Нужна е църковна дипломация на Светия Синод, подпомогнат от държавата, казва Лъчезар Тошев*
http://www.mediapool.bg/shte-imat-li-balgarite-svoya-tsarkva-v-yerusalim-news205221.html
13.04.2013
 |
Г-н Тошев, тези дни българите в Израел отправиха отворено писмо до новия български патриарх Неофит с призив БПЦ да съдейства за създаване на българска църква в Йерусалим. Има ли шанс тяхната кауза?
Тъй като Йерусалим е извън диоцеза на Българската православна църква тя не може да реши сама този въпрос.
Единствената възможност за създаване такъв храм е това да стане чрез споразумение с Йерусалимската патриаршия, под чиято юрисдикция са православните в Светите земи.
То би трябвало да бъде за създаване на подворие на БПЦ в Йерусалим и съответно на Йерусалимската патриаршия в София.
С други думи, нужна е църковна дипломация, за което следва Св. Синод да
направи необходимите постъпки.
В това Св. Синод може да бъде подпомогнат, но не може да бъде заместен от друг.
В това Св. Синод може да бъде подпомогнат, но не може да бъде заместен от друг.
Очевидно не е толкова просто, колкото изглежда?
Самочинни действия като тези предприети от Румънската православна
църква, започнала да строи църква в Йерихон, без съгласието на
Йерусалимския патриарх, могат да доведат до разрив в отношенията с
управляващата диоцеза църква. Скандалът, който бе предизвикан от тези
действия, е урок за останалите.
А не е ли странно, че Българската православна църква е единствената, която няма никакъв храм в Светите земи?
Безспорно е странно, като се има предвид доброто отношение към БПЦ от
страна на Държавата Израел заради ролята на българските архиереи в
спасяването на цялата еврейска общност в България от депортация по
времето на Холокоста.
Ако не ме лъже паметта навремето Вие поставихте този въпрос на дипломатическо ниво и бяха предприети известни стъпки ?
Когато в началото на 2004 г., в качеството ми на Председател на
парламентарната комисия по правата на човека и вероизповеданията
поставих този въпрос пред посланика на Израел в България Авраам Шарон,
той ми отговори, че в неговата страна смятат Българската православна
църква за църква на праведници и са готови в рамките своите компетенции
да съдействат за построяване в Йерусалим на дом за български поклонници и
представители на БПЦ с параклис. Тогавашният министър на външните
работи Соломон Паси заяви, че по принцип подкрепя инициативата.
 |
| Римска мозайка с карта на Йерусалим |
Представител на Дирекция “Вероизповедания”, мисля, че това беше г-н
Георги Кръстев, посети Йерусалим, за да се запознае на място с имота,
който предлага израелската страна. Това се оказа жилищен имот в един
блок и очевидно не е бил сметнат за подходящ. Затова и въпросът е
останал висящ.
Българите в Израел всъщност настояват за предоставяне на имот, върху който да построят своя църква?
Закупуването на имот в Стария град в Йерусалим никак не е лесно, тъй
като това е свещен град за три световни религии и търсенето е голямо, а
предлагането почти липсва. Също трябва да се има предвид, че такъв имот в
стария град би струвал доста скъпо. Очевидно БПЦ няма да има
необходимите за закупуването на имота средства.
Вие какво решение виждате?
Би могло да се помисли за изграждане от българската държава на дом за
поклонници, както предлага Израел, с един параклис, голям колкото
църква. Представям си този комплекс външно да изглежда като манастир.
Финансирането на проекта може да се предвиди в държавния бюджет или да
се организира всенародна подписка, чрез която да се съберат нужните
средства.
Каква е разликата между параклис и църква?
Параклис може да се изгражда дори в частен имот, в болници и пр.
Параклисът не е църква, което е една възможност за изграждане на такъв в
сградата без поставянето на въпроса, че е в църковен диоцез под друга
юрисдикция.
Но дори ако това се осъществи, пак няма да има българска църква, а само параклис?
След това този имот може да се дари на БПЦ и тя да поиска от
Йерусалимската патриаршия параклисът в него да се трансформира в църква.
Това може да стане като се поставят св.мощи и се освети престолът в олтара на храма, на който да се извършва безкръвната жертва и тайнството на пресъществяване на Светите дарове в литургията.
В църквите, които са трикорабни, престолите обикновено са три.
Това може да стане като се поставят св.мощи и се освети престолът в олтара на храма, на който да се извършва безкръвната жертва и тайнството на пресъществяване на Светите дарове в литургията.
В църквите, които са трикорабни, престолите обикновено са три.
 |
| Йерусалимската чудотворна икона на Св.Богородица в Гетсимания |
Може би едно такова решение не бива да се пренебрегва. А има ли и друга възможност?
Втората възможност е Йерусалимската патриаршия и Българската патриаршия
директно да се договорят за създаване на църковни подвория, като всяко
от тях отстъпи за ползване на другата една църква в своя диоцез и с
взаимно съгласие този въпрос да бъде разрешен. Така българите в
Йерусалим и поклонниците, идващи от България, ще могат да имат
богослужения на своя майчин език.
*Лъчезар Тошев е член на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ).
През 2003 година подема инициатива за осъждане престъпленията на комунистическите режими на международно ниво, която въпреки силната съпротива
на комунистическите партии от много страни и на някои държави, успешно
завършва с известната днес Резолюция 1481/2006. Същата година (2006) Л.
Тошев е награден с медала “За заслуги” (Pro Merito ) на ПАСЕ за принос
към европейската кауза.
Народен представител от СДС в шест поредни мандата (36 - 41 Народно
събрание). В периода 2001-2005 е председател на Комисията по правата на
човека и вероизповеданията.
http://www.mediapool.bg
Българска църква в Йерусалим
В.Лечител, бр.18, 2.05.2013г.
Българите
в Израел отправиха тези дни отворено писмо до Негово Светейшество
Българския патриарх Неофит с апел за създаване на българска църква в
Йерусалим.Ето и част от самото писмо до българските архиереи:
„Ние, българите в Израел, се чувстваме осиротели и духовно гладни, защото нямаме наш молитвен дом и не участваме редовно в Светите тайнства, установени от Православната църква... Днес българите са единственият православен народ без свое духовно присъствие по Светите земи... В тези времена на изпитание за целия ни народ считаме, че е въпрос от изключителна важност установяването на българско духовно присъствие в Израел.
Време е Българската православна църква да поведе народа към духовно възраждане и съвместно с държавата да направи постъпки за изграждане на български храм в Йерусалим.
Вярваме, че молитвеното служение на БПЦ в Израел би имало силата да обедини и възроди духа на българите тук.
 |
| Хилядолетно маслиново дърво в Гетсиманската градина |
Известно е, че някога зад Гроба Господен в Йерусалим е имало голям български храм, който вече не ни принадлежи.
Понастоящем тази църква в Йерусалим принадлежи на Якобитската монофизитска униатска църква.
Мястото е мрачно и изоставено, както се чувстваме и ние, българите християни, живеещи в Израел.
 |
| Скалата на която Христос се е молил, преди да бъде арестуван |
Осъзнаваме, че да си върнем загубеното днес е много трудно, затова молим Светейшия Български патриарх и Светия Синод за съдействие и провеждане на разговори с Йерусалимската патриаршия за построяване на български храм и установяване на служение в него по правилата и каноните на БПЦ, независимо дали ще бъде на Гроба Господен или на което и да е друго място на Обетованата земя.
Така, както някога Светейшият патриарх Кирил помогна за спасяването на българските евреи, се надяваме Светейшият Йерусалимски патриарх Теофил да прояви разбиране към духовните нужди на българските православни християни в Израел.
Разбираме, че е трудно изграждането на такъв храм под юрисдикцията на Българската патриаршия...
Въпреки всичко считаме, че възстановяването на българското служение тук, в Израел, е от изключителна важност, както за нас, българските православни християни в Израел, така и за целия български народ!...
Вярваме, че въпреки трудностите, няма невъзможни неща за нашия Господ Иисус Христос и, уповавайки се на Него и на Неговата Света Православна църква, ви молим смирено и от сърце за благословение на това светло дело!..."
 |
| Гробът Господен - Божи гроб |
Въпросът за българска църква в Йерусалим е поставен още през 2004 г. от тогавашния Председател на Парламентарната комисия по правата на човека и вероизповеданията Лъчезар ТОШЕВ. Като депутат във всичките шест мандата – от 36-ото до 41-вото Народно събрание – той не спира да повдига въпроса за построяване на български храм в Йерусалим пред министрите на външните работи Соломон Паси (през 2004 г.) и Румяна Желева (през 2009 г.), пред посланика на Държавата Израел в България през 2004 г. – г-н Авраам Шарон.
• Г-н Тошев, вече десета година работите за каузата, която трябва да обедини милиони православни от България и Израел – да имаме свой храм в Светите земи. Какво пречи да се реализира тази толкова благородна идея?
– Това не е лесно, не само по финансови причини, а и защото Йерусалим е извън диоцеза на Българската православна църква. Ето защо тя не може да реши сама този въпрос. Единствената възможност за създаване на такъв храм е това да стане чрез споразумение с Йерусалимската патриаршия, под чиято юрисдикция са православните в Светите земи. Такова споразумение би трябвало да бъде за създаване на подворие на БПЦ в Йерусалим и съответно на Йерусалимската патриаршия в София. Нужна е църковна дипломация! Св. Синод е този, който може да направи необходимите постъпки. В това той може да бъде подпомаган, но не може да бъде заместен от друг. Самочинни действия, като тези, предприети от Румънската православна църква, са пример за това. Тя започна да строи църква в Йерихон, без съгласието на Йерусалимския патриарх и отношенията между двете патриаршии се влошиха изключително много. Такъв подход би могъл да доведе до скандал и разрив в отношенията с управляващата диоцеза църква и затова такива идеи не трябва да се насърчават.
Факт е, че Българската православна църква е единствената, която няма никакъв храм в Светите земи. Някога е имала, но след загубването на автокефалията на Търновската патриаршия и всичко, което църквата ни е имала в Йерусалим, е било загубено.
• А какво е отношението на израелските власти към тази идея?
– Доброто отношение към БПЦ от страна на Държавата Израел, заради ролята на българските архиереи в спасяването на цялата еврейската общност в България от депортация по време на Холокоста, е предпоставка за намиране на решение на проблема.
Когато в началото на 2004 г., в качеството ми на Председател на Парламентарната комисия по правата на човека и вероизповеданията, поставих този въпрос пред Негово Превъзходителство посланика на Израел в България г-н Авраам Шарон.
Той ми отговори, че в неговата страна Българската православна църква се смята за църква на праведници и са готови в рамките своите компетенции да съдействат за построяване в Йерусалим на дом за български поклонници и представители на БПЦ с параклис.
• Защо тогавашното българско правителство не е поело подадената ръка и не е реализирало тази възможност?
– Тогавашният министър на външните работи Соломон Паси заяви, че по принцип подкрепя инициативата. Представител на Дирекция “Вероизповедания” – мисля, че това беше г-н Георги Кръстев, посети Йерусалим, за да се запознае на място с имотите, които предлагаше израелската страна.
Едната възможност е била за жилищен имот на стойност сто хиляди долара намиращ се в един блок. Другата възможност, която се е предлагала, е за бивш хотел на стойност 5 млн. долара. Очевидно вида на предложените имоти не е бил подходящ за църква и затова и въпросът е останал висящ. През 2009 г. имах ново питане към министър Румяна Желева, която също имаше положително отношение към идеята, но виждате, че този въпрос не е решен и до днес.
Закупуването на имот в Стария град в Йерусалим никак не е лесно, тъй като това е Свещен град за три световни религии и търсенето е голямо, а предлагане почти липсва. Също трябва да се има предвид, че такъв имот в стария град би струвал много скъпо.
Очевидно БПЦ няма да има необходимите за закупуването на имота средства. Затова смятам, че вариантът за споразумение между двете патриаршии за създаване на подвория в диоцеза на другата е по-подходящ.
• Не може да няма изход от тази наглед неразрешима ситуация. Ако има истинска вяра в едно благородно начинание и готовност за действие – то ще се осъществи. Вие виждате ли такъв изход?
– Ако се тръгне по пътя, който предлага Израел, може българската държава да изгради дом за поклонници в Йерусалим, с един параклис, голям колкото църква, ако бъде предоставен парцел за тази цел в стария град.
Представям си този комплекс външно да изглежда като манастир. Параклис може да се изгражда дори в частен имот, в болници и пр. Параклисът не е църква, което е една възможност за изграждане на такъв в сградата без поставянето на въпроса, че е в църковен диоцез под друга юрисдикция. Финансирането на такъв проект може да се предвиди в държавния бюджет или да се организира всенародна подписка чрез която да се съберат нужните средства.
• “Лечител” е готов да подкрепи такава всенародна подписка и да дари първите средства в нея. Но как да се реализира мечтата за действаща българска църква?
– На следващ етап този имот може да се дари на БПЦ и тя да поиска от Йерусалимската патриаршия параклисът в него да се трансформира в църква. Ако Държавата Израел даде съгласието си, това ще улесни много получаването на съгласие и от Патриарха на Йерусалим. Това трансформиране може да стане много лесно.
Трябва да се поставят и осветят престоли в олтара на храма. Престолите са каменните маси в центъра на олтара, на които се извършва безкръвната жертва и тайнството на пресъществяване на Светите дарове в литургията. В църквите които са трикорабни, престолите обикновено също са три.
• Бяхте споделили пред мен и за още една Ваша идея за решаване на този проблем чрез църковни подвория. Бихте ли обяснили по-подробно?
– Втората възможност – Йерусалимската патриаршия и Българската патриаршия директно да се договорят за създаване на църковни подвория, като всяко от тях отстъпи за ползване на другата една църква в своя диоцез и с взаимно съгласие този въпрос да бъде разрешен. Така българите в Йерусалим и поклонниците, идващи от България, ще могат да имат богослужения на своя майчин език.
Ако има съгласие, това може да стане лесно и бързо и без сериозни проблеми. БПЦ има подворие в Москва и съответно руската православна църква – в София. Ползваме църква в Рим по споразумение със Светия Престол. Румънската църква има свой храм в София.
В Цариград БПЦ няма подворие, но Желязната църква и сградата с храма на бившата Българска екзархия се ползват от българската църковна община там, която е към Вселенската Патриаршия, но богослужението е на български език – съгласно споразумението за вдигане на схизмата от 1945 г. Виждате, че е е намерено решение.
Мисля, че решение е възможно и по отношение на Йерусалим, ако Св. Синод се обърне пряко към Негово Светейшество Йерусалимския патриарх Теофил и предложи откриване на подвория на всяка от патриаршиите в диоцеза на другата. Православната църква е една!
Тя е мистичното тяло Христово и ние можем да се черкуваме във всяка православна църква, независимо в кой диоцез се намира. Въпросът, заради който в миналото са възниквали много конфликти между българи и гърци, е за езика. Молитвата винаги е на майчин език! Затова се надявам на разбиране от страна на Йерусалимската патриаршия.
Интервюто взе Светла ЛЕФТЕРОВА
Всички пътища водят към Иерусалим
· Презвитер Стефан М. Стефанов · 25/08/2006
"Получено
е принципно разрешение от страна на
Държавата Израел за създаване в Иерусалим
на дом за българските поклонници" –
това потвърди за Православие БГ презвитер
Стефан Стефанов от храм "Св. Николай
Чудотворец" в Русе. За реализирането
на този проект се очаква позицията на
Светия синод на Българската православна
църква, както и становището на Дирекцията
по вероизповеданията към Министерски
съвет. Православие БГ прилага документи от 2004 г., свързани с тази инициатива, които ни бяха любезно предоставени от г-н Лъчезар Тошев, председател на Комисията по правата на човека и вероизповеданията в 39-то Народно събрание.
От ранни векове всеки християнски народ се стремял да има духовно присъствие в Светия град. Германският монах Йоан Вюрцбургски през ХІІ век споменава, че българите имали параклис в храма на Божи гроб. Споменава ги на второ място след гърците.
Други източници говорят за български манастир, съществувал от времето на цар Симеон Велики, чак до началото на ХІХ век. Още няколко достоверни исторически източника дават сведения за българско духовно присъствие в Светата земя.
През вековете на унищожена държавност единствената благородническа титла на нашия народ е “хаджи”. Поклонническите пътувания особено зачестяват през годините на Духовното възраждане. Хаджилъкът давал духовна опора на подтиснатия народ. Керваните с поклонници пътували с месеци, а даровете, които донасяли се пазели като светини и се предавали от поколение на поколение.
През последните години зачестиха пътуванията на български поклонници до Иерусалим и Светите места, свързани с живота на нашия Спасител Иисус Христос. За съжаление там няма нито български храм, нито дом за поклонниците. Такива постъпки вече са направени. Нещо повече – получено е принципно разрешение от страна на Държавата Израел за създаване в Иерусалим на дом за българските поклонници. Израелските власти предлагат освен гостни стаи в него да има и параклис. Това разрешение е представено в писмо от 10 май 2004 г. от Н. Пр. Посланик Авраам Шарон до Лъчезар Тошев, Председател на Комисията по вероизповеданията и правата на човека в ХХХІХ Народно събрание (на 8 юни 2004 г. г-н Тошев отправя актуален въпрос за позицията на Външно министерство по случая – Б.ред.). Отчитайки отличните двустранни отношения между Република България и Държавата Израел Министерството на външните работи изразява пълно одобрение и готовност за логистична подкрепа на инициативата.
За реализирането на този проект от решаващо значение обаче е позицията на Българската православна църква. Българските поклонници и нашето общество все още са в очакване да научат каква е тя. Засега ние, българите, оставаме единственият православен народ без духовно присъствие в Иерусалим.
Историята на Живоносния извор
Разказана от Лъчезар ТОШЕВ
В. Лечител, бр. 41, 10.10. 2013г.
За извора с жива вода се говори и в западните легенди и приказки.
Това свято място е изобразено и на иконите, известни като “Живопринятний
източник”. Кръстоносните походи стават причина историята му, доста
изкривена, да се пренесена на запад. А у нас историята на извора с жива
вода е дошла отново чрез приказките, дошли от Западна Европа. А този
извор съвсем не е далеч от България!
Интересно е да се знае историята му, тъй като това е едно от най-светите места на православието. То обаче не е включено в програмите на туроператорите. Този чудотворен извор се намира пред крепостните стени на Цариград, срещу Мевлянската порта – някога портата Пиги (извор). Близо е и до зазиданата Златна порта на Константинопол.
Легендата разказва, че на 4 април (стар стил) 450 г. сл. Хр. един войник от тракийското племе беси на служба в ромейската армия на име Лъв Маркел, минавал през горичката, посветена от древността на Св. Богородица, намираща се пред цариградските стени.
Там той срещнал един сляп човек, който молел за вода. Войникът решил да му помогне и влязъл в горичката. Тогава той чул глас, който му казал: „Царю Лъве, водата, която търсиш, е наблизо. Влез в тази горичка, гребни с твоите ръце от водата на извора, който ще намериш там, и я занеси на жадния, а с калта от извора помажи очите му. Тогава ще разбереш коя съм. Аз отдавна пребивавам на това място. Ще ти помогна да построиш тук храм на мое име и всички, които идват и ме призовават с вяра, ще получат изцеление, а молитвите им ще бъдат чути!” Войникът намерил извора, занесъл вода на слепеца, помазал с кал очите му и той прогледнал.
По това време император бил Маркиан. След него за император бил избран войникът Лъв Маркел под името Леон I (457-473 г.). Тогава той заповядал да издигнат храм, посветен на Св. Богородица, при извора, където изградил и мраморен басейн за благодатната вода. Притичващите се с вяра към извора получавали изцеления от болести.
Водата вдигала хора от смъртно легло!
Император Юстиниян I, който също бил на смъртно легло, оздравял, когато пил от чудотворната водата на извора. Тогава – по негова заповед, храмът, изграден от Лъв Маркел, бил превърнат в манастир. В началото на септември 924 г., когато българският цар Симеон обсаждал
Константинопол,
манастирът бил изгорен при едно от нападенията на българите, но веднага
бил възстановен. В него на 8 октомври 927 г. цар Петър – синът на
Симеон Велики, бил венчан от Вселенския патриарх Стефан за внучката на
император Роман – Мария Лакапина. По този повод и сключването на
40-годишен мир Мария била прекръстена на Ирина (мир). Сватбата била
организирана от регента Георги Сурсувул – брат на Симеоновата царица.
Тогава българският цар Петър получил титлата “Василевс”, която по ранг
била втора в света след тази на византийския император. Пак тогава
българската църква била призната за автокефална и се наредила в
православните диптихи (т.е. редът на старшинството на поместните църкви)
след Вселенската патриаршия, Александрийската патриаршия, Антиохийската
патриаршия и Йерусалимската патриаршия, които били просияли от древност
и определени от Вселенските събори. След превземането на Константинопол
от турците, манастирът бил разрушен, а камъните от храма били
използвани за джамията на султан Баязид II. Изворът бил засипан, а в
съседство с него били направени мюсюлмански гробища, които могат да се
видят и днес.
През 19 век християните започнали да правят опити да възстановят храма на Живоносния извор. Днешният храм бил построен през 1835 г.
Мюсюлманите също се притичвали към извора и вземали от водата, която наричали “Водата на Св. Мария”. Някои от иконите, изобразяващи Живоносния извор, станали чудотворни.
Православната църква чества Живоносния извор в петък на Светлата седмица след Великден
Днес в манастира няма постоянно монашество. В момента там пребивават румънски монахини, но храмът е под юрисдикцията на Вселенския патриарх. В манастира се покоят мощите на 15 вселенски патриарси. Сред надписите по плочите на двора на храма се четат и имена на българи, което показва колко почитана е била тази светиня от всички православни народи.
Турците наричат извора „Балъкли“, т.е. Рибния извор. Легендата разказва, че когато в 1453 г. турските армии обсаждали Константинопол, двама монаси стояли край извора и, за да се нахранят, сложили няколко рибки да се пекат на скара. Единият казал: „По-скоро тези рибки ще скочат от скарата и ще заплуват отново, отколкото турците да превземат Константинопол.“
Тогава се случило чудо! Рибките оживели и наистина скочили от скарата в извора, където заплували. И до днес в извора плуват няколко рибки, които имат черни черти само от едната страна на тялото – потомки на онези, които някога били сложени да се пекат на скарата и оживели.
В най-ново време историята на Живоносния извор се допълва с посещението на Свищовския хор. Това се случи на 4 ноември 2006 г. Тогава Първият Български Хор “Янко Мустаков” (основан през 1868 г. в свищовската църква „Св. Преображение“) посети Цариград с мисията да помогне със своето изкуство за набиране на средства за спасяването на прочутата Желязна църква на цариградските българи.
По този начин свищовлии искаха да продължат делото на българските възрожденци. Първата спирка на хора беше именно в църквата Живоносен извор. След като пътуваха цяла нощ с автобус от Дунава до Босфора, в сняг, дъжд и студ, свищовските хористи, независимо от умората, изпълниха на български език химна “Достойно Eсть” в чест на Св. Богородица до самия Живоносен извор.
Не пропуснаха да си отнесат и от благодатната вода. Това без съмнение беше първото изпълнение на български език, след сватбата на цар Петър през 927 г. Благочестивото послание на Богохранимия град Свищов не остана незабелязано от Вселенската патриаршия. Именно то отвори тежките врати на Патриаршията за тях по-късно същия ден.
„Те наистина са благословени!”, възкликна след изпълнението им Пол Гикас – международен секретар на Вселенският патриарх, който след това лично показа православните светини, съхранявани в Патриаршията, на хористите.
Самият Вселенски патриарх ги благослови след музикалния поздрав към него в храма (с изпълнение на многолетствие за патриарха на гръцки и на български) и всеки хорист получи позлатено кръстче с името на Негово Всесветейшество. Най-вероятно това беше и първото изпълнение на български език в Патриаршеската църква „Св. Георги“ във Фенер.
Забележително е, че на хористите бяха предложени най-почетните места в църквата. А след това Негово Всесветейшество Патриарх Вартоломей I прие “на бяло сладко” свищовската делегация не в тронната зала, а в личния си кабинет.
Рядка чест за българите!
Така, със своето благородно дело, свищовските хористи направиха името на Свищов отново да се чуе в Цариград – като достойни потомци на
славни предци!
Химнът, който хорът изпя на самия Живоносен извор в прослава на Св. Богородица – “Достойно Есть”, не беше избран случайно. Според преданието този химн е изпят в Света гора – Атон, от Архангел Гавриил на 11 юни 982 г. в една малка килия близо до Карея – Светогорския център, обитавана от монаси българи.
Монахът, който станал свидетел на чудото, също се казвал Гавриил. Когато чул песента и поискал текстът да се запише, не се намерило друго освен една каменна плоча.
Тогава Архангелът докоснал плочата, тя омекнала и той с пръста си записал текста.
“Отсега нататък пейте така всички православни!” – казал той и станал невидим.
Иконата, пред която се извършило това чудо, оттогава до днес е главната икона на Света гора. А в килията съвсем доскоро се подвизаваха в отшелничество български монаси. Един от монасите, подвизавали се там, е бил чичото на Алеко Константинов, монахът Пахомий, в схима Паисий Българин (1810-1910 г.). При него килията е имала своя голяма издателска дейност на църковна книжнина на български език и книжарница. Тази килия принадлежи на манастира „Пантократор“ и нейната история, както и опитите да се запази българският й характер в съвременни времена заслужават отделен разказ.
Писмото на Вселенския Патриарх до свищовските хористи :
+ Вартоломей,
Интересно е да се знае историята му, тъй като това е едно от най-светите места на православието. То обаче не е включено в програмите на туроператорите. Този чудотворен извор се намира пред крепостните стени на Цариград, срещу Мевлянската порта – някога портата Пиги (извор). Близо е и до зазиданата Златна порта на Константинопол.
Легендата разказва, че на 4 април (стар стил) 450 г. сл. Хр. един войник от тракийското племе беси на служба в ромейската армия на име Лъв Маркел, минавал през горичката, посветена от древността на Св. Богородица, намираща се пред цариградските стени.
Там той срещнал един сляп човек, който молел за вода. Войникът решил да му помогне и влязъл в горичката. Тогава той чул глас, който му казал: „Царю Лъве, водата, която търсиш, е наблизо. Влез в тази горичка, гребни с твоите ръце от водата на извора, който ще намериш там, и я занеси на жадния, а с калта от извора помажи очите му. Тогава ще разбереш коя съм. Аз отдавна пребивавам на това място. Ще ти помогна да построиш тук храм на мое име и всички, които идват и ме призовават с вяра, ще получат изцеление, а молитвите им ще бъдат чути!” Войникът намерил извора, занесъл вода на слепеца, помазал с кал очите му и той прогледнал.
По това време император бил Маркиан. След него за император бил избран войникът Лъв Маркел под името Леон I (457-473 г.). Тогава той заповядал да издигнат храм, посветен на Св. Богородица, при извора, където изградил и мраморен басейн за благодатната вода. Притичващите се с вяра към извора получавали изцеления от болести.
Водата вдигала хора от смъртно легло!
Император Юстиниян I, който също бил на смъртно легло, оздравял, когато пил от чудотворната водата на извора. Тогава – по негова заповед, храмът, изграден от Лъв Маркел, бил превърнат в манастир. В началото на септември 924 г., когато българският цар Симеон обсаждал
Константинопол,
манастирът бил изгорен при едно от нападенията на българите, но веднага
бил възстановен. В него на 8 октомври 927 г. цар Петър – синът на
Симеон Велики, бил венчан от Вселенския патриарх Стефан за внучката на
император Роман – Мария Лакапина. По този повод и сключването на
40-годишен мир Мария била прекръстена на Ирина (мир). Сватбата била
организирана от регента Георги Сурсувул – брат на Симеоновата царица.
Тогава българският цар Петър получил титлата “Василевс”, която по ранг
била втора в света след тази на византийския император. Пак тогава
българската църква била призната за автокефална и се наредила в
православните диптихи (т.е. редът на старшинството на поместните църкви)
след Вселенската патриаршия, Александрийската патриаршия, Антиохийската
патриаршия и Йерусалимската патриаршия, които били просияли от древност
и определени от Вселенските събори. След превземането на Константинопол
от турците, манастирът бил разрушен, а камъните от храма били
използвани за джамията на султан Баязид II. Изворът бил засипан, а в
съседство с него били направени мюсюлмански гробища, които могат да се
видят и днес.През 19 век християните започнали да правят опити да възстановят храма на Живоносния извор. Днешният храм бил построен през 1835 г.
Мюсюлманите също се притичвали към извора и вземали от водата, която наричали “Водата на Св. Мария”. Някои от иконите, изобразяващи Живоносния извор, станали чудотворни.
Православната църква чества Живоносния извор в петък на Светлата седмица след Великден
Днес в манастира няма постоянно монашество. В момента там пребивават румънски монахини, но храмът е под юрисдикцията на Вселенския патриарх. В манастира се покоят мощите на 15 вселенски патриарси. Сред надписите по плочите на двора на храма се четат и имена на българи, което показва колко почитана е била тази светиня от всички православни народи.
Турците наричат извора „Балъкли“, т.е. Рибния извор. Легендата разказва, че когато в 1453 г. турските армии обсаждали Константинопол, двама монаси стояли край извора и, за да се нахранят, сложили няколко рибки да се пекат на скара. Единият казал: „По-скоро тези рибки ще скочат от скарата и ще заплуват отново, отколкото турците да превземат Константинопол.“
Тогава се случило чудо! Рибките оживели и наистина скочили от скарата в извора, където заплували. И до днес в извора плуват няколко рибки, които имат черни черти само от едната страна на тялото – потомки на онези, които някога били сложени да се пекат на скарата и оживели.
В най-ново време историята на Живоносния извор се допълва с посещението на Свищовския хор. Това се случи на 4 ноември 2006 г. Тогава Първият Български Хор “Янко Мустаков” (основан през 1868 г. в свищовската църква „Св. Преображение“) посети Цариград с мисията да помогне със своето изкуство за набиране на средства за спасяването на прочутата Желязна църква на цариградските българи.
По този начин свищовлии искаха да продължат делото на българските възрожденци. Първата спирка на хора беше именно в църквата Живоносен извор. След като пътуваха цяла нощ с автобус от Дунава до Босфора, в сняг, дъжд и студ, свищовските хористи, независимо от умората, изпълниха на български език химна “Достойно Eсть” в чест на Св. Богородица до самия Живоносен извор.
Не пропуснаха да си отнесат и от благодатната вода. Това без съмнение беше първото изпълнение на български език, след сватбата на цар Петър през 927 г. Благочестивото послание на Богохранимия град Свищов не остана незабелязано от Вселенската патриаршия. Именно то отвори тежките врати на Патриаршията за тях по-късно същия ден.
„Те наистина са благословени!”, възкликна след изпълнението им Пол Гикас – международен секретар на Вселенският патриарх, който след това лично показа православните светини, съхранявани в Патриаршията, на хористите.
Самият Вселенски патриарх ги благослови след музикалния поздрав към него в храма (с изпълнение на многолетствие за патриарха на гръцки и на български) и всеки хорист получи позлатено кръстче с името на Негово Всесветейшество. Най-вероятно това беше и първото изпълнение на български език в Патриаршеската църква „Св. Георги“ във Фенер.
Забележително е, че на хористите бяха предложени най-почетните места в църквата. А след това Негово Всесветейшество Патриарх Вартоломей I прие “на бяло сладко” свищовската делегация не в тронната зала, а в личния си кабинет.
Рядка чест за българите!
Така, със своето благородно дело, свищовските хористи направиха името на Свищов отново да се чуе в Цариград – като достойни потомци на
славни предци!
Химнът, който хорът изпя на самия Живоносен извор в прослава на Св. Богородица – “Достойно Есть”, не беше избран случайно. Според преданието този химн е изпят в Света гора – Атон, от Архангел Гавриил на 11 юни 982 г. в една малка килия близо до Карея – Светогорския център, обитавана от монаси българи.
 |
| Килията "Достойно Есть" днес |
Монахът, който станал свидетел на чудото, също се казвал Гавриил. Когато чул песента и поискал текстът да се запише, не се намерило друго освен една каменна плоча.
Тогава Архангелът докоснал плочата, тя омекнала и той с пръста си записал текста.
“Отсега нататък пейте така всички православни!” – казал той и станал невидим.
 |
| Иконата пред която Архангел Гавриил изпял Богородичния химн "Достойно Есть" |
Иконата, пред която се извършило това чудо, оттогава до днес е главната икона на Света гора. А в килията съвсем доскоро се подвизаваха в отшелничество български монаси. Един от монасите, подвизавали се там, е бил чичото на Алеко Константинов, монахът Пахомий, в схима Паисий Българин (1810-1910 г.). При него килията е имала своя голяма издателска дейност на църковна книжнина на български език и книжарница. Тази килия принадлежи на манастира „Пантократор“ и нейната история, както и опитите да се запази българският й характер в съвременни времена заслужават отделен разказ.
Писмото на Вселенския Патриарх до свищовските хористи :
+ Вартоломей,
Архиепископ на
Константинопол-Нов Рим и Вселенски
Патриарх
На музикословейшата Елизабет
Людмилова-Диригентка на Свищовския
хор " Янко Мустаков" и в Господа
възлюбена дъщеря на Наше Смирение
благодат и мир от Бога !
Класическата музика паралелна
на византийската църковна такава, винаги
е трогвала Наше Смирение-още повече
чута от хоров състав.
С много и особена радост се
осведомихме от Вашето благочестиво
писмо за предложението Вашия Свищовски
хор да дойде в Града, за да представи
специална програма в подкрепа на
намиращия се във Фенер свещен храм на
Свети Първомъченик и Архидякон Стефан,
както и хористите да се поклонят на
свещените и преподобни светини на нашата
православна вяра в Града.
Очаквайки Вашето идване Ви
съветваме да осведомите за него ,
отговорниците на намиращата се тук
обична българска общност за организиране
от тяхна страна на Вашата художествена
изява.
Нека щедро дарената благодат и
благословение на Всеблагия Бог заедно
с Отеческото и Патриаршеско Наше
благословение и молитва, бъдат със
всички отдадени на изкуството членове
на Вашия хор и върху Ваше обично
музикословейшество.
4
Август 2006г.
+Константинополски Вартоломей,
горещ в Бога молитствувател
Корона от тръни
В.Лечител, бр. 23, 6.06.2013г.
Лъчезар ТОШЕВ
“...и сплетоха венец от тръни,
наложиха Му го на главата
и Му дадоха в дясната ръка тръст;
и като заставаха пред
Него на колене,
присмиваха му се
и думаха:
Радвай се Царю Иудейски!”
(Мат. 27:29)
Тръненият
венец на Христос, който поставили на
главата на Божия Син преди разпятието,
е една от реликвите, намерени от Св.
Елена в Йерусалим, заедно с Христовия
Кръст и табелата с надписа на трите
езика “Иисус Назорей – Цар Юдейски”.
От Йерусалим тръненият венец е бил
пренесен в Константинопол. При превземането
на Града пикардийският рицар Робер дьо
Клари в своя опис на реликвите споменава
и Трънения венец на Спасителя.
След превземането на Константинопол през 1204 г. кръстоносците от Четвъртия кръстоносен поход вземат много от светините, пазени в града, и ги пренасят на запад. Сред тях е и Христовият трънен венец, открит от царица Елена в Йерусалим и донесен от нея в Константинопол. През 1239 г. латинският император на Константинопол Балдуин II де Куртене (да не се бърка с Балдуин I Фландърски) продава тази свята за християните реликва на френския крал Луи IХ, наречен по-късно Свети Луи. Сумата, платена за реликвата, за времето си е била зашеметяваща – 135 хиляди ливри. С такава сума е можело да се купи половин кралство. Освен това френският крал отделил още 40 хиляди ливри за построяването на достоен храм за съхраняването на Трънения венец.
След превземането на Константинопол през 1204 г. кръстоносците от Четвъртия кръстоносен поход вземат много от светините, пазени в града, и ги пренасят на запад. Сред тях е и Христовият трънен венец, открит от царица Елена в Йерусалим и донесен от нея в Константинопол. През 1239 г. латинският император на Константинопол Балдуин II де Куртене (да не се бърка с Балдуин I Фландърски) продава тази свята за християните реликва на френския крал Луи IХ, наречен по-късно Свети Луи. Сумата, платена за реликвата, за времето си е била зашеметяваща – 135 хиляди ливри. С такава сума е можело да се купи половин кралство. Освен това френският крал отделил още 40 хиляди ливри за построяването на достоен храм за съхраняването на Трънения венец.
Така на остров Сите, в сърцето на Париж, била построена църквата “Сен Шапел” – шедьовър на готическата архитектура. В нея на специална площадка под мраморен балдахин в стъклен реликварий, украсен със злато, бил сложен Христовият трънен венец. Френският крал в знак на добра воля подарил на други владетели отчупени тръни от Христовия венец, които и до днес се намират в реликварии в различни страни.
По време на Френската революция, за да се запази от поругаване, реликвата е пренесена в най-известната Парижка катедрала – “Нотр Дам”, където се съхранява и до днес. Тя се пази в специален реликварий.
Ботаниците са определили, че Тръненият венец е изплетен от клони на храста, наречен Ziziphus spina-Chrisi, срещащ се в Близкия Изток и Африка.
Всеки първи петък на месеца между 14 и 16 часа и целия ден на Велики петък венецът се изнася за поклонение. Грижа за неговата охрана е поел католическият орден на рицарите на Светия Гроб. При изнасянето и връщането на реликвата имат право да присъстват и православни духовници от руската църква на ул. “Дарю” в Париж, която преди известно време напусна Московската патриаршия и премина под духовната юрисдикция на Вселенския патриарх.
В църквата в Рим “Светият кръст от Йерусалим”, основана от Св. Елена в 325 г. сл.Хр., се пазят повечето от останалите реликви, намерени от нея в Светите земи.
Интересна е дървената табела от орехово дърво (Titulus Crucis), на която според Евангелието е било написано на три езика – еврейски, гръцки и латински – “Иисус Назорей Цар Юдейски” (Йоан 19:19). Табелата, която се пази в църквата, е с размери 25x14 см, дебелина 2,6 см и тежи 687 г. Първият ред от надписа е силно повреден, но след това следва надпис на гръцки, изписан по характерния за най-древните надписи начин – текстът на старогръцки тръгва от ляво на дясно, след което в края на табелата завива и на долния ред се чете от дясно на ляво.
Това е т.нар. реверсивен начин на изписване, характерен за много старогръцки надписи. Интересно е, че и латинският текст под него е изписан по същия реверсивен начин.
Църквата "Сан
Клементе" в Рим пази образа на Свети
Кирил
В.Лечител, бр. 21, 23.05. 2013г.
Църквата “Сан Клементе” в Рим е известна в България с това, че в нея на 14 февруари 869 г. е погребан Св. Кирил – равноапостолът, създател на нашата писменост. Погребването на Св. Кирил в “Сан Клементе” не е случайно. Когато в 863 г. солунските братя са определени за мисия при хазарите от император Михаил, те – наред с религиозните диспути – успяват да открият мощите на Свети Климент – четвъртият поред предстоятел на римската християнска общност, ръкоположен от самия Св. Петър.
Свети Климент е бил изпратен на заточение в Херсон, където умира мъченически. Макар мисията на двамата братя при хазарите да е неуспешна (хазарите приемат юдаизма, а не християнството), те успяват да отнесат със себе си мощите на светеца.
Това очевидно е било събитие с голямо значение за църквата, която по това време още е единна.
Именно заради това те, Св. Кирил и Св. Методий, получават покана от Папа Николай I да посетят Рим.
Когато те пристигат, папа е вече Адриан II, който ги посреща извън стените на града, защото те носят със себе си светите мощи на Св. Климент.
Триумфалното посрещане е предадено на фреска от края на IХ век, запазена в църквата “Сан Клементе”. Мощите на светеца са положени в тази църква. Популярността на двамата братя е толкова голяма, че те успяват да издействат книгите на славянски език да бъдат благословени от папата, което става в една от четирите големи римски църкви – “Санта Мария Маджоре”, където се пазят Витлеемските ясли.
След смъртта на Св. Кирил римляните не се съгласили той да бъде пренесен и погребан в Солун, а го погребали в мраморен саркофаг – отдясно на олтара в “Сан Клементе”. Над саркофага (мраморния ковчег) изобразили неговия образ.
Историята е записана както в славянското житие на Св. Кирил, така и в хрониката на Лео от Остия от 1100 г. сл. Хр. Последната творба по-скоро е предназначена за поклонници. Ето защо можем да се доверим на автора за мястото, където са се покояли светите мощи на равноапостола.
Църквата, в която това се е случило, е построена през IV век върху стар митраистки храм от I век, който също е запазен. През ХII век върху нея е построена нова църква, функционираща и до днес. Тогава е построена една подпорна стена, минаваща през старата църква, а самата сграда на тази църква е била напълнена с пръст, за да издържи тежестта на новата, построена върху нея. Това е запазило старата църква в сравнително добро състояние до момента на нейното преоткриване през 1857 г.
Мощите на Св. Кирил през това време са били пренесени в горната църква и поставени в специално построена капела (параклис) в новата църква.
През 1798 г., за да се спасят от поругаване през бурните събития, през които преминавал Рим тогава, те са били изнесени и укрити, като дълго време са били в неизвестност. През 1963 г. малка част от мощите са открити в малък параклис край Реканати и са пренесени обратно в “Сан Клементе”. Папа Павел VI дарява частици от тези мощи и на църквата в Нитра – Словакия.
Днес поклоненията на Свети Кирил се извършват от лявата страна на олтара, където е запазен гроб, зидан с тухли. При реставрацията на храма от IV век е открит споменатият тухлен гроб и е обявен за гроб на Св. Кирил. Там са сложени паметни плочи, там се извършват службите и пр.
Но къде всъщност е бил погребан Св. Кирил?
Ако застанем с лице към олтара на старата църква и погледнем отдясно на олтара, ще видим, че един от корабите на трикорабната базилика се характеризира със запазени византийски фрески.
Ще открием и следи, сочещи, че някога там е имало мраморни саркофази, които са демонтирани, но основите им се виждат на пода.
Там, до самата олтарна абсида, се намира и фреската от IХ век – “Лимбо”, изобразяваща Кападокийската легенда за слизането на Христос в ада, за да изведе оттам падналия Адам и да изкупи първородния грях на човечеството.
Отляво на тази сцена е изобразен мъж с книга в ръка, без нимб, чиято дясна ръка е с отворена длан към зрителя. Към момента на изобразяването му той явно не е бил смятан за светец, а не може и да е бил и ктитор, тъй като те се изобразяват при входа на църквата.
Възможно ли е това да е образът на Св. Кирил?
Аргументите за това са, че образът съответства на писмените свидетелства за изобразяване на лика на Св. Кирил над гроба му, намира се отдясно на олтара и под него се забелязват следи от закрепването на мраморен саркофази. Другият гроб, където до днес се почита Св. Кирил, е тухлен, намира се отляво на олтара и много вероятно в него да са се покояли мощите на Св. Климент – Сан Клементе. Въпросът е какво са разбирали по онова време хронистите и съвременниците за израза “отдясно на олтара”. Би трябвало да се приеме, че човек трябва да застане с лице към олтара, а не с гръб. За поклонници е предназначена и книгата на Лео от Остия, където ясно се посочва местоположението на саркофага на Св. Кирил – отдясно на олтара.
Отдясно се пада фреската “Лимбо”, а отляво – тухленият гроб.
Един от ирландските доминиканци – отец Леонард Бойл, служещ в църквата “Сан Клементе”, е написал книга по този въпрос (Leonard Boyle O.P., “St.Clement's–Rome”, Rome, 1989 (препечатка от 1960 с корекции), Collegio San Clemente, Via Labiata 95, Rome), който е ползвал и труда по темата на Джон Осбърн.
Ако
тази логика е вярна, тогава образът на
Св. Кирил – още от времето преди да бъде
канонизиран, е този, запазен до фреската
“Лимбо” и е най-близо до неговия истински
образ.
Църквата “Сан Клементе” в Рим е известна в България с това, че в нея на 14 февруари 869 г. е погребан Св. Кирил – равноапостолът, създател на нашата писменост. Погребването на Св. Кирил в “Сан Клементе” не е случайно. Когато в 863 г. солунските братя са определени за мисия при хазарите от император Михаил, те – наред с религиозните диспути – успяват да открият мощите на Свети Климент – четвъртият поред предстоятел на римската християнска общност, ръкоположен от самия Св. Петър.
Свети Климент е бил изпратен на заточение в Херсон, където умира мъченически. Макар мисията на двамата братя при хазарите да е неуспешна (хазарите приемат юдаизма, а не християнството), те успяват да отнесат със себе си мощите на светеца.
Това очевидно е било събитие с голямо значение за църквата, която по това време още е единна.
Именно заради това те, Св. Кирил и Св. Методий, получават покана от Папа Николай I да посетят Рим.
Когато те пристигат, папа е вече Адриан II, който ги посреща извън стените на града, защото те носят със себе си светите мощи на Св. Климент.
Триумфалното посрещане е предадено на фреска от края на IХ век, запазена в църквата “Сан Клементе”. Мощите на светеца са положени в тази църква. Популярността на двамата братя е толкова голяма, че те успяват да издействат книгите на славянски език да бъдат благословени от папата, което става в една от четирите големи римски църкви – “Санта Мария Маджоре”, където се пазят Витлеемските ясли.
След смъртта на Св. Кирил римляните не се съгласили той да бъде пренесен и погребан в Солун, а го погребали в мраморен саркофаг – отдясно на олтара в “Сан Клементе”. Над саркофага (мраморния ковчег) изобразили неговия образ.
Историята е записана както в славянското житие на Св. Кирил, така и в хрониката на Лео от Остия от 1100 г. сл. Хр. Последната творба по-скоро е предназначена за поклонници. Ето защо можем да се доверим на автора за мястото, където са се покояли светите мощи на равноапостола.
Църквата, в която това се е случило, е построена през IV век върху стар митраистки храм от I век, който също е запазен. През ХII век върху нея е построена нова църква, функционираща и до днес. Тогава е построена една подпорна стена, минаваща през старата църква, а самата сграда на тази църква е била напълнена с пръст, за да издържи тежестта на новата, построена върху нея. Това е запазило старата църква в сравнително добро състояние до момента на нейното преоткриване през 1857 г.
Мощите на Св. Кирил през това време са били пренесени в горната църква и поставени в специално построена капела (параклис) в новата църква.
През 1798 г., за да се спасят от поругаване през бурните събития, през които преминавал Рим тогава, те са били изнесени и укрити, като дълго време са били в неизвестност. През 1963 г. малка част от мощите са открити в малък параклис край Реканати и са пренесени обратно в “Сан Клементе”. Папа Павел VI дарява частици от тези мощи и на църквата в Нитра – Словакия.
Днес поклоненията на Свети Кирил се извършват от лявата страна на олтара, където е запазен гроб, зидан с тухли. При реставрацията на храма от IV век е открит споменатият тухлен гроб и е обявен за гроб на Св. Кирил. Там са сложени паметни плочи, там се извършват службите и пр.
Но къде всъщност е бил погребан Св. Кирил?
Ако застанем с лице към олтара на старата църква и погледнем отдясно на олтара, ще видим, че един от корабите на трикорабната базилика се характеризира със запазени византийски фрески.
Ще открием и следи, сочещи, че някога там е имало мраморни саркофази, които са демонтирани, но основите им се виждат на пода.
Там, до самата олтарна абсида, се намира и фреската от IХ век – “Лимбо”, изобразяваща Кападокийската легенда за слизането на Христос в ада, за да изведе оттам падналия Адам и да изкупи първородния грях на човечеството.
Отляво на тази сцена е изобразен мъж с книга в ръка, без нимб, чиято дясна ръка е с отворена длан към зрителя. Към момента на изобразяването му той явно не е бил смятан за светец, а не може и да е бил и ктитор, тъй като те се изобразяват при входа на църквата.
Възможно ли е това да е образът на Св. Кирил?
Аргументите за това са, че образът съответства на писмените свидетелства за изобразяване на лика на Св. Кирил над гроба му, намира се отдясно на олтара и под него се забелязват следи от закрепването на мраморен саркофази. Другият гроб, където до днес се почита Св. Кирил, е тухлен, намира се отляво на олтара и много вероятно в него да са се покояли мощите на Св. Климент – Сан Клементе. Въпросът е какво са разбирали по онова време хронистите и съвременниците за израза “отдясно на олтара”. Би трябвало да се приеме, че човек трябва да застане с лице към олтара, а не с гръб. За поклонници е предназначена и книгата на Лео от Остия, където ясно се посочва местоположението на саркофага на Св. Кирил – отдясно на олтара.
 |
| отец Мълоли, който първи започва проучванията |
Отдясно се пада фреската “Лимбо”, а отляво – тухленият гроб.
Един от ирландските доминиканци – отец Леонард Бойл, служещ в църквата “Сан Клементе”, е написал книга по този въпрос (Leonard Boyle O.P., “St.Clement's–Rome”, Rome, 1989 (препечатка от 1960 с корекции), Collegio San Clemente, Via Labiata 95, Rome), който е ползвал и труда по темата на Джон Осбърн.
През
1966 г. Адриано Челентано изпя песента “Момчето от улица Глук”, в която
се обяви срещу бетона и асфалта, все повече заливащи зелените площи.
Тази песен се превърна в химн на зараждащото се тогава еко-движение. У
нас масовите протести през 2012 г. срещу застрояването и унищожаването
на пясъчните дюни по Черноморието станаха причина за приемане на
законови промени, наистина слагащи край на “пируването на хищниците”, но
за съжаление само за дюните. Скандалът с “Дюнигейт” край Несебър
постави остро въпроса за защита на тези природни формирования. За да
бъдат защитени те, на 17 януари т.г. се проведе съвместно заседание на
Комисията по регионална политика и местно самоуправление, Комисията по
околната среда и водите и Комисията по земеделието и горите в
присъствието на редица неправителствени организации, представители на
местните власти и държавни институции.
В
брой 10 на в. „Лечител“ от 7 март 2013 г. публикувахме интервю с
депутата от 36-ото до 41-вото Народно събрание Лъчезар ТОШЕВ - „Един
българин, редом с Бащите на Европа“. В него той говори за ролята на
страната ни в спасяването на българските евреи, като изтъква и
значението на духовните водачи на нашата църква по онова време. В тази
връзка разказва и за своето предложение: „Тъй като през настоящата
2013 г. се отбелязва 70-ата годишнина от спасяването на българските
евреи, като един от хората, които имат право да номинират кандидати за
Нобелова награда за мир, номинирах БПЦ за тази награда за 2013 година,
като по този начин вярвам, че съм допринесъл за популяризирането на този
акт на човечност от страна на нашата църква.“