130 години от рождението на художника Константин Щъркелов
Константин Щъркелов е роден е в София 12 /25 март 1889 г.
Учи в Русия и София. През 1915 г. завършва живопис в Държавното художествено-индустриално училище в София при проф. Иван Мърквичка.
Константин Щъркелов умира на 29 април 1961г. в София.
Източник :
http://shtarkelov.info
По повод 25-годишният творчески юбилей на художника :
Коста Георгиев, в-к „Литературен глас“, февруари 1935 г.
„Един от най-големите наши пейзажисти акварелисти и в същото време най-известният е безспорно Константин Щъркелов.
Още от самото начало на своята художническа кариера той се залавя за акварела, обиква го, и колкото и да е мъчна техниката му, овладява я до съвършенство и тя става негова същност.
От 30 години насам той броди из нашите балкани, гори и поля, рисува ги, одухотворява ги и неотклонно следва своя предначертан път.
 |
| Мальовица |
Щъркелов е творец пейзажист , от неговите картини лъха завладяваща нежност. Пейзажите му можем да уподобим на мелодични песни, които галят, трогва, въздействат и оставят дълбоки следи не само върху подготвения в областта на изкуството човек, но и на всеки друг.
Отидох при този наш голям акварелист и го намерих в разгара на приготовления за юбилейната му изложба. Всичко около него беше в движение.
Нямаше време, аз трябваше да изпълня мисията си. Отделихме се в съседната стая до ателието на художника и той започна със своя басов глас:
– Роден съм в София през 1889 г. (на 12 (25) март – бел.ред.), от бедни родители, които искаха със скромните си средства да ме изучат, за да добрувам, когато поостарея. Баща ми беше много духовит и весел човек, сърдечен и добър другар, той беше уважаван от целия еснаф.
Като обущар минаваше за най-добрия майстор на онова време и го избраха за уста башия – майстор на майсторите, и за знаменосец, което беше голяма чест. Той беше поет по душа, обичаше природата и винаги на празничен ден ние прекарвахме вън от града с компании и песни.
Нему идваше всичко отръки, обаче той се помина точно на Никулден 1903 г. За майка си какво да кажа, тя за мен беше съвършена светица, но от 10 години тя не е между нас.
Настъпи мълчание, изразителната маска на художника придоби тъжен вид. Той въздъхна и продължи:
– След смъртта на баща ми аз започнах да проявявам по-силна склонност към рисуването.
Тогава бях 13-годишен, обаче у мен гореше странен пламък и въпреки големите материални несгоди аз рисувах окуражаван от моята майка и когато постигах нещо, тя се радваше извънредно много на моите успехи. Мизерията ни наложи тя да работи по чужди къщи, където переше и готвеше.
А пък аз пеех в черковните хорове и бях любител в Народния театър. В същото време рисувах фирми и въобще работех каквото намеря и така се поддържахме двамата.
– Кога точно постъпихте в Рисувалното училище?
– През 1906 г. Още в първия семестър взех участие в обявения конкурс за есенен пейзаж и получих втора премия. Това беше изненада в училището и голям кураж за мен. Преди коледната ваканция обявиха друг конкурс, за зимен пейзаж. Аз пак взех участие и тогава получих първа и втора премия. После се заредиха и други награди и мога да кажа, че през моето студентстване аз получих 14 награди.
Тежките условия, при които живеехме с моята майка, ме принудиха да напусна училището и още в края на втората година, аз заминах за Русия, за да си търся късмета, а пък майка ми стана готвачка.
– Как тръгнахте за Русия и колко годишен бяхте тогава?
– С 20 лева поех и то едва на 18 години. Още с пристигането си в Одеса постъпих в манастира, за който бях чувал, че се приютявали доста българи. Постъпих като певец в Андреевското подворие. Тогава бяхме пленени от руското изкуство, живопис, поезия и опера. Босяшките дни не ни правеха впечатление, доволни бяхме щом имахме едно парче хляб.
– Чувствахте ли се добре в манастира и можехте ли да рисувате в него?
– В манастира беше добре, имаше квартира и храна, обаче все имаше нещо, което ни теглеше навън и аз през свободното си време излизах и рисувах край морето.
Понеже ми липсваше свобода в манастира, търсех начин да го напусна. И един ден сложих в една папка картините си и започнах да ги продавам. По онова време също излагаха по витрините.
Моите акварели се харесаха на един книжар грузинец, който ми помагаше извънредно много. Макар и много евтино да ми се плащаха пейзажите, аз бях доволен, че напуснах манастира.
– Други градове в Русия посетихте ли?
– На втората година заминах за Москва, където имах възможност да видя Третяковската галерия и Румянцевския музей. Това беше моята мечта. И там, както в Одеса, аз бях съвсем без средства и бях принуден да наема квартира с шест души работници. В Москва успях да видя, науча и проникна в широката руска душа. Руското изкуство у мен доби смисъл и окрили духа ми.
– Кога се завърнахте в България?
– В края на 1909 г., преизпълнен с ентусиазъм и със силно желание за работа.
Записах се пак в нашето Рисувално училище, където в началото бях ученик на Петко Клисуров, после на Иван Ангелов, учил съм и при Стефан Иванов, а завърших при проф. Мърквичка.
В 1910 г. Тръпко Василев и Петър Морозов откриваха изложба в постоянната художествена галерия на улица „Аксаков“ № 16. По настояване на Тръпко и други приятели, аз се реших да изложа четири неподписани акварела. Всичките бяха откупени. А през лятото на 1910 г. обиколих пеша, с раница на гръб много градове – Павликени, Севлиево, Габрово, и по целия път рисувах пейзажи.
 |
| Погановския манастир |
– Кога направихте вашата първа самостоятелна изложба?
– През октомври 1911 г., в малката стаичка, която служеше за гардероб, до големия салон по история в Рисувалното училище.
– Какво изложихте?
– Повечето от изложените ми работи бяха пейзажи. Имах и няколко портрета.
– Имахте ли успех с първата изложба?
– Да. Обаче това, което най-много ме зарадва и ми даде голям импулс за работа, беше следното:
При закриването на изложбата ми, дойдоха от Двореца и ми съобщиха, че цар Фердинанд живо се интересувал от моите картини и искал да му ги покажа.
Страшно стеснение ме сковаваше, но под силния натиск на приятели се реших да отида в Двореца и да покажа картините си. Когато ги изложих пред царя, той ги разгледа с голямо внимание и ми говори с такова вдъхновение за изкуството, каза ми такива неща, каквито не съм чувал никога.
А когато видя скиците ми, той ги хареса и пожела да направя и нему една.
Казах му, че не съм никакъв портретист, обаче желанието му беше силно и аз се подчиних.
Направих пет скици, от които една по-сполучлива.
От картините, които му бях занесъл, той откупи 27.
Попитаха ме за цената – аз казах 550, а ми дадоха 1000 лева.
По онова време 1000 лева бяха цяло състояние.
У мен пламтеше силен огън да отида в странство и да видя онова, което големите майстори на четката са дали през вековете и с тия пари отидох в Мюнхен, Париж, Лондон. Обикалях 75 дни, видях много и се върнах с 35 нарисувани работи.
– Какво изпитвате когато рисувате?
– И до днес рисувам със страх, никога не зная какво ще излезе. Бягам от хората, когато работя, защото те нарушават единството между мен и сюжета ми.
Когато рисувам, било пейзаж или цвете, аз чувам музика или като че ли прочитам стихове на Лермонтов. А когато слушам голям оркестър или хор, виждам пейзаж. Ще ви кажа още, че обичам нашите четири годишни времена и съм убеден, че няма по-красива страна на света от България, защото в нея има сюжети за всички художници от целия свят.
Как рисувате пейзажите си – направо от натура или по предварително правени малки скици от нея?
– Аз винаги рисувам направо от натура, било малък или голям пейзаж, защото искам непосредствено да предам и онова настроение, което изживявам в дадения момент.
– Колко време работите над един пейзаж?
– Това зависи от слънцето. Но най-много час и половина.
– Занимава ли ви портретът или само пейзажи рисувате?
– Портретът най-много ме е занимавал и в него аз търся не само характер, но и силен израз, но той е най-неблагодарната работа. Постоянно си под тормоза на модела и все си мислиш дали ще го хареса или не. Докато пейзажът се рисува, като че ли песен се пише. Тук няма поза, а в портрета всичко е принудено, рисуваш човек, който ти позира, а в пейзажа изобразяваш себе си.
– Кое ви е накарало да рисувате с акварел?
Без много да мисли, големият пейзажист каза:
– Сиромашията.
Настъпи общ смях, след който аз добавих:\
– Значи онова, което най-много ви е тормозило, все пак е спомогнало да налучкате правилно пътя към творчеството си.
– Да, водните бои бяха евтини, хартията също и аз всеки ден, сутрин и вечер ходех да рисувам из околностите на София.
– Преди вас имаше ли някой да работи изключително с акварел?
– Петър Морозов е първият художник, който е започнал да работи с акварел у нас, както е пръв в карикатурата Александър Божинов.
 |
| Александър Божинов (седнал) Зад него е К.Щъркелов. |
– Кое ви се нрави най-много да рисувате, планините или полетата?
– Аз обичам еднакво и върховете, и дълбочината. Търся лиричното в пейзажа и винаги работите ми имат характер на песен, което се дължи и на акварелната техника. Аз за пръв път излезнах от София и отидох да рисувам пейзажи из България. Живеех в подножието на балканите в палатка и се бавех с месеци.
…..
Добрият и дългогодишен приятел на художника, Добри Попов, искаше представата ми за Щъркелов да бъде пълна и каза:
– Той сам си приготвя всичко – сам си избира паспарту, сам си прави рамки, сам рамкира пейзажите си и всичко, каквото виждате тук в апартамента: масичка, гардероб, абажур, всичко той сам е направил. Характерно е също, че той никога не може да сложи оценка на работите си.
Той винаги казва: „Нещо, което е излязло от душата ми, не мога да го оценя“.
Щъркелов, който мълчеше се обади:
– Аз обичам извънредно много картините си и след всяка изложба по цяла седмица стоя сред тях и не искам да ги дам на собствениците им.
Протегнах ръка към ръката на нашия голям пейзажист, стиснах я сърдечно и развълнувано му пожелах още дълги години неуморна творческа работа.“
 |
| Свищов с Дунава и Калето |
КРАЙ ОХРИДА СИН
Константин Щъркелов
Дъждът, който плискаше през нощта, призори утихна. Вятърът развяваше безбройните знамена и те плющяха някак странно и весело.
Капчуците капеха от покрива като последни сълзи и къщите изглеждаха засмени. Градът започваше да се оживява.
Децата първи наизскачаха от широките порти със знамена и се радват на високата арка, като четяха с глас ,,Добре дошли, мили братя”.
 |
| Охридското езеро |
Езерото е ширно и синьо. И чайките са се развеселили над езерото. Трептят белите им криле във висинето, като да е слязъл Слети (Свети????) Дух над поробения град.
Днес Охрид празнува своята свобода.
 |
| Църквата в Охрид "Св. Богородица Привлепта" известна и като Св.Климент Охридски |
Мъглата се носи над върховете и слънцето иска да освети Галичица и снежния Томороз.
Площадът е почернял от развълнуваното гражданство. Всичко живо е навън. Те чакат нетърпеливо нашата войска и китните цветя са готови да накичат гърдите на техните братя.
Далеч в хоризонта се белее манастирът ,,Св.Наум”…
Глъчката е голяма. Радостта е неописуема. Плющят знамената над главите. Улицата се люлее от стройния тропот на дружината. Музиката свири марша на свободата…Сега тука и бабички, и девойки, и деца хвъргат китките си над стоманените каски и цветята щедро се пилеят по целия им път.
Сълзи замрежват погледа и никой нищо повече не би могъл да каже – от последния стих на
Безсмъртния Вазов:,,Ликувай, душо – лейте се сълзи!”…
28май 1941г.
 |
| Дойранското езеро (гледано от планината Беласица) |
След 9 септември 1944 г. Константин Щъркелов е изселен, изключен е от СБХ и прекарва пет месеца в Централния затвор.
Творчеството му е отречено и забравено с категоричния бутафорен езиков замах на комунистическия профанизъм: „чужд на прогресивните и революционни идеи, официален художник на буржоазния режим и царски любимец”...
 |
| Созопол |
Писателят Георги Данаилов по този повод :
С половин век давност
„Имам една молба към младите хора на двадесет и първия век – не питайте заради какви провинения тези забележителни български художници са били затваряни, съдени, изселвани и дълго лишени от правото да излагат картините си.
Отговорите ще ви озадачат повече от самите злодейства.
На тези теми се пише много, но не достатъчно.
Достатъчното е невъзможно; защото колкото по-дълбоки са обясненията, толкова по-дълбоко става неразбирането на печалното ни минало.
Когато чуя как тържествено съвременните наши социалисти се ласкаят, че са партия със столетна история, иска ми се да ги попитам:
Пред кои години от столетната си история се прекланяте и от кои се разграничавате?
Вярвайте, че ще бъдат затруднени с отговора.“
Щъркелов като поет :
20 век
30.XII.1945 г.
В годините, които ний живеем,
не виждаме как младостта лети –
невесели са песните,
що пеем, тъга душите ни гнети.
Защо сме се във този век родили?
Любов и слънце няма в наший час.
Живота сме със сълзи оросили,
скръбта е винаги у нас.
Кажете ми кой днеска е безгрешен?
Кажи ми ти – кой днес е със пари?
Не питайте, защо съм безутешен,
защо – гуляя до зори!
Свирете ми – О! – драги цигулари!..
Свири и ти – О! – тъжни саксофон!
Дванайсети час за нас е веч ударил,
да пеем всички с унисон.
В годините, в които ний живеем,
не виждаме как младостта лети.
Невесели са песните, що, пеем,
тъга душите ни гнети.
 |
| Рила |
„Вдъхновен певец на природата.
Неговите багри са ненадминати - това е музика...!"
Панчо Владигеров
 |
| Колонадата от Парка "Монсо" в Париж |
Малко хора знаят, че автор на една популярна градска песен е Константин Щъркелов
Разлъка
Таз вечер празнувам разлъка, скъп спомен по теб изживян. Налейте да пием от мъка, едничкият смисъл е там. Защо ли те тебе залюбих, защо те обикнах кажи? Защо ли си времето губих, защо ли не пих до зори? Угаснал да видя във мене, мил спомен по теб неживян, цената на губено време не искам да диря от теб. Със вино се лесно лекува, безумно терзана душа, и спира сърце да тъгува Налейте да пия и руша.
Акварели от Зографския манастир на Атон
Отново Георги Данаилов в "Доколкото си спомням"
http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=510&Level=3
„През есента на 1960 година в София се откри изложбата на Константин Щъркелов. Споменавам този на пръв поглед страничен факт, защото той оказа особено влияние в живота ми. Изложбата имаше стряскащ публичен успех.
За него сигурно повлияха две обстоятелства – майсторството на рисувача, неговата „боговдъхновена“, достъпна, понятна, поетична живопис, и съчувствието към нерадостната му съдба през последните години.
След девети септември, Щъркелов беше низвергнат, на 9 октомври 1945 година изключен от Съюза на българските художници, арестуван, изпратен в затвора заедно с знаменитите Александър Божинов и Никола Танев, изтърпял там пет месеца, после изселен от София.
И така петнадесет години по-късно, нарочно или не, пак на 9 октомври 1960 година бе открита юбилейната му изложба, която възбуди възторг и завист, хвалебствия и злоезичия…
Аз обичах картините на Щъркелов, те не бяха авангардни, не бяха модерни, те просто ми се струваха хубави, смея да кажа различни от всички други и поради това отличими от всички други.
За изложбата се появиха добронамерени отзиви, дори вестник “ Вечерни новини“ помести редове писани от Никола Вапцаров през 1935 година:
„Аз познавам тия пръсти, които с вълшебство карат един сив камък да разказва своята хилядолетна легенда, една мура свенливо да признава любовната си игра със северния вятър или златните паяжини да се люлеят опиянени в простора.“
Явно широкото признание е станало нетърпимо за вразите и те намериха свой говорител, който се наричаше Димитър Остоич.
В „Литературен фронт“ се появи негова статия „За изложбата на Константин Щъркелов и някои въпроси, които тя повдига“.
Прочетох я и изтръпнах.
Толкова омраза, толкова неистинност, толкова непочтеност.
И понеже „възмущението прави поета“ седнах на пишещата машина в лабораторията, грамадна, тежка, с широк валяк „Континентал“, и чук-чук написах отговор.
Мислих, мислих и реших да го пратя като писмо до редакцията, мислих, мислих и го подписах Георги Христов, а за по-прогресивно добавих ДКК „Република“ Свищов – един вид авторът е трудещ се.
Разбираш ли, читателю, страх ме беше да го подпиша Данаилов, защото в моите представи за света това име можеше да събуди подозрения.
Сякаш беше единствено, сякаш всеки знаеше на кои Данаилови съм потомък.
Не вярвам някой днес да проумява, какво значи да се страхуваш от името си.
Изпратих писмото до редакцията на „Вечерни новини“.
Остоич беше се заял и с нея заради публикацията на Вапцаров, та си виках, може пък да го поместят напук.
И за най-голяма изненада, една вечер татко дойде развълнуван, щастлив и донесе вестника.
– Излезе! – каза той.
– Попал в газету! – каза весело майка ми.
Но аз бях по-горд от Чеховия герой, който дълбоко се поласкал, когато вестниците споменали името му, тъй като на улицата го блъснала кола. Аз бях неописуемо щастлив.
Малко е останало в главата ми, от това което бях написал тогава, загубил бях вестника и видях съчинението си едва миналата година в една архивна колекция за Щъркелов.
Помня обаче, как Остоич обвиняваше художника, че дърветата на предния и задния план в картините му били еднакво зелени, а аз предположих, че той е разглеждал изложбата с очила за слънце.
И още други хапливости.
Това, което ме изуми обаче бе, че след няколко дни в „Литературен фронт“ се появи редакционно антрефиле озаглавено „По повод“.
А поводът беше моето писмо до „Вечерни новини“. Нападаше ме редакцията: другарят Георги Христов – тъй, другарят Георги Христов – нъй…
А ако знаеха, че другарят Георги Христов е един обикновен хлапак, който работи в консервена фабрика, занимава се с конфитюри и пюрета, и още играе футбол с децата, сигурно щяха да си помислят дали да харчат височайшата си злоба и то в такова тежко литературно издание.
Около Нова година се получи телеграма от Щъркелов. Текстът помня:
На многая лета
и всяко добро
да ви сподиря късмета.
Следва писмо.Писмо не последва. През април Щъркелов почина.
Ден преди това бил получил от благодарната власт орден „Кирил и Методий“, дори първа степен…“
 |
| Щъркелов в разговор с хумориста Борю Зевзека (Борислав Руменов), убит без съд и присъда веднага след 9 септември 1944г. Убиецът-комунист се оправдал с това, че го помислил за Елин Пелин |
Разумни доводи защо непосредствено след девети септември, комунистите се нахвърляха с толкова злоба срещу безсъмнено доказани личности в нашето изкуство, култура, наука - няма.
Защо един Александър Божинов - величие в художествения и обществен живот, което всяка нация би искала да притежава, е осъден от народния съд на една година затвор, защо Щъркелов, защо Никола Танев, защо Борис Денев, защо Димитър Талев, защо Чудомир, та в края на краищата, защо Михаил Арнаудов, и Александър Станишев.
Няма разум, има взрив на стаявана завист, на десетилетия трупана омраза, какви ти десетилетия, векове е трупана тази омраза на посредствения към талантливия, на безличния към знатния, на бездарния към вдъхновения.
"Да бием гражданете!" - всъщност не е повик на селото против града, а на тъпотата и простащината срещу интелигентността и духовността.
 |
| Пирински минзухари |
СВЪРЗАНИ ТЕМИ :
