05 ноември 2014

Д-р Георги Лазаров, Балтимор, САЩ: Щом България е в Европейската общност, рано или късно ще стане европейска!


С прочутия хирург в САЩ д-р Георги ЛАЗАРОВ разговаря Лъчезар ТОШЕВ
в.Лечител, 6.11.2014г.
Линк към оригиналната публикация:




Д-р Лазаров, бихте ли ни разказали как стигнахте от България до Балтимор?

– Роден съм в Пловдив още преди войната. Така че съм живял и по „фашистко“, и по болшевишко и сега - капиталистическо, общества. Учих в Католическия колеж „Свети Августин” в Пловдив, където освен задълбочените познания изградиха у нас и един християнски мироглед. Цял живот съм се старал да не правя зло, а когато мога да помогна, ме е удовлетворявало, но никога не съм искал да се самоизтъквам или хваля.
Работих като ортопед първо в Котел и Мадан, а после – в ортопедичната клиника към ВМИ-Пловдив. Тогава тъкмо ортопедията се отделяше от общата хирургия като отделна специалност. Професор беше Боян Хаджистамов, изгонен от София, понеже е от буржоазно семейство. Един много ерудиран, възпитан и пунктуален лекар. И макар че въвеждах повече нови методи в клиниката, отколкото всички останали колеги заедно, макар че следях френската и английска ортопедични литератури, които бяха недостъпни за останалите моноезични колеги, едвам стигнах до положение на младши асистент. За 15 години лекарски труд събрах достатъчно пари тъкмо за първоначална вноска на едностаен апартамент, който трябваше да изплащам още 30 години. По това време Кадафи изгони краля на Либия Идрис и заедно с него напуснаха всички италиански лекари. Имаше крещяща нужда от медицински работници, а камо ли от такива, които знаят езици. Официално заминах като завеждаш травматологичното отделение в болницата в Бенгази. Пуснаха съпругата ми и сина ни. „Техноимпекс” прибираше 70% от заплатата ми и 80% от заплатата на жена ми. „Няма да ви правим капиталисти, я“ – рече един отговорен другар. За първи път вкусихме от относителната свобода вън от блока. И след една година, на път обратно за България, останахме в Италия и след това – във Франция. Там, за да признаят лекарската професия, трябва първо да се държат всичките университетски изпити, че чак след това – държавен изпит. Дълга работа. Опитах приравнителния изпит за САЩ и го взех от първия път. А той труден – само 10% от българите го изкарваха от първи път. В САЩ трябваше отново да премина четиригодишна специализация по ортопедия, но, дето се казва, аз учех колегите. Пак държавен изпит по медицина и пак изпит за специалност. По това време хирургията на ръката още не беше развита в САЩ, както бе напред в България, благодарение на професорите Матев и Холевич. Доктор Раймонд Къртис, основателят на Националния център по хирургия на ръката, бе идвал преди две години в Европа, за да се поучи от техния опит. Посетил за една седмица София, защото бяхме най-напредналите от източния блок. Като разбра, че аз съм основателят на втория център по хирургия на ръката в България, в Пловдив, ме взе в програмата към престижния университет „Джонс Хопкинс” в Балтимор. Бях петият човек, присъединил се към екипа му, и, дето се казва, един от основателите на американския Национален център по хирургия на ръката. Дялан камък на кьоше.

Вие сте известен с операция за зашиване на отрязана ръка. Кои са най-големите Ви постижения в хирургията?

– В началото на седемдесетте години започна да се развива така наречената микрохирургия. Д-р Бънки от Лос Анджелис разви техниката за зашиване на малки кръвоносни съдове, с диаметър по-малък от 1 милиметър. А това е размерът на двете артерии и на дорзалните вени на пръстите. Той пръв присади напълно отрязан пръст и той преживя. Заковаването на костите, шиене на сухожилията и дори на нервите не бе трудно – правехме го и преди. Но работата с микроскоп е пипкава. Трябва да се поставят към 12 до 16 шева на този малък съд. Иглите са №10 – едвам се виждат с просто око, та трябва да се манипулират със специален иглодържател. А конецът е по-тънък от рус косъм. Цялата процедура трае към 3-4 часа. Присадил съм повече от 100 пръста и моят рейтинг бе най-добър в центъра, между 15 микрохирурзи. А вероятно един от най-добрите в САЩ. По-драматично е пришиването на отрязана и обезкървена ръка, макар че технически е по-лесно. Присадил съм 6, от които 5 преживяха. Най-известният ми случай бе едно 28-годишно момиче, което катастрофира с ръка извън прозореца. Стъклото я ампутирало в средата на раменната кост. Присадих я и прихвана. Постепенно се възвърна чувствителността, функцията на мускулите и тя почна да си служи с нея. Разбира се, че чувствителността и силата на мускулите са намалени, но може да си представите колко е важно за една млада жена да има ръка. Пък като разправят, че в САЩ, ако нямаш застраховка, може да умреш, без никой да те погледне, е направо лъжа. Това момиче нямаше нито лев. Накрая, когато се разделихме, ми подари едно медальонче с името ми, на което още държа ключовете си.

Как решихте да основете своята фондация? Откога тя развива своята дейност?

– Благотворителността в САЩ е силно развита. Държавата стимулира гражданите да правят дарения за предпочитана дейност, като за изпратените суми не плащат данъци. Може да е религиозна, социална и дори спортна. А понеже богатите плащат данък над 40% от чистата печалба, то на практика плащат по-малко данъци. В България не знам защо има уравновиловка и всички – и бедни, и богати, плащат един и същ процент – 10%, върху спечелените пари. В Щатите, ако печелите под 40 000 долара, не плащате никакви данъци! За американците аз съм средна ръка човек. За българите изглеждам богат. И все пак ми остават малко артък пари, за да помагам на България. Започнах още преди 1990 година, но след това станах по-организиран. Основах фондацията „Свети Георги”, което ми дава данъчно облекчение. Подпомагам предимно културни прояви. Над 13 конкурса за нова българска симфонична музика в 7/8. Осем паметника на известни, забравени българи. Конкурс за нова българска народна песен в Чепеларе. И много други индивидуални помощи и стипендии.

Ежегодният конкурс за неравноделен такт е без прецедент не само у нас, но и в света! Как Ви хрумна тази идея?

– Конкурсът 7/8-ми наистина ми е близък до сърцето. На българите, живеещи в родината, може би им е омръзнало да слушат народна музика. Особено откакто се примеси с чалга и прие много вулгарен оттенък. Бих написал кръчмарски оттенък, но точно в кръчмата са се пеели най-талантливите народни песни. За нас, българите в чужбина, чуем ли песен в неравноделни ритми, ни се обръща сърцето. И то почва да бие в неравноделни ритми. Не може да не е българска! А това е едно огромно богатство на българската самобитна култура. Красиво. Уникално. Знаете ли, че само в САЩ има над 17 групи, които се събират, за да пеят български народни песни. Две от тях доведох миналата година. А групата във Вашингтон няма и една българка. Има дори една негърка! Само ръководителят е Татяна Сърбинска, та ги е научила да пеят по-автентично и с повече усталък, отколкото самодейните групи в самата България. Та да не забравяме Петко Стайнов и Панчо Владигеров. Истинските музикални професионалисти високо ценят нашия стимул да се композира в български дух. За съжаление някак си досега конкурсът имаше провинциален и локален характер, но от включването тази година на Софийската филхармония вярвам, че ще стане наистина национален. Пък най-голямото му качество е, че вече се повтаря за 14-и път и дано даде Господ да продължи още много години. Поне докато е жив спонсорът...

Д-р Лазаров говори на церемонията по откриване на паметника на Георги Марков на пл.Журналист в София. Сн.Христо Христов

Наскоро Вашата фондация финансира издигането на паметник на Светослав Лучников. Той беше безспорно ярка личност, блестящ със своята компетентност в правото и безгранична почтеност. Как се спряхте на неговата личност за този Ваш проект?

– Паметници за „борци против фашизма“ отпреди Девети, бол. Има и такива на загинали от комунизма българи. Но паметник на човек, издигнал се след промените – няма. Лучников за мен е символ на възраждащата се българска демокрация. Проведе със зор един закон, който без него нямаше да съществува. И макар че до последния си ден се бори за въвеждане на демократични принципи и закони в България, през последните години на живота си плуваше срещу течението. С мъка. Правилно казвате, че най-яркото му качество е БЕЗГРАНИЧНА ПОЧТЕНОСТ. Рядкост в политиката, особено българската. Ако сте ходили в едностайното апартаментче, в което живееше зам. министър-председателят на България, не ви трябват други аргументи.

Предстои да дарите на София още един паметник – на писателя Георги Марков, убит от ДС в Лондон през 1978 г. Кога ще стане неговото откриване?

– Георги Марков! Една голяма тема! За нас в чужбина репортажите на Георги Марков са откровение, недостижим извор на подробности от извора на българската действителност след 9 септември. Описани не само като фактология, но и с един извънредно културен, модерен, изискан стил, в който репортажът се слива с художествено произведение. Ненапразно е бил един от водещите писатели в България, но ако останеше само на това, едва ли бихме го споменавали. Репортажите му се равняват на творчеството на Ботев! Те трябва да се изучават в училищата, за да може младото поколение, което или не е чуло, или позабравя мъките на комунизма, да се имунизира против тази болест. Освен една малка плоча на площад „Журналист“ – София, в България няма друг материален символ за този велик човек. Затова исках да му направя паметник, както спонсорирах паметници на няколко забравени българи, убити от комунистите – Сашо Сладура и пер Камен Вичев. С Данко Данков се уговорихме и г-жа Фандъкова прие идеята с ентусиазъм. Георги Марков има мнозина свои почитатели в София и те са сформирали общество на негово име. Общество, в което редовно изнасят беседи на съвременни теми. Ако имате време, посетете тези събрания. Чудесни са!

Смятате ли, че съдбата на Георги Марков е достатъчно позната у нас? В чужбина „българският чадър” стана нарицателен за политическите убийства – едно от многобройните комунистически престъпления. Виждате ли у нас обществена апатия към тази тема?

– Навремето се срещнах с Анабел Маркова. Влязохме в контакт с официалните лица на кметството в Лондон, защото едно от потенциалните места да се издигне паметникът, бе на Ватерло-бридж (мостът „Ватерло“ в Лондон), където е прострелян. Казваме, че искаме да направим паметник в Лондон на един български журналист. А той ни гледа, едва ли да не попита къде е България. Но когато споменахме „убит с чадъра”, веднага широка усмивка се изписа. Всички го знаят! Уникален случай в световната история. Ако отидете в Музея на шпионажа във Вашингтон, има специална витрина, на която е изложена реплика на чадъра. Та с това е станал известен Тодор Живков! Апатия – не знам... Забравяне – Да!

Как виждате от Балтимор развитието на България досега и нейното бъдеще?

– В Балтимор съм повече от 40 години. Когато станаха промените през 1990 година, си представях, че за десетина години ще станем западна демокрация. Не биде. И то, защото безкръвната контрареволюция се направи от същите хора, които бяха узурпирали комунизма и от негово има изградиха най-покварената аристократична система в света. Сега вече България се управлява от второто поколен ие. Но бъдещето е на демокрацията. И то не поради политически причини, а икономически. Една държава, където пазарната икономика се контролира от политиците, никога не може да бъде конкурентоспособна. Когато съществува или възникне някаква икономическа възможност, тя се възлага най-вече на политическите приятели, а не на най-способните. Или казано по балкански – по шуробаджанашка линия. Една икономика, която не е изградена изключително на икономически принципи, в която се меси политиката, постепенно загива. Остава на последно място, както е България всред останалите европейски страни. Но рано или късно законите на икономиката ще се наложат. Не от други, ами от по-умното второ или трето поколение на същите оладжак комунисти. Щом България е в Европейската общност, рано или късно ще стане европейска.


 


Свързана публикация :

 
--> Д-р Георги Лазаров: В иконата на Св. Георги в Зографския манастир има част от фалангата на десния показалец на човешка ръка!
В. Лечител, бр. 3, 22.01.2015г.


С прочутия хирург на ръката в Балтимор – САЩ, д-р Георги Лазаров разговаря Лъчезар Тошев

Историята на Зографския манастир на Светата гора Атонска е свързана с иконата на Св. Георги, която, според преданието, се е самоизобразила на чиста нова дъска. Това се случило, когато първите ктитори – трима братя от царски род от Охрид, се молели за знак от Бога, на кого да посветят манастира. Легендата разказва, че образът на Свети Великомъченик Георги е изчезнал от иконата на светеца от Фануилския манастир (името идва от “Пенуел” – Божието лице, б.р.), намиращ се близо до гр. Лида – сега в Израел, близо до гроба на Св. Георги. На тамошната икона бил останал само фонът около образа. Монасите от този манастир се молили Бог да ги просвети за това знамение. Тогава игуменът на Фануилския манастир сънувал Св. Георги, който му казал, че Бог решил да предаде тази земя на агарянците, а той е намерил ново място за себе си в ”Жребият на Божията майка”, т.е. на Атонската Света гора. Монасите пристигнали на Света гора и открили образа от своята икона самоизобразил се на новата дъска, на която пък липсвал фон. Бил изобразен само образът на Св. Георги Победоносец…
Тогава братята от Охрид нарекли този манастир Св. Великомъченик Георги Зограф, т.е. Св. Георги, който се е изографисал сам върху иконата. Вестта за самоизписалия се образ на Св. Георги се разнесла по света и, за да видят чудото, към манастира започнали да се стичат поклонници от различни страни. Да види иконата, дошъл и един епископ от гр. Едеса (гр. Воден в Егейска Македония). Този град по онова време е бил част от България, както и градовете Лерин (Флорина), Костур (Кастория) и др.
Епископът се усъмнил в чудото, опрял пръста си в иконата, точно върху лицето на Св. Георги, и казал, че е невъзможно тя да се е изписала сама, обвинявайки монасите в лъжа. Но тогава пръстът му залепнал и епископът не могъл да го отлепи. Докато стоял в това положение, молейки Св. Георги за прошка, епископът имал видение. Свети Георги му се явил и му казал:
„Сега ти прощавам, но част от твоя пръст ще остане за спомен на твоето неверие.“ Тази частица от пръста му (на малката снимка) и до днес стои на иконата и свидетелства как Бог наказва неверието, изразено от клирици!
Преди промените през 1989 г. прочут български хирург от гр. Балтимор в САЩ, специалист по операция на ръка и автор на статии за структурата на костите на ръката, разгледал иконата и потвърдил, че това е част от фалангата на показалец на дясната ръка на човек.
След интервюто на д-р Георги Лазаров за в. „Лечител” (бр. 45 от 6.11.2014 г.) някои хора, свързани със Зографския манастир, започнали да се питат, дали това не е същият хирург от Балтимор – този, който навремето е посещавал манастира и се е произнесъл за костицата, залепнала за образа на Св. Георги от Фануилската чудотворна икона. Този въпрос ми зададоха Борислав Павлов и зографският монах Викентий. Бях чувал историята за такъв лекар, но не знаех кой е бил той. Това беше повод да потърся отново д-р Георги Лазаров (известен в Балтимор и като д-р Джордж Лазар) за ново интервю.
• Нашето интервю с Вас за паметника на писателя Георги Марков в София предизвика неочакван интерес в Зографския манастир. Преди повече от 25 години един българин – хирург от гр. Балтимор, САЩ, посетил манастира и се произнесъл, че костицата върху образа на иконата е истинска част от фаланга на човешки пръст. Вие ли бяхте този хирург, посетил манастира тогава?
– Наистина започнах да посещавам Зографския манастир в Света гора още преди повече от 30 години. Ходил съм поне 7 пъти. Мястото е толкова свещено, че дори не допускат жени на полуострова, за да не се изкушават с плътски помисли монасите, които са се отделили от света.
Има 20 действащи манастира и повече от 30 скита, хиляди параклиси и отделни монашески килии (килия в този смисъл е къща с църква в нея, отдалечена от манастирите за пълно монашеско уединение – б.р.). Всички манастири са част от диоцеза на Вселенската патриаршия в Цариград - Новия Рим.
Отначало трябваше да се ходи първо до Карея – нещо като столица на Света гора, където заседава Светият Кинотис (нещо като парламент на тази монашеска република, в който всеки манастир има по един глас), за да се получи разрешение за влизане в манастирите.
Там е и Епистасията – изпълнителният орган – нещо като “монашеското правителство”, и общата църква на Света гора с фреските на Панселинос на над 1000 години. По едно време бяха останали само 6 български монаси в Зографския манастир, та един свещеник от съседния гръцки манастир идваше, за да се отслужи литургията. Бяха изпаднали до положение да закрият манастира, понеже щом монасите изпаднат под определен брой, той преминава към гръцката епархия. Така бе станало с грузинския манастир, понеже от Съветския съюз не разрешавали монаси да емигрират на запад. Нашите се усетиха, че ще загубим това национално богатство и най-после разрешиха на няколко монаси да се установят в манастира.
Незабравими са тези вечери, когато 5-6 монаха заедно с игумена отец Евтимий – който беше много благ човек, истински монах и игумен, ме канеха да седнем на терасата и се разговаряхме. Аз им разправях какво става по света и специално в САЩ, а те ми откриваха много от тайните на манастира. След това монасите станаха повече, а и посетителите – много, много повече, така че тази интимност я няма вече. След второто ми посещение в манастира поканиха отец Евтимий да дойде в България и дори е бил на гости в Пловдив на моя приятел Благо Хаджиев и Савенка. Няколко месеца след това – почина. Мир на праха му!

• Какво бихте казали днес за тази костица на образа на Св. Георги от чудотворната Фануилска икона? Истинска човешка кост ли е това?
– В Зографския манастир има няколко чудотворни икони, но най-прочутата е тази, за която говорите по-горе. Това е Фануилската икона на Свети Георги, наречен Зограф, защото образът на иконата се самоизписал – според легендата. Наистина в образа на Св. Георги на иконата има имплантирана фаланга от човешка ръка – вероятно от първата фаланга на десния показалец. Вижда се типичният отвор на отрязаната през средата кост. 

• Като специалист по хирургия на ръката, автор на публикации със световна известност за структурата на костите на ръката, можете ли категорично да се произнесете от коя част на човешката ръка е тази кост?
– По едно невероятно съвпадение аз може би съм най-квалифицираният човек в света да определи откъде идва тази костица.
В България бях представил кандидатска работа за костни трансплантати в медуларния канал на пръстите на ръката. Това са щифтове, изработени от човешки кости, съхранявани в костна банка. Но за да се моделират правилно костните трансплантати, трябваше да се опише вътрешната структура на фалангите. Резултатите от тези мои анатомични проучвания публикувах в най-престижното списание в света по хирургия на ръката в САЩ (The Journal of Hand Surgery). Там могат да се видят същите срезове, които има и в иконата на манастира. Монасите останаха учудени, че в иконата има истинска човешка кост. А знаете, че по преданието един съмняващ се клирик посегнал с пръста си към иконата и част от пръста му останал в нея.
• Не сте посещавали Зографския манастир повече от 25 години. Имате ли желание да го посетите отново и да разгледате отново Фануилската чудотворна икона?
– От посещенията ми в манастира имам прекрасни спомени. Както казах, това духовно въздигане, тази спокойна молитва, която може да се чуе и в която може да се участва в най-ранното утро, когато само трима-четирима монаси тихичко припяват песнопенията, е нещо наистина Божествено. Никога, никъде не съм преживявал това чувство така. По-рано ходех често в манастира.
Тогава ме беше страх да вляза в България. Нали бях обявен за невъзвращенец и “изменник на Родината”. Но съм канил българи, приятели на няколко пъти да излязат от България и да отидем заедно в Света гора. Последния път, когато бях там – на храмовия празник на 6 май, имаше такова стълпотворение, че, дето се вика, камък да хвърлиш, няма къде да падне. Не може да се изпита светостта с толкова рамене едно до друго. Пак бих искал да отида, стига Господ да ми даде още дни и здраве.
Със сегашния игумен Архимандрит Амвросий се знаем добре, понеже няколко пъти ме е посрещал. Предай му поздравите ми, ако се видите. Манастирът имаше “капия” (конак) в “попското здание” в Пловдив. Не зная дали още я коландрят. Когато идваха монасите, отсядаха там. Те май не бяха в много добри отношения със Синода и пловдивските владици.
Преди много години ми се изплакаха и споделиха тревогите си за бъдещето на манастира. А пък аз оттук (САЩ – б.р.) се попривикнах на някой софийски “велможи” и може би съм налял малко вода във вадата, дето отмести забраната на монасите да “емигрират” в Атон. И така манастирът се спаси от погърчване.
Моля предайте на монасите моето уважение към тях. Те съхраняват най-чистата ортодоксална християнска вяра, която младите губят, а заедно с това губят и българската си душа. Ставаме многоезични, членове на много държави, на размити граници, на световното село. За добро или за лошо, не мога да кажа.

Честито Рождество Христово!


Други свързани теми : 





Информационна служба за религиите в Европа: 50 000 евреи бяха спасени
В. Лечител, бр. 17, 25.04.2013г.


     Православната църква е номинирана за Нобелова награда за мир за 2013 г.
     В брой 10 на в. „Лечител“ от 7 март т.г. в интервю с Лъчезар ТОШЕВ – член на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) и народен представител в шест поредни мандата (от 36-ото до 41-вото Народно събрание), огласихме за първи път в медийното пространство неговото предложение за номиниране на Българската православна църква за Нобелова награда за мир за 2013 г. В брой 15 представихме становището на официалния орган на Ватикана „Осерваторе Романо“, а днес ви предлагаме публикацията на Информационната служба за религиите в Европа, както и писмото от Норвежкия Нобелов комитет, което се публикува за първи път.
     Българската православна църква е предложена за Нобелова награда за мир за 2013 г. за нейния голям принос в спасяването на 50 000 български евреи от депортиране в нацистките лагери на смъртта по време на Втората световна война. Номинацията бе внесена от българският депутат Лъчезар Тошев, член на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, в годината, в която се отбелязва 70-ата годишнина на това историческо събитие в България. „Българската православна църква – изтъква Лъчезар Тошев – е единственото вероизповедание, което открито заявява позицията си в страна, която е съюзник на Хитлер. Това показва, че хората с различни религии могат да се изправят в защита на другите, рискувайки собствения си живот – каза членът на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа пред Ива Михайлова, за Информационната служба за религиите Европа. – Този акт трябва да се приема като насърчение за всички, на които са дадени права за вземане на решения днес, да не се страхуват да заемат справедливи позиции, дори и ако са изложени на риска да заплатят тежка дан за това”.

     Подкрепата на Еврейската общност. Номинацията се радва на подкрепата на Еврейската общност в страната. „Българската православна църква – твърди председателят на Еврейската общност в България Роберт Джераси – изигра основна роля в спасяването на евреите, особено нейните ръководители и по-конкретно Екзарх Стефан и Пловдивският митрополит Кирил. Митрополит Кирил е бил в училището, където са били събрани за депортация евреите – продължава Джераси. – Той заплашил, че ще легне на релсите, за да спре депортирането им”.

     Историята. На 9 март 1943 г. са арестувани 8 хиляди български евреи. Решението, взето от ръководителите на Комисията по еврейския въпрос, предвижда депортирането им до нацистки концентрационни лагери в Полша, първа стъпка, която да бъде последвана от депортирането от България на още 35 хиляди евреи. „Всичко става в пълна секретност, без да е известно на Народното събрание и на повечето членове на правителството, които, макар и съюзници на Нацистка Германия, до този момент се колебаят, когато стане дума за подкрепянето на мерки срещу евреите”, подчертава историчката от българската Държавна агенция "Архиви" Иванка Гезенко, осветлявайки ролята, изиграна от Димитър Пешев, зам.-председател на тогавашното Народно събрание на България. „Предупреден от своите приятели евреи, Пешев изготвя изявление, което забранява издадените заповеди за депортиране и което е подписано от 43-ма депутати”. Притиснат от общото несъгласие, цар Борис ІІІ изпраща с телеграма заповедта си за спирането на депортиранията, като на евреите, които вече са качени във влаковете, се казва да се приберат по домовете си.

     Малко известен епизод. „В продължение на много години този исторически епизод не е известен на света – каза Джераси. – Ние сме информирани за спасяването на датските евреи, но случилото се в България е уникално”.
     „Започнах процеса на номинирането, за да привлека по-голямо признание в света като цяло за ролята на Православната църква в спасяването на евреите от депортация в нацистките концентрационни лагери”, обяснява членът на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа Лъчезар Тошев.
     „Спасяването на евреите е дело на цялото население и включва конкретни мерки”, каза Джераси. „В онези трудни години българите са единственият европейски народ, който се противопоставя на изтребването на евреите”, добави той. Думите му са потвърдени от изявление, направено от немския посланик Бекерле през 1943 г.: „Българското общество не разбира значението на борбата срещу евреите и също така не успява да прозре истинската същност на расовия въпрос”.
     „Тези умишлено резки думи, които по онова време са насочени да унизят българския народ – казва Тошев, – сега звучат като комплимент за толерантността на българската нация, която приема етническите различия за нещо нормално”. „Православните водачи не се уплашиха от фашистката идеология - добави Джераси. - Те показаха, че толерантността и любовта към съседа са много по-силни от антагонизма, омразата и ксенофобията”. 
     „Смелостта на православните духовници трябва също така да послужи за пример в съвременното общество. Въпросът как да живеем заедно в Европа на 21 век, както е наречена една от кампаниите на Съвета на Европа, е от особено важно значение”, каза Тошев.
     „Признати са около 20 българи за праведници на света, между които Димитър Пешев (бел. ред. - за него в. „Лечител“ писа в бр.10 т.г.), Димо Казасов, митрополит Стефан и митрополит Кирил. В този смисъл Българската православна църква заслужава да получи Нобелова награда за мир.“
     Джеки КОМФОРТИ, известен израелско-американски кинорежисьор
     Из интервю, публикувано във в.“Труд“ 

 

Ватикана за Нобеловата номинация на Българската православна църква
В. Лечител, бр. 15, 11.04.201г.
     В брой 10 на в. „Лечител“ от 7 март 2013 г. публикувахме интервю с депутата от 36-ото до 41-вото Народно събрание Лъчезар ТОШЕВ - „Един българин, редом с Бащите на Европа“. В него той говори за ролята на страната ни в спасяването на българските евреи, като изтъква и значението на духовните водачи на нашата църква по онова време. В тази връзка разказва и за своето предложение: „Тъй като през настоящата 2013 г. се отбелязва 70-ата годишнина от спасяването на българските евреи, като един от хората, които имат право да номинират кандидати за Нобелова награда за мир, номинирах БПЦ за тази награда за 2013 година, като по този начин вярвам, че съм допринесъл за популяризирането на този акт на човечност от страна на нашата църква.“
     По повод на тази номинация информационният портал на Радио Ватикана пише:

     Официалният орган на Ватикана „Осерваторе Романо“ припомня ролята на православните българи за спасяването на евреите
     Със заглавие „Християни за пример” печатният орган на Светия Престол „Осерваторе Романо” съобщава за предложението на депутата Лъчезар Тошев, зам.-председател на групата на ЕНП в ПАСЕ, Българската православна църква да бъде номинирана за Нобеловата награда за мир. Решението ще бъде обявено през октомври 2013 г. Ватиканският официоз посочва главния мотив на предложението на депутата – да се популяризира историята около спасяването на българските евреи от Холокоста, която е малко позната в чужбина, въпреки голямата документация, доказваща този факт. 
Припомня се, че Българската православна църква е единственото вероизповедание, което публично се противопоставя на расистките закони и депортирането на евреи в концентрационните лагери. Ватиканският печатен орган нарича това „безпрецедентно на международно ниво” и „смел жест, тъй като с това Българската църква поставя в опасност своето бъдеще в името на защитата на едно малцинство от друга религия”. Заедно с приноса на четиридесетте депутати, начело със заместник-председателя на Народното събрание Димитър Пешев, гласували срещу депортирането на 48 хиляди евреи, „Осерваторе Романо“ цитира и думите на екзарх Стефан от меморандума на Светия Синод до цар Борис с настояване за окончателно премахване на закона срещу евреите: „С този благороден жест, Ваше величество ще премахне съмнението, че България е в плен на антиеврейската политика на Хитлер и няма да позволи на нашата родина да се опетни с едно ужасно престъпление срещу човечеството.” „Осерваторе Романо“ цитира и думите на бившия президент Жельо Желев в портала на италианските евреи (Moked), че 



„България е единствената европейска страна изцяло запазила от депортиране своята еврейска общност”. Накрая ватиканският печатен орган припомня, че Светият Престол, чрез своя апостолически делегат в България и бъдещ Папа монс. Анджело Ронкали, също е взел отношение, „упражнявайки натиск върху Борис III и българския парламент да се противопоставят на германския диктат”.



-->
Нобеловата награда за мир бе присъдена на ОЗХО
В.Лечител, бр. 42, 17.10. 2013г.


     В брой 10 от 7 март 2013 г. вестник „Лечител“ публикува интервюто „Един българин, редом с Бащите на Европа“ с г-н Лъчезар ТОШЕВ, по чиято инициатива бюстът на големия българин Димитър Пешев е поставен в Двореца на Европа – редом с тези на Уинстън Чърчил, Робер Шуман, Конрад Аденауер, Аличе ди Гаспери, Дени дьо Ружмон, Джузепе Мацини и още няколко от най-видните бащи на европейската идея.
     В това интервю г-н Тошев сподели: „Тъй като през настоящата 2013 г. се отбелязва 70-ата годишнина от спасяването на българските евреи, като един от хората, които имат право да номинират кандидати за Нобелова награда за мир, номинирах БПЦ за тази награда за 2013 година, като по този начин вярвам, че съм допринесъл за популяризирането на този акт на човечност от страна на нашата църква.”


     • Г-н Тошев, както стана известно на 11 октомври, Нобеловият комитет не присъди тази награда на нашата църква. Какво обаче беше постигнато с тази номинация? 

     – На 11 октомври т.г в Осло Нобеловата награда за мир беше присъдена на Организацията за забрана на химическите оръжия (ОЗХО). След успеха със забраната на химическите оръжия в Сирия това е очаквано решение.
     Номинацията за Нобелова награда за мир за Българската православна църква, която внесох, стана световна новина. От в. „Лечител“, където новината излезе за първи път, през сайта на Българската Патриаршия, новината за предложението излезе в стотици руски и гръцки сайтове, след това получи подкрепа от католическите среди и стана новина в Италия, Южна Америка и т.н. От еврейската общност също изразиха подкрепа за номинацията. Така безпрецедентната акция на БПЦ за спасяване на еврейската общност в България по времето на Холокоста, независимо от етническите и религиозни различия, стана известна в цял свят. За моята вече 25-годишна политическа дейност друга моя инициатива не е получавала такова огромно медийно отразяване, и то в целия свят. Това е отличен пример и днес, когато Европа дебатира как да живеем заедно в XXI век при съществуващите културни различия. 

     • И все пак е тъжно, че България и този път се размина с Нобеловата награда. Какво не ни достигна, за да успеем? 

     – От 259 внесени номинации за 2013 г. според класацията, публикувана от Института за изследване на мира в Осло, номинацията на БПЦ за Нобелова награда за мир за спасяването на българските евреи по време на Холокоста е поставена на 27-о място.
 Новината беше широко отразена и от българските медии. Това, което не постигнахме, е, че в подкрепа на номинацията не се организира национална кампания. У нас имаше и несъгласни с тази номинация. Не успяхме да действаме единно като нация, с обща цел, за да постигнем успех!