по-дълго насаме в интерес на България и Америка. Бихте ли ми казали, къде и кога би могло да стане това?“
Митрополитът ми отговори:
Аз, господин Куюмджийски, също бих искал да разговарям с вас. Страната ми е допуснала много грешки, елате, елате, когато ви е удобно, и ще поговорим. Знам, че вие можете да направите много за нашата страна, България.
Ако искате, елате още вдругиден в 16 ч. и ще отидем заедно в Църквата във „Фенер“ в Истанбул, там ще поговорим на спокойствие.“
Отговорих на митрополита:
Кажете ми, Монсеньор, бихте ли могли да заминете за София, за да предадете разговора ни на вашите колеги?“
Митрополитът ми отговори:
Защо не? Веднага бих заминал, ще се уговорим като се срещнем. Сигурен съм, – продължи той – че вие ще ни помогнете, знам, че можете.“
Отговорих му:
Това не зависи от мен, в голяма степен това зависи от българите, най-вече от това, което вие можете да направите в случая“.
Довиждане, Монсеньор.“
Довиждане, добри ми приятелю, Ангел Куюмджийски, Господ да ви помага да извадите България от тази неприятна ситуация!“

* * *

Както се бяхме уговорили, отидох да взема от дома му митрополит Андрей.
Запътихме се към Църквата в квартал „Фенер“, за да разговаряме на спокойствие, без някой да ни притеснява.
Казах на митрополита:
Вие споменахте, че България се намира в неприятна ситуация, че смятате , че тя трябва да излезе от тази безизходица.
Монсеньор, много ще зависи от тези, които ръководят Българската църква. Тя трябва да заеме ясна позиция в България, за да разбере българският народ, че пътят, по който е поела страната е измамен. Необходимо е вие, митрополит Стефан, митрополит Неофит, митрополит Борис и други, да убедите регентите, правителството, че за благото на България трябва да променят политиката и то възможно най-скоро, защото по-късно това ще стане невъзможно и се опасявам, че българите отново ще се окажат под робство на други страни, като Сърбия, Гърция, Турция и др., тоест ще се върнат седемдесет години назад.
Тези, които сега управляват, са забравили, че техните деди са страдали под чуждо робство. Някои от българите мислят, че Русия ще им помогне, аз обаче не смятам, че тя ще помогне на българите докато те продължават да позволяват на германците да навлизат в България и да им продават всичко, което България произвежда. Вашите приятели в България дълбоко се заблуждават по този въпрос.“
Митрополитът ми отговаря:
Имате право, господин Куюмджийски, кажете ми обаче, какво трябва да направим?“
Пита ме митрополитът:
Говорили ли сте за това с господин Балабанов?“
Отговарям му:
О, не, Монсеньор, не съм говорил с господин Балабанов, но ако той иска да говори с мен, познава ме добре и ако дойде, аз ще му кажа какво мисля като приятел на България, а не като американец. Като американец аз нямам право да се срещам нито с вас, нито с господин Балабанов.
Позволих си да се срещна с вас, защото съм роден в България и следователно, ако мога да направя услуга на страната, ще го направя с най-голямо удоволствие, но това зависи само от вас и най-вече от Българската църква. Българската църква може да направи много за българите и за България.
Имайте смелост, заминете за София, вразумете тези слепци, които не виждат в бъдещето и им кажете, че аз съм тук, в Истанбул, и съм готов да им помогна да излязат от тази безизходица. Посъветвайте ги да ми изпратят две упълномощени от правителството лица за да разговарят с мен; да ми изпратят Гунев, Управителя на Националната банка на България, кажете на Монсеньор Стефан и на господин Мушанов да дойдат – аз ще им дам много добри съвети.
Кажете на Монсеньор Стефан и на Монсеньор Неофит да кажат на Генерал Лукаш, че съм тук, той ме познава много добре.“
Добре, господин Куюмджийски, аз ще замина още другата седмица и ви обещавам да направя всичко, което е по силите ми, ще говоря с принц Кирил. Ще свикам Синода и ще им изнеса слово.
Надявам се, че ще ни помогнете, господин Куюмджийски, нали?“ – завърши митрополит Андрей.
Колкото до принц Кирил, бъдете предпазлив, не говорете с него, преди да сте го обсъдили с митрополит Стефан.“
Добре, ще тръгна след десет дни - колкото ми е необходимо за формалностите по визите и време, за да получа паспорта си от Анкара“ – каза митрополитът.
Излизаме. Оставям тридесет турски лири за църквата.
Митрополитът ми казва:
Вие тръгнете пръв, вземете такси, а аз ще потегля с корабчето.“
Довиждане и до скоро, Бог да ви пази, господин Куюмджийски, – изрича митрополитът – вие и аз можем да спасим тази хубава страна, България“ – повтаря той и ние се разделяме.


Приложение № V

СРЕЩА С МИТРОПОЛИТ АНДРЕЙ, ГОСПОДИН ГУНЕВ И ГОСПОДИН КУЮМДЖИЙСКИ
31 януари 1944 г.
На 29 януари проводихме наш пратеник до митрополита, за да разберем кога може да се срещне с мен. Отговорът му бе, че би могъл да ме приеме на 30-31 ??? /не се чете/ януари в шест часа при него.
Пристигаме у тях точно в шест часа и митрополитът ни приема …?/не се чете/. Въвеждам господин Гурфен, като член на нашата финансова мисия и аз казвам, че може да има пълно доверие на господин Гурфен, както се доверява и на мен.
Митрополитът започва:
Заради вас, господин Куюмджийски, приемам господина с най-голямо удоволствие“. Съгласно българския и ориенталския обичай, митрополитът ни предлага кафе и сладко.
Митрополитът започва разговора на английски. После се обръща към мен на български, за да ме попита дали може да говори свободно пред господин Гурфен. Отвръщам му утвърдително.
Митрополитът казва:
Отидох в София, както вие препоръчахте и говорих откровено с всички мои колеги от църквата и те одобриха виждането ми да се сложи край на този пагубен алианс с Германия. Говорих също така на много от приятелите ми и най-вече на най-влиятелния човек в България, той е и ваш приятел – Андрей Тошев, - изпраща ви най-искрените си почитания. Разговарях и с други наши общи познати.
Намерих повод да се срещна с председателя на министерския съвет, господин Божилов. Той ме помоли да се видим отново преди заминаването ми.
За съжаление бомбардировките над София навредиха много на общественото мнение в България. Всички лица, с които разговарях преди бомбардировките, направиха следната забележка:
Вижте, Монсеньор, какво правят американците, а вие искате да ни убедите, че те винаги са били хуманисти!“
Митрополитът продължи:
Оказах се в твърде притеснително положение – не знаех какво да им отговоря.
Потърсих г-н Божилов преди да си тръгна от София, но щетите от бомбардировките бяха толкова големи, че не успях да го открия.“

Митрополитът се обръща към мен на български и казва:
Направих всичко, за което ме бяхте помолили. Целият клир е решен да действа твърдо и вие скоро сам ще видите на какво е способен.
Митрополит Стефан и митрополит Неофит ще поемат инициативата, вярвайте ми. И двамата ви ценят много и не са забравили това, което сте направили за тях и за Българската църква. Те си дадоха сметка, че ако тази политика продължи, българите ще попаднат под господството на Сърбия, Гърция и Турция.
Те заявиха също, че ви уважават като човек, който държи на думата си и са сигурни, че ще спазите ангажиментите, за които се договорихме.
На въпроса дали ще поемете разходите, направени от църквата в случай на успех на начинанието, аз отговорих „Да, разбира се!“.
Митрополитът продължава разговора на английски:
Имайте търпение, всичко ще бъде направено съгласно първия ни разговор, сега след бомбардировките трябва да се изчака да се успокои общественото мнение. Убеден съм, че малко по-късно те (българите) ще потърсят господин Куюмджийски, който е уважаван като добър приятел на България.“
Господин Гурфен казва на митрополита:
Държа да ви кажа, че в лицето на господин Куюмджийски България има един превъзходен защитник пред американските власти, а България може много да спечели ако послуша съветите му.“
Митрополитът отговаря:
Господин Куюмджийски е добре познат в България като човек, който умее да прави услуги. Ние знаем това, и всички го знаят“.
Господин Гурфен задава на митрополита следващия въпрос:
Готов ли сте, Монсеньор, при нужда отново да дойдете в България?“


Приложение №….

СРЕЩА С БЪЛГАРСКИЯ МИНИСТЪР, ГОСПОДИН БАЛАБАНОВ, В АНКАРА
18 декември 1943 г.


На 17 декември решаваме да заминем за Анкара. Влакът тръгваше в 18 часа. В 15 часа господин Бисеров, генерален консул на България в Истанбул, ми се обади по телефона и ми каза, че би искал да ме види, по възможност още същия ден.
Отговорих му, че много съжалявам, но няма да мога, тъй като заминавам за Анкара. Той ми отговори, че е получил телеграма от правителството в София.
Тук свършва страница 572
Следващата е 584 - бел. пр.
Оставям ви…… /не се чете/ …. с вас може да стане в четири часа.
Тогава г-н Балабанов ми каза, че той няма да бъде там, но че г-н Бисеров ще дойде да получи отговора.
Отговорих му, че съм съгласен, но моля г-н Бисеров да се срещне с мен в три часа в една сладкарница, наречена „Тила“, а не в хотела, тъй като не бих искал персоналът на хотела да ме вижда, че се срещам с българи.
Господин Балабанов прие предложението ми.
Срещнах се с господин Бисеров в три часа и си определихме срещата с г-н Балабанов при него в четири часа. Така че в четири часа се явих у г-н Бисеров, където ме чакаше г-н Балабанов сам.


* * *

РАЗГОВОР С ГОСПОДИН БАЛАБАНОВ

В четири часа се явявам у господин Бисеров. Г-н Балабанов е сам в дома.
Г-н Балабанов отново ми заявява, че е сам, но ако искам да се убедя в това, мога да проверя апартамента.
Отговарям му, че съжалявам, но съм длъжен да го направя. Заедно проверихме апартамента, там нямаше никой, освен прислужницата, гъркиня, която не разбира български.
Г-н Балабанов започна:
Между другото, господин Куюмджийски, това, което ми казахте тази сутрин относно недискретността на г-н Божилов с германците, аз не бих искал да го ….. /не се чете/, пък и той не е единственият в България.
В България има и други хора, които имат властта да вземат решения. Оставете на мен, особено сега, когато заминавам за София.
Кажете ми, господин Куюмджийски, какво да им кажа? Искате ли да ви изпратим двама пълномощници?“
Аз нямам право да ви искам каквото и да било. Както ви споменах тази сутрин, аз имам право да изслушам това, което иска да заяви българското правителство, и ви обещавам да го предам във Вашингтон.“
Нервен, г-н Балабанов ми каза следното:
Скъпи господин Куюмджийски, трябва да ви кажа, че днес обядвах у митрополит Андрей.
Митрополит Андрей ми каза, че някой си г-н Гепен, холандски поданик, се е явил при него в качеството си на зет на господин Димитри Станчов и по време на разговора митрополитът го е попитал дали той познава г-н Куюмджийски. Г-н Гепен е отговорил утвърдително.
Г-н Гепен казал на митрополит Андрей, че за съжаление г-н Куюмджийски бил упълномощен от американското правителство да влезе в преговори с българското правителство, за постигане на евентуално съглашение с България.“
Г-н Балабанов продължи:
Ето вижте, господин Куюмджийски, вие имате мандат, а не ме уведомявате“.
Отговорих му веднага:
Мой дълг е да ви заявя, че нямам никакъв мандат, който да ме упълномощава да разговарям или преговарям с България. Но аз смятам, че съм упълномощен да изслушам всички предложения на българското правителство и да ги предам във Вашингтон.
Г-н Гепен е заявил, че съм имал мандат за преговори, тоест той знае повече, отколкото аз самият. Аз лично знам, че съм упълномощен да ви изслушам.
Това е всичко, господин министър, което мога да ви кажа и добавям, че в интерес на България е бързо да се поправи грешката, която страната е допуснала, като се присъединила към Оста.“
Тогава г-н Балабанов ми заяви следното:
Г-н Куюмджийски, съгласен съм с вас, че България е допуснала много грешки.
Съгласен съм също, че България трябва да излезе възможно най-скоро от тази злочеста ситуация. Ще отида в София и ще направя всичко по силите ми, за да ги убедя.
Надявам се, че вие като българин по рождение, ще направите всичко възможно, за да ни помогнете. Ще бъдете ли така любезен да ми го обещаете, господин Куюмджийски?“
Отговорих му:
Ще направя всичко възможно, ако след като отново дойдете вие ми отправите конкретно предложение от страна на вашето правителство, като надлежно упълномощен от него за това.“
Г-н Балабанов ми каза, че след като се върне от София, ще ме уведоми, че е пристигнал, но под името Марков, а не Балабанов.
Г-н Балабанов ме попита също дали познавам или съм виждал някой си господин, назоваващ се архитект Севов.
Отговорих му, че знам, че господин архитектът Севов е в Истанбул, но че не го познавам и не съм го виждал, защото по принцип избягвам да се срещам с българи, които не познавам.
Помолих г-н Балабанов да ми изясни кой е този господин Севов и той ми отвърна следното:
Господин архитект Севов е бившият частен съветник на цар Борис, на него дължим най-голямата вина, че България влезе в съюз с Оста.
Сега, виждайки критичната ситуация в която се намира България, той се опитва да поправи грешката, като търси контакти с англичаните, американците и сърбите.
Не знам дали идва от името на принц Кирил или е тук по своя инициатива, съветвам ви да не се срещате с него. Аз обаче имам среща с него в деветнайсет часа и ще разбера точно какво прави той тук. Ако разбера, че е нещо сериозно, ще ви телефонирам, преди тръгването ми, значи преди двадесет и един часа, тъй като влакът ми е в двадесет и един и тридесет“.
Господин Балабанов не ми се обади.
Върнах се в хотела и предадох на г-н Гурфен втория си разговор с Балабанов.
Обърнах внимание на г-н Гурфен, че когато двама човека са занимават с една и съща мисия, то тя не може да доведе до благоприятен резултат.
Потвърдих му, че съгласно думите на г-н Балабанов, г-н Гепен, който работи за УСС (Службата за стратегически услуги)1 в Истанбул се е срещал с митрополит Андрей и че в интерес на Америка е по-добре аз да се върна в Америка, а Гепен да ме замести, въпреки че генерал Донован2 бе наредил на полковник на Тулмин да телеграфира на Гепен да се въздържа от разговори с когото и да било по отношение на България.
Приложение № ХI

ДОСЛОВЕН РАЗГОВОР С ГОСПОДИН БАЛАБАНОВ СЛЕД ЗАВРЪЩАНЕТО МУ ОТ СОФИЯ
5 февруари 1944 г.

На 4 февруари нашият пратеник ни информира, че г-н Балабанов е пристигнал от София със сутрешния влак. Този петък, 4 февруари, аз не излязох от хотела, останах си в стаята до 16 часа в очакване на телефонно обаждане или пратеник от г-н Балабанов.
До този час не последва никакво съобщение или телефонно обаждане.
Върнах се в хотела в 20 ч. и в 20.15 ч. телефонът звънна и министърът ми каза:
Добър вечер, Ангел, Марков се обажда. Днес пристигнах и бих искал да поговорим. Кажете ми, къде бихте искали да се срещнем утре вечер в 19 часа?“
Отговорих му, че съм съгласен и предлагам същото място, където се бяхме видели преди заминаването му.
Събота, 5 февруари, в уречения час, отидох при г-н Балабанов у дома на г-н Бисеров, Генералния консул на България.
Вратата ми отвори г-н Бисеров, беше в смокинг – отиваше на концерт.
Г-н Балабанов ми каза:
Искате ли да се уверите, че тук няма друг, освен нас двамата. Днес, събота, само прислужницата е у дома.
Отговорих отрицателно и му казах, че му вярвам, по-скоро интересът на България налага да сме предпазливи.
Господин Балабанов отговаря:
Да, разбира се, затова и аз трябва да внимавам, дори повече от вас, господин Куюмджийски.“
После г-н Балабанов ми казва:
В София имах възможността да говоря много открито, убедително и решително:
  1. С министър-председателя, г-н Божилов;
  2. С министъра на външните работи;
  3. С ръководителите на най-големите политически партии в България, като господата Мушанов, Буров и Стайнов, както и с най-влиятелните представители на българската преса;

Освен това, разговарях доста дълго и с Регентството, първоначално заедно с тримата членове на Регентството, а после с всеки един от тях по отделно.
Убеден съм, че ги накарах да си променят мнението. Те решиха да променят сегашната политика и да опитат да постигнат сближаване със Съюзниците, така че, Регентството, включително и всички членове на правителството ми възложиха мандат да ви заявя, на вас господин Куюмджийски, че те са осъзнали необходимостта да променим настоящата политика и да се отървем от Оста.
Заявявам ви също така, въз основа на мандата, който притежавам, че Регентството и правителството са готови да разговарят с Америка по този въпрос. Следователно, кажете господин Куюмджийски, какво трябва да направим?“
Отговорих на господин Балабанов, че тази декларация не е достатъчна за мен и че бих искал да знам:
  1. Какво би могла да направи българската армия.
  2. Дали Регентството и армията заедно с него, в подходящия момент биха се присъединили към съюзническата армия, за да прогонят германците от България.
Господин Балабанов ми отговори следното:
Смятам, че да, но аз съм дипломатически представител и както вие ми бяхте казали по време на разговора ни от 18 декември, по-добре би било да стоя настрани. Ще телеграфирам незабавно в София да изпратят двама пратеници, надлежно упълномощени да обсъдят с вас тези подробности.“
Отговорих му: „Не, не същите лица, които бях поискал по-рано, защото имената им вече се знаят от германците. Сега трябва да изпратят един военен или един бивш военен и един цивилен, за предпочитане г-н Мушанов или г-н Буров например, с мандат да ни заявят при какви условия България би се отделила от Оста и при какви условия армията й би се присъединила към Съюзниците. За момента тези господа не би трябвало в никакъв случай да повдигат териториалния въпрос.“
На което г-н Балабанов ми каза следното:
Надявам се ще направите необходимото по време на разговорите да няма бомбардировки.“
Отговорих му:
Господин министър, за да мога да телеграфирам да преустановят бомбардировките, трябва да поискам съгласието на един от колегите ми от финансовата мисия тук, за да подпише заедно с мен въпросната телеграма. За целта, искам да ви помоля да повторите пред този колега, това, което ми казахте въз основа на мандата, който притежавате от вашето правителство и Регентството.“
Господин Балабанов се съгласи и си уговорихме среща заедно с моя колега за другия ден, неделя, в 15 часа на същото място.
Господин Балабанов ме попита, дали евентуално бих приел, заедно с военния, и архитект Севов като втори пълномощник.
Отговорих му:
Съжалявам много, но трябва да ви кажа, че предпочитам цивилният да бъде лице, което добре познавам, но ако българското правителство иска архитект Севов да бъде част от българската делегация, не бих възразил този господин да бъде трети член.“
Господин Балабанов ми спомена още няколко имена, между които г-н Каракочов, генерален директор на моята банка „Френско-българска банка“. Отговорих му отрицателно, защото неговото име е било споменато от г-н Божилов пред германците.
За предпочитане се договорихме за първо цивилно лице г-н Мушанов. Колкото до архитект Севов, в случай че той бъде избран, г-н Балабанов да му каже да се яви при мен, като изрече следните думи:
Господин Марков ви изпраща своите почитания.“ Това ще означава, че той е упълномощен от българското правителство да подпомага другите правителствени делегати.“
Разговорът ни приключи в 20,30 часа.
Върнах се в хотела в 20,45 часа и уведомих г-н Гурфен за разговора ми с г-н Балабанов. Потърсихме полковник Джедуин, за да го помоля да ме придружи на срещата с г-н Балабанов.
За голямо наше съжаление, не успяхме да открием полковник Джедуин. Чакахме до 1 и половина сутринта, той все още не се бе прибрал у дома си.
На другата сутрин телефонирахме на полковника и ни бе отговорено, че е заминал за провинцията и няма да се върне преди 17 часа.
Оставихме му съобщение с молба да се яви в американското консулство за разговор.
При това положение, решихме г-н Гурфен да ме придружи вместо полковник Джедуин.
Приложение № ХI /не се чете/

РАЗГОВОР С ГОСПОДИН БАЛАБАНОВ СЛЕД ЗАВРЪЩАНЕТО МУ ОТ СОФИЯ
6 февруари 1944 г.

В 15 часа, неделя 6 февруари, заедно с г-н Гурфен се явихме за срещата с г-н Балабанов у дома на г-н Бисеров, генерален консул на България.
Г-н Бисеров ни отваря вратата и аз представям г-н Гурфен на г-н Бисеров, а после и на г-н Балабанов.
Казвам на г-н Балабанов ако обича да повтори пред г-н Гурфен съдържанието на мандата, разрешаващ декларацията пред г-н Куюмджийски.
Г-н Балабанов повтори дословно онова, което ми бе казал предишния ден, тоест на 5 февруари в 19 часа, като подчерта, че е упълномощен от правителството да направи тази декларация пред г-н Куюмджийски.

.

1 OSS – Office of Strategic Services – Управлението за стратегически служби, предшественик на ЦРУ. – Б. пр.
2 Уилям Донован (1883-1959), директор на УСС. – Б. пр.