НОВА КНИГА НА ФИЛИП ДИМИТРОВ С ИСТОРИИ ОТ БЪЛГАРСКОТО СРЕДНОВЕКОВИЕ

 

 Издателство "Стефан Добрев" предлага на читателите поредната книга на известния държавник и писател Филип Димитров, която представя нашата средновековна история в контекста на световните събития от онова време, както и човешките взаимоотношения, в които героите на неговия разказ живеят.

Като изследва факторите, които движат обществените процеси, авторът открива зад сухия език на хрониките от онова време пропускани или пренебрегвани елементи, определящи цвета на епохата.

Разказът за четири двойки братя, които познаваме от уроците по история разкрива като непрекъснат процес периода на първата българска християнска държава.

Това са :

• Константин и Методий (по-късно известни като  Св.Св. Кирил и Методий)
• Владимир и Симеон (синовете на княз Борис I Михаил)
  
  
• Борис II и Роман I (синовете на Св. Цар Петър I Български)
  
  
• Пресиан и Алусиан (синове на цар Иван Владислав, син на Арон - братът на цар Самуил)

Неочаквани, неизвестни и интересни факти, свързани с прочути личности, разказани в тази книга ни показват, че все още има много неща които можем да преосмислим и разберем по-добре в нашата история, за които досега не сме си давали сметка.

За втори път след научния труд на проф. Иван Шишманов („Песента за мъртвия брат в поезията на балканските народи” издадена през 1896г.), взаимоотношенията между братята се поставя в центъра на вниманието на читателя и в техния психологичен аспект. 

Но всичко това е представено не със сухия академичен език на преподавател, а в едно увлекателно повествование.

Филип Димитров

Завършил право в СУ"Кл.Охридски" (1977г. ), 
специализирал в Уудроу Уилсон Център (2003 ),
 Доктор на НБУ (2010).

Юрист (адвокат над 20 г..), психолог (психотерапевт 1978-85 г.), политик (Лидер на СДС (1990-94 г.),

Премиер на България 1991-92 г.,

Депутат в 36-то и 37-то НС и зам. Председател на 40-то НС.

Дипломат (Посланик на България в ООН (1997-98) и САЩ (1998-2002 г.) и на Европейския съюз в Грузия (2010-2014 г.)

Понастоящем Съдия в Конституционния съд на Република България.

Носител е на Труман-Рейгъновата Награда за принос към премахването на комунизма.

Доктор хонорис кауза на Университет на Грузия, Тбилиси (2014г.).

Преподавател в Американски Университет Благоевград (2002-2008г.), Университета на Торонто, Канада (2007г.), Университета Кристофър Нюпорт, Вирджиния, САЩ (2008-2009г.), НБУ София (2015г.).

Автор на :

политически (Митовете на българския преход, Новите демокрации и трансатлантическата връзка),

политико-правни студии (Политическото представителство след комунизма)

и исторически романи (Ибо живяха, Господи и Светлина на човеци).

„Братя“ е неговата трета историческа книга.




Откъси от книгата :

Константин и Методий

Папата посреща братята Константин и Методий в Рим. Фреска от римската църква Сан Клементе. Кирил е изобразен с нимб, а Методий още не.

Лъв, бащата на Методий и Константин починал през 841 г., няколко месеца преди смъртта на последния император-иконоборец Теофил.
Имал престижна служба – друнгарий под началството на стратег (т.е. на днешен език нещо като подполковник).
.
Животът му обаче не ще да е бил лек – и то не само заради отговорностите на службата. Знаем, че той и семейството му били иконопочитатели. 
Трябвало е да прикриват възгледите си. Дори на самата василиса Теодора се налагало да измисля абсурдни оправдания, когато дворцов слуга докладвал на василевса, че я е видял да се моли пред икона, която криела в покоите си. А друнгарий, уличен в подобно нарушение, със сигурност би загубил не само службата, но и главата си.
.
Следователно двамата братя е трябвало още от малки да бъдат научени, че това, което става в къщи, не трябва да се изнася навън и че да се споделя може крайно рядко и по изключение, и то само с много предани и проверени приятели.
.
Не е изключено Лъв все пак да се е радвал на известно влиятелно покровителство и – с оглед развоя на последвалите събития – възможно е то да е идвало от Варда, най-големия брат на василиса Теодора. който Благодарение на собствените си умения и на обаянието на сестра си (Теодора била избрана за невеста на Теофил чрез нещо като конкурс за красота и обноски), той бил достигнал един от най-високите постове в двореца.
.
Това покровителство спестявало на Лъв необходимостта да обяснява какво е отношението му към иконите. За него не било трудно да спазва общите правила на поведение, но и не бил човек, който публично би се отрекъл от убежденията си.
.
Докато съпругата му Мария катадневно изстрадвала наложеното й притворство, той намирал начин – кога с чувство за хумор, кога с неудобство и известно отвращение – да спазва изискванията за верноподаничество спрямо василевса, без съвсем да се обезличи . Нищо чудно все пак да му е струвало доста напрежение, изпълнявайки функциите си, да усеща живота си раздвоен – един за пред хората и друг – за сред близките у дома.

По природа бил с ведър характер, милосърден и готов винаги да стори някому добро. Затова не само подчинените му, но и по-високопоставените го харесвали, защото общуването с него било леко и обикновено приятно. А и неговата образованост и бърз ум му помагали да се справя добре с всякакви задачи, та нямало и за какво да го корят.
Мария била по-затворена.

Смятали я за горделива, макар че всъщност се опитвала да прикрива своята неувереност – не само по отношение на себе си, но в не малка степен и спрямо близките си.

Докато Лъв неотклонно вярвал в таланта и неизбежния успех на децата си, тя често се тревожела за бъдещето им. Никога обаче не им спестявала нито убежденията си, нито негодуванието от властта. Иконоборците, от които неколцина нейни роднини били сериозно пострадали, оставали неизменно врагове, а учението им отхвърляла със страст.

Смятала не само за редно, но и за свой дълг да предаде на децата убежденията си. Лъв не се противопоставял на тези й усилия. Не само защото споделял възгледите й, но и защото изцяло се доверявал на нейната преценка как е по-правилно да постъпват – особено за това, което засягало дома и семейството.
.
Ценял жена си не само като съпруга и майка на децата си, но с онова неотклонно възхищение, което влюбеният мъж запазва и след като страстта се поукроти с годините.
Лъв и Мария имали седем деца. Методий бил първият син след две дъщери, които още преди смъртта на Лъв били вече задомени. След него се редували дъщеря и син и пак дъщеря и син, като най-малкият бил Константин.
.
Един от братята и най-малката сестра не доживели до юношество (в онези времена не било рядкост) – починали няколко години след раждането на Константин – така че след седмата си година той растял като "детето" на семейството, докато Методий и сестра им Елена били „големите“.
Лъв полагал всички старания да даде на децата си добро образование. В империята било прието както момчетата, така и момичетата да получават основни знания в четмо и писмо, а след това – по-често момчетата – можели да продължат да изучават по-задълбочено Омир, граматика, математика, богословие и – като венец - философия.
.
 Обучението започвало у дома – първо с родителите, а после и с учители, които едно семейство на друнгарий можело да си позволи.
Но най-важното, което Мария и Лъв успявали да дадат на децата си, бил собственият им човешки пример и присъствие.
.
 Говорели с тях като с равни, и повече им разказвали, отколкото ги напътстъвали. При това децата неизбежно усещали и здравата връзка между тях – това, което на съвременен език бихме нарекли солидарност – и така получавали не само модел за любовта в семейството, но и усет за отношението към ближните въобще.
.
Когато Лъв починал, Елена била на седемнадесет години и вече сгодена, а Константин бил само на четиринадесет.
Методий, на двадесет и четири, навярно започнал своето издигане по тогавашната административната стълбица, което смъртта на василевса-иконоборец, види се, ускорило. За него да обяви публично почитта си към иконите не било въпрос на кариера, а преди всичко на голямо облекчение след годините на прикриване, в които преминали юношеството и най-ранната му младост.

Няма данни Методий да се е женил, но е трудно да се приеме, че на тази възраст, без да се е отдал на чисто духовен живот или монашество, би могъл да е още ерген.
Авторите на жития от тази епоха са имали подчертано предпочитание към целомъдрието и често преувеличават въздържанието на своите герои.

В житието на Иван Владимир, княз на Дюкля , пленник на цар Самуил,  - освободен (според някои) поради страстното настояване на царската дъщеря, че няма да вземе никого другиго, освен него за мъж, се твърди, че след брака, двойката живяла в пълно въздържание.

Същото ни съобщават и като решение на Лъв и Мария след раждането на Константин.

Отчитайки тази тенденциозност на писанията на епохата, бихме могли да допуснем, че ако Методий е имал брак, но от този брак не са останали видими следи, било поради смърт на съпругата и на децата, житиеписците биха могли да ни го спестят като факт.
Един доста общ пасаж в житието на Методий от Климент Охридски ни съобщава за това как дванадесетина години по-късно отдръпването му от „мрачните земни дела“ и от „нещата, които не траят вечно“ го отвежда в манастира в Олимп.
.
Освен горчивината от наблюдаваните от него (според житиеписеца) „престъпления и смутове“, нищо чудно и болката от загубата на скъпи хора да се е добавила към мотивите му за това решение.
Така или иначе, след смъртта на император Теофил, благодарение на собствените си качества, а и на на бащините си връзки, Методий вече се бил изявил достатъчно, за да бъде забелязан от евнуха Теоктист, главния регент на малолетния Михаил III.
.
Теоктист бил спечелил доверието на василисата и с нейна подкрепа успял да измести братята й Варда и Петрона, които също били членове на регентския съвет.

 Тези вътрешни противоборства обаче не повлияли съществено на съдбата на Константин и Методий. Теоктист определено харесал Константин и го подкрепил да продължи образованието си в Константинопол, а Методий не след дълго бил назначен за управител на една от граничните области с предимно славянско население.

Св.Кирил, църквата Сан Клементе в Рим

Днес понятията „славянин“ и „славянски“ ни се струват пределно ясни, но би било прибързано да пренасяме тази яснота в IX век.
Етническите определения през Средновековието са доста неясни и предвид непрекъснатото движение и размесване на племенни групи, нерядко и объркани.

Неколкократните избухвания на т.нар. „Юстинианова чума“ между VI и VIII в., за които се твърди, че са унищожили до една четвърт от населението на Балканите, също спомагат за размесването на разнообразните групи.
.
 Към средата на VIII в., за ромеите тези, които им се стрували трайно установени в около дунавските и балкански околности на Империята, попадали под общия етикет славяни („склави“ или „склавени“), независимо през какви смешения били преминали групите.
А по-наскоро проникналите или прииждащи групи получавали други познати имена – като скити, заедно с името българи (но скити били и русите, т.е. шведите на Олег и Светослав), или като турци (каквито за ромеите били както печенегите, така и маджарите, а още преди това – хазарите и аварите).
.
Самата империя на ромеите (която в последните няколко века сме си избрали да наричаме Византия – име, което през IX в. никой не бил чувал) била истинска смесица от етноси, езици, обичаи и азбуки.
Но всички жители на империята били обединени от християнството, от закона (следващ римските образци) и от наследените от античността норми за цивилизовано поведение. Тези норми включвали някакво ниво на обща грамотност и на набор от знания за природата и за човешките неща, които се коренели в гръцката – или по-точно предадената чрез елинизма – култура.

 Етническите названия били по-скоро териториални. (Показателно е, че Василий I, който бил етнически арменец, е влязъл в историята с прозвището Македонец, тъй като семейството му било преселено в Адрианопол и той бил роден там – в основния град на областта, тогава наричана Македония.)
.
Малкото общности, които не приемали християнството, практически не участвали в живота на империята. Тя правела всичко, за да ги християнизира.

Веднъж присъединени към общите имперски ценности, независимо от къде произхождали, всички поданници можели да решават живота си и да се домогват до позиции в държавата.
Множество арменски и грузински семейства са били естествена и нерядко водеща част в управлението на империята. Същото важи за илири, славяни и може би дори хазари. По-късно и някои български семейства добиват власт и име. Империята била не просто държава в познатия ни днес смисъл – тя била общност на вярващите, която им давала и идентичност, и простор за изява.
.
Колкото до славяните, те не дошли на празно място – заварили останки от траки, гети, илири, келти и дори готи и гепиди, смесвали се с авари, българи, и гърци. Обяснението, че славянското море погълнало другите малобройни етноси е по-скоро поетично.
.
Но езикът "поглъщал" по-неустойчивите етнически разновидности, като при това и сам се изменял. Феноменът всъщност не е толкова рядък.
Историята изобилства от примери за това как за няколко поколения езикът на дори доминиращи етноси бил изместван от друг.
Франките и други германски племена в Галия едва ли са били толкова малобройни, но за разлика от източните си събратя (от Източна Франция, т.е. днешна Германия) бързо заговорили на романски език. Същото станало и с визиготите на Иберийския полуостров.
.
Германскоговорящите нормани възприели френския език за около стотина години, а после – макар и за доста по-дълъг период от време – успели да го смесят с германския език на англи и сакси.
.
Трудно е да се каже как е повлияло на езика съжителството на славяните с аварите в Панония, но със сигурност те не са съхранили и донесли на Балканите следи от аварски език. Симбиозата между българи и славяни обаче не само е траяла достатъчно дълго – дори само от идването на Аспарух и Кубер, (предшествано от други български акции) до приемането на християнството изминали близо два века – но е успяла и да изгради достатъчно високо ниво на езикова общност.
.
Изкушавам се да мисля, че не толкова численото надмощие, колкото ролята на жената в обществото и в семейството има решаващо значение за това кой език ще надделее в конкуренцията за младото поколение. Както келтските, така и славянските жени вероятно успешно са отстоявали позициите си в семейството.
.
В двора на хан Пресиян вече се е говорел език, който днес наричаме (старо)български (бихме могли да го определим като вид славянски), така както малко по-късно в двора на Шарл Простака (Charles III, le Simple, 879 – 929) вече се е говорел език, по вид по-скоро романски, който сега наричаме (старо)френски.
.

Вече споменахме, че за империята (и за названията, които тя е наложила) не етносът е бил определящ.
Родовите връзки били свързани с лоялност към прочути предци, а не с идея за принадлежност към етническа група. Верността към определени господари била много по-важна от родовите корени, макар и думите, с които са назовавали тази вярност сега да ни звучат сходно с патриотичните понятия от последните двеста години.
.
Затова и историците все по-често се натъкват на факта, че „народи“, участвали в събитията от тази епоха; всъщност "народите" представлявали конгломерат от общности, които учените от преди век биха определили като принадлежащи към различни клонове на или дори изцяло различни езикови групи. Няма нищо чудно, че в някои случаи тези общности са постигали общ език.
.
Така въпросът дали Константин и Методий са били славяни, българи, гърци или арменци за империята нямал никакво значение. Те били ромеи. И като такива били отдадени християни – следователно за тях от първостепенна важност били както вътрешният проблем (споровете и преследванията във връзка с почитането на иконите), така и външният (желанието да се християнизират околните непокръстени „народи“), .

Св. Патриарх Фотий.Икона от църквата в Халки на Принцовите острови

Със смъртта на Теофил отпаднала последната могъща подкрепа за иконоборството. Днес може да ни звучи странно спорът дали иконите са идоли или образи, но за империята той бил твърде значим.
.
Иконоборството възникнало стотина години преди да се родят братята.
Започнало по времето на Лъв III Исавър, десетина години след като през 717 г., с помощта на хан Тервел, били разбити арабите и бил сложен край на продължилата цяла година обсада на Константинопол.
.
 Ликуването след отблъскването на пряката арабска заплаха навярно е било голямо. И, естествено, тържеството на вярата ще да е намерило израз в още по-страстно почитане и възвеличаване на нейните знаци. Било период, когато около икони, мощи и други чудотворни артефакти започнали да набъбват култове.
.
 Достойнствата на един град – дори от ранга на Константинопол – се оценявали не толкова според неговите нрави, уредба или благоустройство, а по броя на наличните в него чудотворни обекти: най-вече свети мощи, но и икони с чудотворна сила.
Служби и шествия с такива свещени предмети били ежедневие. Възможно е Лъв Исавър (човек земен, бивш фермер преди да стане спатарий при управлението на Юстиниан II) да е бил сериозно загрижен за нравите на поданиците си. Или пък, както твърдят някои съвременни автори, се е опитвал да намери допирни точки с другите религии, опряни на мойсеевия закон.
.
Може и да е смятал, че забраната на иконопочитанието ще му даде подходящ повод за репресии срещу някои по-амбициозни представители на църквата и за укрепване на властта му, както и за засилване на армията, която трябвало да спасява империята от външните врагове.
Каквито и да са били мотивите му, иконоборството от самото си начало било репресивно.
 .
Налагала го властта и изисквала поданиците й да мислят и чувстват според наредбите й. Едно животоописание (на игумен Никита) прозорливо изтъква, че „докато основатели на другите ереси били епископи или свещеници, тази ерес произхождала от самите императори; другите ереси се развивали и укрепвали полека-лека, чрез разпространение и опровержения, докато тази била от самото начало могъща, тъй като се опирала на авторитета на василевса.”
.
Като всяка ерес, иконоборството създало благоприятна почва за изява на онази най-характерна черта на юдео-христинската цивилизация, която й е помагала – макар и на висока цена – да се развива през вековете: конфронтацията на идеи.
..
Днес споменът за кръстоносните походи, за кладите на светата инквизиция, за религиозните войни и революциите (били те либерални, комунистически или нацистки) ни кара да мислим с ужас за всички тези идейни сблъсъци, отнели толкова животи.
.
Това ни пречи да си представим какво би била западната цивилизация без такива сблъсъци, без яростните обвинения в отстъпление от "истината", без мъченичеството. (Днес бързаме да се отъждествим с пострадалите, но все по-рядко с мъчениците, макар формално да препоръчваме примера им на децата си. Правим тази препоръка все по-вяло с разбираемата надежда, че все ще има някакво оправдание за собствените ни деца, та да не трябва да последват този пример. Изглежда и в този случай най-важното е мярата.)
.
Очевидно Мария и Лъв също не изисквали децата им да бъдат мъченици. Поддържали необходимата степен на благовидно притворство, която била достатъчна, за да не ги засегнат преследванията. Може би и времето на най-яростните гонения да било вече отминало. Иконоборството продължавало да хапе, възстановено от Лъв V Арменец, след като василиса Ирина успяла да го отмени в края на VIII в. Захапката му обаче не била толкова здрава. Теофил се опитал да съживи суровостта му. Жигосал неколцина епископи заради иконопочитание, изгорил ръцете на един иконописец.
.
Самата доктрина обаче, може би вече усещайки своята безполезност, се огъвала, уморена. Поддържниците й (предимно държавни чиновници) продължавали да наказват инакомислещите, но все по-рядко и без страст.
Изискването да се следва насоката на властта оставало, но можело да се позаобиколи и без откровено мъченичество.
 .
И в случая на солунските братя, както и в други подобни, дългото, но не унищожително насилие над духа създава чувства, способни да родят благороден плод: вместо порив към мигновено геройство, това насилие подхранвало трайно желание да се измие унижението от наложената притворност с дела, които да оставят трайна следа в живота на хората.
.
Натам били насочвани характерите и дарованията на Методий и Константин. Домашното възпитание успявало да съчетае негодуванието с ведрост, непримиримостта – с повелята да изпълняват дълга си към най-близките и да ги предпазват от прекомерни беди.
Смъртта на Теофил поставила на престола двегодишният му
 син Михаил III.

Управлението на империята преминало в петчленно регентство, в което наред с Теодора, влизали и двамата й братя, чичо й Мануил (който постепенно се отдръпнал) и евнухът Теоктист. Теоктист, който заемал длъжността логотет на пътищата , бил водещата фигура и се ползвал с пълното доверие на императрицата. Самата Теодора активно участвала в управлението.
.
Била забележителна личност – и като интелект, и като воля (като повечето жени от тази епоха, успели да оставят името си в историята). Била високообразована. Като много ромейски аристократки, познавала както основните богословски текстове, така и не малко произведения от езически автори.
.
На двадесет и осем години вече била родила седем деца, които Теофил създавал с иконоборческа неотклонност . Изглежда, за разлика от други императрици, нямала нужда от любовник. Евнухът Теоктист удовлетворявал потребността й от човешка и духовна близост.
Познавайки достойнствата, но и недостатъците на братята си, дала на него доверието си на и така определила позициите в регентството. Забележителни са и отговорите й на предизвикателствата на току-що поелия властта български владетел Борис.
.
Някои автори определено смятат, че именно тя, макар и дискретно, е определяла политиката на регентството до смъртта на Теоктист през 855 г.
За година време империята преживяла нещо като духовна революция. Бил свикан синод (март 843 г.), който низвергнал патриарха-иконоборец Йоан Граматик, възстановил почитането на иконите, а иконоборството било осъдено.
Репресии, естествено, имало, но общо взето новите властници проявявали значителна толерантност.

Патриарх Игнатий - съперникът на патриарх Фотий. Мозайка от "Великата църква" Света София в Константинопол

Дори патриарх Йоан бил изпратен да се покайва при доста либерални условия, което направило възможно години по-късно той да се върне отново в Константинопол и да проповядва. Тогава Константин, който вече бил показал бляскавите си интелектуални способности, бил изпратен на диспут с него. Пространното житие описва победата на младия Константин – събитие, което вероятно определило по-нататъшната му съдба.

                                      (...)

Фотий можел да си позволи да притежава една от най-големите лични библиотеки на епохата и по средата на живота си съставил, между другите си писания, и така наречения Мириовивлос – бележки върху двеста седемдесет и девет книги с разнородна тематика, като поне шестдесет от тях били от нехристиянски автори. Интересувал се от всичко, включително от природните знания, а и бил светски човек, който не изпитвал потребност да се концентрира единствено върху богословието, макар то за него да било основата, върху която осмислял света. Главният му ориентир във философията бил Аристотел и то не само логиката му, която била основно застъпена в ромейското образование. Бил склонен към известен рационализъм. Може да се каже, че бил еднакво верен и на вярата, и на разума.

Константантин бил не по-малко начетен и проникнат от желанието за знание. И за него учението и книгите били от първостепенна важност. Без писаното слово душата му се струвала сляпа. Но най-голямо влияние върху неговите възгледи имали Григорий Богослов и неоплатониците. Природните неща не го занимавали особено. Търсел прозрение чрез неуловимото движение на духа, чрез светлината, излъчвана от Бог, както я описвал Дионисий Ареопагит (който също изглежда е бил от неговите вдъхновители). Това може би дистанцирало учителя и ученика, но въпреки различията и някои последвали спорове, приятелите останали приятели и почти никога не се изправили един срещу друг.

През следващите години бедите една след друга се сипели над двамата братя. Починала Мария, майка им, измряло семейството на Методи. Накрая, на 20 ноември 855 г., когато младият василевс Михаил решил, че му е време да се обяви за пълнолетен, Теоктист бил заклан, Варда, спечелил от по-рано доверието на царствения си племеник, станал главен регент (и сетне, с признаването на пълнолетието – и кесар), а малко след това василисата била изпратена в манастир. Тогава Методий, ужасен от света, в който живеел, изоставил всичко и се скрил в Олимп във Витиния. Константин не реагирал веднага. Наистина, Теоктист бил неговия патрон. Но той бил близък и с Фотий, който бил решително на страната на Варда. Михаил III, човек посредствен и обладан от жестокостта на слабите, бил настоял за смъртта на Теоктист. Варда, казват, търсел по-деликатен способ за отстраняването му, но не могъл да възпре царствения си племеник. Ужасното дело с други думи си било ужасно, но тъй като идвало от василевса, било нещо като безпрекословно природно бедствие.

Константин, види се, бил прекалено зает с висшите духовни дела, за да усети веднага ужаса от ставащото. За да сме коректни, трябва да отбележим, че все пак го усетил. Но му взело известно време.

Междувременно се случило нещо, което ни дава още един поглед върху характера на Констатин: Фотий, който отдавна презирал патриарх Игнатий, използвал възможността да атакува с всичката мощ на реторичния си талант неговите възгледи.
По-важното е, че безпощадността, с която Фотий нападал стария човек, се видяла неуместна на мнозина, а сред тях и на Константин. Въпреки известната неприязън, която изпитвал към Игнатий, той все пак имал уважение към стареца, макар и да не му било приятно общуването с него. А може би и в този момент избил наяве потресът от убийството на Теоктист. И тогава за първи и единствен път той открито оспорил правотата на учителя си Фотий.

Ако първата еманципация на Константин била диспутът с Йоан Граматик, тази била втората. При първата престанал да бъде нечие протеже. При втората престанал да бъде нечий ученик. Оставала му самотата да се опира единствено на себе си.

В този момент Константин решил да се оттегли в манастир и в крайна сметка – при брат си във Витинския Полихрон. Сторил го дискретно и без демонстрации. Бил философ.

Присъствието му изглежда помогнало на Методий да се съвземе. Бил изгубил всичко. Бил скъсал с всичко. Бил се отвратил от всичко. Сигурно се е чувствал объркан като праведния Йов. И тогава пристигнал Константин. Братчето, с което се били виждали изрядко, изведнъж се оказало единствената му връзка със света. А не бил какъв да е брат. Бил все така пълен с енергия. Философствал, ще рече продължавал да търси смисъл. И напирал да извършва дела. Единственото нещо, за което Методий можел да се захване, била вярата. И неусетно се обвързал с вярата на другите, с потребността да проповядва и доближава до тях Словото Божие. Сетне естествено изникнал въпросът за книгите и за непросветеността на людете, с които бил живял години наред. С тях и нуждата от превод на най-важните християнски текстове. Може би Константин като на шега поставил началото и превел встъпителните стихове от Евангелието на Йоан. „В началото бе Словото и Бог беше Словото.“ Трябва да ги е записал с гръцки букви, но видял, че те не стигат.

При това положение възможните подходи се броят на пръсти.

Единият бил приложен от ирландските и английски монаси: те намерили начин, като комбинират известните им букви (латинските), да изразят и онези звукове, които са специфични за техния език. Това и до днес затруднява учещите английска фонетика, но очевидно върши работа. Отчасти се ползва и във френския, испанския и италианския.

Вторият подход е да се добавят букви за липсващите звуци към познатата азбука. Единият подвариант е да се измислят няколко чисто нови, както направил Вулфила. Другият е да се използват наличните букви, като им се добавят чавки, опашки, ударения и други подобни. Така пишат и днес чехи, поляци, скандинавци и в по-малка степен холандци, испанци, французи.

Третият е да се създаде чисто нова азбука. Подобни азбуки обикновено възниквали или като откритие на самата идея за писане, или при по-изолирани места и народи, и най-вече във времена, когато културният обмен бил по-ограничен. Такива са писмените системи на евреи, грузинци, арменци, алани, може би и на старите българи.

Някои изследователи твърдят, че преди да избере втория подход – да добави букви към гръцката азбука и така да създаде кирилицата, Константин решил да опита третия, като „изнамерил“ глаголицата. За всеки, който е виждал и двете азбуки и вярва в това, че Константин бил образован и мъдър човек, лансирането на подобна последователност би могло да прозвучи странно. Разказът започва да звучи още по-особено, когато научим, че не Кирил измислил кирилицата, а някой друг, който ѝ приписал неговото име от уважение.

(...)

Симеон и Владимир

Българският владетел Симеон бил наричан от Константинополския патриарх Николай Мистик „дете на мира“ – прякор, който може да е бил използван за него и в България, защото се родил по времето около двете събития - покръстването и мира с Ромейската империя. 

Не можем да преценим кое от двете събития било по-важно за съвремениците му – но за семейството на Борис, покръстването навярно е изглеждало по-определящо. 

Мария, жената на владетеля била вече прехвърлина четиридесетата си година и не била зачевала от години. 

Когато приели Христа, заченала. Родила син и всички видели в това Божий знак.

Борис вече имал двама сина и две дъщери¹. 

Цар Симеон сред книжовниците в Преслав. Алфонс Муха, 1923г.

Най-големият, когото сме свикнали да наричаме Владимир² бил по това време поне двадесет и пет годишен. Малкият му брат не му бил особено „интересен“.
.

Трябва да е бил вече женен, може би е имал и свои деца. Баща му Борис нямал съмнения, че това ще е неговият наследник и полагал всички усилия да го подготви както чрез обучение във военните и политическите дела, така и чрез подчертаване на достойнството му на престолонаследник.
.

 Още шестнадесетгодишен, заедно с отбран съвет от опитни бойци, го изпратил да води част от армията срещу сърбите и макар хрониките да сочат, че младежът бил пленен заедно с дванадесет боили, изглежда крайният резултат на кампанията не бил толкова безнадежден – разменили се дарове и пленници и бил сключен мир с тримата синове на Властимир. Няколко години по-късно двама от същите трима братя, потърсили убежище в България.
.

Владимир изградил характера си в годините след последната успешна война на дядо му с Ромейската империя. Бил роден по време на тази война, когато баща му, заедно с армията, напредвал към Филипи. Борис тогава бил седемнадесетгодишен юноша, който трябвало на практика да добива знания за военното изкуство, наблюдавайки делата на кавхан Исбул.
.
Макар и престолонаследник (канартикин - наистина отскоро), Борис не водел дори формално армията. Начело бил самият кавхан Исбул, изпитан пълководец, който преговарял за мирния договор.

Историята ни е оставила голяма бъркотия за рождените дати на владетелите от Крумовата династия. Ако приемем, заедно с единодушните по това изследователи, че споменатата война със сърбите се е водила около 853-854 г. и че плененият Владимир е водел войската, макар и под опеката на други опитни военачалници, то по това време той трябва да е бил поне на 15 г.

.

1 По-голямата е назована в приписката към Чивидалското евангелие „....et filia eius dei ancella Praxi“, което би могло да значи и „от слугинята Пракси“ (ако е с малка грешка), и „Божия слугиня Пракси“. Обикновено я представят като монахиня Евпраксия. Предвид възрастта на родителите, тя вече е могла да е монахиня, ако е побързала да стори това по време или още преди масовото покръстване. Не е известно обаче по това време да е имало [женски] манастири в България. От друга страна, ако приемем (на базата и на въпросите на Борис до папата), че многоженството не е било рядкост сред българите, другото тълкуване също не би ни се сторило неприемливо. След отхвърлянето на многобрачието било уместно да се подчертава особено пред духовници, че тя е дете не от равноправна (на някоя друга) съпруга. Извънбрачни деца църквата приемала масово. Двубрачие обаче – не. Така или иначе ще наричаме тази сестра на Симеон Евпраксия от уважение към установената традиция.

2 Основен ранен автор, който посочва името на българския престолонаследник е Константин Порфирогенет. В De Administrando Imperio той го назовава Blastemerus, като очевидно не различава това име от името на сръбския княз Властимир, когото назовава по същия начин. Ако приемем, че подобно смесване е възможно и с други сходно звучащи имена, напр. по-рядкото Растимир, това би могло да обясни странното име Расате (Rasáte) в Чивидалското евангелие. По времето на приписката в близка Моравия владетел е Ростислав, когото западните извори (напр. Фулденските анали) наричат Rastiz. През Х в. името Владимир е популярно и би могло да се утвърди в представите на по-късните автори и на преписвачите вместо да речем името Растимир или дори Срацимир. Така за Зонарас Иван Владислав е „Joannes Sphandosthlavus", за Кедрин - "Joanne... Bladisthlabus, filio Aaronis", Среща се и още „Maria…Joannis Uladisthlavi uxor“. Лъв Граматик пък нарича Маламир “Валдимер”. Тези смесвания (вкл. с добавяне и отпадане на звукове) правят вероятно „двете имена“ на Борисовия първороден син да са всъщност едно и също име. Тук ще го наричаме Владимир, според установената традиция.

Приписката от Чивидалското евангелие :
"Тук са имената от Болгария. На първо място техният крал (rex) Михаел и брат му Докс, и другият му брат Габриел, и съпругата му Мария, и синът му Расате, и другият Габриел, и третият син Симеон, и четвъртият син Якоб, и дъщеря му раба божия Пракси, и другата му дъщеря Анна".

(...)

Княз Борис поставя Симеон на трона и ослепява Владимир. Фреска от църквата Св. Димитър в с.Тешово

Владимир наблюдавал колосалното дело, което се извършвало в Плиска и в Кутмичевица отдалеч. Наистина, стараел се да прекарва повече време в Плиска, може би защото се готвел да поеме властта, когато дойде моментът. Накрая, през 889 г. решил, че то е дошло.
.

Това, което направил не било точно преврат. Имало достатъчно боили, които не се впечатлявали чак толкова от новите веения. Били приели християнството.
.

Предпочитали да слушат и литургията, и проповедта на своя си език. Но в преобвзетостта на Борис с книжовността, при това появила се така неочаквано, виждали нещо нездраво. Не се противопоставяли на стария владетел. Не оспорвали начинанието му и били готови да го оставят да процъфтява. Но предпочитали да ги управлява някой, който бил и в крак със земните дела.
.

Борис вероятно отстъпил неусетно. Бил стар и когато го споходила болест, се съгласил Владимир да бъде коронясан.
Такъв обичай - да се короняса съвладетел - отдавна имало в ромейската империя. 
Не и в България. .
.
Владимир направил необходимото за всички да е ясно, че болен или здрав, старият владетел е предал властта на новия и ще прекара остатъка от дните си в молитва. Възможно е отначало Борис дори да не се е противопоставил. Повечето от византийските хронисти не са и отбелязали това събитие. Но постепенно станало ясно, че Борис е напълно извън властта.
.
.

Навярно Борис дори се залъгвал, че като поддържа представата за доброволното си оттегляне, ще запази достатъчно влияние върху сина си. Може би и Владимир нямал никакво намерение да му оспорва това. Но дълбоко в себе си всички в семейството знаели, че предаването на властта не е станало както трябва.
.
.
И както обикновено се случва в хода на човешките събития, едно действие, което изглеждало като да се приема от всички, постепенно се оказало натоварено с противоречиви, дори до степен изгарящи чувства на неудовлетвореност.
.

Когато се съвзел от болестта си, Борис бил стреснат от делата на сина си. Може и да е обсъдил събитията със Симеон, но така или иначе бил свикнал думата му да тежи; бил достатъчно властен, дори и без подкрепа.
.

 Затова се срещнал с Владимир и го смъмрил сурово. 

Едва тогава напълно почувствал какво се е случило. 

Владимир бил вече владетелят, не почтителният син. 

Може да е бил малко замаян от новата си роля и от сервилните възхвали на обкръжението си.
.
.

И решил да покаже на баща си кой кой е – възможно най-обидното поведение за пред човек с властния и непримирим характер на Борис. Той, Борис в първия момент сигурно не повярвал на ушите си.
.

Бил дори повече учуден, отколкото възмутен. И се опитал да вкара непрокопсания си син в пътя – сурово, като строг баща и владетел. Това пък преляло чашата за Владимир. Не бил чакал толкова дълго, за да се отнасят с него по този начин.
.

Само защото Борис успял да преглътне, по-скоро да зарови гнева си и да стисне зъби, не се наложило да бъде върнат в манастира си, заобиколен от канска стража.
.

Гневът обаче останал и, скрит в гърдите му, набъбвал с всеки изминал ден. Пропастта между него и Владимир била издълбана. За Симеон оставало само да канализира гнева в правилната посока.
.

Както споменахме, Симеон бил в непрекъснато движение. Бил млад и енергичен. Бил учен и то не само в религиозните, но и в светските дела. Усвоил изкуството на интригата и на доброто представяне, без които в Константинопол било трудно да бъдеш приет.
.

 Но преди всичко имал таланта да увлича хора, които да го следват. Не се представял обаче като голям оратор - предпочитал да пише, нежели да води диспути.
.

Но владеел изкуството на беседата, на разговора в тесен кръг внимателни слушатели, пред които без показност, но с житейска убедителност, най-често с импровизирани отговори на не винаги очакваните въпроси,– да изложи позицията си. И то така, че събеседниците му да я възприемат.
.

Нищо не помага на човек да си събере мислите, така както пътуването. Особено яздейки (което прилича на днешно дълго шофиране сам в колата). Дори и със свита от спътници, ездачът е в известен смисъл сам с коня или по-скоро сам със себе си.
.

И макар в голяма част от времето мисълта му като да блуждае, идеите неусетно кристализират, подреждат се и се запазват. Понякога това били практически планове. Друг път – просто мечтания, които не непременно смятал да изпълни. 

Може би тогава се родила фантазията за Константинопол и за василевса на българи и ромеи. Естествено на първо време тя нямала място в плановете за реалността. Но все пак се била родила… А имало много други практически въпроси, които мислите му дооформяли по време на дългата езда.

Пътуването из държавата доизграждало Симеон.

А срещите му с боили, духовници и обикновени хора фиксирали изграденото.
.

Симеон често посещавал Климент в Кутмичевица. Било естествено да подпомага и работата на учениците, събрани в Плиска около Наум, Константин (по-късно епископ Преславски) и чичо си Тодор, син на Борисовия брат Докс.
.
Също и да опознава и надзирава работата на гръцките духовници във всички части на България. Така Симеон бил навсякъде. От него зависело как ще го възприемат съотечествениците му: като бъдещ религиозен водач или като Водачът изобщо. Важно било в поведението си да намери точната мярка между показната скромност и неусетно, но императивно доловимото величие.
.

Симеон се интересувал искрено от книжовната дейност. Бил надарен да схваща бързо и бързо да извършва това, което имал да прави. Понякога помагал в преводите, но мисълта му се движела много по-бързо отколкото ръката на записвача и от това му ставало досадно. Не е много вероятно да е писал или диктувал преводи.
.

Сред събраните около Наум люде най-силно впечатление му правел Константин, който по-късно станал епископ Преславски. Константин бил ученик на Методий – от онези, които Светополк продал в робство. По заповед на Василий I бил откупен от пазара във Венеция заедно с още неколцина, а после, в знак на добра воля, бил изпратен в България.
.

Горе-долу на възрастта на Симеон и макар да не е учил в Магнаура, той се стараел да изглежда не по-малко образован и схватлив. Вероятно в самото начало Симеон не го харесвал особено. Струвал му се неестествен и може би малко самонадеян. Освен това желанието му да пише на глаголица, което не смущавало Борис и харесвало на Владимир, дразнело Симеон. Струвало му се провинциално.
.

При положение, че можел да използва кирилицата, която била подобна на гръцката и която можела да свърза четящите хора, този самохвалко настоявал да борави с някакви странни знаци, така чужди за образования човек, подобно на грузинските или арменските. Константин използвал често думи като „славяни“ и „славянски“, а също и другите ученици, които идвали от Моравия, следвали примера му.
.

 „Славянски“ било определението, чрез което там те се разграничавали от немското духовенство, при това без да бъдат обвинени, че служат по Константинополски образец. Симеон нямал нужда от това. Затова и по-късно се обявил за василевс на българи и ромеи.
.

Постепенно обаче Константин започнал да му става интересен и колкото повече разговарял с него, толкова повече започвал да го харесва. Все пак решаващо може би било това, че Константин показвал и възхита, и преданност.
.

 Неусетно Симеон го впечатлил искрено. Това се случвало някак естествено с повечето хора, с които Симеон разговарял.

Докато Симеон печелел сърцата и умовете на поданиците, Владимир се заграждал все по-плътно с относително тесен кръг велможи, като повечето от тях го тласкали ако не точно срещу, то поне встрани от новата вяра.
.

Интересно е да се опитаме да си представим каква е била ролята на жените около него. Не са ни останали никакви сведения за каквато и да било впечатляваща личност около него – от ранга на Теодора, на Евдокия Ингерина или на Зоя Карбонопсина, която се появила на сцената около петнадесет години по-късно и която неизбежно ще встъпи в разказа ни. Новите му жени не блестяли с нищо, освен може би с физическа хубост. Предишната, за която предполагаме, че е била втора съпруга, останала доста встрани, а изглежда и по-рано нямала особено влияние.

 (Имало е и добри владетели с вкус към безцветни жени, но те изглежда са се справяли по-скоро не поради това, а въпреки това.)

Мария, която сигурно е имала силно влияние над него, била вече покойница, а също и леля му Анна, която имала толкова голямо участие в християнизирането на България.

Има обаче още една жена, които със сигурност е била жива по това време и не може да не е била участничка в назряващата семейна драма: сестра му Анна¹. За Анна знаем, че в края на живота си била монахиня и ктитор на две църкви край Преслав.

По това време обаче,и поне още тридесет години до 927 г., е била омъжена за „калутаркан”² и сампсис³ Симеон („брат по съпруга на владетеля”). 

През 927 г. при подписването на договора с ромеите, този Симеон бил почитан старец - явно още жилав и поставен йерархически веднага след Георги Сурсувул ⁴. 

Към 890 г. е бил около четиридесетгодишен, т.е. в разцвета на силите си. Този Симеон бил очевидно добре образован, за да може да поеме функциите на сампсис, но очевидно също така и управленски активен, за да стане и „калу” (или олгу) таркан. 

Не можем да кажем какво е отблъснало и него, и Анна от Владимир, но в тази ситуация на сблъсък няма съмнение, че те са били поддържници на Симеон. Това обяснява още над тридесетгодишното присъствие на „калутаркана” във властта.
.

 Анна имала поне един син – същият Стефан, назован по повод сключването на договора от 927 г. близък роднина (братовчед) на младия цар Петър. Твърде вероятно е да е имала и други деца, чиито имена не са стигнали до нас.
.

Но тя ще да е била от онези жени, които не се задоволявали само с функциите си в отглеждането на семейството. Когато след смъртта на мъжа си постъпила в манастир, въпреки че била вече над седемдесетгодишна, останала активна до самия си край. Не трябва да си я представяме като копие на лелята, чието име носела. Била образована според тогавашните стандарти, но едва ли виждала призванието си в духовните занимания на другата Анна. Била по-земна, може би по-заинтересувана от политиката и вероятно чувствителна към пренебрежението, което Владимир показвал към нея и семейството й.

1 Евпраксия, която (може би поради предубеден превод на приписката към Чивидалското евангелие) ни представят за монахиня още към 867 г., по това време трябва да е била над петдесетгодишна. Нямаме никакви данни за нея. Възможно е да е починала или просто да се е вглъбила в монашеското си служение до степен никакво сведение за живота й да не достигне до нас. Ако пък не е била монахиня възможно е да е била омъжена извън страната. Значително по късният художествен разказ за царкиня Персика може да е бил далечен отзвук на някакви сведения за нея.

2 Някои автори приемат, че става дума за некоректен гръцки запис на титлата „олгу таркан”.

3 Началник на (или едно от действащите лица в) канцеларията на владетеля.

4 Дълголетността и на Анна, и на Симеон би могла да се стори на читателя смущаваща, но очевидно и в тази епоха хора са доживявали значително над седемдесетата година. Самият Борис е пример за това, както ичъргубоила Мостич, който според откритата надгробна плоча се замонашил на 80 г.

Симеон изгаря църквата на Живоносния извор на Св.Богородица, пред стените на Константинопол. Миниатюра от хрониката на Константин Манайсий. След възстановяването и, именно в тази църква, на 8 октомври 927г.се извършва венчанието на неговия син цар Петър с Мария (прекръстена на Ирина в чест на сключения мир) Лакапина.

Събитията, които последвали, са описани единствено във всемирната хроника на абат Регинон от Прюм (край Трир). Като игумен на Прюмския манастир през 885 г. той бил приел Хуго, единствен, но извънбрачен син на крал Лотар II. Хуго бил ослепен и подстриган за монах и поставен под негово попечителство от император Карл Дебелия (881 – 888), след като със сила се опитал да подчини някогашните владения на своя баща. Съобщението му за събитията в България е лаконично:
.

„Не след дълго време по Божие внушение той [Борис] изоставил земното царство, за да царува вечно с Христос на небето; и като поставил на своето място за княз по-стария си син, подстригал се, приел одеждата на светото подвижничество и станах монах, предавайки се денонощно на милосърдие, бдение и молитви. 

Между това неговият син, когото той поставил за княз и който далеч отстъпвал от баща си по ревност и деятелност, почнал да върши грабежи, да прекарва времето си в пиянство, пиршества и разврат и с всички средства да възвръща новопокръстения народ към езическите обреди. 
Когато баща му узнал това, възпламенен от силен гняв, свалил монашеската дреха, отново препасал военния пояс, облякъл царските дрехи и като взел със себе си тия, които се бояли от Бога, опълчил се срещу сина си. Скоро без особено затруднение той го заловил, извадил му очите и го пратил в затвора. 

След това свикал цялото си царство и поставил за княз по-малкия си син, като го заплашил пред всички, че ще претърпи същото наказание, ако в нещо отстъпи от истинското християнство.”
.

Нямаме основание да се съмняваме в основните факти: че Борис се е оттеглил в манастир; че е бил на предната линия при свалянето на Владимир; че Владимир е бил ослепен и че Симеон бил утвърден за владетел с авторитета на Борис пред събрани боили.
.

Срещат се съвременни автори, които изказват съмнения в ослепяването, отдавайки го на паралела, който Регинон правел с по-близката до него съдба на Хуго, но вероятно поради чувството, че това наказание е жестоко и варварско и не подхожда на благородния характер на Покръстителя. .

Това е очевиден анахронизъм. Борис може да е изпитвал чувство на мъка и вина след посичането на 52-мата боили, но това не значи, че се е отказал да наказва.
Греховете на Владимир към него и към държавата му се виждали достатъчни за сурово наказание.
.
В онази епоха ослепяването било популярно наказание, не само при ромеите, но и при франките и (особено) при визиготите.

От всички членовредителни наказания това е било единственото, което съдържало сериозен духовен субстрат.

Отнемайки зрението на наказания му давали възможност да се съсредоточи върху вътрешното си зрение, да съзерцава мисловно и може би чрез това да се пречисти.
.
Считало се, че вечният мрак може при определени условия да бъде озарен от вътрешна светлина.
.
В свят, в който се смятало, че вечния живот може да бъде откупен чрез страдание и отказ от радостите тук на земята, подобно наказание било нещо като нов шанс.
.
Крадецът, комуто отсичали ръката, оставал жалък и пълен с желание да посегне към онова, което вече не можел да сграбчи.
Предателят, претендентът, клетвопрестъпникът, които били ослепявани, нямали към какво да се пресегнат.

 Ако Бог би поискал да оживеят, Той би могъл да им даде онова просветление, което води до спасение на душата.
.

В духа на епохата, абат Регинон наблегнал върху религиозната отдаденост на Борис. Подчертал желанието му да потърси спасение на душата си в манастир.
.

Можем обаче да се питаме дали силата и авторитета на седемдесетгодишния Борис са били така могъщи. Едва ли без упоритата работа на Симеон, за да оправдае и вдъхнови отхвърлянето на законния владетел, отстраняването на Владимир би било така лесно, както самият Регинон ни го представя.

Отдавна има спор¹ дали „свикал цялото си царство” означава събор в духа на франкската и визиготска традиция или не.

Симеоновият сборник

Във всеки случай можем да приемем, че детронацията на законния владетел и поставянето на друг, па макар и негов брат на мястото му, е предполагала това действие да бъде одобрено поне от основните боили и от църквата.
.
Имало и още едно усложнение: Симеон бил ако не още подстриган, то поне на път да се замонаши.

Респектът към вярата и нейните институции изисквал известна тържественост при освобождаването от такъв значим ангажимент. От друга страна е анахронично да се поддържа, че такъв събор прехвърлил столицата от Плиска в Преслав – по онова време столиците нямали някакъв специален

1 Още от времето на професорите Златарски и Мутафчиев.

Описание на създаването на манастира Св.Наум, на Охридското езеро през 905г. Житие на Св. Наум от XVI век.

Наръшкият граничен надпис

(...)

Като всяка революция, приемането на християнството открило пред България огромен брой неподозирани проблеми.

Най-малкият от тях бил нежеланието на значителен брой от хората в държавата да приемат тази промяна. Това можело да доведе евентуално до бунт и опит за цареубийство, (както и станало) и което било опасен, но не чак толкова рядък феномен. Случвало се и на други места.       

По-големият проблем е, че като при всяка революция, победителите се сблъскват с множество въпроси, на повечето от които те нямат представа как да отговорят. Неслучайно първото нещо, което Борис предприел след бунта, не само за да укроти антиромейските тенденции, било да отправи прочутите си въпроси към папата. Докато християнството просто се разпространявало по земите, това ставало тихо и дискретно. Лица и общности приемали вярата такава, каквато им я предлагали тези, на които били повярвали. Вероятно е имало разнообразие сред проповедниците, сигурно е имало и иконопочитатели, и иконоборци, а по-рано може би монофизити или монотелити. В земите в Тракия е възможно известно влияние да са оказвали и павликяните. Когато обаче държавата поела нещата в свои ръце, станало ясно, че ще има норми за „правилно“ и „неправилно“ изповядване на вярата.

Повечето велики покръстители на езическа Европа, ако съдим по житията им, са се сблъсквали и с ереси, които развенчавали, но процесът бил общо взето еднопосочен. В България проповедници нахлули отвсякъде, а владетелят, който се нагърбил с решението за християнизацията, имал премного основания да се колебае кому да даде превес, от което хаосът се развихрял. Колебанията на владетеля траяли почти пет години. Когато през 870 г. България се признала за част от диоцеза на Костантинополския патриарх, Борис нямал много избор освен да остави на ромейските духовници да определят основните правила за поведение на вярващите. Василий I, който имал и политически нюх и житейски опит, явно си е давал сметка поне отчасти за сложността на положението. Съвсем приятелски той определил за архиепископ на България човек, на когото Борис имал доверие. Но само архиепископът не бил достатъчен, за да се справи с хаоса. Духовниците от своя страна невинаги намирали път към новите вярващи, а старите невинаги им се радвали.

Архиепископът, назначен от Василий, е трябвало да е приемлив за Борис и дори това да не е бил Теодор Куфара, както са склонни да мислят някои изследователи, поне е бил човек, комуто той се доверявал. Кой можел да каже обаче какъв ще е следващият? Борис вече бил събрал достатъчно опит от контактите си и с Рим, и с Костантинопол и си давал сметка каква огромна сила може да бъде църквата. Бил наясно, че докато главата на църквата му се назначава от василевса, трудно би могъл да бъде спокоен в собствената си държава. И докато се молел Богу и се покайвал за греховете си, т.е. отдавал Божието Богу, кроел и планове как кесаревото да си остане в негова власт. Не може да не е говорел с малкия Симеон за това. Щом бил толкова умен, трябвало отрано да свиква с мисълта за важната роля, която му предстояла. Но на ум, така буден както Симеоновия, не убягвали онези малки нюанси, които подсказвали, че неговата мисия е всъщност да улесни мисията на владетеля.

А покрай леля си Анна се бил вживявал в разказите за Александър…

Детската си невинност загубил, когато починал Гавраил. Не знаем от какво точно е умрял, но вероятно било неочаквано. Това, което в този момент разтърсило дванадесетинагодишния Симеон не била скръбта. Дълбока връзка с брата си той нямал. Но изведнъж почувствал повече физически, отколкото с ума си, че между него и Владимир вече няма никой друг. Знаел, че Владимир е престолонаследникът. Бил научен, че държавната власт, това да си владетелят, господарят, изцяло попада в територията на братята му и евентуалните техни наследници. Давал си сметка, че му е отредено друго поприще, тъкмо затова никога и през ум не му било идвало да оспорва тази подредба на нещата. За първи път обаче в този момент си дал сметка, че ако и Владимир умре, следващият е именно той самият. Естествено било да изпита смущение, страх и онази неизбежна вина, когато без да сме поискали нещо, без дори да сме го изрекли наум, мисълта за него ни сграбчва поради едното знание за съществуващата възможност.

* * *

Самият Владимир бил обсебен от две идеи: да докаже на всички, дори и на себе си, че вече е владетелят и, разбира се, да се порадва на новата си титла с всички откриващи се пред владетеля възможности. И… да си създаде наследник. Сигурно е демонстрирал известна разпуснатост и склонност към гуляи, на които било естествено повечето присъстващи да не са най-благочестивите следовници на отдадения на Христовата вяра Борис. Точно тези със сигурност не били забравили тръпката на някои езически ритуали. И естествено, имало и жени. Нова жена или дори нови жени, и то въпреки християнските забрани – все законни, т.е. прибрани в дома му, за да бъде законен и евентуалният наследник. При това дори не затворил в новосъздаден манастир венчаната за него по християнски жена. Вероятно защото, макар и без наследник, му била мила и защото я уважавал. Това било огромно предизвикателство към новата вяра и още по-страшно – опасен пример за тези, които така и не разбирали защо е трябвало да се откажат от втора или трета съпруга и да останат само с една.

Когато се съвзел от болестта си, Борис бил стреснат от делата на сина си. Може и да е обсъдил събитията със Симеон, но така или иначе бил свикнал думата му да тежи; бил достатъчно властен, дори и без подкрепа. Затова се срещнал с Владимир и го смъмрил сурово. Едва тогава напълно почувствал какво се е случило. Владимир бил вече владетелят, не почтителният син. Може да е бил малко замаян от новата си роля и от сервилните възхвали на обкръжението си. И решил да покаже на баща си кой кой е – възможно най-обидното поведение за човек с властния и непримирим характер на Борис. Той, Борис в първия момент сигурно не повярвал на ушите си. Бил дори повече учуден, отколкото възмутен. И се опитал да вкара непрокопсания си син в пътя – сурово, като строг баща и владетел. Това пък преляло чашата за Владимир. Не бил чакал толкова дълго, за да се отнасят с него по този начин.

Само защото Борис успял да преглътне, по-скоро да зарови гнева си и да стисне зъби, не се наложило да бъде върнат в манастира си, заобиколен от канска стража. Гневът обаче останал и, скрит в гърдите му, набъбвал с всеки изминал ден. Пропастта между него и Владимир била издълбана. За Симеон оставало само да канализира гнева в правилната посока.

Както споменахме, Симеон бил в непрекъснато движение. Бил млад и енергичен. Бил учен и то не само в религиозните, но и в светските дела. Усвоил изкуството на интригата и на доброто представяне, без които в Константинопол било трудно да бъдеш приет. Но преди всичко имал таланта да увлича хора, които да го следват. Не се представял обаче като голям оратор – предпочитал да пише, нежели да води диспути. Но владеел изкуството на беседата, на разговора в тесен кръг внимателни слушатели, пред които без показност, но с житейска убедителност, най-често с импровизирани отговори на невинаги очакваните въпроси, да изложи позицията си. И то така, че събеседниците му да я възприемат.

Нищо не помага на човек да си събере мислите така, както пътуването. Особено яздейки (което прилича на днешно дълго шофиране сам в колата). Дори и със свита от спътници, ездачът е в известен смисъл сам с коня или по-скоро сам със себе си. И макар в голяма част от времето мисълта му като да блуждае, идеите неусетно кристализират, подреждат се и се запазват. Понякога това били практически планове. Друг път – просто мечтания, които не непременно смятал да изпълни. Може би тогава се родила фантазията за Константинопол и за василевса на българи и ромеи. Естествено на първо време тя нямала място в плановете за реалността. Но все пак се била родила… А имало много други практически въпроси, които мислите му дооформяли по време на дългата езда. Пътуването из държавата доизграждало Симеон. А срещите му с боили, духовници и обикновени хора фиксирали изграденото.

Симеон често посещавал Климент в Кутмичевица. Било естествено да подпомага и работата на учениците, събрани в Плиска около Наум, Константин (по-късно епископ Преславски) и чичо си Тодор, син на Борисовия брат Докс. Също и да опознава и надзирава работата на гръцките духовници във всички части на България. Така Симеон бил навсякъде. От него зависело как ще го възприемат съотечествениците му: като бъдещ религиозен водач или като Водачът изобщо. Важно било в поведението си да намери точната мярка между показната скромност и неусетно, но императивно доловимото величие.

Симеон се интересувал искрено от книжовната дейност. Бил надарен да схваща бързо и бързо да извършва това, което имал да прави. Понякога помагал в преводите, но мисълта му се движела много по-бързо отколкото ръката на записвача и от това му ставало досадно. Не е много вероятно да е писал или диктувал преводи.

Сред събраните около Наум люде най-силно впечатление му правел Константин, който по-късно станал епископ Преславски. Константин бил ученик на Методий – от онези, които Светополк продал в робство. По заповед на Василий I бил откупен от пазара във Венеция заедно с още неколцина, а после, в знак на добра воля, бил изпратен в България. Горе-долу на възрастта на Симеон и макар да не е учил в Магнаура, той се стараел да изглежда не по-малко образован и схватлив. Вероятно в самото начало Симеон не го харесвал особено. Струвал му се неестествен и може би малко самонадеян. Освен това желанието му да пише на глаголица, което не смущавало Борис и харесвало на Владимир, дразнело Симеон. Струвало му се провинциално. При положение, че можел да използва кирилицата, която била подобна на гръцката и която можела да свърза четящите хора, този самохвалко настоявал да борави с някакви странни знаци, така чужди за образования човек, подобно на грузинските или арменските. Константин използвал често думи като „славяни“ и „славянски“, а също и другите ученици, които идвали от Моравия, следвали примера му. „Славянски“ било определението, чрез което там те се разграничавали от немското духовенство, при това без да бъдат обвинени, че служат по константинополски образец. Симеон нямал нужда от това. Затова и по-късно се обявил за василевс на българи и ромеи.

Постепенно обаче Константин започнал да му става интересен и колкото повече разговарял с него, толкова повече започвал да го харесва. Все пак решаващо може би било това, че Константин показвал и възхита, и преданност. Неусетно Симеон го впечатлил искрено. Това се случвало някак естествено с повечето хора, с които Симеон разговарял.

Докато Симеон печелел сърцата и умовете на поданиците, Владимир се заграждал все по-плътно с относително тесен кръг велможи, като повечето от тях го тласкали ако не точно срещу, то поне встрани от новата вяра.

Борис и Роман

Борис и Роман се родили след повече от двадесет години брак на родителите им. Първородният син на семейството бил Пленимир. Славянските имена очевидно били популярни сред българския елит – Маламир, Владимир (или Растимир), Пленимир, по-късно Радомир - намираме ги почти във всяко поколение. Интересно обаче е обстоятелството, че името Пленимир не се среща в българския двор нито по-рано, нито впоследствие, но пък е характерно за хърватските властващи фамилии. Твърде възможно е, макар да няма никакви недвусмислени данни за това, Петър да се е опитал да подобри значително отношенията с Хърватска и дори да е потърсил за кръстник Трпимир II, наследил Томислав през 928 г. (Подобни примери има: Звентиболд, синът на Арнулф Каринтийски има за кръстник Светополк и носи неговото име.) Пък и това би било естествен резултат от мисията на папския легат Мадалберт, който работел за подобряване и укрепване на отношенията между българи и хървати. В контекста на мир между българи и ромеи постигането на такъв резултат било значително улеснено. Факт е, че през цялото царуване на Петър между България и Хърватска цари мир, а и след това, практически до 1018 г., когато българската държава пада под ромейска власт.

Знаем, че Петър е бил наследен от Борис през 969 г., следователно първородният му син е починал по-рано. Споменаването на името на Пленимир като цар в Синодика на Борил говори, че съобразно вече възприетия ромейски обичай, е бил провъзгласен за съимператор с баща си още в твърде млада възраст.

Колко са били дъщерите, не знаем. Не знаем и дали и колко деца не са успели да пораснат. Това, което можем да допуснем е, че ако през 969 г. Борис е бил с едва набола брада (както пише Лъв Дякон), трябва да е бил роден през 955/956 г. Изглежда по-вероятно „едва наболата брада“ да е просто метафора за неговата младост – все пак по това време е имал жена и малки деца. Възможно е да е бил роден около 949/950 г. Роман е роден значително по-късно. Това би трябвало да е станало в края на 950-те, за да е било възможно да бъде безпроблемно кастриран около 70/71 г.¹ Когато го родила, майка му Ирина е била прехвърлила четиридесет години.

Според Продължителя на Теофан, докато бил жив баща й Христофор, Ирина няколко пъти посетила Константинопол, а последния път, след неговата смърт през август 931 г. – с трите си деца. Нито едно от тях очевидно не е Борис или Роман.

1 Кастрацията на зрели мъже се прилагала като наказание, за каквото не е имало основания, докато в детска възраст дори за принц могли да й намерят благовидни (обикновено свързани с бъдеща духовна дейност) оправдания.

Император Йоан Цимисхий триумфално влиза в Константинопол, носейки чудотворната икона от Преслав "Българската Боородица" и водейки след себе си българският цар Борис II. След това от него публично са свалени царските дрехи. Миниатюра от хрониката  на Скилица, Мадридски ръкопис.

Цар Борис II

Пресиан и Алусиан

Първият син на Иван Владислав и Мария се родил през 997 г.¹ Нарекли го Пресиян, по името на прадядото и на двамата.² И двамата като че ли бързали да наваксат пропуснатите години. До смъртта на Иван Владислав под стените на Драч през 1018 г. Мария родила дванадесет деца и няма данни нито едно от тях да е починало.
.

Вторият син Алусиан най-вероятно е бил и второто им дете.

Родил се е вероятно през 999 или 1000 г. Третият син Арон дошъл скоро след това. Бил е поне четиринадесет-петнадесет годишен през 1018 г., т.е. родил се е около 1003 г. Твърде вероятно е между Алусиан и него да е имало и дъщеря.
.

През тежките години между 1000 и 1003 г. Иван Владислав рядко виждал децата си. Не знаем кой къде се е сражавал през този период, но Самуил изглежда не е бил на север. Не знаем и кой е водел войските, които са се сражавали за Преслав и Дръстър.
.

Възможно е преди това и кавханът Дометиан и Гаврил Радомир, а защо не и Иван Владислав, да са участвали в северните кампании.
.

Твърде вероятно е Иван Владислав да е бил ангажиран със защитата на Сердика, която някога била Ароново владение. Самуил бил достатъчно мъдър, за да знае, че не е естествено да го държи далеч от бащината му крепост,

каквито и тежки спомени да събуждала тя. Изглежда, и че, ако съдим по последвалите събития, отношенията на Иван Владислав с комит Кракра са били достатъчно топли. Ако е имало напрежения между Мария и ларисчанката Ирина¹, втората жена на Гаврил Радомир, възможно е цялото му семейството да е предпочитало да пребивава в Сердика. Така, най-вероятното му участие в северните кампании би могло да е свързано с българските опити да се разбие обсадата на Видин, които се оказали безуспешни.
. 
 Немалко значение имала и намесата на крал Стефан, който влязъл във войната на страната на ромеите и окончателно присъединил към Унгария земите на Банат.
.
Там до тогава управлявал Охтум, но неговата лоялност към Самуил и преди това не била безспорна².

След завладяването на Видин³, Василий се придвижил до Скопие „като плячкосвал и унищожавал всяка българска крепост по пътя си“. Възможните пътища са два: през Сердика или през Ниш.Знаем, че не е минал през Сердика и че едва след падането на Скопие (където разбил войската на Самуил) се е отправил на север и обсадил Перник. Изборът да се отправи към Сердика от югозапад може би има връзка с горчивия му опит от обсадата й през 986 г.
.
Но по-важно изглежда е било желанието да завземе Срем (Сирмиум), с което северозападната част би била покорена. Срем обаче не паднал. При това положение, след като му било предадено Скопие, единственият начин да откъсне северозапада и да затвърди властта си над него била да превземе Сердика.
.

До Сердика обаче не стигнал. Дълго и безрезултатно обсаждал Перник, защитаван от Кракра. Накрая се видял принуден да се оттегли към Филипопол.

Не можем да си представим живота на Иван Владиславовото семейство (а и на целия български двор) ако не отчетем как изглеждали българските земи през този период.

1 Датите на раждането и смъртта му са изсечени върху надгробния му камък в с. Михаловце, Източна Словакия. Раждането му според този надпис трябва да е било преди септември 997 г.

2 Ако логиката на това име е била да обедини наследството на двамата, то по-вероятно е комитопулите да са извеждали връзката си с династията през сина на Пресиан I, Гавраил, а не през сина на Борис със същото име. Във втория случай общият им родоначалник би бил Борис I. От друга страна тъй като Борис бил и бащата на Мария ползването на това име би могло да се е счело за „неравно“. Разбира се идеята за „равенство“ е анахронична, но – повече като общ каприз - такова „мерене“ не е изключено. Във всеки случай обаче подчертаването на династическия елемент е било налице.

1 Около 998 г. Самуил оженил Гаврил Радомир за Маргарита, дъщеря на унгарския крал Геза и сестра на престолонаследника Стефан. Според Скилица Гаврил Радомир я изгонил и върнал в Унгария бременна, за да се ожени за хубавата пленничка от Лариса Ирина.

2 Според други автори Ахтум или Охтум (или Айтони) управлявал и в следващите едно или две десетилетия като васал първо на ромеите, после на крал Стефан.

3 Скилица и всички последващи преписи на текста му с вариации (Кедрин, Михаил Деволски) сочат годината като петнадесета в индиктиона (т.е. петнадесетгодишния цикъл). Това затруднява приемането на хипотезата, че петнадесет (което тогава се изразява с „ie”) е „печатна грешка“ вместо единадесет („ia”), което би изпратило превземането на Видин и Скопие чак през 1013 г.

Насилственото подстригване в монашество на Пресиян

Средновековната картина била доста по-различна. Войските напредвали и отстъпвали; завземали и изоставяли градове, които се връщали към предишните си господари; разрушавали крепости по пътя си, които (със скорост днес изглеждаща почти невероятна) били издигани отново и използвани в следващата кампания. 

На моменти териториите на враждуващите държави изглеждали като дреха с кръпки – парчета земя, владени от противника, откъснати от неговите комуникации, които се справяли самостоятелно, запазвайки за дълги периоди лоялност към недостъпния сюзерен. 
.

Това пък изисквало владетели и феодали да бъдат непрекъснато нащрек, защото никой не би могъл да знае кога и защо от някоя от тези „кръпки“ би могло да започне нападение. 

Естествено отговорността на членовете на царската фамилия (в най-широк смисъл) била най-голяма.
.

 Това неизбежно водело до повече непредвидени схватки и от там – до необходимост от увеличаване броя на постоянно участващите във военните дружини, които те трябвало да поддържат.

 Това естествено водело до увеличение на разходите. 

От друга страна честите набези навътре в българските територии изтощавали населението, а и опитите за освобождаване (възвръщане) на отнети територии падали отново на гърба на освобождаваните. 
.

Докато завоевателните войни на Симеон по-скоро облагодетелствали българското население, освободителните войни на Самуил без съмнение го съсипвали.
.

Свикнали сме да оценяваме патриотичните чувства на българите през този период по героичната защита на някои твърдини, организирана от верни на Самуиловата кауза боляри. 

И смятаме, че последвалите въстания доказват, че „народът“ е споделял техните чувства.
.

За съжаление подобен подход е наивен. Лоялността на болярите и тяхното чувство за чест далеч не винаги съвпадало с чувствата на подвластните им и това, че в някакъв по-късен момент те, подвластните, били готови да се вдигнат на оръжие срещу ромейската власт не доказва нищо повече от това, че и ромейската власт също не им харесвала. Зачестилите поражения на Самуил и неговите наследници по-скоро говорят за липса на достатъчна мотивация у хората, които се сражавали за тях. 
.

Не че не са изпитвали злоба към ромеите, чиято войска ги подлагала на всякакви страдания. Но героичният порив в „защита на българщината“, готовността да следват собствените си водачи и господари, явно не били особено силни. Съответно и любовта към тях. 
.

Образът на харизматичния народен любимец Самуил е по-скоро поетичен. Разбира се, може да е заслужавал да го обичат, което съвсем не означава, че са го обичали. В още по-голяма степен това важи за сина и племеника му. И неизбежно техните семейства се чувствали достатъчно затворени и откъснати. В такава атмосфера трябвало да се възпитават и децата им.
.

След 1004 г. в сблъсъка между България и автократорията настъпило известно затишие. Това давало възможност на Иван Владислав да бъде по-близо до семейството си.

Стожерът на семейството била Мария. Била в известен смисъл властелин в дома си. 
.

Имало нещо удивително систематично в поведението й – от неуморното раждане на здрави деца, през ясно и безкомпромисно формулирания ред в семейството, до неотклонните й образователни изисквания спрямо всяко от децата й, независимо от възрастта и пола му. В продължение на двадесет години тя направлявала и контролирала обучението на децата си, като поемала сама организацията на по-голямата част от основното им образование. 
.

Същевременно се интересувала от всичко, свързано с тях, включително от военното дело, което тримата й най-големи сина изучавали по-късно през този период. Изисквала да изучават и гръцките, и българските писатели, да усвояват културата на времето си, независимо на какъв език.
.

В същото време Мария умеела да бъде забавна, често остроумна, винаги готова да участва дори в неочаквани събития. Езикът й бил остър и предвид по-малките ограничения в онази епоха за реплики, които днес бихме нарекли груби, попаденията й нерядко били като добре прицелени стрели.

Контрастът между нея и Ирина, жената на Гаврил Радомир привличал голяма част от вниманието на двора, когато Иван Владиславовото семейство пребивавало в Охрид.

Скица от надгробния надрпис на княз Пресиян в Михаловце, Словакия (тогава в Унгария) „Тук лежи княз Пресиан, роден в годината 6505 (996 г.) и починал в годината…“

Самуил изглежда вярвал, че е за общото благо да отвори държавата си към Адриатика, да я поддържа голяма и силна и, естествено, да направи поданиците си малко по-богати и малко по-щастливи. Нямало откъде да знае, че „малко по-богати” и „малко по-щастливи” обикновено прави хората много по-недоволни.
.

Твърде вероятно е Иван Владислав добросъвестно да е споделял идеите му. В Битолския надпис той наредил да се изпише като определение за себе си “българин по род”.
.

Ще рече, не само се разграничавал от ромейския враг, но и държал да се знае, че се идентифицира с всичките си достойни предшественици: Крум и Омуртаг, Борис и Симеон, Петър и Самуил, защото виждал в тях пример за подражание, модел за идентифициране с държавата, която по това време вече му принадлежала, както и той смятал, че принадлежи на нея.

Битолският надпис на цар Иван Владислав

Самуил бил този, чийто житейски пример осмислял такава идентификация. Само него познавал, но той бил достатъчен. Така че преди още короната да му даде основанието да изсече тези думи в камъка, те вече се били отпечатали в душата му.

Алусиан пристига пред палатката на Петър Делян.Миниатюра от хрониката на Йоан Скилица

Нямаме конкретни данни за отношенията между двамата братя. По-късният им жизнен път обаче не оставя впечатлението за голяма близост. Още през 1022 г., когато започнал бунтът на Ксифий и Фока, пътищата им вече започнали да се разделят.
.
Двамата братя и тяхната сестра, чието име не знаем, но знаем, че по това време била вече омъжена за Роман Куркуас, очевидно били вече излезли от майчината си опека.
.
Вероятно същото важи и за една или две от неизвестните нам техни сестри, както и за Аарон, който вероятно по това време казва: „...още в своята младост, обсипан с почести, аз дойдох на изток“. Грижата за другите в семейството - Траян, Радомир и най-малкия, Климент, както и за трите най-малки сестри - оставала на Мария и тя естествено полагала всички усилия, ползвайки същевременно и високото си положение в двора, за да им намери подходящо поприще и подходящи съпрузи и съпруги.
.

След брака си и след кампанията срещу бунтовниците, Алусиан се установил в Теодосиополис. Изглеждало като че всичко в живота му се подрежда добре. Бил назначен за стратег на голям град. Харесвал съпругата си. Били добре подсигурени от гледна точка на имущество. Най-късно през 1025 г. се е родил и първият им син, когото кръстили на името на живия още василевс: Василий.
.

Пресиан се установил в Анкара, главния град на тема Вукеларион. На югозапад Вулеларион имала тясна граница с тема Анатоликон. Анатоликон по традиция се считала за най-голямата и най-престижна за управление тема в Мала Азия.
.
Неин стратег бил Василий Склир, внук на бунтовника Варда Склир, който преди четиридесет години разтресъл автократорията. При това бил женен за Пулхерия Аргиропулина, сестра на тогавашния епарх¹ на Константинопол и бъдещ император Роман Аргир.
.

Не знаем точно какви са били причините за конфликта между Склир и Пресиан. Склирите вероятно имали имоти и във Вукеларион и е възможно да са се сблъскали във връзка с тях, но имущественият конфликт по-скоро отключил сблъсъка, а не го създал. Склирите били горда фамилия. Бившият български цар може би ги дразнел с амициите си. И с гордото си държане. Но е сигурно, че когато Склир подчертавал името Пресиан Българина, това не било просто уточняване на произхода му.

1 Епарх е градоначалникът на Константинопол, чиито правомощия са много широки и включват контрол върху занаятите и търговията, правилата за тях и цените. Той осъщеатвявал и връзката на Сената с василевса.

Алусиян и Петър Делян на банкет. След това Алусиан ослепява Петър Делян.

(...) 

Затова и съвсем неочаквано научаваме за свадата между Пресиан и Василий Склир.

Тази свада се разразила още през 1026, година след смъртта на Василий II. Не знаем какво е послужило като повод за избухването й, но при амбициите както на Пресиан, така и на Склир, свадата била неизбежна. И се превърнала в истинска локална война между двамата. Европа била привикнала на такива сблъсъци между могъщи феодали, но за строго централизираната автократория това било истински шок.
.
„Император Константин сметнал разпрата им за безсрамие спрямо императорската власт и изпратил и двамата на заточение.“ 
.
 Както обаче вече споменахме, Константин VIII изглежда хранел някакви симпатии спрямо Пресиан.
 „Не след дълго той ослепил Василий [Склир], който бил наклеветен, че иска да бяга. А и Пресиан за малко щял да претърпи същото наказание, но се отървал.“
.
Фактически не само се отървал, но и очевидно бил освободен от заточението си, защото в следващите три-четири години продължил активна дейност, заедно с Мария.
.

В разказа на Скилица непосредствено след тези думи става ясно, че василевсът „ослепил и Роман Куркуа, зет на Пресиан по сестра, както и Богдан¹, Глава и Гуделий². Отрязал езика и на монаха Захарий, роднина на веста Тевдат, като измислил, че всички те готвели заговор срещу него“. Този заговор изглежда доста български, тъй като всички участници са българи или свързани с България, а следователно и с Пресиан. Дали той се развил като непосредствено продължение на битките между него и Склир, или започнал като последица от заточването им, няма как да узнаем.
.
Но във всеки случай целта ще да е била властта в автократорията.

Редица автори са спорели върху това дали този заговор е имал за цел удовлетворяване на лични амбиции или е бил опит за възстановяване на българската държава - нещо, което Скилица изрично посочва, когато говори за друг заговор, този на Елемаг и Гавра.
 .
В случая с Елемаг и Гавра, които продължавали да владеят собствените си земи, било естествено те да искат да възстановят автономията си, защо не и засилването й, т.е. да „продължат“ българската власт.
.
В случая на Пресиан и последвалите го недоволстващи българи, които не се чувствали достатъчно включени или достатъчно на мястото си в ромейската империя, пресният спомен за българското царство със сигурност е бил част от емоцията и реториката на заговорниците. Но да не изпадаме в анахронизъм: ставало дума за царска власт и за корона, далеч не за национално възраждане или национално освобождение.

1 Става дума за бившият „комендант на вътрешните крепости“ по времето на Гаврил Радомир и Иван Владислав, вероятно и на Самуил.

2 И трите последни имена показват българска връзка, макар главасите и гудеините да са родове, значително по-рано установени в ромейската империя.

(...)

Алусиан бил човек на разума. Или по-скоро на размишлението. Сблъсквал се с фактите от живота, без да се задоволява с констатацията дали му помагат или му вредят.
.
Опитвал се да схване нещо по-надълбоко от очевидността. Това понякога забавяло решенията му в живота. Не и на бойното поле, където преценявал бързо и действал решително.
.

В този момент фактически нямало какво да решава. И да отидел в Константинопол, едва ли би бил допуснат в манастира „Мануил“ в сърцето на града, където се намирал Пресиан. А и му било наредено да съпроводи кралицата-майка¹

1 Понятията цар и царица се употребяват доста произволно, затова ги срещаме и по отношение на Грузия, чиито владетели не са предвявали императорски претенции и следователно отговарят на титлата „крал“.

Папа Лъв IX изпратил в Константинопол трима пратеници: Умберто де Силва Кандида, кардинал Фридрих (бъдещият папа Стефан IX) и Петър от Амалфи. Силва Кандида вече се бил прочул с диалога си против корупцията и с реформаторското си поведение като епископ на Флоренция. Това не означава, че бил голям дипломат. Дискусията се провела в тон с правилата на времето, а именно – като агресивно надприказване. В крайна сметка патриархът изхвърлил имената на римските папи от службата, а на 16 юли 1054 г. Силва Кандида, който не бил допуснат да служи, поставил на олтара на „Света София“ папска була за отлъчване на Михаил Керуларий, Лъв Охридски и сподвижниците им. Имало обаче един малък проблем: папата, от чието име действали пратениците на Рим, бил починал още на 19 април.

На пръв поглед изглеждало като да се повтаря поредицата от действия, предизвикали Фотиевата схизма. Може би мнозина са смятали, че и тази схизма също ще отзвучи за няколко години. Разликата била, че в Константинол вече били загубили Италия и нямали за какво повече да разчитат на помощ от Рим. В Рим пък започвал големият сблъсък между папи и императори и това правело невъзможно всякакво отстъпление от папските претенции. Дребнавата злоба на някои прелати и от едната, и от другата страна, добавяла енергия към така възникналото противопоставяне.

Вестта за тези събития вероятно настигнала Пресиан по пътя му. Дали си е дал сметка, че започва истинското разделение между Изтока и Запада? Или се е надявал на разума и на способността му да надделява? Трудно е да се повярва, че човек до такава степен отдаден на вярата, е отминал това събитие с безразличие. Бихме могли да допуснем, че рaзделението му се е струвало неестествено.

Нали бил презает с мисълта за Методий и с възхитата от неговото дело. Днес можем да оценим Методиевото дело като разделително, както в крайна сметка било разделително делото и на Лутер, и на Калвин. Но така ли го е възприемал Пресиан?

За лишения от зрение светлината на разума изглежда по-ярка, несмущавана от образите на реалността. За заслепения изглежда естествено всички човеци, движени от своите по своему „добри“ мотиви, да се сближават все повече, колкото по-близо до себе си и по-навътре в сърцето си приемат вярата, която по определение е добро.

Пресиан достигнал гроба на Методий – Светителя, който доближил до сърцата на мнозина Словото Божие и им открил пътя към спасението. Методий вярвал в силата на Църквата да бъде независима и да стои като морален противовес на властта. Пресиан, който се бил докоснал до властта, бил готов да възприеме неговото разбиране. При това успял да не се превърне във фанатик.

Самият Методий прекарал последните си години в сянката на властта на Светополк. И може би тъкмо той, Методий, най-добре разбирал, че не която и да било позиция, а мярката в нея, я прави добра. Мярката, която е най-добрата опора за безпределната вяра. Методий имал и вярата, и мярката. Пресиан се стремял към тях.

Пресиан починал кротко на шестдесет и три години и бил погребан в близост до гроба на човека, който почти половин живот бил неговия ориентир в света, озарен от липсата на светлина.