28 юни 2023

30 ГОДИНИ ОТ ДЕНЯ В КОЙТО БОРИС ХРИСТОВ ПРЕМИНА В БЕЗСМЪРТИЕТО

 

 

БОРИС ХРИСТОВ

(18 МАЙ 1914г. Пловдив - 28 юни 1993г. Рим)




 
Гробът на Борис Христов , родителите му и брат му в Софийските Централни Гробища

 

На 28 юни 2023г. от 12 часа в Митрополитската църква

 "Св. Неделя" в София 

ще се отслужи панахида за 30 години от кончината на 

Борис Христов!



Под надгробния камък

Лудвиг ван Бетовен 


In questa tomba oscura

Ludwig Van Beethoven

https://www.youtube.com/watch?v=XqLqfitB2xw

 

 

БОРИС ХРИСТОВ : МОЕТО АРТИСТИЧНО КРЕДО

 

Най-трудната част от нашата професия се осъществява вкъщи. 
В театъра или на концерт човек винаги успява да се справи, по-добре или по-лошо. Достатъчно е да даде най-многото, което може, от себе си и се спасява. Но вкъщи трябва да има упоритостта да се упражнява всеки ден, дори когато гласът му е здрав и се чувства в добра форма.
Няма нито един пример за глас, който, макар и естествено голям, да не е имал нужда да бъде обработен и моделиран.
 Това е така, защото най-съвършеният инструмент в света трябва да е винаги в състояние да „свири” добре и да отговаря на всичко, което се очаква от него.
А за да бъде гласът буден, жив, мек, послушен, има един-единствен начин: всекидневните вокализи. 
Но не равни, безлични вокализи, правени единствено за да проконтролират интонацията в различните регистри. Трябва точно обратното – оцветени, силни вокализи, дори изразителни.
Лично аз започвам винаги с прост и естествен тон, а после постепенно го променям, усложнявам го, обогатявам го. Добавям постепенно по един нюанс всеки път, когато се изкачвам с един полутон. И така, докато стигна до поставената цел: гласът ми да е лек и да е оцветен дори в най-високия регистър на пианисимо.
Естествено, има си упражнения за всеки различен случай – за да не вибрира твърде много гласът, за да се разшири обемът, за да бъде звукът по-тъмен или по-светъл… 
Но най-добрата техника е незабележимата, която успява да те накара да не мислиш за нея. И тогава работникът отстъпва мястото си на артиста.
Това значи, че гласът мобилизира цялото ти същество в големия човешки порив на изразителността. 
На концерт или на сцената нямам чувството, че играя с разум с вокалните си струни, а че пея така, както викам или плача в мигове, когато се отдавам на емоциите си…
 И все пак има огромна разлика между живота и сцената.
В операта жестът, поведението, присъствието служат, за да усилят гласа. Музиката трябва и да се вижда така, както се слуша. 
Много неща, които не биха се забелязали, ако се разчита само на гласа, се налагат благодарение на театрални похвати.
Но, естествено, не бива да се прекалява и физическият израз трябва да се прилага заедно с музикалния. Истинското пеене, белкантото, според мен се състои в тънката хармония между тялото (присъствието) и гласа (музиката). На концерт човек може да разчита единствено на гласа си.
И той трябва да е още по-мек, по-изразителен, по-богат на нюанси отколкото на оперната сцена.
Тогава си сам с музиката и единствено музикалният текст трябва да убеди слушателите. Това значи, че изпълнителят трябва да има една-единствена мисъл и само нея: да остане колкото е възможно по-близо до партитурата.
Аз съм верен на текста. Това е всекидневната ми настолна книга. Дори съм убеден, че ако следвам точно музикалната линия, никога няма да се уморя. Онези, които искат да пеят силно и блестящо, освен че с това ограничават твърде много изразната си палитра, не правят нищо по-различно от огън от суха трева.
Преди войната оперните певци имаха дълга кариера (като Джили, който пя до 65-годишна възраст), защото гледаха да избягват каквото и да е ненужно натоварване или прекаляване.
Рикардо Страчари, учителят ми в Рим, ми повтаряше винаги:
 „Пеенето е много удобен занаят: спокоен живот, някое пътуване, при най-добри условия и колкото по-малко пееш, толкова повече ти плащат.”
Всичко това се промени.
Днес те изстрелват на сцената още преди да е улегнала собствената ти техника. Пее се по 30 дни в месеца две години подред и после човек е готов за пенсия.
За да се занимаваш с този занаят, е необходимо постоянно да внимаваш.
Защото гласът, нестабилен по природа, е в непрестанна еволюция.
Трябва винаги да знаеш, какво можеш да пееш и какво вече или още не можеш да пееш. Едва след десет години упорита работа човек започва да познава донякъде гласа си. 
И ако много бързаш, можеш да го погубиш безвъзвратно.
Днес е почти невъзможно да успееш да запазиш собствените си технически средства независимо от съблазните на кариерата. А още по-невъзможно е да запазиш свежестта си. Аз съм изпълнявал безброй роли в операта, но в крайна сметка запазих около петнадесетина от тях. Мислите ли, че това ме е направило щастлив?
 Да пееш, не значи да завладяваш, значи повече да се отказваш.
Трябва да се каже също, че пеенето не е всичко. Че то трябва задължително (да, задължително) да премине в нещо друго.
Да разучиш нова роля не значи само да запомниш нотите, да сложиш музиката в гърлото си и да си избереш героя. Значи още да познаваш всяка страница, всяка подробност от либретото. И да си проникнал в психологията на всички останали герои.
Да си в състояние да ги изживееш всичките, ако не да ги изпееш. Аз ги вземам със себе си на път, виждам ги как живеят около мен, налагам лицата им върху лицата, които срещам всеки ден. 
И това продължава не месец или два, а с години. Моят „Борис” или моят „Дон Карлос” живеят с мен вече повече от двадесет години. 
Те узряха и остаряха, различни са от това, което бяха вчера, и вероятно и от това, което ще бъдат утре.
Никога няма да ме чуете да кажа „Стигнах до „Борис” или до „Дон Карлос”, както го искам.”
Голямата радост, дълбокото удоволствие се изпитват, когато, след като човек си почине от тази мъчителна идентификация, се върне към партитурата. Тогава всичко се осветява в нова светлина.
И в този момент виждаме собствената си суета на изпълнители пред тайната на музикалните шедьоври.
Истината е в тях, трябва само да се намери ключът. По-точно ключовете, защото най-завършените опери са именно онези, в които се крият повече възможности за прочит.
По образ и подобие на човека и в тях има хиляди противоречия, които не се унищожават взаимно, а предават трепета си и оставят отражението си в голямото приключение, наречено живот. Питам се дали пеенето не е просто начин на живот.

Карло Курами, Маурицио Модуньо „Борис Христов – Живот, глас, изкуство”
Издателство „Литературен Форум”, 1998 г. 


 
 
Асен Чилингиров




 Гръцки дневник, 

Септември 1989г. 

Приложение III





 (...)
За мен въпросът с фондацията „Св. Йоан Кукузел“, въпреки всички усложнения, съвсем не беше приключил. Напротив, в Италия имах възможност отново да се заема с този въпрос – този
път обаче съвместно с Борис Христов, с когото се срещнах във Флоренция няколко дни след пристигането ми. 

Борис Христов изслуша най-внимателно моя разказ за последното развитие на нашата фондация и дори си водеше записки с имената на замесените лица. 
Както и в писмата си, които преди това ми беше писал, той изрази големи съмнения в искреността на гърците.

Съветът му беше да не се отказвам въпреки тъй сериозните пречки и ми обеща да се включи сам в играта с целия си авторитет, като дори имаше идеята да постави този въпрос пред ЮНЕСКО – за това свое намерение той даже ми беше писал в едно от писмата си, където се позоваваше и на своето познанство с киноактрисата Мелина Меркури, негова голяма почитателка, която по това време беше министър на културата в Гърция.


„Грешката ти е, че си се хванал да вършиш тази работа с комунистите“ – каза ми той. 

„Не трябваше да им казваш нито дума по този въпрос – сами щяхме да си свършим работата. 

Че какво са пет или десет хиляди долари – и двадесет можехме да намерим! 


За Иван Кукузел си заслужава! 


А какъв ортаклък искаш с комунистите? 
Да ставаш ортак с тях е престъпление!“ 




Самият Борис Христов по това време също имаше сериозни неприятности с представителите на българската власт. Къщата му, една грамадна вила в Рим, която той подари на българския народ, за да живеят и учат там млади и талантливи български певци, не се използваше за своето предназначение. 

Възмутен, той ми каза: 

„Напълниха ми къщата с ченгета!" 

(...)

 
В същия смисъл премина и следващият ни разговор няколко месеца по-късно в Рим, където и той беше дошъл за един ден. Тъй като по това време беше много загрижен за болестта на съпругата си, Б. Христов каза, че няма възможност да ми отдели време за продължителен разговор.
Късно следобед на същия ден обаче се срещнахме съвсем случайно на улицата до парка пред вила Медичи. Той бързаше за някаква важна среща, но това не му попречи да се спре „съвсем за малко“ и разговорът ни на улицата продължи повече от час и половина. 

Последните му думи бяха окуражителни: „Никога няма да се предаваш и да казваш, че не можеш да свършиш работата!”

 
(...)

А с комунистите ще се разбереш дори по-трудно, отколкото с гърците“ – добави Борис Христов.

Това беше последната ми среща с него. 
 
Болестта на жена му, а малко по-късно и неговата болест го извадиха от строя. 

Видях го отново едва при погребението му в София (1993г.), където се беше събрала цялата комунистическа върхушка, дошла отново на власт.

Мене не ме допуснаха да вляза в храма и по време на службата стоях непосредствено пред главния вход на „Александър Невски“, така че бях свидетел как той трябваше да премине под звуците на коронационната сцена от „Борис Годунов“ последните метри от своя земен път в обкръжението на тези, които цял живот не можеше да понася и считаше за причина за всички беди на българския народ.“
 
 

 Написано от Георги Данаилов в деня на погребението на Борис Христов през 1993г.


Врявата на дните изведнъж замлъкна от една вест - немислима и необяснима. 
 
От света си отиде един безсмъртен. 
 
Почина Борис Христов.
 
Той беше не само велик певец, най-велик певец на нашето време, не само музикант на века, той беше един от върховете на световната култура.
Оправдание за рода човешки в най-кървавото от всички столетия.

Помня, когато за пръв път чух неговия глас, накара етера да затрепти от далеч, отвъд предели,отвъд прегради и прозвуча в старите радиоапарати. 
Помня, когато радио София с подобаващо закъснение, от немай и
къде, излъчи негов запис. 
Помня брат му, сърдечния Николай Христов. 
Знам как тогавашните властници отказаха да го пуснат да се лекува, въпреки молбите на един прославен по цял свят човек.
Така злобната, жестока безпросветност на ония,които решаваха съдбините стана причина за смъртта на Николай Христов и за
неизличимото огорчение и обида в сърцето на Борис. 
Прости ни Борис Христов, ние бях роби, но безмерно те обичахме.
Бяхме преклонили глава, но запазили най-чистото кътче в душите си за тебе и винаги,когато чуехме твоя глас, то се изпълваше с велика радост.

Може да е странно, но за нас твоето изкуство, твоето съществуване, твоята личност се превръщаше в смисъл на упование и духовна съпротива срещу уродството на тогавашния строй.
Когато ти пееше, ние разбирахме на какво е способен българинът, оставен да се развива на свобода. 
Когато ти пееше Верди, хората проумяваха какво всъщност означава Ренесанса.

Когато ти пееше Мусоргски,те състрадаваха и усещаха трагедията на един изтерзан от векове народ.

Когато ти пееше православните песнопения, човеците виждаха Бога.

Защото ти направи за вярата много повече от цялото ни духовенство.

 За България - много повече от всичките ни съвременни политици.

Сега ни остави.
 
В нашата епоха имаше един единствен истински велик българин и днес ние го погребахме. 
 
Останалото плаши със своето безличие! 
 
 Георги Данаилов
1 юли 1993 година 
 
 
Свързани теми на този блог :
 
 НАЙ-ВЕЛИКИЯТ ОТ ВЕЛИКИТЕ!
100 години от рождението на Борис Христов

http://toshev.blogspot.com/2014/05/100.html

 

 ЗАЩО БОРИС ХРИСТОВ НЕ ПЯ В БЪЛГАРИЯ

http://toshev.blogspot.bg/2017/05/blog-post_18.html