История




" Обичай своите предци и обичай това, 
което те са обичали!



Опитвай се да не им противоречиш!


Човешко същество, което не се стреми  да живее на висотата на идеите, които неговите предци са му завещали, 
противоречи на приглушените гласове на мъртвите! "


Виктор Юго
 
 


 








Из дейността на приснопаметния Старозагорски Митрополит Методий Йовчев Кусев
(Бележитата му реч в българския църковно-народен
събор в Цариград през 1871 година)

Владимир Г. Кусев

Списание „Духовна култура”, кн. 3 и 4, март-април 1939г.





Много често става дума за бележитата реч in extenso, произнесена от покойния Тодор Йовчев Кусев (Старозагорски митрополит Методий), в качеството му на църковно народен представител от Битолската (Пелагонийска) епархия, в Българския Църковно-народен събор в Цариград през 1871г, по случай упоритото нежелание на събора да приеме в средата си за свои членове и избраните и явили се вече в Цариград, за да вземат участие в този събор, представители на македонските епархии. Известно е, че след произнасянето на тази с голямо историческо значение реч представителите на македонските епархии са били приети в събора и са взели еднакво с другите представители участие в заседанията, разискванията и решенията на събора до край.


В протоколите на този събор, издадени през 1911г. от Светия Синод на Българската църква, държани търде накратко от секретаря Марко Балабанов, тази реч не е била нанесена. Тогава стенографията не е била още въведена. За тази реч в протокола на „заседание 2-о предуготовително” от 9-и февруари 1871г. само мимоходом се бележи, че се е прочело писмо от Пелагонийската епархия и се е приел представител Кусевич, който благодари на смесения съвет и поздравява народните представители с такива трогателни думи, „щото мнозина от представителите се разплакаха, а всичките ръкопляскаха като свърши”.




В следващото пак 3-о „Заседание предуготовително” от 12 февруари 1871г., когато някои от представителите пак повдигнали въпроса за неприемането да вземат участие в събора представителите на македонските епархии, бележи се само, че Тодор Ив. Кусевич е взел повторно думата и е казал: ”що друго можахме да направим ние македонците, освен да прегърнем царския ферман? – Ние изпроводихме махзарите си, поднесохме жалбите си на местните власти. Правителството ни остави свободни.

Може ли и трябва ли да издаде то друг ферман за нас, като показахме всякак, че сме българи и искаме да се присъединим към Българската Екзархия?”



И повече нищо за тази реч. 



В своята книга „Македония и българското възраждане в XIX век” (Македонска библиотека издание на Македонския научен институт № 9, част III, стр. 464), Симеон Радев като бележи, че дядо Методий в тази си реч е нахвърлил историята на народното движение в Македония, описал е борбите срещу елинизма, борби жестоки и славни, подобни на които никоя от българските земи не бе водила, а след това, обръщайки се към делегатите, той, според разказ на съвременници, ги е запитал: „с какво право вие ще откажете да ние приемете тук? 



Не сме ли ние толкова българи, колкото и вие? – Издаде се ферман за създаване на българска църква. Ние искаме за нас този ферман; ние искаме да влезем в тази църква. Кой може да се противопостави на това?” След тази реч на дядо Методий, бележи Симеон Радев, е взел веднага думата Гавраил Кръстевич и с жар е пледирал за приемането в събора на представителите на македонските епархии. След неговата реч Д-р Чомаков е предложил да се поканят тържествено македонските делегати да заемат местата си, които те и заели. И Симеон Радев завършва: „Обединението на българите получаваше по тоя начин легален израз и отбелязваше своята първа победа”.

Между архивните книжа на покойния дядо Методий намериха следващото по-долу написано от него изложение с  дата 8 март 1920г. , в което е възпроизведена тази негова реч, предшествана с кратки исторически бележки по зародиша и развоя на черковния въпрос и с изяснение на истинските мотиви за нежеланието да бъдат приети в събора представителите на македонските епархии.




Тодор Кусев от Прилеп, бъдещият Митрополит










Ето самото изложение: 


„Църковният въпрос за създаването и образуването на самостоятелна православна българска църква беше с подкладка чисто политическа.

Освобождението на българския род от духовното робство на гръцката цариградска патриаршия беше предварително необходимо условие и за политическото му освобождение. Без първото не може да последва последното.

Закваската за повдигане на църковния въпрос се е заченала в Атина, столицата на Елада.

Българи студенти, които получавали висшето си образование в Атина, под влиянието на елинския пламенен патриотизъм , получили като зараза – патриотическо внушение за свободата на своето поробено под двойно иго отечество: духовно и политическо.

Те се нагласили и скроили един план, как да се помогне на отечеството. Одобрили и възприели, че необходимо условие за подобрение положението на България е да се образува самостоятелно българско църковно управление, като средство за освобождението на българския народ от духовното робство на цариградската гръцка патриаршия.

Православните християни от всички нации, които населяваха турската империя и бяха подчинение на ведомствата на патриаршията, минаваха пред очите на цял свят за гърци – „рум милети”.

Ония православни християни, които би поискали да се отцепят от гръцката патриаршия, ще се покажат, че не са „рум милети”, а например, българи.

Върху тази основа взели решение да повдигнат църковен въпрос за образуването на самостоятелна българска православна църква, отделна от патриаршията.

За тази цел, за повдигане на подобен църковен въпрос, трябвало да има българи с високо обществено положение, които да упражняват необходимото влияние, както пред народа, така и пред гражданските турски власти. И така те определили и си направили избор, кои от тях да свършат по медицина, за да станат лекари, кои – по богословие, за да станат владици.

Из помежду тия лица запомнили сме, че били: Доктор Стоян Чомаков, родом от Пловдив, Д-р Константин Мишайков, от Битоля, Панарет, пловдивски митрополит, от с. Пателе, Леринско и Иларион Макариополски ( Михайловски), по-сетне Търновски митрополит, родом от гр. Елена. И други….

Историята по църковния въпрос е обширна. Времето от един ден не ми позволява да се занимая с описването и.

Ще се огранича с излагането на някои по-важни обстоятелства, които се отнасят до интересите на българите македонци.

В цариградския църковен събор за образуването на Българската Екзархия бяха представители от Битолската, називаема Пелагонийска епархия. Бях тогава мирско лице.

В Цариград заварих представители от Македония, надошли преди мен, следните лица: от Скопие – Стоенчо Скопаков; от Велес – Константин Шулев; от Охрид – Милев; от Воден – Гого; от Струмица – поп Тодор и от Неврокопската епархия – Коста Сарафов.

Работите по църковния ни въпрос в Цариград се ръководеха временно от смесен съвет, състоящ се от владици и мирски лица. Последните бяха едни високи чиновници от Шурай девлет, а други – постоянни народни представители, като Д-р С. Чомаков.

Представителите по църковния събор се приемаха от смесения съвет във време на неговите заседания.

Като пристигнах в Цариград, намерих, че народните представители от македонските епархии не се приемаха от съвета.

Стояха вън от събранията, унили и отчаяни.

По видим претекст било, че македонските епархии не били поименно казани в 10-и член на императорския ферман от зилхидже 1286г. за съставлението на самоуправляемата православна българска църква, под име Екзархия.

От после се изтъкнаха, че били две от един род причините, за да се не приемат представителите от македонските епархии, които не са поименовани в 10-ия член на фермана, но са подразбирани и се общо определят в алинеята на този член. 

Една бележка. Патриаршията бе заставена, във времето на патриарха Григория VI, да издаде един проект за образуването на самостоятелна българска православна църква, по име Екзархия. В 10-и член са определени и по име казани епархиите, които влизат в състава на църковния окръг на тази Българска Екзархия. Този проект, в пълното свое съдържание, се облече в царския ферман за състава на Българската Екзархия. Обаче, в 10-и член се приложи една алинея, поради която патриаршията не прие фермана и поради която прогласи Българската Екзархия за схизматическа.

Ето съдържанието на тази прибавена към 10-и член алинея: „освен тези изчислени и поименовани места, ако православните жители на другите места, всичките или най-малко две третини, поискат в духовните си работи да се подчиняват на Българската Екзархия, и това като се изпита, ако се потвърди и докаже, ще им се допрощава”.

Лицето, което ръководеше направлението на съпротивата, за да се не приемат в събора народните представители от македонските епархии, които не са поименно казани в императорския ферман, беше блаженопочившият Иларион Макариополски, а по-сетне Търновски митрополит.

От начало тази негова съпротива се обясняваше с мълвата, че той, Макариополски Иларион, като кандидат за търновската епархия, мислил и кроил да прогласи Търново за столица на българската самостоятелна църква, а себе си – за патриарх на възобновената българска патриаршия. Мотивът бил, че това прогласяване имало каноническо основание. Обаче, Охридската Архиепископия има истинско каноническо основание, когато Търновската – проблематично. Търновската не е била призната от събора и е била унищожена, когато Охридската е била призната и неунищожена, а временно преустановена. Та, ако се приемели народните представители от македонските епархии, щели били да се признаят и епархиите, които представляват, за присъединение на Екзархатът. По тоя начин, когато стане въпрос за каноничността на Търново, ще бъде изтъкната истинската каноничност на Охрид. Така се обясняваше голямата съпротива да се не приемат народните представители на македонските епархии в събора, съпротива образувана и ръководена от Иларион Макариополски.

Обаче, от после се обясни истинската причина. Ето я :

Дейците в Цариград по църковния въпрос бяха подразделени на две групи, на две партии: едната – русофилска с девиза: „Да не правим политика с Русия, и да слушаме руското правителство; каквото то ни каже и посъветва, това да правим, така да постъпваме;”, а другата – национална или – както я наричаха англофилска, с девиз: „ Да се ръководим от националните интереси и каквото тия интереси ни диктуват, само това да правим”. 

Русия беше взела мандат от европейските сили, щото тя в разприте и интересите на православните на Изток да се бърка и да ги урежда.

Известно е, че Русия беше се счела и прогласила за наследница на бившата Византийска православна империя, със столицата и Цариград. По тази причина византийският герб – двуглавият орел – беше станал и е приет за герб на руската империя.

Цариградската гръцка, наречена вселенска, патриаршия, с дадените и привилегии от завоевателите, не само от църковен, но и от политически-национален характер, беше по своята сила и влияние, един вид, държава в държава.

Гърците се отличават със своя пламенен патриотизъм. Идеалът на всеки грък, стар и млад, учен и прост, е за възобновлението на Византийската гръцка православна империя.

Всяка държава, всяка нация, която би имала око на Цариград за неговото завладяване, като столица на бившата Византийска гръцка православна империя, бива за гърка заклет враг. По тази причина гърците считаха Русия за най-голям свой враг.

Ако има славянска държава, в която да липсва всяко чувство на славянски патриотизъм, това е Русия. „Греки” са всичко за русите. „Греки” са и славяни и създатели на руското православие. Болхари-татари. С гордост именуват своята църква: „Греко-росийска”. Професорите в академията, когато говорят за гърците, мед капе от устата им.   

Интересите на руското правителство (криво или право разбрани, това е друг въпрос) му диктуваха, щото в нашата разпра по църковния въпрос то да държи страната на гърците и да им благоприятства. По този начин да мислят гърците, че Русия, като православна държава и като наследница на Византийската империя, ще бъде полезна за православните гърци.

Руското влияние на Изток се считаше за враждебно против интересите на Англия.

Попълзновенията на Русия да завладее Цариград застрашаваха свободата на интересите на Англия в нейната колониална политика на Изток.

Кримската война обяснява страха на Англия от Русия да не сложи ръка на близкия Изток.

Русия, със силата на своя мандат, влияеше върху турското правителство за неблагополучното решение на нашия църковен въпрос.

Англия, предвид на своите политически интереси, полагаше старания да парализира действията на Русия и да подкопава нейното влияние в Цариград.

Вследствие на тази от висок интерес политика на Англия, последната действа за превъзмогване на нашата кауза по църковния въпрос и стана покровителка и защитница на българските интереси.

Поради това, групата на националистите, в състава на която влизаше цялата българска цариградска интелигенция, наедно с представителите на печата, се нарече „англофилска”. 

Както сега, така и тогава, имаше слепи русофили, групата на която се нарече „русофилска” с подозрението на предателска.

Политиката на руската дипломация беше: „ние българите да бъдем послушни и благопокорни на майката Църква – патриаршията и да приемем с благодарност само това, което тя благоволява да ни даде”.

Претекстът за да тормози руската дипломация благополучното разрешение на църковния ни въпрос беше „православието”. 

Великият и безкористен патриот Драган Цанков, за премахването на тоя претекст, който даваше право на руската дипломация да се бърка в нашите църковни работи като православни, измисли средството с „унията”. 

Чрез „унията” Русия губеше правото да се меси в нашата разпра с гръцката патриаршия по църковния ни въпрос. 

Не само това, чрез унията българският народ получаваше църковна самостоятелна йерархия, независима от патриаршията, а зависима от папата: „от трън та на глог”.

 За тази цел, Дядо Цанков, води в Рим при папата игумена на Габровския соколски манастир архимандрит Йосиф, който бе ръкоположен в архиерейски сан, за да бъде пригласен за патриарх на българската униятска църква. 

Този инцидент сплаши руското правителство. 

То стана по-внимателно към требованията на българите.

Във време на „преврата” в България, когато емигрантите потърсиха прибежище в Русия, за да бъдат запазени от Стамболовия режим, един от тях, заселен в Петербург, беше и дядо Цанков. 

Той влезе в полемика чрез руския печат с Татищев. 

Последният, в „Журнал Европа”, пишеше статии, с които доказваше, че политиката на Стамболов защитава истинските национални интереси на българския народ. 

Дядо Цанков, в отговор на това люто го нападна, като го нарече „шваба” и му каза: „ако русите бъдат като тебе, пак ще ви кажа: „не ви ща нито меда, нито жилото”. 

В това време, като студент в Петербургската духовна академия, бях отишъл по покана в дома на протоиерея Александър Лебединцев, началник-протоиерей на Казанския събор. Започнаха да дохождат и да се събират членовете на управителния съвет на славянското петербургско общество. Аз поисках да си вървя, тъй като те се събираха на заседание. „Господа, рече протоиереят, отец Архимандрит Методий е наш човек, няма какво да крием от него: нека присъствува; отговориха: нека. Заседанието беше с цели да се вземе решение, за да се помоли Татищев да не отговаря на дядо-Цанковите нападки, защото той приготвил отговора. Между другото, в този отговор се казвало, че дядо Цанков бил по-яр русофоб от Стамболова за запазване националните интереси на България. Нали, за да се премахне руското влияние, той, дядо Цанков устрои унията? Нам, на русите не се пада да кажем на дяда Цанкова, че е фалшив русофил сега, когато е прибягнал за покровителство у нас; и не бива, в неговото лице да осъдим всичките емигранти, между които има и истински русофили”. Като слушах това, казах си в ума: „дядо, дядо, колко си се лъгал, като мислиш, че русите те смятат за истински русофил!

Не те осъждат, ако си българофил, а като униятин.”


В лицето на покойния Граф Игнатиев, посланик на руското правителство в Цариград, българската национална интелигенция намери непокварена руска душа с проблески на славянофилски чувства. От патриотическото движение на нашата интелигенция Граф Игнатиев беше чувствително повлиян и той започна да работи в наша полза като българин. Своите действия в наша полза прикриваше старателно от руското правителство, като го държеше един вид в заблуждение. На маниера на този велик благодетел на българския народ се дължи отварянето на руско-турската война и освобождението на България.

Да си дойдем на предмета. Групата на партията от слепите русофили това искаше, което, в лицето на своите представители, ни препоръчваше руската дипломация.

Действията на тази партия се усилиха в големи размери от едно нещастно обстоятелство.

Един от приснопаметните великани архиереи, които дигнаха знамето на борбата за добиване самостоятелна, национална българска църква, беше блаженопочившият Иларион Макариополски, а после – Търновски митрополит. По своя патриотизъм, по своята решителност и неустрашимост, наистина, този знаменит архипастир беше великан даже и по своите интелектуални способности.

Нашите владици, които се решиха да се обявят за автономна българска църква, казват, че, за да не попаднели под каноническите удари на патриаршията, давали си предварително по един формален начин оставката от патриаршията. Обаче, приснопаметния Иларион Макариополски, преди да си е подал оставката, когато признавал за свое духовно началство патриаршията, бил подложен от последната под „запрещение” („аргос”,т.е.под временно ограничение да служи).
 Но той престъпил ограничението и си служил. Значи нарушил по този начин каноните, дисциплината на Църквата.
Патриаршията, уж, на законно основание го низвергнала от сана. Трябвало да се подчини на решението на църквата, за да се признае, че е мирско лице, а не духовно-архиерей и да не дързнува вече да служи, да не свещенодействува. Но той, като буен в своя национален стремеж, не послушал църквата, представлявана от омразните панелинисти гърци.
За това е стъпкал нейното решение и започнал да си служи, да свещенодейства като архиерей. Тогава патриаршията го отлъчила и от християнството, отлъчение, което имало значение с изпращането на душата му в ада. Поне така мислят нашите новорасли канонисти, защитници на българската схизма, че е била законно прогласена и наложена заслужено.

Блаженопочившият Иларион, при своя патриотизъм и при своя просветен дух, като добър християнин, обаче, и като духовно лице, се почувствувал, че му тежало на душата низвергването от сана и отлъчването от християнството, така също нетърпимо. За да бъде избавен от тази непоносима тежест, едно средство му оставало: „Помирението на Българската екзархия с Патриаршията, чрез вдинаето на схизмата, следователно и неговото освобождение от наложеното му наказание.”

Неговото спасение се заключвало във вдигането на схизмата. Последната, както е известно, се прогласи поради алинеята, приложена към 10-ия член на фермана. Патриаршията нито една от македонските епархии не отстъпваше на Екзархията. А пък алинеята към 10-и член предвиждаше, че ще бъдат в последствие присъединени към Екзархията още 14 епархии в Македония и Тракия. За да се не изгубят за елинизма тези епархии, филетическата патриаршия прогласи схизмата, с цел да сплаши българите и да се откажат от въпросната алинея.

Да се приемат в събора представителите на македонските епархии значело да се осуети мисълта за вдигането на схизмата, следователно и помирението с Патриаршията. Спасителното средство за блаженопочившия Иларион се заключвало в подвига да не се допуска приемането в църковния събор на представителите от македонските епархии, предполагаеми и общо определяеми в алинеята на 10-и член от фермана.

Ето причината, поради която блаженопочившият Иларион беше се натоварил с мисията да наглася представителите на епархиите от Северна България да се противят и да не допускат приемането в събора на македонските представители. Тази същата била и причината, поради която той беше се поставил во глава на групата на русофилите, която искаше помирението с Патриаршията, според налагането на руската дипломация, с национална от наша страна жертви, каквито искаше Патриаршията.

Ние, без да чакаме да се разреши въпроса за приемането на македонските представители по принцип, се решихме да влезем в събора от смесения съвет в съзаседание на пристигналите представители. Съветът се председателстваше от блаженопочившия Иларион Ловчански, а после Кюстендилски митрополит. Секретар на съвета беше г-н Марко Балабанов.

Влязохме във време на заседание, целувахме ръка на председателя архиерей и му връчихме своите пълномощни писма. За прочитане той ги предаде на г-н секретаря. Без да допускам да се произнесе някой по въпроса, веднага след прочитането, без отдих, започнах своята поздравителна реч. Между другото, казах:

„Сега, когато се приемам в този свещен събор за представител от Битолската епархия, е едничкия, единствен момент в живота, в историята на българския народ, когато той, от областите на своето отечество Мизия, Тракия, Македония и Добруджа, в лицето на своите представители, събрани тук на събора, си подава ръка за обединение под едно самостоятелно и църковно-общинско управление.

През цялата Македония, от където по моето пътуване минавах, народът трогнат от това велико събитие до сълзи, ме посрещаше и изпращаше с възгласа:

„Поздравете нашите възмъжали братя от Мизия, Тракия и Добруджа, стиснете им от нашата измъчена страна десницата им и славословете Бога в свещения събор, че ни удостои на край време да се обединим под едно самостоятелно национално църковно управление. Да живее обединението на българския народ и неговото освобождение от тежкото иго на духовното робство! Ура!” 

Силно, ентусиазирано ръкопляскане от събора. Повторно целунах ръка на председателя и побързах да си седна като приет. На противниците се задави гласът. Никой не можа да каже „гък” за неприемане.

За последващото заседание противниците бяха се приготвили да излязат с протест против станалото приемане. При прочитането на протокола от миналото заседание, в който се поменуваше за станалото приемане на представителя от Битолската епархия, стана със своите бележки народният представител от Враца, покойният Никола Зеникин и каза, че „приемането на народния представител от Битоля в събора е една грешка, е –даже – едно престъпление с голяма отговорност пред правителството. В ирадето за свикването на събора е кзано, че ще се свикат представители от епархиите, които ще съставят окръга на Българския екзархат и които са казани поименно в 10-и член на фермана. Ние протестираме; не можем да носим отговорността пред правителството за такова нарушение на ирадето.”

Стана голямо смущение; и от едната, и от другата страна викат; стана суматоха, голяма препирня с крясъци и ръкомахания; почти всички на крака! Кой какво казва, нищо не се разбира. Като гледах тази картина, че става кавга за в полза на елинизма, а против обединението на българския народ, ми стана жално и много тежко и си казвах мисленно: „това ли е патриотизъм, това ли е русофилство?”

Отидох по средата на крамолата; молих се усърдно на всички да седнат и да се успокоят; да ми дадат време да кажа няколко думи и въпросът ще бъде благополучно разрешен. Млъкнаха и седнаха. Казах:

„Високопреосвещенейши архипастири и Вие Господа народни дейци!

Едно трябва да земете предвид, - едно трябва по въпроса за знание, че ние българите от Македония стоим на устата на топа, на фронта. Вие не знаете, що е панелинизъм и що е духовно робство; докато не изминат през нашите гърди и гърбове, при Вас не дохождат. Жребият да държим отпора на силата му се паднало на нас, на македонските българи. Ние стоим на фронта, вярна стража на българското племе и в културното, и в национално отношение. Врагът излага пред нас и ни предлага всичките блага на съблазън, за да напуснем фронта. Изказва ни голяма любов, за да ни прегърне като братя; дава ни парични крупни средства; поддържане на училища, на учители; стипендии за нашите младежи за нисше и висше образование и покровителство пред турските власти. За да стоим твърдо и непоклатимо на фронта с посрещане на удари и големи страдания – на каквито сме се осланяли, на какво сме се надявали?

Мислили сме, че в Северна и Южна България имаме братя възмъжали, силни в своя патриотизъм, богати и влиятелни пред властите; че те ще ни помагат, ще ни покровителствуват, ще ни бъдат братя - съюзници в борбата за освобождението и обединението ни!

Можете ли да мислите, че аз, като не ме приемете, ще се повърна да си отида, от гдето съм дошъл, да обадя на онези, които ме изпратиха с ентусиазъм на приветствия, да им кажа, че ония, от Северна и Южна България, наши братя, на които се надявахме, ни пъдят, не ни приемат, не искат нашето обединение с тях. Лъгали сме се, като сме мислили, че те са силни в патриотизма; наместо патриотизъм, братолюбие, обладало ги е злоба, братоненавиждане, лишени от всяко чувство на патриотизъм. Предполагате ли, че аз съм такъв голям подлец, че да се повърна от тук изпъден и с това да хвърля в отчаяние нашите братя, македонските борци за националното ни дело? Да не бъде! На…, ето сега, като изляза от тук, ще отида направо на ортакьойското скеле и ще се хвърля в морето, за да се запечата нашия патриотизъм в една смърт !!!”

Тогава, покойният Гавраил Кръстевич, великият българин, знаменитият патриот, душата, интелектуалният ръководител по църковният въпрос, стана и седна на колене на миндера, държа многочасова  дълга реч, в която с големи подробности изложи, като на низа, всички приключения на църковния въпрос, в които се съглеждаше, че отлагането на разрешението на въпроса се дължало само на обстоятелството, че от българска страна се постоянства да не се отстъпят на Патриаршията македонските български епархии. Най-после въпросът бил решен с приемането да се приложи 10-ия член на фермана – въпросната алинея. Това приемане, според разказа на покойния Кръстевич, станало по следния начин:

В това време бяха на власт двамата знаменити държавни мъже: Али паша, Велик Везир-Садразамин и Фуат паша, министър на външните работи.

За разрешение по въпроса за спора на епархиите, Великият Везир Али паша свикал смесена комисия, под свое лично председателство, от първенци гърци, мирски лица и от първенци българи, тоже светски лица.

Като изброил спорните епархии, попитал първенците гърци: „какво знаете, какво е християнското православно население на тези епархии”?

- Иключително гръцко, отговорили. Добре, казал, като знаете, че цялото население, в своето болшинство е гръцко, ако излезе, че в известна епархия от спорните, повече от две трети бъдат българи, имате ли нещо против, ако се съедини цялата епархия с Екзархията?

 - Нямаме, приемаме, отговорили.

Обърнал се тогава към българите първенци от комисията с питането: „ ако в речените спорни епархии се окаже, че от християнското православно население българите не съставят двете трети, които желаят присъединяването си към Екзархията, приемате ли, цялата епархия да остане под ведомството на Патриаршията, като знаете, че е само българско?”

- Приемаме, отговорили.

И тогава Великият Везир, за разрешение на спора, предложи да се добави към 10-и член алинея със следното съдържание: „освен тези изчислени и поименовани места, ако православните жители на другите места, всичките или най-малко двете третини, поискат в духовните си работи да се подчиняват на Българската екзархия, и това, като се изпита, ако се потвърди и докаже, ще им се допрощава…”

„Македонските епархии – продулжи покойният Кръстевич – с това, че са изпратили в събора свои представители, без да бъдат за това поканени, засвидетелства нашето всегдашно твърдение пред Високата Порта, че тези наречени спорни епархии, не са смесени, а чисто български. Като изпратили своите представители, извършили патриотическо дело. Длъжни сме да им кажем: „Добре дошли”, Кой ще отговаря пред правителството, че сме ги приели? Аз съм правителството! Разбрахте ли?”

Подир тази блестяща и патриотическа реч, аз прибързах отново да целувам ръка на председателя и си седнах като приет.

Другите представители от македонските епархии чакаха вън от заседателния салон- в коридора. Излязох, отидох при тях. Казах им да навлязат. Навлязоха. Целуваха ръка. Бидоха всички приети.


Стара Загора, Аязмото, 8 март 1920 година

 
Свищовлиите и изборът на Екзарх


На 26 януари 1872г. Яни Станчоолу изпраща на Великия везир телеграма, подписана и от иконом поп Христо, Ланза Костов, Иван Панев, К.Г.Аврамов и Атанас Каракашев. 


"Дерзаем още да молим Ваше Височество, да благоволите да се потвърди познатия Устав за управлението на нашата Екзархия и се издаде висока заповед за избирането на Екзарх. 

Защото чрез гореприведената постъпка на нашите свещеноначалници духовната част на императорския ферман е решена вече. 

Отговор на Великия Везир - на 27 януари 1872г.


До Свищовския Каймакамлък

За българския въпрос, като наближава вече да се свърши, когато Н.В. Султанът е решил тази работа, един час по-скоро да свърши, българите по някои неуместни слухове, че уж техните тук представители щели да се проводят на заточение, много са се смутили, за туй, нека бъдена всекиго в знание, че освен че тези слухове не са истинни - работата българска напротев, ще се свърши в най-късо време с най-благоприятен и угоден начин. Тъй се известява от Н.Височество до нас, а и Вам се доставя същото, за да го съобщите на първенците в града.

Януарий 27, подписал Ахмед Ресим

Отговор на свищовлиите - 28 януари 1872г.

Като сме се отнасяли денонощно за всяка наша нужда до славния Османский престол, изразяющи нашите желания, във всеки случай се  е изливало царско благоволение на нас, тъй също и благоволението на Н.Височество Садразаминът, както и благоволението на Ваше Височество.

За сега просихме решението на българския църковен въпрос, по и тъй, според Височайшия телеграм до местния каймакамлък наближава да се свърши.

Артък, за да изразим в този случай нашата благодарност превъзхожда нашите сили и съчувстваме още особена радост, че туй стана по времето на Ваше Височество и даваме още, че тази радост е обладала всичкият български народ от най-голям до най-малък и ще остане вечно в сърцата ни.

Затуй не ни остава друго, освен да молим Бога от сърце за дългоденствието на Н.В.Султана, както и за всичките негови чиновници. "

 На 10 март 1872г. Негово Блаженство Екзарх Антим I пристига в Свищов и от Свищов заминава за Цариград за да заеме престола - придружаван от Йоан (Яни) Д. Станчов.

(извадки от книгата на Протиерей Стефан Ганчев  "Свищов- принос за историята му" , ПА Славков,1929 г.)




Свързана тема :  

70-ГОДИШНИНА ОТ ВДИГАНЕТО НА СХИЗМАТА НАД НАШАТА ЦЪРКВА



ИЗГОРЯЛСТВОТО : Изгарянето на Свищов на Кръстовден 1810г.




Изгарянето на Свищов на Кръстовден 1810г.
Лъчезар Тошев

 
"Изгорялството" е един местен традиционен свищовски израз,останал след известното опожаряване на град Свищов през 1810г." когато от целия град оцеляват само десетина каменни постройки.
Д-р Димитър Павлович, в книгата му
 "Черти от живота на Димитър х.Василев", 
Свищов, 1906г. Стр.7

Точно на Кръстовден 14/27 септември 1810г. Свищов преживява най-тежкият момент от своята 2000 годишна история. 
 
ген.Николай Каменский
В поредната руско –турска война командващия руските войски генерал Николай М. Каменский (1776-1811) заповядва на своята армия която е превзела Свищов :  


Сжечь город!  Разрушит до основанию цитадель!“
 
Заповедта се възлага за изпълнение на ген.Сен Прист (Сен При), който се "справя" със задачата.
Градът е изпепелен. Крепостта е взривена.Това което е останало от нея може да се види на хълма в парка „Калето”.




В спомените на ген.Воронцов, се свидетелства, че от Свищовската крепост били взети 8 знамена и 50 оръдия. ( БIОГРАФIЯ Генералъ-Фельдмаршала Княза Михаила Семеновича ВОРОНЦОВА, составил М.П. Щербин, Типографiи Эдуарда Веймера, Санкт Петербург, 1858г., стр. 40)

От Свищов остава само пепел.

Изгорени са и две големи православни църкви – църквата „ Св.Николай” (днес Св.Преображение) и църквата Св.Илия.

От 9-те православни метоха (вкл. този на манастира Св.Екатерина от Синайския полуостров в Египет, на манастира Зограф и др.) остава само този на Хилендарския манастир с църквата Св.Апостоли Петър и Павел.


ген.Еманюел Сен При
В двора на тази църква на 16 януари 1771г. е обесен от тълпа мюсюлмани Св. Дамаскин Габровски, свещеномъченик Свищовски - проигумен на Хилендарския манастир.

Съгласно светогорската традиция, няколко години след смъртта на мъченикът, гробът е отворен и черепът му е отнесен в Света Гора – в костницата на Хилендарския манастир. Главата му е поставена отделно в сребърна мощехранителница със следния надпис на български език: 

Зде глава проигумена Дамаскина иже бил на таксид оу Свищовъ и тамо оубивен бисть от агарянъ. 1779”.

Останалите в гроба Св.мощи са отнесени от руската армия точно на 14 септември 1810г.и днес се покоят в Киево-Печорската лавра.
Оцелява и малката църква на калето Св.Димитър. Но изпепеляването на Свищов не е достатъчно за руския генерал. Той нарежда населението на града да се изсели отсреща във Влашко и лодките да се потопят за да не могат да се върнат обратно изселените свищовлии.
Във Влашко, свищовлиите се заселват в Мавродин, недалеч от Дунава, други отиват в Букурещ и в други селища,като отсрещния гр.Зимнич, Крайова, Галац, Браила , Брашов и др.
По онова време изглеждало, че изгарянето на града е краят на Свищов!
Но Бог решава друго!
През зимата на 1810г. Дунавът замръзва. По леда свищовлиите се завръщат в своя град от който е останала само пепел.

Но вместо да проливат сълзи, те се залавят за работа с прочутата си свищовска предприемчивост.
Отиват на своите необрани лозя, затрупани със сняг. 

Откриват че от снега гроздето, което някога се е изнасяло и в Цариград и в Солун е станало още по-сладко. 

Точно към Рождество Христово времето се затопля, снегът се стопява и става възможно, гроздето да се обере. 

Свищовлиите го продават го и с парите започват възстановяването на града. 

Като птицата Феникс Свищов буквално възкръсва от пепелта!



Остава жив и спомена за ролята на лозята помогнали за свищовското възкресение! Затова свищовският фестивал на виното в седмицата около Кръстовден, възстановен след началото на демократизацията на България е наречен „Свищовски лозници”!     
Първо в началото на 1811г. са възстановени 15 къщи, след това още и още и Свищов отново става един от най-многолюдните градове по Дунава. 
Първо през 1812г. те построяват училище –славяно-елинското училище на Емануил Васкидович (даскал Манолаки). 
Пари за това дарява видният представител на чорбаджи Цанковия род – Филип Сакелариевич, председател на еснафа на кожарите във Виена.
 
Филип Сакелариевич
Църквата Св.Николай с новото име Св.Преображение се възстановява първоначално като дървена постройка. 


Бог чува молитвите на свищовлиите и в дървения храм. 


Оцелелите две църкви също функционират. 


 Но образованието не е можело да чака. 


 Парите са били определени за училище, което е инвестиция в бъдещето на града. За да възстановят църквата от камък е било нужно време.


Това става по-късно – през 1835-1836г.Свищовлиите събират помощи вкл. от сръбския княз, който отпуска греди от своите гори за постройката.
 През 1831г. започва и възстановяването на църквата Св. Пророк Илия.

Бог решава и друго! 

Следващата 1811г. е последната в живота на посегналия на Богохранимия град Свищов и неговите православни храмове ген. Николай Каменский . 

Той заболява от треска, предава командването на ген.Алексанъдър Ланжерон и заминава на лечение в Одеса, където и умира. От болестта в края на живота си получава и психични отклонения. Погребан е в семейното си имение до баща си Фелдмаршал Михаил Каменский, но гробовете им по-късно да разграбени. В наши дни роднини са постатвили нови надгробни плочи.
 
Пак на 14 септември, но две години по-късно, през 1812г. завърналите се от Дунава руски войски опожаряват своя град-Москва, поради започналото му превземане от армията на Наполеон Бонапарт. 

През 1814г.в битката при гр.Реймс е ранен смъртоносно и след няколко дни в Лаон умира от раните си ген.Сен При.


А възкръстналият от пепелта Свищов и свищовлиите играят ключова роля в българското образование, църковните борби, националното освобождение и създаването на ІІІ-тата Българска държава. 





Свищов преживява и второ "изгорялство", макар и не в такава степен.
 През 1829г. руската армия на ген. Дибич, отново изгаря голяма част от Свищов.
Войските на граф Киселев престояли в Габрово и на Шипка от 6 октомври до 3 ноември, се върнали през Свищов. 
Преди да преминат във Влашко на 6 и 7 ноември 1829г., отново опустошили града. Този път е унищожен половината от града. (Протойерей Стефан Ганчев, Свищов - принос за историята му, Свищов, 1929г. стр. 37)




(Виж също: Заболовский-Десятовский, Андрей Парфентьевич. Граф П.Д.Киселев и его время : Материальi для истории императоров Александра I , Николая I и АлександраII. Типография М.М.Стасюлевича, Санкт Петербург, 1882г., т.I, стр.312)


ген.Иван Дибич -Забалкански

На бежанците от това време влашкият княз Александър Гика дава земя за заселване до с.Мавродин. 
Така възниква румънският град Александрия основан от свищовските бежанци. Пътят от Зимнич към него и по-нататък към гр. Брашов е наречен „Свищовският път“. Този път е водел към Европа!

 Едно от свищовските семейства – Михалаки и Тодорица Кондеви - бежанци от второто изгаряне на Свищов, се заселват в с.Търнава, а след това в с.Перишор до Крайова




Техният внук е румънският генерал Константин Коанда (достигнал до поста премиер на Румъния), описан от Симеон Радев в книгата му  „Конференцията в Букурещ и Букурещкия мир от 1913г.(стр.93). 


ген.Константин Коанда



 







Анри Коанда






 










Ген. Коанда помни свищовския си корен и пледира България да не се ощетява прекомерно.
Неговият син Анри Коанда е един пионерите в създаването на френските реактивни самолети. Днес летището в Букурещ носи неговото име.

Афиш от представянето на самолета "Коанда"


Споменът от изгарянето на Свищов от руската армия на Кръстовден 1810г. остава жив.

Историята на града започва да се определя спрямо това събитие – преди „изгорялството” или след „изгорялството”. 


Руски сведения за изгарянето на Свищов

 

МАРТОС А. И.


ЗАПИСКИ ИНЖЕНЕРНОГО ОФИЦЕРА МAPTOCA.


о Турецкой войне в царствование Александра Павловича.


1806—1812.







Взятие Систова.


Таким образом кончено Батинское сражение, и 30-ти тысячная Турецкая армия, решительностью графа Каменского и быстротою его нападений, уничтожена, как бы сказать, одним разом. Немедленно корпус Каменского 1-го перешел Янтр, обложил город Систов и взял его. 


После сражения 26-го числа, граф, победитель при Батине, обратно прибыл в лагерь под Рущук, где и находился по 15-е Сентября, день покорения оного. В нашей армии как-то повеселело, из Молдавии прибыли резервы, раненые под Рущуком начали вылечиваться, полки усилены, и лагери по-прежнему представляли вид удовольствия и братства. Солдаты, забывши прежние неудачи, хотели подраться; одним словом, тот, кто видел сию самую армию в ее несчастнейшие дни, теперь не поверил бы сам своим глазам.

Сожжение Систова.

Известия, получаемые из Шумлы, где находился верховный визирь, удостоверяли, что он располагает оставить свою крепкую позицию в неприступных горах, намерен выступить по Разградской дороге и ударить нам в тыл. Корпус, перешедший Янтр, в следствие того получил повеление опять сблизиться с главною армиею, и город Систов, древний, прекраснейший, которым Булгария славилась несколько столетий, которого жители, будучи Славянского поколения, приняли нас, как родных, был сожжен. 

Они не верили сему ужасному намерению; но пламень, свирепствовал в Турецкой части города, наскоро собрали свои пожитки и принуждены удалиться от жилища своих предков, на левую сторону Дуная, к городу Зимнице, тоже нами разоренному, откуда смотрели на свирепство пламени, пожиравшее их домы. 






Александр Христофорович Бенкендорф

ВОСПОМИНАНИЯ
1802—1837
Публикация М. В. Сидоровой и А. А. Литвина
Перевод с французского О. В. Маринина
РОССИЙСКИЙ ФОНД КУЛЬТУРЫ
Москва
2012 
стр.169-170
1811
Мы направились в Москву, где к нам присоединился еще один участник этой кампании молодой граф Бальмен. Своими талантами он и граф Воронцов заслужили генеральские звания, и этим продвижением по службе совсем растравили мое самолюбие. Наше путешествие было весьма веселым. В Васлуе, когда мы уже проехали Яссы, нас покинул граф Воронцов, обнаруживший там свой полк на лагерной стоянке, после чего мы вдвоем продолжили свой путь до Бухареста.
В этом городе расположился на зимние квартиры граф Каменский, который после кампании 1809 года заменил князя Багратиона.
Вступив в 1810 год с силами, намного превосходящими силы князя Багратиона, он полностью очистил от неприятеля оба берега Дуная вплоть до Видина. В нашей власти оказались Браилов, Силистрия, Рущук, Журжа, Систово и Никополь. Благодаря удачному штурму был взят Базарджик, некоторые части продвинулись вплоть до Варны и заняли Ловчу, при входе на Балканы со стороны Софии. 
Визирь был заперт в Шумле, которая при более активных действиях и более счастливых обстоятельствах была бы взята, и война бы победоносно закончилась.
Поспешно предпринятый графом Каменским неудачный штурм Рущука был отбит и стоил нам от 5 до 6 тысяч человек. Однако эту неудачу компенсировала решительная победа при Батине над значительным неприятельским корпусом, который был разбит, а 6 тысяч человек были вынуждены сложить оружие.
Укрепления Силистрии были сровнены с землей, в Рущуке мы держали мощный гарнизон, город Систово был сожжен и разрушен до основания, один корпус зимовал в Никополе, занимая отрядом Плевну и Ловчу.
Отдельный корпус был расположен в Малой Валахии, часть войск поддерживала героическую борьбу сербов. Таково было положение дел накануне нашего приезда в Бухарест, где мы нашли графа Каменского при смерти.
Состояние здоровья заставило его покинуть эти края, но переезд только приблизил его смерть. Армия восприняла это с истинным огорчением: его образ мыслей, честолюбивая натура и справедливая требовательность сделали из него совершенно особого военноначальника. Он умер в расцвете лет, оставив командование армией на беспокойного и неспособного графа Ланжерона.
Генерал Николай Каменский II и Фелдмаршал  Михаил Каменский I, баща и син.


ПОХОД ГРАФА КАМЕНСКОГО 2-ГО ПРОТИВ ТУРОК, В 1810 И 1811 ГОДАХ.


(...) Сражение, в котором победоносный Полководец довольствуется трофеями, полученными на поле битвы, не стоит крови в оном пролитой; а посему Каменский, дабы воспользоваться успехами одержанными при Батине, немедленно велел г. графу Сен-Приесту идти к Систову и овладеть сею крепостью; генералу Сабанееву следовать к м. Белому и уничтожить находившиеся там неприятельские укрепления; генералу Уварову направиться к м. Черным водам, наблюдать дороги к Разграду и прикрывать тыл осадного Рущукского корпуса, а графу Каменскому 1-му занять позицию между дорогами ведущими к Систову и Тырнову. По окончании сих распоряжений, главнокомандующий возвратился к Рущуку, где он в скором времени получил известие, что генерал Сабанеев уничтожил укрепления при Белом, а г. граф Сен-Приест занял крепость Систов, в которой он взял 42 орудия.

Каменский приказал сжечь Систов, чтобы не обессилить свою армию содержанием многочисленного гарнизона, и вообще сблизил к Рущуку все войска, дабы иметь возможность встретить Великого Визиря, если бы сей опять покусился препятствовать ему в осаде оной крепости. (...)

Текст воспроизведен по изданию: Поход графа Каменского 2-го против турок в 1810 и 1811 годах // Отечественные записки, Часть 6. № 13. 1821

Надгробната плоча на ген.Николай Каменский в църквата Св. Архангел Михаил в село Сабурово (бивше Каменское),където е било семейното им имение. Погребан е до баща си фелдмаршал Михаил Каменский. Неговият брат Сергей М. Каменский също е бил руски генерал. Гробовете им са били разграбени, но в ново време роднините им са поставили нови надгробни плочи.


История 12-го Драгунского Стародубовского полка




А. Г. Мартынов Тип. "Бережливость" 1908
(…) Графъ Каменский 2-й послалъ съ поля сражения два отряда : 1) Графа Сенъ-Прiеста овладет Систовьiм, а Сабантева – на дорогу въ Тьiрново - разоритъ находившееся тамъ укрепление Бельi, а сам с армiей возвратился 28 Августа къ Рущуку, готовьiй отразить верховнаго визиря, если бьi тот двинулся на него из Шумльi, но Юсуфъ узнав о поражение при Батине, отложил намерение идти противъ русскихъ и по прежнему оставался в Шумле. Графъ Сенъ-Прiестъ, 28-го Августа вьiступил со своим отрядом изъ подъ Батина и прейда реку Янтру в брод, 6 верстъ вьiше селенiя Чаут кiой имелъ ночлегъ за 15 верстъ от Систова;
29-го числа, с разсветомъ онъ командировалъ полковника Сысоева 3-го съ 3-мя казачьими полками открыть дорогу къ Систову, а самъ следовалъ позади съ отрядомъ.

Нашъ силньiй разездъ захватилъ въ пленъ несколько турокъ, отъ которьiхъ било узнано, что гарнизонъ въ Систове не великъ, но там много вооружеунньiхъ жителей, решившихся упорно защищаться.

Крепость Систова была значительно укреплена и стороны Тырнова, обнесена командвавшими над нею горами, покрытыми виноградниками, каторые, заняты были турецкую пехотою и конницею.


Собравши весь свой отрядъ, Графъ Сенъ-Прiестъ приказал Полковнику Сысоеву 3-му съ его полкомъ и Стародубовскимъ драгунским сбить непрiятеля, подкрепивъ его стрелками при 4-хъ полевых орудiяхъ.

Непрiятель былъ выбитъ изъ виноградника; после чего былъ открыт огонь съ нашихъ батарей, поставленных на занятыя высоты, где расположился и Стародубовскiй драгунскiй полкъ съ казачьими; разстоянiе между высотами и берегомъ Дуная, на пушечный выстрелъ, было занято двумя казачьими полками, подкрепленными Лифляндскимъ драгунскимъ полкомъ, а правее по виноградникамъ, до самаго Дуная – 6-мъ егерскимъ полкомъ.

Занявъ сiю позицiю, Графъ Сенъ-Прiестъ послалъ въ Систово парламентера съ требованiемъ о сдаче города.
Селимъ-паша, командовавшiй крепостью, отвечалъ, что старая крепость как Систово, не сдается безъ крайняго принужденiя.

Получивши такой ответъ и не смотря на малое число нашихъ орудiй и снарядовъ, Графъ Сенъ-Прiестъ приказалъ открыт огонь съ 4-хъорудiй по всему городу, что продолжалось всю ночь, отчего непрiятель понесъ болшой урон, его же выстрелы перелетали наши войска.

30-го Августа, предъ разсветомъ, были поставлены на самой близкой дистанцiи от крепости 8 орудiй конной артиллерiи, которыя открыли огонь, а стрелки 6-го егерскаго и Нарвскаго мушкетерскаго полковъ, со спешеными драгунами Лифляндцевъ, приближились къ винограднику до самаго рва и не позволяли напрiятелю показаться.

Между темъ Стародубовскiй драгунскiй и казачiй Сулима 9-го полки, обошли городъ и показались на никопольской дороге; также и приближенi нашей флотилiи уверили турокъ, что они окружены со всехъ сторонъ, а разстояние 6 верстъ вокругъ города, занимается нашими войсками, заставило турокъ думать о нашихъ превозходных силахъ.

В 10 часовъ утра турки вступили въ переговоры, прося 24 часа перемирiя для собранiя старшинъ купечества, но Граф Сенъ-Прiест велелъ обявитъ ,что если въ 2 часа пополудни турки не решаться на сдачу, то будут атакованы со всехъ сторонъ, не принимая уже никакихъ переговоровъ.

Между тем, пользуясь сим временемъ Сенъ-Приестъ приказалъ придвинутся флотилiи и показалъ все виды къ атаке.

В 1 часъ 20 минутъ пополудни была заключена капитуляцiя.

Не потерявъ ни одного человека, Сенъ-Прiестъ занялъ крепость, в которой било 1500 человекъ гарнизона и до 20 000 вооруженных жителей.

В добычу получена флотилiя с 8-ми пушками.

В крепости взято 42 пушки, 8 знаменъ, 67 бочекъ пороху и до 70 ящиковъ съ патронами.

Турки, при занятiи города, узнавъ о небольшомъ числе нашихъ войскъ сделали между собою заговоръ, чтобы въ ночное время напасть и изтребить слабый наш гарнизон, но узнав об этомъ отъ болгаръ, Сенъ-Прiестъ велелъ взять тотчась-же подъ присмотръ воеводу Ахметъ-Агу, обезоружить всех турокъ и вместе с воеводою отправить къ главнокомандующему весь гарнизон.

Черезъ несколько дней отряды Сенъ-Приеста и Сабантева присоединились к армiи, изполнивъ удачно возложенное на нихъ порученie; Сабантевъ разорил совершенно укрепленiе Бела на Тырновской дороге, а Графъ Сенъ-Прiестъ срыл Систовскiя укрепленiя.

Теперь Графъ Каменский 2-й все свое внимание обратиль на покорение Рущука.
(...)
 





Воен. Учен. Арх.Ген.Шт.Отд II-e №№ 1392 и 5825





 Записките на руския генерал Ланжерон за "Изгорялството" от 1810г. и разорението на Свищов през 1812г.

ЗАПИСКИ ГРАФА ЛАНЖЕРОНА
Война с Турцией 1806-1812 г.г.

Перевод с французской рукописи, под редакцией Е. Каменского.
Линк към първата част :
(...) 
 
Граф Сен-При с 4 батальонами, 2 драгунскими полками и 3 полками казаков был отправлен в Систово. 
Этот город, один из самых богатых и хорошо построенных городов Болгарии, известный по конгрессу 1791 г., последствием которого был мир турок с австрийцами. 
Расположен город почти также, как Силистрия и Рущук. 
Раскинутый на высоком берегу Дуная, весь покрытый виноградниками и садами, террасами он спускается вниз до самого Дуная. 

Граф Сен-При занял возвышенности и начал обстреливать город. Ни комендант, ни жители не хотели защищаться, и город очень скоро сдался (30 августа). Войдя в него, наши нашли там много разных запасов, а также захватили 6 знамен и много барок и лодок.
Отряд графа Сен-При был очень слаб, чтобы охранять Систово, на таком далеком расстоянии от армии, и я никак не могу понять, почему граф Каменский дал ему так мало войск, тогда как брату своему он оставил у Баттина, на совершенно несоответствующей позиции, около 12.000 человек. 
Действительно, через несколько дней после сдачи города, болгары донесли о заговоре, составленном против Систовского гарнизона турецкими жителями, которых граф Сен-При успел захватить и отослать графу Каменскому, а тот отправил их, как военно-пленных в Россию.
Только тогда он отправил в Систово еще 4 батальона, но так как там все уже было совершенно покойно, их приход оказался совершенно бесполезным.
Когда до графа Каменского дошла весть о происшествии с Багреевым и Шубертом, его охватил такой панический страх, что он тотчас же вызвал своего брата, который уже двинулся на Никополь, а графу Сен-При приказал окончательно разрушить Систово и покинуть его. 
Сен-При был бы очень доволен избежать выполнения этого варварского и совершенно бесполезного приказа, но ему было дано так мало времени для исполнения, что он даже не успел заранее предупредить несчастных жителей, так радушно принявших и кормивших наши войска.
Им удалось спасти только некоторую часть своего имущества, перенеся его на другую сторону Дуная, в Зимницу; остальное же их имущество погибло, и много несчастных были совершенно разорены.
Все жители переселились в Зимницу, где зимой выстроили город, который и назвали “Новое Систово”.

Линк към втората част :

(...)


При распределении войск на зимние квартиры, граф Каменский соединил дивизии. 18-ая была помещена около Хотина, 12-ая —около Ясс, 11-ая —вокруг Фокшан, 15-ая —в Бессарабии, эти 4 дивизии находились под моим начальством. 22-ая расположилась в Никополе и в Болгарии, 8-ая — в Рущуке и в Журжеве, 10-ая —в Силистрии, эти 3 дивизии составляли корпус Эссена. 9-ая дивизия оставалась в Бухаресте, а 10-ая —в Малой Валахии, где продолжал командовать генерал Засс.
(...)  
 
Наступление Булатова на Систово наложило тяжелое пятно как на Кутузова, отдавшего это приказание, так и на дежурного штаб-офицера полковника Кайсарова, посоветовавшего произвести это наступление, так и на Булатова, исполнившего его.

Систово расположено против Зимницы, где была учреждена таможня, и все купцы из Бухареста, полагаясь на слово Кутузова  и основываясь на перемирии, а главное на учреждение этой зимницкой таможни, все товары свои сложили в Систове. 

ген. Михаил Булатов


Еще за три дня до экспедиции Булатова, разные товары: кофе, хлопок, шали, кисея и т. д. подвозились туда со всех сторон, и таковых набралось там более чем на 3 миллиона.

Командовал войсками в Систове молодой ага, бывший начальником в Мачине. 
Этот ага в январе месяце выступил из Систова и направился на Ловчу и Плевну, так что в Систове осталось не более 20-ти вооруженных, бывших под ведением старого турка Ахмета, которого я знаю еще с Аккермана, где он долго жил у меня как заложник, а затем как толмач, так как прекрасно говорил по-русски. 
Он был взят в Слободзее, но Кутузов возвратил его визирю, к которому он был очень привязан.

Остальные жители Систова состояли из купцов, которые приехали, веря обещаниям таможенных чиновников, и поместились в полусгоревших домах, ими ремонтированных.

12-го апреля, на рассвете, генерал Булатов вошел в Систово с 2-мя батальонами Вятского полка, одним Старооскольского, одним 29-го егерского и с казаками Мельникова и Кутейникова. 

Он не встретил ни малейшего сопротивления; жители воображали, что он только проходит Систово, чтобы идти дальше, но они были жестоко обмануты! 

Булатов, Кушников, брат сенатора и командующий Вятским полком, Кайсаров, который участвовал в экспедиции, надеясь получить чин генерала, волонтеры и казаки бросились на этих несчастных жителей, ограбили их, захватили все их товары, их всех отправили в Зимницу со всеми их детьми и женами, с которыми обращались очень скверно, и оставили их на берегу Дуная, вследствие чего, большинство отморозило себе руки и ноги. В три часа все, что было в Систове, исчезло.

Булатов, корыстолюбивый и алчный, не забыл себя в этом ужасном грабеже, а сопровождавшие его выказали себя достойными его. Кутейников, Мельников и Кушников составили себе значительное состояние. Солдаты также много награбили, но на другой же день пропили все.

После этой блестящей экспедиции, во время которой Булатов имел низость дать несколько пушечных выстрелов, дабы можно было сказать, что он встретил сопротивление и принужден был сражаться, он вернулся в Турно, взял один батальон Олонецкого полка и, перейдя снова Дунай, появился 5-го утром у деревни Гулианце, в 5-ти верстах от Дуная и в 10-ти от Никополя.

(...) 


Я не краснею, описывая его разбойничества в Систове и неудачу Гулианце, - также как и генерал Кутузов не краснел, представляя это дело Двору, как грандиозный триумф, прося награды офицерам, которые в нем участвовали. Но правда вскоре обнаружилась. Несколько несчастных купцов из Бухареста, разоренные после грабежа их товаров, хотели через печать довести до сведения публики справедливые свои требования, но газеты задержали их жалобы. 

Приближенные Кутузова краснели за него и за Кайсарова, а сам Кутузов, испугавшись результатов, могущих последовать из-за этих жалоб, имел хитрость исключить из донесений просьбу купцов и, казалось, был сконфужен тем, что принимал участие в таком деле, которое было оценено по достоинству.




«Спомени» – Васил Манчов (1825–1907)

 

Популярна литография на Свищов  рисувана по повод сключването на Австро-турския мир в града през 1791г. (Traite austro-turc de Sistova  или Sistowa)

 

(Откъси)
1.Свищовът

Той е бил съвършено опустошен и изгорен на 14 септември (Кръстовден). Това го е направила Русия, защото е била принудена да накара Турция да иска мир, за да може да превари и посрещне Наполеон I Бонапарт, който се е тъкмял да навлезе в Русия през Полша.

Във време на Руско-турската война, когато се биели руските войски за превзиманието на Русчук, който е бил по онова време силна крепост, главнокомандуващият руски генерал Каменски се е видял принуден да изгори Свищов и турците да прогони към Балкана, а българите накарал да преминат Дунава към Зимнич и да се преселят в Романия.
Тогава населението е било по-гъсто, в града имало е, казват, до 20—30 хиляди души, но всичките се пръснали из Романия и се заселили в разни градове — Букурещ, Крайова, Галац, Браила, а даже и в Брашов. Преди изгюряванието Свищов е бил важен пункт за сношението на Романия с България, Тракия, Македония, Албания, Епир, Тесалия и Гърция, особено в епохата на фанариотските принцове.

Русчук не е имал такава важност, защото през него са минавали за Романия пътници и стоки от Цариград и Одрин.

Както казахме по-горе, изгарянето на града Свищов и преселванието в Романия е накарало жителите да се заловят за търговия и да търсят други средства за прехранвание и обогатявание.
Бурните времена в 17 и 18 век докараха разни перипетии в Турско, като кърджалии, делибашии, еничари, които грабеха особено в 17 век. По-отличните хора и търговци бягаха в Ромъния и там се залавяха за търговия и наука и по този начин и от Русчук, Габрово, Плевен и други градове се бяха стекли българи със семейства, както и от Свищов в Букурещ, Галац, Браила, които след преминаване на бурните времена останаха в Романия.
Почти половината жители от стария Свищов останаха в новопостроения град Александрия.

(…)

През 1804 година русите са имали война с Турция. В това време толко много българи не са минавали в Романия, колкото в 1810 година. Тогава градът бе съвършено изгорен и жителите му, волю-неволю, принудени от русите да се преселят в Романия.

(…)

Старият Свищов е траял до 1810 година, до Руско-турската война.
Руските войски, като преминали в България, обсадили Русчук.

Тогава генерал Каменски, главнокомандующият на този отряд, като дал няколко сражения, е срещнал голямо съпротивление от страна на турците. Най-после бил принуден, за да не пристигне помощ на обсадените в Русчук турци, да изгори околните градове — Силистра, Тутракан и Свищов, и по такъв начин успял да превземе Русчук. Свищов е бил изгорен на 14 септември 1810 година, на самия Кръстовден. Целият град е представлявал едно грозно пепелище. 
Оцелели са само две черкви, защото са били направени само от камък — църквата «Св. Петър» в Долната махала и черквата «Св. Димитър» на Чуката.
Преди да изгори, Свищов е имал около 6000 къщи и имало е около 20—30 хиляди души жители. 
 Главният поминък е бил кожухарството, табаклъкът, винарството, салханите (клането на добитък). Лозарството е било твърде развито. Имало е до 40 000 дюлюма разработени лозя. Правена е търговия с вина, които разнасяли и продавали в Романия, Бесарабия. От крайдунавските градове, както и от Габрово, Трявна са дохождали търговци да купуват свищовско вино.

Изгарянето на Свищова е станало причина жителите му да се разпилеят из Романия, Молдавия и Трансилвания и половината не са се върнали, а повечето са останали в Романия — в Букурещ, Галац, Браила, Крайова.
През 1832 година, във времето на княз Александър Гика, свищовците, останали като ромънски жители, са наговорили и откупили 2—3 мошии села между Зимнич и Руж де Веде, покрай р. Веде и основали на тяхно място сегашния град Александрия, на име на ромънския господар Александър Гика. 
 
Предварително зели съгласието на ромънското правителство, особено на княз Александър Гика, който им отстъпил официално с хрисовул да си имат в Александрия свое независимо общинско управление. Ромънското правителство си е задържало правото да назначава по един полицейски, който да пази реда и тишината на града. Той е бил в сношение с ромънското правителство, а общинското правителство се е сношавало направо с Министерството, което му е изпращало всички правителствени берати. Този ред на работите е траял до 1860 година. От тогава полека-лека той си е останал чисто ромънски град с българско население. Твърде малко от правата, дадени чрез хрисовула, са се запазили.

Свищов преди 1810 година е имал твърде ограничена търговия. 


В черквите се е служило на български. 

Училища е имало в Горнята, Крайната и Долнята махала. 

Метохи е имало девет — от Светогорските манастири, Зографския, Ватопедския манастир, имало е и Синайски метох, Бачковски метох, Рилски метох. 

Там постоянно се е намирал по един калугер, който е просел и е изпращал помощи за Св. Гора, Божи гроб, Рилски манастир, тъй и за Синая. 
Духовно се управлявали от Търновската митрополия. 

Преди изгарянето на града фанариотските владици не са преследвали българския език, но щом започнаха в метохите да преподават тук-там и по гръцки, тогава се е сетил търновският митрополит Иларион Критянина започнал да преследва българския в черквите.

(…)

В 1811 г. е имало в Свищов направени само 15 къщи.

(…)

Привременно в черковния двор на «Св. Преображение» в една килия събрал деца от Средната махала и почнал да преподава по старогръцки. По-после, в 1813 година, преместили училището в същата махала и почнали да градят по настояването на Алекси Дамянов ново здание за училище. Училищния празник отредили да се празнува на 30 януари (Три светила), а в Долнята махала е имало училище, в което махленците са условяли сърби словенци за учители, които идели от Австрия. По-много там са предавали церковносланянски език, а в Горнята махала в Преображенската черква Васкидович е предавал елинския език.
Търновският владика Иларион е подпомагал Елинското училище.
В Долнята махала, в Петропавловското училище, никак не се удавало да се въведе в него елински език.

(…)


  1. Историята на моя род
    В 1792 г. се е родил баща ми Емануил (Манчо) Илиев Данаилов. Дядо Илийчо с баща си — дяда Данаила, са се преселили от Никопол в Свищов къде втората половина на 18-то столетие.
(…)

В 1810 г. русите били обсадили Русчук. Понеже обсадата е траяла дълго, на главнокомандуващия генерал Каменски е заповядано да превземе Русчук и да накара турците да искат мир, защото в Русия са се опасявали от навлизането на Наполеон през Полша. Каменски изпратил в Свищов полковник Сен При. Щом дошел в Свищов, в едно късо време той принудил турците да напуснат града и, конвоирани от руски войски, ги изпратил в Габрово. Останалата войска, по заповед на полковника, на 14 септември, Кръстовден, тръгнала от къща в къща да пали махалите и изгорила града. 

Жителите били принудени волю-неволю същия ден да минат с турски кораби на ромънския бряг. 

Всички останали кораби изгорили. 

Не оставили нито една лодка с цел да не се възвърнат пак в Свищов жителите. 

Свищовчените били принудени кое как да си търсят препитание — едни по селата, други в Руж де Веде, трети в Могилица (Турну Мъгурели), болшинството в Букурещ, а някои и в Трансилвания.

Тогава дядо Илийчо със семейството си: баба Мита, жена му, баща ми и трима други малолетни момчета — Тома, Танаско и Йордаки, и две дъщери — Катерина и Иванка, се преселили близо до Руж де Веде, в селото Перете, после в Циганещи и оттам в Руж де Веде.
Дядо Илийчо, като видял, че мъчно ще може да преживява с толко деца, намислил да заведе баща ми в Букурещ и да го цени там при някой търговец. 

 
Баща ми разказваше, че когато горял Свищов, той се впуснал да отърве нещо от дюкяна, който наближавал да изгори.

 Като отворил дюкяна, погледнал нещо да избере. 
Разни билки, лекарства, които не могат набързо да се пренасят. 
Погледнал в една кутия, гдето имало хакъзи — яки червени камъни, които арапи носели да продават на турците. 
И той бил купил 15 парчета — готови, изгладени, изважда ги и ги прибира завити в джеба си. 

Всичко, което е отървал от пламъците, са били само тия камъне.

Дядо Илийчо, като му казал, че ще иде с него да го настани на работа, баща ми незабравил да вземе тия камъне. Щом стигнал в Букурещ, дядо Илийчо го завел при един свой приятел търговец и го ценил за седем и половина гроша за три години и се върнал пак назад. Баща ми, като поседял един месец, видял, че при господаря му, някой си Димитър Балтареса, с тази слаба заплата не ще помогне с нищо на малолетните си братя и сестри. Бил отчаян. Съвременно, като си гледал работата, един ден, минавайки през една улица, съгледал в един дюкян един евреин работел камъни за пръстене. 

Той влиза при него и му показва един от хакъците. Евреинът му поискал, за да го напише, 60 пари и той склонил. Баща ми разгледал машината, с която работел и с какво работел, разпитвал евреина по-подробно и схванал добре изкуството да се пишат антики. Чакал, докато свърши антиката, и му платил. Щом излязъл из дюкяна, той намислил да захване този занаят. Отива при господаря си и го помолил.да го освободи. Съвременно му поискал заплатата си, като обадил положението на домашните си. Господин Балтареса, като го изслушал, съжалил го и го улеснил.

Това било през 1810 г., декември 28.

Той тръгнал от Букурещ, за да се върне при родителите си. Намерил кираджии за Руж де Веде и в 2—3 дни пристига, срещу Новата 1811 година. Вечерта късно, с вещите, които имал, се отправил към къщата, в която са живеели. Погледнал от прозорчето на зимника и видял, че всички къщни са будни и стоят. Потропал на вратата. По-голямата му сестра Катерина излязла да му отвори. Щом го видели, всички се смаяли. Долу в зимника горяло едно огарче, което едва хвърляло слабите си едва светли лъчи. На един прост стол било сложено на една синия мамалига и най-малката му сестра Иванка посягала да яде. Баща му и майка му отчаяни го попитали защо си е дошъл. Той отговорил, че «като ви оставих в такова мизерно положение, аз не можах да свикна в Букурещ и да бъда спокоен. Господ е милостив и той ще ни помогне. Утре щем виде.».
На другия ден той излязъл край реката Веде, набрал разни шарени бленки от реката. Купил си бил от Букурещ потребностите за направата на машината, а особено бил заел в голямо количество сумара (чер, едър пясък, кварц). Направил си потребните машини, сам нарязал бленките, както и хакъците, изгладил ги и почнал да ги изработва. Дядо Илийчо му помагал. Издълбал е 8 антики в разстояние на 4 дни с образи от елинската история, които той копирал от разни стари пари. Дава ги на баща си да отиде при болерина, който живял в мошията си, да му ги покаже.

Той, щом ги видял, се смаял и поискал да ги купи. Попитал е дяда Илийча от где ги е зел, той казал, че син му ги направил. Болеринът не го повярвал, но питал колко иска за тях. Той отговорил, че каквото намери, че струват, да заплати. Отива болеринът, изважда от касата си 8 испански жълтици, от която всяка съдържа по 8 австрийски жълтици. Дядо Илийчо, като видял тия жълтици, едри колкото двулевови монети, му благодарил за тях и си излязъл. Когато си отишъл, той, смаян от радост, ги посочил на баща ми. Всичките се зарадвали и гледали, че това добро иде от бога. Баща ми задържал половината, а половината дал на дяда Илийча. На другия ден отишъл пак край Веде, набрал още бленки и с остатъка от хакъците се уловил да приготвя нова стока. Наели си по-охолно помещение. Накупили потребното. Цяла зима до пролетта работел неуморно и баща му е помагал.
Приготвил е още 130 парчета, изработени твърде изкусно. Подражавал е старите исторически пари, както и много други пари от времето на македонските царе Александра, Филипа и др. Едва къде месец май свършил до 150 антики, накупил и разни стари пари.

По онова време руските войски били още в Романия. Купил от казаните, които се връщали в Русия, един превъзходен ат, арабска порода, с всичкия му такъм за 15 гр., оставил потребното за къщно препитание и тръгнал за Крайова да се срещне с един свой приятел.
В три дена като пристигнал, слязъл на една гостилница и право отишъл да търси някой познайник. Намерил из тържището един свищовец и попитал дали може да намери някой на пазара, който би желал да купи антики.

Някои от ближните търговци, като чули, поискали да ги видят и се набрали да купуват. Без много да се търгуват с него, ги раззели и на всеки името като записва, до обяд изпродава всичките. После тръгва низ тържището да събира от купувачите парите. До вечерта прибрал всичките пари и без да се бави, тръгва обратно. Яхва хубавото арабско конче и излязъл от града.

Там, край града прочутият болерин Бибеску имал свой дворец с богата градина. Спрял там, отседнал и покрай една чешма срещу градината вързал коня на пайвант да пасе, а сам седнал да си брои парите. От джебовете и пазвата си, а също и от възелите, гдето ги бил вързал, изсипал ги в полата си. Като погледнал всичките пари, които били сребърни, златни, отделил златото от среброто и отправил една сърдечна топла благодарителна молитва. Похапва, яхва арабския ат и пристига в три дни в Перет при родителите си.
Съвременно мирът се бил сключил между Русия и Турция в Яш. По заповед от Цариград един от тогавашните големци под име Бошнака бил дошел в Романия и ходел по тия места, гдето се били настанили бежанците, и ги увещавал да се върнат по родните си градове.

Едно забележително нещо се е случило по това време подир изгоряванието. Зимата още от септември почнала тъй силна, щото извънредно рано паднал сняг, който в Свищов имал дебелина 1½ метра. Той засипал свищовските лозя, а през 30 декември времето станало почти като през лято. Свищовците, които били останали в Романия, се върнали по дебелия лед, образуван от силния студ. Никой нямало кой да ги брани. Около 100 души отишли да ринат лозята да видят има ли грозде и наистина гроздето било прекрасно. С кошници го пренасяли, крехко, узряло, и го продавали с твърде износни цени, защото се намирали много купувачи. Това помогнало много на всички пострадавши свищовци, които си посрещнали нуждите; а някои и забогатели.

В 1812 г. се завърнали пострадавшите граждани по принуждението на Бошнака.
Надошле доста граждани и хванали да си заемат местата и правят кое как къщя и колиби. Така и турците свищовци пристигнали от Балкана, гдето били забегнали. Градът постепенно растял и се множал. В Преображенската махала е имало 14 къщи, според както ми е разказвал покойният Емануил Васкидович, когато се е основало училището. Къде 1815 г. се е върнал дядо Илийчо Данаилов и баща ми е бил в състояние да въздигне наново бащината си къща. След година и половина той отишел в Цариград заедно с хаджи Илия Чернев, свищовски търговец. Там занесъл доста антики и ги е продал с добра цена. Като се върнал в Свищов, той задомил сестра си Катерина, после и по-малката си сестра Иванка, като им натъкмил добра зестра. Но Иванка е била много злочеста, защото мъж й, след като прахосал парите си по пиянство, оставил я с 4 деца, от които три момчета. Тодорчо Данаилов, който по причина на баща си не щеше да се подписва Георгиев или Гецов, а се подписваше Тодор Данаилов, остави един син — Георги Данаилов, професор във Висшето училище. Вторият й син Илия — умрял, а третият е Григор Данаилов.
След няколко време баща ми напуснал бащината си къща и се оженил за Христина Динкова. Имал е пет момчета, от които сме останали брат ми Димитър, който е 2 години по-стар от мене, и аз, който съм се родил на 1832 година, 23 декември.


(…)

В същото време аз се качих на един стол и казах едно слово в следующата смисъл: припомних на господа гражданите как нашият град Свищов преди 50 години е бил изгорен и опустошен докрай и как после са дошли разбягалите се граждани от Романия и Австрия и са се заселили пак; припомних им за покойния Алекси Дамянов, който в 1813 година е задържал Васкидовича за учител, макар и на гръцки; за покойния Димитър Станчев, който в 1830 година е станал причина да се въведе редовното предавание на български език и тия училища са станали центрове и начало на образованието в крайдунавските страни; после поменах за родолюбивите граждани, способствували да се въздигнат училищата в Преображенската и Петроповловската махала. 

Аз от моя страна благодарих лично на учителя Емануила Васкидовича за неговото почти 40-годишно нареждание на училищата и образованието на младежта. 

Накъсо припомних на гражданите, че не трябва да забравяме такива благодетели като Алекси Дамянов, Димитър Станчева, които жертвуваха имотите си за училището, тъй както хаджи Илия Чернев, хаджи Тодор, Христаки х. Дянков, които си бяха подарили имотите на училището. Не забравих да спомена и за покойния Филип Сакелариев, който преди смъртта си подари на свищовското Преображенско училище, също и за черквите, едно огромно богатство.




От мемоара до Високата порта на отец Неофит Хилендарец - Бозвели :
отец Неофит Бозвели


"След завземането на Русчук, Свищов, Ряхово и други крайдунавски градове, генерал Кутузов и други преселиха българите, живеещи в тези земи, във Влахия на отсрещния бряг на Дунава, без дори да им оставят необходимото време да вземат със себе си своето имущество ... и опожариха бедните им къщи с всичко в тях без никакво внимание нито милост към тези славяни”.


Френски генерал пише за изгарянето на Свищов от руската армия на Кръстовден  през 1810г.


 Кой е генерал Жюшеро де Сен Дени :



Барон Пиер-Антоан Жюшеро де Сен Дени е роден  на 14 септември 1776г. в Бастия.Син е на полковник от артилерията. Завършил е военното училище в Бриен (където е учил и Бонапарт) и  след това инженерното училище в Мезиер. Служил е в Канада като капитан в английската армия. След Амиенският мир се завръща във Франция. През 1805г. заминава за Истанбул където работи като директор и главен инструктор на укрепленията в Османската империя. Специално му е възложено да се занимава с укрепленията по Дунава. През 1814г.  участва като военен инженер в армията на Маршал Султ. По време на битката при Лини и следваща при Ватерло през 1815г. участва на страната на Наполеон в корпуса на граф Лобо(Lobau). Посланик на Франция в Атина 1828-1829г.,  дивизионен генерал (Marechal de camp) и кавалер на Почетния легион. Починал на 19 септември 1850г.

Автор е на книги сред които е и 


"История на Отоманската империя от 1792 до 1844г." в пет тома.

 
Histoire de L'Empire Ottoman
depuise 1792 jusqu'en 1844
par le Baron Juchereau de St.Denis marechal de camp, ministre de France en Greece en L'Anne 1828
Directeur de genie militaire de L'Empire Ottoman

 


Paris, 




Au comptoir des Imprimeurs-Unis



Que Malaquais, 15
 


1844
 

На стр. 300 във втория том той описва изгарянето на Свищов (в текста името на града е записано като Систова)  от руската армия през 1810г. така :



...Ce fut alors que le général Saint-Priest, que venait de prendre Sistova, et qui se préparait à marcher sur Nicopolis, reçut l'ordre de détruire la première se ses deux places, et de réunir au grand quartier-général.


La ville de Sistova, qui contenait une population de 16 à 20 mille âmes, fut détruite. 
Ses habitants furent dispersés ; on les vit longtemps errer dans les campagnes sans trouver d'asile.
Les pigeons seuls, qu'on voit en si grand nombre dans toutes les villes turques, où ils sont respectés, restèrent au milieu des décombres. ...

Ген. Еманюел Сен При

Неофициален превод :

..."Тогава генерал Сен-При, който точно беше превзел Систова и се подготвяше да настъпи към Никопол,  получи нареждане да унищожи първия от двата града, след което да се присъедини към Главната квартира.
Град Систова, който имаше население около 16 - 20 хиляди души беше разрушен.
Неговите жители бяха разпръснати; дълго време те се скитаха сред полетата бездомни, без да намерят убежище. 
Само гълъбите, които са толкова многобройни във всички турски градове, 
където са почитани, останаха сред развалините." ...
Интересно е, че по-нататък в текста генерал Жюшеро споменава за една руска дивизия, която тръгнала от Русчук за Никопол на 21 октомври и на 25-ти същия месец минала през развалините на Свищов.
Тази дивизия пристигнала в Никопол на 26 октомври.
Турският гарнизон на Никопол получил правото да се изтегли мирно от града, заедно с багажа си, без да влиза в сражения.


ЕДНО ОЩЕ ПО-РАННО ФРЕНСКО СВИДЕТЕЛСТВО :

В своята книга "Справочник за последните войни на руснаците срещу турците - с военни и политически коментари"  издадена в Париж през 1825г. (преведена на немски от ген. Валентини и издадена в Лайпциг през 1828г.) Йожен де Ла Кост също споменава за унищожаването на Свищов (също записан в текста като Систова) и описва твърде картинно резултата от действията на руския  генерал Еманюел Сен При по заповед на Главнокомандващия руската армия ген. Николай Каменски (стр.156-157 на френското издание) :
"Справочник за последните войни на руснаците срещу турците", Париж, 1825г. от Йожен де ла Кост



Неофициален превод : 
Ген. Николай Каменски (1775-1811)

"Разрушението на Систова, приятелски настроен град, който генералът
главнокомандващ, заповяда на Сен При да разруши изцяло при оттеглянето си; заповед изпълнена с обичайната точност.
 
Неговите двадесет хиляди жители бяха разпръснати; повечето от християните преминаха на влашкия бряг на река Дунав, където си построиха пръстени колиби.

Само гълъбите останаха в развалините на града и нищо не свидетелстваше за неговото някогашно благоденствие  освен градините, лозята и гъстите розови храсти, които го заобикаляха." ...

 


Надя Данова,

Един неизползван извор за историята на Свищов
 
Сборник "Просвета и промяна. Сборник в чест на чл.-кор. ст. н. с. д. и. н. Румяна Радкова и по случай 150-годишнината на Болградската гимназия". 
С., 2010, 161-176.


Един неизползван извор за историята на Свищов 
 
Съобщението е плод на моите позитивистичти усилия да възстановя началните години от живота на дееца на Българското просвещение Неофит Бозвели (1785-1848 г.) и обстоятелствата, определили неговото негативно отношение към руската политика на Балканите1. През 1844 г. Бозвели съставя меморандум до Високата порта, в който разказва, че през 1807 и 1810 г., по време на руско-турската война от 1806-1812 г. “след завземането на Русчук, Свищов, Ряхово и други крайдунавски градове, генерал Кутузов и други преселиха българите, живеещи в тези земи, във Влахия на отсрещния бряг на Дунава, без дори да им оставят необходимото време да вземат със себе си своето имущество...и опожариха бедните им къщи с всичко в тях без никакво внимание нито милост към тези славяни”2

И тъй като съм работила достътъчно дълго време с текстове от епохата на формирането на балканските идентичности, почти бях готова да припиша на Бозвели поредния мит, за да си обясня съдържащите се в меморандума фактологически грешки при датировката на събитията и свързването на пожара в Свищов с името на Кутузов. И все пак реших да изстържа последните слоеве от “палимпсеста”, както сполучливо нарича историята на гр. Свищов нидерландският историк Махиел Кил3. Така ми се наложи да фокусирам вниманието си върху военната история, която обикновено е била в периферията на моите изследователски интереси. По този път стигнах до един неизползван извор за историята на Свищов от началото на ХІХ в.
ген.Александър Ф. Ланжерон
Става дума за дневника на Александър Ланжерон, който добавя нови щрихи към картината на събитията на Балканите в началото на ХІХ век. Ланжерон е френски благородник, роден в Париж през 1763 г. Първоначално служи във френската армия, а през 1790 г. предлага услугите си на Екатерина ІІ. Вече на руска служба Ланжерон участва във военните кампании от 1790 г. и 1791 г. срещу шведите и османците. По време на царуването на Павел І е произведен в генерал-майор (1797 г.) и генерал- лейтенант (1799 г.). От 1807 до 1812 г. Ланжерон служи на Дунав, като участва във военните кампании срещу Високата порта. След сключването на Букурешкия мир през май 1812 г. Ланжерон участва в сраженията срещу Наполеонова Франция под командуването на Блюхер. Завръща се в Русия, където е назначен през 1822 г. за херсонски губернатор на мястото на граф Ришельо в Одеса. Умира от холера през 1831 г. и е погребан в католическата църква в Одеса4
 
Днес в Архивите на Министерството на външните работи на Франция се съхранява обемистият дневник на Ланжерон за събитията на Дунавския фронт през 1807-1812 г.5 Голяма част от дневника е публикувана през 1889 г. в румънската документална поредица Documente privitórele Istorie Românilor. Urmare la colecţiunea lui Eudoxiu de Hurmuzaki6. През 1902 г. в Париж излиза от печат публикацията на мемоарите на Ланжерон от кампаниите от 1812, 1813 и 1814 г., издание, което за съжаление, до този момент не ми беше достъпно7. Разполагаме и със сръбска публикация от 1904 г. на части от този дневник в сръбската поредица “Зборник за историjу, jезик и књижевност српского народа”8. Настоящата публикация се базира на съхранявания във френските архиви ръкопис на дневника на Ланжерон. Колегата от Франция историкът Филип Желез има любезността да прегледа ръкописите на Ланжерон в Архивите на Министерството на външните работи и да ми направи препис от интересуващите ме пасажи. Цитираните по-долу в текста ми пасажи от дневника на Ланжерон са напълно коректно предадени в румънската публикация на извора.

Моето изложение ще бъде подчинено на следните три задачи : първо: да въведа неизползвания извор, второ: ще се опитам, опирайки се на него, да реконструирам, доколкото е възможно, хода на събитията, трето: ще коментирам въпроса за надеждността на наличните извори, както и причините за появилите се бели петна в паметта за случилото се.
В дневника на Ланжерон е описана подробно военната кампания от 1810 г., като за т. н. “изгорялство”9 на Свищов е казано следното:

 “Граф де Сен При беше изпратен [от граф Каменски] с 4 батальона, два полка от драгуни и три от казаци в Свищов. Този град, който е един от най-богатите и с най-добре застроени градове в България и известен с конгреса, проведен там през 1791 г. за сключване на мира между турците и австрийците, е разположен, подобно на Силистра и Русе, на брега на Дунав, и е построен върху склона на високи възвишения, покрити с лозя и прелестни градинии, чиито гребен доминира над града. 
Граф де Сен При се установи върху тези височини. Обстрелва с топове града в продължение на няколко часа. 

Нито комендантът на града, нито неговите обитатели не желаеха да се отбраняват и имаше договорености с тях посредством слепия гръцки болярин, който живееше там от дълго време. Градът се предаде на 30 август (11 септември). В него бяха намерени много провизии и боеприпаси. Бяха пленени 6 знамена и едно голямо количество от лодки и малки кораби. 
Отрядът на граф Сен При беше много слаб, за да задържи Свищов на едно такова голямо разстояние от армията и аз не разбирам защо граф Каменски му беше дал толкова малко хора и беше оставил своя брат близо до Батин с 12 000 души, които стояха без работа и полза там, където бяха. Наистина, няколко дни след капитулацията на града българите и слепият старец донесоха за един заговор срещу гарнизона, организиран от няколкото турски жители, които бяха останали там и от ковчежника на Мухтар паша, избягал от Батин заедно с него. 
Граф де Сен При заповяда да ги арестуват и изпратят на граф Каменски, който нареди да ги отведат в Русия като военопленници. Но когато граф Каменски сподели паническия ужас на г. г. Барев и Шуберт, той повика брат си, който отиваше към Никопол, да дойде много бързо, и заповяда на граф де Сен При да разруши и да изостави Свищов. Сент При много би искал да бъде освободен от изпълнението на тази варварска и напълно безполезна заповед, но той беше така точен и на него му бяха дали толкова малко време за изпълнението й, че бедните обитатели, които бяха посрещнали нашите войски и ги бяха хранили, имаха само няколко часа, за да пренесат някои свои вещи от другата страна на Дунав, в Зимнич, и загубиха всички други неща, които изгоряха заедно с града. Много от тези нещастници бяха абсолютно разорени. 

Те построиха през зимата един град при Зимнич, който нарекоха Нов Свищов10. Обобщавайки случилото се през 1810 г. Ланжерон подчертава, че “бяха ограбени по най-варварски начин мирни жители, по-голямата част от които бяха християни”11. Неговото заключение е: “Цялата тази кампания беше опетнена от най-позорните и най-ненужните опустошения. Това беше от наша страна, аз го казвам със съжаление, но това е истината - една инвазия на разбойници. През 1807 г. казаците бяха извършили много насилия, но те бяха понасяни - поне не бяха упълномощени. През 1810 г. всичко беше извършено по заповед. Бяха разрушени 20 града и бяха опустошени 200 версти от страната”12
 
По същия начин, но с малко повече подробности за преживяното от местното население, изглежда опожаряването на града и в спомените на родения в Свищов Васил Манчов (1823-1906): “В 1810 г. русите обсадили Русчук. Понеже обсадата е траяла дълго, на главнокомандващия Каменски е заповядано да превземе Русчук и да накара турците да искат мир, защото в Русия са се опасявали от навлизането на Наполеон през Полша. Каменски изпратил в Свищов полковник Сен При.

 Щом дошъл в Свищов, в едно късо време той принудил турците да напуснат града и, конвоирани от руски войски, ги изпратил в Габрово. Останалата войска, по заповед на полковника, на 14 септември, Кръстовден, тръгнала от къща в къща да пали махалите и изгорила града. Жителите били принудени волю-неволю същия ден да минат с турски кораби на румънския бряг. Всички останали кораби изгорили. Не оставили нито една лодка, с цел да не се възвърнат пак в Свищов жителите.

Свищовчените били принудени кое как да търсят препитание - едни по селата, други в Руж де Веде, трети в Могилица (Турну Мъгуреле), болшинството в Букурещ, а някои и в Трансилвания.”13
Опожаряването на Свищов през 1810 г. е намерило отглас в различни приписки и летописи, от това време, съдържащи вопли за глада и поскъпването на брашното, солта, овчето месо, рибата, дървеното масло и сапуна, настанали с войната. В тях е фиксирано името на Каменски14
 
Най-близо до събитието в хронологическо отношение е публикуваната през 1843 г. от генерал-лейтенант А. И. Михайловски-Данилевски обемиста история на войната на Русия с Турция. Воената операция от 1810 г., свързана със Свищов, е описана в подробности, като се подчертава, че генерал Каменски дава заповед на Сен При да разруши, укрепителните съоръжения на града, без обаче да се говори за опожаряването на града. Авторът дава сведения за броя на пленените вражески знамена и оръдия15. В този труд е цитиран и дневникът на Ланжерон във връзка със съдбата на Силистра16.
Държейки отново сметка за хронологията на източниците, ще цитирам и излезлата от печат през 1863 г. многогомна история на Османската империя от немския историк Й. В. Цинкайзен. Авторът съобщава, че през 1810 г. генерал Сен При, който е завладял Свищов, е получил заповед да разруши напълно града, който имал население от 16 000-20 000 души17. Цинкайзен посочва като свой източник на информация спомените на руския адмирал Чичагов.
За ръководената от граф Николай Каменски операция и опожаряването на Свищов през 1810 г. от Сен При говори и Константин Иречек в своята “История на българите”, като авторът се опира на историята на Цинкайзен18. Разказът за подпаления от Сен При през 1810 г. Свищов присъства и в труда на Феликс Каниц19, който минава през района през втората половина на ХІХ век. 
 
Подробно описание на военната операция от 1810 г. дължим на друг военен - А. П. Петров, автор на тритомната история на руско-турската война от 1806-1812 г. Авторът споменава, че Каменски заповядал на Сент При да изгори града и че жителите избягали от страх. Дава се информация за броя на пленените вражески знамена и оръдия20. Усилията ми да открия някакви следи от тези събития в османската историография се оказаха безрезултатни. Издадената през 1891/2 г. многотомна история на Ахмед Джевет паша21 съдържа богата информация за събитията от Руско-турската война от 1806-1812 г., но “изгорялството” не е привлекло вниманието на автора. 
 
Събитието от септември 1810 г. е описано по сходен начин и от историка на Свищов Стефан Ганчев22, както и от авторите на по-нови изследвания23. “Изгорялството” присъства в трудовете на авторите, посветили усилията си на проучването на преселието на българите отвъд Дунав, съпровождало руско-турските войни през ХVІІІ и ХІХ век. Тези автори подчертават, че през целия ХVІІІ век Свищов е сред селищата, които захранват с емигранти българските колонии във Влашко, Молдова и Трансилвания - в Сибиу, Брашов, Букурещ, Крайова, Бьзъу, както и в Южна Русия24. Те отбелязват като особено силна емигрантската вълна, последвала офанзивата на генерал Каменски, който през 1810 г. изгонва турците от по-голямата част на Северна България, но не успява да се задържи там, поради което през лятото и есента на 1810 г. гражданите на Свищов, и особено след опожаряването на града, се преселват в Зимнич, Мавродин и Яломица25.
Но да се върнем към дневника на Ланжерон. Той ни предлага разказ за едно друго бедствие, сполетяло Свищов, този път през април 1812 г.: “[Кутузов] нареди на генерал Чучков да отиде от Измаил в Бабадаг, на граф Ливен да отиде там също от Галац, на генерал Хартинг да отиде в Силистра и, ако му е възможно, до Шумен, и накрая - на генерал Булатов - да мине в Свищов. Тези последните двама използваха бойни части, които бяха под моето командуване, но те получиха заповеди директно и секретно от главнокомандуващия и аз научих това едва когато те бяха вече потеглили. Кутузов знаеше много добре, че аз не бих одобрил свищовската експедиция... 
генерал Кутузов

 
Свищовската експедиция е едно вечно петно върху паметта на Кутузов, който даде заповед за нея, на неговия дежурен полковник Кайсаров, който му беше съветник, и на Булатов, който я изпълни.
По-горе беше споменато, че Свищов е срещу Зимнич. На последното място беше устроена една митница и всички търговци от Букурещ - турски и чуждестранни, като се доверяваха на думата на Кутузов, на примирието, и преди всичко на установяването на тази митница в Зимнич, бяха натрупали своите стоки в Свищов. Три дни преди експедицията бяха пристигнали търговци отвсякъде. Там имаше захар, източно кафе, памук, шалове, муселини и пр. за повече от три милиона пиастри.
Един Джиндже-ага, бившият аянин на Мачин, беше изпратен да командува в Свищов. Той беше отпътувал от него през месец януари, за да отиде да граби Ловеч и Плевен. В Свищов нямаше и 20 въоръжени мъже. Те бяха под командването на един стар турчин на име Ахмед, когото аз познавах още от Акерман, където той беше пребивавал при мене дълго време като заложник и по-късно като преводач. Той приказваше отлично руски език; той беше пленен в Слобожа и Кутузов го беше върнал на везира, към когото той беше привързан.
Остатъкът от обитателите на града бяха търговци, дошли въз основа на договорите и обещанията на митничарите, и които се бяха установили в няколко изгоряли къщи, които те бяха построили отново. 
 
На 2/14 април, преди зазоряване, генерал Булатов влезе в Свищов с два батальона от полка на Вятка, един от Старакостк, един от 29-и стрелкови и казаците на Мелников и Кутайников. Той не срещна ни най-малката съпротива, тъй като жителите вярваха, че той само ще премине през Свищов, за да отиде по-далеч. 
Те бяха жестоко измамени. 

Булатов, Кушайков, брат на сенатора и полковник от полка на Вятка, също Кайсаров, който беше в експедицията с надеждата да предизвика повишаването си в генерал-майор, доброволците, казаците, се нахвърлиха върху тези нещастни жители, ограбиха ги, заграбиха всичките стоки, отнеха ги и ги повлекоха в Зимнич заедно с техните жени и деца, които измъчени и оставени за дълго време на Дунав, бяха в по-голямата си част с премръзнали крака или ръце, и вътре в три часа, всичко това, което беше представлявал Свищов, изчезна. Булатов, който беще користен и алчен, си отстояваше интересите в това ужасно плячкосване и тези, които го съпровождаха, се показаха достойни за него. Кутайников, Мелников, Кушников направиха едно забележително състояние. Войниците грабиха много и изпиха на другия ден всичко, което бяха плячкосали.
След тази блестяща експедиция, към която Булатов прибави към многото безобразия това да накара да изстрелят три или четири топовни изстреля, за да може да каже, че е срещнал съпротива и се е бил, той се завърна в Турно.. ”26 Пак според Ланжерон “Няколко злощастни търговци от Букурещ, разорени от разграбването на стоките, успяват да направят чути своите оплаквания”, в резултат на което участниците в експедицията се отказали да искат възнаграждение за офицерите 27
 
Докато разказът на Ланжерон за “изгорялството” от 1810 г. до голяма степен съответства на информациите у някои български, руски, румънски и немски автори, насочили вниманието си към военните действия от 1810 г., то драматичното събитие от април 1812 г. сякаш не се е случило. Усилията ми за открия някакви сведения за плячкосването на Свищов през 1812 г. в трудовете на българските и чуждите автори се оказаха безрезултатни28

Не открих каквато и да било следа от отглас на случилото се и в българските приписки и летописни бележки. Колегата Юлия Николова, на която дължим най-новата и богата на информация публикация за Свищов, разтълкува в наш разговор това отсъствие на информация с новото разпиляване на свищовските жители отвъд Дунава, което очевидно е попречило да останат следи в историческите извори от случилото се. По всяка вероятност в опожарения Свищов е имало пришълци-търговци със стоката си, които като външни лица не се погрижили да запазят спомена за бедствието. 
 
Другият прочит на тази липса на информация насочва към хипотезата, че в “дългата памет” на града е станало известно припокриване на спомена за “изгорялството” от 1810 г. с този за оплячкосването от 1812 г. 

Спомените за случилото се на ниво “микроистория” се сливат и очевидно споменът за пламъците на “изгорялството” от 1810 г. е засенчил този за тричасовото плячкосване от април 1812 г. на едва съживилия се град. Известно е, че Неофит Бозвели пристига като таксидиот в Свищов в края на 1813 г. и началото на 1814 г., за да събира средства и поклонници за Хилендарския манастир. Той участва активно във възстановяването на града, като събирал пръснатите отвъд Дунав свищовци в родното им място29. Според свидетелството на самите свищовци “От самото време, когато подир прежнята Российска война возвратихми се от Влашката земя, гдето ни беше прекарала сила Росийска, и почнахме да правиме убогите наши домове от гор на пепелта всичкото беше изгорено все наше имение, от самото време онова, казуваме, укрепляваше ни духовний наш отец Архимандрит в самото ни тогда нещастие, и мало по мало собираше ни от Влашката земя като овците, които немаха пастиря”30

отец Неофит Хилендарец - Бозвели

  Според историците на гр. Свищов, през 1813-1814 г. Неофит Бозвели е включен в правителствена комисия, която обикаля изселените в Румъния свищовци, за да им разясни данъчните облекчения, които турското правителство гарантира на принудително изселените през 1810 г., за да се върнат в града. Изследователите са на мнение, че малцина са се възползвали от поканата и останали да живеят във Влашко31

Свидетели сме на припокриване в цитирания меморандум на Бозвели до Високата порта на сведенията за двете събития, като името на Кутузов е свързва със случилото се през 1810 г., а в него, както видяхме, централна роля играе генерал Каменски. На практика Кутузов е назначен за главнокомандуващ на Дунавската армия през 1811 г.32 Не е изключено при пристигането си в Свищов Бозвели да е получил недостатъчно прецизна информация за случилото си. Разбира се, също не е изключено и самият Бозвели да прави съзнателна грешка, т. е. съзнателно да вмъква името на Кутузов в меморандума си до Портата с желание да направи по-силно впечатление на османските власти, от които очаква подкрепа за българите в сблъсъка им с Цариградската патриаршия. Същевременно не е за пренебрегване и фактат, че цитираният меморандум на Бозвели до Високата Порта и съставен в тясно сътрудничество с полските емигранти в Османската империя и той достига до нас в превод на френски език, направен от Михаил Чайковски - Садък паша33.
Не съм склонна да правя предположение, че в случая става дума за “въобразено” събитие, тъй като цялата обстановка на Балканите и изобщо в Европа през месеците, предхождащи сключването на Букурещкия мир през май 1812 г. правят напълно възможни и вероятни подобни диверсионни акции от страна на руското командуване, което полага върховни усилия да сключи мир с назлъндисващата се Висока порта34 пред назряващия конфликт с Франция35. Руското правителство се стреми да завърши по-скоро войната с Турция, за да освободи Дунавската армия и да я придвижи на запад. Още през лятото на 1810 г. започва етап на руско-турската война, който се характеризира със съчетание на военни действия с преговори за мир. На руския проект от това време оказва сериозно влияние влошаването на руско-френските отношения и все по-ясно очертаращата се възможност от война с Наполеон. На практика “изгорялството” и насилственото преселване на свищовските жители отвъд Дунава е един момент именно от тези диверсионни операции36. С назначаването на Михаил Кутузов за главнокомандуващ на Дунавската армия през март 1811 г. се дава тласък на тактиката за оказване на натиск върху Портата. Умножават се вариантите на мерките за преселване на българи в Русия, без да се изключват и “някои принуждения”37.
През 1812 г. преговорите между Русия и Турция протичат при още по-сложна обстановка, тъй като Наполеон съсредоточава войските си на границата на Русия, готвейки се да нахлуе, а Турция, насърчавана от Франция протака преговорите. Запазената документация, свързана с дейността на Кутузов, свидетелства, че още в началото на януари 1812 г. Кутузов дава инструкции за експедиция зад Дунав, като иска да се възползва от замръзналия Дунав38. В рапортите на Кутузов от началните дни на февруари 1812 г. се съобщава, че армията в Свищов е командувана от Ахмед ага. Съобщава се също, че “в Свищов има изключително много и разнообразна стока”39. От началото на февруари 1812 г. датира заповед на Кутузов, в която се казва, че на юг от Дунав “земята трябва по-нататък да бъде опустошена и навсякъде да бъде вселен страх”. Кутузов добавя и следното “Сега поръчах и на генерал майор Булатов да извърши такава експедиция над Свищов.”40 През февруари Кутузов назначава 4 отряда, които да преминат реката при Свищов, Силистра, Галац и Измаил с цел да се демонстрира на Високата порта, че наистина смята да продължи войната. На 16 февруари 1812 г. Кутузов възобновява военните действия, като ги пренася на територията на България41. Единствената смътна следа от случилото се намираме в историята на казашките атамани на А. В. Шишов. В биографията на Дмитрий Кутейников, участвал в плячкосването на Свищов, се споменава, че в резултат на войната на Дунав той се е сдобил с “военна плячка”. Шишов се позовава на мемоарите на Ланжерон, че “по този начин Кутейников се е сдобил с голяма състояние”42.
Пред нас възниква въпросът кои са били обитателите на Свищов по време на събитието от април 1812 г. Според спомените на Васил Манчов, още през зимата след “изгорялството” някои свищовци се завръщат в изпепеления град, като се възползвали от замръзването на Дунав43. От пожара били оцелели две черкви, които били направени само от камък44. Пак според Манчев през 1811 г. в Свищов е имало направени само 15 къщи45. Историкът на Свищов Ст. Ганчев твърди, че някои свищовци се завръщат веднага в опожарения през 1810 г. град, в който били оцелели няколко къщи. Той подчертава, че градът се съвзема за късо време, благодарение на австрийската навигация по реката46. От цитирания доклад на Кутузов личи, че през февруари в града има “много и разнообразна стока”. А от дневника на Ланжерон се вижда, че в навечерието на руската експедиция от април 1812 г. в града са пристигнали търговци от всякъде. Те са се поселили във възстановени от тях изгоряли къщи. Ланжерон говори също така и за това, че в града е имало и жени и деца, което говори за уседналост на тези хора. Заслужава да се спомене обаче, че материалите, отложени в архива на известната търговска фамилия от Враца Хаджитошеви през периода 1810-1812 г. свидетелстват за липсата на търговски обмен между Свищов и Враца за разлика от предходния период47.
В изследванията, посветени на българската емиграцията на север от Дунав, не се прави ясна диференциация между отделните вълни на преселение по време на войната от 1806-1812 г. В тях се изтъква, че след назначаването на Кутузов за върховен началник на Дунавската армия емиграцията се засилва особено поради обещание на Кутузов за освобождаването от всякакви данъци на онези, които преминат от Дунав. Знае се, че изобщо по време на войната 1806-1812 г. на север от Дунав преминали 20 000 семейства, т. е. около 100 000 души. Занаятчиите и търговците от Свищов и Русе се установяват и в Букурещ. Подчертава се, че повечето емигранти не искали да заминат за Русия и поради това се прилага насилствено изселване за Русия, срещу което се противопоставил Кутузов по молба на Софроний Врачански, който се намирал в Букурещ. След сключването на Букурещкия мир през май 1812 г. султанът се опитал да върне емигрантите, като обявил обща амнистия и пратил специални хора във Влашко и Молдова за тази цел. Броят на тези, които се завърнали отвъд Дунав, бил твърде малък и завръщанията престанали през 1814 г. Изследователите са на мнение, че общо взето малцина свищовци са се възползвали от поканата и повечето от тях предпочели да останат да живеят във Влашко48.
И все пак редица данни дават основание да се твърди, че градът се съвзема от преживяното и неговите обитатели продължават напред. Тук пристигат Неофит Бозвели и Емануил Васкидович, които създават през 1815 г. едно от най-модерните за онова време училище49. Отседналият във Виена свищовец Филип Сакеларевич, който е председател на еснафа на търговците на кожи във Виена, дарява през 1814 г. 19 000 фиоринта за училището в Свищов50. Запазената и до днес библиотека в Свищовското читалище свидетелства за многостранните духовни интереси на образованите хора в града. Духовната атмосфера в Свищов от първите десетилетия на ХІХ век показва наличието на градска среда, благоприятстваща формирането на модерно мислещи хора51. Заслужава също да се спомене, че дейците на създадената през 1814 г. гръцка революционна организация Филики етерия разчитат на подкрепата на жителите на Свищов и привличат негови жители за свои членове52. В започналата през 1821 г. гръцка революция се включват във въстаническата армия няколко жители на Свищов53. Тези данни показват несъмнената виталност на градския живот, който бързо са възстановява в селището, намиращо се на важна търговска артерия.
За съжаление, наблюденията ми върху различните източници показаха, че техните сведения за броя на жителите на Свищов са доста ненадеждни, поради което трудно можем да проследим динамиката на формирането на градското население през началните десетилетия на века. На практика се оказва, че става дума за едно безкритично възприемане и преповтаряне на информация, получена от предходни автори. Така в някои източници се говори, че през 1804 г. Свищов е имал 21 000 жители54. Същата цифра - 21 000 срещаме и за 1810 г.55 За 21 000 жители на града се говори и за 1811 г., т. е. след “изгорелството”56. През 1826 г. излиза от печат книгата на Ад. Кунике, който описва Свищов като град с 4 000 къщи и 21 000 обитатели57. През 1826 г. гръцкият автор Георгиос Манос издава своето географско описание на Балканите, в което дава сведения, придобити през време на собственото пътуване през района. Той разказва, че Свищов е “малък укрепен град, намиращ се на десет левги на изток от Никопол, върху брега на Дунав. Той е населен с българи, които се занимават единствено с търговия на вина, които се произвеждат в околностите му”58. Във Всеобща география, издадена на френски език през 1826 г и през 1828 г. на руски език се съобщава, че Свищов има 4 000 къщи и 21 000 жители59. Данните за броя на жителите на Свищов са приблизиелно същите - 20 000 и у Феликс Божур в неговото издание от 1829 г.60 Свищов е описан като укрепен град на България със значителна търговия и население от 21 000 и в Пътеводителя за Европа на Ж.-Б. Ришар, издаден през 1818-1829 г.61 Броят на свищовските жители е отново 21 000 и според излезлата от печат през 1834 г. немска география, използвала за основа книгата на А. Балби62. През 1835 г. от двамата дейци на Българското просвещение свищовските учители Неофит Бозвели и Емануил Васкидович говорят за Свищов като за град с 4 000 къщи, от които, 1000 са християнски и 3 00063 или общо се получава пак приблизително цифрата от 20 000 жители. От 30-те години на ХІХ век датират и сведенията на френския естествоизпитател Ами Буе, според когото Свищов има повече от 20 000 жители64. През 1839 г. Свищов присъства с население от 21 000 жители и в прочутата за времето си география на А. Балбе, която е особено популярна на Балканите чрез своя превод на гръцки, направен от дееца на Гръцкото просвещение Константинос Кумас65. През 1843 г. е описан като селище с 21 000 жители и от Константин Фотинов в неговата география, която от своя страна има за първообраз географията на Балбе66. За 1844 г. различните източници отново свидетелстват, че Свищов има 21 000 жители67. Очевидно е, че въз основа на тези сведения едва ли бихме могли да си създадем някаква по-точна представа за това какъв е бил броят на свищовските жители преди и след преживяните катаклизми. Несъмнено е, обаче, че градът присъства в съзнанието на съвременниците като добре населено за онова време място.

Данните за Свищовската експедиция на руската армия хвърлят светлина върху критични години от историята на това важно търговско средище, което изиграва централна роля в стопанската и културната история на българското общество през епохата на прехода към Новото време. Подробностите за случилото се на заранта на 2/14 април 1812 г. в крайдунавския град ни помагат да обогатим представите си за преживяното от жителите на Свищов и за проявената от тях изключителна виталност въпреки всички премеждия, както и за показаната способност за регенерация на градския живот, който бързо са възстановява в селищото, намиращо се на важна търговска артерия. Пред нас е един от примерите, които дават основание да твърдим, че независимо от дълбочината на разрухата, нанесена от дадено опустошително събитие, жителите на селището се окопитват и продължават напред или предават щафетата на градското съществуване на нови обитатели. Цитираният случай също така позволява да надникнем в механизмите на изграждането на историческата памет за дадено събитие, както и за инструментализацията на спомена за случилото се. Случаят “Свищов” ни изправя и пред въпроса за връзката на “микроисторията” с “макронивото”, с дългосрочното развитие и манталитета. Той дава възможност и за разсъждения относно погледа на историка към историята. В трите обемисти книги, посветени на Руско-турската война от 1806-1812 г., съставени от руските военни А. Н. Петров и А. И. Михайловски-Данилевски и османеца Джевдет паша намираме подробно описание на всички военни действия по море и по суша, като много стриктно се дават сведения за завладяните селища, за това, което е сторено с техните укрепления, за придобитите като трофеи знамена и въоръжение. Местното население отсъства от разказа, тъй като жителите на Свищов с притегленото от тях просто не са имали никакъв шанс да попаднат в големия наратив за събитията. Случаят “Свищов” ни дава материал за размисъл относно проблема за възприемането на цивилното население, т. е. за проблем от областта на менталните структури - за този за отношението към различните форми на насилието, а също и към отделния индивид като ценност68. Той е и едно косвено потвърждение на тезата на историците, че в началото на XIX в. българите и техните интереси още нямат самостоятелно място в руската политика. Българският въпрос започва да добива постепенно място, и то често второстепенно, в руските проекти за утвърждаване на Балканите едва след Одринския мир от 1829 г., като е особено показателен фактът, че в този мир името на българите не се споменава изобщо69. Заслужава да се отбележи, че до 30-те години на XIX в. българите и тяхното минало са малко познати в Русия70, за която до този момент приоритет са представлявали гърците и сърбите71. Въвличането на бойни отряди от местното население по време на руско-турските войни има смисъла на натиск върху Високата порта, на вътрешна диверсия, а не на израз на идея за подкрепа на освободителните тежнения на балканските народи. Едва по време на Кримската война сред управляващите среди в Русия настъпва известно колебание във възприетата линия72.
1 А р н а у д о в, М. Непознатият Бозвели. С., 1942, с. 219. В своя диалог “Мати Болгария” Бозвели настоява, че свирепите кърджалии не са нанесли толкова пакости на българите, колкото руските набези в Турция : “Добруджа опустяла и край Дунавът градища и села съсипани и през Балканат дору до Черно и Бяло море! То е все рушка политика! а в Бесарабия, Молдавия и Влахия заселени, горките си рожби! то е от дипломатика!”; По този въпрос вж и С м о х о в с к а - П е т р о в а, В. Неофит Бозвели и българският църковен въпрос. С., 1964, 35-38.
2 С м о х о в с к а - П е т р о в а, В. Цит. съч., с. 159, 168.
3 К и л, М. Свищов и районът през ХV-ХІХ век. Поселищна история, историческа демография и последици от войните в една равнинна област на Дунавска България. - В: История на мюсюлмаската култура по българските земи. Т. 7, С., 2001, с. 547.
4 За него вж информация http://www.histofig.com/empire/bio russie langeron fr. php
5 Archives du Ministère des Affaires Étrangères et Européennes, - MAEE, Mémoires et Documents - MD, Série Russie, tomes 20-24.
6 Documente privitórele Istorie Românilor. Urmare la colecţiunea lui Eudoxiu de Hurmuzaki. Suplement І, vol. ІІІ, Fascioara І. 1709-1812. Documente culese din Arhivele Ministerului Afacerilor Străine din Paris de H. I. Odobesco. Bucureşti, 1889.
7 L. G. Fabry éd. Mémoires de Langeron, général d’infanterie dans l’armée russe. Campagnes de 1812, 1813, 1814. Publiés par la Société d’histoire contemporaine, Рaris, 1902.
8 Зборник за историjу, jезик и књижевност српского народа. Друго отделење: Споменици на туђим jезицами. Кн.І, Б. 1904, Исписи из Париских архива (Грађа за историjу Првога Српскога устанка). Приредио Мих. Гавриловић.
9 За това понятие, използвано от гражданите на Свищов вж. Н и к о л о в а, Ю. Достойно есть. Свищов през деветнадесения век и първото десетилетие на ХХ век. Личности-събития-факти. ИВРАЙ, 2006, с. 46.
10 Documente..., 296-297.
11 Пак там, с. 301, бел. 1.
12 Пак там, бел. 2.
13 М а н ч е в, В. Спомени. Съст. Цв. Нанова, Ю. Николова. С., 1988, 25-26; Н и к о л о в а, Ю. Цит. съч., с. 52.
14 Писахме да се знае. Приписки и летописи. Съставителство, коментар и бележки Венцеслев Начев и Никола Ферменджиев. Превод Венцеслав Начев. С., 1984, с. 126, 127-129, 139, 307.
15 М и х а й л о в с к и-Д а н и л е в с к и, А. И. Описание Турецкой войны в царствование имтператора Александра с 1806-го до 1812-го года. Ч. ІІ, СПб., 1843, 85-91.
16 Пак там, Ч. І, с. 219.
17 Z i n k e i s e n, J. W. Geschichte des Osmanischen Reiches in Europa. VII, Gotha, 1863, S. 706.
18 И р е ч е к, К. История на българите. Превод от чешки и руски Н. Д. Райнов. Второ допълнено издание под ред. П. Петров. С., 1999, 501-502. Първото издание на книгата на чешки е от 1875 г.
19 К а н и ц, Ф. Придунавска България и Балканът. Историческо - географско -етнографски пътеписни проучвания от 1860 до 1879 г. С., 1995, 233-234.
20 П е т р о в, А. Н. Война России с Турцией 1806-1812. Т. ІІІ, СПб., 1887, 141- 145.
21 Ahmed Ceved Paşa, Tarih-i Cevdet, Istanbul, 1309 [1891/2]. T. IX-X. Информацията по този вопрос дължа на младата османистка н. с. Маргарита Добрева, на която изказвам гореща благодарност.
22 Г а н ч е в, С. Свищов (Принос за историята му). Свищов, 1929, Фототипно издание, Свищов, 1996), 36-37.
23 К у з е в, А. Свищов. - В: Български средновековни градове и крепости. С., 1981, 153-154; Н и к о л о в а, Ю. Цит. съч., с. 46.
24 Ş e r b a n, C. Ştiri despre activitatea unor meşteşugari şi negustori bulgari în Ţara Romînească în secolui al XVIII-lea. În: Omagiu lui P. Constantinescu-Iaşi cu prilejul împlinirii a 70 de ani. Bucureşti, 1965, 359-361, С к а л ь к о в с к и й, А. Болгарские колоний в Бесарабии и Новоросийском крае. Одесса, 1848, 4-6; Р о м а н с к и, С. Българите във Влашко и Молдова. Документи. София, 1930, с. 2; История на България, т. 5, С., 1985, 186-187; К и л, М. Цит. съч,. с. 547.
25 В е л и к и, К. Браилските бунтове 1841-1843. С., 1968, 21-22; Т р а й к о в, В., Н. Ж е ч е в. Българската емиграция в Румъния ХІV век-1878 година и участието й в стопанския, обществено-поритическия и културния живот на румънския народ. С., 1986, с. 124; История на България. т. 5, С. 1985. с. 188. (автор на частта е Ст. Дойнов) Д о й н о в, С. Българите в Украйна и Молдова през Възраждането 1751-1878. С., 2005, с. 77.
26 В том 24 от посочената серия в Архива на Френското министерство на външните работи от л. 297 до л. 351 на том 24 се съдържа текст, озаглавен “Дневник 1812 г.първа част. Дневник на кампаниите, извършени на руска служба от граф Ланжерон, 14 кампания във Влахия 1812 г.” Според пагинацията на Ланжерон случилото се е описано на л. 11-15 от дневника, а според пагинацияга на архива това са л. 303 а -305а. Цитираните части от дневника на Ланжерон са публикувани в румънското издание Вж. Documente..., с. 380-381.
27 Пак там.
28 Това се отнася и до многобройните публикации, посветени на М. Кутузов, като : Полководец Кутузов. Сборник статей. Под редакцией Л. Г. Бескровного. Москва, 1955; М. И. Кутузов. Материалы юбилейной сессии военных академей красной армии, посвященной 200-летию со дня рождения М. И. Кутузова. Под редакцией генерал-лейтенанта В. И. Мордвинова. Москва, 1947.
29 П о п Г е о р г и е в, Й. Неофит Бозвели като църковен деец. (Принос към историята на църковната ни борба) - Архив на Министерството на народното просвещение. Официално издание. г. ІІІ, кн. ІV, юни 1911, 11-12; А р н а у д о в, М. Неофит Хилендарски Бозвели 1785-1848. Живот-дело-епоха. С., 1930, с. 240.
30 П о п Г е о р г и е в, Й. Материали по църковната борба (Архива на Неофита Бозвели). - Сб на БАН, кн. ХІV. Клон историко-филологически и философско-обществен. С., 1921, 42-43; А р н а у д о в, М. Цит. съч., с. 239.
31 Г а н ч е в, С. Цит. съч., с. 80 и с. 250 бележка на Йордан Парапулски.
32 М у н ь к о в, Н. М. И. Кутузов. Москва, 1962, с. 66.
33 С м о х о в с к а - П е т р о в а, В. Цит. съч., 4-5.
34 За сложната дипломатическа обстановка в османската столица около подписването на мирния договор вж. Д и м и т р о в, С. Султан Махмуд ІІ и краят на еничарите. С., 1993, 67-71
35 Фельдмаршал Кутузов. Сборник документов и материалов. ОГИЗ, 1947, с. 15; М у н ь к о в, Н. Цит. съч., с. 66
36 Внешная политика России ХІХ и начала ХХ века, сер. 1, т. І.VІ. М., 1972, 9-10 181-182; К о н о б е е в, В. Д. Българското националноосвободително движение. Идеология, програма, развитие. С., 1972, 123-124; Восточний вопрос во внешней политики России. Конец ХVІІІ-начало ХХ в. М., 1978, 74-75.
37 Р а ч е в а, В. Въпросителни около политическата дейност на Софроний Врачански. - История, р г. ІV, 1995, 1, с. 38.
38 М. И. Кутузов. Русские полководцы. Сборник документов и материалов. Под ред. Л. Г. Бескровнаго. Т. ІІІ (1808-1812), М., 1952, с. 793.
39 Пак там, с. 800.
40 Пак там, с. 788.
41 К о н о б е е в, В. Цит. съч., с. 167.
42 Ш и ш о в, А. В. Казачы атаманы. с. 209.
43 М а н ч о в, В. Цит. съч., с. 28.
44 Пак там, 20-21. Едната от оцелелите църкви е “Св. св. ап. Петър и Павел”, датираща от ХVІІ век. За нея вж. Г е о р г и е в а, Е. Ктиторските портрети в църквата “Св. св. ап. Петър и Павел” в Свищов. - В: Любен Прашков реставратор и изкуствовед. С., 2006, 186-192.
45 М а н ч о в, В. Цит. съч., с. 22.
46 Г а н ч е в, С. Цит. съч., с. 37.
47 Семеен архив на Хаджитошеви. Т. І, (1751-1827). съставители Кирила Възвъзова-Каратеодорова, Зина Маркова, Елена Павлова -Харбова, Васил Харизанов. С., 1984.
48 Г а н ч е в, С. Цит. съч., с. 80 и с. 250 бележка на Йордан Парапулски.
49 Н и к о л о в а, Ю. Цит. съч., 259-261, 345-347.
50 Г а н ч е в, С. Цит. съч. с. 80 и с. 250 бел. на Йордан Парапунски.
51 Д а н о в а, Н. Неофит Бозвели и Гръцкото просвещение. - В: Неофит Бозвели и българската литература. С., 1993, 24-44; Д а н о в а, Н. “Тъй рече Йоан Златоуст”. - Литературна мисъл, 2004, 1, 54-55, 57-58.
52 Т о д о р о в, Н. Филики етерия и българите. С., 1965, 79-80, 81-82, 85, 123.
53 Т о д о р о в, Н., В. Т ра й к о в. Българи участници в борбите за освобождението на Гърция. С., 1971, с. 937, 941, 946, 947.
54 Г а н ч е в, С. Цит. съч., с. 28.
55 К а з а к о в, Н. И. Из истории русско-болгарских связей в период войны России с Турцией (1806-1812гг). - Вопроси истории, 1955, бр. 6, с. 43.
56 Г а н ч е в, С. Цит. съч., с. 28.
57 K u n i k e, Ad. Zwei hundert vier und sechzig Donau-Ansichten... цитирано по : М и х о в, Н. Принос към историята на търговията на Турция и България. С., 1971, с. 121.
58 Résumé géographique de la Grèce et de la Turquie d’ Europe, par M. G. A. M., citoyen grec, orné d’une carte par M. Perrot. Paris, 1826.(Collection résumés géographiques, t. V) р. 421.
59 Михов, Н. Населението на Турция и България през ХVІІІ и ХІХ в. С., 1968, с. 73.
60 B e a u j o u r, F. Voyage militaire dans l’Empire Оthoman..., Paris, 1829, T. 2, p. 447, цитирано по М и х о в, Н. Принос към историята..., с. 148.
61 Френски пътеписи за Балканите ХІХ век. Съставила и редактирала Бистра Цветкова. С. 1981, с. 203.
62 М и х о в, Н. Принос към историята..., с. 170.
63 Славеноболгарское детоводство за малките деца.... Част пятая. Краткое политическое землеописание за обучение на болгарските юноши. Крагуевац, 1835. Ето думите, с които е описан градът: “Свищов, град край Дунава, на радостотворно място, верху шест холми разположен, с доброизрядное пристанище (лиман), покрай което има чиннорядовни и порядочно разположнии торговскии магазии, три церкви, две прекрасни и чиннопорядочнии училища. У Горня махала ся предава аллилодидактическое и елиногреческаго диалекта учение. Подобно и в Долня махала, славеноболгарскаго диалекта. Поместний производ: има изрядно добровкуснии вина, от които правят велика торговина по много места и по страннии царства. Природно място е, има весело радостотворнии и изряднейшии прекрасни разходки; най-паче монастирското негово месторазположение и естествоводоточний каменноклоденец (Таш бунар), на когото водата е чистобистра и изрядновкусна. Той град е прехвален и досточутен за мира, който стана в лето господне 1791-го между немците и турците. Под града, до 1 /2 миля, са намерва, к восток, едно място което ся именува Стеклен, на което у римското време бил крепкий град, именувал ся Секоризка (предхранение, предпаза). Зато ся намерват и до днес многодревнии вещи - антики и слова по латинскаго диалекта. Нахождят ся у него до 3 000 турски домове и до 1 000 болгарскии. Жителите са любочестнии, любоучитнелнии и весма рачителни на торговщината, торгующе с многии места, с разнии торговини и купли”.
64 Френски пътеписи за Балканите ХІХ век. Съставила и редактирала Бистра Цветкова. С. 1981, с.283.
65 Γεωγραφία εκτεθείσα μεν γαλλιστί υπό Αδριάνου Βλαλβι ερμηνευθείσα δε γιά χρήσιν των Ελλήνων υπό Κ. Μ. Κούμα. Τόμος τρίτος, Βιέννη, 1839, σ. 156.
66 Ф о т и н о в, К. Общое землеописание вкратце на сичката земля...., Смирна, 1843, с. 77.
67 М и х о в, Н. Населението на Турция и България..., с. 23.
68 По този въпрос вж. Е л и а с, Н. Относно процеса на цивилизацията. Социогенетичти и психогенетични изследвания. Т. І, С., 1999, 277-291 [Първо издание на оригинала 1939 г.]; Д р е с е л, Г. Историческа антропология. Въведение. [Благоевград], б. д., 60-61.
69 Д о й н о в, Ст. Българите в Украйна и Молдова през Възраждането 1751-1878. С., 2005, с. 92;
Р а ч е в а, В. Руската политика и българската идея за политическа автономия в някои от изявите на българската емиграция от първата половина на XIX век. - Исторически преглед, 2006, № 1-2, 44-66.
70 И ш у т и н, В. В. Славянская проблематика в научных заседаниях общества истории и древностей российских при Московском университете в первой половине XIX в. (1804-1848 гг.). - В: Историографческие исследования по славяноведению и балканистике. М., 1984, 96-97.
71 С т а н и с л а в с к а я, А. М. Греческий вопрос во внешней политике России в начале XIX в. (1798-1807 гг.) - Исторические записки, 68, 1961; А р ш, Г. Л. Этеристкое движение в России. М., 1970; Д о с т я н, И. С. Россия и балканский вопрос. М., 1972; Основные этапы и особенности политики Росии на Балканах с последней трети XVIII в. до 1830. - В:Международные отношения на Балканах. Балканские исследования. Вып. 1. М., 1974; Г е о р г и е в, В. А., Н. С. К и н я п и н а, М. Т. П а н ч е н к о в а, В. И. Ш е р е м е т. Восточный вопрос во внешней политики России - конец ХVІІІ-начало ХХ в. М., 1978, с. 78 сл.; Б о ч к а р е в а, С. И., Е. К. В я з е м с к а я. Россия и Балканы в XVIII- начале XX в. - В: Основные проблемы балканистики в СССР. Балканские исследования. Вып. 5. М., 1979, 41-78; А р ш, Г. Л. И. Каподистрия и греческое национально-освободительное движение 1809-1822. М., 1986, с подробна литература по въпроса; Н а у м о в, Е. П. Записки о русской помощи сербским повстанцам в 1804-1813 гг. - В: Балканские народы и европейские правительства в XVIII - начале XX в. Балканские исследования. Вып. 8. М., 1982, 38-53, с подробна библиография по въпроса; К у д р я в ц е в а, Е. П. Военно-политические союзы России и Турции в конце XVIII - первой трети XIX столетия. - В: Россия и черноморские Проливы (XVIII-XX столетия). М., 1999.
72 Г е о р г и е в а, Т. Славянската идея в Русия 30-те - 50-те години на XIX в. С., 2009, 49-56, където е представена и най-новата литература по въпроса. 


14 септември - Кръстовден - Памет за Изгорялството

Извори за историята на Свищов 

Малко известна гравюра на свищовското кале

Лъчезар Тошев
В книгата на Фридрих фон Хелвалд и Л.Бек "Днешна Турция", 
 
(Friedriech von Hellwald, L.C. Beck. Die heutige Türkey .Das osmanische Reich in Europa,Verlag von Otto Spamer 1878, s.289)
издадена на немски език (с готически шрифт) през 1878г. на стр.289 се намира гравюра на свищовското кале, която е много малко известна. 

На нея са показани развалините на крепостта , но съща така до тях се вижда и една триъгълна фасада на разрушена сграда. За постройка на това място свидетелства Феликс Каниц, който при посещението се в Свищов е бил заведен да види развалините на "Латинската църква на Чуката" част от камъните на която били взети за постройката на казармата "Йени Къшла" намирала се до градския часовник. Названието "Латинска църква" едва ли указва за връзка с католицизма, тъй като католическа общност в свищовско възниква, чак когато павликяните от селата Ореш и Белене приемат католицизма през 17 век. По-скоро църквата е имала вид, характерен за западната архитектура и е била базилика.
Работници участвали в строежа на съвременния хотел-ресторантски комплекс на Калето,прокарването на път до там и оформяне на терена свидетелстват , че при изкопните работи са минали през основи на църква, която явно е постройката за която пише Феликс Каниц. Така можем със сигурност да приемем, че около средновековната свищовска крепост е имало три църкви."Латинската църква", църквата Св. Димитър и малката църква Св.Георги, чиито основи днес се намират в двора на частен дом на ул. Янко Мустаков. Ако приемем че това е така, тогава няма как средновековният Свищов да е бил малко населено място, както се опитват да внушават някои повърхностни изследователи. Още повече, че освен цитадела той е имал и голям земен вал и дървена стена която е ограждала една много по-голяма територия от Калето. 

В подкрепа на това е и едно свидетелство на Г-н Шад, капитан в Гайсбрук за пътуването му в Левант 1740г. Той описва в Свищов "големият панаир, който тук продължава всяка година 50 дни и се посещава от венециански и дубровнишки търговци."    
(Вж. "Описание и наблюдение на господин Шад, капитан в Гайсбрук, за пътуването до Леванта, което той извърши със свитата на императовското посолство" - 1740 година.", Немски и австрийски пътеписи за Балканите 17 - 18 век /Увод, подбор и коментар – Михаил Йонов/, 1986г. Стр.368-397.
Оригиналният ръкопис се съхранява в Австрийската Национална библиотека  : Recit de voyage au Levant a la suite de l'embassade imperiale. Österreichische Nationalbibliothek Wien, Handschriftenabteilung Hs. 8606)

Това само потвърждава , че Свищов е бил значим град и през Средновековието. Този всъщност международен панаир е продължил да се провежда до битката при Виена, след която турските султани забраняват панаира. Тогава удря часът на свищовските търговци, които поемат търговията след отстранената поради форсмажорни обстоятелства конкуренция.


Рядка литография, показваща Никопол,
преди готическата сграда там да бъде разрушена от руската армия през 1810г.



Бежанци от изгарянето на Свищов в Румъния
 
ИЗОБРЕТАТЕЛЯТ НА РЕАКТИВНИТЕ САМОЛЕТИ ИМА СВИЩОВСКИ КОРЕНИ
Летището на Букурещ вече носи името на Анри Коанда

Лъчезар Тошев

Неотдавна Румъния наименува летището на Букурещ „Отопени” на името на Андре Коанда – изобретателят на реактивните самолети и откривател на „ефекта Коанда” в самолетостроенето и аеродинамиката.
Малко известно е, че този технически гений има свищовски корени.
Свищов е изгарян два пъти от руската армия – веднъж през 1810г. и след това през 1829г. При първото изгаряне на града, населението е депортирано отвъд Дунава и заселено в района на Мавродин и на други места. През зимата по леда на Дунава, много свищовлии се връщат и доста скоро възстановяват града. През 1829г. армията на ген.Дибич Забалкански отново опожарява Свищов и преселва населението.Тогава свищовлиите -бежанци създават с разрешение на румънския княз Александър II Гика град Александрия. Но не всички се заселват там. Някои избиран Букурещ, а други на други места.Голяма част, след войната се връщат в Свищов.
Михалаки и Тодорица Кондеви, чиито семейства са свищовски бежанци от второто изгаряне на Свищов от руската армия, се заселило по-западно – в с. Търнава, а след това родът се премества в с.Перишор близо до Крайова. Именно тогава името Кондеви се променя в звучащото по-румънски Коанда.
Генерал Константин Коанда
Сред потомците на преселниците от Свищов, на 4 март 1857г. в Крайова се ражда Константин Коанда. След като получава добро военно образование в Яш, той прави голяма военна кариера и достига до чин генерал през 1890г. Става и професор по математика в националното училище за мостове и пътища. 
След Балканските войни през 1913г. той е участник в преговорите за мир в Букурещ от стана на Румъния. Симеон Радев в книгата си Конференцията в Букурещ и Букурещкият мир от 1913 г.”, пише :  Може би влияеше му и неговият български произход. Родът му бе от Свищов. Дядо му се казвал Кондов. (Симеон Радев, Конференцията за мир в Букурещ и Букурещкият мир от 1913г. Първата катастрофа. Стр. 53, ИК Тинапрес, София, 1992г.) Като знаели свищовския произход на Константин Коанда, който той не отричал, а и владеел български език свободно, при настъпване на труден момент по време на преговорите, го настъпвали под масата по ботуша, за да направи отстъпки. Тогава ген.Коанда вземал думата и казвал, че не трябва да се постъпва твърде несправедливо с България. Успявал да омекоти тежките условия на договора, доколкото е било възможно, защото България е била родината на неговите праотци. По времето на Първата световна война Константин Коанда за кратко (от 24 октомври – 14 декември 1918г.) е 
адмирал Яни - Йон Коанда, брат на ген. К.Коанда
Министър-председател Румъния и Министър на външните работи(до 28 ноември 1918г.). 
Бил е и председател на Сената на Румъния (горната камара на румънския парламент) като член на Народната партия.
 На него се пада тежката участ да подпише мирният договор с България в Ньой през 1919г. В преговорите на Парижката мирна конференция, от страна на румънската делегация, заедно с генерал Коанда, участва и още един свищовлия- юристът и бивш сенатор Владимир Г. Атанасович - син на д-р Георги Атанасович, първият министър на народното просвещение на Княжество България.
На 8 декември 1920г. срещу него се извършва атентат от терориста Макс Голдщайн. Генерал Коанда умира през 1932г. в Букурещ.
 
Анри Коанда

Константин Коанда и съпругата му Аида Дане (дъщеря на френския доктор Густав Дане) имат седем деца . Вторият син на семейството – Анри, се ражда на 7 юни 1886г. в Букурещ. През 1896 е записан в колежа Св.Сава, след това завършва военното училище в Яш през 1903г., а през 1904 и военното училище за артилерийски,военни и флотски инженери.




През 1904г. е записан в германското Висше техническо училище в Шарлотенбург. Още на следващата 1905г. той е конструирал първия си самолет за румънската армия.
През 1907-1908г. продължава образованието си в Лиеж.След това пътешества в Тибет и иранската провинция Исфахан.
След завръщането си учи в Париж – във Висшето Национално Училище за инженери и авиоконструктори.
През 1910г. той конструира първият прототип на реактивен самолет – „Coanda -1910”. 
Откритието е патентовано във Франция,Швейцария и Великобритания. При демонстрациите обаче, самолетът катастрофира. 
Изследвайки причините Анри Коанда прави откритие, наречено днес „Ефект на Коанда”.
  
Турбината "Коанда"
От 1911 до 1914г. той работи в авиоконструкторски бюра във Великобритания, и във Франция – където живее по време на Първата световна война. 
В Сен Дени – до Париж той конструира самолета „Коанда-1916” с което става баща и на френските реактивни самолети. 
Патентова „Ефекта Коанда” във Франция през 1934г. 
След Втората Световна война, през 1969г. се връща в Румъния, където създава катедра по авиационна техника в Политехническия Университет в Букурещ. 
Умира на 25 ноември 1972г. на 86 годишна възраст.На въпроса дали е българин или румънец, той често отговарял, че предпочита да е французин - като майка си, за да избегне решаването на такава дилема. Но както неговия баща, така и той помнел своите свищовски корени.
Добре би било, ако и свищовлиите и другите българи знаят за съдбата на това свищовско семейство, чиито представители са достигнали високо признание, макар по стечение на съдбата им, това да е станало в други държави.

УСТАВ
 НА
ДОБРОДЕТЕЛНАТА
ДРУЖИНА
И
ПРОТОКОЛ ЗА ИЗБОР НА РЪКОВОДСТВО
ЗА ПЪРВИ ПРЕДСЕДАТЕЛ Е ИЗБРАН
ДИМИТЪР ХАДЖИ ВАСИЛЕВ
ОТ СВИЩОВ






Един неизползван извор за историята на Свищов
Надя Данова 
 
Сборник "Просвета и промяна. Сборник в чест на чл.-кор. ст. н. с. д. и. н. Румяна Радкова и по случай 150-годишнината на Болградската гимназия". 
С., 2010, 161-176.
Съобщението е плод на моите позитивистичти усилия да възстановя началните години от живота на дееца на Българското просвещение Неофит Бозвели (1785-1848 г.) и обстоятелствата, определили неговото негативно отношение към руската политика на Балканите1. През 1844 г. Бозвели съставя меморандум до Високата порта, в който разказва, че през 1807 и 1810 г., по време на руско-турската война от 1806-1812 г. “след завземането на Русчук, Свищов, Ряхово и други крайдунавски градове, генерал Кутузов и други преселиха българите, живеещи в тези земи, във Влахия на отсрещния бряг на Дунава, без дори да им оставят необходимото време да вземат със себе си своето имущество...и опожариха бедните им къщи с всичко в тях без никакво внимание нито милост към тези славяни”2. И тъй като съм работила достътъчно дълго време с текстове от епохата на формирането на балканските идентичности, почти бях готова да припиша на Бозвели поредния мит, за да си обясня съдържащите се в меморандума фактологически грешки при датировката на събитията и свързването на пожара в Свищов с името на Кутузов. И все пак реших да изстържа последните слоеве от “палимпсеста”, както сполучливо нарича историята на гр. Свищов нидерландският историк Махиел Кил3. Така ми се наложи да фокусирам вниманието си върху военната история, която обикновено е била в периферията на моите изследователски интереси. По този път стигнах до един неизползван извор за историята на Свищов от началото на ХІХ в. 
 
ген.Александър Ф. Ланжерон
Става дума за дневника на Александър Ланжерон, който добавя нови щрихи към картината на събитията на Балканите в началото на ХІХ век. Ланжерон е френски благородник, роден в Париж през 1763 г. Първоначално служи във френската армия, а през 1790 г. предлага услугите си на Екатерина ІІ. Вече на руска служба Ланжерон участва във военните кампании от 1790 г. и 1791 г. срещу шведите и османците. По време на царуването на Павел І е произведен в генерал-майор (1797 г.) и генерал- лейтенант (1799 г.). От 1807 до 1812 г. Ланжерон служи на Дунав, като участва във военните кампании срещу Високата порта. 


След сключването на Букурешкия мир през май 1812 г. Ланжерон участва в сраженията срещу Наполеонова Франция под командуването на Блюхер. Завръща се в Русия, където е назначен през 1822 г. за херсонски губернатор на мястото на граф Ришельо в Одеса. Умира от холера през 1831 г. и е погребан в католическата църква в Одеса4

 
Днес в Архивите на Министерството на външните работи на Франция се съхранява обемистият дневник на Ланжерон за събитията на Дунавския фронт през 1807-1812 г.5 Голяма част от дневника е публикувана през 1889 г. в румънската документална поредица Documente privitórele Istorie Românilor. Urmare la colecţiunea lui Eudoxiu de Hurmuzaki6. През 1902 г. в Париж излиза от печат публикацията на мемоарите на Ланжерон от кампаниите от 1812, 1813 и 1814 г., издание, което за съжаление, до този момент не ми беше достъпно7. Разполагаме и със сръбска публикация от 1904 г. на части от този дневник в сръбската поредица “Зборник за историjу, jезик и књижевност српского народа”8. Настоящата публикация се базира на съхранявания във френските архиви ръкопис на дневника на Ланжерон. Колегата от Франция историкът Филип Желез има любезността да прегледа ръкописите на Ланжерон в Архивите на Министерството на външните работи и да ми направи препис от интересуващите ме пасажи. Цитираните по-долу в текста ми пасажи от дневника на Ланжерон са напълно коректно предадени в румънската публикация на извора.

Моето изложение ще бъде подчинено на следните три задачи : първо: да въведа неизползвания извор, второ: ще се опитам, опирайки се на него, да реконструирам, доколкото е възможно, хода на събитията, трето: ще коментирам въпроса за надеждността на наличните извори, както и причините за появилите се бели петна в паметта за случилото се.
В дневника на Ланжерон е описана подробно военната кампания от 1810 г., като за т. н. “изгорялство”9 на Свищов е казано следното: “Граф де Сен При беше изпратен [от граф Каменски] с 4 батальона, два полка от драгуни и три от казаци в Свищов. Този град, който е един от най-богатите и с най-добре застроени градове в България и известен с конгреса, проведен там през 1791 г. за сключване на мира между турците и австрийците, е разположен, подобно на Силистра и Русе, на брега на Дунав, и е построен върху склона на високи възвишения, покрити с лозя и прелестни градинии, чиито гребен доминира над града. 

Граф де Сен При се установи върху тези височини. Обстрелва с топове града в продължение на няколко часа. Нито комендантът на града, нито неговите обитатели не желаеха да се отбраняват и имаше договорености с тях посредством слепия гръцки болярин, който живееше там от дълго време. Градът се предаде на 30 август (11 септември). В него бяха намерени много провизии и боеприпаси. Бяха пленени 6 знамена и едно голямо количество от лодки и малки кораби. Отрядът на граф Сен При беше много слаб, за да задържи Свищов на едно такова голямо разстояние от армията и аз не разбирам защо граф Каменски му беше дал толкова малко хора и беше оставил своя брат близо до Батин с 12 000 души, които стояха без работа и полза там, където бяха. Наистина, няколко дни след капитулацията на града българите и слепият старец донесоха за един заговор срещу гарнизона, организиран от няколкото турски жители, които бяха останали там и от ковчежника на Мухтар паша, избягал от Батин заедно с него. Граф де Сен При заповяда да ги арестуват и изпратят на граф Каменски, който нареди да ги отведат в Русия като военопленници. Но когато граф Каменски сподели паническия ужас на г. г. Барев и Шуберт, той повика брат си, който отиваше към Никопол, да дойде много бързо, и заповяда на граф де Сен При да разруши и да изостави Свищов. Сент При много би искал да бъде освободен от изпълнението на тази варварска и напълно безполезна заповед, но той беше така точен и на него му бяха дали толкова малко време за изпълнението й, че бедните обитатели, които бяха посрещнали нашите войски и ги бяха хранили, имаха само няколко часа, за да пренесат някои свои вещи от другата страна на Дунав, в Зимнич, и загубиха всички други неща, които изгоряха заедно с града. Много от тези нещастници бяха абсолютно разорени.

 Те построиха през зимата един град при Зимнич, който нарекоха Нов Свищов”10. Обобщавайки случилото се през 1810 г. Ланжерон подчертава, че “бяха ограбени по най-варварски начин мирни жители, по-голямата част от които бяха християни”11. Неговото заключение е: “Цялата тази кампания беше опетнена от най-позорните и най-ненужните опустошения. Това беше от наша страна, аз го казвам със съжаление, но това е истината - една инвазия на разбойници. През 1807 г. казаците бяха извършили много насилия, но те бяха понасяни - поне не бяха упълномощени. През 1810 г. всичко беше извършено по заповед. Бяха разрушени 20 града и бяха опустошени 200 версти от страната”12

 
По същия начин, но с малко повече подробности за преживяното от местното население, изглежда опожаряването на града и в спомените на родения в Свищов Васил Манчов (1823-1906): “В 1810 г. русите обсадили Русчук. Понеже обсадата е траяла дълго, на главнокомандващия Каменски е заповядано да превземе Русчук и да накара турците да искат мир, защото в Русия са се опасявали от навлизането на Наполеон през Полша. Каменски изпратил в Свищов полковник Сен При. 

Щом дошъл в Свищов, в едно късо време той принудил турците да напуснат града и, конвоирани от руски войски, ги изпратил в Габрово. Останалата войска, по заповед на полковника, на 14 септември, Кръстовден, тръгнала от къща в къща да пали махалите и изгорила града. Жителите били принудени волю-неволю същия ден да минат с турски кораби на румънския бряг. Всички останали кораби изгорили. Не оставили нито една лодка, с цел да не се възвърнат пак в Свищов жителите. Свищовчените били принудени кое как да търсят препитание - едни по селата, други в Руж де Веде, трети в Могилица (Турну Мъгуреле), болшинството в Букурещ, а някои и в Трансилвания.”13
 
Опожаряването на Свищов през 1810 г. е намерило отглас в различни приписки и летописи, от това време, съдържащи вопли за глада и поскъпването на брашното, солта, овчето месо, рибата, дървеното масло и сапуна, настанали с войната. В тях е фиксирано името на Каменски14
 
Най-близо до събитието в хронологическо отношение е публикуваната през 1843 г. от генерал-лейтенант А. И. Михайловски-Данилевски обемиста история на войната на Русия с Турция. Воената операция от 1810 г., свързана със Свищов, е описана в подробности, като се подчертава, че генерал Каменски дава заповед на Сен При да разруши, укрепителните съоръжения на града, без обаче да се говори за опожаряването на града. Авторът дава сведения за броя на пленените вражески знамена и оръдия15. В този труд е цитиран и дневникът на Ланжерон във връзка със съдбата на Силистра16.
Държейки отново сметка за хронологията на източниците, ще цитирам и излезлата от печат през 1863 г. многогомна история на Османската империя от немския историк Й. В. Цинкайзен. Авторът съобщава, че през 1810 г. генерал Сен При, който е завладял Свищов, е получил заповед да разруши напълно града, който имал население от 16 000-20 000 души17. Цинкайзен посочва като свой източник на информация спомените на руския адмирал Чичагов.
За ръководената от граф Николай Каменски операция и опожаряването на Свищов през 1810 г. от Сен При говори и Константин Иречек в своята “История на българите”, като авторът се опира на историята на Цинкайзен18. Разказът за подпаления от Сен При през 1810 г. Свищов присъства и в труда на Феликс Каниц19, който минава през района през втората половина на ХІХ век. 
 
Подробно описание на военната операция от 1810 г. дължим на друг военен - А. П. Петров, автор на тритомната история на руско-турската война от 1806-1812 г. Авторът споменава, че Каменски заповядал на Сент При да изгори града и че жителите избягали от страх. Дава се информация за броя на пленените вражески знамена и оръдия20. Усилията ми да открия някакви следи от тези събития в османската историография се оказаха безрезултатни. Издадената през 1891/2 г. многотомна история на Ахмед Джевет паша21 съдържа богата информация за събитията от Руско-турската война от 1806-1812 г., но “изгорялството” не е привлекло вниманието на автора. 
 
Събитието от септември 1810 г. е описано по сходен начин и от историка на Свищов Стефан Ганчев22, както и от авторите на по-нови изследвания23. “Изгорялството” присъства в трудовете на авторите, посветили усилията си на проучването на преселието на българите отвъд Дунав, съпровождало руско-турските войни през ХVІІІ и ХІХ век. Тези автори подчертават, че през целия ХVІІІ век Свищов е сред селищата, които захранват с емигранти българските колонии във Влашко, Молдова и Трансилвания - в Сибиу, Брашов, Букурещ, Крайова, Бьзъу, както и в Южна Русия24. Те отбелязват като особено силна емигрантската вълна, последвала офанзивата на генерал Каменски, който през 1810 г. изгонва турците от по-голямата част на Северна България, но не успява да се задържи там, поради което през лятото и есента на 1810 г. гражданите на Свищов, и особено след опожаряването на града, се преселват в Зимнич, Мавродин и Яломица25.
Но да се върнем към дневника на Ланжерон. Той ни предлага разказ за едно друго бедствие, сполетяло Свищов, този път през април 1812 г.: “[Кутузов] нареди на генерал Чучков да отиде от Измаил в Бабадаг, на граф Ливен да отиде там също от Галац, на генерал Хартинг да отиде в Силистра и, ако му е възможно, до Шумен, и накрая - на генерал Булатов - да мине в Свищов. Тези последните двама използваха бойни части, които бяха под моето командуване, но те получиха заповеди директно и секретно от главнокомандуващия и аз научих това едва когато те бяха вече потеглили. Кутузов знаеше много добре, че аз не бих одобрил свищовската експедиция...
Свищовската експедиция е едно вечно петно върху паметта на Кутузов, който даде заповед за нея, на неговия дежурен полковник Кайсаров, който му беше съветник, и на Булатов, който я изпълни.
По-горе беше споменато, че Свищов е срещу Зимнич. На последното място беше устроена една митница и всички търговци от Букурещ - турски и чуждестранни, като се доверяваха на думата на Кутузов, на примирието, и преди всичко на установяването на тази митница в Зимнич, бяха натрупали своите стоки в Свищов. Три дни преди експедицията бяха пристигнали търговци отвсякъде. Там имаше захар, източно кафе, памук, шалове, муселини и пр. за повече от три милиона пиастри.
Един Джиндже-ага, бившият аянин на Мачин, беше изпратен да командува в Свищов. Той беше отпътувал от него през месец януари, за да отиде да граби Ловеч и Плевен. В Свищов нямаше и 20 въоръжени мъже. Те бяха под командването на един стар турчин на име Ахмед, когото аз познавах още от Акерман, където той беше пребивавал при мене дълго време като заложник и по-късно като преводач. Той приказваше отлично руски език; той беше пленен в Слобожа и Кутузов го беше върнал на везира, към когото той беше привързан.
Остатъкът от обитателите на града бяха търговци, дошли въз основа на договорите и обещанията на митничарите, и които се бяха установили в няколко изгоряли къщи, които те бяха построили отново. 
 
На 2/14 април, преди зазоряване, генерал Булатов влезе в Свищов с два батальона от полка на Вятка, един от Старакостк, един от 29-и стрелкови и казаците на Мелников и Кутайников. Той не срещна ни най-малката съпротива, тъй като жителите вярваха, че той само ще премине през Свищов, за да отиде по-далеч. 

Те бяха жестоко измамени. 

Булатов, Кушайков, брат на сенатора и полковник от полка на Вятка, също Кайсаров, който беше в експедицията с надеждата да предизвика повишаването си в генерал-майор, доброволците, казаците, се нахвърлиха върху тези нещастни жители, ограбиха ги, заграбиха всичките стоки, отнеха ги и ги повлекоха в Зимнич заедно с техните жени и деца, които измъчени и оставени за дълго време на Дунав, бяха в по-голямата си част с премръзнали крака или ръце, и вътре в три часа, всичко това, което беше представлявал Свищов, изчезна. Булатов, който беще користен и алчен, си отстояваше интересите в това ужасно плячкосване и тези, които го съпровождаха, се показаха достойни за него. Кутайников, Мелников, Кушников направиха едно забележително състояние. Войниците грабиха много и изпиха на другия ден всичко, което бяха плячкосали.
След тази блестяща експедиция, към която Булатов прибави към многото безобразия това да накара да изстрелят три или четири топовни изстреля, за да може да каже, че е срещнал съпротива и се е бил, той се завърна в Турно.. ”26 Пак според Ланжерон “Няколко злощастни търговци от Букурещ, разорени от разграбването на стоките, успяват да направят чути своите оплаквания”, в резултат на което участниците в експедицията се отказали да искат възнаграждение за офицерите 27
 
Докато разказът на Ланжерон за “изгорялството” от 1810 г. до голяма степен съответства на информациите у някои български, руски, румънски и немски автори, насочили вниманието си към военните действия от 1810 г., то драматичното събитие от април 1812 г. сякаш не се е случило. Усилията ми за открия някакви сведения за плячкосването на Свищов през 1812 г. в трудовете на българските и чуждите автори се оказаха безрезултатни28

Не открих каквато и да било следа от отглас на случилото се и в българските приписки и летописни бележки. Колегата Юлия Николова, на която дължим най-новата и богата на информация публикация за Свищов, разтълкува в наш разговор това отсъствие на информация с новото разпиляване на свищовските жители отвъд Дунава, което очевидно е попречило да останат следи в историческите извори от случилото се. По всяка вероятност в опожарения Свищов е имало пришълци-търговци със стоката си, които като външни лица не се погрижили да запазят спомена за бедствието. 
 
Другият прочит на тази липса на информация насочва към хипотезата, че в “дългата памет” на града е станало известно припокриване на спомена за “изгорялството” от 1810 г. с този за оплячкосването от 1812 г. Спомените за случилото се на ниво “микроистория” се сливат и очевидно споменът за пламъците на “изгорялството” от 1810 г. е засенчил този за тричасовото плячкосване от април 1812 г. на едва съживилия се град. 

Известно е, че Неофит Бозвели пристига като таксидиот в Свищов в края на 1813 г. и началото на 1814 г., за да събира средства и поклонници за Хилендарския манастир. Той участва активно във възстановяването на града, като събирал пръснатите отвъд Дунав свищовци в родното им място29. Според свидетелството на самите свищовци “От самото време, когато подир прежнята Российска война возвратихми се от Влашката земя, гдето ни беше прекарала сила Росийска, и почнахме да правиме убогите наши домове от гор на пепелта всичкото беше изгорено все наше имение, от самото време онова, казуваме, укрепляваше ни духовний наш отец Архимандрит в самото ни тогда нещастие, и мало по мало собираше ни от Влашката земя като овците, които немаха пастиря”30. Според историците на гр. Свищов, през 1813-1814 г. Неофит Бозвели е включен в правителствена комисия, която обикаля изселените в Румъния свищовци, за да им разясни данъчните облекчения, които турското правителство гарантира на принудително изселените през 1810 г., за да се върнат в града. Изследователите са на мнение, че малцина са се възползвали от поканата и останали да живеят във Влашко31. Свидетели сме на припокриване в цитирания меморандум на Бозвели до Високата порта на сведенията за двете събития, като името на Кутузов е свързва със случилото се през 1810 г., а в него, както видяхме, централна роля играе генерал Каменски. На практика Кутузов е назначен за главнокомандуващ на Дунавската армия през 1811 г.32 Не е изключено при пристигането си в Свищов Бозвели да е получил недостатъчно прецизна информация за случилото си. 

Разбира се, също не е изключено и самият Бозвели да прави съзнателна грешка, т. е. съзнателно да вмъква името на Кутузов в меморандума си до Портата с желание да направи по-силно впечатление на османските власти, от които очаква подкрепа за българите в сблъсъка им с Цариградската патриаршия. Същевременно не е за пренебрегване и фактат, че цитираният меморандум на Бозвели до Високата Порта и съставен в тясно сътрудничество с полските емигранти в Османската империя и той достига до нас в превод на френски език, направен от Михаил Чайковски - Садък паша33.

Не съм склонна да правя предположение, че в случая става дума за “въобразено” събитие, тъй като цялата обстановка на Балканите и изобщо в Европа през месеците, предхождащи сключването на Букурещкия мир през май 1812 г. правят напълно възможни и вероятни подобни диверсионни акции от страна на руското командуване, което полага върховни усилия да сключи мир с назлъндисващата се Висока порта34 пред назряващия конфликт с Франция35. Руското правителство се стреми да завърши по-скоро войната с Турция, за да освободи Дунавската армия и да я придвижи на запад. Още през лятото на 1810 г. започва етап на руско-турската война, който се характеризира със съчетание на военни действия с преговори за мир. 

На руския проект от това време оказва сериозно влияние влошаването на руско-френските отношения и все по-ясно очертаращата се възможност от война с Наполеон. На практика “изгорялството” и насилственото преселване на свищовските жители отвъд Дунава е един момент именно от тези диверсионни операции36. С назначаването на Михаил Кутузов за главнокомандуващ на Дунавската армия през март 1811 г. се дава тласък на тактиката за оказване на натиск върху Портата. Умножават се вариантите на мерките за преселване на българи в Русия, без да се изключват и “някои принуждения”37
 
През 1812 г. преговорите между Русия и Турция протичат при още по-сложна обстановка, тъй като Наполеон съсредоточава войските си на границата на Русия, готвейки се да нахлуе, а Турция, насърчавана от Франция протака преговорите. Запазената документация, свързана с дейността на Кутузов, свидетелства, че още в началото на януари 1812 г. Кутузов дава инструкции за експедиция зад Дунав, като иска да се възползва от замръзналия Дунав38. В рапортите на Кутузов от началните дни на февруари 1812 г. се съобщава, че армията в Свищов е командувана от Ахмед ага. 

Съобщава се също, че “в Свищов има изключително много и разнообразна стока”39. От началото на февруари 1812 г. датира заповед на Кутузов, в която се казва, че на юг от Дунав “земята трябва по-нататък да бъде опустошена и навсякъде да бъде вселен страх”. 

Кутузов добавя и следното “Сега поръчах и на генерал майор Булатов да извърши такава експедиция над Свищов.”40 

През февруари Кутузов назначава 4 отряда, които да преминат реката при Свищов, Силистра, Галац и Измаил с цел да се демонстрира на Високата порта, че наистина смята да продължи войната. На 16 февруари 1812 г. Кутузов възобновява военните действия, като ги пренася на територията на България41

Единствената смътна следа от случилото се намираме в историята на казашките атамани на А. В. Шишов. В биографията на Дмитрий Кутейников, участвал в плячкосването на Свищов, се споменава, че в резултат на войната на Дунав той се е сдобил с “военна плячка”.
 Шишов се позовава на мемоарите на Ланжерон, че “по този начин Кутейников се е сдобил с голяма състояние”42.
Пред нас възниква въпросът кои са били обитателите на Свищов по време на събитието от април 1812 г. Според спомените на Васил Манчов, още през зимата след “изгорялството” някои свищовци се завръщат в изпепеления град, като се възползвали от замръзването на Дунав43
От пожара били оцелели две черкви, които били направени само от камък44

Пак според Манчев през 1811 г. в Свищов е имало направени само 15 къщи45. Историкът на Свищов Ст. Ганчев твърди, че някои свищовци се завръщат веднага в опожарения през 1810 г. град, в който били оцелели няколко къщи. 

Той подчертава, че градът се съвзема за късо време, благодарение на австрийската навигация по реката46. От цитирания доклад на Кутузов личи, че през февруари в града има “много и разнообразна стока”.

 А от дневника на Ланжерон се вижда, че в навечерието на руската експедиция от април 1812 г. в града са пристигнали търговци от всякъде. Те са се поселили във възстановени от тях изгоряли къщи. Ланжерон говори също така и за това, че в града е имало и жени и деца, което говори за уседналост на тези хора. Заслужава да се спомене обаче, че материалите, отложени в архива на известната търговска фамилия от Враца Хаджитошеви през периода 1810-1812 г. свидетелстват за липсата на търговски обмен между Свищов и Враца за разлика от предходния период47.
В изследванията, посветени на българската емиграцията на север от Дунав, не се прави ясна диференциация между отделните вълни на преселение по време на войната от 1806-1812 г. В тях се изтъква, че след назначаването на Кутузов за върховен началник на Дунавската армия емиграцията се засилва особено поради обещание на Кутузов за освобождаването от всякакви данъци на онези, които преминат от Дунав. 

Знае се, че изобщо по време на войната 1806-1812 г. на север от Дунав преминали 20 000 семейства, т. е. около 100 000 души. Занаятчиите и търговците от Свищов и Русе се установяват и в Букурещ. Подчертава се, че повечето емигранти не искали да заминат за Русия и поради това се прилага насилствено изселване за Русия, срещу което се противопоставил Кутузов по молба на Софроний Врачански, който се намирал в Букурещ. След сключването на Букурещкия мир през май 1812 г. султанът се опитал да върне емигрантите, като обявил обща амнистия и пратил специални хора във Влашко и Молдова за тази цел. Броят на тези, които се завърнали отвъд Дунав, бил твърде малък и завръщанията престанали през 1814 г. Изследователите са на мнение, че общо взето малцина свищовци са се възползвали от поканата и повечето от тях предпочели да останат да живеят във Влашко48
 
И все пак редица данни дават основание да се твърди, че градът се съвзема от преживяното и неговите обитатели продължават напред. Тук пристигат Неофит Бозвели и Емануил Васкидович, които създават през 1815 г. едно от най-модерните за онова време училище49

Отседналият във Виена свищовец Филип Сакеларевич, който е председател на еснафа на търговците на кожи във Виена, дарява през 1814 г. 19 000 фиоринта за училището в Свищов50

Запазената и до днес библиотека в Свищовското читалище свидетелства за многостранните духовни интереси на образованите хора в града. Духовната атмосфера в Свищов от първите десетилетия на ХІХ век показва наличието на градска среда, благоприятстваща формирането на модерно мислещи хора51.

  Заслужава също да се спомене, че дейците на създадената през 1814 г. гръцка революционна организация Филики етерия разчитат на подкрепата на жителите на Свищов и привличат негови жители за свои членове52. В започналата през 1821 г. гръцка революция се включват във въстаническата армия няколко жители на Свищов53. Тези данни показват несъмнената виталност на градския живот, който бързо са възстановява в селището, намиращо се на важна търговска артерия.
За съжаление, наблюденията ми върху различните източници показаха, че техните сведения за броя на жителите на Свищов са доста ненадеждни, поради което трудно можем да проследим динамиката на формирането на градското население през началните десетилетия на века.

 На практика се оказва, че става дума за едно безкритично възприемане и преповтаряне на информация, получена от предходни автори. Така в някои източници се говори, че през 1804 г. Свищов е имал 21 000 жители54. Същата цифра - 21 000 срещаме и за 1810 г.55 За 21 000 жители на града се говори и за 1811 г., т. е. след “изгорелството”56. През 1826 г. излиза от печат книгата на Ад. Кунике, който описва Свищов като град с 4 000 къщи и 21 000 обитатели57. През 1826 г. гръцкият автор Георгиос Манос издава своето географско описание на Балканите, в което дава сведения, придобити през време на собственото пътуване през района. Той разказва, че Свищов е “малък укрепен град, намиращ се на десет левги на изток от Никопол, върху брега на Дунав. Той е населен с българи, които се занимават единствено с търговия на вина, които се произвеждат в околностите му”58. Във Всеобща география, издадена на френски език през 1826 г и през 1828 г. на руски език се съобщава, че Свищов има 4 000 къщи и 21 000 жители59. Данните за броя на жителите на Свищов са приблизиелно същите - 20 000 и у Феликс Божур в неговото издание от 1829 г.60 Свищов е описан като укрепен град на България със значителна търговия и население от 21 000 и в Пътеводителя за Европа на Ж.-Б. Ришар, издаден през 1818-1829 г.61 Броят на свищовските жители е отново 21 000 и според излезлата от печат през 1834 г. немска география, използвала за основа книгата на А. Балби62

През 1835 г. от двамата дейци на Българското просвещение свищовските учители Неофит Бозвели и Емануил Васкидович говорят за Свищов като за град с 4 000 къщи, от които, 1000 са християнски и 3 00063 или общо се получава пак приблизително цифрата от 20 000 жители. 

От 30-те години на ХІХ век датират и сведенията на френския естествоизпитател Ами Буе, според когото Свищов има повече от 20 000 жители64. През 1839 г. Свищов присъства с население от 21 000 жители и в прочутата за времето си география на А. Балбе, която е особено популярна на Балканите чрез своя превод на гръцки, направен от дееца на Гръцкото просвещение Константинос Кумас65

През 1843 г. е описан като селище с 21 000 жители и от Константин Фотинов в неговата география, която от своя страна има за първообраз географията на Балбе66. За 1844 г. различните източници отново свидетелстват, че Свищов има 21 000 жители67. Очевидно е, че въз основа на тези сведения едва ли бихме могли да си създадем някаква по-точна представа за това какъв е бил броят на свищовските жители преди и след преживяните катаклизми. Несъмнено е, обаче, че градът присъства в съзнанието на съвременниците като добре населено за онова време място.

Данните за Свищовската експедиция на руската армия хвърлят светлина върху критични години от историята на това важно търговско средище, което изиграва централна роля в стопанската и културната история на българското общество през епохата на прехода към Новото време. Подробностите за случилото се на заранта на 2/14 април 1812 г. в крайдунавския град ни помагат да обогатим представите си за преживяното от жителите на Свищов и за проявената от тях изключителна виталност въпреки всички премеждия, както и за показаната способност за регенерация на градския живот, който бързо са възстановява в селищото, намиращо се на важна търговска артерия.

 Пред нас е един от примерите, които дават основание да твърдим, че независимо от дълбочината на разрухата, нанесена от дадено опустошително събитие, жителите на селището се окопитват и продължават напред или предават щафетата на градското съществуване на нови обитатели. Цитираният случай също така позволява да надникнем в механизмите на изграждането на историческата памет за дадено събитие, както и за инструментализацията на спомена за случилото се. Случаят “Свищов” ни изправя и пред въпроса за връзката на “микроисторията” с “макронивото”, с дългосрочното развитие и манталитета. Той дава възможност и за разсъждения относно погледа на историка към историята. В трите обемисти книги, посветени на Руско-турската война от 1806-1812 г., съставени от руските военни А. Н. Петров и А. И. Михайловски-Данилевски и османеца Джевдет паша намираме подробно описание на всички военни действия по море и по суша, като много стриктно се дават сведения за завладяните селища, за това, което е сторено с техните укрепления, за придобитите като трофеи знамена и въоръжение. 

Местното население отсъства от разказа, тъй като жителите на Свищов с притегленото от тях просто не са имали никакъв шанс да попаднат в големия наратив за събитията. 
Случаят “Свищов” ни дава материал за размисъл относно проблема за възприемането на цивилното население, т. е. за проблем от областта на менталните структури - за този за отношението към различните форми на насилието, а също и към отделния индивид като ценност68
Той е и едно косвено потвърждение на тезата на историците, че в началото на XIX в. българите и техните интереси още нямат самостоятелно място в руската политика. Българският въпрос започва да добива постепенно място, и то често второстепенно, в руските проекти за утвърждаване на Балканите едва след Одринския мир от 1829 г., като е особено показателен фактът, че в този мир името на българите не се споменава изобщо69

Заслужава да се отбележи, че до 30-те години на XIX в. българите и тяхното минало са малко познати в Русия70, за която до този момент приоритет са представлявали гърците и сърбите71. Въвличането на бойни отряди от местното население по време на руско-турските войни има смисъла на натиск върху Високата порта, на вътрешна диверсия, а не на израз на идея за подкрепа на освободителните тежнения на балканските народи. Едва по време на Кримската война сред управляващите среди в Русия настъпва известно колебание във възприетата линия72
 
1 А р н а у д о в, М. Непознатият Бозвели. С., 1942, с. 219. В своя диалог “Мати Болгария” Бозвели настоява, че свирепите кърджалии не са нанесли толкова пакости на българите, колкото руските набези в Турция : “Добруджа опустяла и край Дунавът градища и села съсипани и през Балканат дору до Черно и Бяло море! То е все рушка политика! а в Бесарабия, Молдавия и Влахия заселени, горките си рожби! то е от дипломатика!”; По този въпрос вж и С м о х о в с к а - П е т р о в а, В. Неофит Бозвели и българският църковен въпрос. С., 1964, 35-38.
2 С м о х о в с к а - П е т р о в а, В. Цит. съч., с. 159, 168.
3 К и л, М. Свищов и районът през ХV-ХІХ век. Поселищна история, историческа демография и последици от войните в една равнинна област на Дунавска България. - В: История на мюсюлмаската култура по българските земи. Т. 7, С., 2001, с. 547.
4 За него вж информация http://www.histofig.com/empire/bio russie langeron fr. php
5 Archives du Ministère des Affaires Étrangères et Européennes, - MAEE, Mémoires et Documents - MD, Série Russie, tomes 20-24.
6 Documente privitórele Istorie Românilor. Urmare la colecţiunea lui Eudoxiu de Hurmuzaki. Suplement І, vol. ІІІ, Fascioara І. 1709-1812. Documente culese din Arhivele Ministerului Afacerilor Străine din Paris de H. I. Odobesco. Bucureşti, 1889.
7 L. G. Fabry éd. Mémoires de Langeron, général d’infanterie dans l’armée russe. Campagnes de 1812, 1813, 1814. Publiés par la Société d’histoire contemporaine, Рaris, 1902.
8 Зборник за историjу, jезик и књижевност српского народа. Друго отделење: Споменици на туђим jезицами. Кн.І, Б. 1904, Исписи из Париских архива (Грађа за историjу Првога Српскога устанка). Приредио Мих. Гавриловић.
9 За това понятие, използвано от гражданите на Свищов вж. Н и к о л о в а, Ю. Достойно есть. Свищов през деветнадесения век и първото десетилетие на ХХ век. Личности-събития-факти. ИВРАЙ, 2006, с. 46.
10 Documente..., 296-297.
11 Пак там, с. 301, бел. 1.
12 Пак там, бел. 2.
13 М а н ч е в, В. Спомени. Съст. Цв. Нанова, Ю. Николова. С., 1988, 25-26; Н и к о л о в а, Ю. Цит. съч., с. 52.
14 Писахме да се знае. Приписки и летописи. Съставителство, коментар и бележки Венцеслев Начев и Никола Ферменджиев. Превод Венцеслав Начев. С., 1984, с. 126, 127-129, 139, 307.
15 М и х а й л о в с к и-Д а н и л е в с к и, А. И. Описание Турецкой войны в царствование имтператора Александра с 1806-го до 1812-го года. Ч. ІІ, СПб., 1843, 85-91.
16 Пак там, Ч. І, с. 219.
17 Z i n k e i s e n, J. W. Geschichte des Osmanischen Reiches in Europa. VII, Gotha, 1863, S. 706.
18 И р е ч е к, К. История на българите. Превод от чешки и руски Н. Д. Райнов. Второ допълнено издание под ред. П. Петров. С., 1999, 501-502. Първото издание на книгата на чешки е от 1875 г.
19 К а н и ц, Ф. Придунавска България и Балканът. Историческо - географско -етнографски пътеписни проучвания от 1860 до 1879 г. С., 1995, 233-234.
20 П е т р о в, А. Н. Война России с Турцией 1806-1812. Т. ІІІ, СПб., 1887, 141- 145.
21 Ahmed Ceved Paşa, Tarih-i Cevdet, Istanbul, 1309 [1891/2]. T. IX-X. Информацията по този вопрос дължа на младата османистка н. с. Маргарита Добрева, на която изказвам гореща благодарност.
22 Г а н ч е в, С. Свищов (Принос за историята му). Свищов, 1929, Фототипно издание, Свищов, 1996), 36-37.
23 К у з е в, А. Свищов. - В: Български средновековни градове и крепости. С., 1981, 153-154; Н и к о л о в а, Ю. Цит. съч., с. 46.
24 Ş e r b a n, C. Ştiri despre activitatea unor meşteşugari şi negustori bulgari în Ţara Romînească în secolui al XVIII-lea. În: Omagiu lui P. Constantinescu-Iaşi cu prilejul împlinirii a 70 de ani. Bucureşti, 1965, 359-361, С к а л ь к о в с к и й, А. Болгарские колоний в Бесарабии и Новоросийском крае. Одесса, 1848, 4-6; Р о м а н с к и, С. Българите във Влашко и Молдова. Документи. София, 1930, с. 2; История на България, т. 5, С., 1985, 186-187; К и л, М. Цит. съч,. с. 547.
25 В е л и к и, К. Браилските бунтове 1841-1843. С., 1968, 21-22; Т р а й к о в, В., Н. Ж е ч е в. Българската емиграция в Румъния ХІV век-1878 година и участието й в стопанския, обществено-поритическия и културния живот на румънския народ. С., 1986, с. 124; История на България. т. 5, С. 1985. с. 188. (автор на частта е Ст. Дойнов) Д о й н о в, С. Българите в Украйна и Молдова през Възраждането 1751-1878. С., 2005, с. 77.
26 В том 24 от посочената серия в Архива на Френското министерство на външните работи от л. 297 до л. 351 на том 24 се съдържа текст, озаглавен “Дневник 1812 г.първа част. Дневник на кампаниите, извършени на руска служба от граф Ланжерон, 14 кампания във Влахия 1812 г.” Според пагинацията на Ланжерон случилото се е описано на л. 11-15 от дневника, а според пагинацияга на архива това са л. 303 а -305а. Цитираните части от дневника на Ланжерон са публикувани в румънското издание Вж. Documente..., с. 380-381.
27 Пак там.
28 Това се отнася и до многобройните публикации, посветени на М. Кутузов, като : Полководец Кутузов. Сборник статей. Под редакцией Л. Г. Бескровного. Москва, 1955; М. И. Кутузов. Материалы юбилейной сессии военных академей красной армии, посвященной 200-летию со дня рождения М. И. Кутузова. Под редакцией генерал-лейтенанта В. И. Мордвинова. Москва, 1947.
29 П о п Г е о р г и е в, Й. Неофит Бозвели като църковен деец. (Принос към историята на църковната ни борба) - Архив на Министерството на народното просвещение. Официално издание. г. ІІІ, кн. ІV, юни 1911, 11-12; А р н а у д о в, М. Неофит Хилендарски Бозвели 1785-1848. Живот-дело-епоха. С., 1930, с. 240.
30 П о п Г е о р г и е в, Й. Материали по църковната борба (Архива на Неофита Бозвели). - Сб на БАН, кн. ХІV. Клон историко-филологически и философско-обществен. С., 1921, 42-43; А р н а у д о в, М. Цит. съч., с. 239.
31 Г а н ч е в, С. Цит. съч., с. 80 и с. 250 бележка на Йордан Парапулски.
32 М у н ь к о в, Н. М. И. Кутузов. Москва, 1962, с. 66.
33 С м о х о в с к а - П е т р о в а, В. Цит. съч., 4-5.
34 За сложната дипломатическа обстановка в османската столица около подписването на мирния договор вж. Д и м и т р о в, С. Султан Махмуд ІІ и краят на еничарите. С., 1993, 67-71
35 Фельдмаршал Кутузов. Сборник документов и материалов. ОГИЗ, 1947, с. 15; М у н ь к о в, Н. Цит. съч., с. 66
36 Внешная политика России ХІХ и начала ХХ века, сер. 1, т. І.VІ. М., 1972, 9-10 181-182; К о н о б е е в, В. Д. Българското националноосвободително движение. Идеология, програма, развитие. С., 1972, 123-124; Восточний вопрос во внешней политики России. Конец ХVІІІ-начало ХХ в. М., 1978, 74-75.
37 Р а ч е в а, В. Въпросителни около политическата дейност на Софроний Врачански. - История, р г. ІV, 1995, 1, с. 38.
38 М. И. Кутузов. Русские полководцы. Сборник документов и материалов. Под ред. Л. Г. Бескровнаго. Т. ІІІ (1808-1812), М., 1952, с. 793.
39 Пак там, с. 800.
40 Пак там, с. 788.
41 К о н о б е е в, В. Цит. съч., с. 167.
42 Ш и ш о в, А. В. Казачы атаманы. с. 209.
43 М а н ч о в, В. Цит. съч., с. 28.
44 Пак там, 20-21. Едната от оцелелите църкви е “Св. св. ап. Петър и Павел”, датираща от ХVІІ век. За нея вж. Г е о р г и е в а, Е. Ктиторските портрети в църквата “Св. св. ап. Петър и Павел” в Свищов. - В: Любен Прашков реставратор и изкуствовед. С., 2006, 186-192.
45 М а н ч о в, В. Цит. съч., с. 22.
46 Г а н ч е в, С. Цит. съч., с. 37.
47 Семеен архив на Хаджитошеви. Т. І, (1751-1827). съставители Кирила Възвъзова-Каратеодорова, Зина Маркова, Елена Павлова -Харбова, Васил Харизанов. С., 1984.
48 Г а н ч е в, С. Цит. съч., с. 80 и с. 250 бележка на Йордан Парапулски.
49 Н и к о л о в а, Ю. Цит. съч., 259-261, 345-347.
50 Г а н ч е в, С. Цит. съч. с. 80 и с. 250 бел. на Йордан Парапунски.
51 Д а н о в а, Н. Неофит Бозвели и Гръцкото просвещение. - В: Неофит Бозвели и българската литература. С., 1993, 24-44; Д а н о в а, Н. “Тъй рече Йоан Златоуст”. - Литературна мисъл, 2004, 1, 54-55, 57-58.
52 Т о д о р о в, Н. Филики етерия и българите. С., 1965, 79-80, 81-82, 85, 123.
53 Т о д о р о в, Н., В. Т ра й к о в. Българи участници в борбите за освобождението на Гърция. С., 1971, с. 937, 941, 946, 947.
54 Г а н ч е в, С. Цит. съч., с. 28.
55 К а з а к о в, Н. И. Из истории русско-болгарских связей в период войны России с Турцией (1806-1812гг). - Вопроси истории, 1955, бр. 6, с. 43.
56 Г а н ч е в, С. Цит. съч., с. 28.
57 K u n i k e, Ad. Zwei hundert vier und sechzig Donau-Ansichten... цитирано по : М и х о в, Н. Принос към историята на търговията на Турция и България. С., 1971, с. 121.
58 Résumé géographique de la Grèce et de la Turquie d’ Europe, par M. G. A. M., citoyen grec, orné d’une carte par M. Perrot. Paris, 1826.(Collection résumés géographiques, t. V) р. 421.
59 Михов, Н. Населението на Турция и България през ХVІІІ и ХІХ в. С., 1968, с. 73.
60 B e a u j o u r, F. Voyage militaire dans l’Empire Оthoman..., Paris, 1829, T. 2, p. 447, цитирано по М и х о в, Н. Принос към историята..., с. 148.
61 Френски пътеписи за Балканите ХІХ век. Съставила и редактирала Бистра Цветкова. С. 1981, с. 203.
62 М и х о в, Н. Принос към историята..., с. 170.
63 Славеноболгарское детоводство за малките деца.... Част пятая. Краткое политическое землеописание за обучение на болгарските юноши. Крагуевац, 1835. Ето думите, с които е описан градът: “Свищов, град край Дунава, на радостотворно място, верху шест холми разположен, с доброизрядное пристанище (лиман), покрай което има чиннорядовни и порядочно разположнии торговскии магазии, три церкви, две прекрасни и чиннопорядочнии училища. У Горня махала ся предава аллилодидактическое и елиногреческаго диалекта учение. Подобно и в Долня махала, славеноболгарскаго диалекта. Поместний производ: има изрядно добровкуснии вина, от които правят велика торговина по много места и по страннии царства. Природно място е, има весело радостотворнии и изряднейшии прекрасни разходки; най-паче монастирското негово месторазположение и естествоводоточний каменноклоденец (Таш бунар), на когото водата е чистобистра и изрядновкусна. Той град е прехвален и досточутен за мира, който стана в лето господне 1791-го между немците и турците. Под града, до 1 /2 миля, са намерва, к восток, едно място което ся именува Стеклен, на което у римското време бил крепкий град, именувал ся Секоризка (предхранение, предпаза). Зато ся намерват и до днес многодревнии вещи - антики и слова по латинскаго диалекта. Нахождят ся у него до 3 000 турски домове и до 1 000 болгарскии. Жителите са любочестнии, любоучитнелнии и весма рачителни на торговщината, торгующе с многии места, с разнии торговини и купли”.
64 Френски пътеписи за Балканите ХІХ век. Съставила и редактирала Бистра Цветкова. С. 1981, с.283.
65 Γεωγραφία εκτεθείσα μεν γαλλιστί υπό Αδριάνου Βλαλβι ερμηνευθείσα δε γιά χρήσιν των Ελλήνων υπό Κ. Μ. Κούμα. Τόμος τρίτος, Βιέννη, 1839, σ. 156.
66 Ф о т и н о в, К. Общое землеописание вкратце на сичката земля...., Смирна, 1843, с. 77.
67 М и х о в, Н. Населението на Турция и България..., с. 23.
68 По този въпрос вж. Е л и а с, Н. Относно процеса на цивилизацията. Социогенетичти и психогенетични изследвания. Т. І, С., 1999, 277-291 [Първо издание на оригинала 1939 г.]; Д р е с е л, Г. Историческа антропология. Въведение. [Благоевград], б. д., 60-61.
69 Д о й н о в, Ст. Българите в Украйна и Молдова през Възраждането 1751-1878. С., 2005, с. 92;
Р а ч е в а, В. Руската политика и българската идея за политическа автономия в някои от изявите на българската емиграция от първата половина на XIX век. - Исторически преглед, 2006, № 1-2, 44-66.
70 И ш у т и н, В. В. Славянская проблематика в научных заседаниях общества истории и древностей российских при Московском университете в первой половине XIX в. (1804-1848 гг.). - В: Историографческие исследования по славяноведению и балканистике. М., 1984, 96-97.
71 С т а н и с л а в с к а я, А. М. Греческий вопрос во внешней политике России в начале XIX в. (1798-1807 гг.) - Исторические записки, 68, 1961; А р ш, Г. Л. Этеристкое движение в России. М., 1970; Д о с т я н, И. С. Россия и балканский вопрос. М., 1972; Основные этапы и особенности политики Росии на Балканах с последней трети XVIII в. до 1830. - В:Международные отношения на Балканах. Балканские исследования. Вып. 1. М., 1974; Г е о р г и е в, В. А., Н. С. К и н я п и н а, М. Т. П а н ч е н к о в а, В. И. Ш е р е м е т. Восточный вопрос во внешней политики России - конец ХVІІІ-начало ХХ в. М., 1978, с. 78 сл.; Б о ч к а р е в а, С. И., Е. К. В я з е м с к а я. Россия и Балканы в XVIII- начале XX в. - В: Основные проблемы балканистики в СССР. Балканские исследования. Вып. 5. М., 1979, 41-78; А р ш, Г. Л. И. Каподистрия и греческое национально-освободительное движение 1809-1822. М., 1986, с подробна литература по въпроса; Н а у м о в, Е. П. Записки о русской помощи сербским повстанцам в 1804-1813 гг. - В: Балканские народы и европейские правительства в XVIII - начале XX в. Балканские исследования. Вып. 8. М., 1982, 38-53, с подробна библиография по въпроса; К у д р я в ц е в а, Е. П. Военно-политические союзы России и Турции в конце XVIII - первой трети XIX столетия. - В: Россия и черноморские Проливы (XVIII-XX столетия). М., 1999.
72 Г е о р г и е в а, Т. Славянската идея в Русия 30-те - 50-те години на XIX в. С., 2009, 49-56, където е представена и най-новата литература по въпроса. 



Първото издание на романа на Иван Тургенев "В навечерието", носи названието "Един българин ( в навечерието)" -  "UN BULGARE A LA VEILLE". Издаден е в Париж, 1886г. Прототипът на главния герой Инсаров е българинът Николай Катранов от Свищов.



 
Други исторически статии в този блог :

ОПИТИТЕ НА БЪЛГАРИЯ  И УНГАРИЯ ЗА ИЗЛИЗАНЕ ОТ ВТОРАТА СВЕТОВНА  ВОЙНА ПРЕЗ 1943-1944 г.  :
  • НЕОСЪЩЕСТВЕНИЯТ НЕУТРАЛЕН БЛОК
  • Прозрението на Кьосеиванов
  • Признанието на Стойчо Мошанов 




ДРАГАН ЦАНКОВ


ПИЕР ДЬО РОНСАР – ПРИНЦЪТ НА ПОЕТИТЕ : ТАМ ГДЕ ДУНАВЪТ СТУДЕН КРАЙ ТРАКИЯ МИНАВА... 



Pierre de Ronsard - Le prince des poètes: D'où le glacé Danube est voisin de la Thrace...

http://toshev.blogspot.com/2013/12/pierre-de-ronsrd-dou-le-glace-danube.html


Кубратовият събор, с. Малая Пересчепина, Украйна 2001г.


ГАЙДАРИ ОТ ИТАЛИЯ В БЪЛГАРИЯ


Освобождението: от Сан Стефано до Берлин

Разговор на двама свищовлии : 

Със свищовлията Константин КАЗАНСКИ разговаря свищовлията Лъчезар ТОШЕВ



В Унгария – памет за комунистическия терор в България
Станимир ВАСИЛЕВ, в. Лечител, 2 октомври 2014г.


Народният съд — параван за политическа чистка и терор

Лъчезар Тошев, В.Лечител, 5 март 2015г.
http://toshev.blogspot.com/2015/03/blog-post_4.html


100 години от включването на България в Първата световна война




Ролята на Стойчо Мошанов в провала на преговорите със съюзниците в Кайро, 1944 г.

http://toshev.blogspot.com/2015/04/1944.html


България отбеляза 1000 години от смъртта на цар Самуил


Исторически статии във в. Лечител :

100 години от включването на България в Първата световна война

Лъчезар ТОШЕВ
В. "Лечител", бр.11, 19 март 2015г.



3 март 1918 – Денят на победата на България над Съветска Русия
95 години от Брест-Литовския мирен договор,
в.Лечител, 14.11.2013г.

Ролята на Стойчо Мошанов в провала на преговорите със съюзниците в Кайро, 1944 г.
В. Лечител, Брой: 14, 9 април 2015г.
http://www.lechitel.bg/newspaper.php?s=4&b=482


При потомците на Алцек в Италия,
в.Лечител, 7.11.2013г.
 
Още веднъж за българите на Алцек,
Петър Добрев, в.Лечител, 21.11.2013г.
http://www.lechitel.bg/newspaper.php?s=4&b=411

В Сандански: Италиански гайдари от земите на Алцековите българи
в.Лечител, 25 септември 2014г.
Италианските гайдари и Алцековите българи
БНТ-1, “Панорама”, 12 септември 2014г. 
Италианските гайдари и потомците на Алцек

http://bnt.bg/part-of-show/italianskite-gajdari-i-potomtsite-na-altsek
 
Пълен видеозапис на приветствието до италианските гайдари от земите на Алцековите българи  в youtube :



Една (не)забелязана миниатюра,
в.Лечител, 28.11.2013г.

Българското евангелие на френските крале,
в.Лечител,24.10.2013г.
 
Църквата Сан Клементе в Рим пази образа на Свети Кирил,
в.Лечител, 23.05.2013г.

Историята на живоносния извор,
в.Лечител, 10.10.2013г.

Шаптализацията на виното,
в.Лечител, 29.08.2013г.

Корона от тръни,
в.Лечител, 06.06.2013г.
http://www.lechitel.bg/newspaper.php?s=4&b=387
 
Д-р Сава Рясков : Аз също смятам, че цар Борис е жертва на отравяне.
в.Лечител, 24.10.2013г.
http://www.lechitel.bg/newspaper.php?s=7&b=407

Константин КАЗАНСКИ: Живях и продължавам да живея един творчески живот, който не бих променил за никаква „успялост“!
Със свищовлията Константин КАЗАНСКИ разговаря свищовлията Лъчезар ТОШЕВ
В.”Лечител”, 4 септември 2014г.
http://www.lechitel.bg/newspaper.php?s=7&b=452

Народният съд — параван за политическа чистка и терор

Лъчезар Тошев, В.Лечител, 5 март 2015г.

http://www.lechitel.bg/newspaper.php?s=5&b=477

http://www.svobodata.com/page.php?pid=15452&rid=35


Д-р Георги Лазаров: В иконата на Св. Георги в Зографския манастир има част от фалангата на десния показалец на човешка ръка!
С прочутия хирург на ръката в Балтимор – САЩ, д-р Георги Лазаров разговаря Лъчезар Тошев
В.Лечител, 22.01.2015г.


Кубратовият завет ще ни обединява и в бъдеще
Реч на Лъчезар ТОШЕВ
В.Лечител, 04 .12. 2014г.

Паметник на създателя на Старата Велика България
Антон ГЕРДЖИКОВ
В.Лечител, 04 .12. 2014г.


Драган ЦАНКОВ – строител на Нова България
Лъчезар ТОШЕВ, В.”Лечител” 7 август 2014г.
(Продължение)
Драган ЦАНКОВ – неуморният поборник от Възраждането
Лъчезар ТОШЕВ, В.”Лечител”, 10 юли 2014г.

Отвореното писмо на Драган Цанков до руския дипломатически агент в София, 25 май 1881г. "Не ща ти нито меда, нито жилото!"



             Известието за отварянето на Цанковата печатница в Цариград










Документ, заслужаващ коментар

Дончо ПАПАЗОВ
(В. Про & Анти, 2008г.)

....................................................
Този документ ми го даде моят съученик от Велико Търново Веселин Умников, при когото се събират будни търновци и софиянци, обсъждат различни книги, документи и мисли в ущърб на “прогресивните” идеи на комунизма. 
Още като прочетох заглавието на Конвенцията ахнах, защото в нея освобождението на България се нарича “окупация от руски войски”. 
При това ние сме заставени да платим за това “освобождение”.

Предлагам този документ на българския народ и на световната общественост.






Указ №1144

НИЙ АЛЕКСАНДР I.
С Божия милост и народната воля
Княз на България
Прогласяваме:
Народното Събрание прие, Ний утвърдихме и утвърдяваме следующата

К О Н В Е Н Ц И Я

за исплащанието от България на Руссия разносите по окупацията на Княжеството от Русските Импер. войски, съгласно с определенията на Берлинский договор,
сключена между България и Руссия.
Правителството на Негово Височество Българският Княз и Правителството на Негово Величество Русският Император, желающи да регулират начинът на исплащанието към Руссия, расходите по окупацията на Княжеството от Русските Императорски войски,
Съгласно с определенията на Берлинский договор, назначиха за свои пълномощници, именно:
Негово Височество Князът на България:
Управляющий Министерството на Външните Дела на Българското Княжество, Кириак А. Цанков и Негово Величество Всероссийский Император:
Министра си на Външните Дела и Държавний Секретар, Николая Гирс,
Които, като показаха пълномощията си, намерени в добра и надлежна форма, се съгласиха върху следующите членове:
Член I. Княжеското Българско Правителство припознава да дължи на Русското Императорско Правителство за расходите, по окупацията от Императорските Русски войски, съгласно с определенията на Берлинский договор, суммата от десет милиона, шестстотин осемнадесет хиляди, двеста петдесет книжни рубли и четиридесет и три копейки.
Член II. Княжеското Правителство задължава се да исплати този дълг както следва:
На 1/13 септемврий 1883 г. четиристотин хиляди рубли; в растояние на дванадесет години от 1884 до 1895, всяка една година по осемстотин хиляди рубли, които ще се плащат в два срока, 1/13 януарий, на 1/13 юлий на всяка година, сиреч на всяки от тези два срока, по четиристотин хиляди рубли;
На 1/13 януарий 1896 г. четиристотин хиляди рубли и на 1/13 юлий от същата година остатъкът, двеста осемнадесет хиляди двеста петдесет рубли и четиридесет и три копейки.
Член III. Упоменатите исплащания в II чл. ще се правят от Княжеското Правителство на Народната Банка в София, в името и на заповедта на Императорското правителство в левове (или франки) според курсът на деня от датата на исплащанията.
Член IV. Императорското правителство отказва се от да изисква исплащанието на каквато и да е лихва, върху количеството на въпроснийт дълг, както за миналото време от началото на окупацията до датата на подписванието настоящето споразумение, тъй също и от датата на това подписвание до пълното издължение на дългът.
Член V. Настоящето споразумение ще се ратификира, и ратификациите ще се разменят в С. - Петерсбург, в едно растояние от шест седмици, или по-рано, ако може да стане.
За удостоверение на което упълномощниците на двете страни подписаха настоящето, в два екземпляра, и приложиха печатите си.
Направено в С. - Петерсбург на шестнайсетий юний хиляда осемстотин осемдесет и третята година.
За Руссия Гирс (м. п.)
За България К. А. Цанков (м. п.)
II. Заповядваме, щото настоящата Конвенция да се облече с Държавний Печат и обнародва в “Държавен Вестник”.
III. Испълнението на настоящий указ се възлага на Наший Министерский Съвет.
Издаден в Нашт Дворец в София на 24 декемврий 1883 година.

На първообразното с собственната ръка на НЕГОВО ВИСОЧЕСТВО написано:
Александр.

Приподписали:
Председател на Министерский Съвет и Министр на Вътрешните Дела: Д. Цанков.

Министр на Външните Дела и Исповеданията: М. Балабанов.

Министр на Финансите: Г. Начович.

Министр на Общите Сгради, Земледелието и Търговията: Т. Икономов.

Министр на Правосъдието: К. Стоилов.

Министр на Народното Просвещение: Д. Моллов.


Бел. ред.: Указът е публикуван в бр. 2 на “Държавен вестник” от 10 януари 1884 г.

http://www.pro-anti.net/show.php?issue=836&article=7





Документи по възстановяването на изгорената на Кръстовден -14 септември 1810г. - стар стил, от руската армия църква Св. Николай в Свищов под името Св. Преображение Господне.


Писмо на княз Милош Обренович, до брат му - княз Ефрем Обренович,
30 юни 1835, Русе                                                     Неофициален превод!

Любезни брате Ефреме,

Благоприятният вятър, който постоянно ни съпътстваше до Видин, ни съпровождаше и от Никопол до Русчук. Като оставихме на 28-ми Никопол, изпратени с отлично тържество от събраното народно множество и с топовни гърмежи, същият ден пристигнахме на конак в Свищов-щастлив град, който живее напълно по европейски. Свищовският край-тамошният войвода и християните – тамошните българи, ни организираха отлично посрещане, също както беше и в Никопол. Тази вечер дойде в Свищов и братът на Ч. Русчугския Паша Саид паша с голям брой конници, изпратен от светлия си брат Ч. Саид паша от Русчуг да ни поздрави! Същата вечер дойде в Свищов и Нашият съветник Михаил Феодорович Герман със своята съпруга и с нашия агент Димитър Мустаков и с надзиретеля на Нашето село Херешта във Влашко Марко хаджи Стоил от Букурещ в Русчуг – оставил своето дружество в Русчуг. По време на вечерята и след вечерята беше голяма веселба с тези, дошли в Свищов, които щяха с нас за Цариград да пътуват. От Свищов тържествено изпратени, пристигнахме същия ден 29-ти благополучно в Русчук-голям и многолюден град, който отдалече представлява великолепна гледка.
(…)
Материали за историята на българския народ в архива на Сърбия. (на сръбски език), Балканолошки институт САНУ и Архив Србиjе, Београд, 1987г. - стр. 54.

Княз Милош Обренович

Писмо на княз Милош Обренович до Вучич Перишич

3 май 1836г. Крагуевац                                            Неофициален превод!

С това писмо ще Ви се представи Димитър Папазоглу от Свищов, който е изпратен от Свищовското Общество да дадем на същото Общество по Нашето обещание - още като сме пътували до Цариград и минахме от там – да подарим известно количество греди за обновление на църквата им, която по време на войната на руснаците с турците е била подпалена и разрушена. Сега, когато този Димитър е дошъл, няма как - като сме им обещали, трябва да им помогнем. Затова го изпращаме направо при Вас в Белград да му дадете там от нашите греди 150 парчета. Ако няма точно толкова наши греди, потърсете при Савамали и докупете, като му обещаете да му изплатим сумата за купеното количеството греди.

                                                                                Милош Обренович

Материали за историята на българския народ в архива на Сърбия. (на сръбски език), Балканолошки институт САНУ и Архив Србиjе, Београд, 1987г. - стр. 69.





Писмо на княз Милош Обренович до свищовлии

6 май 1836,
Крагуевац                                                                  Неофициален превод!

До Богоизбраното Свищовско Общество

С ваше писмо от 10 април т.г.тук пристигна вашият пратеник Димитракий Папазоглу, който ми предаде вашите поздрави! Аз ви благодаря за тези ваши поздрави, а според моето обещание давам на вашия пратеник 150 греди – дървен материал (кересте), за вашата църква. 

Нека Бог ви помогне и ви укрепи да доведете до край това дело и да славословите нашия Бог - и вие и чадата ви и вашите потомци. 

Поздравявам целия ваш народ и семействата и чадата ви.

                               Съм към вас благосклонен,
                                                                             Милош Обренович
                                                                                  Княз сръбски

Свищов – Принос за историята му, Протойерей Стефан Ганчев, Свищов, Печатница П.А.Славков, 1929г. - стр.57


Писмо на княз Милош Обренович до Дунавско-Тимокския военен комендант Стефан Стоядинович

13 юни 1836г.                                                               Неофициален превод!
Топчидере


Тъй като сме обещали на Свищовското Общество, известно количество греди за обновяване на църквата им, то нареждаме Ви с поверената Ви военна команда да отсечете 200 добри греди дълги от 15 до 20 аршина и да ги доставите до Куляк или до Прахово, където ще дойде един свищовлия с писмо от нашия адютант полковник Вучич Перишич и ще Ви се представи.
Предайте му ги – нека да ги откара.

                                                                        Милош Обренович

Материали за историята на българския народ в архива на Сърбия. (на сръбски език), Балканолошки институт САНУ и Архив Србиjе, Београд, 1987г. - стр. 70.

Бележка : Димитър П.Папазоглу е баща на баба Евгяна – съпруга на Димитър Начевич, който е съучредител и на Първото Българско Читалище – през януари 1856г. Дарил е своя къща за неговото устройване. Баба Евгяна е майка на Григор Начевич, на която той кръщава дъщеря си Евгения.


Молба на Свищовската община за отпускане на стипендия на Димитър Павлович, за обучение в Белградската гимназия
Димитър Павлович
Писмо на Свищовската община до Лазар Арсениевич – министър на по правосъдието и просветата
19 септември 1849г. 

                                                  Неофициален превод!




Ваше Високородие
Благодетелний Господине,

Във време, когато всеки европейски народ се грижи за просветата, то нужно е и ние безусловно към това всячески да се стремим.

Благодарение на Бога ние се трудим и въпреки всички противни обстоятелства с Негова помощ малко или много успяваме.
За това най-много благодарим на всемилостивия наш Цар, а след него на Вас .
Едновремено с нашата благодарност се молим, Ваше Високородие да бъде винаги здрав.

Затова днес общогласно дерзаем препокорно да се обърнем от името на нашия Град към Вас за детето на име Димитър Павлович на възраст 15 години, син на покойния учител в Свищов Христаки Павлович, с молба да издействате да бъде записано в първи клас на Белградската гимназия. 

Учителят Христаки Павлович
 
Молим Ваше Високородие да благоволите да го представите пред Съвета, който милостиво да отпусне за него някакво правителствено подпомагане и да заповядате на учителите в гимназията да го приемат за редовен ученик и да го гледат така, както сръбските синове!

Ние молително желаем това препоръчано дете, което по природа показва добър успех в науката, след това да бъде полезно на своето отечество.

Съвестно свидетелстваме, че бащата на споменатото дете умря в дълбока бедност, а и неговата вдовица скоро след това се пресели във вечността оставяйки своите бедни деца на общата милост.

Прочее ние, заедно с цялата общоградска общественост, Ви го препоръчваме и Ви умоляваме за милост.

Сме до века благодарни, благосклонни и покорни
раби :

Никола Д.....
Никол.....
Христу Попов
.......
Афанас......
Начович......
Николчу Алтънович
Материали за историята на българския народ в архива на Сърбия. (на сръбски език), Балканолошки институт САНУ и Архив Србиjе, Београд, 1987г. - стр. 270-271.


Гробът на Николай Павлович в Софийските Централни Гробища





Княз Александър Караджорджевич

Писмо на княз Александър Краджорджевич до Министерството на правосъдието и просветата

13 октомври 1849г.                                                      Неофициален превод!
Белград


Министерството на просвещението, на 19-ти предходния месец с П-№ 843 моли Съвета да благоволи да реши, Димитър Павлович от Свищов в България, който е изпратен от някои жители на същия град, да се запише за обучение на наука в нашата гимназия. Същият е много беден, но има добро дорование за наука.
Да се запише сред българските питомци и да му се даде подпомагане за издръжката му.

В същото време Министерството е предложило до се определи една сума, която да служи за издръжка на чуждестранни бедни младежи, обучаващи се в нашите заведения и тази сума да се определя в бюджета всяка година, подобно на сумата определена за издръжка на нашите родни младежи.

Следствие на това, Съветът на 25-ти предходния месец, под № 551 реши да се дава на споменатия ученик сумата от 3 талера месечно, докато той се учи и държи добре. 
 
Имайки предвид, че напоследък броят на учениците от България започна да се увеличава, за да не се натовари рязко и безмерно Правителствената Каса за подпомагане, Съветът реши че е нужно в следващата бюджетна година, докато се запазва същият брой подпомагани ученици, да не се представят нови такива за правителствено подпомагане.

Това решение на Съвета одобрявам и го съобщавам на Министерството заради новото управление.

                                                                                        А. Караджорджевич

Материали за историята на българския народ в архива на Сърбия. (на сръбски език), Балканолошки институт САНУ и Архив Србиjе, Београд, 1987г. - стр. 273-274.


 
Писмо на Георги Атанасович до сръбския 
Княз  Александър Караджорджевич


Принце,
Георги Атанасович, роден от Свищов в България, има честта да представи на Ваше Височество,че пристигнал в Атина да довърши своето образование,той е дошъл вследствие протекцията на няколко души, изучаващи медицина в Париж.
 Преносителят на писмото с препоръките за турския посланик, пристигна за съжаление в момент, когато посланикът беше отзован и очакваше своя приемник и затова не можа впрочем нищо да се постигне.
Той най-малкото е успял, въпреки дълбокото притеснение, да завърши своята първа година в курса по медицина,но сирак по баща,без надежда за подкрепа от никаква друга страна,той се бои в момента,че ще бъде заставен да прекъсне обучението си и дори ще му липсват необходимитесредства за завръщане у дома.
Той се обръща към щедростта на Ваше Височество,защитника на сръбската нация,да удовлетворите неговата настоятелна молба със същата благосклонност, която правителството на Ваше Височество дава на младите сръбски студенти, изучаващи право в Париж в този момент.
Той ще се постарае в края на своето обучение да представи пред Ваше Височество,дипломата която е получил,като свидетелство за усърдие, успех и добра работа,които той ще засвидетелства на сръбската нация,на която той гледа като на своя Родина с благосклонност.
Протекцията на Ваше Височество, Принце, е единствената надежда. Той е в непрестанно очакване на резултат,иначе ще се чувства изгубен.
Нека Ваше Височество благоволи да приеме израза на привързаност и на дълбоко уважение на този,който има честта да бъде
Ваш най-скромен, най-покорен и много верен служащ
Георги Атанасович
10-ти септември 1844г.
Оригинал АС, МИД В Ф IV бр.262/1844
Материали за историята на българския народ в архива на Сърбия. (на сръбски език), 
Балканолошки институт САНУ и Архив Србиjе, Београд, 1987г. - стр. 145 - 146



Писмо на Георги Атанасович до сръбския Княз
Александър Караджорджевич
                                                                             Превод : Д-р Лили Панова
Принце,
Трябва да изразя своята дълбока признателност на Ваше Височество, за помощта ,която Сръбското правителство ми отправи по ваше разпореждане,а също за надеждата която ми беше дадена,че тази помощ ще продължи.
Благодарение на този акт на благотворителност и щедрост,аз можах да удовлетворя необходимите разходи,наложени на студентите от Факултета по медицина.Също така преминах с 15 през този месец,смея да кажа с успех изпита от първата година от моя курс по медицина,като го потвърждавам със сертификат от секретаря на факултета,който имам честта да поставя пред погледа на Ваше Височество.
Бих искал Вие да видите в моето усърдие,възползвано от вашата добрина,доказателството за моята привързаност към Вашата персона и готовност един ден да посветя в служба на Вас плодовете на моето обучение.
Благоволете, Принце, да приемете израза на искрена признателност и дълбоко уважение с които аз
Оставам на Ваше Височество
Най-скромния, най-привързан и много верен служащ
Атанасович Георги

Париж, 25-ти януари 1845г.
Ул. Сен Жак №225
Оригинал АС, МИД В Ф I-ви бр 112/1845
Материали за историята на българския народ в архива на Сърбия. (на сръбски език), Балканолошки институт САНУ и Архив Србиjе, Београд, 1987г. - стр. 155-156

ФАКУЛТЕТ ПО МЕДИЦИНА ПАРИЖ                           
Ние, долуподписаният Секретар на Факултета по Медицина в Париж, удостоверяваме че господин Атанасович ,Георги взе четири записвания и положи 1-ви изпит с оценка - много добър и че в оценката за този ученик не е направен нито един неодобрителен доклад.
Париж,21-ви януари 1841г. 
 М.П Факултет по медицина Париж
 /подпис нечетлив/
Материали за историята на българския народ в архива на Сърбия. (на сръбски език), 
Балканолошки институт САНУ и Архив Србиjе, Београд, 1987г. - стр. 156

Превод : Д-р Лили Панова

Писмо на Георги Атанасович до Сръбския 
Княз Александър Караджорджевич

                                                                               Превод : Д-р Лили Панова
Принце,                                                                   
Щедрата поддръжка на Сръбското правителство ми позволява да се надявам ,че няма да ме изостави до момента на завършване на моето образование.
Средствата, които ми бяха предоставени за да продължа медицинското изкуство,не бяха съвсем достатъчни, за да задоволят всички нужди ,каквито изисква такова обучение.
В резултат на това, се намирах много пъти силно притиснат от дълбоко затруднение,защото трябваха пари за да се платят правата за записване и за изпитите,които Факултетът по Медицина в Париж налага на всеки студент, да се закупят трупове за дисекции, да се заплати на частните учители по оперативна медицина,за се набавят учебници без които не може и накрая да се търси начин за защита от всички опасности ,които носи подобно обучение.
 Трябваше впрочем за всичко това да удвоя усилията и да направя много икономии.
За да направя моя докторат ми е необходимо още малко време.Ще завърша през идния месец юни.
Остава ми да положа моя пети и последен изпит и да защитя тезата си.И така,за да успея във всичко това аз трябва да депозирам в Бюрото на Факултета следната сума:

5-ти изпит.........................................30 франка
Теза...................................................65 франка
Права за отпечатване на диплом....100 франка
Защита на Теза..................................100 франка
За необходимите инструменти........200 франка
Общо 495 франка
Ето защо, Принце, аз отново моля настойчиво за помощ от Сръбското правителство,понеже То пожела да удостои със своята протекция един млад българин,който не знае как да изрази своята признателност и своите чувства, както и тези на страната си.......!
Ще се постарая в най-скоро време да представя на Ваше Височество дипломата си, придобита като свидетелство за старание , успехи и добра работа, посветени на Сръбската нация,на която гледам като на своя Родина,взела ме под своето покровителство.
Нека благоволи Ваше Височество да приеме израза на привързаност и на дълбоко уважение на този ,който има честта да бъде Ваш
Най-скромен,най-покорен и много верен служащ
Атанасович Георги
Париж 1/13-ти март1848 г.
 Ул.Франк Буржоа, Сeн Мишел №5

Материали за историята на българския народ в архива на Сърбия. (на сръбски език), 
Балканолошки институт САНУ и Архив Србиjе, Београд, 1987г. - стр.230 - 231 

Документ от второто издание на книгата "Свищовски родови хроники" на д-р Мария Тошева.



В бр. 752 от 28 февруари 1892г. във вестника на Стефан Стамболов “СВОБОДА” излиза голям некролог със следния текст :

Д-РЪ ГЕОРГИ АТАНАСОВИЧЪ

Онзи ден, в сряда вечер, се помина в Свищов познатия на всички патриот Д-р Атанасович, който правеше чест на първото българско министерство. Покойният доктор принадлежи на една от най-почтените, а в същото време и най-скромните фамилии в града Свищов. Той беше един от първите българи, които видяха Франция и бляскавия Париж. Той свърши там медицинските си науки, взе си докторската диплома и се върна в Румъния, по времето на Кримската война. Понеже не можеше да влезе в родния си град, той стана доктор на тогавашните руски войски в Румъния и след оттеглянето им се засели окончателно в Букурещ, където имаше една многобройна и важна българска колония. Казваме важна, защото по онова време българският елемент, по богатството си и интелигенцията си играеше първа роля в Румъния. Сега всичките тия българи – търговци, индустриалци, са порумънчени, но много от техните синове заемат първите постове в държавата. Д-р Атанасович, не само не измени на народността си, но беше един от малцината патриоти, които се стараеха да запазят българската народност в Румъния. Той е бил член, а може би и душата на всичките дружества, които са се съставяли с народни, а може би и с благотворителни цели и кесията му е била всякога отворена както за тия народни, така и за всички благотворителни дела. Високопоставени лица са се изказвали за него, че той е бил най-без-интересния (безкористен) човек, когото те са виждали в живота си.

В Букурещ, Д-р Атанасович напредна твърде бърже. Ученик от Парижкия факултет, добродушен, трудолюбив, милостив, изкусен в занаята си, той имаше всичките качества за напредването на един доктор. Той стана популярен във високото тамошно общество, доктор на първите Букурещки фамилии и професор в медицинското училище. От всичките крайдунавски градища ходеха в Букурещ, за да се церят при него. В такива обстоятелства се разбира, че той напредна бърже и материално. По разни семейни причини обаче, той умря в Свищов усамотен и сиромах, у ръцете на старата си сестра, но благодарен. Много наши доктори сега в България дължат кариерата си на покойния Д-р Атанасович и на неговия събрат и приятел Д-р Протич - тоже професор в Букурещкия медицински факултет. Чрез влиянието си при княз Куза, тия двама патриоти бяха изработили да се приемат и български стипендианти в тамошното медицинско училище и много от нашите българчета се възползваха от това голямо благодеяние на румънското правителство. Тия българчета бяха в същото време стълбовете на народната ни идея в Букурещ, както и по цяла Румъния. Когато щеше да се съставя първото балгарско министерство, Княз Александър повика Д-р Атанасовича, за Министър на Просвещението. Всякога готов да служи безинтересно (безкористно- б.а. МТ) на България, благородния тоя патриот, напусна катедрата си в Букурещ, отказа се от пенсията, на която имаше всичките права от безбройната си клиентела и отговори с преданост на поканата, която му беше изпратил първият български княз. Без кипението на тогавашните политически страсти, кипение, което днес сме в състояние да оценим хладнокръвно и безпристрастно, няма съмнение, че Д-р Атанасович можеше да принесе голяма полза на учебното наше дело, понеже познаваше добре училищната организация на Франция и Румъния.Във всеки случай покойният доктор заслужава дълбока признателност от Отечеството си, понеже той е един от редките патриоти, които са му служили от близо и от далеко, с идеална преданост и безинтересност (безкористност- б.а.). Разсадницата на български доктори, която се дължи на него и на Д-р Протича, както го казахме по-горе, принесе на Отечеството ни такива големи услуги, които и най-големия патриот може да има щастието да принесе. Тая само услуга, ще увековечи името му в нашата история, която е вкоренила дълбока признателност в сърцата на всички, които той е облагодетелствал.
Вечна му памет!



Смяната на гражданския календар в България през 1916г.













БОЖІЕЮ МИЛОСТІЮ МЫ, АЛЕКСАНДРЪ ВТОРЫЙ,

  ИМПЕРАТОРЪ И САМОДЕРЖЕЦЪ ВСЕРОССІЙСКІЙ, ЦАРЬ ПОЛЬСКІЙ, ВЕЛИКІЙ КНЯЗЬ ФИНЛЯНДСКІЙ, и прочая, и прочая, и прочая.


Всем Нашим любезным верноподданным известно то живое участие, которое Мы всегда принимали в судьбах угнетенного христианского населения Турции.
Желание улучшить и обеспечить положение его разделяет с Нами и весь Русский народ, ныне выражающий готовность свою на новые жертвы для облегчения участи христиан Балканского полуострова.
Кровь и достояние Наших верноподданных были всегда Нам дороги; все царствование Наше свидетельствует о постоянной заботливости Нашей сохранять России благословения мира.

Эта заботливость оставалась Нам присуща в виду печальных событий, совершившихся в Герцеговине, Боснии и Болгарии.
Мы первоначально поставили Себе целью достигнуть улучшений в положении восточных христиан путем мирных переговоров и соглашения с союзными дружественными Нам великими европейскими державами.

Мы не переставали стремиться, в продолжении двух лет, к тому, чтобы склонить Порту к преобразованиям, которые могли бы оградить христиан Боснии, Герцеговины и Болгарии от произвола местных властей.  
Совершение этих преобразований всецело вытекали из прежних обязательств, торжественно принятых Портой пред лицом всей Европы.
 Усилия Наши, поддержанные совокупными дипломатическими настояниями других правительств, не привели однако к желаемой цели.

Порта осталась непреклонною в своем решительном отказе от всякого действительного обеспечения своих христианских подданных и отвергла постановления Константинопольской конференции.  
Желая испытать, для убеждения Порты, все возможные способы соглашения, Мы предложили другим кабинетам составить особый протокол со внесением в оный самых существенных постановлений Константинопольской конференции, и пригласить Турецкое правительство присоединиться к атому международному акту, выражающему крайний предел Наших миролюбивых настояний.
Но ожидания Наши не оправдались.


Порта не вняла единодушному желанию христианской Европы и не присоединилась к изложенным в протоколе заключениям.Исчерпав до конца миролюбие Наше, Мы вынуждены высокомерным упорством Порты приступить к действиям более решительным.
 
Того требуют и чувство справедливости, и чувство собственного Нашего достоинства. Турция отказом своим поставляет Нас в необходимость обратиться к силе оружия. Глубоко проникнутые убеждением в правоте Нашего дела, Мы в смиренном уповании на помощь и милосердие Всевышнего, объявляем всем Нашим верноподданным, что наступило время, предусмотренное в тех словах Наших, на которые единодушно отозвалась вся Россия.



Мы выразили намерение действовать самостоятельно, когда Мы сочтем это нужным и честь России того потребует.

 Ныне, призывая благословение Божие на доблестные войска Наши, Мы повелели им вступить в пределы Турции.

Дан в Кишиневе, апреля 12 дня, лета от Рождества Христова в 1877 году, царствования же Нашего в двадесят третье.



На подлинном Собственною Его Императорского Величества рукою подписано
АЛЕКСАНДР.






 
 

 
 
Височайшее пребьiвание за Дунаемъ
 
 Во время посещения Систова Государем Императором в сопровождением Великихъ Князей  возле Его Величество разорвало бомбу, при чем Государь изволилъ спросит спокойно „не ранен ли кто?“ получив отрицательньiй отговор Государь Император дваждьi перекрестился. Его Величество бьiл встречен русскими войсками и болгарами  необикновенньiм воодушевлением и восторгом.





САН СТЕФАНСКИ ПРЕЛИМИНАРЕН ДОГОВОР
 
Подписан в Сан Стефано на 3 март 1878 г.


Чл. 1. За да се тури край на постоянните разпри между Турция и Черна Гора, ще се оправи границата, която разделя двете зе­ми, съобразно с прибавената тук карта, по следующия начин:
От планината Добростица границата ще следва по линията показана от Цариградската конференция през Билек до Корито. Оттук новата граница ще иде към Гачко (Метохия и Гачко ще принадлежат на Черна Гора) и към съединението на Пива с Тара, като възлезе на север по Дрина до нейното вливане в Лим, източната граница на княжеството ще върви по последната река до Преполье ще се отправи през Рошай до Суха планина (Гигор и Рошай ще прина­длежат на Черна Гора). Като включи в себе си Ругово, Плава и Гусине ще върви по пограничната линия на бърдото Шлеб, Паклен и на длъж по границата на Северна Албания през гребена на планините Копривник, Баба връх, Бор връх до най-високия връх на плани­ната Проклета. От тази точка границата ще се отправи през върха Бишашик и ще отиде в права черта към езерото Ижечени Хоти; като прореже Ижечени Хоти и Ижечени Кастрати, ще мине през Шкодренското езеро и ще се спре при Бояна, по течението на която ще върви до морето. — Никшич, Гачко, Шпуц, Подгорица, Забляк и Антивари ще останат на Черна Гора.
Една европейска комисия, в която Високата Порта и правителството на Черна Гора ще бъдат застъпени, ще се натовари да установи дефинитивните граници на княжеството. Тази комисия ще на­прави на мястото, според общото определение на границите някои и други изменения, които счете за необходими и справедливи, като вземе пред вид интересите и спокойствието на двете земи, и като даде непосредствено съответното възнаграждение в това отно­шение.
Плаването по Бояна, което постоянно е давало повод за разспри между Високата Порта и Черна Гора, ще се определи чрез един особен правилник, който ще се изработи от споменатата Европей­ска комисия.

Чл. 2. Високата Порта припознава окончателно независимостта на княжество Черна Гора.
Едно споразумение между Руското императорско правителство, Турското правителство и Черна Гора ще определи отпосле характера и формата на взаимните отношения между Високата Порта и княже­ството, именно относително назначението на черногорски агенти в Цариград и в някои места в Турската държава, дето се намери за нужно, относително предаването на престъпници забягнали в едната или в другата земя и касателно подчинението на турските закони черногорците, които пътуват или живеят в турската дър­жава, съобразно с началата на международното право и обичаите които се отнасят до черногорците.
Един договор ще се сключи между Високата Порта и Черна Гора за решаване въпросите, които се отнасят до взаимните отноше­ния на жителите на пограничните окръжия на двете земи и до военните постройки на тези погранични места. Точките по които не би могло да се достигне до едно споразумение, ще се решават чрез арбитража на Русия и Австро-Унгария.
За напред, ако произлязат спорове и недоразумения, с изклю­чение на онези, които стават по причина на нови искания на земя, Турция и Черна Гора ще предоставят изравнението на тези несъгласия на Русия и Австро-Унгария, които заедно ще ги решават чрез арбитраж.
В десет дена, след подписването на предварителните условия на мира, черногорските войски ще изпразнят местата, които не вли­зат в гореизложеното очертание на границата.

Чл. 3. Сърбия се припознава за независима.
Нейната граница, теглена върху прибавената тук карта, ще следва коритото на река Дрина, като остави Мали Зворник и Закар на Сърбия и на длъж по старите граници отиде до устието на потока Дезево при Столац. Оттук границата следва по течението на този поток до реката Рашка и сетне по течението на тази река до Нови Пазар. От Нови Пазар, като възлезе по потока, който тече покрай селата Мекине и Трговище, чак до устието му, границата се от­правя през Божур планина в долината на Ибър и слиза по потока, който се влива в тая река при селото Рибаник. После следва по течението на реките Ибър, Ситница, Лаб и потока Батинце до извора му (на Гранатница планина). Оттук границата следва по височините, ко­ито делят водите на Крива и Ветърница и като достигне по най-късата линия: до последнята река при устието на потока Мировочка, за да отиде нагоре по нея, преминава Мировочка планина и слиза към Мо­рава при селото Калиманци. От тая точка границата се спуща по Мо­рава до реката Власина при селото Стайковци. Като възлезе по тая последната, както и по Любевазда и потока Кукувице, ще мине през Суха планина, по течението на Врило до реката Нишава и ще слезе по тази река до селото Крупац, достигайки по най-краткия път ста­рата сръбска граница на югоизток от Караул баре, по която ще върви до Дунава.
Ада кале ще се изпразни и събори.
Една турско-сръбска комисия ще установи окончателните гра­ници на мястото в присъствието на един руски комисар, в разстояние на три месеца и ще реши окончателно въпросите, които се отнасят до островите на Дрина. Един български делегат ще се приеме да участвува в делата на комисията, когато тя ще се занимава с границата между Сърбия и България.

Чл. 4. Турците, които притежават имоти в присъединената земя със Сърбия и които биха пожелали да се изселят из княжеството, ще могат да запазят в Сърбия недвижимите си имоти, като ги дават под наем или под управлението на други лица. Една Турско-Сръбска комисия, в която ще вземе участие и един руски коми­сар ще се натовари да реши в разстояние на две години, окончачателно, относящите се по този предмет въпроси, с които са свър­зани турски интереси. Тази комисия ще бъде същевременно натоварена да установи в разстояние на три години начина за продаване на имуществата, които принадлежат на правителството или са вакъф, и да реши въпросите, които се отнасят до интересите на частни лица, които би се намирали в някое съотношение към вакъфите. До сключ­ването на един непосредствен договор между Турция и Сърбия сръбските поданици, които се спират в Турция или пътуват ще се ползуват от общите принципи на международното право.
Петнадесет дни, след подписване на първоначалните условия на мира, сръбските войски ще изпразнят местностите, които не влизат в гореизложеното очертание.

Чл. 5. Портата признава независимостта на Румъния, която ще заяви своите права за военно обезщетение, което трябва да се опре­дели между нея и Турция.
До сключването на един договор непосредствено между Тур­ция и Румъния, румънските поданици в Турция ще се ползуват от всичките права, които са гарантирани на поданиците на европей­ските сили.

Чл. 6. България ще бъде автономно, подвластно княжество с народно християнско правителство и народна милиция.
Окончателните граници на българското княжество ще се установят от една Руско-Турска комисия преди изпразването на Румелия от руските войски. Тази комисия в работата си ще вземе предвид нужното изменение на общото очертание на границите, според началата на народността в болшинството на пограничните жители, съобразно с основните положения на мира, тъй също и топографическите нужди и практическите интереси за съобщенията на местното население.
Пространството на Княжество България е показано в общи черти в тук приложената карта, която ще служи за основание при окончателното определяне на границите. Като остави новата граница на княжество Сърбия, пограничната черта ще следва западната гра­ница на каазата Враня по бърдото на планините Кана даг. След като се възвие, тя ще следва към западните предели на каазите Куманово, Кочани, Калканделе до планината Кораб; от тук по реката Велещица до съединението й с Черна Дрина. Като се отправи на юг по Дрина и западната граница на Охридската кааза, към планината Кина, границата следва по западните предели на каазите Корча и Старово до планината Грам. После достига границата през Костурското езеро, реката Мъгленица, по течението на която следвайки, минава южно от Янина (Вардар Енидже) и се отправя през усти­ето на Вардар и през Галико към селата Парага и Сарай кьой; от тук през средата на езерото Бешик гьол ще върви към усти­ето на реките Струма и Кара су, и покрай морското крайбрежие до Буру гьол; после границата отива в северозападно направление към планината Чал тепе и през Родопските бърда до планината Крушово, през Кара Балкан, Ешек Колаги, Чепелион, Караколас и Ишиклар до реката Арда. Оттук границата ще се отправи в на­правление към гр. Мустафа паша, и като остави Одрин на юг, през селата Суютлу, Кара Хамза, Арнаут кьой, Акарджа и Енидже ще допре до реката Теке дереси. После ще следва течението на Теке дереси и Чорлу дереси до Люле Бургаз и оттук през реката Суджак дере до селото Серген през височините, границата ще се от­прави направо към Хеким Табиеси, гдето ще допре до Черно море. Побрежието на Черно море ще остави границата при Манкалия, и направлявайки се на длъж до южната страна на санджака Тулча, ще свърши на Дунава над Расово.

Чл. 7. Князът на България ще се избира от населението свободно и ще се потвърди от Портата в съгласие със Силите. Никой член от царствующите династии на Великите Европейски Сили не може да бъде избран за княз на България.
В случай, че би останало вакантно княжес[ко] достойнство на Бълга­рия, избирането на Княз ще стане при същите условия и форми.
Едно събрание от български първенци (нотабили), свикано в Пловдив или Търново, ще изработи, преди избирането на княза, под наблюдението на един императорски руски комисар и в присъствието на един Турски комисар организацията на бъдащето упра­вление на България, както стана в Крайдунавските княжества в 1830 год. след мира в Одрин.
В местата, гдето българите са смесени с турци, гърци и власи (куцовласи) или с други, ще се вземат във внимание при изработването на органически устав, правата и интересите на тия на­родности.
Въвеждането на новото управление в България и надзора за неговото прилагане ще се повери за две години на един Руски комисар. На края на първата година от въвеждането на новото управле­ние, Европейските кабинети — ако се счете за нужно и ако върху това се достигне до известно споразумение между Русия, Високата Порта и Европейските кабинети — ще бъдат присъединени специални деле­гати към Руския комисар.

Чл. 8. Турската войска няма да пребивава повече в България и всички крепости ще се съборят на разноски на местното правител­ство. Високата Порта ще има право да разполага с военните при­паси и други ней принадлежащи предмети, които са останали в кре­постите, изпразнени по силата на примирието, сключено на 19/31 яну­ари, както и върху онези предмети, които се намират в крепостите Шумен и Варна.
До съвършеното образуване на туземна милиция, достатъчна за запазване на порядъка, безопасността и спокойствието, и на която числото по-късно ще се определи, чрез споразумение между Турското правителство и Руския императорски кабинет, руските войски ще окупират страната и в случай на нужда ще указват съдействие на комисаря. Това военно завземане (окупация) на страната ще има приблизителен срок от две години.
Числото на руския окупационен корпус състоящ се от 6 дивизии пехота, две дивизии конница, която ще остане в България след изпразването на Турция от Императорската войска, не може да бъде повече от 50 000 души; окупираната земя ще тегли разнос­ките за подържането на тази войска. Руската окупационна войска в България ще се съобщава с Русия не само чрез Румъния, но и чрез Черноморските пристанища Варна и Бургас, гдето тя през време на окупацията ще може да си направи нужните й складове.

Чл. 9. Количеството на годишния данък, който България ще плаща на Турция като го внася на оная банка, която по-късно ще бъде означена от Портата, ще се определи чрез едно споразумение между Русия, Турското правителство и другите Европейски кабинети на края на първата година от функционирането на новите учреждения. Този данък ще се определи според средното число на приходите от цялата територия на княжеството.
България ще поеме върху си задълженията и тежестите на Турското правителство, срещу дружеството на железниците Русчук — Варна, по споразумение между Високата Порта, правителството на княжеството и администрацията на дружеството. Уреждането на други железни линии, които минават през княжеството също се предоставя на споразумението между Високата Порта, правителството на България и администрациите на интересующите се компании.

Чл. 10. Високата Порта ще има право да си служи с един път през България за превозване на войските и на военните си припаси и храни в онези провинции, които лежат отвъд княжеството и обратно. За да се избегнат затрудненията и недоразуменията между Високата Порта и правителството на България, ще се направи един особен правилник, който ще обезпечава военните нужди на Високата Порта. Тоя правилник ще се приготви в разстояние на 3 ме­сеца от утвърждението на настоящия акт.
От само себе си се разбира, че това право се отнася само за редовните царски войски, и че следователно, нередовните, башибозу­ците и черкезите са съвършено изключени от него.
Високата Порта си запазва още правото да прекарва през княжеството пощата си и да държи една телеграфна линия. Тези два пункта ще се наредят по горепоменатия начин и за горепоменатия срок.

Чл. 11. Турски или други землевладелци, които биха отишли да живеят вън от княжеството, ще могат да задържат недви­жимия си имот в княжеството, като го дадат на други в наем или под управление. Турско-Български комисии, под наблюдение на Руски комисари, ще заседават в центровете на населението, за да решат окончателно в продължение на две години всички въпроси, които се касаят до признаването на недвижимия имот, и с които са свързани интересите на турци и на други.
Подобни комисии ще бъдат натоварени да решат в разстояние на две години всички въпроси, които се отнасят до начина на про­даването, експлоатирането или употреблението в полза на Високата Порта, на държавните имущества и на Вакъфите. На края на горе­поменатия срок от две години, всичкия имот не потърсен ще се продаде публично и сумата му ще се употреби за поддържане на хри­стиянски и турски вдовици и сираци — жертва на последните събития.
Жителите на Княжество България, които пътуват или живеят в други части на Европейска Турция, ще се подчиняват на турските закони и власти.

Чл. 12. Всички крайдунавски крепости ще се съборят. За напред не ще има никакви укрепления по бреговете на Дунава, нито военни кораби във водите на княжествата: Румъния, Сърбия и България, с изключение на обикновените стационери и леки кораби за изпълнение на речната полиция и митническото управление.
Правата, обязаностите и преимуществата на международната ко­мисия по долния Дунав остават непокътнати.

Чл. 13. Високата Порта поема върху себе си възстановяване плаването на Сулинския ръкав и обезщетението на частните хора, чиито имущества са пострадали вследствие войната и прекъс­ване плаването по Дунава, като определи за този двоен разход една сума от 500 хиляди франка от ония суми, които й дължи Дунавската комисия.

Чл. 14. В Босна и Херцеговина ще се въведат незабавно Евро­пейските предложения, които се съобщиха в първото заседание на Цариградската конференция на турските пълномощници, с онези, ко­ито ще станат по общо споразумение между Високата Порта, Руското и Австро-Унгарско правителства. Недоборите не ще се изискват, а текущите доходи на тези провинции до 1 март 1880 г. ще се употребяват изключително за обезщетенията на домочадията на бежанците и на онези жители, които бяхa жертва на последните събития без разлика на народност и религия, както и за местните нужди на стра­ната. Сумата, която след този срок ежегодно ще се плаща на цен­тралното правителство, ще се определи по особено споразумение между Турция, Русия, и Австро-Унгария.

Чл. 15. Високата Порта се задължава да въведе добросъвестно в остров Крит органическия устав от 1868 г., като има предвид желанията, изразени вече от туземното население.
Подобен устав, съобразен с местните нужди, ще се въведе тъй също и в Епир и Тесалия и в другите части на Европейска Турция, за които настоящия акт не предвижда особена администра­тивна организация.
Особени комисии, в които туземното население ще вземе ши­роко участие, ще се натоварят във всяка провинция, за да изработят подробностите по новия устав. Резултатът от техните работи ще се подложи на разглеждане от Високата Порта, която, преди да ги тури в действие, ще се посъветва с Руското правителство.

Чл. 16. Понеже, в изпразнените от руските войски места, заемани от тях в Армения, и които ще се повърнат на Турция, би могло да даде повод на сплетни, които биха могли да бъдат опасни за добрите отношения на двете земи, то Портата се задължава без отлагане, да тури в действие подобренията и реформи­те, които се налагат от местните нужди на провинцията населени от арменци, и да гарантира тяхната безопасност от кюрдите и черкезите.

Чл. 17. Пълна и неограничена амнистия ще дарува Високата Порта на всички отомански поданици, които са се компрометирали в послед­ните събития, и всички лица, които са затворени или заточени по тоя повод тутакси ще се освободят.

Чл. 18. Високата Порта ще вземе в особено внимание мнението изразено от комисарите на посредническите сили относително владе­нието на градът Котур, и се задължава да направи потребното за окончателното определяне на турско-персийската граница.

Чл. 19. Военното обезщетение и загубите причинени на Русия, които Н. В. Руския Император иска, и които Високата Порта се задължава да заплати са следующите:

а. 900 милиона рубли военни разноски (поддържане на войската, попълване припасите, и военните поръчки);
б. 400 милиона рубли за загубите и повредите, които се нанесоха на южното крайбрежие на Русия, на експортната търговия, на индустрията и на железниците;

в. 100 милиона рубли за повреди и загуби, причинени от нашествието в Кавказ;

г. 10 милиона рубли обезщетение за интересите на руските поданици и заведения в Турция.
Всичко 1410 милиона рубли.

Като взема във внимание финансовите затруднения на Турция, и в съгласие с желанието на Н. В. Султана, Руския Цар се съгласява да замени изплащането на по-голямата част от горната сума със следните териториални отстъпки:

а. Тулчанският санджак, т. е. каазите Килия, Сулина, Махмудие, Исакча, Тулча, Мачин, Баба даг, Хърсово, Кюстенджа и Меджедие, както и островите на делтата и Змийните острови, понеже Русия не желае да вземе тия земи и островите на делтата, запазва си правото да ги размени срещу онази част от Бесарабия, която тя отстъпи по силата на Парижкия Трактат в 1856 г. и която на юг се определя от долината на Килийския ръкав и устието на Стари Стамбул. Въпросът за разделението на водите и за риболовството ще се реши от една Руско-Румънска комисия в разстояние на една година, след одобрението на мирния договор.

б. Ардахан, Карс, Батум, Баязид, и територията до Соганлък. В общи черти новата граница ще има следующия вид: като остави бреговете на Черното море, границата ще следва гребена на планините, които делят притоците на реките Хопа и Чарух до селата Халат и Бешагет; после границата отива през върховете на планините Дервеник Геки, Хорчезор и Беджегин даг, през гребена, който дели притоците на реките Фортум чай и Чарух и през височините при Яла Векин до селото Векин Килиса на река Фортем Чай; оттук следва границата по бърдото Севри даг до пла­нинския проход със същото име, като мине на юг от селото Нориман; тя ще се възвие после към югоизток, ще иде към Зевин за селата Хардост и Хорасан, ще се упъти на юг през бърдото на Соганлук до селото Гиличман; после през гребена на Шариан даг, ще стигне 10 верста южно от Хамур в прохода на Мурад чай. После границата ще отиде на длъж по гребена на Аллах даг и по върховете на Хоре и Тандуре южно от долината на Баязид, и ще удари на старата турско-персийска граница на юг от езерото Казъл гьол.

Окончателните граници на територията, присъединена към Русия, които са означени на прибавената тук карта, ще се определят от една комисия състояща се от руски и турски делегати. Тая комисия при работите си ще има пред вид, както топографията на местата, тъй и условията за доброто управление и за спокойствието на страната.

в. Земите споменати в а) и б) ще се отстъпят на Русия в замяна на сумата един милиард и сто милиона рубли.
Колкото се отнася до остатъка от обезщетението, с изключение на 10-те милиона, дължими на руските поданици и заведения в Тур­ция, т. е. до 300 милиона рубли, начинът за тяхното плащане и нужните гаранции ще се определят по споразумение между Руското Императорско правителство и това на Н. В. Султанът.

г. 10-те милиона рубли, които се искат за обезщетение на руските поданици и заведения в Турция, ще се плащат постепенно — след като исканията на заинтересуваните лица и учреждения се разгледат от Руското посолство в Цариград и се съобщят на Високата Порта.

Чл. 20. Високата Порта ще вземе действителни мерки, за да свърши по приятелски начин всички висящи от няколко години спорове на руските поданици, които полюбовно ще обезщети като без отлагане тури в изпълнение съдебните решения.

Чл. 21. Жителите на земите отстъпени на Русия, които би по­желали да живеят вън от тези земи, са свободни да се оттеглят, като продадат недвижимия си имот. За тази цел им се дава срок от три години, след одобрението на настоящия акт. След тоя срок жителите, които не са се изселили и не са продали недвижи­мия си имот ще останат руски поданици. Недвижимия имот, който принадлежи на държавата или на богоугодни заведения, лежащи вън от споменатите земи, трябва тъй също в срок от три го­дини да се продаде по начин, който ще се установи от специална руско-турска комисия. Същата комисия ще се натовари да определи начина, по който турското правителство ще може да си вземе обратно военните и боеви припаси, храната и държавния имот, който би се намерил в местата, отстъпени на Русия, а сега още незаети от руската войска.

Чл. 22. Руските духовни лица, поклонници и калугери, които пътуват и живеят в Европейска и Азиатска Турция, ще се ползу­ват със същите права, преимущества и привилегии, каквито имат духовните лица на другите народности. Правото на официална за­щита се признава на Императорското Руско посолство и на руските консулства, както по отношение на споменатите лица, тъй и на техните имущества, духовни заведения и благотворителните учреждения в Светите места и другаде.
Атонските руски калугери (монаси), ще запазят прежните си имущества и привилегии и ще се ползуват в трите монастира, които им принадлежат, както и в принадлежащите към тях учрежде­ния със същите права и привилегии, каквито са дадени и на другите духовни заведения и монастири в Атон.

Чл. 23. Всичките трактати, договори и задължения, които са сключени по търговски въпроси, по подсъдност и относно положе­нието на руските поданици в Турция и които вследствие войната бяха изгубили силата си, влизат отново в сила, с изключение на ония ограничения, които настоящия трактат отменява. Двете прави­телства влизат отново по всички задължения от търговски характер, както и други, в същото положение, в каквото се намираха преди обявяване на войната.

Чл. 24. Босфора и Дарданелите ще бъдат отворени, както във военно, тъй и в мирно време за търговските кораби на неутралните държави, които (кораби), излизат от руските пристанища или оти­ват в тях.
Високата Порта се задължава следователно, да не поставя за напред пред пристанищата на Черното и Азовско морета фиктивен блокус, с който би се отдалечила от духа на декларацията, подписана на 4 април 1856 год.

Чл. 25. Руската войска ще изпразни Европейска Турция, освен България, в три месеца след сключване на окончателния мир между Н. В. Руския Император и Негово Величество Султана.
За да се спечели време и да се избегне дългото задържане на руски войски в Турция и Румъния, една част от императорската войска може да се отправи към пристанищата на Черното и Мраморно морета, за да отплува за Русия с кораби, които принадлежат на руското правителство, или които ще бъдат наети за тая цел.
Азиатска Турция ще се изпразни в разстояние на шест месеца след сключването на окончателния мир, и руските войски ще могат да отплуват от Трапезунд, за да се върнат през Кавказ или Крим в Русия.
Изпразването ще почне тутакси след размяната на ратификациите.

Чл. 26. Догдето императорските войски стоят в местата, които според настоящия акт ще се върнат на Високата Порта, управ­лението и порядъка ще останат в същото положение, както са били през време на окупацията. Високата Порта през това време и до съвършеното оттегляне на всички войски не може да вземе никакво участие в управлението.
Турските войски не могат да влизат в местата, които ще се възвърнат на Високата Порта и Високата Порта не може да упраж­нява в тях своята власт, до гдето не се предизвести за всяко место и всяка област, които ще се изпразнят от руските войски, назна­чения от Високата Порта за тая цел офицер.

Чл. 27. Високата Порта се задължава да не преследва по никой начин и да не позволява да се преследват турските поданици, които са се компрометирали поради сношенията им с руските войски във време на войната. В случай, че някои лица бих желали да последват със своите фамилии руските войски, турските власти няма да се противят на това.

Чл. 28. Тутакси, след потвърждение на първоначалните усло­вия на мира, военнопленниците ще се повърнат взаимно от едната и от другата страна под грижата на особени комисари, които ще се назначат от двете страни, и които ще отидат за това в Одеса и Севастопол. В разстояние на шест години турското правителство ще изплати в 18 вноски всичките разноски по издържането на пленниците, които ще му се върнат, според сметките представени му от горепоменатите комисари.
Размяната на пленници, между отоманското, румънското, сръбското и черногорското правителства, ще се извърши на същите осно­вания. Само в паричните изплащания числото на повърнатите от турското правителство пленници ще се изважда от числото на тия, които ще му се повърнат.

Чл. 29. Настоящия акт ще се одобри от Т. Величества Руския цар и Султанът на Отоманите, и ратификациите ще се разменят в продължение на 15 дни, или ако може по-рано, в Петерсбург, гдето същевременно ще стане споразумението, где и кога условията на настоящия акт ще се облечат в тържествената форма, присъща на мирните договори. Впрочем, от само себе се разбира, че всич­ки договорящи страни се считат формално свързани чрез настоя­щия акт от минутата на неговото потвърждение.
За уверение на това, пълномощниците на двете страни подписаха тоя акт и сложиха печатите си.
Направен в С. Стефано на деветнадесети февруари, хилядо осемстотин седемдесет и осма година.
Подписали: Граф Н. Игнатиев, Нелидов, Савфет, Садуллах.
Последна алинея на чл. 9-и от акта по предварителните прего­вори за мира, подписан днес, 19 февруари (3 март) 1878 г., която е била пропусната и която съставлява неразделна част от речения член:
Жителите на Българското княжество, които ще пътуват или ще се установят в другите части на Отоманската империя ще се подчиняват на отоманските закони и власти.

Сан Стефано, 19 февруари (3 март) 1878 год.

Подписали: Граф Н. Игнатиев, Нелидов, Савфет, Садуллах.

Публ. в Д-р Б. Кесяков, Принос към дипломатическата история на България (1878-1925). С предговор от проф. Ст. Баламезов. С., 1925, с. 306-316 и в Г. П. Генов, Международни актове и договори засягащи България. С обяснителни бележки и една карта на България и съседните страни. С., 1940, с. 238-273. Вж. и От Сан Стефано до Париж (1878-1947. Най-важните договори на България.съставителство, предговор и библиография Ц. В. Билярски. С., 2009, с. 30-40.



Любен Каравелов за Свищов: 


„И като нашия град Свищов няма под ясното небе.
Тоя град се намира край Дунавът; около него се простират зелени лозя, кичести дървета и жълти ниви; над него вее прохладен ветрец; в него живее здрав и трудолюбив народ… Какво искате повече?”














Познаваш ли онзи юнак

Познаваш ли онзи юнак,
    който там дърдори?...
За Вилхелма, за Бисмарка
    по цял ден говори!...

Освен това, в кавенето
    прави гюрултия... –
Остави го, мой ти брайно –
    той е свищовлия.

Кога умра

Кога умра, не копай ме
между мъртви люде –
дето няма борба, живот –
тежко ще ми бъде!

Закопай ме край Дунавът,
в лозята свищовски,
дето цъфтят цветя, треви,
всякакви овошки.

Кога вейне тихи ветрец,
кога шумти Дунав,
то тогава аз ще кажа:
„Сега не съм мъртъв!”

Посади ти на гробът ми
божур и латинка –
дано дойдат Стоян, Рада,
дано дойде Минка;

па да берат жълто цвете
и китки да вият,
под шапките да ги втикат,
в пазва да ги крият...
Когато бях аз момченце
младо и зелено,
за мене бе и морето
само до колено;
но порастох, добих опит,
видях що е слава,
видях как я богатите
доят като крава;
а пък честта на човека
цял ден е пияна,
свободата на народът
със кал е обляна...




-->














Напред!
Камен – Бранник

В началото на войната срещу Румъния 4-и пехотен маршеви полк беше оставил за гарнизон във Варна своята втора дружина. Ротният командир на 8-а рота, един много способен и предан на службата млад офицер, произведен от фелдфебел за бойни заслужи през първата война, силно жадуваше да вземе участие в боевете, които вече започваха. Той всеки ден говореше на другарите си офицери, че бездействието на гарнизонния живот го измъчва и че за него е цяло наказание оставеното им в тила.

На 3 октомври 1916 година дружината им беше изпратена да вземе участие в боя при село Амузача.
На 4 октомври заранта дружината получи заповед да атакува противника по посока към Топра-хисар. Завърза се ожесточен и неравен бой, както всички боеве в оная скъпа прабългарска земя, оросена с толкова много наша и вражеска кръв.
Четвъртата рота, поведена в отличен настъпателен ред от своя ротен командир поручик Станев, смело тръгна към противника. То беше образцово движение напред, като на маневри. Парадно усмихнат, Станев вървеше пред всички. Явно доволство се четеше по лицето му.
- Момчета! – викаше той всред гърмежа на пушките и трясъка на снарядите, - не се страхувайте. Веднъж се мре! Напред за България.

И „момчетата”, посрамени от неговото безстрашие, се навдигнаха и бавно се предвижваха напред и все напред. Можеше да се помисли, че противникът няма да издържи тоя несломим устрем напред и ще се обърне в бягство.
Но вероятно и на отсрещната страна имаше храбри и упорити хора, та никой не мръдна от там. напротив, и противниковите стрелци бяха станали прави и стреляха като на учебна стрелба по нашите. положението заплашваше да стане критично, поради загубите, които ротата от доста време понасяше.
Тогава Станев, разбирайки, че тука само личният пример може да увлече хората, с пушка в ръка се завтече към мястото на единия от взводните командири, който бе убит. Обсипан от град куршуми, но стреляйки и сам към противника, той просто летеше напред. Ала, едва достигнал при взвода, един смъртоносен куршум го свали на земята.
Този, който не даваше на другите да залягат, беше принуден сам „да залегне”…завинаги.
Той падна, ала неговият дух остана.



И тоя дух беше, който поведе ротата към върховното усилие на удара на нож и който накара противника да загуби самообладание и да се подаде на панически страх и бягство.



Младият командир
Камен – Бранник

Той беше млад ротен командир, току-що произведен поручик. Блед, с красиво безбрадо лице и черни като въглени очи, той приличаше по-скоро на хубава девойка, облечена в тежки военни одеяния, отколкото на ония брадясали мъже, от които войниците бяха привикнали да бъдат водени. В ротата той бе дошел от друга полк, гдето беше командувал взвод, и отначало не вдъхна голямо доверие на подчинените си, които с почуда гледаха младежа, заместил възстария капитан, дотогавашния им ротен командир. Последният бе заминал в тила като тежко ранен през боевете на Яребична, в края на април 1917 година.
„Момчето” – така го нарекоха чичовците от ротата – обаче не излезе той „зелено откъснато” , както изглеждаше. Още първия ден, пред строените войници, „момчето” направи на фелдфебела основателна бележка, че топлата храна не се дава навреме в окопите и че облеклото на ротата би могло да бъде много по-добро, ако не се държи пълен ротният склад, а се раздава и навреме се правят искания за попълването му. Старият се опита да възрази нещо, но под строгия поглед на поручика замлъкна, признавайки в себе си, че при повече старание тая работа наистина би могла да се нареди. Войниците останаха поласкани от неочаквано проявената рижа, но те си казаха вътрешно че това още нищо не значи: истинският командир се познава в боя. И те се приготвиха да изпитат своя млад командир при първия още бой. Войникът не дава лесно душата си на своя началник, но веднъж спечелил доверието му, началникът може да бъде спокоен: той може да го води и в огъня.
Поручикът схвана, че е положил вече едно начало в това отношение. Оставаше му да издържи и другия изпит- големия и решителен изпит в разгара на боя, когато само истински надарените могат да наложат волята си на своите подчинени. На фронта, особено на тоя фронт, на който ротата беше – на легендарната Яребична, случаи за подобен опит на силите не закъсняха много. Такъв случай настъпи скоро, много по-скоро, отколкото можеше да се очаква.
На 10 май противникът успя, след жесток артилерийски и пехотен бой, да овладее част от главната ни позиция на Яребична и на Босилова китка. Пламна невиждана дотогава борба за възвръщане на загубеното. В тая борба живо участие взема и нашият млад поручик със своята рота. Войниците бяха почнали да ценят справедливата му строгост, която отначало малко нещо им се зловидеше. И когато той ги поведе в разгара на боя, те послушно тръгнаха след него на явна смърт, защото видяха, че преди да иска от тях върховната жертва, той пръв беше готов да я даде. На най-опасното място на настъплението той с личен пример ги увлече напред, без да обръща внимание на развихрилия се наоколо адски огън. После, когато преминаха на по-безопасно, мъртво пространство, той спокойно ги събра и ги преустрои за предстоящия удар на нож. Под властния му поглед ножовете блеснаха на пушките и ротата беше готова да се хвърли в атака. Сърцата вече окончателно бяха спечелени.
Часът беше пет и половина след пладне. Заповедта беше дадена и жребият хвърлен.
-Момчета, - извика младият офицер, - няма какво повече да чакаме. Всяка минута е скъпа. Противникът е пред нас, а Бог – с нас! Напред на нож!
„Момчета” едногласно подеха вика на своя млад командир и смело го последваха, докато той, мъжествен и красив като средновековен рицар,безстрашно потегли към върха, гдето бяха противниковите окопи. Никой от тях не помисли къде ги води този млад човек. Сега той беше израсъл в техните очи и те бяха „момчета” пред него, а той техен любим и почитан водач. Смъртта им се виждаше играчка, защото той ги зарази със своето юначно презрение към нея. Те тръгнаха смело, въодушевени като него от беззаветна обич към родината и от непоколебимо чувство на воински дълг.
Картината на настъпващата рота беше внушителна. Артилерията на противника напразно сипеше своята желязна градушка от снаряди. Напразно снарядите вдигаха стълбове от дим и разкаляно желязо, образувайки около войниците цяла гора от тъмни смъртоносни дървета!
Напразно шрапнелите се пръснаха над главите им, сипейки с ярост и злоба своя собствен дъжд от олово! Нищо не смущаваше техния бавен, но сигурен път към славата и победата! Нито убитите, които безмълвно падаха, нито ранените , които сподавено изплакваха своята остра болка! Те вървяха след командира си, с поглед устремен към съдбоносния гребен, гдето противникът ги чакаше за върховния удар гърди с гърди. И когато стигнаха там, те се хвърлиха в ръкопашния бой, все така хипнотизирани от завладяващия пример на своя началник.
Борбата беше кратка, но жестока. Нашите, в края на краищата, надделяха и прогониха противника от окопите му. Залегнали там, те откриха след това вихрен пушечен огън по отстъпващите, докато и другите наши части отляво и отдясно, постепенно и все така с лют бой, заеха също своите обекти. Поставената задача скоро беше изпълнена и ротата за момент си отдъхна в очакване на поддръжките, които идваха да засилят позицията. Но тоя отдих беше твърде кратък, защото артилерията на противника почна адска канонада по заетите окопи в тила им. През време на тоя силен артилерийски огън ротата даде някои скъпи жертви. Но най-скъпата жертва беше младият ротен командир, станал вече любимец на войниците си. Един снаряд се струпа върху наблюдателния пункт и парчета от него го раниха тежко в кръста.
С бащинска грижа близо стоящите войници превързваха поручика си и поискаха да го отнесат назад. Но тука стана нещо неочаквано, което дълбоко ги порази. Блез, едва държащ се на краката си, младият офицер властно ги спря с ръка. С мъка, но авторитетно, той издума тихо:

-Оставете ме , момчета, аз ще мога да стоя седнал. Не бива да напущам ротата сега, когато контра-атаката е възможно всеки момент. Боят още не е свършен. Противникът е пред нас.
Поручикът стоя при войниците си до края на боя. Малцина от тях, освен тия, които бяха най-близо разбраха, че той е тежко ранен. Той продължаваше да дава разпорежданията си и да ръководи огъня на ротата си. Той дори не се скри в близкия подслон, гдето други ранени, бяха намерили убежище, а остана на поста си полулегнал, с мъчителни болки в кръста, но бодро загледан напред – там, където пристигналата поддръжка отбиваше противниковата контра-атака. Един куршум повторно го рани, тоя път в двата крака. Но той сякаш не обърна внимание: една рана повече или по-малко нямаше вече значение –нали още дишаше и изпълняваше своя дълг.
Боят трая дълго. Едва надвечер противникът бе окончателно прогонен от Яребична, на която нашите здраво се закрепиха. Залязващото слънце огря със своите кървавочервени лъчи бойното поле, цяло задимено и цъфнало от гранатни взривове. Пехотният огън беше спрял и само противниковите батареи още не млъкваха, оспорвайки на нашата славна пехота, нейната скъпо платена победа. Боят беше спечелен от нас. Едва сега младият ротен командир помисли за себе си. Той повика командира на първия взвод – един храбър подпоручик от запаса – и му предаде командуването на ротата. Последният смутен видя едва сега, че началникът му е тежко ранен. С живо безпокойство той извика:
-Но какво са правили нашите санитари? Защо досега не ви преносаха назад, господин поручик? И защо нищо не ми съобщихте? Щях да ви заместя много по-рано!
-Не, подпоручик, не се сърдете на момчетата: аз наредих така…Не можеше да оставя ротата в най-критичния за нея момент. А пък и за вас имаше достатъчно работа през време на боя. Аз ви благодаря за ценното съдействие досега … Щастлив съм също, че изпълних дълга си. Сега вече мога да се оттегля.
И докато подпоручикът и околните войници с удивление и възхищение го гледаха, той даде знак на близко стоящите санитари да се приближат и кротко им заповяда:

-Отнесете ме назад!

За един момент, докато санитарите го вдигаха, подпоручикът и войниците останаха неподвижни, развълнувани и като втрещени. Но после офицерът пръв се опомни и, вдигайки ръка под сенник, изкомандува:
-Мирно! Глави надясно!
Войниците застанаха мирно. Санитарите бавно се отдалечиха с носилката, на която лежеше техният обичен командир, леко усмихнат и вдигнал също ръка под сенник. Картината, огряна от заник слънце, беше достойна за четката на голям художник! Един герой, изпълнил до край своя воински дълг, се оттегляше от бранното поле.
Войниците и подпоручикът стояха още известно време така неподвижни и отдавайки чест. После, изведнъж непринудено, от техните гърди се изтръгна мощно ура. Поручикът го чу, когато вече завиваше надолу по стръмнината, за да се скрие от погледите на своята рота, и се усмихна. Подето от всички негови войници, които бързо разбраха случилото се, това ура дълго ехтя, будейки ехото на околните височини. Подеха го и съседните роти без да знаят защо…А беше ясно защо…
Ротата изпращаше своя млад, но достоен командир, който вече, може би нямаше да се върне при нея. Яребична изпращаше един от героите, които прогониха противника от нейните пазви. А България изпращаше на почивка един свой син, изпълнил докрай дълга си.



Патрули
Камен – Бранник

Те са очите и ушите на войската. Те са и нейните пипала. Войската е жив организъм, който, за да се движи и изпълнява предназначението си, има нужда да вижда, да слуша и да осезава, както един човек. И тя има прочее, както и човекът, своите сетивни органи. Но тия органи са хора, които живеят, дишат и чувствуват. А понякога – вършат и истински подвизи.
На кота „130” в Добруджа – едно от множеството малки възвишения, които не заслужават труда да се дирят на картата – една рота от 7-и пехотен полк се беше сражавала успешно през деня и привечер замръкна върху „котата”, която тя бе превзела от противника. Боят завърши успешно за нея, но ротният командир забеляза, че е отишъл много напред и че връзката му със съседната рота, която още се биеше, е загубена. Една височина го делеше от тая рота, а какво имаше там – никой не знаеше. Трябваше непременно да се прати в тази посока патрул, който да види, да чуе и да разбере какво става там.
Един редник с 10 души войници беше отправен натам в тъмната неизвестност на октомврийската студена и смълчана нощ. Старшият на патрула, последван от своите верни момчета, вървеше тихо и внимателно в мрачината, възлизайки по гористия хълм. Сякаш не хора, а сенки се движеха, дебнейки, превърнати цели в зрение и слух. Криейки се зад дърветата или пълзейки по откритите места, войниците преминаха по-голямата част от пътя и наблюдаваха вече разположението на съседната рота, гдето още се водеше усилена стрелба, когато изведнъж, вдигайки ръка за предупреждение, старшият им ги спря и, като измени посоката, по която вървяха, им направи знак да го последват.
Той беше забелязал, а скоро и другите ги видяха, цял взвод противникови войници, които настъпваха странично от тях и по посока на фронта на ротата, с която патрулът диреше връзка. Положението беше ясно: трябваше да заобиколят фланга на отминаващия противник и да се явят в тила му тъкмо в момента, когато той вземеше изходно положение, за да атакува нашата рота, която бе още заета в боя. Обходът беше съвършен в няколко минути: храбрият патрул скоро се яви в тила на противника, откри силен пушечен огън, изненада го и успя да плени ония, които не изби във време на стрелбата. Пленените бяха изпратени веднага на ротния командир, който събра от тях ценни сведения.
Но смелият старши на патрула не сметна, че с това е изпълнил задачата си. Той продължи разузнаването пред височината, на която бе изпратен, и откри, че от нея противникът, който се бе вдал много в разположението на съседна рота, може да бъде бит в фланг и тил. Той съобщи това на своя командир. Възползуван от сведението му, ротният командир изпрати в помощ на патрула цял взвод с две картечници, които смело настъпиха по указаната посока. Те успяха да разбият без много усилия противника, който, зает по фронта си, беше заварен в пълно безредие от тяхното неочаквано нападение.
Връзката между двете роти беше бляскаво осъществена и целият бой пред фронта на дружината безвъзвратно спечелен. Така, благодарение съобразителността и бдителността на 10 души, бяха спестени усилията и животът на стотици други наши воини.
„На лов за пленници!” – беше заповедта. Защото и хората могат да се ловят, както дивите животни, когато е нужно да ги хванеш живи и ги отведеш при началника си, комуто са необходими сведения за противника и за неговото разположение, за да може правилно да прецени обстановката и да даде навреме и на място своите заповеди.
Такава беше задачата на един малък патрул от двама млади офицери и няколко храбри войници на фронта пред Круша-планина в една мрачна, дъжделива и студена есенна нощ. То беше третата нощ, откак те дебнеха своята плячка пред позицията на противника в тая негостоприемна и опасна планина. През първите две нощи щастието никак не им се усмихна и те трябваше да се върнат безуспешно , след няколко престрелки, в които изгубиха двама от верните си другари. Но българската упоритост ги беше обзела и тая нощ те бяха решили да измрат до един, но да не се връщат без „лов”.
Есенната буря безмилостно брулеше лицата им.
Измокрени до кости от дъжда, те не смееха дори да зъзнат под тънките си шинели, защото вече бяха до позицията на противника и можеше да бъдат чути и открити, а това щеше да осуети плана им. Прост, но мъдър беше техният план: те бяха малцина, едвам десет души и не биваше открито да нападат, а трябваше да чакат да се отдели някой противников войник от позицията и тогава като пантери да се хвърлят върху него и да го пленят без дори да извика. Те дебнаха цялата нощ пред носа на часовите и пред зиналите дула на картечниците, но нито живо душа не се вести в оная мрачна и бурна есенна нощ.
Утрото ги завари на поста им. Късното есенно слънце малко посгря измръзналите им тела и вдъхна бодрост и търпение в измъчените им души. Скрити като вълци на засада, всеки един зад някой храст или някой тревясала дупка, те скоро видяха трима противникови бойци – един подофицер и двама войници – да напущат окопа и да излизат пред позицията, за да се поразтъпчат и сгреят на слънце. Нашата позиция бе много далеч и те можеха да си позволят това удоволствие.
Нашите ги дебнаха известно време, чакайки да се отдалечат достатъчно от окопа, за да не може да бъде чут там шумът от останалите техни другари, след което отдалеч си размениха безмълвни знаци. След малко трима от нашите, тия, които бяха останали в гърба на отминалите вече противникови войници, изскочиха изневиделица и преградиха пътя им за връщане. Нещастниците се опитаха да бягат обратно, но там бяха другите скрити хора от патрула, които като диви зверове се хвърлиха върху им и, без да им дадат да отворят уста, ги заловиха, сковани от ужас, и ги поведоха из потайни пътеки към нашия стан. Положението беше спасено. След един час патрулът и неговите пленници бяха в щаба на нашите войски;. Там езиците на противниковите войници се развързаха и те дадоха необходимите данни и сведения, които щяха да бъдат толкова полезни за боя.
На „Червената стена”
Наближаваше Коледа, но нямаше още сняг. Времето беше сухо и студено, както биваше понякога в тоя южен край. Източните склонове на планината, по които беше разположен противникът , бяха покрити с шубраки и висока папрат. Нашите войски бяха далеч от противника, но неговите предни пипала бяха в допир с нашите: секрети и патрули се дебнеха и от двете страни. Един противников секретен пост отдавна привличаше вниманието на нашите, които имаха голяма нужда от пленници, за да разузнаят силите и намеренията на врага. От съответния наш секретен пост беше изпратен през една нощ патрул от трима души, за да залови някого от поменатия пост.
Подофицерът и двамата войници се движеха с котешка предпазливост, криейки се зад папратите и храстите, докато доближат противника. Достигнали го, те спираха и се ослушваха. От вътрешността на окопа се чуваше само равномерното хъркане на спящите негови защитници. Само един от тях беше на пост, но и той дремеше. Тогава нашите се решиха да действуват.
Като приближиха на разстояние, от което можеха добре да се премерят, храбреците, по даден от стария им знак, скочиха във вътрешността на окопа. Часовоят беше убит на място, а вътре в окопа настана страшна паника. Сънливите още негови защитници в залисията си се нахвърлиха един върху друг и след това, ужасени, избягаха навън. Някой от тях останаха скрити в окопа, гдето нашите храбреци при влизането си ги намериха и плениха.
Така нашият малък, но храбър патрул разби един противников пост от петнадесет души и плени трима от тях, които разказаха много за своите части и за тяхното бойно разположение.
Много и разнообразни бяха действията на нашите храбри патрули през войната. Понякога се случваше да стане цяло сражение между тях и предните части на противника. Такова нещо се случи през пролетта на 1917 г. с един от патрулите на 4-и пехотен Македонски полк, който охраняваше фланга на своя полк. един от войниците на този патрул, оглеждайки околната местност, забеляза че из едно дълбоко дере настъпва прикрито един усилен противников патрул от 30-40 души. Той доложи веднага на своя старши, а сам залегна с още трима души, за да следи настъпващите вражески войници. Старшият на патрула пък бързо зае позиция по фланга на дерето. Нашите се притаиха и чакаха противника да наближи на 20-30 крачки. Чак тогава те откриха ненадеен убийствен огън по него и предизвикаха голяма паника в редовете му.
Няколко души от неприятелски патрул паднаха, но другите, макар и смутени от изненадата, бързо се окопитиха, залегнаха и също откриха огън срещу нашите, които бяха малцина и скоро разбраха , че не ще издържат продължително време натиска.
Стрелбата, обаче, беше чута от нашия лъвофлангов патрул, който веднага се притече на изстрел. Още с пристигането си старшият на тоя патрул извика „ура, напред!” и се хвърли на атака. Противникът тоя път не издържа и в безредно бягство, оставяйки половината от хората си в плен и неколцина убити и ранени , се оттегли безславно. Нашите взеха освен това и много плячка.
Тъй понякога се вкопчват едно в друго пипалата на войските и се бият помежду си, докато частите почиват или спокойно се движат.
Бойци
Камен – Бранник

Упорството на българина е пословично. Разказват един случай: в 1912 година неприятелският черноморски флот обстрелвал жестоко нашата брегова охрана. Един от часовоите стоял цял ден под артилерийския огън, без дори вземе мерки да се позакрие. Един наш генерал, който минавал оттам, го забелязал и запитал:
-Юнак, ти защо не се подслониш и пак да наблюдаваш? Защо стоиш така на открито?
Часовоят отговорил:
-От инат, господин генерал!
Понякога това забележително упорство на българина е вредно, но в повечето случаи то е бивало причина за успеха ни на война и ни е давало победа. Един от многото такива случаи е историята с подофицера Георги Коев.
На 30 август 1916 година той беше старши на пост в стражевото охранение на 2-и Искърски полк на Южния фронт. Към 10 часа противникът с големи части почна да напада цялото охранение на полка. Срещу поста на Коев се появиха два противникови взвода с 2 картечници. Той с необикновено хладнокръвие ги дочака да дойдат на 20 крачки и чак след това откри срещу тях убийствен пушечен и картечен огън и ги застави да отстъпят с големи загуби.
Малко по-късно друг противников взвод дойде в подкрепа на отстъпващите и нова вълна се насочи срещу поста на нашия подофицер.
-Няма да я бъде така! – закани им се той. – Дръжте ги, момчета!...
Момчетата, които изпитваха същите чувства като него, не дочакаха да ги подканят: тяхната дружна дисциплинарна стрелба помете и тая атакуваща вълна. За един миг настъпи отдих пред позицията. Но тука пък всички с ужас забелязаха, че бойните им припаси са се привършили.
Тогава съобразителният подофицер изтегли взвода си на една могила, близо до съседния 3-и пост, където имаше достатъчно бойни припаси, и там, поемайки командуването и на двата поста, успя да задържи настъплението на противника. Надвечер му бяха изпратени подкрепления и припаси. Той контра-атакува и зае отстъпените през деня окопи, макар че още в началото на атаката беше тежко ранен.
-Сега мога да отида на превръзка. Вече си свърших работата! – каза той, след като настани войниците си на превзетата противникова позиция.
Тома Андреев, старши подофицер от 6-а рота на 51-и пехотен полк, беше излязъл нейде из дивите дебри на върха Баба на лов за пленници с един патрул от доброволци. Той се беше отдалечил много от ротата си и вървеше с войниците си предпазливо, съветвайки ги да не вдигат никакъв шум, понеже противникът е вече близо. Командата стигна до един хълм и той реши да остави хората си зад тоя хълм, а разузнаването да продължи сам. Даде им отново строги нареждания да мълчат и да се крият.
Той възлезе предпазливо на върха на хълма и пълзешком премина обраслата с храсти седловина пред него, след което бавно се изкачи на една малка баирчина и приклекна там зад един трънак. Отпреде му се виждаше широк и дълбок дол, обрасъл с кичести буки. На дъното на дола сребристо-пенлив поток нарушаваше тишината на дивата горска усоя.
-Отсреща сигурно има нещо! – промълви старшият, виждайки отвъд дола един висок бук, обрасъл с венец от храсти.
-Трябва да ида да видя!

Изучавайки мислено пътя, който трябваше да вземе той избра един обрасъл с храсти подстъп и предпазливо и внимателно започна да се промъква, повече пълзешком, през него. След десетина минути труден и дебнещ вървеж той стигна до бука и се скри зад него. Но тук, услушвайки се, той дочу глух едвам доловим шум от други дебнещи стъпки. – „Неприятел е!” – помисли си той и се притисна по-здраво до дървото.
И наистина, това беше един противников подофицер, който също така предпазливо, оглеждайки всичко пред себе си, се движеше към нашия старши. Изглежда че и той го забеляза, защото, стигайки на няколко крачки до него, изведнъж се спря, приклекна зад един храст и взе „за стрелба”.
Тома Андреев също беше готов за стрелба. Но – с едно поразително хладнокръвие – вместо да се прицели и да го превари с изстрела си, той реши, че гърмежът може да привлече другарите му, които ще да са по-близо от неговите войници, и работата да стане по-опасна. Бърз като мълния, той сне пушката си и като разярен лъв се хвърли внезапно върху противника си. Изненадата на последния беше голяма, ала и той не се уплаши: изглежда че беше храбър и сърцат човек. Двамата се скопчиха гуша за гуша. Борбата им беше борба на нерви и на ловкост и сила – тъй както се борят два диви звяра, без оръжие, само с голи ръце. Но нашият старши излезе по-силен и по-здрав. Нервите му издържаха повече.
След кратка борба той успя да хване противниковия подофицер за гушата и, стискайки го яко, да го обезсили и принуди да се сдаде. Тогава прибра пушката му и гордо го подкара към хълма, гдето беше оставил своите момчета.
В един бой на Южния фронт една рота от 38-и пехотен полк трябваше да конта-атакува противника. Разсипана във верига, ротата започна редовно и по всички правила своето нападение, но противникът я посрещна със силен огън и тя трябваше да залегне и с артилерийска помощ да подготви по-нататъшното си настъпление. Ефрейторът Георги Хубчев, който лежеше и стреляше заедно с другите войници от веригата, реши по едно време, че работите вървят бавно и ще трябва да се направи нещо за ускоряването им. Без да се обади на никого, освен на взводния си подофицер, който го разбра и одобри, той напусна внезапно веригата и се загуби из храсталаците, с които полесражението беше обрасло. Никой го не видя и не чу, но скоро всички разбраха величието на саможертвата му и важността на извършеното от него.
Бавно и незабелязано, на места пълзейки като змия, а на места промъквайки се като котка, нашият храбрец се доближи до десния край на заетия от противника окоп. Той постоя там известно време, докато се ориентира и проучи от какви и колко защитници той се заема. След това, още по-бавно и по-неусетно, той заобиколи позицията на врага и застана точно зад гърба на увлечените в стрелбата противникови войници.
Изведнъж, тъкмо когато те съвсем неочакваха подобна изненада, градушка от бомби, съскащи като разсърдени змии, се изсипа над главите им. Хубчев, който имаше приготвени достатъчно бомби, така умело ги хвърляше , като че не един, а мнозина бомбохвъргачи действуваха. Ефектът беше поразителен и целта беше достигната , понеже бомбите идеха откъм гърба на нападнатите. Поразени, те нямаха време да размислят и да се опомнят, а –смятайки, че са заобиколени най-малко от цял взвод – бяха обхванати от ужас и в луд бяг напуснаха окопа, който наскоро след това бе зает от нашите.
На въпроса на ротния командир как се е сетил да изиграе на противника тая игра и как се е решил да отиде на явна смърт, Хубчев скромно отговори:
-Господин капитан, това, което е опасно за много хора, за един човек е винаги по-безопасно и по-лесно. Аз не рискувах нищо!
-Не, - отвърна ротният командир, - ти рискуваше главата си, а такива глави като твоята трябват.

И още на мястото той похвали пред другите войници и каза ,че ще по представи за повишение и за орден.
През ноември 1917 г. една наша дружина извършваше укрепителни работи по своята позиция на Южния фронт. Работите се извършваха нощем, но противникът беше твърде близо и с постоянен обезпокоителен огън пречеше на вървежа им. Поради това, за да бъде по-спокойна дружината, дружинният командир изпрати две команди от по двадесетина души към предните окопи на врага, за да го атакуват и прогонят оттам. Командите бляскаво изпълниха своята задача и останаха в поменатите окопи, за да прикрият с огъня си нощната работа на дружината. По едно време фелдфебелът, който беше началник на едната от командите, изпрати за свръзка с другата команда редника Георги Живков. Тъмнината беше непрогледна. Георги вървеше тихо и внимателно. Изведнъж, обаче, той се натъкна на някакви разхвърлени по земята пушки, спъна се и падна в някакъв окоп. „тук ще са 10-а рота или опълченците”, помисли си спокойно той и се взря в тъмнината, гдето видя силуетите няколко войници.
-Вие от десета рота ли сте, бе? – попита той непознатите, които му изглеждаха малко изплашени от неговото внезапно появяване, и бързо скочи на крака.
Но те продължаваха да го гледат изплашено и да си шепнат нещо неразбрано – на някакъв чужд език. Стана му веднага ясно, че това са противникови войници. Ами сега?
Всеки на негово място, сам срещу неколцина, би почувствувал страх, но нашият герой, схващайки че противниковите войници са много по-уплашени от него, без да губи присъствие на духа, съобрази, че може да се възползва от това обстоятелство. Той изведнъж се обърна назад, давайки си вид, че вика своите скрити другари, и смело се хвърли върху групата с готова извадена бомба. Те помислиха, че наистина зад него идват други наши войници, и – изплашени и без това – хукнаха да бягат извън окопа в тъмнината.
Георги Живков спокойно и весело запрати няколко бомби подире им , а после прибра изоставеното от тях оръжие и го отнесе в командата си, гдето съобщи за случката.



Старият воин
Камен – Бранник

Той е още жив, там, в малкия провинциален градец, гдето, заедно с други стари воини, довършва морно своя бурен живот, гледайки примирено на сивата действителност, която го заобикаля, и вдълбочен в своите неугасващи спомени.
Побелял вече, но с глава все още гордо вдигната и с поглед все още бляскав, той прилича на обезкрилен орел, който с последни усилия пристъпя тежко до края на някоя шеметно висока скала, отгдето се вижда небето , достигнал до там, той се спира, за да измери още веднъж простора, който ще се закрие завинаги пред очите му…

Той, старият боен генерал! …
Да снемем шапки пред него, защото той вече не е човек, а символ! – Символ на дълга, на чест и на слава! – На изпълнен дълг, на заслужена чест и на безсмъртна слава…

Аз обичам да го гледам на големите военни празници, когато младите бранници минават с твърда стъпка и огнени взори пред възхитения народ, под звука на бойните маршове и под ореола на разветите знамена-. Той не е в първите редици на тълпата, защото е скромен и не обича да вади на показ душата си. Но, издигнат с цяла глава над другите, той все пак вижда всичко и сякаш всичко поглъща с очи..
Загледан в неговия орлов поглед аз не чувствам нужда да гледам другаде: там е отразено всичко…
Там е отразена и гордостта на стария воин, че неговият дух е още жив в сърцата на тая крилата младеж, и надеждата му, че делото на неговата младост няма да загине с него, и меланхолията му, че той би искал да даде още, но не може, защото не му е съдено повече.
Но скоро не само аз, а и други почват да гледат към него. Тоя висок, побелял старец, още много строен и с гордо вдигната глава и жив поглед, привлича като фокус вниманието на всички. Мнозина го познават и почтително се отместват, за да му дадат възможност да бъде по-напред. Така ,постепенно, без сам да иска това, той се озовава в първите редове, близо до маршируващите войници. Офицерите, които минават и повечето от които го знаят, с уважение отправят поглед към него, а той съчувствено им кима с глава. „Дядката” – така го наричат в гарнизона – някога е бил на много от тях, от по-старите, началник. А младите са чували достатъчно да се разправя за някогашния боеви бригаден командир. Той също ги гледа и постепенно меланхолията му на стар, забравен вече воин, изчезва и топла бащинска усмивка огрява бледото му лице…
За какво ли мисли той в такива минути?
Не е лесно да се проникне в човешката душа, а понякога е дори невъзможно. И все пак, през неговата блага усмивка прозира мисълта му: радостта, че вижда успех на младите, и споменът за миналите дни, когато и той е бил млад, буен и смел и когато за него „морето е било коляно”. И там се вижда пак в дните на великата бран, когато с кръв се чертаеха щастливо постигнатите днес необятни простори на родината…
Той се вижда като дружинен командир през 1912 година, начело на храбри пехотинци, там при Лозенград, а след това по стъпките на изплашения противник, който, сразен и разнебитен, отстъпва по безкрайните кални пътища. А после – Люлебургас и Чаталджа, и …мечтата за величествения град на Босфора. Нали по същия път някога дедите ни бяха стигнали дори до стените на тоя славен град?... Той отново преживява оня стихиен устрем, с който цялата ни войска и целият ни народ живееха тогава.
След това споменът му го понася на своите леки крила към северозапад, там, в недрата на Пирина, гдето през един есенен ден неговата бригада трябваше да спре напора на тройно по-многочислен противник, за да спаси погиващата чест и слава на България. В тоя незабравим ден, той възседна коня си и смело се озова в разколебаните вериги на своите войници, за да им напомни дълга към родния край и за да съгрее сърцата им с вярата в победата, която вяра те бяха загубили…И той изпитва отново щастието, което изпита тогава, когато видя в своите хора да възкръсва коравият дух на българина, твърд в изпитанията и упорит в преследваната цел…
Противник, който мислеше, че вече е сломил тоя дух и преждевременно се радваше на победата си, скоро трябваше да признае своята грешка. Той бе позорно бит и дълго преследван из дебрите на оная стародавна българска планина; спаси го само тръбата на примирието, която на другия ден прозвуча в разгара на боя. Но и честта на България бе спасена! Старият генерал блажено се усмихна при мисълта за това…
Но най-хубавият му спомен беше за ония безкрайно щастливи дни там, на далечния север. Никога той вече няма да изживее подобна опияняваща радост – радостта, която дават победата и до край изпълненият дълг. То бе безконечен наниз от сполучливи военни действия, в които нашето оръжие се прослави навеки.
Да бъде благословена земята, гдето още звучи тропотът на нашите стъпки и гърмът на битките ни!
Една голяма крепост бе преградила пътя ни в началото на нашето настъпление. За други войски тя би била страхотна и несъкрушима. Но нашите храбри пехотни бригади, едната от които командваше той, смело се нахвърлиха върху нея, сякаш отиваха на маневра, а не нападаха една здраво окопана и защитавана от многобройни войски укрепена линия. „Смелостта превзема градовете”, казва една руска пословица. Скоро небето и земята възчудени видяха, сред ужаса на една адска изненада и всред една симфония от огън, желязо и кръв, върховния подвиг на едни бранници, които умираха, за да изтръгнат победата, натъкнаха на техните ножове. Не беше артилерията, която превзе тая крепост, а духът на тия несломими бранници, голяма част от които сложиха кости там. И Дунава, който мътен и кървав премина край бойното поле, отнесе на своите бързотечни вълни далече в морето позора на противника и славата на нашите герои. А тия герои той ги бе командвал, той – немощният старец, който сега гледаше с бащинската гордост стройния марш на младите и ги благославяше в душата си да бъдат достойни продължители на основа прекрасно и велико дело.
Изведнъж, събуден от своя унес, той вижда, че хората сега са други и времето е друго. Страшни моторни коли, върху които внушително се рисуват мощните силуети на модерни оръдия, бойни коли, каквито в негово време имаше само за показ, стоманени птици, които затъмняват слънцето със своята многобройност – се редят пред неговия учуден и възхитен поглед. Той ги гледа, поразен от новото, което те носят, и сякаш не вярва на очите си… Но – то не е вече сън, а жива истина! – И старецът се замисля.
Той си представя каква ще бъде войната занапред: много по-страшна от тая, която той познава. Няма фронт, няма тил – всичко е полесражение, дори и въздухът, който дишаме. Как ли ще се бият нашите синова и внуци?...А в това време войските непрекъснато дефилират. Над тях самолети шумно прелитат, сякаш за да ги закрилят и окрилят. Те сякаш са тяхната душа, светла, метално-корава, мощна, въздесъща, всевидеща и всемогъща. Те сякаш са символ на новото безстрашие, което ще съгрява занапред сърцата на тия млади воини, за да ги окуражава в тежки дни и ги вдъхновява в дни на устрем към победа… Те – стоманените птици на бъдещето!
И, гледайки тая картина, тъй различна от онова, което бе обичайно за миналото, лицето на стария воин постепенно се прояснява: той почва да проумява смисъла на новото време. Всъщност, всичко си е пак по старому. Нито помощните оръжия, нито най-страхотните постижения на века – нищо не е от значение пред силата на духа и пред волята да се победи. Духът пак е разковничето на успеха, както в доброто старо време. Нищо не се е променило, слава Богу!...
Окуражен, той въздъхва дълбоко, като излязъл от някакъв кошмар. И тия, които са близо до него го чуват да шепне тъй, както някога, в дните на миналата слава:
- „Напред, момчета! С нами Бог!”
Изпълнен дълг
Камен – Бранник

Някъде западно от Битоля, при селото Снягово, се водеше жесток бой. Барабанният артилерийски огън беше в разгара си. Разнокалибрените снаряди на противниковата артилерия се сипеха като градушка и вдига ха облаци прах по цялата дължина на фронта. Земята беше разорана и осеяна с желязо и олово.
В тоя адски огън всички телефонни връзки бяха прекъснати и съобщението между частите беше напълно преустановено. Скъсани бяха и жиците, които свързваха щаба на полка с биещите се дружини. А тяхното незабавно възстановяване беше крайно необходимо.
Изведнъж от височината, където беше щабът на полка, всред най-големия трясък и дим на барабанния огън, един войник – приличен по-скоро на призрак, отколкото на човек – бавно и спокойно почна да се спуща, движейки се покрай телефонната жица и държейки я на места с ръка. Снарядите се пръскаха като буйни гейзери около него, техните трясък го оглушаваше, а димът им го заслепяваше. Но той не обръщаше сякаш внимание на нищо и следваше съсредоточен и строг, своя труден път. На места само той спираше за малко, за да превърже някое скъсано място на жицата, и после пак продължаваше.
По едно време един снаряд падна тъй близо до него, че едва не го затрупа, разпилявайки се отгоре му като снежна лавина, която се е ударила в някое препятствие. Но не, той беше жив, а снарядът само беше изкопал близо до него едно доста дълбока яма, която той спокойно използува, за да се скрие от вихъра на последвалите незабавно други снаряди.
След него се зададен и друг войник. И той като него вървеше бавно, следвайки неотклонно пътя на телефонната жица. И той се спираше отвреме-навреме всред стихията на барабанния огън, за да проверява и поправя свръзката. После се зададе и трети.
Снарядите се сипеха непрестанно и се пръскаха и разтърсваха земята; хилядите им парчета бръмчаха във въздуха като разсърдени пчели, които са били изтървани от кошера им. Но нашите смелчаци все така неизменно спокойно вършеха своята работа, несмущавани от бесния вой на смъртта около тях. Фуражките им бяха вече разпокъсани, а шинелите им продупчени от железните и оловни парчета, но кожите им по чудо бяха още здрави.
Те вървяха неспирно- рицари на своя дълг. А през това време долу, където бяха дружините, беше пълен смут. Всички с трепет следяха техния смъртно опасен път. Някои, изтръпнали за тяхната неизвестна участ, безпокойно им махаха с ръце и с фуражки, за да се пазят или да спрат докато вихърът отмине. Но все така самоотвержено, предани на своя дълг, те довършиха докрай своето дело и възстановиха телефонната линия…После, невъзмутимо спокойни, те се върнаха обратно по стръмнината в полковия щаб.
Така изпълниха дадената им заповед трима доблестни телефонисти от 51-и резервен пехотен полк, в един от боевете при Битоля, някога, там някъде долу – на юг.





Майор Манолов

В началото на септември 1918 година 33-и пехотен Свищовски полк заемаше позиция на върха Дуб, между Дойранското езеро и Вардара.

Позицията беше извънредно важно място и за нейната отбрана се водиха на 18 и 19 септември кървави боеве, в които особено се отличи 33-и полк, който даде в жертва много герои.

Всред многото подвизи на тия герои особено се откроява подвигът на майор Манолов, загинал при защитата на „Бастиона полковник Нейков” с едно величаво себеотрицание, което обезсмъртява името му.

Майор Васил Манолов


В южните разклонения на масива Дуб, посред една местност много хълмиста, пресечна с оврази и дерета и обрасла с ниски храсталаци, се криеха трите отбранителни линии окопи, галерии, скривалища и ходове за съобщение на полковата позиция, за чието здраво укрепяване бяха положени големи грижи и усилия.

Тя се състоеше от няколко предни опорни места („Свищов” , „Солун”. „Крестали” и други, от една първа отбранителна линия с укрепени места, наречени „Съединението”, „Цербера”, „Калето” и пр., и от една главна отбранителна линия с три бастиона, най-важният от които бе „Бастион полковник Нейков”.

Противникът, който беше решил на всяка цена да овладее върха Дуб, започна атаката си още на 12 септември с небивала дотогава артилерийска подготовка, която трая шест дни и шест нощи.

Участъкът на полка, главно окопите на „Свищов”, „Цербера”, „Съединението” и „Бастион полковник Нейков", беше обстрелван непрекъснато с най-жесток артилерийски огън.

През деня този огън биваше разрушителен, със снаряди от най-тежки калибри, а през нощта – обезпокоителен, с цел да не могат да се поправят разрушенията, станали в окопите и скривалищата на полковата позиция. Десетки хиляди снаряди паднаха върху тая малка площ от 900 метра широчина и 500 метра дълбочина, която се заемаше от доблестните Свищовци. Но те стояха там, през тия ужасни дни и нощи, непоколебими, като желязна броня – бронята на България!


Най-страшен беше огънят в навечерието на атаката, на 17 срещу 18 септември. През нощта – от 10 :30 часа до разсъмване – противникът обсипа полковата позиция с най-малко 100 хиляди снаряди, разпределени на петнадесет барабани огньове, от които осем със задушливи газове.
Толкова много бяха противниковите снаряди, че от техния дим и от праха на зловещо изринатата земя се беше образувала непроницаема завеса над позицията на бйоците.

Звездното небе беше страхотно забулено, а ракетите за осветление и сигнализация едва мъждеяха, като , като слаби кандила.

Всред тоя мрачен ад от огън, желязо и дим смъртта дебнеше на всяка крачка…Но скривалищата, галериите и окопите бяха здрави, а още по-здрави бяха сърцата и душите на храбрите защитници: с бодър дух и вяра в крайната победа те дочакаха часа на атаката.


На 18 септември в 5:30 часа сутринта противникът настъпи по цялото разположение на 8-а дивизия, включително и в участъка на 33-и полк срещу предните опорни места „Свищов”, „Солун”, „Крестали” и „Офицерският пост”.
На подадените за артилерийска помощ червени ракети нашата артилерия незабавно се озова със силен преграден огън. Но и противниковата артилерия, с непрекъснат и много действителен огън, с непрекъснат и много действителен огън, стреляше по предните ни пунктове. А пехотата опорен пункт „Солун” се завърза кратък, но жесток ръкопашен бой, в който шепата защитници геройски загинаха, а противникът се настани веднага там.


След геройска съпротива от страна на нашите, падна и пунктът „Свищов”,гдето един взвод с една картечница даде висок пример на безстрашие, себеотрицание и самопожертвувателност.

От защитниците на „Свищов” само неколцина успяха да си пробият път и да се приберат „Съединението”, гдето почваше предната ни главна позиция. След това боят се пренесе на главната отбранителна линия, гдето, за да не бъдат обградени от противника, се прибраха защитниците от предните опорни места.


Към „Съединението” настъпи цял противников полк срещу една рота наши бойци, с няколко картечници и минохвъргачки.

Тук се води упорит бой и от двете страни.

Загинаха почти всички наши офицери и накрая, когато положението стана неудържимо, малцината останали живи герои едва успяха да се изтеглят на главната линия, гдето боят вече също се разгаряше.

Към 6 часа преди пладне противникът беше вече пред третата и последна отбранителна линия на полка, пред „Бастион полковник Нейков”.

Тук трябваше да стане решителен удар, от който зависеше изходът на боя.
За здравото задържане на „Бастион полковник Нейков” командирът на полка се беше погрижил още от предни яден. Още от навечерието той беше поставил в задните скривалища на бастиона полковата поддръжка – една рота под командата на известния полкови храбрец майор Манолов. Беше привлечен наблизо и бригадната поддръжка от две роти.

Майор Васил Манолов беше наистина достоен за трудната и отговорна задача, която му се възлагаше – да задържи на всяка цена бастиона и да отбие настъпателната вълна на противника. Тоя офицер се беше сражавал геройски при Прищина, гдето влезе пръв, и при Лерин и Битоля, които той напусна последен. Същият при Кенали, оглушал и онемял от треска на хилядите снаряди и тежко ранен, не пожела да напусне позицията, като написа на едно листче хартия, понеже не може вече да говори, че иска да остане при войниците си.

Майорът беше при полковата поддръжка, когато се почна атаката на бастиона. Противникът настъпи с големи сили – почти цяла бригада от 4-5 хиляди бойци. Преградният огън на нашата артилерия не можа да го спре и той нахлу в разрушените вече телени мрежи пред бастиона.

Защитниците на последния го посрещнаха със силен пушечен, картечен и бомбов огън и едвам го задържаха. На места, гдето нашите бойци бяха избити, той успя да проникне дори в самите окопи и трябваше да се води ръкопашен бой за изгонването му.


Майор Манолов, който спокойно наблюдаваше боя, прецени, че е време вече да се намеси. Той веднага даде заповед на поддръжката, която се командуваше от поручик Банчев, да засили защитниците на бастиона, а сам той лично пое отбраната на последния, отправяйки се за най-застрашената му част – левия фланг.

Противникът напираше вече непрекъснато. Веригите му се топяха от точния огън на защитата, но нови вериги незабавно ги заместваха. Тук-там той успя да навлезе в окопите на бастиона, но, посрещнат с бомби и ножове, беше немилостиво отблъснат. И все пак той засилваше отново своите бесни пристъпи. Положението почваше да става трагично. Тогава майор Манолов реши да предприеме нещо много смело и много рисковано. Той знаеше, че Бог помага на храбрите.

След отчаяна съпротива с пушечен и картечен огън, под личната команда и въодушевявани от личния пример на своя дружинен командир майор Манолов, доблестните защитници на бастиона, макар вече значително намалели по численост, успяха да отхвърлят последния пристъп на противника и да го заставят да напусне телените мрежи, гдето се беше закрепил.

Възползван от тоя моментен успех, безстрашният майор събра около себе си една група от около 50 души бойци и ги поведе в дръзка контра-атака срещу многобройната пехота на противника, с цел да го разстрои и прогони, а после , по петите му, да завладее отново „Съединението”, което се явяваше като невралгичен пункт на боя.

Тая безумна смелост успя. Противникът, поразен от внезапното нападение и не подозиращ малките наши сили, скоро се огъна под неудържимия устрем на Свищовци и отстъпи към „Съединението”.

Следвайки неотстъпно по дирите му, нашите борци можаха да достигнат задните окопи на тоя пункт и там се хвърлиха в отчаяна ръкопашна борба с противниковите сили, борба безумна, в която шепата храбреци явно жертвуваха живота си.

Тук загина геройски и техният смел командир. Смъртта не пожали и неговото юначно сърце, което до последния момент не беше престанало на тупти за славата и честта на родината.

Противникът отново – през труповете на нашите храбри Свищовци – тръгна напред към бастиона. Но тоя път неговият нападателен дух бе сломен и атаката му лесно беше отблъсната от останалите в „Бастион полковник Нейков” защитници – „Бастионът” беше спасен и защитниците му дочакаха общата контра-атака на нашите войски, която почна след няколко часа…

Така майор Манолов и шепата негови юнаци със своята беззаветна самопожертвувателност задържаха противника и осигуриха победния край на боя.


В двора на казармите в Свищов има един гранитен паметник за падналите в боевете Свищовци. Много имена има написани на него, но едно име най-ярко блести върху гранита – името на майор Манолов.

Нека то блести там на вечни времена, за да говори поколенията за безсмъртието, с което историята дарява героизма на храбрите!





Един летен ден на фронта

През онова прекрасно лятно утро никой не можеше да помисли, че денят ще бъде толкова тежък за Сливенци, които защитаваха върха Ковил.Те се пробудиха на своите позиции с оная жизнерадост, която винаги обзема хората при хубаво време.
Зорницата отдавна се беше показала над хоризонта. Големите кандила на звездите върху избистреното южно небе почнаха да премигват и гаснат, сякаш духани от устата на невидим клисар. Заруменелият изток заля околните върхове и поръси със своя пурпур Мъгленската равнина, простряла се като протегната длан на юг, там , гдето в мъглявата далечина можеше да се предугади озареният в огнено сияние Солунски залив.
Денят беше 30 август 1917 година. пета рота от 11-и пехотен Сливенски полк, която заемаше на югозападния склон на Ковил една позиция, наречена „Касабова скала”, започваше своята предутринна работа. Нощните постове се изтегляха от окопите и от наблюдателните си места, за да дадат място на дневните наблюдатели.
Слънцето като огромен червените на някакъв ранобуден незнаен воин се подаде от изток и се надвеси над позицията и над Мъгленската равнина. „Касабова скала”, прилична на повален конус с върха към юг, израстна из утринния полуздрач, очертавайки своите съобщителни ходове и галерии. Скоро руменината на слънцето избледня и то ослепително заля всичко със златния си блясък. В тоя момент тишината беше нарушена от далечния шум на мотори и металични криле и на хоризонта откъм юг израстнаха сенките на четири стоманени птици.
- Митьо, - каза един от войниците от третия пост на Касабова скала (най-опасният, изнесен на тридесет крачки на противника пост,) – времето е хубаво, но май че ще е много горещо днес.
- Не ни е първица! – отвърна другият в същия шеговит тон.
А през това време зловещите птици приближиха позицията и се заизвиваха над нея като ято орли, които са намерили вече своята жертва и я дебнат. Откъм предните постове на противника проблеснаха няколко ракети и след това – изведнъж – гръм раздра тишината, раздрусвайки околностите. В същия момент цялата нашата позиция пламна в стихиен огън, обсипана с противникови снаряди. Свърши се трепетният блян на прекрасното лятно утро. И, както беше казал войникът, стана „горещо”.
Другият войник не излезе прав, като казваше, че това е обикновена работа. За пръв път, откак бяха на този фронт, Сливенци бяха подложени на такъв силен артилерийски огън от страна на противника. Явно беше,, че последният подготвяше решителна атака, за да ги разколебае и ги прогони от позицията им, укрепена с такъв труд и пазена тъй зорко дотогава.
Огънят, ураганен и разрушителен продължи с малки затихвания, след които избухваше още по-страховито, почти до пладне.Разнокалибрени снаряди – гранати, фугаси и дори мини – се сипеха като непрестанен железен град над окопите и скривалищата на ротата. След тях с бяс пристигна белите гръмотевични облаци на шрапнелите, които изхвърляха своята оловна стихия над полуразрушената позиция, дирейки с ярост открити живи цели за поразяване. За щастие скривалищата на ротата бяха много здрави и останаха здрави докрая.
Особено безпокойно беше положението на третия пост, който беше най-издаден и привличаше най-много яростта на противниковите батареи. Там стърчеше една малка грамада от камъни с зееща към главната позиция дупка и сякаш се топеше от всеки пристъп на беснеещия огън. Нейният покрив изглеждаше вече разхвърлен, а от обитателите й, - един подофицер и трима войници – не се виждаше нито следа. Дали те не бяха вече мъртви, склопили очи с последната замръзнала усмивка на изпъленн дълг към родината? Или, може би, бяха напуснали окопа във време на първите пориви на урагана и се бяха вече подслонили в някое близко скривалище встрани?
Не беше се случило нито едното, нито другото. Те бяха там, живи и здрави , и долестно отстояваха поста си, с поглед впит напред към противниковата пехота, която , настръхнала, чакаше момента, за да настъпи и довърши делото, започнато от нейната артилерия. Как се бяха запазили те невредими всред целия тоя ад , който се обруши върху тях? Може би, сам Бог , който винаги бди над храбрите, беше прострял своя невидим покров над главите им и ги беше спасил. А, може би, и друго: който е бил в боя, знае, че и в най-страшния огън има места, гдето смъртта избягва да сложи костеливата си ръка; тя снове зловещо отляво и отдясно, отпред и отзад, но там не посяга…Третият пост, може би, беше такова благословено място.
Към пладне, когато огънят внезапно, сякаш по даден знак, секна за миг и след това пак така внезапно се пренесе, извивайки се над задимената „Касабова скала”, някъде назад, за да образува огнева завеса за поддръжките, третият пост се провидя всред неразсеялия се прах и дим. На него ясно личеха – за тия, които гледаха отзад – опушените фигури на четиримата му защитници.
- Спасени са! – въздъхнаха войниците от скривалищата…
Да , те бяха спасени… но сега идваше най-тежкият, не само за тях, но и за другарите им от ротата, момент от боя – атаката на противниковата пехота, която трябваше да бъде отбита с пушечен и картечен огън или с решителния удар на нож, ако с огъня не се успее.
Противникът, помислил, че след тоя адски артилерийски огън в окопа на пост № 3 не е останала жива душа, се вдигна в настъпление към него. В рядка верига, прави, безгрижни и уверени, че няма да срещнат никаква съпротива, неприятелските пехотинци тръгнаха с усмивка на уста. Но скоро, достигайки до разхъврляните рогатки на разкъсаната телена мрежа, от полуразрешения окоп ги посрещна такъв силен пушечен и картечен огън, че те, замаяни от изненада, трябваше да се спрат на място, всред труповете на първите паднали техните другари. Защитниците на поста, подофицерът Вълчо Василев и тримата войници, залегнали в здравата част на своето закритие, стреляха спокойно, сякаш бяха на учение и се упражняваха да свалят мишени. Вдясно от тях една група от ония, които до това време стояха в заслоните на ротата и се безпокояха за съдбата им, бяха също заели позиция в изровените от фугасите естествени окопчета и със своя неспирен огън държаха в респект поддръжките, които се готвеха да дойдат на помощ на първата атакуваща верига.
След отбиването на това първо нападение последваха и други два –три опита, но и те бяха отблъснати със същото спокойствие и сигурност, както първият. Войниците свикнаха с маньовъра на противника, който подготвяше всяко нападение със силен артилерийски огън и после, щом неговите пехотинци се вдигаха и настъпяха, стреляше към нашия близък тил. На тях не им правеше впечатление вече и настървеността, с която противниковите войници тръгваха в атака, защото знаеха, че тя ще бъде последвана от бързо разочарование и че техният мощен огън ще спре и върне непременно настъпващата вълна. Те дори почнаха да се шегуват с тая опасна и странна игра.
- Ето, - казваше един от тях, - тия приятели пак идат да ги почерпим.
- Не, - казваше друг, - те идват здравата сръбнали, но…ние ще им хвърлим по малко студена вода на разгорещените глави и ще ги разхладим.
Така бяха отбити всички нападения до вечерта. Противниковата артилерия, след като дълго рева и фуча с бяс над „Касабова скала” и окопа на пост №3, най-после привечер, беше принудена да млъкне със затаена злоба.
Августовското слънце, което през целия ден немилостиво беше пекло над главите на изморените бойци, сега с тиха ласка хвърляше своите последни румени лъчи над полуразрушените окопи и скривалища. Скоро и здрачът, а заедно с него и тихият вечерен хлад се спусна над позицията и донесоха на своите крила вечерното спокойствие и отмора.
„Горещият ден” се беше свършил.



Презрение към смъртта
Ето един подвиг, който на пръв поглед не изглежда особен. И, все пак, колко много величие има в неговата простота!
На 14 септември 1916 година в боя при село Каоралий 2-а рота от 4-и пехотен маршеви полк беше попаднал под убийствен пушечен и картечен противников огън. Двадесет и четири картечници стреляха по нея и не й даваха да се вдигне в равното и открито добруджанско поле! А патроните на ротата, чиито войници бяха залегнали в малки стрелкови окопчета и упорито се държаха за педята земя, на която бяха стигнали, вече се привършваха. Скоро положението можеше да стане отчаяно, ако противникът забележеше това и се хвърлеше в контра-атака. Всеки войник вече чувствуваше тревога. Някой трябваше да отиде назад за патрони, иначе всичко щеше да бъде загубено. „
И тоя някой се намери, въпреки сигурната гибел, която го очакваше.

Младшият подофицер Стаматов Христо Кръстев пръв изказа желание да отиде за патрони.
С него тръгна и един войник от неговото отделение. Но едва се бяха надигнали и направили няколко крачки, войникът, който го придружаваше, падна пронизан от противников куршум.
Куршумите свиреха наоколо, като рояк разсърдени оси.

Сърцата неволно изтръпнаха. Всеки друг би се сепнал от тая страшна близост на смъртта. Подофицер Стаматов, обаче, не се смути. Той продължи твърдо пътя си.
Войниците от ротата със затаен дъх следяха движението му. На няколко пъти той се спъваше и залитваше да падне поради неравността на почвата. Друг път изчезваше, съвсем закрит зад някой синор, за да си отдъхне от бесния пушечен огън, който го преследваше неотстъпно. В тия моменти войниците помисляха, че е, убит. Изведнъж той изчезна за по-дълго време и после пак така внезапно се появи съвсем близо до десния фланг на ротата. Войниците го посрещнаха с облекчение и с викове ура: той носеше на гърба си цялото платнище с патрони!

Спокойно и хладнокръвно Стаматов, сякаш вече свикнал с убийствения вой на куршумите, обходи стрелковата линия на ротата и раздаде патроните, непрестанно окуражавайки бойците със следните думи:

- Не бойте се. Ще ги бием!

Той повтори тая опасна разходка няколко пъти и, за щастие, излизаше все така невредим от огъня:

Сякаш сам Бог, който пази храбрите, го пазеше.
На петия път той вече беше ранен и не можеше да се движи. Остана на позицията на ротата, която в това време вече беше засилила значително стрелбата си и скоро – надделявайки противниковата огнева съпротива – настъпи смело напред. Младшият подофицер Стаматов, чийто пример бе заразил всички, я изпрати с благословии и чак след това позволи на санитарите да го превържат и отведат назад.

 
ДокторътИма хора, на който всичко им се отдава – „всичко и е подадено”, както казва народът. Такъв беше ефрейторът от минохвъргачната рота при 6-а дивизия Стойчо Тодоров, наречен „Докторът”. Нищо не се изплъзваше от неговата похватност. По длъжност той беше санитарен носач в ротата, но знаеше отлично и службата при минохвъргачките, и своя занаят на санитар, и много още други работи, които случаят през време на война изпречва всеки ден пред бойците. В свободното си от работа време той се занимаваше и с „изкуство”: работеше от гилзи, запалки или снарядни чашки всякакви предмети за украса, които даваше на офицерите и войниците, за да разхубавяват с тях своите скромни убежища на фронта. Беше и строител: без него не се построяваше нито окоп, нито заслон, нито земянка за началствата. Във всичко той влагаше вещина и личен вкус, който човек едва ли би могъл да подозира у него, гледайки малката му невзрачна фигура и лицето му, което не се отличаваше с много интелигентен израз. Главното беше, обаче, умението му да работи при минохвъргачките, които през Световната война бяха новост и чиято прислуга беше недостатъчна, а понякога в боевете и съвсем намаляваше. Такъв беше случаят на 18 май 1917 година на Червената стена, когато французите атакуваха силно нашата позиция, пазена от 15-и пехотен Ломски полк.
След силна подготовка са барабанен артилерийски огън, към 5:30 часа след пладне противниковата пехота се групира и приготви да атакува. През гъстия дим на снарядите нейното движение беше забелязано и нашата артилерия и минохвъргачките започнаха да действуват. При минохвъргачка № 7 кипеше усилена работа ,но прислугата й бе малобройна и една част от нея беше отишла назад, за да пренася мин. Освен това неколцина от минохвъргачите бяха пострадали от силния противников артилерийски огън. В един момент – може би най-важният в боя, защото противникът настъпваше вече много наблизо – при минохвъргачката беше останал само един подавач, който току-що беше пристигнал със сандък мини. Още малко и нейният глас щеше да заглъхне, а помощта, която тя даваше за отбиване на атаката, щеше да престане.
„Докторът”, който, покрай грижите си за ранените войници, не беше престанал да наблюдава какво става в боя, забеляза веднага това и реши да действува.
Тичешком той отиде при ротния командир.
- Господин поручик, - извика той – при минохвъргачка няма никой, а тъкмо сега трябва да се действува.
Още недоизказал думите си, той видя, че противниковите вериги отново се надигат и нашите батареи и другите минохвъргачки отчаяно засилват огъня си. Без да чака разрешението, което сигурно щеше да получи, той хукна обратно към замлъкналата машина.
Там той завари прислугата увеличена: беше пристигнал и теглачът. Застана и той при тях и пое командата, като сам поставяше мините в дулото с една ръка, поемайки ги с другата от подавача. Работата закипя. Спокойно и чевръсто, мерейки се добре при всеки изстрел, той бързо запълни със сполучливи попадения на мини останалото празно пространство в атакувания участък. Там скоро закипя истински ад от огън, желязо, дим и пръст. Противниковото пехотно отделение, което беше напреднало в тая празнина, се поколеба от силния минен огън и удари назад. На другия ден след боя командирът на полка, който предаде на ефрейтора Стойчо Тодоров германския орден за заслуга и нашия кръст за храброст, тъй достойно спечелени от него, му изказа възхищението си с тия думи:
- С такива минохвъргачи като тебе можем да бъдем сигурни, че ще отбием всяка така. Ти заслужи с това и подофицерския чин, в който те произвеждам за награда! Да живееше!
Имаше пред позицията на ротата една противникова картечница, добре маскирана всред храсталаците на местността, която постоянно стреляше по нашите войници и дори вземаше и жертви понякога. Всички бяха възмутени от нея и мнозина й се заканваха. Някой предлагаха тя да бъде атакувана с едно отделение и взета в плен; други – да се посочи на нашата артилерия, за да я унищожи с огън; трети – само я ругаеха безпомощно. Най-доброто решение пак даде „докторът”.
- Оставете на мене тая пущини! – каза веднъж той.
И после сериозно добави:
- Аз ще я застрелям!
Повечето от войниците, които знаеха, че той не се шегува, разбраха, че е намислил нещо и го оставиха да върши немисленото.
Веднъж надвечер той взе няколко ръчни бомби и се изгуби напред към позицията на противника. Беше в момент на пълно затишие на фронта.
Пълзешком той достигна телените мрежи, около които имаше храсталак, и се закри там. след това, бавно и безшумно, той се накичи с клони и листа, докато заприлича на някакво подвижно дърво, и продължи да пълзи всред храстите. Той се лута между тях известно време ,все тъй пълзешком и с голяма предпазливост, докато се ориентира за мястото на противниковата картечница. След това продължи пътя си по права посока към нея, спирайки при най-малък шум или движение и вдървявайки се, като истинско дърво. С голямо напрежение на нервите той успя най-сетне да достигне до картечницата, което разбра от смеха и разговора на противниковите войници около нея. Беше вече при целта.
Враговете продължаваха да разговарят, без да подозират присъствието му. Стиснал бомбите в ръцете си, той ги наблюдава известно време и когато се увери, че те се готвят да стрелят срещу нашите и са вече улисани в тая работа – той се приближи още няколко крачки и замери с първата бомба. Чу се оглушителен трясък, а след това всичко замлъкна. Той позна, че е уличил право в картечницата. Хвърли още една бомба, която, изглеждаше, също попадна добре, и се сгуши в един ров между храстите, защото след настъпилото затишие се чуха бързо приближаващи се стъпки. Сигурно други противникови войници се бяха притекли, привлечени от гърма, и тарашуваха около картечницата…Чуха се и охкания на ранени, а сигурно имаше и някой убит. Дошлите разпореждаха нещо. Някой от тях се заловиха да претърсват околността. Положението на нашия герой стана извънредно опасно. Стиснал останалите бомби в ръце, той се притаи в своя спасителен ров, превърнал се самият на храст между другите храсти.
Глъчката трая още десетина минути, които се видяха на „Доктора” като цяла вечност. После, след като прибраха ранените и се увериха, че никой няма наоколо, притеклите се противникови войници се закриха в окопа си и почнаха усилен пехотна стрелба срещу нашите войници, на която последните отговаряха със същата ярост. Цял четвърт час пищяха куршумите и на двете страни над лавата на „Доктора”, но той продължи да играе ролята на неподвижен храст. Чак когато утихна стрелбата и всичко се успокои, той по същия начин напусна убежището и се отправи за ротата си, гдето се завърна със същия успех при движението, както и на отиване.
Войниците, които бяха разбрали неговата хитрост и героизъм, го посрещнаха с шумно ура и възхитени възгласи. Нови залпове от страна на противника, който също разбра, навярно, че е изигран майсторски, приключиха овациите за тоя подвиг. Но тая напразна стрелба само увеличи радостта на нашите. До късно през нощта „Докторът” беше чествуван от своите другари, които си отдъхнаха най-после от кошмара на картечницата.
Тържеството се приключи с една малка церемония при която беше връчен златен орден за храброст на „старшия подофицер” Стойчо Тодоров. Полковият командир беше побързал да оцени по достойнство неговото умение и себеотрицание.






Засада

На изток от висотата „1050” се намира дълбок дол, наречен „българският дол”. През една майска нощ там беше изпратен старшият подофицер Милев от 54-и пехотен полк, за да проверява нашите постове и да охранява дола от изненади. Дадени му бяха и девет души войници, все изпитани смелчаци. Цяла нощ те вършиха неуморно свята робота, без да спрат или да се поколебаят от силния противников артилерийски огън. Когато се разсъмна предните постове бяха вдигнати, а войниците от тях се събраха на по-безопасно място в дола, като донесоха и всички неупотребени бомби.
Скоро след това подофицерът забеляза, че към висотата, гдето бяха позициите на неговата рота, се насочва голяма противникова част. Той даде нареждане да се хвърлят предупредителни ракети и, грабвайки няколко бомби , излезе предпазливо по дола към десния фланг, гдето бяха окопите на 13-а рота от полка. Там той видя, че друга противникова рота се е вече вмъкнала с обходно движение в крайните деснофлангови окопи, слабо сзаети от защитниците им, които бяха обърнали своето внимание по фронта. Време за губене нямаше. Той бързо взе своето решение. Натоварвайки се с още няколко бомби и заповядвайки на наблюдателя да отиде и извика командата, останала вече само с 5-6 човека, той бързо се отправи към навлизащите в окопа противникови войници и започна смело да хвърля бомбите върху тях. След техните залпове срещу него Милев почувствува, че е ранен в крака, но и това не го стресна.
Командата му пристигна скоро. Войниците носеха почти всички бомби от скривалището. Те изненадани видяха ранен своя храбър началник, но той ги успокои, че раната му е малка. След това, като им позволи набързо да го превържат, разправи им какво е положението и им постави задачата, която им предстоеше да разрешат. Трябваше да атакуват енергично с бомби и ножове настъпващите към деснофланговия окоп и след това да вземат обратно и самия окоп.
Противниковите войници, успокоени, че бяха прогонили с огъня си смелия бомбохвъргач, сега се изненадаха от появата на брадясалите и опушени храбреци, които смело и ловко хвърляха смъртоносни бомби върху тях и мушеха с ножовете си всеки, който им се изпречваше. Задните вериги на противника се поколебаха, после удариха на бяг назад. Малката група настъпи към окопа и атакува на нож намиращите се вътре противникови бойци: една част от тях също избягаха, но една друга остана. Към нея се насочи подофицерът Милев със своите неколцина юнаци. Стигайки до окопа, той се спря, вдигна заплашително ръката си, в която държеше бомба и извика:
- Хей, предайте се!
Групата противникови войници го изгледаха втрещени и вдигнаха ръце, захвърляйки пушките си. Пристигнаха веднага и войниците от командата, които вървяха по петите на своя началник. Милев ги накара да приберат пушките и да претърсят пленниците. Бяха пленени осемнадесет души!




Силата на изненадата


Поручик Чернев, командир на рота в 35-и пехотен Врачански полк, беше много храбър офицер. Храбростта му достигаше до дързост. За него като че нямаше нищо невъзможно. Често го чуваха да казва: „За войника няма „не знам” и „не мога”. Той всичко трябва да знае и да може!” И в неговите уста този известен военен афоризъм звучеше силно и правдиво, защото той много пъти на дело беше доказал истинността му. Веднъж на Южния фронт, когато Врачанци настъпваха по петите на бавно отстъпващия противник, той пак намери случай да прояви тази от Бога дарена смелост и с изненада да спечели за дружината си победа, която на пръв поглед се виждаше мъчно осъществима…Тоя случай беше интересен и ние ще го разкажем тук.
На 11 октомври 1916 година дружината трябваше да атакува върха Алия, гдето противникът се беше укрепил здраво и имаше вероятно намерение да задържи за по-дълго време нашия настъпателен устрем. Беше решено поради това атаката на върха да стане с една по-дълготрайна подготовка. Дружината употреби два дни за разузнаване позицията на противника и за устройване на нападението. По това време поручик Чернев, иронично исмихнат, с явни признаци на нетърпение, се разхождаше от едно място на друго, проучваше положението и явно изказваше неодобрението си от тоя необходим, според другите, бавеж на работите. Дружинният му командир най-после не се стърпя и шеговито го запита:
- Е, какво, Чернев, ти като че не си доволен нещо? Как мислиш – лесна ли е тая работа?
- Никак не е мъчна, господин майор. Аз бих я свършил само с моята рота или най-много с още една рота, ако ми дадете и поддръжка. Наистина, ония са се добре залостили там-горе, но аз мисля, че ,ако им се устрои изненада, те няма да издържат дълго. Оставете на мене тая работа. Досега не съм ви посрамвал.

Дружинният командир го изгледа доволен. Той познаваше добре своя ротен командир и неговата пословична дързост, с която понякога вършеше чудеса. Но той беше предпазлив и мъдър, та не желаеше да рискува хората си, съзнавайки трудността на задачата. Все пак той реши да използува готовността на младия офицер, разчитайки, че ще може да обуздае темперамента му със своя личен надзор.
- Добре! – каза той. – Аз ще дам на вас тази най-трудна задача, но ще искам дисциплинирано изпълнение. Няма да бъде доволен, ако действувате на своя глава, както понякога имате обичай да правите. Аз ще атакувам с двете роти по фронта. Една рота ще оставя резерв. А вас с ротата ви назначавам да направите обход на десния фланг на противника, но ще внимавате и ще действувате в съгласие с нас и няма да ни преваряте! Разбрано, нали?
- Тъй вярно, господин майор, - побърза да се съгласи Чернев. Но в себе си той мислеше друго: той кроеше вече своя план.


На другия ден сутринта настъплението на дружината почна.
Двете роти се ангажираха в действие по фронта. Методично, с правилни прибежки и силна огнева поддръжка, те бавно напредваха към окопите на противника. Дружинния командир още държеше Чернев при себе си и не му даваше пристъпи към изпълнението на задачата му, макар че неговият път, бидейки обходен, щеше да бъде по-дълъг от пътя на другите роти.
Поручик Чернев поведе своите войници отначало по всички правила на военното изкуство и зае идеално уставно изходното си положение откъм източната страна на върха. Скоро, обаче, той се закри от погледите на другите, понеже трябваше да обходи противниковата позиция и да се яви едва ли не в тил. Ротата му настъпи през едни лозя, които покриваха полегатия склон на Алия и възлизаха дори до върха. Тука, скрит от зоркото око на своя дружинен командир, поручик Чернев реши да действува, както той си знаеше.
- Слушайте момчета, - извика той на войниците си, - тя няма да стане така, както я караме, с много церемонии. Правете, каквото правя аз, и всички след мене!

И догдето издума това, той хвърли шинела си, грабна един кол от близкото до него лозе и полетя напред.
Войниците, хвърляйки раниците от гърба си, го последваха, стиснали здраво в ръце пушките, чиито ножове натъкнаха за всеки случай, и в нестройна, но смела редица се завтекоха по стръмнината към върха. Противникът, залисан в борба по фронта, не забелязваше буйната вълна, която се навдигаше като прилив срещу него. Но скоро тя достигна до окопите му и ги заля.
Пръв, с шепа хора, нахълта в противниковата позиция поручик Чернев. Той се завъртя с лозарския кол по главите на съвършено слисаните противникови войници, докато неговите момчета сръчно дейсвуваха с ножовете и прикладите. За един миг защитниците от техния съкрушителен удар, а другите, които не докачаха тоя удар, ужасени, избягаха. Паниката се разпространи и върху съседните окопи, , срещу които другите роти от дружината бавно, но сигурно настъпваха. Дружинният командир, гледайки по фронта, разбра това и, боейки се, че поручик Чернев „Пак я е забъркал някаква”, даде заповед за атака на нож. Заплашени от две страни, противниковите части, които защитаваха върха Алия, не удържаха и, вместо да контра-атакуват шепата войници на Чернев, хукнаха да бягат, изоставяйки провизии, оръжие, снаряжение, всичко каквото имаха, по целия връх, на който нашите скоро станаха пълни господари.
- Господин поручик, вика ви дружинният командир, - доложи един войник на поручик Чернев. Боят се беше вече свършил и нашите части бяха почнали да се окопават под отмъстителния огън на противниковата артилерия и защитния преграден огън на нашата.
- Сега ще дойда! – каза изтръпнал Чернев и бързо се запаса. Той си мислеше за „калая”, който щеше да получи, и едва ли не съжаляваше, че излезе жив и здрав от боя. С трепет застана той пред своя строг командир.
- Заповядайте, господин майор! - войнишки и смирено зачака той присъдата си.
- Драги Чернев, - успокои го майорът, - вие не изпълнихте заповедта ми, но направихте нещо повече – изпълнихте дълга си. Вие решихте задачата по свой почин, съобразно доловената от вас обстановка на боя, с по-малко средства и с по-голям успех, отколкото аз очаквах. Аз не мога да ви накажа, а ще трябва да ви наградя. Ще ви представя за орден, защото сте героят на днешния бой. Дайте ми един списък на най-отличилите се войници от ротата ви! Свободен сте!
- Слушам, господин майор! – извика с облекчение изплашеният Чернев, който очакваше съвсем друг обрат на работите, и побърза да изчезне.
- Стойте! – смекчи тон майорът. – Не бързайте, имам да ви кажа още нещо.
- Заповядайте, господин майор!
- Обяснете ми едно нещо, - каза майорът вече усмихнато и дружески. – Защо не се страхувате от противника, а когато идвате при мен треперите цял?
- Аз мисля, че там горе, гдето въртяхте лозарския кол, беше доста по-страшно оттколкото тука. Защо?
Вместо отговор поручикът се усмихна със скромната си усмивка на герой и на дисциплиниран войник.






ОДИСЕЙ

Камен Бранник

Отдалече пристигам
аз на родния остров…
Младостта ми премина
в непрекъсната бран,
но победата нося
върху меча си остър,
като плод дългочакан
в късна есен обран.

Посрещни ме без упрек,
Пенелопа тъжовна,
мойта горда трирема
стигна златния бряг…

И не питай за нищо:
младостта си греховна
като бреме ще снема
аз пред къщния праг
и безмълвен ще вляза…

Но и ти не разказвай
за горчивата мъка
в самота. Всичко знам:
добродетел безплодна
и безумни съблазни,
и падения скръбни -
аз изпитах ги сам.
1943







Камен – Бранник e псевдоним на д-р Петър Костов Петров - секретар на цар Борис по печата и за връзки с парламента. Той е роден на 28 май 1893 година в град Свищов. Завършва военното училище и право в Софийския Университет. Защитава докторат по право в Сорбоната в Париж(1928-1929г.). В Двореца постъпва на работа през 1922г. Член на Дружеството на столичните журналисти(1929г.), член-основател на Задругата на българските писатели-историци и на Съюза на военните писатели. Пише стихове под псевдонима “Пиеро”. Автор е на книгите: „Патрули”, „Карнавал”, „Песни за България”, „Разкази от великото време”, „Песни за древна и нова България”, „Победни песни”, „Под знака на победата” и „Родина”. След 1950 г. Тези книги попадат в списъка на забранената литература. Д-р Петър Костов е осъден на смърт от т.нар. Народен съд и екзекутиран на 1 февруари 1945г.заедно с регентите, депутатите и другите царски съветници.































БРОШУРАТА ИЗДАДЕНА ОТ ДРАГАН ЦАНКОВ И МАРКО БАЛАБАНОВ 

ПО ВРЕМЕ НА МИСИЯТА ИМ

ПРЕД ЕВРОПЕЙСКИТЕ ПРАВИТЕЛСТВА 1876г. 

И ТЕХНИЯТ МЕМОАР ДО ВЕЛИКИТЕ СИЛИ.


















































































МЕМОАРЪТ ДО ВЕЛИКИТЕ СИЛИ
ОТ ДРАГАН ЦАНКОВ И МАРКО БАЛАБАНОВ 
ПРИЛОЖЕН КЪМ БРОШУРАТА