ПРЕДИ КИРИЛИЦАТА

Азбуката на Етикус Истер от Констанца-Томи

AETHICUS PHILOSOPHUS COSMOGRAPHUS*

Божидар Пейчев

(сп. “Философска мисъл”, кн. 2, 1979 г., стр. 72 – 85)

          Едва ли при изследването на старобългарската и старославянската традиция в областта на философията може да възникне по-труден, заплетен, но пък толкова по-интересен и значителен въпрос от този, който се поставя в настоящата студия. 

Трудността идва не само от предмета на проучването в случая, а и от крайната нужда да се преборим за първи път с натрупания от западната наука от едно столетие насам опит, по силата на който тя счита вече за утвърдено, че смятаният навремето за славянски философ, учен и писател от ІV век Етикус Истер, роден в пределите на днешна Добруджа, не е славянин, а при всички случаи западноевропеец. 

Така се е стигнало дотам, че, оставен без защита, единственият славянски мислител от толкова ранно време поради ревнивостта и настойчивостта на цял отряд западни изследвачи в края на краищата е бил провъзгласен дори за ирландец, само и само да не остане такъв, какъвто е бил.

Етикус Истер

          1. История на въпроса за философа Етикус Истер (Ethicus Ister)

          През 1852 г. един френски учен издава за пръв път немалък ранносредновековен латински текст с философско и географско-етнографско съдържание.¹ 

Авторът е Етикус (Ethicus). 

Столетие по-късно се появява трудът, който претендира окончателно да деславянизира този автор, като го обяви за ирландец.² За да се стигне дотам, в течение на сто години редица изследвачи са прибавяли усилие след усилие, тласкайки Етикус от изток, от родната му Добруджа, все по на запад, за да дойде ред да му вменят като родина островите около ирландския бряг.

 Първи Кунстман³ и Рот⁴ оспорват автентичността на съчинението на Етикус, издадено повторно от Вутке,⁵ който излиза със защита.⁶ 

В същата 1853 г. Пертц прави друго издание на текста,⁷ в което, макар и едновременно с Вутке,⁸ но много по-обстойно, обосновава нашироко извода за славянската принадлежност на Етикус. Веднага обаче този извод се оспорва, между другите и от известния навремето петроградски професор Куник.⁹ 

Няколкото издания само за една-две години на произведението на Етикус, многобройните рецензии, спорове и дискусии по цяла Европа ни показват какъв интерес е предизвикало това научно събитие. Но напредва стремежът Етикус да се обезславяни и философско-космографският му оригинален труд да се прибави към западноевропейската литературна традиция. 

Гутшмидт¹⁰ се опитва да докаже, че съчинението е възникнало през VІІ век в държавата на франките, а Круш¹¹ – през VІІІ век; в дисертацията си Хилковиц (или Хилкович)¹² отстоява, че творбата е създадена след 768 г. Авторът се търси вече към Британия.¹³

           Същевременно се отхвърля¹⁴ дори допускането трудът на Етикус да има гръцки прототип, каквото мнение поддържа Буш.¹⁵

          И така идваме до най-крайния и характерен изследвач на въпроса, посочения Льове, който се присъединява към теорията, че Етикус е ирландец и схваща целта на проучването си по въпроса така: като изхожда от времепоява на съчинението не по-ранна от 768 г., да определи кой се крие зад авторското име и къде точно е написано самото произведение?¹⁶ 

Льове увенчава досегашните усилия на западноевропейската наука да обезсили основното доказателство, че философската и космографска творба на Етикус Истер е написана от славянин през ІV век: това доказателство е засвидетелствувано текстуално в съчинението, където фигурира сведението: 

Incipit Liber Ethici translato e philosophico edito(s) oraculo A Hieronimo presbytero dilatus ex cosmographia it est mundi scriptura; Edicta Aethici philosophi cosmographi;¹⁷ Suos characters litterarum quos adinvenit, ita distinxit¹⁸. Explicit liber Aethici philosophi cosmographi natione Schitica nobile prosapia parentum. Ab eo enim ethica philosophia a reliquis sapientibus originem traxit.¹⁹

          С други думи, Льове, както своите предходници, се бори срещу следното: 

1. Че съчинението на Етикус не е всъщност от автор под такова истинско име, а това в най-добрия случай е полупсевдоним на по-късен с векове писател; 

2. Тъй като творбата е написана в края на VІІІ в., невъзможно е да е преведена от някакъв друг език (т.е. славянски) на латински, като е съкратена от посочения вътре в нея Блажени Йероним, защото този прочут християнски учен, както е известно, е изживял по-голямата част от живота си през ІV век (331, Стридон, Далмация – 30.09.420 г., Витлеем). Тъкмо водени от изричното сведение в самия текст, че Йероним го е превел и съкратил от оригиналния му език на латински, цитираните Пертц и Вутке например приемат за времепоява на творбата ІV век – т.е. века на Йероним.

 Това приемане е естествено и единственото възможно, след като той е извършил преработката и превода. А оттук следва, че първоначалният автор на оригинала, посоченият и именуван тъкмо от Йероним Етикус Истер, родом скит, е бил съвременник на далматинския писател. 

Да се приеме всичко това значи просто да се доверим на приведените съответни текстове от съчинението, които са налице във всичките му познати латински версии. Ако пожелаем да не приемем това сведение – тогава трябва да отхвърлим цялото произведение на Етикус–Йероним като фикция, за да бъдем последователни, като разпространим недоверието си към една от частите му върху цялото.

           

Пътя към такова действие, въпреки цялата му несъстоятелност, поема Льове. Той се стреми да заобиколи данните в текста за неговия автор като единствено положителни и сигурни, и ни предлага едно свое построение със следното съдържание: съчинението е написано в края на VІІІ век направо на латински език от ирландеца Виргил, епископ на Залцбург, под псевдонима Етикус Истер като алюзорна и пародична негова полемика срещу съвременника му, учения Бонифаций. 

Особена тежест на доводите си Льове търси в позоваването на палеографския анализ на най-стария запазен препис на съчинението, който възхожда по редакция и написание към баварската литературна школа на епископ Арбео от Фрайзинг (764 г. – 783 г.).²⁰ 

И следващите по време особено важни преписи също са баварски според Льове, както и изобщо за него Бавария е центърът на размножаването на версии от Етиковото произведение.²¹ 

Авторът – ирландец, местопоява на труда му – Бавария, време – краят на VІІІ век, и ето че оставеното от Йероним сведение в преведеното от него съчинение за автора–скит от ІV век Етикус Истер като че ли напълно изгубва сила . . . Нашата задача е да му я възвърнем. 

Тази задача е много по-реална, защото ако Льове си е поставил непосилната цел да обезсили чрез разсъждения един положителен факт, ние ще докажем, че фактът си остава достоверен, а опитът да бъде изкаран фалшив е погрешен и порочен.

          2. Възражения срещу унищожителите на Етикус Истер

           Изхождайки от обстоятелството, че в нашата научна литература въпросът за Етикус не е поставян и е непознат, ние предвиждаме, че читателят би ни казал: “Дотук се говори за един неизвестен автор на голям труд. Може ли да се приеме едно или друго за него, без да знаем самия труд?” 

Така че ние ще публикуваме и труда на Етикус, по-точно отнасящата се към непосредствените ни интереси негова философска част. Но съчинението на Етикус е втората поред проблема и затова го оставяме като предмет на втората половина на студията ни. 

Първата проблема е кой е Етикус Истер, за да имаме представа струва ли си оттук нататък да се занимаваме и с произведението му? Защото ако наистина е прав Льове – тогава трябва да отстъпим изучаването на целия този въпрос на историята на баварската, ирландската или изобщо западноевропейската култура. 

От това, дали ще съумеем да запазим славянската принадлежност на Етикус, зависи и интересът ни към неговата творба като първа по време проява на славянската теоретична мисъл. 

Ето Защо преди всичко трябва да докажем, че Етикус е славянин от много ранна епоха и оттук – че съчинението му влиза в кръга интереси на историята на славянската култура. Това ще извършим чрез система от “възражения” на противните мнения и “доводи” в полза на нашето.

Първо възражение

           Дълбоко заблуждение е да се смята като Льове²², че трудът на Етикус става известен на науката и предмет на изследване от 1852 г. насам. Защото в неотпечатания за жалост ръкопис по история на българите от известния българо-хърватски учен от ХVІІІ век Фр. Кс. Иван де Пеячевич (1707 – 1781 г.), на страница 89** намираме част от съчинението на Етикус под заглавие Ex Aethici Cosmographia (Из Космографията на Етикус – к.м., Б.П.).

          Тук Пеячевич използва онова място от космографската част на съчинението, където се говори за много ранни свидетелства за прабългарите. 

Това се вижда от изнесените встрани на страницата термини, на които ние ще се върнем отново във връзка с критиката на метода на Льове за дешифриране на специфичните етнографски понятия на Етикус. 

Важното е друго – че един авторитетен на времето си учен и професор като Пеячевич не се съмнява в автентичността на името Етикус и в труда му, след като се е запознал с него, а го привлича като източник по ранната история на Кавказкия регион, прабългарите и пр. 

После – фактът, че Пеячевич ползва Етикус като извор за прабългарската история, показва, че той правилно и един век по-рано от съответните западноевропейски учени е схванал действителната връзка между месторождението на Етикус сред най-североизточната част на Балканския полуостров и произтичащите от това негови интереси към свързаните с тази територия етнични общности. 

Ето защо наличността на фрагмент от Етикус в труда на професор Пеячевич, десет години канцлер и два пъти ректор на университета в Грац, не може лесно да се омаловажи като доказателство, че през ХVІІІ столетие съчинението на Истер и самият той са били възприемани като автентични и действителни, и толкова по-зле, че науката по-късно, чийто съвременен и краен представител е Льове, се оказва неосведомена за такъв значителен факт. В заключение – Пеячевич, въпреки че това не е било знайно досега, приема напълно автентичността на Етикус Истер.

Второ възражение

          Ако на защитниците на тезата на Льове положението в труда на Пеячевич изглежда недостатъчно доказателство, тогава ние ще приведем следващия особено важен факт из съчиненията на прочутия немски учен и философ от VІІІ – ІХ век, абат от Фулда и епископ на Майнц – Рабанус Маурус, т.н. Рабан Мавър, Hrabanus Maurus (780 – 856 г.), познат от всички курсове по история на философията и христоматиите. 

 

Маурус Храбанос - миниатюра от библиотеката в Амиен, Франция

В един свой трактат “За изобретяването на езиците”,²³ датиран от 856 г., Рабан пише, че след еврейската, гръцката и латинската азбука била изнамерена от философа и космографа Етикус, родом скит от благородно потекло, азбука, която достопочтеният презвитер Йероним непрестанно разпространявал в свой вариант чак до родината на самия Рабан, понеже възжелал да увеличи известността на тия букви с мощта на своята ученост и трудолюбие. 

И Рабан изобразил буквите в своя трактат. Забележителното е, че те, общо взето, твърде приличат на по-късните хърватски глаголически букви, на глаголицата, и този факт се признава от всички автори.²⁴ 

Маурус Храбанос

Изводът е, че Храбанус (Храбан, Рабан) приема като вярно цитираното от нас сведение в текста на труда на Етикус за неговата народност, времепоявата на творбата му и по-късната намеса на Йероним в нея. Храбанус е достатъчно голям учен, за да не се заблуждава, още повече той е използвал в прочутото си съчинение De Universo (За универсума) редица части от труда на Етикус.²⁵ 

Изобщо Храбан приема, а не отхвърля, че Етикус е писател от ІV век от благороден скитски произход. Нещо повече – той е изобретател на прототипа на по-късната азбука на славяните – глаголицата.

Азбуката представена от Св.Йероним

          Така ние идваме до въпроса за Етикус като създател на праглаголицата. За Храбан е несъмнено, че азбуката на Етикус е тъкмо “скитска”, а това значи славянска в началото на V век, когато вероятно Йероним я разпространил и поради това е останала във всички славянски области на запад от Скития чак до заселените с германци райони, от които е произхождал Храбан.

 Ние даваме копие на праглаголическите букви на Етикус, но не според по-късната им версия, представена в трактата на Храбан, а по обнародвания от Вутке лайпцигски препис.

           Фактът, че по сведение на преводача Йероним и след това на Храбан, Етикус Истер е изнамерил глаголически букви и след това разпространеното предание особено сред хърватите, че творец на глаголицата им е Йероним, се приема от учените, оспорващи автентичността на Етикус.²⁶ Никой досега не е оспорил сходството между азбуката на Етикус и по-късната глаголица, напротив – всички го потвърждават. На това основание такъв задълбочен изследвач като Пертц още миналия век обявява Етикус категорично за славянин.²⁷

          От друга страна, употреба на азбуката на Етикус откриваме най-изненадващо на места в Европа, намиращи се тъкмо според сведението на Храбан право на запад от долното течение на Дунав по посока на германските райони. Така ние сме намерили цял свод на едно от помещенията на много стара черква близо до гр. Инсбрук, изписан със съвсем подобни на Етикусовите глаголически букви. 

Маурос Храбан в подножието на Кръста, с тайнопис

Такъв факт потвърждава свидетелството на Храбан, че изобретената на изток азбука на Етикус се е разпространила с посредничеството на Йероним чак до германските предели. Нещо повече – в контекста си Храбан явно допуска, че философско-космографското съчинение на Етикус е било написано на роден славянски език със същата тази азбука, а далматинският латинец Йероним го е превел на латински.

           Показателно за несъстоятелността и тенденциозността на тезата за фиктивността на Етикус е тъкмо обстоятелството, че Льове и другите антиславянски настроени изследвачи не могат да не приемат глаголическия, т.е. славянски, облик на поместваната в края на латинските преписи на съчинението азбука, а същевременно според ангажимента си трябва да твърдят, че авторът на тази славянска азбука не е славянин; освен това Йероним наистина е разпространявал сред славяните на запад от Скития глаголица, но невъзможно е това да е вършел той и т.н. – до такива дълбоки противоречия се стига само и само да се отнеме на славяните най-ранния им учен. 

За да се докрай добросъвестни във възпроизвеждането на критикуваната от нас теза на Льове, трябва да кажем, че той добре съзнава безизходността на противоречието, в което изпада, като, от една страна, настоява изрично за важността на подобието между Етикусовата азбука и славянската глаголица, а от друга – отказва на Етикус славянска принадлежност. 

Затова Льове прибягва до такова жонгльорство – той се позовава на едно изследване от 1939 г.²⁸, вдъхновено според нас от тогавашната германска политика към славяните, в което известни факти се обръщат наопаки и излиза, че наистина споменатият Виргил–Лъжеетикус според Льове е изредил глаголическите букви в края на труда си, но това е било в края на VІІІ век, когато вече са били налице тия букви, създадени предварително под влиянието на франки-мисионери върху основата на меровингското писмо и италианския курсивен минускул в областта на аквилейския патриархат и полуостров Истрия.²⁹ 

Това не само не спасява теорията на Льове, а става всъщност нейна катастрофа, защото я довежда до краен абсурд – от една страна, да се приема разпространението на праглаголицата през ІV – V век от Йероним³⁰ и популяризирането й като славянско писмо, а, от друга страна, същото това писмо до се смята на същата страница у Льове³¹ за съставено през VІІІ век във “венетско-истрийската област” във връзка със северноиталианската писмена традиция и оттам – от запад – наложено всред славяните.

           Разкриването на това дълбоко противоречие в тезата на Льове е достатъчно да я прави коренно неприемлива. Освен тази констатация обаче ние ще прибавим от себе си още едно възражение срещу всички автори по въпроса, които, подобно на Льове, отхвърлят, че от ІV век нататък с посредничеството и усилията на Йероним на запад сред славяните се е разпространявала праглаголица, която по собственото му нееднократно признание, потвърдено от Храбан, Йероним взел именно от Етикус Истер.

Трето възражение

          За силата на убеждението сред славяните, че ползваната от тях особено в хърватската сфера глаголица им е завещана от Йероним, свидетелствуват не само приведените от Пертц³² и от самия Льове³³ източници, а и един почти домашен за нас, българите, автор: познатият доктор по философия и учен от началото на ХVІІІ век Яков Пеячевич (1681 – 1738 г.), който в труда си по история и география на света с “Тезиси по обща философия” (Загреб, 1714 г.) пише следното:

 “Днес от всички езици най-широко се е разпространил славянският, наричан сега илирийски – от Адриатическо море почти до Китай и Тартарския океан (Тихия океан – б.а.). Първоначалната форма на езика се е разпаднала на много разновидности, в това число тези на Далмация, Виндик (източната част на Вюртемберг и западната на Бавария – б.а.), Бохемия, Полония, Московия, България и мн. др. Буквите на този език са:

 два вида: кирилски, изнамерени от св. Кирил, почти подобни на гръцките и далматински или йеронимски, чийто автор е Йероним”³⁴.

          

След като така многократно хърватската традиция повтаря, че Йероним е създал “далматинските” славянски букви, значи, че това е станало през ІV – V век – времето на Йероним; – че тогава на Балканите и дори в западната им част е имало славяни, за които тия букви са били предназначени съобразно езика им; и най-вече – че оставеното от самия Йероним сведение как преведеният от него на латински език източно-балкански славянски автор Етикус Истер съставил азбука на своя език, която самият Йероним ни дава в края на превода си, е вярно. 

Ако по Йеронимово време в Далмация е имало нуждаещи се от азбука славяни, на които той я е дал, толкова по-рано пък в източния край на Балканския полуостров е имало вече славяни, от които той я е взел, за да я даде на западните.

           Йеронимовото сведение е вярно изцяло, включително и в тази част, която утвърждава скитския произход на Етикус, който не е друг, а именно славянски, защото по онова време, когато е оставено сведението, едното е тъждествено на другото, както ще докажем. Поради това естествено е Етикус Истер да бъде приеман като славянин; затова и съставената от него азбука на родния му език е била възприета по-късно с посредничеството на Йероним от западните славяни на Балканите. Славянската принадлежност на Етикус с всички произтичащи от нея следствия ние ще докажем с редица доводи.

           Льове и подобните му отрицатели на Етикус са особено слаби в анализа на сведението от Йероним, че Истер бил “родом скит, от благородно потекло”. 

Позовавайки се на едно място в много по-късната, едва от VІІ век Historia Brittorum (“Британска история”; “История на бритите”), че с “един удар”³⁶ (mit einem Schlage) решава загадката за скитския произход на Етикус, на когото вече със сигурност трябва да се гледа като на “ирландец”³⁷. Според него тия две-три думи в Британската хроника могат да обезсилят твърдението на един от най-учените хора от първите векове след н.е. – Йероним, спечелил си огромен авторитет и меродавност. 

И трябва да повторим – Британската история е от VІІ век и поради това не може да бъде достоверна в сведенията си за положения от ІV век – века на Етикус и Йероним. 

Така че ние отстояваме верността на Йеронимовото твърдение за скитския произход на Етикус в смисъл – славянски, и преминаваме към нашия

Първи довод

          За да се реши какво през четвърти век и в терминологията на Йероним означава “скитски”, трябва, за разлика от Льове, да си послужим с данните, до които са достигнали и други науки, а не само историята на староирланската литература. Така историците и особено траколозите ни дават решение на въпроса. През ІV – V век, т.е. тъкмо интересуващия ни период, изворите и източниците наричат Скития (Scythia) “днешна Добруджа”³⁸. 

И забележителното е, че именно в Скития е бил град Истрос (Histria), северно от Томи (Кюстенджа), и днес под това име, наречен от Амиан Марцелин “някога твърде могъщия град Истрос”³⁹, в латинска транскрипция Histria. 

Твърде вероятно е по този град като негов роден да е бил именуван Етикус с презиме Истер, а не толкова по името на р. Дунав – Истър, или по името на древното селище Хисторио (сега с. Срацимир, б.а.) близо до Дуросторум (Силистра), както мисли Вутке.⁴⁰ 

Затова, когато авторът Йероним през ІV – V век говори за Етикус като за “родом скит”, това значи, първо, че той произхожда от Скития, т.е. Добруджа, и отникъде другаде. Биха ни възразили, той може да е роден в Скития, но защо да бъде славянин? Може да е друг – гот, грък, римлянин, дакиец или тракиец, но едва ли толкова рано е имало славяни тук, а дори да е имало, защо “скит” значи непременно славянин? 

Отговор първи – ако не е бил славянин, как ще обясним, че е изнамерил азбука, много подобна на по-късната славянска глаголица? 

Отговор втори – пак историческата и тракологическата наука свидетелствуват, че през периода ІV – VІ век, към терминологията на който се е придържал естествено и Йероним като съвременник, “славяни, българи . . . се съобщават в изворите под общото название скити или гети”⁴¹. 

Това е изключително важно. То означава, че ако е съществувала традиция в изворите да определят славяните, а и българите като скити особено през VІ век, както уточнява Велков⁴², то тази традиция се е кореняла в по-ранните автори на същия период, като например Йероним, който от своя страна е означил един славянин като Етикус с термина “скит” и виждаме по-късно, най-вече през VІ век, тоя начин на означаване да е станал стил. 

Така или иначе тогава скит е било равно на славянин. Между другото, върху основата на такива факти като съчинението на Етикус можем да съдим, че славяните, по-малко българите, са проникнали в Добруджа през по-ранно време от досега допусканото. 

В заключение – роденият по собственото му изявление в Хистрия, т.е. Истрос, скит Етикус, Истер, тъкмо по силата на означението си като “скит” според утвърдените термини на тогавашната епоха, подхвърлени по-рано от самия Йероним, е славянин. Но има още много доводи в полза на това.

Втори довод

          

 Когато четем съчинението на Етикус, много силно впечатление ни прави следното: в първата, философска част на труда си, като говори за божественото творчество, той поддържа (с. 9 от изданието на текста от Вутке), че дяволът е първото създание на бога, а донякъде под влиянието на индийския мислител от І век от н.е. Ярха(с) приема господството на несправедливостта и злото в света. Тия места от произведението на Етикус звучат съвсем като тезите на по-късното българско богомилство.

 Това ще проличи фактически, когато представим самия текст. Той съдържа и една космология за мястото и движението на слънцето и луната и разположението на другите небесни тела към тях, която също откриваме по-късно в богомилските митове. Богомилството е славянобългарската балканска ревизия на християнството, така, както дошлите начело с Улфила готи на Балканите намираха откровение според духовната си нагласа в арианството.⁴³ 

Така че наличността на идейни елементи у Етикус, подсказващи по-късното богомилство, показват, че Истер по кръв и дух е бил сроден с исконното славянско балканско отношение към християнството. Това не би могло да бъде, ако в края на краищата не е бил славянин.

Трети довод

          Че науката отдавна е установила тъждеството между Скития от ІV век и днешна Добруджа, доказват от друга страна и изследванията на философско-теологическата традиция по тия земи. Има дълга редица ранни християнски автори, т.е. скитски монаси, “чието отечество бе Скития minor (Малка Скития – Б.П.), днешна Добруджа”⁴⁴. 

Между тях са Йоан, Леонций, Ахилес и Мавриций, прочутият Dionisius Exiguus, Дионисий Екзигуус, т.е. Дионисий Мали – създателят на летоброенето по новата ера, едно от важните постижения на европейската цивилизация; Йоханес Максенциус,⁴⁵ четиримата подписали специалното догматическо послание до живеещите в Сардиния африкански епископи⁴⁶, авторът на известното съчинение “Примери на светите отци” (Exempla sanctorum partum).⁴⁷ 

 Скитските монаси отдавна са влезли в историята на философията, теологията и литературата, като произхождащи от пределите на днешна Добруджа.

Това е категорично доказателство, че определението “скит, скитски” през оная епоха се е давало върху основата на местопроизхода на човека, т.е. ако е бил родом от Скития, са го наричали скит. Щом това, както личи от горните приведени примери, се е отнасяло за един, как би могло да не се отнася за друг, означен също като “родом скит” – Етикус Истер? 

Това е важен довод в полза на факта, че Етикус, по силата на оставените от него данни за месторождението му, произхождал от днешна Добруджа, град Хистрия (Истрос).

Четвърти довод

          Ще започнем с парадокс: особено ярък, обширен и оригинален довод в полза на славянската принадлежност на Етикус е по наше виждане едно от основните произведения на старобългарската литература – О писменехь Чръноризца Храбра (“За буквите на Черноризец Храбър”). Парадокс, защото това знаменито съчинение започва тъкмо с изричното твърдение “Прежде оубо словене не имяхъ книгъ”⁴⁸, т.е. “Преди, прочее, славяните нямаха книги”, което значи, че не допуска мисъл за славянско писмо по-рано от ІХ век на Балканите – времето, когато е възникнало с помощта на създадената от Кирил и Методий азбука и в нейна защита. 

А ние отстояваме славянско писмо още в ІV век като творение на Етикус Истер! Та преди всичко трактатът “О писменехь” ни опровергава още от началото си, а ние търсим в него най-оригиналното потвърждение на тезата си . . . И ще го намерим, като точно в това е и парадоксът.

          За да стане всичко ясно, ще почнем оттам, че натрупаната огромна научна литература по “О писменехь”, връх на която е крайно ценното и опряно на много нови преписи проучване на К. Куев “Черноризец Храбър”, все пак засега не ни дава ключ за всички възможни варианти анализ на текста, който независимо от известна своя краткост и недовършеност, се оказва при търпеливо изследване все още докрай непретърсен и благодатен.

 И когато му направим нов разбор, хода на който представяме по-долу, се озоваваме пред положението, че “О писменехь” ни дава решение и на въпроса на Етикус Истер. Дотам стигаме по следния начин:

          1. Не е наше откритие, че в “О писменехь” бойко се полемизира с противниците на Кирило-Методиевото писмо. С това са съгласни всички. Ние ще обърнем обаче внимание на един термин в края на произведението, където се казва: “С©ть же и ини §вети, ­же и инде речемъ”, т.е. “Има и други възражения, които другаде ще кажем”. Новото, което внасяме в превода тук, е категоричното предаване на стб. “ответ” като възражение, както например е у Йоан Екзарх,⁴⁹ а не както се превежда обикновено с отговор⁵⁰. 

Следователно, в края на творбата “О писменехь” е наблегнато, че тя е остра полемика, която ще продължи. Да, потвърждават всички изследвачи, това е гореща полемика срещу триезичниците, всевъзможните отрицатели на Кирило-Методиевото дело и др.⁵¹ 

Но авторът на “О писменехь” има още един пряк противник, на когото се противопоставя, освен на всички досега известни.

 За да узнаем кой е той, ще трябва да се върнем на системата и реда на развитите в трактата му негови “ответи”, т.е. възражения.

          2. След като изобличава триезичниците, според които християнска книжнина може да се пише само на езиците от Христовия кръст – еврейски, гръцки и латински, авторът на “О писменехь” изведнъж преминава върху историческия ред на възникване на езиците и заявява: “Несть бо Бъ створилъ жидовска ©зыка прежеD, ни римска, ни еллиньска, н© сир’скы”, т.е. “Бог не е сътворил първо еврейския език, нито римския, нито елинския, а сирийския” (к.м. – Б.П.). 

Това е типично възражение. Кому е отправено? Не е в пряка връзка с тезата на триезичниците, защото те твърдят, че горните три езика са свещени не според реда на възникването си, а защото са били употребени при смъртта на Христос. 

Значи тук се възразява на друг противник в спора. Кой е той?

          Това е Маурус Храбан. 

В цитираното вече съчинение “За изобретяването на езиците” той дава критикувания в “О писменехь” ред на поява на еврейски, гръцки и латински език, по-точно – смята еврейския за най-ранен език.⁵² Срещу тази негова теза за най-ранния език се бори авторът на трактата “О писменехь”, като смята за пръв сирийския – езика на Адам.

          Но главното е, че Маурус Храбан дава азбуките на отделните езици, буквите, с които се пише на тях (litteras, characteres)⁵³.

Маурос Храбанос  придружен от учителя си Алкуим Мартин фон Турс поднася произведението си на Архиепископа на Майнц Отгар, Виена, Австрийска Национална Библиотека, кодекс 625, f. 1-v

          Това е, което предизвиква вниманието на неговия опонент – автора на “О писменехь”. 

Той така и нарекъл полемиката си – За писмената, за буквите на Черноризец Храбър, на Maurus (Черноризец), Чернец, почернения, монаха, калугера, Храбан (Hraban). 

Известно е, че Храбан е бил монах, абат във Фулда, а старобългарското означение за монах е чрьноризьць⁵⁴ (черноризец) поради черното облекло.

 Знаейки за монашеството на Маурус Храбан и водени от съответствуващото му значение на гръцки език на името Маурус, на старобългарски език са превели веднага това име по най-естествения начин – като Черноризец. 

А Храбан (Hraban) в течение на няколко века, които отделят първата поява на “О писменехь” през ІХ – Х век.⁵⁵ от първия запазен препис – Лаврентиевския, ХІV столетие, е бил побългарен на Храбър, защото от един момент нататък при писмената традиция на преписвачите едно словосъчетание и имесъчетание като Черноризец Храбан в заглавието “О писменехь Чрьноризца Храбана” им изглеждало като грешка вместо Чрьноризца Храбра, поради възможната им незапознатост с името и делото на Храбан (Hraban). 

"Азбуките" представени от Маурус Храбан

И те са започнали да пишат Храбър на мястото на Храбан. Така че първоначалното заглавие “О писменех Чрьноризца Храбана” е станало “О писменех Чрьноризца Храбра” (“За буквите на Черноризец Храбър”). А по съдържанието си съчинението е полемика именно срещу изложението за езиците и азбуките в “Изобретяването на езиците” от Маурус Храбан. 

За писмената на черноризеца Храбър

Така че според нас в заглавието на трактата “О писменехь” се има предвид Храбан, побългарен впоследствие волно или неволно на Храбър, а самият трактат е написан от друг старобългарски автор, който не може да е Черноризец Храбър, т.е. Храбан.

          3. И така, не срещу първенството по времепоява на еврейския език според Храбан се воюва толкова в “О писменехь”, а против друго – на четвърто място в разяснението си Храбан помества сведението за буквите на Етикус и ги изобразява. 

Това е, което предизвиква автора на “О писменехь”. 

Затова той открива и полемиката си с Храбан с израза “Преди, прочее, славяните нямаха книги”. 

Понеже правилно смята, че твърдението на Храбан за азбуката на Етикус и самото й изображение са пряко доказателство за съществуването на “скитско” – славянско писмо още през ІV век, авторът на “О писменехь” се чувствува задължен да анулира веднага това доказателство, като го отрече и отхвърли още с първите си думи. 

Но защо? Нима той не е заинтересуван и горд като представител на славянската общност и култура от такова нейно ранно завоевание като делото на Етикус Истер?

          4. Преди да отговорим на въпроса, трябва да заключим следното: много са нещата в текста на “О писменехь”, които ни убеждават, че този полемичен текст воюва с труда на Маурус Храбанус, като отхвърля прокараната там идея, че “скитът” Етикус създава азбука, която после Йероним разпространил. 

Ако в съзнанието на автора на “О писменехь” “скитски” не бе тъждествено със “славянски”, той не би обърнал внимание на труда на Храбан. 

Фактът, че му е обърнал внимание, доказва, че е извършил това по линия на славянска заинтересуваност; че за него сведенията на Храбан за скита по рождение Етикус се отнасят всъщност до един славянин от ІV век и неговата славянска азбука. 

А за нас това е най-важното. 
То свидетелствува, че славянската принадлежност на Етикус се потвърждава косвено от такъв важен документ, като старобългарското сказание “О писменехь”, появило се само десетилетия по-късно от “За изобретяване на езиците”⁵⁶ като негово българско противодействие.

          5. Връщаме се отново на въпроса, защо българската култура от ІХ/Х век в лицето на автора на “О писменехь” се бори срещу Храбан и не допуска сведението му за Етикус да се приема като достоверно. И то как се бори!

          А. Първо, като напомня за търсеното от Кирил сходство между неговите и гръцките букви.⁵⁷ А Храбан твърди, че буквите на Етикус са напълно оригинални, без влияние отникъде. Подчертаната прилика с гръцките букви означава, че в “О писменехь” става дума за кирилицата, а не за глаголицата, макар за Кирил да се знае, че е изнамерил глаголицата. Кирилицата обаче е подобна на гръцкото писмо.⁵⁸

          Б. Понеже Етикусовите букви никак не приличат на гръцките, противопоставяйки им кирилските, авторът на сказанието “О писменехь” иска да внуши, че кириловото е първото славянско писмо, защото преди него друго с подобен произход и особености не е имало.

          В. Известно е, че броят на Етикусовите букви според Храбан е 23. Такъв брой почти е равен на числеността на буквите в гръцката азбука – 24. И авторът на “О писменехь” изобличава и Храбан заедно с други, когато пише: 

“Дроузии же гл­Ѓть. почто есть, лЃи писменъ створилъ. а можеть с­ и мен’шим того писати, якоже и гръци. кЃд пиш­ть”⁵⁹, т.е. “Други казват: защо ли е сътворил 38 букви, като и с по-малко може да се пише същото, както гърците пишат с 24?” 

С други думи, на това място в “О писменехь” е взета на прицел азбуката на Етикус относно броя на буквите, или по-точно – понеже се полемизира срещу азбука от 24 букви, ние разбираме, че е визирана азбуката на Етикус според сведението на Храбан.

          Г. На противопоставянето в “О писменехь” на Храбантовата теза за предимството по времепоява на еврейския език обърнахме вече внимание и той бе първата следа, по която установихме, че сказанието “О писменехь” е целенасочена и последователна полемика срещу “За изобретяването на езиците от Храбан”.

И отново – защо се е стигнало до тази полемика?

          6. Защото авторът на “О писменехь” е бил изцяло ангажиран с Кирило-Методиевото писмо и налагането му като с важна политическа мярка на върховната държавна власт в лицето на, както сам пише, “Михаила цЃря гръчьскаго. и Бориса кн­за блъгар’скаго. и Растица кн­за мор’ска и Коцеля кн­за блатен’ска”⁶⁰, т.е. “на Михаил, гръцкия цар, Борис, българския княз, Растица, моравския княз, и Коцел, блатенския (на Блатно, днешно Балатон – Б.П.) княз”. 

Като идеолог на властта авторът на “О писменехь” поддържа съответно, че възприетото от нея кирилово писмо е единственото и първото славянско писмо, “такъ разоумь братие бЃъ есть далъ словенwмъ”⁶¹, т.е. “така, братя, Бог е дал разум на славяните”. Той би омаловажил и подценил това събитие, ако приеме от Храбан, че то има далечен предтеча в лицето на Етикус и неговата азбука. Затова се бори срещу Храбан. За него защитата на Кириловите букви е политическа дейност, доколкото тяхното утвърждаване и разпространение е въпрос и на политическа официална инициатива на властта в славянските държави, на първо място сред които е поставена България с нейния княз Борис.

 Това, което е санкционирано от княза, това е славянската азбука. Това е основната идеологическа позиция на “О писменехь”. 

И ако има сведения, че по-отрано е съществувало друго славянско писмо – те трябва да се отхвърлят. У Храбан това писмо е подобно на глаголицата – и затова според нас авторът на “О писменехь” дава да се разбере в реда на борба срещу Храбан, че Кирил е съставил не глаголицата, защото би значило, че е повторил Етикус, а кирилицата, т.е. азбуката му няма нищо общо с никоя предишна, и е първата и единствена славянска азбука. Това трябва да се има предвид, когато се решава все още откритият въпрос, глаголицата или кирилицата има пред очи като Кирилово писмо авторът на “О писменехь”⁶², независимо от най-последните усилия за решение в полза на глаголицата.⁶³ 

Ние бихме подчертали дори, че появата на “О писменехь” в смисъла на полемика срещу Храбан е била възможна само след създаването на кирилицата, за да може тя да бъде противопоставена като оригинален факт и постижение на глаголицата, за стародавността на която се е знаело според популярността на Храбановото съчинение, преписите от Йеронимовата версия на труда на Етикус Истер, или пък от такива факти на съпротива срещу глаголицата, като съчинението на далматинеца Тома Архидякон. В него се заявява, че братът на Кирил, Методий, използвал за нуждите на славянската литургия “готски букви”⁶⁴ – така Тома нарича глаголическите писмена, свеждайки ги до готическата (готската; Бел. ред.) азбука.

          7. Като се стреми да обори сведението на Храбан за автора от ІV век Етикус и неговата азбука, трактатът “О писменехь” със самото това доказва, че създателят му схваща тази азбука като славянска, оттук и Етикус като славянин. Това за нас е важното – че в съзнанието на един толкова забележителен старобългарски писател, като автора на “О писменехь”, Етикус Истер е със славянска принадлежност; едно крупно доказателство, с помощта на което заключаваме, че Етикус Истер, родом от гр. Хистрия (Истрос в дн. Добруджа), е най-ранният мислител на славянските народи.

                                                                                    

                    Бележки:

          * Етикус философът-космограф

          ¹ D’Avezac. Ethicus et les ouvrages cosmographique intitules de ce nom. – Mem. presentes par divers sa vants a L’Academie des inscriptions et belles letters, I ser., II, Paris, 1852, p. 230 ff.

          ² Heinz Löve. Ein literarischer Widersacher des Bonifatius. Virgil von Salzburg und die Kosmographie des Aethicus Ister, Mainz-Wiesbaden, 1951/52.

          ³ F. Kunstmann. Münchner gelehrte Anzeiger. 1854, S. 249.

          ⁴ C. L. Roth. Heidelberger Jahrbücher, 47 (1854), S. 270 ff.; 48 (1855), S. 100 ff.

          ⁵ H. Wuttke. Die Kosmographie des Ister Aithikos im lateinischen Auszuge des Hieronimus. Aus einer Leipziger Handschrift. Leipzig, 1853.

          ⁶ H. Wuttke. Die Aechtcheit des Auszugs aus der Kosmographie des Aithikos, Leipzig, 1854.

          ⁷ K. Pertz. De cosmographia Ethici libri tres. Berlin, 1853.

          ⁸ Wuttke, Die Kosmographie . . ., S. LXXV.

          ⁹ Wuttke, Die Aechtcheit . . . S. 62.

          ¹⁰ A. von Gutschmid. Kleine Schriften. 5 (1894), S. 418 ff.

          ¹¹ B. Krusch. MG. SS rer. Merov., 7. S. 517 ff.

          ¹² K. Hillkowitz. Zur Kosmographie des Aethicus. Diss., Bonn, 1934.

          ¹³ A. Ebert. Allgemeine Geschichte der Literatur des Mittelalters im Abendland. I² (1889), S. 608 ff.; M. Manitius. Geschichte der lateinischen Literatur des Mittelalters I (1911), S. 229 ff; J. F. Kenney. The sources for the early history of Ireland I, New York 1929, p. 145 f.; G. Dottin. Le philosoph Aethicus et les Celtes insulairs. – Revue des etudes anciennes 25 (1923), p. 144 ff.

          ¹⁴ Hillkowitz, S. 6, Anm. 2.

          ¹⁵ N. Busch. Zur Kosmographie des Aethicus Ister. – Mitteilungen aus der Livländischen Geschichte. 21, Riga, 1921, S. 195 ff.

          ¹⁶ Löwe, op. cit., S. 7.

          ¹⁷ Wuttke, Die Kosmographie . . ., S. 1: Започва книгата на Етикус, преведена веднага след съставянето и философското й издаване, от Йероним презвитер; книгата е из Космографията, което значи описание на света; Едикти на Етикус философ, космограф.

          ¹⁸ Ibid., S. 84: Ето и буквите му, които разпредели, както следва (и са поместени 23 букви от азбуката на Етикус, почти като познатите глаголически, които ние от своя страна също представяме на факсимиле, б.м. – Б.П.).

          ¹⁹ Ibid.: Преведе се книгата на Етикус философ, космограф, родом скит от родители с благородно потекло. Оттук прочее произхожда етическата философия като останала от мъдреците (философите).

          ²⁰ Löwe, SS. 8 – 17.

          ²¹ Ibid., SS. 18 – 27 ff.

          ²² Ibid., S. 5.

          ** Виж страницата от ръкописа, приложена като факсимиле.

          ²³ Patr. lat. 112, 1579 – 1580, “De inventione linguarum”.

          ²⁴ Löwe, S. 70.; Manitius, Literaturgeschichte I, S. 299; Wuttke, Die Kosm., S. LXXVI, LXXII, Anm. 1, LXXIII Anm. 2; Pertz, S. 156 f.; Fr. Sanjek, Bosansko-humski krstjani i katarsko-dualistički pokret u srednjem lijeku. Zagreb, 1975, p. 44.

          ²⁵ Wuttke, S. LXIX.

          ²⁶ Löwe, S. 69.

          ²⁷ Pertz, S. 151 f.

          ²⁸ M. Hocij. Die wistlichen Grundlagen des glagolitischen Alphabets. – Süd-ost-deutsche Forschungen 4 (1939), S. 509 ff.

          ²⁹ Löwe, S. 70.

          ³⁰ Ibid.

          ³¹ Ibid.

          ³² Potthast. Teg. Pont. Rom. 14, 485.

          ³³ Löwe, S. 70.

          ³⁴ “Hodie omnium latissime pater lingua Sclavonica, nunc Illyrica dicta, cum a mari Adriatico ad ipsam prope Chinam, & Tartarimun Oceanum in usu sit. Est matrix lingua in multas propagines diffusa, puta Dalmaticam, Vindicam, Bohemicam, Polonicam, Moscoviticam, Bulgarica & pures alias. Ejus duplices sunt characteres, Cyrilliania S. Cyrillo inventi, figura pene similes Graecis, & Dalmatici, seu Hieronymiani, quorum author D. Hieronymus”: Jacobus Peiaczevich. Veteris & novae Geographiae Compendiosa Congeries. Zagrabiae, 1714, p. 59.

          ³⁵ Scithae, id est Scotti – Löwe, S. 27.

          ³⁶ Ibid.

          ³⁷ Ibid.

          ³⁸ В. Велков. Градът в Тракия и Дакия през късната античност (ІV – VІ век). С., 1959, с. 89 и сл. Основен извор за провинцията Скития е Хиерокъл, Synecd. 636, 9.

          ³⁹ Пак там, с. 91. Вж. и новото издание на същия ценен труд с приложена накрая историко-географска карта, на която се вижда Скития и Истрос. V. Velkov. Cities in Thrace and Dacia in late Antiquity. Amsterdam, 1977, p. 107, 108 etc.

          ⁴⁰ Wuttke, Die Kosmographie . . ., S. LXXIX. Всъщност сам Етикус пише (с. 78 от текста му у Вутке), че е роден в Хистрия, Histria, т.е. Истрос.

          ⁴¹ В. Велков, с. 236.

          ⁴² Пак там.

          ⁴³ Пак там, с. 234 и сл., 245 и сл.; Löwe, S. 60; W. Krafft. Die Anfänge der christlichen Kirche bei den germanischen Völkern. 1, 1, 1854.

          ⁴⁴ B. Altaner. Kleine patristische Schriften. Berlin, 1967, S. 377. Вж. и посочената там литература.

          ⁴⁵ Ibid. S. 494 f.

          ⁴⁶ Ibid. S. 503 f.; Patr. Lat. 65, 442 – 451.

          ⁴⁷ Altaner, S. 489 f.; Вж. още Б. Пейчев. Философският трактат в Симеоновия сборник. С., 1977, с. 7 сл.

          ⁴⁸ К. Куев. Черноризец Храбър. С, 1967, с. 188.

          ⁴⁹ П. Динеков, Д. Петканова, К. Куев, Христоматия по старобългарска литература. С., 1967, с. 101.

          ⁵⁰ Б. Пейчев. Възприемане на Аристотеловата философия в средновековна България. – Философска мисъл, 1978, кн. 8, с. 94.

          ⁵¹ К. Куев. Цит. съч., с. 72 и сл.

          ⁵² Patr. lat., 112, 1579 – 1580.

          ⁵³ Ibid.

          ⁵⁴ К. Куев, с. 39 – 40.

          ⁵⁵ Там, с. 20 сл.

          ⁵⁶ Храбановото съчинение е датирано 856 г. Вж. Patr. lat., 112.

          ⁵⁷ wва убо по чиноу гръчьскыхь писменъ, wва же по словен’стеи речи . . . И якоже они по доольше с­ жидовскымь писменемь сътвориш©, тако и съ гръчьскымъ. – К. Куев, с. 189. 

          ⁵⁸ К. Мирчев. Старобългарски език. С., 1972, с. 15.

          ⁵⁹ К. Куев, с. 189.

          ^{60, 61} К. Куев, с. 191.

          ⁶² Пак там, с. 54 – 55.

          ⁶³ Б. Велчева. Которые 38 букв создал Константин Философ. – В: Славянские культуры и Балканы. С., 1978, с. 57 сл.

          ⁶⁴ Toma Arhidiakon. Historia Salonitanorum Pontificum. ed. F. Rački. 1894. p. 49. От друга страна, Йероним, разпростратителят на Етикусовите праглаголически букви, дал съвети на Улфила, създателя на готическата азбука, при извършване на неговото дело. – Вж. К. Куев, с. 72, бел. 2. А това може да значи, че Улфила е ползвал глаголицата на Етикус – Йероним, а не обратното – глаголицата да е на основата на готиката – както се заблудил Тома.