28 февруари 2017

Бандата на анархиста Дочо Узунов : Кървавата драма край Севлиево през 1929г.


 
Дочо Узунов (вторият отдясно) с други анархисти
Анархистката банда на Дочо Узунов, 1929г.

КЪРВАВАТА ДРАМА НА КРАПЕЦ

63 години ( през 1993г. – б.м. ЛТ) от зверското убийство на съдиите и прокурора при Севлиевския окръжен съд.

Светозар Тошев
(1926-2011)

Статията е писана през януари 1993г.

„НЕЧУВАНО ЗЛОДЕЯНИЕ“.

Под горното заглавие в.“Заря“ в бр. 244 от 27 октомври 1929г. пише на първата си страница за убийството на двамата съдии и прокурора при Севлиевския окръжен съд. За това кърваво деяние пишат същото време и вестниците „Утро“, „Зора“ и др.

От тогава са минали вече 63 години (по времето на писането на статията през п1993г. – б.м. ЛТ)и малко хора са останали, които знаят или са чували за това кърваво злодеяние, а съвременниците му вероятно на пръсти се броят, макар години след това да се е говорело като за нещо ужасно станало в нашия район. За това през последния половин век нито е говорено, нито е писано и то съзнателно. (Има народна песен за това събитие, записана на грамофонна плоча). От спомени на баща ми и от някои материали запазени от него, които открих, реших да изясня някои подробности за това събитие, базирайки се на достоверни източници.

Баща ми Стефан Тошев (1886-1978г.), който е бил по това време съдия-следовател при Севлиевския окръжен съд и районът му е обхващал Севлиевската и Габровската околии е работил заедно с убитите магистрати. Те са били не само колеги, но и приятели.  След покушението на съдиите разбойниците са търсили да убият и него, вървейки по следите му. По една случайност е останал жив. Той почина преди 15 години (1978г.)







Кървавата драма се разиграла на 23 октомври 1929г., следобед.

Съдиите при Севлиевския окръжен съд Йонко Гунчев – Председател на съда (от Севлиево), Енчо Дочев – член на съда (родом от Лясковец)-севлиевски зет, Иван Стоянов – член на съда (родом от Ловеч) и прокурорът при същия съд Георги Манчев (родом от Ловеч), заедно със секретаря и разсилния отивали с автомобила на Димитър Златев (от Севлиево) да гледат дело на пункт с.Сухиндол – най-голямото село на обширната по това време Севлиевска околия. 


Снимка на Севлиевския окръжен съд преди убействата. Със скръстените ръце е съдия-следователят Стефан Тошев



Още на пътя при с.Сърбе (Малък Връшец), при ханчето  край шосето, в м.“Крапец“ги спират въоръжени лица и ги заставят да слязат от автомобила. Ето как шофьорът Димитър Златев описва това:

„На няколко само метра от вратата на ханчето, върху калниците и стъпалата на колата скочиха трима души . Единият опря дулото на револвера до главата ми.
Прокурорът Манчев извика : Махайте се! Тук е прокурорът!“


Аз мисля –продължава Златев, че той не е предполагал в първия момент, че това са разбойници, а полицейски патрул. Един от разбойниците му отговори : „Ние ще ти покажем, кой е тук прокурор…“.

Смъкнаха всички от колата и отведоха съдиите в ханчето – продължава Златев. Аз останах при колата си. Един от разбойниците се обърна към мен и извика : „Ти какво чакаш тук? Влизай веднага вътре!“

Заварихме вътре и други. След ограбването ни заставиха да гледаме всички към стената, гърбом към вратата. Забраниха ни да се обръщаме. Съдията Дочев, когото бяха съблекли по долни дрехи , ме помоли да му дам нещо да се наметне, понеже стаята е влажна и студена. Не посмях да се обърна… Стаичката на ханчето постоянно се пълнеше с нови пленници. Бяхме вече наблъскани като сардели….“



Най-страшна е сцената на екзекуцията.

Най-напред съдиите бяха съблечени по долни дрехи и оставени в отделна стая в ханчето да лежат на земята. Според очевидци, съдиите са били ругани и унижавани от разбойниците. Всички пътници, които минавали по това време по шосето били задържани, ограбвани и натъкани в голямата стая на ханчето – един до друг. Имало  е около 40 пътници. Стаята се е осветлявала от малка газена лампа, която мъждеела. Затворените пътници успели да доловят някои разговори между разбойниците  и съдиите. Когато ги извели от ханчето, по заповед на главатаря им Дочо Узунов, разсилният Цанко Везирев вързал ръцете на съдиите с вървите, които разбойниците взели от навущата на селяните в ханчето. Но преди да вържат съдиите, главатарят им Дочо Узунов познал един от тях – Иван Стоянов и му казал да се маха. Заявил му, че го познава, като съдия от Неврокоп. Според някои, причината за освобождаването  му е, че бил някога учител на Дочо Узунов.

Пръв бил изведен председателят на съда Йонко Гунчев. Той се обърнал към главатаря Дочо Узунов : „Аз съм болен човек.Правил съм много добрини. Ние винаги сме изпълнявали един дълг с чиста съвест. За нас не съществуват парти…“


Пътниците чули шум от силни плесници и после хълцания. Очевидно това е бил Гунчев, който не е могъл да понесе обидата. Втори бил изведен съдията Дочев. Макар и по долни дрехи, той предполагал, че ще бъдат отведени някъде в балкана и си взел обущата. Още в началото – според друг очевидец, разбойниците заявили на съдиите, че ще бъдат отвлечени  и ще искат за тях 5 милиона.

„- Остави си обущата! – последвала заповедта на Дочо Узунов. Къде ще ходиш с тях? „

Дочев се върнал и оставил обущата си. Той, според очевидците, през всичкото време се държал необиквено гордо с разбойниците. Дал им да разберат, че един съдия няма да пренебрегне своя дълг, дори тогава, когато е изправен пред смъртта и се намира в ръцете на главорези. Това страшно ги дразнело и те правили всичко възможно да ги накарат да проявят малодушие и да ги унижат, което им правело голямо удоволствие.

Гласът на Дочо Узунов се чул отново: „Вие съдите нашите братя! Сега е наш ред да си кажем и ние думата!“

Трети бил изведен прокурорът Манчев, след което се дава заповед на разсилният Цанко Везирев да върже своите началници.

Според показанията на задържаните в ханчето хора, след извеждането на тримата съдии се чули шест или седем изстрела, с които са били убити съдиите. Никой от задържаните не смеел да мръдне, а камо ли да излезе.Някои вътре взели да си шушукат, но веднага били заплашени от пазещия ги разбойник с разстрел – и млъкнали.

Съдия-следователят Стефан Тошев и д-р К. Петров до убитите магистрати по време на следствието

Върху труповете на убитите съдии бели оставени ръкописно написани писма с изброяване на имената на 16-17 души с подпис на Дочо Узунов. Завършвали със заплаха, че докато стои това правителство (на Андрей Ляпчев – б.м. ЛТ), горите ще бъдат винаги пълни с бунтари. Факсимилето е дадено във в. „Зора“, бр. 3096 от 27 октомври 1929г.

Писмото оставено върху труповете на убитите


Според Дирекцията на полицията, бандата се състояла от следните разбойници : Дочо Узунов от Ловеч – Главатар на бандата, Панайот Божков (някогашен другар на разбойника Георги Янчев) , Боят Георгиев от Трънско, Кочо Василев от Хасково и Велко Иванов от Стрелча. Бандата се е формирала в Сърбия – в Горни Милановец.

Тримата убити магистрати. Прав до тях в дясно на снимката е съдия-следователят Стефан Тошев


За въоръжението на бандитите спомогнали някои сръбски военни , които „подарили“ на Дочо Узунов две сръбски карабини с по 97 патрона, 37 сръбски четвъртити бомби , три раници, четири пакета взривно вещество и шест метра фитил. Дочо Узунов бил въоръжен с парабел със 60 патрона и осем бомби. Той носел още четири пакета взрив, военен бинокъл и карта на България по окръзи.


Защо бандата е дошла в България?

Това се научава от показанията на младежа Илия Стоянов от с.Фролеж, Дупнишко, който се бил присъединил към бандата, но в последствие се предал доброволно на полицията и осуетил голяма акция готвена от Дочо Узунов.  Вечерта на 27 септември 1929г. бандата била край село Реселец (до Червен бряг). На другия ден Дочо Узунов разкрил пред всички намерението си да хвърли във въздуха бързия влак Варна-София.

„С него – обяснил Дочо Узунов – пътуват депутати, които на 1 октомври ще се съберат в София за предстоящата сесия.Ние ще убием депутатите, ще оберем влака и ще се върнем в Сърбия.“

Дочо Узунов музицира, охраняван от член на бандата

В Илия Стоянов заговорила съвестта и той възразил на своя шеф, че не трябва за една бълха за се гори юргана и че е голямо престъпление да се убие толкова невинен свят, заради един или двама.

Но Дочо Узунов настоял на своето, като обяснил, че и тях никой не жали. След това той отишъл да оглежда жп-линията, като оставил Илия да наблюдава полето към Червен бряг. Възмутен от готвеното страшно злодеяние, Илия се предал на полицията и го осуетил, описвайки подробно всичко в показанията си. 

Според публикацията на в.„Зора“,  Дочо Узунов и бандата му били издържани и вдъхновявани от известни среди в Сърбия, които целели да избият представители на интелигенцията в България и да всеят смут в нормалния и живот. Твърди се, че Васил Икономов – нападателят на цар Борис III  при Арабаконак, пак е бил тяхно оръдие.


На жертвите от Севлиевския районен съд било устроено голямо погребение.

Опелото и на тримата станало в църквата „Св.Троица“ в Севлиево.

Стеклите се хора, не само от целия град, но и от други градове, църквата не могла да побере. Присъствали Министърът на правосъдието проф. д-р Т.Кулев, Главният прокурор при Върховния Касационен съд – Велчев, директорът на полицията – Преславски, търновският Окръжен управител, Председателят на съдиите в България – Пешев, Кметът Ив. Попов, делегация от търновския окръжен съд, почти всички съдии от Ловеч, Свищов, Русе и адвокати от околните градове.


В Севлиево са погребани Председателят на съда Йонко Гунчев и член-съдията Енчо Дочев, а прокурорът Георги Манчев е погребан в Ловеч.

И на двете места били отдадени големи почести. Само в Севлиево били поднесени повече от 50 венци. Отдадени били  и военни почести, тъй като убитите били запасни офицери. Произнесени били много речи, в които било изтъкнато, че това е първо по рода си посегателство върху живота на съдии, с което се цели да се нанесе удар върху съдийската самостоятелност.  Ще ми се да цитирам някои мисли от произнесените речи на погребалното шествие, публикувани в пресата по това време.

В речта си Главният прокурор при ВКС- Велчев, изтъкнал ,че  и тримата убити са били хора почтени, обичани и уважавани от всички и че мъчно може да се посочи защо са били убити.   Той счита, че убийството не е насочено срещу личности, но ме тука има нещо по-страшно. Нападението е насочено срещу правосъдието! Но то стои на своята висота. То е надеждата на държавата. И тъкмо затова злодеянието е толкова по-голямо. На площада, пред паметника на Свободата в Севлиево, голяма реч произнесъл Министърът на правосъдието проф. Кулев. Той заявил, че след демонския атентат в катедралата „Св.Неделя“, това е второто по своята жестокост деяние.

 „ Безчовечната страна на това убийство е, че са избити хора, които със своите дела не са дали ни най-малък повод да бъдат така жестоко избити.

Това бяха честни, справедливи хора, които само прилагаха законите на страната.

Нашето съдийство винаги е стояло на завидна висота. То се е държало далече от партийните борби. Как може тогава да се посегне по тоя начин на тия хора. Убийството е имало за цел да всее смут в българското съдийство и да го накара да не изпълнява своя дълг.

Целта им обаче няма да успее и българското съдийство ще продължава да изпълнява своя свещен дълг , защото правосъдието е основата на всяка държава!“- завършва речта си Министър Кулев.

На гробищата пръв произнесъл реч съдия-следователя при Севлиевския окръжен съд Стефан Тошев, който положил от името на севлиевските съдии венец и описал живота на тримата съдии като добри, честни и доблестни граждани и магистрати. В същия дух говорили и представителите на Търновската адвокатска колегия, на севлиевската адвокатска колегия - Ст. Македонски, от името на Лекарския съюз  - д-р Ст. Гаврийски, от името на севлиевското учителство и учителския съюз – Ив. Великов, от името на Читалище „Развитие“ - Петър Калканджиев, Кметът на Севлиево Иван Попов.

След убийството на съдиите, Министерството на правосъдието възлага на баща ми Ст. Тошев да изпълнява съдийските и прокурорските служби при Севлиевския окръжен съд- до попълване на състава му, защото останалият жив Иван Стоянов дълго време боледувал и не можел да се възстанови от случилото се.

Fiat justitia, et pereat mundus!


До 9 септември 1944г. на мястото, където са убити севлиевските магистрати имаше скромен паметник, на който над имената им беше изписан девизът, който стои  и във фоайето на софийската Съдебна палата – „Правото ще пребъде, ако ще и светът да загине!“ (Fiat justitia, et pereat mundus!)

След установяването на комунистическата диктатура в нашата страна, този паметник беше премахнат. Обявено беше, че Дочо Узунов и другарите му са се борили срещу буржоазната власт и правосъдие, против богатите и експлоататорите , че са „борци“ за един нов „прогресивен“ и „справедлив“ строй.
Макар да е доказано, че са били най-жестоки и вулгарни разбойници, опасни престъпници, които са ограбвали и убивали съвсем невинни, скромни и порядъчни граждани, каквито несъмнено са били и съдиите при Севлиевския окръжен съд.  Предполагам ,че основание за това е дало обстоятелството, че после разбойниците са избягали в Сърбия, от там във Франция и впоследствие се прехвърлят в Испания. Там те се присъединили към интербригадирското съпротивително движение, срещу режима на Франко, за да заличат следите си. С това може би те са „заслужили“ това „признание и оценка“.




Размисли

Вярно е, че тоталитаризмът е несъвместим със свободата, с демократичните порядки и правовия ред и затова при тоталитарния режим правовата държава не може да съществува. Режимът у нас през изминалия близо половин век, доказа това.  Още дълго време ще берем плодовете на правния нихилизъм, който беше утвърден от горе до долу в манталитета, прийомите и действията на управляващите, които считаха, че Темида трябва да е с развързани очи и при правораздаването да дели хората на „наши и чужди“, ръководейки се от погрешни теории и учения1, използвайки правосъдието като инструмент за потискане  и репресиране на „враговете на комунизма“ и пр. И те намираха свои верни и покорни слуги ,които да изпълнят волята им, за които съвестта беше буржоазна отживелица.

А нашето законодателство по времето, когато са работили убитите съдии е било едно от най-добрите, защото е заимствало най-хубавото от кодексите и законите на развитите страни като Франция, Германия Италия и се е прилагало от високо квалифицирани, морални, независими и несменяеми съдии и прокурори.  


Но след 9 септември 1944г. некомпетентни партийни функционери започнаха с лека ръка да го отменят и неприлагат ,чрез издаването на многобройни подзаконови актове- наредби, укази, постановления и правно неиздържани закони, чрез които се потъпкваше всякаква правда и се целеше ограбването и унищожаването  на честни, трудолюбиви, предприемчиви и пестеливи граждани, на имуществото им, събрано с труд и икономии, което беше в разрез не само с правната теория и практика, с действащата конституция, но и със законодателствата на нормалните, културните и развитите страни. С това правовата държава беше ликвидирана.
И в правовата система настъпи истински хаос и произвол. С това правота ни държава беше ликвидирана. И в правовата система настъпи истински хаос и произвол. Законите не се прилагаха еднаква спрямо всички – не само наказателните, но и гражданските (ЗСГ не се отнасяше за партийните величия.) Правосъдието беше оставено на заден план.Съдилищата бяха поставени в унизително положение – почти навсякъде в стари, паянтови, схлупени постройки  и помещения, докато партийните комитети бяха в истински дворци.

Такава беше партийната политика в това отношение. Смяташе се, че правото е отживяло времето си, че няма да има нужда от юристи. По партийно поръчение и удостояване се ставаше съдия и прокурор, като се искаше де се слуша и вярно да се служи „за укрепване на нашата власт“. Държеше се не на ерудиция, квалификация и професионализъм, а на произход, вярност и послушание. Нямаше разделение на властите, защото властта беше само еднопартийна във всички сфери на живота. Правосъдието се ръководеше фактически от отдел на БКП. Затова не бива да ни учудва, защо бяха такива резултатите. Съдиите и прокурорите се водеха на отчет като номенклатурни кадри. В отдел на комитетите на БКП- от долу догоре. Телефонното право, ходатайството и партийният натиск бяха взели застрашителни размери, особено в наказателната област – от долу догоре. Работата на съдиите и прокурорите, които не само че не бяха несменяеми и независими, (обезателно партийни членове), се следеше отблизо от партийните функционери и агенти на ДС, които макар че нямаха никаква компетентност в тази област, даваха атестация за работата им и с оглед на верността и послушанието им биваха повишавани. … Обезличаването на тази професия стана ,защото партията беше над държавата и се разпореждаше не само със службите и кадрите, но и  със съдбите на хората по свое усмотрение. …

В моята многогодишна адвокатска практика съм видял и констатирал вопиющи и куриозни съдебни актове – резултат не само на слаб професионализъм и квалификация, но и на видима намеса на партийни фактори в правосъдната работа. Стигал съм до разочарование  и съжаление, че съм юрист, щом правдата бива загърбена. Вършеше се беззаконие, чрез закон!  Но това са теми, по които тепърва ще се говори. Преглеждайки старите закони и съдебна практика, виждам колко голяма е разликата в правосъдието по време на убитите магистрати и след 9 септември 1944г.
Да не говорим за „Народния съд“, който бе не само противоконституционен, но и пародия на правосъдие. Още дълго ще се чувства този вакуум, който лесно няма да бъде запълнен и скоро няма да станем правова държава, след като в продължение на десетилетия са нанасяни поражения на тази система.

Сега, след като вече се стремим да станем нормална и правова държава и отсяваме истинските ценности от натрапените ни фалшиви учения и теории нанесли непоправими вреди, които вре3мето опроверга, редно  е да бъдат реабилитирани всички онези доблестни и честни граждани, пострадали или загинали при изпълнение на служебния си дълг, каквито несъмнено са били и убитите севлиевски магистрати. Трябва да бъде възстановен скромният им паметник на лобното място, за да напомня на бъдещите поколения какво е ставало някога по нашия край. Дано никога да не се случват такива страшни злодеяния!

Накрая искам да завърша с няколко сентенции от бележити люде .

Да събаряш правосъдието означава да подкопаваш основите на държавата.“                                                                                      Потевин

„У варварите заповядва човекът, а у цивилизованите народи – законът!“ 
                                                                                                            Е. Лабуле

„ Да бъдеш свободен, значи да не зависиш от нищо друго , освен от закона!“

                                                                                                                                           Волтер

Тези ценни и безсмъртни мисли следва да се имат предвид и сега и добре да се помнят, за да не се допускат наново същите фатални грешки в правосъдието, които докараха толкова беди на народа ни.

Статията е публикувана с продължение във в.Росица, Севлиево – бр. 3, 4,5,6 и 7 ,в периода 23.01-20.02.1993г.






ДОПЪЛНЕНИЕ

Във встъплението към своята статия от 1993г., моят чичо Светозар Тошев споменава, че баща му - тогава съдия-следовател, а по-късно миров съдия в Севлиево Стефан Тошев също е бил обект на бандата на Дочо Узунов, която е направила опит за неговото убийство. Той не разказва подробно тази история в своята статия, поради което аз бих искал да допълня неговия разказ и с тази допълнителна част.

По това време съдебните дела често са се гледали на място. Това почти винаги се е практикувало когато имало подземлени спорове. Съдията Стефан Тошев е заминал за село Букурово (сега село Младен до Севлиево) по служба.
Бандата на Дочо Узунов, въпреки предприетите мерки успяла да се изплъзне от полицията - както при Червен бряг, така и след убийствата при Крапец. Дори по-късно същата банда нагло обрала влака за Берковица, преди да мине обратно сръбската граница.

Разбирайки, че Стефан Тошев, ще бъде на дело в с. Букурово, изпратили двама бандити да го убият. Той усетил това и успял да се скрие в избата на една бабичка в селото, където изчакал разбойниците да се откажат и да си тръгнат. След това се прибрал в Севлиево.

Спомените ми за моя дядо са детски и това, което знам съм научил по-късно от разкази на чичо ми и от баща ми.

Чичо на дядо ми Стефан Тошев е Заместник-председателят на Софийският градски съд тогава Генчо Ханджиев. Неговото име е свързано със създаването на Дружеството за покровителство на затворниците – още през 1918г., на първия дом за малолетни престъпници “Дом на човещината”, създаден през 1929г.в София, както и фонда "Генчо Ханджиев" (виж по-долу).
Това е станало в България много преди уважавани западни държави да изградят подобни институции.


Дядо ми Стефан е симпатизирал на тази дейност поради своите разбирания за морал и човечност.

От чичо ми съм чувал, че когато дядо ми като съдия е осъждал и изпращал някого в затвора, след това въпросният затворник получавал голям хранителен колет (двойна щайга) от съдията, който го е осъдил, съдържащ храни и деликатеси, за да подчертае, че той го е осъдил заради нарушение на закона, а не защото лично го мрази.

По този начин е вярвал, че допринася за превъзпитанието на този човек, превърнал се в престъпник.
Като прокурор в Кърджали и другаде е разрешавал на затворниците-комунисти да честват своя празник 1 май в двора на съответния затвор, защото е искал да им покаже, че те са осъдени не заради идеите си - на които може да се възразява и опонира, а заради престъпните деяния, които са извършили нарушавайки закона.

Преди да стане прокурор и съдия Стефан Тошев е членувал в Радикалдемократическата партия и е бил близък с нейния лидер Найчо Цанов. След заемането на магистратските длъжности, без да е длъжен по закон, той прекратява членството си в РДП, тъй като смятал,че магистраните трябва да са независими.

След 1934г.когато правителството на Кимон Георгиев отменя статута на мировите съдии, дядо ми става адвокат. След 9. IX. 1944г. той е арестуван, след това е бил освободен, а след това попада в списъка на обявени за безследно изчезнали.
Имал е късмет, че списъкът е обявен преждевремено – т.е. преди да “изчезне”. Това му дало шанс да отиде веднага в София и да подаде искане да бъде заличен от този списък, тъй като очевидно не е изчезнал - което и става със съответния скандал.

Имал е куража да се яви и като защитник на обвинените от т.нар. Народен съд в Севлиево, който всъщност е бил инструмент за политическа разправа и терор. Звучи парадоксално, но тази публична активност всъщност му спасява живота.

Скоро след това се пенсионира.
Семейството му състоящо се от “вражески елементи” е било постоянен обект на обиски и тормоз.
Авторът на статията Светозар Тошев, въпреки, че е дипломиран юрист дълго време не получавал право да адвокатства дори в Севлиево.
Причината били обвиненията в политическа неблагонадеждност, изразени от търновската адвокатска колегия......
След 1989г. успяхме да получим и разполагаме с тези документи - свидетелство за една мрачна епоха на репресии.

                                                                               Лъчезар Тошев, 2017г.


Текст за фонда създаден от Генчо Ханджиев от Мирела Данкова :





Две от писмата оставени от Дочо Узунов след убийствата :

“Отмъщение”

Идете на съд убийци при достойно падналите в неравната борба наши учители борци за освобождението на своя поробен народ.

Петър Янев, Коста Анчев, Благой Петров, Слави Василев, Иванка Сл. Василева, Никола Василев, Кирчо Латев, Христо Попов, Асен Гайдаров, Добри Нитов, Асен Шишманов, Димитър Захариев, Атанас Т. Дъвката, Радо Делев, Мито Ганев, Гено Гадев, Ангел Георгиев и др.
Мир на праха им.
От техен ученик и другар
Балкана
23 ІХ 1929 г.

“Ние учениците на Христо Ботев, ще се борим докрай против днешното кърваво чорбаджийско правителство за освобождение на българските селяни и работници и в борбата ще бъдем винаги справедливи!
 Всеки един, който се опита да ни преследва с оръжие и всеки един такъв, когото хванем, ще бъде наказан със смърт!
Към такива правителствени агенти ще постъпваме най жестоко.

23.ІХ. 1929 г. Балкана

“Група революционери”