Интервю
на Христо Христов,
Нася Кралевска е журналист и писател. От много години живее
в САЩ, но сред интелектуалците, които не са забравили Родината и през годините
с книгите си гостува в столицата и страната. Повод за разговора с нея е
петото, допълнено издание на нейната книга „Без заглавие" – рушители
и строители на България.
Г-жо Кралевска, на книжния пазар е петото, допълнено издание на вашата книга
„Без заглавие – рушители и строители на България". Пет издания, това е
много сериозен белег за интереса към изследването ви. От първото появяване на
книгата (2001) са изминали 18 години. Каква е тайната на този дълъг „живот” на
творбата ви?
– Вероятно фактът, че освен историческите събития, които анализирам въз основа
на интервюта, закони, стенограми, магнетофонни записи, архивни материали, лични
дневници, документи и свидетелства, продемократично настроените българи –
основни герои в разказа ми – откриват в „Без заглавие” своите вълнения,
очаквания, надежди, които рухването на червената диктатура на 10 ноември 1989
г. събудиха у тях. Че жанрът на документалното ми изследване е публицистичен,
ще рече – писано е с емоция и се чете с емоция. Че собствената ми позиция е
ясно изразена – против тоталитарния комунистически режим и многобройните му
престъпления. Че съдя героите в изследването си единствено по делата им, а не
като лидер, който разглежда случилото се от своя гледна точка.
Има и друго, което вероятно е съществена причина за дългия „живот” на „Без
заглавие”: когато започнах да пиша книгата аз имах намерение да обясня
единствено развоя на политическите събития в България след 10 ноември 1989 г.,
но още веднага почувствах, че това е невъзможно, ако не разкажа какво сполетя
народа ни след преврата на 9 септември 1944 г., положил основите на престъпен
строй, променил из основи българската държава. Така се получи необикновена
съпоставка помежду две преломни десетилетия в националната ни история –
налагането на комунистическия режим и опитите след четиридесет и пет години за
неговото разграждане.
И накрая, нескромно е да го кажа, но е истина: критици и читатели през
последните 18 години сравняват значението на летописа ми с „Строителите на
съвременна България” на Симеон Радев и със „Записките по българските въстания”
на Захари Стоянов, което без съмнение помага на „дълголетието” на творбата ми.
- За онези читатели, за които книгата ви е все още непозната може ли да
кажете кои са рушителите и кои са строителите на България?
– Рушителите са българите болшевики, които наложиха чрез терор, измама и с
помощта на окупиралата ни съветска армия червения диктаторски строй за близо
половин век, а след това продължиха да спъват пътя на изграждането на държавата
ни като правова и демократична страна. А строителите са честните убедени
демократи, които се опитаха да превърнат страната ни в европейска България,
били те граждани или политици.
- Малко са изследванията, посветени на края на комунизма и първите стъпки
към демокрация. Като изследовател кои са най-важните характеристики на този
период, на които вие сте акцентирали в книгата си?
– Опитала съм се да припомня последните престъпления на комунистическия строй у
нас: прикриването от народа на чернобилската катастрофа, възродителния процес,
започналото още преди вътрешнопартийния преврат на 10 ноември 1989 г.
трансформиране от червената върхушка и нейните крепители на държавното
имущество в лично. Не малко страници от книгата ми са посветен на същността на
така нареченото от мен „първо СДС”, на д-р Желю Желев и „второто СДС” на Филип
Димитров. Както и на пробуждането на българите, вече споменах – основни герои в
изследването ми.
- Новото издание на „Без заглавие” съвпада с отбелязване на 30-годишнината
от рухването на тоталитарния комунистически режим и началото на демократичните
промени в България. Вие сте преживяла този исторически момент. Сама пишете, че
от онзи невероятен порив към свободата в по-голямата част от обществото днес е
останал само спомен. Какво не трябва да се забравя, когато говорим за този
период?
– Че винаги когато преименуваната БКП или подкрепени от нея лица взимат
властта, настъпват тежки дни за българите.
- Какви поуки може да си извадим за изминалите 30 години? В книгата си
пишете, че демокрацията днес не е онова, за което мечтаехме? Кои са факторите,
които имаха най-негативен ефект върху прехода към демокрация?
– Да, написах това в предговора към петото допълнено издание. Но също така там
споменах, че днес България е съвършено друга – обновена държава, членка на
Европейския съюз. Неосъществените мечти, които имах предвид, са важни и
обезкуражаващи: откраднатите от народа средства останаха в ръцете на комунисти
и техни поддръжници; немалко българи мизерстват с ниски пенсии поради ниските
си заплати от времето на комунизма; червени престъпници останаха ненаказани;
съдебната ни система и до днес куца; определени среди втълпяват у населението
носталгия към комунизма; истината за този тоталитарен строй се крие и изопачава
до ден днешен; все още имаме паметници на национални предатели и окупатори и
градове, носещи имената им…
А що се отнася до факторите с най-негативен ефект върху прехода към демокрация
– то това са безбройните подводни камъни, интриги, пречки и препятствия от
страна на комсоциалистите, които според някои читатели превръщат страници от
книгата ми в криминален роман. Не бива да забравяме обаче и вредителската до
степен на предателска роля на някои от лидерите и дейците от средите на СДС с
перестроечна ориентация.
- Споменахте предателствата. Кое според вас беше най-голямото предателство
по време на прехода към демократичната общност и коя е онази ценност, с която
най-много може да се гордеем днес?
– Предателство предполага да измениш на своите. Затова то трябва да се търси в
еднородни среди. В годините на прехода от 1989 г. до 1997 г., които проследявам
в книгата си, за най-голямо предателство считам „Боянските ливади” на Желю
Желев, на които той критикува единствено правителството на СДС с премиер Филип
Димитров и не казва ни дума за бариерите по пътя на демократичното развитие на
страната, постоянно поставяни от преименувалите се комунисти. И участва в
мръсния сценарий за сваляне на демократичния кабинет чрез измислената от ген.
Бриго Аспарухов „Македонска афера” и така нареченото „прегрупиране на
парламентарното пространство”. А за най-голяма ценност в днешни дни определям
свободата.
- Вие обръщате специално внимание върху дейността на правителството на СДС
начело с Филип Димитров. Защо атаката срещу него беше толкова силна?
– Защото с това правителство започна истинската промяна в България и се очерта
пътят ѝ към Европейския съюз и НАТО. А то бе свалено, защото активно работеше
за изграждане на свободна, независима, правова държава. Уплаши не само
комсоциалистите, но и някои седесари – бивши комунисти, сътрудници на тайните
служби, перестройчици. Ако не беше така дейно, то червените с помощта на ДПС и
някои сини парламентаристи нямаше чрез интриги и добре пресметнати маневри да
го отстранят от власт през есента на 1992 г,, а щяха да се възползват от него,
както се възползваха от правителството на Любен Беров – мрачен период от
българската история на безвремие, безвластие, бездействие и безпринципност,
спомогнал укрепването на мафиотските структури и вкореняването на корупцията в
страната.
- На финала на книгата си имате страници посветени на осъждането на
комунистическия режим в ПАСЕ, една инициатива, която тръгна от България в
лицето на депутата от СДС Лъчезар Тошев, който го обещава на репресираните на
едно от поклоненията в концлагера „Белене”. Защо е важно да знаем и тази част
от най-новата история?
– Необходимо е младите, пък и по-възрастните българи, най-сетне да разберат, че
тоталитарният комунизъм е определен като престъпен строй наравно с нацизма и
фашизма от авторитетни международни институции. А не да изпитват носталгия по
него. Добре е хората да научат и за решаващата роля на българския парламентарист
Лъчезар Тошев в осъществяването на този така необходим и важен международен
акт.
- Миналата година вие представихте с фондация „Истина и памет” в страната
друга ваша книга „България под комунизъм”. Какво ви предстои с „Без заглавие” и
какво означава за вас срещата с читателите на човек като вас, който живее зад
океана?
– Петото допълнено издание на „Без заглавие – рушители и строители на България”
на издателство „Рива” ще бъде представено в София на 26 септември от 18.30 часа
в Литературния клуб „Перото” в НДК. Освен това фондация „Истина и памет”
организира премиери на книгата в Созопол, Бургас, Сливен, Пловдив, Ловеч, Стара
Загора и още няколко срещи с читатели в столицата.
Миналата година същата фондация представи второто издание на последната ми книга
„България под комунизъм” (изд. „Рива”) – написана с надежда някой ден да
се ползва като препоръчано четиво в гимназиалните класове – в София, Пловдив,
Кърджали, Благоевград, Радомир, Казанлък, Варна. Безкрайно съм благодарна на
фондацията и на издателя си. За мене, прекарваща по-голямата част от годината в
САЩ, няма по-голям празник от този да се срещна и да разговарям със сънародници
съмишленици.
- Извън въпросите за книгата любопитен съм накрая да ви попитам какво
предизвика вашата активност по време на скандала с опитите в някои от новите
учебници по история за 10 клас да бъдат спестени определени факти за
комунистическия режим, а други да бъдат манипулирани? Припомням на читателите,
че вие излязохте с две позиции по време на скандала това лято, въпреки че
следяхте проблема от САЩ, за разлика от други интелектуалци и общественици у
нас, които си замълчаха.
– От десетилетия се възмущавам, че почти тридесет години не се направи почти
нищо българските ученици да изучават истината за комунистическия режим в
България. Образованието на децата бе оставено в ръцете на баби и дядовци, често
пъти комунисти. Няколкократните опити на депутата от СДС Лъчезар Тошев въпросът
да намери решение в Народното събрание завършиха с неуспех. Съпротивата срещу
реформа в учебните програми се оказа извънредно устойчива. От всички бивши
соцстрани единствено в България тя не бе осъществена. Чак до януари 2018 г.,
когато като че ли в тунела просветна светлина. Главно поради упоритата борба на
проф. Евелина Келбечева и неколцина нейни съмишленици.
Това лято, когато узнах, че въпреки приетата реформа, узаконена от
Министерството на образованието и науката, историци от комунистическата ера
продължават да манипулират и заблуждават децата възмущението ми нарасна до
погнуса. Реагирах с две статии. Повече не можех, защото нямах пред очите си
учебниците.
Възхищавам се на вас, г-н Христов, и на проф. Евелина Келбечева, че в крайна
сметка спечелихте тежката битка. Министър Красимир Вълчев подписа прочистени от
лъжи учебници. А узнаят ли младите хора истината за тоталитарния комунизъм и
престъпленията му, червените среди нямат бъдеще. Затова считам вас и проф.
Келбечева за национални герои. Не намирам това определение за
преувеличено.
- Благодаря ви за този разговор.
