12 май 2023

Д-Р ТОНИ ЗАРЕВ : ПРЕЛОМНАТА 1879 ГОДИНА

 

 

 

Д-р Тони Зарев , р. 1945 г., е лекар, моряк и библиофил. Работил е в XIII
поликлиника - София и в Океански риболов – Бургас. 

 Автор е на четири книги :

  • „Литературен детектив. По следите на забравени автори и текстове. 2015”,
  • „Душата на книгата. Автографи в един разказ за книги хора и събиия. 2017”
  •  ,"Отечество … Защо!. 2017”, 
  • „ Отрезвяваща история … и други истории. Събития, картини, писма и възпоменания. 2020.”.                        
Публикувал е в „ Литературен вестник”, „Про и Анти”, „Детонация”, „ Лозенец днес” и др.

 

 

ПРЕЛОМНАТА 1879 ГОДИНА

 

1879 година заема централно място в новобългарската история.

 През тази година стават важни събития:

 

● На 10 февруари е открито Учредителното народно събрание;

● На 17 април e избран първият български княз; приема се

Търновската конституция.

● И още: на 22 март единодушно се определя София за

столица на младото княжество.

 


През май се изтегля руската администрация. Следва съставяне на първото българско правителство, откриване на Първото Обикновено Народно събрание и накрая падането на кабинета.

Годината ще се запомни със смесени и бурни чувства: от една страна радостен възторг от изгряването на младата българска свобода, а от друга омерзение от развихрилите политически страсти и тревога за бъдещето на страната. Събитията, развили се тогава

не ще бъдат урок занапред и ще се повтарят до наши дни.

 

Всъщност боричканията на строителите на нова България са продължение на острите противопоставяния още от преди Освобождението. 

Социалното равенство, настъпило по историческа принуда, ще доведе през тъмните векове на турското владичество до последици, които ще се усетят по-късно. Аристокрацията бе унищожена и забравена, всички бяха равни до момента на стопанския и културен възход на нашия народ през XIX век. 

Тогава се открои чорбаджийското съсловие, което се постара да диктува

живота и политическите насоки на зараждащето се българско общество. На това се противопоставиха „младите“, които националистически настроени желаеха бързо освобождение, ратуваха против социалното неравенство и поставиха на един

кантар турските поробители, фанариотите и „ старите“ – българските чорбаджии.

И в двете групи имаше хора, които искрено желаеха доброто на своята родина. С опит, парични средства и влияние пред турските власти „ старите“ в много случаи бяха полезни на своя народ.

Техните синове бяха възпитани на Запад или в Роберт колеж и се опитаха да внесат европейски дух в бъдещото общество.

„ Младите“ бяха радикални, те не виждаха смисъл да се протака, ратуваха за незабавно освобождение и много от тях проляха кръвта си за това. Голяма част от тях бяха в емиграция , изпитваха силното влияние на руския нихилизъм и други идейни

течения. Образованите хора се считаха за неблагонадежни, издигаше се в култ простият народ с вековните си добродетели.

 

От тогава датира невъздържания език, с който във вестникарските издания се нападаха противниците. В рубриката „Знаеш ли ти кои сме?“ на революционните вестници „ Свобода“ и „Независимост“, Каравелов и Ботев безпощадно атакуваха неприятелите.

Под влияние на тия страстни и в много голяма степен несправедливи проповеди, демократическото чувство у българския народ клонеше да добие форма на някаква сектантска умраза” – ще напише по-късно Симеон Радев.

Трябва да се отбележи, че вътре в двете противопоставящи се групи нямаше единомислие, нещо, което тогава, както и по-късно ще разпилее усилията и ще има лоши политически последици.

Не беше по-различна обстановката в началото на 1879 година.

Наистина страстите бяха притъпени от всенародната покруса на несправедливите клаузи на Берлинския конгрес.

Заедно с това се формираше едно особено настроение, насочено срещу Европа.

„ Няма съмнение, че всички западни народи в Европа са враждебни на славяните ... ”– внушаваше пловдивската „ Марица“, в първият брой от 25 юли 1878 г. Зад това внушение се чувстваше безспорната роля на Русия. Европейският запад се оказва виновен за нещастията на младото Княжество. Уви, това разсъждение

остава трайно и в бъдеще ще оказва своето отрицателно политическо влияние

Но трябваше да се работи. С откриването на Учредителното народно събрание изригна позатихналия вулкан на политическо противопоставяне. И понеже става дума за реална политика, оформиха се две партии : на мястото на „ старите“ се създаде

групата на консерваторите, а „ младите“ се нарекоха либерали.

Впрочем и в двете партии имаше хора от различни възрастови

групи.

 


Константин Иречек. 

 

През ноември 1879 г. в Княжеството пристигна един млад човек, поканен да помогне със своите знания за устройството на новата държава. Той се нарича Константин Иречек. 

Интересът му към България не бе случаен : проучил основно българската история, той

беше издал през 1876 г., в навечерието на българското въстание „История на българите” на чешки и немски, а сега и на руски.

Изоставил академичната си кариера, очакваше го трудна одисея и много разочарования. Наблюденията му от новата столица бяха повече от мизерни:

„ Първи впечатления от София: крива улица с дървета, от страни отворени ориенталски дюкянчета, ужасен неравен тротоар страшна кал... По улиците огромни гьолища – б ъ л г а р с к а В е н е ц и я ”.

Въпреки голямата си заетост, той намери време да изпраща дописки до „Augsburqer Allgemeine Zeitung". Първата от тях озаглавена „Положението в княжество България през 1879 г.”, публикувана в края на годината възбуди голям интерес.

Още в началото младият автор направи песимистична прогноза : „ Пророкуваното от чужденци и домородци в ярки бои бъдеще на българския народ става малко въпросително.”

Правилно ли беше това заключение ?

Първата победа на либералите беше Търновската конституция. Тя бе демократична и свободомислеща по устройство :

Предвиждаше еднокамарен парламент, пълна свобода на личността и сдруженията, свободен печат. Обаятелната личност на княз Александър временно обедини всички. Пред него предстоеше трънливия път на владетел, в една страна токущо излязла от

Ориента. Първата задача след завръщането му в София, бе съставяне на министерски кабинет. Това се оказа трудна задача.

Опитът да се състави коалиционно правителство беше неуспешен.

Честолюбието и инатът на някои дейци, а и силата на обидите разменени по време на заседанията в Търново се оказаха решаващи. Князът нямаше избор и повери властта на консерваторите. Впрочем, той желаеше това, стреснат от

радикализма на либералите.

„ Най-после се състави кабинет, който се състоеше от хора на зряла възраст, с европейско образование и почтени ”– пише в дописката Иречек. За един западен възпитаник това бе най-добрия

избор.

 


 

Първото българско правителство.

 

А ето мнението на Симеон Радев в „Строителите на

съвременна България“:

„ В кабинета влизаха най-просветените хора от консервативната партия... Истински политически качества, обаче повечето от тях нямаха.  Марко Балабанов стоеше на

кръстопътя на всичките възможни принципи, гледайки накъде ще надделее силата... Д. Греков бе, безспорно човека, който имаше най-солидна култура, но у него недостатъците парализираха качествата... Начевич ... има много практически познания, но никакво мировъзрение... Тодор Бурмов (министър председателят

– б.м. – Т.З.) ... един добросъвестен човек, изпълнен с най-благи намерения но досущ неподготвен за ръководяща политическа роля.”

 На 20 юни 1879 г. в Търново излезе брой 1 на вестник „Целокупна България“, редактиран от Петко Славейков. Той стана орган на либералите. В началото бе демонстрирана необикновена толерантност към новото правителство. На 9 юли в брой 5 се заявяваше, че щом членовете на кабинета са се подписали под

конституцията „ те не са по малко либерали от нас.” Това не попречи на заканата, че ако се наруши основният закон ще има „неизбежни сблъсквания, колкото и жестоки да бъдат” .

И часът на стълкновението дойде и то съвсем рано.

 В брой 9 от 25 юли на Целокупната се помести уводна статия от Стефан

Стамболов под заглавие К о н с т и т у ц и я т а с е н а р у ш а в а !

 Ставаше главно въпрос за това, че князът е титулован Височество вместо Светлост, както е по Конституция. Статията вдигна голям шум, повдигна се опозиционна вълна, която премина в множество митинги. Стамболов за целта съчини песен, в която се

казваше :

 „ Кой днес ще да брани /

 народната ни чест / 

от нашите тирани /

 от българите с фес ? ”

 

Симеон Радев пояснява :

„ Нестихнал още революционер и оратор в първата фаза на своето красноречие Стамболов не допускаше по отношение на консерваторите ни пощада, нито даже законност.”

По-късно авторът на „ Строителите” ще напише:

„ Бивш революционер, бързо узряващ в отговорностите на държавното управление, но принуден от обстоятелствата да гледа на него като на продължението на една революция.”

Иречек ще допълни картината :

„Всяка крачка на министерството се очерняше като „противоконституционна“, а народът се подстрекаваше систематически срещу разни правителствени наредби.”

И още:

„Какво удоволствие е сега за едно българско сърце да може да

дразни и напада един министър или управник! Един от поколения

трупан гняв сега от веднъж се отделя от прелялото сърце и се

излива из вкаменялата се от дълго мълчание уста.”

 

Предстояха избори за I-вото Обикновено Народно събрание.

Вазов, в незаслужено пренебрегнатия роман „ Нова земя“, описва

картинно агитацията на демагога Благодумов :

 

„ За либералите (селяните) се догаждаха, че са хора много

добри и благородни и малко протестанти; но консерваторите им

се представяха някакви зловещи и черни каракончовци, дошли

само да смучат кръвта на сиромасите ... Всичките земеделци,

всички които орат и сеят земята са либерали. – Виж и затова е

името ви: либерал. Либерал , който л и б и р а л о т о” – поясни

хитро Благодумов ."

 

Благодумов не е ли предтеча на бъдещите народни популисти?

Консерваторите нямаха много шансове.

Името им не бе свързано с народните борби и не звучеше

героически. Тяхната физиономия на кабинетни хора бе чужда на

масата”– разсъждава Симеон Радев.

При това положение не бе изненада пълната победа на

опозицията. Правителството имаше привърженици само сред

чиновниците, висшето духовенство и турците, търсещи закрила от

някогашната рая. На 21 октомври се откри Първото обикновено

народно събрание. То има 20 заседания и бе закрито на 24 ноември.

 

Отново думата има Иречек:

„ Мъчно може да се представи по-жалка карикатура на

европейския парламентаризъм... В събранието в София имаше

много малко интелигентни глави... Всички останали бяха селяни,

които в заседанията или говореха безсмислици или спяха, а вън

от Събранието от 15-тях лева дневни икономисваха 14-те, като

се хранеха с обичния в страната лук, за да си накупят волове и

други домашни потреби „. За пет седмици Стамболов говори 190

пъти, а Славейков 180 пъти. Цялата ораторска дейност на

опозицията е чисто отрицателна, с разрушителни тенденции ”

изтъква Иречек.

И следва заключението на младия учен :

 

„Това беше чудесен карнавал, един жив ансамбъл от смешни

карикатури, тази първа конституционна зима в свободна

България, достойна за перото на един Свифт или Сервантес –

едно театрално представление, което нито може да се

подготви, нито да се наподоби, което във всяка страна само

веднъж може да се случи, а след това изчезва завинаги.”

 

Положението на кабинета бе безнадежно. Стигна се до

гласуване недоверие на правителството, което бе постигнато с

грамадно болшинство. Хроникьорът на събитията Симеон Радев

описва :

„Настъпи една грозна, недостолепна сцена: наскачали по

скамейките, либералите апострофираха депутатите с най-

обидни думи, сочейки им вратата с бесни викове : „ Вън! Вън от

тук!“.

На 24 ноември князът с указ разтури камарата. Завесата падна

и с това свърши първият акт от българските събития.

 

През преломната 1879 година бяха положени институционалните основи на българската държавност. Но бяха заложени и подводните камъни на нашето политическо бъдеще.

Личните обиди, популизмът и демагогията, опортюнизмът, службогонството, обругаване на довчерашните съмишленици, бруталното право на мнозинството, което в бъдеще ще доведе до политически репресии, ще станат част от злините на българската политика.

Още през 1841 г. д-р Иван Селимински в писмо до Васил Априлов предупреди, че „ ако не се отървем от грешките си, ние българите, които станахме варвари между варварите, невежи, неопитни, заразени по сърце и по ум от отвратителните турски наредби ще се окажем недостойни за Божия дар свободата и ще претърпим още по-лоши злини“.

Оправда ли се черногледството на Селимински? Да, като знаем за трагичните събития в близката ни история и като гледаме настоящето.

Ще се откажем ли лесно от Божия дар свободата? Ще дойдат ли още по-лоши времена? Ще бъдем ли достойни за Европейския парламентаризъм?

 Дано песимистичните прогнози в българската история не се

сбъднат до край?