21 юли 2018

Убийството на отец Стефан Кривошиев от Севлиево

Тук е разказана  трагичната история на отец Стефан Кривошиев (поп Съби) 
от село Столът, Севлиевско.

Баща на четири дъщери.
Като войник служил в артилерийската част на 33 Свищовски полк в боевете при Дойран, 1918г.

 Заслужава неговата съдба да е известна в по-широки кръгове.

Убит от комунистическа шайка по време на терора вилнял в първия месец след преврата на  9.IX. 1944г.в гр. Севлиево.


Но Божият съд не е отминал убийците : 

Физическият убиец на отеца който наричали Митьо Силния (Димитър Иванов Дочев, кожар, брат на началника на милицията в Севлиево Дочо Иванов Дочев) скоро след убийството е полудял, а шофьорът, който ги карал до мястото на екзекуцията се пропил и се превърнал в дегенерат.


                                                                   Лъчезар Тошев






Свещеник Стефан Кривошиев от гр. Севлиево

Убит, осъден, оправдан

Мартин НИКОЛОВ

Църковен вестник, брой първи за 2003 година
 



О. Стефан КривошиевВ този ред събитията се развиват "пост мортем" за свещеноиконом Стефан (Съби) Кривошиев от гр. Севлиево.


Това е простата истина за действителността след 9 септември 1944 г.: убити са всички неудобни, впоследствие "Народният съд" осъжда мнозина от тях и взима имотите им. След 1990 г. малцина от осъдените "пост фактум" са оправдани.

Свещеноиконом Стефан Кривошиев се родил в с. Столът, Севлиевско, на 8 май 1892 г. в крайно бедно семейство.

Поради немотията с голями лишения завършил прогимназия в Севлиево.

Постъпил в семинарията, в която изкарал IV курс с много добър успех. След това постъпил в Казанлъшкото педагогическо училище, което завършил с отличие.

Учителствал в селата Душево, Сенник и Хирево в продължение на 10 години.


През 1924 г. на Великден бил ръкоположен за свещеник в с. Хирево.

През 1927 г. бил преместен в гр. Севлиево като енорийски свещеник към църквата "Св. Троица".

През 1932 г. станал архиерейски наместник. През февруари 1937 г. бил отличен с офикия "протойерей".

През 1940 г. на Възнесение Господне бил произведен в свещеноиконом, а три дни по-късно - на Неделя на св. отци - бил отличен с нагръден кръст.

Притежавал и два ордена: V степен "За гражданска заслуга" и IV степен "За човеколюбие".

Като пастир той ръководил старопиталището от започване на строежа му. Полагал изключителни грижи за благолепието на храма "Св. Троица".

Многобройните му публикации в местния вестник "Развитие" - разкриват изключителната интелигентност, ерудиция и далновидност на отец Кривошиев.

Като всеки свещеник, изпълняващ ревностно своето служение, така и отец Кривошиев се противопоставял на атеизма в комунистическата пропаганда. По време на служба говорел на вярващите да не се поддават на лъжливото учение и страшната напаст.

Дори организирал фотоизложба в читалището на Севлиево за масовото убийство на полски граждани, войници и свещеници, извършено в Катинската гора от руските войски.

Отец Стефан преподавал немски език в севлиевското училище.

Затова, когато в Севлиево били разквартировани немски войници, те често гостували у тях.
Това впоследствие било използвано от комунистите като мотив за осъждането му на смърт "като немски шпионин".

Народният съд умишлено не взел под внимание, че и руски войници гостували в къщата на отеца и по същия начин той се отнасял и към тях.

Възрастните хора от града си спомнят с добро за свещеника.

Комунистите обаче продължават да твърдят, че отец Кривошиев предавал партизани, въпреки че в Севлиево няма убити такива.

 Негов братовчед - Кънчо Кривошиев (комунист) - го наклеветил, че е участвал в т. нар. "Обществена сила" заедно с кмета и полицейския началник за "лов на партизани". Тези лъжливи твърдения ги има и в обвинителния акт.

На 5 октомври 1944 г. вечерта и четирите му дъщери били вкъщи. Те си спомнят, че по-късно същата вечер трима мъже го потърсили за справка. Тогава той се обърнал към жена си и казал:

"Подай ми къшей хляб, защото там където отивам има много гладни хора."

Извеждат го и го вкарват в участъка. Ето какво разказал един от участниците в убийството, войник запасняк, цитиран от Иван Къжелов:

 "По девети бях милиционер в Плевенския затвор. И стана така, че бях във взвода, който трябваше да отиде с камион до Севлиево и да караме затворници. С пристигането ние влязохме в милицията. Беше към девет часа вечерта. 
А те, севлиевци, се черпят в стаята на милиционерите.
Всички бяха запасни, като за строй.

Помня в 11,30 вечерта дойде един началник и каза да се блокират улиците, водещи към милицията. След малко камион спря пред входната врата на милицията с капака към тротоара. 

Нас ни накараха да застанем в кордон от двора до камиона. Изведоха шест души, които като дойдоха до камиона, видяха изкопни инструменти - кирки, търнокопи, лопати - разбраха каква участ ги чака. 

Никой не искаше да се качи. 

Настояваха да си вземат сбогом с близки, жени, деца, бащи, майки, молеха се да бъдат съдени - като са виновни, ще си изтърпят наказанието, ако ще и смърт да е.

"Ще ви дадем едни съдилища! Вие като избивахте нашите ятаци да не сте ги съдили?" - ревяха севлиевци и ги блъскаха един по един. Един поп най-мило се молеше, че има четири деца - приклад му затвори устата. [...]

Камбанен звън отмери дванадесет часа (градският часовник). Камионът потегли със спуснат брезент. Местността, до която спряхме бе до края на гората.

Дадоха им насила инструментите, да изкопаят гробовете си. Всеки на две-три крачки от другия, да може да си изхвърля пръстта.

На мен се падна попът. Според разпореждането трябваше аз да го убия.

Аз и кокошка не съм клал.

Попът ме моли шепнешката, че имал четири деца, да го пожаля, той щял да избяга, на никого нямало да каже. 

Казах му да падне, като гръмна и да се престори на умрял.

При залпа попът падна по очи наполовината в гроба.

Но севлиевец мина и стреля в главите на всички.

"За попа да зная, че няма да възкръсне - вика, - на него два ще му думна". 
А той още жив и всичко чуваше".



Трошичка вяра /2002 г.

Документален филм за отец Стефан Кривошиев





Монахиня Валентина Друмева от Калоферския манастир в текста си за отец Стефан Кривошиев (Вж. „Български свещеномъченици и изповедници за вярата от

най-ново време“, том 1, издава Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“, Света гора, Атон, 2007 г., с.тр. 22-31. )   добавя още една информация :


Митьо Силния, така казвали на убиеца на отец Стефан, който полудял не след дълго. Отишъл да се лекува в Търново, на връщане в автобуса скочил внезапно от седалката и сочейки нещо, започнал да вика силно:

А, ей го бе, ей го бе, не го ли видите, попа бе?”


Натискали го близките му, затуляли му устата. След малко се поуспокоил, казал:
Ей, попе, ще ти обръсна брадата”.


Това чули и видели всички пътници. Отново бил отведен в психиатрията.

Там често викал: “Идват! Идват! Идват!”

 
Всички убити му се явявали, но най-често свещеникът. За кратко време Митьо Силния починал.

Народният съд осъдил както другите, така и отеца задочно -  на 27 март 1945 г., почти половин година след убийството.

Отец Стефан винаги казвал в проповедите си: 
 

Научете рожбите си да обичат кроткия Иисус”, 

така както той самият Го обичал и дал живота си за Него”


Димитър Пеев от с. Ряховци, Севлиевско, по това време 14 годишен, е бил сред пастирчетата, които случайно попаднали на черепа на отец Кривошиев, който бил погребан плитко. Познали го по голямата коса.
След 1989г. той разказва подробно за този случай.

Да се опомним

Свещ. Стефан Кривошиев, 1928 г.


За никого, вярвам, не е тайна, че днес "Интересът" е върховен господар над всички и над всичко.„

"Sacra egoismo" - ето девиза, вплетен в нишките на всички знамена - лични и обществени, без разлика на цвят и кройка.

Самоволно, и като че ли неусетно, човек стана роб на интереса си. В лудия набег по догонване свои замисли, в реализиране свои щения той забрави себе си, плю на своя образ и достойнство.

Примери не са нужни. Тъй много и тъй очебийни са те, че само заслепеният не ще ги забележи.

Представителите на науката и религията, водачите на групировките и обществата безсрамно свалиха от плещите си мантиите на маги и водачи народни, надянаха пъстрата мантия на шут, който всекиму угажда, всекиму се усмихва за интерес, и извиха юдинско хоро около могилата, в която погребаха личен и обществен дълг и народни бъднини.

Всички, които по дълг и признание трябваше да впиват взор в бъдещето, за да го разгадаят и предпазят човечеството от несрети, замижаха пред внушителния идол на Интереса, скършиха стан и сториха низък поклон.
В болно време незаконният син на хила мисъл и блуден копнеж стъпка всяка човешка добродетел и, обагрен в кръвта на обществени и народни идеали, се възцари, аплодиран шумно от служителите на гордост, стомах и похот. Смрад е короната му, подлост - тронът му, гадост - подножието му.

А негови първи съветници са: клюката, коварството, злобата, ненавистта и седемте смъртни гряха.

Алтруизмът и благородната амбиция отстъпиха пред личния интерес.
"Общество", "човечество" - това са изкусно построени маскировки, зад които незаслепеният наблюдател би открил единици, а най-много неголеми групи.

Отношенията между отделните държави, разните групировки - културни, просветни, политически, религиозни и tuti quanti - дебело подчертават гореказаното.

В името на общественото благо се зида личното; в името на държавното - груповото; в името на общочовешкото - държавното.

Последните две в основата си имат пак личността и нейния свещен егоизъм.
Пред жертвеника на интереса без угризение на съвестта се слага съдбата и живота на милиони "братя".

Войните не са ли мръсни кървави вакханалии пред идола на интереса?
Човек човека убива; народ народи гнети и задушава все в негово име...

Понякога съвестта умирява звяра в човека и възкресява образа на Мъченика с трънен венец, понесъл тежък кръст към Голгота за спасение на всички.

Нашепва Той кобни думи, вещае черни бъднини и сочи път на обнова и спасение:
"Елате при Мене всички обременени и онеправдани, и Аз ще ви успокоя."
"Вземете Моето иго върху си... и ще намерите покой за душата си, защото игото Ми е благо, а бремето Ми е леко"...

И пак:

 "Горко вам, еднодневки, които се мислите вечни! Горко вам, които трупате нива при нива, къща при къща, които изпояждате домовете на вдовици и сираци" в името на закона!

Ето, сгъсти се и надвисна облак от злоба и ненавист между народи, групи, личности. Предвестник на нещо лошо гнети всички.

Буря заплашва да помете всичко и всички, без разлика на добри и лоши, на учени и неуки.

Тежко томува, който подготвя бури; още по-тежко, който ги дочака. А те идат! Ние ги предугаждаме, боим се и дирим спасение... Не спасение на себе си от другите, а на всички от всички.

Години много свят светува, и една мисъл го крепи: ех, до щат дни по-благи, до щат по-сносни времена!

От люлката до гроба човек щастието сънува, за него жертва всичко, та и себе си дори. Орис една обаче го всякога следи: след стремеж към щастие - в нещастие да дочака сетните си дни...

Буден е човекът. Будна е и човешката мисъл.

Но покой и щастие не ще има там, където желанието няма предел, където на похотта границата не е видна и където интересът е върховен господар.

Небодери ще покрият земята, въздушни кораби ще затулят слънцето, до коляно ще стане морето, вечността ще стане миг, на рай ще заприлича земята, блянът ще стане истина, но щастие не ще има, защото:

 Qui proficit in literis et deficit in moribus, plus deficit qam proficit.

Това е вярно за света тъй, както и за личността.

Да се опомним. Време е.

Вестник "Развитие", бр. 13/25.11.1928 г., Севлиево