03 март 2014

Две статии : От Сан Стефано до Берлин и 3 март 1918г. - Денят на победата на България над Болшевишка Русия

Освобождението: от Сан Стефано до Берлин

Лъчезар ТОШЕВ

     За първи път официално поставяне на въпроса за автономия на българите пред султана е правил княз Стефан Богориди (Стойко Цонков Стойков) от Котел – внук на Св. Софроний Врачански. 

Това се разбира от малко известна у нас телеграма на френския посланик в Истанбул генерал Опик – 15 октомври 1850 г. В нея дипломатът пише за предложението на Богориди за създаване на български Господарат, подобен на Влахо-Молдовския. 

Великият везир опровергал слуха, че предложението ще бъде прието. Изглежда, че идеята не е угаснала толкова бързо, тъй като през 1852 г. по този въпрос пише и френският консул в Букурещ – Южен Пужад.
     Наричаният от Вселенския патриарх “Всемогъщият Богориди” успява да издейства разрешение за построяване на българска църква в Цариград и ръкополагането на Иларион Макариополски за епископ. Действието му било “...продиктувано от желанието да се запази от укор моето племе”, пише той в писмото си до султана. Дядото на княз Богориди, Св. Софроний, също е поставял въпроса за автономия на българите във Влашко – по левия бряг на Дунава, или поставянето им под руско управление. Петицията му е отправена до ген. Кутузов, по време на войната с Турция 1810-1812 г. След Кримската война от 1856 г. и сключването на Парижкия мир, Русия губи влиянието си на Балканите. Тогава група българи, начело с Драган Цанков, отправят мемоар до Наполеон III, в който поставят пред Императора българския въпрос.


     Следващият ход на групата около Цанков е обявяването на Унията с Католическата църква през 1860 г., с което българският въпрос за Европа наистина става част от Източния въпрос. С този забележителен и за съвременниците му доста скандален ход Цанков привлича за българската кауза подкрепата на Франция, Ватикана и Италия, на полските емигранти около Княз Чарториски, притиска Вселенската патриаршия и кара Русия, която дотогава се противопоставя на искането за автокефалия на българската църква, да промени позицията си. 


Лично император Александър II слага резолюция “Съгласен!" На френски: "D'Accord!” върху доклада на канцлера си Горчаков от 1 юни 1861 г., с която се предлага отвличането на българския униатски архиепископ Йосиф Соколски. 

“Това е много куриозно – добавя императорът, – тъй като ние може да го използваме, за да върнем българите в лоното на Ордоксията!” 

На 18 юни отвличането по височайша санкция става факт! 

Въпреки това в Цариград Цанков продължава издаването на вестник с предизвикателното име “България”. С една дума в заглавието му е казано всичко! 

Вестникът излиза на говорим български език, чиято граматика е издадена през 1852 г. във Виена от братята Антон Цанков и Драган Цанков. 



Цанков и Димитър Мутев основават нещо като издателство, наречено “Български книжици”, и започват да издават едноименно списание и книги на български език. Мемоар до султана за автономия изготвя Българският таен централен комитет (изготвен главно от Иван Касабов и Киряк Цанков – син на Антон Цанков) през 1867 г. Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през 1868 г. разпространява такъв мемоар, изпращан и до посланиците на Великите сили.

     Това не е изненадващо, като се има предвид, че още от времето на отец Неофит Бозвели и неговия доста наивен диалог “Просвещенний европеец” за решаването на българския въпрос се е разчитало на външна помощ от Европа. 


Вследствие на тези борби през 1870 г. със султански ферман е учредена Българската екзархия. Разбира се, идеите на Раковски, а след него и на Българския революционен централен комитет начело с Любен Каравелов и Васил Левски за освобождение със собствени сили, също имат подкрепа, без да отричат и международния фактор. Революционерите от комитета дори целят с действията си да предизвикат реакция от страна на европейските държави. След Сръбско-турската война от 1875 г. и Старозагорското въстание Великите сили решават да предприемат действия.

Нотата на Андраши

     През декември 1875 г. външният министър на Австро-Унгария Гюла Андраши след консултации с Русия и Германия изготвя дипломатическа нота, адресирана до Високата порта, подписана от страните по “Парижкий трактат” (договора, подписан в Париж след Кримската война през 1856 г.). Тя започва така: "Трите двора, австро-унгарският, руският и германският, след като размениха гледищата си, се съюзиха, за да приложат заедно усилията си за…" В нотата се предлагат реформи в Босна, включващи свобода на вероизповеданията, данъчна реформа, вкл. въвеждане на местни данъци, закупуване на земя от християни и функциониране на смесена комисия от мюсюлмани и християни, която да извърши реформи. Със съгласието и на Великобритания на 3 януари 1876 г. нотата е връчена на Високата порта, която обещала да се съобрази с почти всички исканията в нея. Реформите обаче не се задвижват.

Берлинският меморандум 
     На 13 май 1876 г. в Берлин канцлерите на трите империи подписват нов, по-ултимативен документ за изпълнение на обещаните реформи в срок от два месеца и прекратяване на репресиите. Това е времето, когато в България избухва Априлското въстание, потушено с голяма жестокост. Документът е подписан и от Франция и Италия, но Великобритания отказала да го подкрепи. В Цариград групата около Мидхад паша извършва преврат и сваля султана. Новото правителство отхвърля Берлинския меморандум.

Райхщадските споразумения

     От 26 юни до 8 юли 1876 г. императорът на Русия Александър II и канцлерът Горчаков заседават с императора на Австро-Унгария Франц Йосиф и граф Андраши в замъка Райхщад.


Срещата на руския император Александър II с императора на Австро-Унгария Франц-Йозеф в Райхщад.

Там се постига принципно споразумение, запазено в два варианта с разлики между тях.

То засяга реформите в Босна и Херцеговина и разпределението на териториите между Сърбия и Австро-Унгария. В немския текст е записано задължение на Русия да е против създаване на голяма славянска държава на Балканите, като в замяна получи Южна Бесарабия. Разликата е, че при победа над Османската империя руският документ говори за независимо Княжество България, а в немския текст се говори за автономно княжество (което означава васално на султана).

Обсъжда се и разширението на Гърция с Тесалия, Крит и Епир и дори превръщането на Константинопол в свободен град.

Мисията на Драган Цанков и Марко Балабанов

 През септември 1876 г. започва мисията на Драган Цанков и
Адолф Тиер
    Марко Балабанов пред европейските правителства, имаща за цел да ги информира за жестокото потушаване на Априлското въстание и за исканията на българите.

Те са пратеници на Българската екзархия.

Цанков по това време вече се е отказал  от Унията и е член на смесения Екзархийски съвет.

Днес тази дипломатическа акция се смята за върховно постижение на нашите възрожденци в полза на възстановяването на българската държавност.

Изглежда невероятно, но те успяват да се срещнат на най-високо ниво с управляващите европейските страни по това време, издават брошура със скромните си средства, дават голям брой интервюта за най-влиятелните вестници.... В Лондон ги приема лорд Дерби – министър на външните работи, и прочутият либерал Уилям Гладстон. В Париж те са приети от външния министър дук Луи Деказ и прочутите държавници Леон Гамбета и Адолф Тиер.
херцог Луи Деказ
Виждат се с Виктор Юго и Емил дьо Жирарден. В Берлин ги приема “Железният канцлер” Ото фон Бисмарк, а в Рим – премиерът Депретис и министърът на външните работи Мелегари.

Във Виена техен домакин е граф Гюла Андраши, а в Санкт Петербург – император Александър II и канцлерът Горчаков. Акцията има ефект. Тя довежда до конференцията на Великите сили в Цариград!





Цариградската конференция

     Конференцията на Великите сили е открита в Константинопол на 23 декември 1876 година. Османската империя е представлявана от Савфет паша и Едем паша, Германия – от барон Вертер, Австро-Унгария – от граф Зичи и барон Каличе - извънреден пратеник, Русия – от граф Николай Игнатиев, Великобритания – от маркиз Солзбъри и сър Хенри Елиът, посланик в Истанбул, Франция – от граф Бургоан, посланик и от граф Шодори- извънреден пратеник, Италия – от посланика граф Луиджи Корти.
     На конференцията Русия предлага автономия за Босна и Херцеговина и за България с евентуална временна окупация на областите от Австро-Унгария и от Русия. Великобритания приема предложението, като границите на България се определят по границите на Българската екзархия. Същевременно, според английското предложение, България се обособява в две области – Източна със столица Търново, вкл. цяла Добруджа с делтата на р. Дунав и Западна със столица София, включваща цяла Македония, Ниш и Пирот. И двете области трябвало да имат християни за губернатори. Русия се съгласява с предложението на Великобритания. Значението на конференцията е в международното признаване на териториите, населени преобладаващо с българи.
     Конференцията е провалена от обявяването от султана на първата османска конституция.

Будапещенската тайна конвенция 

     На 15 януари 1877 г. Русия и Австро-Унгария се договарят двустранно за бъдещето на Балканите и в Будапеща подписват тайна конвенция. Съгласно този договор, в случай на Руско-турска война, Австро-Унгария няма да влиза в съюз с Англия и Франция в подкрепа на Османската империя. В замяна на това тя може да навлезе с войски в Босна и Херцеговина и да я анексира, но без да участва в съвместна война с Русия срещу османците. Русия ще придобие отново Бесарабия, отнета й с Парижкия мирен договор от 1856 година. В случай на разгром на Османската империя не трябва да се създава голяма и сплотена славянска държава, а България, Румелия и Албания биха могли да станат независими държави, Гърция ще се разшири териториално, а Цариград ще стане свободен град.

Българският проект

     Тази тайна Будапещенска конвенция не е била известна на българските деятели, но те не са оставали инертни в този решителен момент.
     На 18 ноември 1876 г. Българското централно благотворително общество (БЦБО), начело с Киряк Цанков, свиква Народен събор в Букурещ, който за някои историци е първото светско Народно събрание на българите (извън съборите по време на църковните борби и този на Оборище по време на Априлското въстание).
     Съборът обявява българските искания за автономна българска държава с граници, надхвърлящи тези на Българската екзархия. По-късно картата, изработена от Букурещкото събрание, става основа на предложенията на княз Черкаски за граници на Българското княжество.

Лондонският протокол

     По това време Бисмарк уверява Русия, че тя може да разчита на
Кралица Виктория
Германия, ако воюва с Турция, и втора Кримска коалиция срещу Русия не може да бъде възможна! Той заявява, че ако Австро-Унгария реши да предприеме някакви контрамерки... германските оръдия щели да имат думата!
     Министърът на финансите в Русия Райтерн отбелязва, че Бисмарк тласка Русия към война с Турция, за да има възможност да се справи с Франция. Това се потвърждава от антифренската кампания на Бисмарк от януари 1877 година. Англичаните от своя страна заявяват в Петербург, че са склонни на отстъпки.

Тогава Русия предлага на Великите сили, подписали решенията на Цариградската конференция, да съставят втори документ, с който напомнят на Портата да изпълни обещанията за реформи в България, Босна и Херцеговина и да отстъпи предвидените околии на Черна гора. Тази нота е подписана последно в Лондон и затова носи името „Лондонски протокол”.
Подстрекавани от Великобритания, която в случая играе двойна игра,
в Истанбул отхвърлят Лондонския протокол.
     Русия обявява война на Османската империя!

Руско-турската война (1877-1878 г.) 


Император Александър II
На 24 април 1877 г. император Александър II обявява с манифест война на Турция. Настоящата статия няма за цел да преразказва етапите на войната.

Те са добре известни.

Редно е да посочим, че без победата на българското Опълчение при прохода Шипка и връх Св. Никола войната е можела да завърши по друг начин.

Грешката на руското командване е била поправена от храбростта и саможертвата на българските опълченци. Русия  дава много жертви във войната: 15 567 убити, 6 824 загинали от раните си и 56 652 ранени (по данни на руския историк Степан Кашурко -  международен център за издирване "Подвиг")




Санстефанският договор

     Санстефанският договор от 19 февруари/3 март 1878 г. е предварителен договор, който предвижда, че окончателното решение по въпросите в него ще е предмет на последващ договор. Затова е наречен прелиминарен (предварителен). 
     Той започва с два параграфа, свързани с Черна гора, чиито граници са определени и тя е призната за независима. Със следващите членове независимост получават и Сърбия и Румъния. България се споменава в чл. 6 на договора като автономно, а не независимо княжество със собствена милиция. Български представители не са допуснати при преговорите в Сан Стефано. Значението на Сан Стефанския прелиминарен договор е, че двете евро-азиатски империи - руската и османската с него определят териториите населени с българи.

Руският посланик граф Игнатиев не е бил информиран за Будапещенската тайна конвенция, не е включил клаузите, които са договорени в Будапеща с Австро-Унгария, поради което договорът не е приет с ентусиазъм от канцлера Ал. Горчаков, нито от граф Андраши.

Великобритания заема позиция срещу договореностите за България, дори във вид на автономно княжество.

В Берлин обаче приемат договора без възражение.

В резултат английският посланик в Берлин, Ръсел, запитва Бисмарк каква ще е позицията на Германия при англо-руска война. Бисмарк му отговаря с контравъпрос: „А защо ми задавате такъв въпрос, за да ме ангажирате във ваш интерес или да се застраховате от евентуална враждебност от наша страна?”

При възникналата ситуация граф Игнатиев е изпратен във Виена да преговаря с граф Гюла Андраши.

Планът "Андраши"

     Бисмарк не желае свикването на Европейска конференция, но се съгласява да има такава, когато Русия изявява настойчиво желание за свикването и.

Бисмарк обаче изисква Германия да бъде домакин.

Граф Гюла Андраши предлага на Русия и Германия вариант, при който се създава една по-голяма и независима (!) България почти в границите, определени в Сан Стефано, но на запад до линията Враня–Орфанския залив (Амфиполис) – с излаз на Бяло море.

 Бисмарк приема предложението и дори настоява границата да бъде по на запад, до река Вардар. В замяна Австро-Унгария желае максимално да се намали разширението на Сърбия и Черна гора, да влезе в сила анексирането на Босна и Херцеговина и Новопазарския санджак до Косовска Митровица от австрийците.     
Македония в рамките на Османската империя става автономна, със столица Солун, под австрийско влияние. В тази автономна област да се назначи християнин за генерал-губернатор.

Така “Дунавската империя” се приближава до мечтата си за излаз на Егейско море през Солун.




Същевременно Русия не е доволна от малкото разширение на Сърбия (вкл. със земи, населени с българи, в границите на Екзархията). Нейният план е да се разшири Сърбия като едно голямо ляво крило на руската зона на влияние, да се приближи до Виена, за да може при евентуален бъдещ конфликт да има възможност да атакува Австро-Унгария от югоизток. Русия отхвърля плана “Андраши”, въпреки че той е подкрепян и от Бисмарк!


Англо-руското тайно споразумение Солзбъри - Шувалов 


Граф Пьотр Шувалов
 За да успеят да наложат своята позиция за разширяване на Сърбия, срещу австрийската позиция, Император Александър II и княз Горчаков предприемат споразумение с Англия. Английското правителство не подкрепя териториалното разширение на Сърбия и Черна гора и е против желанието на Австро-Унгария за Босна и Херцеговина. Английската позиция е България да се раздели на две части, като Българското автономно княжество, васално на султана, е с територия на север от Стара планина, а западната му граница е р. Искър. Автономната област Румелия остава без излаз на Егейско море, а Македония се връща на Турция.
Княз Александър Горчаков
Цар Александър II приема споразумението с Англия, гарантиращо разширението на Сърбия и Черна гора. Тайното англо-руско споразумение е подписано в Лондон на 30 май 1878 година.

То включва три меморандума подписани от граф Шувалов и Държавният секретар маркиз Солсбъри, който през 1878г. поема поста от лорд Дерби.

С подписа си под него Русия практически унищожава Санстефанския договор!


Лорд Дерби
Бисмарк е уведомен за тайното споразумение Шувалов-Солзбъри лично от граф Шувалов. (Странни взаимоотношения?) Според Бисмарк с това споразумение Русия излиза извън рамките на съюза на Тримата императори. 


Англо-турската военна конвенция 

На 4 юни 1878г. се подписва  Съюзен отбранителен договор между Великобритания и Османската империя.
На 1 юли към нея се добавя и анекс, който е антидатиран (със задна дата).
Конвенцията има за цел да окаже натиск върху Руската империя срещу евентуални намерения за влизане в Истанбул - Константинопол и евентуални руски претенции в Кавказ. С тази конвенция Великобритания получава управлението  на о.Кипър, който само формално остава под сюзеренството на султана. В замяна Великобритания поема ангажимент да защитава Османската империя на международната сцена.

Маркиз Солзбъри
Англо-австрийското тайно споразумение 

     Тайното споразумението с Русия дава на Великобритания шанс незабавно да нанесе удар върху руския си съюзник. На 6 юни 1878 г. се подписва тайно споразумение между Великобритания и Австро-Унгария – за съвместни действия на конгреса срещу Русия. Англичаните обещават подкрепа за анексирането на Босна и Херцеговина!
Русия е измамена, но това едва ли може да се нарече незаслужено, предвид дипломатическите й маневри преди това. На молбата от руска страна към Германия за подкрепа срещу австрийската позиция Бисмарк отговаря: “Не мога да бъда повече руснак от самите руснаци!”
Берлинският договор
     Конгресът за подписване на окончателен мирен договор след Руско-турската война, е открит в Берлин на 13 юни 1878 г. в двореца Радзивил и е председателстван от канцлера Бисмарк. Както в Сан Стефано, така и тук български представители не са поканени на преговорите.
Лорд Дизраели Виконт Биконсфилд



След откриването на дебатите, британският премиер Лорд Бенджамин Дизраели–Виконт Биконсфилд атакува Русия, че продължавала да държи войските си пред турската столица.
 
Бисмарк го репликира, че руските войски не са навлезли в Цариград и договорката не е нарушена.

По отношение на България Великобритания настоява за граница по Стара планина, без Варна, тъй като в града няма руски войски.


Османското правителство с английска и австрийска подкрепа предлага България изобщо да не се допуска до Черно море, а река Янтра да бъде нейната източната граница.

Намесата на Бисмарк води до отклоняване на тази идея.

“Ако вие си въобразявате, че конгресът се е събрал заради Турция, дълбоко се заблуждавате. Санстефанският договор би си останал такъв, както бе изработен, ако не засягаше някои въпроси, които интересуват Европа”, казва той.





Пред делегатите виконт Биконсфилд заявява, че София трябва да остане в рамките на Турция, тъй като е на юг от Стара планина.

Бисмарк отново се намесва, като казва, че „англичаните познават повече географията на Индия, отколкото на Европа”.

Бисмарк цитира един виенски геолог – Хохщерт, че Витоша и Люлин са части от Старопланинската верига.

 “От това следва – казва Бисмарк, – че София е в самата планина, а не южно от нея.”

Така София остава в границите на Княжество България.

Настояването на лорд Дерби Турция да има правото да разполага свои войски в Източна Румелия отново е отклонено от Бисмарк. На конгреса са изслушани и румънски представители. Освен независимост, те искат Бесарабия вместо Добруджа. Румънците искат още Силистра и Мангалия.

Бисмарк се намесва с предложението: Силистра да остане за България, а Мангалия – за Румъния.

Бесарабия в този случай остава за Русия.

Италия от своя страна е искала Албания, но не я получава. По-скоро получава подигравки от “Железния канцлер”.

Русия е доволна от Берлинския договор и се придържа към него стриктно. Това обяснява защо тя не подкрепя Съединението през 1885 г., опасявайки се от ревизия на постигнатите в Берлин споразумения.

Александър II благодари на Бисмарк за подкрепата по време на конгреса. С Берлинския конгрес се слага “де факто” край на континенталния съюз на Тримата императори (на Германия, Австро-Унгария и Русия), което е повод за британски триумф! Българската кауза става жертва на борбите между Великите сили.

Берлинският конгрес се свиква за уреждане на тези отношения, а не за справедливо уреждане на проблемите на балканските народи. За съжаление този подход има последствия, които преминават през времето и стават повод за последващи конфликти.

Европа се разделя на два лагера – Антантата и Централните сили, чието съперничество предизвиква Първата и Втората Световни войни, в които загиват много милиони европейци. Същият подход е в сила за Великите сили чак до Обединението на Европа и дори до края на Студената война.

Съдбата на България не само до края на XIX, но и през XX век е белязана с печата на Берлинския договор. Има сериозни настроения в Учредителното събрание да не се приема такава осакатена държавност. След Берлин националната кауза, формулирана като “Всички българи в една държава!”, става знаме на войните, които води България. Разделянето и конфронтирането на балканските държави превръща района в “Барутния погреб на Европа” за много дълго време!
 Но с Берлинския договор автономното българско княжество е учредено и така започва възстановяването на българската държавност!

 Със Съединението от 6 септември 1885 г., защитено в Сръбско-българската война, този договор частично е ревизиран. България показва пред света самостоятелност в своята политика и се противопоставя на Русия, която защитава статуквото от Берлинския конгрес.

 В този случай българската позиция получава подкрепа от Великобритания и така Съединението е защитено.
Това коства короната на княз Александър Батенберг след преврата на офицерите-русофили, но води и до изгряването на звездата на държавника Стефан Стамболов, който превежда българския кораб през бурните времена.

На 22 септември 1908 г. България отхвърля васалитета към Султана и обявява своята независимост!



Публикувана във в.Лечител, бр.8 /20.02.2014г. 
 http://www.lechitel.bg/newspaper.php?s=10&b=424
 
Препечатана на сайта Свободата :


Свързана тема :

Драган ЦАНКОВ



Свързана тема :
Гласът на Уйлям Гладстон, записан от Томас Едисон на първия фонограф :

САН СТЕФАНСКИ ПРЕЛИМИНАРЕН ДОГОВОР
Подписан в Сан Стефано на 3 март 1878 г.


Чл. 1. За да се тури край на постоянните разпри между Турция и Черна Гора, ще се оправи границата, която разделя двете зе­ми, съобразно с прибавената тук карта, по следующия начин:
От планината Добростица границата ще следва по линията показана от Цариградската конференция през Билек до Корито. Оттук новата граница ще иде към Гачко (Метохия и Гачко ще принадлежат на Черна Гора) и към съединението на Пива с Тара, като възлезе на север по Дрина до нейното вливане в Лим, източната граница на княжеството ще върви по последната река до Преполье ще се отправи през Рошай до Суха планина (Гигор и Рошай ще прина­длежат на Черна Гора). Като включи в себе си Ругово, Плава и Гусине ще върви по пограничната линия на бърдото Шлеб, Паклен и на длъж по границата на Северна Албания през гребена на планините Копривник, Баба връх, Бор връх до най-високия връх на плани­ната Проклета. От тази точка границата ще се отправи през върха Бишашик и ще отиде в права черта към езерото Ижечени Хоти; като прореже Ижечени Хоти и Ижечени Кастрати, ще мине през Шкодренското езеро и ще се спре при Бояна, по течението на която ще върви до морето. — Никшич, Гачко, Шпуц, Подгорица, Забляк и Антивари ще останат на Черна Гора.
Една европейска комисия, в която Високата Порта и правителството на Черна Гора ще бъдат застъпени, ще се натовари да установи дефинитивните граници на княжеството. Тази комисия ще на­прави на мястото, според общото определение на границите някои и други изменения, които счете за необходими и справедливи, като вземе пред вид интересите и спокойствието на двете земи, и като даде непосредствено съответното възнаграждение в това отно­шение.
Плаването по Бояна, което постоянно е давало повод за разспри между Високата Порта и Черна Гора, ще се определи чрез един особен правилник, който ще се изработи от споменатата Европей­ска комисия.

Чл. 2. Високата Порта припознава окончателно независимостта на княжество Черна Гора.
Едно споразумение между Руското императорско правителство, Турското правителство и Черна Гора ще определи отпосле характера и формата на взаимните отношения между Високата Порта и княже­ството, именно относително назначението на черногорски агенти в Цариград и в някои места в Турската държава, дето се намери за нужно, относително предаването на престъпници забягнали в едната или в другата земя и касателно подчинението на турските закони черногорците, които пътуват или живеят в турската дър­жава, съобразно с началата на международното право и обичаите които се отнасят до черногорците.
Един договор ще се сключи между Високата Порта и Черна Гора за решаване въпросите, които се отнасят до взаимните отноше­ния на жителите на пограничните окръжия на двете земи и до военните постройки на тези погранични места. Точките по които не би могло да се достигне до едно споразумение, ще се решават чрез арбитража на Русия и Австро-Унгария.
За напред, ако произлязат спорове и недоразумения, с изклю­чение на онези, които стават по причина на нови искания на земя, Турция и Черна Гора ще предоставят изравнението на тези несъгласия на Русия и Австро-Унгария, които заедно ще ги решават чрез арбитраж.
В десет дена, след подписването на предварителните условия на мира, черногорските войски ще изпразнят местата, които не вли­зат в гореизложеното очертание на границата.

Чл. 3. Сърбия се припознава за независима.
Нейната граница, теглена върху прибавената тук карта, ще следва коритото на река Дрина, като остави Мали Зворник и Закар на Сърбия и на длъж по старите граници отиде до устието на потока Дезево при Столац. Оттук границата следва по течението на този поток до реката Рашка и сетне по течението на тази река до Нови Пазар. От Нови Пазар, като възлезе по потока, който тече покрай селата Мекине и Трговище, чак до устието му, границата се от­правя през Божур планина в долината на Ибър и слиза по потока, който се влива в тая река при селото Рибаник. После следва по течението на реките Ибър, Ситница, Лаб и потока Батинце до извора му (на Гранатница планина). Оттук границата следва по височините, ко­ито делят водите на Крива и Ветърница и като достигне по най-късата линия: до последнята река при устието на потока Мировочка, за да отиде нагоре по нея, преминава Мировочка планина и слиза към Мо­рава при селото Калиманци. От тая точка границата се спуща по Мо­рава до реката Власина при селото Стайковци. Като възлезе по тая последната, както и по Любевазда и потока Кукувице, ще мине през Суха планина, по течението на Врило до реката Нишава и ще слезе по тази река до селото Крупац, достигайки по най-краткия път ста­рата сръбска граница на югоизток от Караул баре, по която ще върви до Дунава.
Ада кале ще се изпразни и събори.
Една турско-сръбска комисия ще установи окончателните гра­ници на мястото в присъствието на един руски комисар, в разстояние на три месеца и ще реши окончателно въпросите, които се отнасят до островите на Дрина. Един български делегат ще се приеме да участвува в делата на комисията, когато тя ще се занимава с границата между Сърбия и България.

Чл. 4. Турците, които притежават имоти в присъединената земя със Сърбия и които биха пожелали да се изселят из княжеството, ще могат да запазят в Сърбия недвижимите си имоти, като ги дават под наем или под управлението на други лица. Една Турско-Сръбска комисия, в която ще вземе участие и един руски коми­сар ще се натовари да реши в разстояние на две години, окончачателно, относящите се по този предмет въпроси, с които са свър­зани турски интереси. Тази комисия ще бъде същевременно натоварена да установи в разстояние на три години начина за продаване на имуществата, които принадлежат на правителството или са вакъф, и да реши въпросите, които се отнасят до интересите на частни лица, които би се намирали в някое съотношение към вакъфите. До сключ­ването на един непосредствен договор между Турция и Сърбия сръбските поданици, които се спират в Турция или пътуват ще се ползуват от общите принципи на международното право.
Петнадесет дни, след подписване на първоначалните условия на мира, сръбските войски ще изпразнят местностите, които не влизат в гореизложеното очертание.

Чл. 5. Портата признава независимостта на Румъния, която ще заяви своите права за военно обезщетение, което трябва да се опре­дели между нея и Турция.
До сключването на един договор непосредствено между Тур­ция и Румъния, румънските поданици в Турция ще се ползуват от всичките права, които са гарантирани на поданиците на европей­ските сили.

Чл. 6. България ще бъде автономно, подвластно княжество с народно християнско правителство и народна милиция.
Окончателните граници на българското княжество ще се установят от една Руско-Турска комисия преди изпразването на Румелия от руските войски. Тази комисия в работата си ще вземе предвид нужното изменение на общото очертание на границите, според началата на народността в болшинството на пограничните жители, съобразно с основните положения на мира, тъй също и топографическите нужди и практическите интереси за съобщенията на местното население.
Пространството на Княжество България е показано в общи черти в тук приложената карта, която ще служи за основание при окончателното определяне на границите. Като остави новата граница на княжество Сърбия, пограничната черта ще следва западната гра­ница на каазата Враня по бърдото на планините Кана даг. След като се възвие, тя ще следва към западните предели на каазите Куманово, Кочани, Калканделе до планината Кораб; от тук по реката Велещица до съединението й с Черна Дрина. Като се отправи на юг по Дрина и западната граница на Охридската кааза, към планината Кина, границата следва по западните предели на каазите Корча и Старово до планината Грам. После достига границата през Костурското езеро, реката Мъгленица, по течението на която следвайки, минава южно от Янина (Вардар Енидже) и се отправя през усти­ето на Вардар и през Галико към селата Парага и Сарай кьой; от тук през средата на езерото Бешик гьол ще върви към усти­ето на реките Струма и Кара су, и покрай морското крайбрежие до Буру гьол; после границата отива в северозападно направление към планината Чал тепе и през Родопските бърда до планината Крушово, през Кара Балкан, Ешек Колаги, Чепелион, Караколас и Ишиклар до реката Арда. Оттук границата ще се отправи в на­правление към гр. Мустафа паша, и като остави Одрин на юг, през селата Суютлу, Кара Хамза, Арнаут кьой, Акарджа и Енидже ще допре до реката Теке дереси. После ще следва течението на Теке дереси и Чорлу дереси до Люле Бургаз и оттук през реката Суджак дере до селото Серген през височините, границата ще се от­прави направо към Хеким Табиеси, гдето ще допре до Черно море. Побрежието на Черно море ще остави границата при Манкалия, и направлявайки се на длъж до южната страна на санджака Тулча, ще свърши на Дунава над Расово.

Чл. 7. Князът на България ще се избира от населението свободно и ще се потвърди от Портата в съгласие със Силите. Никой член от царствующите династии на Великите Европейски Сили не може да бъде избран за княз на България.
В случай, че би останало вакантно княжес[ко] достойнство на Бълга­рия, избирането на Княз ще стане при същите условия и форми.
Едно събрание от български първенци (нотабили), свикано в Пловдив или Търново, ще изработи, преди избирането на княза, под наблюдението на един императорски руски комисар и в присъствието на един Турски комисар организацията на бъдащето упра­вление на България, както стана в Крайдунавските княжества в 1830 год. след мира в Одрин.
В местата, гдето българите са смесени с турци, гърци и власи (куцовласи) или с други, ще се вземат във внимание при изработването на органически устав, правата и интересите на тия на­родности.
Въвеждането на новото управление в България и надзора за неговото прилагане ще се повери за две години на един Руски комисар. На края на първата година от въвеждането на новото управле­ние, Европейските кабинети — ако се счете за нужно и ако върху това се достигне до известно споразумение между Русия, Високата Порта и Европейските кабинети — ще бъдат присъединени специални деле­гати към Руския комисар.

Чл. 8. Турската войска няма да пребивава повече в България и всички крепости ще се съборят на разноски на местното правител­ство. Високата Порта ще има право да разполага с военните при­паси и други ней принадлежащи предмети, които са останали в кре­постите, изпразнени по силата на примирието, сключено на 19/31 яну­ари, както и върху онези предмети, които се намират в крепостите Шумен и Варна.
До съвършеното образуване на туземна милиция, достатъчна за запазване на порядъка, безопасността и спокойствието, и на която числото по-късно ще се определи, чрез споразумение между Турското правителство и Руския императорски кабинет, руските войски ще окупират страната и в случай на нужда ще указват съдействие на комисаря. Това военно завземане (окупация) на страната ще има приблизителен срок от две години.
Числото на руския окупационен корпус състоящ се от 6 дивизии пехота, две дивизии конница, която ще остане в България след изпразването на Турция от Императорската войска, не може да бъде повече от 50 000 души; окупираната земя ще тегли разнос­ките за подържането на тази войска. Руската окупационна войска в България ще се съобщава с Русия не само чрез Румъния, но и чрез Черноморските пристанища Варна и Бургас, гдето тя през време на окупацията ще може да си направи нужните й складове.

Чл. 9. Количеството на годишния данък, който България ще плаща на Турция като го внася на оная банка, която по-късно ще бъде означена от Портата, ще се определи чрез едно споразумение между Русия, Турското правителство и другите Европейски кабинети на края на първата година от функционирането на новите учреждения. Този данък ще се определи според средното число на приходите от цялата територия на княжеството.
България ще поеме върху си задълженията и тежестите на Турското правителство, срещу дружеството на железниците Русчук — Варна, по споразумение между Високата Порта, правителството на княжеството и администрацията на дружеството. Уреждането на други железни линии, които минават през княжеството също се предоставя на споразумението между Високата Порта, правителството на България и администрациите на интересующите се компании.

Чл. 10. Високата Порта ще има право да си служи с един път през България за превозване на войските и на военните си припаси и храни в онези провинции, които лежат отвъд княжеството и обратно. За да се избегнат затрудненията и недоразуменията между Високата Порта и правителството на България, ще се направи един особен правилник, който ще обезпечава военните нужди на Високата Порта. Тоя правилник ще се приготви в разстояние на 3 ме­сеца от утвърждението на настоящия акт.
От само себе си се разбира, че това право се отнася само за редовните царски войски, и че следователно, нередовните, башибозу­ците и черкезите са съвършено изключени от него.
Високата Порта си запазва още правото да прекарва през княжеството пощата си и да държи една телеграфна линия. Тези два пункта ще се наредят по горепоменатия начин и за горепоменатия срок.

Чл. 11. Турски или други землевладелци, които биха отишли да живеят вън от княжеството, ще могат да задържат недви­жимия си имот в княжеството, като го дадат на други в наем или под управление. Турско-Български комисии, под наблюдение на Руски комисари, ще заседават в центровете на населението, за да решат окончателно в продължение на две години всички въпроси, които се касаят до признаването на недвижимия имот, и с които са свързани интересите на турци и на други.
Подобни комисии ще бъдат натоварени да решат в разстояние на две години всички въпроси, които се отнасят до начина на про­даването, експлоатирането или употреблението в полза на Високата Порта, на държавните имущества и на Вакъфите. На края на горе­поменатия срок от две години, всичкия имот не потърсен ще се продаде публично и сумата му ще се употреби за поддържане на хри­стиянски и турски вдовици и сираци — жертва на последните събития.
Жителите на Княжество България, които пътуват или живеят в други части на Европейска Турция, ще се подчиняват на турските закони и власти.

Чл. 12. Всички крайдунавски крепости ще се съборят. За напред не ще има никакви укрепления по бреговете на Дунава, нито военни кораби във водите на княжествата: Румъния, Сърбия и България, с изключение на обикновените стационери и леки кораби за изпълнение на речната полиция и митническото управление.
Правата, обязаностите и преимуществата на международната ко­мисия по долния Дунав остават непокътнати.

Чл. 13. Високата Порта поема върху себе си възстановяване плаването на Сулинския ръкав и обезщетението на частните хора, чиито имущества са пострадали вследствие войната и прекъс­ване плаването по Дунава, като определи за този двоен разход една сума от 500 хиляди франка от ония суми, които й дължи Дунавската комисия.

Чл. 14. В Босна и Херцеговина ще се въведат незабавно Евро­пейските предложения, които се съобщиха в първото заседание на Цариградската конференция на турските пълномощници, с онези, ко­ито ще станат по общо споразумение между Високата Порта, Руското и Австро-Унгарско правителства. Недоборите не ще се изискват, а текущите доходи на тези провинции до 1 март 1880 г. ще се употребяват изключително за обезщетенията на домочадията на бежанците и на онези жители, които бяхa жертва на последните събития без разлика на народност и религия, както и за местните нужди на стра­ната. Сумата, която след този срок ежегодно ще се плаща на цен­тралното правителство, ще се определи по особено споразумение между Турция, Русия, и Австро-Унгария.

Чл. 15. Високата Порта се задължава да въведе добросъвестно в остров Крит органическия устав от 1868 г., като има предвид желанията, изразени вече от туземното население.
Подобен устав, съобразен с местните нужди, ще се въведе тъй също и в Епир и Тесалия и в другите части на Европейска Турция, за които настоящия акт не предвижда особена администра­тивна организация.
Особени комисии, в които туземното население ще вземе ши­роко участие, ще се натоварят във всяка провинция, за да изработят подробностите по новия устав. Резултатът от техните работи ще се подложи на разглеждане от Високата Порта, която, преди да ги тури в действие, ще се посъветва с Руското правителство.

Чл. 16. Понеже, в изпразнените от руските войски места, заемани от тях в Армения, и които ще се повърнат на Турция, би могло да даде повод на сплетни, които биха могли да бъдат опасни за добрите отношения на двете земи, то Портата се задължава без отлагане, да тури в действие подобренията и реформи­те, които се налагат от местните нужди на провинцията населени от арменци, и да гарантира тяхната безопасност от кюрдите и черкезите.

Чл. 17. Пълна и неограничена амнистия ще дарува Високата Порта на всички отомански поданици, които са се компрометирали в послед­ните събития, и всички лица, които са затворени или заточени по тоя повод тутакси ще се освободят.

Чл. 18. Високата Порта ще вземе в особено внимание мнението изразено от комисарите на посредническите сили относително владе­нието на градът Котур, и се задължава да направи потребното за окончателното определяне на турско-персийската граница.

Чл. 19. Военното обезщетение и загубите причинени на Русия, които Н. В. Руския Император иска, и които Високата Порта се задължава да заплати са следующите:

а. 900 милиона рубли военни разноски (поддържане на войската, попълване припасите, и военните поръчки);
б. 400 милиона рубли за загубите и повредите, които се нанесоха на южното крайбрежие на Русия, на експортната търговия, на индустрията и на железниците;

в. 100 милиона рубли за повреди и загуби, причинени от нашествието в Кавказ;

г. 10 милиона рубли обезщетение за интересите на руските поданици и заведения в Турция.
Всичко 1410 милиона рубли.

Като взема във внимание финансовите затруднения на Турция, и в съгласие с желанието на Н. В. Султана, Руския Цар се съгласява да замени изплащането на по-голямата част от горната сума със следните териториални отстъпки:

а. Тулчанският санджак, т. е. каазите Килия, Сулина, Махмудие, Исакча, Тулча, Мачин, Баба даг, Хърсово, Кюстенджа и Меджедие, както и островите на делтата и Змийните острови, понеже Русия не желае да вземе тия земи и островите на делтата, запазва си правото да ги размени срещу онази част от Бесарабия, която тя отстъпи по силата на Парижкия Трактат в 1856 г. и която на юг се определя от долината на Килийския ръкав и устието на Стари Стамбул. Въпросът за разделението на водите и за риболовството ще се реши от една Руско-Румънска комисия в разстояние на една година, след одобрението на мирния договор.

б. Ардахан, Карс, Батум, Баязид, и територията до Соганлък. В общи черти новата граница ще има следующия вид: като остави бреговете на Черното море, границата ще следва гребена на планините, които делят притоците на реките Хопа и Чарух до селата Халат и Бешагет; после границата отива през върховете на планините Дервеник Геки, Хорчезор и Беджегин даг, през гребена, който дели притоците на реките Фортум чай и Чарух и през височините при Яла Векин до селото Векин Килиса на река Фортем Чай; оттук следва границата по бърдото Севри даг до пла­нинския проход със същото име, като мине на юг от селото Нориман; тя ще се възвие после към югоизток, ще иде към Зевин за селата Хардост и Хорасан, ще се упъти на юг през бърдото на Соганлук до селото Гиличман; после през гребена на Шариан даг, ще стигне 10 верста южно от Хамур в прохода на Мурад чай. После границата ще отиде на длъж по гребена на Аллах даг и по върховете на Хоре и Тандуре южно от долината на Баязид, и ще удари на старата турско-персийска граница на юг от езерото Казъл гьол.

Окончателните граници на територията, присъединена към Русия, които са означени на прибавената тук карта, ще се определят от една комисия състояща се от руски и турски делегати. Тая комисия при работите си ще има пред вид, както топографията на местата, тъй и условията за доброто управление и за спокойствието на страната.

в. Земите споменати в а) и б) ще се отстъпят на Русия в замяна на сумата един милиард и сто милиона рубли.
Колкото се отнася до остатъка от обезщетението, с изключение на 10-те милиона, дължими на руските поданици и заведения в Тур­ция, т. е. до 300 милиона рубли, начинът за тяхното плащане и нужните гаранции ще се определят по споразумение между Руското Императорско правителство и това на Н. В. Султанът.

г. 10-те милиона рубли, които се искат за обезщетение на руските поданици и заведения в Турция, ще се плащат постепенно — след като исканията на заинтересуваните лица и учреждения се разгледат от Руското посолство в Цариград и се съобщят на Високата Порта.

Чл. 20. Високата Порта ще вземе действителни мерки, за да свърши по приятелски начин всички висящи от няколко години спорове на руските поданици, които полюбовно ще обезщети като без отлагане тури в изпълнение съдебните решения.

Чл. 21. Жителите на земите отстъпени на Русия, които би по­желали да живеят вън от тези земи, са свободни да се оттеглят, като продадат недвижимия си имот. За тази цел им се дава срок от три години, след одобрението на настоящия акт. След тоя срок жителите, които не са се изселили и не са продали недвижи­мия си имот ще останат руски поданици. Недвижимия имот, който принадлежи на държавата или на богоугодни заведения, лежащи вън от споменатите земи, трябва тъй също в срок от три го­дини да се продаде по начин, който ще се установи от специална руско-турска комисия. Същата комисия ще се натовари да определи начина, по който турското правителство ще може да си вземе обратно военните и боеви припаси, храната и държавния имот, който би се намерил в местата, отстъпени на Русия, а сега още незаети от руската войска.

Чл. 22. Руските духовни лица, поклонници и калугери, които пътуват и живеят в Европейска и Азиатска Турция, ще се ползу­ват със същите права, преимущества и привилегии, каквито имат духовните лица на другите народности. Правото на официална за­щита се признава на Императорското Руско посолство и на руските консулства, както по отношение на споменатите лица, тъй и на техните имущества, духовни заведения и благотворителните учреждения в Светите места и другаде.
Атонските руски калугери (монаси), ще запазят прежните си имущества и привилегии и ще се ползуват в трите монастира, които им принадлежат, както и в принадлежащите към тях учрежде­ния със същите права и привилегии, каквито са дадени и на другите духовни заведения и монастири в Атон.

Чл. 23. Всичките трактати, договори и задължения, които са сключени по търговски въпроси, по подсъдност и относно положе­нието на руските поданици в Турция и които вследствие войната бяха изгубили силата си, влизат отново в сила, с изключение на ония ограничения, които настоящия трактат отменява. Двете прави­телства влизат отново по всички задължения от търговски характер, както и други, в същото положение, в каквото се намираха преди обявяване на войната.

Чл. 24. Босфора и Дарданелите ще бъдат отворени, както във военно, тъй и в мирно време за търговските кораби на неутралните държави, които (кораби), излизат от руските пристанища или оти­ват в тях.
Високата Порта се задължава следователно, да не поставя за напред пред пристанищата на Черното и Азовско морета фиктивен блокус, с който би се отдалечила от духа на декларацията, подписана на 4 април 1856 год.

Чл. 25. Руската войска ще изпразни Европейска Турция, освен България, в три месеца след сключване на окончателния мир между Н. В. Руския Император и Негово Величество Султана.
За да се спечели време и да се избегне дългото задържане на руски войски в Турция и Румъния, една част от императорската войска може да се отправи към пристанищата на Черното и Мраморно морета, за да отплува за Русия с кораби, които принадлежат на руското правителство, или които ще бъдат наети за тая цел.
Азиатска Турция ще се изпразни в разстояние на шест месеца след сключването на окончателния мир, и руските войски ще могат да отплуват от Трапезунд, за да се върнат през Кавказ или Крим в Русия.
Изпразването ще почне тутакси след размяната на ратификациите.

Чл. 26. Догдето императорските войски стоят в местата, които според настоящия акт ще се върнат на Високата Порта, управ­лението и порядъка ще останат в същото положение, както са били през време на окупацията. Високата Порта през това време и до съвършеното оттегляне на всички войски не може да вземе никакво участие в управлението.
Турските войски не могат да влизат в местата, които ще се възвърнат на Високата Порта и Високата Порта не може да упраж­нява в тях своята власт, до гдето не се предизвести за всяко место и всяка област, които ще се изпразнят от руските войски, назна­чения от Високата Порта за тая цел офицер.

Чл. 27. Високата Порта се задължава да не преследва по никой начин и да не позволява да се преследват турските поданици, които са се компрометирали поради сношенията им с руските войски във време на войната. В случай, че някои лица бих желали да последват със своите фамилии руските войски, турските власти няма да се противят на това.

Чл. 28. Тутакси, след потвърждение на първоначалните усло­вия на мира, военнопленниците ще се повърнат взаимно от едната и от другата страна под грижата на особени комисари, които ще се назначат от двете страни, и които ще отидат за това в Одеса и Севастопол. В разстояние на шест години турското правителство ще изплати в 18 вноски всичките разноски по издържането на пленниците, които ще му се върнат, според сметките представени му от горепоменатите комисари.
Размяната на пленници, между отоманското, румънското, сръбското и черногорското правителства, ще се извърши на същите осно­вания. Само в паричните изплащания числото на повърнатите от турското правителство пленници ще се изважда от числото на тия, които ще му се повърнат.

Чл. 29. Настоящия акт ще се одобри от Т. Величества Руския цар и Султанът на Отоманите, и ратификациите ще се разменят в продължение на 15 дни, или ако може по-рано, в Петерсбург, гдето същевременно ще стане споразумението, где и кога условията на настоящия акт ще се облечат в тържествената форма, присъща на мирните договори. Впрочем, от само себе се разбира, че всич­ки договорящи страни се считат формално свързани чрез настоя­щия акт от минутата на неговото потвърждение.
За уверение на това, пълномощниците на двете страни подписаха тоя акт и сложиха печатите си.
Направен в С. Стефано на деветнадесети февруари, хилядо осемстотин седемдесет и осма година.
Подписали: Граф Н. Игнатиев, Нелидов, Савфет, Садуллах.
Последна алинея на чл. 9-и от акта по предварителните прего­вори за мира, подписан днес, 19 февруари (3 март) 1878 г., която е била пропусната и която съставлява неразделна част от речения член:
Жителите на Българското княжество, които ще пътуват или ще се установят в другите части на Отоманската империя ще се подчиняват на отоманските закони и власти.

Сан Стефано, 19 февруари (3 март) 1878 год.

Подписали: Граф Н. Игнатиев, Нелидов, Савфет, Садуллах.

Публ. в Д-р Б. Кесяков, Принос към дипломатическата история на България (1878-1925). С предговор от проф. Ст. Баламезов. С., 1925, с. 306-316 и в Г. П. Генов, Международни актове и договори засягащи България. С обяснителни бележки и една карта на България и съседните страни. С., 1940, с. 238-273. Вж. и От Сан Стефано до Париж (1878-1947. Най-важните договори на България.съставителство, предговор и библиография Ц. В. Билярски. С., 2009, с. 30-40.




3 март 1918г.
Денят на победата на България над Болшевишка Русия

96 години от Брест-Литовския мирен договор
 
  Лъчезар ТОШЕВ
в.Лечител, 14.11.2013г.



Препечатана на сайта Свободата :

      Незаслужено е забравена една бележита дата от българската история - сключването на Брест-Литовския мирен договор. В учебниците по история по време на комунистическия режим беше отразявана съветската гледна точка - тази на победените, за които договорът бележи поражението им в Първата световна война. България обаче е сред победителите на Съветска Русия - един факт, който трябва да има своето достойно място в българската история. И този факт се дължи на победите на Българската армия в Добруджа и Румъния.      На всяка тържествена заря отбелязваме имената на ген. Стефан Тошев - командир на Трета армия, и на ген. Иван Колев - командир на славната българска конница,спечелили невъзможни победи и покрили се със слава в битки, които се изучават в световната военна история. 

Но винаги пропускаме да споменем над кого са тези славни победи.
Кой е нападнал България, защитена блестящо от българските воини, благодарение на които България подписва като победител Брест-Литовския мирен договор?

Ген.Стефан Тошев

     Русия влиза във войната на 1 август 1914 г., България - на 5 октомври 1915 г., а на 27 август 1916 г. - Румъния. Военните действия между България и Русия започват още с обстрелването на българския бряг в района на Варна от руската флота през 1915 г.

След това Русия изпраща военни части в Добруджа - 61-ва пехотна дивизия, 115-а пехотна дивизия, кавалерийска част (т.нар. черни казаци - непобедими дотогава), 47-ми артелерийски корпус и др.

По-късно 4-та и 6-а руски армии застават срещу българите.

Руска морска ескадра начело с флагманския кораб монитора "Память Меркурия" обстрелва Балчик. Батареята на капитан Георги Радков само с две оръдия, които успяват да дават 100 изстрела в час, вместо 60, успешно отблъсква противника.

В този неравен бой в който статина оръдия стрелят срущу две, има 5-6 попадения във флагманския руски кораб, който е засегнат сериозно, не пътъва, но се оттегля от сражението за ремонт в пристанище.

Ескадреният миноносец "Лейтенант Пушчин" се натъква на българска мина и потъва, а екипажа и знамето му  са пленени от българските войници.

България е една от първите страни, които имат и своя подводница - нещо твърде модерно за времето си - "Подводник-18".
В Добруджа руснаците и румънците струпват големи сили и имат числено превъзходство. Ген. Стефан Тошев, начело на Трета армия, разполага 1-ва пехотна дивизия, 4-та пехотна дивизия, 6-а пехотна дивизия, Дунавския отряд, Варненския отряд, Шуменския артилерийски полк, 12-а пехотна дивизия, турския 6-и корпус от 1-ва турска армия и германски отряд от германската Дунавска армия. Към Трета армия е и Конната дивизия начело със станалия легендарен генерал Иван Колев.





ген.Стефан Тошев
На 6 септември 1916 г. след атака, продължила само 24 часа, е превзет Тутракан, като атаката на "непревземаемата" крепост се ръководи от генерал Пантелей Киселов.
На 11 септември е превзета Силистра. На 19-21 октомври се провежда атаката при Кубадин.



7-ми Преславски полк влиза в Черна вода. Руската армия, независимо че получава в подкрепление двете, 9 и 10 сибирски дивизии, е разбита, а флотата им е принудена да напусне Констанца.

    Ето какво пише по този повод полковник д-р Н. П. Николаев:

     „...Една красива легенда се разнесе по целия свят – легенда за непобедимата и безумно храбра българска конница... Едновременно с това по света се разнесе едно име, непознато дотогава – името на гениалния водач на българската конница. Името на ген. Колев се зашепна по полетата и балканите на родната земя с благоговение и обич, наред с имената на легендарните герои от тъмното и далечно минало. Старите, изпитани кавалеристи от европейските армии заговориха с уважение за нашия легендарен генерал. Един близък роднина на германския император  счете за висока чест – да служи под началството на ген. Колев.”


      Из спомените на майор Хр. Ботйов:

     „...Още миг и Добрич ще бъде в ръцете на врага...
     ...И в този момент виждат цялата конница на Колева да връхлита върху им с онзи устрем и онзи победен вик, които бяха станали плашило за руси и румъни...
     ...Рев на ужас. Всичко обезумяло от страх, повръща назад в панически бяг, преследвано безспир, отнасяйки със себе си ужаса от страхотната атака. Добрич бе спасен...” 


     Из донесение на генерал Колев до генерал Стефан Тошев след боя при Добрич:

     „...Ето какво ми казват нашите селяни българи, които са чули думи на руски командир: „Мьi думали, что болгарьi не будут стрелят на нас. Между тем они бросаются как собаки, проклятия – десят человек атакуют сорок наши...”

Отрядът на ген. Кантарджиев и този на ген. Тошев преследват противника и достигат до делтата на Дунав. На 23 ноември 1916 г. при Свищов 1-ва пехотна
ген.Пантелей Киселов
дивизия и 16-а пехотна Добруджанска дивизия, една дивизия от резерва, подпомогнати от 26-и турски корпус, преминават Дунава. В десанта участват 33 пехотни дружини, 6 ескадрона и 32 батареи. За прикритие се извършват демонстрационни действия при Гиген, Оряхово и Сомовит. От север към Букурещ настъпват и две германски дивизии.

След десанта при Свищов—Зимнич на 6 декември 1916 г. българските и германските войски заедно влизат в Букурещ. При десанта на Дунава шопите от желязната Първа дивизия са поразени от от вида на голямата река, която срива техния мироглед, че "От Искъро по дълбоко нема...» и отказват да преминат през нея.
За неподчинение четирима войници са съдени от военен съд и са разстреляни.

Затова пък, веднъж преминали голямата река, нищо не може да спре устрема им. След като влизат в Букурещ, българските войници предприемат едно странно действие - засаждат чесън пред румънския парламент, така както са се заклели при вероломното нападение на румънските войски в Междусъюзническата война 1913 г.







Фердмаршал Макензен наблюдава форсирането на Дунава при Свищов,  на 24 ноември 1916г.









                                                      

Мостът при Свищов - Зимнич



Обозът в Зимнич


ген.Иван Колев
    

Българската конница завършва своя славен път през историята, там, откъдето е започнала своя боен път на юг от Дунава - в Онгъла, в района на Мачин и Николицел.

За последен път Европа чува тропотът на конете на "страшните по целия свят българи" и се оглася от "ужасната песен на конски копита" на конницата на потомците на хан Аспарух, Крум Страшний и Симеон Велики.

В следващите войни, конницата отпада от военните действия, заместена от механизираните и бронирани части...

Продължава преследването на отстъпващия противник до р. Серет, където през януари 1917 г. по заповед настъплението е спряно. Румънските загуби са ужасяващи – 150 000 убити, 80 000 пленени, 150 000 дезертирали.

Руската армия е победена навсякъде и отхвърлена на територията на Молдова. Първа дивизия и 12-а пехотна дивизия достигат до река Прут в Молдова.

Успехите на българската конница вдъхновява Вазов да напише стихотворението, посветено на ген. Колев. Благодарение на тези невероятни победи на 3 март 1918 г. 

България подписва като победителка Брест-Литовския мирен договор с победената Съветска Русия.

Преговорите започват още в края на 1917 г. Като български представител на конференцията по примирието участва полк. П. Ганчев. То се подписва на 15 декември и се пристъпва към преговорите по мирния договор. Победителите са Германия, Австро-Унгария, България и Турция. В преговорите от България участва министър Христо Попов, подпомаган от дипломата Андрей Тошев.



Подписи от страна на ­победените слагат Григорий Яковлевич Соколников, член на Изпълнителния комитет на Съвета на работническите, войнишки и селски депутати, Лев Михайлович Карахан, член на Централния изпълнителен комитет на работническите, войнишки и селски депутати, Григорий Василиевич Чичерин, помощник на народния комисар по външните работи, и Григорий Иванович Петровский, народен комисар по вътрешните работи.
От българска страна договора подписват дипломатът Андрея Тошев, адютантът на цар Фердинанд полк. Петър Ганчев и дипломатът д-р Теодор Анастасов.
Андрей Тошев

Този договор е тежък за Русия, която губи 1 милион кв. км територия и 60 милиона население, задължава се да изплати 6 млн. марки и контрибуции в натура, част от които получава и България.
Благодарение на това развитие Полша, Литва, Латвия, Естония, Украйна, Финландия излизат от Руската империя и възстановяват своята държавност.
 Турция получава територии в района на Батуми и Източен Анадол.

Русия води преговорите в Брест-Литовск едностранно, без съгласието на своите съюзници от Съглашението.

На 7 март 1918 г. се подписва и едностранен договор с Румъния, която излиза от войната, връщайки отнети територии на България през Междусъюзническата война.

Северна Добруджа остава кондоминиум на Централните сили, които на 25 септември 1918 г. предават почти цяла Северна Добруджа на България.

Този договор обаче не е ратифициран от румънския парламент.

     На 29 септември 1918 г. в Солун България сключва примирие с Антантата и излиза от войната. Постигнатите договорености са отменени. Брест-Литовският мирен договор остава в сила само няколко месеца - до 13 ноември 1918 г.

     Победена от силите на Съглашението, България е принудена да подпише Нойския договор, наречен от Христо Силянов "Ньойската неправда".
Но датата 3 март 1918 г. трябва да остане сред звездните мигове в българската история, с които се гордеем.
     Брест-Литовският мирен договор стана възможен благодарение на блестящите победи на Българската армия и нейните талантливи командири над руските и румънски войски.





Заглавната страница на Брест-Литовския мирен договор, 3 март 1918г.



МИРЕН ДОГОВОР



Между


България, Германия, Австро-Унгария и Турция от една страна и Русия от друга


Понеже Германия, Австро-Унгария, България и Турция от една страна и Русия от друга страна са се съгласили да прекратят военното положение и да привършат по възможност скоро мирните преговори, бидоха назначени за пълномощници :


от страна на Императорското Германско Правителство :
  • Държавният секретар на външните работи, Имперският Действителен Таен Съветник, Господин Рихард фон Кюлман,
  • Императорският пратеник и Пълномощен Министър , Господин Д-р Фон Розенберг
  • Кралският пруски Генерал Майор Хофман, Началник на Генералния Щаб на Главнокомандващия на Източния фронт,
  • Капитан I-ранг Хорн


от страна на общото Императорско и Кралско Австро-Унгарско Правителство :
  • Министърът на Имп. И Кр. Дом и на Външните работи, Таен Съветник на Негово Императорско и Кралско Апостолическо Величество, Отокар Граф Чернин фон и цу Худениц,
  • Извънредният и Пълномощен Посланик, Таен Съветник на Негово Императорско и Кралско Апостолическо Величество, Кайетан Мерей и Фон Капос-Мер,
  • Генералът от Инфантерията, Таен Съветник на Негово Императорско и Кралско Апостолическо Величество, Максимилиан Чичерич фон Баксани


от страна на Царското Българско 
Правителство :
  • Царският Пълномощен Министър и Извънреден Пратеник във Виена Андрея Тошев
  • Полковникът от Генералния Щаб, Царски Военен Пълномощник при Негово Величество Германския Император, Флигел Адютант на Негово Величество Царя на Българите, Петър Ганчев
  • Първият Легационен Секретар д-р Теодор Анастасов,


от страна на Императорското Отоманско Правителство :


  • Негово Височество Ибрахим Хаккъ Паша, бивш Велик везир, Член на Отоманския Сенат, Пълномощен Посланик на Негово Величество Султана в Берлин
  • Негово Превъзходителство Генералът от Кавалерията и Военен пълномощник при Негово Величество Германския Император, Генерал Адютантът на Негово Величество Султана, Зеки Паша


от страна на Руската Федеративна Съветска Република :


  • Григор Яковлевич Соколников, Член на Централния Изпълнителен Комитет на Съветите на Работническите- Войнишки- и Селски народни представители
  • Лео Михайлович Карахан, Член на Централния Изпълнителен Комитет на Съветите на Работническите- Войнишки- и Селски народни представители
  • Григор Василевич Чичерин, Помощник на Народния Комисар за Външните Работи
  • Григор Иванович Петроски, Народен Комисар за Вътрешните Работи


За водене на мирните преговори, пълномощниците се събраха в Брест-Литовск и след като представиха своите напълно редовни пълномощия, съгласиха се върху следните постановления :

Член I
Германия, Австро-Унгария, България и Турция от една страна и Русия от друга страна заявяват, че военното положение мужду тях се прекратява. Те са решени занапред да живеят в мир и разбирателство помежду си.

Член II
Договарящите се страни няма да правят агитация или пропаганда против управлението или държавното и военно устройство на другата страна. По отношение на Русия това задължение важи и за заетите от четворния съюз руски области.

Член III
Областите, които лежат западно от линията, уговорена от договарящите се страни и по-рано са спадали към Русия, няма да се подчиняват вече на руската държавна власт.Уговорената линия се установява от приложената като съществена част към настоящия мирен договор карта /Приложение I/. Точното определяне на тая линия ще стане от една Германо-Руска комисия.
За въпросните области не произтичат никакви задължения спрямо Русия, от това че по-рано са принадлежали към нея.
Русия се отказва от всяка намеса във вътрешните работи на тия области. Германия и Австро-Унгария възнамеряват да определят бъдещата участ на тия области в съгласие с тяхното население.

Член IV
Германия е готова веднага след сключването на общия мир и щом като руската демобилизация бъде напълно завършена, да изпразни областта източно от означената в Член III.ал1.линия, доколкото Член VI не постановява иначе.
Русия ще стори всичко, което е по силите и за да осигури бързото изпразване на Източно Анадолските области и редовното им възвръщане на Турция.
Областите Ердехан, Карс и Батум също ще бъдат незабавно изпразнени от руските войски. Русия не ще се меси в новоуреждането на държавно-правните и международни отношения на тия области, а ще ги предостави на тяхното население да извърши преустройството си в съгласие със съседните държави, именно с Турция.

Член V
Русия ще извърши незабавно пълна демобилизация на армията си, включително новосформираните от сегашното правителство войскови части.
Освен това Русия ще откара военните си параходи в руски пристанища и ще ги остави там до сключването на общия мир, или ще ги обезоръжи. Военни параходи, принадлежащи на държави продължаващи да воюват с държавите на четворния съюз, докато са в зоната на руската власт, ще се третират като руски параходи.
В Балтийско море и в зоната догдето се простира руската власт в Черното море, веднага ще се започне чистенето от мините. Търговското корабоплаване в тия морски зони е свободно и веднага ще се възстанови. За установяване на по-обстойни постановления, именно за оповестяване безопасните водни пътища за търговските параходи, ще бъдат назначени смесени Комисии.
Параходоплавателните пътища трябва постоянно да се чистят от плаващи минии от руската Червена Гвардия, а Финските пристанища и от руския флот и руските морски сили.
Докато прекарванието на военните параходи в руски пристанища е изключено поради леда, дотогава на тях ще се оставят само слаби команди.
Русия прекратява всяка агитация или пропаганда против правителството на Финландия.
Построените на Аландските острови укрепления, трябва да се разрушат по възможност по-скоро. Относително едно постоянно неукрепяване на тези острови, както и относително специалното им третиране от военна и техническа точка-зрение на мореплаването, ще бъде сключена специална спогодба между Германия, Финландия, Русия и Швеция. Постигнато е съгласие, щото по желанието на Германия, и други лежащи на Балтийско море държави да могат да бъдат привлечени, като участници в тази спогодба.
Член VI
Русия се задължава веднага да сключи мир с Украинската Народна Република и да признае мирния договор сключен между тази държава и силите на Четворния съюз. Украинската територия незабавно ще се опразни от руски войски и от руската Червена гвардия. Русия прекратява всяка агитация и пропаганда против управлението и общественото устройство на Украинската Народна Република.
Естландия и Ливландия, също ще бъдат незабавно опразнени от руските войски и от руската Червена гвардия. Източната граница на Естландия върви изобщо по река Нарва. Източната граница на ливландия върви изобщо през Пейпуското и Пейковското езера до югозападния ъгъл на същите, а после през Лубанското езеро по посока на Лиховен на река Овина.
Естландия и Ливландия ще се заемат от германската полицейска власт, докато сигурността там бъде гарантирана чрез едно местно управление и докато бъде възстановен държавният ред. Русия веднага ще освобиди всички арестувани или отвлечени жители на Естландия и Ливландия и ще гарантира сигурното възвръщане на всички отвлечени естландци и ливландци.
Финландия и Аландските острови също веднага ще бъдат опразнени от руските войски.

Член VII
Изхождайки от факта ,че Персия и Афганистан са свободни и независими държави, договарящите се страни се задължават да зачетат политическата и стопанска независимост, аккто и териториалната цялост на тези държави.

Член VIII
Военнопленниците от двете страни ще бъдат пуснати в отечествата си. Уреждането на свързаните с горното въпроси, ще стане по предвидените в Чл.XII допълнителни договори.

Член IX
Договарящите се страни се отказват взаимно от изплащането на военните им разходи, т.е. държавните рзходи по водене на войната. Отказват се от изплащането на военните щети, т.е.такивато щети, които са били причинени тям или на техните поданици във военните зони, чрез взетите военни мерки, включително всички реквизиции станали в неприятелската страна.

Член X
Дипломатическите и консулските отношения между договарящите се страни се възобновяват веднага след ратификацията на мирния договор. Що се касае до взаимното назначаване на консули, тоя въпрос ще се уреди, чрез специални спогодби.
Член XI
За економическите отношения мужду държавите на четворния съюз и Русия, меродавни са включените в приложения 2 до 5 постановления, а именно Приложение 2 – за Германо-Руските, Приложение 3-то за Австро-Унгарско – Руските, Приложение 4-то за Българо-Руските, Приложение 5-то за Турско-Руските отношения.
Член XII
Възстановяването на държавно-правните и частно-правните отношения, размяната на военните пленници и интернирани граждански лица, въпроса за амнистията, както и въпросът за третирането на падналите в неприятелски ръце търговски кораби, ще бъдат уредени с отделни договори с Русия, които договори съставляват съществена част от настоящия мирен договор и доколкото това е възможно влизат в сила едновременно с него.

Член XIII
При тълкуването на тоя договор, меродавни са за отношенията между Германия и Русия - немският и руският текстове, за отношенията между Австро-Унгария и Русия – немският, унгарският и руският текстове, за отношенията между България и Русия – българският и руският текстове и за отношенията между Турция и Русия – турският и руският текстове.

Член XIV
Настоящият мирен договор ще бъде ратифициран. Размяната на ратификациите трябва да стане по възможност по-скоро в Берлин. Руското правителство се задължава да пристъпи към размяната на ратификацията в двунеделен срок, ако това се пожелае от една от силите на Четворния съюз.

Мирният договор влиза в сила с ратификацията, доколкото включените в него членове, неговите приложения или допълнителни договори не постановяват иначе.


За удостоверяване на горното пълномощниците подписаха собственоръчно настоящия договор, приготвен в пет оригинални екземпляра, в Брест-Литовск, на 3 март 1918 година.


/п/ А. Тошев                                               /п/ Соколников
/п/ П. Ганчев                                              /п/ Л. Карахан
/п/ Д-р Т. Анастасов                                   /п/ Г. Чичерин
                                                                                /п/ Г. Петровски
/п/ Рихард фон Кюлман
/п/ Д-р Фон Розенберг
/п/ Хофман
/п/ Хорн
/п/ Чернин
/п/ Мерей
/п/ И. Хаккъ
/п/ Зеки





Превод от украински език



Ръкописно: 28 юни 1918 г.



УПЪЛНОМОЩИТЕЛНА ГРАМОТА


С настоящето Правителството на Украинската Държава упълномощава Извънредния Посланик и Пълномощен Министър г-н Вячеслав ЛИПИНСКИ за изпълнение от страна и от името на Украинската Държава, съгласно окончателното постановление на Бресткия Мирен договор, сключен между България, Германия, Австро-Унгарската Монархия и Турция, от една страна, и Украинската Народна Република, от друга, на 09 февруари 1918 година, като акт на размяна на ратификациите на горепосочения договор в град Виена между държавите, сключили този договор.

 Настоящето удостоверяваме от името на Правителството на Украинската Държава чрез заверка с държавния печат.



Хетман на цяла Украйна:  (подпис)  Павло Скоропадский

 Председател на Съвета на Министрите: (подпис, не се чете)


Ръководител на Министерството на Външните работи: (подпис)  Д. Дорошенко

 Кръгъл гербов печат: (не се чете) Канцелария на Хетмана на цяла Украйна.


Превод от украински език


(Бланка с държавния герб на Украйна)



Аз, Хетман на цяла Украйна, оповестявам:


Удовлетворявайки искането на Украинския Народ незабавно да се въведе мирно положение между Украинска Народна Република и държавите: България, Германия, Австро-Унгария и Турция, като Украинска Централна Рада упълномощава своята Рада на Народните Министри да състави и подпише договор между Украинска Народна Република, от една страна, и България, Германия, Австро-Унгария и Турция, от друга страна.

Упълномощените представители на двете страни се срещнаха в Брест-Литовски, съставиха и на 09 февруари 1918 година подписаха основен мирен договор, който дума по дума се състои в следното:


Мирен договор

Между Украинска Народна Република, от една страна, и

България, Германия, Австро-Унгария и Турция, от друга страна


Във връзка с това, че Украинският Народ по време на настоящата световна война се провъзгласи за свободен и изрази желанието си да се въведе мирно положение между Украинска Народна Република и държавите, които са във война с Русия, правителствата на Германия, Австро-Унгария, България и Турция постановиха да сключат мирен договор с правителството на Украинска Народна Република, като с това те се стремят да направят първата крачка към траен и за всички страни почтен световен мир, който не само, че ще сложи край на ужасите на войната, но и ще доведе до развитие на приятелски отношения между народите в следните сфери: политическа, правова, стопанска и научна.  За тази цел представителите на горепосочените правителства, а именно:

за      Правителството на Украинската Народна Република:

            Членове на Украинската Централна Рада

Г-н  Олександър Севрюк,

                        Г-н Микола Любинский,

                        Г- н Микола Левитский,

за  Императорското Германско Правителство:

Държавият секретар по външните работи, Императорският Действителен Таен Съветник, Господин Рихард фон Кюлман,

за Императорското и Кралското Съвместно Австро-Унгарско Правителство:

Министърът на Имперския и Кралски Дом и по външните работи,

Негово Императорско и Кралско Апостолско Величество Тайният Съветник, Оттокар граф Чернин фон и цу Худениц,

            за Царското Българско Правителство:

Премиерът, Г-н д-р Васил Радославов,

Посланик, Господин Андрей Тошев,

Посланик, Господин Иван Стоянович,

Военен представител, полковник Петър Ганчев,

Г-н д-р Теодор Анастасов,

За Императорско-Османско Правителство:

Великият Везир Талат Паша,

Министър на външните работи Ахмед Нессими Бей,

Й. В. Ибрахим Хаккъ Паша,

Генералът от Кавалерията Ахмед Иццет Паша,

се срещнаха в Брест-Литовски за водене на мирни преговори и по предложение на техните представители, които са признати за добре и надлежно представени, се споразумяха за следните постановления:


Член I.


Украинска Народна Република, от една страна, и Германия, Австро-Унгария, България и Турция, от друга страна, утвърждават, че военното положение между тях е прекратено. Страните, които сключват договора, решават да живеят взаимно в мир и дружба.


Член II.


1.  Между Украинска Народна Република, от една страна, и Австро-Унгария, от друга страна, тъй като тези две държави имат обща граница помежду си, ще останат тези граници, които са съществували между Русия и Австро-Унгарска Монархия преди започването на войната.

 2.  По-нататък на север ще минава границата на Украинска Народна Република, като се започне от Търноград, общо по линията: Билгорай -Щебрешин - Красностав - Пугачив - Радин - Межириче - Сарнаки - Мелник - Високо-Литовск - Каменец-Литовск - Пружани - Вигоновско Езеро.

По-подробно границата ще се определя от съвместна комисия, предвид етнографските отношения и отчитайки желанията на населението.

3.  Ако Украинска Народна Република би граничила с още някаква друга държава от Четворния Съюз, то по отношение на това са предвидени отделни условия.


Член III.


 Освобождаването на заетите области ще започне незабавно след ратификацията на настоящия мирен договор.

Начинът на освобождаването и предаването на освободените области определят правомощните представители на заинтересованите страни.


Член IV.


Дипломатическите и консулските отношения между страните, които сключват договора, започват веднага след ратифицирането на мирния договор. За възможно най-широко допускане на консулите на двете страни се предвиждат отделни условия.


Член V.


Страните, които сключват договора, се задължават взаимно да си възстановяват военните разходи, т.е. държавните разходите за водене на война, както да си възстановяват военните щети, т.е. тези щети, които са им причинени на тях и на техните граждани във военните райони в случай на военното присъствие със всички реквизиции, направени във вражеския регион.


Член VI.


Военнопленниците от двете страни ще бъдат освободени да се приберат по домовете си, освен, ако те не поискат със съгласие на държавата, в която се намират, да останат в нейните области, или да се преместят в друг регион.

Въпросите, възникнали в тази връзка, се решават чрез отделни договори, предвидени в чл. VIII.


Член VII.


Страните, които сключват договора, във връзка със стопанските взаимоотношения стигат до следното споразумение:


I.

Страните, които сключват договора, се задължават взаимно и незабавно да установят стопански отношения и да организират стокообмен на основание на следните положения:


До 31 юли на текущата година ще се провежда взаимен обмен на остатъци от селско-стопанската и промишлената продукция за покриване на текущите нужди, по следните принципи:

а) количеството и вида на продукцията, предвидена в предходната точка за обмяна, ще се определя от двете страни от комисия, която се състои от еднакъв брой членове от двете страни и която ще се събере веднага след подписване на мирния договор;

б) Цените на продукцията при упоменатия стокообмен се определят по взаимно съгласие от комисията, която се състои от равен брой представители от двете страни.

в) Разчетите се извършват в злато на следната основа:

1000 германски държавни марки в злато, които се равнят на 462 карбованци в злато на Украинска Народна Република, както и се равнят на 462 рубли в злато на бившето руско царство (1 рубла е равна на 1/15 от империала), или 1000 австрийски  и унгарски крони в злато се равнят на 393 карбованци 78 гроши в злато на Украинска Народна Република, както и се равнят на 393 рубли 78 копейки в злато на бившето руско царство (1 рубла е равна на 1/15 от империала).

г)  Стокообменът със стоки, които се определят от гореспоменатата комисия, предвидена в подточка а) се извършва от държавни или контролирани от държавата централни институции.

Стокообменът на продукцията, която не се определя от по-горе упоменатите комисии, се извършва чрез свободен оборот на основание на временен търговски договор, който се предвижда в следващата точка II.


II.

            Поради това, че в т. I не е предвидено нищо друго, то в основата на стопанските отношения между страните, сключили договор, временно до сключването на окончателен търговски договор, но във всеки случай в продължение на не по-малко от шест месеца след сключването на мира между Германия, Австро-Унгария, България и Турция, от една страна, и сега намиращите се с тях в състояние на война европейски държави, Съединените Държави на Северна Америка и Япония, от друга страна, трябва да бъдат поставени в основата на тези положения.

А.

В областта на стопанските отношения между Украинска Народна Република и Германия тези условия, изложени в по-долу упоменатите постановления на руско-германския договор за търговия и мореплаване от 1894/1904, а именно:

Чл. 1 - 6, 7 включително и тарифи А и В, 8 – 10, 12, 13 – 19, по-долу в постановленията в окончателния протокол, чл.1, ал.1, абзац 1 и 3 към чл.1 и 12 абзац 1, 2, 4, 5, 6, 8, 9 към чл. 3, към чл.5, абзац 1 и 2, към чл.5, 6, 7, 9 и 10 към чл. 6, 7 и 11, към чл. 6 – 9, към чл. 6 и 7, към чл.12 абзац 1, 2, 3, 5 по-нататък в окончателния протокол, в ал.4, §§: 3, 6, 7, 12, 12b, 13, 14, 15, 16, 17, 18 (с уговорка за съответни изменения в организацията на властите) 19, 20, 21, 23.


При това се получава съгласие по следните точки:

1) Общата руска митническа тарифа от 13/26 януари 1903 година остава в сила.

2) Чл.5 придобива следното съдържание:

„Страните, които сключват мир, се задължават двустранно да не прекратяват взаимоотношенията си чрез никакви забрани по отношение на вноса, износа или транзитните превози, да се разреши свободен превоз.

Изключения се разрешават само за такива изделия, които в областта на една от страните, сключили договора, са били или ще бъдат предмет на държавен монопол, както и за някои изделия, по отношение на които от гледна точка на здравеопазването, ветеринарната полиция и публичната безопасност или други важни политически и стопански причини може да се направи извънредно въвеждане на забрани, особено във връзка със следвоенния преходен период.

3) Нито една от страните няма да има претенции към тези облекчения, които другата страна предлага или ще предложи на друга държава на основание на съществуващото, или  бъдещо митническо обединение, което съществува, например, между Германия и Великото Княжество Люксембург, или в малък граничен обхват, в границите на 15-километрова ивица.

4) Чл. 10  придобива следното съдържание:

„Всички стоки, които се превозват през областта на една от двете страни, трябва да бъдат взаимно освободени от всякакво превозно мито, независимо от това, дали те само се превозват, или по пътя се обработват, складират се в складове и пак се преработват.»

 5) Чл.12а  се замества със следното постановление:

а) Във връзка с взаимната защита на правата върху творбите на литературата, науката и фотографията в отношенията между Украинска Народна Република и Германия влизат в сила положенията на договора, сключен между Русия и Германия на 15/28 февруари 1913 година.

б) Отношенията по взаимната защита на търговските марки трябва да бъдат миротворни също и за в бъдеще съгласно постановлението от 11/23 юли 1873 г.

6) Постановлението на окончателния протокол към чл.19 получава следното съдържание:

„Страните, които сключват договора, по възможност ще си помагат взаимно в отношение на железопътните тарифи, особено чрез регулиране на преките тарифи. С тази цел двете страни, които сключват договора, са готови, колкото се може по-бързо, взаимно да встъпят в преговори.

7)  §5 от ал. 4 на окончателния протокол придобива следното съдържание:

„Двете страни се договарят, че митническите власти на двете страни ще работят всеки ден през годината, освен неделните дни и тези, определени за празници.”

В.

За стопанските отношения между Украинска Народна Република и Австро-Унгария важат тези условия, които са определени в следните положения на руско-австро-унгарския договор за търговия и мореплаване от 15 февруари 1906 година, а именно:

Членовете 1, 2, 5 с тарифите А и В, включително, чл. чл. 6, 7, 9 – 13, чл. 14 абзац 2 и 3, чл.чл. 15 – 24, по-нататък в постановленията на окончателния протокол към чл. 1 и чл.12 абзац 1, 2, 4, 5 и 6 към чл.2, 3 и 5, към чл. 2 и 5, към чл. 2, 4, 5, 7 и 8, към чл.2, 5, 6 и 7, към чл.17, както и към чл.22 абзац 1 и 3.

При това се постига съгласие по отношение на следните точки:

1) Общата руска митническа тарифа от 13/26 януари 1903 година остава в сила и занапред:

2) Член 4 придобива следното съдържание:

„Страните, които сключват договор, се задължават да не прекратяват взаимоотношения между своите области чрез никакви забрани за внос, износ или транзитен превоз. Изключения от това се разрешават само:

а) за тютюн, сол, барут и други взривни материали, както и за други стоки, които някога в областта на една от страните, сключили договор, са били предмет на държавен монопол;

б) във връзка с военните нужди в случай на извънредно положение;

в) с оглед на публичната безопасност, на санитарните и ветеринарно-полицейските отношения;

г) за някои изделия, за които във връзка с други важни политически и стопански причини може да се окаже наложително приемането на извънредни мерки за забрана, особено във връзка с военния преходен период.”

3) Нито една страна няма да има претенции към тези облекчения, които другата страна признава или ще признае за друга държава на основание действащо или очаквано митническо обединение, което съществува, например, между Австро-Унгария и Княжество Лихтенщайн или в малък граничен обхват в границите на 15-километровата гранична ивица.

4) Чл. 8 придобива следното съдържание:

            „Всички видове стоки, които се превозват през области на една от страните, сключили договор, трябва да бъдат взаимно освободени от всякакво превозно мито независимо от това, дали те само се превозват, или по пътя се обработва, складира се по складовете и пак се преработва.”

5)  Заключението на окончателния протокол към чл.21 придобива следното съдържание:

„Страните, които сключват договора, по възможност ще си помагат взаимно в отношение на железопътните тарифи, особено чрез регулиране на преките тарифи. С тази цел двете страни, които сключват договора, са готови, колкото се може по-бързо, взаимно да встъпят в преговори.

С.

Що се касае стопанските отношения между Украинска Народна Република и България, то те трябва да се урегулират чрез сключване на окончателен търговски договор по правото за най-привилегирован народ.

 Нито една страна няма да има претенции към тези облекчения, които другата страна признава или ще признае за някаква друга държава на основание действащо или очаквано митническо обединение или в малък граничен обхват в границите на 15-километрична гранична ивица.

Д.

            Що се касае стопанските отношения между Украинска Народна Република и Турция, то и двете страни до сключването на нов търговски договор взаимно се договарят за такова поведение, което се прилага за най-привилегирован народ.

            Нито една страна няма да има претенции към тези облекчения, които другата страна признава или ще признае на друга държава на основание на съществуващо или  бъдещо митническо обединение или в малък граничен обхват.


III.

Продължителността на силата на действието на предвиденото в т. II от този договор в отношение на стопанските взаимоотношения между Украинска Народна Република, от една страна, и Австро-Унгария, Германия, България и Турция, от друга страна, може да бъде удължена по взаимно съгласие на страните.


Ако твърденията, предвидени в първия абзац на т. II не настъпят до 30 юни 1919 година, то всяка от страните, сключили договор, трябва свободно да оповести в срок от шест месеца, считано от 30 юни 1919 година тези положения, които се съдържат в горепосочената точка.

IV.

А.

Украинска Народна Република няма да има никакви претенции към тези облекчения, които Германия признава на Австро-Унгария, или на всяка друга страна, която състои с нея в митнически съюз и пряко граничи с Германия, или косвено през някаква друга страна, която се намира с нея или с Австро-Унгария в митнически съюз, или които Германия признава за свои собствени колонии, задгранични поселения и области, които се намират под неин контрол, или страните, които се намират с тях в митнически съюз.

Германия няма да има никакви претенции към тези облекчения, които Украинска Народна Република признава на някаква друга страна, която се състои с нея в митнически съюз и пряко граничи с нея, или косвено през друга страна, която се намира с нея в митнически съюз, или които тя признава за колонии, задгранични поселения и области, които се намират под контрола на една от страните, които се намират с тях в митнически съюз.

В.

            В стопанските отношения между обхванатите в договора митнически зони на двете държави, Украинска Народна Република, от една страна, и Австрийско-Унгарска Монархия, от друга страна, Украинска Народна Република няма да има никакви претенции към тези облекчения, които Австро-Унгария признава на Германия или на всяка друга страна, която състои с нея в митнически съюз и пряко граничи с Австро-Унгария или косвено през друга страна, която се намира с нея или с Германия в митнически съюз. Колониите, задграничните поселения и областите, които се намират под контрол, от тази гледна точка, са наравно с родния край.

Австро-Унгария няма да има никакви претенции към тези облекчения, които Украинска Народна Република признава на някаква друга страна, която състои с нея в митнически съюз и пряко граничи с Украйна или косвено през друга страна, която се намира с нея в митнически съюз, или които тя признава за колонии, задгранични поселения и които се намират под контрола на области на тези страни, които се намират с нея в митнически съюз.

V.

А.

Поради това, че в неутралните държави се намират стоки, които произхождат от Украйна или Германия, и за които има забрана за пряк или косвен износ в области на другата страна, сключваща договор, то такива ограничения за свободно опериране трябва да бъдат приети със съгласие на страните, сключващи договора. Затова двете страни, сключили договора, се задължават незабавно да уведомят правителствата на неутралните държави за приемането на по-горе упоменатите ограничения за свободно опериране.

В.

Когато в неутралните държави се намират стоки, които произхождат от Украйна или Австро-Унгария, и за които има забрана за пряк или косвен износ в области на другата страна, сключваща договор, то такива ограничения за свободно опериране трябва да бъдат приети със съгласие на страните, сключили договора. Затова двете страни, сключили договора, се задължават незабавно да уведомят правителствата на неутралните държави за приемането на по-горе упоменатите ограничения за свободно опериране.


Член VIII.


 Привличането на публични и частни правни отношения, размяната на военнопленници и цивилни интернирани граждани, амнистията, също така и положението с търговските кораби, които са попаднали под властта на противника, се уреждат с Украинска Народна Република чрез отделни договори, които представляват по същество съставна част от настоящия мирен договор и, по възможност, едновременно с него влизат в сила.


Член IX.


Условията, приети в този мирен договора, създават неразделна цялост.


Член X.


 При тълкуването на този договор за отношенията между Украйна и Германия като меродавен е украински и немски текст, за отношенията между Украйна и Австро-Унгария  - украинският, немският и унгарският текст, за отношенията между Украйна и България - украинският и българският текст, а за отношенията между Украйна и Турция - украинският и турският текст.


Заключителни разпоредби


Настоящият мирен договор подлежи на ратифициране. Ратификационните сертификати трябва да бъдат разменени възможно най-скоро във Виена.

Мирният договор влиза в сила след неговата ратификация, доколкото в него не е постановено друго.

 В потвърждение на горното упълномощените лица подписаха този договор, и положиха своите печати.


Удостоверено в пет оригинала в Брест-Литовски, 9 февруари 1918 г.


(L. S.)

R.v.Kuhlmann.

Als Vertreter der Dautschen

Obersten Heeresleitung:

Hoffmann

Generalmajor und Chef des

Generalstabes des Oberbefehlshabers Ost.

Czernin.

Dr. V. Radoslavoff.               Al. Ssewrjuk.

A. Toscheff.                           Mykola Ljubynsjkyj.

Iv. Stoyanovitch.                   M. Lewitsjkyj.

Oberst P. Gantchew.

Dr. Anastassoff.

Talaat.

I. Hakky.

Ahmed Nessimi.

A. Izzet.

(L. S.)


Забележка

към чл. VII на Мирния договор  от  9 февруари 1918 г.


Достига се до споразумение за това, че съдържащото се в абзац 2 на т.III. на по-горе посочения член право на изповядване на отделни (в т.ІІ подточки А, Б, В, Д  представени) споразумения, служи независимо на всяка от страните, които са взели участие в тези отделни споразумения.

По тази причина в този абзац вместо „всяка от страните, сключили договора” трябва да бъде: „всяка от петте части, сключили договор”.


Брест-Литовски, 9 февруари 1918 г.


Al. Ssewrjuk.              Czernin.

R.v.Kuhlmann.           Talaat.

Dr. V. Radoslavoff.               .




Затова Хетманът на цяла Украйна реши:

Представения по-горе Мирен договор да се утвърди, ратифицира и да се изпълнява твърдо и неотклонно сега и за всички следващи времена,  а на Съвета на Министрите на Украинска Държава се възлага да извърши размяна на ратифицираните актове на уговореното в договора място.


Утвърдено:  12 юни 1918 година в Киев.


Хетман на цяла Украйна:  (подпис)  Павло Скоропадский     

 (печат)


Ръкописно: Подпечатал с печат Министър на външните работи Дмитро Дорошенко



                                                                                                   Препис

У К А З
5

Н И Е    Ф Е Р Д И Н А Н Д  I

С БОЖИЯ МИЛОСТ И НАРОДНА ВОЛЯ

ЦАР НА БЪЛГАРИТЕ

По предложение на Нашия Министър на Народното Просвещение, Управляющ Министерството на Външните Работи и на Изповеданията, представено НАМ с доклада му от 22 март н.г.под № 754,

ПОСТАНОВИХМЕ И ПОСТАНОВЯВАМЕ :

I. Да назначим Г-н Професор Д-р Ив.Шишманов за Царски Извънреден Пратеник и Пълномощен Министър при Правителството на Украинската Република в Киев, с 13 200 лева годишна заплата и 20 400 лв.представителни г.

II. Изпълнението на настоящия Указ възлагаме на НАШИЯ Министър на Народното Просвещение, Управляващ Министерството на Външните работи и на Изповеданията.

Издаден в София на 23 март 1918 година.

/п./ ФЕРДИНАНД

Управляющ Министерството на Външните Работи и на Изповеданията, Министър на Народното Просвещение : 
П. Пешев


ВЯРНО,
Началник – Счетоводител :





Министерство на Външните Работи и Изповеданията


                                                                                                       Препис


З А П О В Е Д № 70

Назначавам от 16 того I Легационен Секретар П. Нейков за Генерален Консул в Солун със заплата 7 200 лева и представителни пари 7 200 лева годишно, като същия се привежда на занятие при Царската Легация в Киев.

София, 15 април 1918г.

Министър-Председател,
Министър на Външните Работи и на Изпаведанията :

/п./ Д-р Васил Радославов




АКРЕДИТИВНОТО ПИСМО НА ПРОФ. ИВАН ШИШМАНОВ ОТ ЦАР ФЕРДИНАНД ДО ХЕТМАНА НА УКРАЙНА ГЕНЕРАЛ ПАВЛО СКОРОПАДСКИ

(препис от черновата)

ДО НЕГОВА СВЕТЛОСТ
ГОСПОДИН ГЕНЕРАЛ СКОРОПАДСКИ
ЯСНОВЕЛМОЖНИЙ ПАН ХЕТМАН НА ЦЯЛА УКРАЙНА


ДРАГИЙ И ВЕЛИКИЙ ПРИЯТЕЛЮ,

Имайки дълбоко присърце да закрепя тъй щастливо установените между България и Украйна приятелски връзки, Реших да назнача за Свой Извънреден Пратеник и Пълномощен Министър при ВАША СВЕТЛОСТ Господин Д-р Иван Шишманов, Професор при Софийския Университет, бивш Министър на Народното Прасвещение, награден с Офицерския Кръст на Царския Орден “Св. Александър”, с Големия Офицерски Кръст на Народния Орден за Гражданска Заслуга и пр. и пр.

Препоръчах му настоятелно да се старае със всички сили да заслужи уважението и доверието на ВАША СВЕТЛОСТ и понеже са Ми известни неговите отлични качества, усърдието му и предаността му към Мен, убеден Съм, че той ще успее да стори това, както и да изпълнява за Мое най-голямо задоволство, толкова почетната задача, която му Възлагам.

В това си убеждение, Моля Ви, ЯСНОВЕЛМОЖНИЙ ПАНЕ, да приемете с благоволение Господин Шишманова и да дадете пълна вяра на всичко това, което той ще има честта да Ви предаде от Моя страна, особено когато ще изкаже на ВАША СВЕТЛОСТ Моите благопожелания за славата и щастието на Украйна както и чувствата на почит и неизменна дружба, с които СЪМ,

                       ДРАГИЙ И ВЕЛИКИ ПРИЯТЕЛЮ,

                                                      на ВАША СВЕТЛОСТ

                                                                                     Добрия Приятел

                                                                                    (М. R.) ФЕРДИНАНД



                                                                           /Приподписал/ А. Малинов




Превод от украински език



От
Хетмана на цяла Украйна
До
Негово Величество Царят на България Фердинанд!




След като Украйна влезе в кръга на суверенните държави и назначеното от мен Правителство е признато от Правителството на Ваше Царско Величeство, приемам за мой дълг установяване на преки и постоянни дипломатически отношения с Българското Царство.

С тази цел, решавам да предоставя на бившия Министър на външните работи на Украйна Олександър Шулгин, учен, историк, писател, завършил Петербургския Университет специално почетно поръчение да бъде Извънреден посланик  и Упълномощен Министър – Представител на Украинската Държава при Ваше Величество.

Изключителните способности на господин Олександър Шулгин и неговата непоколебима преданост на интересите на Украинската Държава според мен са гаранция за това, че той ще изпълни успешно възложеното на него отговорно поръчение по укрепване на взаимноизгодните отношения между Украйна и България, както и че той ще се прояви като достоен на възложеното му доверие от страна на Ваше Величество.

Във връзка с това, чувствам като моя дълг с най-голямо уважение да помоля Ваше Величество да благоволи милостиво да приеме господин Олександър Шулгин, като посланик на Украинската Държава, да го дари с най-високото за Ваше Величество доверие и да приемете чрез него израза на голямото уважение, което аз от името на Украинската Държава и нейните Правителства представям на Ваше Царско Величество. –

 Хетман на цяла Украйна:   
Павло Скоропадский


Киев, 1 юли 1918 година




ОТГОВОР НА ЦАР ФЕРДИНАНД ПРИ ВРЪЧВАНЕТО НА АКРЕДИТИВНИТЕ ПИСМА НА ПЪРВИЯ ПОСЛАНИК НА УКРАЙНА В БЪЛГАРИЯ ОЛЕКСАНДЪР ШУЛГИН


Господине Министре,

С особено задоволство приемам от ръцете Ви писмата, с които Негова Светлост Ясновелможния Пан Хетман на цяла Украйна Ви акредитира в качеството на първи украински Извънреден Пратеник и Пълномощен Министър при Моята Особа.
По тоя случай, немога да не си спомня за многобройните културни, политически и економически връзки, които от векове насам са свързвали тъй близките български и украински народи.
Тия връзки са залог за бъдещите също тъй близки и сърдечни отношения между Украйна и България.

Българският народ винаги си спомня с истинска признателност за доблестните украински синове, паднали през освободителната война за свободата на България.

Особено съм трогнат от ласкавите думи, които изказвате за Моя народ и за Мен.
Ведно с целия цивилизован свят, ние се възхищаваме от възвишения полет с който украинския народ, посред тежки обстоятелства, създаде своята независима държава.

Наистина, Вам предстои път пълен с трудности, по който път ние не особено леко минахме, но благодарение на вековната култура и патриотизма на Вашия народ, Аз съм убеден, че Украйна скоро ще закрепне и стане цветуща и могъща държава.

Аз съм много щастлив от уверенията, които ми давате за желанието на Ясновелможния Пан Хетман, на украинското правителство и на целия украински народ да завържат и подържат най-приятелски отношения с Мен и с Моя народ.
Това впрочем съвпада с Моето горещо желание и желанието на всички българи.

Като Ви уверявам в Моята подръжка и съдействието на Моето Правителство във всичко, насочено да Ви улеснява в изпълнението на възложената Ви тъй благородна мисия, поздравявам Ви Господине Министре с добре дошъл между нас!


Вазов за Русия през 1916г.








































Бедят ни
Иван Вазов

Бедят ни другоземци,
че с отомани, с немци
дружим в полята бойни.
Кога пък в Букурещ ни
разпъваха, нас грешни,
те гледаха спокойни.

Корят ни, че със нихни
врази съюз сторихме -
да счупим братско иго;
ала кога душмани
разкъсваха меса ни,
те викаха: "Разпни го!"

Кълнат ни за измена
славянска непростена,
кат свойта браним стряха.
Ала когато нази
ужасно зло нагази -
славяните де бяха?

Ругаят ни, че с чужди
на наший дух и нужди
народи сме събрани -
но тези, що любехме,
или боготворехме,
що правяха в скръбта ни?

Стояха оглушали,
безчувствени, едва ли
не зрители злоради
пред наште мъки тежки,
пред воплите ни жежки -
и кой ни се обади?

Във Петроград мълчаха,
а от Париж ревяха:
"Убийте тоз звяр диви!"
И на защо, кат смеем
и ние да живеем,
станахме лоши, криви!

Декември 1915 г.



Иван Вазов с проф.Иван Шишманов



























На руските воини

О, руси, о, братя славянски,
защо сте вий тука? Защо сте
дошли на полята балкански
немили, неканени гости?

Желали би вас възхитени
да срещнем со сълзи и с китки...
Но идете вий настървени,
на грозни зовете ни битки!

Желали би вас да прегърнем
и тоз път сърдечно, горещо.
Но взорът ви свети зловещо...
Как ръце сега да разгърнем?

О, руси! Аз друг път ви славях
за подвиг велик и чудесен,
високо ви ликът поставях
във мойта душа, в мойта песен!

Вий някога знаме Христово
развяхте за благо човешко –
строшихте ни игото тежко,
а днеска ни носите ново!

И пак не ви мразим (не крия:
обича ви още народа);
но любим и свойта свобода,
стократно по любим я ния.

За тоз кумир ние се бием
и с чужд, и със близък упорно
и няма ний врат да превием
пред никакво иго позорно!

О, колко ви, братя, жалея!
О, как би желал, братя клети,
свобода и вам и за нея
кат нас да живейте и мрете!

1916
































Добруджанската конница


посвещава се Генералу Колеву!

Не конница - морски
вълни побеснели,
сонм зверове горски
от гняв пощръклели;

не конница - буря
от бесни демони,
що всичко катуря
ил тъпче, ил гони;

не конница - хала
от саблен звек, блясък,
от цвил, ура - цяла
от тропот и трясък,

блян вихрен понесен
над степ ековита,
ужасната песен
на конски копита!

Не конница - лава
в димящи талази,
в прах, гръмот и слава
летящи витязи!

1916


Семейство Вазови























Една любов

Иван Вазов


- Защо камбана бие, мамо,
тъй жално?
- Чедо, за мъртвец,
със лавров украсен венец,
умрял за Македонья тамо.
Кого погребват? Кой е той?
Един герой.


- Защо камбана, мамо, бие
тъй радостно, тъй силно днес?
- Тоз звън обажда драга вест.
- Какво, о, мале? - Синко драг,
победа пак!


- Къде така с ура и с песни
вървят войници и сега?
- Отиват, чедо, без тъга
в борбата да се фърлят бесни.
- В борба с кого - кажи ми пак?
С нов, синко, враг.


- От Добруджа гърмеж топовен
пристига, мамо, като зов
за плач, ох, тъй е той тъжовен!
- Мъртвец един заравят нов.
- Ах, кой ще бъде там заровен?
- Една любов!


Ноември 1916




Генерал Стефан Тошев - Командващ III-та Армия на Добруджанския фронт







































СКРЪБТА НА АЛЕКСАНДРА II

Иван Вазов

Що става в Добруджа? Що?

Гранати руски пукат,пищят куршуми руски
На яростни талази, летят дружини руски
на руский химн под звукът...
Кой праща този вихър?
Тоз ад духтящ въз нази?
На Александра Втори внукът!


Кой би сънувал Боже, тоз срам, тоз час безславен
Коя фантазия болна, демонска най-гореща
народ славянски жизнен, чрез руска кръв избавен
В борба за свойто право, сам скокнал окървавен
днес руски меч да среща...

И Цар-Освободител – там в тиха си гробница
събуден ненадейно, в тъга неизмерима извика гневно :
“ Внуче! След бомбата кръвница,
що нявга ме разкъса
сред моята столица
ти втори път уби ма!”

1916г





Добруджанската конница в разказите на Йордан Йовков

(откъси)





                        Белият ескадрон


Ние бяхме сами в една малка стая на болницата. Другарят ми, млад подпоручик, току — що ми беше разказал как е бил ранен. Той се спасил като по чудо. Един от тия редки случаи, които разумът никога не може да предвиди и да очаква, които са вън от всяка теория на вероятностите и си остават една прищявка или предопределение на съдбата. Да си убеден, че смъртта е не само близка и неизбежна, но и да видиш, че е дошла; да изживееш това примирение, в което има толкова отчаяние, колкото и спокойствие; и ето, в последната секунда, на самия край на пропастта, дохажда спасението и животът се връща. 

Може би това е най-болезнената криза за човешкото съзнание и следите й остават неизличими. Всеки нов спомен събужда това минало и макар неведнъж да е разказвано и обяснявано, то изглежда още загадъчно, завладява изново и мечтателно унася, като сън.

        На края на разказа си подпоручикът беше изпаднал тъкмо в това състояние. Легнал възнак, той мълчеше и под бялата превръзка, която закриваше челото му, очите гледаха унесено и неподвижно. Аз също мълчах. В стаята стана съвсем тихо.

        Беше се мръкнало отколе. Есенната нощ беше тъмна и в почернялото стъкло на прозореца можеше да се види само отражението на лампата. Вън духаше силен вятър… Стаята ни беше на горния етаж и ниско под нас чувахме да шумят овошките на градината.

        Ние още мълчахме. 





Неочаквано проечаха тръби. 

Наблизо бяха кавалерийските казарми и там свиреха заря. 

Два гласа — един висок и пронизително тънък, друг — мек и сладостно сипкав. 

В по-ниска октава синкавият глас следваше първия, догонваше го, преплиташе се с него.
Тия звуци като че се разсипваха отвисоко в нощта, ту проечаваха наблизо и рязко, ту се отдалечаваха и заглъхваха.
Вятърът ги развяваше насам — нататък, както понякога развява капките на дъжда. 

Но защо тъй ни пленява тая проста мелодия на кавалерийските тръби? 

От тия трепетни и рязко очертани звуци лъха нещо тревожно и безпокоило, но в същото време — и нещо тържествено и упоително призивно. Не е ли това тая странна красота, която съчетава в себе си близостта на опасностите с екстаза н мрачния устрем на смелостта?

        Тръбите замлъкнаха. В стаята стана още по-тихо и вън по-ясно се чу шумът на дърветата. Подпоручикът не беше изменил положението си, погледът му си оставаше все тъй унесен и неподвижен.

— Колко е хубаво! — обади се той. — Тия тръби!… Той помълча малко и след това, като че говореше на себе си, прибави:

— Виждам бели коне… Ескадрон с бели коне… Аз се усмихнах и учудено го погледнах. Знаех, че сега е добре и не можеше да бълнува. Но не разбирах за какво говореше.

— Бели коне ли? Какви коне? Той се подигна и приседна на леглото. Личеше си, че е развълнуван.

— Тия кавалерийски сигнали! — подзе той. — Неведнъж съм ги слушал. 
Но сега, щом ги чуя, спомням си едно… тая кавалерийска атака, която гледах отблизо… Атаката на белия ескадрон. Един ескадрон, който имаше все бели коне…

        Той седна по-удобно и запуши. Аз чаках нетърпеливо разказа му.

А той разказваше хубаво — с тая задушевност и леснота, която добиват хората, които са видели и преживели много нещо.

— Бях — започна той — заедно с взвода си прикритие на една батарея. 
Ние смятахме положението вече за добро. Отбити бяха няколко неприятелски атаки.
Но надвечер откъм левия ни фланг неочаквано се появиха нови неприятелски части. 

Това бяха най-малко една или две дружини. Незабелязано те бяха се промъкнали и ние ги открихме, когато пред зелената стена на кукурузите се замяркаха гълъбовите им униформи.

Видях, че веригата на крайната наша рота се огъна и преви назад, за да застане срещу тях. Но това беше недостатъчно. Все повече и повече гълъбови петна се появиха пред кукурузите, тая голяма дъга се удължаваше и застрашително и отдалеч се завиваше към нас. Нашата батарея пренесе огъня си на тая страна. Но и под белите кълба на шрапнелите сините линии все повече и повече се приближаваха.

        Наблизо до нас имаше уединена и висока могила. Там беше наблюдателният пункт на батареята. Не зная какво ме накара, но по едно време се обърнах: до могилата беше се спотаил един ескадрон. Същият той — белият ескадрон. 

Взводовете бяха в разгънат строй, четири успоредни линии, една зад друга, а цялата колона, за да не бъде забелязана, опасваше като дъга подножието на могилата.


        Бях много наблизо и затова можах да наблюдавам добре. Всички коне бяха бели и като че съвсем си приличаха един на други, както и войииците, които бяха на тях. 

В кавалерията белите коне се избягват и тоя ескадрон, може би единственият, даваше рядко зрелище. 

Могилата и поляната около нея бяха покрити с трева, още зелена и сочна, така че белината на наредените един до други коне изпъкваше още по-ярко. Жълтият цвят на потници, на подпруги и юздечки, кафявата униформа на войниците, всичко това с мекия си тон слабо контрастираше, така че белината на конете все пак преобладаваше над всичко. 

Само у белите коне някак е по-видно и по-уловимо тънкото благородство и красота на тия животни: 
умният поглед на черните и светли очи, лъкатушните линии на жилите, чувствителната мекота на ноздрите, тънките очертания и нервният трепет на членовете.

Аз съм, както знаеш, син на земледелец и разбирам от коне. 

В тая минута долавях и нещо повече: очите на всички коне блестяха, ушите наперени само напред, юздечките проскриптяваха между зъбите, по земята капеше бяла пяна. 

Ясно ми беше, че под това видимо спокойствие се крие
това нервно напрежение, тоя изблик на могъща и жизнена сила, когато животното вече и по свое желание, съзнателно и охотно е готово да даде всичките си усилия, когато разбира ездача си и знае какво той чака от него. 

Това скрито напрежение се забелязваше и у войниците. Отзад и малко настрана от ескадрона стоеше вахмистърът. 

Неговият кон беше извил шията си като лебед, цялата му фигура беше наперена, като у цирковите коне.

        Аз тъй бях се залисал, че можах да чуя само последните звукове на сигнала, който се чува някъде отстрана. Пък и батареята беше учестила гърмежите си. 

Ескадронният командир беше излязъл малко напред и сега се връщаше към могилата, като грациозно и леко галопираше върху своя горещ и строен хунтер. 
Тръбачът яздеше след него, но се спря и затръби, като издигаше като херолд тръбата към небето. 

Разсипаха се трепетни, бързи и тревожни звуци. Сигнал за атака. Видях нервната вълна, която премина между конете и ездачите. Но външното спокойствие не се наруши. 
Само напереният кон на вахмистъра два пъти подред се изправи на задните си нозе, без да успее да промени мястото си. Лицето на вахмистъра си остана спокойно и строго.

        Чу се висока и напевна команда. 

Ескадронът трепна и се раздвижи с тежък и смесен шум: тежко заудряха копитата, заскриптя сбруята, прозвънтяха саблите, нетърпеливо пръхтяха конете. 

Взводовете като че се движеха разбъркано и всеки за себе си, но скоро целият ескадрон излезе на открито, развърнат в една дълга бяла линия.

 Движеха се сега тръс. Но ето офицерите се обръщат, един бърз и кратък поглед назад, но колко незабравимо е това изражение на лицата! 

Изтеглените сабли блясват във въздуха, ескадронът се разтегна повече, конете препускат още въздържано и тежко, но изведнъж леко и плавно се понасят в галоп.
Издигнаха се гъсти облаци от прах. 

Стремителна и бясна вихрушка се носеше по полето, коне и хора се виждаха като силуети в мъгла, извиваха се и блещяха сребърните змии на саблите и над страховития и ритмичен тропот, от който кънтеше земята, се раздаде ура — гневно, заканително и страшно ура.
        

Между поляната, отгдето тръгна ескадронът, и кукурузите имаше някакъв дол. Ескадронът слезе и се изгуби там.

Топовете замълчаха, настъпи напрегната и безмълвна тишина. Пред кукурузите настъпи движение, гълъбовите фигури тичаха, суетяха се, събирахасе иа групи.
Остро и сухо затрещяха залпове. 

Ескадронът се показа на другата страна. Там беше зелена чиста поляна, прах нямаше. 

Един син облак се беше спрял ниско на хоризонта, на тая страна. Надвечер осветлението е меко и въздухът е прозрачен. Отчетливо и ясно се виждаше сега дългата редица на белите коне, които сякаш летяха над земята, саблите се размахваха и блещяха и тия огнени линии, сякаш бяха светкавица в самия облак. 

И пак това високо и задавено ура. Залповете следваха един след други. Падна един кон, но войникът се изправи и като че увлечен от инерцията на тоя вихър, видях го да тича с издигната сабля напред. 

На същото място няколко коне без ездачи препускаха настрана и описваха малки кръгове.

        Но бялата редица на ескадрона стигна зелената стена на кукурузите и също като гребена на голяма вълна се удари в нея. 
Аз не видях вече какво стана. Една разбъркана маса, редки гърмежи, отделни хора, и коне. Всичко потъна и се скри в тия кукурузи.

Пак се зачуха ура. 
И още някаква дива и нечовешка врява…
Атаката, разбира се, успя. 

Но това като че не ме интересуваше вече. Аз тръпнех още от зрелището, което видях. И това е, което никога не ще се изличи от паметта ми.

        Няколко дни по-късно бях на превързочния пункт, В селото влизаха няколко ескадрона, тържествено звучаха фанфари. 

Една голяма кавалерийска маса е всякога импозантна. Но под трепетните звуци на тръбите тогава, както и сега, аз си спомнях и виждах друго. Виждах атаката на белия ескадрон.


Паметнкът на ген. Иван Колев в родното му с.Бановка





Откъс от разказа "Мустафа ачи"

...

Наблизо до батареята беше началникът на конната дивизия.

Той наблюдаваше и следеше всичко.
В селото още чакаха конните полкове.

Като огнените змейове на приказките, те трябваше да се явят в най-силния вихър на бурята.

Мръквате се, облаците ставаха оше по-черни и на запад между тях и тъмната линия на хоризонта гореше яркочервена ивица на небето.


Ген.Иван Колев с офицери

При генерала идеха един след други ординарци:


„Господин генерал, неприятелят е на шестстотин крачки до батареята!“

А само след няколко минути:

 „Те са на четиристотин крачки!“

Генералът следеше перипетиите на боя.

В селото все още чакаха готови и стегнати полкове.
Откъм запад трябваше да пристигнат подкрепления, но те не се виждаха още.
Нов ординарец пристигна. Конят му беше цял във вода, разпален и заморен.

Войникът развълнувано донася:

 „Господин генерал, на триста крачки са до батареята!“

Генералът погледна назад: в слабия здрач, като черни пипала, спущаха се и пълзяха колони.
Идеха подкрепленията, но тъй бавно и незабелязано, както се движи всяка пехота.
Изгубената минута можеше да струва скъпо.
Гробът на ген.Иван Колев в софийските Централни Гробища

И генералът отсечено и твърдо заповядва:

„Дивизията в атака!“ 


Спокойната маса на конните полкове изведнъж се раздвижи.

И сега, в тая тревожна и мрачна вечер, настъпи зрелище, което сякаш не беше действителност!


Разгънати в боен ред, тия полкове имаха фронт повече от два километра.
Рядко може да се види нещо по-импозантно и по-страховито от движението на такава голяма конна маса.
 
Редиците пълзяха и се преливаха, като тъмна лава, буйно се мятаха и пръхтяха конете, припламваха кръстосаните блясъци на саблите и сред тежкия и многогласен шум мерно се отсичаше глухият топот на хиледите копита.

Стълпове от прах, като мътна завеса, съединиха земята с облачното небе.
Беше тъмно вече, навсякъде се сипеха шрапнели и грееха в мрака, като ракети.

 Но нищо не спираше устрема на конната маса и в тъмния хаос на движението и огнените взривове, в които вреше цялото поле, сякаш избухваха изпод копитата на бясно препускащите коне.

Отделиха се няколко ескадрона и по-бързо и по-стремително полетяха пред всички, преминаха покрай батареята, сляха своето ура с урата на нейните защитници и превалиха оттатък хълма.

Нощта скри изведнъж всичко. Гърмежите следваха непрекъснато, ярко блещяха шрапнели и фугаси. Появиха се коне, останали без ездачи, запираха се за минута разтревожени и осиротели и отново препускаха назад в черния мрак, отдето, като из някоя бездна, идеше страшният шум на битката.

* * *
Сутринта денят беше тих и природата отдъхваше като след буря. Из полето пред позицията се чернееха много трупове сред желтите стърнища. Най-близо, отсам окопите, лежеше румънски офицерски кандидат. Той беше тежко ранен млад момък, елегантно облечен. Към него отиваха командирът на батареята и офицерите му.

Щом ги видя, той се изправи на едната си ръка, заговори нещо на френски, но отдалече се чуваха само отделни думи. Наближиха го. Той беше измъчен и бледен.

Успокоиха го, дойдоха санитарите да го превържат. След това командирът на батареята го запита за вчерашния бой.

— Ах, вчера! — заговори той с мъка — вчера ние вече бяхме уверени в победата. Видяхме, че позицията се напусна и огънят се прекрати. Влизахме в окопите и изведнъж…

Той спря, като че нямаше сила да продължи.

— Изведнъж тоя неочакван огън, тоя картеч право в лицата… И тая конница. Ah! с’était terrible, c’était extraordinaire!

На бледното му лице се изписа отчаяние и болка, цялото му тяло потръпваше. Но не раните му го боляха: в паметта му отново възкръсваше ужасът на вчерашния ден.







Откъс от разказа "Кръстопът"  

....


 В Добруджа посоката на пътищата не се определя от естествената проходимост на местността в една или няколко само посоки. На всяка крачка тук се пресичат и се разделят безбройни пътища, които бог знае къде водят. Еднообразието на безкрайното поле приспива и най-изострената наблюдателност, окото не намира по какво да се ориентира и не един пътник тук посред бял ден се е въртял с часове, като в магьосан кръг.
А войната сякаш е увеличила още повече разстоянията, като е направила полетата безлюдни и пусти. Затова всеки етапен пункт се догонва и очаква като оазис сред пустиня.
Тия, които пътуват тъдява, имат точно отмерено време, не твърде лека участ и почти всякога — някое категорично и строго задължение. А упътване, сведение за каквото и да било, подкрепа, храна — всичко това може да даде само етапният пункт,
И нищо друго не говори тъй красноречиво и ободрително, както пътепоказателите, които са поставени по тия безбройни пътища. На високи върлини, забити в земята, стоят дъсчени табели с всякакви надписи: български, немски и турски. Някъде, непокътнат още, може да се прочете и руски надпис: „На етап".

Всички тия надписи са кратки, но са изразителни и говорят много: една стрелка, която никога няма да заблуди, после точното число на километрите, които остава да се изминат. Ония, които познават отблизо войната и са преживели не едно скитничество из непознати краища, знаят с какво упование и с какво облекчение се прочитат тия надписи. Някаква невидима ръка грижливо сочи пътя и сякаш някой с трогателно участие прошепва:

 „Уморени сте, измокрени и гладни. Чакате да научите нещо, което не знаете и ви измъчва. Ей по тоя път! Още малко. Близо е — и там всичко ще се уреди."

Пренощувах в етапното комендантство в Кубадин. На сутринта, в едно много късо време можах да видя картини, които остават незабравими. Отчетливо и ярко войната хвърляше в тях и блясъка, и сенките си, показваше сложния механизъм на исполинските си усилия и тия дълбоки промени, които никоя друга стихия не е в състояние, да направи.
Цялото пъстро множество, което беше пренощувало тук, се събуди и се готвеше да продължи пътя ся.

Минава унгарски хонвед. Той езди хубав червен кон и върху рамената му с отпуснати ръкави е наметната синя венгерка, обшита с черни кожи.


 Още сънният татарин, като наднича от вратата на хижата си, учуден следи тоя конник, който му се струва като някое фанта-стично видение. Никога няма да разбере той отде и как е дошел по тия места. Пред комендантството се нареждат пъстроцветни групи. Всеки, преди да тръгне, ще получи хляба си.


 Най-напред стоят група наши войници, които отиват към фронта. Струват ти се извънредно познати и хиляди пъти виждани тия флегматични някак лица, малко тежки движения, под които веднага проглежда тая хладна разсъдливост, упорита и спокойна самоувереност, която навсякъде ги отличава.

Близо до тях се нареждат и десетина турски войници. Те вече са получили точно упътване де ще намерят корпуса си. Тяхната редица е безукоризнено правилна и всеки един високо и старателно произнася името си, преди да получи хляба си. Изплашени и смутени, тихо се изправят и трима турци, селяни от Добришко.

Заловени са без документи. Никой, разбира се, не вярва, че са тръгнали по работа, както уверяват. На лицата им стои огорчението, че наивно са повярвали ония които преди тях са дохождали за плячка.

Малко настрана е построена голяма група руски пленници. Това са повече млади хора, уморени и бледи. Едни са с фуражки, други - с високи бели калпаци. Пленени са в последните сражения, но между тях има и такива, които още недоумяват и не могат да разберат как се е случило да попаднат в неприятелски ръце.

Ето най-възрастния между тях, слаб и прегърбен, изгубен в шинела си, извънредно голям за него, препасан несръчно почти през средата на гърдите. Познава се, че е нестроевак. Казва се Гусев Михаил Андреич, от Курска губерния.

Печално и развълнувано той разказва историята на пленяването си. Бил ординарец при ротния си командир. Надвечер тръгнал да занесе вечеря на негово високоблагородие. Било тъмно, мъгла, ситен дъжд шибал по лицето му и премрежвал очите му. Гусев внимавал преди всичко да не разлее гостбата. Ето вижда светлина и сред нея — хора, разбира се — свои.
Но той и сега не може да разбере къде е отишел, че наместо на ротния си командир подал вечерята на един български офицер. Лицето му е тъй измъчено, печално и виновно, като че не толкоз му тежи самото пленяване, колкото тая непростима грешка — да остави без вечеря негово високоблагородие.

Пълна противоположност на злочестия Гусев е другаря му Остап Петренко — висок, здрав казак, кавалерист от някакъв си пограничен полк. Той гледа открито и спокойно, говори правилно и разумно. И той разказва как са го пленили, но наместо простодушната скръб на Гусева, в разказа му не липсва високомерна ирония към сляпата случайност и собствената си небрежност.
Слязъл от коня да пристегне подпругите на седлото, а нашите тъй бързо и неочаквано го заобиколили, че не останало време за нищо.
 „Попался" — заключава той конфузно и пресилено се усмихва. Това е хитра лисица, неочаквано попаднала в капана.
На края и отделно от всички други е най-многочислената група. Това са румънски селяни, които откарват в концентрационните лагери. Всички са възрастни мъже, планинци от Карпатите, с бели беневреци, широки кожени пояси и с тежки цилиндрически калпаци, големи като шиници, изпод които падат дълги сплъстени коси.
 Румънското правителство редовно заселваше тия селяни в Добруджа. Те са овчари, научени на свободно чергарство, и затова земеделието и привързаността към земята, на която искаха да ги научат, си остава чужда за тях. За някаква любов към държавата, за социални добродетели и съзнание — не може и дума да става.
Напротив, у тия първобитни души има анархистични инстинкти, които тъй свирепо и кръвожадно се проявиха в оная необуздана жакерия, която неотколе, като опустошителна буря, премина в Румъния. Могат ли да скърбят за гибелта на една държава и на един обществен ред, против който те са били с цялото си същество?
В тая безпросветна и тъмна маса слепият егоизъм господствува над всички чувства и всяка нова сила, всяко ограничение, отдето и да иде, ги озлобява и гнети. Те не познават фатализма и примирението на източния човек, ни благородната скръб на ония, които виждат злочестината на родната си земя. Не унижение и болка чувствуват те, а въздържаната жестокост на безсилния и обезоръжения. Те гледат в земята навъсени и мрачни. Говорят неохотно и разсеяно. И когато протягат ръка за хляба, който им раздават нашите войници, всеки един има на лицето си странно и тъмно изражение, като че се учудва на тая проста човещина, за която той сам знае, че е неспособен.
Раздаването на хляба се свършва. Замяркаха се щиковете на конвойните войници и групите на пленниците тръгнаха по разни пътища.
На противната страна по бялото шосе мудно се полюляват фигурите на нашите и турските войници, които по-рано са поели пътя си. Занизват се колата на дълга обозна колона. Между тях се губят влашките селяни, загледани сурово и мрачно в земята.

 Групата руски пленници отиват към юг. Най-отзад е приведената фигура на Гусева, все тъй отчаяно загрижен за фаталната грешка с вечерята. А наред с него, изправен и строен, леко пристъпва пограничният.




Откъс от разказа "При езерото Туркойа"

...
Спомни си началото на сражението: спокойната сутрин, равната и безлюдна черта на хоризонта.
И ето на далечната и уединена могила се появява конник.
 Той е сам, спира се, набюдава известно време, после красиво галопира назад и се изгубва.
Скоро след това се показаха руските ескадрони и атаката започна.
Поручикът беше наблюдавал сражението и знаеше подробностите му. Но едвам сега се откриваше тайната, която по-рано самата черта на хоризонта отделяше.

Показанията на пленниците не бяха еднакви.
Есаулът Фролов, измъчван от раните си, даваше неясни, предпазливи и мрачни отговори, войниците не всякога пък разбираха за какво ги питат. Само Рибаленко разказваше много, макар често пъти и за съвсем непотребни неща.
Техният полк е влизал в състава на 30-та казашка дивизия, която е била в Галиция. Много пъти те са атакували и всякога успешно.

Всички бяха единодушни, когато ставаше дума за командира на полка им — полковник Жабдоров, суров и строг, но извънредно смел и храбър човек. Неговото име е било известно в цялата руска конница.
Целият полк е посрещнал с голяма радост известието, че ще отидат на новия фронт.

Но може би това е било, както обикновено става, само радостта, която иде от промяната на мястото, от разнообразието и развлечението на пътуването.

 Рибаленко поне твърдеше, че из пътя било много весело, особено в Галац, където той и другарите му за първи път пили хубаво вино, имали добри квартири и писали много картички в Русия.

 По-определени ставаха спомените на всички след минаването на Дунава. Тук те се научили за последните сражения, разказали им легендите, които се носели за българската конница, за смелите, светкавични и силни удари на тия луди войници — „ети чорты, на маленьких лошадках“.

С тях не е могла да излезе на глава третата руска конна дивизия, която е действувала досега в Добруджа.
Върху старата слава на руската конница е хвърлено петно. То трябва да се измие. Такава реч е държал пред полка полковник Жабдоров, развълнуван и сърдит.
Оттогава насетне тяхната задача е станала вече и ясна, и близка.
Последната нощ преди сражението са прекарали в с. Туркойа.

Рано сутринта те напуснали селото и спрели няколко километра извън него.
Казали им, че неприятелят е близо и ще атакуват. Полковникът препускал напред, изкачил се на една могила и разгледал местността. А това беше същият тоя тайнствен конник, когото бяха забелязали и откъм отсамната страна.
Всичко, което стана след това, поручикът беше видял с очите си.
Рано беше още, надали имаше и осем часа. Вляво се изправяха като безкрайна стена тъмните върбалаци край Дунава, обгърнати в синкава мъгла. Желтееше се нататък и тръстиката около езерото Туркойа. Право на изток се откриваше равно и чисто поле с уединена могила на хоризонта. Една бяла линия пресичаше това поле и слизаше насам — това беше мачинският път, който отиваше в селото Сатул Ноу, скрито зад нисък хълм.

В това село имаше няколко конни полка, а пред него на няколко километра една пехотна рота беше в стражево охранение. Но и друга една току-що беше дошла за смяна, така че на позицията бяха и двете роти. Виждаха се тук-таме черни купчини от сменените войници, които се готвеха да си ходят.

Конникът, който беше се появял на могилата, се изгуби и никой не очакваше нещо особено след това. В селото, което не се виждаше, конните полкове се готвеха за път, войниците се стягаха, водеха конете на водопой. И ето изведнъж зад чертата на хоризонта се показват много черни фигури, най-напред едни глави, после те подскачат и растат все повече, излизат на хоризонта и сега ясно се вижда дълга редица от конници, понесени и устремени право срещу позицията на двете роти.
 Атака!
Линията преваля, спуща се и плътно се носи надолу, показаха се и други по-гъсти групи, които препускаха отзад.

Чуха се първите трепетни изстрели от патрулите, които се прибираха назад. Веднага се подигна честа, олушителна стрелба.

Черните купчини на войниците се разпиляха, развиваха се във ветрило и се прилепиха към земята. Затракаха картечници отдясно, проечаха топовни гърмежи и белите кълба на шрапнелите се наредиха над хвърчещата линия на конниците. Те не бяха по-далеч от две хиляди крачки. Нямаше прах и всичко се виждаше ясно.

За тоя род атака русите си имат особен термин. Наричат я лава. 
Какво нещо е тая казашка лава?

В общите си черти това е обикновена конна атака: отпред с линията на развърнатите ескадрони, зад тях следват други, сгъстени.
 Ако има нещо особено, то иде вече от темперамента на хората, от традиционните привички, които не могат да се обуздаят от никакви правила и устави.

Един-единствен закон остава: главоломното и светкавично нахвърляне, лудо и бясно препускане, нечовешката ярост, която забравя опасностите, опиянението, което не вижда пречките, нито иска да знае за тях. Наистина, това са живи и стремителни потоци, които се спущат и разливат като същинска лава.

Казаците природно са добри ездачи. Те нямат обичая да подрязват гривите и опашките на конете си. Инак упоението от лудото препускане не би било пълно, ако силните им коне, бързи като самия вятър, не разпуснат широко гъстите си гриви и опашки. „Хвость по ветру распустив“ — самодоволно си спомняше и Рибаленко.

Приведени на седлата, почти легнали върху шиите на конете си, насочили пиките напред, хвърчащи из равното поле — така идеха те. Фигурите се виждаха ясно, редицата се удължаваше и растеше.

Изминали бяха, и то много скоро, почти половината разстояние.
Но сега ги посрещна смъртносната стрелба на пушки, картечници и топове.
Линията се разкъса на много места, разбягаха се коне без ездачи, ездачи без коне, останали вече много назад, се лутаха безпомощно и бавно, като замаяни.

Цялата линия на конницата, шибана от вихрушката на куршумите, изменяше първата си посока, събираше се и завиваше все повече и повече надясно.

Задните линии се вляха в първите и всички наедно, в нестройна, но още буйна и хвърчаща тълпа, налетяха върху самите позиции.
Стрелбата там занемя. Къса тишина и — зачу се високо и диво ура. Вълните на живата лава заляха тая част на позицията и преминаха над нея.

Какво станаха войниците, които секунда по-рано още стреляха, никой от които не се помръдна, не отстъпи, не се премести, ни встрани, ни назад?
 Пронизани ли бяха от дългите пики?

Стъпкани ли бяха под копитата на разярените коне? Миг-два всички напрегнато гледат натам.

Нищо не се вижда, позицията е безлюдна.

И ето, като че из самата земя наизскачват черни фигури, тантурести и тежки в широките си шинели, затичват се, някои приклякват на колене, някои остават прави, но всички стрелят отново — сега в гърба на конниците, които в инерцията на лудия си бяг бяха преминали вече и губеха възможност да се обърнат и запазят.
„Молодци! — разказваше по тоя случай Рибаленко.

 — Молодци! Нищо подобно не бяхме виждали. 
Вред другаде, щом ги наближехме, всички хвърляха пушките и дигаха ръце. 
А тия — прилепили се като заковани в земята и после — стрелят те в гърба“… 
 
Атаката, разнебитена от по-рано още, пропадаше съвсем.

Някои ескадрони вече се връщаха, ония, която бяха преминали отсам, също се повърнаха назад и вдясно, преминаха още веднъж над позицията и продължиха да отстъпват.
Стрелбата продължаваше, над разпилените из полето конници се пукаха шрапнели. Спасяваше се вече кой както можеше.
Но на едно място се оттегляше по-плътна група, тя се движи бавно, вижда се, че тия хора са заети не толкоз с грижата за себе си, а с нещо друго.
Падаха коне, падаха ездачи, групата се топеше, намаляваше, но все оставаше от нея едно ядро, което продължаваше тежката си и грижлива работа.
По рано никой не можа да се досети какво ставаше там, но сега и това се знаеше. 
Полковникът Жабдоров, който сам водеше тази атака, беше убит.

По стар и строго пазен обичай, казаците отнасяха трупа на своя атаман.
Те са сръчни във всяка джигитовка, това не беше трудно за тях, и ако се движеха бавно и тук-таме се спираха, то беше затова, защото ранените и умиращи предаваха скъпия си товар на ония, които оставаха живи. Тая малка група последна превали хоризонта и като че спря зад самата могила.
Само половин час най-много трая цялата атака.

Ескадрон от конната дивизия

На сьщото това място малко по-рано беше се спрял той на коня си и наблюдаваше.

Той рекогносцираше местността, отмерваше удара, който готвеще, чертаеше победата.

Но в тия минути, когато тоя план на всеки кавалерийски началник бързо зрее в порива на смелостта, не беше ли минала някаква сянка върху  челото му, не беше ли усетил като болезнена тръпка някакво тъмно предчувствие?
Из полето още кръстосваха изоставени коне.
Цялата позиция ясно се очерта сега; навсякъде бяха се изправили черните фигури на войниците, чуваше се висока глъчка, говореха едновременно всички.
Пък и имаше за какво да се поприказва след бурята, която беше преминала оттука! На едно място бяха се събрали повече войници и сред сключения кръг превързваха пленник, Това беше Рибаленко.
Конят му, макар и смъртно ранен, можал е да тича още някое време и изведнъж грохва и се поваля на самата позиция, като затиска и контузва един вонник — единствения между всички войници от позицията, който беше пострадал в тая атака.
Ранените и убиги коннини бяха прибрани скоро.
По-рано войниците събираха казашките пики, разглеждаха ги, носеха ги дори. Но това любопитство отдавна беше преминало и сега никои не искаше да взема нови.
И все пак, за да се знае де са и да ги приберат отпосле, или пък пък защото случайно тъй беше им дошло наум, там, където беше паднал някой конник и отдето бяха го прибрали, на същото място бяха забучили в земята пиката му.
Из полето стърчаха много такива пики, наредени в една голяма елипса — пътят на самата атака. На пръв поглед това напомняше стълбовете на телефонна линия и по навик окото търсеше да види и жица.
Такава, разбира се, нямаше, но все пак като че звучеше нещо, чувствуваше се невидима следа, каквато метеорът оставя в нажежения въздух.
Войските заминаха напред, полето запустя и над него прехвърчаха само гъсти орляци от птици.
Но още се виждаше там грамадната елипса, която чертаеха забучените в земята пики.






Откъс от разказа "Устрем"

.....

 Равнините на Добруджа като че са създадени преди всичко за кавалерийски действия. Там есенните дни дават особена прелест на пейзажа: открити и чисти полета, само жълти стърнища, сред които белите пътища чертаят исполински кръстове. В бистрия и кристален въздух перспективата се губи – отчетливо и ясно се вижда наблизо и надалеч.
Сред тия полета, под необятното небе, далеч на хоризонта се появява черната и подвижна кавалерийска маса. Бързите вълни заливат жълтите стърнища. Сякаш тъмни облаци се подигат върху ниския хоризонт. Саблите припламват на слънцето, като светкавици. Кавалерийската атака е дело на секунди.
 Тук сложният механизъм на войната е невъзможен и излишен: картите не се гледат, разстояния и ъгли не се измерват, телефоните не са потребни. Липсват даже и командите с глас.


Наедно и наблизо са всички: от първия началник до последния войник.
Земята кънти под тежките копита, конете нетърпеливо пръхтят.
В тоя смесен шум се губи и заглъхва всеки друг звук. Но всички гледат онзи, който язди напред: за минута той се обръща назад, всички срещат строгото лице и запаления поглед, всички разбират и решителния и недвусмислен жест на ръката, която високо размахва саблята.


Може би в тая минута прозвучават тръби: тревожни и трепетни ноти, които веднага замлъкват. По-нататък всичко е вече бесен порив на вихрушка, която в облаци прах се носи из полето...

Тия бързи и светкавични удари зашеметяват. Хвъркатите ескадрони се появяват навсякъде. Преди още да се разбере какво става, телеграфните линии и в най-далечни пунктове се развалят, съобщенията се пресичат, отделни дружини се избиват и разпръсват, топовете остават по пътищата, изоставени и безмълвни. Полето става несигурно и опасно и всичко, което може да се спаси, се прибира към крепостта .

Но към тая крепост бавно, но сигурно пълзят колоните на пехотата. Исполински полип, който протяга и сграбчва с корави и хищни пипала. Тая крепост е яка и надеждна.

Щурмът ще трябва грижливо и научно да се подготви, може би ще се почне бавна и методична обсада.
"Неприятелят изглежда уморен" – гласи едно съобщение от Букурещ и в него звучи плаха надежда. Но тоя неприятел съвсем не мисли да почива и да се бави. Живи ядра полетяват отвсякъде към крепостта, стремителни и бесни атаки, които напомнят съкрушителните удари на древните стенобойни машини.
Фортовете падат един след други, сякаш само от стихийните вълни на урата. Ужасът и паниката достигат тия граници, когато смъртта е избавление и почивка. И докато хиляди, вцепенени и бледи, слагат оръжията и знамената си – други в безумно отчаяние се хвърлят във вълните на Дунава.
Сребърното огледало на реката блещи между зелените брегове.
Тая река е запомнила виденията на много векове. Тя помни и тия тълпи, които преминаваха през нея, нахално безгрижни, разюздано весели, подобно на шайка, която знае, че къщата, която ще обира, е отворена и стопанинът липсва.
Великата река отрази равнодушно това зрелище.
Равнодушно и безстрастно и сега тя повлече върху вълните си труповете на хиляди мъртъвци.




Триумф


Това беше при Кочмар.

Една румънска бригада настъпваше по шосето, откъм Добрич.

Авангардът заемаше Кочмар, главните сили бяха до Карапелит.

Но само челните роти се спущаха в това село и се губеха между зелените овошки. По-голямата част от войските оставаше в полето.

Времето беше хубаво - слънце, бистър и кристален въздух, какъвто имат само есенните дни. Ясно можеше да се наблюдава грамадната колона как лъкатуши сред поженатите ниви, приижда лениво и тежко, обгърнати с гъсти облаци прах, който плуваше след нея, като опашката на комета. През топлите дни тая следа е неизбежна и лесно издава движението на войските.

Но румъните малко се грижеха за това. Те бяха в медените дни на войната - опасности нямаше, още тегла не бяха изпитани.
И в шествието на тия войски, които се опиваха от множеството и привидната си сила, имаше някаква парадна тържественост, изпъстрена с театрални жестове и пози.

Началникът на авангарда беше в Кочмар. Той командуваше две дружини и се казваше майор Крачунеско, внушителен и едър човек.
На мегдани пред кръчмата изнесоха маса и разгънаха картата. Майорът нямаше кой знае какви важни задачи да разрешава, но се приведе и загледа в нея замислено и важно. Отстрани войниците наблюдаваха и чакаха. Около майора стояха офицерите му, униформите им бята нови, всички бяха гладко избръснати и чисти, прекалено вежливи и коректни.

Пристигна донесение, че един български ескадрон избягал, щом забелязал румънските патрули.
Офицерите се спогледаха и знаменателно се усмихнаха. Но майорът изслуша донесението спокойно, надменно и хладно. Изражението на лицето му говореше, че това е дребна работа и инак не може да бъде. Той се развесели, смееше се, шегуваше се с офицерите, говореше разглезено и напевно.
Докараха няколко души селяни. Между голите ножове на конвойните войници те стояха гологлави, гледаха в земята изпод гъстите си вежди и смутени чоплеха калпаците си. Майор Крачунеско стана неузнаваем. Лицето му се зачерви, после посиня. Никой не знаеше каква е вината на тия хора, самите те не знаеха защо големецът ги ругае, защо ги нарича разбойници, варвари дебелоглави. Раздразнението на майора растеше. Той заплаши, че ще ги разстреля до един, но по-рано ще трябва да се изловят всички. Многобройни патрули се разтичаха по разни посоки из селото.

Една българска конна дивизия наближаваше Кочмар.

Ескадронът, който преди малко избяга, беше довел още много други. Противоположността между двете неприятелски войски, които заставаха една срещу друга, не беше само в рода на оръжието.

Наистина, една пехотна бригада в походен строй е тежка и неповратлива маса, тя е и някак сляпа - не твърде надалеч може да вижда и да знае какво става.

При това румъните чакаха едно сражение точно по правилата на науката, методично и спокойно. А ония, които идеха срещу тях, малко инак разбираха работата си. Отколе и в много войни те бяха изгорили в огъня на битките всички книжни понятия за войната и знаеха само катехизиса, написан върху острието на саблите им.

Дивизията се приближаваше непоколебимо, уверено и скрито. Ескадроните пълзяха като змии из долините, прикриваха се из храсталаците и кукурузите.

Но в очите на румъните бяха хвърлени части, които не мислеха да се крият: това бяха многобройни разезди и дозорни.

Те се разхвърчаха навсякъде, като орляк ястреби - досадни, нахално смели. Налитаха пред фронта, надничаха по фланговете, мяркаха се дори зад тила, бързо се появяваха и още по-бързо изчезваха. Тия тайнствени конници препускаха навсякъде около бригадата, сякаш я оплитаха в някаква мрежа, невидима и опасна.

Майор Крачунеско за първи път през тоя поход се смути.


Конната дивизия настъпваше. Както древните армии имаха след себе си тежко въоръжени хоплити, така и тя имаше своя стабилен център: това бяха спешените ескадрони, картечните взводове, колоездачните роти, конните батареи и малки пехотни отделения.

Боят се започна от тях - стремителна атака, в която се чувствуваше вещината на стари майстори. Запяха картечниците, зареваха тежките басове на топовете.

Румънските линии не удържаха. Авангардът трябваше да се оттегли правилно и спокойно на по-задни позиция. Всичко това, мислеше си майор Крачунеско, уставът предвижда и допуща.

Но тук стана нещо неочаквано и страшно.

Ескадроннте, конто досега се притаяваха и подобно на хищници дебнеха жертвата си, нахвърлиха се върху нея.

Денят беше много тих и ясен, небето -безоблачно и светло. Но същинска буря се носеше ниско по земята.

Високи облаци от прах, които се местеха като грамадни смерчове, глух тънтеж от хиледи копита, светкавици на сабли и ура, страховито, високо и бурно.

Отделните карета на румънските роти, които бавно се оттегляха през стърнищата, бяха прегазени: ония, които бяха тръгнали да се бият, стояха на колене, ръцете, които преди малко държаха пушки, дигаха се молитвено и покорно.

Авангардът беше отрязан и заобиколен.

Други ескадрони все тъй стремително и бясно атакуваха главните сили при Карапелит.

Битката беше колкото кратка, толкоз и кръвопролитна. Из широкото поле, като вълните на море, се разляха редиците на конниците, идеше смътна врява, пушечни залпове и топовни гърмежи, в бесен галоп препускаха коне без ездачи и цвилеха. Далеч на изток по самата линия на хоризонта, оттатък Карапелит, се показаха черните силуети на многобройна тълпа, пръсната в грамадно ветрило.

Те бяха останките на румънската бригада - тия изплашени беглеци, които съдбата сякаш нарочно пощадява, за да останат по-неизличими следите на паниката.

Слънцето засядаше, скоро щеше да се мръкне. Тогава оня, който беше ръководил тая атака, който даде бесния тласък на тия храбри ескадрони и сам беше между тях - почувствува, че смъртоносният удар вече е нанесен. Сега беше също тъй необходимо да се спрат ескадроните, които в инерцията на устрема си отиваха далеч.

Щаб-тръбачът беше наблизо. Той затръби сбор. Ту по-близо, ту по-далеч се обадиха тръби и повториха сигнала.

И в тия металически ноти, които, според разстоянието, идеха в по-ниска или по-висока октава, звучеше тържество и дисциплинирана послушност. Боят се свърши.


* * *

В Кочмар горяха кладни от снопи и големи сандъци. Свечеряваше се. На запад полето потъмня, само ярка и червена ивица от небето блещеше между хоризонта и тъмните облаци. Имаше нещо мистично и тревожно в тая вечер: като че кръвта, проляна на бойното поле, хвърляше отражението си върху небето. От селото се виждаха само черните шарове на овошките. Пожарът беше голям, димът не се издигаше, както през деня, губеше се, но тъмнината ставаше по-черна. И сред тоя мрак високо се издигаха и се люлееха медночервени пламъци и гъста виелица от искри. Широко сияние грееше наоколо.

Тук наблизо беше построена почти цялата дивизия: конните полкове, колоездачните роти, картечните взводове, конните батареи и пехотните отделения. Тая голяма и стройна колона пречупваше двата си фланга и между тях стоеше друга плътна и светлосиня маса - това бяха пленниците, почти целият румънски авангард. Те бяха между двата края на колоната, като между протегнати ръце. Тъй лъвът слага върху своята жертва тежката си лапа.

Сиянието от пожара падаше върху тая странна картина. Едната страна на коне и хора беше ярко осветена, другата тънеше в черни сенки. По-силно блестеше ясносинята маса на пленниците.

Началникът на дивизията щеше да поздрави войниците. Но това не беше преглед на някои парад или учебен плац. Тук бяха оръдия, гърлата на които още димяха, пръхтяха коне, от които падаше пяна, по саблите, турени в ножниците, кръвта още се струеше.

Войниците мълчаха, сърцата биеха учестено, очите горяха, изпълнени още с виденията на боя.

Генералът се явява. Той спира пред фронта на първия полк.

Пожарът огрява лицето му и върху черния му кон се преливат блясъци на смола. Той поздравлява - войниците отсечено отговарят.
Няма нужда от дълги речи. Те бяха наедно и всички знаят това, което стана.

Генералът и офицерите, които го придружават, препускат нататък по фронта. Вижда се как, ту тук, ту другаде, се спират.

Но нищо повече не може да се чуе: от всички редици, от всички части и полкове се подема ура, бурно, възторжено и стихийно, ура, от което сякаш още повече се разлюляват пламъците на пожара.

Надалеч по фронта още препуска групата конници. Все по-бурно и по-високо ура. Ярка светлина огрява възторжените лица, запалените очи, неспокойните коне и високо над тях изправените щандарти.

Има нещо подобно в една картина на Верещагина, но нейните ефекти остават слаби.

 Такава сцена не знае в мрачната си летопис дори и великата Запорожка сеч.

Многобройната тълпа пленници стои мълчелива, неподвижна, вцепенена. Това ура пада като буря върху нея, гнети я, принизява я към земята.

Малко по-напред, както изисква чинът му, стои майор Крачунеско.

 Лицето му е бледно, униформата измачкана и разкъсана. Нещастията възраждат душите и правят най-обикновените умове способни на ясновндство: тоя пленник забравяше собствената си участ и виждаше друга и по-страшна гибел.

Блясъкът от пожара огряваше лицето му: той плачеше.

  „Тутракан"

посвещавна се на командващия на 3-та армия генерал Стефан Тошев,


Кирил Христов (1875-1944)


„Яви се вождът гневен и им рече:
„Смажете ги!" - Одежди късат в дан!
На бурен гняв - и всеки се завтече
Със вик безпаметен към Тутракан!

Враг с ураганен огън ги посреща,
Но те вървят! Приижда бран след бран,
Облива всяка крачка кръв гореща,
Но те летят: Пред тях е Тутракан!

Откъснат от България хайдушки,
Притегля ги той като дивен блян!
И на ножовете на нашите пушки
Изгрея славата на Тутракан!

И свят до де светува ще се помни,
Че влахът е не бит, а смазан, смлян.
Със подвигът най-бърз и най-огромни,
Със грабванието на Тутракан!"


 Напред!
Камен – Бранник

В началото на войната срещу Румъния 4-и пехотен маршеви полк беше оставил за гарнизон във Варна своята втора дружина. Ротният командир на 8-а рота, един много способен и предан на службата млад офицер, произведен от фелдфебел за бойни заслужи през първата война, силно жадуваше да вземе участие в боевете, които вече започваха. Той всеки ден говореше на другарите си офицери, че бездействието на гарнизонния живот го измъчва и че за него е цяло наказание оставеното им в тила.

На 3 октомври 1916 година дружината им беше изпратена да вземе участие в боя при село Амузача.
На 4 октомври заранта дружината получи заповед да атакува противника по посока към Топра-хисар. Завърза се ожесточен и неравен бой, както всички боеве в оная скъпа прабългарска земя, оросена с толкова много наша и вражеска кръв.
Четвъртата рота, поведена в отличен настъпателен ред от своя ротен командир поручик Станев, смело тръгна към противника. То беше образцово движение напред, като на маневри. Парадно усмихнат, Станев вървеше пред всички. Явно доволство се четеше по лицето му.
- Момчета! – викаше той всред гърмежа на пушките и трясъка на снарядите, - не се страхувайте. Веднъж се мре! Напред за България.

И „момчетата”, посрамени от неговото безстрашие, се навдигнаха и бавно се предвижваха напред и все напред. Можеше да се помисли, че противникът няма да издържи тоя несломим устрем напред и ще се обърне в бягство.
Но вероятно и на отсрещната страна имаше храбри и упорити хора, та никой не мръдна от там. напротив, и противниковите стрелци бяха станали прави и стреляха като на учебна стрелба по нашите. положението заплашваше да стане критично, поради загубите, които ротата от доста време понасяше.
Тогава Станев, разбирайки, че тука само личният пример може да увлече хората, с пушка в ръка се завтече към мястото на единия от взводните командири, който бе убит. Обсипан от град куршуми, но стреляйки и сам към противника, той просто летеше напред. Ала, едва достигнал при взвода, един смъртоносен куршум го свали на земята.
Този, който не даваше на другите да залягат, беше принуден сам „да залегне”…завинаги.
Той падна, ала неговият дух остана.



И тоя дух беше, който поведе ротата към върховното усилие на удара на нож и който накара противника да загуби самообладание и да се подаде на панически страх и бягство.



 Камен – Бранник e псевдоним на д-р Петър Костов - секретар на цар Борис по печата. Той е роден на 28 май 1893 година в град Свищов. 

 Автор е на книгите: „Патрули”, „Карнавал”, „Песни за България”, „Разкази от великото време”, „Песни за древна и нова България”, „Победни песни”, „Под знака на победата” и „Родина”. След 1950 г. Тези книги попада в списъка на забранената литература. Д-р Петър Костов е осъден на смърт от т.нар. Народен съд и екзекутиран на 1 февруари 1945г. Заедно с регентите, депутатите и другите царски съветници.