Блог на Лъчезар Тошев: 26.08.18 г.

31 август 2018

Проф. Теодор Фридман: Гордеем се с българските си корени!

Бащата на генната терапия проф. ТЕОДОР ФРИДМАН в интервю за в. „Лечител“. С проф. ТЕОДОР ФРИДМАН и с неговия брат д-р ПОЛ ФРИДМАН разговаря ЛЪЧЕЗАР ТОШЕВ

Проф. Теодор Фридман е известен американски учен. Той пръв прилага генна терапия за лечение на генетично обусловени болести. Професор по педиатрия в Калифорнийския университет в Сан Диего, Директор на програмата за човешка генна терапия, консултант по генна терапия на Шведската Кралска Академия, Президент на Консултативния съвет по рекомбинантна ДНК, Президент на Американското общество по генна терапия. Ръководи лаборатория, занимаваща се с изследване на стволови клетки, трансфер на генетичен материал и проучване на въздействието на генните нарушения, генна терапия и генетични болести. Награден с Австрийския кръст за наука и изкуства.

Известният американски хирург д-р Пол Фридман е брат на проф. Теодор Фридман. От 2005 г. до 2013 г. д-р Пол Фридман е изпълнителен директор на Института по биологични науки в Спрингфилд. От 1998 до 2005 г. е бил декан на Университетското медицинско училище за Бейстейт и Тъфтс, а от 1971 до 1998 г. е президент на Хирургическия департамент в Медицинския център на Бейстейт и почетен професор по хирургия в Тъфтс. Декан и професор по биомедицински иновации в Университета на Масачузетс в Амхерст. Завършил е Университета на Пенсилвания и Харвардското медицинско училище. Член на Президентския високотехнологичен съвет на Университета на Масачузетс.
––––––-
– Уважаеми професор Фридман, в България Вие сте известен като създателя на генната терапия и прочут американски учен, но е неизвестно, че във Вашата биография има и български корени. Бихте ли разказали за Вашия житейски път?

Проф. Фридман: С уважение към Вашия въпрос, но ако отговоря, както трябва, ще трябва да напиша книга! Моето семейство, включително брат ми и аз, напуснахме Виена през октомври 1938 г. Това стана след значителен тормоз от страна на нацистите, особено към баща ми, от което той се разболя тежко. Това принуди майка ми Рашел Бехар да организира нашето заминаване, разбира се, имайки предимството на нашето българско поданство и българска виза във Виена, което ни позволи да се измъкнем. Ние, четиримата, заминахме за Съединените щати – първо в Ню Йорк, а после – във Филаделфия, където брат ми и аз израснахме. Нашата майка ни отгледа добре, работейки във фабрики за производство на военно оборудване. Баща ми накрая успя да си намери работа във вестник на немски език, където след много години стана редактор. Аз ходих на училище, после в Университета и Медицинското училище във Филаделфия, а след това отидох в Харвардския университет, където продължих да уча педиатрия в детската болница в Бостън. Продължих моето обучение в Университета в Кеймбридж – Великобритания, Националния институт на САЩ, Университета в Оксфорд и в крайна сметка получих позиция във факултета в Университета в Сан Диего, където днес съм уважаван професор по педиатрия, Директор на Програмата за генна терапия и председател на Комисията по медицинска етика, основана от д-р Джул Уайтхил.

Д-р Пол Фридман: Да! Семейството на майка ми носеше името Бехар, макар част от него да използваше и фамилното име Израел. Баща й е бил горски стражар в България. Знам, че той е починал от апендицит, когато тя е била само на две години и майка й е гледала четири малки деца сама. Имам спомени за времето във Виена, както и от България. Когато бях на две години – по време, когато посещавахме семейството на майка ми в България, се разболях от скарлатина с ушни усложнения. Помня, че ме водиха в прекрасна градина с много цветя в София, където имаше гореща вода от минерален извор, имаща вкус на чай. Помня, че ходихме и на морския бряг във Варна, където играехме на плажа. Мисля, че моят вуйчо Лазар и неговите чичовци Марко и Давид имаха някакъв бизнесинтерес във Варна. Деверите на майка ми бяха банкери в “Тракийска банка” и търговци. Семейство Бехар се подкрепяше от най-големия син – Лазар Бехар. Той търгуваше с памук – внос и износ на памук и памучни изделия. Помагаше на малките си сестри да получат образование: леля ми – по медицина, майка ми – по домакинство, и в Университета на Виена – по икономика.

– На 9 март в България ние отбелязваме спасяването на българските евреи през 1943 г. – по време на Холокоста. Разказвала ли Ви е майка Ви за тази история?

Майката на Теодор и Пол Фридман Рашел Бехар

Проф. Фридман: Майка ми мечтаеше да стане певица, но не можа да реализира мечтата си. Тя заминала да учи икономика във Виена, където срещнала баща ми – адвокат във Виена, и те се оженили през 1927 г. Беше забележително смела и силна жена, когато трябваше да организира измъкването ни от Виена повече или по-малко сама, успявайки да скрие някои малки лични вещи, няколко пръстени и брошки, скривайки ги дори в туби с паста за зъби и така успя да ги изнесе от Виена. Тя можа да се справи с много тежко бреме, имайки със себе си две малки деца, които да отгледа, без пари, без имущество, грижейки се за болния си съпруг. Без дори да знае английски по онова време, облечена в няколкото по-хубави дрехи, спасени от Виена, тя продаваше масло и яйца от врата на врата във Филаделфия. България трябва да е горда, че е била дом на такава забележителна личност. Майка ми почина през декември 2003 г. на 101-годишна възраст.

Д-р Пол Фридман: След Аншлуса (присъединяването – б.р.) на Австрия към Германия ние се опитвахме да се измъкнем от Виена. Беше почти невъзможно и се провалихме няколко пъти, като се опитвахме да се измъкнем с влак. Все пак майка ми успя да използва българското си гражданство, за да получи виза за САЩ от консула в София. Името му беше Кавендиш Канон, на когото сме много благодарни за помощта. Без това нямаше как да напуснем Австрия. Напуснахме Виена през 1938 г. С кораб по Дунава заминахме за София, където спряхме за кратко, след което продължихме за Милано, където живееше вуйчо ни Лазар. Успяхме да си уредим пътуване с италианския лайнер “Графът на Савоя” до САЩ и пристигнахме в Ню Йорк през октомври 1938 г. Скоро празнувахме 75-годишнината от нашето спасение. През войната вуйчо Лазар напусна Италия и отиде в Швейцария, където помагаше на много хора да се измъкнат от окупирани от нацистите страни. След войната се върна в Милано. Загубихме връзка с другите братя на дядо ми в София и не знаем какво е станало с тях после. Знам само, че са загубили бизнеса си. Баба ми и две от дъщерите и са емигрирали в Израел. Една от сестрите на майка ни посети в САЩ. Имахме късмет, че успяхме да напуснем Виена, и след това с брат ми направихме успешни медицински кариери в Съединените щати.
Майка ми посети България (след промените), когато беше вече към 90-годишна и беше много доволна, че е видяла земята, където се е родила. Имахме щастието да имаме тази българска връзка и помощ от България, което направи възможно всичко, което се случи след това!

– Смятате ли, че историята за спасяването на българските евреи е достатъчно известна в САЩ?

Проф. Фридман: Опасявам се, че историята за ролята на България в спасяването на толкова много хора от нацисткия терор не е много известна. Сигурно повечето от хората тук, в САЩ, не знаят тази история, а мисля, че и в България не е добре известна, нито напълно оценена. Разбира се, мисля си, че акцията на българското правителство е велик акт на благородство и смелост. Хубаво беше да науча, че един площад във Вашингтон е наречен в чест на Димитър Пешев, за да пази спомена за тази част от българската история, както и за Вашия успех в работата Ви със Съвета на Европа за почитане на Пешев. Щастлив съм също, че Вие внесохте номинацията на Българската православна църква за Нобелова награда за мир през миналата година заради участието й в спасяването на българските евреи.

– Почувствахте ли се разочарован, че тази номинация не беше предпочетена?

Проф. Фридман: Щях да се радвам да видя тази номинация избрана, но Нобеловият комитет имаше толкова много достойни кандидатури, че за тях беше много трудно да мислят за събитие от българската история отпреди повече от половин век (70 години).

– Как днес Вие с поглед от САЩ гледате на спасяването на българските евреи? Смятате ли, че този факт трябва да се направи по-известен, за да ни помогне в днешния ден да намерим модела “Как да живеем заедно в 21 век?”, приемайки културните различия?

Проф. Фридман: Моят брат Пол и аз се гордеем с българските си корени! Както сигурно си спомняте, аз се опитах да вляза в контакт с Музикалната консерватория в Пловдив, за да учредя една малка студентска награда за пеене – в памет на майка ми, но за съжаление дори не получих отговор от тях.

Миналата година със съпругата ми пожелахме да стъпим на българска земя и след прекрасен круиз по Черно море спряхме за кратко през нощта в Несебър. За съжаление беше много далече, а и времето беше твърде късо, за да посетим Пловдив или София, но поне успяхме да си занесем в къщи няколко камъчета от българската земя, в памет на моята майка. Няколко от тях ще сложим на гроба на майка ми във Филаделфия. Това е еврейски обичай, с който показваме, че мъртвите не са забравени!

29 август 2018

LYSENKOISM IN BULGARIA : LESSONS FROM 1949

This article is published herewith, thanks to the kind consent of its authors Prof. Evegeni Ananiev and Dr. L. Karagyozov

Genetics and Plant Physiology

Volume 8, No 1-2, 2018, pp. 94-102

http://www.bio21.bas.bg/ippg/bg/?page_id=8862

LYSENKOISM IN BULGARIA : LESSONS FROM 1949

http://www.bio21.bas.bg/ippg/bg/wp-content/uploads/2018/08/GPP_8_1-2_2018_94-102.pdf

Trofim D. Lysenko

Supplement 1. Proceedings of the April Biological Conference 1949 (in Bulgarian).

The full text (pdf) is avaliable online:

http://www.bio21.bas.bg/ippg/bg/?page_id=8862

Свързана тема :

ЗАКЛЕЙМЯВАНЕТО НА ГЕНЕТИКАТА В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1949г.

http://toshev.blogspot.com/2018/07/1949.html

ЗАКЛЕЙМЯВАНЕТО НА ГЕНЕТИКАТА В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1949г.- ЗАКЛЮЧИТЕЛНАТА РЕЧ НА ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА БАН ТОДОР ПАВЛОВ

http://toshev.blogspot.com/2018/07/1949_18.html

Статия от Аспарух Панов :

130 години от рождението на акад. Николай Вавилов и уроците на миналото

https://panov-blog.com/2017/11/25/vavilov_130_years/

ноември 25, 2017 by Asparuch Panov

Николай Вавилов. Снимка:Уикипедия

На 25 ноември 2017 г. се навършиха 130 години от рождението на световноизвестния руски учен Николай Вавилов, един от най-големите генетици на 20-ти век. В днешно време изключителните му научни постижения, както и жестоката му от всяка гледна точка професионална и житейска съдба са добре известни на цялата световна научна общност.
Но когато има такива специални годишнини, е редно винаги да си припомняме поуките от историята и н

икога да не забравяме зловещия период на разруха и падение на съветската биология, чиито последици все още не са изживени напълно.

И това важи особено за години като сегашната 2017, когато на 7 ноември отбелязахме 100 години от военния болшевишки преврат в Русия, извършен от Ленин и Троцки срещу правителството на Керенски (т.нар. „Октомврийска революция“) и установяването на най-мащабната комунистическа диктатура в световната история.
Да, днес страната ни в продължение на повече от 10 години е член на НАТО и ЕС и е неразделна част от Западната цивилизация и свободния свят. Но преди 30 години, когато през 1987 г. отбелязвахме 100 годишнината от рождението на акад. Николай Вавилов, нещата все още изглеждаха по съвсем различен начин.

Благодарение на току що започналата „перестройка“ в бившия Съветски съюз, гласността прохождаше и при нас и ние тепърва започвахме да навлизаме и да се задълбочаваме в сърцевината на истините за реалното отражение на Сталинската диктатура върху съдбата на научния, културния и политическия елит. Истини, за които отдавна се досещахме…
По време на тези „задъхани“ години на нарастващи очаквания и надежди за радикални демократични промени, работех като научен сътрудник в БАН, в Централната лаборатория по фотопроцеси (ЦЛАФОП), която днес е Институт по оптически материали и технологии „Акад. Йордан Малиновски“.

Научните ми занимания като химик и нетипичните за тогавашното комунистическо време дискусионна култура и възможност да защитаваме собствените си възгледи, които царяха в нашия академичен институт, ме научиха на критичен подход към фактите и техните многобройни и често противоречиви, и дори взаимно изключващи се коментари и анализи.
А всичко това ме насърчи още тогава, в края на 1987 г. да подготвя спонтанно, извън рамките на професионалните си ангажименти, една лекция за 100 годишнината на акад. Вавилов. Подготвих я по материали от съветските издания „Коммунист“, „Книжное обозрение“, „Знание – сила“ и „Наука и жизнь“ и я представих с успех на редовното заседание на Научния Колоквиум на ЦЛАФОП на 11 януари 1988 г.

Днес, 30 години по-късно, всички, особено по-младите ще попитат – и какво толкова се е случило? Една лекция в един академичен институт. Но всички колеги от моето поколение прекрасно знаят, че тогава, в началото на 1988 г., изнасянето на подобна политическа лекция на научен колоквиум, макар и подготвена по материали от съветския печат, си беше цяло събитие във все още политически контролирания ни професионален живот.

По случай 130-та годишнина от рождението на акад. Вавилов си позволявам да предложа на вниманието ви текста на тази лекция с незначителни редакционни поправки:

СТОГОДИШНИНАТА ОТ РОЖДЕНИЕТО НА АКАДЕМИК ВАВИЛОВ И УРОЦИТЕ ОТ МИНАЛОТО

( по материали от съветския печат)

На 25 ноември 1987 г. се навършиха 100 години от рождението на световноизвестния съветски учен Николай Иванович Вавилов, един от най-големите генетици на нашето време. По решение на ЮНЕСКО тази дата беше тържествено отбелязана от цялата световна общественост. Изключителните научни постижения, както и невероятно трагичната му житейска съдба се обсъждат напоследък широко от обновения и демократизиран съветски печат. Благодарение на гласността, най-сетне се вдигна завесата, забулваща мрачния период на разгром и падение на съветската биология, период от около 30 години, чиито последици не са изживени напълно и до днес.
Както пише Ю. Черниченко в „Книжное обозрение“, „вредата, нанесена на съветската наука от съюза на Сталинско-Бериевската машина с Лисенковската инквизиция би могла да бъде оценена в икономическо отношение на милиарди, но загубите за хуманизма и човешката нравственост са направо неизмерими“. Може би фактите, за които ще стане дума са известни на мнозина, но ще си позволя да ги изложа още веднъж, защото те трябва да се знаят абсолютно от всеки, избрал научното поприще за своя житейска съдба. Грешките на миналото трябва да се изучават и анализират, за да не се повтарят никога!

Николай Вавилов и Сергей Вавилов с майка им Александра Михайловна през 1916 г. Снимка:Уикипедия

Да започнем със светлия образ в тази мрачна история. Н. Вавилов е роден в Москва в семейството на индустриалец, милионер, един от директорите на знаменитата „Трьохгорная манифактура“. Не се знае какви гени са се комбинирали в това семейство, но то дава двама президенти на съветски академии. Николай Вавилов става председател на Всесъюзната селскостопанска академия, а брат му Сергей Вавилов, физик, е дългогодишен председател на АН СССР. Само с няколко щрихи ще се опитам да резюмирам огромните научни постижения на Н. Вавилов.

Биолог и генетик с най-широк диапазон, Вавилов е автор на прочутия закон за хомоложните редове. Този закон, напомнящ периодичния закон на Менделеев, дава такава интерпретация на генетичните процеси, която далеч изпреварва съществуващите по това време представи. Законът на Вавилов, с който може да се предсказва съществуването на още неоткрити растителни форми, има и огромно практическо значение за работата на селекционерите. Днес законът за хомоложните редове и създадената от Вавилов теория за имунитета на растенията са сред най-фундаменталните открития на естествознанието.

Освен велик учен, Вавилов е и велик пътешественик, пропътувал повече от петдесет страни и събрал една от най-големите световни колекции от 160 хиляди образци и културни растения и техните диви сродници. Академик Вавилов е и блестящ организатор на съветската революционна генетика, която извежда през 30-те години на челно място в света. Вавилов е практически създателят на Всесъюзната селскостопанска академия ВАСХНИЛ, на института по генетика на АН СССР и на цялата мрежа от единствени по рода си селекционни станции, разположени в цялата страна. За Вавилов може да се говори още много, колко чужди езика е владеел, колко стотици научни трудове е написал и т.н. и т.н.

Но това е само едната стана на тази изключителна личност. Огромно впечатление правят невероятната му обща култура и широки интереси, простиращи се от езикознанието и архитектурата до букинизма, изобразителното изкуство, археологията и историята. Тази негова енциклопедичност го сродява с титаните на Възраждането, издига го до висините на човешкия дух в суровия и могъщ 20 век. Обърнете внимание на тези качества на Вавилов и си ги припомнете по-късно, когато стане дума за неговия антипод – всемогъщият Лисенко и полуграмотният му антураж.

И така, към средата на 30-те години съветската генетика излиза на водещо място в света, високо оценявана от световната научна мисъл. Поредният световен конгрес по генетика е насрочен в Москва през 1937 г. и за негов председател и избран Вавилов. Но този конгрес никога не се провежда. За съветската генетика настъпват тежки дни и години на изпитания. Особена роля в разигралата се трагедия играе академик Трофим Лисенко. Но за него по-късно!
Първо трябва да разгледаме историческия фон, на който се появява фигурата на Лисенко. Ще цитирам без коментар к. б. н. Сергей Дяченко – сп. „Коммунист“:

„През 20-те години страната е обхваната от индустриализацията и постига в тази област невиждани успехи. А селското стопанство сякаш напук изостава. Карат Вавилов да бърза – давай нови сортове, нови породи, нова агротехника, давай, давай, по-бързо и по-бързо! Но генетиката е твърде млада. Много пъти Вавилов казва, че не бива да се почва градеж без здрава основа, че прибързаността заплашва с катастрофа.
Но мнозина искат да достигнат нови граници, да приветсвуват, да рапортуват. Страната има нужда от пшеница – положението се усложнява от извращенията на колективизацията. Какво тогава да се развива при тези условия – фундаменталните изисквания, насочени към бъдещето или практическите разработки, които могат да дадат незабавен резултат?

ЖЕРАВЪТ В НЕБЕТО ИЛИ ВРАБЧЕТО В РЪКАТА?

(Този проблем е валиден между другото за всички времена).

Именно тогава се появява Лисенко. Като се възползва от теоретичния характер на генетиката по това време, той я атакува, като я обвинява в откъсване от практиката, докато неговите собствени предложения зашеметяват с обещанията за мигновена възвръщаемост. Страната бърза, лозунгът „Темповете решават всичко“ определя и отношението към чисто научните на пръв поглед изследвания. Още повече, че скалъпените от Лисенко теории са прости, разбираеми и отговарят на т. н. „здрав смисъл“.

От друга страна Лисенко и помагачите му обвиняват Вавилов и неговите сътрудници във връзка с фашизма, използващ методологията на генетиката за расовите си теории. Това е точно пресметната политическа провокация с тежки последствия. Станалите по това време събития не могат да бъдат разбрани, ако не подчертаем, че дейността на Лисенко се одобрява изцяло от Сталин. Още през 1935 г. той прекъсва изказването му на Втория всесъюзен конгрес на колхозниците ударници в Москва с думите „Браво, др. Лисенко, браво“ и с аплодисменти. А ораторът говори от трибуната за класовата борба в науката, за изкореняването на кулаците-учени, за вредителите в научния свят“, (край на цитата на С. Дяченко.)
Изкореняването на „вредителите“ протича в тези времена гладко и безотказно. До 1939 г. много селекционери, генетици и агрономи са арестувани. Жертви на репресиите стават най-опитните сътрудници на Селскостопанската академия и селекционните станции. Като „врагове на народа“ загиват съратниците на Вавилов – акад. Горбунов, подпредседателите на Селскостопанската академия, академиците Муралов, Тулайков, Мейстер, сътрудниците на института по генетика Левитски, Карпаченко и цяла поредица от бележити генетици. Но Вавилов остава непоколебим и в научно, и в морално отношение. У него „гените на порядъчността“ са твърде здраво залегнали.
На едно съвещание той заявява пред всички: „Ще отидем на кладата, ще изгорим, но няма да се откажем от своите убеждения“ А дървата за кладата са вече събрани. На 6. август 1940 г. Вавилов е арестуван по време на експедиция в .Украйна с нелепото обвинение, че „повреждал пистите за кацане в Ленинградски военен окръг, като засявал летищата със семена, заразени с карантинни плевели. От двата му кабинета – служебен и частен е откаран и. изгорен цял камион с ръкописи, дневници, предварителни материали, неиздадени лекции.

Николай Вавилов при арестуването му. Снимка: Уикипедия

По време на предварителното следствие, което трае повече от година, имайки право да ползва молив и хартия, Вавилов написва капиталния труд „История на световното земеделие“. Книга, написана в затвора, не е нещо толкова рядко. Но такъв научен труд, написан без нито един справочник, без източници, без собствени бележници и без най-добрите енциклопедии, основан само на една феноменална памет – това е съвсем изключителен случай, трудно представим в 20 век.
Времето, прекарано в затвора, между арестуването му през 1940 г. и смъртта му от изтощение в Саратовския затвор през 1943 г. отразява характера на този велик човек в по-голяма степен отколкото забележителните му научни постижения. Знаейки, че е осъден на смърт, той е пишел книгата си. Знаейки, че ще бъде унищожена, той все пак я е написал.

Ден след ден следователят му ст. лейтенант Хват започвал разпита си с един и същи въпрос „Кой си ти?“

След като получава отговора „Аз съм академик Вавилов“, следователят ден след ден, в продължение на 400 денонощия, докато се води делото е поправял великия човек: „Ти си чувал с лайна, а не академик“. И въпреки това, Вавилов. чете лекции на другарите си по килия – по ботаника, генетика, селско стопанство. Какво духовно величие!

Тук завършвам първата част на изложението си, посветена на личността и живота на акад. Вавилов. Във втората част ще се опитам съвсем накратко да потърся отговор на въпросите защо и как се стига до такова падение на съветската биология и какви са последствията от подобна трагедия? До преди няколко години това би било непосилна задача, но сега тези отговори се намират на всяка страница на разкрепостения съветски печат.

Трагедията, постигнала съветската биология се дължи преди всичко на факта, че тя е била използвана като фронт на идеологическа борба, че със всички средства е противопоставяна на „буржоазната биология“. Биологията е разгромена във всичките си основни направления – генетика, цитология, теория на еволюцията, физиология и биохимия. На нея се пада този тежък жребий, защото биологията от всички естествени науки е най-близко до хуманитарните науки, за чиято основа служи партийността. Освен това от биологията се е очаквало спасение на разрушеното селско стопанство.

Заедно с тези обективни причини е съществувала и една главна субективна причина – зловещата личност на Трофим Лисенко. На научния хоризонт той се появява през 1928 г. и прави впечатление на енергичен и многообещаващ самороден талант, от когото се очакват големи приноси в областта на физиологията на растенията и селскостопанската биология. Но личните му качества и условията на Сталинската диктатура насочват дейността му в друга посока.

Произхождащ от народа, младият и инициативен учен импонира на партийните и правителствени инстанции. Ласкан от специалистите и от властите, отнасящ с нетърпимост към всякаква критика, обладан от безгранично честолюбие, Лисенко веднага разбира, че неговото бъдеще е кариерата на ръководител на науката. Това той можел да постигне, само ако създаде своя биология и отстрани безвъзвратно нейните противници.

За това, разбира се е необходимо да се осигури поддръжката на държавното ръководство. Какво по-лесно от това в ония времена? Достатъчно е да се обещаят високи добиви в селското стопанство и да се обяви класическата биология за идеалистична и вражеска, противоречаща на диалектическия материализъм. И ето че Лисенко създава учение за отглеждане на необходимите сортове и животински видове чрез „възпитаване“ на растенията и животните с помощта на изменението на условията на външната среда.

При това напълно се отричат законите на наследствеността, открити от Мендел пред 1865 г., общоприетата концепция на Вайсман за невъзможността за унаследяване на придобитите през индивидуалния живот свойства, както и хромозомната теория на наследствеността на Нобеловия лауреат Морган. Всичко това Лисенко нарича „Мичуринска биология“, изопачавайки и самите възгледи на известния селекционер Мичурин.
На базата на своите теории Лисенко издига непрекъснато налудничави практически препоръки за различни области на селското стопанство. Тези идеи принудително се внедряват на огромни площи без всякаква проверка и отчитане на местните условия. Непрекъснатите провали се маскират с фалшиви отчети, като се обещават нови и нови бомбастични успехи. На този фон Лисенко постига най-невижданата по своята стремителност кариера в историята на науката.

Трофим Лисенко през 1938 г. Снимка: Уикипедия

От първата му поява на научния небосклон през 1928 г. минават само 6 години и през 1934 г. Лисенко вече е действителен член на АН на Украйна, през 1935 г. – на Всесъюзната Селскостопанска академия, от 1938 г. е неин президент, а от 1939 г. е академик в АН СССР. През 1940 г. след арестуването на Вавилов, Лисенко става и директор на Института по генетика към АН СССР. От 1940 г. той е зам. председател на комитета по Сталинските награди, а след това и зам. председател на ВАК. От 1935 г. до 1966 г. той е избиран редовно – 6 пъти за депутат във Върховния Съвет на СССР, от 1937 г. до 1950 г. е зам. председател на Съвета на Съюза във Върховния Съвет на СССР. Ще изброя само някои от многобройните награди на Лисенко – три пъти Сталинска награда – 1941, 1943 и1949 г., Герой на социалистическия труд (1945 г.) и ОСЕМ, забележете, ОСЕМ ордена „Ленин“.

Бързо увеличаващ размаха на своята дейност и използвайки тезиса, че науката може да се движи напред и от простия колхозник, Лисенко привлича към себе си огромен брой полуграмотни хора, нямащи никаква представа от изискванията на изследователската работа. Понятията като строг контрол и чистота на експеримента, достатъчна повторяемост, статистическа достоверност и т. н. били изобщо непознати за Лисенковци. По указание на Лисенко основно условие за получаване на нужните резултати била вярата в тях.
Напълно отпаднала необходимостта от следене на чуждата литература, защото това представлявало „лъженаука“. Между другото Лисенко не е владеел нито един чужд език и изобщо не е четял и следял научната литература. При него функциите на читател е изпълнявал особен теоретично подготвен спец – обществоведът Презент (по-късно академик и дори декан на Биологическия факултет към МГУ), който е снабдявал пророка на Сталинската биология с необходимите цитати.

На този фон непрекъснато нараства, потокът от „научна продукция“ на Лисенко и неговия щаб в научни, научно-популярни, политически, литературни и художествени списания, в централни и периферни вестници, в популярни брошури и монографии, издавани от сериозни издателства и в значими тиражи. Само през 1952 г. Лисенко отпечатва във вестниците повече от 200 статии.

Невероятно, но факт!

Няма да се спирам подробно на жестоката борба на Лисенко за разгромяването и духовното унищожение на неговите противници – истинските учени биолози. По този въпрос може да се говори с часове. Но така или иначе до началото на войната Лисенко не успява да унищожи напълно представителите на класическата биология. Това той постига едва на знаменитата августовска сесия на Всесъюзната селскостопанска академия през 1948 г., за която искам да отделя специално място.

През 1946 г. се появяват немалък брой критически статии, насочени срещу лъженауката на Лисенко. По същото време за завеждащ отдел „наука“ към ЦК на КПСС е назначен синът на А. Жданов, Юрий Жданов, по образование химик-органик. На 10. 04. 1948 г. той публично критикува антинаучните теории на Лисенко и празните обещания за високи добиви в селското стопанство. Заплашен от загуби на позиции по върховете, Лисенко пише лично писмо на Сталин, в отговор на което се свиква тази мрачна августовска сесия.

Сесията се предхожда от една акция, облекчаваща значително Лисенко в постигането на неговите цели. Със заповед на Сталин се отменят изборите на академици в Селскостопанската академия и с неговия подпис се назначават 35 нови академици по списък, съставен от. Лисенко. Сесията започва с доклада на Лисенко „За положението в биологическата наука“, предварително получил високата оценка на Сталин. През следващите дни възторжена оценка е дадена и от трибуната на сесията от 48 „видни“ учени от Лисенковата гвардия. Сесията завършва триумфално на 07. 08. 1948 г. с пълна победа на „Мичуринската биология“.

Същият ден вестник „Правда“ публикува писмо на Ю. Жданов, в което се казва: „Считам за свой дълг да уверя вас, др. Сталин, че винаги съм бил и ще бъда страстен мичуринец. Моите грешки се дължат на неопитност и незрелост.

На дело ще поправя моите грешки!“ Августовската сесия, ознаменувала пълна победа над реакционния „Менделизъм, Вайсманизъм и Морганизъм“, има за резултат масовото закриване на научни направления, институти и лаборатории, поголовното уволнение на почти целия преподавателски кадър в редица университети в цялата страна, за няколко месеца са коригирани всички научно-изследователски планове и програмите за обучение по биология от училищата до ВУЗовете.

От библиотеките са иззети всички книги, учебници и популярни издания по генетика и други раздели на биологията, съдържащи сведения, противоречащи на Лисенковската биология и т. н. и т. н. Парадокси на историята и то не в мрачното безпросветно Средновековие, а във века на науката и техниката, и то само преди 40 години.
По подобен начин протича и разгромяването на другите раздели на биологията. Само главните действуващи лица носят друга имена. В областта на цитологията – това е прочутата Лепешинска с нейната теория за зараждането на клетки от безклетъчна материя, във физиологията – Биков и т. н. Постепенно цялата съветска биология е въведена в руслото на трите основни направления.

Лисенко, Лепешинска и Биков получават диктаторски пълномощия, всеки в своите клонове, обединени в едно „монолитно и най-прогресивно“ учение – съветският мичуринско-Павловски дарвинизъм. Около биолозите се нарояват като мухи на мед и неизчислим брой философи, начело с акад. Митин. Техните функции са от една страна да докажат, че догмите на Лисенко и Лепешинска са творческо въплъщение на идеите на Маркс, Енгелс, Ленин, а от друга се заклеймяват несъгласните като метафизици и идеалисти.

За всичко това не се изискват биологически познания и „философите“ пишат стотици статии и издават чрез обществото за разпространение на политически и научни знания, чиито председател бил Митин, огромен брой брошури, в още по-огромни тиражи. За всички тези парадокси може да се говори още дълго и всичко би звучало още по-жалко и по-абсурдно, особено ако засегнем изявите на Лисенковци в чужбина.

Но да се ограничим до тук!
В заключени искам, обаче, да систематизирам всички загуби за съветската наука, нанесени през този трагичен период, така както ги е представил проф. В. Александров, д-р на биологическите науки, в сп. „Знание – сила“:

„Принудителното внедряване на ненужни и вредни мероприятия и противодействието на ефективните методи нанася огромни материални загуби на селското стопанство. Задържано е развитието и на медицината в редица клонове. Нанесена е вреда на икономиката и на отбранителната способност на страната.
Висококвалифицираните специалисти са заменени повсеместно с „кадри“, подбрани единствено на принципа за беззаветна преданост на канонизираните учени и техните лидери. Тези показатели. са единствените критерии и за израстване по научната стълбичка, при избирането на член-кореспонденти и академици.
Загубено е дълго време и средства за провеждането на безмислени изследвания. Прекратени са дългосрочни програми с огромна фундаментална и практична стойност.
При преподаването на биологическите дисциплини в училищата и вузовете истинските научни постижения се заменят с лъженаучни догми и изкривени факти. Това нанася огромна вреда на следващите поколения съветски биолози.
Съветската наука е опорочена в очите на чуждите учени. Някои учени комунисти в капиталистическите страни напускат партията. Сред тях са и бъдещият Нобелов лауреат, французинът Моно и видният английски генетик Холдайн. Нобеловият лауреат Хенри Дейл се отказва от званието почетен член на АН СССР.“

Най-грозните и най-разрушителните последствия от тези трагични събития, обаче, са свързани с насилието над човешката психика. Несъгласието с общите Лисенковски догми се счита за политическа опозиция. Това несъгласие води минимум до уволнение от работа. Човек, изказал някога писмени или устно идеи, противоречащи на Мичуринската биология е принуждаван насилствено и по най-унизителен за достойнството му начин да се покае и отрече от това, което счита за истина.

Характерът на възмездието зависи в много случаи от местните условия и обкръжаващата среда. В един институт само уволняват, в друг превръщат научния противник във „враг на народа“ и той изчезва безследно. По този начин Лисенковата биология поставя на грандиозни изпитания моралните устои на много хора. За съжаление съвсем не е малък броят на високо образованите хора – академици, член-кореспонденти, доктори на науките и т. н., които се отказват от убежденията си и приемат каноните на лъженауката.

Тези тридесет години са пълни с примери на морално падение компромиси с убеждения и съвест. Възраждането на генетиката започва едва в средата на 60-те години и представлява бавен и много мъчителен процес. Последствията от тази трагедия се чувствуват и днес, и съвсем не е необходимо да се изтъква, че всичко е наред.

Едно е ясно. Тези уроци на миналото не трябва да се забравят. Всеки научен работник трябва да се стреми във всяка постъпка, изява и решение да се ръководи от научните си принципи и съвест, от нормите на научната и човешка етика. Само свободата и демократичната обмяна на мнения и становища, само честната и откровена дискусия, без страх от административни и политически санкции, може да бъде гаранция, че днес или утре няма да се повтори това, което се случи вчера.

28 август 2018

75 ГОДИНИ ОТ МИСТЕРИОЗНАТА СМЪРТ НА ЦАР БОРИС III

СТО СЕДЕМДЕСЕТ И ПЪРВО ЗАСЕДАНИЕ
София, петък, 11 септември 1998 г.
Открито в 9,05 ч.

11/09/1998

http://parliament.bg/bg/plenaryst/ns/6/ID/1212

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ (звъни):

Заседанието продължава.

(…)

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Благодаря на господин Петров.
Има думата народният представител Лъчезар Тошев да развие своето питане относно местонахождението и съдбата на тленните останки на Цар Борис III.

ЛЪЧЕЗАР ТОШЕВ (СДС):

Благодаря Ви, господин Председателю!

Господин Министре, както Ви е известно, след преврата на 9 септември 1944 г., а и с помощта на Съветската армия, в България беше установен комунистически режим.

През времето на този режим тоталитарната репресивна машина извърши много престъпления и позорни деяния.

Едно от тях е поругаването на гроба на Цар Борис III. Комунистите смятаха, че като унищожат гроба на царя ще го потопят в забрава и ще унищожат и неговата популярност сред народа, от която явно се страхуваха.

Както е известно, първоначално тялото на царя е пренесено от Рилския манастир в парка на двореца "Враня", където е построен специален параклис. След заминаването на царското семейство в изгнание, по заповед на генерал Гръбчев тялото е извадено и най-вероятно заровено някъде в околностите на Враня, а параклисът е бил взривен.

Трябва да отбележим, че поругаването на гроба на царя е извършено и по внушение от Москва, но това не намалява позора на извършителите.

Този варварски мародерски акт обаче не постигна целите си. Напротив, Цар Борис се превърна в легенда.

Напразна се оказа 50-годишната злостна комунистическа пропаганда. Днес не само историците отдават дължимото на Цар Борис III.

Той продължава да е уважаван и обичан от огромното мнозинство на българския народ както от тези, които го познаваха и го помнят, така и от младите поколения, които само са чели или слушали за него, но също го уважават и обичат.

Мисля, че за него това е най-голямата награда и за човека, и за владетеля.

След началото на демократичните промени, беше създаден комитет, който се занимава известно време с въпроса за издирването на тленните останки на Цар Борис.

Беше открито само сърцето на царя, което през 1993 г. погребахме в Светата Рилска обител и днес е единственото място, където в преклонение пред делото му може да се сложи цвете и да се запали свещ.

Тогавашните ръководители на МВР не пожелаха да хвърлят светлина върху въпроса за съдбата на тленните останки на Цар Борис.

Но българският народ има право да погребе по християнски своя владетел, а семейството му също има това право, което не се отказва на всеки човек.

Ето защо Ви зададох този въпрос и моля да отговорите пред Народното събрание: каква е съдбата и къде е местонахождението на тленните останки на обозепочившия ни Цар Борис III според данните, съхранявани в МВР?

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Благодаря на господин Тошев.
Има думата министър Бонев.

МИНИСТЪР БОГОМИЛ БОНЕВ: Господин председател, дами и господа народни представители, господин Тошев! Ако знаех каква е съдбата на тленните останки, отдавна да съм я казал. Просто проверката, която направихме във всички информационни фондове, в служба "Информация и архив" на МВР и то след като прегледахме наличните архивни документи за царската фамилия. Информация, свързана с местонахождението и съдбата на тленните останки не беше намерена.

След това изпратихме писмо до Националната служба за охрана евентуално в техния архив дали не се съхранява нещо.

С писмо от 3.09. НСО ни уведомява, че такава информация не е открита.
Това е съдържанието на фондовете в момента.

И това е съдържанието всъщност и на питането на въпроса Ви, защото, ако трябва да се прави разследване, това е вече съвсем друга материя, съвсем друга тема. Но вътре в архивите няма нищо.

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Благодаря на министър Бонев.
Има думата господин Тошев за два уточняващи въпроса.

ЛЪЧЕЗАР ТОШЕВ (СДС): Господин министре, аз Ви благодаря за отговора. Това означава, че негодниците, които са извършили оскверняването на гроба, са унищожили и всички документи, свързани със случая, което означава, че са съзнавали това, което вършат, и че това деяние те са го съзнавали като позорно и за тях самите и затова са унищожили документите.

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Благодаря на господин Тошев.

Първата свещ на възстановения гроб на цар Борис в Рилския манастир, където е погребано сърцето на царя

СВЪРЗАНИ ТЕМИ :

За смъртта на Борис III - Цар на българите, 28 август 1943г.
Спомени на адютанта полк. Христо Бърдаров

http://toshev.blogspot.bg/2016/08/iii-28-1943.html

Загадъчният кръст върху вала (дигата) край оградата на Двореца "Враня" до София, поставен незнайно от кого, след падането на комунистическия режим.

72 години от смъртта на цар Борис III - свидетелство на Станислав Балан.

Документи от 24 и 29 ноември 1944г.

http://toshev.blogspot.com/2015/08/72-iii-24-29-1944.html
http://www.eurochicago.com/2015/08/72-godini-boris-iii/

Първата електрокардиограма след заболяването на цар Борис III, 23 август 1943г.

Публикувана е първо от внучката на д-р Драгомир Александров - Маргарита Александрова.

На електрокардиограмата не се забелязва наличие на инфаркт. Поне аз не забелязвам. Ако някой друг го вижда, моля да посочи къде в електрокардиограмата има такива индикации?!
(Вероятно това е довело до първоначално колебание в диагнозата и хипотеза за хранително отравяне или жлъчна криза.)

Електрокардиограмата в деня на смъртта - 28 август 1943г.- направена в 6:30ч. сутринта.

Публикувана е за първи път от сина на д-р Драгомир Александърво - Драгомир Александров младши във вестник "Демокрация" 1990г., 30 октомври, бр. 214, стр. 3.

На тази електрокардиограма инфарктът е ясно изразен. Подписите са на дворцовият лекар д-р Стефан Даскалов.

Д-р Сава Рясков : Аз също сматам, че цар Борис е жертва на отравяне.

в.Лечител, 24.10.2013г.

http://www.lechitel.bg/newspaper.php?s=7&b=407