02 юни 2018

2 юни - Ден на Ботев, поетът на българската национална революция




Откраднатият Ботев

Веселин Кандемиров



В.Лечител, 29 май 2014г. http://www.lechitel.bg/newspaper.php?s=10&b=438



 
Българската историческа наука обитава пространство, в което историческите и литературни митове се ценят наравно с фактите.


 Затова не е чудно, че дълго време след 1945 година събраните съчинения на Ботев започваха с кратък, половинстраничен текст, озаглавен „Символ-верую на българската комуна”.

Официалните издания се приемат като образец на достоверност, и все пак при прочитането му дори у неизкушения читател оставаше странното чувство за липса на отстояние във времето, сякаш бе писано от съвременник.

По обясними причини дълго време това недоумение не можеше да бъде изразено  публично.

Едва през 1991 се изказа съмнение в принадлежността на този текст към перото на Ботев.


В друго време то би предизвикало оживено обсъждане на случая.

 Но през 1991 общественото съзнание беше завладяно от съвсем други неща и това разкритие остана почти без внимание. Днес по въпроса цари неловко мълчание.


Не само Ботев е бил преиначаван с най-различна, включително политическа, цел.


 Следователно, всеки критичен поглед върху случая е от полза.

 Да отдели зърното от плявата – това е и целта, която си поставя настоящото изследване.



botev
Последната, непопулярна снимка на Ботев. Може би защото не отговаря на официалния негов образ. Но дава добра представа за външния му вид.

***

Официалната история на откриването на това „Символ-верую на българската комуна” е разказана от Михаил Димитров в бележките към редактираните от него издания на Ботевите съчинения след 1944. М. Димитров е автор на едно интересно, но идеологически оцветено изследване върху Ботев от 1919.

По политически причини след 1944 става академик, ръководител на института „Христо Ботев“, и така на практика получава монопол върху ботевистиката в България.


 Ето какво казва той:
(Хр. Ботев, Съчинения, том 1, 1950, запазваме оригиналния правопис)


„При преминаването ми през Стара Загора през юни 1924 г. посетих живущия там приятел на Хр. Ботев – Величко Попов, учител преди освобождението в българското училище в Галац.

 В разговора, между другото той ми каза, че е имал много интересни документи от Хр. Ботев, но през 80-те години бил посетен от Зах. Стоянов, който тогава бил председател на народното събрание и в качеството си на такъв му заповядал да му даде всичко, което има за Ботева;
 Величко Попов предал ценните документи, като запазил за себе си преписи.

 На моя въпрос: какви са били тия документи, той отговори:

 „Такива, от които комунистите биха се възгордели, ако ги знаеха.” (подчертано от мен – б.а.) 

От само себе си се разбира, че аз настоях да ми даде преписи от тия документи. 

Но старият човек ми каза, че са затуряни така, че не може в близките дни да ги има на ръка. 


Условихме се, като ги намери, да ми изпрати преписи. 

И наистина, през юли 1924 год. аз получих приведеното по-горе „Символ-Верую”(…)(фиг.1)


През есента на 1925 година наново минах през Стара Загора и тогава получих препис и от втория документ (…) 


Това е телеграма до председателя на парижката комуна, за която ще стане дума по-надолу(…)”


По-нататък М. Димитров продължава:



„За ”Символ-Верую” и за телеграма до Парижката Комуна В. Попов говори и в писмото си до централния комитет на комунистическата партия в София от 4 ноември 1921 година. (…) 


В същото писмо Величко Попов говори и за моя покоен приятел Георги Бакалов, който, разбира се (не е ясно откъде се разбира – б.а.) знаеше своевременно за находката на тия два документа, но и той отначало намираше, че не може да се обнародват. 


Едвам през 1934 г. той се реши да помести „Символ-Верую” в своята книга „Христо Ботев”, София, 1934. 


Той бе уверен, че полицията ще да се намеси по това обнародване и за да й пресече пътя да издирва откъде и как е попаднал този документ в ръцете му, принуди се да съобщи, че го е намерил в архивите в Русия.”


За тези събития М. Димитров споменава и в едно свое интервю (във в. „Земеделско знаме“, 20 февруари 1965, взето от Ана Горанова):

„На Велико Попов дължим единствения препис на Ботевите „Символ-верую” на Българската комуна и телеграмата до Парижката комуна. Когато той ми ги даде, посветих Г. Бакалов в щастливата находка. Щастлива, но не за онова време… 


Преписах ги между редовете на една немска антропология и ги дадох на Бакалов, който ги обнародва в своята биография на Хр. Ботев от 1934 година.”

Тук М. Димитров рисува една мрачна картина на живот в конспирация. Находката е пареща тайна, която го прави щастлив, но той не бива да показва радостта си.

Общува с Бакалов едва ли не с шифрограми, скрити в немски антропологии.

Каква ли е причината за тази предпазливост?


От текста човек остава с впечатление, че М. Димитров е получил двете произведения едновременно и веднага ги е дал на Бакалов, докато преди това той твърди, че е получил телеграмата година и нещо по-късно.
Следователно, тайната операция с немската антропология трябва да се е състояла най-рано през есента на 1925.


Но той не би могъл да ги даде на Бакалов, защото от юли с.г. последният е вече извън България – чак до 1932.

Забелязва се и още нещо странно: обнародваният през 1934 от Г. Бакалов текст доста се различава от този, който М. Димитров е получил през 1924.

Дали пък Бакалов не е разчел добре шифрограмата?

И друго: според М. Димитров целият ЦК на БКП е бил уведомен от В. Попов още на 4 ноември 1921 за съществуването на тези Ботеви произведения.

От друга страна, пак според него и Попов, през 1924 все още никой комунист не знае за тях, за да се възгордее.


Толкова противоречия в едно свидетелско показание не могат да бъдат отминати.

Явно версията на М. Димитров не бива да се приема безусловно.



 И още нещо: не става ясна предисторията на откритието:

Случайно ли е попаднал свидетелят М. Димитров в Стара Загора през юни 1924, или вече се е познавал с В. Попов?

Налага се да разберем какво е станало в действителност. Но преди това нека се запознаем и с официалните документи по случая.

***

Документите, свързани с появата на „Символ-верую“ в българската литература не са много. От тях се вижда, че заслугата за това имат главно три лица:

Велико Попов, познат на Ботев от хъшовските му години в Галац (1871-72),

 известният публицист и издател Георги Бакалов

 и споменатият Михаил Димитров.




Към тях трябва да добавим и още един ботевист, който не е акуширал при раждането на „Веруюто“, но е оставил значителна документация по случая – публициста Василе Христу (Васил Христов Николов, 1905-1968).


Ще продължим с показанията на М. Димитров, комуто вече сме дали думата.


Както казахме, през 1924 той получава писмо с текста на „Веруюто”. На гърба на това писмо В. Попов саморъчно е написал: (правописът осъвременен)



“1871 г. пролетта Ботев живееше с мене в училището в Галац, дето бях учител. През април основахме комунистически комитет. Ботев написа верую на комуната. 

Поздравихме телеграфически Парижката Комуна и тръгнахме да основаваме бюра и в други градове, гдето оставяхме преписи от Верую. Ст. Загора, 14 юлия 1924 г. Препис от веруюто пращам на г. Михаил Димитров, София. В. Попов.“ (фиг.2)




 picture-059a
Фиг.1. „Оригиналът“ на „Веруюто“. ИИ №2858/1967 г. 

picture-062a
Фиг.2. Гръб на същия документ.

Текстът на това писмо става официален текст на „Веруюто” след 1945. Днес то се намира в архива на Института по история към БАН, № 2858/1967, предадено там от М. Димитров. В някои по-късни издания на Ботев то се сочи вече като оригинал.
Следващата, 1925 г., М. Димитров получава препис от още един документ – телеграма до Парижката комуна, който по-късно изгубва. Но той ясно си спомня, (в същите бележки) че на нея „Ботев се е подписал като председател на българската комуна, а Величко Попов като неин секретар“.
Свидетелствата на Г. Бакалов са по-малко и не добавят нищо към казаното дотук. Той, обаче, се е срещал с В. Попов по-рано – около 1921, когато публикува надписа от портрета, подарен от Ботев на В. Попов:
„Въ памятъ на комунистическите ни подвиги брату Вел. Попову, Хр. Ботйов, 1 майя 1875, Букур.“
Неговият принос е главно идеологически – той създава концепцията за Ботев като предтеча на комунизма в България.
Най-важни са сведенията на самия В. Попов. Освен цитираната по-горе приписка, това са две писма, от 4 и 27 ноември 1921, до ЦК  на БКП. За тях научаваме от М Димитров и Василе Христу.

Първото от тях, обнародвано от Христу във в. “Литературен фронт” от 8 декември 1944, гласи: (правописът осъвременен)

“Стара Загора, 4 ноемврий 1921 г.

До Централния комитет на комунистическата партия в София


На 18 март т.г. подарих на тукашната комунистическа организация:


 1) една моя фотография от 1901 г. салонен формат с подпис на гърба, че подарявам по случай 50 годишнината от Парижката комуна от 1871 г., когато станахме с Ботев комунисти.


2) един мой портрет с дълга коса, фотографиран в Галац през същата 1871 г. Не ми се вярва целия комитет да е уведомен за портрета.

През 1887 г. Захари Стоянов дойде при мен в Ловеч (дето служех като председател на окръжния съд) и му дадох доста писмен материал по другаруването ми в Ромъния с Ботева. 

От този материал по-важните подробности Захари Стоянов в книгата си “Хр. Ботйов” нарочно не е печатал (като държавник тогава), а някои е изопачил. 

Дадох му и преписа от телеграмата, с която поздравихме по Великден 1871 г. комунарите в Париж – но той не ми ги върна, а като умря и аз не ги подирих. 

Жалко, ако тези ценни документи са пропаднали.

Благодарение, че аз бях запазил преписи, и от м. март т.г. ги дирих и най-сетне намерих само преписа от Веруюто, но още ще потърся и надявам се да намеря и преписа от телеграмата.


От месец насам почнах да правя и ония бележки по комуната, които Захари Стоянов не е благоволил да напечати в биографията на Ботев.
Ето защо, водим от тоя род мисли, рекох да пиша, да знаят и в София за тия неща, добре ще да е.


Здравейте Велико Попов.”

Част от същото писмо публикува и М. Димитров в споменатите по-горе бележки.


Второто писмо, за съжаление, В. Христу не публикува, а само преразказва части от него (в. “Народ” от 2 юни 1947): “…Вел. Попов обяснява, че има подарен портрет от Христо Ботев; тоя портрет галацкият учител е възнамерявал да отстъпи на Централния комитет на Комунистическата партия.

 Интересните бележки в това писмо са тези, гдето Вел. Попов счита себе си другар „на Ботева, най-старият комунист, секретар на българската комуна от 1871 г.“

От цитата не става ясно кой е най-старият комунист – В. Попов или самият Ботев.

Той, обаче, кореспондира с едно твърдение на В. Христу от първата му статия: че, по сведение на Д. И. Полянов, „касаело се до откупуването на тоя портрет от Комунистическата партия през 1920-21 г. 

За тоя портрет се е искало голямата сума от 12,000 лева, а на времето такава сума не е било възможно да се плати.”


Къде се намират днес тези писма не се знае.

В архива на ЦК на БКП ги няма. Как са попаднали у М. Димитров и В. Христу също не е ясно. Въпросите се увеличават и от това, че текстовете на първото писмо у двамата се различават, макар и не по смисъл*.

Всички по-късно публикували ги автори се позовават на В. Христу. Може би в недостъпният засега архив на М. Димитров ще се намерят следи от тях.


И, накрая, ще споменем още два документа, които се намират в архива на ИИ под № 518 и 519/1950, предадени там от  Златан Попов, син на В. Попов.


Първият от тях (фиг.3) гласи:


“Преписъ от телеграмата подадена по Великденските праздници 1871 г. от Галацъ

Paris
Comite de la Commune,
Salutations fraternelles et cordiales de la part de la Commune Bulgare.
Vive la Commune!
Revolutionaires emigrants Botiof, Popof.“



Отдолу едва се чете нещо като „черновата“. Документът е написан с молив.




picture-064a
Фиг.3. Текст на телеграма до Парижката комуна. ИИ №518/1950 г.

В този документ, който официално се води за препис още от ботево време, липсват титлите: ”председател на българската комуна“ и „секретар на българската комуна“, които М. Димитров „ясно си спомня“, че са фигурирали на неговия препис.


Не е писан от В. Попов, защото почеркът не е негов. (фиг.4 и 5)



picture-064aa
picture-059-1


Фиг.4. „В“ от текста на телеграмата (горе) и „В“ от преписа на Велико Попов (долу)


picture-063
picture-059


Фиг.5. Думата „Галацъ“ от текста на телеграмата (горе) и написана от ръката на Велико Попов (долу). Ясно се вижда разликата в почерците.
Вторият документ съдържа текст на “Веруюто”, съвпадащ (с несъществени разлики) с текста, изпратен на  М. Димитров и написан на подобна карирана хартия, но с молив. (фиг.6)


picture-054b

Фиг.6. Втори текст на „Веруюто“. ИИ №519/1950 г. 


Почеркът на писалия го напомня почерка на В. Попов, но се различава от него по изписването на буквите В, м, л, т и др. и е по-закръглен. Твърде вероятно е да е на някое от децата му. Странното в документа е, че на гърба му е написано с почерка на самия Златан Попов:

 „Намерено от Геор. Бакаловъ, въ Русия въ една библиотека въ Одеса”. (фиг.5)
picture-055
Фиг.7. Гръб на същия документ с приписката на Златан Попов 
В едно свое писмо – отговор на запитване от Института “Хр. Ботев”, което се пази в същия архив под № 520/1950, (фиг.8) Златан Попов уверява, че и двата документа са писани с почерка на В. Попов, преписът на телеграмата е от “емигрантско време (от Ромъния)“, а на “Символ-верую” от 1887. Тези твърдения трябва да бъдат отхвърлени, защото противоречат на казаното от баща му, че е предал оригиналите на З. Стоянов, на очевидния факт, че телеграмата и „Веруюто“ са писани с различни почерци и на писаното от самия Златан върху гърба на “Веруюто”.

picture-069bb
Фиг.8. Писмо на Златан Попов, ИИ №520/1950 г.  


Всички тези разминавания в документите и източниците не биха могли да останат незабелязани дори при едно незадълбочено изследване. Очевидно, досега сме били изправени пред съзнателно премълчаване на факти.
***
За пръв път “Символ-верую”-то е публикувано от Г. Бакалов в “Жизненият път на Ботев”, 1934.

Но в тази публикация текстът съществено се различава от познатия днес: той съдържа 22 думи по-малко. 

При това разликата е странна: в цитираните по-долу две изречения:

“И в единний комунистически ред на обществото, спасител на всички народи от вековни тегла и мъки чрез братски труд, свободи и равенство.
И в светлия животворящ дух на разума, укрепляющ сърдцата и душите на всички хора за сполуката и тържеството на комунизма чрез революция.”

Подчертаната част липсва и двете изречения са слети в едно.

Така се изменя и смисълът на казаното – излиза, че сърцата и душите на хората укрепват не от духа на разума, а от единния комунистически ред на обществото.
Невероятно е Г. Бакалов да е допуснал неволно такава грешка при обработката на текста. По-скоро това е текстът, с който той е разполагал. Следователно, съществуват поне два варианта на текста на “Веруюто“, а начинът на вмъкване на допълнителната част навежда на мисълта за по-късно дописване на първия.
В бележка към изданието Г. Бакалов съобщава, че е намерил това неизвестно Ботево произведение в Московския централен архив като донесение от руския консул в Галац.
С това приписката на Златан върху втория екземпляр ня „Веруюто” става още по загадъчна.

От една страна, тя не би могла да се появи преди въпросната публикация на Г. Бакалов, т.е., преди 1934. От друга, в нея се говори за Одеса, докато Бакалов се позовава на Московския архив.

От трета – текстът на този екземпляр не съвпада с текста, публикуван от Бакалов през 1934.

 От четвърта – самият Златан по-късно, когато го предава в архива на института „Хр. Ботев”, твърди друго за произхода му. 
С това нещата около „Веруюто” се заплитат още повече. Изводът е, че към официалните доказателства по въпроса трябва да се подхожда внимателно и те да не се приемат на доверие.
Втората публикация е пак на Г. Бакалов – в задгранично издание на Ботеви произведения (Киев,1940).

Тук вече е поместен пълният вариант на произведението.

За трети път то е публикувано от В. Христу (в цитираната по-горе статия от 8 дек. 1944). Неговият текст възпроизвежда съкратения текст на Г. Бакалов от 1934 и е взет от книгата му, която Христу притежава, подарена му от самия автор. (виж: Р. Маркова, Четири писма на Г. Бакалов до В. Христу, сп. „Минало“, бр.3/2009)
М. Димитров в споменатите бележки от 1945 разкрива, че Г. Бакалов е излъгал при първата публикация.

Същевременно той упреква В. Христу, че е обнародвал “Символ-верую” като “неизвестни данни” за Ботев, без да се позове на Г. Бакалов. Така М. Димитров показва, че прави разлика между почтена и непочтена фалшификация.
Първата публикация на телеграмата до Парижката комуна е от В. Христу във в. “Народ” от 8 септ. 1945. Втората – на М. Димитров в съчиненията на Ботев от 1945. Между двете има разлики, най-съществената от които е, че в публикацията на В. Христу липсва изречението “Vive la commune!”.

 Като вземем предвид и изчезналия препис на М. Димитров от 1925, в който подателите са били подписани като “председател” и “секретар“ на “Българската комуна”, става ясно, че съществуват дори три варианта на текста на тази телеграма.

През 1991 текстологът и литературен историк Илия Тодоров публикува в сп. “Летописи” (бр. 1, 1991) обстойно изследване, в което оспори принадлежността на „Символ-верую на българската комуна“ и телеграмата до Парижката комуна към перото на Ботев.

Доводите му са солидни: ние познаваме “Веруюто“ в късен текст от 1924, писан не от ръката на Ботев; невероятно е да подозираме Захари Стоянов в укриване на сведения и документи за Ботев; езикът на “Символ-верую” не е езикът на Ботев, а езикът на Коминтерна.

В текста им има фактически грешки: например, до април 1874 Ботев никъде не се е подписвал като “Ботйов”, нито е бил известен под това име, а само като “Петков”, “Христо Петков” или “Христо Б. Петков”.

Прилагателното “единен” (“единний“), щедро използувано в текста, не се среща в речника на Ботев, нито в речника на Найден Геров и вероятно е образувано в българския език по-късно под руско влияние.

И. Тодоров задава основателните въпроси: защо В. Попов е мълчал половин век за притежаваните от него Ботеви произведения?

Защо, след като ги е обявил през 1921, отново не ги е публикувал? Защо не са направили това и ботевистите Г. Бакалов и М. Димитров? Дали ако някой е постъпил “неморално” в случая, това не е З. Стоянов, а самият В. Попов?
Основният извод на И. Тодоров е, че няма доказателства за автентичността на тези произведения.
Никое изследване не може да бъде изчерпателно. Нашата цел е да продължим от там, където е стигнал И. Тодоров.

 И понеже той се занимава най-вече с фактологията на въпроса, ние ще наблегнем на психологическата му страна – защо и как се е стигнало до дописването на Ботев.
***
Нека се върнем към странното писмо на В. Попов от 4 ноември 1921. Това е един твърде любопитен текст: в него авторът преди всичко съобщава, че е подарил две свои фотографии на местната комунистическа организация.
Да подаряваш свои портрети на политическа сила, че и да уведомяваш централния й орган за това, е доста странна постъпка. Тя показва, че авторът й се изживява като част от историята.

По-нататъшният текст на писмото може да се приеме  като допълнително оправдание за това, но  предизвиква недоумение: авторът споменава, че е намерил “преписа от Веруюто“ без да обяснява що е това и дори си позволява да го членува –  така, сякаш говори за нещо вече познато на респондента му.

Та нали, по презумпция, този препис все още не е известен никому?
Можем да си обясним това противоречие, ако приемем, че В. Христу не е обнародвал целия текст на писмото. (Макар на два пъти да подчертава, че това е “пълният” му текст.)

 Това е доста вероятно – той е известен с недобросъвестното си отношение към източниците. В бележките на М. Димитров, който също е запознат с текста на това писмо, намираме потвърждение на това допускане. След като цитира част от писмото (с някои разлики от текста на В. Христу), той продължава:

 “В същото писмо Величко  Попов говори и за моя покоен приятел Георги Бакалов, който, разбира се, знаеше своевременно за находката на тия два документа, но и той отначало намираше, че не може да се обнародват”. Изглежда, В. Христу не е публикувал цялото писмо.

Но грижата за „Ботевите произведения“ е само второстепенна тема в писмото. Ако го прочетем внимателно, а също и това, което е останало от второто му писмо, ще видим, че основната им цел е друга – с тях В. Попов иска да подчертае пред ЦК на БКП собствената си значимост: подарява портретите си и  загатва за неизвестни сведения за Ботев. След като това не прави нужното впечатление, той отива по-нататък: предлага за откупуване портрета на Ботев и нарича себе си “секретар на Българската комуна от 1871”.
Няма да разнищваме въпроса дали В. Попов наистина е изпратил тези писма, и ако го е направил, как те са попаднали у М. Димитров и В. Христу.

 Само ще обърнем още веднъж внимание на странния факт, който и М. Димитров не забелязва:
В. Попов уж изпраща писмо след писмо, с които уведомява не друг, а централното комунистическо ръководство за наличието на двата документа – „Веруюто” и телеграмата до Париж, и въпреки това, три години по-късно се оказва, че никой нищо не знае за тях – на въпроса на М. Димитров какви са тези документи, той отговаря:

“Такива, от които комунистите биха се възгордели, ако ги знаеха!” (к.м.-б.а.)
Същият вкус на съмнение оставя и „благородната лъжа” на Г. Бакалов за намирането на „Символ-верую“ в Русия. Тогавашната полиция не е имала отдел, съответствуващ на по-късното Шесто управление на ДС.

Най-многото, което тя е можела да направи, е да конфискува книгата му. Както виждаме, тя не е направила дори и толкова. Но ако беше решила да го стори, с какво твърдението, че “Символ-верую” е намерено в Русия би попречил на това?

Може би Г. Бакалов е искал да предпази информатора си В. Попов? Но по това време той вече от седем години е покойник!**
Истинската цел на Г. Бакалов е друга. Той иска „да пресече пътя“ не на полицията, а на обективния изследовател.

Твърде пресни са били още следите на крехката манипулация по времето, когато издава книгата си. Лесно е можело някой да иде до Стара Загора, да разрови фактите и да зададе множество неудобни въпроси. Докато  Русия е далеч.
Десет години по-късно вече няма кой да задава въпроси. Най-любопитните са под земята, а на останалите не им е до питане.И лъжата може да се тиражира.
***
Само че следи винаги остават. И днес, ако човек копне по-надълбоко, все ще изрови нещичко.
В Старозагорския държавен архив се пази архива на Велико Попов, постъпил там на 30 март 1980. (фонд № 819, оп.1)
Той може да се нарече и архив на неговия зет, Христо Бонев, женен за дъщеря му Иванка Попова.
След 1944 Хр. Бонев, подбуден от неочакваната известност на тъста си, започва да събира материали от и за него и да ги придружава със собствени бележки.
В последствие голяма част от този архив е разпиляна и изгубена, включително и в самия ОДА-Ст. Загора.

Останали са няколко снимки и писма до В. Попов, изрезки от публикации за него и бележки от Хр. Бонев.
Според една от тези бележки през 1967 Хр. Бонев е дал на писателя Звезделин Цонев 11 броя документи и портрети от своята сбирка, между които и едно писмо от З. Стоянов до В. Попов.
Днес те, изглежда, също са загубени, но за щастие Цонев е публикувал някои от тях.
От една от тези публикации (в. Отечествен фронт от 31 май 1968) се вижда, че М. Димитров поддържа връзка с В. Попов поне от 1921.

На 14 март 1921 му изпраща писмо с въпроси за срещите му с Ботев. Но по това време той явно още не знае за съществуването на неизвестни Ботеви произведения. Не знае и през февруари 1924, когато му изпраща друго писмо. В него моли за подробности по сведенията, дадени на З. Стоянов и за документи по отношение на „Ботев, Каравелов или който и да е друг”.

 Очевидно, той научава за наличието на нещо от Ботев през юни 1924, когато посещава В. Попов в дома му и изтръгва от него обещание да му го изпрати.
И наистина получава нещо. Месец по-късно му го донасят в къщи, на ул. „Ивайло“ № 30 в София, Хр. Бонев и Иванка Попова. Събитието е описано от Бонев в бележка, останала в архива: (ф.№ 819, оп.1, а.е.10)
„Забележка
За „Символ-верую”
През лятото на 1924 г. отидохме с дъщерята на Величко Попов, която беше вече моя другарка, посетихме в къщата му Мих. Димитров, София и му предадохме лично в препис „Символ-верую” от Хр. Ботев. 
Димитров се зарадва твърде много. 
На връщане в Ст. Загора ние го посетихме повторно в къщата му, разговаряхме с него по-надълго и на тръгване той ми предаде затворено писмо да го предам лично на Величко Попов заедно със сумата 500 (цяла банкнота) и да го поздравя от името на М. Димитров…“
Това „затворено писмо” очевидно е писмото от 21 юли 1924, което се намира в същия архив. (ф.№ 819, оп.1, а.е.4) Ще прекъснем цитирането на бележката, за да го публикуваме изцяло: (правописът осъвременен)
„Уважаеми г. Попов,
Получих „Веруюто” и не зная как да Ви благодаря. Може смело да кажем, че този е за сега най-ценният документ, който науката познава за Ботева. Вашата заслуга да го запазите е неоценима. Той повдига толкова много въпроси! Науката за Ботева ще Ви остане признателна на вечни времена.
Сега друго. Вашата дъщеря и зет ми казаха, че Вие бихте искали самичък да издадете казаното „Верую”. Разбира се, това би било великолепно! То е Ваше право и аз ще се въздържа да го обнародвам, докато не направитетова Вие.
21 VII 1924
София
Поздрави
Мих. Димитров”

pismolize
pismogrub
Фиг.9. Лице и гръб на писмото на М. Димитров до В. Попов от 21.07.1924 (ОДА-Ст. Загора, ф. № 819, оп.1, а.е.4)


Виждаме, че действителността през 1924 е съвсем различна от официално описаната по-късно. Няма и дума за страх от властта, конспирация, немски антропологии и пр. М. Димитров изпитва непомрачена радост от получения „най-ценен документ, който науката познава за Ботева”(?!), хонорува го щедро (по това време 500 лв. са десетина работнически надници) и е готов да го обнародва веднага, ако самият Велико не стори това.
Защо не го прави три години по-късно, когато последният вече не е между живите и тази възможност е отпаднала? Може би отговорът се крие в по-нататъшните редове от бележката на Хр. Бонев:
„…А по-късно, по пощата му изпратихме преписа от молитвата „Отче наш”, пародия от Хр. Ботев.”
гр. Ст. Загора
21 III 1965 г.     Хр. Бонев”

otchenash
Фиг.10. Бележката на Хр. Бонев от 21.03.1965 (ОДА-Ст. Загора, ф. № 819, оп.1, а.е. 10)

Да, няма грешка. Току-що научихме за още едно неизвестно произведение на Ботев, съхранено от В. Попов: пародия на молитвата „Отче наш“.
Защо това негово произведение не се среща в събраните му съчинения, не е влязло в читанките и въобще никой не знае за него? Защото М. Димитров го е скрил.
Защо един виден комунистически ботевист, ръководител на Института „Хр. Ботев”, според „Кратка българска енциклопедия”„допринесъл за използване Ботевото идейно наследство в борбата против буржоазната идеология”, няма да огласи едно известно само нему Ботево произведение, подходящо за тази цел?
Ами защото е разбрал, че няма начин то да мине за Ботево произведение.
И М. Димитров си затрайва.

Този път няма нито хонорар, нито похвали. Неговите дописници в Стара Загора разбират, че са прекалили и също замълчават. По-нататък всички се държат така, сякаш никакво „Отче наш” не е имало и само непредпазливата бележка на Хр. Бонев напомня за него. (А може би то се спотайва в книжата на М. Димитров, пазени от неговите наследници и някой ден ще се появи на бял свят?)
Дори М. Димитров искрено да е вярвал, че „Веруюто” е оригинално Ботево произведение, след случая с „Отче наш” би трябвало да се усъмни в източника си.

 Но ние не вярваме в наивността на един професионален историк, психолог и философ като него. Ако е изпитал съмнения след този случай, те са били от друг характер. Станало му е ясно, че В. Попов може да поднесе изненади.

Например, от Стара Загора да изплува още някоя неизвестна творба на Ботев, да попадне в нежелани ръце и да компрометира начинанието. Затова не се е решил да публикува „Веруюто”. Прави го едва през 1934 Г. Бакалов – с половин уста и укриване на източника.


500lv_abnc_1922_b_sm
Фиг. 11. Банкнота от 500 лв., емисия 1922 г.
Това е вкратце историята на раждането на тези „Ботеви произведения”. В нея има много неизяснени места – как са се появили двата текста на „Веруюто“, какво е действителното съдържание на писмата на В. Попов до ЦК на БКП, изпращани ли са наистина тези писма, чия ръка е писала „телеграмата до Парижката комуна” и др.

Митологията в нея трудно се отделя от действителността. Някои факти са произведени допълнително, най-вече след 1944, и после с обратна дата са препратени към миналото. Така, една от дъщерите на В. Попов, Мария Койчева, (цитирана и от В. Христу, в. „Септември“, Ст. Загора от 2 юни 1966) твърди, че всички деца имали преписи от татковия им препис на „Веруюто“.
( А защо не са имали и на „Отче наш“?)

Излиза, че цялата им къща е гъмжала от такива преписи, и въпреки това през 1921 собственикът й осем месеца не може да намери такъв, а през 1924, когато е посетен от М. Димитров, пак по никакъв начин „не може да го има на ръка“. Все пак, можем да отнесем това раждане към сравнително тесен период – между 1921 и юли 1924 гг. Въвеждането им в обръщение през юли 1924 е точно между двата върха на комунистическа активност по това време – метежът от 1923 и покушението в църквата „Св. Неделя през 1925 и трябва да се разглежда като част от същото усилие.
***
popovmlad
В. Попов като млад в хъшовски дрехи
Ако първото, което забелязваме в свидетелствата на В. Попов е желанието за самоизтъкване, то второто е неприязънта му към З. Стоянов. Причините за тази неприязън имат ключово значение за разбиране на станалото, затова нека се опитаме да ги обясним.
Публикуваните от И. Тодоров две писма, разменени между двамата, показват, че тази неприязън не съществува докато З. Стоянов е жив. Напротив, тонът им е приятелски, Захари му изпраща своя книжка, Велико му благодари и т.н.

Нетърпеливият Захари непрекъснато иска от В. Попов да му изпрати материали за биографията на Ботев, а В. Попов, най-вече от немукаетлък, все не намира време.
Накрая, за щастие, З. Стоянов му идва на крака в Ловеч и успява да събере каквото може.

Трябва да му бъдем благодарни, че е запазил за поколенията тези Великови спомени, след като ги е измъкнал с ченгел от устата му, както се казва. Защо Велико ще му дава оригинални документи, след като е разполагал с преписи?

За да оправдае нелогичната постъпка, той по-късно твърди, че му е било заповядано да го стори.
З. Стоянов няма никакви причини да крие части от полученото (камо ли пък „по-важните подробности”, както е обвинен), още повече ако това са оригинални ръкописи на Ботев. Нито да злепоставя Попов.

И двамата са бивши революционери, съмишленици и дори съпартийци – В. Попов е привърженик на Стамболовата партия, от името на която З. Стоянов е председател на Народното събрание.

Когато десетилетия по-късно той обвинява Захари, че го е направил “като държавник тогава”, това просто е проекция на съвременни обществени отношения върху миналото.

По времето на Стамболов несъществуващото тогава комунистическо влияние не е било грижа за никой държавник.
И наистина, като отворим биографията на Ботев, виждаме, че З. Стоянов обилно е използувал казаното му от В. Попов.
 За галацкия период от живота на Ботев той е основният източник. Когато описва този период, авторът го споменава поименно поне девет пъти.
Но прави впечатление, че В. Попов играе в тези събития периферна роля. Той е по-скоро наблюдател, отколкото участник в събитията.

Докато Ботев прави съзаклятие с хъшове, тайнствени руски емигранти и пр., Велико му дава подслон, отвреме-навреме го храни и най-многото – укрива в училището подгонени от полицията съучастници.
За неговото място в събитията най-добре говори един цитат от биографията:

 “Велико Попов участвувал един път (к.м.-б.а.) в събранието им (на Ботев и другите хъшове – б.а.) и чул, че тия цели били следующите:
да се съставело едно социалистическо-хъшовско общество от българи-емигранти, което да има своя печатница, свой орган, библиотека, програма, устави и пр.”

Всеки човек вижда себе си в центъра на това, което се случва. Когато В. Попов е описвал Ботев, той несъмнено е очаквал да види в книгата на Захари себе си от дясната му страна, или нещо като “Ботев, vue par Велико Попов”.
Когато прочита обективното описание на събитията, естествено е той да остане разочарован и това разочарование с времето прераства в неприязън към автора.
Как можем да съвместим сведението за това случайно участие на В. Попов в събранието на ботевите съмишленици с разказа му от 1924: ”…

През пролетта (на 1871-б.а.) основахме комунистически комитет. Ботев написа верую на комуната. Поздравихме телеграфически Парижката комуна и тръгнахме да основаваме бюра и в други градове, гдето оставяхме преписи от “Веруюто”?

 Ако приемем казаното от него за вярно, излиза, че през пролетта на 1871 Ботев, успоредно със социалистическо-хъшовското си общество изведнъж създава една нова организация, състояща се само от него като председател и В. Попов като секретар, с единствен програмен документ “Символ-верую на българската комуна”, и двамата тръгват да основават бюра (комунистически, според М. Димитров).

С какво са се занимавали тези бюра след основаването им?

Може би с препрочитане и наизустяване на „Верую“-то? Защо в това не участвуват другите съмишленици на Ботев? Защо разнасят преписи, когато, както отбелязва И. Тодоров, печатницата на Паничков им е била под ръка и нищо не е струвало да напечатат стотина бройки?

По това време от град на град се е ходело доста по-бавно от днес – къде пеш, къде с файтон, къде с кораб по Дунава. Във всички случаи е отнемало дни. В. Попов е трябвало да зареже училището, в което е единствен българин-служител, насред учебната година, и да тръгне да основава бюра. Но това някак си не прави впечатление на училищното настоятелство и той остава учител чак до 1874.***
Дали през 1887 В. Попов е разказвал всичко това на Захари? Най-вероятно и през ум не му е минало. И самият Захари, който е бил наясно с нещата повече от всеки друг, не би му повярвал. Нека припомним само с каква ирония се отнася той към “спомена” на Ив. Вазов за съзерцателното му пътуване из тракийското поле пред пролетта на 1876.


Същите подозрения изникват и в случая с телеграмата до Парижката комуна. Какво означава изразът ”Българска комуна” през 1871? Какво биха си помислили в комитета на Комуната, ако наистина бяха получили телеграма с такова съдържание? Нищо друго, освен че в българският град Галац населението също е въстанало и е провъзгласило комуна, подобна на парижката. Само че какво беше това “България”?

Представете си как през 1968, в разгара на Пражката пролет, Александър Дубчек получава телеграма с поздрави от Южносуданската пролет, само че изпратена, кой знае защо, някъде от Етиопия. Какво би си помислил? Че го будалкат, разбира се.

Не, и това не би казал през 1887 В. Попов на Захари.


Ако сравним езика на “Символ-верую” и езика на автентичното Ботево произведение “Смешен плач”, писано по същия повод, ще видим, че навсякъде в последното Ботев използува думата “комунист” в смисъл на „участник в комуната“. Когато, обаче, говори за идеологията на същите тези комунисти, той я нарича с обичайния за онова време термин “социализъм”. Ако беше автор на „Символ-верую“-то, Ботев би казал:

„Изповядвам единия (не единния – б.а.) светъл социализъм“, а не “комунизъм”.
 Другаде Ботев използува думата и в смисъл на “симпатизант на комуната”.
В неговата биография З. Стоянов се придържа към това, като за конкретните участници използува и термина “комунар”.
През 1887 В. Попов прави същото. Когато дава сведения за Ботев, той говори за „социалистическо-хъшовско общество“ (а не за „комунистическо-хъшовско“), “което да влезе в съобщение с другите социалисти и конспиратори в Европа”.


***

v-popovnewnew
 В. Попов като учител в Галац. Вероятно това е „портретът с дълга коса“ от 1871 г., за който той говори по-горе.


През 1921, петдесет години след Парижката комуна, думата “комунист” има вече друг смисъл. Две години преди това партията на тесните социалисти в България се е преименувала на “комунистическа” и е започнала да се болшевизира. Нейни членове от 1920 са Г. Бакалов и М. Димитров.
Променил се е и самият Велико Попов. След убийството на Стамболов той, като негов привърженик, е имал големи неприятности и се затворил в себе си. Оттеглил се от политиката, не намирал общ език с хората, отказвал да говори за миналото.


popov1910
В. Попов, 1910 г. (ОДА-Ст. Загора, ф.№ 819, оп. 1)


Не знаем кога той е започнал да симпатизира на комунистите.

Но е ясно, че през 1921 старият и забравен човек вижда една възможност да напомни за себе си.

Отключващият фактор ще да е бил надписът на портрета, подарен от Ботев, напомнящ за “комунистическите им подвиги”. Възможно е и Г. Бакалов да е помогнал с някои идеи.

Общоизвестни са неговите напъни да изкара Ботев предтеча на комунизма в България.
Противно на някои мнения, на В. Попов не е било трудно да напише “Верую”-то. То просто е пародия на православния Символ на вярата: в него Бог Отец е заменен с “единната обща сила на человеческий род”, Исус Христос – с „комунистически ред“, Свети Дух – с „духът на разума“ и така до края. Въздействието му, което кара някои да го приемат за Ботево произведение, всъщност е остатъчното въздействие на оригинала.
Най-вероятно решението да направи това не е дошло на празно място. Можем да си представим как Ботев, известен подигравчия (да припомним ироничните му описания на калоферчани, за които разказва З. Стоянов), някога е пародирал пред В. Попов и Символа на вярата.

 Така, че когато е хванал перото, последният е имал за оправдание пред себе си, че съхранява нещо от Ботев.

А за оправдание пред другите му е послужил З. Стоянов. Не можем да кажем дали и до каква степен вдъхновението му се дължи и на двамата леви интелектуалци – М. Димитров и Г. Бакалов.

Но след като е започнал, той е намерил у тях достойна подкрепа при подчиняването на действителността към политическите им виждания.
Само че резултатът не може да бъде оправдан извън тесния кръг на партийната целесъобразност.

Изправени сме пред подмяна на смисъла. Замяната на значението на думата “комунист” като “симпатизант на Парижката комуна” с “човек, приемащ устава на комунистическата партия” е също толкова недопустимо, колкото и да смесваш значенията на думата “партизанин” като “човек, ползуващ партийната си принадлежност за лична облага” (употребявано преди 1944) и “партизанин” като “въоръжен участник в нелегално съпротивително движение” и така да твърдиш, че и по времето на Стамболов е имало партизанско движение.

По този начин можем да изкараме Ботев всякакъв – например, анархист. Нима той не е автор на думите: “законът е напечатан само за робовете”?
Кое е най-важното в казаното дотук?

Може би, че презумпцията за невинност важи и за Ботев. В един електронен сайт с българска литература “Символ-верую” е публикувано със странната забележка: “това произведение вероятно не е на Ботев, но няма сигурни доказателства в подкрепа на която и да е теза”. Какво по-сигурно доказателство за Ботевата невинност от това, че няма доказателства за неговото авторство?
––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Ето текстовете на двамата (разликите са подчертани):

М. Димитров:

„През 1887 г. Захари Стоянов дойде при мен в Ловеч (дето служех като председател на съд) и му дадох доста писмен материал по другаруването ни в Румъния с Ботева. От този материал по-важните подробности Захари Стоянов в книгата си „Христо Ботйов“ нарочно не е напечатал (като държавник тогава), а някои е изопачил. Давах му и  п р е п и с а  от телеграмата, с която поздравихме по Великден 1871 г. комунарите в Париж – но той не ми ги върна, докато умря, и аз не ги потърсих.“


В. Христу: „През 1887 г. Захари Стоянов дойде при мен  в Ловеч (дето служех като председател на окръжния съд) и му дадох доста писмен материал по другаруването ми в Ромъния с Ботева. От този материал по-важните подробности Захари Стоянов в книгата си „Хр. Ботйов“ нарочно  не е печатал (като държавник тогава), а някои е изопачил. Дадох му и преписа от телеграмата, с която поздравихме по Великден 1871 г. Комунарите в Париж – но той не ми ги върна, а като умря и аз  не ги подирих.“ (правописа осъвременен)

** Това оправдание буди съмнения дори у хора, приемащи „Веруюто“ за оригинално Ботево произведение. Така, в книгата „Георгий Бакалов. Политическая Биография” (Г. Чернявский, М. Станчев, С. 2006), чиито автори открито симпатизират на Г. Бакалов, се казва:
„Признаемся, что объяснение М. Димитрова не выглядит для нас вполне убедительным. Ведь В. Попов был мертв, и правда о том, как документ попал к Бакалову, врядь ли могла причинить вред близким и родным этого человека. Так, что здесь остается некая загадка, которая, возможно, будет раскрыта позже.”

(Признаваме, че обяснението на М. Димитров не ни изглежда съвсем убедително. Та нали В. Попов е бил мъртъв и истината за това как е попаднал документа у Бакалов едва ли би могла да причини вреда на близките и роднините му. Така, че тук остава някаква загадка, която, може би, ще бъде изяснена по-късно.)


*** Подробности за българското училище в Галац научаваме от една публикация в пловдивския в. „Юг” (от 28 май 1926) на бивш ученик в това училище, подписал се Сучурумски.
Училището е основано в 1870, в него е имало 25 ученика, 21 от тях българчета.
Имало е двама учители – В. Попов и „едно румънско попче, наложено от властите”, което учениците не обичали.
В училищното настоятелство е бил и самият Евлоги Георгиев.